Средновековната цивилизация в своя зенит

Посещения: 402

 

Йордан Николов

 

Материална основа

 

595px Laurentius de Voltolina 001Както показват научните изследвания, през времето от XI до XV в. и насетне средновековната цивилизация навлязла в нов, несъмнено по-висок етап на развитие. Усъвършенствала се материалната и духовната култура на човешкото общество на базата на урбанизацията. Възникнала в основни линии в ранносредновековната епоха, тя продължила да се утвърждава в Европа, Азия, Африка и Доколумбова Америка. Както в градската икономика, тъй и в аграрната област техническите постижения слагали своя отпечатък, давали простор за развоя на производителните сили. Усъвършенствали се техниката и технологията на производствения процес, а наред с него и на потреблението на материални и духовни ценности. Социалната организация на света също така придобивала нови мащабни измерения. Институционализирали се обществените отношения. Големите централизирани монархии се превърнали в решаващ фактор на междудържавните отношения. Възникнали университетите, книгопечатането, библиотеките. Оформена била финансовата система, банковото дело. Търговията придобила световен характер. Традиционните религиозни организации започнали да се разделят и да пораждат формирането на нови, алтернативни конфесии и деноминации. Научната мисъл напреднала, разумът декларирал своите претенции.

Вторият основен етап в историята на средновековната цивилизация — първият протича през ранното средновековие — е неразделно свързан с процеса на урбанизацията на човешкото общество. Това необходимо предполага и изисква да се спрем на въпроса за етимологическия произход на думата „урбанизация“. Нейният корен е латински — urbs, откъдето произлиза прилагателното „урбане“ (urbane), което означава „по градски“, „градски“, а така също „вежливо“, „учтиво“, „остроумно“. Терминът „урбанитас“ (urbanitas) притежава двуаспектно съдържание. Едното означава „градски живот“, другото „вежливост“, „образованост“, „остроумност“, „изящество“, „остроумие“, „дързост“, „безсрамие“.

Разбира се, латинският смисъл на понятието е значително по-широк и включва нюанси като „културност“, „изтънченост“, „приветливост“, „възпитаност“, но същевременно „мошеничество“, „хитрост“, „наглост“. Ситуацията в човешкото общество в средновековната епоха се изменила, поради което латинските понятия, употребявани в живота на градовете при господството на Римската империя вече не могли да отразят адекватно настъпилите трансформации. Както показват проведените научни изследвания, категорията „урбанизация“ била въведена в употреба през епохата на Възраждането, когато интересът към класическата гръко-римска древност се засилил. За първи път думата „урбанитет“ се появила през XIV в. В нея включвали процеса на възникването и развитието на градовете, но по законите на римското устройство и управление.

С други думи казано, урбанизацията представлява комплексен обективен процес, включващ не само многовековната миграция на средновековното население от селото към града, но и изграждането на нови поселения от градски тип или реконструкция на старите градове, разрушени от варварите. Тя обаче далеч не се изразявала само или единствено в изграждането на самите градове, но и във формирането на нов, градски начин на живот.

Крайъгълен камък на цивилизацията, нейна материална основа били градовете, които продължили да се развиват. Урбанизацията по това време се превърнала в съществена особеност на живота. Докато в ранносредновековния период те били единична, не много разпространена форма на общежитие и служели главно за столици, пристанища, крепости, религиозни средища, административни пунктове, сега те станали градове-центрове на занаяти и търговия, градове-пазари, панаирни, културни огнища и пр. През XI — XIII в. градът в Китай придобил своите най-характерни очертания. С еднотипен характер се оформили два града — Хайфин и Ханчжоу, столиците на Сунската империя, които послужили за образец при цялостната урбанизация на голямата държава. Те се развивали като търговско-занаятчийски седалища. „В Хайфин — пише съвременникът на събитията У Цзи-му в „Записки за това какво сънувах докато се вареше просената каша“ — имаше много лавки, търгуващи с готова храна. Сега в чайните на Ханчжоу цари същата обстановка... Такива са обичаите при управлението на Петте династии, управлявали в Хайфин, а от тук преминали в Ханчжоу“.

Bianjing city gateВ новите условия Хайфин бил изграждан в правоъгълен, квадратен план с крепостни стени, дълги повече от 26 км. При Сунската династия трисъставната композиция се запазила, но започнали да се прилагат модерни тенденции, наложили се при изграждането на Даду през  XIII — XIV в. и на Пекин през XV — XIX в. Дворцовият град бил издиган в самия център на столицата, където се подреждали учрежденията на правителството, както и домовете на семействата на аристокрацията. Според запазени статистически данни нарастването на Ханчжоу протичало динамично: към 650 г. броял 153 729 души, към 1170 г. — 552 607, към 1250 г. — 767 739, а около 1275 г. — 1 240 760 души.

През Хайфин и Ханчжоу протичали реки и канали, по които се разнасяли стоките на търговците: сол, зеленчуци, плодове. Социалният състав на китайските градове бил пъстър. Освен императорския дворец в столицата се издигали жилищата на представителите на административния апарат. Особено място заемало съсловието на учените, които придобивали научни степени и изпълнявали административни длъжности. Голямо внимание се отделяло на дворовете, превръщани в градини. Жилищата се осветлявали с фенери и свещи. В Хайфин и Ханчжоу правителството поддържало специална служба за гасене на пожари. Вода за пиене се осигурявала от кладенци. В „Описание на Линан, подготвено в годините на Сянчун“ са изброени 42 кладенеца в Ханчжоу. Нечистите води се оттичали в канали. „Улиците в границите на градските стени на Ханчжоу — пише съвременен хронист — са облицовани с камъни, мръсотии няма“. Търговията със сапун била широко разпространена, както и четки за зъби и парфюмерия. Изградени били бани, наричани „ханове с ароматична вода“. Времето се измервало с водни часовници, поддържани в центъра на града.

Поради спецификата на града в Китай — преди всичко отсъствието на градска община — държавната администрация организирала всекидневния живот на населението, на снабдяването, спазването на установения ред и пр. Не друг, а държавната власт, респективно нейните местни органи за управление, регулирали строителството на пътища, мостове, прокопаването на отводнителни канали, изкопаването на кладенци за черпене на вода. В нейните ръце се намирала службата за противопожарна защита. Представителите ѝ контролирали разпределението на водата между гражданите.

1024px Along the River During the Qingming Festival detail of original

Като се започне от XI в. насетне, в икономическия живот на Китай се наложило занаятчийството. Превърнало се в основна самостоятелна област на стопанската система, то тръгнало по свой път на развитие. За задоволяване потребностите на селското стопанство и градския начин на живот се породили редица нови занаятчийски специалности, станали професии. Това били дрехарство, бояджийство, тъкачество, обущарство, дърводелство, ковачество, печатарство и др. Появили се специалисти по приготвяне на порцелан, ювелирни изделия, свещи, оръжие и др. Издирването, изкопаването и обработката на метали достигнало невиждан до тогава подем. Според изчисленията на някои китайски историци през XI в. в Китай били оформени 271 средища за топене на метал. Желязо се произвеждало в такива градове като Лиго, Хебе, Шенси, Хенани, Шанжо и др. Подобрила се технологията на производството на метал. По нов начин започнало топенето и обработката на продукцията. При топенето на рудата се използвали каменни въглища и кокс, различни химикали. При произвеждането на мед били прилагани различни хидравлически приспособления. Към средата на XI в. производството на желязо се увеличило 12 пъти. В края на XI в. то достигнало 150 000 тона годишно.

Увеличил се добивът на злато, сребро, олово, мед, каменни въглища. Злато се копаело в Шандун, Шанси и в други центрове на Северен Китай. В Хебе, Шандун, Шенси и Шанси се копаели каменни въглища.

Изключително богата информация за градовете в арабския полуостров, като люлка на цивилизацията, предоставя испано-арабският пътешественик Мухамед Ибн Джубайр (1145 — 1217), посетил през 1183 — 1185 г. арабските страни и предал наблюденията си в книгата „Пътешествие“. Трудът му е неоценим извор за материалната култура, а чрез нея и на арабската цивилизация. В него се дава единствена по рода си информация за градове от категорията на Такрит, Мосул, Дунайсир, Рас-ал-Айн, Харан, Манбидж, Буза, Халеб, Хам, Химса, Дамаск, Баниас, Ака, Тир. Несъмнен интерес предизвикват описанията, които той направил за гр. Месина в Сицилия, Шафлуд, Сирма, Атрабуш, обогатяващо в редица отношения фактологията на европейското изворознание.

Yabar IbnJubairЗа Мухамед Ибн Джубайр Такрит е „голям град“, многолюден, с многобройни мечети и пазари, пълни с народ. Жителите му превъзхождали обитателите на Багдад по своя характер и по преимуществото на стоките. Не скрива възторга си авторът и от гр. Мосул, „древен и голям, укрепен и прекрасен“, със „солидни защитни приспособения“. Мухамед Ибн Джубайр допълва, че градът, разположен на брега на р. Тигър, имал шест или повече медресета за обучение, те били добре изградени, „светят като горди дворци“. Град Дунайсир бил разположен в широка долина, около него се простирали дъхави растения, напоявани от канали. Дунайсир бил център на област в Сирия, Дийр Бакр, Амир и страната Рум, имал много удобства, разполагал с многолюден пазар и притежавал много запаси.

Описанието на гр. Харан, направено от Мухамед Ибн Джубайр, ангажира с интересни и живописни подробности, направили силно впечатление на пътника. Разположен бил на кервански път в Мала Азия, Сирия и Палестина. „В този град — пише той — има пазари, добре разположени и прекрасно устроени, всички те са разположени под дървета, така че хората винаги са разположени на сянка, която ги покрива и защитава като дом.“ По-нататък авторът разказва подробности за обстановката. На пазара били прокарани четири прохода, издигала се голяма висока кула, покрита с гипс. В съседство до пазара се намирал благороден мечет с древен произход и бил необикновено красив. В двора на мечета се кипрели три беседки под купол с мраморни колонади, под всеки купол бил изкопан кладенец с отлична вода. Красотата на мечета била необикновена. В града било изградено медресе и две болници. Жителите му били защитени с яка крепостна стена, изградена от дялани камъни.

Друг голям град, Манбиджа, привличал вниманието със своя здрав климат, голямо пространство, защитено с древна крепостна стена. Обграден бил с градини, в които растели различни плодни дървеса. Благодарение на прохладата имало роса и нишите били очарователни. Градът се пресичал надлъж и шир с течащи води, разнасящи прохлада. Във всеки дом били изкопани по един-два кладенеца. Пазарите по улиците били широки и просторни, а неговите дюкянчета и лавки, приличащи на ханове, привличали със своята красота. Жителите на Манбиджа били достойни и заможни, по вероизповед принадлежали към сунитите шафиити. Благодарение на тях градът — думите на пътеписеца — „е свободен от защитниците на толкова нечестивите и вредни учения, които се срещат в изобилие в тези градове“. Търговските им сделки били „честни, а поведението им достойно. Ясният и широк път на тяхната вяра не им позволява да се отклонят от правия път“.

Според наблюденията на пътника гр. Бузаа бил разположен в хубава и влажна местност, достатъчно извисена за града, толкова подходящ за заселване. На пазара могли да се намерят както провизии, необходими за пътешествие, тъй и разнообразни стоки. В горната част на града се издигала крепост, голяма и надеждна. Гражданите били сунити. Не може да сдържи възторга си пътешественикът от гр. Халеб, „извънредно значителен и славата му преминала през вековете“. В него се издигал дворецът на Хамданидите и поетите, които ги възпявали. Красотата на крепостта била толкова голяма, та Мухамед Ибн Джубайр признава, че е „невъзможно да се опише“. Тя била славна със своите защитни съоръжения, забележителна със своята висота, нямала равна на себе си. Крепостната стена била украсена с кули, разположени в редици, имали високи помещения и дълбоки амбразури. Прозорците били открити, кулите обитаеми. В крепостта се намирали високи султански покои. Самият град бил огромен, мястото на разположението му било голямо, „зданията великолепни, красотата възхитителна“. Пазарите били огромни, всеки от тях „привлича взорите със своята красота и довежда пътешественика в изумление“. Градините, потънали в плодове, грабвали погледа. Всеки ред лавки завършвал с врата на мечет, а този мечет бил един от най-красивите и великолепните. „Широкият му двор е обграден с голяма и широка галерия, вратата на която извежда в двор: броят им е повече от 500“. В западната страна на мечета се издигало медресе на ханифите, характеризиращо се с великолепие и съвършенство. Както мечетът, тъй и медресето били толкова красиви, че наподобявали градина. „От всички медресета, които ние видяхме — споделя авторът, — това е най-значителното по начин на съоръжаване и необичайност на своята постройка“. Всяка стена била обвита с лози, обвиснали с гроздове. Достатъчно било всеки, който живеел там, да протегне ръка и да вкуси без труд и усилие. „Градът има, освен това — споделя авторът, — още четири или пет медресета и болница. Видът му е величествен. Това е столица, съответстваща на Халифата. Цялата му красота е вътре в него, а не вън“.

Възторгът на Мухамед Ибн Джубайр достига своя връх при описанието на гр. Хам. „Градът — твърди той — е най-славният между другите градове, най-древният, пощаден от времената, той заема не толкова голямо пространство, не е знаменит със своите сгради.“ Вътрешният град, заобиколен с крепостна стена, бил украсен с мечет, прозорците му откривали гледка, „успокояваща душата и привличаща взорите“. Околностите на град Хам били покрити с мрежа от лозя.

Най-ярка картина рисува Мухамед Ибн Джубайр, когато достига гр. Дамаск, наречен „Рай на Изтока, извор на красота ярка и сияеща, той е връх на всички страни на исляма, които сме посетили. Невеста сред градовете, които сме съзерцавали. Украсен е с цветовете на благоуханни растения и представя в пълен блясък копринените одежди на своите градини“. Вода имало в изобилие, ручеите бягали на всички страни. Свежият аромат на цветята възраждал душите. „Градините му — забелязва авторът — го обграждат подобно на ореол, обкръжаващ Луната, те го обграждат като чашка цвете“. Като правоверен мюсюлманин авторът обръща специално внимание на достойнствата на мечета, „един от най-славните мечети на исляма по своята красота и съвършенство на постройките, по необичайност на своя облик, по великолепието на своята изработка и украшение“.

Припомняйки историята на неговото изграждане, авторът подчертава, че мечетът бил замислен от арабския халиф-завоевател Ал-Валид Ибн Абд ал-Малик, който отправил заповед до императора на ромеите в Константинопол да изпрати 12 000 занаятчии от своята страна, като го заплашил с възмездие, ако дръзне да откаже. Владетелят на ромеите покорно се подчинил на заповедта. Между двамата монарси били разменени пратеничества за уреждане на подробностите по изпълнението на строежа. По данните на Ибн ал-Муала ал-Асади за това съоръжение се изразходвали 400 сандъка, всеки един от които съдържал по 28 000 динара, а всичко 11 200 хиляди динара.

За построяването на мечета Ал-Валид отнел, конфискувал половин църква, оставаща в ръцете на християните, а другата половина присъединил към мечета, защото — по свидетелството на автора — „тя имала две части: източна — за мюсюлманите и западна — за християните“. Абу Убайда проникнал в града от западната страна и достигнал до средата на църквата. По този повод било сключено съглашение между него и християните. От друга страна, Халиб Ибн ал-Валид влязъл със сила в източната част на града и стигнал втората половина на църквата, която мюсюлманите овладели и превърнали в мечет. Споразумението, което било сключено, се отнасяло за втората половина на църквата, докато западната част била запазена от християнската общност. Като е известно, въпросът за подялбата на църквата „Св. Йоан Кръстител“ между християни и мюсюлмани след арабската инвазия в Дамаск все още не е снет от дневен ред в историографията, дискусията по него продължава с нова сила.

Действително Ал-Валид предложил на християнските първенци да извършат размяна на частите, но му отказали. След това той се разпоредил църквата да бъде разрушена и сам се включил в нейното събаряне. Предавайки всички тези подробности, опирайки се на хрониката на Ибн ал-Муала, Ибн Джубайр изобразява външния вид и вътрешната структура на самата джамия. На дължина от изток на запад тя достигала 200 крачки, а на ширина от юг на север — 135 крачки. Самият мечет се крепял на 68 опори. От тях 54 били колони, 8 — опори, покрити с гипс, а две ги облицовали с мрамор. Три минарета се издигали над мечета: едно от западната страна, друго на източната, трето — на северната.

640px Kuppel Nur ad Din MadrasaСлед като се спира твърде подробно върху мечета, изграден през VIII в., пътешественикът се занимава с медресето „Нур ад-дин“, което — по собствените му думи — било „най-дивното зрелище“. Насочва вниманието на читателите и към двореца, оценен като „един от най- великолепните дворци“, „огромно здание, издигащо се в небето. В неговата горна част се намират помещения, най-хубави и по-високи от които не са виждани. Разположено е на половин миля от града и до него се намира голяма градина“. Един от тюркските владетели подарил двореца на Нур ад-Дин, който го превърнал във вакъф в полза на суфиите.

В съответствие с традициите на исляма, основани на Корана и Шериата, мюсюлманите развивали градския живот, изграждали централизирани форми на своите държавни организации: султанати, халифати, емирати. Ала идеологическата платформа, призоваваща към единство, не винаги смогвала да премахва различията в пъстрата панорама от градове, които съумявали да съхранят своята уникалност.

Не би могло да се оспори мнението на онези автори, които поддържат, че индийската градска цивилизация се намирала в известно родство с китайската цивилизация. Върху характера на индийската цивилизация влияние упражнило покоряването на индийската област Инд през 711 г. от Мухамед Касим, един от пълководците на Омайадската династия. Малко по-късно — около 10 г. след това — индусите отблъснали арабите и възстановили предишното положение. Продължила борбата на религиозна почва. На исляма бил противопоставен индуизмът. Походите на Газневидите в Северна Индия довели до покоряване на страната. От 997 до 1186 г. Махмуд Газневи властвал над полуостров Индия. Династията на Гуридите обаче успяла да отблъсне Газневидите и да установи своето господство. Столицата на новата държава станал гр. Делхи. През следващия XIII в. раздробяването на страната продължило.

Върху развоя на цивилизацията в Изтока определено влияние оказвали старите самостоятелни центрове на древната цивилизация. В Западна Централна Азия между 2300 — 1900 г. пр. Р. Хр. възникнали градовете Алтин-тепе, Хисар-тепе и др., които се родеели с културните средища на Древния Изток, Двуречието, Индия. В Средна Азия около първото хилядолетие пр. Р. Хр. била оформена култура от модела на източните общества. Известната култура Харапа с нейните градове-държави се зародила в Индия около 2700 — 2600 г. пр. Р. Хр. В Китай прочутата култура Шан-Ин се появила между 1700 — 1100 г. пр. Р. Хр. Културата Шан-Ин се характеризирала с утвърждаването на градове, с изнамирането на писменост, с появата на нов модел държавност. Всички тези традиции оказвали опосредствано въздействие върху градския живот на Индия.

Историкът Сюан Цзан (VII в.) разкрива някои характерни своебразия на цивилизацията в Индия. Според съвременника поради благоприятните природни условия цивилизацията успяла да неутрализира природната среда и да я подчини на потребностите на човека и обществото. След като описва плодородието на земята, на почвата, авторът обръща внимание върху една характерна черта на манталитета на хората: тяхната толерантност, веротърпимост. „Почвата — пише Сюан Цзан — е богата и плодородна, тук има изобилие от цветя и плодове. Манго и банани има твърде много, и те се ценят високо. Климатът е приятен и умерен. Поведението на хората е открито и честно. Те обичат своята религия и много уважават образоваността. Еретиците и вярващите живеят заедно.“

В Западна Европа урбанизацията придобила специфичен облик. От страните на континента в Северна и Централна Италия тя взела най-широки размери. След това се нареждали Византия, южните територии на Франция, Фландрия, Брабант, Германия по двата бряга на р. Рейн, а така също и Чехия. Историците медиевисти, изучавайки различните градове на стария континент, ги структурират по различни индикатори: по професионален и стопански профил, по броя на жителите, по муниципиална организация, по политически облик, по административни функции и пр. Най-развити били градовете, в които процъфтявали занаятчийската и търговската дейност, а също така и пристанищните градове.

Вниманието било насочено към изграждането на дома на отделния гражданин. Както градовете се нуждаели от крепостни стени за гарантиране живота и сигурността на жителите му, тъй и гражданинът се стремял да обгради своя дом със сигурни защитни съоръжения: здрави стени, крепка врата, ключове. За разлика от римското жилище, което било открито, жилището на средновековния селянин и гражданин се изграждало закрито. Дори до към XII в. в Европа домовете в градовете не се различавали съществено от къщите по селата. Това се дължало не само на несигурната обстановка в Европа, създавана от нашественици, но и на трудното трансформиране на селянина в гражданин. Вече към XIII в. заможните граждани в Свещената Римска империя, по-специално в териториите на Германия, започнали да пристрояват едноетажни каменни съоръжения за съхраняване на по-ценни вещи.

ReimsCathedral0116Урбанизацията сложила отпечатък и върху характера на домостроителството. Жилищата включвали вече работилница за майстора занаятчия, лавка за продавача. Домовете се строели на два етажа. Възникнал известният романски стил. Появили се огромни комплекси абатства със затворени дворове, клуатри. Храмовете се строели в приетия базиликален модел, с монументални кули, издигнати с изящество. През средата на XII в. се появила готиката. Започнало строителство на нов тип сгради: жилищни домове, дворци, ратуши, цехове на занаятчиите, гилдии. Великолепни постижения на строителството били достигнати при изграждането на Парижката „Св. Богородица“, катедралите в Реймс, Кьолн, Амиен, Кентърбъри.

По това време, XI — XIV в., жилищното строителство се съобразявало с условията на географската среда в различните територии на стария континент. В равнинните пространства нашироко били използвани глинени строителни материали, особено кирпич, които се набавяли сравнително по-лесно от камъка. В районите с гори пък прибягвали до дървен материал, от който изграждали домовете. Камък се използвал в земите, където той се набавял лесно и се намирал в изобилие. В Западна и Централна Европа масово разпространение получила т. нар. паянтова постройка. Стълбовидното издигане на сградата се осъществявало чрез запълване на празнините в строежа с каменни отломъци. През XIII в. в Лондон, а след него и в редица други градове започнали да измазват построените жилищни сгради. В сравнително топлите страни и по-специално във Византия, Италия и Южна Франция било въведено масово изграждане на каменни постройки. Занаятчийски и търговски предприятия: цехове, работилници, търговски магазини и пр. били издигани с каменна зидария. От камък били строени и представителни здания — дворци, ратуши, архиепископства, епископства, абатства, църкви.

Подемът в строителството раздвижил научната мисъл. Възникнали проекти за строителство на „идеални градове“. Блестящи архитекти били Донато Браманте (1444 — 1514), Микеланджело Буонароти (1475 — 1564) и др. В гр. Прага бил издигнат прочутият „Летен дворец“, един от неоспорваните върхове на архитектурния гений. Храмът „Св. Петър“ в Рим бил друго завоевание на строителството.

Необходимостта от подобряването на жизнените условия ангажирала муниципалитета на най-големите градове в Европа. Проявявана била грижа за обществената и личната хигиена. Кметствата на Лондон и Париж издали постановления против замърсяването на въздуха и водата в реките. Подобни решения взимали и останалите кметства.

В градовете пристъпили към създаването на водоснабдителни системи. В зависимост от своите материални възможности кметствата ползвали подземни и надземни източници. Големите градове поддържали акведукти и водопроводи, малките — кладенци и каци за разнасяне на водата. Още през X в. водопровод за цялото население бил изграден в гр. Мадрид, а през XII в. — в Труа. Канализацията започнала да се изгражда едва през XV в.

В резултат от контактите с Източния свят по време на кръстоносните походи в Западна Европа бил пренесен опитът в изграждането на бани с топла вода. В студените замъци, макар и сравнително рядко, започнали да строят бани. Разбира се, традицията да се изграждат бани от римски тип не била преустановена, тя продължила не само в Източната Римска империя, Византия, но и в някои страни на Западна Европа, особено в онези, в които били съхранени старите римски традиции. През XIII в. в Париж функционирали 32 обществени бани.

 

Научни мащаби на цивилизацията

 

Един от мощните фактори на цивилизацията по онова време станала научната мисъл, развитието на нейните основни клонове на хуманитарните и природните науки. През периода от IX до XIII в. в Европа физици пристъпили към използване силата на вятъра. Вятърни мелници, познати още в древността, започнали да се строят по всички краища на отделните страни. Арабите ги пренесли най-напред в Испания след нейното завоюване от Омайадите и от там те проникнали в останалите държави. Освен за смилане на зърно, вятърните мелници били включени и в други отрасли на производството. В системата на мелниците били обхванати специални зъбчати колела за равномерно регулиране на валовете, осигуряващи движението на механизмите. Това имало важно значение в общата тенденция за механизиране на производствения процес. През XII — XIII в. в районите, където постоянно духали ветрове, вятърните мелници били превърнати в основен фактор за добиване на енергия. Както водните мелници, тъй и вятърните започнали да играят много голяма роля в живота на човешкото общество. В гр. Прага, столицата на Чехия, била построена вятърна мелница през 1277 г. Във Велика Моравия обаче подобни мелници се издигали още през IX в., както основателно приемат някои автори.

576px Moulin seigneurialНаред с вятъра започнало по-рационалното използване на водната сила. Върху предимствата, които създавали приливите и отливите били усъвършенствани мелниците, движени от водна струя. През 1125 г. такава мелница вече имало в Чехия. За подаване на вода или за нейното по-бързо изтичане конструкторите включили водното колело, превърнало се в значителна двигателна сила. Все по онова време водните колела били внедрени в металургията. Експлоатирали ги като механизъм, чрез който задвижвали мехове, надути с въздух. Водни колела привеждали в движение ковашки чукове за обработване на желязо. Енергията на водата разкрила по- широки възможности за изграждането на по-високи пещи за производство на метали. Това създало още по-добри условия за усъвършенстване на механичните процеси. През XI в. била въведена пресата не само в селското стопанство, но и в някои занаяти. Започнали да я използват за изстискване на грозде. Тя била включена при изработката на по-съвършена, по-качествена хартия за печатане. Така хартията изместила пергамента, неудобен за печатане.

През следващия период, от XI в. насетне, водните колела били включени в работата по тепането, валянето на платове, тъкани. Кожените каишки на водните колела били заменени с железни шайби. Това нововъведение позволило набивката на тъканите да се извършва механизирано. Производителността на труда се увеличила десет пъти.

Plow medievalПодобрения били осъществени и в селскостопанската техника. Орането на земята започнало да се извършва с плуг с железен колесник и подобрен лемеж за обръщане на изораната пръст. Допълнителното приспособление, което било подготвено, дало възможност да бъдат впрягани по няколко двойки коне. Триполната система получила по-голямо разпространение.

През XIV в. били внесени нови механизми при водното колело. Практически подробности породили необходимостта водните колела да бъдат поставяни при водопади, за да се експлоатира по-пълноценно силата на падащата вода. По такъв начин мощността на съоръжението нараснала два пъти.

Опитът, натрупан в обработката на памука и памучните изделия в страните на Изтока — Индия, Китай, а също така в Узбекистан, Самарканд, бил пренесен в Европа. В Чехия започнали да съединяват памучната тъкан с ленена и да тъкат бархет. При намотката на преждата италиански майстори внедрили метални конструкции, движени от водно колело. Самите нишки били намотавани на совалки и бобини. По такъв начин било поставено началото на предачната машина, получила своето окончателно устройство през следващите столетия.

Възходящото развитие на обработката на желязо в Китай през XI — XII в. довело до интензивно строителство на кораби. Компасът, използван от моряците, бил непрекъснато усъвършенстван и подобряван. В Европа той бил изобретен през XII в. Понеже съществуват различия между двата компаса по конструкция, има становище, че в европейския му вариант компасът бил познат и в Китай. По тази причина някои изследователи са на мнение, че компасът бил пренесен на европейския континент от Китай. По такъв начин научното откритие, което гарантирало сигурност при морски и океански пътешествия, придобило световен характер.

Черният димен барут, открит още през ранното средновековие, през XII в. в Китай се използвал във военната област. Ако преди това бил взривяван в отделни случаи за военни цели и главно при тържества за фойерверки, в новите условия го включили във военни операции. Освен това барутът бил въведен в рудодобивната промишленост: при експлоатацията на оловни, сребърни и други метални находища. Добивът на сребро и олово се увеличил многократно. Барутът влязъл и в мореплаването, при нападението на чуждестранни кораби. Включили го и в научните изследвания.

Следващото столетие, тринадесетото, в Китай било приложено в практиката елементарно ракетно оръжие, легнало в основата на артилерията. Непрекъснато по-добрявано и усъвършенствано, то било възприето от арабите, които го използвали в настъпателните си бойни операции. Все по това време арбалетът бил въведен във въоръжение в Средна Европа и осигурил победа над противника. Лъковете и стрелите постепенно били извадени от употреба.

Понеже барутът притежавал огромна разрушителна сила, използването му продължило. След 1320 г. в Европа започнало използването на димен барут в първите, най-ранни оръдия, познати на Изток още през XIII в., едно несъмнено завоевание. Железните стрели, използвани първоначално, били изоставени като недостатъчно ефективни и заменени с каменни, а след това и с железни бойни глави. През 1338 г. се появили първите пистолети, стрелящи с оловни куршуми. През първата половина на XV в. били изработени първите гранати за оръдейна стрелба. Германският военен инженер Конрад Кизер изнася информация за нови видове оръжие, въведени по време на Хуситските войни. Нова крачка в усъвършенстването на артилерията направил италианският инженер Доменико ди Матео, който през 1403 г. предложил при обсадата на гр. Пиза да бъдат използвани мини с барут. Те се оказали с голяма разрушителна сила. За пръв път в границите на Чехия започнало производството на барут през 1432 г. Създавали го от калиева селитра. За стрелба с оръдия било поставено началото на чугунените гюлета.

Разбира се, усъвършенстването на огнестрелното оръжие било свързано с развоя на техниката и техническата мисъл, с провеждането на съответните научни открития. Тежковъоръжената рицарска конница, главната бойна сила на феодалното общество до появата на артилерията, постепенно била изваждана от плановете на командващите центрове. Военноморският флот също така напредвал. Плавателните съдове, движени с гребла и платна, не могли да издържат на продължителни плавания и били заменени с големи платноходни съдове, снабдени с огнестрелно оръжие, с оръдия. През 1470 г. започнали да строят платноходни кораби с четири мачти. С такива платноходни съдове били предприети Великите географски открития.

Армията била преустроена. Феодално-рицарските подразделения, състоящи се от феодали и васали, не могли да отговорят на изменилата се нова обстановка. От XV в. насетне в Западна Европа паралелно с образуването на централизираните държави протичало и образуването на специализирани държавни армии. Комплектуването на армиите, провеждано обикновено в навечерието на войни, както може и да се очаква, ставало до голяма степен насилствено, понеже поданиците отбягвали да служат във войската. Формирането на бойните подразделения се осъществявало по пътя на наемничеството, широко разпространено по онова време.

TreadmillcraneПрез XIII в. бил извършен значителен прелом в различни други сфери на стопанския живот. В резултат от широкото масово привеждане в действие на водните колела били активизирани и включени в работа редица машини. Усъвършенствани и модернизирани, машините смилали суровини за хартия, изпилявали железни детайли, точели различни оръдия на труда: ножове, брадви, мотики, лопати, лемежи. В рудници и шахти също така били използвани големите възможности на водните колела.

Множество подобрения били направени в устройството на мореплавателните съдове. Включено било кормило, което движено в окръжност, осигурявало по-голяма маневреност. Здравите ленени корабни платна, които били въведени, изместили веслата. Надути от вятъра, платната на корабите създавали възможности за далечни плавания по морета и океани. Снабдени с компаси, корабите на отделните страни на Европа и Азия, организирани във флотилии, могли да извършват продължителни пътешествия по широкия свят.

В хода на цялостното подобряване на оръдията на труда настъпили съществени усъвършенствания в конкретните сфери на материалното производство. Въведени били нови методи за отливане на чугун, което създало възможности да се отливат камбани за храмовете в големи размери, непознати и невиждани дотогава. Новости навлезли и в грънчарската техника. Италиански майстори възприели опита на арабите в производството на майолика, специализиран вид керамика, произведена от непрозрачна глазура. Това бил т. нар. фаянс, произвеждан в страните на Изтока и по-специално в Египет, Вавилония, Персия, а през средновековната епоха в Средна Азия, Азербайджан, Иран.

През XIII — XIV в. в Чехия паралелно с известните местонаходища на злато и сребро били открити нови. В Ихлава и Кутна Хора наченало разработване на рудници за сребро, а в Банска Щиавица и Банска Бистрица — за злато и сребро. В Чехия и Словакия била прилагана нова техника за добив на цветни метали. При наклонените шахти, които били изграждани, настъпили подобрения в копаенето и транспортирането на откритите материали. Изкопаната руда се изсипвала в кожени чували, спускала се по наклонената шахта и излизала на открито на повърхността. От там на коне или по вода суровината се транспортирала за преработка. Открити били и находища на олово. През 1300 г. бил приет първият закон за рудодобива (Юс регале монтанорум), с който се поставило началото на рудодобивното законодателство в Европа.

Успехите на металопроизводството в Европа през XI — XV в. улеснили откриването и внедряването на тъкачния стан с педали, едно несъмнено завоевание на технологията на текстилното производство. Не особено продуктивните вертикални тъкачни станове излезли от употреба. Производството на плат се увеличило 4 пъти. Домашните занаятчийски работилници били изместени от цеховата система на работа. Колелото за предене на прежда, изработено най-напред в Индия, през XII в. навлязло в Европа. Продукцията се увеличила 4 пъти.

Най-напредничави умове насочили вниманието си към теоретичните и практическите въпроси на техниката. През 1245 г. френският учен Вилар дьо Гоннекур оповестил един от първите изследователски трудове за състоянието на техниката през средновековната епоха. Английският учен Роджър Бейкън (ок. 1214 — 1292), който развил редица смели технически идеи, изказал предположение за създаване на самодвижеща се машина. Към 1250 г. се пристъпило към използване устройството на педалите при извършването на различни дейности. Специална връв, омотана около ланец, привеждала в кръгово движение механизмите. Пружини осигурявали възвратно движение. По такъв начин ръцете на майстора се освобождавали и контролирали движението на резеца, оформящ необходимите детайли.

Особен дял в икономиката на градовете образувало производството на стъкло. Презвитер Теофил (XI в.) дал пълно описание на цялата дейност за неговото производство, по-специално за самата пещ за топене на стъклото, инструмента за надуване на стъклото, способите за приготвяне на стъкла за прозорци, разцветките за боядисването на стъклата и пр. През XIII в. се разширило производството на стъкло във Венеция. През периода от IX до XV в. приготвянето на цветно стъкло получило известно усъвършенстване в Узбекистан. Това обстоятелство не могло да не се отрази благотворно върху начина на живот на хората.

Учени пристъпили към теоретична разработка на проблемите на оптиката. Заслуга за това имал арабският учен Ибн ал-Хайсан Алхазен (ок. 965 — ок. 1039), който подготвил специален труд по оптика, оповестен на латински език под наслов „Оптице Тезаурус“. В този труд авторът квалифицирал лещата, позната значително по-рано на специалистите, като сферична повърхност. Освен това Алхазен обърнал внимание върху т. нар. „камера обскура“, своеобразна непрозрачна кутия с малък отвор върху предната стена, считана за първичен модел на фотоапарата. Направена била голяма крачка в създаването на необходимите предпоставки за по-нататъшния развой на техниката, намерил по-късно реализация във фотографията и киното. Към 1254 г. се отнасят първите сведения за съществуването на стъклено огледало. Около 1300-та година в Италия били изработени очила. Едни автори приписват това дело на Салвино Армати и приемат, че ги изработил 1299 г., други мислят, че очилата били създадени едва 1350 г. Има историци, които подценяват ролята на човешкия разум и обясняват възхода на науката през епохата на Просвещението с изработването и използването на очилата. През 1420 г. инженер Джовани Фонтана говори за „вълшебен фенер“, първичен модел на кинопрожекционен апарат.

През XI в. настъпил подем в производството на многоцветни тъкани, оцветявани с щампа от глина или бронз. В Европа такива тъкани започнали да произвеждат най-напред в Германия, където бил натрупан ценен опит. След това постиженията на германците били възприети от други народи, тръгнали по пътя на по-нататъшния развой на производство и боядисване на платове.

Към 1040 г. китаецът Пи-Шен (Би-Шен) изобретил подвижни букви от камък за печатане. Макар камъкът да създавал известни трудности при печатането, подвижните букви съдържали по-големи преимущества и облекчили до голяма степен по-нататъшната работа при усъвършенстването на книгопечатането. През XII в. били въведени дъски с печатни букви за печатане на цели книги. Това било голямо, епохално постижение за цивилизацията.

Необходимостта от книжнина наложила по-нататъшно усъвършенстване на печатарската техника. Дървени букви започнали да се използват при печатането през 1314 г. в Китай. В края на XIV в., около 1300 г. в Корея били изработени подвижни металически букви за печатане. През 1409 г. по такъв начин била изработена първата книга, последвана от други. Към 1450 г. германският изобретател Йохан Гутенберг (1400 — 1468) конструирал печатарска машина с подвижни букви и матрица. Буквите били изработени ръчно с голямо калиграфско майсторство. Самата машина била резултат от продължителни експерименти, завършили най-после успешно. Своите опити Й. Гутенберг започнал още през 1436 г., продължил ги системно и ги увенчал с успех към 1450 г. Откритието на германския експериментатор дало благотворно отражение върху образователното дело, науката и културата. Завоювана била голяма победа на европейската, а чрез нея и на световната цивилизация. Чрез книгата постиженията на науката и техниката, новостите в различните области на материалния и духовния живот станали достояние на хората по четирите краища на земното кълбо.

Тринадесетото столетие влязло в развоя на цивилизацията между другото и с масовото изграждане на механични часовници по градските кули. Някои автори пишат, че началото на монтирането им било поставено около 1300-та година. Това твърдение обаче се опровергава от съществуващите факти, които не могат да бъдат оспорени. Още Данте Алигиери (ок. 1265 — 1321) споменава за часовници с колела, измерващи часовете с ударник. В научната литература отдавна е установено, че в Англия, по-специално в Уестминстър, през 1288 г. върху градската кула бил монтиран механичен часовник. Разбира се, часовниците, за които става дума, били само с една стрелка, която измервала само часовете: механизъм за отброяването на минутите бил открит значително по-късно, но пак през средновековната епоха. По-голямо съвършенство притежавали известните часовници, създадени в Страсбург през 1354 г. Те обозначавали не само часовете, но и денонощието, празниците, пасхата, състоянието на Слънцето и Луната. Този часовник бил несъмнено научно постижение.

Църквата, която била единствената институция, която регулирала времето, използвала въвеждането на механичните часовници за целите на богослужебния цикъл, както и за решаването на редица практически въпроси. През 1355 г. кралският наместник в Артуа дал съгласие да бъде изградена градска камбанария в гр. Ер сюр ла Лис за отмерване времето на търговците на сукнени платове. Това било истинско епохално събитие, което спомогнало за по-тясно свързване на Църквата с промените в икономическия живот на Европа.

Вече през XIV в. започнало по-регулярно да се отчита времето, което вече броели по равни часове, денят станал равен на 12 еднакви по време часа. Едва през XV в. било въведено понятието минута.

Richard of WallingfordДо появата на часовника господствало разбирането, че времето принадлежи единствено на Бога, то не било подвластно на човека: не могло да се купува и продава. През XIV в. занаятчии и търговци започнали да ценят времето, то станало предмет на покупко-продажба. В цеховите статути била въведена регламентация на работния ден. С изключение на тъмните зимни месеци, трудът при запалени свещи се забранявал най-строго. В хода на историческия живот градската кула с часовника и църковната камбана се включвали при решаването на възникващите проблеми. Разграничавайки се, материалните и духовните феномени се опитвали да намерят общ език при синхронизирането на астрономическото с работното време.

Както придобитият опит, тъй и потребностите на живота породили нови успехи в измерването на времето. Италианският учен Якопо Донди (1290 — 1359) успял през периода 1344 — 1351 г. да конструира за Палацо дела Капитано в Падуа сложен астрономически часовник за кулата. Това било ново значително постижение в урбанизацията на градовете. Джовани Донди (1381 — 1389), син на Якопо Донди, създал първия планетариум в Италия.

Прелом в измерването на времето настъпил около 1450 г., когато били създадени часовници с пружини. Конструктор на преносимите часовници с пружини бил холандският техник Петер Хенлайн (1480 — 1542). Била направена голяма крачка напред по пътя на прогреса.

Времето, от една страна, и пространството, от друга, увеличили своето влияние не само в практическия живот, но и в областта на теорията. Св. Тома Аквински (1225 — 1274) развил становището, че споменатите две субстанции, сътворени от Бога, проявявали своите сложни функции: те съществували във времето и извън времето, в пространството и извън пространството. Това заключение имало голямо значение за теорията и практиката на средновековното общество, свързано с католическата църква, обединяваща цялото общество от и в името на Христа, Спасителя на човечеството.

Цивилизацията внасяла подобрения и в други области на материалното производство. В Италия наченали производството на азотна киселина за пречистване на златото, за неговото качествено производство. Азотната киселина се получавала от стипца, от меден сулфат или спирт. Открит бил начин за получаване на сярна киселина, но нейното широко използване се отнася към по-късно време. Посредством дестилиране на вино бил получен чист спирт. Това откритие се дължало на френския учен Раймундо Лулу (Раймонд Лулий, 1235 — 1315).

В Европа започнали да добиват злато от дълбоки шахти. По такъв начин копаели злато в редица рудни находища в Чехия — Илове, Книн, Червена Хора, Кашперсе Хори и др. Към 1350 г. бил включен в производството стругарски стан, движен с водно колело. Използването на педалите, с които се работело до тогава, постепенно било изоставено. След 1350 г. в Германия пристъпили към калайдисване на различни съдове.

324px 13th century anatomical illustration sharpНе изостанали в своето развитие и някои други клонове на науките и по-специално медицината, механиката, физиката, астрономията и др. Разбира се, средновековните лекари продължавали да ценят Гален и Авицена, но полагали усилия да развиват различните клонове на медицината. За обучението на студентите Медицинският факултет в Монпелие извоювал през 1376 г. правото да извършва ежегодно аутопсия на един човешки труп. Подобни разрешения получили и другите медицински факултети на континента. Анатомията навлязла в период на подем. Подготвени били първите атласи по анатомия. Започнало извършването на сложни операции. Натрупали опит, хирурзите осъществявали т. нар. трепанация: отваряне на черепната кухина, на костна стена, очна роговица и пр., в резултат от която се стигало до самите болни органи за провеждане на тяхното лекуване. Възможностите на медицинската наука нараствали, увеличавали се.

Фармакологията, науката за качествата на лекарствата и за влиянието им върху човешкия организъм, постигнала също така известни успехи. Испанският лекар Арналдо да Виланова (1235 — 1313) подготвил прочутия „Салернски кодекс“, съдържащ данни за различните видове отрови и за средствата за тяхното обезсилване. В кодекса са описани различни видове растения, с които се лекувал човешкият организъм.

Експериментите в областта на алхимията довели до откриване на метални сплави, растителни цветове, киселини, соли, алкали. Постигнатите успехи, реализирани в резултат от експериментите, били проведени в химически пещи с нови апаратури. Използвали се различни дестилации и филтрации.

 

Цивилизацията в бита

 

В най-тясна и непосредствена връзка с промените, които настъпили в живота на средновековния град, се усъвършенствали битовите отношения. Като цялостна система от начини и форми за задоволяване материалните и духовните потребности на хората извън сферата на труда и политическите отношения, битът макар общо взето да бил консервативна форма на взаимоотношения, търпял положителното въздействие на цивилизацията. Това се отнася на първо място до жилището и жилищната среда, до храната и храненето, до облеклото и обличането. Отнася се и за духовната област, за традициите, празниците и тържествата.

Първият основен компонент на материалния бит — жилището и жилищната среда, постепенно се освобождавал от средновековните традиции. За разлика от римския дом, където имало специално отделение за жените — гинекей, в дома на средновековния гражданин семейството живеело в обща спалня, която в зависимост от материалното състояние на собственика придобивала различни особености. Обикновено размерите на кревата за спане не били еднакви, а зависели до голяма степен от членовете на семейството. Богатите семейства разполагали с креват, широк до към четири метра. Самият креват бил разположен на един-два ката. Креватът бил покрит с балдахин, подпрян върху колонки. Дюшекът, върху който спяло семейството, бил натъпкан със слама или сено. Гражданите се покривали със сукнени одеяла, които били белег за принадлежност към заможния слой на обществото.

Един от френските поети-ваганти Ги дьо Базош дава интересно описание на своя дом. Според думите на поета домът му не бил голям, но удобен за жилище. През „глазираните стъкла“ Ги дьо Базош виждал добре града и простиращите се в долината ливади и лозя. В стъклата се отразявала красотата на зеленеещата градина, достигало благоуханието на цъфтящите храсти. Килимите, застлали стаите, и огнището създавали уют. Птиците, затворени в клетка, по всяко време на денонощието пеели и създавали хармония. В този дом стопаните не само живеели, прекарвали нощите си, но приемали гости и отглеждали своите деца, възпитавали ги.

Градовете представлявали пъстра картина от неповторими особености. В едно описание на германския гр. Реймс, отнасящо се към XI в., се разказва, че градът бил разделен на три части, а именно: църковна, кралска и търговска. Ще рече, съсловната принадлежност на жителите определяла особеностите на селището. За Париж съвременници свидетелстват, че имал официална част, а след това университетска и търговска. В края на XIV в. в кметството на гр. Сиена било внесено предложение представителите на различните занаяти да се заселват само в квартали, определени за тях. Етническите групи получавали правото да се настаняват в предварително определени райони. В Свещената Римска империя била въведена традицията славяните да живеят отделени от германците. Ломбардците също така трябвало да се обособят в самостоятелна група.

Катедралната църква в града на Европа била обществена институция, средище на религиозен, обществен и културен живот. Камбаната на църквата изпълнявала разнородни задачи: отмервала времето, давала знак за пожар, за епидемии, нападения и пр. Това увеличавало нейното значение като обществен орган. Другата сграда на града — Ратушът, изобразявал независимостта на гражданите. Голямата концентрация на населението била всеобщо явление, детерминирано от постоянен прилив на граждани и от съществуването на селяни, чието духовно израстване изисквало много време.

751px Banquet de Charles V le SageХраната и храненето на гражданите зависели от тяхното материално състояние, както и от снабдяването. Според някои наблюдения отделните категории граждани употребявали различни количества хляб: войници и моряци по 700 — 750 грама, обикновеният гражданин по 1 кг, а монасите и монахините — по 1600, 1700 грама. Парламентът на Франция през 1279 г. гласувал постановление за броя на блюдата, употребявани за обед: супа, две втори и десерт. В едно фаблио, хумористичен разказ в стихове, се осмива обед на свещеник, даден в чест на рицар, негов приятел. Обедът започнал с хляб и вино, преминал в ядене на свинско и заешко, след това били сервирани гъска, петел, риба със сос от пера и завършил с пастет. Обедът приключил с плодове, вино, орехи, канела и джинджифил.

В различните части на Европа се употребявали различни напитки. Вино се употребявало във Франция, ябълков сок — в Нормандия. В Англия пиели бира. През XIV в. италианци приготвили ликьор от вино.

Както в Азия, тъй и в Европа развитието на земеделието и скотовъдството протичало по аналогични пътища. На Изток, включително и в Югоизточна Азия, а също така и в Централните и Близкоизточни територии на този континент, основа на селското стопанство до голяма степен образувало поливното земеделие. Усъвършенствало се поливното отглеждане на ориз. Масовизирало се риболовството. В различните части на Изтока настъпило подобряване в напояването на основните селскостопански култури — пшеница, ечемик, ръж, овес, бобови растения.

Оформяла се народностната кухня на населението в страните на Изтока и Запада, придобила определено разнообразие, обусловено от конкретните исторически условия, при които живеели отделните народи. В блюдото на хората от Изтока влизали зърнени продукти, овощия, млечни изделия. В основни линии хлябът бил основна храна за редица народи. Изготвяли го от пшеница, ечемик, ръж.

Цял спектър въпроси поражда информацията, с която разполага медиевистиката за храната и напитките на гражданина в Китай. Трапезата му през деня и вечерта включвала юфка, фиде, каша, питка, различни блюда, по-специално плодове, месо, риба. Брашнените ястия обхващали каша, грис, банички, печено. Китаецът обичал плодове, зеленчуци и варива — зеле, ряпа, тиква, пълнени тиквички, бобови растения. Привличали го също така различни други растения, плодове, семена, диворастящи билки и подправки, листа от храсти и дървета. Месо употребявал много. Ядял го печено, сушено, варено, въртяно на шиш. Рибата поглъщал печена, поставена в сос. Понеже маслото се намирало рядко и трудно, употребявал го в малки количества.

Peasants breaking breadГражданите на Китай имали слабост към захарта, вероятно някаква смес, сварена по примитивен начин. Ядели мед. Те приготвяли сладолед, произведен от някаква захарна смесица, плодове и сокове. Пиели чай, въведен още в началото на християнската ера, но получил голямо разпространение през XI — XII в.

Ако се съди по някои сведения за градовете Хайфин и Ханчжоу, може да се направи заключение, че двата столични центъра били сравнително добре продоволствани. В известните „Записки за процъфтяването, съставени от стареца от езерото Сиху“ се споменава за повече от 150 приготвени блюда, 7 вида ядки и 53 разновидности на плодови десерти и сладкиши. Друг съвременник на събитията, У Цзи-му свидетелства, че на сутрешния пазар в Ханчжоу се предлагали 63 вида храни от разнообразно естество.

В Иран, Афганистан, Турция значително място в блюдото на населението заемало месото, предимно овнешко, от което варели чорба. От месото приготвяли различни храни — чеверме, кюфтета, кебап, пача. В страните, в които бил установен ислямът, всяка храна, особено месото, се деляла на два вида: „позволена“ и „забранена“. Свинското месо било поначало забранено за употреба. Месото на останалите животни могло да се яде, ако при прерязването на гърлото му главата му била насочена към гр. Мека. Самото гърло пък трябвало да бъде прерязано на строго определено място.

 

Университетите и цивилизацията

 

Universitt Bologna Deutsche NationВажен елемент на цивилизацията станали университетите, възникнали в тясна връзка с развитието на парично-стоковите отношения и с общото повишаване на културата, с нарастването на потребността от повече знания. Водеща роля в тази насока играли градовете в Италия. През 1158 г. университет бил основан в Болоня, 1205 г. — във Виченца, 1215 г. — в Арецо, 1224 г. — в Неапол, 1222 г. — в Падуа, 1303 г. — в Рим, 1308 г. — в Перуджа, през 1349 г. — във Флоренция. Втората европейска държава, която започнала да открива висши учебни заведения, била Англия. През 1169 г. бил учреден университет в Оксфорд, 1209 г. — в Кембридж. Учебното дело получило тласък и във Франция: 1150 г. в Париж, 1289 г. — в Монпелие. Не останала назад и Испания: 1243 г. бил открит университет в Саламанка, 1254 г. — в Севиля. Започнала да изгражда своята образователна система Португалия: отначало възникнал университет в Лисабон (1290), а след това бил преместен в Коимбра.

Мрежата на учебните заведения се разширила в другите стани на Европа. В Прага бил открит университет 1348 г., в Краков — 1364 г., във Виена — 1361 г., в Печ — 1367 г., в Хайделберг — 1386 г. Следващото столетие, XV-то, се появили висши училища в Упсала (1477), в Копенхаген (1479). Понеже през средновековието нямало строго разграничение между средната и висшата степен на обучение, младежите могли да постъпват във висшите учебни заведения още на 15—16-годишна възраст. Учещите се били наричани „студенти“, от лат. глагол „студео“, занимавам се усърдно. Отначало преминавали подготвителен курс в т. нар. Артистичен факултет, наречен по-късно философски, и изучавали граматика, риторика и диалектика. Завършилите успешно подготвителния факултет придобивали научната степен „бакалавър на изкуството“. Следващият курс на обучение, висшият, бил разделен на три факултета: право, медицина и теология. Във факултета се преподавали аритметика, геометрия, астрономия и музика. При завършването абсолвентите получавали научната степен „магистър на изкуствата“ или „доктор на правото“, „доктор на медицината“, „доктор на теологията“. При университетите имало общежития, при които живеели както преподаватели, тъй и студенти. По своя характер университетите били корпоративни организации с относителна автономия. Функционирали върху принципите на самоуправлението. Те запазили своята независимост не само от светската власт на държавата, но и от духовната на Църквата. Университетите се превърнали в центрове на хуманистичната мисъл, в люлка на рационализма. Ягелонският университет в Краков, Карловият в Прага, Алкала де Енарес в Испания се превърнали в крепости на науката и културата. В Пражкия университет Ян Хус започнал своята борба за самостоятелно развитие на чешката наука и култура. Витенбергският университет, където преподавал Мартин Лутер, се превърнал в цитадела на Реформацията в Германия.

На Пиренейския полуостров възникнала и се утвърдила забележителна култура. В гражданските и църковните учебни заведения на Толедо, Кордова, Севиля се подготвяли специалисти по теология, философия, право, литература, история. Университетите на полуострова обучавали специалисти за цяла Европа. Прочути били преводачите от Андалузия, които превеждали произведенията не само на класическата гръко-римска древност, но и на арабските мислители: философи, теолози, историци. Възникнали богати библиотеки. В Кордова по време на Арабския халифат била изградена прочута библиотека, наброяваща повече от 400 000 свитъка.

В развоя на цивилизацията в Индия голяма роля продължил да играе прочутият университет в Наланда, създаден още при империята Гупта. Превърнат в център на будистката култура, университетът се наложил като средище на известната школа на будизма, Махаяна. Владетелите от династията Пала, управлявали през VIII-IX в., проявявали грижи за неговото развитие и процъфтяване. Ала поради заглъхването на влиянието на будизма през X-XI в. в Индия значението му намаляло. Понеже бил притегателен център за учещите се от близки и далечни страни, университетът в Наланда спомогнал за проникването на индийската култура в редица държави в Азия.

Meeting of doctors at the university of ParisВ университетите в Париж, Шартр се развивали модерните философски учения — томизъм и авероизъм. Разпространявало се творчеството на Блажени Августин, разработвала се мистическата концепция на св. Джовани Фиданца Бонавентура (1221 — 1274). Процъфтявала Оксфордската школа, която развивала естественонаучни схващания. В тази насока активна дейност развивал Робърт Гросетест (1175 — 1253), Роджър Бейкън (ок. 1214 — 1292). В системата на философията се включва делото на Алберт Велики (1193 или 1206/7 — 1280). Утвърждава се най-видният представител на теологическата мисъл св. Тома Аквински (1225 — 1274). Мотивирали своите схващания Пиер Ломбардски (1254 — 1256), Боеций (1257 — 1258). Особено място заел теоретикът на мистическия пантеизъм Майстер Екхарт (1260 — 1237).

Важен компонент на християнската цивилизация в Западна Европа образувала схоластическата философия, достигнала своята зрелост през XIII в. Към средата на XII в. в Толедо процъфтявала преводаческа школа, ръководена от епископ Раймунд. Друга школа била основана в Палермо. Двете школи превели от арабски на латински език трудове на Авицена, Ал-Фараби, Маймонид, Ибн Рушд, Ибн Гебирол. Доминик Ундисалви, Роберт Гросетест, Вилхелм от Мербек, Михаил Скот и др. започнали да превеждат Платон, Плотин, Прокъл, Секст Емпирик, Диоген Лаерций, Гален, Евклид и др. автори. Преведени били и редица трудове на Аристотел.

Действително монголското нашествие нанесло сериозни поражения върху живота на покорените народи, но при все това науката и културата продължили да се развиват. Една част от владетелите на Монголия покровителствали научната дейност. В това отношение показателна била разнородната проучвателска работа на известния ирански учен Насиредин Мухамед Туси (1201 — 1280), който се утвърдил и като голям държавен деец. Учен-енциклопедист, той започнал своята обществена кариера при Аламут Хуршах, владетел на Исмаил. При възхода на Монголия преминал 1256 г. на работа в двореца на Хулагу хан като негов секретар и съветник. В изпълнение на повеля на владетеля той се заел с изграждането на прочутата астрономическа обсерватория в околностите на гр. Мараги, наложила се като авторитетен научен център в арабския свят. Насиредин Туси се утвърдил не само като астроном, но и като автор на редица трудове по метрология, финансово дело, философия, теология, логика, психология. Написал и специален трактат за финансовото дело, оценяван от изследователите като основен извор за данъчната система в Монголската империя.

За разбиране духа на епохата, както и за изясняване редица подробности от историята на връзките между Изтока и Запада голямо значение има научното дело на Абдурахман Абу Зейд ибн Мухамед ибн Халдун (1332 — 1378), арабски историк и социолог, роден в Тунис. В основното си съчинение „Книга на проникновението и свод от начала и съобщения за дните на арабите, персите и берберите и на техните съвременници, притежавали голяма власт“ той прави интересен опит да обясни чрез еволюцията на икономиката историята на човешкото общество. В развитието на човечеството авторът вижда две фази: нисша, включваща селския живот, и висша, обхващаща градския живот. Ако селският живот протичал в земеделие и скотовъдство, градският се изразявал в занаяти и търговия, които — по разбиранията на автора — били генетически свързани помежду си. Трудовите взаимоотношения между хората се реализирали в стокообмена. Основно предназначение на политическата организация на обществото мислителят откривал в защитата на частната собственост на самостоятелните производители, както и на средствата за производство и на продуктите на труда. По такъв начин Ибн Халдун достигнал до интересни оригинални виждания за историческия процес.

Някои от трудовете му като „Книга на назидателните примери“, структурирана в три части, представлявали основен извор за историята на арабските народи, на Магриба и на Северна Африка. Това им придава особена познавателна стойност.

Върхово постижение на научната мисъл в Източния свят образувало колосалното научно дело на Фазлалах ибн Абу-л Рашид ад-Дин (1247 — 1318), държавен деец, историк, медик, теолог, енциклопедист. Натрупал солидни знания по медицина и история, той постъпил на работа при владетеля Абага хан (1265 — 1282) като един от ръководителите на държавния апарат. Станал везир при халифа Хазан хан (1298 — 1317) и наблюдавал осъществяването на реформите в империята. Провеждал политика на централизация, стремял се да оживи аграрния строй, от една страна, и занаятчийската дейност и търговията, от друга. През 1318 г. при управлението на Улджайту хан бил убит, понеже го наклеветили, че организирал конспирация, заговор за отравянето на монарха.

Учен-енциклопедист, Абу-л Рашид ад-Дин обогатил различните клонове на естествените науки, специално медицина, ботаника. Дал своя принос и за развитието на техниката в селското стопанство и архитектурата. Той съставил естественонаучна енциклопедия. На персийски език оповестил сборник хроники в три части, но са запазени първите две части, третата била загубена през вековете. В „История на Хазан хан“ са оповестени множество сведения за XIII и XIV в. по развоя на Монголската империя, по устройството на държавата. Обхванати са основни моменти от историята на монголските завоевания, на юдейския народ, на народите в Западна Европа, на Китай и Индия.

Както се вижда от съдържанието на труда, Абу-л Рашид ад-Дин направил опит да подготви история на човечеството. За нейното написване привлякъл учени специалисти от различни народности: монголци, китайци, перси, индуси, ангажирал и историци от Европа. По замисъл това бил модерен изследователски труд: в него били обхванати всички народи без разлика на религиозна принадлежност. За разлика от мюсюлманските историци, които описвали живота само на ислямските народи, Абу-л Рашид ад-Дин преодолявал религиозната ограниченост и се ръководел от по-либерални разбирания. Освен това той отстоявал необходимостта от описване на историята на народите в съответствие с принципите на историческата наука: въз основа на извори, при спазване на установените традиции за критичност, обективност и пр. Така Абу-л Рашид ад-Дин успял да преодолее консерватизма на своето време и да достигне нови върхове на научната мисъл.

Друг голям арабски учен-изследовател, пътешественик и пътеписец бил Абу Абдалах ибн Батута (1304 — 1377). Роден в гр. Танжер, Мароко, той бил образован интелектуалец, истински енциклопедист, специалист по икономика, теология, география, култура, бит. В продължение на 25 години, респективно от 1325 до 1349 г., пътешествал по Арабия, Египет, Иран, Мала Азия и редица други страни. По време на пътешествията си пристигнал в Крим, преминал Южна Русия. Насочвайки внимание към Далечния изток, навлязъл в Средна Азия и Афганистан, изучавал обстановката в Индия, Индонезия и Китай. След като се завърнал в Мароко подредил записките си, но не останал дълго в родината си. Пристигнал в Испания, изучил обстановката на Пиренейския полуостров. Натоварен с мисия от султана на Мароко, той провел дипломатически мисии в Судан.

За историята на средновековния свят, за страните, които той посетил, голямо значение имат записките за неговите пътешествия. Самият Ибн Батута ги диктувал на Абу Инан, секретар на султана на Мароко. Написани естествено и непринудено, записките предават обективно и реалистично историческата обстановка в съответните страни, посетени и опознати от учения пътешественик. Трудът на Ибн Батута е ценен не само или главно като исторически извор, но преди всичко като модерно описание за живота на народите в Европа и Азия, за техните традиции, поминък, култура, етническо съзнание.

Иранският историк и географ Хамдулах Мостоуфи Казвини (1281 — ок. 1350) написал „Избрана история“, която била по същество Обща история, в която проследил развитието на монголците и иранците, като наблегнал върху живота на великите личности. Друг негов труд, „Книга на победите“, съчинен в стихотворна форма, представлява своеобразно продължение на прочутото произведение на Фирдоуси „Шахнаме“. Забележителното космографско творение „Наслада на сърцето“ представлява съкровищница като извор за икономическия живот на Иран и на някои от съседните държави. Авторът осъжда феодалната раздробеност и призовава за укрепване централизацията на обществото. Хамдулах Казвини проявява интерес и към историята на Европа, особено към нейните източни територии.

Около втората половина на XIV в. настъпила коренна промяна в знанията на хората за тогавашния свят. Разширили се взаимоотношенията между Изтока и Запада, между Европа и Азия. Местната ограниченост била преодолявана и обект на изучаване и овладяване станали не само отделни региони и континенти, а цялата Земя. „Описание на света“ на Марко Поло и „Описание на източните земи на света“ на Одорико от Пордероне не са единственото доказателство за това. Към 1340 г. италианецът от Флоренция Балдучи Пеголоти оповестил специално „Търговско дело“, снабдено с карти, справочна информация за търговците, които развивали своите операции в Азия и Африка. Увеличил се броят на дипломатическите, мисионерските, търговските и политическите делегации, разменяни между водещите държави на Изтока и Запада.

За развитието на цивилизацията положително влияние оказало превеждането на различни научни трудове на езиците на народите в Европа. Така Герард Кремонски извършил първия превод от арабски на латински език на труда на Клавдий Птолемей „Алмагест“, а така също и някои от трудовете на Аристотел, по-специално „Физика“, „За Небето“, първите три книги на „Метеорология“. През XII в. в Толедо, при двора на епископ Раймунд развивала активна дейност школата за преводачи от арабски на латински език.

 

Взаимоотношения между Изтока и Запада

 

Върху контактите на Изтока и Запада през това време влияние оказали най-малко шест основни фактора. По-конкретно, това били търговските връзки, арабската инвазия на Пиренейския полуостров, нашествието на селджукските турци, които към средата на XI в. изменили историческата карта на Изтока. Огромна роля изиграли кръстоносните походи, които не само противопоставили, но и сближили Изтока и Запада. Опустошителният поход на монголците в Северен Китай, Средна Азия, Южен Сибир, Задкавказието, Грузия, Армения, Азербайджан, Източна Европа, Полша, Чехия, Унгария, изправило народите на стария континент пред непозната историческа реалност. Агресията на Османската държава в Европа също така упражнила известно въздействие върху социалните процеси и явления.

Контактите между Изтока и Запада се разширили и разнообразили, като след X в. те обхванали не само политическия живот, но и стопанската сфера, духовната област, културата. Западноевропейските страни и по-специално италианските градове-републики Венеция, Генуа, Флоренция, Пиза, Виченца, Болоня, Мантуа, Пистоя поддържали регулярни търговски връзки с градовете на Византийската империя, както и с големите икономически средища на Изтока — Антиохия, Бейрут, Триполи, Александрия. От Европа били изнасяни различни стоки: зърнени храни, желязо, дървен материал, роби, а внасяни предмети на разкоша, изработвани в страните на Изтока. На Запад проникнали сведения за приказните богатства на Палестина и Египет. Християните в Европа знаели, че в Палестина се родил, живял, проповядвал Своето учение и основал Църквата Спасителят на човечеството Иисус Христос. Броят на поклонниците в Светите места се увеличавал. Една част тръгвали от Запад по реките Рейн и Дунав, преминавали през Балканския полуостров в Мала Азия, друга се отправяла от пристанищата на Италия и Византия.

Нашествието на турците селджуки под предводителството на Тогрул бек (1038 — 1063) изтласкало през XI в. византийци и араби от басейна на Източното Средиземноморие. Завоевателите нахлули в земите на Халифата на Абасидите в Багдад, покорили го през 1055 г. и заграбили от Египет Палестина и Сирия. Разгромявайки армията на византийския император Роман Диоген (1068 — 1071) при Манцикерт в Армения на 19. VIII. 1071 г., селджуките пристъпили към покоряването на Мала Азия. Не след дълго — само след десет години — почти цяла Мала Азия попаднала в техни ръце. В столица на Румския султанат бил превърнат гр. Никея, издигнат недалеч от Константинопол.

Арабското господство на Пиренейския полуостров (711 - 1492) не само разрушавало християнските традиции, но приобщавало населението към постиженията на Изтока в селското стопанство, градостроителството, търговията, образованието, науката и културата. Арабите донесли на полуострова успехите в аграрната сфера и градското занаятчийство. Разширили се контактите. Засилило се взаимното влияние.

Основен фактор за развоя на цивилизацията като световно-историческо явление били комуникациите, сухопътните и водните съобщения и връзки между Изтока и Запада. За тях се съди по запазени описания на търговци и мисионери от Европа, които установили взаимоотношения с редица представители на Изтока, изучавали живота на местните народи, техния поминък, начин на живот, религия, бит и култура. Контактите се засилили от XIII в. насетне, когато монголската опасност надвиснала над народите на Централна Азия и Западноевропейската област, притисната от мамелюците в басейна на Средиземно море, в Сирия и Палестина, се вижда принудена да търси други пътища за поддържане на контакти със страните на Източния свят. В тази насока цяла плеяда италиански, френски и др. пътешественици си поставили за цел да опознаят по-добре Азия и особено водещите държави в нея, по-специално Китай, Индия и др. Появата на Монголската империя улеснила откриването на нови търговски пътища. Бил изоставен търговският път по пристанищата на Средиземно море и крайбрежието на Черно море. Вниманието вече било насочено към столицата на Хулагу хан (1217 — 1265), Тавриз, преминавало през Сарай, насочвало се към Поволжието и продължавало напред към Далечния изток. Сухопътните кервански пътища от Централна Европа за далечен Китай следвали планините на Хиндокуш, Хималаите и Байкал. Най-краткият път следвал долините на Сърдаря, Амударя, Об и Иртиш, след това пресичал Монголия и достигал Китай.

Другият, морският път, бил сравнително дълъг. Неговият изходен пункт започвал от пристанищата на Балтийско море, продължавал през нос Добра Надежда или пък се отклонявал през Суец. Пътят преминавал от Фергана, на юг през Небесните планини, Аралско и Каспийско море. Достигнала тази точка на пътешествието, експедицията на европейските пътешественици имала две възможности. Едната била да избира пътя през р. Волга, равнините на Русия, другата да продължи през Персия, Армения и Средиземно море. Това били двата познати пътя, използвани през вековете от пътешественици, търговци и завоеватели.

През времето до нашествието на монголите традиционен воден път от Европа за Азия станал пътят през Червено море. Наистина той бил твърде продължителен, изисквал много време, но притежавал редица други преимущества: освободен бил от риска на опасности, митнически такси, нападения на разбойници-грабители. Според наблюденията на съвременници през XIII — XIV в. пътуванията през Монголската империя били най-гарантирани, когато търговците образували група от около 60 човека. Това създавало известна сигурност.

В развитието на търговските контакти между Изтока и Запада голяма роля започнал да играе Египет. Египетското пристанище гр. Александрия по думите на Вилхелм Тирски — било „световен търговски център“. Титмар Мерзебургски също така подчертава значението на Александрия. „Преминават често — отбелязва хронистът — индуси на своите кораби по Червено море и Вавилон или Египет по райската река Геон или Нил, превозвайки свои стоки“. За голямото влияние на Александрия говори и биографът на френския крал св. Луи, Жуанвил.

В основен търговски възел се превърнал гр. Сивас, където търговците от Сирия, Палестина и Иконийския султанат разпределяли стоките си, образували нови кервани и ги изпращали от Трапезунд към северните територии на Понт. След като хан Хулагу опустошил Багдад и избрал за столица Тавриз, било извършено известно разместване на основните търговски центрове. Столицата на Монголската империя се превърнала в основно, главно средище на търговията в Средна Азия, а чрез нея и в останалите райони на континента. При новата обстановка стоките от Китай и Индия за Европа били превозвани през владенията на империята и насочвани по пътищата, познати от древни времена.

В новата обстановка взаимоотношенията между Европа и Азия били оживени с множество делегации, които изпълнявали определени задачи. Групите били изпращани от монголския хан в Западна Европа и от императорите в Европа, кралете и папата. В резултат от установяването на официални връзки търговските операции започнали да се провеждат по новооткрити търговски пътища. Складова база станал гр. Трапезунд, откъдето се отправяли търговците в далечните рисковани пътешествия. Едни тръгвали към Централна Азия, други към Европа. Италиански търговци от Венеция, Флоренция, Генуа купували стоки и ги транспортирали с корабите за Средиземно море. Първостепенна роля започнало да изпълнява пристанището Аяцо в Мала Азия.

Стоките, произвеждани в Южна Азия били превозвани за Басра през Персийския залив, близо до устието на Тигър и Ефрат, а от там — за Багдад. Пристанището Басра в Персийския залив станало централно пристанище в оживената търговия на Европа с Азия. През него били прекарвани стоки от Арабия, Нубия, Абисиния, които били разменяни за стоки от Китай, Индия и Северна Азия. Пак през пристанището на Персийския залив били пренасяни различни произведения в Европа за пристанищата на Черно море и Средиземно море. От Басра се отправяли продукти за Армения от Багдад, от Персия до Тавриз. Тавриз бил превърнат в естествено средище на стоките на Европа, превозвани за Азия. Манифактурни стоки от крайбрежията на Черно море, по-специално от Кафа, Судак, Тана, Херсон били транспортирани от италиански търговци за Армения, Сирия и Трапезунд. Азиатски продукти, пристигащи в Трапезунд, били разпределяни и пренасочвани в две посоки. Една част от тях била отправяна към пристанищата на Черно море, друга — за пристанището Аяцо посредством Ерзерум.

За увеличената роля на Тавриз през втората половина на XIV в. дава интересно сведение един гражданин на Фриули, някой си Ордерико де Пордероне. По думите на Ордерико, Тавриз бил „най-знаменит и най-добър по търговия от всички градове в света. Защото сега не може да бъде намерен град в света, който да разполага с толкова запаси продоволствие и всякакви стоки, както Тавриз. Толкова много е знаменит той, че ти се струва невъзможно да разкажеш за всичко, което има в него, понеже то се равнява на търговията в целия свят. Християните свидетелстват за това, че ханът в този град получава повече доходи, отколкото френският крал получава от цялото си кралство“. Според Ордерико де Пордероне в града живеели „много християнски нации, които господстват във всичко над самите сарацини“. На десет дена път от тук се стигало Султание. „В този град — заключава съвременникът — се намират в изобилие всякакви стоки за продажба.“

Друг пътешественик, италианецът писател от първата половина на XIV в., Пеголоти, разказва за търговския път от Изток към Запад през Волга и Дон. По изчисленията на този италиански писател от Азов до Астрахан се пътувало с талига, теглена от бикове за 25 дни, а конски впряг изминавал пътя за 12 дни. Водният път от Астрахан до Сарай в дневен преход по реката протичал за 8 дни. На камили пътят от Сарай до Ургенч се вземал за 12 дни. От Ургенч до Отрар се пътувало на камили за 35-40 дни. За 50 дни могло да се стигне направо от Сарай до Отрар. Ако собственикът починел по пътя, стоката му ставала по право собственост на владетеля на страната.

През XIV в. център на търговия станал гр. Сарай. Тук се возели стоки от Изтока посредством кервани. При господството на Монголската империя притокът на чуждестранни търговци в Китай се увеличил. Интересно е да се отбележи, че великият хан Хубилай установявал контакти с чужденци, привличал ги на служба в двореца си, без да се интересува от тяхната етническа и религиозна принадлежност.

Нараснало значението на гр. Аяцо, разположен на обширно пристанище. Италианският пътешественик Марко Поло подчертава значението на Аяцо като пристанищен център. По думите му търговци от Генуа, Венеция и всички други градове превозвали тук стоки от Запада и ги разменяли за стоки от Източните страни.

За самата организация на търговията, за времетраенето на дългите преходи по различните точки на Азия известна любопитна информация предоставя италианецът Пеголоти. Според неговите изчисления разстоянието от Отрар до Алмалик, столицата на Чагатайския улус, се изминавало за 45 дни. Авторът добавя, че керванът срещал всеки ден по своя път военен пост. Така пътят от Тана до Китай се преминавал безопасно не само денем, но и нощем. Това потвърждавали търговците, които пътували. Наистина пътят от Тана до Сарай бил по-малко спокоен, но колкото и труден да бил той, когато пътувал в компанията на 60 човека, търговецът можел да се чувства като у дома си.

В края на краищата взаимоотношенията между Изтока и Запада се изразявали не само в търговските контакти, но и във взаимното опознаване, в разширяването на информацията за различните страни и държави. За разлика от периода VI — X в., когато в Западна Европа разполагали общо взето с ограничени знания за Източния свят, в новия период положението в значителна степен се променило. Ако се съди по информацията на „Равенски аноним“, „Баварски географ“, както и по данните, които изнася Алфред, кралят на англосаксите, може да се каже, че представите били бледи, знанията недостатъчни. В края на X и началото на XI в. обстановката се променила. Кръстоносните походи покрай всичко друго, спомогнали за взаимно опознаване на народите от Европа и Близкия изток, за установяването на непосредствени контакти. Влияние оказало господството на Византийската империя в някои територии на Западна Европа, респективно темите Италия и Сицилия, включващи Апулия и някои острови на Йонийско море. В отговор на агресията на арабите — завладели Бари 866, а 870 г. Малта — император Василий I (867 — 886) предприел контраофанзива. Германският император Лудовик II, който образувал коалиция с Василий I, отвоювал Бари от арабите, но го задържал. Това предизвикало конфликт. През 876 г. византийците възстановили господството си в Бари, а през 885 г. установили своята хегемония в Южна Италия. Те основали две нови теми: Калабрия и Лангобардия. Традиционните взаимоотношения били възстановени.

Арабите, които още през 689 г. предприели завоевателни операции в Кайруан и Картагенска област, се установили в Тунис и продължили настъпателната си дейност. След като се наложили на Пиренейския полуостров през 711 г., те станали сериозна заплаха за империята. Обсадата на Константинопол през 716 г., организирана от арабите под командването на прочутия пълководец Маслама в продължение на около две години, завършила с поражение за нападателите.

През XIII в. контактите между Изтока и Запада продължили и придобили по-регулярен характер. Активизирала се Римската курия. Пратеникът на папа Инокентий IV (1243 — 1254) Плано Карпини (1182 — 1252), францискански монах, италиански пътешественик, бил натоварен със задачата да посети Монголия и да събере информация за цялостния живот в империята на монголите. Заседаващият 1245 г. църковен събор в Лион, обезпокоен сериозно от агресията на монголите в Западна Европа, взел решение да изпрати Плано Карпини в Монголия, за да се запознае с бойната им мощ и да проучи възможностите за установяване на мирни отношения. Своето пътуване Плано Карпини, придружен от чеха Стефан и поляка Бенедикт, провел през периода 1245 — 1247 г. На 15 април 1245 г. той тръгнал на път от гр. Лион, преминал Южна Русия, Хорезм, Седморечие, Тарбагатай и успял да се добре до главната квартира на монголския владетел, разположена в околностите на Каракорум, чието изграждане приключило. Монголците трябвало да бъдат приобщени в борбата против турците. Плано Карпини пристигнал в напрегнат момент от историята на Монголия. Боричканията за престола след смъртта на Угедей (1229 — 1241), продължили около 5 години, вече били на приключване. През 1245 г., когато папският легат пристигнал в Монголия, бил проведен събор (курлутай). Следващата 1246 г. за хан бил избран синът на покойния Угедей, Гуюк. Сам Плано Карпини присъствал на церемонията. Новоизбраният хан обаче управлявал сравнително кратко време. При организирането на поход против хан Бату той починал 1248 г. Самият папски легат, снабден с писмо от Гуюк, се отправил обратно на път. Своите впечатления от пътуването легатът отразил в съчинението „Книга на историка“, известна в историографията под названието „История на монголите“. Това е неоценим извор за живота и бита на Монголия.

Не е безинтересно да се отбележи, че при тържествения събор на монголските князе (курлутай) през 1246 г. за избиране хан на Монголия присъствали освен папския легат Плано Карпини, руският княз Ярослав Весволодович, синовете на царя на Грузия, пратеник на халифа на Багдад, Мустасим, делегати от Китай. Пристигнал и Гийом дьо Рубрик, представител на френския крал Луи IX Свети (1226 — 1270). В една или друга степен коронованите глави на Европа и Азия искали да се осведомят за обстановката в новата империя и да установят мирни отношения с нейния владетел. Както тайните, тъй и явните намерения на делегатите останали напразни. Владетелят на монголите бил убеден, че венценосците на Европа трябвало да станат негови поданици, а не съюзници. Писмото на хан Гуюк до папата го призовавало както самият той, тъй и неговите „верни“ да се покорят на „Великия хан на целия велик народ“, който притежавал „силата на Вечното небе“.

Безрезултатната мисия на Плано Карпини, един от най-големите дипломати на католическата църква, не отчаяла папския престол. В изпълнение на задачата, която не била снета от дневен ред, била сформирана нова делегация. Делегацията, ръководена от Анселм Асцелин, включвала трима души: Александър, Алберт и Симон, но впоследствие се включили още двама — Гвичардо от Кремона и Андре Лонжюмо, делегат на френския крал Луи IX Свети. В Иран, където делегацията успешно пристигнала, били проведени разговори с Байду, изтъкнат монголски военачалник, но до реални резултати не се стигнало. До мирен договор не се стигнало и след пристигането на специална монголска делегация в Европа. Както се вижда, монголският венценосец продължавал да иска невъзможното — превръщането на европейските държави във васални на монголския владетел.

През 1250 г. друга делегация, начело със споменатия вече Андре Лонжюмо, брат му и Йоан Каркасонски се отправила за столицата на Монголската империя. Пристигнали благополучно, делегатите провели разговор със съпругата на хан Гуюк, вече покойник. Предавайки даровете на френския крал Луи IX Свети, делегатите изслушали монголските искания кралят на Франция да признае сюзеренитета на великия хан на монголците. Както могло и да се очаква, претенциите на монголците не намерили положителен отзвук.

Нова делегация, сформирана от крал Луи IX и папа Инокентий IV била изпратена за Монголия през 1253 г., но пътешествието продължило до 1255 г. Тя била възглавявана от францисканеца Гийом Рубрук (между 1215-1220 — ок. 1270), фламандец по произход. В посланието на крал Луи IX до великия хан на монголците се казвало: „Съществува заповед на вечния Бог: на небето има само вечният Бог, над земята има само един владика Чингис хан, Божият син“. С такава аргументация френският крал и римският папа се надявали да обезсилят претенциите на монголците за господство в Европа и да ги спечелят за борбата против турците. Делегацията преминала през Константинопол, Палестина, Средна Азия и достигнала Централна Монголия. В Каракорум тя била приета от хан Мунке през 1254 г. Практически резултати обаче не били постигнати. По обратния път за Западна Европа Гийом Рубрук пътувал през Кавказ и Мала Азия. Съчинението, което той написал, „Пътешествие в източните страни“, включва информация от етнографско, географско и общоисторическо естество.

Делегация начело с царя на Киликия Хетум пристигнала в Каракорум през 1254 г. Целта на посещението била да осигури подкрепата на монголците за отблъскване на турската опасност, застрашила независимостта на Киликия. Хан Мунке приел цар Хетум. Проявено било разбиране за тревогите на царя. Постигнато било разбирателство. Цар Хетум се срещнал и с Гийом Рубрук.

PolosLeavingConstantinopleИталианският пътешественик Марко Поло (1254 - 1324) провел най-дългото и най-значително пътешествие в страните на Изтока, продължило от 1271 до 1295 г. Целта на пътуването била да задоволи интересите на италианските търговци от знания за икономическия потенциал на източните страни. След като завладели Константинопол (1204) по време на Четвъртия кръстоносен поход, венецианците, а след тях и генуезците насочили вниманието си към страните на Близкия, Средния и Далечния изток. В състава на групата освен Марко Поло, който бил едва седемнадесетгодишен, влизали неговият баща Никола Поло и чичо му Матео Поло, търговци по професия. Преди това Николо и Матео провели петнадесетгодишно пътешествие (1254 — 1269) в Китай, откъдето се завърнали през 1269 г. Тръгвайки от Венеция за Пекин, групата в продължение на три години и половина преминала през Палестина, Мала Азия, Ирак, Иран, Памир и Централна Азия, Китай. Посрещнати от Великия монголски хан Хубилай, който покорил Китай и през 1271 г. преместил своята столица от Каракорум в Пекин, пратениците на Европа пристъпили да решават своите задачи. В продължение на седемнадесет години Марко Поло престоява в Китай, изпълнявайки различни разпоредби на Великия хан. През 1295 г. се завърнал успешно в Италия. Включил се във войната срещу града-република Генуа. В хода на конфликта в 1298 г. бил хванат в плен и генуезците го хвърлили в затвора. В затворническата обстановка диктувал на друг затворник, Рустичано от Пиза, своите спомени от пътуването. Рустичано, който бил хронист, ги записал на стенографски език и им дал заглавие „Описание на света“. Трудът съдържа уникални вести за Иран, Ирак, Монголия и Китай. В качеството си на пръв европеец, който дал описание на Памир и Китай, Марко Поло оказал голямо влияние върху развитието на картографията и географията, а също и върху други клонове на обществените и природните науки. Големият пътешественик починал през 1324 г. Погребали го в църквата „Сан Лоренцо“ във Венеция.

За разширяване връзките и взаимоотношенията между Изтока и Запада голяма роля изиграл францисканският мисионер Монтекорвино, който посетил Монголия около 1289 г. и пребивавал в империята до към 1328 г. Той пристигнал в Монголия по водния път около южното крайбрежие на Азия. Неговата информация била твърде полезна за римския папски двор. Опитът от пътешествието на Монтекорвино бил осмислен и приложен от друг пътешественик — Одорико от Порденон (1316 — 1330), който оставил подробно „Описание на източните земи на света“, интересът към което бил голям.

С утвърждаването на цивилизацията получили тласък съобщителните връзки, макар общо взето те да се поддържали нерегулярно. Монарсите изпращали своите послания по официален път. Частната преписка обаче била общо взето рискована. С едно свое решение Карл Велики забранил на монахините да изпращат любовни писма. Щом могъщият владетел трябвало да излиза с подобно решение, по всяка вероятност монахините ще да са писали масово любовни писма. През 960 г. дожът на Венеция Пиетро Кандиано забранил на венецианците да пренасят писма от Ломбардия, Бавария и Саксония в Константинопол. Това означава, че по онова време кореспонденцията била пренасяна чрез частни лица, поради което оставала извън контрола на официалните власти. За бавните темпове, с които се придвижвали писмата, свидетелства случаят с император Фридрих Барбароса (1152 — 1190), който, заминавайки за Третия кръстоносен поход, изпратил на 19 ноември 1189 г. в Адрианопол писмо до своя син Хенрих, който го получил едва през март следващата 1190 г. Писането на писма станало по-редовно. В началото на XIII в. Лудолф от Хилдесхайм подготвил писмовник, в който препоръчал всяко послание да включва пет части, а именно: приветствие, увод, изложение, молба и заключение.

В самата Европа за поддържане на съответни връзки бил използван сухопътен, речен и морски транспорт. Старите римски пътища, изградени великолепно, при добра поддръжка били използвани и през средновековието. Най-редовни били съобщенията на Апенинския полуостров и Галия, а до известна, макар и по-малка степен, в Испания и Англия. През XII — XIII в. в Италия били изградени много нови пътища. Сухопътният транспорт отнемал много време и често бил не особено сигурен, поради което търговците предпочитали речния транспорт. От XI в. насетне започнали строежите на канали. Първоначално такива канали били прокопани в Ломбардия и Южна Франция, Нидерландия, Свещената Римска империя и редица други страни. С канали били свързани Милано и Павия, Любек и Хамбург чрез р. Елба.

В сравнение със сухопътния и речния транспорт морският бил много по-удобен и икономичен. Поради това търговците го предпочитали. През XIV в. най-големите кораби могли да пренасят по 300 — 400 тона стоки, а през XV в. — по 500 — 600 т. Транспортирането на европейските продукти към страните на Леванта се извършвало от италианските градове-републики — Венеция, Генуа, Пиза, Амалфи. Всяка година Венеция изпращала по три кервана, включващи от 2 до 4 галери за Константинопол, Бейрут и Александрия. Марсилия осигурявала транспортирането на около две хиляди тона стоки ежегодно. Монополът на търговията в Източното Средиземноморие преминал в ръцете на Кипър.

В Европа пренасянето на стоките било организирано главно по реките Рейн, Рона и Лоара. На Пиренейския полуостров основните пътища преминавали през Лион, Гранада, Кордова и Барселона. В Англия Лондон се превърнал в главно транспортно средище, а във Франция — Париж.

В условията на класическото средновековие световната цивилизация придобила своите най-характерни черти, същностни особености, феноменални измерения. Тя се формирала като сложен и всеобхватен жизнеутвърждаващ социален комплекс, обхващащ както материалния, тъй и духовния живот на обществото, семейството, отделната личност. Включвала и институциите в лицето на държавата, образованието, религията, отбранителната мощ, сигурността. Средновековната цивилизация се характеризирала със световно-историческия си характер, моделиран в структурите на Азия, Европа и Доколумбова Америка. Продукт на града, на урбанизацията, тя се развивала и процъфтявала заедно с него и градския живот, основния източник на цивилизацията, нейна солидна материална база. Ще рече, тя се отличавала с многоаспектното си съдържание, сложна обществена хуманитарна същност, но същевременно с единна духовно-културна платформа, свързана с официалните световни религии: будизъм, християнство, ислям, а така също и с локалните религиозни изповедания на водещите народности — конфуцианство, шинтоизъм, ламаизъм, даосизъм, юдейство и др.

През втория, по-зрял период от своето развитие, средновековната цивилизация открила и предоставила на човечеството плодовете на градския начин на живот,  на урбанизацията. По-конкретно, нейните творци открили Америка през 1492 г., епохално събитие, което извършило прелом в различните области на живота. Освен това те създавали стожерите на новото време: открили книгопечатането, компаса, барута, банковото дело, финансовата структура на обществото. Мореплаването навлязло в океанската си фаза. В резултат от откриването на гъста мрежа от университети средновековните цивилизатори подготвили една нова сила — интелигенцията с гражданско мислене, която се превърнала в решаващ фактор на епохата. Ренесансовите идеи и идеали, възникнали не само в Азия, но и в Европа, формирали нова душевност, начин на живот, ново светоразбиране и светоусещане. Времената се променили.

 

 

X

Right Click

No right click