Йордан Николов

Катастрофалното поражение, което нанесъл селджукският султан Алп-Арслан (1063 — 1072) над армията на византийския император Роман IV Диоген (1068 — 1071) при езерото Ван, недалеч от арменския град Манцикерт на 26 август 1071 г., имало исторически последици за Изтока и Запада. Огромната войска на императора от печенези, узи, нормани и от български отряди била напълно разбита, а самият владетел попаднал в плен. В Константинопол побързали да изберат на престола Михаил VII Дука (1071 — 1078), който отказал да изпрати искания от султана откуп за освобождаването на задържания в плен император. Не след дълго Алп-Арслан освободил Роман Диоген, но като се завърнал в империята, той бил заловен от агентурата на новия владетел. Не друг, а сам император Михаил VII Дука се разпоредил Роман да бъде арестуван, ослепен и затворен в тъмница.

Императорът отстранил съществуващата опасност за трона си, но над Византия надвиснали застрашително градоносните облаци на селджукската заплаха. Султанът на селджуките решил, че смъртта на Роман Диоген го освобождава от задължението да спазва мира и предприел широкомащабни операции. През 1077 г. в Мала Азия той поставил основите на Румския (Иконийския) султанат, превърнат в изходна база на бъдещите завоевания. През 1078 г. селджуките за втори път завладели Йерусалим. Под техните удари паднала Сирия. Заедно с нейните градове те присъединили Никея, Кизик, Смирна, проникнали в Егейско море и се укрепили на островите Хиос, Лесбос, Самос, Родос.

Стабилитетът на Византия бил подкопан. Опасността за империята ставала от ден на ден все по-реална. Морският пират Чаха вече се разпореждал в Мраморно море и заплашвал не само Босфора, но и Константинопол. Император Алексей I Комнин (1081 — 1118), обезпокоен от настъпленията на завоевателите, отправил поглед към Запада за подкрепа. Основната надежда на василевса идвала от папата, който с огромния си авторитет на духовен глава на Запада можел да организира стабилна защита на Византия. Той се обърнал към граф Робърт Фландърски, както и към други владетели за помощ. На Запад, особено след като селджуките разрушили храма „Възкресение" през 1009 г. в Йерусалим, следели с увеличаващо се безпокойство събитията, които се разразявали в свещения град. Много тревога предизвикало и второто падане на Йерусалим в ръцете на мюсюлманите. Затова и сърцераздирателните призиви на василевса за подкрепа срещу неверниците намерили широк отзвук. Кръстоносната идея назряла в папския дворец и владетелските домове и сплотявала хиляди ентусиасти под своите знамена.

Кръстоносните походи били масово социално-религиозно движение на западноевропейското общество, обхванато от идеята да освободи Божия гроб, завладян от селджуките. Осем на брой, те започнали през 1096 и приключили през 1270 г. Това била забележителна епопея, в която си давали среща основните противоречия между Изтока и Запада.

За кръстоносните походи в историографията са прокарвани най - различни определения, едни от други по-разнообразни и противоречиви. Какво представляват те като историческо явление? Може ли да се приеме, че са били военноколонизаторско движение на западноевропейската феодална аристокрация за покоряване на Източноправославната църква, за заграбване на нейните богатства, от една страна, а от друга, за завладяване на източните държави? Основателни ли са определенията за кръстоносците като „разбойници, подпалвачи и убийци", както ги наричат някои автори от по-старата школа? Има ли достатъчни основания да се поддържа, че участниците в движението си поставили за цел само да стъпят на Светата земя, където се е родил, страдал и умрял Христос, да видят Божия гроб и да влязат в съприкосновение със светините? Това са само част от въпросите, поставени пред историческата наука, които чакат убедителен отговор, приемлива аргументация.

 

 

Извори за кръстоносните походи.

 

Те не са толкова многобройни, но, общо взето, доколкото ги има, позволяват да бъдат реконструирани предпоставките, ходът и завършването на походите. Най-общо могат да се разделят на западноевропейски и източни, включително и византийски. И едните, и другите притежават необходимата познавателна стойност, защото са излезли изпод перото на съвременници на събитията и спомагат за разкриване на историческата истина.

Първият кръстоносен поход (1096 — 1099) е, общо взето, богато документиран. Изследователите са единни в заключението си, че най-голяма фактологична ценност притежава хрониката „Дела на франките и другите йерусалимци" на анонимен автор от итало-нормански произход. В нея са описани събитията от 1095 до 1099 г., свързани с отряда на Боемунд. Поради обстоятелството, че след като подразделението на Боемунд завладяло Антиохия и се установило в града, авторът се присъединил към Раймунд Тулузки и заедно с него влязъл в Йерусалим, информацията в хрониката дава допълнителни знания. По форма съчинението представлява дневник, воден сравнително подробно. По всичко изглежда, че „Дела на франките и другите йерусалимци" са създадени от гражданско лице. Това определя и мястото им в поредицата извори за събитията, които ни интересуват.

От провансалския свещеник Раймунд Ажилски е останала друга интересна хроника — „История на франките", в която той обрисува обсадата на Антиохия през 1098, както и събитията до края на 1099 г. Значимостта на произведението нараства от голямата осведоменост на автора — духовник на граф Раймунд Тулузки и близък на епископ Адемар Монтейлски. Това му позволявало да се движи в центъра на събитията и да разполага с широк достъп до тях.

Френският духовник Фулхерий Шартърски (ок. 1059 — ок. 1128) в качеството на капелан на Балдуин Булонски наблюдавал събитията в Киликия. Включен отначало в групата на херцог Роберт Нормандски, той натрупал богати впечатления и ги предал в „Деяния на франките", едно от най-интересните произведения за кръстоносните походи. Събитията обхващат предисторията на кръстоносната държава в Йерусалим и достигат до 1127 г. Понеже авторът пише като осведомен наблюдател, трудът му по общо признание притежава голяма фактологична ценност.

Въз основа на „Дела на франките и другите йерусалимци" са написани две други произведения, съдържащи също изобилна информация. Едното е „История на йерусалимския поход" на Пиер Тудебод, другото — „Йерусалимска история" на Балдрици Бургундски (ок. 1047 — 1130), архиепископ на Бретан. Това са неравностойни от гледна точка на фактологията творби, но те разширяват сведенията, с които разполага медиевистиката.

Компилативната хроника на Гвиберт Ножански (1053 — 1124) „Дела на Бога чрез франките" отразява, както показва и заглавието, провиденциалистичното разбиране на историята. Нейното значение обаче не се изразява в теориите, които развива, а във фактите, които изнася. А те са любопитни.

„Йерусалимец, или Книга за угнетяването, освобождаването и възстановяването на светата Йерусалимска църква" на бенедиктинеца абат Екехард Аврийски отразява пребиваването на автора в Палестина. Написана била след неговото завръщане от пътешествието в Йерусалим, където натрупал богат материал, събран от очевидци и свидетели на събитията. Хрониката била написана между 1112 и 1117 г. Стойността ѝ е вън от всякакво съмнение.

Изпод перото на Раул от Кан (ок. 1050 — 1130) излизат „Дела на Танкред в йерусалимския поход", творение не на непосредствен участник в събитията, но предаващо спомените на очевидеца — авантюрист Танкред, брат на Боемунд Таренски. Самият Раул пътувал до Палестина след събитията и стигнал в Йерусалим, където от 1112 до 1118 г. добавил към личния дневник на Боемунд Таренски разкази на Танкред и други кръстоносци. Раул бил бележит творец, талантлив автор. Трудът е интересно, правдиво съчинение, което пресъздава обективно хода на събитията.

В „Йерусалимска история" каноникът от гр. Аахен, Алберт, разказва за похода, за възникването на кръстоносната държава, а след това описва събитията до 1120 г. Трудът му обаче бил построен, както предполагат някои историци, върху основата на загубена хроника, подготвена от великолепно осведомен участник в събитията. Авторът възвеличавал ролята на германците в похода. Това се дължало на германската му принадлежност и е лесно обяснимо.

За Първия кръстоносен поход дава сведения архиепископ Гийом Тирски (ок. 1130 — 1186) в „История на делата в задморските земи". В хронологично отношение съчинението описва не само Първия кръстоносен поход, но и Втория (1147 — 1149). Нещо повече, описанието излиза извън границите на Втория поход и достига до 1184 г. По такъв начин творбата на Гийом Тирски придобива характер на справочен труд за кръстоносните походи от 1095 до 1184 г. Качествата на произведението се дължат на високата образованост на автора: той владеел освен латински, гръцки и арабски език. Освен това бил канцлер на кралството в Йерусалим (1174 — 1183). Изпълнявал и функциите на възпитател на крал Балдуин IV. Всички тези обстоятелства, както и сравнително продължителното писане на хрониката, определили нейната стойност като изключително важен извор за събитията.

Първия кръстоносен поход отразяват и някои поетични творби, които включват известни подробности, представляващи интерес за историците. В тази насока заслужава да се спомене „Песен за Антиохия" (на провансалски език), произведение на трувера от Артоа, Ришар. Поклонник сътворил също „Песен за Антиохия". Появили се различни балади и хумористични произведения. Започнали да се пишат и романи, претворяващи живота на рицари от ранга на Готфрид Булонски.

Вторият кръстоносен поход (1147 — 1149) разполага с по-малко произведения не само поради печалния си край, но защото нямал специален хронист, който да отбелязва събитията. Капеланът на френския крал Луи VII (1137 — 1180) Ед Дейлски, който бил и негов секретар, дава сведения за похода в своеобразния си дневник, съдържащ материали до юни 1148 г., когато авторът прекъснал повествованието. В Големите френски и немски хроники, засягащи живота на крал Луи VII, са включени данни и за събитията. Това се отнася и за труда на Ото Фрайзингски „Делата на Фридрих". Материалите се обогатяват с няколко писма на Сугерий и Вибалд, бивш регент на Германия. Това е всичко, или почти всичко по-съществено, отразяващо възникването и хода на Втория кръстоносен поход.

За Третия кръстоносен поход (1189 — 1196) много важна документация включва епископът на Насау, Дитполд, в известното „Описание на азиатския поход на Фридрих" — хроника на пътуването. Авторът не успял да дочака края на похода, завършил дневника си на 21 юни 1190 г., и наскоро починал. Но това, което отразил, притежава висока познавателна стойност. Описанието се цени от изследователите заради точността, с която са предадени събитията.

Друга творба в този цикъл е хрониката на австрийския духовник Ансберт „История на похода на император Фридрих". Авторът предава сведения от началото на похода до неговия завършек. Това е цялостно произведение. Ценността му се увеличава поради привличането на няколко автентични писма на участници в събитията.

Арнолд Любекски в своята „Славянска хроника" разширява сведенията, привличайки допълнителни материали. Предводителството на френския крал Филип II Огюст и на английския крал Ричард Лъвското сърце е описано в поредица хроники, излезли изпод перото на френски и английски автори. В този кръг влизат и писмата на светски феодали и духовни лица, патриарси от Йерусалим и Антиохия, които се тревожат от хода на събитията. Интерес пораждат и писма на консули, дейци на религиозни ордени и други. Много писма на князе и духовници, включили се в бойните подразделения на кръстоносците, изнасят съществени подробности, които допълват знанията за събитията.

За формирането на кръстоносните държави, за тяхното устройство и управление също могат да се открият първостепенни документални свидетелства. В „Антиохийски войни" канцлерът на Антиохийското княжество Готие описва цялата му динамична история. В творбата събитията започват с възникването на държавата в Антиохия и достигат до 1119 г. Централно място заемат войните на княз Рожер, но са проследени и други не по-маловажни събития. Своето произведение авторът подготвил през периода от 1119 до 1126 г.

Някои от хронистите компилирали други произведения и ги преписвали дословно. Роберт Монах например бил автор на самостоятелно произведение, преписано от Тудебод и от Бодри от Бургейл. Той съставил хроника около 1107 г.

Жак Витрийски (ок. 1180 — 1240) подготвил „Източна или йерусалимска история", предаваща събитията в Палестина до 1193 г., но тя засяга и конфликтите през 1211 — 1218 г., наситени с драматизъм. За Петия кръстоносен поход Жак Витрийски свидетелства в писмата, написани от 1216 до 1221 г.

„Йерусалимски асизи" основателно се ценят като основен извор за управлението на Йерусалимското кралство. В това творение са включени закони за управление не само на Йерусалимското, но и на Кипърското кралство. В структурата на тази поредица извори влизат и „Кралски книги", притежаващи характер на закони.

За Четвъртия кръстоносен поход и Латинската империя са запазени няколко хроники с несъмнена стойност. Произведението на маршала на Шампания Жофроа дьо Вилардуен (ок. 1150 — ок. 1214) „Завладяване на Константинопол" е едно от най-интересните в цялата литература за кръстоносните походи. То ангажира не само  фактологията, която съдържа, но и с великолепната си форма на изложение. Друг съвременник и участник, рицарят на Пикардия Роберт дьо Клари, подготвил „История на тези, които завоюваха Константинопол". Като обикновен рицар той предал сведения, които били свързани с живота на обикновените бойци. В този смисъл неговата хроника допълва творбата на Жофроа дьо Вилардуен, свързан с управляващите среди, с аристокрацията.

Събитията в Латинската империя били описани в „Асизи на Романия" — много важна творба, сборник със закони. Анонимната „Хроника на Морея" предава обстановката на Пелопонес по време на френското управление. Събитията, включени в повествованието, засягат периода от 1204 до 1305 г. Марино Санудо Стари (1270 — ок 1314), произхождащ от Венеция, подготвил „История на Романия", в която предал много подробности за Балканския полуостров. Той написал и трактат за Близкия изток, описващ историческото развитие и географските особености на тези земи.

Вторият основен цикъл извори за кръстоносните походи включва произведения на византийски и арабски автори. Между византийските историци на първо място по време изпъква Ана Комнина (1083 — ок. 1153 — 1155) с нейната „Алексиада". Никита Хониат (средата на XII в. — 1213) в своята „Хроника" предава редица сведения за Четвъртия кръстоносен поход. За падането на Константинопол под ударите на кръстоносците пише и Георги Акрополит (1217 — 1282) в своя труд за Никейската империя, включващ данни за походите на кръстоносците на Балканите. Специално в „Кратка хроника" той проследява събитията от 1202 г. от падането на Константинопол под ударите на латинците до неговото освобождаване през 1261 г. В „История" Георги Пахимер (1242 — ок. 1310) пресъздава живота на империята от 1255 до 1308 г. и разказва за много важни моменти от кръстоносната инвазия. Първостепенен източник е „Кипърска хроника" на Леонтий Махера за XIV — XV в.

Фактографията и фактологията за кръстоносното движение в Изтока се разширява и от историческите произведения на различни арабски автори. Достатъчно е само да се отбележат творбите на Ибн ал-Каланиси (1073 — 1160) „Дамаска история", на Ибн ал-Асир „Пълен сборник всеобща история", на Абул-Фарадж (Бар Евбрай) — „Сирийска хроника". Това са различни по стойност съчинения, които разкриват отношението на източните народи към кръстоносните походи и по-специално към рицарите и техните опустошителни набези.

В биографичните произведения на арабски историци като Кемал ад-Дин (1192-1262), Бег ад-Дин (1145-1234), Имад ад-Дин (1125 — 1201) също са включени съществени данни за взаимоотношенията между завоеватели и завоювани.

Особен дял исторически извори са произведенията на арменски автори. Между тях се открояват Матей Едески със своята „Хронография" и Михаил Сирийски (1126 — 1199) с „Всемирна хроника". Това са уникални произведения, чиято информация все още не е достатъчно оползотворена от изследователите на походите.

Сред представителите на различните градове, които предават конкретната атмосфера, създадена в хода на нашествията, също могат да се открият автори с оригинално виждане. Поетът от Халеб Ал-Хазими (1090 — ок. 1161) написал „Кратка хроника" за своя град, в която предал обстановката от началото на походите до 1143 — 1144 г. В талантливо написаната „Книга за назидание" Усами ибн Мункиза (1095 — 1188) излага изключително разнообразна информация за историята на Изтока по време на кръстоносните акции. Тя е единствена по рода си заради изобилието на сведения и по начина на претворяване на историческата обстановка.

Ибн ал-Асир изнася много данни за живота в средите на арабските бойни подразделения, за конфликтите, които ги противопоставяли. Съвременникът на Ал-Асир, Кемал ад-Дин, написал хроника, в която също говорел за разединение, за слабости в организирането на съпротивата. Ибн Джубайра разказва за тежестите, които трябвало да преодоляват арабите при изплащането на данъците. Латинските господари искали от 1/3 до половината от добивите от гроздето.

Обективната картина за същността на кръстоносните походи може да се пресъздаде едва след като се синтезират сведенията, съхранени в запазените хроники: не само латински, но и византийски, арабски и пр. По такъв начин могат да се избегнат пристрастията, субективизмът и да се получи една по-правдива картина, която да отрази историческата действителност.

Обнародването на изворите за кръстоносните походи започва успоредно с тяхното изучаване в историографията. Пристъпва се към подготвяне на отделни автори в зависимост от конкретните интереси на националните медиевистични школи в Европа. Изворите намират място в авторитетни серии, като германската поредица „Германски исторически паметници", френската „Патрология Латина" на абат Мин. Френската медиевистична група подготвя „Събрани истории за кръстоносците" в няколко много добре съставени тома (1 — 5. Париж, 1841 — 1843). Византийските автори са много добре издадени в „Бонски корпус". Появяват се в преводи на езиците на Западна Европа арабски историци: „История на Дамаск" на Ибн ал-Каланиси излиза на английски в Лайден; преведено е „Пълно събрание на всеобща история" на Ибн ал-Асир. Появяват се хрониките на Матей Едески, на Михаил Сирийски и др.

Значителна част от произведенията на участниците в кръстоносните походи излизат в превод на езиците на народите в Европа. Така те стават достояние на по-широк кръг читатели и дават възможност да се опознаят характерните своеобразия на епохата, да се вникне в действителната, неподправена същност на социалните конфликти.

 

 

Проблеми на историографията.

Те възникват непосредствено след появата на първите проучвания върху кръстоносната епопея. Това, че отделните автори, свързани с различни школи в медиевистиката, не мислят еднакво, а застъпват противоположни становища за характера на походите, за тяхната роля в историята, е напълно естествено и разбираемо. Вече в продължение на 5—6 столетия тази тематика привлича вниманието на голям брой специалисти от отделните клонове на хуманитарните науки и ги подтиква да проникнат в нейната най-дълбока същност. Огромното количество изследвания пораждат необходимостта от библиографски справочници за ориентация в постоянно увеличаващия се брой на проучванията. През 1960 г. в Хановер германският медиевист Ханс Еберхард Майер обнародва солидна „Библиография по история на кръстоносните походи", която само след 5 години излиза във второ допълнено издание. В библиографията са обхванати трудове на около 20 езика: английски, арабски, български, датски, иврит, испански, италиански, китайски, латински, немски, полски, португалски, румънски, руски, сърбохърватски, сирийски, турски, унгарски, френски, холандски, чешки, шведски и др.

След труда на X. Е. Майер се появява подобен труд на американския медиевист А. С. Атия. През 1968 г. италианският историк Ф. Гардини оповестява допълнение към справочника на X. Майер, като обхваща цялата литература, излязла през 50-те — 60-те години на столетието. Както компендиумът на германския историк X. Майер, така и наръчникът на италианския автор Ф. Гардини не са пълни, в тях има известни пропуски, но това не намалява тяхната стойност.

От по-други методологически позиции, но при всички случаи полезно монографично проучване е двутомникът на покойния медиевист Михаил Заборов, който цял живот разработва кръстоносната история. Единият том „Введение в историографию крестовых походов (латинская хронография XI — XIII веков)" (М., 1966) представлява фактологически анализ на изворовата база, приведена в известност. Другият том „Историография крестовых походов (литература XV — XIX вв.)" (М., 1971) е естествено продължение на първия том, но придобива облик на систематичен обзор на основната научна и научнопопулярна продукция за кръстоносните походи. Макар да могат да се направят редица уговорки по един или друг проблем, по неговата интерпретация, качествата на проучването са значими. Това е солиден справочник, „лебедова песен" на един дългогодишен изследовател, посветил живота си на изучаването на тези исторически събития.

Естествено, основните етапи в развитието на историографията са проблем, по който може да се дискутира, без да се стигне до приемливо за всички учени решение. Един закръглен цикъл образува хуманистичната историопис в лицето на италианските (Флавио Биондо, Бартоломео Саки, Павел Емилий), германските (Себастиан Брант, Якоб Вимпфелинг) и други учени. Историците хуманисти правят опит да развият традицията, без да скъсват с нея. Те придвижват напред поставянето и решаването на проблемите на базата на критичността и добросъвестността.

Както може и да се очаква, кръстоносната тематика получава диаметрално противоположна трактовка в трудовете на католическите и на протестантските историци на XVI и XVII в. Двете направления се заемат с издаването на извори, което представлява несъмнен научен принос. Католическата линия (кардинал Цезар Бароний, Луи Мембру, Пиер Утреман, Ж. Б. Босюе) има апологетически характер, обосновава позицията на Папския престол, на Католическата църква. Протестантските историци (И. Авентин, М. Власич, Готфрид Арнолд) подлагат на критика отношението на Църквата към кръстоносното движение, гледат негативно на кръстоносците.

Свои схващания застъпва просветителската и романтичната историография на XVIII и първата половина на XIX в. Литературата на Просвещението (Φ. М. Волтер, Й. Г. Хердер, И. К. Майер, К. Хелер) поначало застъпва възгледите на протестантите за Църквата и нейните походи на Изток. Това разбиране обхваща редица проучвания, които се намират под влияние на водещите представители на школата на Просвещението в Европа.

Не само историци, но и философи достигат до извода за отрицателните последици от кръстоносните походи за Европа: безсмислена загуба на хора, от една страна, и на средства, от друга. Просветителите подчертават големите размери на загубите, които имали катастрофални последици. Едуард Гибън изчислил, че само при обсадата на крепостта Антиохия паднали 50 000 кръстоносци. От своя страна Ф. Волтер заключава: „Единственият резултат за християните в техните варварски походи било изтреблението на други християни." По-нататък мислителят детайлизира, че броят на загиналите европейци възлизал на 2 млн. души. „Ако от двата милиона души, загинали на Изток — обобщава Волтер, — всеки имал само по сто франка, това означава, че кръстоносните походи донесли загуби в размер на 200 милиона ливри." Не по-различно разсъждава и У. Робертсън, който заключава: загубени били „невероятно множество хора и пари". Френският просветител-ерудит Ж. Б. Майи изяснява, че само от бедните слоеве през 1096 г. „загинали по дребни изчисления 300 000 човека, не направили и крачка за осъществяването на това дело, за което се стремили, не стъпили на късче земя и даже не успели да зърнат онези места, освобождаването на които били запланували". След това авторът говори за обезлюдяването на Европа, за огромните загуби, които тя дълго не могла да възстанови.

В трудовете на историците от епохата на Просвещението кръстоносното движение се представя като голямо историческо явление, резултат от действието на земни, а не на свръхестествени причини. Те обърнали внимание на редица подробности, систематизирали множество факти, лансирали своите концепции. Учените подхождали към изворите, общо взето, критично, не идеализирали събитията. Това спомогнало за придвижване на проблематиката напред, за навлизане на мисълта в нови, по-широки простори.

В края на XVIII и първата трета на XIX в. в историографията на Франция и Германия възникнали нови разбирания за кръстоносните походи. Френската академия на науките възобновила работата по издаването на „Събрани истории на кръстоносците". Френският маркиз Андре Дайкур публикувал работата „За влиянието на кръстоносните походи върху състоянието на европейските народи", а ориенталистът от университета в Гьотинген И. Айхорн издал трактата „Излага се историята на войната на кръстоносците по съчинението на Абулфед, при това по такъв начин, че едновременно от творенията на други писатели, както източни, тъй и западни, се извлича това, което може да служи за оценка, изправяне и поясняване на неговото повествование". В случая обширната формулировка на заглавието е извършена в духа на германските традиции от онази епоха, но същественото е, че авторът привлича значителен брой наративни извори, анализирайки с комплексните методи на ерудитската школа.

Противникът на Ф. Волтер, Фр. Шатобриан, в „Пътешествие от Париж в Йерусалим" разказва впечатленията, които натрупал през 1806 г. по време на преминаването си през Гърция, Египет и Палестина. Той изказва несъгласие с историците и философите на Просвещението и застъпва различно становище. Според него кръстоносните походи били гигантско стълкновение между две религии, едната от които, ислямът, била въплъщение на всяко зло, другата, християнството, напротив, поборник на високите идеали на Просвещението и свободата. За Шатобриан походите били велико зрелище, битка на две армии, на Европа и Азия, атакуващи под знамето на своите религии, атакуващи Мохамеда и Иисуса Христа сред техните почитатели.

От своя страна философът Фридрих Шлегел отстоявал позициите на германската историко-философска традиция. Изразявайки положително отношение спрямо някои възгледи на просветителите, в своите лекции авторът не приема становището за позитивното въздействие на Изтока за издигане културата на Европа. Той се отзовава позитивно за религиозния ентусиазъм на епохата, изразява възхитата си от героичните подвизи на християнските рицари за защита на ценностите на християнската цивилизация. Представителят на германския романтизъм Фридрих Вилкен пък оценява кръстоносните походи като религиозни войни, в които и западните християни, и източните мюсюлмани се сражавали в защита на светия град Йерусалим и другите свещени места. За него решаващ фактор за организирането им било сблъскването между религиозните интереси на християнска Европа и ислямския Изток.

Във „Философия на историята" германският философ Г. В. Хегел вижда предпоставките за кръстоносните походи в областта на кардиналните духовни потребности и интереси на Католическата църква. За него те били войни с религиозен характер, чиято цел била Църквата да освободи Свещената земя, да придобие светините. Според големия философ резултатите за самата Църква не били положителни, а отрицателни: „Църквата извратила принципа на християнската свобода, превръщайки го в безнравствено заробване на душите." В резултат от кръстоносните походи тя подкопала напълно своя авторитет като институция.

В петтомната „История на кръстоносните походи" на Ж. Ф. Мишо романтичното виждане за религиозната епопея намерило разгърната обосновка. Както и други историци от неговата школа, авторът акцентира на религиозния фактор, на религиозния ентусиазъм, обхванал населението в Западна Европа, на желанието му да освободи от неверниците Божия гроб. По думите му най-силен двигател на кръстоносците било благочестието. За него идеята за избавлението от гнета и нищетата било второстепенен фактор, а победите на кръстоносците били дело не на герои от истинската история, а по-скоро на епични герои. Романтизмът на Мишо достига дотам да сравнява Първия кръстоносен поход с Троянската война: „славата на нашите предци" съставлява „реално благо на нацията".

Жозеф дьо Местр в трактата си „За папата" пише апология на кръстоносните походи, величае подвизите на рицарите. Авторът изказва благодарност на римския понтифекс за организирането на тези войни. Съдържанието и идейните насоки на научнопопулярната книга на Π. Ф. Жиро „Красотата на историята на кръстоносните походи" се подсказват от заглавието. В книга за Танкред, пълководеца на войната за Йерусалим, Т. Делбара не може да сдържи възторга си от подвизите на рицарите, от техния героизъм. Възхвала на Ордена на тамплиерите и на нашествието в източните страни се въздига и в книгата „Исторически изследвания за кръстоносните походи и тамплиерите". В двутомния труд „История на кръстоносците" Чарлз Милз, английски историк, отстоява тезата, според която походите били отражение на гнева на християнския Запад, на възмущението му от оскърбленията на мюсюлманите, нанесени на християнските светини, на гроба Господен в Йерусалим.

Нов етап в изучаването на кръстоносната проблематика настъпва в края на 30-те и началото на 40-те години на XIX в. В Германия медиевистите създали системата за диференциран подход към изворите и тяхната интерпретация. Принципите на научното изворознание, разработени за античната историография от В. Нибур, започнали да се използват и в медиевистичната литература. Подготовката на многотомната поредица „Германски исторически паметници" привела в известност документацията за походите. В Берлинския университет Леополд фон Ранке през 1837 г. поставил на семинар началото на критиката на изворите за Първия кръстоносен поход. След този семинар Хайнрих фон Зибел (1817 — 1895) издал своята „История на Първия кръстоносен поход" (1841 г.). Авторът анализира критично изворите за движението, оценява го като „световно събитие" и прави сериозен опит да изясни предпоставките за неговото възникване. Според младия учен, привърженик на позитивизма, причините за зараждането му били три: първата той видял в най-общите религиозни настроения на средновековната епоха, които се засилили особено много през XI в. в резултат на клюнийското движение. Съзнанието за греховност, обхванало обществото, пораждало увлечение по аскетизъм, отшелничество и духовни подвизи, към поклонничество на Божи гроб, към разработване на философски и теологични проблеми. Следователно, посочените настроения били първата обща причина за масовото надигане на населението за освобождаване на Божия гроб. Втората предпоставка X. фон Зибел открива във възхода на папската институция през XI в., респективно при понтификата на Григорий VII, който обосновал идеите за организирането на кръстоносен поход. Поради обстоятелството, че те разкривали пред папството широки възможности за разширяване влиянието в нови страни, католическото духовенство възприело кръстоносната идея с отворени обятия. Намерението на Папския престол да освободи Светата земя, да окаже подкрепа на християните неизбежно увеличавало властта му, неговото могъщество. Най-сетне, третата причина се кореняла в интересите на светските, гражданските власти, които раздвижили различните класи в обществото и го вдигнали на борба. Обхванати от общия порив, феодални аристократи, барони, рицари открили възможност да задоволят своето славолюбие и войнственост, да увеличат своите средства. Селяните, смазани под тежестите на феодалното безправие, били обхванати от религиозни чувства, но в самите походи те виждали средство за освобождаване от тежките условия на живот. В кръстоносния поход, в който проявили готовност да участват, те откривали възможност да получат отсрочване на времето за изплащане на дългове, да защитят семейството си и неговото имущество и да се освободят от греховете си.

Свои интереси да участват — според заключението на X. фон Зибел — имали гражданите, които все още живеели при трудни условия и не били решили социалните си въпроси. Следователно походите изиграли съществена роля за икономическия подем на градовете, доколкото разширили икономическите контакти с Леванта и активизирали търговските операции на Изтока и Запада. Това според големия историк имало съществено значение.

Набелязаните от X. фон Зибел основни фактори за появата на кръстоносното движение поради своята правдивост в основни линии влизат в позитивната научна литература и служат като модел за обясняване на епохата, на събитията, на процесите и явленията. Това доказва голямото научно проникновение на историка-медиевист, способността му да вниква в най-дълбоката същност на нещата и да ги интерпретира с възможностите на изследователя. „История на Първия кръстоносен поход" на X. фон Зибел била научно завоевание, основополагащо проучване, проправило пътища на мисълта, начертало перспективи.

Крачка напред в изучаването на походите от протестантска гледна точка направили историците X. Хагенмайер, К. Клайн и др., които натрупали много факти за опустошителния характер на движението, подлагайки на анализ позициите на официалната католическа историография. Следвайки тази линия нюансирано, съобразно възможностите на отделните автори, германски медиевисти като В. Хайд, В. Холцман, В. Норден обогатили фонда на научните изследвания.

Православните историци (П. И. Малицки, Ив. Снегаров, Е. Попович) акцентирали върху пораженията, нанесени от рицарите върху Православната църква. Обърнали внимание върху избиванията на духовници, разрушаването на храмове, изнасилванията на монахини.

Сериозни приноси дали цяла поредица френски учени от ранга на П. Риан, Л. Брейе, А. Люшер, Ф. Шаландон, които придвижили напред обсъждането на въпросите, привлекли нови документални свидетелства, разработили нови проблеми, посветени на икономическите предпоставки, на социалната база на походите и пр. Засилил се интересът към Четвъртия кръстоносен поход, ангажирал научните дирения на Ш. Дил, А. Грегоар, Ж. Льонон, А. Ваас, П. Топинг, които се опитали да подложат на комплексен анализ известните факти и да ги приведат в научна система. Разбира се, има историци, които виждат в покоряването на Константинопол — както пише Р. Грусе — „международно разбойничество". Други медиевисти като Е. Тилман поддържат, че папа Инокентий III нямал друга мисъл, освен грижата да бъдат освободени Светите места, поругани от неверниците.

В потоците литература се въвеждат схващания като това на американския медиевист А. С. Атия, който твърди, че кръстоносните походи повлияли върху развитието на цивилизацията и по-конкретно върху Възраждането и откриването на Америка. В съгласие с тази постановка Ш. Айкур намира, че походите се превърнали в основен фактор на прогреса. В тритомната си „История на кръстоносните походи" (1951 — 1954) английският учен Стивън Рънсиман отхвърля мисълта за някакво тяхно пряко участие върху развитието на западната цивилизация, но приема, че заедно с тях се родила съвременната история.Хронологически граници.

Между учените медиевисти няма установено единно мнение относно границите на кръстоносните походи. Има автори, които включват в тях периода Χ—XI в., предхождащ и подготвящ възникването им, както и XIV — XV в., времето след завършването им. Така смята германският историк Ханс Еберхард Майер в „Библиография по история на кръстоносните походи". В този труд авторът обхваща всички събития от IX до XVI в., в една или друга степен свързани с кръстоносната идея. За крайна граница на походите той приема 1453 — годината на покоряването на Константинопол, с която приключвали организираните експедиции в защита на християнството. Ханс Майер сам стига до заключението, че това е твърде разширена периодизация, поради което я квалифицира като „малко удовлетворителна", защото през 1453 г. кръстоносното движение придобило друг характер, трансформирало се в „антитурски войни".

Ползва се с гражданственост и друга хронология: 1096 — 1291 г., когато гр. Акра бил покорен от султана на Египет и кръстоносците били изтласкани от своята последна опора. Тази теза също страда от известен субективизъм.

При това положение традиционното периодизиране, включващо времето от 1096 г., когато започнал Първият кръстоносен поход, и стигащо до 1270 г., когато протекъл последният, Осми кръстоносен поход, възглавяван от краля на Франция Луи IX (1226 — 1270), продължава да се отстоява в научната литература. То е най-приемливо, поради което се радва на най-многоброен кръг привърженици и намира опора в изворите и историографията.

 

 

Общи и конкретни предпоставки за походите.

 

Както е известно, идеята за обявяване на „свещена война" срещу мюсюлманството в Западна Европа се разпространила още по време на арабската инвазия в Пиренейския полуостров в началото на VIII в. По-късно не друг, а папа Александър II (1061 — 1073) благословил кръстоносния поход против маврите през 1063 — 1064 г. и обещал да бъдат опростени греховете на всички, които се сражават за „делото на Светия Кръст". В края на април 1073 г. следващият понтифекс Григорий VII (1073 — 1085) призовал французите на поход в Испания срещу неверниците, обещавайки им да придобият земята, която освободят от завоевателите мюсюлмани. Своят призив той мотивирал с факта, че „испанското кралство, макар и заето от езичници, принадлежи само на Папския престол".

Кръстоносното движение, което обхванало Западна Европа в края на XI в., представлявало неразделна част от взаимоотношенията между Запада и Изтока, от промените, настъпили в цялостния социално-икономически и обществено-политически живот, от големия колонизационен процес. Върху обективния ход на събитията в междуконтинентални мащаби отражение дало нашествието на норманите. Предприемайки своите походи от херцогство Нормандия, основано през 911 г. в Северна Франция, те подложили на нападения Испания и Италия. Разгромявайки арабските бойни единици, норманите прогонили арабите от Сицилия, завладели острова и се устремили към Южна Италия. В защита на византийските владения на Италия император Константин IX Мономах (1042 — 1055) възложил на военачалника Георги Маниак да спре напора на завоевателите. След като през 1042 г. този пълководец загинал в бунта срещу императора, норманите завладели византийските градове на Апенинския полуостров. Нормандският херцог на Апулия Роберт Гискар не се задоволил само с покоряването на византийските градове, но се насочил към вътрешността на Византийската империя. Преминавайки на Балканския полуостров, той завладял Дирахиум, остров Корфу, Йонийските острови. Неочакваната смърт на Гуискар през 1085 г. поставила край на норманската опасност и в Константинопол отдъхнали. Отминаването на норманската опасност обаче не поставило край на изненадите. Над империята надвиснала стихията на селджуките и узо — печенезите. Император Михаил VII Дука Парапинак (1071 — 1078), изпаднал в безизходица, изпратил до папа Григорий VII послание с молба да му окаже подкрепа, в замяна на която обещал да бъдат съединени двете църкви. Папата възприел идеята и откликнал положително на молбата. „Ние се надяваме... — писал понтифексът до бургундския граф, — че след покоряване на норманите ще се отправим към Константинопол в помощ на християните, които, бидейки силно потискани от честите действия на сарацините, жадно молят да им протегнем ръка за помощ." Папата решил да привлече за тази кауза и германския император Хенрих IV (1056 — 1106). В писмото си до императора Григорий VII напомнял, че „голяма част от задморските християни биват изтребвани от езичниците в нечувани поражения... и ежедневно християнският род се унищожава". Планът на папата обаче не могъл да бъде осъществен.

Между другото в Западна Европа постоянно се завръщали поклонници от Палестина, от Йерусалим, които разказвали за тежкото положение на християните, подлагани на ужасни страдания и унижения, след като през 1078 г. Свещеният град отново паднал в ръцете на селджуките. Обстановката станала напрегната.

Масовите завоевателни войни на западноевропейските феодали в Близкия изток, известни под названието „кръстоносни походи", започнали в края на XI в. Това било фактически социално-религиозно движение, организирано под знамето на борбата на християнството против исляма, на „кръста против полумесеца". Походите били общо осем. Първият започнал през 1096, а последният завършил през 1270 г. Между тези години, които маркират една от най-продължителните кръвопролитни войни в историята на средновековна Европа, били избити много хора. Народите на Балканския полуостров, на Византия, Сирия, Палестина и Египет понесли огромни загуби. Забележителни постижения на културата и цивилизацията били разрушени.

Повод за организирането на кръстоносните походи дали селджукските турци, които след като превзели Багдад, успели да покорят почти цяла Мала Азия, включително Сирия и Палестина. В ръцете им паднал и гр. Йерусалим, където бил погребан и възкръснал Иисус Христос. Това създало в Западна Европа масова психоза. Разпространявали се слухове за оскверняване на християнските светини, за избиване на християни, за преследване на поклонници. Световната общественост била подготвяна да се вдигне на борба и да освободи Божия гроб, осквернен от неверниците.

Това бил конкретният повод за организиране на кръстоносните походи, но фактическите причини се намирали в дълбоките промени, които настъпили в живота на западноевропейското общество.

В навечерието на походите социалните противоречия в Западна Европа се изострили. В тясна връзка с разцъфтяването на градовете нараснали стремежите на магнатите да разширят именията си, да увеличат доходите си, което вече трудно се постигало чрез повишаване на рентата и чрез налагането на нови повинности на феодално зависимите селяни. Разпределението на свободните земи в Европа вече приключило. Неслучайно в походите още в началото се включили всички едри земевладелци, които трудно умножавали своите богатства. Гладът за земя се увеличил.

Въвеждането на майоратната система, по силата на която след смъртта на земевладелеца единствен наследник по право ставал първородният му син, а останалите синове били лишавани от наследство, довела рицарството до тежко положение, до безизходица. Лишени от възможността да се снабдят със земя и зависими селяни, рицарите масово се включвали в кръстоносните походи, движени от измамната надежда да забогатеят.

Селячеството в Европа, което се намирало в много тежко положение, масово откликнало на призива за „освобождаване на гроба Господен" и се присъединило към походите. Задушавано от феодалната експлоатация, която се увеличавала заедно с развитието на парично — стоковите отношения, то било изправено пред ужаса на гладната смърт, предизвиквана от неплодородните години, продължили близо половин век. Ето защо селяните изоставяли домовете си и се опитвали да намерят избавление в рискованите начинания. Освен това примамливо им действали обещанията на Църквата за покровителство, за освобождение от закрепостяване и за придобиване на земи и богатства в непознатите предели на Изтока, обвити в тайнствена романтика.

Селяните, компактната част от населението в Западна Европа, се включили в походите и по много други причини. Поначало те били най-слабо защитени в социално отношение, страдали от неплодородни години, глад, епидемии, болести. Екехард Аврейски свидетелства за „много неблагоприятни обстоятелства", които тегнели върху живота на хората в края на XI в. Те били потискани от „обществени раздори", глад, огромна смъртност, от епидемии. Папа Урбан II казвал, че „денем и нощем няма покой от грабители и разбойници".

В края на X в., когато бил организиран Първият кръстоносен поход, социалната безизходица, гладът, отчаянието, обхванали хората, били неописуеми. За времето около 1032 г. и след това хронистът Раул Глабер (ок. 985 — ок. 1047) е оставил едно страхотно описание, което дава реална представа за тежкото положение на населението. В „История на моето време в пет книги" авторът разказва как в резултат от безплодни години настъпил голям глад и хората в своето отчаяние достигнали до канибализъм. „Това, което по-рано рядко се случваше — свидетелства с горест съвременникът, — към него подбуждаше сега бесен гладът: хората поглъщаха човешко месо. Нападаха пътниците онези, които бяха по-силни, деляха ги на части и като ги изпичаха на огън, ги изяждаха. Много хора, гонени от глада, преминаваха от място на място. Тях ги приемаха за пренощуване, през нощта ги удушаваха и стопаните ги употребяваха за храна. Някои показваха на децата ябълка или яйце и като ги отвеждаха в уединено място, ги убиваха и изяждаха. На много места телата, изровени от земята, също така служеха за уталожване на глада..."
Описанието на Глабер няма равно на себе си по драматизъм. Явлението, което той пресъздава, не било единично, а типично през XI в. Това се дължало главно, но не единствено на неплодородните години. Влияели също недостатъчното развитие на комуникациите, нередовното снабдяване на населението, слабите пазарни връзки. Изследователи изнасят данни за неплодородни години през XI в. Единият път гладният период продължил 26 години, другия път — 7 години, респективно от 1087 до 1095 г.

Подобно описание, датиращо от 869 г. за Франкската държава и специално за Аквитания и Бургундия, се дава и в „Анали на Санската църква „Св. Колумб". В аналите гладът се свързва с появата на една комета, която създала безпокойство сред хората. „Кометата — пише авторът — се появила към 29 януари и стояла около 25 дни, отначало при опашката на Малката мечка, а след това преминала почти до Триъгълника. И възникнали в онази година глад и нечувана смъртност почти по цялата държава на франките, а особено в Аквитания и Бургундия, така че поради многото умиращи нямало кой да ги погребе. В град Сан били намерени за един ден 56 мъртви. При това нещастие в същия окръг се намирали мъже и жени, които — о, злодейство! — убивали и ядели други хора. Защото в мястото Пон дьо Шерю някой си, като дал подслон на знатна жена, убил я, нарязал я на парчета, посолил я и я сварил за храна на себе си и за своите деца. В същия град една жена направила същото с някой си юноша. И в разни други места правели същото, принудени от глад, както гласи мълвата."

Цитираното свидетелство е достатъчно силно като илюстрация за историческата обстановка и показателно в много отношения. Трагедията, изживявана от хората, била страхотна. Както гладът бил масов, всеобщ, така и желанието за търсене на изход било неизразимо.

Положението на селяните се влошавало и по други причини. Войните, които бушували непрекъснато, ги разорявали, опустошавали и опожарявали техните посеви, разрушавали къщиците им. „Жаждата за война така свирепстваше, че селяните и мирните граждани не можеха да остават спокойно по своите домове" — пише за живота в Нормандия в края на XI в. хронистът Ордерик Виталий. Друг хронист отбелязва същата картина през 1050 г. в района на Турен. „Вследствие на честите войни — пише в хрониката на едно абатство — тази местност беше превърната в пустиня и почти седем години никой не можеше да живее върху нея."

Много важна роля играли в походите италианските градове — републики Венеция, Генуа, Пиза и др., които снабдявали кръстоносците с оръжие и муниции, организирали превозването им по море и пр. Това те правели, защото искали да възстановят търговските си връзки с Изтока, нарушени от нашествениците, да сломят търговския си съперник — Византия, и да вземат в свои ръце пазарите на Изтока.

Католическата църква, която играела ръководна роля в кръстоносните походи, искала да ги използва за своите мисионерски цели. Нейните папи се надявали да покорят Православната църква и да сложат ръка върху нейните богатства. Освен това разчитали и на възможността да разширят своето влияние в страните на Изтока.

 

 

Клермонски църковен събор.

 

За провеждането на кръстоносния поход Църквата свикала голям събор в гр. Клермон, Франция, през 1095 г. В речта си папа Урбан II (1088 — 1099), французин по народност, призовал участниците да вземат оръжието и да отвоюват Божия гроб от неверниците. Заедно със спасението на душите папата им обещавал големи материални придобивки: „Които тук са горестни и бедни, там ще бъдат радостни и богати."

Блестящ оратор, познаващ великолепно духовния свят на своите съвременници, папата обещавал на вярващите не само наградите на небето, но и благата на земята: „На всички, които отидат там, в случай че загинат по суша или в бой с неверните, още отсега да им бъдат опростени греховете. Това обещание на заминаващите давам аз като пълномощник на Бога. Какъв позор, ако тази презряна, покварена и служеща на демоните порода хора би надделяла над проникнатия от вяра в Бога и блестящ с Христовото име човешки род. С какъв срам ще ни покрие сам Господ, ако вие не помогнете на тези, които се признават за такива християни, каквито сме и ние. Нека пристъпят против неверниците в бой, който предстои да започне, в бой, който трябва да даде в изобилие трофеи, тези хора, които отдавна са привикнали да злоупотребяват с правото на честна война против своите едноверци християни."

Както се вижда, папа Урбан II поставя на преден план общата християнска принадлежност на вярващите от Изток и Запад. За да привлече своите слушатели, стекли се от всички страни на католическия свят, за кръстоносната кауза, той представя драматичното положение на християните, попаднали под игото на неверниците, които нарича „презряна, покварена и служеща на демоните порода хора". При онези условия това имало огромно значение за мобилизиране на вярващите.

Проповедта на папа Урбан II била посрещната с пълно одобрение от слушателите. Вдъхновени от нея, присъстващите решили да тръгнат на път. След закриването на събора служителите на Църквата — епископи, абати, свещеници и монаси — продължили да призовават населението да се включи в движението за освобождаване на гроба Господен в Йерусалим.

Както съобщава в „Божиите дела чрез франките" Гвиберт Ножански, след закриването му през ноември 1095 г. славата на Клермонския събор се разнесла по всички провинции на Франция. Всеки християнин, който научавал новината, бързал да убеди своите съседи и роднини да тръгнат по „Господния път". За каузата били спечелени придворни графове, средни рицари. С голяма ревност се възпламенили бедни селяни, които добили смелост. Вече никой от тях не обръщал внимание на оскъдността на доходите, не се грижел за належащата разпродажба на къщи, лозя и ниви. Стопаните продавали най-хубавата част от имота си на значително по-ниска цена. Поради повсеместния недоимък от храни имало голяма нужда дори сред земевладелците. Лихварите се радвали, че в резултат на кризата ще могат да увеличат своите постъпления. По такъв начин по думите на хрониста те се надявали да „притурят към натрупаните планини от злато".

Подготовката за похода напредвала. От кръстоносната идея били обхванати бедните селски маси от Средна и Северна Франция, а също и от Западна Германия. Било запланувано да се използват традиционните пътища на поклонниците за Божи гроб, минаващи по Рейн и Дунав за Константинопол, а оттам към Йерусалим.

През пролетта на 1096 г.  под ръководството на Петър Пустинника, Валтер Голтака и свещеника Готшалк десетки хиляди бедняци от Франция и Германия се отправили на Изток. Без да могат да се подготвят добре за дългия рискован път — те били въоръжени само с брадви, коси и тояги, — те очаквали да намерят избавление в кръстоносния поход. Наред с бедняците в отрядите се включили и много рицари, авантюристи, жадни за плячка и приключения.

Кръстоносците, които ограбвали и разорявали населението по своя път, срещнали мъжествената съпротива на унгарци, българи и византийци, защитаващи домовете си от нашествениците. Византийският император бил обезпокоен от престъпленията на авантюристите, които пристигали в Константинопол, и ги изпращал набързо в Мала Азия. Поставяйки засади пред зле организираните и недобре обучените селски бедняци, селджуките ги разгромявали и унищожавали. Мечтите на западноевропейските селяци да се освободят не се осъществили. Първата инициатива пропаднала.

 

Походът на аристократите (1096 — 1099).

 

Действителният Първи кръстоносен поход бил организиран от феодалите на Франция, Италия и Германия, които били добре въоръжени и снабдени с необходимите запаси и съоръжения. Рицарите от Лотарингия възглавил Готфрид Булонски, на Нормандия — херцог Роберт. Тръгнали по различен път, рицарите се добрали до Константинопол, откъдето на византийски кораби преплавали в Мала Азия. Разгромявайки отрядите на селджуките, те си пробивали път на Изток. Един след друг падали в ръцете им градовете Едеса и Антиохия.

Най-после на 15 юли 1099 г. превзели и Йерусалим. Създало се Йерусалимското кралство начело с Готфрид Булонски, окончателно оформено при Бодуен Фландърски. В неговия състав влизали различни кръстоносни княжества, които били васално зависими — Едеското, Антиохийското и др.  В завладените територии кръстоносците въвели западноевропейския феодален начин на живот.

Западноевропейските феодали — светски и духовни — осъществили истинските цели, които преследвали, и пристъпили към разпределяне на придобитите богатства. В новооснованите кръстоносни държавици италианските търговци получили редица привилегии и организирали широка търговска дейност, изолирайки византийците. Църквата придобила огромни земи. Създадени били църковни ордени, които се ръководели от Папския престол — тамплиери, хоспиталиери и тевтонци. Единствено селяните не получили нищо и били закрепостени към земята.

Новият обществен строй, установен от аристократите на Западна Европа в Близкия изток, получил правно уреждане в своеобразна конституция, наречена „Йерусалимски асизи" — своеобразен модел на феодално устройство. Местното население било обложено с тежки данъци, задължения и повинности и затова се отнасяло с омраза към чужденците и многократно се вдигало на бунтове. Емирът на Мосул организирал въстание и Едеса отхвърлила чуждоземното господство. Кръстоносците едва задържали властта си в Антиохия. Това създало сериозни безпокойства в Западна Европа и папата призовал владетелите на нов кръстоносен поход.

 

Втори и Трети кръстоносни походи.

 

Вторият кръстоносен поход (1147 — 1149)  бил проведен под ръководството на католическия абат св. Бернард Клервоски, но фактическите му ръководители били френският крал Луи VII и германският крал Конрад III. Неговите участници не успели да накажат неверниците и претърпели пълен провал. Една голяма част от рицарите били избити, а онези, които оцелели, едва успели да се спасят с бягство.

Катастрофата, претърпяна във Втория кръстоносен поход, била пълна. Загубени били най-важните опорни пунктове на бойните подразделения. При разгорелите се конфликти между Изтока и Запада се очертали слабостите на воюващите страни. За владетелите на арабските държави станало ясно, че основна причина за претърпените поражения била липсата на политическо единство. През втората половина на XII в. започнал процес на обединяване. Египетският султан Салах ад-Дин (1171 — 1193), кюрд по етническа принадлежност, обединил не само разпръснатите територии на Египет, но и значителни предели от Сирия и Месопотамия. Така възникнала могъща държава, която можела да се противопостави на кръстоносците.

Самият султан Салах ад-Дин, основателят на династията на Аюбидите, бил син на прочутия военачалник на сирийския султан Hyp ад-Дин, Аюб ибн Шади, който взимал участие в битките срещу кръстоносците. Той се включил в цяла поредица акции на султана против рицарите от Западна Европа, по-специално през 1164, 1167 и 1168 г. Поради качествата, които показал в битките, султан Hyp ад-Дин го назначил през 1169 г. за везир на Египет. Като се възползвал от смъртта на последния представител на халифата на Фатимидите, Аида, през 1171 г. той незабавно се обявил за султан. Придобил качества на голям държавник, Аюб ибн Шади съсредоточил в ръцете си цялата власт. Когато починал султанът, през 1174 г. завладял неговите имения в Сирия и ги присъединил към своите. Покорил и някои територии в Ирак.

Разширил границите на своята държава, превърнал я в голяма сила, която можела да противостои успешно на кръстоносците, султан Салах ад-Дин преминал в победоносно настъпление. Под неговото лично командване обединените сили на Египет, включващи различни мюсюлмански бойни подразделения, удържали съкрушителна победа над рицарите. На 3 — 4 юли 1187 г. той нанесъл страхотно поражение на кръстоносците под Хатин, близо до езерото Тивериада в Палестина. Победата имала непоправими последици за бойния потенциал на европейската армия, губеща своите възможности да побеждава. По-късно, на 2 октомври 1187 г., султан Салах ад-Дин смазал частите на рицарите и завладял Йерусалим. Кралят на Йерусалим Гуидо Лузинян попаднал в плен. Настъпил пълен обрат в съотношението на силите между двата военни блока, които вече били неравностойни по жива сила и бойна техника. Двадесетхилядната кръстоносна армия, включваща знатни рицари, търпяла загуби. Продължавайки победоносните си настъпления, султанът завзел от рицарите на Запада голяма част от Сирия и Палестина. Той превзел Акра, Яфа, Сидон, Бейрут, Аскалон. Срещу откуп населението на Йерусалим можело да напусне града, като остави оръжието и конете си. Всички, които не успели да се откупят, попаднали в плен и били продадени като роби по пазарищата на Азия, Африка и Европа.

Загубата на свещения град Йерусалим, предхождана и последвана от неизчислими провали на рицарите, отекнала болезнено в Западна Европа и особено в Римския папски двор. Като научил новината за поражението, папа Урбан III (1185 — 1187), вече достигнал дълбока старост, не понесъл загубата и скоропостижно починал. Новият папа, Григорий VIII (21 октомври 1187 — 17 декември 1187), който живял много малко като понтифекс, призовал владетелите на Европа: „Да върнем Йерусалим!" През 1188 г. — само два месеца след неговата кончина, заместникът му, папа Климент III ((1187 — 1191), възвестил свикването на нов, Трети кръстоносен поход.

Третият кръстоносен поход (1189 — 1192) бил организиран след като на Изток възникнала новата държава с център Египет начело със Салах ад-Дин, който разгромил кръстоносците и превзел Йерусалим. В похода, възглавяван от германския император Фридрих Барбароса, френския крал Филип II Огюст и английския крал Ричард I Лъвското сърце, взели участие основните политически сили на Западна Европа.

Замислите на феодалите не се осъществили. Нямало общ план за съвместни действия. След като император Фридрих Барбароса се удавил в една река, германските рицари се върнали в родината си. Запътил се обратно и Филип II Огюст. Ричард I напразно се опитвал да превземе Йерусалим и в края на краищата сключил мир със Салах ад-Дин. Не била загубена само земята от Тир до Яфа. Така Третият кръстоносен поход не довел до очакваните резултати и по същество спомогнал за изостряне на противоречията между западноевропейските държави17.

 

Четвърти кръстоносен поход (1202 — 1204).

 

Действителният характер на кръстоносните походи като военно начинание бил разкрит от Четвъртия кръстоносен поход, който показал истинските намерения на участниците му. Папският престол, зает от Инокентий III (1198 — 1216), който си поставил за задача да създаде световна апостолическа монархия, издигнал призива за отвоюване на Божия гроб от неверниците, съсредоточени в Египет. В похода взели участие френски рицари, но се включили и венециански търговци. Важна роля играел дожът на Венеция Енрико Дандоло. Превземайки гр. Задар в Далмация, силен съперник на търговците от Венеция, кръстоносците се отправили не към Йерусалим, а към Константинопол. На 13 април 1204 г. те превзели столицата на Византия и я подложили на разграбване и опожаряване. Били разрушени неоценими многовековни паметници на културата. Византийската империя, разбита от нашествениците, се разпаднала. Военният ръководител на похода, италианецът Бонифаций, маркграф на Монферат, вдъхновявал изстъпленията. Така постъпвал и Бодуен Фландърски.

Известна, макар и не достатъчно пълна представа за разрушаването на Константинопол дава маршалът на Шампан, Жофруа дьо Вилардуен, в „Завладяването на Константинопол" — неоценим извор за Четвъртия кръстоносен поход, уникален по своето съдържание. Авторът свидетелства, че поради страх от нападение на гърците бил запален кварталът, отделящ рицарите от гърците. Константинопол бил обхванат от страшни пламъци, горял цяла нощ, дори до вечерта на следващия ден. След като уточнява, че това бил третият пожар в града след идването на франките, той дава следната оценка: „изгоряха повече домове, отколкото се намират в три от най-големите градове на кралство Франция". Зает бил императорският дворец и бойците се пръснали да събират плячка, която била „толкова голяма, че никой не е в състояние да ви определи количеството на намереното злато, сребро, съдове, скъпоценни камъни, кадифе, копринени материи, кожени дрехи и други предмети". Това уверение на непосредствен участник в събитията е показателно. За да потвърди сведенията, които привлича, маршалът на Шампан казва, че сам „свидетелства по съвест истината, че в течение на много векове никога не се е намирала толкова голяма плячка в един град".

Хронистът не спестява подробности за по-нататъшното разграбване: „Всеки си взимаше къща, каквато му беше удобна, и такива къщи имаше достатъчно за всички. По такъв начин войската на кръстоносците и на венецианците се настани по къщите и всички се радваха на честта и победата, която им дари Бог и вследствие на което те преминаха от бедност към богатство и наслаждения."

Вести за неудържимите грабителства на кръстоносците, за убийствата, извършени още при разрушаването на гр. Зара в Далмация и в Константинопол, достигнали в папския дворец в Рим. В писмо до маркиз Бонифаций Монфератски папа Инокентий III осъжда командването за отклоняването на похода от първоначалното му предназначение и предпочитането на „земните богатства пред небесните блага". Първосвещеникът на Римокатолическага църква пише, че вината им била „още по-тежка поради това, че вие не пощадихте никого, нито религиозен сан, нито възраст, нито пол. Не ви беше достатъчно да изчерпите до дъно богатствата на императора и да оберете малките и големите знатни, но протегнахте ръце и към имуществата на църквите, и което е още по-лошо, към техните светини, като взехте от олтарите сребърните подноси, като разкъсахте ризниците, като си присвоихте икони, кръстове и реликви. Заради това Византийската църква се отказа да се възвърне към подчинение на апостолическия престол, като видя от страна на латинците само фанатизъм и дяволски дела, затова византийците имат право да се отнасят към латинците с отвращение като към кучета."

Справедливият гняв на могъщия понтифекс останал без реални последици. Разрухата и разграбването не били преустановени. Идеята за разгрома на Египет и освобождаването на Божия гроб била забравена. Византийската империя рухнала. Действително, през 1203 г., когато кръстоносците обсадили Константинопол, провъзгласили възстановяването на престола на император Исак II. След като той не могъл да им предостави сумата, която им обещал, постигнатото споразумение било нарушено. В Константинопол кръстоносците основали Латинска империя. За пръв неин император бил избран Бодуен Фландърски (1204 — 1205). „Радваме се в Бога и в могъществото на Неговата добродетел — писал папа Инокентий III на новоизбрания владетел, — защото Той, Който се противи на горделивите и на смирените дава благодат, те удостои с постигането на такова велико и чудно дело за възхвала и слава на Божието име, за чест и успех на апостолическия престол, за полза и въздигане на християнството."

Латинската империя продължила да разширява своите граници и да включва нови земи. Под ударите на рицарите паднали Тракия, Македония, райони от Тесалия, части от Средна Гърция, Пелопонес, различни крепости в Мала Азия и острови в Егейско и Йонийско море. В границите на империята влизали редица васални държави: кралство Тесалоника, княжество Ахея, Атинско-Тиванското херцогство.

Завоевателната политика на Латинската империя предизвикала съпротивата на балканските държави, които се организирали за противодействие. На 14 април 1205 г. българският цар Калоян (1197 — 1207) разгромил при Адрианопол армията на кръстоносците. Латинският император Бодуен бил пленен и отведен в столицата Търново. Овакантеният престол бил зает от брата на покойния император, Анри (1206 — 1216).

Недоволството от агресията на Латинската империя кипяло в териториите на бившата Византийска империя, където се обособили самостоятелни държави. В северозападна Мала Азия водела независимо съществуване Никейската империя, по южното крайбрежие на Черно море — империя Трапезунд, върху пределите на Коринтския залив — Епирският деспотат. Това били средища, в които кипял оживен стопански, политически и културен живот. Както владетелите, така и местното население не можели да се примирят със завоевателите и очаквали да настъпят благоприятни условия за възстановяване миналото величие на империята, разрушена от латинците.

Латинската империя, създадена в резултат от завоевателни операции, не просъществувала дълго: едва около половин век — от 1204 до 1261 г. Възстановяването на Византийската империя през 1261 г. от Михаил VIII Палеолог (1259 — 1282) поставило край на латинското господство. Във владение на рицарите останали само някои имения в Средна и Южна Византия.

Падането на Латинската империя подкопало кръстоносната идея в Западна Европа. Ако в началото на движението на Изток населението от различните социални групи с готовност тръгвало на път, сега вече положението коренно се променило. Увеличили се факторите, които започнали да задържат хората в родните огнища, по домовете.

Върху отслабването на кръстоносното движение оказали влияние и други причини. Около началото и средата на XIII в. икономическият живот в Западна Европа се стабилизирал и рискованите авантюри започнали да губят почва и перспективи. Развитието на производителните сили в селското стопанство и по-специално използването на технически новости, усъвършенстването на оръдията на труда неизбежно обуславяло перспективността му. Земеделието започнало да се изгражда в известна степен (дотолкова, доколкото това било възможно през епохата) на научни основи. Алберт Велики написал трактат „За растенията". По същото време — около средата на XIII в. — в Англия били подготвени пет трактата от подобен характер: „Трактат за стопанството" на Уолтър Хенри, „Правила за управление на стопанството" на епископ Робърт Гросетест и др. Италианският агроном Пиеро Крешенци написал труд „За ползата от селското стопанство".

Тласък върху производителността на труда дали редица технически нововъведения. Водният двигател спомогнал за развитието на различните отрасли в селското стопанство. Растял броят на водните мелници, а в края на XII в. на континента били изграждани вятърни мелници, с които се запознали кръстоносците по време на своите походи в Арабския изток. Двата вида мелници — и водните, и вятърните — служели не само за смилане на зърно, но и за производството на сукно, за движение на изтисквателните преси, за раздробяване на руда.

В селското стопанство земевладелците преминали от двуполна към триполна система на обработване на земята. В резултат от облагородяване на целинни земи, пресушени блата, изсичане на храсти и пр. били увеличени обработваемите площи. Внесени били усъвършенствания на железния плуг. Възможностите на воловете при орането на земята се увеличили след като започнали да теглят плуговете не с рога, а с гърди.

В развитието на стопанския живот настъпили промени и след като била въведена паричната рента, която създала по-големи възможности за повишаване производителността на труда. Възникнали по-добри условия за натрупване на стоки и пари. Масовият глад, надвиснал като Дамоклев меч над селяни и граждани през Χ—XII в., започнал да намалява през XIII — XIV в. Селяните, които преди кръстоносните походи нямали възможност да се преселят от едно място на друго, започнали да се установяват в градовете, където намирали по-добри перспективи за реализиране на своя труд. Възможностите за изхранването на населението се увеличили и от разделението на труда между града и селото. Разширяването и специализирането на градското занаятчийство създало повече възможности за ангажирането на селяните в новите отрасли на производството. Не маловажно значение имало укрепването на централизираните държави. Под ръководството на императори и крале те били в състояние да ограничават произволите на местните феодали, техните злоупотреби. Войните, междуособиците, които разорявали селяните, били ограничени. Настъпила по-голяма стабилност в обществените отношения.

 

Последни кръстоносни походи.

 

След катастрофалния Четвърти кръстоносен поход, който не подобрил материалното благосъстояние на участниците и не довел до освобождаване на Божия гроб, обстановката в Западна Европа се променила. Голямата идея за освобождаване на Божия гроб от неверниците престанала да вълнува широката общественост. Престанали да действат традиционните условия за организиране на масови континентални кръстоносни походи. Вече само отделни крале или едри магнати можели да оглавят подобно начинание, което заплашвало да се провали още в началото.

Породили толкова кръвопролития, кръстоносните походи загубвали не само своята привлекателност, но и социалната си опора. Духовниците все по-трудно набирали кандидати за Изтока. В духовната безпътица, в която изпадали проповедниците на движението, все по-широко разпространение получило мнението, че възрастните хора поради своята греховност не могат да освободят гроба Господен. Наложило се разбирането, че само чистите неопетнени души на малките деца могат да освободят Йерусалим от неверниците с Божията помощ. Тази идея била подета от един невръстен пастир на име Стефан във Франция, който успял да събере около себе си 12 — 13-годишни деца, чийто брой достигнал около 30 000. Те тръгнали на път и през градове и села били посрещани и изпращани със симпатии и материална подкрепа. Когато осведомили краля на Франция Филип II Огюст за събитието, той незабавно се разпоредил младите кръстоносци да се завърнат при родителите си. Само малцина се подчинили, а по-голямата част пристигнали в Марсилия, за да отплават на Изток. Двама собственици на кораби, които се оказали търговци на роби, дали съгласие да прекарат със седем кораба децата. По пътя два от корабите потънали при буря, а другите пет достигнали до Египет и търговците продали децата.

Освен във Франция кръстоносна група деца била събрана и в Германия. Младите кръстоносци били отведени в Бриндизи, град в Южна Италия, където местният епископ се разпоредил групата да бъде върната обратно. При дългото пътуване за родината по-голямата част от децата измрели от глад, болести и преумора.

Петият кръстоносен поход (1217 — 1221) бил от френски и германски рицари. Обхванати от вътрешни противоречия, англичаните не взели участие. Испанците, подпомогнати от кръстоносците на някои страни от Европа, разгромили маврите при Лас Навас де Толоса, поради което не успели да се включат. Единствен унгарският крал Андраш II (1205 — 1235) застанал начело на голяма армия и през лятото на 1217 г. от гр. Сплит в Далмация отпътувал на кораби. Заедно с васалите си тръгнал на път и корпусът на южногерманските князе. Включили се австрийският херцог Леополд VI и холандският граф Вилхелм.

Групата не била посрещната добре от френските рицари в Сирия, които не били заинтересовани от настъпването на промяна в обстановката: в продължение на две десетилетия те поддържали нормални търговски отношения с Египет. Рицарите от германската и унгарската група се установили в Акра, превърната в опорен пункт на тяхната бойна група. Оттук те възнамерявали да се отправят за Египет, в чиито владения била включена Палестина. Опитите да превземат Дамаск завършили с неуспех. Най-сетне паднал гр. Дамиета — голям занаятчийски и търговски център. Унгарският крал Андраш, напълно разочарован от начинанието, решил да се завърне в страната си и не се стреснал от заплахата на патриарха на Йерусалим, че ще бъде отлъчен от Църквата. През 1221 г. останалите кръстоносни отряди напуснали Египет. Намеренията на рицарите и този път претърпели провал.

Шестият кръстоносен поход (1228 — 1229) бил възглавен от германския император Фридрих II Хохенщауфен (1212 — 1250), но папа Григорий IX забранил провеждането му, понеже императорът бил отлъчен от Църквата. Пристигнал в Палестина, императорът установил дипломатически отношения със султана на Египет. В резултат от преговорите султанът се съгласил да му предаде гр. Йерусалим срещу обещанието да не оказва подкрепа на християните в Сирия в тяхната борба против Египет. Император Фридрих II влязъл тържествено в Йерусалим и бил коронясан в църквата на гроба Господен. На пръв поглед светините на християнството отново преминали в ръцете на кръстоносците. На практика това било само привидно. След като император Фридрих II напуснал Палестина и се отправил за Европа, положението се променило. Започнали остри конфликти, пламнали ожесточени битки. Силите на християните били недостатъчни и мюсюлманите победили. През 1244 г. Йерусалим отново паднал в ръцете на мюсюлманите, които повече не го отстъпили.

Следващият, Седми кръстоносен поход (1248 — 1254) трябвало да бъде насочен отново срещу Египет, главната политическа сила на мюсюлманите в този райони на Изтока. Възглавил го френският крал Луи IX Свети (1226 — 1270), но го организирал папа Инокентий IV (1243 — 1254). В похода участвали малко рицари и барони, главно от Франция, а до известна степен и от Англия. В началото на 1249 г. кръстоносците на крал Луи навлезли в Египет, завзели гр. Дамиета, а в началото на следващата 1250 г. превзели Мансур с измама, в резултат от предателство. Мюсюлманската армия бързо се организирала и нахлула в града. Паднали неколкостотин рицари, включително и граф Роберт Артуа, брат на крал Луи IX.

Кръстоносците понасяли поражение след поражение. Египтяните успели да потопят целия им флот, дебаркирал в Мансур. В техни ръце паднал и гр. Дамиета. Преследвани от настъпваща мюсюлманска армия, кръстоносците отстъпвали по суша и по море. Мнозинството от тях попаднали в плен. Заедно с двамата си братя бил пленен и крал Луи IX Свети. Срещу голям откуп той бил освободен, давайки обещание рицарите да освободят Дамиета, където се били укрепили. През 1251 г. крал Луи се завърнал във Франция и призовал населението на страната си да окаже подкрепа на страдащите християни в Палестина. За разлика от аристокрацията, която се отнесла мълчаливо към призива за нов поход, селяните откликнали масово. В цяла Франция се разгърнало кръстоносно движение; то придобило характер на въстание срещу аристокрацията и духовенството. Между проповедниците, които учели, че Йерусалим трябва да бъде спасен не от рицарите, а от бедняците, ярко се откроявал един старец, наричан от някои съвременници хронисти „Учителят от Унгария". Този учител насочвал своите проповеди против свещениците и монасите. Вдигнали се — според някои около 100 000 недоволни, очевидно цифрата е преувеличена — селяните от Северна Франция за Париж, в Орлеан и Тур — срещу официалната власт. Правителствените войски с големи усилия успели да смажат бунта. В сраженията бил убит „Учителят от Унгария". Заловените били съдени и избити, спасили се само онези, които успели да избягат.

В средата на XIII в. положението на кръстоносците в Сирия и Палестина станало много тежко. Разтърсвано от вътрешните борби, рицарството от Западна Европа не могло да даде отпор на султаната в Египет, а също и на монголите, които нанесли тежки поражения на княжество Антиохия. Династическите промени в Египет укрепили неговата мощ. След като през 1250 г. династията на Аюбидите била смъкната от власт и начело на страната застанали военачалници от султанската гвардия, държавата укрепнала още повече. Бойците от гвардията били наричани „мамелюци", на арабски език „роби", откъдето династията влязла в историята под названието „мамелюци". Под командването на султана на мамелюците, Бибарс, монголите били прогонени от Сирия, след което било взето решение да се ликвидират окончателно рицарските подразделения на франките. В настъпателния си устрем султанът Бибарс разгромил кръстоносците, освободил през 1265 г. Кесария и Арсуф, а през 1268 г. — Яфа и Антиохия.

Настъплението на мамелюците предизвикало провеждането на последния, Осмия кръстоносен поход. Той бил организиран пак от краля на Франция, Луи IX Свети през 1270 г. Поради това, че не успял да привлече доброволци, кралят се принудил да събере наемници рицари. Върху похода не можело да не се отрази обстоятелството, че от 1268 г., когато починал папа Климент IV, до 1272 г., когато бил избран папа Григорий X (в продължение на 33 месеца) папският престол бил без предстоятел, нямало папа. Новото кръстоносно опълчение се отправило срещу Тунис, откъдето идвала главната заплаха. Натоварени върху корабите на Генуа, отплавали от пристанището Егморт в Сардиния и на 17 юли 1270 г. дебаркирали на брега на Тунис. Под техните удари паднал гр. Картаген. Армиите на крал Луи и на брат му Карло Анжуйски победоносно напредвали в Тунис. Чумата, която неочаквано избухнала, покосила голяма част от рицарите. Починал крал Луи IX Свети. Походът бил разбит, но настъпателните операции продължили. В Тунис навлезли подразделенията на Карло Анжуйски, на новия френски крал, Филип Смели и на Тибо Наварски. Емирът на Тунис не бил в състояние да оказва по-нататъшна съпротива и бил принуден да подпише мир. По силата на постигнатото споразумение емирът поемал задължението да изплаща в двоен размер прекъснатия данък за краля на Сицилия, предоставян преди това на династията на Хохенщауфените, да възстанови всички загуби на християнските крале във войната и да връчи на Карло Анжуйски 70 000 унции злато. Договарящите се страни гарантирали неприкосновеността на търговците в Сицилия и Тунис.

Макар да настъпили основни промени не само в отношенията между Изтока и Запада и в съотношението на силите, макар да се подобрило материалното положение на различните слоеве от населението, Римският папски двор не бил доволен от положението на светите места и продължавал да подготвя нови и нови походи. Броят на желаещите да заминат ставал все по-малък и по-малък, но грижата за Божия гроб не можела да остане без отзвук. Все пак отделни владетели изразявали желание да поемат кръста, но на практика кръстоносен поход в познатите мащаби не можел да бъде организиран. Това усложнявало и утежнявало положението на кръстоносците, които бранели достойнството на западното християнство в страните на Изтока, свързани с мюсюлманството. Владенията на франките, отслабени и изолирани в монолитните арабски територии, трудно можели да бъдат удържани. Антиохия паднала през 1268 г. През април 1289 г. армията на султан Келаун завладяла Триполи. През май 1291 г. паднала и Акра. Сирия и Палестина били под протектората на мюсюлмански владетели. Малко по-продължително време рицарите удържали своите владения в Кипър, чийто владетел от династията на Лузиняните се титулувал „крал на Йерусалим". През XV в. Венеция покорила острова и го включила в своите владения. Вярата в освобождаването на Свещения град била окончателно подкопана. Светините на християнството останали трайно под мюсюлманска доминация.

По-различна била съдбата на учредените на Изток духовно-рицарски ордени, които продължили да развиват своята дейност. Един от най-старите ордени, на тамплиерите (храмовниците), основан около 1118 г. в Йерусалим от френски сеньори, имал за задача да пази поклонниците и да укрепва държавите на кръстоносците в Палестина и Сирия. Наброяващ около 15 000 членове, в края на XII в. той се превърнал в могъща институция, чийто устав бил изработен през 1128 г. със съдействието на св. Бернард Клервоски. След усложняването на обстановката на Изток, през 1291 г. неговият център бил пренесен на о. Кипър, а оттам във Франция. Орденът на тамплиерите получил разпространение в Италия, Испания, Португалия, Франция, Англия, Чехия, Унгария. В началото на XII в. в Палестина възникнал и Орденът на хоспиталиерите (йоанитите). Задачата му била да подпомага поклонниците с храна, жилища, пари, да лекува болни. Главната му цел обаче била да води борба за разгрома на мюсюлманската религия. Поради разнородната дейност, която развил, орденът получил подкрепата на папа Анастасий IV (1153 — 1154), който му предоставил през 1154 г. привилегии и материална помощ. Както Орденът на тамплиерите, през 1191 г. и хоспиталиерите се преместили на о. Кипър. По-късно, през 1306 — 1308 г. се установил на о. Родос. През 1530 г. турците подложили членовете му на изтребване, но останалите живи преминали на о. Малта. Третият орден, тевтонският (германският), наричан „Братя на дома на св. Мария в Йерусалим", бил учреден ок. 1190 г. Организационно бил изграден върху основата на дома на св. Мария, за да обслужва германските кръстоносци. Получил двукратното утвърждаване от папите Климент III (1191 г.) и Инокентий III (1198 г.), орденът укрепнал. В началото на XIII в. бил изтласкан от Палестина и през 1226 г. се установил в Североизточна Европа. Поради активната дейност, която развил в утвърждаването на своята социална и идеологическа платформа, срещнал съпротивата на поляци, литовци и руси. През 1240 г. орденът бил разбит при р. Нева, а през 1242 г. — на Чудското езеро. Армията му претърпяла поражение в битката при Грюнвалд през 1410 г. След 1525 г., в хода на Реформацията, земите му били секуларизирани и орденът загубил материалната си опора.

Кръстоносен поход против полабските славяни (1147 г.). По време на Втория кръстоносен поход германските феодали подели военна акция против полабските славяни. Идеята за неговото организиране принадлежала на саксонските светски и духовни магнати, които се опитали да възстановят своите имения зад р. Елба, загубени след като славяните се вдигнали на въстания през 983 и 1102 г. и ликвидирали германското владичество. Обосновка на похода дал папа Евгений III (1145 — 1153), който оповестил специална була на 11 април 1147 г. за свикването му.

В него се включили освен германски аристократи и рицари от Дания и Бургундия. Ако са верни сведенията на хронистите, очевидно преувеличени, срещу славяните се вдигнали 100 000 души войници. В земите на бодричите нахълтали рицарите на саксонския херцог Хенрих Лъв и обсадили крепостта Добин. Предвождани от княз Никлот, бодричите защитили успешно крепостта и преминали в атака, навлезли в Любек и разрушили Вагрия, база на кръстоносците. Плановете на рицарите се провалили. Германският хронист Хелмхолд, който участвал в похода, свидетелства: „Този голям поход допринесе малка полза." Пораженията, които претърпели, принудили нападателите да сключат мир с княз Никлот.

Втората експедиция на кръстоносците под предводителството на Албрехт Мечката също не се увенчала с победа и била отблъсната. Наистина, кръстоносците разорили земите на лютичите, направили опит да завладеят крепостта Димин, както и да разгромят гр. Щетин, опората на поморяните. През 1147 г. полабските славяни нанесли последното сериозно поражение на нашествениците.

Малко по-късно, през 50-те — 60-те години на XII в. германски феодали отново нахлули в земите на полабските славяни. Поради своята разединеност те не успели да им дадат необходимия отпор и да защитят независимостта си. Рицарите покорили последните свободни територии на полабските славяни и основали маркграфство Бранденбург в земите на лютичите и херцогство Мекленбург в пределите на бодричите.

Значение на кръстоносните походи. Макар кръстоносците да не успели да осъществят своята програма — да освободят гроба Господен и да сложат ръка върху богатствата на Изтока, кръстоносните походи изиграли голяма роля в стопанския и културния живот на Западна Европа. Походите спомогнали да се ликвидира монополът на арабските и византийските търговци върху търговията между Изтока и Запада и за утвърждаване господството на италианските, френските и испанските търговци в Леванта. Икономическите взаимоотношения между Изтока и Запада, които по-рано били нередовни, придобили системен характер. Станало възможно европейците да се запознаят с постиженията на Източния свят в селското стопанство и промишлеността. В земеделието били пренесени редица нови селскостопански култури, непознати дотогава на Запада: ориз, сусам, елда, фъстъци, дини, захарна тръстика. В градините започнали да засаждат зарзали, лимони. Употребата на захар получила широко разпространение.

В резултат от взаимоотношенията с Източните страни получили тласък и занаятите, усъвършенствала се занаятчийската техника. В металургията били приложени нови методи на закаляване на металите, рицарите започнали да се въоръжават с арбалети, разширил се кръгът на тяхното снаряжение. Обогатила се и текстилната промишленост — под влияние на Изтока на Запад пристъпили към изработката на фини източни тъкани — дамаска, муселин и др.

Кръстоносните походи оживили парично — стоковите отношения. В книгата „Божиите дела чрез франките" Гвиберт Ножански, съвременник на събитията, свидетелства: „Тогава стана нещо удивително: всички купуваха скъпо и продаваха евтино, а именно: скъпо купуваха това, което бе нужно за използване по пътя, а евтино продаваха всичко, което трябваше да покрие издръжката."

Сравнително по-високият стандарт в страните на Изтока оказал въздействие и върху бита и битовата култура на западноевропейското феодално общество. В замъците били изградени бани, в които се къпели с топла вода. Рицарите, а наред с тях и останалото население започнали да се грижат за външността си, за поддържане на тялото, косите, за изяществото на облеклото си. В резултат от засилване на стокообмена с Леванта в живота на феодалната аристокрация влезли редица предмети на разкоша, както и изисканите маниери, принципите на придворното изящество. Културата на европейците се обогатила и разширила. Религиозната принципност на Католическата църква била сравнявана с толерантността, проявявана от служителите на източните религии, и започнала да губи социална опора. Теократичните претенции на римските папи също били подкопани.

Макар и по косвен път кръстоносните походи повлияли върху формирането на централизираните държави, върху по-нататъшния възход на градовете и градския начин на живот, върху развитието на хуманистичната мисъл, оплодена от идейните традиции на Изтока.

Ако за развитието на Западна Европа кръстоносните походи оказали положително влияние в материалния и духовния живот, за страните на Изтока те имали гибелни последици. Както за Западна Европа, така и за Близкия изток те донесли смъртта на стотици хиляди хора. Били разорени много градски центрове и селища в Мала Азия. Рицарите унищожили или заграбили неоценими паметници на културата.