Извори за кръстоносните походи.

 

Те не са толкова многобройни, но, общо взето, доколкото ги има, позволяват да бъдат реконструирани предпоставките, ходът и завършването на походите. Най-общо могат да се разделят на западноевропейски и източни, включително и византийски. И едните, и другите притежават необходимата познавателна стойност, защото са излезли изпод перото на съвременници на събитията и спомагат за разкриване на историческата истина.

Първият кръстоносен поход (1096 — 1099) е, общо взето, богато документиран. Изследователите са единни в заключението си, че най-голяма фактологична ценност притежава хрониката „Дела на франките и другите йерусалимци" на анонимен автор от итало-нормански произход. В нея са описани събитията от 1095 до 1099 г., свързани с отряда на Боемунд. Поради обстоятелството, че след като подразделението на Боемунд завладяло Антиохия и се установило в града, авторът се присъединил към Раймунд Тулузки и заедно с него влязъл в Йерусалим, информацията в хрониката дава допълнителни знания. По форма съчинението представлява дневник, воден сравнително подробно. По всичко изглежда, че „Дела на франките и другите йерусалимци" са създадени от гражданско лице. Това определя и мястото им в поредицата извори за събитията, които ни интересуват.

От провансалския свещеник Раймунд Ажилски е останала друга интересна хроника — „История на франките", в която той обрисува обсадата на Антиохия през 1098, както и събитията до края на 1099 г. Значимостта на произведението нараства от голямата осведоменост на автора — духовник на граф Раймунд Тулузки и близък на епископ Адемар Монтейлски. Това му позволявало да се движи в центъра на събитията и да разполага с широк достъп до тях.

Френският духовник Фулхерий Шартърски (ок. 1059 — ок. 1128) в качеството на капелан на Балдуин Булонски наблюдавал събитията в Киликия. Включен отначало в групата на херцог Роберт Нормандски, той натрупал богати впечатления и ги предал в „Деяния на франките", едно от най-интересните произведения за кръстоносните походи. Събитията обхващат предисторията на кръстоносната държава в Йерусалим и достигат до 1127 г. Понеже авторът пише като осведомен наблюдател, трудът му по общо признание притежава голяма фактологична ценност.

Въз основа на „Дела на франките и другите йерусалимци" са написани две други произведения, съдържащи също изобилна информация. Едното е „История на йерусалимския поход" на Пиер Тудебод, другото — „Йерусалимска история" на Балдрици Бургундски (ок. 1047 — 1130), архиепископ на Бретан. Това са неравностойни от гледна точка на фактологията творби, но те разширяват сведенията, с които разполага медиевистиката.

Компилативната хроника на Гвиберт Ножански (1053 — 1124) „Дела на Бога чрез франките" отразява, както показва и заглавието, провиденциалистичното разбиране на историята. Нейното значение обаче не се изразява в теориите, които развива, а във фактите, които изнася. А те са любопитни.

„Йерусалимец, или Книга за угнетяването, освобождаването и възстановяването на светата Йерусалимска църква" на бенедиктинеца абат Екехард Аврийски отразява пребиваването на автора в Палестина. Написана била след неговото завръщане от пътешествието в Йерусалим, където натрупал богат материал, събран от очевидци и свидетели на събитията. Хрониката била написана между 1112 и 1117 г. Стойността ѝ е вън от всякакво съмнение.

Изпод перото на Раул от Кан (ок. 1050 — 1130) излизат „Дела на Танкред в йерусалимския поход", творение не на непосредствен участник в събитията, но предаващо спомените на очевидеца — авантюрист Танкред, брат на Боемунд Таренски. Самият Раул пътувал до Палестина след събитията и стигнал в Йерусалим, където от 1112 до 1118 г. добавил към личния дневник на Боемунд Таренски разкази на Танкред и други кръстоносци. Раул бил бележит творец, талантлив автор. Трудът е интересно, правдиво съчинение, което пресъздава обективно хода на събитията.

В „Йерусалимска история" каноникът от гр. Аахен, Алберт, разказва за похода, за възникването на кръстоносната държава, а след това описва събитията до 1120 г. Трудът му обаче бил построен, както предполагат някои историци, върху основата на загубена хроника, подготвена от великолепно осведомен участник в събитията. Авторът възвеличавал ролята на германците в похода. Това се дължало на германската му принадлежност и е лесно обяснимо.

За Първия кръстоносен поход дава сведения архиепископ Гийом Тирски (ок. 1130 — 1186) в „История на делата в задморските земи". В хронологично отношение съчинението описва не само Първия кръстоносен поход, но и Втория (1147 — 1149). Нещо повече, описанието излиза извън границите на Втория поход и достига до 1184 г. По такъв начин творбата на Гийом Тирски придобива характер на справочен труд за кръстоносните походи от 1095 до 1184 г. Качествата на произведението се дължат на високата образованост на автора: той владеел освен латински, гръцки и арабски език. Освен това бил канцлер на кралството в Йерусалим (1174 — 1183). Изпълнявал и функциите на възпитател на крал Балдуин IV. Всички тези обстоятелства, както и сравнително продължителното писане на хрониката, определили нейната стойност като изключително важен извор за събитията.

Първия кръстоносен поход отразяват и някои поетични творби, които включват известни подробности, представляващи интерес за историците. В тази насока заслужава да се спомене „Песен за Антиохия" (на провансалски език), произведение на трувера от Артоа, Ришар. Поклонник сътворил също „Песен за Антиохия". Появили се различни балади и хумористични произведения. Започнали да се пишат и романи, претворяващи живота на рицари от ранга на Готфрид Булонски.

Вторият кръстоносен поход (1147 — 1149) разполага с по-малко произведения не само поради печалния си край, но защото нямал специален хронист, който да отбелязва събитията. Капеланът на френския крал Луи VII (1137 — 1180) Ед Дейлски, който бил и негов секретар, дава сведения за похода в своеобразния си дневник, съдържащ материали до юни 1148 г., когато авторът прекъснал повествованието. В Големите френски и немски хроники, засягащи живота на крал Луи VII, са включени данни и за събитията. Това се отнася и за труда на Ото Фрайзингски „Делата на Фридрих". Материалите се обогатяват с няколко писма на Сугерий и Вибалд, бивш регент на Германия. Това е всичко, или почти всичко по-съществено, отразяващо възникването и хода на Втория кръстоносен поход.

За Третия кръстоносен поход (1189 — 1196) много важна документация включва епископът на Насау, Дитполд, в известното „Описание на азиатския поход на Фридрих" — хроника на пътуването. Авторът не успял да дочака края на похода, завършил дневника си на 21 юни 1190 г., и наскоро починал. Но това, което отразил, притежава висока познавателна стойност. Описанието се цени от изследователите заради точността, с която са предадени събитията.

Друга творба в този цикъл е хрониката на австрийския духовник Ансберт „История на похода на император Фридрих". Авторът предава сведения от началото на похода до неговия завършек. Това е цялостно произведение. Ценността му се увеличава поради привличането на няколко автентични писма на участници в събитията.

Арнолд Любекски в своята „Славянска хроника" разширява сведенията, привличайки допълнителни материали. Предводителството на френския крал Филип II Огюст и на английския крал Ричард Лъвското сърце е описано в поредица хроники, излезли изпод перото на френски и английски автори. В този кръг влизат и писмата на светски феодали и духовни лица, патриарси от Йерусалим и Антиохия, които се тревожат от хода на събитията. Интерес пораждат и писма на консули, дейци на религиозни ордени и други. Много писма на князе и духовници, включили се в бойните подразделения на кръстоносците, изнасят съществени подробности, които допълват знанията за събитията.

За формирането на кръстоносните държави, за тяхното устройство и управление също могат да се открият първостепенни документални свидетелства. В „Антиохийски войни" канцлерът на Антиохийското княжество Готие описва цялата му динамична история. В творбата събитията започват с възникването на държавата в Антиохия и достигат до 1119 г. Централно място заемат войните на княз Рожер, но са проследени и други не по-маловажни събития. Своето произведение авторът подготвил през периода от 1119 до 1126 г.

Някои от хронистите компилирали други произведения и ги преписвали дословно. Роберт Монах например бил автор на самостоятелно произведение, преписано от Тудебод и от Бодри от Бургейл. Той съставил хроника около 1107 г.

Жак Витрийски (ок. 1180 — 1240) подготвил „Източна или йерусалимска история", предаваща събитията в Палестина до 1193 г., но тя засяга и конфликтите през 1211 — 1218 г., наситени с драматизъм. За Петия кръстоносен поход Жак Витрийски свидетелства в писмата, написани от 1216 до 1221 г.

„Йерусалимски асизи" основателно се ценят като основен извор за управлението на Йерусалимското кралство. В това творение са включени закони за управление не само на Йерусалимското, но и на Кипърското кралство. В структурата на тази поредица извори влизат и „Кралски книги", притежаващи характер на закони.

За Четвъртия кръстоносен поход и Латинската империя са запазени няколко хроники с несъмнена стойност. Произведението на маршала на Шампания Жофроа дьо Вилардуен (ок. 1150 — ок. 1214) „Завладяване на Константинопол" е едно от най-интересните в цялата литература за кръстоносните походи. То ангажира не само  фактологията, която съдържа, но и с великолепната си форма на изложение. Друг съвременник и участник, рицарят на Пикардия Роберт дьо Клари, подготвил „История на тези, които завоюваха Константинопол". Като обикновен рицар той предал сведения, които били свързани с живота на обикновените бойци. В този смисъл неговата хроника допълва творбата на Жофроа дьо Вилардуен, свързан с управляващите среди, с аристокрацията.

Събитията в Латинската империя били описани в „Асизи на Романия" — много важна творба, сборник със закони. Анонимната „Хроника на Морея" предава обстановката на Пелопонес по време на френското управление. Събитията, включени в повествованието, засягат периода от 1204 до 1305 г. Марино Санудо Стари (1270 — ок 1314), произхождащ от Венеция, подготвил „История на Романия", в която предал много подробности за Балканския полуостров. Той написал и трактат за Близкия изток, описващ историческото развитие и географските особености на тези земи.

Вторият основен цикъл извори за кръстоносните походи включва произведения на византийски и арабски автори. Между византийските историци на първо място по време изпъква Ана Комнина (1083 — ок. 1153 — 1155) с нейната „Алексиада". Никита Хониат (средата на XII в. — 1213) в своята „Хроника" предава редица сведения за Четвъртия кръстоносен поход. За падането на Константинопол под ударите на кръстоносците пише и Георги Акрополит (1217 — 1282) в своя труд за Никейската империя, включващ данни за походите на кръстоносците на Балканите. Специално в „Кратка хроника" той проследява събитията от 1202 г. от падането на Константинопол под ударите на латинците до неговото освобождаване през 1261 г. В „История" Георги Пахимер (1242 — ок. 1310) пресъздава живота на империята от 1255 до 1308 г. и разказва за много важни моменти от кръстоносната инвазия. Първостепенен източник е „Кипърска хроника" на Леонтий Махера за XIV — XV в.

Фактографията и фактологията за кръстоносното движение в Изтока се разширява и от историческите произведения на различни арабски автори. Достатъчно е само да се отбележат творбите на Ибн ал-Каланиси (1073 — 1160) „Дамаска история", на Ибн ал-Асир „Пълен сборник всеобща история", на Абул-Фарадж (Бар Евбрай) — „Сирийска хроника". Това са различни по стойност съчинения, които разкриват отношението на източните народи към кръстоносните походи и по-специално към рицарите и техните опустошителни набези.

В биографичните произведения на арабски историци като Кемал ад-Дин (1192-1262), Бег ад-Дин (1145-1234), Имад ад-Дин (1125 — 1201) също са включени съществени данни за взаимоотношенията между завоеватели и завоювани.

Особен дял исторически извори са произведенията на арменски автори. Между тях се открояват Матей Едески със своята „Хронография" и Михаил Сирийски (1126 — 1199) с „Всемирна хроника". Това са уникални произведения, чиято информация все още не е достатъчно оползотворена от изследователите на походите.

Сред представителите на различните градове, които предават конкретната атмосфера, създадена в хода на нашествията, също могат да се открият автори с оригинално виждане. Поетът от Халеб Ал-Хазими (1090 — ок. 1161) написал „Кратка хроника" за своя град, в която предал обстановката от началото на походите до 1143 — 1144 г. В талантливо написаната „Книга за назидание" Усами ибн Мункиза (1095 — 1188) излага изключително разнообразна информация за историята на Изтока по време на кръстоносните акции. Тя е единствена по рода си заради изобилието на сведения и по начина на претворяване на историческата обстановка.

Ибн ал-Асир изнася много данни за живота в средите на арабските бойни подразделения, за конфликтите, които ги противопоставяли. Съвременникът на Ал-Асир, Кемал ад-Дин, написал хроника, в която също говорел за разединение, за слабости в организирането на съпротивата. Ибн Джубайра разказва за тежестите, които трябвало да преодоляват арабите при изплащането на данъците. Латинските господари искали от 1/3 до половината от добивите от гроздето.

Обективната картина за същността на кръстоносните походи може да се пресъздаде едва след като се синтезират сведенията, съхранени в запазените хроники: не само латински, но и византийски, арабски и пр. По такъв начин могат да се избегнат пристрастията, субективизмът и да се получи една по-правдива картина, която да отрази историческата действителност.

Обнародването на изворите за кръстоносните походи започва успоредно с тяхното изучаване в историографията. Пристъпва се към подготвяне на отделни автори в зависимост от конкретните интереси на националните медиевистични школи в Европа. Изворите намират място в авторитетни серии, като германската поредица „Германски исторически паметници", френската „Патрология Латина" на абат Мин. Френската медиевистична група подготвя „Събрани истории за кръстоносците" в няколко много добре съставени тома (1 — 5. Париж, 1841 — 1843). Византийските автори са много добре издадени в „Бонски корпус". Появяват се в преводи на езиците на Западна Европа арабски историци: „История на Дамаск" на Ибн ал-Каланиси излиза на английски в Лайден; преведено е „Пълно събрание на всеобща история" на Ибн ал-Асир. Появяват се хрониките на Матей Едески, на Михаил Сирийски и др.

Значителна част от произведенията на участниците в кръстоносните походи излизат в превод на езиците на народите в Европа. Така те стават достояние на по-широк кръг читатели и дават възможност да се опознаят характерните своеобразия на епохата, да се вникне в действителната, неподправена същност на социалните конфликти.