Клермонски църковен събор.

 

За провеждането на кръстоносния поход Църквата свикала голям събор в гр. Клермон, Франция, през 1095 г. В речта си папа Урбан II (1088 — 1099), французин по народност, призовал участниците да вземат оръжието и да отвоюват Божия гроб от неверниците. Заедно със спасението на душите папата им обещавал големи материални придобивки: „Които тук са горестни и бедни, там ще бъдат радостни и богати."

Блестящ оратор, познаващ великолепно духовния свят на своите съвременници, папата обещавал на вярващите не само наградите на небето, но и благата на земята: „На всички, които отидат там, в случай че загинат по суша или в бой с неверните, още отсега да им бъдат опростени греховете. Това обещание на заминаващите давам аз като пълномощник на Бога. Какъв позор, ако тази презряна, покварена и служеща на демоните порода хора би надделяла над проникнатия от вяра в Бога и блестящ с Христовото име човешки род. С какъв срам ще ни покрие сам Господ, ако вие не помогнете на тези, които се признават за такива християни, каквито сме и ние. Нека пристъпят против неверниците в бой, който предстои да започне, в бой, който трябва да даде в изобилие трофеи, тези хора, които отдавна са привикнали да злоупотребяват с правото на честна война против своите едноверци християни."

Както се вижда, папа Урбан II поставя на преден план общата християнска принадлежност на вярващите от Изток и Запад. За да привлече своите слушатели, стекли се от всички страни на католическия свят, за кръстоносната кауза, той представя драматичното положение на християните, попаднали под игото на неверниците, които нарича „презряна, покварена и служеща на демоните порода хора". При онези условия това имало огромно значение за мобилизиране на вярващите.

Проповедта на папа Урбан II била посрещната с пълно одобрение от слушателите. Вдъхновени от нея, присъстващите решили да тръгнат на път. След закриването на събора служителите на Църквата — епископи, абати, свещеници и монаси — продължили да призовават населението да се включи в движението за освобождаване на гроба Господен в Йерусалим.

Както съобщава в „Божиите дела чрез франките" Гвиберт Ножански, след закриването му през ноември 1095 г. славата на Клермонския събор се разнесла по всички провинции на Франция. Всеки християнин, който научавал новината, бързал да убеди своите съседи и роднини да тръгнат по „Господния път". За каузата били спечелени придворни графове, средни рицари. С голяма ревност се възпламенили бедни селяни, които добили смелост. Вече никой от тях не обръщал внимание на оскъдността на доходите, не се грижел за належащата разпродажба на къщи, лозя и ниви. Стопаните продавали най-хубавата част от имота си на значително по-ниска цена. Поради повсеместния недоимък от храни имало голяма нужда дори сред земевладелците. Лихварите се радвали, че в резултат на кризата ще могат да увеличат своите постъпления. По такъв начин по думите на хрониста те се надявали да „притурят към натрупаните планини от злато".

Подготовката за похода напредвала. От кръстоносната идея били обхванати бедните селски маси от Средна и Северна Франция, а също и от Западна Германия. Било запланувано да се използват традиционните пътища на поклонниците за Божи гроб, минаващи по Рейн и Дунав за Константинопол, а оттам към Йерусалим.

През пролетта на 1096 г.  под ръководството на Петър Пустинника, Валтер Голтака и свещеника Готшалк десетки хиляди бедняци от Франция и Германия се отправили на Изток. Без да могат да се подготвят добре за дългия рискован път — те били въоръжени само с брадви, коси и тояги, — те очаквали да намерят избавление в кръстоносния поход. Наред с бедняците в отрядите се включили и много рицари, авантюристи, жадни за плячка и приключения.

Кръстоносците, които ограбвали и разорявали населението по своя път, срещнали мъжествената съпротива на унгарци, българи и византийци, защитаващи домовете си от нашествениците. Византийският император бил обезпокоен от престъпленията на авантюристите, които пристигали в Константинопол, и ги изпращал набързо в Мала Азия. Поставяйки засади пред зле организираните и недобре обучените селски бедняци, селджуките ги разгромявали и унищожавали. Мечтите на западноевропейските селяци да се освободят не се осъществили. Първата инициатива пропаднала.

 

Походът на аристократите (1096 — 1099).

 

Действителният Първи кръстоносен поход бил организиран от феодалите на Франция, Италия и Германия, които били добре въоръжени и снабдени с необходимите запаси и съоръжения. Рицарите от Лотарингия възглавил Готфрид Булонски, на Нормандия — херцог Роберт. Тръгнали по различен път, рицарите се добрали до Константинопол, откъдето на византийски кораби преплавали в Мала Азия. Разгромявайки отрядите на селджуките, те си пробивали път на Изток. Един след друг падали в ръцете им градовете Едеса и Антиохия.

Най-после на 15 юли 1099 г. превзели и Йерусалим. Създало се Йерусалимското кралство начело с Готфрид Булонски, окончателно оформено при Бодуен Фландърски. В неговия състав влизали различни кръстоносни княжества, които били васално зависими — Едеското, Антиохийското и др.  В завладените територии кръстоносците въвели западноевропейския феодален начин на живот.

Западноевропейските феодали — светски и духовни — осъществили истинските цели, които преследвали, и пристъпили към разпределяне на придобитите богатства. В новооснованите кръстоносни държавици италианските търговци получили редица привилегии и организирали широка търговска дейност, изолирайки византийците. Църквата придобила огромни земи. Създадени били църковни ордени, които се ръководели от Папския престол — тамплиери, хоспиталиери и тевтонци. Единствено селяните не получили нищо и били закрепостени към земята.

Новият обществен строй, установен от аристократите на Западна Европа в Близкия изток, получил правно уреждане в своеобразна конституция, наречена „Йерусалимски асизи" — своеобразен модел на феодално устройство. Местното население било обложено с тежки данъци, задължения и повинности и затова се отнасяло с омраза към чужденците и многократно се вдигало на бунтове. Емирът на Мосул организирал въстание и Едеса отхвърлила чуждоземното господство. Кръстоносците едва задържали властта си в Антиохия. Това създало сериозни безпокойства в Западна Европа и папата призовал владетелите на нов кръстоносен поход.

 

Втори и Трети кръстоносни походи.

 

Вторият кръстоносен поход (1147 — 1149)  бил проведен под ръководството на католическия абат св. Бернард Клервоски, но фактическите му ръководители били френският крал Луи VII и германският крал Конрад III. Неговите участници не успели да накажат неверниците и претърпели пълен провал. Една голяма част от рицарите били избити, а онези, които оцелели, едва успели да се спасят с бягство.

Катастрофата, претърпяна във Втория кръстоносен поход, била пълна. Загубени били най-важните опорни пунктове на бойните подразделения. При разгорелите се конфликти между Изтока и Запада се очертали слабостите на воюващите страни. За владетелите на арабските държави станало ясно, че основна причина за претърпените поражения била липсата на политическо единство. През втората половина на XII в. започнал процес на обединяване. Египетският султан Салах ад-Дин (1171 — 1193), кюрд по етническа принадлежност, обединил не само разпръснатите територии на Египет, но и значителни предели от Сирия и Месопотамия. Така възникнала могъща държава, която можела да се противопостави на кръстоносците.

Самият султан Салах ад-Дин, основателят на династията на Аюбидите, бил син на прочутия военачалник на сирийския султан Hyp ад-Дин, Аюб ибн Шади, който взимал участие в битките срещу кръстоносците. Той се включил в цяла поредица акции на султана против рицарите от Западна Европа, по-специално през 1164, 1167 и 1168 г. Поради качествата, които показал в битките, султан Hyp ад-Дин го назначил през 1169 г. за везир на Египет. Като се възползвал от смъртта на последния представител на халифата на Фатимидите, Аида, през 1171 г. той незабавно се обявил за султан. Придобил качества на голям държавник, Аюб ибн Шади съсредоточил в ръцете си цялата власт. Когато починал султанът, през 1174 г. завладял неговите имения в Сирия и ги присъединил към своите. Покорил и някои територии в Ирак.

Разширил границите на своята държава, превърнал я в голяма сила, която можела да противостои успешно на кръстоносците, султан Салах ад-Дин преминал в победоносно настъпление. Под неговото лично командване обединените сили на Египет, включващи различни мюсюлмански бойни подразделения, удържали съкрушителна победа над рицарите. На 3 — 4 юли 1187 г. той нанесъл страхотно поражение на кръстоносците под Хатин, близо до езерото Тивериада в Палестина. Победата имала непоправими последици за бойния потенциал на европейската армия, губеща своите възможности да побеждава. По-късно, на 2 октомври 1187 г., султан Салах ад-Дин смазал частите на рицарите и завладял Йерусалим. Кралят на Йерусалим Гуидо Лузинян попаднал в плен. Настъпил пълен обрат в съотношението на силите между двата военни блока, които вече били неравностойни по жива сила и бойна техника. Двадесетхилядната кръстоносна армия, включваща знатни рицари, търпяла загуби. Продължавайки победоносните си настъпления, султанът завзел от рицарите на Запада голяма част от Сирия и Палестина. Той превзел Акра, Яфа, Сидон, Бейрут, Аскалон. Срещу откуп населението на Йерусалим можело да напусне града, като остави оръжието и конете си. Всички, които не успели да се откупят, попаднали в плен и били продадени като роби по пазарищата на Азия, Африка и Европа.

Загубата на свещения град Йерусалим, предхождана и последвана от неизчислими провали на рицарите, отекнала болезнено в Западна Европа и особено в Римския папски двор. Като научил новината за поражението, папа Урбан III (1185 — 1187), вече достигнал дълбока старост, не понесъл загубата и скоропостижно починал. Новият папа, Григорий VIII (21 октомври 1187 — 17 декември 1187), който живял много малко като понтифекс, призовал владетелите на Европа: „Да върнем Йерусалим!" През 1188 г. — само два месеца след неговата кончина, заместникът му, папа Климент III ((1187 — 1191), възвестил свикването на нов, Трети кръстоносен поход.

Третият кръстоносен поход (1189 — 1192) бил организиран след като на Изток възникнала новата държава с център Египет начело със Салах ад-Дин, който разгромил кръстоносците и превзел Йерусалим. В похода, възглавяван от германския император Фридрих Барбароса, френския крал Филип II Огюст и английския крал Ричард I Лъвското сърце, взели участие основните политически сили на Западна Европа.

Замислите на феодалите не се осъществили. Нямало общ план за съвместни действия. След като император Фридрих Барбароса се удавил в една река, германските рицари се върнали в родината си. Запътил се обратно и Филип II Огюст. Ричард I напразно се опитвал да превземе Йерусалим и в края на краищата сключил мир със Салах ад-Дин. Не била загубена само земята от Тир до Яфа. Така Третият кръстоносен поход не довел до очакваните резултати и по същество спомогнал за изостряне на противоречията между западноевропейските държави17.

 

Четвърти кръстоносен поход (1202 — 1204).

 

Действителният характер на кръстоносните походи като военно начинание бил разкрит от Четвъртия кръстоносен поход, който показал истинските намерения на участниците му. Папският престол, зает от Инокентий III (1198 — 1216), който си поставил за задача да създаде световна апостолическа монархия, издигнал призива за отвоюване на Божия гроб от неверниците, съсредоточени в Египет. В похода взели участие френски рицари, но се включили и венециански търговци. Важна роля играел дожът на Венеция Енрико Дандоло. Превземайки гр. Задар в Далмация, силен съперник на търговците от Венеция, кръстоносците се отправили не към Йерусалим, а към Константинопол. На 13 април 1204 г. те превзели столицата на Византия и я подложили на разграбване и опожаряване. Били разрушени неоценими многовековни паметници на културата. Византийската империя, разбита от нашествениците, се разпаднала. Военният ръководител на похода, италианецът Бонифаций, маркграф на Монферат, вдъхновявал изстъпленията. Така постъпвал и Бодуен Фландърски.

Известна, макар и не достатъчно пълна представа за разрушаването на Константинопол дава маршалът на Шампан, Жофруа дьо Вилардуен, в „Завладяването на Константинопол" — неоценим извор за Четвъртия кръстоносен поход, уникален по своето съдържание. Авторът свидетелства, че поради страх от нападение на гърците бил запален кварталът, отделящ рицарите от гърците. Константинопол бил обхванат от страшни пламъци, горял цяла нощ, дори до вечерта на следващия ден. След като уточнява, че това бил третият пожар в града след идването на франките, той дава следната оценка: „изгоряха повече домове, отколкото се намират в три от най-големите градове на кралство Франция". Зает бил императорският дворец и бойците се пръснали да събират плячка, която била „толкова голяма, че никой не е в състояние да ви определи количеството на намереното злато, сребро, съдове, скъпоценни камъни, кадифе, копринени материи, кожени дрехи и други предмети". Това уверение на непосредствен участник в събитията е показателно. За да потвърди сведенията, които привлича, маршалът на Шампан казва, че сам „свидетелства по съвест истината, че в течение на много векове никога не се е намирала толкова голяма плячка в един град".

Хронистът не спестява подробности за по-нататъшното разграбване: „Всеки си взимаше къща, каквато му беше удобна, и такива къщи имаше достатъчно за всички. По такъв начин войската на кръстоносците и на венецианците се настани по къщите и всички се радваха на честта и победата, която им дари Бог и вследствие на което те преминаха от бедност към богатство и наслаждения."

Вести за неудържимите грабителства на кръстоносците, за убийствата, извършени още при разрушаването на гр. Зара в Далмация и в Константинопол, достигнали в папския дворец в Рим. В писмо до маркиз Бонифаций Монфератски папа Инокентий III осъжда командването за отклоняването на похода от първоначалното му предназначение и предпочитането на „земните богатства пред небесните блага". Първосвещеникът на Римокатолическага църква пише, че вината им била „още по-тежка поради това, че вие не пощадихте никого, нито религиозен сан, нито възраст, нито пол. Не ви беше достатъчно да изчерпите до дъно богатствата на императора и да оберете малките и големите знатни, но протегнахте ръце и към имуществата на църквите, и което е още по-лошо, към техните светини, като взехте от олтарите сребърните подноси, като разкъсахте ризниците, като си присвоихте икони, кръстове и реликви. Заради това Византийската църква се отказа да се възвърне към подчинение на апостолическия престол, като видя от страна на латинците само фанатизъм и дяволски дела, затова византийците имат право да се отнасят към латинците с отвращение като към кучета."

Справедливият гняв на могъщия понтифекс останал без реални последици. Разрухата и разграбването не били преустановени. Идеята за разгрома на Египет и освобождаването на Божия гроб била забравена. Византийската империя рухнала. Действително, през 1203 г., когато кръстоносците обсадили Константинопол, провъзгласили възстановяването на престола на император Исак II. След като той не могъл да им предостави сумата, която им обещал, постигнатото споразумение било нарушено. В Константинопол кръстоносците основали Латинска империя. За пръв неин император бил избран Бодуен Фландърски (1204 — 1205). „Радваме се в Бога и в могъществото на Неговата добродетел — писал папа Инокентий III на новоизбрания владетел, — защото Той, Който се противи на горделивите и на смирените дава благодат, те удостои с постигането на такова велико и чудно дело за възхвала и слава на Божието име, за чест и успех на апостолическия престол, за полза и въздигане на християнството."

Латинската империя продължила да разширява своите граници и да включва нови земи. Под ударите на рицарите паднали Тракия, Македония, райони от Тесалия, части от Средна Гърция, Пелопонес, различни крепости в Мала Азия и острови в Егейско и Йонийско море. В границите на империята влизали редица васални държави: кралство Тесалоника, княжество Ахея, Атинско-Тиванското херцогство.

Завоевателната политика на Латинската империя предизвикала съпротивата на балканските държави, които се организирали за противодействие. На 14 април 1205 г. българският цар Калоян (1197 — 1207) разгромил при Адрианопол армията на кръстоносците. Латинският император Бодуен бил пленен и отведен в столицата Търново. Овакантеният престол бил зает от брата на покойния император, Анри (1206 — 1216).

Недоволството от агресията на Латинската империя кипяло в териториите на бившата Византийска империя, където се обособили самостоятелни държави. В северозападна Мала Азия водела независимо съществуване Никейската империя, по южното крайбрежие на Черно море — империя Трапезунд, върху пределите на Коринтския залив — Епирският деспотат. Това били средища, в които кипял оживен стопански, политически и културен живот. Както владетелите, така и местното население не можели да се примирят със завоевателите и очаквали да настъпят благоприятни условия за възстановяване миналото величие на империята, разрушена от латинците.

Латинската империя, създадена в резултат от завоевателни операции, не просъществувала дълго: едва около половин век — от 1204 до 1261 г. Възстановяването на Византийската империя през 1261 г. от Михаил VIII Палеолог (1259 — 1282) поставило край на латинското господство. Във владение на рицарите останали само някои имения в Средна и Южна Византия.

Падането на Латинската империя подкопало кръстоносната идея в Западна Европа. Ако в началото на движението на Изток населението от различните социални групи с готовност тръгвало на път, сега вече положението коренно се променило. Увеличили се факторите, които започнали да задържат хората в родните огнища, по домовете.

Върху отслабването на кръстоносното движение оказали влияние и други причини. Около началото и средата на XIII в. икономическият живот в Западна Европа се стабилизирал и рискованите авантюри започнали да губят почва и перспективи. Развитието на производителните сили в селското стопанство и по-специално използването на технически новости, усъвършенстването на оръдията на труда неизбежно обуславяло перспективността му. Земеделието започнало да се изгражда в известна степен (дотолкова, доколкото това било възможно през епохата) на научни основи. Алберт Велики написал трактат „За растенията". По същото време — около средата на XIII в. — в Англия били подготвени пет трактата от подобен характер: „Трактат за стопанството" на Уолтър Хенри, „Правила за управление на стопанството" на епископ Робърт Гросетест и др. Италианският агроном Пиеро Крешенци написал труд „За ползата от селското стопанство".

Тласък върху производителността на труда дали редица технически нововъведения. Водният двигател спомогнал за развитието на различните отрасли в селското стопанство. Растял броят на водните мелници, а в края на XII в. на континента били изграждани вятърни мелници, с които се запознали кръстоносците по време на своите походи в Арабския изток. Двата вида мелници — и водните, и вятърните — служели не само за смилане на зърно, но и за производството на сукно, за движение на изтисквателните преси, за раздробяване на руда.

В селското стопанство земевладелците преминали от двуполна към триполна система на обработване на земята. В резултат от облагородяване на целинни земи, пресушени блата, изсичане на храсти и пр. били увеличени обработваемите площи. Внесени били усъвършенствания на железния плуг. Възможностите на воловете при орането на земята се увеличили след като започнали да теглят плуговете не с рога, а с гърди.

В развитието на стопанския живот настъпили промени и след като била въведена паричната рента, която създала по-големи възможности за повишаване производителността на труда. Възникнали по-добри условия за натрупване на стоки и пари. Масовият глад, надвиснал като Дамоклев меч над селяни и граждани през Χ—XII в., започнал да намалява през XIII — XIV в. Селяните, които преди кръстоносните походи нямали възможност да се преселят от едно място на друго, започнали да се установяват в градовете, където намирали по-добри перспективи за реализиране на своя труд. Възможностите за изхранването на населението се увеличили и от разделението на труда между града и селото. Разширяването и специализирането на градското занаятчийство създало повече възможности за ангажирането на селяните в новите отрасли на производството. Не маловажно значение имало укрепването на централизираните държави. Под ръководството на императори и крале те били в състояние да ограничават произволите на местните феодали, техните злоупотреби. Войните, междуособиците, които разорявали селяните, били ограничени. Настъпила по-голяма стабилност в обществените отношения.

 

Последни кръстоносни походи.

 

След катастрофалния Четвърти кръстоносен поход, който не подобрил материалното благосъстояние на участниците и не довел до освобождаване на Божия гроб, обстановката в Западна Европа се променила. Голямата идея за освобождаване на Божия гроб от неверниците престанала да вълнува широката общественост. Престанали да действат традиционните условия за организиране на масови континентални кръстоносни походи. Вече само отделни крале или едри магнати можели да оглавят подобно начинание, което заплашвало да се провали още в началото.

Породили толкова кръвопролития, кръстоносните походи загубвали не само своята привлекателност, но и социалната си опора. Духовниците все по-трудно набирали кандидати за Изтока. В духовната безпътица, в която изпадали проповедниците на движението, все по-широко разпространение получило мнението, че възрастните хора поради своята греховност не могат да освободят гроба Господен. Наложило се разбирането, че само чистите неопетнени души на малките деца могат да освободят Йерусалим от неверниците с Божията помощ. Тази идея била подета от един невръстен пастир на име Стефан във Франция, който успял да събере около себе си 12 — 13-годишни деца, чийто брой достигнал около 30 000. Те тръгнали на път и през градове и села били посрещани и изпращани със симпатии и материална подкрепа. Когато осведомили краля на Франция Филип II Огюст за събитието, той незабавно се разпоредил младите кръстоносци да се завърнат при родителите си. Само малцина се подчинили, а по-голямата част пристигнали в Марсилия, за да отплават на Изток. Двама собственици на кораби, които се оказали търговци на роби, дали съгласие да прекарат със седем кораба децата. По пътя два от корабите потънали при буря, а другите пет достигнали до Египет и търговците продали децата.

Освен във Франция кръстоносна група деца била събрана и в Германия. Младите кръстоносци били отведени в Бриндизи, град в Южна Италия, където местният епископ се разпоредил групата да бъде върната обратно. При дългото пътуване за родината по-голямата част от децата измрели от глад, болести и преумора.

Петият кръстоносен поход (1217 — 1221) бил от френски и германски рицари. Обхванати от вътрешни противоречия, англичаните не взели участие. Испанците, подпомогнати от кръстоносците на някои страни от Европа, разгромили маврите при Лас Навас де Толоса, поради което не успели да се включат. Единствен унгарският крал Андраш II (1205 — 1235) застанал начело на голяма армия и през лятото на 1217 г. от гр. Сплит в Далмация отпътувал на кораби. Заедно с васалите си тръгнал на път и корпусът на южногерманските князе. Включили се австрийският херцог Леополд VI и холандският граф Вилхелм.

Групата не била посрещната добре от френските рицари в Сирия, които не били заинтересовани от настъпването на промяна в обстановката: в продължение на две десетилетия те поддържали нормални търговски отношения с Египет. Рицарите от германската и унгарската група се установили в Акра, превърната в опорен пункт на тяхната бойна група. Оттук те възнамерявали да се отправят за Египет, в чиито владения била включена Палестина. Опитите да превземат Дамаск завършили с неуспех. Най-сетне паднал гр. Дамиета — голям занаятчийски и търговски център. Унгарският крал Андраш, напълно разочарован от начинанието, решил да се завърне в страната си и не се стреснал от заплахата на патриарха на Йерусалим, че ще бъде отлъчен от Църквата. През 1221 г. останалите кръстоносни отряди напуснали Египет. Намеренията на рицарите и този път претърпели провал.

Шестият кръстоносен поход (1228 — 1229) бил възглавен от германския император Фридрих II Хохенщауфен (1212 — 1250), но папа Григорий IX забранил провеждането му, понеже императорът бил отлъчен от Църквата. Пристигнал в Палестина, императорът установил дипломатически отношения със султана на Египет. В резултат от преговорите султанът се съгласил да му предаде гр. Йерусалим срещу обещанието да не оказва подкрепа на християните в Сирия в тяхната борба против Египет. Император Фридрих II влязъл тържествено в Йерусалим и бил коронясан в църквата на гроба Господен. На пръв поглед светините на християнството отново преминали в ръцете на кръстоносците. На практика това било само привидно. След като император Фридрих II напуснал Палестина и се отправил за Европа, положението се променило. Започнали остри конфликти, пламнали ожесточени битки. Силите на християните били недостатъчни и мюсюлманите победили. През 1244 г. Йерусалим отново паднал в ръцете на мюсюлманите, които повече не го отстъпили.

Следващият, Седми кръстоносен поход (1248 — 1254) трябвало да бъде насочен отново срещу Египет, главната политическа сила на мюсюлманите в този райони на Изтока. Възглавил го френският крал Луи IX Свети (1226 — 1270), но го организирал папа Инокентий IV (1243 — 1254). В похода участвали малко рицари и барони, главно от Франция, а до известна степен и от Англия. В началото на 1249 г. кръстоносците на крал Луи навлезли в Египет, завзели гр. Дамиета, а в началото на следващата 1250 г. превзели Мансур с измама, в резултат от предателство. Мюсюлманската армия бързо се организирала и нахлула в града. Паднали неколкостотин рицари, включително и граф Роберт Артуа, брат на крал Луи IX.

Кръстоносците понасяли поражение след поражение. Египтяните успели да потопят целия им флот, дебаркирал в Мансур. В техни ръце паднал и гр. Дамиета. Преследвани от настъпваща мюсюлманска армия, кръстоносците отстъпвали по суша и по море. Мнозинството от тях попаднали в плен. Заедно с двамата си братя бил пленен и крал Луи IX Свети. Срещу голям откуп той бил освободен, давайки обещание рицарите да освободят Дамиета, където се били укрепили. През 1251 г. крал Луи се завърнал във Франция и призовал населението на страната си да окаже подкрепа на страдащите християни в Палестина. За разлика от аристокрацията, която се отнесла мълчаливо към призива за нов поход, селяните откликнали масово. В цяла Франция се разгърнало кръстоносно движение; то придобило характер на въстание срещу аристокрацията и духовенството. Между проповедниците, които учели, че Йерусалим трябва да бъде спасен не от рицарите, а от бедняците, ярко се откроявал един старец, наричан от някои съвременници хронисти „Учителят от Унгария". Този учител насочвал своите проповеди против свещениците и монасите. Вдигнали се — според някои около 100 000 недоволни, очевидно цифрата е преувеличена — селяните от Северна Франция за Париж, в Орлеан и Тур — срещу официалната власт. Правителствените войски с големи усилия успели да смажат бунта. В сраженията бил убит „Учителят от Унгария". Заловените били съдени и избити, спасили се само онези, които успели да избягат.

В средата на XIII в. положението на кръстоносците в Сирия и Палестина станало много тежко. Разтърсвано от вътрешните борби, рицарството от Западна Европа не могло да даде отпор на султаната в Египет, а също и на монголите, които нанесли тежки поражения на княжество Антиохия. Династическите промени в Египет укрепили неговата мощ. След като през 1250 г. династията на Аюбидите била смъкната от власт и начело на страната застанали военачалници от султанската гвардия, държавата укрепнала още повече. Бойците от гвардията били наричани „мамелюци", на арабски език „роби", откъдето династията влязла в историята под названието „мамелюци". Под командването на султана на мамелюците, Бибарс, монголите били прогонени от Сирия, след което било взето решение да се ликвидират окончателно рицарските подразделения на франките. В настъпателния си устрем султанът Бибарс разгромил кръстоносците, освободил през 1265 г. Кесария и Арсуф, а през 1268 г. — Яфа и Антиохия.

Настъплението на мамелюците предизвикало провеждането на последния, Осмия кръстоносен поход. Той бил организиран пак от краля на Франция, Луи IX Свети през 1270 г. Поради това, че не успял да привлече доброволци, кралят се принудил да събере наемници рицари. Върху похода не можело да не се отрази обстоятелството, че от 1268 г., когато починал папа Климент IV, до 1272 г., когато бил избран папа Григорий X (в продължение на 33 месеца) папският престол бил без предстоятел, нямало папа. Новото кръстоносно опълчение се отправило срещу Тунис, откъдето идвала главната заплаха. Натоварени върху корабите на Генуа, отплавали от пристанището Егморт в Сардиния и на 17 юли 1270 г. дебаркирали на брега на Тунис. Под техните удари паднал гр. Картаген. Армиите на крал Луи и на брат му Карло Анжуйски победоносно напредвали в Тунис. Чумата, която неочаквано избухнала, покосила голяма част от рицарите. Починал крал Луи IX Свети. Походът бил разбит, но настъпателните операции продължили. В Тунис навлезли подразделенията на Карло Анжуйски, на новия френски крал, Филип Смели и на Тибо Наварски. Емирът на Тунис не бил в състояние да оказва по-нататъшна съпротива и бил принуден да подпише мир. По силата на постигнатото споразумение емирът поемал задължението да изплаща в двоен размер прекъснатия данък за краля на Сицилия, предоставян преди това на династията на Хохенщауфените, да възстанови всички загуби на християнските крале във войната и да връчи на Карло Анжуйски 70 000 унции злато. Договарящите се страни гарантирали неприкосновеността на търговците в Сицилия и Тунис.

Макар да настъпили основни промени не само в отношенията между Изтока и Запада и в съотношението на силите, макар да се подобрило материалното положение на различните слоеве от населението, Римският папски двор не бил доволен от положението на светите места и продължавал да подготвя нови и нови походи. Броят на желаещите да заминат ставал все по-малък и по-малък, но грижата за Божия гроб не можела да остане без отзвук. Все пак отделни владетели изразявали желание да поемат кръста, но на практика кръстоносен поход в познатите мащаби не можел да бъде организиран. Това усложнявало и утежнявало положението на кръстоносците, които бранели достойнството на западното християнство в страните на Изтока, свързани с мюсюлманството. Владенията на франките, отслабени и изолирани в монолитните арабски територии, трудно можели да бъдат удържани. Антиохия паднала през 1268 г. През април 1289 г. армията на султан Келаун завладяла Триполи. През май 1291 г. паднала и Акра. Сирия и Палестина били под протектората на мюсюлмански владетели. Малко по-продължително време рицарите удържали своите владения в Кипър, чийто владетел от династията на Лузиняните се титулувал „крал на Йерусалим". През XV в. Венеция покорила острова и го включила в своите владения. Вярата в освобождаването на Свещения град била окончателно подкопана. Светините на християнството останали трайно под мюсюлманска доминация.

По-различна била съдбата на учредените на Изток духовно-рицарски ордени, които продължили да развиват своята дейност. Един от най-старите ордени, на тамплиерите (храмовниците), основан около 1118 г. в Йерусалим от френски сеньори, имал за задача да пази поклонниците и да укрепва държавите на кръстоносците в Палестина и Сирия. Наброяващ около 15 000 членове, в края на XII в. той се превърнал в могъща институция, чийто устав бил изработен през 1128 г. със съдействието на св. Бернард Клервоски. След усложняването на обстановката на Изток, през 1291 г. неговият център бил пренесен на о. Кипър, а оттам във Франция. Орденът на тамплиерите получил разпространение в Италия, Испания, Португалия, Франция, Англия, Чехия, Унгария. В началото на XII в. в Палестина възникнал и Орденът на хоспиталиерите (йоанитите). Задачата му била да подпомага поклонниците с храна, жилища, пари, да лекува болни. Главната му цел обаче била да води борба за разгрома на мюсюлманската религия. Поради разнородната дейност, която развил, орденът получил подкрепата на папа Анастасий IV (1153 — 1154), който му предоставил през 1154 г. привилегии и материална помощ. Както Орденът на тамплиерите, през 1191 г. и хоспиталиерите се преместили на о. Кипър. По-късно, през 1306 — 1308 г. се установил на о. Родос. През 1530 г. турците подложили членовете му на изтребване, но останалите живи преминали на о. Малта. Третият орден, тевтонският (германският), наричан „Братя на дома на св. Мария в Йерусалим", бил учреден ок. 1190 г. Организационно бил изграден върху основата на дома на св. Мария, за да обслужва германските кръстоносци. Получил двукратното утвърждаване от папите Климент III (1191 г.) и Инокентий III (1198 г.), орденът укрепнал. В началото на XIII в. бил изтласкан от Палестина и през 1226 г. се установил в Североизточна Европа. Поради активната дейност, която развил в утвърждаването на своята социална и идеологическа платформа, срещнал съпротивата на поляци, литовци и руси. През 1240 г. орденът бил разбит при р. Нева, а през 1242 г. — на Чудското езеро. Армията му претърпяла поражение в битката при Грюнвалд през 1410 г. След 1525 г., в хода на Реформацията, земите му били секуларизирани и орденът загубил материалната си опора.

Кръстоносен поход против полабските славяни (1147 г.). По време на Втория кръстоносен поход германските феодали подели военна акция против полабските славяни. Идеята за неговото организиране принадлежала на саксонските светски и духовни магнати, които се опитали да възстановят своите имения зад р. Елба, загубени след като славяните се вдигнали на въстания през 983 и 1102 г. и ликвидирали германското владичество. Обосновка на похода дал папа Евгений III (1145 — 1153), който оповестил специална була на 11 април 1147 г. за свикването му.

В него се включили освен германски аристократи и рицари от Дания и Бургундия. Ако са верни сведенията на хронистите, очевидно преувеличени, срещу славяните се вдигнали 100 000 души войници. В земите на бодричите нахълтали рицарите на саксонския херцог Хенрих Лъв и обсадили крепостта Добин. Предвождани от княз Никлот, бодричите защитили успешно крепостта и преминали в атака, навлезли в Любек и разрушили Вагрия, база на кръстоносците. Плановете на рицарите се провалили. Германският хронист Хелмхолд, който участвал в похода, свидетелства: „Този голям поход допринесе малка полза." Пораженията, които претърпели, принудили нападателите да сключат мир с княз Никлот.

Втората експедиция на кръстоносците под предводителството на Албрехт Мечката също не се увенчала с победа и била отблъсната. Наистина, кръстоносците разорили земите на лютичите, направили опит да завладеят крепостта Димин, както и да разгромят гр. Щетин, опората на поморяните. През 1147 г. полабските славяни нанесли последното сериозно поражение на нашествениците.

Малко по-късно, през 50-те — 60-те години на XII в. германски феодали отново нахлули в земите на полабските славяни. Поради своята разединеност те не успели да им дадат необходимия отпор и да защитят независимостта си. Рицарите покорили последните свободни територии на полабските славяни и основали маркграфство Бранденбург в земите на лютичите и херцогство Мекленбург в пределите на бодричите.

Значение на кръстоносните походи. Макар кръстоносците да не успели да осъществят своята програма — да освободят гроба Господен и да сложат ръка върху богатствата на Изтока, кръстоносните походи изиграли голяма роля в стопанския и културния живот на Западна Европа. Походите спомогнали да се ликвидира монополът на арабските и византийските търговци върху търговията между Изтока и Запада и за утвърждаване господството на италианските, френските и испанските търговци в Леванта. Икономическите взаимоотношения между Изтока и Запада, които по-рано били нередовни, придобили системен характер. Станало възможно европейците да се запознаят с постиженията на Източния свят в селското стопанство и промишлеността. В земеделието били пренесени редица нови селскостопански култури, непознати дотогава на Запада: ориз, сусам, елда, фъстъци, дини, захарна тръстика. В градините започнали да засаждат зарзали, лимони. Употребата на захар получила широко разпространение.

В резултат от взаимоотношенията с Източните страни получили тласък и занаятите, усъвършенствала се занаятчийската техника. В металургията били приложени нови методи на закаляване на металите, рицарите започнали да се въоръжават с арбалети, разширил се кръгът на тяхното снаряжение. Обогатила се и текстилната промишленост — под влияние на Изтока на Запад пристъпили към изработката на фини източни тъкани — дамаска, муселин и др.

Кръстоносните походи оживили парично — стоковите отношения. В книгата „Божиите дела чрез франките" Гвиберт Ножански, съвременник на събитията, свидетелства: „Тогава стана нещо удивително: всички купуваха скъпо и продаваха евтино, а именно: скъпо купуваха това, което бе нужно за използване по пътя, а евтино продаваха всичко, което трябваше да покрие издръжката."

Сравнително по-високият стандарт в страните на Изтока оказал въздействие и върху бита и битовата култура на западноевропейското феодално общество. В замъците били изградени бани, в които се къпели с топла вода. Рицарите, а наред с тях и останалото население започнали да се грижат за външността си, за поддържане на тялото, косите, за изяществото на облеклото си. В резултат от засилване на стокообмена с Леванта в живота на феодалната аристокрация влезли редица предмети на разкоша, както и изисканите маниери, принципите на придворното изящество. Културата на европейците се обогатила и разширила. Религиозната принципност на Католическата църква била сравнявана с толерантността, проявявана от служителите на източните религии, и започнала да губи социална опора. Теократичните претенции на римските папи също били подкопани.

Макар и по косвен път кръстоносните походи повлияли върху формирането на централизираните държави, върху по-нататъшния възход на градовете и градския начин на живот, върху развитието на хуманистичната мисъл, оплодена от идейните традиции на Изтока.

Ако за развитието на Западна Европа кръстоносните походи оказали положително влияние в материалния и духовния живот, за страните на Изтока те имали гибелни последици. Както за Западна Европа, така и за Близкия изток те донесли смъртта на стотици хиляди хора. Били разорени много градски центрове и селища в Мала Азия. Рицарите унищожили или заграбили неоценими паметници на културата.