Христо Матанов

 

БАЛКАНСКИ ХОРИЗОНТИ

ИСТОРИЯ, ОБЩЕСТВА, ЛИЧНОСТИ

 

 

УВОДНИ ДУМИ

 

Тази книга е посветена на различни аспекти от балканското историческо развитие в периода от края на Античността до Карловацкия мирен договор от 1699 г. Тя е първият етап от реализирането на един съвместен проект с проф. дин Иван Илчев, чиято основна цел е да предостави на четящата българска общественост и на студентите кратко изложение на балканското историческо развитие от края на античната епоха до съвременността. Така ние смятаме да отговорим на повишения интерес към съдбата на региона, в който живеем. А в него, както е добре известно, повечето съвременни проблеми имат исторически корени и проекции.

Винаги съм възразявал, когато колеги историци, журналисти или други хора на перото са обозначавали Балканския полуостров като “кръстопът”. Регионът по-скоро е една удивителна със своята съдба “контактна зона”, в която са си давали среща и са взаимодействали различни народи, култури, езици. Резултатът от този исторически, етнически и културен синтез е изключителната пъстрота на обществените и културните явления. За теоретиците на културата, фолклора, антропологията, езикознанието и други хуманитарни дисциплини тази пъстрота представлява отлична изследователска лаборатория. За народите от полуострова обаче тя е по-скоро проклятие, отколкото преимущество. Прекомерната раздробеност винаги е пораждала конфликти, а търсенето на място под слънцето от страна на балканските нации, принудени да живеят на сравнително малка територия, превръща полуострова в зона на висок и взривоопасен национален и държавно-политически волтаж. И тъй като балканските общества и държави са произвеждали много история и митология, конфликтите винаги са включвали в себе си исторически елементи. А те варират от исторически претенции от най-разнообразен характер до национален гигантизъм, основан на идеята за “великото минало”.

Вековните конфликти в региона са създали у представителите на небалканския свят схващането, че Балканския полуостров е “барутен погреб” или в най-добрия случай - трудна за политическо действие зона. За съжаление събитията от последното десетилетие не отхвърлиха, а затвърдиха тази представа. Още през 1940 г. американският журналист Джан Гънтьр изрази нескрито съжаление за това, че заради убийството на австрийския ерцхерцог Франц Фердинанд в “калното гнездо Сараево” е трябвало да се простят с живота си 150 000 млади американци. По повод умиротворяването на страните от бивша Югославия в Европа и Америка се възродиха страховете от загуба на живот заради някакви неясни и ожесточени балкански крамоли. Понятието “балканизация”, под което обикновено се разбира нещо като отровен политически и националистически коктейл, за който няма противоотрова, трайно навлезе в световния политически речник. При това положение не е чудно, че много от балканските нации, живеещи по периферията на полуострова, отказват да потвърдят своята балканска идентичност. Те предпочитат да са част от Централна или Югоизточна Европа, или Средиземноморието.

Дълбоките исторически корени на повечето от съвременните балкански проблеми, голямата роля на историята при изграждането на културно-психологическия облик на балканските нации, инструментализирането на историята за политически и национални цели и склонността на балканските политически елити да работят с исторически аргументи увеличава значението на историческото знание в балканския регион. В миналото то се е използвало преди всичко за създаване на самочувствие и усещане за превъзходство над съседите. От гледна точна на съвременните тенденции в европейското развитие този стереотип, който все още има своите адепти, но в крайна сметка води до изолация, а не до интеграция, е обречен на провал. За истинските професионалисти в областта на хуманитарните дисциплини е повече от ясно, че балканските национални феномени не могат да бъдат разбрани сами за себе си, а само в по-общ регионален и надрегионален контекст. А и в края на краищата балканските интелектуалци ще трябва да усвоят и приложат европейския опит, дал толкова добри резултати в следвоенния период. Европейската интеграция би била немислима без изграждането на позитивния образ на другия, независимо от историческите наслоявания. Погледнато обективно онова, което е сближавало и сближава балканските нации не е по-малко значимо от онова, което ги е разделяло и разделя. Излишно е да се доказва подробно, че и балканските общества се движат и трябва да се движат по добре утъпкания и перспективен път на европейската интеграция и сътрудничество.

Развитието на Балканския полуостров в разглеждания в тази книга период е силно повлияно от географски и геополитически фактори. Че полуострова е много планински са отбелязвали практически всички чужди пътешественици, преминавали през него векове наред. Самите балкански жители са имали усещането за ролята на планината в своето развитие. Практически няма балкански фолклор, в който Планината да не е издигната на пиедестал като символ на свободата и на възможността да се спасиш от поредното нашествие. Това което нито пътешествениците, нито народната традиция са успели да схванат е, че балканското развитие се влияе силно не толкова от планинския характер на балканския ландшафт, колкото от неговата изключителна разчлененост. Тя създава възможности за възникване на изолирани общности, тя противодейства на процесите на държавно-политическа консолидация, тя увеличава силно ролята на регионализма. Какво поразително разнообразие на обществени типове и култури възникват на балканска земя! Понякога разстоянието между тях е само няколко десетки километра. Така например в Южна Далмация съществува един градски център - Дубровник, чието развитие може да се съизмерва с най-развитите италиански градове от епохата на Средновековието и Ренесанса. Съвсем близко до него, в недрата на динарската планинска верига или в планините на Албания паралелно съществуват общества с неизживяни и постоянно възпроизвеждащи се патриархално-родови отношения. Дори универсалната същност на християнската религия се оказва победена от разнообразието. За разлика от Европа, която общо взето през разглеждания период се подчинява на общ църковен център, на Балканския полуостров побеждава тенденцията за изграждане на поместни православни църкви, които оспорват върховенството на църквата-майка в Константинопол.

Пъстротата се подсилва от разнообразните влияния, които идват от вън. През целия разглеждан период в района на Проливите съществуват двуконтинентални империи, които пренасят на балканска почва азиатски държавно-политически и културни модели. Южната част на полуострова, със своята силно разчленена брегова линия и множеството острови и островни групи се е развивала в унисон с развитието на средиземноморската акватория и е привнасяла на полуострова средиземноморски влияния. Западния балкански бряг, по който се разбивали вълните на Адриатическо море винаги е бил свързан с онова, което става на Апенинския полуостров. Връзката на далматинските градове с отсрещния бряг винаги са били по-силни от тези с вътрешността на полуострова. Равнинната област Славония, разположена между теченията на реките Сава и Драва и въобще равнините по течението на Среден Дунав са свързвали Балканския полуостров с Централна Европа. Един бегъл поглед върху картата ни убеждава, че между областите в северозападните Балкани и Панонската низина няма никакви естествени прегради и нищо, което да препятства свободно движение на хора, стоки и идеи. На североизток пък полуостровът е свързан с равнинните пространства по Северното Черноморие. Тук на последователни вълни през цялото Средновековие са прииждали номадски народи от Азия. Поради тази причина Влашката низина и Добруджа са изпълнявали ролята на контакти зони между две основни за епохата типове общества: земеделски и номадски.

Пъстротата, разбира се, съжителства с контрастите. В балканското развитие те са навсякъде. Климатът се променя от юг на североизток от средиземноморски в континентален. Високо развитата търговия по южните и западните балкански брегове съжителства с области на значителна икономическа и културна изолация. През територията на Балканския полуостров минава основна конфесионална граница: тази между източното православие и католицизма. На него съществуват едновременно както високо развита държавност от имперски тип, така и твърде примитивни и нетрайни държавно-политически структури с неизживени родово-патриархални елементи. При общо взето преобладаващия аграрен характер на повечето балкански градове, на полуострова съществува един истински мегаполис: Константинопол, както и серия от високо развити градове комуни от италиански тип в Далмация. Изброяването на контрастите може да продължи и в областта на културата, езика, фолклора, религията.

Един толкова разнообразен, пъстър и изпълнен с противоречия обект на изследване изправя историка пред класическа за неговата професия дилема. Той може да се вживее в ролята на изследовател от типа “гъсеница” и да превърне в свое амплоа изследването на детайлите. В тази насока са насочени по принцип усилията на отделните балкански национални историографии. Възможно е обаче историкът да избере ролята на изследовател-пеперуда и да се опита да предложи на своите читатели по-обща панорама на балканската историческа действителност. Авторът на настоящите редове е избрал втората възможност, като в пълна степен осъзнава риска, който поема. Все пак, както е казал римският поет Публий Корнелий Сир, “никой не знае какво може да направи, преди да е опитал”.

Гергьовден 2004 г.

 

 

От Античност към Средновековие

 

Последните векове на античната епоха в историята на Балканския полуостров съвпадали с налагането на римската власт в неговите територии. Властта на империята донесла много нови неща в живота на полуострова и на неговите жители. В земите между склоновете на Карпатите и бреговете на Егея и между бреговете на Черно и Адриатическо море продължавали да живеят траки, илири, гърци и даки. Към първите векове на християнската епоха някои от тези традиционни етнически масиви били подложени на силна ерозия. От илирите, които обитавали западните краища на Балканския полуостров, и от траките, живеещи в неговите централни и източни части, римската власт набирала едни от най-боеспособните си легиони. Те воювали за славата на Римската империя из далечните й провинции в Испания, Северна Африка или Азия. В тракийските и илирийските земи били настанявани римски ветерани или колонисти от други части на империята. Засилвало се влиянието на латинския език, особено в северните и северозападните части на полуострова. Латинизацията била най-бърза и успешна в съществувалата за кратко време римска провинция Дакия, разположена между реките Тиса, Олт, Дунав и склоновете на Карпатите. Между 106 и 271 г. сл. Хр. там се осъществила интензивна римска колонизация. Колонистите били привлечени от плодородните земи и от златните находища. Значителна част от римските заселници останали да живеят в Дакия и след евакуацията на римската власт от провиницията, предизвикана от натиска на различни “варварски племена”.

Под егидата на римската власт гръцкото културно влияние продължавало да разширява периметъра си. Освен в изконните гръцки земи гръцкият език преобладавал в южните краища на Балканския полуостров, в по-големите градове на Тракия и Македония и по морските брегове. По-значителни групи коренно балканско население (траки, илири, даки) останало да живее в трудно достъпните планински масиви на Динарските планини, Карпатите, Стара планина, Родопите и др.

Ерозията на коренното балканско население била ускорена и от други фактори. Въпреки мощта на Римската империя нейната административна и военна структура трудно удържала натиска на различни племена, нахлуващи към Балканите от север, североизток и северозапад. Така например след 271 г. в Дакия се настанили готи, карпи, гепиди и сармати. Тези племена продължили нахлуванията си южно от Дунав независимо от съществуващата по южния бряг на реката укрепителна система (т.нар. “Дунавски лимес”).

От началото на последната четвърт на 4. век нахлуванията на различни “варварски племена” в земите на Балканския полуостров се превърнали в ежедневие. Започнало Великото преселение на народите. Това било най-голямото раздвижване на племена и народи, което историята на Европа и Азия познавала в цялата си дотогавашна и по-сетнешна история. В резултат на това огромно преселение на хора, етническата и демографската структура на Стария континент претърпяла съществени промени. Като част от него и Балканският полуостров се променил до неузнаваемост.

Въпреки динамиката на историческото битие, продължилата няколко века римска власт на Балканския полуостров оставила трайна диря в неговото развитие. Римският строителен гений прорязал територията му със стотици километри пътища, които оформили една относително постоянна комуникационна мрежа. Тя останала практически непроменена през цялото Средновековие, тъй като балканските средновековни държави по принцип използвали римските пътища. Основната пътна артерия пресичала Балканския полуостров по диагонала от северозапад на югоизток и свързвала Северна Италия и Панония с района на Проливите. Наричали този път “Диагонален” или “Военен” (Via Diagonalis, Via Militaris). Втората no значение пътна артерия свързвала днешното северно албанско крайбрежие от пристанищния град Драч (Дуръси) с Проливите. Десетки по-второстепенни римски пътища вървели успоредно на реките, пресичали планинските вериги или вървели успоредно на морските брегове. Стратегическата цел на техните създатели била да осигури стабилна власт на империята на полуострова, който представлявал свързващо звено между нейните европейски и азиатски провинции. Основното намерение обаче било улесняването на връзката между сърцето на Римската империя в Адриатика и нейните азиатски и северноафрикански провинции. Тази необходимост отпаднала заедно с краха на империята, но създадените и съществуващи векове трайни маршрути на движение ще продължат да оказва влияние върху развитието на Балканския полуостров през следващите столетия. Векове наред римската пътна мрежа диктувала движението на хора, войски, кръстоносци, стоки, културни модели и др.

Основополагащо значение за развитието на Балканския полуостров през Средновековието, а и по-късно, имало разделянето на Римската империя на Западна и Източна. Разделянето представлявало дълъг процес, който бил финализиран през 395 г. В резултат на това събитие практически целият Балкански полуостров попаднал в територията на Източната римска империя, известна повече с изкуственото си название Византия. През цялото Средновековие по-голямата част от балканските държави и общества изпитвали силно византийско културно, държавно-политическо и религиозно влияние. Влиянието на византийската култура, право и църква превърнало повечето от тези държави и народи в част от т.нар. “Византийска общност”. Това била една виртуална реалност, в която действали сложни сили на привличане и отблъскване между нейния център - Византия и нейната периферия - България, Сърбия, Влашко и др. Принадлежността на повечето балкански държави и култури към “Византийската общност” в перспектива ще ограничи разпространението на латинския език и ще открие простор за по-силно влияние на гръцкия език. Заедно с него свое място под слънцето намерили и още няколко народни езика, превърнали се по силата на културно- религиозните особености на “Византийската общност” в литургични и книжовни.

Обособяването на Източната римска империя и нейното бъдещо влияние върху развитието на Балканския полуостров било органично свързано с укрепването на Константинопол като имперска столица. С неговото изграждане през 330 г. от император Константин Велики в най-югоизточния ъгъл на полуострова се появил един истински мегаполис, който дълго време нямал равен на себе си на целия Европейски континент. Градът бил връзката между Азия и Европа. Неговото възникване и укрепване символизирало възможността столицата на една антична империя да се прероди в столица на една средновековна империя. В този смисъл Константинопол сам по себе си олицетворявал континуитета между античната и средновековната епоха. В психологичен план той предизвиквал завист или възхищение у повечето балкански средновековни владетели. В зависимост от своя темперамент и възможности мнозина от тях се опитвали да го превземат или да създадат негово подобие. И в двата случая действията им завършвали с неуспех. Никоя балканска средновековна държава нямала ресурсите на Римската империя от началото на 4. век, за да построи подобна столица, нито пък военните възможности да превземе късноримските крепостни стени на града. Константинопол бил символ на Византийската империя. Там били съсредоточени нишките на нейното управление. От него се излъчвали основните културни импулси на византийската цивилизация. Градът на Босфора символизирал борбата на империята срещу варварския свят.

Късната античност завещала на народите и държавите на Балканския полуостров християнската религия. Решаващо в това отношение отново било четвъртото столетие след Рождество Христово. В неговото начало християнството получило статут на равноправна, а към неговия край - на официална религия. Въпреки това на християнството и на християнската църква били нужни още няколко века, за да се справят с жилавите езически вярвания и да разпространят християнската етика в живота на хората. Оформила се и църковната структура, чиито регионални поделения (епархии или диоцези) в началото дублирали римската административна организация. Бързо нараствали престижът и влиянието на епископа на Константинопол. На Втория вселенски събор през 381 г. той бил поставен на второ място в църковната йерархия след римския епископ. На Четвъртия вселенски събор (451 г.) му била призната титлата “патриарх”. Още в този ранен период от развитието на християнството се очертали някои от основните противоречия между константинополския патриарх и римския папа. Повечето от тях щели да бъдат завещани на бъдещите поколения. При оформянето на двата основни центъра на християнския свят - Рим и Константинопол - започнала да се конституира и основната конфесионална граница в Европа, значителна част от която минавала през балканска земя. Под папска юрисдикция останали земите по Адриатическото крайбрежие, Северозападните Балкани и Панония, които по-рано спадали към римската префектура Италия. Останалите балкански земи по принцип били в сферата на константинополското църковно влияние. В граничната полоса между двете големи християнски църкви, каквато била например територията на днешна Босна, се създала възможност за възникване на причудливи и уникални форми на църковен живот.

Както в цяла Европа, така и на Балканския полуостров в периода 4.-7. век се очертали параметрите на гигантски обществен сблъсък между отиващата си Античност и напиращия и бликащ от жизненост варварски свят. В Западна Европа дилемата “кой кого” се решила сравнително бързо и лесно. През 476 г. германците превзели стария Рим, свалили последния западен римски император и унищожили Западната римска империя. За бъдещите европейски владетели тя щяла да остане пример за подражание. В действителност Западна Европа се развивала чрез съчетаване на римското наследство с германските традиции. Никоя държава от Централна или Западна Европа обаче нямала за свой съсед империя, която генетично да е свързана със стария Рим, да е наследила поне част от територията на Западната римска империя и да се опитва да прилага на практика римската държавно-политическа доктрина. Европейският континент навлизал в Средновековието разделен на множество варварски държави. Римският папа останал единственият реален символ на вече несъществуващото единство.

По-сложна била обстановката на Балканите, където - независимо от всичко - Източната римска империя запазвала реалната си власт. Облегната на богатите си източни провинции, тя яростно и при това успешно се защитавала от връхлитащите я на Балканите варварски вълни. Нещо повече. При управлението на император Юстиниан (527-565 г.) източноримският военен и политически елит предприел грандиозен опит за реставрация на Римската империя, при това до голяма степен успешен. Източните провинции на някогашния Рах Romana били символ на отминаващата, но все още отказващата да се предаде Античност. Управляващите новата империя разсъждавали с понятията на универсалистичната римска имперска идеология. Те дори направили опити да регламентират юридически робския труд в епоха, в която той вече бил очевиден анахронизъм. Поради тази причина преходът от Античност към Средновековие в ареала на Византия можел да се осъществи ако не чрез унищожаването й, то поне чрез силно ограничаване на нейното влияние и на териториалния й обхват. Това станало в резултат предимно на славянските нашествия и настаняването на значителен брой славяни на балканска земя. За Балканския полуостров те изиграли същата роля, каквато германците - в историята на по-голямата част от европейския континент.

Досегът между Византийската империя и части от славянския етнически масив се осъществил сравнително късно, едва към 5. век. Причината за това било закъснялото разселване на славянските племена към Югоизточна Европа. Едва към средата на петото столетие две големи славянски групи - славини и анти - формирали два мощни миграционни потока по източните и западните склонове на Карпатите. По този начин двата славянски масива бързо заели обширни пространства по северния бряг на Долен и Среден Дунав. Там били осъществени и първите контакти между тях и византийската администрация. С течение на времето основна роля в съдбата на Балканския полуостров започнали да играят южните славяни, или славините. В процеса на разселването си те заели огромни пространства от Панония през Влашката низина до делтата на река Дунав. През целия шести век числеността на славянското население по Дунавския лимес нараствала. Оформила се отчетлива племенна структура, появили се първите представители на родовата аристокрация, в начален стадий бил и процесът на възникване на племенни обединения. Уседналото земеделие се превърнало в основен поминък за славяните, а селската община - в основна клетка на обществения живот. За византийските автори славянското общество било пример за демокрация, която граничела с анархия. Въпреки враждите между отделните славянски племена добре организираните и съставени предимно от професионални войници източноримски войски трудно удържали натиска на славяните по цялото протежение на дунавската граница.

Системните славянски нападения в земите на Източната римска империя започнали почти веднага след трайното им установяване по северния дунавски бряг. Причините за това са от най-разнообразно естество и трудно могат да бъдат градирани по важност. Важни фактори били например бързото нарастване на славянското население, изтощаването на почвата поради примитивното земеделие, основано на разчистване и изгаряне на горите, и постоянно възникващата необходимост от придобиване на нови земи. Немалка роля за очертаващата се “перманентна” война с Византия играела т.нар. военна демокрация, в която живеели славянските племена. Тя представлявала последен етап от развитието на родовото общество и превръщала войната с цел придобиване на плячка в основно занимание на мъжете от рода и племето. Характерът на ранните славянски нападения южно от Дунав потвърждава тази констатация. При ранните си нападения славянските дружини се задоволявали с ограбване на византийските територии и с вземане на пленници, за които те искали откуп или заселвали на своя територия.

Византийските управляващи дълго време подценявали опасността за империята от страна на славяните. Те били увлечени от опитите си да превземат стария Рим, Апенините, Северна Африка или Балеарските острови. Спрямо славяните използвали остатъчен политически и военен ресурс. В политически план те се опитвали да посеят трайна вражда между отделните славянски племена, а във военен - да спрат славяните чрез изграждане на система от крепости по Дунавския лимес, по склоновете на планините или по поречията на реките, чиито долини отвеждали нападателите дълбоко във вътрешността на полуострова. Всички предприети мерки имали временен характер и не успели да спрат славянската експанзия.

Славянските нападения били съществен, но не и единствен проблем за балканските владения на Византия. Още от началото на Великото преселение на народите в северните части на полуострова започнали периодично да се появяват многобройни, войнствени и по принцип добре организирани номадски народи. Техните вождове бързо се ориентирали в новата обстановка. Те инстинктивно напипали основните маршрути за движение и установили бързо най-удобните места за заселване. Найопасни за византийците били онези номадски групи, които успявали да преодолеят Влашката низина и Карпатите и да се установят в Панония. Не по-малко опасни били и тези, които намирали места за поселение около делтата на Дунав. И в двата случая номадската конница получавала възможност лесно да прониква дълбоко на юг, понякога дори до стените на Константинопол. Многобройните, но разпръснати и тромави гарнизони на византийските крепости безпомощно наблюдавали светкавичните набези на тези деца на степите. В истински кошмар за византийските управляващи се превърнали хунския племенен съюз на Атила с център в Панония, възникналият през 80-те години на 6. век на същото място аварски хаганат, както и заселването на значителна българска група по Северното Черноморие до дунавската делта към средата на 7. век. Всички тези номадски групи и държави допринасяли по свой начин за дестабилизацията на империята и за откъсването на части от нейната територия на Балканския полуостров.

Съвпадането на териториите на ранните славянски разселвания с действията на различни номадски групи превърнали северните балкански земи в контактна зона между уседналото земеделие и номадизма. Представители на първия обществен тип били славяните, а на втория - предимно аварите и българите. Още в този ранен период изпъкнали отчетливо плюсовете и минусите на двата обществени типа. Славяните земеделци по-бавно се организирали в политическо отношение и по-трудно концентрирали военния си потенциал. За сметка на това заниманията с уседнало земеделие осигурявали сигурно стопанско и обществено възпроизводство. Основното богатство за подобен тип общества била земята, която като основно средство за производство относително слабо се влияела от политическите и военните катаклизми.

Номадите се отличавали с централизацията на властта, с бързото организиране на относително развити за варварския свят държавни структури и с военния си потенциал. Често те били в състояние решително да смажат военните ефективи на противника, в случая на Византия. Основното богатство на номадските групи обаче били или стадата, или ценните предмети, натрупвани във вид на съкровища. Това ги правело твърде уязвими от военни поражения, всяко от които криело опасност от разпиляване и загубване на богатството. Десетки са случаите, когато номадски групи са изчезвали от историческата сцена в резултат на едно единствено сериозно военно поражение. Оттук идвал и стремежът на номадските вождове да установяват властта си върху територии, заети от земеделско население. По този начин държавната структура се стабилизирала, стопанският живот се балансирал и самата номадска група се чувствала по-сигурна за своето бъдеще.

При така очертаните дадености сравнително бързо се установила практиката на създаване на общи номадско-земеделски варварски политически обединения. Пръв пример за това дали аварите. При заселването си в Панония те подчинили огромни маси славяни, които населявали периферията на хаганата. Аварите заедно със своя хаган се установили предимно между теченията на реките Тиса и Дунав. Аварският хаган установил властта си над значителни територии, населени със славяни, и получил възможността да организира и координира славянския човешки потенциал за нападения срещу Византия. Не е случаен фактът, че тъкмо аваро-славянските нападения на Балканския полуостров изиграли решаваща роля за рухването на Дунавския лимес и за масовото славянско настаняване на балканска земя. Проблемът на хаганата и на неговите славянски поданици бил, че аварският управляващ елит гледал на славяните като на подчинено население. Славянските вождове не били привличани в управлението и това създавало вътрешно напрежение в хаганата. Поради тази причина той не могъл да създаде трайни основи за продължително държавно съществуване. Много по-успешно било съжителството между българите на хан Аспарух и славяните от Мизия. В създадения между тях съюз българите, разбира се, играели водеща роля. Заедно с това българският елит успял постепенно да привлече славянската княжеска върхушка в управлението и чрез завоеванията си да направи така, че славяните да станат мнозинство от населението. Поради тази причина българо-славянският съюз не споделил съдбата на аварския хаганат, а прераснал в една от трайните и жизнени държави на Балканския полуостров.

Няма съмнение, че решителните за балканското средновековно бъдеще събития се разиграли през последната четвърт на 6. и през първите три четвърти на 7. век. През 582 г. аварите превзели двете основни византийски дунавски крепости Сирмиум (Сремска Митровица) и Сингидунум (Белград). По този начин те пробили Дунавския лимес в една широка и удобна за настъпление на юг полоса. Тъкмо след този пробив били регистрирани първите масови славянски нападения дълбоко на юг на полуострова и първите трайни славянски отсядания на балканска земя. След събитията от 582 г. станало възможно славяни и авари или само славяни да организират първите големи обсади на Солун: втория по значение град за Византийската империя на Балканския полуостров. Особено важно било обстоятелството, че от района на Сремска Митровица и Белград по долината на река Морава славянските групи лесно достигали до Софийското поле. От него те разполагали със стратегически простор да напредват лесно на юг, югоизток и югозапад. Основните трасета на славянските придвижвания минавали по долините на големите реки Морава, Вардар, Струма, Места, Марица. Общата дестабилизация на византийската отбрана по течението на Дунав позволила и на дакийските славяни да засилят нападенията си и настаняването си в Мизия. В обстановката на обща разруха Византия успяла да задържи под своя власт единствено областта Малка Скития (дн. Добруджа).

Втората решаваща серия от събития била свързана с византийските опити да спрат масовите аваро-славянски нахлувания, като пренесат войната срещу тях северно от Дунав. Този план, чийто автор бил византийският император Маврикий (582-602 г.), постигнал в началото си забележителни успехи. Византийското контранастьпление срещу варварите било преустановено през 602 г. Тогава избухнал бунт във византийската дунавска армия, който прераснал в истинска революция срещу управляващата в Константинопол сенатска аристокрация и в няколкогодишни репресии срещу нейните представители. Някои автори наричат събитията от 602-610 г. “революцията на Фока”, по името на водача на бунта, който между 602 и 610 г. заемал престола в Константинопол. През първите десетилетия на 7. век, когато във Византия бушували различни по своя характер междуособици, авари и славяни подновили нападенията си на Балканския полуостров. Те успели да унищожат византийската власт в Далмация, а голяма част от дакийските и панонските славяни намерили своята втора родина южно от Дунав.

Във времето, когато се разигравали тези драматични събития, в обширната област от Северното Черноморие до Северното Прикаспие и бреговете на Азовско море се създала твърде специфична обстановка. Първоначално там възникнала т.нар. “Стара Велика България” на хан Кубрат, а по-късно- хазарският хаганат. Двете враждуващи помежду си варварски “велики сили” всъщност запушили трасето на “пътя на народите”, водещ от Южен Урал към равнинните пространства на Приазовието, Прикаспието и Северното Черноморие. Така временно било спряно нахлуването на различни номадски народи в Югоизточна и Източна Европа. Византийските управляващи веднага съзрели в създалата се обстановка изгода за своята империя и положили огромни усилия да установят добри отношения с владетелите на българи и хазари. Това обаче не помогнало на империята да задържи под свой контрол балканските си провинции.

Заселването на славяните на Балканския полуостров се извършило на няколко етапа в продължение на три-четири десетилетия. Това обстоятелство било от изключително значение. Тъкмо бързото заселване, а не инфилтрацията на славянско население на византийска територия, попречило на византийската държава и църква да приложат спрямо новите заселници прочутите си възможности за асимилация. Именно бързината на славянското настаняване върху бивши византийски територии позволила тяхната колонизация да изиграе ролята на коренен поврат в съдбата на Балканския полуостров.

Първият етап на славянското заселване започнал след 582 г. Основната област, през която славянските групи прониквали предимно от Панония, била около градовете Сирмиум и Сингидунум. През последните две десетилетия на 6. век славяните успели да овладеят обширен плацдарм по течението на река Морава, около Ниш, по поречието на река Тимок и около протока Железни врата. Този плацдарм позволил на панонските славяни да продължат заселванията си в южна, югоизточна и югозападна посока. През този първи етап по-малка колонизационна активност проявили дакийските славяни, тъй като империята успяла да запази властта си върху по-голяма част от дунавските крепости източно от Железни врата.

Най-масовото славянско заселване на балканска земя се осъществило в периода от 602 до 30-те години на 6. век. Славяните се установявали южно от Дунав като малки групи, като племена и дори като племенни съюзи. Практически нямало балканска област, която да не била засегната от славянското заселване. Хаосът бил толкова голям, че този процес останал сравнително слабо документиран. Изворите съдържат повече сведения за наченалите славянски обсади на Солун и за действията на авари и славяни в Далмация.

В периода 615-620 г. Солун бил подложен на блокада от група славянски племена, които формирали мощен племенен съюз по долните течения на реките Струма и Места. Начело на съюза, съставен от не по-малко от седем племена, стоял славянският вожд Хацон. Изворите са съхранили имената на тези славянски племена. Това били берзитите, настанили се в областта между днешните градове Охрид и Скопие, драгувитите, обитаващи средното и долното течение на р. Вардар, сагудатите, чиито земи били в долината на р. Бистрица (Алиакмон), велегезитите в Тесалия, смоляните по течението на р. Места, струмяните в долината на р. Струма и ринхините, които обитавали близките околности на град Солун. Посочените славянски племена се настанили в тези територии в периода 602-615 г., бързо се организирали в племенен съюз, построили свои флотилии, с които се спускали от реките в морето и не криели намеренията си да превземат Солун. Оказало се, че Византия все още била в състояние да брани поне градове от подобна величина. Особено ефективни били действията на византийските кораби, които лесно осуетявали опитите на славянските флотилии да блокират града на Св. Димитър и по море. Въпреки уменията си да строят обсадни машини, славянските войски все още нямали опит в щурмуването на мощно укрепени градове и техните атаки се оказали неуспешни.

Към края на второто десетилетие на 7. век славяни и авари направили втори опит да превземат Солун. Градът отново устоял на пристъпа. Сведенията, които изворите ни дават за тази обсада на Солун, показват, че по това време Византия вече била загубила контрол върху градовете Ниш и Сердика и не контролирала основните пътни артерии на полуострова. Диагоналният път, както и долините на реките Вардар, Струма и Места, били открити за движения на славянските групи и племена в южна посока. Така те достигнали до албанското крайбрежие, до Континентална Гърция и Пелопонес, дори до някои егейски острови. Изворите са съхранили имената на няколко славянски племена, които намерили своята нова родина в тези земи. В Епир и днешна Южна Албания се настанило племето ваюнити, а в Пелопонес - езерците и милингите. По същото време започнало и масовото славянско настаняване в Мизия. Империята полагала огромни усилия да запази контрола си върху Малка Скития, защото нейните управляващи съзнавали, че загубата на властта там би означавала отваряне на опасен коридор за варварски нападения откъм равнините на Северното Черноморие и Прикаспието. Византийската власт в Добруджа действително успяла да се задържи за още няколко десетилетия. В същото време наличието й ускорило създаването на славянски племенен съюз в Мизия като опит на тамошните славянски племена да се предпазят от византийската агресивност. Това бил прочутият племенен съюз “Седемте славянски племена”, на който предстояло да играе важна роля при образуването на българската държава.

В периода между 614 и 617 г. славяни и авари осъществили опустошителни нападения в Далмация. Византийската власт тук се крепяла на силния гарнизон в град Салона и на множеството цветущи градове по далматинското крайбрежие, чиито жители се славели със своя “ромейски патриотизъм”. Първоначално славяни и авари успели с измама да завладеят Салона, с което си открили път към останалите далматински области. Част от жителите на превзетия град намерили убежище в намиращия се наблизо огромен дворец на император Диоклетиан. Новите жители на бившия дворец усвоили само част от дворцовото пространство и поставили там началото на средновековния град Сплит.

След завземането на Салона славяни и авари подложили на обсада основните далматински градове. Някои от тях, като например Зара (Задар) и Трогир, устояли на обсадите. Те запазили почти непокътнати градските си пространства и жителите си с тяхното римско самосъзнание. Съдбата на подобни градове показва, че дори и в тази объркана и динамична епоха имало място за ярки прояви на континуитет, в случая в градския живот. Други далматински градове обаче споделили съдбата на Салона. Превзет и разграбен бил най-южният далматински град Епидавър. Малка част от неговите жители успели да се спасят и се установили на около двайсетина километра северно от разрушения Епидавър, върху една издадена в морето скала, защитена откъм сушата с блатисто пространство. Тази скала, която оцелелите жители на Епидавър наричали с илирийската дума “лау” или “pay”, се превърнала в ядро на бъдещия град Рагуза, или Дубровник. Възникването на града било ярък белег на дисконтинуитет, а блестящото му развитие в следващите векове - проява на продуктивността на историческия синтез между римската традиция и варварската разрушителност.

Според писмените и археологическите свидетелства почти цяла Далмация била заселена от славяни и авари. Славянските групи бързо осъществили демографско надмощие и над аварите, и над остатъците от местно население поради развитата си земеделска култура и численото си превъзходство.

През 617-619 г. славяни и авари организирали две големи нахлувания в Тракия и стигнали до подстъпите на Константинопол. Анемичната съпротива на империята позволила на нови славянски групи да се настанят практически до близките околности на византийската столица. Това принудило управляващия тогава император Ираклий (610- 641 г.), който бил почти изцяло ангажиран във война с Персия, да сключи петгодишен мир с аварския хаган. Императорът не подозирал, че хаганът ще използва този мир, за да организира грандиозна по своите мащаби обсада на Константинопол.

През 626 г. византийската столица била блокирана от авари и славяни. Откъм Мала Азия се появили и персийски отряди. Градът се намирал в смъртна опасност, а заедно с това на карта била поставена и съдбата на империята. Неочаквано за аварския хаган внушителната му демонстрация на сила предизвикала тежка криза в управляваната от него държава. Обсадата на Константинопол се провалила и това предизвикало серия от въстания на подчинените от аварите славянски племена. Тези въстания ускорили настаняването на нови славянски племена на Балканския полуостров. Аварският хаганат успял да преодолее възникналата криза към средата на 7. век. Въпреки това той вече никога нямало да играе тази роля, която историята му била отредила в края на 6. и в началото на 7. век.

Събитията от 626 г. позволили на две големи славянски групи да се заселят в западните и северозападните части на Балканския полуостров. Това били хърватите и сърбите. Единственият писмен извор за тяхното заселване и за ранната им история на балканска земя е съчинението на византийския писател и император от 10. век Константин Багренородни “За управлението на империята”.

Според него прародината на хърватите (т.нар. “Бяла” или “Некръстена Хърватия”) се намирала по горното течение на река Висла, в части от териториите на днешните Чехия и Полша. Поне част от хърватите били покорени от аварите и влизали в пределите на аварския хаганат. Разпространението на етнонима “хървати” в широк географски ареал на Балканите и извън тях показва, че части от тях са се разселвали при различни обстоятелства още преди 626 г. заедно с други славянски групи, намиращи се под аварска власт. За произхода на названието “хървати” съществуват две възможни обяснения. Никой, разбира се, не приема сериозно твърдението на Константин Багренородни, че етнонимът произлизал от гръцката дума “хора” (земя, област) и означавал “народ, който владее обширна земя”. Според немския славист Макс Фасмер етнонимът “хървати” е от древноирански произход и означава “пазачи на добитък”. Той би могъл да указва на задълженията, които хърватите са имали като подчинено население в аварския хаганат. Възможно е също така названието “хървати” да произлиза от името на хърватския вожд Хорват. Той, според Константин Багренородни бил един от седмината хърватски вождове, под чието ръководство хърватите се настанили на балканска земя.

Няма никакво съмнение, че откъсването на хърватите от властта на аварския хаганат било свързано със събитията от 626 г. Някои автори смятат, че това била спонтанна реакция на кризата, сполетяла хаганата след неуспешната обсада на Константинопол. Други застъпват тезата, че хърватите били подтикнати да се откъснат от хаганата от византийската дипломация преди обсадата, като опит да се създаде анархия в земите на аварската държава. Според Константин Багренородни хърватите преодолели аварската съпротива, преминали през Панония и се озовали на балканска територия. При своето движение те били предвождани от петима братя (Клук, Ловел, Косендзис, Мухло и Хорват) и две сестри (Туга и Вуга). За да въведе нещо като “римски ред” в хаоса от събития, византийският автор твърди, че хърватските вождове установили връзка с византийския император Ираклий и поискали от него да им посочи земи за заселване. Императорът откликнал на молбата и посочил на хърватите три основни територии за заселване. На първо място това била Славония, разположена между теченията на реките Сава и Драва. След това идвали земите около течението на река Купа, около планината Гвозд и по нейните склонове до залива Кварнер (това е т.нар. Същинска Хърватия). Третата област, в която се настанили хърватите била Северна и Централна Далмация, от бреговете на залива Кварнер докъм течението на река Цетина. Най-вероятно изглежда хърватите сами да са се настанили в тези земи, тъй като император Ираклий постоянно бил зает във войни с перси и араби и практически нямал реална власт в северозападните части на Балканския полуостров. Съмнително изглежда и твърдението на Константин Багренородни, че още след настаняването си на Балканите хърватите били покръстени по настояване на император Ираклий от свещеници, изпратени от Рим. Сигурните исторически сведения показват, че покръстването на хърватите е станало по-късно и че главна роля в този процес са играли франкската държава и архиепископията в северноапенинския град Аквилея.

Сръбските племена се настанили на Балканския полуостров след хърватите. Това твърдение на Константин Багренородни не среща никакви възражения от представителите на съвременната наука. Тяхната прародина, наречена още “Бяла” или “Некръстена Сърбия”, се намирала в съседство с “Бяла Хърватия” и обхващала части от Бохемия и земите по горните течения на реките Висла и Одер. Не е ясно дали и сърбите са били подчинени на аварския хаганат. Очевидно е обаче, че раздвижването на хърватите отворило удобен “коридор” за тяхното придвижване през Панония към Балканския полуостров. Достигането на основната маса сърби до пределите на полуострова ще трябва да се датира или в края на третото, или в началото на четвъртото десетилетие на 7. век.

Както и в хърватския случай, никой сериозен изследовател не се доверява на твърдението на Константин Багренородни, че етнонимът “сърби” (“сервли”, както ги нарича той), произлизал от думата “цервулион” (робска обувка). Това според византийския писател било така, защото от началото още сърбите били “робски подчинени на императора на ромеите”. Изказани са няколко предположения за произхода на този етноним. Според известния чешки славист Янко Шафаржик той трябва да се свърже със сарматския корен ser или su и първоначалното му значение било “съплеменник”, “сродник” или “съюзник”. Срещат се и твърдения, че произходът на етнонима “сърби” трябва да се търси в старополски или староруски. Обръща се внимание на думите па-серб или по-серб, които означавали “момък”, “пастир”. Не е изключена и възможността епоним на сърбите да е бил полулегендарният сръбски княз Серв, който е споменат от Константин Багренородни и който според него управлявал в периода между заселването на сърбите на Балканския полуостров и възникването на българската държава (30-80-те години на 7. век.).

Константин Багренородни представя по-сложна версия на сръбското заселване на Балканския полуостров. И те, както хърватите, при пристигането си на границите на полуострова, уж се обърнали към император Ираклий с молба да им посочи земя за заселване. Императорът им посочил територии в тема Солун, разположени около тесалийския град Сервия. Сърбите се установили там, но тъй като земите не им харесали, поискали от императора да им определи нови територии. Тогава Ираклий им определил за заселване няколко области, разположени в Динарския планински масив, по западните и източните склонове на планината и по крайбрежието на Южна Далмация и днешна Черна гора. Веднага трябва да се отбележи, че версията на Константин Багренородни за първото настаняване на сърбите около Сервия е повече от невероятна, както е малко вероятна и активната роля на император Ираклий в сръбското разселване. В края на краищата става въпрос за движение на голяма маса хора почти през цялото вертикално протежение на Балканския полуостров, без то да е било забелязано от нито един съвременник. Може да се предполага, че в случая византийският автор е демонстрирал своя прочут афинитет към обяснение на топоними и имена. Струвало му се е, че названието на крепостта Сервия би могло да се свърже с кратко пребиваване на сърбите в нейната околност. Нито един друг извор обаче не подкрепя достоверността на тези негови твърдения.

За сметка на това Константин Багренородни е много прецизен, когато определя областите на трайното сръбско отсядане на Балканския полуостров. На първя място сърби се настанили в областта Раса, или Рашка, разположена по горните течения на реките Ибър, Лим и Морава. Втората заселена от тях област била Босония (Босна), наречена така по названието на реката, която протичала през нея. На запад от Динарите и по Адриатическото крайбрежие също имало сръбски поселения. Най-северното от тях било в областта Пагания, разположена между теченията на реките Цетина и Неретва. Наричали тази област още “земята на неретляните” или “земята на аренданите”. Между течението на река Неретва и околностите на Дубровник била разположена областта Захълмие (Хум), също населена от сърби. От Дубровник до Которския залив се намирала заселената от тях област Травуния (Требине), наричана още Каналия (дн. Конавли). Най-южните сръбски поселения се намирали в областта Диоклея (Дукля), разположена от Антибори до Драч.

Видно е, че сърбите се установили в няколко териториални ядра, които имали слаба или практически никаква географска връзка помежду си. Това обстоятелство наложило траен отпечатък върху бъдещото сръбско развитие. В него ще преобладават сепаратизмът над обединението и локалните държавни, културни и религиозни традиции.

След настаняването на хърватите и сърбите на Балканския полуостров последвала още една славянска преселническа вълна. В резултат на нея били заселени областите около поречието на река Тимок (от славянското племе тимочани), поречието на река Морава (от племето моравци, или моравяни), областта между Белград и Сремска Митровица (от племето абодрити или преденеценти) и Браничево, около вливането на река Морава в Дунав - от племето браничевци. С това настаняването на славяните на Балканския полуостров на практика приключило. Последвали слабо документирани вътрешни размествания на славянски групи, в резултат на които към средата на 7. век новите жители на полуострова окончателно се настанили в новата си родина.

Славяните, които заселили Балканския полуостров, принадлежали в по-голямата си част към групата на южните славяни (славини). Само в отделни балкански области се откриват следи от присъствието на източни славяни (анти), но този факт показва по-скоро сложността на демографските процеси, отколкото оспорва обстоятелството, че Балканите били колонизирани предимно от т.нар. славини. Още в периода на своето разселване южните славяни се отличавали от останалите си славянски събратя по езикови особености. Успоредно с това в средата на настанилия се на Балканите южнославянски масив твърде рано се обособили три големи езикови групи. Това били групите на т.нар. “български славяни”, на хърватите и на сърбите. Езиковите връзки между тези три групи се оказали прекъснати още в процеса на разселването. При настаняването им на Балканския полуостров трите групи запазили някои характерни общи белези на своите езици, които ги отличавали от източните и от западните славяни. Заедно с това те развили характерни езикови особености, съхранени в балканската топонимия, хидронимия, ономастика и др., както и в първите писмени паметници на съответните балкански славянски езици.

Последното за периода на Великото преселение на народите преселване на значителни човешки групи на Балканите било свързано с разпадането на Стара Велика България към края на третата четвърт на 7. век. Част от българите начело с най-малкия син на хан Кубрат - Аспарух - първоначално се настанили в областта Онгъл по долните течения на реките Днепър, Днестър и Буг, а след 680 г. - в Малка Скития. В съюз със Седемте славянски племена в Мизия тези българи поставили началото на българската държава. Нейното възникване и укрепване по Долен Дунав лишило Византия от последния й териториален форпост по течението на реката. Приблизително по времето, когато възниквала българската държава, в равнините около днешния град Битоля (т.нар. “Керамисийско поле”) се заселила, идвайки от Панония, една смесена в етническо отношение група, в която водеща роля играели представители на видни български родове. В лицето на нейния вожд Кубер мнозина учени с основание разпознават един от синовете на хан Кубрат. Кубер се титулувал “хаган” и поискал от византийските власти да наредят на славянското племе драгувити да снабдява хората му с хранителни припаси. По-късно той се опитал неуспешно да превземе Солун. През 80-те години на 7. век “хаганатът” на Кубер вероятно станал жертва на византийската “реконкиста” в околностите на Солун и в Южна Македония.

В резултат на нашествията и преселванията на славяни и на други племена от края на 6. до края на третата четвърт на 7. век Балканският полуостров коренно променил своя етнически и демографски облик. Славяните, които съставлявали мнозинството от новите балкански жители, унищожили радикално остатъците от робовладелски и колонатни отношения, които владетелите на ранна Византия упорито се опитвали да регламентират и увековечат. Притокът на големи маси заселници преустановил демографския спад, който Балканите изживявали след 541 г. в резултат на периодичните вълни на пандемията, наричана “Юстинианова чума”. Изчезнали късноримските латифундии, много от римските градове, както и раннохристиянските църковни структури. Балканският полуостров по подобие на останала Европа се “варваризирал” и в този си вид прекрачвал от Античността в Средновековието. Така, както в Европа след мащабните германски преселвания основна обществена фигура станал свободният селянин-общинник, така и на Балканите новите жители били свободни славяни- общинници.

И все пак, колкото и значителни да били промените, настъпили на Балканския полуостров през 6.-7. век, останало място и за исторически континуитет. Основният елемент на този континуитет се заключавал в обстоятелството, че Византия не била унищожена, нито изтласкана напълно от балканска земя. Тя фанатично държала на римското си начало и давала пример как една късноантична по своята същност империя може успешно да преживее прехода от Античност към Средновековие. Чрез нея не само балканските славяни, но и много европейски и азиатски народи през Средните векове усвоявали постиженията на гръко-римската Античност.

Елементи на континуитет се наблюдават и в областта на етно-демографската структура. Колкото и мощни да били колонизационните вълни, на Балканския полуостров останали да съществуват групи предславянско население. По крайбрежията и островите на Егея, както и в някои големи градове, устояли на славянските пристъпи, се запазили значителни групи гръцко население. В планините намерили убежище латинизирани даки и траки, които векове по-късно се появили в историческите извори под названието “власи”. Групи илирийско население останало да живее по високите части на Динарите и в планините на днешна Албания. В перспектива тези предславянски човешки групи ще положат основите на няколко балкански нации. Оказва се, че в резултат на славянските нашествия етно-демографската структура на полуострова не се хомогенизирала, а продължавала да бъде твърде сложна. Практически половината от бъдещите балкански нации ще смятат за свои предци южните славяни, а другата половина ще търсят своите национални корени в оцелелите след нашествията гърци, романизирани даки и траки, илири.

 

 

Ранносредновековните балкански държави и общества

 

След като последователните вълни на варварските нашествия на Балканския полуостров поутихнали, “варварската анархия”, характерна за Великото преселение на народите започнала да отстъпва място на процесите на държавно-политическа организация на балканските общества. Особеното тук било, че поради пъстротата на обществените типове, поради синтеза между земеделските и номадските общества и поради оцеляването на Византия тези процеси се отличавали със значителна пъстрота. По разнообразието на типовете ранно-средновековна държавност районът на Балканския полуостров отново нямал равен на себе си. Никъде другаде на Стария континент не възникнали и не просъществували толкова динамични, специфични и разположени на сравнително малко пространство държавни и обществени форми.

Когато се говори за появата и развитието на ранносредновековните балкански държави и общества, несъмнено трябва да се започне с Византия. На пръв поглед изглежда, че в хода на варварските нашествия на Балканския полуостров империята е загубила своята хегемония в него. Под нейна власт оставали само Константинопол и широкият му хинтерланд, части от крайбрежията, някои от големите градове като Солун и Атина, части от пътните трасета, от които най-важна била отсечката от Via Egnatia между Константинопол и Солун. Византия загубила и богатите си източни провинции, завладени от арабите, но с цената на огромни усилия запазила значителни части от Мала Азия. В периода на “тъмните векове” (7.-9.век) тъкмо тези византийски провинции щели да осигуряват жизненонеобходимия ресурс за оцеляване и за преустройство на имперската структура.

Въпреки огромните и на практика неподлежащи на възстановяване загуби, империята успяла да се съвземе от нанесените й удари. Тя излязла от кризата, загубила много от античния си блясък, но достатъчно жизнена, за да може в перспектива да възстанови ролята си на държавено-политически стожер на Балканския полуостров. Самото развитие на Византия в периода на прехода от Античност към Средновековие представлявало уникален феномен на адаптиране на гръцкото и римското антично наследство към новите средновековни реалии. В резултат на тази адаптация империята привидно се развивала под знака на континуитета. В действителност на мястото на късноантичната Източна римска империя възникнала нова по своята структура държава - средновековна Византия.

В резултат на серия от реформи, някои от които били предварително осмислени, а други - стихийни, по време на “тъмните векове” византийската държавна машина се променила до неузнаваемост. Изоставена била късноримската имперска практика на разделяне на цивилната от военната власт. Борбата срещу варварския свят изисквала концентрация и милитаризация на властовите звена. Императорът вече бил предимно военачалник, а не върховен управител и съдия, привидно избиран от сената, войската и народа. Основните свързващи звена между императорската и провинциалната власт станали т.нар. “логотезии” (далечни подобия на днешните министерства), повечето от които изпълнявали военни или паравоенни функции.

Още по-значителни били промените в провинциалното управление. Сложната машина на късноримското управление на провинциите се оказала напълно непригодна да реагира адекватно на непредсказуемото поведение на варварските народи. На нейно място още през 7. век започнало изграждането на нови военноадминистративни единици, наричани “теми”. Начело на темата стоял управител, който бил едновременно командващ местната военна единица и цивилен управител на областта. Основни негови задължения били да събира данъците и да се грижи за комплектуването и снабдяването на войската. Темната организация се налагала сравнително бавно и нейното разпространение маркирало стъпка по стъпка всеки етап от успехите на византийската контраофанзива срещу заселилите се на нейни бивши територии варвари. Първите темни управители, които управлявали в Мала Азия, притежавали значителна военна и гражданско-административна автономия. Идеята на тази особена византийска децентрализация била те сами да са в състояние да отразяват чужди нашествия във византийските земи. След като темната организация се оказала изключително ефективна в контрирането на арабските нашествия в Мала Азия, тя била разпространена и на Балканския полуостров. Първата балканска тема се наричала “Тракия” и обхващала източните части на Тракийската низина. Стратегическият замисъл на нейното създаване бил очевиден: тя била отговор на възникването на българската държава по Долен Дунав и представлявала онзи “буфер”, който трябвало да поеме и да неутрализира българските набези към византийската столица. Към края на 7. век възникнала тема Елада, разположена в Атика, Беотия и по бреговете на Сароническия залив. Тази тема имала за задача да организира военно и административно малкото останали под византийска власт територии в Континентална Гърция и да ги превърне в център за покоряване на съседните славяни.

Своя апогей темната организация достигнала през 9. и 10. век. В началото на деветото столетие възникнала тема Македония. Противно на очакванията, предизвикани от нейното название, тя се простирала от Одринска Тракия до Филипопол и подсилвала отбраната срещу българите. По същото време в Пелопонес възникнала едноименна тема с център в град Коринт, чиято основна задача била да се грижи за приобщаването на пелопонеските славянски племена. По-късно възникнали темите Солун и Драч, които символизирали възстановяването на византийската власт по трасето на пътя Via Egnatia. Драчката тема била малка по площ, но обхващала изключително важен плацдарм по Адриатическия бряг, който осигурявал, от една страна, връзка с Апенинския полуостров, а от друга държал под око славянските племена по албанското и дуклянското крайбрежие. Пристанището на Драч се превърнало в основна морска база за византийския флот, на който му се наложила тъкмо през 9. век да отбива арабските набези в Адриатика.

През целия 9. век формирането на византийски теми продължавало с ускорени темпове. Към 809 г. възникнала темата Кефалония, която обхващала Йонийските острови. Към средата или втората половина на века в изворите се споменава и за темата Никопол, разположена по епирското крайбрежие около залива Амвракия и полуостров Превеза. Особено голям успех за набиращата мощ империя било формирането на темата Далмация. Това станало след 868 г., когато византийският флот успял да прогони арабите от Адриатика. Така византийската власт била наложена над най-важните далматински градове Задар, Сплит, Трогир и Дубровник. Център на тема Далмация станал най-големият през този период далматински град Задар. Чрез тема Далмация византийската власт установила контакти със сръбските племена в Требине, Захълмието и Пагания, както и с части от хърватите в Централна и Северна Далмация. Според едно предание, отразено в съчинението на Константин Багренородни “За управлението на империята”, византийският император Василий I Македонец наредил на градовете от тема Далмация да плащат данъците, които те дължали на темния управител, на околните славянски князе. Така те един вид “купували” мира с тях. По силата на тази разпоредба град Сплит плащал 200 номизми годишно (една тогавашна номизма запазвала златното си съдържание от 4,48 гр), град Задар - 110, град Трогир - 100 и град Дубровник, или Рагуза - 72. Това разпореждане на императора символизирало нарастващата автономия на далматинските градове, която в перспектива ще ги превърне в единствените функциониращи градове-комуни на Балканския полуостров. Създаването на тема Далмация укрепило още повече византийското влияние в Адриатика, в източните и северните части на Апенинския полуостров, включително и върху Венеция, която признавала византийската върховна власт.

След тема Далмация била създадена тема Стримон с главен град Серес (Сяр). Първоначално тя обхващала долните течения на реките Струма и Места и Родопското крайбрежие. Тази тема символизирала “обуздаването” на славянския племенен съюз, който през 7. век упорито се опитвал да превземе Солун.

Към края на “тъмните векове” византийската темна организация придобила класическия си вид. На нейна основа във Византия възникнало съсловието на провинциалната военно-поземлена аристокрация. В близкото историческо бъдеще нейните представители щели да оспорят властта на традиционно силната столична чиновническа аристокрация и сами да излъчат свои кандидати за императорския престол. Така темната организация създавала един типично византийски модел на социално противоборство, който нямал аналози не само на Балканския полуостров, но и в останалите области на Европа. Борбата между столична и провинциална аристокрация позволила на византийската императорска институция да играе ролята на балансьор и така да укрепва своя авторитет в една епоха, в която в европейски мащаб преобладавал по-скоро регионализмът, отколкото централизацията.

Освен това чрез темната организация Византия осъществила значителна по мащабите си балканска реконкиста. Тя си върнала властта над редица загубени през 7. век територии. В хода на отвоюването византийският управляващ елит разбрал, че славяните не са “излишни пришълци” и че техните общини и значителния им демографски потенциал могат да бъдат впрегнати в полза на империята. Затова при реформирането на данъчната и военната система византийските управляващи вземали предвид и особеностите на славянското обществено устройство.

На първо време, когато империята си връщала властта над населена със славяни територия, византийският стратег налагал на новите имперски поданици еднократен данък. Постепенно били налагани редовни данъчни вземания:, при които била прилагана късноримската система на комбинирано поголовно-поземлено данъчно облагане (т.нар. capitatio-jugatio). Към началото на 9. век византийската власт успяла да съчетае своята данъчна система със солидарността на все още силната славянска земеделска община. Славянските общинници били задължени с “колективна данъчна отговорност’, т.нар. “епивули”. Според тази система общината колективно отговаряла за събирането на данъците в пълен размер и плащала колективно за всеки свой член, който не бил в състояние да се издължи на държавата. Така новозавладените славянски области се превърнали в източник на сигурни данъчни приходи за империята.

Успоредно с всичко това през “тъмните векове” във Византия била проведена радикална военна реформа. В структурата на темите изчезнали късноримските наемни войски. Вместо тях било създадено опълчение от свободни селяни-стратиоти. Немалка част от тях били от славянски произход: империята в края на краищата не можела да мине, без да попълни войската си със “свеж” човешки ресурс от новите жители на Балканския полуостров. Понякога, за да укрепят защитата на малоазийските си граници, византийските императори преселвали хиляди славянски семейства от Балканите в Мала Азия. На селяните-стратиоти държавата осигурявала неотчуждаем поземлен участък. Този участък бил на стойност 288 номизми: една немалка за времето си сума. С приходите от него войникът се снабдявал с кон и оръжие. Тази военна система била евтина за държавата и подлежала на бързо възстановяване след претърпяно поражение. Така и византийските военни сили се варваризирали, но станали по-ефективни и пригодени към новите условия на Ранното средновековие.

И тъй в периода на “тъмните векове” на византийска почва бил извършен уникален държавен и обществен експеримент. Империята и нейният елит не отстъпвали от идеята за своята “римска” същност, въпреки че от 7. век насетне официалният език бил вече гръцкият. На практика имперската структура и византийското общество се варваризирали. С цената на изгубеното римско лустро новата империя възвърнала своята жизненост и възстановила частично изгубените си позиции на Балканския полуостров. В идеологически план Византия залагала на християнството, което противопоставяла на исляма на арабите и на езичеството на балканския варварски свят. Римският универсализъм се преродил в християнски икуменизъм. Според неговите идеолози Византия била “земен модел” на “царството Божие”, който не можело да бъде унищожено. Въпреки това през целия период на “тъмните векове” отношенията държава-църква във Византия не били окончателно уредени. След преодоляването на спора за или против почитането на иконите през 843 г. окончателно се установила характерната византийска “симфония” между държава и църква. Държавата запазвала ръководната си роля, но се грижела предимно за материалните неща. Църквата активно подпомагала държавата във всичките й начинания, но запазвала своя монопол върху духовните дела.

Държавно-обществената система, създадена във Византия през 7.- 9. век, можела да функционира при наличието на две важни условия: запазване на държавно-обществения централизъм и съхраняване на селската земеделска община. Затова в периода, когато в Западна Европа се очертавала бъдещата децентрализация и се забелязвали контурите на бъдещата социална йерархия, основана на отношенията сюзерен-васал, византийският модел вървял към укрепване на централистичното начало и изкуствено поддържане на социалното равенство. Това го отдалечавало от европейския еталон за средновековно държавно и обществено развитие.

В териториите, където през 7. век се установили многобройни славянски маси и които не били засегнати от византийското контранастъпление, през “тъмните векове” се развивали различни по своята динамика процеси на държавно-политическа консолидация. Южните славяни - въпреки общите белези на своето обществено и политическо развитие - се настанили на Балканския полуостров стихийно и организирани по различен начин. Имало по-малки славянски групи, където все още била в сила т.нар. “жупна организация”. При нея отделните родове, които обикновено се настанявали в географски обособени области, били управлявани от “старци-жупани”. Имало случаи, при които на Балканите се преселвали цели славянски племена, които заемали обширни територии и запазвали своето название от времето преди разселването. Необходимостта от установяване на отношения с местното население и продължаващият двубой с Византия обаче предизвикали появата на по-крупни политически обединения на славянските племена, които византийски и западни автори наричали “славинии”. Названието е било толкова разпространено, че според някои византийски текстове от периода на “тъмните векове” и след това “славиния” станало синоним на “варварска държава”, възникнала извън сферата на влияние на византийския държавен модел. За някои подобни автори дори и българската държава не била нищо друго, освен “славиния България”. Това обстоятелство показва, че славиниите имали постоянна територия и сравнително постоянен племенен състав и че всъщност представлявали ако не примитивна по своята структура държава, то поне племенно обединение от преддържавен тип.

По принцип повечето славинии имали свои названия. Най-често те били формирани от названието на господстващото племе (например славинията “Берзития” била наречена на племето берзити). В отделни случаи названието на славинията указвало начина на нейното образуване чрез обединение на различни племена (например славинията “Седемте племена” в Мизия). Много често названията на славиниите се превръщали в траен топоним или в название на византийска тема, възникнала след завладяването на съответната славянска област от Византия. Някои от важните славинии са останали анонимни било поради липса на сведения, било поради спонтанния характер на тяхното възникване и краткия период на тяхното съществуване.

Няма никакво съмнение, че многобройните славинии, възникнали практически във всички краища на Балканския полуостров, имали различна историческа съдба. Тези, възникнали в северните, северозападните и частично западните балкански земи (Славония, Далмация, Мизия, Рашка, по далматинското и черногорското крайбрежие) по принцип имали историческо бъдеще. Те били далеч от горещите точки на византийската териториална реставрация и в този смисъл имали възможност да се развиват сравнително спокойно. В други случаи някои славинии сключили военнополитически съюзи с номадски групи, които прераснали в трайни държави (например България). Друга била съдбата на славиниите, възникнали в Тракия, около Солун, в Южна Македония или Пелопонес. Върху тях се стоварила византийската военна, административна и църковна мощ и въпреки съпротивата повечето от тях в края на краищата били унищожени.

Около град Солун и в Пелопонес дълго време съществували две активни и добре оформени славинии. Тази около Солун била особено активна през 7. век, когато се опитвала да превземе града. Подобно поведение имали и вождовете на славинията в Пелопонес, които системно се опитвали да сложат ръка на град Патра. В стремежите на княжеската върхушка в тези славинии като че ли прозира намерението да се постави под контрол важен градски център, който да послужи като “готова столица” на една славянска държава, намираща се в процес на възникване. Очевидно славяните от южната балканска полоса сравнително ранно възприели византийската идея, че столицата е задължително условие за съществуването на държавата. Неспособността на тези славинии да превземат съответните византийски градове била емблематична. Тя символизирала неуспеха им да добият пълно регионално надмощие и в края на краищата да прераснат в трайни държави. Различни по вид и хронология византийски извори споменават още славиниите Субделития и Драгувития в областта Македония, Вагенития в Епир. По косвен начин са споменати и още няколко славинии. Едноименна славиния вероятно е съществувала на мястото на византийската “тема на смоляните”. Две сравнително малки славинии са съществували и в Континентална Гърция, споменати по-късно като “архонтии” на вихитите и евилитите. Езерците и милингите в Пелопонес след покоряването им от Византия също били подчинени на специален византийски архонт, което показва, че преди това там вероятно са съществували славинии. Византийската практика на интегриране на покорените славянски области е зависела от мащаба на славиниите. По-големите обикновено прераствали в теми, а по-малките били конституирани в “архонтии” в състава на някоя от вече съществуващите теми.

По-продължително съществувалите славинии демонстрирали нещо като своя “външна политика”. Някои от славянските князе, които византийските автори наричали “архонти”, “рексове” или “игемони”, предпочитали установяването на мирни търговски отношения с Византия. Когато това станело реалност, славянската обществена върхушка бързо се интегрирала в структурата на провинциалните византийски градове. Повечето славинии избрали или били принудени да изберат пътя на конфронтацията, тъй като византийската политика спрямо тях рядко правела компромиси. Така например Акамир, вожд на славиния в Тесалия, през 799 г. участвал в заговор за отстраняване от власт на византийската императрица Ирина. Славиниите, съществуващи през първата четвърт на 9. век подкрепили въстанието на Тома Славянина от 821-823 г. не само защото неговият вожд бил от славянски произход, а защото се надявали по този начин да променят неотклонно следваната византийска политика на тяхното унищожаване. Повечето славинии имали немалък военен потенциал, княжеската власт в тях била институционализирана, в някои дори се появило чувство за поданство, а в други се забелязвали наченки на публична власт. Въпреки това повечето от тях, разположени в полосите на византийската реконкиста, нямали бъдеще. Те не били в състояние да се противопоставят продължително на комбинацията от византийска военна сила, византийска провинциална администрация и византийско християнско мисионерство.

Деветото столетие отбелязало повратен момент в живота на южнобалканските славинии. Тогава и последните от тях били унищожени от Византия. Онези славинии, предимно в Македония, Тракия и Родопската област, които били присъединени към българската държава, също прекратили своето съществуване. Към момента на тяхното завладяване и в българската държава протичали мощни процеси на централизация, които бързо премахнали съществувалата преди славянска автономия.

Специфична била съдбата на славинията “Седемте племена” в Мизия. Тя имала историческия шанс да попадне под властта на българската дружина на хан Аспарух и заедно с нея да образува една от най-трайните нови държави на Балканския полуостров. Ролята на славяните в случая не трябва да се подценява, въпреки безспорните заслуги на българите в държавното строителство. Славянските бойци, за разлика от българските конници, били далеч по-ефективни при защитата на старопланинските проходи от византийски нападения. Така те имали важен принос в съхраняването на българската държава през смутните за нея десетилетия на 8. век.

Българите, за разлика от аварите, реализирали с много по-голям успех двуструктурния номадски държавен модел, състоящ се от номадско ядро и земеделска периферия. За този исторически успех допринесъл успешният, макар и невинаги гладък преход от славянска автономия към директно поданичество, както и постепенната интеграция на славянската племенна знат в управлението на държавата. При това българите нито имали възможност, нито възприели византийския модел на асимилиране на славяните. Напротив. През цялото ранно Средновековие в българската държава протичал процес на увеличаване на славянското население. В перспектива славянското мнозинство асимилирало българското ядро, което било носител на държавната идея.

За историята на средновековните Балкани от голямо значение бил самият факт на укрепване на българската държава. Тя се превърнала в реален конкурент на Византия и не позволила на империята да установи политически и военен монопол на полуострова. От началото на 9. век българската държава уверено поела по пътя на обединител на балканските славяни. От този момент насетне в двубоя Византия-България вече не доминирали от византийска страна - стремеж към унищожаване на “варварската държава”, а от българска - борба за оцеляване. Двете балкански “велики сили” се борели помежду си за власт над балканските славяни.

Когато България приела християнството и станала родина на славянската писменост и култура, тя се превърнала в част от прословутата “Византийска общност”. Това означавало на практика, че българската държава е възприела основните параметри на византийския държавен и културен модел. Въпреки това българо-византийските отношения продължавали да бъдат образец за странно единство между сили на привличане и сили на противопоставяне. Събитията от “Златния век” на цар Симеон Велики (893-927 г.) показали, че възприемането на византийския модел може да доведе до стремеж към детрониране на Византия от върха на държавната пирамида, което място тя сама си била избрала, и заменянето й със славяно-гръцка държава, начело с български владетел. Този владетел вече си бил присвоил титла, равна по смисъл на титлата на византийския император. Българската църква, освен че била автономна, с държавна помощ се сдобила с патриаршески статут. Така на Балканския полуостров към края на ранното Средновековие се създали два държавно-политически центъра на власт, както и два центъра на църковно и културно излъчване. Отношенията между тях за дълго време определяли политическата конюнктура в обширни територии от Трансилвания и Северното Черноморие на север до бреговете на Мраморно, Бяло, Егейско море на юг, както и в земите между Далмация, областите около Среден Дунав и Черно море.

По същество развитието на хърватите и сърбите след настаняването им на балканска земя не се отличавало принципно от това на другите славянски групи. И сред сръбските и хърватските племена били в ход процеси на образуване на славинии. Те обаче били по-изолирани от околния свят поради географските особености на хърватското и особено на сръбското заселване. Затова тези славинии по-късно влезли в исторически оборот. За сметка на това те били относително по-защитени от външна намеса, което им осигурило сравнително спокойно развитие.

Когато говори за хървати и сърби, византийският автор Константин Багренородни споменава за няколко славинии. На първо място той поставя хърватската славиния (той я нарича “архонтия”), разположена в Северна и Централна Далмация. Археологическите находки показват, че действително в областта между река Цетина и планината Велебид се е намирал ранен център на власт. Там археолозите се натъкват на значителна концентрация на богати погребения на войни-конници, в които трябва да видим ранни представители на хърватската племенна знат. Хърватска славиния е съществувала още в Славония и в Южна Панония. Нейното съществуване е добре засвидетелствано в периода от края на 8. и началото на 9. век, когато тези територии станали обект на франкска експанзия. Специфичен подтик за образуването на тези славинии било частичното възстановяване на силата на аварския хаганат през втората половина на 7. век. В този период обаче аварите били в състояние да предизвикат мрачни спомени, но нямали силата да спрат държавно-политическото развитие на околните славяни или още по-малко - отново да ги покорят.

Още повече славинии е имало в земите на сърбите. Константин Багренородни говори най-подробно за славинията в Рашка, но споменава още за подобни обединения в Травуния, Захълмието, Пагания и Диоклея. Повечето от тях са били малки по територия и не биха могли да се сравняват по потенциал със Седемте славянски племена или със славиниите около Солун. Според сведенията на Константин Багренородни славиниите у хърватите и сърбите се състояли от жупи, управлявани от “старци-жупани”. Център на тяхната власт били т.нар. “населени градове”. Това били примитивни дървени крепости, в които била концентрирана регионалната власт в жупата. Те отговаряли на т.нар. civitates у западните славяни. По-късно обединенията попаднали под властта на князе (архонти), а жупите се превърнали в поделения на съответната славиния.

Хърватските и сръбските земи се отличавали от останалите балкански територии по това, че за около два века след преселението на хървати и сърби те не представлявали непосредствен интерес нито за Византия, нито за франкската, нито за българската държава. Когато през 9. век трите “велики сили” започнали да разпределят северозападното балканско пространство, повечето от хърватските и сръбските славинии се намирали в напреднал процес на консолидация. Те реализирали онзи вариант на развитие, при който славиниите по еволюционен път прераствали в ранносредновековни държави.

Решаващи за динамизирането на държавно образувателните процеси в хърватските земи се оказали събитията от края на 8. и началото на 9. век. През 788 г. франкският владетел Карл Велики завладял п-в Истрия. Към края на века той унищожил аварския хаганат. Мощната Франкска империя застрашително надвиснала над населените с хървати земи. Активизирала своята политика в тази част на Балканите и българската държава. При управлението на хан Омуртаг тя сложила ръка върху земите на славяните-абодрити. Така нейните граници също доближили хърватските територии в Славония.

По време на прочутите аварски походи на Карл Велики изворите за пръв път споменават за хърватска славиния в Славония и в Южна Панония. Неин владетел бил княз Войномир, който признал върховната власт на франките. Във връзка с продължаващата франкска експанзия в Северна Далмация от небитието изплувала още една хърватска славиния, управлявана от княз Вишеслав. Нейното ядро очевидно се е намирало между река Цетина и планината Велебид. Ролята на княжеска резиденция изпълнявал град Нин. Княз Вишеслав владеел още пристанищните градове Шибеник, Омиш и Биоград. Князът бил вече християнин: очевидно старите християнски градски центрове по далматинското крайбрежие и по островите имали основната заслуга за това. Двете хърватски славинии продължили своето съществуване в десетилетията на франкския държавен апогей.

Малко преди смъртта на император Карл Велики в двете хърватски славинии се извършили едновременни смени на княжеския престол. Наследник на Войномир в Славония бил княз Людевит Посавски (ок. 810-823 г.), а на Вишеслав в Далмация - княз Борна (810-ок. 821 г.). Двамата хърватски князе избрали различно поведение спрямо Франкската империя. Княз Борна и неговите наследници запазили верността си към франкската корона, а княз Людевит Посавски към 819 г. застанал начело на голямо славянско въстание срещу франките. Към неговото движение се присъединили всички славянски племена в полосата между п-в Истрия и течението на река Тимок, включително и племената абодрити, браничевци и тимочани. По този начин техните князе искали да се спасят от фаталния за тях процес на централизиране на българската държава. Когато се намирал на върха на могъществото си, княз Людевит Посавски нахлул в земите на княз Борна и му нанесъл голямо поражение. От това негово действие проличало, че “политическата му програма” включвала не само създаване на голяма славянска държава, но и обединение на основните хърватски земи под негова власт.

Движението на княз Людевит Посавски завършило с неуспех. През 822 г. франките му нанесли голямо поражение. Той бил принуден да бяга и намерил смъртта си в земите на хърватския си съперник княз Борна. Няколко години по-късно българите завладели земите на абодритите и браничевците и си върнали властта над поречието на река Тимок. Българската територия се разпростряла до Южна Панония. През 845 г. между България и една от държавите-наследнички на Франкската империя, Германското кралство, бил подписан договор за очертаване на границите между двете държави. Германското кралство сложило ръка върху Славония и Южна Панония.

От този момент насетне основните събития от консолидирането на хърватската държавност се развили в Далмация. През втората четвърт на 9. век там управлявал наследникът на Борна - княз Мислав. След разпадането на Франкската империя тези земи попаднали под властта на Италианското кралство, което значително отслабило външния натиск. Въпреки това той продължавал и приемал най-различи форми. Така например българският хан Пресиан завладял земи в днешна Северна Босна и оттам неговият наследник хан Борис предприел в 855 г. неуспешен поход срещу хърватското княжество в Далмация. По-късно негови съседи станали византийците от създадената византийска тема Далмация. Смъртна опасност за младата хърватска държава били наченалите арабски рейдове в Адриатика. Хърватски кораби като съюзници на Византия и на Италианското кралство, взели активно участие в ликвидирането на арабската заплаха. Към 875-876 г. хърватският княз Домагой отразил едно германско нахлуване на своя територия. С това Хърватия сложила край на намесата на държавите-наследнички на Франкската империя, в своите съдбини. Добил самочувствие от това, княз Домагой се опитал да завладее и Истрия. Симптоматично той бил спрян в тези си опити от набиращата мощ Венеция. Тя продължавала да бъде полуавтономен град, признаващ властта на Византия. Нейните дожове и граждани обаче все по- настойчиво предявявали претенции за реална власт, все още само в Северна Далмация.

В хода на драматичните събития от 9. век хърватската славиния в Северна и Централна Далмация се утвърдила като трайна политическа структура и се превърнала в ранносредновековна държава. Външен израз на това обстоятелство била появата в първите извори от хърватски произход (грамоти, надписи) на термините "княз на хърватите” и “земя на хърватите”. Някои от тези извори, особено грамотите, са със съмнителна автентичност, но това не поставя под съмнение държавната консолидация сред хърватите. През 892 г. хърватското княжество за пръв път влязло в официални отношения с Папството. В хърватската историческа наука се смята, че това представлявало акт на официално признание за хърватската държава.

В нея продължавали да съществуват единайсет жупи, които през деветото столетие се били превърнали в княжески наместничества. Може би поради по-продължителните и по-тесни контакти между хървати и авари названията “жупа” и “жупан”, които са от аварски произход, дълго се запазили в структурата на хърватската държава и общество. Някои от “населените градове” от предишните векове изчезнали, други засилили своето значение и станали княжески резиденции. Такива били например Нин, Книн и Биоград. Хърватската държавност не била толкова силно повлияна от византийския държавен модел, както например България, поради което в Хърватия не се развила идеята за един-единствен столичен град. Освен това в земите на княжеството имало територии с особен статут. Такива били областите Кърбава, Лика и Гацка. В тях управлявал с доста големи пълномощия хърватски велможа с титлата “бан”. Предполага се, че в тези земи живеело компактно аварско население, остатък от времето на голямото аваро-славянско разселване в северозападните балкански земи.

Голям успех за хърватското княжество било устояването на натиска на унгарците, настанили се в Панония в края на 9. и началото на 10. век. Унгарският натиск дори предизвикал нова вълна на консолидация, която съвпадала по време с управлението на хърватския княз Томислав (ок. 910-914 - края на третото десетилетие на 10. век). Този хърватски владетел успял да обедини под своя власт трите териториални ядра на хърватите: Далмация, Хърватия и Славония, и да установи обща граница с унгарците по течението на река Драва. Властта на хърватското княжество била разширена и в областта между реките Цетина и Неретва, където живеело сръбското племе неретляни, или арендани. В бъдеще тази територия ще стане трайна съставна част от хърватската държава и ще получи названието “Крайна”. В хърватската историография се смята, че през 925 г. княз Томислав бил признат от папа Йоан X за крал.

Възходът на хърватската държава не останал незабелязан от най- значителните политически сили на епохата. Византийският император дал на княз Томислав титлата “проконсул” и се опитал да го въвлече в борбата срещу българския цар Симеон. Във Византия било известно, че хърватската държава притежавала голям военен потенциал. Според сведенията на Константин Багренородни хърватският владетел разполагал с 6000 конници, 100 000 пехотинци и с флот от 80 големи, и 100 по-малки кораби. През 925-926 г. българите се опитали да нахлуят в Хърватия, но претърпели поражение. Мирът между двете държави бил възстановен с посредничеството на римския папа Йоан X.

Успоредно с укрепването на хърватската държава нараствала ролята на християнството и на християнската църква. Интересно е да се отбележи, че на хърватска земя значително разпространение получила глаголическата азбука, която запазила силни позиции чак до 15. век. Християнската проповед прониквала на хърватска територия от крайбрежните градове, от франкската държава или чрез мисионери, изпратени от архиепископията в Аквилея (Северна Италия). Решаващи за оформянето на хърватската църковна структура били решенията на църковните събори, свикани в 924-925 и в 928 г. в Сплит. На първия събор на хърватска територия били учредени нови епископии, подчинени на архиепископията в Сплит. Тези решения предизвикали отрицателна реакция от страна на местния хърватски клир, който се обединил около фигурата на епископа на Нин Григорий (Гъргур). Протестите били насочени освен към централизацията на хърватската структура около архиепископията в Сплит и срещу прекомерната “латинизация” на клира и на богослужението. В Хърватия имало доста на брой свещеници, които държали на славянското богослужение и на използването на глаголически църковни книги. В края на краищата Сплитската архиепископия успяла да подчини под своя юрисдикция хърватските “островни” епископии Осор, Крък и Раб и епископиите в Задар, Скрадин, Стон, Дубровник, Котор, Дувно и Сисак. Много от тях се намирали извън хърватска територия. Важно значение за държавната и църковната консолидация имало възникването и укрепването на сисакската епископия със седалище в град Сисак в Славония. При все по-ясно очертаващото се разделение на църквите, хърватските диоцези трайно попаднали под юрисдикцията на Апостолическия престол в Рим. В перспектива това отдалечавало Хърватия от византийското влияние и от т.нар. “Византийска общност”.

В земите, населени от сърби, процесите на формиране на ранносредновековна държавност протичали в условията на подчертана регионална обособеност. Регионализмът бил толкова силен, че обединението на всички сръбски земи под властта на един княз било практически невъзможно. Както често се случвало в тази епоха, населена със сърби славиния най-рано се превърнала в ранна държава там, където сръбските земи станали обект на политическо съперничество между по-мощните съседи. Това била областта Рашка. Там през 9. и в началото на 10. век си дали среща българската политическа програма за приобщаване на нови славянски земи и византийските опити да се възстанови влиянието на империята в загубените след славянското преселване балкански територии.

Според версията за историята на държавата на сърбите в Рашка, лансирана от Константин Багренородни, там съществувала княжеска власт непосредствено след заселването. Византийският писател съобщава, че Рашка била управлявана от княз Серв, който бил съвременник на византийския император Ираклий. След Серв властта в Рашка преминавала последователно у низходящите представители на неговия род Воисеслав, Радослав, Просигоис (Просигой) и Властимир. Сведенията на Константин Багренородни явно имат легендарен характер и са се основавали на някаква не достигнала до нас сръбска княжеска легенда или родослов. В най-добрия случай е ставало въпрос за дълго просъществувала славиния в Рашка, която едва в 9. век прераснала в ранносредновековна държава. На друго място в своето съчинение византийският писател твърди, че до времето на неговия дядо Василий I Македонец (867-889 г.) сърбите нямали князе, а били управлявани от “старци-жупани”. Според тази “византийска” версия за възникването на държавата в Рашка, тъкмо Василий I “наредил” на сърбите да прогонят старците-жупани и да си изберат князе. Отново се натъкваме на типичния византийски стремеж да се “дирижират” събитията в околния варварски свят и да се демонстрира ангажираност към всичко, случващо се в него. В конкретния случай Константин Багренородни е желаел да уязви и българите: той непрекъснато повтаря, че българският владетел нямал власт над сърбите, които винаги били “робски подчинени на василевса на ромеите”. Каквито и да са подробностите, едно е пределно ясно: дълго съществуващата славиния в Рашка през третата четвърт на 9. век излиза от изолацията, изживява жупната си структура и се превръща в ранносредновековна държава.

Тези важни събития съвпадали с управлението на княза на Рашка Властимир и на неговите наследници. Всъщност той бил първият владетел на областта, чието име може да се свърже с реални събития. По негово време, вероятно в 839-842 г., българският хан Пресиан предприел тригодишна неуспешна военна кампания срещу Рашка. От гледна точна на българското териториално разширение опитите за завладяване на Рашка били напълно логични: нейните земи образували изпъкнал на изток анклав, обграден отвсякъде с български територии.

Княз Властимир бил наследен от тримата си синове Мутимир, Строимир и Гойник. Те поделили територията на формиращото се княжество на три. Това действие показвало, от една страна, все още примитивни правила за наследяване на властта, но, от друга слагало край на безконфликтното патриархално предаване на княжеския престол от баща на първороден син. По времето на съвместното управление на тримата братя българският хан Борис подновил опитите за завземане на Рашка. Тези български действия вероятно били предприети към средата на 50-те години на 9. век. Начело на нахлулата в Рашка българска войска стоял лично престолонаследникът Расате-Владимир и още дванайсет велики боили. И този път българската конница не могла да развие своите възможности в труднодостъпните планини на Рашка и претърпяла поражение. В плен бил взет престолонаследникът и българските боили. По този повод хан Борис лично водил преговори за освобождаването им. Те завършили със сключване на мир, с размяна на дарове и с освобождаване на българските пленници. Константин Багренородни твърди, че българите тълкували получаването на дарове от сърбите като “пактон”, т.е. като еднократен данък, символизиращ подчинение. Във всеки случай българската държава и през следващите десетилетия запазвала интереса си към земите на Рашка, а по-сетнешните князе на областта запазили уважението си към по-мощния си източен съсед.

Някъде през 60-те години на 9. век завършила идилията на “тривластието” на Мутимир, Строимир и Гойник. Княжеската власт вече носела реални привилегии и предизвикала първата в историята на сърбите от Рашка княжеска междуособица. В нея победил най-възрастният брат Мутимир, който управлявал до 891-892 г. Победените си братя и семействата им княз Мутимир изпратил в България. Това показва, че сключеният от хан Борис “пактон” вероятно имал реална сила в тогавашните българо-сръбски отношения. Единствено синът на Гойник - Петър - успял да избяга в Хърватия.

Княз Мутимир бил наследен от сина си Прибислав. Той се задържал на власт само една година. Прибислав бил отстранен от завърналия се от Хърватия княз Петър Гойникович. Сваленият княз и неговите роднини избягали отново в Хърватия. В борбата за власт се намесили и наследниците на сръбския княжески род, които били израснали в България. В резултат на продължителната междуособица много членове на оформящата се династия на Рашка се разпилели в съседните държави България, Хърватия и Византия. В края на краищата победител в първия етап на борбата за власт излязъл княз Петър Гойникович. Той управлявал в Рашка сравнително спокойно чак до бурните събития, разтърсили Балканския полуостров в 917-918 г.

В края на 9. и в началото на 10. век българо-византийската борба за надмощие прераснала в “тотална война”. В началото тя все още не ангажирала княжеството в Рашка. При тези условия княз Петър Гойникович успял да разшири своето княжество с южните части от областта Пагания и в Североизточна Босна. Там била установена обща граница с хърватското княжество. По отношение на двубоя между балканските “велики сили"’ княз Петър Гойникович поддържал неутралитет и се опитвал да балансира между тях.

Спокойствието било нарушено в навечерието на прочутата битка при Ахелой през 918 г. Преди този кървав сблъсък византийската дипломация, чрез стратега на темата Драч Лъв Равдух, се опитала да привлече княз Петър Гойникович в антибългарската коалиция, в която предполагаеми участници били и печенегите. Българският цар Симеон бил уведомен за водените преговори от друг сръбски княз - Михаил Вишевич, който управлявал областта Захълмие. Княз Петър Гойникович не се поддал на византийските внушения и не се присъединил към враговете на България. Въпреки това, след като разгромил ромеите при Ахелой, българският цар решил, че е рисковано да има съсед, който да е потенциален участник в каквито и да е комбинации срещу българската държава. Срещу Рашка била изпратена българска войска, която свалила от престола княз Петър Гойникович и поставила на негово място израсналия в България княз Павел Бранович. Той управлявал областта като българско протеже до 920-921 г.

В началото на 20-те години на 10. век в борбата за княжеския престол в Рашка се намесил князът-изгнаник Захарий Прибиславич. Първоначално той пребивавал в Хърватия, след това се озовал във Византия и накрая, след много перипетии, приел да стане български кандидат за престола в Рашка. Малко след като се добрал до престола с българска помощ, той скъсал отношенията си с българската държава и се ориентирал към Византия. Тогава българският цар Симеон взел окончателно решение да присъедини земите на Рашка към своята държава. Интересно е, че в разгорялата се с нова сила борба за власт, някои от рашките князе следвали вече установената традиция да изпращат своите победени съперници в България.

След няколко похода в Рашка, някои от които неуспешни, българите успели към 924 г. да установят пълна власт над областта. Според една византийска версия за събитията българските военачалници използвали като примамка княз Чеслав Клонимирович, с чиято помощ заловили и преселили в България жупаните на Рашка и значителна част от нейното население. Тази версия, макар и полулегендарна, показва, че към този период жупаните в Рашка се подчинявали на княза, т.е. че с реалната власт на старците-жупани вече било свършено.

Българската власт в Рашка продължила само няколко години. След смъртта на цар Симеон, в условията на известно отстъпление от амбициозните му планове, от България успял да избяга князът на Рашка Чеслав. Той възстановил независимото княжество в областта и успял да разшири територията му в Източна Босна и дори до течението на река Сава.

Противно на очакванията, свиването на България в границите й от 904 г. и намаляването на българските претенции към Рашка не довели до укрепването на рашката държавност. Според едно доста смътно сведение от по-късна епоха, князът на Рашка Чеслав бил убит от унгарците през 60-те години на 10. век, вероятно при едно от периодичните им нападения на Балканския полуостров. С неговата смърт се прекратила династията на рашките князе. За княжество в Рашка не се споменава повече в изворите. Това идва да покаже, че въпреки бурното си и, общо взето, успешно начало държавната традиция и държавните структури на рашка земя не били пуснали дълбоки корени. Тук се натъкваме на случай, при който славинията в Рашка успешно прераснала в ранносредновековна държава, но тази държава се оказала нестабилна и не успяла да си извоюва трайно място на балканската политическа карта от тази епоха.

Славиниите в останалите сръбски земи имали различна съдба. Някои от тях, подобно на Рашка, се превърнали в ранно средновековни княжества. Такъв бил случаят с областта Захълмие. Там през 9. и в началото на 10. век управлявал княжески род, който се гордеел с древния си произход и проследявал своето потекло още от сръбската прародина, т.нар. Бяла или Некръстена Сърбия. Единственият известен по име княз на Захълмието бил Михаил Вишевич. Почти през цялото си управление и особено в началните десетилетия на X в. той бил български съюзник. През 913 г. княз Михаил пленил в крайбрежието на Захьлмието сина на венецианския дож - по това време подчинен на Византия - и го изпратил в България. Четири години по-късно той информирал българския цар за преговорите между Лъв Равдух и княз Петър Гойникович. Едва в началото на 20-те години на 10. век Византия успяла да привлече за свои съюзници хърватския княз Томислав и княза на Захълмието Михаил. Този съюз бил необходим на империята като противовес на продължаващите арабски набези в Адриатика. Смята се, че захълмският княз участвал поне в един от църковните събори в Сплит. Това било резултат от разпространението на папските диоцези на негова територия и показвало стремеж за сближаване с Папството. За съжаление по-нататъшната съдба на княжеството в Захълмието не е известна. Най-вероятно и то, както и княжеството в Рашка, не успяло да се консолидира в достатъчна степен и да се превърне в трайна държава.

По-особен вариант на държавно-политическо развитие показала областта Травуния. В областта съществувала една жупа, чийто пръв известен по име владетел Белаи бил съвременник на рашкия княз Властимир. Родът на жупаните от Травуния също се гордеел с древен произход, който уж се проследявал още във времето преди преселването на Балканите. Сравнително рано обаче, някъде до средата на 9. век, жупанът на Травуния признал властта на рашкия княз. Бил сключен брак между наследника на Белаи - Крайна и дъщерята на княз Властимир. Травунските владетели били признати за князе, но продължавали да се подчиняват на Рашка. Родът на князете на Травуния се проследява до края на 9. или до началото на 10. век. Известни са имената на двама наследници на княз Белаи: Фалимер и Чузимер. Изглежда, в разгарялата се борба за власт в Рашка земите в Травуния отпаднали от властта на рашките князе. Временното обединение на Рашка и Травуния като че ли е единственият случай в ранното Средновековие, в който се осъществил процес на частично обединение на сръбски земи под егидата на по-силния владетел - княза на Рашка. То, както и цялостното развитие на държавността в Рашка, се оказало нетрайно и не повлияло съществено бъдещото развитие на сръбските земи.

В славинията Пагания не се развили процеси на държавно консолидиране, въпреки че и тук имало жупи и “населени градове”. През 30-те години на 9. век паганите, наричани още неретляни и арендани, усвоили някои от прилежащите към брега Еленови острови и оттам развили активна пиратска дейност. Това предизвикало първата сериозна намеса на венецианския флот в тази част на Адриатика, който временно унищожил възникналите пиратски гнезда. През 10. век Пагания влязла в състава на Хърватия и постепенно придобила ново название: Крайна.

Славинията Диоклея, в която, според Константин Багренородни, имало три населени града, сравнително рано попаднала под влиянието на важната византийска тема Драч. Това забавяло процесите на формиране на държавност в тези най-южно разположени сръбски земи. Едва когато византийската власт в тази част на Балканския полуостров била силно дестабилизирана от действията на българския цар Самуил, в Диоклея, или Дукля, възникнала трайна държавна структура. Нейната поява и консолидация обаче е свързана с друга политическа и обществена действителност и попада в следващия период на балканското средновековно развитие. Чак до 11. век областта Босония (Босна) остава извън вниманието на тогавашните автори. Поради тази причина обстановката в планинската и изолирана от останалия свят област остава неясна през целия период на ранното Средновековие.

Изворите съдържат откъслечна и неясна информация за християнизацията на сърбите в периода до 10. век. Според Константин Багренородни те изпратили пратеници при неговия дядо Василий I Македонец с искане да им изпрати християнски мисионери. Императорът откликнал на молбата им и византийски свещеници покръстили сърбите, с изключение на тези от областта Пагания. Тези известия нито могат да бъдат изцяло опровергани, нито сигурно потвърдени. В общи линии активността на император Василий I Македонец към сръбските земи отговаря на засилената византийска мисионерска активност през деветото столетие. Онова, което знаем за бъдещото развитие на християнството по сръбските земи обаче показва, че едва ли е ставало въпрос за еднократен акт на покръстване. По-скоро е имало различни вълни на християнизация, в която са участвали византийски и български мисионери, както и представители на папската йерархия от крайбрежните градове. Християнизирането на сърбите се проточило векове наред и завършило чак в началото на 13. век с възникването на самостоятелната сръбска архиепископия. Важно е да се отбележи, че поради географското разположение на сръбските земи те доста рано се оказали разделени между православната и католическата църковна йерархия на Балканския полуостров. Крайбрежните градове по принцип били важни представители на Апостолическия престол на Балканите, докато вътрешността твърдо била в сферата на влияние на православието.

В периода на ранното Средновековие на Балканския полуостров се изявили три типа държавно-политическо и обществено развитие. Основните характеристики на първият тип, представляван от Византия, били свързани с прерастването на късноантичните държавни и обществени структури в ранносредновековни. Като средновековна империя Византия запазвала своята връзка с античната гръцка култура и с гръцката писмена традиция, както и с римската държавност. Към тези два елемента на византийския феномен Средновековието прибавило и християнството.

Вторият тип, представляван от българската държава, изживял сравнително бърза и успешна еволюция. Той започнал съществуването си като двуструктурна номадско-земеделска държава и към 9. век прераснал в ранносредновековна монархия от “варварски тип”. Християнизацията приобщила България към “Византийската общност”, но не унищожила спецификите на нейното държавно, културно и църковно развитие.

Към третия тип държавност спадали всички онези структури, които се развивали на основата на възникнали след преселването славинии. Основни негови представители били хърватското княжество и ранните княжества в сръбските земи. Този държавен и обществен модел най-много наподобявал на онова, което ставало в Европа след рухването на Западната римска империя. Казано по друг начин, тези балкански княжества най-много наподобявали вида “варварска държавност”, характерен за голяма част от германските и за западнославянските племена. На Балканския полуостров този модел на развитие бил много по-затормозен поради ранното развитие и укрепване на регионални “велики сили” като Византия и България. В перспектива само хърватското княжество успяло да създаде трайни устои за по-нататъшно развитие.

 

Чумните пандемии и ролята им в историята на средновековните Балкани

 

Един от факторите, който силно влияел върху развитието на средновековна Европа, в това число и на Балканския полуостров, били чумните епидемии и пандемии. С понятието “пандемия” учените означават разпространение на заразни заболявания на огромни територии, които се проявяват циклично на интервали от 6-12 години и могат да продължат няколко века. Отделните цикли на подобна пандемия са всъщност епидемиите, които могат да имат локален характер и да продължават година-две, до изтощаването и изчезването на чумните вируси и до създаването на имунитет у потърпевшите човешки групи.

Чумата е била ужасен бич за човечеството в Древността и в Средновековието. Днес тя е практически непозната. Чумните епидемии обикновено са били предизвиквани от един от трите вида чумни бактерии, причиняващи основно три вида чумни заболявания. Най-разпространена е била т.нар. “бубонска чума”, която предизвиквала смъртоносно възпаление на лимфните възли на човека. Съществували са още “пневмоничната ” чума, която поразявала белите дробове и “септимичната” чума, която предизвиквала бързо и фатално отравяне на кръвта. От трите вида чума само пневмоничната се е разпространявала от човек на човек. Носители на останалите два вида са били бълхи, резидиращи в плъхове или в различни други дребни гризачи.

Средновековните хора не са знаели почти нищо за етиологията и начина на разпространение на тези чумни заболявания, затова били практически безпомощни да предотвратят избухването на пандемии и епидемии, и още по-малко - да лекуват симптомите на чумните заболявания. Особено беззащитни са били, когато стечението на обстоятелствата предизвиквало едновременно разпространение на трите вида чума. В такива случаи се създавали благоприятни условия за прерастването на епидемиите в пандемии.

Появата на чумните епидемии и особено на пандемиите била резултат от сложно преплитане на биологични, климатични и човешки фактори. Учените отдавна са установили, че в света съществуват няколко постоянни огнища на чумни вируси. Това са територии, където те са можели да съществуват в латентно състояние в продължение на векове. В такива периоди те са паразитирали върху бълхи в сравнително скромни количества и по принцип не са представлявали голяма опасност за местните хора. Всъщност те, живели в продължение на столетия около постоянните огнища на чумата, с течение на времето са изграждали имунитет срещу тази иначе смъртоносна болест. В първите векове на Средновековието като такива постоянни “локуси” на чумни бактерии се сочат Централна Азия, Сибир, някои области в Китай, части от днешните Иран и Либия, Арабския полуостров и Източна Азия.

Латентното състояние на чумните бактерии се нарушавало преди всичко от периодичните промени на климата. В повечето случаи периодите на засушаване или на по-голяма влажност са предизвиквали промяна на баланса между количеството чумни бактерии, техните “домакини” - бълхите и плъховете или други дребни гризачи, върху които от своя страна са паразитирали бълхите. В такива случаи популацията по веригата чумни бактерии-бълхи-гризачи се увеличавала, популационната верига започвала да мигрира и да се разпространява на големи пространства извън постоянните латентни огнища. За Европейския континент през Средновековието подобни периоди на разпространяване на чумните бактерии са съвпадали основно, с т.нар. “малки ледникови периоди”. Това са били периоди на спадане на средногодишните температури с 3-4 градуса, увеличена влажност, намаляване на селскостопанската продукция, периодични “гладни периоди” и като резултат - отслабване на съпротивителните възможности на човешките организми и по-голяма податливост към различни заболявания.

Своята роля за разпространяването на чумните пандемии дала и човешката активност. Във времената, когато човешките групи са живеели изолирани една от друга, възможността от избухването на чумни пандемии е била сведена до минимум. Когато средствата за комуникация като корабоплаването или сухоземните пътища се развивали в достатъчна степен, тогава контактите между отделните региони и човешки групи ставали по-чести и интензивни. Това довеждало до възможността по-големи групи от хора с малък имунитет спрямо чумните бактерии да влязат в контакт с тях и да се заразят. В такива периоди се създавали условия за избухването на първите пандемии. Благоприятен фактор за това, освен развитието на морските и сухопътните комуникации, представлявало и възникването на първите трансконтинентални империи. Те за пръв път обединявали в едно държавно-политическо цяло отделни области от Европа с някои от териториите от “рисковата група”. Създадената през първите векове на християнската ера Римска империя представлявала тъкмо такова огромно държавно обединение. По създадените от нея линии на комуникация от Европа към Азия и Северна Африка за пръв път проникнали принципно непознатите за Стария континент бактерии на някои от видовете чума.

Към края на Античността в Европа и особено в Средиземноморието се създала типична “предпандемийна” обстановка. В климатично отношение започвал един от поредните “малки ледникови периоди”. От друга страна, “Великото преселение на народите” довело до огромно раздвижване на хора, при което бързо и доста радикално били заличени природно създадените граници между човешките общности от Европа, Азия и Африка. Поради тази причина краят на Античността и началото на Средновековието били белязани от избухването на първата добре засвидетелствана в изворите чумна пандемия. Нарекли я “Юстинианова чума” по името на императора, който през 6. век все още олицетворявал единството на римския свят.

“Юстиниановата чума” започнала през 541 г. Съвременниците смятали, че тя най-напред наченала смъртоносното си пътешествие от Египет и оттам се разпространила в целия Средиземноморски басейн. Всъщност чумните бактерии прониквали на европейска земя по различни пътища: било чрез завоевателните походи на Юстиниановите войски в Северна Африка, било посредством масовото проникване на различни варварски групи от Централна Азия и Сибир в Югоизточна и Централна Европа. Така или иначе първата епидемична вълна от Юстиниановата пандемия, продължила малко повече от година (541-542 г.), предизвикала огромна смъртност сред населението на Византийската империя. Само в столицата Константинопол умрели около 40% от жителите. Огромна била смъртността на Апенинския полуостров, в Южна Франция и в Испания. Балканските територии и особено техните източни и югоизточни области, както и крайбрежията, също били едни от силно пострадалите провинции на империята.

По време на първата епидемична вълна от 541-542 г. чумните бактерии и техните приемници създали постоянно огнище на разпространение на европейска земя. По този начин се създали условия за периодично повторение на епидемичните вълни. Така възникнала пандемична обстановка. В интервали от 10 до 24 г. в различни части на Стария континент избухвали чумни епидемии. Такива имало в 558-561, 599-600, 608, 618, 628, 640, 684-686, 694-700, 718, 740-750 г. С течение на времето отделните епидемии ставали все по-локални и все по-малко смъртоносни. “Юстиниановата чума” отшумяла окончателно заедно с края на “тъмните векове”, т.е. към края на 8. и началото на 9. век.

Тази ужасна за тогавашните хора пандемия предизвикала невиждана до тогава масова смъртност сред европейското население. Според изчисленията на един от най-видните европейски специалисти по историческа демография Дж. Ръсел между 541 и 700 г. Европа загубила 50-60% от своето население. Това предизвикало демографска стагнация, при която населението оставало на едно и също ниво в продължение на два-три века.

Балканският полуостров не правел изключение от останалите европейски земи по отношение на опустошителните вълни на “Юстиниановата чума”. Най-силно обезлюдени освен крайбрежията били още равнинните пространства и градовете в източните и централните му части. Пандемията най-вероятно е повлияла за изчерпването на демографския потенциал на траките. По-малко засегнати се оказали планинските райони на Западните Балкани и островите по Адриатическото крайбрежие и в Егейско море. Това обстоятелство може да обясни защо през ранното Средновековие траките изчезнали и повече не се появили на историческата сцена и защо други представители на дославянската човешка популация на полуострова успели да се съхранят в една или друга степен. От друга страна, както на Балканския полуостров, така и в останалите части на Европа обезлюдяването създало обстановка на “демографски дефицит”. Той спомогнал за по-лесното настаняване на нови племена и народи на европейска земя, и за коренната промяна на етническата карта на Стария континент.

Несъмнено сътресенията, предизвикани от “Юстиниановата чума” имали и други последици, които невинаги са били вземани предвид в историческите проучвания. Огромните човешки и материални загуби били допълнителна причина за стратегическия неуспех на “Юстиниановата реконкиста” и за окончателния крах на римската антична цивилизация. Демографската стагнация, съчетана с фактори от друго естество, предизвикала началото на “тъмните векове” в историята на европейските държави и общества. Периодичните епидемии и свиването на населението силно намалявали продуктивните възможности на обществата, за които основното богатство идвало от обработването на земята.

Краят на “Юстиниановата чума” съвпадал с края на “малкия ледников период”. От 9.-10. век насетне климатът на Европа навлязъл в периода на т.нар. “малък оптимум”. Средните годишни температури се повишили чувствително, нараснала производителността на земеделския труд, намалели “гладните години”, населението започнало бързо да се увеличава. За около три столетия до края на 13. и началото на 14. век то нараснало близо три пъти и достигнало 75 млн. души. Същите тенденции били характерни и за Балканския полуостров. Има всички основания да се предполага, че към края на “малкия оптимум” на полуострова са живеели около 3,5 млн. души. Не трябва да се забравя все пак, че тази част на Европа била сравнително рядко населена, преди всичко поради непостоянния и на места доста неблагоприятен за земеделско производство воден баланс.

От началото на 14. век в климата на Европа се появили първите признаци на нов “малък ледников период”. Годишните температури се понижили, влажността се увеличила, зачестили случаите на загуба на реколти, по-чести станали гладните години. Повторило се приблизително същото, което станало на континента в края на 5. и в началото на 6. век. При новите условия европейското земеделие показало тенденция към монокултурност, т.е. отглеждане на онази зърнена култура, която била най-устойчива на новите климатични условия. В случая това била пшеницата. Монокултурността на земеделието увеличавала риска от срив на годишните реколти. През първата половина на 14. век започнали да се редуват на сравнително кратки интервали неплодородни години, предизвикващи масов глад и висока смъртност сред европейското население. Изтощено от влошените условия на живот, то станало по-податливо на заболявания. В същото време продължавало развитието на търговията между Европа и Азия. Генуезките търговци и техните търговски фактории в Северното Черноморие и на Кримския полуостров установили трайни връзки с различни части на монголските владения. В техните предели влизали и едни от най-активните “локуси” на чумни вируси в Централна Азия. При създадените условия именно търговските връзки между генуезките търговски колонии и монголските владения в Азия довели повторно на европейска земя чумните бактерии.

През 1345 г. генуезката колония Кафа на Кримския полуостров станала първата жертва на нов взрив на чумна епидемия. Според съвременните сведения генуезки кораби пренесли през 1347 г. в италианското пристанище Месина вече забъркания смъртоносен “коктейл” от трите познати вида чумни вируси. Почти едновременно заразата се разпространила във византийската столица. Чумата обходила светкавично Апенинския полуостров и останалите части на Европа, като не пощадила нито едно кътче от континента. На Балканския полуостров освен Константинопол засегнати се оказали още градовете в Тракия и в Далмация, пристанищата в Южен Пелопонес, егейските острови и др. Този път поради разширеното европейско пространство, обхватът на заболяването бил много по-широк, отколкото в 541-542 г. Избухналата епидемия траяла около три години и половина и сложила началото на нова пандемия. Нарекли я “Черната смърт”.

Както и през 6. век, смъртността била потресаваща. Този път европейците се постарали да преброят, макар и приблизително, жертвите от първата чумна вълна. През 1351 г. папа Климент VI наредил на църковните енорийски структури да му дадат сведения за починалите от “Черната смърт” европейски християни. Получената цифра била 23 840 000. В нея не влизали жертвите на епидемията от православния свят, т.е. от по-голямата част на Балканския полуостров, Мала Азия, Източното Средиземноморие, Русия, териториите между Долен Дунав и Карпатите. Така или иначе само католическа Европа загубила една трета от своето население. Ако разсъждаваме по аналогия, би трябвало да приемем, че на Балканския полуостров усреднената смъртност също е била около 30%. Това ще рече, че за периода от 1347 до 1350-1351 г. от света са си отишли около 1,1-1,2 млн. балкански жители.

Както и преди, първата епидемична вълна от 1347-1350 г. създала постоянно огнище на чумни бактерии на европейска земя, поради което епидемията прераснала в пандемия. Тя отново се повтаряла с различна интензивност през 10-12-20 и повече години. Вълните на пандемията продължили до началото на 16. век. Те отново предизвикали демографска стагнация, която държала броя на балканското население на нивото от началото на 14. век.

В изключително обърканата и напрегната обстановка на Балканския полуостров в средата на 14. век никой не се наел да изчислява броя на жертвите на “Черната смърт”. Изворите намекват за висока смъртност сред и без това силно намалялото население на Константинопол. Смъртността е била висока в Дубровник и в другите далматински градове. Може да се предполага, че в Добруджа, областта най-близо до огнището на чумната епидемия на Кримския полуостров, загубата на население е била толкова значителна, че в следващите векове тя се превърнала в една от най-рядко населените области на Балканския полуостров. Във всички случаи “Черната смърт” внесла допълнително объркване сред балканските християни, дестабилизирала още повече местните държавни структури и дала повече шансове на османските завоеватели. Те също търпели загуби от пристъпите на “Черната смърт”, но тяхната държава разчитала на механичен приток на население от Мала Азия. Изглежда поради тази причина завоевателният устрем на османското общество не само не намалял, но получил повече шансове за успех.

Двете чумни пандемии, които опустошили Европа и Балканския полуостров в периодите 6.-9. и 14.-16. век, предизвикали многократно по-голяма загуба на население, отколкото всички войни, нашествия, заговори и гладни години, взети заедно. Достатъчен е само един пример. Загубите на човешки живот по време на десетките кръстоносни походи се изчисляват на около 1 млн. души. Загубите от двете пандемии само в Европа от своя страна били съизмерими с жертвите на световните войни от 20. век. Видно е прочее, че и двете чумни пандемии съвпадали с началото на кардинални промени в живота на полуострова. Първият път пандемията започнала в период, когато варварските нахлувания южно от Дунав ставали все по-неудьржими. Огромните загуби на местно население затвърдили тази тенденция и способствали за превръщането на варварските нашествия в масово преселване. Първата вълна на “Черната смърт” съвпадала с навечерието на трайното османско стъпване на бреговете на Галиполския полуостров. Тя дестабилизирала балканските християнски държави, лишила ги от човешки, стопански и военен потенциал и предизвикала криза на доверието в собствените сили. И в двата исторически периода началото на пандемиите отприщвало нови тенденции в развитието на балканските земи.

Стара истина е, че добрият историк никога не се задоволява с просто обяснение на историческите феномени. Признак на добър професионализъм е да не се преувеличава един фактор на развитие за сметка на друг. И все пак пандемиите носели толкова драматични промени в живота на обществата, че тяхното значение в най-добрия случай не трябва да се подценява. Те са имали далеч по-голямо влияние в живота на балканските общества, отколкото появата и изчезването на отделни държави, политическите решения, династическите смени или разпространението на ново религиозно учение.

 

 

Имперските векове

 

Византийската империя навлизала в Средновековието, като частично възстановила своите владения на Балканите и успоредно с това — като провеждала широкомащабни и амбициозни реформи на своя военен и административен апарат. Това ставало в жестока борба с българската държава и с ислямския свят, олицетворяван през този период от арабите. Перипетиите на този двубой невинаги били в полза на империята. Тя често търпяла и загуби, понякога твърде тежки. В хода на тези изпитания обаче проличало, че Византия разполагала с достатъчно потенциал и воля за оцеляване. След бурните векове на варварските нашествия и на арабските завоевания тя повече не загубила стратегическата инициатива.

В началото на 10. век в Югоизточна Европа възникнала уникална обстановка. Една държава - България, която Византия смятала за “варварска” и следователно подлежаща на унищожение - оспорила имперския монопол на ромеите. България при управлението на цар Симеон също претендирала да е империя. Българският владетел изглеждал дълбоко убеден, че неговата държава е империя по територия и население. Предизвиканото от това обстоятелство самочувствие, съчетано с доброто познаване на механизмите на ромейското мислене, позволили на българския владетел без никакви угризения да си присвои титлата “цар на българи и ромеи”. Двубоят между двете империи бил ожесточен и тотален. Оказало се все пак, че на Балканския полуостров едва ли има достатъчно пространство за две империи. Оставало да се види коя от двете ще победи в развихрилия се двубой, който имал надрегионални измерения и повлиял трайно на държавните идеологии на възникващите в Югоизточна Европа държави.

В средата на 10. век историческата съдба най-после възнаградила с благосклонност упоритостта на наследницата на стария Рим. Византия устояла на амбициозната политика на българския цар Симеон, макар и да загубила обширни територии на Балканския полуостров. Арабският натиск на изток отслабнал, а скоро и съвсем престанал да изсмуква основната част от имперския потенциал. На азиатските си граници Византия получила близо едновековен отдих, който византийските императори използвали, за да възстановят и укрепят своите позиции на Балканите. При съществуващата по това време политическа обстановка на полуострова това означавало подновяването на упоритите византийски опити за унищожаването на българската държава. В същото време България се оказала ощетена от новото преразпределение на политическото пространство в областите от Панония до степите на Източна Европа. Унгарците се настанили в Панония, а на изток все по-голяма мощ набирала Киевска Русия. Откъм Азия се задавало ново раздвижване на народи. По познатата вече схема демографските потоци, идващи от там, се изливали по Северното Черноморие или по Долен Дунав. Ако Византия получила отдих на изток, то облаците над българската държава от северозапад и североизток се сгъстявали все повече и повече.

Каквото и да ставало в околния свят, византийските управляващи никога не забравяли значението на “имперската символика”. Тя им вдъхвала самочувствие и усещане за уникалност, а на околния свят - усещане за непълноценност. Византийският дворцов церемониал, максимално опростен през “тъмните векове”, започнал да добива неподозирана дори и за римската епоха помпозност. В императорския дворец всичко се подчинявало на строга регламентация: всеки официален пратеник имал свое определено място на трапезата, към всекиго се обръщали с точно заучени фрази, чиито нюанси показвали мястото на изпратилия го владетел в световната йерархия. Императорът имал множество представителни функции, които го превръщали по-скоро в “церемониална машина”, отколкото в силно овластен човек. Не липсвали и определени “трикове”, призвани да смаят посещаващите двореца варвари: издигащ и спускащ се трон, златни дървета с пеещи по тях птици - разбира се, също златни. Византия изживявала истински имперски ренесанс. Цялото й съществуване придобивало класически параметри. Нейният облик, за пръв път от Юстиниановата епоха насетне, се приближавал максимално до представата, която имали за империята прочутите ромейски идеолози от 9. и 10. век патриарх Фотий, Константин-Кирил, император Константин VII Багренородни и др. Разцъфтявали византийското изкуство и литература, които черпели вдъхновение от два привидно несъвместими източника: християнството и гръцката езическа Античност. Християнството давало догматичната рамка, от която не можело да се излезе, а гръцката Античност запълвала онова свободно пространство, което Бог бил определил като сфера на свободна човешка активност. Античното наследство се усвоявало най- лесно, когато на желаещите да го изучават се предлагали различни енциклопедии и компендиуми с концентрирано знание. Византийската литература произвеждала многобройни подобни четива: енциклопедични речници, земеделски и военни енциклопедии, сборници, които имали амбицията да образоват ромея за нравите и историята на околните народи и др. Затова от средата на 9. до средата на 11. век византийската култура изживяла своите “векове на енциклопедизма”. Константинопол се превърнал в неоспорим културен и политически център: първо за народите и държавите, възприели византийския тип християнство, а след това за Европа и дори за мюсюлманския Арабски свят. Несъмнено Византия изживявала своя класически имперски период.

По това време империята бета толкова силна във военно отношение, че спокойно можела да си позволи да води перманентна война на изтощение със своя северен съсед. Императорите от македонската династия направили всичко възможно, за да може стратиотският институт да функционира възможно най-добре. Те, разбира се, не осъзнавали, че техните усилия в тази насока обричали Византия на изоставане и в перспектива - на нова криза. Това за тях нямало особено значение при положение, че системата им позволявала да осъществят стария политически блян: унищожаване на българската държава и окончателно “обуздаване на варварите”. А и по принцип византийският елит през имперските векове усвоил един добре известен на историците “имперски синдром”: да се смята, че всичко е постигнато чрез възстановяване на статуквото и да се обръща малко, понякога никакво внимание на бъдещето.

Истинското византийско настъпление срещу България, а заедно с това и навсякъде на Балканите, където имало кълнове на невизантийска държавност, започнало в 60-те години на 10. век. То продължило повече от половин столетие и завършило с унищожаването на България като държава. В тази епопея - за Византия завоевателна, за България - отбранителна - изгряла звездата на император Василий II, наричан по понятни причини “Българоубиец” (976-1025 г.). Той бил императорът, от когото се нуждаела империята в апогея на своя империализъм: грубоват, но прям и упорит, необразован и жесток, но с изострено чувство за интересите на империята. Българо-византийският двубой се водел на огромно пространство, несъизмеримо със сегашното надробяване на балканските политически граници. Той обхванал на практика всички земи от Долен Дунав до Егея и от Черно море до Адриатика. В хода на тази епопея историческият прожектор често осветявал области, които до този момент представлявали истински “бели петна” на балканската политическа карта.

След окончателната победа на Византия над българската държава в 1018 г., под византийска власт - реално или теоретично - се оказали всички балкански земи южно от течението на Дунав между Сирмиум и дунавската делта. Единствената балканска държава, която преживяла византийската реконкиста, била Хърватия. Впоследствие се оказало, че византийската завоевателна вълна не била толкова мощна и всепомитаща и че на Балканския полуостров са останали няколко островчета на държавна автономия. Във времето на еуфорията от голямата победа над България на такива дребни подробности не се придавало особено значение. В страните и областите, които били твърде отдалечени и където византийският военен империализъм бил безсилен, се прилагал известният вече модел на налагане на византийския тип християнство. В такива случаи, използвайки опита от Великоморавия и България, Византия лесно жертвала монопола на гръцкия език в богослужението, за да запази своята културно-църковна хегемония. Най-големият успех в това отношение било покръстването на Киевска Русия в 988 г. Нейните князе не поставили въпроса за църковна автономия и предпочитали да признават църковната власт на патриаршията в Константинопол. Чрез църковното и духовното приобщаване на Киевска Русия мащабите на “Византийската общност” се разширили неимоверно, а византийското бъдеще трайно се свързало със славянския свят. Със самочувствието на завоевател от Юстинианов тип император Василий II Българоубиец завършил своето управление със завладяването на Грузия и Армения. Със своите близо 20 милиона жители и с територията си от около 1,1 млн. квадратни километра, към края на управлението на Василий II Българоубиец Византия се превърнала в балкано-малоазийски колос, какъвто епохата след краха на Римската империя не познавала.

В завладените балкански територии Византия въвела своята административна и данъчна система. Това станало бавно и на етапи. Първоначално дори и Василий II Българоубиец предпочитал да запази съществуващите в окупираните български земи порядки по отношение на данъчните вземания. Темната система не била напълно чужда като практика на оказалите се под византийска власт народи, поради което нейното въвеждане не предизвикало сътресения. През 11. и 12. век обаче тази система претърпяла съществено развитие. Големите теми все повече се раздробявали. Процесът завършил с това, че в действителност към края на периода всеки по-голям провинциален град и неговата околност станали теми. Темите се сдобили и с ново название. Вече ги наричали “катепаникии”.

Византийският император сравнително бързо се опитал да унищожи традицията на съществуването на поместна българска патриаршия. Той учредил нова автокефална църква на Балканите с център в Охрид. Наричали я “Охридска архиепископия”. Император Василий II Българоубиец не можел да предполага, че в бъдеще охридските архиепископи ще развият такова силно усещане за собствената си автономия, че сами ще се превърнат в съперници на константинополските патриарси. А бъдещите събития от българската история показали, че традицията за собствена патриаршия не могла да бъде унищожена.

По-бавно и с повече сътресения вървяло въвеждането на византийската данъчна система. Проблемът идвал от това, че тя била далеч по монетаризирана, отколкото в унищожената българска държава и в повечето балкански области. След преодоляването на локалната съпротива, която включвала и антивизантийски въстания, процесът завършил към средата на единадесетия век. В края на краищата къде повече, къде по-малко, целият Балкански полуостров заживял в ритъма на византийското развитие.

След 1025 г. могъщата Византийска империя попаднала в нова спирала на развитие. Напрежението от завоеванията било огромно, а след приключването им никой в империята не бил готов да носи повече допълнителното бреме. “Светлото имперско бъдеще” би трябвало да бъде реалност и според мнозина ромеи империята можела да си позволи лукса да “застине” в състояние на величие. Впрочем нито наличното вътрешно напрежение, нито околният свят се съобразявали с отпускането, което настъпило във висшите и в провинциалните ешелони на византийската власт. На ерозия била подложена византийската селска община. Тя не можела вече да дава нито рекрути, нито да осигури колективна отговорност при събирането на данъците. Никой след смъртта на Василий II Българоубиец дори и не помислял да издава новели в защита на свободните общинници. Тяхното бъдеще било ясно: те рано или късно трябвало да се превърнат в зависими от провинциалните аристократи земеделци. Проблемът бил, че този процес във Византия се развивал бавно и все някак си не довеждал до изграждането на класическо средновековно общество. Императорите, които застанали на престола след големия завоевател, нямали вкус към военното дело. Те предпочитали заниманията с култура или с дворцови интриги. И в двете области постигнали значителни резултати. Динамиката на вътрешното и външното развитие обаче не можела да бъде овладяна само с високите постижения на културата или с политически интриги. Огромният чиновнически апарат и цялата държавна машина били конструирани така, че функцонирали добре само при наличието на “здрава ръка” в Константинопол. А вместо това там управлявали интелигентни, но изнежени императори, които предпочитали да прехвърлят тегобите на “мръсната работа” по управлението на евнуси или на свои дворцови любимци. Чиновничеството и съдебната система се разлагали, корупцията достигнала невиждани размери. В Константинопол наивно смятали, че причината за това е липсата на добро юридическо образование за представителите на държавния апарат. В края на краищата повечето византийски държавни мъже трябвало да признаят, че единствената бариера за разпространяващата се разруха били нормите на християнския морал. Както във всички епохи и сега имало хора, за които те не означавали кой знае какво.

Разразилата се криза била дълбока, но не и катастрофална. Стратиотската войска изчезнала, но нейното място бързо било заето от войска от т.нар. “прониари”. Пронията била система на условно земевладение, насочена към нов начин за комплектуване на военните сили. Прониарът получавал от държавата поземлено държание, с приходите от което събирал и снаряжавал военен отряд. Така войската се аристократизирала и загубила характера си на селско опълчение. Това от своя страна означавало намаляване на числеността на военните ефективи. За зла участ на Византия околният варварски свят не се съобразявал с това, а продължавал да стоварва върху нея вълни от многобройни нашественици, които тя все по-трудно отблъсквала. Заредили се унизителни за империята военни поражения.

На основата на пронията укрепнала ролята на византийската провинциална поземлено-военна аристокрация. Тя вече била най-силното обществено съсловие, но все още нямала власт в столицата. Това положение съдържало зародиша на нови социални конфликти в средите на византийската аристокрация.

Въпреки разразилата се криза, особено силна в периода 1025-1081 г., Византия продължавала да бъде регионална суперсила. Класическият имперски период в нейното съществуване все пак приключвал. Пред империята отново имало широко поле за реформи. Стереотипите на мислене на византийския елит обаче, в които имало силна доза носталгия по миналото и изкуствени представи за настоящето, не позволявали тези реформи да бъдат достатъчно радикални.

Основните проблеми на Византия в периода след имперския апогей до голяма степен били свързани с положението в новоприсъединените области и с бурното развитие на околния невизантийски свят. Каквито и усилия да полагал, византийският административен апарат не можел да унищожи вече съществуващите българско самосъзнание и българска държавна традиция. В името на тези чужди за византийската идеология дадености българите вдигнали серия от въстания срещу византийската власт. Освен това в земите под имперски контрол се създали условия за появата на нови народности. Византийската власт се отнасяла апатично към тези процеси, защото смятала, че нейните поданици-християни са преди всичко ромеи. Но дори и в средите на византийската аристокрация през този период се извършвало нещо като етническо преразпределение на държавно-политическото пространство. На преден план в него излизали аристократичните фамилии от гръцки произход. Отминавали времената, в които на императорския престол можели да застанат готи, арменци, сирийци. Все още имало военачалници или висши администратори от негръцки произход. Тяхното постепенно изтласкване от ключови позиции в имперския апарат предизвикало появата на малко познати преди противоречия на етническа основа. Процесите на изтласкване на представителите на други народности от административния и военния апарат били напълно закономерни предвид на това, че през 11. век около половината от населението на империята било от гръцки произход.

Освен гърците, които били основната маса дославянско население на Балканския полуостров в този период, през 10. и през 11. век в историческите извори се появили още два дославянски етноса: власи и албанци. Според най-разпространените теории за техния произход власите били романизирани даки и отчасти романизирани траки, които запазили неолатинския си език, а албанците - потомци на някогашните илири. Оказва се, че и двете групи успели да преживеят вековете на нашествията, най-вероятно оттегляйки се високо в планините, и да се появят на историческата сцена при подходяща историческа обстановка.

Първото сигурно сведение за средновековните власи (етнонимът “влах” произлиза от келтската дума Walh и означава “овчар”, “пастир”) на Балканския полуостров се отнася към края на 10. век. Според една от добавките към византийската хроника на Скилица-Кедрин през 976 г. един от братята на цар Самуил - Давид - бил убит от скитащи власи в района на Преспа. За годините 979-980 се отнася второто сведение за власи в съчинението на византийския автор Кекавмен. Тогава византийският император Василий II Българоубиец назначил дядото на Кекавмен за началник на власите в тема Елада. След тези първи известия сведенията за власи зачестяват и стават по-обилни и точни. За власи се споменава в грамотите на Василий II Българоубиец, издадени в полза на Охридската архиепископия. Споменатият вече Кекавмен подробно описва въстанието на българи и власи в Тесалия (1066 г.), като за пръв път дава сведения за влашкия начин на живот. За власи споменават още византийските автори Ана Комнина, Йоан Кинам, Никита Хониат, както и редица официални документи от византийската императорска канцелария. Пак в този период срещаме и първите писмени сведения за влашки топоними в някои области на Балканския полуостров. В този ранен период от появата на власите те били схващани като отделна етническа група, чиито представители говорели на варваризиран латински език и практикували сезонно скотовъдство. Това означавало, че те прекарвали със стадата си в планинските пасища през лятото и се спускали с тях в равнините през зимата. По-късно названието “власи” разширило своя смисъл и се разпространило също върху хора от други народности, които упражнявали сезонно скотовъдство.

През 12. и 13. век писмените извори споменават за власи и в по-северните балкански области: например в Стара планина, в Динарския планински масив, южно от поречието нарека Сава и др. Неясно остава каква е била концентрацията на влашкото население в този период в Карпато-Дунавския регион като цяло.

Все пак основните групи власи, ако се съди от наличните писмени извори, живеели в южните балкански области. По-значителни групи имало в Епир, Тесалия, Македония, на Халкидическия полуостров и др. В някои случаи, както например в Тесалия (областта започнала да се нарича “Велика Влахия”), концентрацията на влашко население водела до възникване на локални форми на самоуправление. Начело на отделните влашки групи стояли т.нар. “влашки архонти”. Византийската власт се съобразявала с възникналите нови реалности и формирала около град Волос отделна катепаникия, наричана “Влахия”. Поради заниманието със сезонно скотовъдство и поради разпръснатостта на власите на големи пространства до по-мащабни форми на обединения в този период не се стигнало.

Власите живеели в специални скотовъдни общини, които изворите обозначават като “катуни”. Старейшините на катуните (т.нар. “челници” или “примикюри”) организирали сезонните миграции на хора и животни и били посредници между катуна и държавната власт. При миграциите влашките жени изпълнявали функциите на пастири, а мъжете обикновено оставали в землището на катуна, грижели се за събиране на зимнина и изпълнявали различни държавни повинности. Власите произвеждали и търгували предимно с животински продукти: мляко и сирене, или груби вълнени тъкани и дрехи. Още през 11. век някои влашки катуни започнали да се превръщат в постоянни населени места, а жителите им започнали да се занимават и със земеделие.

Нито един извор не е отразил процеса на християнизирането на власите. Навсякъде те се споменават като християни. Това е дало основание на румънската историография да приеме, че те са били християнизирани още преди славянските нашествия. Ако тази теза се приеме за точна, то латинизираното дако-тракийско население е било християнизирано още в периода на късната Античност. В разглеждания период в района с най-голяма концентрация на власи - Тесалия - била организирана специална “влашка епископия” с център в град Димитриада.

Въпреки наличието на сравнително многобройни извори за средновековните власи, много проблеми от тяхното развитие остават забулени в неизвестност. Не е ясно например как влашките групи са преживели периода от 6. до края на 10. и началото на 11. век. Много неизвестни има и по отношение на власите в Карпато-Дунавския регион. Румънската историография например смята, че по времето на славянските нашествия и след това в долините на реките, извиращи от Карпатите и вливащи се в Дунав, съществували без прекъсване “влашки агломерации”, наричани още “долинни княжества”. В полза на това твърдение румънските изследователи привеждат резултатите от археологическите разкопки, които показват концентрация на население в речните долини, но не дават изрични указания за етническия му характер. Неясен остава механизмът, по силата на който трайна влашка средновековна държава възникнала късно и то в областите между Карпатите и Долен Дунав, а не някъде в Южните Балкани, където писмените извори са засвидетелствали силно влашко присъствие. Поради многото нерешени проблеми около влашкия етногенезис и около разпространението на влашките групи изследователите с основание наричат средновековната влашка проблематика “енигмата на Средновековието”.

Проблемите с етногенезиса на средновековните албанци са по- малко, ако не за друго, поне заради концентрацията им в сравнително ограничено и точно определено пространство. Албанската средновековна диаспора се формирала няколко века след появата на албанците в средновековните извори. Дори и тя обаче имала относително ясни териториални параметри. Според албанската историография албанците са потомци на илирите. Според други мнения те са били полуроманизирани даки, които първоначално са обитавали течението на река Морава. В периода на славянските нашествия тази група постепенно се е придвижила на югозапад и заела областта, в която за пръв път я споменават средновековните писмени извори.

Етнонимът “албанци” за пръв път се споменава в съчинението на византийския историк Михаил Аталиат. Първото известие се отнася към събития от 1040 г. Тогава във войската на византийския претендент за престола Георги Маниак, според посочения извор, имало и албанци. За втори път албанци се споменават пак в качеството им на войници, през 1078 г. Тогава те участвали във войската на друг византийски претендент за престола - Никифор Василаки. Приема се, че и в двата случая ставало дума за албански жители на византийската тема Драч (Дирахион). Мнозина изследователи обясняват късната поява на албанците в историческите извори с изолираностга на земите, които обитавали. Още твърде рано в езиковия облик на етнонима се появявили различни варианти: алвани, албани, арванити, арбанаси, рабани и др. Албанците, които по-късно се заселили в Южна Италия, станали известни с названието “арбреши”. Днешните албанци наричат себе си “шкиптъри”. Официалната албанска наука приема, че това самоназвание идва от думата “шкипе” (орел). Мнозина изследователи обаче предлагат по-малко романтично, но по-вероятно обяснение за произхода на названието. Според тях то идва от глагола “шкипон”, “шкиптон”, който означава “казвам”, “говоря ясно”, “говоря разбираемо”. Следователно “шкиптър” вероятно не означава “син на орел”, а човек, който говори ясно и разбираемо. Чрез това самоназвание албанците се отграничавали от околния свят, който е говорел на неразбираеми за тях езици.

Етнонимът “албанци” обикновено се свързва с географското название Алванон или Арбанон и вероятно произлиза от него. За областта Алванон споменава за пръв път в 1107-1108 г. византийската писателка Ана Комнина. Тя е била разположена между западните брегове на Охридското езеро и горните и средните течения на реките Шкумби и Девори. По-късно топонимът разширил своя обхват и към него започнали да се причисляват областите около крепостта Круя и около теченията на реките Мати и Ерзен. При археологически разкопки в областта Арбанон са открили следи от особена материална култура (т.нар. култура Комани-Круя), която се отличавала със своята изолираност от околните области, с тоталната липса на монети, на “вносни” предмети, на надписи или остатъци от крепостни съоръжения.

До 11. век областта Арбанон не играела никаква роля в протичащите събития. Едва след това тя станала обект на внимание. Излизането на тази област от изолация било свързано най-вече с борбите между византийците и южноиталианските нормани. В хода на военните действия били опустошени равнинните крайбрежни области в днешна Северна Албания. Това в перспектива направило възможно спускането на планинското албанско население от Арбанон в околните равнини. С течение на времето албанското преселване придобивало все по-широки мащаби, за да достигне своя средновековен апогей през 14.-15. век.

Още от ранните етапи на своята поява на историческата сцена албанските общности се отличавали с патриархалния си бит и със своята териториална разпокъсаност. Албанските групи и особено тези, които продължавали да обитават планинските територии, продължавали да живеят разделени на родове. Албанската “аристокрация” имала генетична връзка с родовата върхушка и при упражняването на своята власт разчитала предимно на родовата сплотеност на отделните албански групи. Твърде рано се оформили двете големи албански диалектни групи. В южните албански области живеела диалектната група “тоски”, а в северните албански земи диалектната група “геги”. Границата между тях минавала по течението на река Шкумби. Към съществените диалектни разлики рано се прибавили и различни конфесионални влияния. Южните албанци по принцип изпитвали религиозното и църковно влияние на православните центрове, най-вече на Охридската архиепископия. Северните албанци и тези, които живеели около и в крайбрежните градове, били под влиянието на католическите епископии. Тази конфесионална граница с течение на времето се засилвала, а не намалявала.

Една от особеностите на византийската власт на Балканския полуостров след 1018 г. била, че византийската администрация никога не успяла да наложи своето трайно присъствие в определени региони от полуострова. Това важало между другото и за планинските и труднодостъпни райони, населени със сърби. Някои от тези сръбски области, като Дукля, Босна и Рашка, се оказали под византийска власт поради това, че преди 1018 г. били присъединени към българската държава. Част от тях през 11. век по принцип представлявали “островчета” на политическа автономия. Най-изявени били процесите на локална държавна консолидация в областта Дукля. Там през единайсетото столетие укрепнало поредното сръбско княжество. В определени периоди неговите князе владеели още Босна, Рашка, Требине и Захълмието. Затова времето на издигането и укрепването на дуклянската средновековна държава в сръбската средновековна история се определя като период на “Дуклянска хегемония”.

Изглежда, че съществуващата в Дукля славиния започнала да прераства в княжество някъде към третата четвърт на 10. век. Тогава изворите споменават смътно за първия дуклянски княз Предимир. Негов наследник бил княз Петър, или Петрислав. От него е запазен оловен печат с надпис “Петър, архонт на Дукля”. За византийците възникването и укрепването на княжеството в Дукля, в близост до важната им крепост Драч, било добре дошло, тъй като неговите земи нарушавали компактността на българските територии по Адриатика. Прилагайки старата византийска тактика да се търсят съюзници в тила на противника, император Василий II Българоубиец се опитал да привлече на своя страна третия известен дуклянски княз Иван Владимир. Реакцията на цар Самуил била светкавична. През 996-997 г. той нахлул в Дукля и пленил нейния княз. По това време дуклянската държава се била разширила още в Требине, Захълмието и дори в части от Рашка. Всички тези сръбски територии били присъединени към българската държава.

Следвайки логиката на нейното устройство от това време, цар Самуил управлявал присъединените сръбски земи посредством васални местни князе. Иван Владимир бил оженен за Самуиловата дъщеря Косара и върнат като български васал на дуклянския престол. В Требине и Захълмие бил поставен за управител друг васален княз - чичото на Иван Владимир - Драгимир. Те имали толкова автономна власт, колкото и други български боляри в обширната и водеща борба за оцеляване българска държава. Едва в последните години от съществуването на българската държава цар Иван Владислав се опитал да премахне някои от полуавтономните области. Жертва на тази негова политика станал дуклянският княз Иван Владимир. Някои изследователи виждат в това действие на българския цар последен отглас на семейните борби в рода на комитопулите: Иван Владимир бил зет на цар Самуил, а царят - син на убития по негова заповед Арон.

През 1018 г. земите в Дукля, Требине, Захълмието, Рашка и Босна също паднали под византийска власт. По-голямата част от основната територия на дуклянското княжество била присъединена към византийската тема Драч. Още през 1034 г. обаче византийските извори съобщават, че князът на Дукля Стефан Воислав (споменаван още като Стефан Сислав) се бил отметнал от властта на императора. За нас остава да гадаем дали той е наследник на княз Иван Владимир, дали е имало континуитет в княжеската власт след 1018 г., или княз Стефан Воислав е нова фигура в историята на областта. Важно е да се подчертае обаче, че традицията на княжеска власт в Дукля вече била достатъчно силна, за да преживее големите политически сътресения и размествания от началото на 11. век.

Византия се опитала бързо да потуши “въстанието” на княз Стефан Воислав. През 1036 г. византийските войски успели да проникнат в Дукля, да пленят непокорния княз и да го отведат в Константинопол. Оттам той успял да избяга, отново се върнал в “илирийските планини” и възстановил своето княжество. През 1040 г. византийските войски неуспешно се опитали да пленят отново дуклянския княз. В следващите години (1040-1041) византийският император бил зает с потушаването на голямото българско въстание на Петър Делян. Когато през 1042 г. византийците наново се опитали да завладеят земите на княз Стефан Воислав, се оказало, че той вече не бил противник за подценяване. Лошо командваната византийска войска попаднала на организирана от него засада и претърпяла тежко поражение. Победата от 1042 г. и засилващата се анархия във Византия позволили на княз Стефан Воислав да разшири своите владения. Под негова власт попаднали редица сръбски територии, между които Требине, Захълмие, Рашка и Босна. На своя наследник Михаил (нач. на 50-те г. - 1081 г.) княз Стефан Воислав оставил една сравнително обширна и призната, макар и тихомълком, от Византия държава. Впрочем тъкмо по това време византийският автор Кекавмен споменава Дукля с ново име: Зета. Названието “Зета” скоро щяло да получи широко разпространение и да се използва в извори от разнообразен произход чак до края на 15. век.

Управлението на княз Михаил в Зета представлявало кулминацията в държавно-политическото развитие на областта през 11. век. С Византия бил сключен мир, равносилен на официално признаване на зетската държава. Княз Михаил получил византийската титла “протоспатарий”. Той управлявал голяма част от населените със сърби земи. Както повечето средновековни държави в западните балкански земи и зетското княжество нямало постоянна столица. Основните владетелски резиденции били пристанищните градове Котор и Стон. През 1077 г. княз Михаил получил признание за своята власт и от известния папа Григорий VII. В изпратеното до княза папско писмо Апостолическият предстоятел го титлувал “крал”. Интересът на Папството към зетската държава се дължал на обстоятелството, че през нея минавала важна конфесионална граница. Вътрешността на княжеството била подчинена в църковно отношение на Охридската архиепископия, а крайбрежието се намирало в диоцезите на католическите епископии в крайбрежните адриатически градове.

През 70-80-те години на 11. век зетският княз проявил значителна политическа активност. Той участвал в българското въстание на Георги Войтех (1072 г.) с надеждата, че по този начин ще присъедини към държавата си и обширни български земи. Неговият син Константин Бодин дори бил коронясан в Скопие за български цар. Българските въстаници, изглежда, виждали в представителите на зетската династия потомци на цар Самуил. Тъкмо това обстоятелство обяснява желанието им да поставят начело на своето освободително движение сина на зетския княз. След неуспеха на въстанието княз Михаил успял, макар и трудно, да отрази военната кампания на византийците, командвана от стратега на тема Драч Никифор Вриений. В самото начало на 80-те години зетският владетел - това бил вече синът на Михаил Константин Бодин - се вплел в ожесточения византийско-нормански двубой. Все пак основният проблем за него били неуредените и крайно заплетени църковни отношения по зетското крайбрежие. Там спорели ожесточено за надмощие епископията на Бар и Дубровнишката архиепископия. С няколко непрецизни в църковно отношение решения Папството усложнило проблема за разпределянето на зетските католически територии между крайбрежните църковни центрове. Спорът се проточил с десетилетия и покрай него се натрупала значителна документация.

При управлението на Константин Бодин зетското княжество продължавало да владее Босна и Рашка. Известно е, че в тези области зетският княз изпращал свои наместници. В края на 11. век зетски наместник в Босна бил някой си княз Стефан, който се споменава мимоходом в изворите. По-трайна роля в бъдещото развитие на сръбските земи имали зетските наместници-жупани в Рашка Вукан и Марко. Жупанът Вукан към края на единайсетото столетие практически се откъснал от зетска власт. Той поставил началото на династия от велики жупани на Рашка, които през по-голямата част на следващия век щели да управляват областта практически самостоятелно.

В края на 11. век Зетското княжество попаднало под ударите на възстановилата своята мощ Византия. Константин Бодин претърпял тежки поражения и се задоволил да управлява една силно ограничена територия. За последен път той се споменава в изворите в 1096-1097 г., когато през неговите земи преминали кръстоносците на френския граф Раймунд от Тулуза. От този момент насетне и зетското княжество изчезнало от изворите. От началото на 12. век то вече не играело практически никаква роля в живота на сърбите, а още по-малко - в живота на Балканския полуостров. Центърът на власт в сръбските земи постепенно преминавал в Рашка, а основни представители на сръбския държавен живот ставали нейните велики жупани.

Събитията във византийската тема Далмация през 11. век също са показателни за, общо взето, намалелите византийски възможности за влияние в периферните части на Балканския полуостров. По това време повечето далматински градове показвали бавна, но трайна тенденция за укрепване на градската автономия. За това освен удобното географско разположение допринасяло и съперничеството между множество динамични политически фактори. В края на 10. и началото на 11. век българският цар Самуил поставил под съмнение византийската власт в Южна и в Централна Далмация. По-късно византийците срещнали сериозни съперници в акваторията на Адриатическо море в лицето на венецианци и нормани. В тези условия набиращият самочувствие и икономическа мощ далматински градски патрициат получавал възможност да лавира. От всеки пореден политически сблъсък между големите политически сили отделните градове излизали по-силни и по- самостоятелни.

След 1024 г. Византия се опитала да възстанови трайно властта си в Далмация. Градоначалникът на Задар възвърнал позицията си на представител на далматинските градове пред императорската администрация и отново се споменавал със старата си титла “стратег на Далмация”. По-късно в съответствие с променените административни реалии в империята той носел титлата “катепан” или “дукс”. Въпреки привидната пълна реставрация, Византия разполагала с все по-малко властови механизми да влияе върху живота на градовете по далматинското крайбрежие. Тя всъщност се примирила с появата на градска автономия там, въпреки че това явление било принципно чуждо на нейната държавна и политическа доктрина. Византийската власт ще се задържи в тази балкански регион сравнително дълго. Под егидата на далечната и все по-малко означаваща власт на Константинопол повечето далматински градове се превръщали първо в автономни градски общини, а после - в градове-комуни.

През 11. век станало ясно, че Дубровник, следвайки общите тенденции в развитието на далматинския градски живот, все пак върви по свой път на развитие. Първоначално дубровнишките патриции взели мъдро стратегическо решение да укрепват връзките си с Византия. Според правилната им преценка авторитетът на империята все още бил голям и полезен за пред света, докато нейната власт в Южна Далмация не можела да бъде реална. В резултат на тази градска стратегия в периода 1024-1030 г. Дубровник и околността му били превърнати в отделна тема, наречена Рагуза. Привидно новата тема копирала точно традиционните византийски представи за същността на тази военноадминистративна единица. Стратегът, по-късно катепанът или дуксът на темата идвал от Константинопол. Той имал за задача да отговаря за сигурността на крайбрежието, а в случай на нужда - да изпраща дубровнишки кораби в състава на имперския флот. Тогава малцина съзнавали, че укрепването на връзките с Византия било мощна бариера пред венецианската агресивност срещу далматинските градове. Под защитата на империята, иначе миниатюрният град Дубровник уверено вървял към автономия и търговски просперитет.

Успоредно с това Дубровник укрепвал връзките си с Папството. През 1022 г. специална папска була създала в града католическа архиепископия. Дубровнишкият архиепископ имал църковна власт над Захълмието, Требине, а по-късно и върху Босна. По крайбрежието диоцезът му се простирал до Которския залив.

Наред с всичко това дубровнишките граждани окончателно доизградили градската територия. Те засипали блатистото пространство, което отделяло стария град от сушата и го превърнали в централна улица. Наричали я Страдун. В центъра на града била издигната статуя на Роланд (Орландо). Кой знае защо в далматинските градове фигурата на този герой от епоса “Песен за Роланд” се превърнала в символ на градската свобода. През 12. век площта на Дубровник достигнала 15,5 ха, а населението му - около 5000 души. В тези си размери градът щял да съществува и в периода на големия си разцвет по-късно.

Повечето други далматински градове също развивали свои механизми на самоуправление. В този ранен период основният орган на автономията било общото събрание на пълнолетните мъже, провеждано най-често на градския площад под председателството на градския приор (градоначалник). В градовете все още нямало регламентирани органи на комунално самоуправление.

Развитието на хърватската държава в края на 10. и през първите три четвърти на 11. век е пример за балканско средновековно развитие извън прякото влияние на византийския държавно-религиозен модел. Обстановката в Далмация и Панония през този период принуждавала хърватските владетели да лавират и да се съобразяват с по-мощните си и понякога твърде агресивни съседи - Венеция, Унгария, Византия, а малко-по-късно и норманите от Южна Италия. В тази обстановка хърватският владетел Степан Държислав (969-997 г.), който впрочем бил първият сигурен носител на кралска титла сред хърватските владетели, избрал поведение, което много напомняло това на Дубровник. Кралят укрепил връзките си с Византия и получил от империята почетната титла “патриций”. Заедно с това той бил признат от император Василий II Българоубиец за “епарх на Далмация”. Това означавало, че Византия признавала неговата власт върху онези части от далматинското крайбрежие, които оставали извън обхвата на византийската тема Далмация.

Въпреки несъмнените успехи в укрепването на държавността в хърватската държава все още липсвали строго определени правила за предаване на властта по наследство. Когато през 997 г. починал крал Степан Държислав, земите на кралството били поделени между тримата му синове Светослав, Крешимир и Гоислав. Това обстоятелство вероятно отразявало съществуването на териториален партикуларизъм в хърватските земи. За “старши владетел” бил определен крал Светослав, който минавал за противник на започналата венецианска експанзия в Далмация. През 1000 г. венецианците предприели под византийска егида голяма морска експедиция по далматинския бряг и успели да наложат властта си над повечето далматински пристанища. Те се намесили и в борбата за власт в хърватското кралство, като помогнали за отстраняването на крал Светослав и за интронизацията на брат му Крешимир III (1000-1030 г.). Венецианските дожове успели да създадат свои механизми за намеса във вътрешните работи на Хърватия, като широко прилагали практиката на политическите бракове, почетното заложничество на хърватски принцове във Венеция и др. С течение на времето в средите на хърватската кралска династия Търпимировичи била създадена “провенецианска партия”. След 1024 г. обаче в Републиката на лагуните избухнала гражданска война, което позволило на крал Крешимир III да възвърне своя сюзеренитет над градовете в Северна Далмация.

Значителен проблем за хърватското кралство представлявала и набиращата мощ унгарска държава. Унгарските крале не криели завоевателните си стремежи към Славония и също активно се намесвали в борбите за власт в Хърватия. Към края на управлението на крал Крешимир III отношенията между двете държави добили толкова драматичен характер, че хърватският крал дори се принудил да се признае за византийски васал, за да парира унгарската експанзия.

През втората и третата четвърт на 11. век обстановката станала по- благоприятна за Хърватия и тя постепенно се превърнала в основна военна и политическа сила в Североизточните Балкани и в Северна Далмация. Появата на норманите в Адриатика отвлякло вниманието на Венеция и на Византия към този нов и крайно агресивен противник. И двете сили имали полза от укрепването на хърватското кралство, в което виждали бариера срещу норманските завоевателни амбиции. Възползвайки се от това, хърватският крал Степан I (1030-1058 г.) затвърдил хърватската власт над северните далматински градове. Хърватският флот станал значителна сила в акваторията на Адриатика. Крал Степан I осъществил и сухопътна експанзия, като завладял областта Каринтия. Тенденцията към укрепването на хърватската държавност била продължена и при неговия приемник крал Петър Крешимир IV (1058- 1075 г.). Този възпитан във венециански дух представител на династията Търпимировичи демонстрирал изострено чувство за хърватските държавни интереси. Кралят използвал ожесточилото се византийско-венецианско съперничество и успял напълно да затвърди хърватските позиции в Далмация. През 1069 г. Византия го признала за свой официален представител в тема Далмация. Това означавало, че стратегът или катепанът на темата трябвало да се подчинява на хърватския крал. Хърватската кралска власт в далматинските градове била упражнявана чрез оформящите се органи на градско самоуправление, така че не спирала процеса на укрепването на градската автономия. Успехи били постигнати и срещу Унгария, която в този период страдала от периодичните походи на немските императори на своя територия. Хърватите си върнали завладените преди това от унгарците области в Славония. Накратко, при управлението на крал Петър Крешимир IV хърватското кралство изживяло втория си голям разцвет след управлението на Томислав в началото на 10. век.

Успоредно с политическите успехи през 11. век окончателно се оформила специфичната хърватска държавна структура. Тя нямала практически нищо общо с държавния модел, предлаган от Византия. Както и преди владетелите нямали точно установен столичен град, а няколко владетелски резиденции. Държавата била поделена на три бановини (Славония, Босна, Далмация), а земите в същинска Хърватия представлявали “кралска територия”. Бановете, особено тези на Славония, били на практика автономни владетели и дори изпълнявали ролята на нещо като кралски съвладетели. В края на управлението на крал Петър Крешимир IV такъв мощен бан на Славония бил Димитър Звонимир. През този период вече съществувала добре оформена хърватска аристокрация. Представителите на нейния висш ешелон се наричали “графове”, били дванайсет на брой и смятали себе си за наследници на някогашните племенни вождове. Те образували нещо като съсловно събрание, което в критични моменти поемало в свои ръце съдбата на държавата.

‘‘Великата схизма” от 1054 г. окончателно превърнала хърватските земи в част от западнокатолическия свят. Апостолическият престол и част от хърватското католическо духовенство обаче трябвало да положат още много усилия, за да изкоренят остатъците от някои “схизматически” според тях практики. Оказало се, че към времето на “Великата схизма” много от представителите на нисшето хърватско духовенство носели бради, не спазвали правилата за безбрачие и използвали славянски език в литургиите и славяно-глаголически богослужебни книги. Особено силни позиции имали тези т.нар “глаголяши” в Северна Далмация и по островите на залива Кварнер. Техните “погрешни” практики били осъдени на два последователни събора, в 1060 и в 1075 г. Самият крал Петър Крешимир IV бил твърд привърженик на папската политика и на латинизацията на хърватския църковен живот. През 1064 г. църковните противоречия се изострили дотолкова, че на остров Крък избухнало въстание в защита на славяно-глаголическата литургия. Следвайки папските указания, хърватският крал организирал морска експедиция срещу непокорния остров и смазал въстанието. Впоследствие Апостолическият престол решил, че борбата срещу хърватските “схизматици” ще бъде по-лесна, ако се премахне централизирането на хърватския диоцез около архиепископията в Сплит. Затова било взето решение за възстановяване на старата епископия в град Нин. През третата четвърт на 11. век нинските епископи обгрижвали размирните в църковно отношение области в Северна Далмация и по островите в залива Кварнер. Под тяхна юрисдикция били поставени и новозавладените земи в Каринтия.

През 11. век Балканският полуостров като цяло попаднал в нова геополитическа обстановка. Причините затова били много, но основната се кореняла в динамичното развитие на средновековния европейски, средиземноморски и централноазиатски свят. “Векът на викингите” - времето, през което жителите на Скандинавия нападали и заселвали Британските острови, Исландия, бреговете на Франция и обширните пространства на Източна Европа - изпратил една от последните си завоевателни вълни към Апенинския полуостров през единайсетото столетие. Тогава там се заселили група нормани от Северна Франция. Топлият климат на Средиземноморието не повлиял на завоевателния дух на тези сурови деца на европейския север. Към средата на века норманският вожд Роберт Гискар създал в южните части на Апенините норманска държава, която от началото на своето съществуване показала завоевателни стремежи към Балканите. Първоначално норманите се опитали да се установят в Далмация, но били отблъснати от обединените усилия на Византия, Венеция, Хърватия и отделните далматински градове. След това те трайно насочили своето внимание към албанското крайбрежие. Десетилетия наред норманите създавали напрежение за византийската власт. До края на своето съществуване норманската държава в Италия се превърнала и в балкански политически фактор, с който трябвало да се съобразяват Византия, Венеция, а и останалите държави от региона.

Пак през единайсетото столетие в Адриатика и в Средиземноморието се извършило ново преразпределение на силите. Основната причина за това бил възходът на Венеция, трайното й откъсване от византийска власт и превръщането й в основен византийски търговски и морски съперник. Основните търговски пътища за Републиката на Свети Марко минавали през адриатическите брегове. Оттук идвал и упоритият стремеж на венецианците да стъпят трайно на далматинския бряг, по островите на Йонийско море, а в перспектива и по бреговете на Пелопонес и по островите в Егейско и Средиземно море. Тези политически амбиции, подплатени от венецианската морска мощ, в перспектива превърнали Венеция и в балканска държава. Практически през цялото оставащо Средновековие Републиката притежавала кога повече, кога по-малко балкански владения. Бързо настъпвало времето, когато венецианският флот щял да стане господар на западните и южните балкански брегове и на острова Гърция.

Значителни промени настъпили през 11. век и по северните граници на Балканския полуостров. През 1000 г. възникнала трайната унгарска средновековна държава. Тя скоро изживяла “детските болести” на ранносредновековната държавност и се превърнала в значителна военна и политическа сила в Централна и в Югоизточна Европа. През единайсетото столетие унгарските крале сложили ръка на бившите български владения по Среден Дунав и в Трансилвания. Успоредно с това се оформяли унгарските завоевателни амбиции към Славония и към останалите хърватски земи. През следващите векове унгарското кралство се превърнало в мощен център на власт, който оказвал силно влияние върху обстановката в северозападните балкански земи.

И накрая, през втората четвърт на 11. век северните и североизточните балкански земи станали обект на нови нашествия, каквито те не били преживявали от “Великото преселение на народите”. Откъм Централна Азия се задали нови вълни тюрко-номадски племена. Интензивността на тяхното придвижване и числеността им били толкова значителни, че учените с основание наричат случилото се в Азия и в Югоизточна Европа “Второ велико преселение”. Първоначално по Северното Черноморие и по Долен Дунав се стоварили узите, след тях дошли печенегите, а след тях - куманите. Вече не съществувала българската държава, която чрез своите отвъддунавски територии да спира номадските пристъпи. Византийската империя се оказала безсилна да се справи с новите нашественици. Мнозина от тях се установили в равнините на Северното Черноморие, във Влахия и в Мизия. Едва към края на 11. и в началото на 12. век Византия намерила сили да се справи с наплива на тези “нови варвари”. “Второто велико преселение” обаче не останало без последици за историята на Балканския полуостров. Из много балкански територии били разсеяни и намерили своята нова родина различни тюркоезични групи хора. Мощните завоевателни вълни дестабилизирали живота в обширни пространства между Черно море, Карпатите и Долен Дунав. Във Влашката низина трайно се настанили значителни групи от новите пришълци, от които най-многобройни и най-активни били куманите. В известен период изглеждало, че куманската общност в тази област ще се обедини и ще формира куманска държава. Каквито и да са били подробностите около прииждането на “втората номадска вълна”, едно е ясно: за дълго време земите по Долен Дунав и във Влахия останали подвластни на анархията, а не на съзиданието. Над северните и североизточните части на Балканския полуостров отново се почувствал полъхът на Азия в неговия номадско- деструктивен вариант.

 

Наследниците на древните елини

 

В процеса на своето оформяне като средновековна монархия Византия възприела за официален език гръцкия. По този начин византийската държавност и култура продължили гръцката езикова и културна традиция в епохата на Средновековието. Византийският гръцки език всъщност бил продължение на езика на елинистичната епоха, на който бил направен и гръцкият превод на Новия завет. Мнозина от византийските писатели, възпитани в традициите на гръцката Античност, предпочитали да използват езика на Херодот, Тукидит или Плутарх, с което демонстрирали не само своята ученост, но и връзката на своята цивилизация с древногръцката култура.

Налагането на гръцкия език във Византия не било еднократен акт. Първите признаци за изместването на официалния за империята латински език от гръцкия били видими още през 6. век. Тогава на гръцки език била публикувана част от прочутия “Свод на гражданското право” на император Юстиниан. В началото на следващото столетие гръцкият език започнал масово да се използва в администрацията. Пак по това време паднал и последният бастион на латинизма в новата империя: гръцкият език се наложил като официален във византийската войска. Така се оформила класическата триада от цивилизационни основи, върху които почивал византийският феномен: римска държавност, гръцки език и християнска религия.

Въпреки това отношението на византийската цивилизация и на нейните представители към античното гръцко наследство било противоречиво и сложно. Континуитетът по отношение на езика между Византия, класическа Гърция и елинистичния свят бил ненарушим. Както точно е отбелязал бележитият немски византолог Карл Крумбахер, само китайците можели да се похвалят с по-продължителна приемственост в областта на писмената култура. Същевременно Византия не възприемала класическата идея за свободния полис и за гражданските свободи. Тя проявявала по-голяма симпатия към устройството на елинистичните монархии. Още по-отрицателно било отношението към древната гръцка религия. Тя била отричана като езическа, а понятието “елин” във византийските текстове имало значението на “езичник”. В края на краищата сложната цивилизационна ситуация, която изисквала съжителство между античното наследство и християнството, била решена типично по византийски. Византийските интелектуалци твърдели, че древните гръцки мислители ги учели как да мислят, а Светото писание - какво да мислят. Така бил намерен изход от нетрадиционната ситуация да се твори християнска литература на езика на гениалните древногръцки езичници.

Ако налагането на гръцкия език станало сравнително бързо, то съдбата на гръцкото население във Византия и въобще на Балканския полуостров била далеч по-сложна. На гръцкото население от провинцията идеите на византийската цивилизация, разпространявани предимно в Константинопол и в още няколко големи градове, били до голяма степен чужди. Неговият живот не бил много по-различен от живота на другите балкански етноси. Селският бит в Пелопонес, Атика, Беотия, Епир, Тесалия или по егейските брегове на Мала Азия се различавал от живота в другите балкански области не защото там живеели гърци, а защото климатичните и географските особености изисквали различни производствени техники и навици. Животът на обикновените гърци от селата не бил с нищо по-блестящ от този на илирите, траките и дори на славянските заселници. В случая традицията на високата градска култура имала незначителна роля. С течение на времето дори и говоримия гръцки език започнал да се различава значително от езика, на който пишели византийските писатели.

Всъщност, въпреки че била гръцка по езика си, Византийската империя не признавала съществуването на гръцка народност. Тя държала нейните жители да се чувстват “ромеи”, т.е. “римляни”. Понятието “елин” имало обиден смисъл, защото напомняло за отминалата епоха на езичеството. На практика всеки грък християнин, поданик на империята, бил толкова ромей, колкото и всеки арменец, сириец, исавър, арабин, славянин, който приемал християнството и бил поданик на императора в Константинопол. Политическият и интелектуалният елит на самата империя по никакъв начин не смятал, че тяхната държава е гръцка. По друг начин разсъждавали новите славянски жители на Балканския полуостров. Още от времето на първите си контакти с нея и по-късно, когато създали новите си държави, балканските славяни наричали гръцко говорещите жители на Византия “гърци”. В много случаи и самата империя била схващана от тях като “гръцка”. В техните езици етнонимът “елин”, “елини” не проникнал. В този случай трябва да приемем, че новите обитатели на полуострова възприели онова название за елините, което се разпространило най-напред на Апенинския полуостров. В латинския език жителите на Древна Гърция били наричани graeci. Така първоначално били наричани гръцките колонисти на Апенинския полуостров, а впоследствие всички жители на гръцките земи, които говорели езика на Перикъл, Тукидит, Аристотел и други гръцки писатели и философи. Произходът на този етноним в латинския език не е напълно изяснен. Мнозина изследователи смятат, че той произлизал оттопонима “Греа”, разпространен в Античността в Беотия и на остров Евбея. Посредством контактите на траки, илири, славяни и други с латиноезичната късна империя това название се разпространило и в техните езици.

Освен това гръцкият етнически масив и особено тази част от него, която живеела на Балканския полуостров, пострадала тежко от славянските и другите варварски нашествия от 6. и 7. век. Славянската преселническа вълна заляла Континентална Гърция и Пелопонес и принудила коренното гръцко население да търси убежище по островите, в укрепените градове, в планините, а при липса на друга възможност - и на Апенинския полуостров. В оставените от тях пространства се настанили славянските племена. Промените били толкова значителни в очите на някои съвременни византийски автори, че един от тях - Константин Багренородни - ще отбележи, че целият полуостров Пелопонес “се пославянчил и станал варварски”. Други негови съвременници наричали териториите на Континентална Гърция и Пелопонес в ранните векове на Средновековието “славянска земя”. Масовото славянско присъствие в тези земи се доказва от хилядите топоними и хидроними от славянски произход, както и от значителните славянски езикови остатъци в някои от гръцките диалектни говори. Произходът на тези езикови феномени трябва да се търси тъкмо във вековете на големите етно-демографски промени на Балканския полуостров в зората на средновековната епоха. Спорен остава въпросът и този спор едва ли някога ще бъде решен, какво е било количественото съотношение между славянските пришълци и местното гръцко население.

Изворите са съхранили оскъдна информация за отношенията, които се установили между славяни и гърци в областите, където контактите между тях били неизбежни. В някои случаи славянската племенна върхушка покорявала заварените гърци и ги принуждавала да плащат данъци. В други случаи селата на гърците и славяните се намирали в съседство и между тях се установявали сложни по своя характер отношения. Принципно те били мирни, но имало и периоди на взаимни вражди и взаимни ограбвания. В изолирани случаи отделни славянски семейства се установявали в села с гръцко население и започвали да обработват части от запустелите землища. Всъщност гръцкото население на Балканския полуостров попаднало в обстановка, типична за коренното население на целия Европейски континент в периода по време и след “Великото преселение на народите”.

Освен че проблемът за съдбата на гръцкото население на Балканския полуостров през Средновековието и за степента на проникване на славянския елемент в изконни гръцки земи е сложен от чисто научна гледна точка, той е натоварен и с много национални емоции. Гърците, повече от която и да е друга балканска нация, имат проблеми със съотнасянето на древното си величие към съвременността. Те възприемат болезнено всички твърдения за липса на континуитет между антична и съвременна Гърция. През 1830 г., тъкмо във времето, когато гръцката държава възкръсвала за нов живот след вековно османско владичество, немският учен Якоб Фалмерайер публикувал своя тритомен труд “История на Морея през Средните векове”. В него той написал прочутата си фраза, че “...нито една капка гръцка кръв не тече в жилите на съвременното християнско население на Гърция”. Той всъщност искал да каже, че между гърците от 19. век и тези от времето на Перикъл и Леонид нямало никакъв расов континуитет. Това твърдение шокирало гръцките интелектуалци, които към времето на излизането на труда на Фалмерайер се намирали в състояние на национална еуфория. С течение на времето в Гърция се създал т.нар. “Фалмерайеров синдром”. В областта на историческите проучвания той се изразявал в отричането или в силното принизяване на ролята на негръцките народи и особено на славяните в развитието на елинизма през Средновековието и в по-ново време.

Всъщност едва ли подлежи на съмнение обстоятелството, че в периода на славянските нашествия гръцкото население на Балканския полуостров изживявало критичен период в развитието си. Империята, която можела да му предостави защита, се била оттеглила от повечето земи в Континентална Гърция и Пелопонес, с изключение само на няколко града. Почти навсякъде се разпореждали славянски вождове, за които гръцката езикова и културна традиция не означавала практически нищо. Особено опасно за гърците било обстоятелството, че и византийската църковна структура се намирала в пълна разруха. Това криело рискове от прекъсването на гръцката езикова традиция, чийто реален разпространител и крепител чрез църковните служби била именно църквата.

Въпреки всичко историческите процеси от 8. век насетне се развивали в полза на гръцкия елемент. Византийската контраофанзива срещу славиниите на Балканския полуостров била най-мощна и се увенчала с най-голям успех тъкмо в гръцките балкански земи. Към края на осмото столетие византийските войски възстановили сухопътната връзка от Солун през Тесалия за Атика и Пелопонес. В отвоюваните земи се развивала усилена мисионерска дейност, която възстановявала традицията на гръцкия език. Славяните били християнизирани, а в един по-следващ етап - и елинизирани. Въпреки интензивността на този процес и в последните столетия на Средновековието в планинските области на Пелопонес все още оставали непретопени славянски племена. С цената на вековни усилия елинизмът като език и неговите реални носители - гръцките жители на Пелопонес, Епир, Тесалия, егейските острови и Мала Азия - успели да възстановят своите позиции. Дори и най-предубеденият изследовател ще трябва да признае, че гръцкият етнос се оказал изключително жизнеспособен и готов сам да асимилира проникналите на негова територия народи.

И след отминаването на “тъмните векове” Византийската империя не променила отношението си към гърцизма и въобще към проявите на народностно самосъзнание в своите територии. Понятието “елин” продължавало да означава “езичник” и официалната държавна доктрина упорито продължавала да гледа на всички свои поданици като на “ромеи”. За византийската администрация понятието “Елада” не означавало нищо друго, освен земите южно от Термопилския проход. Всъщност там в началото на 9. век била създадена византийската тема “Елада”. Консерватизмът на византийската държавна доктрина и бурното развитие на останалия балкански свят довели до възникването на истински парадокс. В новите балкански държави вървял интензивен процес на формиране на нови балкански народности, докато в самата Византия тези процеси били затормозени и не давали реални резултати. Поради тази причина гърците, които можели да се похвалят с вековна културна и езикова традиция, много по-късно и при коренно променени обстоятелства се изявили като отделен народностен субект.

Освен това средновековният елинизъм бавно, но сигурно печелел нови позиции в самата Византия. От 11. век насетне гръцките фамилии започнали успешно да монополизират политическата и административната власт в Константинопол и в имперските провинции. На византийския императорски престол заставали все техни представители. Отминали времената, когато с императорската корона били увенчавани исаври, илири, сирийци, арменци или други представители на пъстрия етнически пълнеж на империята. Същото се повтаряло и в структурите на провинциалната администрация. От друга страна, византийската църква увеличавала своя авторитет и своята власт, което правело господството на гръцкия език в църковните и в имперските структури безспорно. По отношение на негръцките жители на империята византийските патриарси не си позволявали никакви експерименти с въвеждането на говорим богослужебен език. Културно-религиозната политика спрямо Великоморавия, България или Киевска Русия, която довела до възникването на славянския литературен и литургичен език, била предназначена предимно за износ. За балканските славяни, живеещи на византийска територия, нямало друга алтернатива, освен да научат официалния език. Дейно участие в тяхната християнизация, която скоро прераствала в елинизация, вземали митрополити, свещеници, отделни мисионери и други. Скоро мисионерството дало положителни за средновековния елинизъм резултати.

В историческата съдба на гръцките жители на Мала Азия и на Балканския полуостров настъпила коренна промяна след пролетта на 1204 г. Тогава Византия рухнала под ударите на кръстоносците от Четвъртия кръстоносен поход. За пръв път гръцките области на империята се оказали извън контрола на универсалистично настроените управляващи кръгове в Константинопол. При тези условия в Мала Азия, в Континентална Гърция и в Пелопонес се създали условия за избуяване на гръцкото самосъзнание. То било стимулирано главно от два фактора.

На първо място била властта на различни латински и венециански господари в гръцките области, която гърците определяли със събирателното название “франкократия”, т.е. “управление на франките”. Отделните латински и венециански владетели и управители, разбира се, имали различно отношение към покореното гръцко население. Някъде то било по-толерантно и позволявало частична интеграция, другаде - по-дискриминационно. Нямало обаче случаи, в които гръцките архонти да бъдат допускани в управлението на латинските княжества на равна нога с придошлите франкски феодали. В най-добрия случай, както било например в Ахейското княжество, гръцките велможи били признавани за рицари-благородници, които заемали най-ниското стъпало на йерархическата стълбица. За обикновеното гръцко население неизменно бил определян статутът на “вилани”, т.е. на зависимо от новите франкски господари производително население. Дискриминационният характер на “франкократията” изиграл ролята на стимулатор за появата на гръцко самосъзнание.

Вторият фактор за това трябва да се търси във възникването и продължителното съществуване на държавни структури в земи с преобладаващо гръцко население, останали извън обхвата на франкократията. Такава била Никейската империя в Северозападна Мала Азия, Епирската държава, както и държавата в Тесалия. В първите десетилетия на 13. век епирските владетели били изкушени от мисълта да се представят за византийски императори. След краха на императорската идея на епирска почва и след неуспехите в борбата за възстановяване на византийското наследство Епир окончателно се превърнал в гръцка държава. Там именно се извършило закономерното и всъщност позакъсняло изграждане на гръцкото самосъзнание. В Епир понятието “елин” вече не означавало както във Византия “езичник”, а представител на една нова средновековна нация - гръцката. Подобно развитие се наблюдавало, но с по-малка интензивност и в Тесалия. Като цяло конфронтацията със завоевателите от Западна Европа, независимо дали тя се развивала в Епир, Тесалия, Пелопонес или Мала Азия, изиграла ролята на катализатор за възникването на гръцката народност.

Според мнозина от съвременните изследователи тази нова народност имала много повече връзка с гръцкия елемент от византийската епоха, отколкото с античните гърци.

Впрочем еманципирането на отделни гръцки области от диктата на Константинопол продължавал, независимо от политическата съдба на византийския свят. Нахлуването на многобройни тюркски мюсюлмански племена в Мала Азия от края на 13. век насетне заличило физически средновековния елинизъм в тази територия.

За сметка на това в късновизантийския период нараснало политическото и културното значение на византийски Пелопонес или византийска Морея, както започнала да се нарича областта след 13. век. Там гръцкото самосъзнание продължавало да се развива, въпреки че от север на юг се насочвала нова масова преселническа вълна, този път на албанците. Османските нашествия довели до появата на групи хора, предимно интелектуалци, които захвърлили като ненужна теорията за ромейската общност и се обърнали към гръцката Античност като извор на вдъхновение. Морейският философ Георги Гемист Плитон през 15. век изработил проекти за реформи, основани на съчинението на Платон “Полития”. В тях основно място се отреждало не на Константинопол, а на традиционните гръцки земи, които според Плитон запазвали своя “спартански дух”. Уви, османските завоеватели напредвали, без да се интересуват от спартанските традиции на морейското население. След окончателното завладяване на Балканския полуостров от Османската империя гърците, както и другите балкански християнски народи, станали “рая”. Това, което ги отличавало от останалите, бил възроденият интерес на европейците към гръцката Античност. Поради тази причина Европа нямало защо да преоткрива гърците в епохата на тяхното национално възраждане. Те били добре познати като физически представители на най-блестящата цивилизация, възникнала в земите на Европа и Предна Азия през Античността. Представата била до голяма степен идеализирана и не отчитала перипетиите, които гърците изживели в междинните Средни векове. Това обяснява и прочутата фраза на Якоб Фалмерайер. Той очаквал да види в Пелопонес хора, които физически и интелектуално приличали на познатите му древни философи и добилите европейска известност древни гръцки статуи. Всъщност той видял един балкански народ, представата за който имала малко общо с действителността.

 

 

Променящите се Балкани

 

Колкото бляскав бил византийският възход при управлението на императорите от Македонската династия, толкова стремителен бил имперският упадък в периода 1025-1081 г. Империята излизала от класическия период в своето развитие. Бъдещето пред нея било пълно с неизвестности. Теоретично тя имала няколко възможни пътища за развитие. Единият, социален носител на който била столичната чиновническа аристокрация, бил, така да се каже “консервативен”. Той залагал на запазването на централизирания държавен модел, разгърнатия чиновнически апарат, селската община. През единадесетото столетие този път на развитие бил напълно изчерпан и безперспективен. Вторият път, чийто социален представител била издигащата се провинциална военно-поземлена аристокрация, водел империята по пътя на нейната посестрима в Западна Европа, т.нар. “Римска империя” начело с немските императори. Това означавало Византия да се превърне в конгломерат от териториални княжества начело с местни поземлени и военни магнати, обединени теоретично под императорския скиптър. Третият път, предвид традиционната свързаност на империята с моретата и наличието на множество пристанищни и островни владения, бил тя да наподоби “италианския модел”, т.е. да се разпадне на множество морски републики, начело с проспериращи в търговско отношение градове-метрополии. Съществена пречка пред реализацията на този път на развитие била относителната слабост на византийските провинциални градове и огромната, смазваща за тях роля на Константинопол в политическия и стопанския живот. Нито един от тези варианти за развитие не намерил на византийска почва “чиста” реализация. Единият път бил утопичен, а другите два противоречали на традиционната византийска държавна идеология. Затова византийският елит напипал и реализирал друг вариант, в който имало от всичко по малко.

През 1081 г. продължилата десетилетия борба между провинциалната и столичната аристокрация завършила. На престола се възкачил император Алексий I Комнин (1081-1118 г.), един типичен представител на провинциалните поземлени магнати, които правели кариера предимно във войската. Това означавало, че за пръв път от няколко десетилетия във византийското общество бил постигнат обществен баланс. На власт дошло най-силното социално съсловие. Неговата власт се оказала трайна, тъй като Алексий I Комнин поставил началото на нова династия, управлявала без прекъсване до 1185 г. Стихването на социалните борби, несъмненият пълководчески талант на първия Комнин и подкрепата, която той получил от провинциалното военно съсловие, позволили на Византия за около десетилетие и половина да разкъса враждебния обръч по своите граници. Прониарската войска успяла да отблъсне норманите и варварите по Долен Дунав и с много усилия да запази баланса на силите със селджукските турци в Мала Азия. Най-деликатни били отношенията с италианските морски републики. Венеция била вече напълно независима, а за роля в балкано- византийската търговия претендирали още Генуа, Пиза, Амалфи и други италиански комуни. В края на краищата византийските императори тръгнали по пътя на компромисите. Венеция получила значителни търговски привилегии и скоро монополизирала корабоплаването във византийската акватория и външната търговия на империята. В много от балканските градове под византийска власт възникнали венециански колонии. Сред поданиците на империята, особено сред търговско-занаятчийското съсловие и сред хората, свързани с морето, се развила неистова омраза към агресивните и безскрупулни синове на Апенините. Към края на управлението на Комнините станали антивенециански погроми. В отношенията между Венеция и нейната бивша владетелка Византия трайно се установили подозрителността и враждата. Династията Комнини и нейните социални крепители били свързани с притежаването на земя и не показвали особен вкус към морското дело. Византия окончателно се простила с господството си по море.

И четиримата императори от Комниновата династия били ярки личности, с оригинални идеи за бъдещето на империята и на християнския свят. Още при управлението на Алексий I Комнин Византия излязла от кризата. Показателно е, че от 80-те години на 11. век за около едио столетие в българските земи не избухнало нито едно голямо антивизантийско въстание. По времето на втория Комнин - Йоан II (1118-1143 г.) - Византия стабилизирала в рамките на възможното и малоазийските си владения. Третият Комнин -Мануил I (1143-1180 г.) - се отличавал с рицарския си дух, със забележителното си пълководческо умение и с вкуса си към смели и нетрадиционни политически комбинации. Като основен византийски противник на Балканите в този период се очертала Унгария. В резултат на няколко похода, чиито маршрути минавали по съвършено неизползвани дотогава от пълководците на империята пътища през Карпатите или през босненските планини, византийците успели да изтласкат унгарците от балканските им владения. При управлението на император Мануил I Комнин Византия за последен път успяла максимално да овладее балканското пространство и да разшири до възможен предел своите владения на полуострова. Неслучайно времето на този византийски император се сочи като пример за последното обединяване на балканските земи под една политическа власт преди възникването на Османската империя.

Епохата на Комнините донесла много нови моменти в живота на империята. Сега вече тя представлявала типична “съсловна монархия”. Императорите управлявали от името и в интерес на съсловието на поземлените собственици и военните. Византийският модел на съсловна монархия обаче притежавал едно иманентно противоречие. Той се опитвал да съчетае традиционния императорски централизъм с увеличаващата се мощ на провинциалната аристокрация. Повечето от нейните представители виждали своето бъдеще като управители на независими териториални княжества. Колкото и талантливи да били, Комнините не можели да отидат толкова далеч в оригиналността си и официално да изоставят централизирания начин на управление. За да избегнат противоречието, те изградили сложна система за съхраняване на ролята на Константинопол и за задържане на издигащата се провинциална аристокрация под императорския скиптър. Публичният характер на властта бил заменен от родствените връзки. Комнините били роднини с повечето видни византийски фамилии от това време. Чрез системата на роднинството Комнините, в съюз с няколко други родовити семейства, “приватизирали” властта в империята. Освен това за представителите на аристократичното съсловие била създадена сложна таблица от най-разнообразни титли. Трите най-висши от тях: деспот, севастократор и кесар, били запазени за близки императорски роднини. По-нисшите били раздавани с щедра ръка на по-дребните аристократи. Повечето от новите титли имали почетен характер и не били свързани с изпълнението на някакви конкретни задължения към държавата. Комнините и техните колеги по съсловие, разбира се, следвали в основни линии известния византийски културен модел на съчетаване на християнството с античната гръцка езическа култура. Все пак те показвали по-голям афинитет към християнските корени на византийския културен феномен. Повечето Комнини се изявили като ревностни ктитори на манастири и църкви. Византийското монашество и манастирите процъфтявали и засилвали своята роля в живота на византийското общество.

Държавният, общественният и културният модел на Комнините оказал дълбоко и трайно влияние върху балканските средновековни държави и въобще върху държавите и обществата от “Византийската общност”. Причините за това са сравнително лесно обясними. Невизантийските балкански общества нямали “своя” Античност. За тях много по-близка и достъпна се оказала византийската манастирска култура, която в Комниновата епоха завладявала все нови и нови периметри. От друга страна, никоя балканска държава не развила в своите недра нещо подобно на византийската “столична” аристокрация. В социалните структури на тези държави и общества изначално доминирали провинциалните властели. Затова за тях по-близък и разбираем бил византийският “съсловен модел”, наложил се във времето на Комнините. При това не трябва да се забравя, че при управлението на тази династия за около сто години Балканският полуостров бил практически постоянно и в по-голямата си част византийско владение.

Към края на управлението на Комнините изградената от тях държавна и обществена система започнала да се пропуква. Всевластието на провинциалните магнати ставало все по-очевидно. На дневен ред отново заставал, но много по-остро от преди, проблемът за бъдещето на византийския държавен модел. Средновековната действителност с нейното добре известно доминиране на регионализма, властно налагала криза в централизираните структури. Държавният апарат, който ги крепял, бил сериозно разложен от корупция. Тя била външният белег на неговата несъстоятелност. Последният Комнин – Андроник I (1183-1185 г.) - се опитал със серия от драстични реформи да излекува излезлите наяве недъзи. С неговата смърт и с неуспеха на неговата “реформена акция” Византия навлязла в нов период на криза. Периодичните възходи и падове вече се били очертали като същностен белег на византийското битие. Периодично възхождащата и периодично падащата крива на византийското развитие била предизвикана между другото и от постоянната “игра на криеница” с императивите на действителността. Чрез нея византийските управляващи се опитвали да спасяват римската същност на империята си. Когато те успявали да напасват представите си за държавност с реалиите, следвал период на разцвет. Когато пропастта между тях се разширявала, следвал неминуем период на криза.

За около двайсет години, от 1185 до 1204 г., когато династията Комнин била сменена като управляваща от династията Ангели, Византия загубила своя интегритет и огромни територии на Балканския полуостров. Развръзката настъпила през пролетта на 1204 г., когато рицарите от Четвъртия кръстоносен поход сложили формален край на нейното съществуване.

Във времето, когато Комнините укрепвали своята власт във Византия, в Западна Европа се организирали първите кръстоносни походи. Няколко века поред кръстоносната идея вълнувала умовете на хората от всички слоеве на западните християнски общества. Най-религиозните от тях смятали, че участието в освобождаването на Божигроб в Йерусалим представлява доброволно “заточение в името на Христа” и че кръстоносците са “Христово войнство”. По-прагматичните се надявали чрез участието в кръстоносни походи да намерят по-охолен живот на Изток или най-малкото — да донесат по домовете си поне част от приказните богатства на източния свят.

Византия имала стари традиции в борбата с исляма и в този смисъл имала принос в изработването на идеята за кръстоносния поход като религиозна или “свещена” война срещу неверниците. С течение на времето византийското общество се прощавало с агресивността на ранните византийски императори към ислямския свят. По същия начин и византийската църква губела мисионерския си дух. Затова византийският клир по принцип не можел да възприеме идеята, че кръстоносния поход е един вид “въоръжено мисионерство”. В края на краищата, макар да нямала нищо против да получи западна християнска помощ срещу селджукските турци, Византия останала чужда на бурно развиващата се в Европа кръстоносна идея. В това обстоятелство ще трябва да се види и огромното влияние, което имало богословието на Св. Василий Велики във византийското общество. Според неговия основен смисъл учението на Христа е толкова велико, че едва ли се нуждае от човешки усилия, за да постигне своите цели. При това Византия смятала себе си за земен модел на Божието царство. В този смисъл нейните усилия за възпирането на исляма не били въпрос на временни усилия по време на епизодично организирани военни походи, а всекидневно задължение за опазване на границите на Богохранимата империя.

Ако вярваме на съвременните извори, за жителите на Балканския полуостров въобще и за поданиците на Византийската империя кръстоносните походи, които започнали след събора в Клермон през 1095 г., не би трябвало да са изненада. Защото още от края на 10. и през целия 11. век през територията на империята минавали различни групи християнски поклонници, упътили се към Гроба Господен в Йерусалим. Повечето от тях минавали по Диагоналния път или по пътя Via Egnatia.

Някои от тези поклоннически групи представлявали истински военни отряди и наброявали хиляди хора. Така например през 1064 г. по Диагоналния път преминала немска група от 5000 поклонници. А през 1089 г. фландърският граф Робер I преминал по същия път начело на въоръжен отряд, който със сила си проправял път към Светите места. Въпреки това масовостта на кръстоносното движение изненадала неприятно византийските власти. Само за около две години, между 1096 и 1097 г., през Балканския полуостров преминали не по-малко от 80-100 000 кръстоносци. Мнозина от тях били бедни и лошо снаряжени за поход селяни, които не пропускали случая да ограбят земите на своите събратя - християни, през които те преминавали. Така постъпвали и рицарите от набързо сформираните кръстоносни отряди. Два-три месеца след като тръгнели от сборните места на Изток, те се оказвали без припаси и нямали друг избор, освен да грабят. За зла участ тази “критична фаза” от походите настъпвала, когато кръстоносците преминавали от Унгария на Балканския полуостров. Затова историята на контактите между кръстоносците и балканските жители, включително и тези през 1096- 1097 г., изобилствала с грабежи и взаимни нападения.. По-късните кръстоносни автори, а и византийските писатели, които по принцип недолюбвали “западните варвари”, се опитвали да намерят “сложни” обяснения за наченалите конфликти. Повечето търсели произхода на враждата в религиозните различия. Източните “схизматици” според кръстоносните автори не проявявали разбиране към възвишените цели на кръстоносците. “Западните варвари”, според византийските автори, проявявали пренебрежение към византийските власти и демонстрирали поведение, малко подхождащо на истински християни. Повлияни от тях и съвременните автори често напомнят, че кръстоносните походи започнали в период, когато християнската църква вече била разделена. Каквито и да са били причините за взаимните вражди, едно е ясно. Още Първият кръстоносен поход, вместо да сближи християните от Запада с християните от Балканския полуостров, изкопал между тях още по-голяма пропаст. Затова констатацията, че кръстоносните движения били мощен фактор за сближаване на обществата от Запада и Изтока, не може да се отнесе и за византийско-балканския свят.

Първите кръстоносни групи, преминали през Балканския полуостров в края на 11. век, “изпробвали” практически всички възможни маршрути за придвижване през него. Повечето кръстоносци предпочитали Диагоналния път от Белград за Константинопол. Други избрали да пътуват до пристанищата Бари или Бриндизи в Апулия, оттам да се прехвърлят по море в пристанището на Драч и да поемат по пътя за Солун и Константинопол. Малка група кръстоносци от Южна Франция избрали най-нетрадиционния маршрут. Те преминали от Франция в Северна Италия, достигнали до полуостров Истрия и тръгнали по Адриатическото крайбрежие на юг към Драч. Този път им се видял толкова труден, че повече нито една кръстоносна войска при сетнешните походи не се наела да го повтори.

След като през 1099 г. кръстоносците превзели Йерусалим и организирали на Изток т.нар. “кръстоносни кралства”, от Западна Европа на Изток се запътили още хиляди кръстоносци. Официално те отивали там да защитават новите християнски държави, а неофициално - да берат плодовете на християнските победи над исляма. Повечето “кръстоносци” от тази втора вълна, минала през Балканския полуостров през 1101 г., били селяни. Въпреки усилията на византийските власти сблъсъците с местното население били чести и кръвопролитни. Първите масови контакти на низово ниво на западните хора с жителите на Балканите, довели до възникване на негативни стереотипи в отношението към другия. С всеки следващ кръстоносен поход тези стереотипи се възпроизвеждали и допълвали с нови детайли, но пак предимно отрицателни.

При преминаването на войските на Втория кръстоносен поход през Балканите през 1147-1148 г. конфликтите на битово ниво били значително по-малко. Причината за това вероятно била, че ставало въпрос за добре организирани и сравнително еднородни войски от германци и французи, начело на които стояли лично немският император Конрад III (1138-1152 г.) и френският крал Луи VII (1137-1180 г.). В този случай обаче конфликтите се пренесли на по-високо “владетелско” ниво. И кръстоносните владетели, и византийският император се впускали в сложни политически интриги, в които прозирало дълбоко взаимно недоверие. За пръв път толкова ясно било демонстрирано желанието на кръстоносците да участват в балкано-византийския политически театър. Особено показателни били действията на френските кръстоносци под стените на византийската столица. По повод на слуховете, че византийският император Мануил I Комнин е сключил сепаративен мир със селджукските турци, в обкръжението на крал Луи VII открито се обсъждал план за нападение и превземане на Константинопол. Той предвиждал френските кръстоносци да завземат богатите равнини на Тракия, да сключат съюз с норманите в Южна Италия и заедно с тях да щурмуват и превземат византийската столица. Планът не се осъществил, но бил симптоматичен за нарастващите антивизантийски настроения в кръстоносните среди. Хората на Запада започвали постепенно да преодоляват психологическия шок от вида на Константинопол. Към средата на 12. век той вече не им изглеждал толкова могъщ и непревземаем.

Очерталата се тенденция била затвърдена по времето на Третия кръстоносен поход (1189-1190 г.), когато през Балканите преминали само немските кръстоносци на император Фридрих Барбароса. Обстановката на полуострова била доста по-различна поради наченалия процес на възникване на нови балкански държави. Новите владетели на българи и сърби видели в лицето на немския император мощен съюзник в борбата им с Византия и без колебание му предложили съюз срещу нея. За пръв път кръстоносците получили възможност да се намесят в сложните отношения между империята и нейните северни славянски съседи. Традиционните за такива случаи византийско-кръстоносни конфликти през зимата на 1189-1190 г. придобили драматичен характер. Изглеждало, че първоначално незначителните враждебни действия ще прераснат в широкомащабна война между немския и византийския император, чийто основен военен театър ще е на Балканския полуостров. Немските кръстоносци се настанили в Тракия и техния император започнал да подготвя антивизантийска коалиция. В нея трябвало да участват с флотите си италианските градове Венеция, Пиза, Генуа и Анкона. От Германия се очаквали нови военни подкрепления. Не се изключвало още участието на българи и сърби, както и на селджукския султан на Коня. Уточнено било дори, че обсадата на Константинопол трябвало да започне през март 1190 г. Над византийската столица надвиснал кошмар, който много напомнял комбинираните действия на перси, авари и славяни през 626 г. Докато византийците панически се опитвали да предотвратят този сценарии, българи и сърби довършвали своето освобождение от византийска власт.

В края на краищата до обсада и щурм на византийската столица не се стигнало. В този период имперската дипломация вече нямала други възможности за влияние, освен унизителното отстъпление. Така и византийският император Исак II Ангел се съгласил с всички искания на кръстоносците и те се прехвърлили в Мала Азия. Въпреки този благоприятен за Византия изход нагласата, че Константинопол може и трябва да бъде превзет, трайно се настанила в съзнанието на кръстоносците. За тях Константинопол вече не бил сакралната столица на Източната християнска империя, а град, който пречел на кръстоносното движение и тази пречка трябвало да бъде премахната. Освен това за всички вече било ясно какво може да предложи византийската столица на едни бъдещи нейни завоеватели. Византия била в криза, но Константинопол още пазел несметни богатства. Показателно е, че в плановете за превземане на Града за пръв път се вземали предвид и италианските градове, на първо място Венеция. Последната психологическа бариера към събитията от април 1204 г. била преодоляна.

По време на управлението на династиите Комнини и Ангели във Византия, в северните, северозападните и западните части на Балканския полуостров настъпили значителни промени. Общият държавно-политически фон, на който те се осъществявали, имал връзка с бурното възходящо развитие на унгарската монархия. Към края на 11. век Унгария се консолидирала, кралската власт укрепнала, парирана била опасността от агресия на немските императори. Унгарската държава при управлението на кралете Ласло I (1074-1095 г.) и Калман (1095-1116 г.) се очертала като важен политически и държавен фактор в Централна и Югоизточна Европа. Присъединяването на Трансилвания, известна с богатите си залежи от сол, сребро, злато и желязо, стабилизирало икономиката на Унгария. Нейните крале все по-отчетливо предявявали завоевателни амбиции към северозападните балкански земи и конкретно към територията на хърватското кралство.

През последната четвърт на 11. век в развитието на Хърватия се очертали няколко неблагоприятни за тази държава тенденции. На хърватска територия се сблъсквали интересите на Унгария, на норманите от Южна Италия, на Венеция и на Византия. Хърватският владетел Димитър Звонимир (1075-1190 г.), бивш бан на Славония, намерил изход от опасната обстановка, като укрепил връзките си с Папството. През 1075-1076 г. той се признал за папски васал и в замяна бил коронясан от папски легат за крал в град Сплит. Отношенията с Унгария били временно уредени чрез династически брак, на който било съдено да играе важна роля в бъдещите събития. Крал Димитър Звонимир се оженил за унгарската принцеса Елена, сестра на унгарския крал Ласло I. Тези ходове временно отстранили опасностите, надвиснали над хърватската държава от страна на унгарци, венецианци и нормани.

Във вътрешен план крал Димитър Звонимир предприел неуспешни опити да ограничи властта на съсловието на хърватските поземлени собственици (т.нар. “жупани”), като прехвърли част от прерогативите им на назначени от него кралски служители. Неуспехът на тези опити бил показателен за типологията на държавно-обществения модел, който вече се бил наложил в Хърватия. В него доминирали провинциалните властели, които за по-голям авторитет изкарвали своето потекло от ранните племенни вождове на хърватите.

През последното десетилетие на 11. век хърватските земи изживели серия от трусове. През 1091 г. умрял без наследници последният представител на династията Търпимировичи. Реален носител на кралска легитимност била само кралицата вдовица Елена, която била представителка на унгарската управляваща династия Арпади. Това дало официален повод на унгарските крале да се намесват във вътрешните работи на хърватското кралство под предлог, че защитават нейните владетелски права. Борбата между проунгарската и антиунгарската “партия” в средите на хърватската аристокрация се изострила. За Хърватия настъпили смутни времена, които скоро щели до доведат до важна за нейното бъдеще развръзка. По време на династическата криза за пръв път в средите на проунгарски настроените властели се появила идеята хърватската корона да бъде предложена на унгарския крал. Той и без това бил започнал с овладяването на хърватските земи. Унгарските войски сравнително лесно овладели Славония. Единствено куманските нашествия в унгарска територия попречили на крал Калман да продължи със завладяването и на останалите хърватски територии. Възползвайки се от куманските нашествия, антиунгарски настроените хърватски властели успели да поставят на хърватския престол крал Петър Свачич (1093-1097 г.). Той провеждал активна политика на съпротива срещу унгарската експанзия и успял да прогони унгарците от Славония. През 1097 г. обаче унгарският крал Калман нанесъл тежко поражение на хърватите в подножието на планината Гвозд. На бойното поле загинал и самият хърватски крал. И този път унгарците не могли да продължат със завоеванията си на хърватска територия, тъй като през 1099 г. обединените войски на кумани и руси им нанесли голямо поражение в Галиция.

След като се възстановил от поражението, през 1102 г. крал Калман предприел нов поход в Хърватия по поречието на река Драва. При съществуващата в хърватските земи анархия той не срещнал организирана съпротива. Според по-късни извори унгарският крал бил посрещнат от представители на хърватското съсловно събрание, които му предложили, при изпълнение на определени условия, хърватската корона. Между крал Калман и хърватската аристокрация бил подписан формален договор, известен в историческата наука с названието Pacta conventa. В него били уредени условията, при които хърватското кралство ставало част от земите на унгарската монархия.

На първо място, крал Калман трябвало да бъде коронясан и за хърватски крал. Неговите наследници спазвали правилата на “двойната” коронация: първо те получавали короната на краля-светец Ищван, а след това пътували до някоя от резиденциите на хърватските крале, за да бъдат коронясани и с короната на Търпимировичи. Официалната титла на унгарския крал вече била “Крал на Унгария, Хърватия и Далмация”. Тази система на инкорпориране на хърватското кралство в Унгария създавала илюзията, че кралството продължавало да съществува под егидата на династията Арпади.

По силата на споразумението от 1102 г. хърватската аристокрация запазила и дори разширила своите привилегии. Тя запазила земите си и била освободена от плащане на данъци. Официално нейните представители се смятали за васали на унгарския крал и като такива трябвало да участват в неговата войска със свои военни отряди. Това задължение важало само за територията на Хърватия. Ако властелите били призовавани да воюват извън нея, на тях им се заплащало като на кралски наемници. На практика унгарският крал управлявал хърватските земи с помощта на назначаван от него бан. Към края на 12. век се наложила практиката хърватското кралство да бъде третирано като унгарски кралски апанаж, т.е. като територия, в която управлявал със значителни автономни права унгарският престолонаследник. Като управител на Хърватия той носел титлата “херцог” и осъществявал реалната власт с помощта на бан, който обикновено бил от хърватски произход.

След завладяването на Славония и Хърватия пред унгарските крале застанала трудната задача да овладеят и далматинските градове. Около тях се затегнал сложен възел от противоречия. Основни участници в политическата игра за власт по далматинското крайбрежие били още Венеция и Византия. Сложните взаимоотношения между венецианци, византийци и унгарци предизвиквали резки и неочаквани промени в съдбата на отделните далматински градове. Често те признавали властта на онзи участник в играта на надмощие, който имал какво повече да предложи. Използвайки практиката в Централна Европа, унгарските крале предлагали градски привилегии, определяни със специални кралски грамоти. При масовото разпространение на тази практика перспективата пред далматинските градове била те да станат нещо подобно на германските “имперски градове”. Борбата за влияние в Далмация накарала дори и византийските императори да предприемат стъпки в разрез с византийските държавни традиции. През 1192 г. император Исак II Ангел издал в полза на Дубровник грамота с фиксирани привилегии, за каквито не можели дори и да мечтаят средностатистическите градове на византийска територия. Казано накратко, политическите бури в Далмация не спирали процеса на укрепването на градската автономия там. В някои от тях борбата за надмощие придобила “позиционен характер” и продължила десетилетия наред. Изтощени от тази борба, страдащи от периодични репресии от страна на по-силните, някои от далматинските градове проиграли шансовете си да станат проспериращи градски комуни.

Системата на унгарско управление в хърватските земи на практика показала колко далече били северозападните балкански земи от византийския държавен модел. Никаква аналогия не може да се направи между унгарската анексия на Хърватия и завладяването на българските земи от Византия. Хърватската аристокрация се запазила като съсловие със значителни привилегии, поради което тя не организирала и по принцип не участвала в антиунгарски въстания. Известно изключение правели властелите в областта Дони край (днешна Северозападна Босна), които при благоприятни обстоятелства се опитвали да лавират между Унгария и възникналата босненска бановина.

Присъединяването на хърватските земи към Унгария не означавало само появата на балканска земя на особен държавно-политически модел, характерен повече за централноевропейските средновековни общества. Това събитие създало нова политическа обстановка за целия Балкански полуостров. Ако в предишните векове “конкурентният” на Византия център на власт била България, то след началото на 12.век тази роля преминала в унгарската монархия. През дванайсетото столетие Византия все още можела в определени периоди да надделява над унгарските крале и да ги изтласква от балканските им владения. Така станало при управлението на император Мануил I Комнин, който временно успял да присъедини хърватските земи към Византия. След него обаче унгарците трайно се настанили на балканска земя. В следващите векове в обсега на тяхната експанзия ще попадне Босна, а епизодично още сръбските и българските земи. Сложното преплитане на исторически събития довело до чувствително нарастване на ролята на Централна Европа, представлявана в този период от Унгария, в съдбата на Балканския полуостров.

Обстановката, която се създала в края на 11. и през 12. век в западните части на Балканския полуостров, спомагала за запазването, съживяването и възникването на отделни островчета на политическа автономия. Запазването им принципно се дължало на по-голямата изолираност и недостъпност на планинските области в Западните Балкани. Що се отнася до тяхното съживяване, то често било свързано с конкретни събития по време на продължителните войни между Византия и Унгария при управлението на император Мануил I Комнин. Процесът на възникване на нови държави в западните балкански земи имали отношение към мащабните промени в целия балкански ареал. Към края на 12. век Византия започнала да се разпада. На Балканският полуостров настъпил истински "бум” на възникване на нови центрове на политическа власт. Тогава, след дълго затишие в антивизантийските освободителни движения, за няколко години била възстановена и българската държава.

Малко по-различен вариант на възникване на държавност се развил в областта Рашка. Нейните владетели запазили в една или друга степен своята автономия по време на византийското завладяване на Балканския полуостров, по време на “Дуклянската хегемония” и при първите двама Комнини. Те извоювали пълната си независимост за около две десетилетия в периода на византийската криза през третата и в началото на последната четвърт на 12. век.

Още в края на 11. век Рашка се оказала под властта на местни “велики жупани”. Първият от тях - Вукан (90-те г. на 11. век - 1113 г.), бил принуден да се признае за византийски васал. При неговите приемници Урош I (ок. 1113- ок 1131 г.), Урош II (ок. 1131 г,— преди 1155 г.) и Деса (50-те г. на 12. век.) областта Рашка не само затвърдила автономния си статут, но започнала да играе важна роля във византийско-унгарския двубой. Тя се превърнала в “буферна зона”, в която и двете съперничещи си сили се опитвали да наложат своето влияние. Още при управлението на великия жупан Урош I били установени роднински отношения между неговия род и унгарската династия Арпади. Изолираната до този момент област Рашка постепенно влизала в исторически оборот. Заедно с това нараствали и апетитите на великите жупани за завладяване на нови земи. В този ранен период стремежите им към експанзия били скромни и били насочени към съседните области Косово, Липлян и към долината на река Западна Морава.

През 60-те години на 12. век, след като император Мануил I Комнин установил за кратко своята власт в Босна и в Хърватия, областта Рашка се оказала заобиколено отвсякъде с византийски владения. Поради тази причина византийците взели мерки за укрепване на своето влияние в нея. С помощта на император Мануил I Комнин в областта наложили своята власт четирима братя, синове на неизвестния до този момент властел Завида. Те носели общото фамилно име “Неманя”. Братята установили нещо като “семейна тетрархия” в Рашка през 1166 г. Затова се смята, че тъкмо в тази година започнало дългото и по принцип успешно управление на династията Неманичи в Сърбия, продължило до 1371 г.

Фамилията Неманичи водела своето потекло от областта Зета. Тя, изглежда, имала роднински връзки едновременно със зетската кралска династия и с вече оформилата се династия на великите жупани на Рашка. Това добро родословие вероятно стояло в основата на бързото им издигане след 1166 г. Заради него и византийският император избрал тъкмо синовете на Завида за автономни представители на византийската власт в Рашка.

При подялбата на властта в областта между четиримата братя Неманичи на най-малкия брат Стефан се паднали областите около теченията на реките Топлица и Ибър. Тези земи имали обща граница с важните от стратегическа гледна точка византийски владения по течението на река Южна Морава. Вероятно това била причината, поради която за византийците най-важната фигура от четиримата Неманичи скоро станал Стефан. С неговото поведение те свързвали сигурността на пътищата към новите византийски владения в северозападните балкански земи. Император Мануил I Комнин не криел предпочитанията си към него. През 1166 г. на специална среща между него и Стефан Неманя последният получил някаква византийска почетна титла, както и областта Дубочица, разположена северозападно от днешния град Враня.

Пътят на Стефан Неманя към пълната власт в Рашка се оказал доста труден и изпълнен с неочаквани обрати. През 1167-1168 г. между него и братята му избухнала борба за власт, която той спечелил не без византийска помощ. След 1168 г. Стефан Неманя възприел станалата традиционна за владетелите на Рашка титла “велик жупан”. В следващите години той се опитал да утвърди властта си, като участвал активно в антивизантийските съюзи, организирани от Унгария и Венеция. До 1180 г. обаче той инкасирал повече поражения, отколкото успехи. Стигнало се до там, че по време на византийския поход към Рашка през 1172 г. той бил отведен като пленник в Константинопол и освободен само след като дал достатъчно сигурни уверения в своята лоялност към империята.

Големият възход на държавата на Неманичи започнал след 1180 г. в условията на поне три благоприятни фактора: упадък на Византия, активизиране на унгарските действия по трасето на Диагоналния път и начало и успешен развой на победоносното въстание на Асеневци в българските земи. През 1183-1185 г. войските на великия жупан Стефан Неманя в съюз с унгарците завзели и опустошили София и Ниш. След оттеглянето на унгарските им съюзници сърбите успели да запазят Ниш под свой контрол. Така те за пръв път завладели сектор от Диагоналния път, което символизирало излизането на младата им държава на балканската историческа сцена. Успоредно с това Стефан Неманя постигнал още серия от успехи. Сравнително лесно била овладяна областта Зета, а потомците на местната кралска династия били принудени да търсят убежище в Дубровник. В областта Зета бил изпратен като управител големият син на великия жупан - Вукан. Владетелят на Рашка като че ли копирал унгарския опит в управлението на хърватските земи: Зета в състава на държавата на Неманичи се превърнала в нещо подобно на “владетелски апанаж”.

Завоевателните действия на великия жупан се разширили и към крайбрежията на Зета и на Южна Далмация. Сърбите срещнали сериозна съпротива от жителите на градовете Дриваст, Скадар, Улцин, Бар и Котор, ръководена от католическия архиепископ на Бар Григорий. В края на краищата градовете били завладени, а Котор се превърнал в първата “морска” резиденция на Неманичи.

През 1184-1186 г. братята на Стефан Неманя - Мирослав и Страцимир, които също имали дял в управлението на западните части на държавата, се опитвали безуспешно да превземат Дубровник. Градът бил подложен на морска блокада от кораби, събрани от крайбрежията на Захълмието и Требине. По суша той бил обсаден от войските на двамата братя, действащи с благословията на великия жупан Стефан Неманя. Дубровнишката отбрана обаче се оказала на висота и отбила сръбските атаки. Това убедило Неманичи, че за тях е по-изгодно не да превземат Дубровник, а да сключат с него търговско споразумение. На 27 септември 1186 г. между великия жупан Стефан Неманя и управата на Дубровник бил подписан мирен договор, който за дълго уредил отношенията между тях. Дубровнишките граждани получили гаранции, че могат спокойно да владеят околностите на града и се сдобили с правото да търгуват в сръбските земи свободно “по стария обичай”, да добиват там дървен материал и да пасат добитък.

Всички тези събития се разигравали на фона на набиращото мощ освободително движение на българите. Византия била заета предимно с неговото потушаване и не обръщала сериозно внимание на действията на великия жупан Стефан Неманя. В този период сърби и българи имали общи интереси, насочени към максималното ограничаване на византийската власт на Балканите. Особено показателни за общността на интересите били действията на Асеневци и на Стефан Неманя през 1189-1190 г., когато в балканската историческа действителност неочаквано се намесили кръстоносците на немския император Фридрих I Барбароса. Те без колебание предложили на немците антивизантийски съюз. И българи, и сърби били смятани от Фридрих I Барбароса за потенциални съюзници в плановете му за обсада на Константинопол. По времето, когато кръстоносците се били настанили в Тракия, българи и сърби необезпокоявани продължавали изтласкването на византийците от редица балкански територии. Великият жупан Стефан Неманя затвърдил властта си над Косово, Метохия, Зета. Трайно в сръбски ръце се оказал град Ниш и неговата област. Сръбски войски проникнали още до течението на река Тимок и по горните течения на река Струма. За пръв път сръбската експанзия достигнала до географските предели на Северна Македония. Поради общността на стратегическите интереси в този период и поради остротата на двубоя с Византия в Тракия българските владетели все още не реагирали на сръбското разширение в населени с българи земи. Те се задоволили да изпратят в Македония своя болярин Добромир Хръз, който установил своята владетелска резиденция в крепостта Просек.

След преминаването на кръстоносната опасност византийският император Исак II Ангел предприел едновременна офанзива срещу българи и сърби. “Българският поход” завършил с катастрофа за ромеите в Тревненския проход, докато “сръбският” се увенчал с византийска победа над войските на Стефан Неманя в долината на река Южна Морава. Въпреки това византийците не успели да изтласкат сърбите от повечето вече завладени от тях земи. При воденето на мирните преговори императорските пратеници показали готовност да преговарят дори за сключване на брачни съюзи между Неманичи и Ангели. Вторият син на великия жупан, известен повече с името Стефан Първовенчани, бил оженен за Евдокия, дъщеря на бъдещия император Алексий III Ангел. Това бил сигурен белег, че Неманичи влизали в прословутото византийско “семейство на владетелите”. Освен това “византийският брак” на Стефан Първовенчани изиграл решаваща роля за определянето му за престолонаследник вместо по-възрастния му брат Вукан.

При управлението на великия жупан Стефан Неманя територията на Рашка или Сърбия, както започнала по-често да се нарича утвърдилата се нова балканска държава, нараснала повече от два пъти. Около “тандема” Рашка - Зета се създало сравнително постоянно териториално ядро, в което влизали още Косово, Метохия, долината на Западна и части от долината на Южна Морава. В новата държава нямало определена столица, а както в Хърватия - няколко владетелски резиденции. Характерна особеност на земите, населени със сърби, било наличието на силно изявен регионализъм. Областта Зета, въпреки присъединяването й към държавата на Неманичи, се развивала полусамостоятелно. Държателите на зетския апанаж, макар и да били по род Неманичи, предпочитали да се държат като самостоятелни владетели. Убедителен пример в това отношение били действията на сина на Стефан Неманя - Вукан - в края на 12. и в началото на 13. век. Прочута със своя “микрорегионализъм” била областта Захълмие. Успоредно с укрепването на властта на Стефан Неманя и на неговите наследници, там продължавали да управляват представители на друг клон от неманичката династия. Първоначално това бил братът на Стефан Неманя - Мирослав, а след него - синът му Андрей. В началото на 13. век свое присъствие в областта установили още унгарците чрез държателя на хърватския апанаж херцог Андраш, както и босненският бан. Областта Захълмие се оказала разделена на три “сфери на влияние”. Крайбрежните области Попово и Стон останали под властта на наследниците на Мирослав Неманя. Земите северно от река Неретва се превърнали в “апендикс” към унгарските владения в Хърватия, а в извивката на река Неретва (областта Невестине), управлявали властели, подчинени на босненския бан. Захълмието, което в изворите от това време все по-често се споменава с названието “Хум”, и в следващите десетилетия ще остане поделено между различни местни властели с различни предпочитания към съседните държави.

Въпреки прилагането на различни механизми за овладяване на регионализма, като формирането на апанажни владения или създаването на “регионални” владетелски резиденции, представителите на династията Неманичи никога не успели напълно да тушират неговите прояви. Независимо от успехите в сръбската държавна консолидация около Рашка централизмът от византийски тип никога не могъл да пусне дълбоки корени на сръбска територия.

Заедно с това в държавата на Неманичи съществувало и силно изявено църковно разделение. По традиция, възхождаща към началото на 11. век, повечето от първоначалните им територии влизали в диоцеза на Охридската архиепископия. Имало обаче и значителни територии, особено по зетското крайбрежие, които също по традиция принадлежали към католическите епископии в крайбрежните градове. Това обстоятелство превръщало Сърбия в място, където принципно било възможно да се наложи православното или католическото влияние. Първоначално тази алтернатива се решавала успоредно на две нива: чрез преплитането на унгарските и византийските интереси в Сърбия, и чрез мирното съперничество между православните и католическите структури. Заслугата на великия жупан Стефан Неманя за трайното ориентиране на Сърбия към православието била огромна. Той поначало и въпреки войните с Византия показвал силно предпочитание към нейния религиозно-културен модел. Великият жупан успял да неутрализира опитите за унгарска експанзия в своите земи и започнал усилено строителство на православни църкви и манастири. Той бил ктитор на първия голям сръбски православен манастир Студеница, който трябвало да служи за негова “задужбина”, т.е. за място, където да намери вечен покой след смъртта си. Стефан Неманя, заедно със замонашилият се свой син Сава (бъдещият прочут сръбски светец), възстановили запустелия светогорски манастир Хилендар и го превърнали в “сръбско монашеско представителство” в прочутата светогорска монашеска република. Още от този ранен период в сръбското средновековно развитие станало ясно, че в Сърбия се създавал особен модел на симфония между светската и църковната власт. За разлика от Византия и България, където в отношенията държава-църква доминирала държавата, в Сърбия се наблюдавало по-скоро равенство и взаимна подкрепа между властите. Църквата канонизирала представителите на Неманичи за светци и така превърнала тази династия в “светородна”. Това обстоятелство имало немалка роля за установяването на култ към династията, както и за нейното продължително и практически неоспоримо управление. От своя страна Неманичи се изявявали като покровители на църквата и като усърдни ктитори. Според традицията, установено от великия жупан Стефан Неманя, всеки един от тях трябвало да построи поне един манастир-задужбина по време на своето управление. Тези задужбини, строени първоначално в Рашка, а след това в Косово, са най-добрите образци на сръбска средновековна архитектура и църковна живопис.

През 1196 г. великият жупан Стефан Неманя доброволно се оттеглил от престола. Това той направил на специален държавен събор, в който участвали представителите на вече набиращата социален престиж сръбска аристокрация, т.нар. “властели”. И по-късно важни въпроси от сръбското държавно битие се решавали тъкмо на такива форуми. За свой наследник той обявил, а държавният събор утвърдил, своя втори син Стефан. След това Стефан Неманя се замонашил под името Симеон.

Той склопил очи на 13 февруари 1199 г. и бил погребан във възстановения манастир Хилендар на Света гора. По-късно тленните му останки били препогребани в манастира Студеница. Стефан Неманя бил канонизиран за светец, а манастирът Студеница се превърнал във важно средище за разпространението на култа към династията Неманичи.

Първите години от управлението на новия сръбски владетел Стефан Първовенчани (1196-1227 г.) били изпълнени с изключителна динамика. Недоволен от решенията на баща си и на събора от 1196 г., държателят на “зетския апанаж” Вукан практически се откъснал от властта на по-малкия си брат. Той влязъл в контакти с папа Инокентий III и с унгарския крал Имре. И двамата охотно го признали за независим крал на Зета. След това Вукан активно се намесил в споровете за разпределяне на църковните диоцези по зетското крайбрежие. Той бил противник на прекомерното засилване на властта на Дубровнишката архиепископия в своите земи, поради което подкрепял претенциите на архиепископа на Бар. В края на краищата той постигнал целта си. Папа Инокентий III поставил целия зетски католически диоцез под властта на Барската архиепископия.

За да неутрализира активната пропапска политика на брат си и силно впечатлен от активната политика на папата по отношение на останалите балкански владетели, великият жупан Стефан също установил контакти с Апостолическия престол. Той изявил готовност да му се подчини, а в замяна искал от папата да го удостои с кралска титла. За да бъдат неговите демарши пред Папството по-убедителни, в началото на 13. век сръбският владетел се развел с византийската си съпруга. Въпреки това през 1202 г. той бил детрониран от брат си Вукан. Великият жупан трябвало да търси убежище в България и подкрепата на българския цар Калоян. По това време интерес към събитията в Сърбия проявил и босненският бан Кулин, известен като изявен противник на Вукан. Очертал се един неблагоприятен за Сърбия сценарий, който имал далечна прилика с намесата на различни съседни държави в живота на ранното рашко княжество в края на 9. и в началото на 10. век. Впрочем събитията в Сърбия изглеждали маловажни и привличали малко внимание от страна на съвременниците, тъй като точно тогава се решавала съдбата на Константинопол и на Византия.

Събитията от средата на 12. век най-сетне позволили и на земите в Босна да попаднат в светлината на историческия прожектор. В тази населена със сърби територия през 11. век протичали процеси, принципно сходни, но далеч по-малко познати от тези в Рашка.

Босненските земи били твърде изолирани и недостъпни, а събитията в тях - твърде маловажни за околния свят. Поради това нито един от пишещите съвременници не е сметнал за нужно да остави на поколенията сведения за някакви събития в тях. Едва когато унгарците анексирали хърватското кралство, а заедно с него и части от Северозападна Босна, и когато започнали периодичните византийско-унгарски войни при управлението на император Мануил I Комнин, ставащото в Босна най-после привлякло подобаващо внимание.

Според византийски и унгарски извори през 1154 г. в босненските земи управлявал бан Борич. Първоначално той бил унгарски васал и като такъв участвал в основните сражения между унгарци и византийци в областта Браничево. Споменаването му в изворите нямало характер на сензация. Съвременниците му явно го схващали не като новопоявил се владетел, а като продължител на някаква владетелска традиция. Никой от тях не намерил каквито и да са сигурни сведения за предшествениците на бан Борич.

Надмощието на Византия в сблъсъците с Унгария внесло нови нюанси в отношенията на бан Борич с дунавската монархия. В избухналите в унгарската монархия борби за власт той взел страната на подкрепяния от Византия унгарски претендент за престола Ищван IV. Когато Ищван станал унгарски крал, босненският бан се издигнал в унгарската йерархия до нивото на най-виден кралски велможа. Като такъв той се споменава в една унгарска кралска грамота от 1163 г. Този негов възход продължил до детронирането на крал Ищван IV. Неговият приемник на престола на Арпадите изпратил срещу бан Борич войска, командвана от немския рицар на унгарска служба Готфрид. След този поход бан Борич изчезнал от изворите.

По силата на византийско-унгарското споразумение от 1166 т. Босна трябвало да мине под византийска власт. Император Мануил I Комнин не успял да наложи в областта византийска администрация, но прибавил названието “Босна” в своята помпозна императорска титла. В Босна византийците постъпили така, както и в Рашка. Те издигнали за управител на областта местен бан, който трябвало да защитава имперските интереси в Босна. Такова византийско протеже бил вторият споменат в изворите бан на Босна - Кулин (ок. 1166 - след 1203 г.).

Веднага след смъртта на Мануил I Комнин в 1180 г. босненският бан отхвърлил византийския протекторат и активно се включил в системата от антивизантийски съюзи. Той официално се смятал за васал на унгарската корона. В този период става ясно също така, че земите в Босна традиционно били смятани за принадлежащи на папския диоцез. Бан Кулин предприел действия за разширяване на своята територия. Той присъединил областта Кучево (днес в Северозападна Сърбия) и установил своя сюзеренитет над властелите в северните части на областта Захълмие. През 1189 г. банът издал първата босненска владетелска грамота, в която по подобие на великия жупан Стефан Неманя признавал правата на дубровнишките търговци в своята територия.

Появилата се на сцената босненска държава обаче заинтересувала околния свят не с действията на своя бан, а с масовото разпространение на еретически учения в нея. Въпреки че не знаел точно за каква ерес става дума (по този въпрос спорят дори и съвременните изследователи), папа Инокентий III побързал да призове унгарския крал Имре в качеството му на босненски сюзерен да накара своя васал бан Кулин да изкорени ересите. Когато унгарците останали недоволни от неговите действия в тази насока, те започнали да подготвят кръстоносен поход срещу Босна. Това накарало бан Кулин да влезе в кореспонденция с папата и да го уверява, че бил истински католик и че правел всичко възможно за утвърждаване на ролята на католическата църква в своите земи. За да бъде още по-убедителен в твърденията си, през април 1203 г. босненският бан организирал събор в областта Болино поле, на който присъствал специално изпратен в Босна папски легат. Присъстващите заклеймили публично цяла серия от “босненски еретически заблуди”, от описанието на които обаче пак не ставало ясно за какви ереси става дума. Папският легат Йоахан де Казамарис отпътувал от Босна след приключването на събора, като успял да изглади изострените унгарско-босненски отношения. Той си отишъл с чувството, че е изпълнил мисията си да унищожи босненската ерес. Може би и затова след април 1203 г. за бан Кулин повече не се споменава в изворите. Не е изключено това внезапно изчезване да е било свързано с отвличането на вниманието на Апостолическия престол от събитията, които се разигравали около Константинопол.

Въпреки че не присъствала често и трайно в писанията на съвременниците, през втората половина на 12. век Босна вече била част от балканската политическа карта. Трябвало да мине още много време, за да може тази нова балканска държава да се превърне не само в екзотична планинска страна със силно разпространени ереси, а и във фактор на балканските взаимоотношения.

Възникването на нови балкански държави в края на 12. и в началото на 13. век засегнало и други, изолирани до този момент от протичащите събития области. В края на дванадесетото столетие за пръв път се споменава за някакво албанско княжество в областта Алванон, управлявано от албанския велможа Протон. Неговият наследник и вероятно син Димитри управлявал княжеството по време на бурните събития около превземането на Константинопол. Отчитайки засилената роля на Венеция по западните балкански брегове, той се признал за васал на Републиката на Свети Марко. Княжеството в Алванон не просъществувало дълго, но неговата поява показвала, че и албанските земи вървели, макар и бавно, по общия балкански път на регионална държавна консолидация.

Същите процеси се развивали дори и в земите, които традиционно се смятали за неразривно свързани с византийската държавност. В Континентална Гърция и в Пелопонес например локалната консолидация се проявила отчетливо, но по доста специфичен начин. В епохата на Комнините земите източно от планината Пинд, заедно с някои от островите и с Пелопонес, били конституирани като гигантска тема “Елада” с център в град Тива. Образуването на подобна провинциална “мегаструктура” било в пълно противоречие с общия процес на раздробяване на византийската темна организация през същия период. Освен това управителят на тема Елада се държал по-скоро като местен княз, който в своите владения копирал организацията на императорската власт в столицата.

Пак по същото време реалната власт в редица области на Тесалия, Атика и Пелопонес преминавала в ръцете на местни, най-често гръцки, аристократи. Най-известен от тях бил коринтският велможа Лъв Сгурос. В края на 12. и в първите години на 13. век той формирал свое независимо княжество. В периода на най-голямото си разширение то обхващало освен областта на Коринт още Северен Пелопонес, Беотия и части от Атика. Княжеството било унищожено от нахлулите в тази част на Гърция рицари от Четвъртия кръстоносен поход.

Подобни владения с различна продължителност на съществуване възниквали в Родопите, в Тракия, в Македония и другаде. Тяхната поява изпълвала целия период от управлението на династията Ангели във Византия. Те като че ли запълвали политическия вакуум, създаден по периферията на разпадащата се Византийска империя или в полосите между териториалните ядра на новите балкански държави. Така или иначе обстановката на Балканския полуостров в навечерието на Четвъртия кръстоносен поход била такава, че политическият сепаратизъм вече се възприемал като част от балканската действителност.

 

 

Монашеската република

 

За разлика от католическа Европа, където още в първите векове на Средновековието се създала стройна църковна йерархия начело с папите в Рим, православният свят отрано се лишил от общ ръководен център. Като правило всяка от възникналите нови балкански държави се стремяла и по принцип успявала да създаде своя поместна църква. Невизантийските балкански владетели и архиереи оспорвали правото на Вселенския патриарх в Константинопол да ръководи духовните дела в техните държави. Като резултат от тази тенденция в православните балкански общества се създавали самостоятелни архиепископии и патриаршии. Дори само в границите на Византия от началото на 11. век насетне църковната власт била поделена между Константинополската патриаршия и Охридската архиепископия. С течение на времето охридските архиепископи развили силно чувство за автокефалност, което предизвикало продължителен и понякога твърде остър конфликт между тях и патриаршията във византийската столица.

От друга страна, нито във Византия, нито в която и да е друга православна балканска държава възникнали дори и подобия на монашески ордени. В католическа Европа някои от ордените с течение на времето ставали толкова силни, че действали самостоятелно, извън папска опека. В православния свят манастирите и монашеското съсловие били подчинени на епископската структура и в общи линии повече, отколкото на Запад, се подчинявали на общите правила на църковната йерархия.

Поместната разпокъсаност на балканските православни църкви противоречала на универсалистичния характер на християнското учение. Затова в православния свят отрано се почуствала необходимост от обединителен център, чието съществуване да не противоречи на общите църковни и монашески правила. Така възникнала светогорската монашеска общност, която поради автономния характер на своето управление е наричана още “Атонска монашеска република”.

Атонският полуостров е най-източният от трите ръкава на Халкидическия полуостров. Той представлява дълга около 45 км и широка от 5 до 15 км ивица земя, ориентирана от север на юг. Въпреки дългата брегова линия полуостровът бил сравнително труднодостъпен - първо, поради своя планински характер и второ, поради коварните вълнения, които връхлитали неговите източни брегове. Поради тази причина по време на гръко-персийските войни цар Ксеркс се опитал да прокопае изкуствен канал в шийката на полуострова. Следи от недовършеното съоръжение могат да се видят и днес. Названието на Атонския полуостров идва от името на най-високия му връх Атон (2033 м), разположен в южната му част. Когато на Атонския полуостров възникнали десетки манастири, обединени под общо ръководство, започнали да го наричат още “Света гора”, на гръцки “Айос орос”. Това название било използвано за пръв път през 1045 г. в текста на светогорския типик, издаден от византийския император Константин IX Мономах. Днес названията Света гора и Атонски полуостров се използват като синоними. Смятало се е, а и до днес се смята, че Света гора се намира под покровителството на Божията майка, поради което била наричана още “Градината на Богородица”.

Началната история на повечето светогорски манастири обикновено е забулена в легенди, тъй като всички монашески братства се опитвали да докажат древния характер и чудодейното възникване на своите обители. Смята се, че първите по-значителни групи монаси-отшелници се заселили на полуострова по време на арабските нашествия и на иконоборската криза във Византия. Първата манастирска обител, чието съществуване е доказано с писмени извори, бил манастирът “Коловос”. Той се споменава за пръв път в 883 г. и се намирал в близост до шийката на Атонския полуостров, наричана и до днес със славянското название “Провлака”. Приблизително по същото време бил основан и манастирът “Ксеропотам”. Още с възникването на първите манастири към тях проявили подчертан интерес императорите в Константинопол. Така например император Василий I Македонец със специален императорски сигилий забранил на селяните от околните области да влизат на територията на Атонския полуостров южно от Провлака. През 941-942 г. по заповед на император Роман Лакапин била очертана границата между земите на атонските монаси и землището на епископския център Йерисо. Така била създадена съществуващата и днес сухопътна граница между “земята на монасите” и останалия свят. Пак при император Роман Лакапин било поставено началото на материалното подпомагане на светогорските манастири от страна на светската власт. В този период помощта се изразявала в годишна парична субсидия. По-късно даровете на владетелите и на отделни аристократи били предимно в земя и в различни приходоносни обекти: пристанища, бродове, рибарници и др.

За официална “рождена дата” на Атонската монашеска република се смята годината 963 г. Тогава видният светогорски монах Свети Атанасий Атонски основал с подкрепата на император Никифор II Фока манастира “Великата лавра”. И до ден днешен този манастир се смята за водещ между останалите светогорски обители. За да регулира отношенията между игумена на “Великата лавра” и останалите атонски отшелници-монаси, които обитавали многобройни разпръснати из целия полуостров “лаври”, император Йоан Цимисхий издал в 972 г. първия общ светогорски манастирски типик. Текстът на този устав бил написан на обработена кожа от козел, поради което станал известен с названието “трагос”. В типика било дадено право на игумените на всички манастири на територията на полуострова да участват в избора на общ ръководител на възникващата монашеска общност. За пръв било забранено в нейните земи да влизат и пребивават евнуси, “безбради младежи”, жени и дори женски животни. С течение на времето това правило се запазвало и дори ставали по-строго, за да просъществува и до наши дни.

Типикът на император Йоан Цимисхий положил основите на Атонската монашеска република. Той никога не е бил отменян, а само периодично допълван. През следващите векове още двама византийски императори щели да издадат светогорски типици: император Константин IХ Мономах през 1045 г. и император Мануил II Палеолог през 1406 г.

Към края на 10. век на Атонския полуостров възникнали значителен брой нови манастири. Наричали ги обикновено на името на техния основател: Великата лавра Свети Атанасий, Свети Георги Хилендар, Свети Георги Зографски. В съкратена форма имената на манастирите добивали облика “Хилендар”, “Зограф”, “Есфигмен”, “Ксеропотам” и др. Към края на 10. век писмените извори споменават манастирите Великата лавра, Ксеропотам, Хилендар, Есфигмен, Ивирон, Свети Пантелеймон, Свети Павел, Ватопед, Ксенофон и Зограф. Към началото на следващото столетие общият брой на манастирите достигнал 46. В периода преди “Великата църковна схизма” от 1054 г. на Света гора основавали свои манастири и монаси от Апенинския полуостров, арменци-халкедонити, грузинци и представители на други небалкански народности. Със засилването на разделението на християнския свят на православен и католически неправославните манастири на Атон запустели и монашеската общност добила подчертано православен характер. Като такава тя била обитавана от монаси от всички православни народности: гърци, българи, сърби, руси, грузинци. Първоначално повечето от тях обитавали смесени монашески братства. С течение на времето и особено от 12. век насетне представителите на отделните православни народности се концентрирали в определени манастири. Така възникнали обители, които имали предимно гръцки, български, сръбски, руски и грузински характер. Предимно гръцки били манастирите Великата лавра и Ватопед, за български манастир се смятал Зограф, за сръбски от края на 12. век - Хилендар, за руски - Свети Пантелеймон, за грузински - Ивирон.

В ранния период от съществуването на светогорските манастири системата на общо управление била много опростена. Три пъти в годината монасите се събирали в “столицата” на общността Карея, за да изберат временен управител, наричан “протос” или “прот”. Той представлявал монасите пред светските и църковните власти. По-късно правото да избират прот се ограничило само до игумените на основните светогорски манастири, двайсет на брой. Самото общо събрание на тези игумени започнало да функционира като постоянен съвещателен орган на прота. То станало известно с названията “кинотис” или “протат”. През 13.-14. век от само себе си възникнало правилото кинотисът да избира прот за период от четири години. За ръководители на монашеската република били посочвани обикновено игумените на онези манастири, чиито светски покровители в съответния период - византийските императори, българските царе или сръбските крале и царе - или владеели в политическо отношение светогорската територия, или били достатъчно мощни, за да окажат на манастирите ефикасна защита.

През 1045 г. византийският император Константин IX Мономах издал нов типик за Света гора. Той постановявал властта на прота и на кинотиса да има сила за всички светогорски манастири. Въпреки това оставала да действа една неписана вътрешна йерархия. Според нея за водещи манастири се смятали “Великата лавра” и “Ватопед”. Техни наследствени покровители и ктитори били византийските императори. Всъщност в първите векове на своето съществуване цялата атонска монашеска общност била подчинена на императорите в Константинопол, а не на църковната йерархия. По-късно те признали църковната власт на патриарха в Константинопол, която се осъществявала чрез посредничеството на епископа на град Йерисо.

През 13.-14. век обстановката на Балканския полуостров била такава, че византийските императори изгубили монопола на политическата власт в Света гора. След 1230 г. за около петнайсет години монашеската република попаднала в българска територия. По-късно, по време на голямото сръбско разширение от средата и третата четвърт на 14. век, там установили властта си сръбските Неманичи. В периода на децентрализацията, последвал разпадането на Душанова Сърбия, “Градината на Богородица” признавала властта на сярския деспот Йоан Углеша. Налагането на османската власт на Балканския полуостров накарало светогорската управа да търси начин за съществуване в новите условия. Османските султани като цяло продължили традицията на зачитане на светогорската автономия, но не се поколебали да отнемат значителна част от имотите на светогорските манастири. За османската администрация Атонският полуостров и прилежащите му земи били познати с названието “Кешишлик”, т.е. “земята на монасите”. Когато вече нямало балкански християнски държави, светогорските манастири търсели покровителство и помощ от влашките и молдовските воеводи или от царете на Русия. Те не се отказвали и от помощи, идващи от католическия свят, например от Дубровник.

През 13-15. век Света гора и нейните манастири прибавяли нови характеристики към своя облик. Манастирите се превърнали в значителни книжовни средища за всички православни народни държави. От Света гора в близките и по-отдалечените краища на православната общност прониквали новите тенденции в православната литература, правопис и богословие. Монашеската република се превърнала в жизнен център на византийско-славянската културна симбиоза, в която православното единство в областта на културата и религиозния живот се изявявало най-пълно. Въпреки разделението на манастирите по народност в повечето обители живеели и работели общо гръцки, български, сръбски, руски, влашки и грузински монаси. Те не познавали езикова или друга някаква бариера помежду си. Затова въпреки обособеността на отделните православни църкви и въпреки политическите противоречия между отделните православни държави културно-религиозното единство на православния свят продължавало да съществува и да се развива. Сега станало всъщност ясно, че смисълът от съществуването на Света гора освен всичко друго бил да се създаде “компенсаторен механизъм” срещу църковно-политическата разпокъсаност на православния свят. Усиленото превеждане и преписване на книги, многобройната документация по придобиването на имоти и уреждането на имотните спорове превърнали светогорските манастири в най-богатия архив за православния балкански свят. И до днес в техните книгохранилища се съхраняват огромен брой средновековни документи. В това отношение техен съперник можел да бъде само дубровнишкият градски архив.

С ускорени темпове нараствало и поземленото богатство на отделните светогорски манастири. В резултат на дарения на цели села, правени най-често от отделните православни владетели, повечето манастири се превърнали в крупни поземлени собственици. Някои от тях владеели стотици села, разпръснати предимно по долните течения на Струма, Места и Вардар, но понякога и във вътрешността на Балканския полуостров. Превръщането на манастирите в собственици отворило нова страница в отношенията между тях. Зачестили споровете за имоти, отнасяни често до църковния съд в Йерисо. Изкушенията на собствеността карали повечето манастири да използват недотам християнски методи за нейното придобиване и запазване. Най-разпространени били фалшифицирането на царствени грамоти и прибягването до пряката, понякога груба намеса на владетелите- покровители. Всъщност всички владетели-покровители: византийските императори или българските и сръбските царе, обикновено не се спирали пред най-различни машинации, за да си осигурят избора на удобен за тях прот на Света гора. От своя страна и ръководството на монашеската република не се колебаело да ласкае най-щедрите дарители, понякога в разрез със светогорските правила. Връх на всичко било събитието от зимата на 1347-1348 г., когато кинотисът официално нарушил разпоредбата за забрана на достъпа на жени в територията на Света гора. Сръбската царица Елена, съпруга на цар Стефан Душан и сестра на българския цар Иван Александър, получила разрешение да пребивава в продължение на три месеца на светогорска територия. Много често в контактите помежду си светогорските манастири копирали политическите отношения между своите светски покровители. Великата лавра и Ватопед следвали внушенията на Константинопол, Хилендар - на сръбските владетели, Зограф - на българските. От своя страна и светските власти в периоди на затруднения не се колебаели да посягат на светогорските имоти. Така например след септември 1371 г. византийската власт конфискувала (секуларизирала) една втора от манастирската собственост, с иначе доброто намерение да засили военните си възможности в условията на османското нашествие. Срещу тези действия на светските власти остро възразили най-известните византийски богослови, позовавайки се на забраната да се отнема църковна собственост в каноническото право. Всъщност отнемането на половината от светогорската поземлена собственост с нищо не облекчило съдбата на която и да е балканска православна държава.

През 13.-14. век и на други места на Балканския полуостров възникнали подобни на Света гора “манастирски агломерации”. Стимул за това било разпространението на исихазма и засилената роля на монашеството в живота на православния свят. Така например значението на комплекса от манастири край българската столица Търново била толкова значителна, че той бил наречен “Търновска Света гора”. Второто голямо струпване на манастири на българска територия било по течението на река Русенски Лом, край днешното с. Иваново. През последната четвърт на 14. век в причудливите скали край тесалийския град Калабака възникнала манастирска общност, която била наречена “Метеора”. Названието означавало буквално “плуващ във въздуха”. Построените на високите скали манастири действително създавали и още създават усещането, че имат връзка повече с небето, отколкото със земята. През 13. и 14. век с неотслабващи темпове продължавало изграждането на манастирския комплекс в Печ, където било седалището на Сръбската архиепископия, а впоследствие и на Сръбската патриаршия. И по склоновете на планината Фрушка гора в Срем също възникнали и укрепнали голям брой православни манастири. Няма съмнение, че появата на подобни манастирски комплекси отговаряла адекватно на развитието на манастирския живот и на монашеството в православния свят, на засилената роля на исихазма и на трагичните събития, разтърсили полуострова през 14.-15. век. Практически навсякъде образец за манастирските агломерации била Света гора. Въпреки това нито една манастирска общност не достигнала нито размерите, нито влиянието на “Градината на Богородица”. Светогорските манастири имали толкова богата традиция, толкова богати библиотеки и архиви, толкова многобройно монашество, че запазили без особени усилия ролята си на средоточие на православния свят. Тази роля те играели и в периода на османската власт.

 

 

Голямата промяна:

Балканският полуостров след Четвъртия кръстоносен поход

 

През ноември 1190 г. във фамилния замък на графовете Тибалд в Шампания се събрал цветът на рицарството от Франция, Фландрия и Северна Италия. Поводът бил провеждането на рицарски турнир. Всички обаче знаели, че предстои обсъждането на много важен проблем. От Йерусалим идвали обезпокоителни сведения за мюсюлманско настъпление. Християните от Изтока не можели да удържат Града на Гроба Господен и той отново бил в невернически ръце. Наложително било, от гледна точка на рицарско-кръстоносната етика, да се организира нов кръстоносен поход. Събраните в замъка Тибалд дори и не се досетили, че по времето на тяхната сбирка, кръстоносното движение било на път да отпразнува стотния си рожден ден.

Идеята за поредния поход започнала да се реализира осем години по-късно, когато на Апостолическия престол в Рим застанал енергичният папа Инокентий III (1198-1216 г.). Според традиционната статистика на походите, той трябвало да бъде четвърти поред. Но макар и включен в кръстоносната статистика с поредния си номер, този поход още от началото се отличавал от предишните. Организаторите му вече били наясно колко труден и непредсказуем е сухопътния маршрут от Европа до Светите места. Много по-удобно и бързо било пътуването по море, още повече, че развитието на морското дело вече позволявало едновременното превозване на хиляди хора и тонове товари на далечни разстояния. При това морският път предлагал чудесна възможност да се изненада мюсюлманският противник. Той очаквал кръстоносците да се появят откъм Сирия, а по море те спокойно можели да слязат на египетския бряг. Така те щели да достигнат до Йерусалим от юг, а не както дотогава - от север. И така бъдещите ръководители на похода решили: ще се пътува по море. Проблемът бил, че в Европа имало само една морска сила, която можела да превози наведнъж до Египет 33 000 кръстоносци с конете им, с оръжията и всички други необходими съоръжения: Венеция. Оказало се, че този път морската република задължително трябвало да бъде участник в похода. Това вече внасяло в него редица нови елементи. Макар и християни, венецианците не били готови да полагат усилия и да харчат пари без реални шансове за печалба.

За тях най-голямата изгода от похода били затвърдяването и разширяването на извоюваните позиции в Леванта и съкрушаването на Византия, която, макар и в криза, все още създавала проблеми на венецианските стремежи към хегемония. След като Венеция била привлечена като участник в похода и след като било решено, че крайната цел са бреговете на Египет, започнал дълъг пазарлък за цената, която кръстоносците трябвало да платят за пътуването си по море. Венецианците добре изиграли своите карти: спекулирайки с цената, те постепенно овладявали механизмите за насочване на кръстоносното войнство в желаната от тях посока. Затова и през 1202 г. самият поход започнал нетрадиционно. Венецианците обещали да опростят част от сумата за “корабните билети” от Италия до Египет, ако кръстоносците превземат и им предадат далматинския град Задар. И тъй, съвсем симптоматично, Четвъртият кръстоносен поход започнал с обсада, превземане и разграбване на един балкански град, нищо че той бил под властта на един от ревностните католически владетели в Европа - унгарския крал. Острите протести на папа Инокентий III срещу това кръстоносно своеволие не били взети предвид.

Оттук нататък кръстоносният поход се развивал главно под влиянието на два фактора: късогледото желание на някои от представителите на византийската династия Ангели да използват рицарите за решаване на византийски властови проблеми и умението на венецианците задкулисно да манипулират рицарите за собствена изгода. През 1203 г. съчетаването на тези два фактора накарало кръстоносните водачи да променят първоначалния маршрут и да се насочат към Константинопол. Някои от тях наивно смятали, че това е временна спирка по пътя към голямата им цел: Йерусалим. Само няколко кораба с рицари отказали да се отклонят от първоначалния маршрут и продължили за Египет. По-късно и те разбрали, че кръстоносният ентусиазъм е по-малко изгоден от завладяването на Византия и побързали да се доберат до балканска земя.

След като престояли в залива “Златния рог” доста месеци и след като активно се ангажирали във византийските борби за власт, на 13 април 1204 г. кръстоносците щурмували и превзели Константинопол. Градът бил подложен на нечуван грабеж. От Рим отново се разнесли протести и дори заплахи за отлъчване, които бързо затихнали. Защото скоро станало ясно, че събитието от април 1204 г. отстранило твърде лесно един от основните съперници и на Папството в християнския Изток: Византия.

След превземането на Константинопол Византийската империя бързо се разпаднала и престанала да съществува. Сега станало ясно, че Градът представлявал основен фактор за запазването на имперското единство в условията на криза. Кръстоносци и венецианци побързали да изберат свой император и да разделят плячката. След много интриги за “латински император” бил избран графът на Фландрия Бодуен. Венецианците от своя страна получили правото да изберат венецианец за латински патриарх на Константинопол. За такъв бил определен Томазо Морозини.

При разпределянето на византийските територии основна роля играели венецианците, които най-добре познавали терена. Приложена била сложна система на подялба чрез разделяне на “византийското наследство” на осмини. В края на краищата било постигнато разпределение, при което около една трета от него се паднала на латинския император, също една трета - на Венеция и още една трета - на останалите участници в похода. Всеки от контрагентите се стремял да се докопа до територии, които му се стрували най-доходни или които най-добре защитавали неговите интереси. Така в значителни части от Южните Балкани постепенно се създала ешелонирана система от кръстоносни владения. Онези от тях, които реално или формално признавали властта на латинския император в Константинопол, условно могат да бъдат наречени “Латинска Романия”.

Основното звено в Латинска Романия били владенията на латинската императорска корона. В тях влизали пет осми от Константинопол, земите между Агатопол (Ахтопол) на Черно море и Цурулум (Чорлу) на Мраморно море, както и византийските владения в Мала Азия, които тепърва трябвало да се завладяват. За кръстоносците били определени освен земи в Тракия, още Солун и солунската област, както и всички земи в Континентална Гърция, разположени източно от линията Преспанско езеро - Атика. Основната географска граница на тези владения минавало по билото на планината Пинд. Венеция получила освен части от Константинопол, още Одринска Тракия и всички земи в Континентална Гърция, разположени западно от планината Пинд. Съвкупността от венецианските владения на Балканите и по островите в Егея условно може да бъде наречена “Венецианска Романия”.

В това първоначално разпределение на “византийското наследство” впоследствие настъпили много промени. Опитите на кръстоносците да наложат в завладените земи представите си за йерархизирана феодална империя всъщност дали живот на множество “франкски владения”, които привнесли на балканска земя западноевропейски тип държавно и обществено устройство.

Още от самото начало развитието на т.нар. “Латинска империя” с център в Константинопол не вървяло гладко. Провалило се превземането на Мала Азия, където постепенно се консолидирала т.нар. “Никейска империя”. Латинският император Бодуен не положил грижи да установи нормални отношения с гръцката аристокрация в Тракия и през пролетта на 1205 г. било организирано въстание срещу неговата власт. Най-тежкия удар върху Латинската империя обаче нанесли българите. На 14 април 1205 г., точно година след превземането на Константинопол, в равнините край Одрин те спечелили голяма победа над кръстоносната войска. Император Бодуен попаднал в плен и година след това бил убит в Търново. На негово място съветът на бароните избрал за император брат му Анри (1206-1216 г.). Неговото управление представлявало най-успешният период в сравнително кратко просъществувалата Латинска империя. Той успял да неутрализира опасността откъм България, да консолидира латинските владения в Тракия, да наложи своя сюзеренитет над някои независими балкански владетели и да участва активно, макар и невинаги удачно, в сложните балкански взаимоотношения. По негово време повечето от разпръснатите франкски владения признавали върховенството на константинополския латински император.

След смъртта на император Анри Латинската империя изпаднала в перманентна криза. През 1225 г. тя била свита в Константинопол и околностите му и практически живеела в състояние на блокада. Около императорския престол витаела постоянна несигурност. В борбата за него се намесвали ту балкански, ту европейски, ту латински владетели от кръстоносните държави на Изток. Империята изпитвала постоянни финансови трудности. Стигнало се дотам, че през 1248 г. латинският император Бодуен II бил принуден да продаде оловните плочи от покрива на двореца. Дори и папите не вярвали в бъдещето на Латинската империя. Папа Инокентий IV например смятал за по-сигурно и изгодно да поддържа връзки с Никейската империя, въпреки нейния последователно православен курс. В това състояние Латинската империя просъществувала до края на лятото на 1261 г. Онова, което я крепяло в дългите години на агонията й, бил сблъсъкът на противоречиви интереси около нейната съдба и около византийското наследство като цяло.

Още по-кратка била историята на т.нар. “Солунско кралство”. Теоретично то трябвало да бъде втората по значение и по територия част на Латинска Романия. Още през 1204 г. за солунски крал бил определен маркизът от северния италиански град Монфера - Бонифачо. При управлението на император Мануил I Комнин един представител на фамилията на маркизите Монфера получил владения в Солун и неговите наследници и роднини смятали града за законна “семейна територия”. Крал Бонифачо получил право да овладее още Родопското крайбрежие западно от Мосинопол и земите източно от линията Преспанско езеро - Атика.

Първоначално завладяването на тези територии тръгнало учудващо лесно. С войска от рицари и гръцки архонти, които признали властта му, крал Бонифачо овладял цяла Източна Гърция, стигнал до Атика и Беотия и сломил съпротивата на господаря на Коринт Лъв Cгуpoc. Когато влезли в Атина, кръстоносците имали възможността да видят почти непокътнат античния акропол на града. В завладените земи крал Бонифачо започнал да раздава феоди на своите васали. Така например италианският маркиз Ги Палавичини получил земите около прохода Термопили с главен град Бодоница. Бургундският благородник Ото дьо ла Рош получил Атина и Тива. На остров Евбея, известен още с италианското название Негропонте, се установили група фламандски васали на крал Бонифачо. По-късно той разделил острова между трима италиански рицари от Верона, които поради това, че владеели равни трети от него, започнали да се наричат “терциери”.

По времето, когато настъплението на солунския крал било в разгара си (пролетта и лятото на 1205 г.), в южната част на Пелопонес акостирала друга група рицари, предимно французи от Шампания. Те идвали от Египет и представлявали онази малка група кръстоносци, които през 1203 г. отказали да потеглят към Константинопол. Основни фигури сред тях били Гийом дьо Шампли и Жофруа дьо Вилардуен. Вторият бил едноименен племенник на маршала на Шампания и летописец на Четвъртия кръстоносен поход. С около двеста души войска двамата започнали да овладяват полуостров Пелопонес. В същото време крал Бонифачо се върнал на север, защото до него достигнала вестта за поражението на неговия император край Одрин и за настъпление на българския цар към земите на Солунското кралство. Край Мосинопол крал Бонифачо попаднал на българска засада и бил убит.

След смъртта на крал Бонифачо в Солунското кралство избухнали борби около престолонаследието. Латинският император Анри се намесил решително в тях, като определил за солунски крал сина на Бонифачо Димитър и наложил своя сюзеренитет над повечето васали на бившия солунски крал. Тези негови действия довели Латинската империя до нещо като политически апогей, който продължил до 1216 г. Единствено в този период тя наподобявала феодална държава с тристепенна йерархия в управлението: император-крал-васали. Само по това време и никога след това съществувала практиката общите дела на Латинска Романия да се решават на събрания на рицарите, наричани “парламенти” или “конни парламенти”. Два такива “парламента” били проведени в равнината Равеникия около град Зейтунион (днешна Ламия) в Южна Тесалия. След 1216 г. повечето латински владетели в Гърция, Пелопонес и Евбея отказали да се подчиняват на солунския крал, а индиректно - и на латинския император. Този процес завършил към 1224 г., когато епирският владетел Теодор Комнин превзел Солун и формално унищожил Солунското кралство.

Много от дребните латински държави в Континентална Гърция просъществували за кратко време. Някои от франкските благородници се “капсулирали” в своите непристъпни крепости, чиито руини личат и до днес. В това си състояние някои от тях успели да преживеят десетилетия, дори векове. Такива били държавиците на маркизите Палавичини в Бодоница, на френските графове д'Отменкур в Салона, на известната френска фамилия дьо Бриен в Каритена. Развивал се и обратен процес на уголемяване и консолидиране на малко на брой княжества. Такива били например Атинското херцогство и Ахейското княжество в Пелопонес.

Историята на Атинското херцогство ни дава няколко интересни примера за вариантите, по които се развивали латинските държави на Балканите. На първо място, неговите владетели от фамилията дьо ла Рош установили нормални отношения с гръцките си поданици и това им осигурило спокойно и дълго управление. На второ място, те не прекъсвали връзките си с родната Бургундия и дори осъществявали нещо като “фамилна въртележка” в управлението на херцогството. Някои херцози се връщали в родината си, а оттам идвали други техни роднини, които продължавали да го управляват. Те по принцип и особено след изчезването на Солунското кралство смятали за свои сюзерени френските крале. Може би поради това през 1260 г. френският крал учредил, специално за своите васали от Атика, титлата “херцог на Атина”. Поради тази причина и държавата била наречена “Атинско херцогство”. Тя се радвала на икономически просперитет, в основата на който стояли прочутите работилници за коприна в Тива. При последователното управление на бургундци, каталани, наварци, флорентинци, херцогството просъществувало около два века и половина. То представлява един от примерите за това, че въпреки превратностите на съдбата някои от латинските държави имали потенциал за съществуване.

Друга по-известна и също дълго просъществувала латинска държава било Ахейското княжество. Неговото възникване трябва да се отнесе към пролетта на 1205 г., когато сто рицари и сто конни сержанти, командвани от Гийом дьо Шампли и Жофроа дьо Вилардуен, слезли на южния бряг на Пелопонес и завладели крепостите Патра, Андравида и Пондикокастрон. След това те сравнително лесно разгромили далеч по-многобройната войска на местните гръцки архонти, подпомагани от все още неасимилираните славяни от планината Тайгет. Рицарите бързо сложили ръка на целия полуостров Пелопонес или Морея, както го наричали неговите гръцки жители. До 1208 г. владетел на нововъзникналото княжество бил Гийом дьо Шампли. След това властта преминала във фамилията дьо Вилардуен. За столица на Ахейското княжество била определена крепостта Каламата, където бил издигнат и родовият замък на Вилардуените.

Първоначално Ахейското княжество имало странен статут. Неговите владетели признавали сюзеренитета на латинския император, но само що се отнася до централните и южните области на княжеството. Същевременно те били и венециански васал, но този васалитет засягал само неговите северни територии между Коринт и Навпакт. С течение на времето Вилардуените извоювали пълната си независимост. През 13. век Ахейското княжество се превърнало във важен политически и военен фактор не само в Пелопонес и в Континентална Гърция, но и в егейската акватория. То разполагало с флот, който дори участвал в защитата на латинския Константинопол от никейците. Структурата на княжеството почивала на строгата феодална йерархия, в която свое място имали освен бароните и рицарите, още местните гръцки архонти (официално те били наричани “рицари на обикновената клетва“) и гръцките селяни, които получили френското название “вилани”. Подобно на Атинското херцогство, Ахейското княжество просъществувало под властта на различни владетели чак до края на 30-те години на 15. век.

Най-голяма изгода от събитията през 1204 г. имала Венеция. След Четвъртия кръстоносен поход “Градът на лагуните” се превърнал в център на истинска колониална империя. Той контролирал десетки острови, пристанища или части от морски брегове, разпръснати из Балканския полуостров, в Егейско и в Средиземно море. Някои от тези сегменти на “Венецианска Романия” предизвикват истинско удивление със своето дълголетие. Те останали под венецианска власт до 17., та дори и до 18. век.

Развитието и структурата на “Венецианска Романия” били далеч по-интересни и нетрадиционни от тези на “Латинска Романия”. Няколко години след като получили лъвския пай от византийското наследство, венецианците разбрали, че нито е възможно, нито е в техен интерес да управляват обширни сухопътни владения. Голяма част от онова, което им се паднало в Тракия или в Гърция, нямало отношение към търговията им в Егея, Египет, Сирия или Северна Африка. Затова венецианската търговска олигархия наченала активен пазарлък за продажба или размяна на сухопътни владения. В замяна венецианците се опитвали и в повечето случаи успешно, да получат пристанища или острови. Основно внимание се отделяло на далматинския бряг, на Йонийските острови, на пристанищата в Южен Пелопонес, на островите в Егейско море и в Източното Средиземноморие. Резултатите не закъснели. Още от 1202 г. Венеция владеела град Задар. След 1204 г. Републиката на Свети Марко се настанила в земите на вече несъществуващия византийски катепаникион “Рагуза” (Дубровник). Завладяно било пристанището Драч, важни пунктове от Йонийските острови и Йонийското крайбрежие, и важните пристанища в Пелопонес Модон и Корон. Ролята на двете пристанища в организирането и насочването на венецианския морски трафик била толкова голяма, че ги нарекли “главните очи на комуната”. По-късно към пелопонеските владения на републиката било прибавено и пристанището Монемвасия. Около две десетилетия и половина продължила борбата на Венеция за завладяване на остров Евбея и накрая тя се увенчала с успех. В акваторията между гръцкия бряг и Мала Азия, и между бреговете на Тракия и островите Крит и Родос, почти нямало парче суша, на което да не се развявал венециански флаг. От солунския крал Бонифачо бил купен остров Крит. И Родос бил венециански. Властта на републиката се разпростирала изцяло върху групите Спорадски и Кикладски острови. Един бегъл поглед върху картата ще ни убеди, че по цялото трасе на морския път от Северна Адриатика до източните брегове на Средиземно и Егейско море било плътно осеяно с венециански владения. Венецианските корабни капитани вече били сигурни, че при пътуванията си към Изтока можели навсякъде да разчитат на подкрепа от местните венециански власти.

Единственият относителен неуспех, който венецианците претърпели, бил свързан с опитите им да командват църковните дела в бившите византийски земи. Оказало се, че местният православен клир фанатично държал на вярата си и не признавал властта на новия венециански патриарх Томазо Морозини. След като се опитали да решат проблема с репресии и след като видели, че трудно ще постигнат успех, венецианците тихо се оттеглили от тези неприятни ангажименти. Те се отказали от правото си да посочват латински патриарси на Константинопол и великодушно позволили на своите колонии да поставят себе си под властта на който католически епископ пожелаят. Така те отстъпили на своите бивши кръстоносни партньори правото да се занимават с крайно сложните църковни дела. А те от своя страна го правели така, че предизвикали трайно смразяване на отношенията си с православната общност в Южните Балкани.

По отношение на своите колониални владения венецианските дожове и Сенатът се проявили като истински “средновековни демократи”. Позволявали им значителна автономия, разбира се, при ангажимент да защитават венецианските интереси. Някъде налагането на венецианската власт протекло напълно безпроблемно (Дубровник), другаде венецианците срещнали ожесточена съпротива (някои от островите). Понякога се налагало венецианските кораби години наред да водят бойни действия за подчиняване на някое упорито и непокорно парче земя.

Венецианският “ректор” в Дубровник, когото славянските жители на околността наричали “княз”, символизирал властта на Републиката на лагуните в този далматински град. В действителност той нямал реална власт. Градът продължавал да бъде автономен. Разбира се, венецианската власт повлияла значително на неговото развитие. Тя се опитала да спре развитието на дубровнишката презморска търговия, като забранила на дубровнишките кораби да плават извън Адриатическо море. Това принудило дубровнишките търговци да се преориентират към посредническа търговия между Балканския полуостров и италианските градове. В началото на 13. век малцина можели да предвидят, че тъкмо това ново търговско амплоа ще донесе бъдещия просперитет на Дубровнишката комуна.

Не така гладко се развили събитията около йонийския остров Корфу. Тъй като жителите му в продължение на 3 години отказвали да признаят венецианската власт, след превземането му било установено нещо като “извънреден режим” на управление. Островът се контролирал от десетчленен съвет, съставен от венециански граждани.

По отношение на островите била приложена още по-оригинална стратегия. Те били давани на представители на видни венециански фамилии, които дори имали правото да образуват в тях свои държави. И тук важало правилото, че интересите на метрополията стоят над всичко.

По силата на този механизъм значителен брой венециански патрициански семейства завинаги се преселили по островите в Егея и в Средиземно море. От всички венециански островни владения най-интересно се развивали тези в Егейско море. Венецианският авантюрист Марко Сануцо получил кораби и разрешение да се настани на остров Наксос и на останалите Кикладски острови. След като експедицията му успяла, в тази островна група възникнала уникална “островна държава”, наричана “Херцогство архипелаг”. Островни владения получили още фамилиите Гизи, Криспи, Бароци, Гоцадини и др. Фамилията Гизи например овладяла и управлявала северните Спорадски острови Тенос, Моконос, Скирос, Скопелос и др. Венецианската фамилия Навигеозо се установила на остров Лемнос и дори в пристанище Родосто. Трудно вървяло овладяването на остров Родос, тъй като той бил защитаван срещу венецианската агресия от обединените сили на Никея и на местния велможа Лъв Гавала. След доста усилия и перипетии и този голям остров станал венецианско владение. Не без трудности протекло и включването на остров Крит във “Венецианска Романия”. След като купили острова от солунския крал Бонифачо, венецианците срещнали особено упорита съпротива от местните гърци и от генуезците. В случая Генуа действала посредством своя малтийски дук Енрико Пескаторе. Към 1211-1212 г. съпротивата била сломена и Крит станал венециански. С това венецианските островни владения били окончателно оформени.

Възникването и функционирането на Латинска и Венецианска Романия внесло нов елемент в развитието на обширни части от Балканския полуостров и на островите в Егейско море. Латинските княжества били истински представители на европейския феодализъм. Феодална йерархия, рицари и рицарски турнири, “конни парламенти” - всичко това било нещо ново за жителите на Пелопонес, Атика, Арголида, Беотия и други гръцки области. В някои от латинските княжества гръцкият елемент бил привлечен в държавните и в обществените структури, другаде между гърци и латинци се водела скрита или явна позиционна война. Така или иначе времето на “франкократията” оставило тежки спомени в гръцката историческа памет и стимулирало възникването на (ново)гръцкото самосъзнание.

Въпреки че някои от островите в Егея и в Средиземно море оказали ожесточена съпротива на венецианците, като цяло островното население спечелило от налагането на продължителна венецианс ка власт. Венеция му осигурявала достъп до големите морски пътища и до пазарите на Изток и на Запад: нещо, което не било по силите на Византия през 12. век. Затова въпреки традиционните оплаквания от венецианската арогантност венецианската власт по островите се оказала учудващо жизнена и дълготрайна.

Въпреки положените усилия нито кръстоносците от Четвъртия кръстоносен поход, нито придошлите след тях рицари от Франция, Фландрия и от други краища на Европа, нито венецианците успели да овладеят цялото “византийско наследство”. На много места в бившите византийски територии не успял да стъпи кръстоносен или венециански крак. Тъкмо в тях се извършило спонтанно възраждане на византийската власт. Така възникнали няколко “неовизантийски” държави или както някои предпочитат да ги наричат - няколко “Византии в изгнание”. Една от тях, Трапезундската империя по южния Черноморски бряг, бързо се изолирала от борбата за “византийското наследство” и нямала пряко отношение към протичащите на Балканите събития. Другите две наследнички на Византия: Епирската държава и Никейската империя в определени периоди след 1204 г. играели активна роля в протичащите на полуострова събития. Двете държави по принцип били вплетени помежду си в жестока борба за правото да наследят Византия и за “честта” да прогонят латинците от Константинопол.

Епирската държава възникнала в Южен Епир около град Арта. Това били територии, които теоретично спадали към “Венецианска Романия”, но към които Венеция не проявила интерес. Това позволило на гръцкия аристократ Михаил Ангел Дука Комнин да консолидира своята власт там. Първоначално неговите амбиции били скромни: да не позволи на “франките” да завземат малките му по територия владения. Към 1205 г. там пристигнал полубратът на Михаил - Теодор, след като неуспешно се опитал да организира отбраната на крепостите в Пелопонес срещу кръстоносците. Периодът на “снишаване” за Михаил Комнин продължил до 1210 г. Тогава той се признал за васал на Венеция и официално получил правото да управлява в Епир от нейно име. Усещайки, че между венецианци и латинци припламвали искри на съперничество, Михаил Комнин наченал продължителни военни действия срещу латинците в Континентална Гърция. Той завладял Тесалия и значителни части от албанското крайбрежие. В 1215 г. неговият полубрат Теодор Комнин наследил една вече разширена и укрепнала държава.

Между 1215 и 1230 г. Епирската държава изживяла своя апогей. Под властта на Теодор Комнин попаднали нови територии в Тесалия, в Албания и в Южна Македония. Особено важно значение имало превземането на Охрид, с което седалището на Охридската архиепископия се оказало в епирска територия. Охридският архиепископ станал официален църковен глава на новата държава. Върхът на славата за Теодор Комнин настъпил през 1224 г., когато неговите войски завзели Солун и унищожили Солунското кралство. Четири години по-късно Охридският архиепископ Димитър Хоматиан тържествено коронясал Теодор Комнин за византийски император. Солун станал новата столица на Епирската държава, която вече официално се била превърнала в империя. Очаквало се скоро да настъпи мигът, в който императорът ще влезе тържествено в Константинопол и ще обяви възстановяването на Византия в предишното й състояние.

Тези очаквания не се сбъднали. На възхода на Епирската империя неочаквано бил сложен край в началото на март 1230 г. Тогава император Теодор Комнин лекомислено предприел поход в България, който завършил край хасковското село Клокотница с неговия разгром и с пленяването му от българския цар Иван Асен II. Онова, което останало от Епирската държава след това, за около десетина години не играело съществена роля в балканския политически живот.

До 30-те години на 13. век ставащото в Северозападна Мала Азия нямало пряко отношение към събитията на Балканския полуостров. Там група византийски аристократи начело с Теодор Ласкарис с голяма упоритост събирали парчетата от разпиляното византийско наследство и полагали основите на втората неовизантийска държава - Никея. Там се преместило и седалището на православната Константинополска патриаршия. Първият никейски владетел Теодор I Ласкарис много по-рано от епирските си колеги изявил претенциите си за наследник на константинополската корона. През 1208 г. той бил коронясан от “патриарха в изгнание” Михаил IV за византийски император. Припламнали първите искри на съперничеството с Епир.

Наследникът на Теодор I Ласкарис - неговият зет от арменски произход Йоан Дука Ватаци (1222-1254 г.) - се проявил като най-способния никейски владетел. Неговото управление съвпадало със серия благоприятни за Никея обстоятелства. Първо, на нейния основен съперник Епир било нанесено сериозно поражение. Второ, могъщият български цар Иван Асен II имал нужда от никейска подкрепа за възстановяването на българската патриаршия, поради което следвал по принцип проникейски политически курс. След 1241 г. пред Никейската империя се открили благоприятни възможности за стъпване на балканска земя - първо, поради започналата криза в България, второ, поради задълбочаващото се разложение на Латинската империя. Император Йоан Дука Ватаци ловко използвал тези възможности. Към края на неговото управление Никея владеела вече значителни части от Тракия и от Македония. Никейските войски проникнали до албанското крайбрежие, изтласкали епирската власт от там и го завладели. По този повод изворите споменават, че в албанските земи управлявал велможата Голем, който се признал за никейски васал. Към средата на 50-те години на 13. век никейските владетели довършили обкръжаването на латинците в Константинопол и превърнали своята държава в първостепенна балканска сила.

Оттук нататък събитията в Южните Балкани се развили с голяма бързина. Новият епирски владетел Михаил II Дука се опитал да спре никейския възход. Той организирал мощна антиникейска коалиция, в която влизали владетелят на Ахейското княжество Гийом дьо Вилардуен, новият владетел на Сицилия Манфред Хохенщауфен, самостоятелният управител на Тесалия Йоан Дука и редица албански велможи. Войските на тази коалиция дали решително сражение на никейците през 1259 г. в равнината Пелагония, край днешния град Битоля. То завършило с пълна победа за Никея. Така пред нея се открила реалната възможност да превземе Константинопол и да възстанови Византия. Това било осъществено в края на лятото на 1261 г. Лаврите от това забележително събитие обрал последният никейски император Михаил Палеолог. Той същевременно станал и първият император на възстановена Византия (1259-1282 г.), като поставил началото на последната византийска династия Палеолози.

От политическа гледна точка съперничеството между Никея и Епир гравитирало основно около това, коя от двете неовизантийски държави ще получи византийското наследство в пълния му обем. Този двубой обаче имал и други измерения. За пореден път, но вече разделени на две държавни структури, си давали среща два варианта за бъдещото развитие на византийския свят. Епир от началото на своето съществуване представлявал конгломерат от фамилни владения на големите гръко-византийски фамилии Дука, Ангели, Комнини и др. Той, макар че за кратко бил формално и империя, така и не се превърнал в централизирана държава. В този си вид Епирската държава в по-голяма степен отговаряла на балканската действителност от 13. век. Нещо повече. Като се има предвид, че бъдещето на повечето балкански държави било свързано с разпадането им на териториални княжества, “епирският модел” всъщност символизирал византийското бъдеще. Показателно за жизнеността на този модел е обстоятелството, че Епирската държава, както и нейната посестрима в Тесалия, просъществували до началото на 14. век въпреки периодично понасяните от тях удари.

Никея представлявала нещо съвършено различно. Нейните владетели още от началото бавно и методично изграждали една строго централизирана и автархична държавна структура. В нея прозирала една вече отминала византийска действителност от времето на Македонската и отчасти от Комниновата династия. В този смисъл Никея била реплика на византийското минало. Това копие на някогашната Византия обаче се оказало по-пригодно да осъществи възстановяването на Византия. След като през 1261 г. Никея се преродила във Византия, тя наложила на възкръсналата империя своя държавен модел. Това означавало отново сизифовски усилия за съзиждане на централизирана империя, които според познатия вече сценарий, се увенчавали с временни успехи и завършвали в края на краищата с крах. Този път пътят от величието до кризата бил далеч по-кратък от преди.

Бурните събития от 1204 г. отекнали с различна интензивност и по различен начин в централните, западните и северозападните части на Балканския полуостров. Докъм началото на 40-те години на 13. век нищо не ставало без българска намеса - къде по-активна и властна, къде по-слаба. Първите Асеневци съумели добре да използват политическия вакуум, който се създал след рухването на Византия. Тяхната политика придобила симеоновски размах, а над Балканския полуостров, както и в началото на 10. век, надвиснала сянката на българската политическа хегемония. След 1241 г. нещата взели друг обрат. Появата на татарите от североизток и укрепването на Никейската империя скоро изтласкали българската държава от предишните й позиции. През втората половина на тринайсетото столетие тя изживяла един от най-тягостните периоди в своето средновековно развитие.

В Сърбия събитията около Четвъртия кръстоносен поход отекнали сравнително слабо. В годината, в която бил превзет Константинопол, великият жупан Стефан успял да си върне престола. Той бързо се ориентирал в променената обстановка: развел се с византийската си съпруга и сключил брак с дъщерята на венецианския дож. Основен проблем за него бил статутът на Зета. В областта продължавал да управлява брат му Вукан, а след него синът му Джурадж. През 1208 г. последният се признал за венециански васал. По този начин той продължил с близо десетилетие съществуването на Зета като самостоятелно държава.

Едва през 1216 г. с активната намеса на другия син на покойния Стефан Неманя, монаха Сава, конфликтът в семейството на Неманичи бил изгладен. През следващите години Зета бързо придобила чертите на истински владетелски апанаж.

През 1207 г. в сръбските земи започнали по-силно да се усещат трусовете от ставащите на Балканите събития. Там потърсил убежище един от роднините на Асеневци - севастократор Стрез. Със сръбска помощ той се настанил в Македония и установил резиденцията си в крепостта Просек. Скоро облаците над Сърбия се сгъстили. Заради помощта към Стрез българският цар Борил бил враждебно настроен към сръбския велик жупан. Самият Стрез се отметнал от съюза със Сърбия и потърсил подкрепата на епирския владетел Михаил Комнин. Той напирал откъм юг по посока на Зета. Враждебни действия срещу Сърбия били готови да предприемат още латинският император Анри и унгарският крал Андраш II. Към 1214 г. сръбската държава се оказала в пълна изолация.

Великият жупан Стефан излязъл от трудното положение благодрение на енергичните си действия и поради стечението на редица благоприятни обстоятелства. Най-напред бил отстранен севастократор Стрез. Той умрял при загадъчни обстоятелства точно след като при него бил монахът Сава, за да го увещава да прекрати антисръбската си политика. Провалила се и съвместната военна операция срещу Сърбия, подготвяна от българи и латинци (1214 г.). На следващата година умрял епирският владетел Михаил Комнин. Унгарските амбиции спрямо Сърбия били парирани чрез подновяване на контактите с Папството. Разкъсването на враждебния обръч изглеждало като истинско чудо. Може би поради това сръбските житиеписци го обяснявали с чудодейната намеса на мощите на Св. Симеон Неманя и със свръхестествените дарби на бъдещите светци Сава и Стефан Първовенчани.

През 1217-1219 г. в Сърбия станали събития с дълготрайни последици за бъдещото й развитие. През 1217 г. били завършени преговорите с Папството. Наследникът на Инокентий III - папа Хонорий (1216-1227 г.) - дал на сръбския велик жупан кралска титла. Той бил коронясан от специален папски легат през 1217 г. Тази католическа коронация дълго време измъчвала съзнанието на сръбските православни духовници. Може би поради това житиеписецът на крал Стефан по-късно ще твърди, че той получил и “православна коронация” от своя брат Сава. Така или иначе от 1217 г. Сърбия станала кралство. Първият й крал получил прозвището “Първовенчани”, което означавало, че той бил първият, венчан за държавата с кралски венец.

През 1219 г. монахът Сава, който по принцип пребивавал на Атон, осъществил изключително ловка политико-църковна операция. Знаейки за противоречията между Охридския архиепископ и “патриарха в изгнание” в Никея, той направил решителна крачка за откъсване на сръбския православен диоцез от опеката на Охрид. Сава пропътувал разстоянието до Никея, срещнал се с патриарх Мануил Сарандинос и му предложил да обяви сръбската църква за автокефална архиепископия. Патриархът веднага откликнал на тази молба, тъй като тя му давала възможност да намали почти наполовина диоцеза на своя съперник в Охрид. Сава се върнал от Никея с патриаршески декрет, с който се учредявала автокефална сръбска архиепископия. Самият той бил обявен от патриарха за неин предстоятел. По този начин и Сърбия тръгнала по българския път на изграждане на автокефална поместна църква. Разликата се състояла в това, че идеята за самостойна сръбска патриаршия не станала популярна в средите на сръбските управляващи и на клира.

До 1233 г. архиепископ Сава ръководел делата на новата архиепископия. Нейно първо седалище станал построеният от крал Стефан Първовенчани манастир Жича. През 1221 г. там бил свикан първият в сръбската църковна история събор. На него архиепископ Сава, освен че обявил формирането на десет епископии, представил на присъстващите резултатите от многогодишния си труд на Атон. Там той превеждал от византийски и български на сръбски църковни и светски закони, от които съставил първия сръбски Номоканон. В преведените текстове внимателно били избегнати онези пасажи от оригиналите, където се говорело за върховенство на светската власт над църквата.

През 1227 г. крал Стефан Първовенчани склопил очи, след като предварително се бил замонашил и бил определил за свой наследник най-възрастния си син Стефан Радослав (1227-1233 г). Поведението на Неманичи преди раздялата с живота и властта вече се превръщало в традиция. Името Стефан приемали всички нови владетели. То се смятало за неразривно свързано с кралската титла и придобило статута на титулярно име.

Онова, което станало в Сърбия при управлението както на крал Стефан Радослав, така и на брат му Стефан Владислав (1233-1243 г.), не може да бъде разбрано извън контекста на големите събития на Балканския полуостров. Още преди смъртта си, отчитайки бурния възход на Епирската държава, крал Стефан Първовенчани побързал да установи съюзни отношения с император Теодор Комнин. Тези отношения били скрепени с брак между престолонаследника Стефан Радослав с епирска принцеса. Вече като крал Стефан Радослав превърнал добрите отношения с Епир в унизително за сърбите епирско всевластие в двора на Неманичи. Там командвала епирската съпруга на краля. В сръбската историческа памет името на крал Стефан Радослав станало синоним на безволие и подчинение на диктата на съпругата. Изглежда, тези обвинения не били безпочвени. Дори и в своите грамоти, както и на монетите, емитирани по негово време, кралят фигурирал не със своето име, а с едно от фамилните имена на своята съпруга: Стефан Дука.

След епирската катастрофа при Клокотница връзките с Епирската държава станали ненужни и дори опасни. Поради тази причина сръбските властели детронирали крал Стефан Радослав и издигнали на негово място брат му Стефан Владислав. Той ориентирал сръбската политика към България, която тъкмо по време на неговото управление била в зенита на своята мощ. Добри били отношенията между младата сръбска архиепископия и възстановената българска патриаршия. Показателно за характера на тези отношения е поведението на бившия вече сръбски архиепископ Сава. Към това време той бил вече последният жив представител на първото поколение Неманичи и жива история на възникването на сръбската държава и архиепископия. През 1235 г., на връщане от Палестина, той се отбил в българската столица Търново, и изглежда, бил в течение на преговорите за възстановяване на Търновската патриаршия. Там го застигнала смъртта. По-късно мощите му били положени в построения от крал Стефан Владислав манастир Милешево.

През 1243 г. и крал Стефан Владислав станал неудобен за сръбските властели поради прекомерната му обвързаност с България. В Сърбия се усещали първите симптоми на кризата. Поради тази причина и този крал последвал съдбата на брат си. Той бил детрониран, а на негово място за владетел бил издигнат третият син на крал Стефан Първовенчани Стефан Урош (1243-1276 г.). В съответствие с вече оформящия се сръбски държавно-църковен модел, четвъртият син на първия сръбски крал рано се замонашил, приел името на прочутия си чичо - Сава - и по-късно станал сръбски архиепископ.

Основният вътрешен проблем за крал Стефан Урош бил продължаващият да се шири сепаратизъм. Непокорство проявявали управителите на Зета и на сръбската част на Захълмието. Те били потомци на Неманичи, но предпочитали да се занимават с проблеми, които нямали нищо общо със Сърбия. Държателят на зетския апанаж Джурадж Неманя се вплел в споровете за разпределение на диоцезите между архиепископиите в Бар и в Дубровник. Владетелите на Захълмието пък имали други проблеми. Те също участвали в борбата за сфери на влияние между католическите църковни центрове в Южна Далмация, но основната им грижа била унгарската експанзия в Босна и агресивността на хърватската аристократична фамилия Шубичи. За да подчертае, че неговата кралска титла му дава право на власт над всички сръбски земи, крал Стефан Урош променил из основи нейния облик. Преди тя била съставяна по унгарски образец. В нея се изброявали отделните области над които кралят имал реална или теоретична власт. Сега вече тя била много по-кратка и експресивна: “Крал на всички сръбски и поморски земи”. Реалната централизация обаче вървяла сравнително бавно. Необходимо било много време, за да може кралската власт да акумулира необходимите ресурси, за да се справи с князете-сепаратисти. Особено важна роля в това отношение изиграло обстоятелството, че към средата на 13. век на сръбска територия започнали да работят няколко големи сребърни рудници. Те били известни още от римската епоха, но били изоставени в ранните векове на Средновековието. Сега с тяхната разработка се ангажирали немски рудари, чиято истинска родина всъщност била Трансилвания. Те се заселвали около рудните находища в Сърбия, Босна и в други балкански страни. Благодарение на своя богат опит в добива на руда и метали тези рудари, които балканските славяни наричали “саси”, се радвали на щедрата подкрепа от страна на местните владетели. Сръбският крал им осигурил изключителни привилегии. Скоро производството на сребро в Сърбия започнало да дава резултати. В хазната на владетеля се стичал значителен и постоянен приход от сребърните рудници. Увеличените икономически възможности на кралската власт в Сърбия й позволили да се наложи над непокорните периферни властели и в перспектива да започне широка експанзия в съседните земи.

В политическо отношение управлението на крал Стефан Урош било далеч по-благоприятно за Сърбия. Страната усетила смразяващия полъх на татарските нашествия, но не пострадала пряко от тях. България била в упадък и не можела да попречи на възхода на сръбската държава. Показателно за очертаващото се българско безсилие по отношение на Сърбия били събитията от 1254 г. Тогава българският цар Михаил II Асен нахлул дълбоко в сръбска територия, откликвайки на призивите на Дубровник за помощ срещу сръбския крал. Българите достигнали чак до течението на река Лим, но бързо се върнали назад, без да постигнат някакви конкретни резултати. В следващите десетилетия България не била в състояние да организира дори и такива кратки демонстрации на сила спрямо западния си съсед.

В края на 50-те години на 13. век вниманието на крал Стефан Урош било привлечено от последната фаза в борбата за византийското наследство. Той и неговото обкръжение от властели виждали, че ангажираността на Никея в тази борба би им позволила сравнително лесно да сложат ръка на владенията на империята в Северна Македония. Поради тази причина сърбите проявили политически симпатии към епирския деспот Михаил II Комнин. През 1257 г. дори един сръбски отряд проникнал до Прилеп и разбил тамошния никейски гарнизон. За кратко време сръбският крал завладял части от Северна Македония. В края на краищата крал Стефан Урош трябвало да промени своята ориентация и да окаже подкрепа на никейците в битката при Пелагония през 1259 г. Кралят бил принуден да се съобразява с политиката на Унгария, която стояла зад никейските амбиции. Някъде по това време сръбски военни отряди участвали в състава на унгарската войска в сблъсъците с чешкия крал Пшемисъл Отокар II.

Събитията около Четвъртия кръстоносен поход засегнали слабо Унгария, балканските територии под нейна власт и Босна. В края на 12. и началото на 13. век в унгарската монархия се разразили дълги и кръвопролитни борби за престола. Кралската власт упадала, а всевластието на унгарската аристокрация се засилило като никога преди това. Папите в Рим безцеремонно се намесвали в делата на унгарската държава. Папа Хонорий дори принудил унгарския крал Андраш II (1205-1235 г.) да участва в злополучния Пети кръстоносен поход през 1217-1219 г. Това означавало ново пилеене на средства и загуба на Белградска и Браничевска област. Връх на кралското безсилие били събитията от 1222 г.т когато унгарската аристокрация принудила краля да издаде т.нар. “Златна була”. Това бил документ, който узаконявал всевластието на  унгарската аристокрация и дал силен тласък на появата и укрепването на няколко мощни аристократични фамилии в хърватските земи. В Славония това били Бабоничи, в Централна и Северна Далмация - Шубичи, в областта Крайна - Качичи, а на остров Крък и по бреговете на залива Кварнер - Франкапани. Между тях припламвали остри борби за власт в богатите далматински градове от унгарския сектор на крайбрежието. След като не бил в състояние да върне паричния заем, даден му от ордена на тамплиерите за участие в Петия кръстоносен поход, крал Андраш II им отстъпил жупата Гацка, разположена по бреговете на залива Кварнер, южно от планината Гвозд. В близост до земите на ордена продължавали да съществуват най-упоритите ядра на славяно-глаголическата литургия в хърватските земи. След решенията на Латеранския събор от 1215 г. католическата църква станала малко по-либерална в отношението си към хърватската глаголическа традиция.

При управлението на унгарския крал Бела IV (1235-1270 г.) била прекратена практиката унгарските владетели да пътуват до Хърватия за “втора” коронация. Въпреки това представата, че хърватското кралство съществувало под унгарска егида, продължавала да съществува.

Независимо от кризата унгарската политика към босненските земи през втората четвърт на 13. век ставала все по-агресивна. Формален повод за намеса в босненските дела давали новите сведения за активността на босненските еретици и за разпространението на босненската ерес извън Босна. По папско настояване тези явления трябвало да бъдат изкоренени чрез кръстоносни походи - така, както станало с еретиците в Южна Франция. Основен техен организатор трябвало да бъде унгарската корона. Крал Андраш II от своя страна наредил на унгарския херцог на Славония, Хърватия и Далмация Калман да води кръстоносните походи в Босна. От края на 20-те до края на 30-те години на 13. век унгарските кръстоносци ежегодно нахлували в Босна и постепенно успели да завземат всички нейни северни и североизточни дялове. След унгарските войски вървели представители на доминиканския орден, които покръствали босненските еретици. Към 30-те години унгарската експанзия достигнала до Централна Босна, до областта на крепостта Връхбосна (днешно Сараево). Независимата босненска бановина, управлявана в този период от бан Матей Нинослав (преди 1233 - ок. 1250 г.), била ограничена в най-недостьпните централни и южни области на страната.

През 1241 г. върху Унгария се стоварило татарското нашествие. Унгарските войски били напълно разбити край течението на река Шайо, цялата територия на кралството - жестоко опустошена. Унгарските загуби били толкова големи, че един съвременен немски хронист побързал да обяви края на унгарското кралство. Унгарският крал Бела IV се спасил на един адриатически остров. Татарската войска необезпокоявана пребродила Унгария, Хърватия, Далмация и достигнала до територията на Зета. След това, също така неочаквано, както се била появила, тя свърнала на североизток, пребродила практически целия Балкански полуостров и се прибрала в земите на татаро-монголската империя.

Татарското нашествие от началото на 40-те години на 13. век внесло редица нови моменти в развитието на северните балкански земи. На първо място, унгарската монархия била принудена да прекрати агресията срещу Босна. Управлението на босненския католически диоцез било прехвърлено към архиепископията в южния унгарски град Калоча. Самият босненски католически епископ установил своето седалище в Славония. Изнасянето на управлението на босненската католическа църква извън страната предизвикало странно смесване на католическите и еретическите структури на босненска територия. Резултатът от това смесване била известната Ecclesia Bosnensis (Босненска църква): еретическа църковна организация, към която принадлежали не само много от обикновените босненци, но и босненските властели, а понякога и банове.

Унгарските владения в Босна били превърнати в гранична бановина. Такива гранични бановини опасали цялата южна и югоизточна граница на Унгария от Далмация до теченията на реките Дунав, Жиу и Олт. На изток от босненската бановина били организирани още бановините Мачва (между долните течения на реките Драва, Сава и Морава), Браничево (при вливането на река Морава в Дунав) и Северин (между реките Жиу, Олт и Дунав). От този момента насетне в изворите се споменават две босненски бановини. Едната била под унгарска власт, а другата продължавала да се управлява от бан Стефан Нинослав и от неговите наследници.

Що се отнася до североизточните балкански земи, там татарското влияние било пряко и далеч по-болезнено. Куманската общност, обитаваща до този момент равнините на Влахия и Северното Черноморие, била ударена тежко от татарите и разпиляна. По този начин татарските нашествия може би спрели процеса на формиране на куманска държава северно от река Дунав. В равнинните пространства около течението на река Днестьр възникнала отделна татарска държава, наричана “Златна орда”. Нейните ханове се намесвали безцеремонно в събитията на Балканите. Тъкмо татарският натиск, който продължил до самия край на 13. век и периодичните нахлувалия на татарската конница южно от Дунав превърнали България от балканска “велика сила” във второстепенен политически фактор.

Възстановяването на Византия през 1261 г. след 57 годишно изгнание, реформите в унгарската монархия след татарското нашествие, възходът на Неманичка Сърбия, както и нестабилното развитие на България, създали нова обстановка на Балканския полуостров. Политическата, обществената и религиозната пъстрота станали основен белег в неговото развитие.

 

 

Възраждащата се периферия

 

През 1261 г. започнал последният период от историята на Византия. Накратко той би могъл да бъде определен като дълга агония, съчетана с културен разцвет. Кризата във византийската държавност и военната немощ на империята, които станали очевидни още в края на 13. век, създали опасен властови вакуум в района на Проливите. За пръв път Византия не изглеждала в състояние да удържи напиращия откъм Мала Азия ислямски свят. Това обстоятелство щяло да се окаже фатално за историческата съдба на целия Балкански полуостров през следващите столетия.

Защо византийската държавност, която през 1261 г. се възродила от пепелта подобно на птицата Феникс, веднага след това се оказала в състояние на необратима криза? Най-просто казано, защото византийският държавен модел в епохата на династията Палеолози се оказал неспособен да се адаптира към реалностите и да европеизира държавните и обществените структури на империята. Във Византия, за разлика от Европа, нямало свободни градове комуни, нямало “трето съсловие”, липсвала широко мащабна търговия, наблюдавала се икономическа стагнация. В недрата на нейната структура се наблюдавали симптоми на “уродлива феодализация”, с която повечето западно и централноевропейски региони отдавна били приключили. Византийското политическо мислене продължавало да робува на стари шаблони. То не било в състояние да предложи нова “политическа рамка”, която да даде простор на икономическото и общественото развитие. В криза били византийските военни структури, които, от една страна, се “феодализирали”, но, от друга, не развили нищо подобно на военно- феодална йерархия, каквато виждаме в повечето европейски страни. Военните сили били поразително малобройни и неефективни. Това правело империята уязвима за външните врагове и засилвало вътрешната нестабилност. Въпреки всичко имало нещо, което никой лесно не можел да отнеме на империята. Нейната столица била разположена така, че оставала средоточие на много противоречиви и понякога взаимно изключващи се интереси. Това създало нещо като “равновесие на противоречията”, което позволявало на Палеолозите да доразвият и доведат до съвършенство “дипломацията на лавирането”. В последна сметка се оказало, че късна Византия и особено Константинопол разполагали с геополитически ресурс, който отчасти компенсирал липсата на политически и военни възможности на империята. Това обстоятелство й позволявало да просъществува дълго, учудващо дълго, в състояние на агония. Единствените области, в които се наблюдавал разцвет, били църквата и особено манастирският живот, и културата. Нивото на византийските интелектуалци било такова, че мнозина от тях не намирали реализация на родна почва. За тях далеч по-привлекателна била Ренесансова Италия, която за някои от тях станала втора родина.

След 1261 г. практически никой от византийския управляващ елит не преценил трезво възможностите на възстановената империя. Еуфорията от превземането на Константинопол и от завръщането от изгнание била толкова голяма, че за новия византийски император Михаил VIII Палеолог нямало нищо по-естествено от това, да започне мащабна реконкиста и да се опита да възстанови ролята на империята като регионална “велика сила”. Останалият свят обаче никак не се съобразявал с тези византийски амбиции и изправял пред тях непреодолими пречки.

По морските брегове продължавала да господства Венеция. Михаил VIII Палеолог се опитал да й противопостави нейния традиционен съперник Генуа. С негова подкрепа тази също така мощна италианска комуна създала свои опорни пунктове на Балканите. От тях най-важни били генуезката колония Галата (гърците я наричали “Пера”) на брега на Златния рог, различните градове-колонии в Кримския полуостров до дунавската делта, някои острови до егейското малоазийско крайбрежие и богатите на стипца територии около Нова Фокея. Така била създадена т.нар. “Генуезка Романия”. Единственият траен ефект от нейното възникване било, освен засилването на италианската търговия като цяло, пренасянето на традиционните венециано-генуезки противоречия на византийска почва. Традиционен потърпевш от периодичните войни между двете комуни била самата Византийска империя.

В Пелопонес и в Южна Гърция продължавали да съществуват латински княжества. Техните владетели били традиционни участници във всяка антивизантийска коалиция. Повечето от тях вече не представлявали кой знае каква сила, но имали добре разклонена мрежа от връзки с различни европейски династии. Това ги правело обекти на различни династически и политически комбинации и в края на краищата ги защитавало от византийските опити за реконкиста. Особено предизвикателно спрямо възстановена Византия се държали владетелите на сепаратистичните гръцки държави в Епир и в Тесалия. Там вече се императорски апанаж. Неговите владетели се радвали на значителна автономия и от своя страна осигурявали повече свобода за градския живот. В Морея и в Мистра в частност късновизантийската култура регистрирала някои от най-забележителните си постижения.

С частичен успех завършило и византийското настъпление срещу двете гръцки държави в Епир и в Тесалия. През 1264 г. епирският владетел Михаил II Дука се признал за васал на императора в Константинопол, но успял да запази голяма част от владенията си. И настъплението в Тесалия отбелязало частични успехи. Пред лицето на надвисналата обща опасност тесалийският владетел Йоан Дука и херцогът на Атина Жан дьо ла Рош сключили помежду си съюз с антивизантийска насоченост. Оказало се, първо, че подобни регионални съюзи блокирали византийската реконкиста по места и, второ, че за владетелите на съществуващите гръцки държави традиционните византийски идеали и представи за държавност вече не означавали нищо.

С пълен провал завършили съвместните византийско-генуезки усилия да изтласкат Венеция от владенията й по егейските острови. През този период Генуа още не можела да противопостави на своя италиански съперник адекватни по брой, снаряжение и опит кораби и корабни екипажи. През 1263 и 1265 г. генуезците претърпели две унизителни поражения от венецианците по море. Император Михаил VIII Палеолог се впуснал в сложни, и общо взето, успешни политически лавирания между настръхналите една срещу друга морски сили. В края на краищата неговата стратегия да изтласка Венеция с генуезка помощ се провалила. В бъдеще византийците вече щели да имат главоболия не с една, а с две агресивни италиански търговски и морски сили.

Най-драматично се развили отношенията между възстановена Византия и “Кралството на двете Сицилии”, управлявано от Шарл д’Анжу. В основата на избухналия конфликт стояло събитието от 27 май 1267 г. На този ден в папския дворец във Витербо, в присъствието на папата, Шарл д’Анжу и бившият латински император Бодуен II подписали договор, който предвиждал ново разделяне на византийските територии. Според този договор Бодуен II възстановявал владетелските си права в Константинопол, а Шарл д’Анжу получавал право да владее Гърция, Пелопонес и гръцките острови. Към този съюз веднага се присъединило Ахейското княжество. Неговият владетел Гийом дьо Вилардуен се признал за анжуйски васал. След неговата смърт в 1278 г. дори за известно време княжеството се намирало под пряката власт на краля на двете Сицилии. По този начин най-малкото, което било постигнато, било окончателното блокиране на византийското настъпление в Пелопонес. В по-общ план договорът от Витербо поставял на карта самото съществуване на едва проходилата наново Византия. Освен това скоро станало ясно, че всички невизантийски държави на Балканския полуостров били потенциални съюзници на Шарл д’Анжу и с готовност се включвали в неговите антивизантийски коалиции.

Между 1267 и 1271 г. владетелят на Кралството на двете Сицилии завладял остров Корфу, части от епирското крайбрежие и албанските земи в триъгълника Драч-Берат-Валона. След като си създал балканско предмостие, Шарл д’Анжу се заел да формира антивизантийска коалиция. Това станало учудващо лесно и бързо. Към нея се присъединили освен Ахейското княжество, още новият владетел на Епир деспот Никифор Дука, владетелят на Тесалия Йоан Дука, херцогът на Атина, българският цар Константин Асен и сръбският крал Стефан Урош. Дори и в най-трудните си години Византия не се била оказвала в такъв плътен обръч от вражеско обкръжение.

След редица опити да неутрализира или поне да забави действията на антивизантийската коалиция, император Михаил VIII Палеолог прибягнал до един обсъждан в миналото, но неприлаган на практика ход. През 1274 г. византийски пратеници подписали във френския град Лион църковна уния с Папството. За римския папа Григорий X (1271-1276 г.) това представлявало голям успех и той с готовност направил всичко възможно да спре действията на проанжуйската коалиция. Освен това и Венеция встъпила в съюзни отношения с Византия, тъй като анжуйските действия засягали интересите на “Серенисимата” в Йонийските острови и в Пелопонес. Венецианският флот блокирал протока Отранто и направил невъзможни връзките между Кралството на двете Сицилии и балканските владения на Шарл д’Анжу. Император Михаил VIII Палеолог постигнал забележителна дипломатическа победа. Сключената уния обаче му създала силна вътрешна опозиция из средите на византийското монашество и клир. Те не приемали унията и обвинявали императора в предателство спрямо православната традиция. Въпреки заслугите си към каузата на византинизма този император станал толкова омразен за византийското духовенство, колкото бил в ранния период императорът иконоборец Константин V Копроним. Тесалийският владетел Йоан Дука се възползвал от това, организирал през 1277 г. “православен събор”, който обявил императора за еретик. Реакция срещу Лионската уния имало във всички други православни държави и владения.

През 1281 г. за римски папа под името Мартин IV (1281-1285 г.) бил избран един послушен на Анжуйците френски кардинал. Следвайки внушенията на Шарл д’Анжу той обявил император Михаил VIII Палеолог за детрониран заради неуспеха си да приложи Лионската уния на практика. Папата призовал всички християнски владетели да преустановят отношенията си с Византия. От своя страна Шарл д’Анжу постигнал споразумение с Венеция и с титулярния латински император Филип за съвместни действия срепду империята. Отново около Шарл д’Анжу се обединили всички антивизантийски сили. Този път те дори сключвали съюзи помежду си и предприемали действия срещу Византия. Така например през 1282 г. сърби и тесалийци предприели съгласувано нападение във византийска Македония. Българи и тесалийци също преговаряли за сключване на формален съюз. В тази напрегната обстановка император Михаил VIII Палеолог осъществил може би най- успешната дипломатическа операция в късна Византия. Негови доверени хора подготвили антианжуйско въстание в Палермо, а негови пратеници сключили споразумение за съвместни действия с краля на Арагон Педро. На 31 март 1281 г. въстанието в Палермо, известно с названието "Сицилианска вечерня”, избухнало и за кратко помело властта на Анжуйците. Веднага след това там пристигнал арагонският флот, а с него и крал Педро, който бил коронясан за крал на Сицилия. Акцията на Шарл д’Анжу се провалила тотално. До края на живота си в 1285 г. той не бил в състояние да поднови амбициозните си планове за възстановяването на Латинската империя. Отглас на неговите действия били опитите на Шарл дьо Валоа, брат на френския крал Филип IV Хубави, да възкреси плановете за възраждане на Латинската империя през 1306-1308 г. Той отново намерил съюзници сред балканските владетели, но опитът му да дебаркира и да се задържи по крайбрежието на Епир не постигнал резултат. Призракът на Латинската империя вече излизал от активен политически оборот.

Михаил VIII Палеолог бил последният византийски император, който действал с римски замах. Неговите прекомерни амбиции и проблемите, които трябвало да решава, доизтощили окончателно Византия. Официално тя продължавала да се води империя, но в действителност се превърнала в разпокъсана балканска държава. Остатъците от нея вече нямали нужда от император, а от домакин, който с голяма предпазливост да съхранява и обгрижва разпиляното имперско наследство.

При дългото управление на наследника на Михаил VIII Палеолог- император Андроник II Палеолог (1282-1328 г.), проявите на византийската криза се проявявали с убийствена методичност. На Балканите започнала сръбската експанзия към Македония, която не срещнала никаква съпротива. Византийците защитавали по-упорито тракийските си владения от подновените амбиции на българските царе, но и тук успехите били по-скоро изключение, отколкото правило. Мала Азия лесно и бързо била изгубена и там необезпокоявани се настанили различни прииждащи от Централна Азия тюркски племена. Опитите да се спре новата мюсюлманска експанзия не само че се провалили, но довели до нови загуби за империята. Особено показателен е дълго продължилият епизод с т.нар. “Каталанска компания”. Каталаните били отряд от 6500 испански кондотиери, които византийският император наел да прогонят турците от Мала Азия. След като не получили заплатите си, те се разбунтували и в продължение на 5-6 години ограбвали и тероризирали византийските владения в Тракия и в Югоизточна Македония. В края на краищата те се озовали в Атика, разгромили войската на атинските херцози и завладели Атинското херцогство. Под тяхна власт то останало до 1377 г. Към края на управлението на император Андроник II Палеолог започнала първата от серията граждански войни, характерни за византийския четиринайсети век. Залогът в тях бил малък, но ожесточението, с което се водели - голямо. Тези граждански войни щели да превърнат византийска Тракия в “скитска пустиня” и да отнемат последните жизнени сокове на Византия.

По същото време развитието на сръбската държава било повече от успешно, макар и нелишено от множество проблеми. Поради голямата динамика на събитията около възстановяването на Византия, онова, което ставало на сръбска почва не предизвиквало особен интерес в околния свят. През 1276 г. властта в Сърбия, този път напълно безпроблемно, поел най-възрастният син на крал Стефан Урош - Стефан Драгутин (1276-1282 г.). Сърбия била редовен участник в периодично възникващите антивизантийски коалиции, но като правило не вземала активно участие в действията им. Все пак в отношенията между държавата на Неманичите и Византия се усещало напрежение. Сръбските властели не криели намеренията си да тласкат сръбската политика към разширение за сметка на Византия. От своя страна крал Драгутин бил представител на друга, “проунгарска” перспектива на развитие. Тя залагала на по-тясно обвързване на Сърбия с унгарската корона и евентуална сръбска намеса в решаването на босненските проблеми. При нейната реализация Сърбия би се превърнала в елемент от унгарската териториално- административна система на Балканския полуостров. Дилемата пред сръбската политическа ориентация имала още църковни и културни измерения. Разширяването на юг би засилило влиянието на православието, а ангажирането с унгарската система от съюзи - влиянието на католицизма.

Този въпрос намерил неочаквано решение през 1282 г. Крал Драгутин пострадал тежко при падане от кон и това дало повод на сръбските властели да го свалят от престола. На специален държавен събор в крепостта Дежево, разположена по поречието на река Ибър, за сръбски крал бил издигнат по-малкият Драгутинов брат Стефан Милутин (1282-1321 г.). Драгутин запазвал кралската си титла, правото синът му да наследи престола от Милутин и реална власт в земите по течението на река Западна Морава, както и в части от областта Требине. Кралицата- майка Елена получила другия дял от Требине. Над сръбската държава отново надвиснала старата опасност от раздробяване на наскоро консолидираната държавна територия. Поради благоприятните възможности за териториално разширение разделянето не спряло възходящото развитие на сръбската държавност.

Крал Милутин представлявал интересите на онези сръбски властели, които жадували да използват благоприятната обстановка и да разширят сръбските владения на юг. Както и в българския случай, конфронтацията с Византия не препятствала засилването на византийските влияния на сръбска почва. Още преди в Сърбия да достигне вестта за “Сицилианската вечерня”, крал Милутин нахлул с войските си в Северна Македония. Откъм юг пък действал тесалийският владетел Йоан Дука. Изненадани от нападението, византийците не могли да окажат никаква съпротива. В сръбски ръце без проливане на кръв паднали град Скопие и областите Горен и Долен Полог, Овче поле, Злетово, Славище и Пиянец, Велбъжд и земите около него, както и поречието на река Брегалница. Залисани около другите важни събития, византийците реагирали анемично на сръбските завоевания. Новият император Андроник II Палеолог изпратил срещу Сърбия отряд татарски наемници, който поради непознаването на терена се издавил в придошлите води на река Дрин. Сърбите контраатакували, като обединените войски на кралете Милутин и Драгутин нахлули дълбоко във византийска територия до Сяр и до Халкидическия полуостров. Те престояли на византийска територия няколко месеца, без някой да бъде в състояние да ги прогони. Окуражени от лесните набези, през 1284 г. сръбски отряди отново нахлули в Македония, но този път предпочели да се насочат към областта Поречие, южно от Полог, и към северните албански земи. Пак без особени кръвопролития те сложили ръка върху земите, разположени между теченията на реките Треска и Черни Дрин. Сръбско-византийската граница се установила по линията Круя-Дебър-Прилеп-Щип-Велбъжд.

Лекотата, с която сърбите осъществили първите си мащабни завоевания в Македония, окончателно решила дилемата за сръбското териториално разширение. Завладяването на земи в Македония се оказало най-безпроблемно от военна и политическа гледна точка. Византия била неспособна да се защитава, България била в криза и не можела да се намеси в борбата за македонските земи, Унгария била далеч и нямала интереси в тази част на Балканите. В същото време било ясно, че намесата в босненските дела предизвиквала различни по своето естество проблеми: реакция от страна на Унгария, тежки проблеми с босненските еретици и с Папството, сблъскване с интересите на вече набиращите самочувствие босненски банове. Тези обстоятелства по принцип намалявали шансовете на крал Драгутин да излезе победител в борбата за власт в Сърбия.

Въпреки това до края на 13. век той разширявал владенията си. Поради близките си връзки с унгарската династия Арпади Драгутин получил от унгарската корона земите на босненската и мачванската бановина, които включвали Североизточна Босна, южното поречие на Сава и Белград. През Средновековието тази област била известна с названието Срем, поради което в изворите от това време крал Драгутин се споменавал още като “сремски крал”. Въпреки че братята Неманичи в много случаи действали заедно, управляваните от тях земи все по-отчетливо се обособявали като отделни държавни структури, с различни външнополитически програми. В края на 13. и в началото на 14. век държавата на крал Драгутин се споменала като “кралство Сърбия”, а тази на крал Милутин - като “кралство Рашка”.

През последните две десетилетия на 13. век крал Драгутин разширил земите си на север и изток. Той умело използвал татарските нападения над България и Унгария и успял да сложи под свой контрол областта Браничево. През 1291 г. обединените сили на двамата сръбски крале прогонили оттам двамата братя от кумански произход Дърман и Куделин, които след 1285 г. се били откъснали от българската държава. Настъплението на крал Драгутин продължило към Видинското княжество, където управлявал като васал на татарите княз Шишман. Тук конфликтът започнал с взаимни нападения, при едно от които сърбите превзели Видин, но завършило със сключване на брачни съюзи. От тях най-важен за бъдещето бил бракът на Милутиновата дъщеря Ана със сина на Шишман, бъдещия български цар Михаил III Шишман. При конфликта между Видинското княжество и двете Сърбии над държавите на братята Неманичи за пръв път надвиснала реална татарска опасност. Ханът на “Златната орда” ревниво бранел васалните си територии и бил на път да организира наказателен поход в Сърбия. Отношенията били уредени от специално сръбско пратеничество при татарите, с което в почетен плен при тях отишъл синът на крал Милутин Стефан Дечански. Той престоял при татарите до краха на “Златната орда” през 1299 г., като споделял съдбата на бъдещия български цар Теодор Светослав, също заложник при татарите.

Впрочем в края на 13. век крал Драгутин продължавал да се радва на унгарска подкрепа. През 1293 г. неговият син Владислав бил определен от унгарския крал за “херцог на Славония”. Тези земи били признати за негова наследствена собственост, а самият той бил оженен за принцеса от династията Арпади. Тези унгарски действия нямали развитие в бъдещето, тъй като династията Арпади си отивала, а в Славония пълновластни господари били представителите на хърватската фамилия Бабоничи.

На юг византийско-сръбските отношения гравитирали около проблема за легализирането на сръбските завоевания в Северна Македония и Северна Албания. Само веднъж, през 1296-1297 г., византийците чрез своя прочут за времето военачалник Михаил Глава Тарханиот се опитали да изтласкат сърбите от областта на Драч. След като не успели, те концентрирали усилията си върху женитба на крал Милутин за византийска принцеса. Това щяло да позволи на ромеите да излязат с достойнство от унизителната за тях ситуация, като им даде възможност да “отстъпят” вече завладените от сърбите земи като зестра. Женитбата на крал Милутин, неочаквано за мнозина, се превърнала в сложен за решаване проблем. Първо, той имал вече три брака и според строгите църковни правила нямал право да се жени четвърти път. Византийските познавачи на материята решили казуса, като обявили втория и третия от браковете на Милутин за недействителни. Второ, византийските кандидатки за съпруги на сръбския крал по принцип отказвали да пътуват за Сърбия, наплашени от слуховете за примитивния живот в сръбския кралски двор. Тогава византийците предложили за Милутинова съпруга шестгодишната внучка на император Андроник II Палеолог - Симонида. Поради възрастта си тя не могла да протестира срещу това решение. И най-накрая, точно когато византийският дипломат Теодор Метохит трябвало да финализира преговорите през 1299 г., вдовицата на българския цар Смилец предложила на крал Милутин освен ръката си още и правото да управлява българското царство. Кралят бързо преценил, че това предложение го натоварва с тежките проблеми на българската държава от това време и отклонил предложението. През 1299 г. преговорите завършили успешно. Крал Милутин се оженил за Симонида и “получил” като зестра онова, което той вече притежавал: земите в Северна и в части от Централна Македония и в Северна Албания. Завладяването им от сърбите чувствително засилило византийското влияние в Сърбия. Там прониквали византийските дворцови церемониали, византийският разкош, византийската православна култура. Сърбия се превръщала в основен балкански елемент от “Византийската общност”.

До края на своето управление крал Милутин не подновил експанзията си спрямо Византия. Между него и брат му Драгутин избухнала неизбежната за създалата се обстановка междуособица, продължила повече от едно десетилетие (от началото на 14. век докъм 1314 г.). Драгутиновата кауза понесла тежък удар с коронясването на първия представител на династията д’Анжу за унгарски крал и той нямал друга перспектива, освен да поднови претенциите си за короната на Неманичи. Ябълката на раздора бил въпросът за престолонаследието. Зад “сремския крал” застанали повечето сръбски властели, които се надявали, че той ще продължи прекратеното от брат му настъпление срещу Византия. Зад крал Милутин застанала църквата, чиито дейци осъзнавали, че той олицетворява православната ориентация на Сърбия. В края на краищата изходът от братската свада бил решен от значително по-големите финансови възможности на крал Милутин. В неговите земи се намирали повечето от сръбските сребърни рудници. С приходите от тях кралят рекрутирал западни наемници. Те именно решили изхода от борбата за власт в негова полза. В същото време крал Драгутин продължавал да губи позиции. Той доста лекомислено се заплел в унгарските борби за власт, които не завършили в негова полза. През 1316 г. той починал и бил наследен от сина си Владислав. Крал Милутин използвал благоприятната обстановка, отстранил своя племенник от власт и завзел неговите владения. Това предизвикало тежък конфликт с Унгария, който завършил с поделянето на Драгутиновото наследство. Унгарците си върнали Мачва, Белград и Североизточна Босна, а към Милутинова Сърбия преминала областта Браничево.

Сериозни проблеми за крал Милутин създавал неговият син Стефан Дечански. След връщането му от татарско заложничество той бил поставен за владетел на зетския апанаж. През 1314 г. той въстанал срещу баща си, но бързо бил разгромен, ослепен (както се оказало после - частично) и изпратен заедно с българската си съпруга Теодора и сина си Душан на почетно заложничество в Константинопол.

От византийската столица Стефан Дечански и семейството му се завърнали след смъртта на крал Милутин през октомври 1321 г. Според сръбските жития-биографии това станало по настояване на стария крал на смъртното му легло, според византийските извори - по настояване на византийския император. Скоро след връщането си в Сърбия Стефан Дечански “организирал” чудодейното си проглеждане. Освен всичко друго по време на продължителния си престой в Константинопол той явно бил усвоил византийската практика в това отношение. С помощта на църквата Стефан Дечански се възкачил на сръбския престол в самото начало на 1322 г. На него той останал пълни девет години (1322-1331). За пръв път от началото на неманичкото управление неговият син Стефан Душан бил коронясан едновременно за “млад крал”: титла, която в Сърбия се полагала само на законния престолонаследник.

Първите години от управлението на крал Стефан Дечански били изпълнени с кървави борби срещу наследниците на крал Драгутин, които настоявали да се изпълняват решенията на събора в Дежево. Те били отстранявани с жестокост, която по-късните житиеписци на краля-светец всячески се опитвали да премълчат. Тъй като владенията на претендентите се намирали частично на босненска територия, конфликтът между Неманичи ангажирал освен Унгария още и бановете на набиращата мощ босненска държава. В края на краищата владенията на наследниците на Драгутин отново били поделени. При тази подялба босненската държава за пръв път завладяла трайно устието на река Неретва, както и земите в Североизточна Босна (Усора и Соли).

Крал Стефан Дечански се примирил със загубите на север и северозапад, тъй като междувременно във Византия избухнала първата през 14. век продължителна гражданска война. Тя отново съживила сръбските апетити към Македония. Сръбският крал застанал на страната на стария император Андроник II Палеолог. За да заздрави тази връзка, крал Стефан Дечански изоставил първата си съпруга и се оженил за племенницата на императора Мария Палеолог. През 1327-1328 г. в Македония била изпратена сръбска войска под командването на сръбския велможа Хрельо: същия, който по-късно ще възстанови църквата на Рилския манастир и ще построи в двора му прочутата “Хрельова кула”. Сърбите участвали вяло във военните действия. Те предпочитали да приемат на своя територия византийски аристократи-бегълци, привърженици на стария император и да ги настаняват като управители в граничните византийски крепости в Македония. През 1328 г., когато в гражданската война победил Андроник III Палеолог, повечето от тези управители предали своите крепости на сърбите. По този начин във владенията на крал Стефан Дечански попаднали Просек, Прилеп и Струмица. Отново всичко станало с минимални жертви, без продължителни военни действия и обсади. По-късно византийците успели да си върнат властта над някои от тези градове.

При управлението на крал Стефан Дечански обстановката на Балканския полуостров била значително по-сложна, отколкото при неговия предшественик. Под скиптъра на цар Михаил III Шишман България активно се включила в протичащите събития. Българският цар отблизо следял сръбските действия в Македония и бил твърдо решен или да ги преустанови, или да участва в подялбата на тази гъсто населена и богата балканска област. В конкретния момент българските интереси съвпадали с тези на Византия, управлявана след 1328 г. от енергичния и талантлив император Андроник III Палеолог. Между 1329 и 1330 г. България и Византия сключили съюз с антисръбска насоченост. Съюзниците възнамерявали с обединени усилия да ударят сръбските владения в Македония и да ги завземат. През лятото на 1330 г. военните действия започнали с нахлуването на войската на цар Михаил III Шишман на сръбска територия в областта на Велбъжд и с установяването на византийския отряд на император Андроник III Палеолог около Струмица. На 28 юни 1330 г. край Велбъжд сърбите успели да разбият българската войска и да убият българския цар. Император Андроник III Палеолог предпочел да напусне Македония, да се насочи към Тракия и да завземе от българската държава редица тамошни градове. Победата край Велбъжд открила пътя на Сърбия за завладяване на обширни пространства не само в Македония, но и в югозападните балкански земи като цяло.

Въпреки постигнатата победа крал Стефан Дечански завършил трагично дните си като владетел. След лятото на 1330 г. той сложил ръка върху някои византийски крепости в Македония, най-важната от които била Велес. Въпреки това сръбските властели го обвинявали, че не успял да използва в пълна степен военната победа, за да завладее нови земи. Те намерили свой съюзник в лицето на “младия крал” Стефан Душан. Той вдигнал въстание срещу баща си и през август 1331 г. успял да го победи. Затвореният в крепостта Звечан стар крал умрял на 11 ноември същата година при неясни обстоятелства. В житието на Стефан Дечански, написано от българския книжовник Григорий Цамблак, както и в късните сръбски родослови и летописи се твърди, че той бил удушен от сина си. При това “народното име” на младия крал - Душан - като че ли потвърждавало тази версия. Новият сръбски крал застанал на престола и управлявал в изключително благоприятна за сръбската експанзия обстановка: 1331-1355 г.

В периода от смъртта на крал Бела IV в 1270 г. до 1308 г. Унгария изживяла продължителен период на криза. На престола заставали един след друг последните представители на династията Арпади. Последният от тях - крал Андраш III - починал без наследници през 1301 г. “Откърши се последното златно клонче на Арпадската династия”, така един съвременен унгарски хронист завършва повествованието си за славните времена на първата унгарска кралска династия. Между 1301 и 1308 г. около унгарската корона се развихрили кървави борби. Появили се множество кандидати, представители на утвърдени или по-неизвестни династии: Пшемисловци от Чехия, Вителсбах от Бавария, д’Анжу (италианския клон), дори Неманичи от Сърбия. Дестабилизирането на унгарската монархия повлияло по един или друг начин на всички територии от Щирия и Среден Дунав до теченията на реките Олт и Жиу и от Славония до Босна и Далмация. Тъкмо през този период в 1280 г. в териториите между Щирия и Среден Дунав възникнала Австрия: една държава с голямо бъдеще, чиято съдба в перспектива щяла да бъде свързана с Балканския полуостров.

По време на унгарската криза хърватските аристократически фамилии увеличили своето влияние. Изключение направили само владетелите на областта Крайна Качичи. Поради покровителстваните от тях пиратски нападения върху търговския трафик по далматинския бряг те предизвикали решителна венецианска намеса. През 70-те години на 13. век венецианският флот нападнал владенията на Качичи и превзел тяхната основна резиденция град Омиш. След тези събития фамилията Качичи окончателно слязла от историческата сцена. В хърватските земи като цяло унгарската корона загубила реалната си власт. От ръцете на бановете и жупаните властта преминала у представителите на отделните аристократични родове. Те играели важна роля в борбите около унгарската корона. От самото начало на унгарската междуособица фамилиите Шубичи, Бабоничи и Франкапани застанали решително зад претенциите на династията д’Анжу. Показателно за развитието на хърватското самосъзнание и на идеята за хърватска държавност е обстоятелството, че нито една от тези фамилии не използвала благоприятната обстановка, за да извоюва независимостта на хърватското кралство. Очевидно на хърватска земя държавната идея била претърпяла специфична еволюция и самите хървати не виждали своето бъдеще извън структурата на унгарската монархия.

В края на 13. и в началото на 14. век представителите на фамилията Шубичи станали неоспорими господари на областта между планината Велебит и течението на река Неретва. Единствено град Задар се намирал под венецианска власт. Тяхната сила достигнала неподозирани висоти, след като с тяхна помощ на унгарския престол застанал представителят на Анжуйската династия Шарл Роберт. В началото на своето управление той се отблагодарил за подкрепата им, като потвърдил реалната им власт над значителни части от същинска Хърватия и Далмация. По това време най-старшият член на рода бан Павел Шубич се обявил и за владетел на Босна. Шубичи продължавали да управляват родовите си владения по особен начин. Най-старшия неин представител обикновено носел титлата “бан на Хърватия и Далмация” и резидирал в традиционното ядро на фамилните владения в жупата Брибир. Останалите представители на фамилията управлявали отделни части от родовата територия или били градоначалници на отделни далматински и хърватски градове. За известно време Шубичи се превърнали в реална самостоятелна политическа и военна сила в хърватските земи и по Адриатическото крайбрежие, с която се съобразявали всички, дори и мощната венецианска република.

Фамилията Франкапани също били в лагера на анжуйския претендент за унгарската корона. Те също получили своята награда под формата на част от хърватската територия. Към техните владения по брега на залива Кварнер (жупата Винодол) били прибавени още жупите Гацка и Пожега, разположени северно от планината Велебит. Бабоничи, въпреки колебливата им позиция по отношение на анжуйската партия, заздравили позициите си в Славония. Те успели да парират опитите на противниците им да ги отстранят от областта, като назначат за херцог на Славония сина на “сремския крал” Драгутин - Владислав.

От всички хърватски фамилии до най-висока степен на независимост достигнали Шубичи. През първите две десетилетия на 14. век техният старши представител действал като практически независим владетел. Той самостоятелно се впуснал в сложната политическа игра с Венеция за надмощие в далматинските градове. За известно време бан Павел Шубич и неговият наследник Младен П Шубич дори владеели град Задар. Те предявявали претенции за власт в Босна и полагали усилия да завладеят прилежащите им босненски земи. Властта се предавала по наследство. Единственото, което пречело на Шубичи да се превърнат в истинска хърватска династия, било формалното им подчинение на унгарската корона, което те не желаели да отхвърлят. За разлика от Асеневци и Неманичи те не използвали исторически аргументи от времето на независимото съществуване на хърватското кралство, за да възродят хърватската държавна традиция от времето на Търпимировичи.

За разлика от Шубичи Бабоничи не успели да извоюват пълна автономия. Една от причините за това било особеното развитие на земите в Славония. За разлика от останалите хърватски земи тук още през 13. век се била наложила унгарската административна система. Тя била конструирана така, че свързвала по-здраво Славония с унгарската кралска власт.

Представителите на унгарските аристократични фамилии не подозирали, че новият унгарски крал Шарл Роберт (1308-1342 г.) дошъл на унгарския престол с нови идеи за устройството на унгарската монархия. В останалите части на Европа монархиите показвали тенденции към централизация, което било първият симптом, че Старият континент излизал от периода на средновековната политическа раздробеност. “Технологията” на централизацията в Унгария, приложена от крал Шарл Роберт, включвала възстановяване на кралския домен, подчиняване на унгарските “олигарси” и налагане на кралската воля в унгарската периферия, т.е. в хърватските земи. Неотклонното провеждане на тази политика от двамата унгарски крале-Анжуйци отново превърнало унгарската монархия в европейска “велика сила”.

Първите признаци на оттеглянето на кралското благоволение от Шубичи проличали още през второто десетилетие на 14. век. Унгарският крал тихомълком отказал да ги подкрепи в двубоя им с Венеция и те изгубили спечеления с много усилия град Задар. Това дало пример и на други далматински градове да оспорят властта на Шубичи. В началото на 20-те години на века от тяхната власт се откъснали още градовете Трогир и Шибеник. Кралят не се намесвал в помощ на бан Младен II Шубич, когато той едвам задържал под своя власт хърватските си васали. Те формирали коалиция срещу бана, начело на която застанали основните негови съперници от фамилията Нелипчичи, владетели на областта около град Книн. Към нея се присъединили и славонските Бабоничи. Крал Шарл Роберт подкрепял действията на противниците на Шубичи. Въпреки това бан Младен II Шубич запазвал верността си към унгарската корона. Той съвестно изпълнил васалните си задължения, като участвал със свои войски в унгарско-сръбската война от 1318-1319 г. Банът внимателно планирал своите действия в Босна така, че да не засегне правата на унгарската корона в пределите на унгарската Босненска бановина. Васалната му вярност се оказала напразна. Унгарският крал умело дърпал нишките на коалицията срещу Шубичи.

Годината 1322 се оказала фатална за Шубичи. Обединените сили на Франкапани, Бабоничи, босненските Котроманичи и други по-дребни далматински властели нанесли голямо поражение на войската на бан Младен II Шубич край град Клис. Самият крал се възползвал от победата и сам навлязъл с войските си във владенията на Шубичи. Той свикал събор на местните властели в град Книн, на който те обявили единодушно васалитета си спрямо бан Младен II Шубич за недействителен. Самият той постъпил доста наивно, като доброволно се явил на събора да защитава своите права на сюзерен. Там той бил задържан от краля и завършил живота си в тъмница. Повечето от владенията на Шубичи били отнети и под тяхна власт били оставени само областите Брибир и Островица, както и градовете Клис, Скрадин и Омиш. За бан на Хърватия и Далмация бил определен Иван Бабонич, а Франкапаните получили във владение от бившите територии на Шубичи.

През следващите години борбата за разпределение на властта в хърватските земи продължавала. Представителите на Нелипчичи доунищожили отделните островчета от владенията на Шубичи. Унгарските крале продължавали политиката си “разделяй и владей”, като ловко настройвали хърватските фамилии една срещу друга. В резултат на тази политика от сцената слезли и Бабоничи. Основна фигура в повторното налагане на унгарската власт в хърватските земи бил унгарският барон Микац, бан на Славония в периода 1325-1343 г. Хърватската аристокрация губела своята мощ и влияние, докато в същото време възходът на унгарската монархия продължавал. Той достигнал своя апогей при наследника на крал Шарл Роберт - крал Лайош Велики (1342-1382 г.).

При тези условия никой от хърватските аристократи не се опитал да използва събитията в Унгария в полза на хърватската държавна идея. Идването на нова династия на унгарския престол давало юридическа възможност за оспорване на “персоналната уния” с династията Арпади, сключена през 1102 г. Тъй като това не станало, пред хърватските земи се очертавала трайната перспектива да останат в пределите на унгарската монархия.

По различен начин се развивали събитията в другите балкански земи, прилежащи към унгарска територия: Босна и Влашко.

Втората половина на 13. век е един от най-слабо документираните периоди в босненската история след появата на босненската бановина. Онова, което със сигурност е известно, може да се резюмира с няколко изречения. Босненските земи продължавали да бъдат разделени на две: унгарската бановина Босна, която периодично била обединявана с Мачва, и независимата босненска бановина, управлявана от предполагаемия наследник на бан Матей Нинослав - бан Приезда (ок. средата на 13. век - след 1287 г.). Официално бан Приезда бил унгарски васал и участвал със свои отряди в различни унгарски военни начинания, включително и извън Балканския полуостров. В босненската история бан Приезда се възприема като основоположник на босненската владетелска династия Котроманичи.

Анархията, която настъпила в Унгария при управлението на последните Арпади, засегнала по специфичен начин и Босна. Унгарските крале с лека ръка започнали да раздават титлата “бан на Босна”. Имало периоди, когато съществували трима или четирима “банове на Босна”, някои от които дори не били стъпвали в земите на своята бановина.

През 1284 г. били установени роднински връзки между семейството на бан Приезда и това на “сремския крал” Драгутин. Бъдещият босненски бан и син на Приезда Степан Котроманич взел за съпруга дъщерята на Драгутин Елисавета. Тези роднински връзки щели да изиграят определена роля в босненската и сръбската история след края на управлението на Неманичите в Сърбия.

И през последните десетилетия на 13. век Босна продължавала да се споменава като страна на еретици. Папството периодично поощрявало крал Драгутин да предприема мерки срещу ересите. За разлика отпреди то не проявявало голяма ревност по отношение на босненската ерес, може би защото се усещало победител в общата борба срещу ересите във Франция и в Италия. Босна се споменава през този период и още по един странен повод. Босненският бан и босненските властели продавали свои поданици като роби за домашна прислуга в Далмация и на Апенинския полуостров. Те заобикаляли папската забрана за подобен вид търговия с твърдението, че продават не християни, а еретици. Търговците от Дубровник, Венеция и други градове припечелвали добре от тази търговия и с охота възприемали тезата за еретическия произход на босненските роби. Изглежда, че въпреки не особено стабилното положение на босненската бановина, нейният владетел притежавал голяма власт над своите поданици.

През 1299 г. хърватският властел бан Павел Шубич официално си присвоил титлата “бан на Босна”. Претенциите му засягали основно същинската босненска бановина, управлявана вече от наследника на Приезда бан Степан Котроманич (ок. 1287 г.- ок. 1314 г.). Използвайки унгарския опит в отношенията с Босна, Павел Шубич назначил своя брат Младен Шубич за владетел на босненските земи и му дал зелена улица за реалното им овладяване.

В началото на 14. век земите на същинската босненска бановина станали арена на постоянни сблъсъци между войските на Младен Шубич и тези на бан Степан Котроманич. Босненците оказвали ожесточена съпротива, в която активно участвали и босненските еретици. Въпреки това на Младен Шубич се удало да завладее западната част на босненската бановина. Бан Степан Котроманич не можел да разчита на помощта на своя тъст крал Драгутин поради избухналата в Сърбия междуособица. Възползвайки се от нея, бан Младен Шубич завладял западната, все още сръбска част от областта Захълмие.

През 1304 г. Младен Шубич паднал убит в Босна от ръцете на босненски еретици. Неговите прерогативи спрямо Босна били прехвърлени на сина на Павел Шубич - Младен II Шубич. Той сменил тактиката на завоевание, като се опитвал да привлича на своя страна отделни босненски властели, като им обещавал изключителни привилегии. Така например на властела от Дони край Хърватин Степанич била дадена грамота, която го правела практически независим владетел. Той бил васал на Шубичи, но не можел да бъде санкциониран от тях дори и в случай на измяна. Тази тактика дала определени резултати. Подкрепен от част от босненските властели, бан Младен II Шубич постигнал няколко важни победи над своя съперник и започнал да се титулува “господар на цяла Босна”. Самият босненски бан Степан Котроманич също се признал за негов васал и запазил властта си над по-голямата част от Източна Босна. Тази обстановка се запазила и в първите години от управлението на новия босненски бан Степан II Котроманич (ок. 1314-1353 г.).

Близо осем години новият бан търпеливо чакал залеза на мощта на Шубичи. През 1322 г. той участвал, заедно с повечето хърватски властели в разгрома на Шубичи при град Клис. Той участвал в свикания от крал Шарл Роберт събор, на който обявил отхвърлянето на своя васалитет спрямо залязващата хърватска фамилия. След края на хегемонията на Шубичи Босна уверено тръгвала към държавна консолидация. При управлението на бан Степан II Котроманич тя се извършвала, без да се отхвърля формално сюзеренитетьт на унгарските крале.

Дори и в периода на криза и междуособици Унгария запазвала властта си над богатата на природни ресурси Трансилвания. Областта била със статут на воеводство, чийто управител имал значителна автономия. Населението на Трансилвания се отличавало със своята пъстрота: унгарци, власи, саксонци колонисти от Южна Германия, рицари от ордените на хоспиталиерите и тевтонците, както и странната етническа група “шеклери”. Някои приемат, че шеклерите били потомци на прабългарите, други смятат, че са били наследници на куманите или на някоя друга номадска група, настанила се тук по време на “Второто велико преселение”.

Татарските нашествия променили много демографския и политическия пейзаж в земите между Карпатите и река Дунав. В областта между Карпатите и теченията на реките Дунав и Олт унгарските крале формирали пограничната бановина Северин. Румънските историци са на мнение, че при татарските набези гъстотата на влашкото население по долините на големите реки Жиу, Олт, Арджеш се увеличавала, което довело от своя страна до възникване на влашки политико-държавни формирование по склоновете на Карпатите. Във връзка с формирането на Северинската бановина и с по-късни събития изворите споменават имената на редица местни владетели: Йоан, Фаркаш, Литовой, Сенеслав, Бърбат. Само някои от тези имена могат да се приемат за влашки. Вероятно в долините на реките се образували локални княжества, чиято управляваща класа се отличавала с етническа пъстрота. Събитията от края на 13. и началото на 14. век все пак постепенно давали превес на влашкия елемент.

Възникването на първата трайна влашка държава северно от река Дунав трябва да се свърже с промените, настъпили след краха на татарската “Златна орда” в самия край на 13. век. Ядрото на тази държава се намирало във владенията на споменавания преди воевода Сенеслав по горните течения на реките Олт и Арджеш. Окончателната консолидация на тази държава станала по времето на унгарския “интеррегнум” в началото на четиринайсетото столетие. Първият сигурно засвидетелстван владетел на Влашкото воеводство бил воеводата Иванко Бесараб (около 1310-1352 г.). Дори и румънските историци признават, че той най-вероятно е бил от кумански произход. По неговото име и първата управляваща династия във воеводството носела името Бесараби. Столица на новата държава първоначално била крепостта Арджеш, разположена по горното течение на едноименната река. По-късно столицата на воеводството се местела в различни градове по склоновета на Карпатите към Влашката низина. Това обстоятелство символизирало разширяването на първоначалното “планинско ядро” на Влашкото воеводство към равнинните пространства по левия бряг на Долен Дунав. Първия формален съюз то сключило с българската държава. В битката при Велбъжд в състава на българската войска имало и влашки отряди. Първата съпруга на българския цар Иван Александър била дъщеря на воеводата Иванко Бесараб.

За разлика от Босна влашкият воевода предпочитал да укрепва независимостта на държавата си извън системата на унгарските васални съюзи. Унгарският крал Шарл Роберт смятал земите на воеводството за своя васална територия, поради което се опитал да прекрати възхода на възникналото Влашко воеводство. През есента на 1330 г. унгарците предприели срещу него военен поход. В долината Посада влашките отряди организирали засада и нанесли сериозни загуби на кралските сили. Победата при Посада на 9-12 ноември 1330 г. окончателно затвърдила съществуването на Влашкото воеводство. За историята на румънците тя има същия смисъл, както битката при Онгьла през 680 г. за историята на българите.

Процеси на държавна консолидация през първата половина на 14. век се развивали и в земите източно от Карпатския планински масив. И тук те били пряк резултат от изчезването на татарската заплаха. Особеното в развитието на този регион било свързано със съперничеството между Унгария и Полша. Двете монархии в стремежа си да контролират този регион, поддържали властта на местни владетели. В периода на управлението на Анжуйците в Унгария дунавската монархия в по-голяма степен успявала да задържи земите източно от Карпатите под свой контрол. През 50-те години на 14. век унгарската власт там била осигурена чрез васалния на унгарската корона местен владетел Драгош. Към 1359 г. Драгош бил разбит и прогонен от дошлия от Марамуреш властел Богдан. Същият този Богдан управлявал в периода 1359-1364 г. и се смята за основател на Молдовското воеводство.

В края на 13. и в началото на 14. век станало ясно, че раздробяването на балканското пространство чрез възникване на нови държави се е превърнало в необратим процес. Безвъзвратно били отминали времената, когато една, две или три политически сили диктували съдбата и на централните, и на периферните балкански територии. Новите балкански държави, възникнали в територии, които преди това представлявали балканската периферия, все по-властно заявявали своето присъствие в балканския и в югоизточноевропейския политически живот. Това ставало в период, в който на Европейския континент протичал обратен процес на укрепване на големите монархии. От гледна точка на динамиката на процесите на централизация и децентрализация балканските общества се движели с няколко века закъснение по отношение на основните европейски общества.

 

“Балканските Венеции”

 

Византийско-балканският държавен и обществен модел на развитие не само не поощрявал, но в значителна степен потискал развитието на градския живот. Такова едно твърдение вероятно звучи твърде категорично и очевидно се нуждае от допълнителни пояснения. На първо място трябва да се подчертае, че развитието на градовете в Средновековна Европа зависело преди всичко от възможността им да се сдобият с градска автономия. Когато това ставало, градовете се освобождавали от опеката на местните феодали и до голяма степен от пряката власт на кралете. Такива градове се превръщали в комуни, в тях се появявало и укрепвало съсловието на свободните граждани. В немскоезичното пространство ги наричали “бюргери”, във Франция - “буржоа”, на Апенинския полуостров - “читадини”. Като правило те били активни стопански субекти и с тяхната дейност като занаятчии и търговци било свързано бурното развитие на Европа в периода на зрялото Средновековие. Повечето градове-комуни първоначално били малки, понякога неугледни, мръсни, без канализация, без елементарни условия за луксозен и охолен живот. По-голяма част от тях нямали нищо общо с блясъка на античните полиси. Въпреки това те играели ролята на динамизиращ фактор в стопанската и културната история на обществото. Градовете-комуни били истински островчета на човешката свобода и стопанската инициатива в една действителност, пълна с насилие, зависимост, произвол и безправие. И в тях, разбира се, имало ограничения, свързани с регламентацията на занаятчийското производство и търговията. Те обаче били резултат от правилата, които самите граждани си налагали, за да се приспособяват към особеностите на средновековния пазар.

Византийската столица, големите византийски градове, както и столиците на българската държава в ранното Средновековие изпреварвали по своя блясък и урбанистичен облик повечето европейски градове. Особено се отличавал Константинопол, който поне до началото на 13. век нямал равен на себе си в Европа и в Западна Азия. Той разполагал с всичко, което предлагала късноримската урбанистика: канализация, водоснабдяване, планирани улици, мощна фортификация, огромни обществени сгради, хиподрум, театър, дворци и какво ли не още. Онова, което пречело на неговото развитие и на развитието на византийско-балканския град въобще, била пълната им зависимост от държавната администрация. Вместо свобода на инициативата имало строга регламентация. Вместо свободни граждани те били населени от владетелски поданици. Силната централна власт, характерна за византийско-балканския държавен модел не позволявала еманципация на градовете в политически, стопански, културен и обществен смисъл. Това рано или късно трябвало до доведе до обществена и стопанска стагнация в градския живот. Неговата неразвитост от гледна точка на европейските стандарти била една от причините за прогресивното изоставане на Балканския регион от развитието на регионите в Западна и в Централна Европа.

В тази, общо взето, не особено радостна картина имало и изключения. Градският живот в Далмация например не следвал балканско-византийския модел. Още през Античността тук възниквали гръцки колонии и римски градове, известни със своето богатство, със силните си градски традиции и със самочувствието на гражданите си. През Средновековието традициите на античния градски живот били продължени от възникналите градове-комуни. По вида на управление, което се наложило в тях след приемането на градските статути, те наподобявали Венеция. Разликата била предимно в мащабите. Далматинските градове били сравнително малки и не можели да се сравняват с венецианския градски колос. Тези обстоятелства и неразривната им връзка с морето и морските простори ни дават основание да наречем тези градове “Балкански Венеции”.

През ранното Средновековие развитието на крайбрежните градове в пространството от Истрия до Которския залив зависело до голяма степен от запазването на античното наследство. Градове като Задар например, които при варварските нашествия не били разрушени, запазили в пълна степен преимуществата на римското градско устройство. Средновековният Сплит от своя страна намерил удобно място за развитие в една част от огромния дворец на император Диоклетиан. Дубровник обаче трябвало да бъде изграждан наново върху пространство, което на пръв поглед било крайно неблагоприятно за човешко съществуване. Тези различни “стартови позиции” обясняват защо през първите векове на Средновековието Задар и Сплит били най-развитите далматински градове. В същото време дубровнишките жители бавно и с голяма упоритост продължавали да изграждат и да разширяват градската територия. Този процес завършил чак през 11. век, когато Дубровник достигнал оптималната си градска площ от 15 500 дка.

Природните условия влияели силно на развитието на далматинските градове. На първо място, те били преди всичко пристанища, а жителите им изкарвали своята прехрана най-вече от морето. Далмация била оградена откъм изток с мощната и труднопреодолима Динарска планинска верига. Единственият сравнително удобен път от брега към вътрешността на Балканския полуостров минавал по устието на река Неретва. За сметка на това далматинските градове много по-лесно комуникирали с апенинския бряг. Тяхното развитие в много по-голяма степен се определяло от онова, което ставало в Адриатика и в Средиземноморието, отколкото на Балканския полуостров.

Нито един от градовете не можел да съществува без търговия. Елементарната причина за това била, че никой от тях не можел да се изхранва сам. Липсата на обработваема земя правела градовете зависими от вноса на зърно. На околния свят те не можели да предложат нищо друго, освен вино, маслини, сол и риба. Скоро обаче станало ясно, че бъдещето на далматинските градове не е в натуралната размяна, а в посредническата търговия между Балканския и Апенинския полуостров. Гражданите на Дубровник били първите, които насочили усилията си в тази насока. Помагало им обстоятелството, че долината на река Неретва била разположена близо и поради това те имали сравнително по-лесен достъп до балканската вътрешност. Успехите на дубровнишката транзитна търговия с течение на времето превърнали града в най-богатия и важен далматински градски център.

Далматинските градове сравнително бавно развивали комуналните си структури. Тук за разлика от много градове в Европа не ставали зрелищни “комунални революции”. Една от причините за това била отдалечеността на държавно-политическите фактори, които упражнявали контрол върху тях: Византия и Венеция. Всъщност контролът дори и от страна на Византия дълго време бил такъв, че не пречел на развитието на градската автономия. Чак до средата и третата четвърт на 13. век далматинските градове представлявали полуавтономни градски общини. Пълнолетните граждани и градоначалниците, наричани обикновено “приори”, вземали общи решения по важните въпроси. Техните събрания обикновено ставали на градския площад. Системата била примитивна, но функционирала добре и осигурявала бавен, но сигурен път към окончателната градска еманципация.

Обстановката в Далмация коренно се променила след пролетта на 1204 г. Тогава тя и нейните градове попаднали под властта на Венеция и станали част от “Венецианска Романия”. По този начин Републиката на лагуните можела пряко да влияе върху градския живот в Далмация и върху стопанското развитие на градовете. Впрочем различните далматински градове се отнасяли по различен начин към венецианската власт. Дубровник неизменно следвал политика на лоялизъм, докато в Задар, Сплит, Трогир и Шибеник бушували борби между провенециански, проунгарски или автономистки групировки. Това предизвиквало чести и понякога доста груби венециански интервенции, при които страдали градските укрепления, градската търговия и връзките на градовете с околните земи. По принцип Венеция се опитвала да ограничава морската търговия на далматинските градове, за да се предпази от нежелана конкуренция. Дубровчани отново най-адекватно отговорили на предизвикателството, като започнали да “разработват” балканския пазар. Това им донесло значителни търговски успехи в бъдеще.

За около половин век под венецианска власт далматинските градове продължавали да се развиват като градски общини. В тях се настанили венециански управители, наричани официално “ректори”. Славяноезичните канцеларии на балканските владетели превеждали този термин като “княз”. Дълго време ректорите управлявали с помощта на старите общи събрания на гражданите. В същото време очевидно под венецианско влияние градските патрициати усилено работели върху текстовете на нови градски статути.

В кратък интервал от време през 60-70-те години на 13. век повечето далматински градове приели градски закони (статути). Това означавало превръщането им в градове-комуни, тъй като градските статути регламентирали цялостно градския живот и създавали комунални органи на управление. В повечето случаи тези нови градски закони превръщали градовете в комуни от олигархичен тип, каквато била и самата Венеция. В тях основна роля в управлението се падала на градския патрициат: върхушката от богати търговци и занаятчии. Обикновените граждани имали сравнително малко права в управлението на комуните, но се ползвали от редица привилегии в областта на здравеопазването, нотариалното дело, градската хигиена и др.

Тъй като Дубровник бързо се превърнал в еталон за успешно комунално развитие, неговият градски статут дава най-ясна представа за новия етап в далматинския градски живот, започнал през третата четвърт на 13. век. Той бил приет официално през 1272 г., четири години след като това станало в Задар. По смисъла на основния градски закон носител на суверенната власт в града-комуна било общото събрание на пълнолетните граждани-мъже, чиито семейства били коренни жители на Дубровник. Поради различните критерии за понятието “коренен жител” и поради честите чумни епидемии, които отнасяли в отвъдното голяма част от 5000-те жители на града, общото събрание, наричано още “Голям съвет”, варирало на брой от 60 до 300 души. Изпълнителната власт на комуната била в ръцете на съвет (правителство) от 11 души, в чиито заседания участвал и ректорът. Наричали този орган “Малък съвет”. Той заседавал четири пъти седмично в т.нар. “Ректорски” или “Княжески дворец” в центъра на града. Малкият съвет ръководел всекидневието на града и вземал решения по текущите проблеми на търговията, отношенията с другите държави, градското устройство и др. Ролята на сенат играел съвещателен орган от четирийсет видни граждани, наричан “Съвет на помолените”. Това странно название всъщност отразявало механизма на възникването на този орган: видните граждани били молени да се явяват в княжеския дворец за консултации и решения, които изисквали бързи действия и значителен консенсус. В Дубровник символ на градското самоуправление била статуята (кой знае защо!) на героя от френския епос Роланд. Наричали го “Орландо” и издигнали неговата статуя на видно място на градския площад пред входа на катедралната църква.

Създадените комунални органи на управление в Дубровник, формирани по венециански образец, функционирали непроменени векове наред. И останалите далматински градове приели същата система на управление, с общо взето незначителни местни специфики.

Градските статути регламентирали всички страни на градския живот, като се започне от управлението, та се стигне до ширината на градските улици, санитарните мерки срещу разпространението на чумите, работата на градските нотариуси, организацията на здравеопазването и др. Особено детайлно били разработени всички проблеми, свързани с морското дело и търговията. Обръщало се внимание на строежа на кораби с оглед на тяхното качество. С течение на времето дубровнишката корабостроителница започнала да строи морски съдове с внушителния за времето си срок на средна експлоатация от 40 и повече години.

Според градския статут дубровнишките граждани трябвало да бъдат обслужвани от четирима професионални нотариуси. Всъщност във всички далматински градове сравнително рано проникнали постиженията на нотариалното дело, чиято родина била Италия. Пак по образец на някои от италианските градове били въведени строги правила за набиране на търговски капитал, за неговото управление и за подялбата на печалбата между различните субекти в търговския процес. На издръжка на комуната в Дубровник работели и четирима професионални лекари, които лекували пълноправните граждани безплатно. Всички пришълци обаче трябвало да плащат за получените здравни услуги. В близост до пристанището бил изграден лазарет, в който изолирали за четирийсет дни всички пристигащи корабни екипажи, за които имало съмнение, че са болни от заразни болести. През 14. век в много далматински градове възникнали първите аптеки, които съчетавали в своята дейност старата далматинска традиция по събирането, преработването и използването на билки и постиженията на италианските медицински школи. Специална служба се грижела за събирането на градските отпадъци. Всички органи на управление полагали големи усилия за осигуряване на условия за успешна търговия с Балканския полуостров и поощрявали възникването на дубровнишки търговски колонии в редица балкански градове. Дубровнишката дипломация успяла да издейства за своите търговци привилегии във всички територии на усилена търговска дейност: България, Сърбия, Босна и др. По силата на градския статут от 1272 г. бил създаден градски архив, който се помещавал в подземието на княжеския дворец. Натрупването на документи от най-различен характер започнало още в края на 13. и продължило без прекъсване до началото на 19. век. По този начин бил създаден най-значителният средновековен градски архив на Балканския полуостров. Той се състои от повече от 70 отделни серии, чиито документи са подвързани в около 10 000 обемисти тома. В дубровнишкия архив и в по-малка степен в архивите на останалите градове се съдържа ценна информация не само за отделните градове, но и за историята на повечето от средновековните балкански държави.

Комуналната управа се грижела за градските укрепления и за защитата на града от външни нападения. Към средата и третата четвърт на 14. век далматинските градове били първите на Балканския полуостров, които внасяли огнестрелно оръжие от Венеция и сами започнали неговото производство и разпространение. Към края на 14. и началото на 15. век със средствата на дубровнишката комуна бил построен дванайсеткилометров акведукт, който снабдявал града със сладка вода. Това не само решило вековните водни проблеми на гражданите, но позволило масовото разпространение на каменното строителство. До този период каменни били само стените, а повечето къщи все още били от дърво. Това се дължало на факта, че смесваният с морска вода хоросан не бил траен и не осигурявал построяването на масивни и трайни сгради. А изискванията към строителството били строги, тъй като Далмация била известна с опустошителните си земетресения

В началото на 15. век дубровнишката комуна предприела мащабно каменно строителство. Всяка година по жребий били разрушавани определен брой дървени къщи и на тяхно място били строени каменни, с квадратура не по-голяма от 36 кв. м. След няколко десетилетия Дубровник коренно променил своя облик. От дървените сгради нямало и следа. В този си вид градът просъществувал до 1667 г., когато бил разрушен почти напълно от земетресение. Той бил възстановен и в общи линии запазил вида си от края на 17. век до наши дни.

От всички далматински градове-комуни само Дубровник успял да направи още една крачка напред в развитието си. В началото на 15. век той станал център на миниатюрна република (Respublica Ragusina). Тя се простирала на около двайсет и пет километра по бреговата ивица около града. Като нейна столица градът запазвал комуналното си устройство и продължил да бъде значителен център на търговията, корабоплаването, занаятите и културата. В същото време останалите големи градове в Далмация, като Задар, Сплит, Трогир, Шибеник, влизали в територията на венецианска Далмация. Като част от венецианските балкански владения те изгубили самостоятелната си политическа роля.

Официалният език в дубровнишката република бил латинският. На този универсален за католическа Европа език се съставяли текстовете на официалните документи, на него се протоколирали заседания на трите съвета. В областта на морското дело широко се използвал италиански език. Повече от жителите на малката сухопътна територия и отчасти на града знаели и използвали славянски език във варианта, говорен в останалите хърватски и в прилежащите сръбски земи. И най-накрая, дубровнишкият Голям съвет напразно се опитвал да въведе като официален едно специфично далматинско наречие, наричано “илирийски език”. Преплитането на толкова много езикови традиции в малката територия на Дубровнишката република било символ на нейната отвореност към околния свят, на която тя до голяма степен дължала своето материално благополучие.

 

 

Падения и възходи в навечерието на голямото нашествие

 

При управлението на император Андроник III Палеолог (1328-1341 г.) завършил процесът на превръщане на Византия в балканска държава. След няколко неуспешни опита да си върнат Мала Азия ромеите окончателно се отказали от тази традиционна за тях територия. В нея неограничени господари станали мюсюлманските бейове, сред които все повече и повече изпъквал емирът Осман, владетел на малоазийските подстъпи към Дарданелите. За сметка на това императорът и неговото обкръжение, сред което се отличавал младият, амбициозен и талантлив тракийски аристократ Йоан Кантакузин, хвърлили усилията си да съберат разпиляното балканско наследство на Византия. В това отношение били постигнати значителни за тогавашните византийски възможности успехи. Те показвали, че Византия би могла да има бъдеще като средноголяма балканска държава с имперско минало и название, но без имперско бъдеще.

Най-големи успехи император Андроник III Палеолог постигнал по отношение на все още съществуващите към началото на неговото управление гръцки държави в Тесалия и Епир. Тесалия била присъединена към Византия без проливане на кръв, след като през 1333 г. умрял нейният владетел Стефан Гавриелопулос. Малко по-трудно същата операция била повторена в Епир след смъртта на неговия владетел Йоан II Орсини през 1335 г. Византийската войска, която се състояла почти изцяло от турски наемници, успяла да подчини областта. Завладени били и части от Южна Албания. Неутрализирани били опитите за провокиране на антивизантийско въстание в Епир, в основата на което стояли местната управляваща династия Орсини, Анжуйците от Италия и титулярната латинска императрица на Константинопол Катерина дьо Валоа. След близо 130 годишно “отсъствие”, земите в Континентална Гърция отново се върнали под властта на Константинопол. По същото време каталанските владетели в Атика и франките в Ахейското княжество изявили готовност да се признаят за васали на императора. “Ако това стане - отбелязал в мемоарите си неговият пръв съратник Йоан Кантакузин, - ромейската държава ще се простира, както в стари времена, без прекъсване от Морея до Византион (Константинопол). Той като че ли не осъзнавал, че успехите се дължали не на силата на Византия, а на слабостта на нейните противници. Всъщност големите изпитания за ромеите тепърва предстоели.

През лятото на 1341 г. неочаквано починал император Андроник III Палеолог. Противоречията около съставянето на регентството на малолетния му син бързо прераснали в гражданска война, която продължила цели шест години. В нея една срещу друга, но с непознато преди ожесточение застанали двете традиционни групи на византийската аристокрация: столичното чиновничество и поземлените магнати. Водачи на първите били майката на малолетния император Ана Савойска, великият дукс Алексий Апокавк и патриарх Йоан Калекас, а на вторите - Йоан Кантакузин. В предишните векове противоречията в средите на аристокрацията представлявали борба за пътища на развитие. Към средата на 14. век бъдещето на Византия вече не зависело от победата на едните или другите, а от това, как ще се развие мюсюлманският свят в Мала Азия и християнският свят на Балканите. Затова гражданската война изтощила докрай остатъците от империята и изходът от нея не водел Византия по спасителен за нея път. От 1341 г. насетне нещастията следвали едно след друго с ужасяваща за ромеите последователност.

Първо, и двете враждуващи групировки използвали без особени колебания мюсюлмански наемни отряди. Те идвали в Тракия, изпълнявали наемните си задължения и обикновено се самовъзнаграждавали с грабеж на местното население. След 1344 г. Йоан Кантакузин започнал да използва и османски наемни отряди, с което улеснил и ускорил тяхното трайно стъпване на балканска земя.

Второ, балканските съседи на Византия и особено сърбите се възползвали от обстановката и завладели обширни балкански територии. По този начин империята не само не се разпростряла от “Морея до Византион”, но отново се превърнала в конгломерат от малки разпокъсани парчета земя около столицата, около Солун и в Морея.

Трето, по време на гражданската война на много места в Тракия избухнали социални брожения. Недоволството на градските и селските жители прераснало в погроми над имения на поземлената аристокрация. Според сведения на съвременници много от жителите на тракийските градове си набавяли средства за живот чрез взаимен грабеж. Политическата анархия в остатъците от византийските владения достигнала неподозирани дори и за препатилите ромеи мащаби.

Четвърто, дори и след края на гражданската война през 1347 г. обстановката във Византия не се успокоила. В нейните земи започнала да върлува чумната пандемия “Черната смърт”, която предизвикала ужасяващо висока смъртност сред населението на градовете и на равнините в Тракия. Около времето, когато отминавала първата чумна вълна, в Галиполския полуостров трайно се настанили османските турци и започнали своята експанзия на балканска земя. В земите на Тракия, където първо настъпили, нашествениците срещнали обезлюдена и опустошена земя и отчаяни от нещастията хора, повечето от които се били примирили с ударите, които им нанасяла съдбата. Тези обществени настроения били подсилвани от мистицизма на духовниците-исихасти, които по това време взели надмощие във византийската църква. За тях нещастията били наказания, изпратени свише, заради човешката греховност. Затова османските турци бързо успели да овладеят обширен балкански плацдарм. В десетилетията след края на гражданската война и началото на османското нашествие историята на Византия представлявала дълъг низ от нещастия. Разделена на три малки парчета земя без сухопътна връзка помежду им, тя продължавала да живее на ръба на катастрофата. Това, което удължавало агонията, било смесица от здравината на стените на Константинопол, отдалечеността на владенията й в Морея и множеството противоречиви интереси, които все още се сблъсквали в останалите под византийска власт територии.

Всичко, което ставало във Византия през втората четвърт на 14. век, било използвано умело от сръбския владетел Стефан Душан за разширяване на неговата държава. Действията на този най-известен представител на династията Неманичи били изцяло съобразени с експанзионистичните стремежи на сръбските властели. Цялата обстановка на Балканския полуостров тласкала сръбското разширение на юг, към остатъците от византийски владения в Македония, Албания, Епир и Тесалия. В същото време сръбският владетел обръщал малко внимание на населените със сърби земи на север. Там все по-уверено налагали своята власт босненските владетели.

В първите години след идването си на власт крал Стефан Душан положил усилия за подобряване на отношенията с България. Българската държава бързо и решително се справяла с вътрешните последици от поражението си при Велбъжд. Българският цар Иван Александър (1331-1371 г.) все пак осъзнавал, че е практически невъзможно да спре сръбското настъпление към “Долната земя” (така българите от това време наричали Македония). Постъпвайки като политик-прагматик, той предпочел да подобри отношенията си със Сърбия и да си осигури свобода за действия в Тракия. През 1332 г. се осъществило българо-сръбско сближение, скрепено с брак на крал Стефан Душан със сестрата на българския цар Елена. Заедно с нея в Сърбия се озовали нейният брат Йоан Комнин Асен и нейната сестра Теодора. Българо-сръбските отношения останали принципно добри през целия период на сръбската експанзия в южна посока.

В периода 1332-1334 г. сърбите подновили настъпленията си в Македония. Те се възползвали от услугите на византийския ренегат от кумански произход Сигриан, който отлично познавал системата от византийски крепости в тази част на Балканския полуостров. Без да срещнат особена съпротива те - вече трайно - овладели Струмица, Прилеп, Охрид и Костур. Каквото и да ставало в следващите десетилетия, тези градове никога повече нямало да се върнат под византийска власт. Византийският император бил принуден да признае тези завоевания, защото по същото време бил зает с присъединяването на Тесалия. Сръбският владетел оценил тази позиция и до края на андрониковото управление не подновил настъплението си към византийските територии. Той и неговото обкръжение осъзнавали, че шансовете им за по-нататъшно разширение на юг са повече от добри, затова с лекота позволили на босненския бан Степан II Котроманич да завладее Захълмието (Хум).

Решителният етап на сръбската експанзия започнал след 1341 г. и в общи линии съвпадал с времето на гражданската война във Византия. Още в нейното начало византийският аристократ Йоан Кантакузин с малка група свои привърженици потърсил убежище в Сърбия. Между него и сръбския крал бил сключен договор за съвместни действия срещу групировката на императрицата-майка Ана Савойска. Надеждите на Йоан Кантакузин били, че със сръбска помощ той ще успее да си създаде нещо като “свободна зона” в Централна и Южна Македония, от която да продължи борбата със своите противници. Между 1341 и 1343 г. обединените сили на крал Стефан Душан и на Йоан Кантакузин овладели всички останали под властта на Константинопол градове в Централна и в Южна Македония, разположени основно между средните течения на Струма и Вардар. Повечето от тях били предадени доброволно от византийските им градоначалници, които били привърженици на Кантакузин. Византийският аристократ късно осъзнал, че нямал никаква полза от съюза си със сърбите и го прекратил. В края на краищата с неговото решително съдействие сръбската експанзия набрала скорост и вече трудно можела да бъде спряна.

След като съюзът между крал Стефан Душан и Йоан Кантакузин бил скъсан, сръбският владетел се чувствал свободен сам да продължи завоеванията си. От пролетта на 1344 г. и до началото на есента на 1345 г. сърбите овладели основните градове в Южна и Югоизточна Македония: Бер, Воден, Драма, Филипи. Сръбската власт признала и управата на светогорската монашеска република. Без никакви усилия сърбите овладели и средния ръкав на Халкидическия полуостров. С падането на град Сяр в сръбски ръце през септември 1345 г. крал Стефан Душан станал господар на цяла Македония, с изключение на град Солун, околностите на града и западния ръкав на Халкидическия полуостров. И отново нито един извор от това време не е регистрирал кръвопролитно сражение или продължителна и свързана с проливане на кръв обсада на някой от завладените от сърбите градове. По същото време във византийска Тракия продължавала да бушува гражданската война и никой от византийските управляващи не могъл да реагира на сръбското настъпление. Неговата история, както и преди, била изпълнена с преговори за доброволно предаване на крепостите от страна на деморализираните от гражданската война византийски провинциални аристократи. В повечето случаи те предпочитали да признаят сръбската власт и да запазят вече придобитите си привилегии.

Успоредно с това войските на крал Стефан Душан настъпвали на югозапад и завладявали, пак без да срещнат съпротива, албанските земи. Само Драч останал под властта на Венеция, която респектирала сръбския владетел с неоспоримата си военна и политическа мощ. Опора на сръбската власт в албанските земи станали пристанищата Канина и Балона (Вльора), а във вътрешността - крепостта Берат. Албанската родова аристокрация признала сръбската власт, при условие че ще запази вече съществуващите си права.

По същия начин постъпила и гръцката аристокрация в Епир и Тесалия. Сърбите се насочили към тези територии в края на византийската гражданска война и в първата година от управлението на победилия в нея император Йоан Кантакузин (1347-1355 г.). Към 1348 г. сърбите станали господари на тези две гръцки области. Сръбските граници достигнали до Етолия (Южен Епир) и до каталанските владения в Атика. На каталаните също били отнети няколко важни гранични крепости, но улисани в други проблеми, те се примирили със загубата. Така към края на 40-те години на 14. век на Балканския полуостров се появила една от поредните регионални “велики сили”. Под скиптъра на Стефан Душан се оказали освен старите сръбски земи в Рашка, Косово и по поречието на Западна Морава, Браничево, Нишко, цяла Македония, практически всички албански земи и още Тесалия и Епир.

Още преди сръбското разширение да е достигнало максималния си предел, сръбският владетел започнал да подготвя своята опора в съществуващата сръбска държавна традиция, а още по-малко можела да бъде призната от официалната византийска власт и от константинополската патриаршия. Въпреки преживяваната дълбока криза Византия продължавала фанатично да държи на държавната йерархия, която тя самата била създала в периода на своето величие. За Стефан Душан не оставало нищо друго, освен да се позове на “българския прецедент” от началото на 10. век, според който царската титла се вземала, а не се получавала от някого. Сръбският владетел освен това можел да разчита на подкрепа от страна на българската държава и църква (по това време България с успех играела ролята на “втора Византия” по отношение на останалия православен свят). На негова страна били още две авторитетни православни институции, които били под негова власт: Света гора и Охридската архиепископия.

Осигурил си тази подкрепа, през април 1346 г. Стефан Душан свикал голям държавен събор в Скопие. На него присъствали освен сръбските властели и сръбския архиепископ Иоаникий, още българският патриарх Симеон, целият български висш клир, охридският архиепископ и представители на светогорската управа. Събралото се висше православно духовенство благословило издигането на архиепископ Йоаникий за патриарх, а той от своя страна коронясал Стефан Душан за “цар на сърби и гърци” на 16 април 1346 г. По-голямата част от традиционно настроеното сръбско духовенство не приело с ентусиазъм тази коронация, тъй като смятало, че чрез нея се нарушавал “заветът на Свети Сава”. Още в началото на 20-те години на 13. век в своите писания той твърдял, че Бог бил отредил царе само на “гърците”, т.е. на ромеите. Недоволството от царската коронация все още било приглушено заради несъмнените политически успехи на новия сръбски цар. То щяло да избие на повърхността едва след разпадането на “Душановата империя”.

Събитията в Скопие от април 1346 г. съвпадали по време със заключителната фаза на гражданската война във Византия. Затова там не реагирали на царската коронация на сръбския владетел, но, естествено, не я признали. Във Византия продължавали да титулуват сръбския владетел “крал”. Чашата на ромейското търпение обаче преляла към 1352 г., когато станало ясно, че сърбите прогонвали византийските владици от завладените земи и поставяли на тяхно място сръбски. Успоредно с това присъединените към Сърбия диоцези били давани за църковно обгрижване на новоучредената сръбска патриаршия със седалище в Печ. Тогава патриархът в Константинопол обявил сръбската църква за схизматична, а самия сръбски цар - за отлъчен. Тези действия имали малък практически ефект. Цар Стефан Душан и неговата съпруга били радушно приемани от светогорското монашество, където ръководно място заемали игумените на сръбския манастир Хилендар. Действията на Константинопол не били признати нито в Охрид, нито в Търново.

Държавата на цар Стефан Душан била огромна по територия, но крайно разнородна по етнически състав, културни традиции и обществени структури. Много трудно било земите в Албания, Сърбия, Македония и Континентална Гърция трайно да бъдат задържани под един скиптър. Осъзнавайки това, сръбският цар и неговото обкръжение направили опити да увековечат своята обширна държава, но предприетите в това отношение действия дали ограничени или нулеви резултати.

На първо място, Стефан Душан проявявал изключителна щедрост към църкви и манастири и си спечелил подкрепата на голяма част от православното духовенство. Според неговите представи създадените чрез дарения манастирски комплекси трябвало да станат опори на сръбската власт по места. Неслучайно на особено внимание се радвали онези манастири, които съхранявали паметта за видни светци, почитани от местното население: Св. Иван Рилски, Св. Йоан Богослов, Св. Прохор Пчински, Св. Яким Осоговски и др. Голяма щедрост била проявявана към манастирите в Света гора. Това трябвало да легитимира действията на сръбския цар, насочени към допълнително подкопаване на авторитета на Византия. Най-много спечелил от щедростта на Стефан Душан манастирът Хилендар. По това време неговите игумени по правило били избирани за “проти”, т.е. за ръководители на монашеската република. Хилендар затвърдил позицията си на авторитетен и богат светогорски манастир.

Успоредно с това Стефан Душан масово заселвал в новите земи и особено в Македония сръбски властели от север. Те получавали поземлени владения и административни длъжности, а роднините на царя - висши византийски почетни титли. Така се задоволявал прословутият стремеж на сръбските властели за нови земи и им се оказвала благодарност за оказаната от тях подкрепа за идването на Душан на власт. От тях се очаквало да защитават властта на сръбския цар в местата, където те били поставени за сръбски наместници. Тези очаквания на практика не се реализирали. Властелите не спрели, а напротив - ускорили със своите действия разпадането на сръбското царство. Техните синове, родени и отраснали в новите сръбски земи, проявявали безразличие към сръбската държавна традиция и сравнително лесно късали връзките си със сръбската власт Много от тях щели да се превърнат във владетели на собствени независими и полунезависими държави и държавици.

Сръбският цар и неговите властели направили частични опити за колонизация на сръбско население, които завършили с пълен провал. За да се създаде някакво единство в крайно разнородната система на управление в завладените земи, бил създаден внушителен по обем свод от закони, известен с названието “Душанов законник” (1349 г., втора редакция в 1354 г.). Като съдържание той бил толкова огромен и толкова разнолик, колкото и държавата, която трябвало да се управлява според неговите норми. Създаването на унифицирано действащо законодателство било непосилна задача предвид съществуващото разнообразие в обичайно-правните норми и в рецепцията на византийското право в различните балкански области. Поради тази причина “Законникът” се оказал по-полезен за съвременните изследователи на балканско-византийския свят от 14. век, отколкото на цар Душан и на неговите властели и чиновници по същото време.

От гледна точка на своя териториален обхват и етническа структура, както и поради набиращите скорост сепаратистични тенденции на Балканския полуостров към средата на 14. век, Душанова Сърбия не можела да бъде трайна държавна структура. Осъзнавайки колко трудно е да се управлява еднолично подобна държава, цар Стефан Душан я разделил на две големи административни области: Сърбия (северната част) и Романия (южната част). В Романия управлявал самият Душан, а Сърбия била дадена за управление на неговия син и наследник Стефан Урош.

Въпреки взетите мерки за заздравяване на държавното единство разпадането на Душанова Сърбия започнало след смъртта на цар Стефан Душан през декември 1355 г. Това ставало само броени години след като неговата държава достигнала максималния си размер. Крахът на сръбското царство не се осъществил “взривообразно”, както твърдят византийските автори от 14. и особено от 15. век, нито пък единствената причина за това били младостта и неопитността на Душановия “епигон” Стефан Урош V. Разпадането се осъществявало на етапи, в които сепаратизмът обхващал все нови и нови територии. По правило най-напред от сръбска власт се откъсвали земите от южните дялове на царството (Епир, Тесалия, Южна Македония, Южна Албания). След това сепаратизмът се разпростирал на север, за да обхване Зета, Централна и Северна Македония. Най-накрая от неговите прояви били засегнати същинските сръбски земи. В процеса на своето разпадане Душанова Сърбия дала живот на десетки по-големи или по-малки териториални княжества. През втората половина на 14. век западните и югозападните балкански земи се превърнали в най-пъстрата от политическа гледна точка балканска територия.

Първият подтик за разпадането на Душанова Сърбия дошъл от ожесточената борба за власт между сина и полубрата на Стефан Душан: цар Стефан Урош и деспот Симеон Урош Палеолог. Последният бил сръбски наместник в Епир и веднага след 1355 г. се опитал да завземе сръбския престол. Неговите опити завършили с неуспех, но основно дестабилизирали и без това формалната сръбска власт в Епир, Тесалия, Южна Македония и Южна Албания. В резултат на междуособицата в тези земи възникнали първите териториални княжества. В части от Северна Гърция и Южна Македония останал да управлява Симеон Урош Палеолог. Той си присвоил вече девалвиралата царска титла, а освен това коронясал за цар и сина си Йоан Дука. В борбата за властта в Епир се намесил наследникът на независимите епирски владетели деспот Никифор Орсини. През 1359 г. той бил убит край епирската река Ахелой от въстаналите албански племена. Южен Епир бил поделен между албанските вождове Петър Льоша и Петър Спата, които получили от цар Симеон Урош деспотски титли. Извън тяхната власт останали град Янина и областта около него. От 1366 г. там управлявал сърбинът Тома Прелюбович. Той бил типичен представител на второто поколение сръбски властели, израснали в новите земи. Около градовете Бер и Воден възникнало княжеството на Радослав Хлапен, който преди 1355 г. бил сръбски наместник в Южна Македония. В Тесалия властта преминала в ръцете на местната гръцка аристократическа фамилия Филантропини. По албанското крайбрежие, около градовете Валона, Канина и Берат, възникнало княжество, управлявано от българския велможа деспот Йоан Комнин Асен, брат на цар Иван Александър и на сръбската царица Елена. Споменатите държави възникнали спонтанно при наличието и на най-малки политически трусове. До края на 50-те години на 14. век сръбското царство загубило южната си периферия, но все още оставало внушителна по територия държава.

Сравнително по-бавно се развивали сепаратистичните процеси в Югоизточна и Централна Македония. След 1355 г. царицата-вдовица Елена се установила в град Сяр. Формално тя не се откъсвала от властта на сина си цар Стефан Урош V, но се обградила със свои приближени и постепенно създала свой владетелски двор. Откъсването на Сярската област от властта на сръбския цар станало без особени сътресения на границата между 50-те и 60-те години на века.

Значителна роля в разпадането на сръбското царство изиграли двамата сръбски велможи братята Вълкашин и Углеша. Поради тази причина в сръбската историческа традиция от по-късно време двамата братя се сочат като основни виновници за разпадането на сръбското царство и дори като физически убийци на последния сръбски цар Стефан Урош V. При управлението на цар Стефан Душан Вълкашин бил сръбски наместник във Вардарска Македония и притежавал традиционната титла “жупан”. Йоан Углеша пък бил “велик воевода” в най-югоизточните предели на царството около долното течение на река Места. Политическият възход на двамата започнал под покровителството на царица Елена. През 60-те години на 14. век те вече се били откъснали от нейното влияние и действали самостоятелно като авторитетни представители на сръбския цар Стефан Урош V в южните краища на сръбското царство. От него двамата получили висши дворцови титли. Към 1362-1363 г. Вълкашин бил коронясан за крал, а неговият брат малко по-късно бил издигнат за деспот. Формално погледнато титлата “крал” давала на Вълкашин правото да бъде наследник на сръбския цар. Той използвал това положение, за да засили своите позиции в южните предели на сръбското царство. През 60-те години двамата братя, известни от съчинението на дубровнишкия абат Мавро Орбини с общото фамилно име Мърнявчевичи, успели да създадат мрежа от разклонени роднински връзки с най-важните областни владетели в онова, което било останало от “Романия”. Онези властели, които не се подчинявали на диктата им, били принудени да напуснат южните земи и да се приберат в своите наследствени владения в същинска Сърбия. Така постъпил сръбският наместник в Охрид и Охридско севастократор Бранко Младенович и неговите синове. Под натиска на Мърнявчевичи те отново се установили в родните си земи в Косово. Управителят на областта около Радовиш - великият воевода Никола Станевич - бил принуден да изостави земите си и да се замонаши в сръбския манастир на Света гора Хилендар. В останалите земи на Македония управлявали властели, които били принудени да се признаят за васали на братята крал Вълкашин и деспот Йоан Углеша. Такъв бил например владетелят на Южна Македония с градовете Бер и Воден Радослав Хлапен. Властта на Мърнявчевичи признали и наследниците на деспот Деян, който по времето на цар Стефан Душан управлявал земите от Скопска Черна гора до Велбъжд. Тези двама властели: Йоан Драгаш и Константин Драгаш създали свое княжество в Източна и Североизточна Македония едва след 1371 г. На върха на своята мощ през 60-те години на 14. век братята Вълкашин и Углеша владеели пряко или посредством свои васали цялата територия от Скопие до Бер и Воден и от Охрид до Сяр и Филипи. Деспот Йоан Углеша успял да се добере до властта в Сярското княжество, като принудил царица Елена да се оттегли в сръбските владения в Зета. Брат му крал Вълкашин владеел пряко полосата между Скопие и Прилеп. Властта на двамата се усещала и в Зета, където през 60-те години установила своята власт фамилията Балшичи. Настъпил период, който някои изследователи на сръбското Средновековие определят като “хегемония на Мърнявчевичи”.

По времето, когато братята Мърнявчевичи установявали своята власт на юг, в същинските сръбски земи, в Зета и по албанското крайбрежие също протичали интензивни процеси на политическо обособяване. В земите на север се формирали основно три държави. Сръбският княз Лазар Хребелянович установил властта си в Моравска Сърбия с център в град Крушевац. Синът на севастократор Бранко Младенович - Вук Бранкович - образувал своя държава в Косово, чието териториално ядро се намирало в родовите владения на Бранковичи около течението на река Дреница. В Зета се издигнал местният властел от влашки произход Балша, който по времето на цар Стефан Душан владеел само едно село в околностите на град Скадар. Балша активно се включил в борбата за преразпределяне на пространството в разпадащото се сръбско царство и успял да разшири владенията си в Северна Зета. През 1367 г. той бил наследен от синовете си Страцимир, Джурадж и Балша II, които енергично и в борба с различни местни властели от албански и сръбски произход продължавали да разширяват своите владения.

В Захълмието, или Хум, независим владетел станал сръбският велможа княз Воислав Войнович, който имал владения в тази област още от времето на сръбския крал Стефан Дечански. При разпадането на сръбското царство той се опитал да реализира амбицията си да сложи ръка на богатия град Дубровник. Неговите действия в тази насока предизвикали спонтанното формиране на продубровнишка коалиция от местни властели, най-известни от които били зетските Балшичи. В края на краищата княз Воислав Войнович умрял през 1363 г., без да успее да осъществи целите си. Наследила го неговата вдовица Гоислава, която управлявала Захълмието до 1368 г. След това там своята власт наложил сръбският велможа великият жупан Никола Алтоманович.

Отслабването на авторитета и реалната власт на сръбския цар предизвикало вълна от локални борби за надмощие между представителите на албанската родова аристокрация. Някои нейни представители, като например рода Дукагини, чиито земи били разположени южно от Скадарското езеро, пострадали от експанзията на зетските владетели Балшичи. В Северна Албания пламнал конфликт между Балшичи и албанските велможи Блаж Матаранго и Карло Топия. След много усилия към края на 60-те години Карло Топия, когото венецианците наричали “dominus Albaniae”, успял да се наложи над съперниците си и да завладее Драч. Под негова власт попаднали земите на други две известни албански фамилии: Арианити и Кастриоти, разположени между бреговете на Охридското езеро и зетските земи. През 1367 г. от сцената слязъл друг известен албански велможа - Блаж Матаранго, чиито владения били разширени при разпадането на сръбското царство по поречията на реките Шкумби, Осуми и Деволи. Те били разпределени между Карло Топия и Балшичи.

Всички тези локални конфликти се развивали напълно извън контрола на все още живия сръбски цар Стефан Урош V. Във все по-епизодично издаваните от сръбската царска канцелария грамоти той продължавал да се подписва като “цар на сърби и гърци”, но в действителност нямал реална власт в нито една област от разпадащото се царство. Към края на 60-те години на 14. век сръбското царство повече не съществувало като единна държава. На негово място били възникнали серия от териториални княжества, чиито владетели продължавали ожесточено борбата за преразпределяне на територии и власт.

През 1369 г. между братята крал Вълкашин и деспот Углеша и владетелите в същинските сръбски земи избухнал конфликт. Войските на двете коалиции се срещнали през същата година на прочутото Косово поле. В завързалото се сражение победители излезли крал Вълкашин и деспот Углеша. След тази своя победа те предприели действия за увековечаване на властта си чрез създаване на своя династия. Тъй като деспот Углеша нямал живи мъжки наследници, синът на крал Вълкашин Марко (известен в българския и в сръбския народен епос като Крали Марко или Марко Кралевити) бил обявен за “млад крал”. Като такъв той получил правото да наследи своя баща и своя чичо след тяхната смърт.

А тя настъпила по-рано от очакваното и както често се случвало в тази бурна епоха - на върха на владетелската им слава. Двамата братя загинали през септември 1371 г. в сражение с османските турци край тракийската крепост Черномен. Няколко месеца след тях, в началото на декември 1371 г., умрял без мъжки наследници и цар Стефан Урош V.

Почти едновременният край на старата династия Неманичи и на братя Мърнявчевичи предизвикал нови размествания в земите на бившата сръбска държава. Центърът на власт в сръбските земи след голямото разширение при цар Стефан Душан отново се премествал на север и се концентрирал предимно в земите на Моравска Сърбия.

В процеса на своето разширение на юг сръбската държава се докоснала до една пъстра и изпълнена с екзотика балканска действителност. По това време земите в Южен и в Централен Епир били залети от прииждащи от север албански колонисти, улеснени от премахването на политическите граници. Там бързо се формирали албански поселения, управлявани автономно от свои албански вождове. Албанските агломерации в Епир бързо се включвали в борбите за власт в областта. През втората половина на 14. век нищо в Епир не можело да стане без участието на албанските вождове от фамилиите Спата и Льоша.

В Атика и в Пелопонес продължавали да съществуват двете латински княжества: Атинското херцогство, по това време вече под каталанска власт и Ахейското княжество. Политическата конюнктура след изчезването на Латинската империя влияела противоречиво на историческата им съдба. От една страна те били изолирани от онова, което ставало на Балканския полуостров. Отминали били времената, когато херцозите на Атика или князете на Ахея участвали в мащабни коалиции, помагали на латинските императори в Константинопол или се намесвали в борбите за “византийското наследство”. В условията на очерталата се през 14. век тяхна изолация управляващите в княжествата продължавали да произвеждат събития, които имали значение за тях самите, за техните роднини в Европа и за любителите на сложните генеалогични схеми. Двете латински държавици били свързани с безброй роднински нишки с различни европейски владетелски дворове. Европейските монарси все повече и повече гледали на тях като на екзотични, но периферни обекти на политически интереси. Изолацията, от друга страна, позволявала на княжествата да съществуват сравнително спокойно, далеч от политическите бури, бушуващи в околния свят.

Въпреки сложните династически плетеници около властта в Ахейското княжество през 14. век в неговото развитие отчетливо изпъкнали няколко тенденции. Първата била свързана с все още съществуващата латинска императорска титла, чиито носители периодично ставали различни владетели, свързани роднински с наследниците на Бодуен Фландърски. По правило всеки един от тях се стремял да се докопа до престола на Ахейското княжество. Като ахейски князе тези титулярни императори на Константинопол участвали в причудливи политически комбинации, които често предизвиквали резки обрати в историята на княжеството. По силата на тези комбинации управители на княжеството ставали представители на различни династии, предимно от Франция и Италия. През 70-те години на 14. век Ахейското княжество било дадено срещу годишна рента от 5000 дуката за управление на великия майстор на хоспиталиерите от остров Родос Хуан Фернандес де Ередия.

Втората важна тенденция в развитието на Ахейското княжество била свързана с все по-важната роля на флорентинската банкерска фамилия Ачайуоли в неговата съдба. Първоначално нейни представители се озовали в Пелопонес по настояване на латинската императрица Катерина дьо Валоа през 30-40-те години на 14. век, за да помогнат за стабилизиране на финансите на княжеството. Впоследствие различни представители на тази фамилия се сдобили с наследствени владения, предимно в областта на Коринт и бързо успели да монополизират политическата власт. В началото на 15. век Ачайуолите достигнали върха на влиянието си, след като се добрали до властта и в Атинското херцогство.

На трето място, през четиринайсети век на територията на Ахейското княжество се засилили центробежните тенденции. След като то загубило политическата си роля и перспективата да осигурява кариера и увеличаване на владенията на своите благородници, владетелите на отделните баронии започнали да търсят покровителство от чужди владетели. В зависимост от обстановката те го намирали ту във Византия, ту от владетелите на остров Майорка, които били роднини на Вилардуените, ту от Апостолическия престол. С течението на времето Ахейското княжество се превърнало в общност от полунезависими феодални владения, които вече се наричали не “баронии”, както в ранния период, а “кастелании”.

През 1311 г. Атинското херцогство попаднало под властта на “Каталанската компания”. Нейните водачи веднага се опитали да се поставят под сюзеренитета на някоя влиятелна европейска династия, за да излязат от изолацията, в която били изпаднали след многогодишните си грабежи в Тракия, Македония и Континентална Гърция. В продължение на десетилетия техни сюзерени били арагонските крале на Сицилия, които владеели острова след драматичните събития там през 1282 г. Те обикновено определяли своите синове и наследници за титулярни херцози на Атина, и изпращали испански благородници като реални управители на херцогството. Тези управители с всички сили се опитвали да въведат в неговото управление елементи от устройството и законодателството на Каталуния и Арагон. След 1377 г. за кратко време Атинското херцогство признало сюзеренитета директно на арагонския крал Педро IV.

Макар и ограничена по обхват, територията на херцогството често ставала арена на ожесточени военни сблъсъци и борби за власт. Първоначално неговите нови каталански господари трябвало да отбиват претенциите на френската фамилия дьо Бриен, която се смятала за законен негов владетел. След това в земите му се появила агресивна група наварски наемници, а след тях претенции за херцогството предявил флорентинецът Нерио Ачайуоли. През 1388 г. след близо тригодишна обсада войските на Ачайуоли успели да превземат античния акропол на град Атина. Той все още се издигал почти непокътнат, без да е изпробвал върху себе си силата на откритията на европейското военно дело от 14. век: барута и огнестрелното оръжие. Улисани в борби за власт, французи, каталани, наварци и флорентинци като че ли не обръщали внимание на това, което ставало на север от тях. В края на 40-те години на 14. век сърбите изтласкали каталаните от крепостите Фарсала, Домокос, Гардики и Ликония. Те повече никога не се върнали под скиптъра на Атинското херцогство, дори и в периода на разпадане на сръбското царство. Към края на века до северните граници на херцогството се появили първите османски завоевателни отряди. Борбата с новите пришълци била неравна и за владетелите на херцогството не оставало нищо друго, освен да очакват благоприятен за себе си развой на събитията на Балканския полуостров.

През втората четвърт на 14. век започнал възходът на босненската бановина. Той бил елемент от характерната за този период тенденция към укрепване на държавността в северните и северозападните балкански земи. За разлика от Сърбия или от Влашкото воеводство босненският държавно-политически възход се осъществявал под унгарска егида. Босненският бан Степан II Котроманич от началото до края на своето управление не прекратил васалните си отношения спрямо унгарската корона.

Събитията от края на 13. и началото на 14. век довели до някои положителни последици за развитието на Босна. Завладените от хърватските Шубичи босненски земи за пръв път излезли от изолацията и се оказали въвлечени в търговски оборот с далматинските градове. Към средата на 14. век в Босна започнали да работят първите сребърни рудници, разположени по западните склонове на планината Капаоник. И тук, както и в Сърбия, те били разработвани с помощта на саси-рудари. Добивът на сребро, който в следващите десетилетия постоянно се увеличавал, накарал околния свят да гледа на Босна не само като на еретическа територия, но и като на земя, с която може да се развива печеливша търговия. Освен това благоприятната конюнктура, която се създала по босненските граници по време на управлението на бан Степан II Котроманич, била успешно използвана от него за разширяване на босненската територия.

Босненското разширение започнало още в хода на сръбската междуособица, противопоставила един срещу друг кралете Стефан Милутин и Стефан Драгутин. Босненският бан успял да завладее областите Усора и Соли, които преди това били част от държавата на “сремския крал”. Бан Степан II Котроманич активно подкрепял унгарския крал Шарл Роберт в борбата му с хърватската аристокрация. Като отплата кралят поощрявал разширението на Босна в бившите владения на Шубичи, Качичи и други по-незначителни хърватски фамилии. Възползвайки се от това, банът овладял земите в Дони край и областите Крайна и Завършие (северно от Крайна). Най-големият успех обаче било присъединяването на поречието на река Неретва към босненската бановина. По този начин тя си осигурила достъп до далматинското крайбрежие в непосредствена близост до Дубровник. Близо до устието на Неретва босненците основали град Дриево, който се превърнал в основно дебуше за внос и износ на стоки за и от Босна. В Дриево била организирана първата босненска митница, която в началото на своето функциониране осъществявала годишен оборот от около 6000 перпери. В следващите години, когато през Дриево започнали да се изнасят големи количества босненско сребро, този годишен оборот нараснал многократно. В този период финансите на босненската бановина били поверени на представители на которската фамилия Бучич. Нейни представители дълги години били наследствени босненски протовестиарии и благодарение на умението си да боравят с пари въвели ред в босненските държавни финанси.

През първото десетилетие на своето управление бан Степан II Котроманич удвоил територията на своята държава. Той нито веднъж не изменил на своя сюзерен - унгарския крал - и го подкрепял във всичките му основни начинания на Балканите. Така например босненският бан участвал активно на унгарска страна в борбата за завладяване на Южна Далмация и в частност на Дубровник. През 1358 г., когато Степан II Котроманич бил вече покойник, Унгария излязла победител в тази борба и Дубровник преминал под нейна власт. Може би най-големия си семеен и политически успех, който щял да има важно значение за бъдещето на Босна, бан Степан II Котроманич постигнал в последната година на своето управление (1353). Тогава неговата дъщеря Елисавета се омъжила за унгарския крал Лайош Велики (1342-1382 г.). За пръв път босненските Котроманичи се сродявали с известна европейска династия, чийто представител при това бил един от най-известните и могъщи европейски владетели през 14. век.

Разширението на Босна усложнило религиозната обстановка в страната. Към ядрото от най-недостъпните планински области, в които през 13. век се съхранила босненската държавност и които били средоточие на босненската ерес, се присъединили територии с католическо и православно население. В Босна се оформили три конфесионални области, т.нар. ’’босненска църква” преобладавала в централните планински райони. В северозападните краища, в Крайна и Завършие, надмощие имала католическата църква, а в източните, югоизточните и южните области - православната. Бан Степан II Котроманич, който самият имал по-силни симпатии към православието, осъзнавал, че най-голямата опасност за Босна е тя постоянно да бъде заклеймявана като страна на еретици. Поради тази причина той се опитвал да балансира между отделните конфесии. През 1342 г. банът допуснал францисканският орден да създаде свой викариат в Босна. В същото време поддържал сърдечни отношения с православните епископии на своя територия, които той “придобил” от земите на “сремския крал” Драгутин. Степан II Котроманич се стремял освен това да не създава конфликти с водачите на “Босненската църква”. Така той успял да осигури временно спокойствие в своята пъстра в религиозно отношение държава. Разделянето й на “конфесионални зони” обаче представлявало “бомба със закъснител” и щяло да играе важна роля в бъдещото босненско развитие.

Разпадането на сръбското царство през третата четвърт на 14. век, ангажирането на унгарския крал Лайош Велики в европейските дела и увеличаващият се добив на босненско сребро стояли в основата на големия държавно-политически възход на Босна след средата на четиринайсетото столетие. Той съвпадал с управлението на босненския бан и крал Твъртко (1353-1391 г.).

В началото на това дълго управление нищо не предвещавало, че Твъртко I ще е най-успешният босненски средновековен владетел. Той поел босненското държавно кормило едва петнайсетгодишен. Тъй като в Босна все още нямало ясни правила за наследяване на престола, Твъртко бил избран за бан от събора на босненските властели. Той бил племенник на покойния бан, а по женска линия бил потомък на хърватските Шубичи. Неговите родители Владислав и Елена Шубич управлявали Босна в първите години след Твъртковата интронизация. На тях се паднала трудната задача да накарат босненските властели по места да признаят новия бан. Това ставало чрез организиране на серия от локални властелски събори, на които представителите на набиращата сила и самочувствие босненска аристокрация се признавали за васали на бан Твъртко и на неговото регентство.

Първоначално босненският бан бил принуден още по-стриктно да се съобразява с волята на своя унгарски сюзерен. Крал Лайош Велики продължавал акцията на своя предшественик за възстановяване на унгарския кралски домен. От неговите действия пострадала и Босна, тъй като нейният владетел бил принуден да върне на унгарците придобитите владения на Шубичи. По този начин в унгарски ръце, макар и временно, попаднала западната част на областта Хум. Отстъпването на тези земи било оформено като зестра за босненската съпруга на унгарския крал. Доста безцеремонно крал Лайош Велики отнел от Босна и областта Дони край. В замяна на това той потвърдил владетелските права на бан Твъртко, но също така и на брат му Вук. Последният имал статут на “млад бан” - титла, която му осигурявала право да бъде наследник на босненския престол. Това формално признание на владетелски права било обвързано с още по-точно определяне на васалните задължения на босненските владетели спрямо унгарската корона. Босненският бан и брат му трябвало посменно да пребивават в унгарския кралски двор, което давало силни козове на унгарците за намеса в босненските дела. Освен това и двамата били задължени под страх от организиране на унгарски кръстоносен поход в Босна да полагат усилия за изкореняване на босненската ерес. Въпреки че босненският бан и брат му приели всички тези условия, през 1363 г. унгарски войски нахлули на босненска територия. Настъплението им там било част от общото активизиране на унгарската балканска политика, жертва на което през 60-те години на 14. век станало и българското Видинско царство. Босненците оказали неочаквана за унгарците упорита съпротива и принудили войската им да напусне територията на бановината.

Въпреки този успех нито бан Твъртко, нито неговите роднини се чувствали сигурни в своите владения. За да неутрализират унгарската заплаха, те направили постъпки за получаване на венецианско гражданство през 1364 г. През този период право на политическо убежище във Венеция или в Дубровник търсели много балкански аристократи и владетели, които не се чувствали сигурни в своите владения. Републиката на Свети Марко отговорила положително на тези постъпки и от своя страна се опитала да реши някои от съществуващите проблеми в босненско-венецианските отношения. Венециански пратеници се оплакали на бана, че на негова територия се произвеждали имитации на венециански монети. По това време венецианският дукат имал славата на “универсална валута” в целия Средиземноморски басейн. Дубровнишката управа пък се жалвала, че нейни търговци били нападани и ограбвани в босненските земи. Всъщност за всички било ясно, че отговорни за тези постъпки били непокорни босненски властели, над които бан Твъртко нямал реална власт. Той все още не контролирал цялата територия на босненската бановина.

В резултат на венецианските и дубровнишките оплаквания бан Твъртко се опитал да води политика на “твърдата ръка” и да въведе ред в своите владения. Опитът му завършил с пълен провал. Босненските властели просто го свалили от престола и поставили на негово място “младия бан” Вук. Твъртко и майка му Елена Шубич били принудени да търсят убежище при своя сюзерен крал Лайош Велики. С негова помощ детронираният босненски бан се установил в Северна Босна. Към 1366 г. пак с унгарска помощ той установил надмощие над брат си и го принудил да търси убежище в Дубровник. Към 1367 г. Твъртко I успял да възстанови властта си в по-голямата част от босненската бановина.

Междуособицата от 1366-1367 г. отбелязала края на първия, общо взето неуспешен период от управлението на бан Твъртко I. Към това време, изглежда, завършил продължителният и изпълнен с причудливи зигзаги процес на привличане на босненските властели на негова страна. Освен това обстановката в Унгария и на Балканския полуостров станала изключително благоприятна за босненската държава. Крал Лайош Велики все повече затъвал в борбата за полската корона и проявявал все по-слаб интерес към събитията на Балканите. Босненският васалитет спрямо унгарската корона станал толкова формален, че отхвърлянето му било безсмислено в практически план. Разпадането на сръбската държава вече било факт. Крахът на сръбското царство превръщал босненския бан във владетел на най-обширната по територия държава в западните балкански земи. Въпреки това пред него се отваряла перспективата за още териториални придобивки. От края на 60-те и началото на 70-те години на 14. век започнало бурното териториално разширение на Босна. То продължило до края на Твъртковото управление.

Босненската бановина активно се намесила в преразпределянето на сръбските територии, започнало след гибелта на братята Вълкашин и Углеша. През 1373 г. обединените сили на бан Твъртко, на сръбския княз Лазар и на зетския владетел Джурадж II Балшич разбили отрядите на великия жупан Никола Алтоманович. Земите на великия жупан били поделени между победителите така, че в босненска територия се оказали териториите между теченията на реките Дрина и Лим. Там се намирал прочутият сръбски православен манастир Милешево, в който с особена ревност се съхранявали мощите на сръбския светец Сава. Една година след този значителен успех бан Твъртко I се оженил за Доротея, дъщеря на видинския цар Иван Срацимир. В конкретния момент този династически брак като че ли показвал общата решимост на двете държави да се противопоставят на евентуална унгарска експанзия.

В процеса на разпадане на сръбското царство в Босна намерили убежище много сръбски властели. Някои от тях се издигали до важни постове в босненската държава и привнесли в нея елементите на сръбската държавна идеология. Така например сръбският властел Владое, който заемал поста босненски логотет, внушил на босненския бан идеята, че той трябва да се короняса за сръбски крал. Това било възможно и от генеалогична гледна точка, тъй като посредством майка си бан Твъртко се падал потомък на “сремския крал” Драгутин, т.е. на Неманичи. Всъщност след декември 1371 г. той се явявал единственият високопоставен потомък на сръбската династия. Според логотет Владое Твъртковата коронация трябвало да доведе до обединение на босненските и сръбските земи. Двойната босненска владетелска корона, т.нар. “двоструки венац”, която по принцип показвала васалитета на Босна спрямо Унгария, вече трябвало да символизира създаването на обединена сръбско-босненска държава.

Идеите на логотет Владое импонирали както на босненския бан, така и на голяма част от сръбските и босненските властели. На 26 октомври (Димитровден) 1377 г., най-вероятно в манастира Милешево и то над мощите на Св. Сава, бан Твъртко бил коронясан за сръбски крал. Заедно с това той възприел титулярното име Стефан. Пълната му титла вече гласяла “Стефан Твъртко, по Божия милост крал на сърбите, на Босна, Поморието и на Западните земи”. Всички следващи босненски владетели щели да запазят кралската титла и официалното “кралско” име Стефан.

Коронацията на босненския владетел Твъртко за сръбски крал дошла в момент, когато в сръбските земи протичали сложни процеси на интегриране и на вторично разпадане на съществуващите държави. Някои от владетелите в сръбските земи, като например княз Лазар и Вук Бранкович, демонстрирали уважение към “старшинството” на крал Твъртко. Други, като например Джурадж II Балшич не признавали неговата кралска титла. В критични моменти за сръбските и босненските земи, каквито настъпили с разширяването на османската експанзия, крал Стефан Твъртко се опитвал да играе ролята на върховен сюзерен и координатор за сръбските земи. Нещата се усложнявали от обстоятелството, че той бил същевременно и унгарски васал. Теоретично тази сложна система от сюзеренно-васални връзки би трябвало да свързва сръбските и босненските земи с унгарската корона. На практика обаче всеки един от областните владетели в тях ревниво защитавал своя суверенитет. Интересно е, че редица държави като Дубровник, Унгария, Венеция и някои италиански градове признавали кралската титла на Твъртко и в някои случаи го приемали за официален сръбски владетел. В кореспонденцията си с него те официално го наричали “крал на Рашка”.

След коронацията от 1377 г. в босненския кралски двор започнали да проникват длъжности и титли, характерни за сръбската държавна традиция. Някои от тях били традиционни, други - заимствани от Византия. Тези влияния били повърхностни и не успели коренно да променят вече създадената босненска държавна структура. Както и преди, тя си оставала различна от онова, което виждаме във “Византийската общност”. С неуспех завършил опитът на крал Твъртко да приложи на босненска почва неманичката идея за “светородната династия”. В Босна нямало силна православна традиция, нито силен православен клир, които да подкрепят и доразвият идеята и практиката за канонизация на владетелите. А и нейното евентуално налагане би засилило религиозните търкания между отделните босненски конфесионални области.

Във външнополитически план основната грижа на крал Стефан Твъртко била да осигури сигурен достъп на своята държава до Адриатическото крайбрежие. Това се налагало от разширяващото се производство на сребро, което намирало добър прием на Апенинския полуостров. Кралят се възползвал от войната между Генуа и Венеция (т.нар. “война Киоджа”) и сложил ръка на обширно крайбрежно пространство между околностите на Дубровник и Которския залив. На входа на залива той основал ново пристанище, наречено Нови (днешния Херцег Нови). Крал Твъртко се опитал да създаде босненски флот, като купувал кораби от Венеция. Този опит не дал трайни резултати, защото далматинското крайбрежие и адриатическите морски простори вече били поделени между старите морски сили в региона.

Особено успешни за босненския владетел били годините след смъртта на унгарския крал Лайош Велики (1382 г.). Първоначално той не отхвърлял своя сюзеренитет спрямо унгарската корона, защото след 1382 г. в Унгария на практика управлявала неговата братовчедка Елисавета. Когато след петгодишни кървави борби на унгарския престол застанал Жигмонд (Сигизмунд) Люксембургски, крал Твъртко I се наредил в лагера на неговите противници и обявил своя васалитет за прекратен. В останалите четири години на своето управление той разширил босненската територия в Далмация и в части от Славония. Неговата власт признали редица далматински градове, между които Сплит, Трогир и Шибеник. Крал Твъртко I вече се титулувал “В Христа Бога крал на Рашка, Босна, Далмация, Хърватия и Приморието”. Когато през 1391 г. той склопил очи, босненската държава била достигнала максималния си обхват. Макар и огромна по територия от гледна точка на тогавашните балкански разбирания, босненската държава продължавала да страда от иманентно присъщата й липса на вътрешно единство. Затова в края на 14. и в началото на 15. век Твърткова Босна щяла да последва съдбата на Душанова Сърбия и да се разпадне на отделни владения.

Не така бляскаво, но за сметка на това по-стабилно се развивало Влашкото воеводство след средата на 14. век. Тази млада балканска държава все още не познавала проблемите на своите южни и западни балкански съседи и нямала сериозни проблеми със съхраняването на държавното единство. Основна грижа на воеводата Николае Александру (1352-1364 г.) била да затвърди принадлежността на своята държава към византийско-православната общност чрез уреждане на проблема с църковната организация на воеводството. Въпреки че връзките на влашките земи с Търновската патриаршия имали стари традиции, влашкият воевода, подобно на повечето други балкански владетели от това време, потърсил църковно сближаване с Константинополската патриаршия. Тя все още запазвала престижа си на най-авторитетна православна институция. По искане на воеводата Николае Александру константинополският патриарх учредил митрополитска катедра в тогавашната влашка столица Арджеш. Влашкият владетел проявявал подчертан интерес към светогорските манастири и се опитвал да си извоюва ктиторски статут в авторитетния светогорски манастир Кутлумуш. Въпреки това българското църковно и книжовно влияние продължавало да бъде силно, още повече че официалният език в богослужението във влашките църкви и във воеводската канцелария бил старобългарският.

Развитието на балканските общества и държави през четиринайсетото столетие било твърде разнообразно и динамично. Каквито да били постиженията или неуспехите на отделните държави, те все повече губели историческата инициатива. На Балканския полуостров вече съществувала една нова държава, чиято експанзия щяла да прекрои политическата му карта през следващите десетилетия. Това била държавата на османските турци.

 

Regnum Albaniae на Шарл д Άнжу и още за албанците през 13. -15. век

 

През цялата епоха на Средновековието албанските земи се развивали по доста особен начин. Върху тяхната съдба влияние оказвали множество специфични фактори от географски, геополитически, демографски и религиозен характер. По принцип “албанският феномен” показвал особености, характерни за повечето планински общества в Европа. Албанските общности били до голяма степен изолирани от живота на големите центрове на власт и за тях се знаело твърде малко. Високо в планините патриархалният характер на общественото развитие се запазвал дълго, дълго се съхранявала и родовата организация на обществото. В тези условия възникнала и съществувала особена по своя вид аристокрация. Тя осъществявала своята власт по места, като разчитала не толкова на поземлена собственост, богатство или връзка с определена държавна йерархия, а на здравата си връзка с родовите структури.

Част от албанските земи се намирали в края на трасето на пътя Via Egnatia. От пристанището на Драч и през отсечката Драч-Охрид трябвало да мине всеки търговец, пратеник, мисионер или нашественик, идващ от Апенинския полуостров и възнамеряващ да стигне до Солун или до Константинопол. Не е никак случайно, че албанските земи най-често влизали в “исторически оборот” в периоди на противопоставяне между някоя от средновековните държави в Апулия или Сицилия, от една страна, и Византия, от друга. Освен това в албанските земи, макар и малки по площ, съществували множество разнообразни разделителни граници. Доста ясно била очертана границата между планинска и крайбрежна Албания. В планините господствал родово-патриархален дух, докато крайбрежните градове се развивали интензивно под влияние на конюнктурата в Адриатика и Средиземноморието. Албанските земи били разделени на две конфесионални зони: католическа на север и православна на юг, като границата между тях минавала по течението на река Шкумби. В тази сложна религиозна обстановка хората и аристократите в различните краища на страната често показвали “религиозно” предпочитание към бушуващите на тяхна територия конфликти. Албанците католици по-охотно приемали властта на различни италиански владетели, докато южните православни албанци по принцип предпочитали властта на Византия. И накрая съществувала и ясно изразена диалектна граница между северните албанци - т.нар. “геги”, и южните албанци - “тоски”.

В демографско отношение албанските земи се развивали на приливи и отливи. В периоди на демографски ръст се създавали условия за миграция на населението към равнините по морския бряг или към съседни територии. На няколко пъти в историята на Балканския полуостров албанският елемент създавал своя диаспора, която променяла етническия облик на редица балкански региони.

След драматичните събития от 1261 г., свързани с възстановяването на Византия, албанските земи се оказали въвлечени в голямата борба за “византийското наследство”. На албанска територия се сблъскали интересите на възстановената Византия и на новия владетел на Апулия, Калабрия и Сицилия Шарл д’Анжу.

През 1266 г. по настояване на папа Климент IV Шарл д’Анжу, който бил граф на Прованс и брат на френския крал Луи IX, дошъл с войски на Апенинския полуостров, за да прогони оттам владетелите от неугодната за Папството немска династия Хохенщауфени. Всъщност Хохенщауфените владеели бившите нормански владения в южните части на Апенинския ботуш. Кампанията на френския принц била успешна и държавата на Хохенщауфените престанала да съществува. Вместо тях на престола на Кралство Сицилия се възкачил Шарл д’Анжу. Той веднага и твърде активно се включил в борбата за “византийското наследство” и в продължение на близо петнайсет години бил основен организатор на всички антивизантийски коалиции.

Юридическа основа за претенциите на Шарл д’Анжу към териториите на Византия му давал договорът, подписан между него и титулярния латински император Бодуен II през 1267 г. в папския дворец във Витербо. По силата на този договор новият владетел на Сицилия и Южна Италия получил владетелски права върху Гърция и гръцките острови. С присъщата си енергичност Шарл д’Анжу се заел да установи реалната си власт в тези земи. Това предизвикало продължителен конфликт с възстановена Византия, в който на анжуйска страна се включили почти всички балкански държави.

Междувременно Шарл д’Анжу продължавал да овладява бившите територии на Хохенщауфените. Тази династия била успяла, възползвайки се от анархията на Балканския полуостров през първата половина на 13. век, да сложи ръка върху важните пристанищни градове по албанското крайбрежие Вльора (Валона) и Канина, както и върху земите по течението на река Осуми до крепостта Берат. Между 1266 и 1271 г. тези земи паднали под властта на Шарл д’Анжу. Веднага след това той възложил на преминалия на негова страна италиански благородник Гарние Алеман, бивш управител на остров Корфу, да продължи със завладяването на крайбрежните крепости в Северен Епир и в Южна Албания. Към 1272 г. в резултат на успешните действия на Гарние Алеман под властта на Шарл д’Анжу се оказали значителни области от южното и централното албанско крайбрежие. Това му дало основание през същата година да прибави към титлата си “крал на Неапол и Сицилия” още крал на “кралство Албания” (Regnum Albaniae). Териториалното ядро на това “кралство” се намирало в триъгълника Драч (Дуръси) – Берат - Валона.

За управител на албанските си владения кралят назначил италианеца Газоне Кинардо, който получил титлата “генерал-капитан на кралство Албания”. За представителите на тази фамилия албанските земи били добре познати, тъй като нейни представители и преди това управлявали албанските територии на Хохенщауфените. Властта на “генерал-капитана” се осъществявала с помощта на отряди от арабски наемници, командвани от военен предводител с титлата “маршал на кралство Албания”. За такъв бил определен друг италианец-Джилемо Бернарди.

Повечето от албанските велможи в “кралство Албания” признали новата власт. Те получили от новия си сюзерен добре познатата за тях византийска титла “севаст”. По този начин Шарл д’Анжу показал, че не само има претенции да владее територията на Византийската империя, но е усвоил елементи от късно византийската титулярна практика. В късна Византия длъжностната титла “севаст” била давана на началниците на отделни етнически групи, установили се на имперска територия. В текстовете на издадените по този повод анжуйски грамоти за пръв път срещаме имената на албански велможи, чиито фамилии за в бъдеще щели да играят основна роля в историята на албанските земи. Така например става ясно, че родовите владения на известната по-късно фамилия Гропа се намирали по западните брегове на Охридското езеро.

Първият представител на фамилията - севаст Павел Гропа - се споменавал в анжуйска грамота от 1273 г. В подобни грамоти се срещали имената и на представители на фамилията Музаки, чиито владения били разположени в равнината Мюзекея. През 70-те години на 13. век анжуйски грамоти и титлата “севаст” получили и представители на фамилиите Арианити и Йонима с владения в Централна Албания. По-късно на историческата сцена щели да се появят и представители на фамилиите Кастриоти, Топия, Матаранго, Дукагини, Куртик, Спата, Буя, Заневиси и др.

Италианските управители на “кралство Албания” добре познавали нравите на албанските си поданици, поради което взели допълнителни мерки за осигуряване на верността на видните албански родове. В общество със силни родови традиции най-сигурният начин за това не било даването на клетва или на титли, а вземането на заложници. Така всяка албанска фамилия, която признала анжуйската власт, трябвало да даде заложници като гаранция за своята лоялност.

Анжуйската власт в албанските земи продължила не повече от 10-11 години. След прочутото антианжуйско въстание в Палермо от 1282 г., известно като “Сицилианска вечерня”, анжуйците загубили балканските си владения. По времето, когато византийците възстановявали своята власт в албанските земи станало ясно, че южните православни албанци, които диалектно принадлежали към групата на “тоските”, предпочитали властта на империята. Противно на тях северните албанци-католици, принадлежащи към диалектната група на “гегите”, показвали предпочитания към католическите владетели на Апенинския полуостров. По този начин вътрешните разделителни граници в албанското пространство за пръв път изкарали наяве една особеност на албанското развитие: силен регионализъм, основан на диалектни, религиозни и родови различия.

И византийската власт в албанските земи не продължила дълго. От началото на 14. век те станали обект на експанзията на Неманичка Сърбия. Албанските земи били завладявани на етапи в посока от север на юг и в средата на века попаднали изцяло в обширното царство на Стефан Душан. След неговото разпадане политическата власт в албанските земи била поделена между вече набралите мощ и самочувствие представители на албанската родова аристокрация.

Впрочем от края на 13. та чак до първата половина на 15. век албанските земи изживявали истински демографски бум. Населението нараствало с бързи темпове и бедните на обработваема площ планински области не били в състояние да му осигурят достатъчно средства за съществуване. Появила се “екзистенциална криза”, изходът от която бил единствено масовата миграция. В този случай трябва да се констатира, че и албанските земи следвали в своето демографско развитие онова, което станало на целия Европейски континент. Разликата се състояла в това, че при бурния ръст на населението на Европа през 11.-14. век се извършвала усилена “вътрешна колонизация”, разчиствали се гори, усвоявали се склоновете на планините и др. Албанското население нямало възможност да отговори на предизвикателството по този начин, тъй като жизненото му пространство било ограничено. Поради това броят на населението в резултат на естествения прираст към края на 13. век надхвърлял някаква специфична за всяка планинска област “критична граница”. В подобни случаи обществата изживявали класическа “малтусианска криза”, която се предизвиквала от несъответствието между броя на населението и наличните средства за съществуване. Изходът от такава криза в планинските общества било разселването, предимно в съседните равнинни области.

Албанското разселване започнало в края на 13. век и първоначално било насочено към равнинните области на самата Албания. Включването на албанските земи в държавата на Стефан Душан, което премахнало държавните граници в Югозападните Балкани и първата вълна на пандемията “Черната смърт”, която обезлюдила обширни пространства в Епир, Тесалия и Пелопонес, ускорили придвижването на албанските групи на юг. Властелите в земите на юг имали нужда от свежа работна ръка, а появилите се след средата на 14. век областни господари - от войници. Затова те с охота приемали и настанявали появилите се на юг албански преселници. В резултат на това в Южен Епир, където броят на албанското население бил значителен, през 50-те години на 14. век възникнало самостоятелно албанско княжество, управлявано от фамилията Льоша. По-късно там се появили албански родове, управлявани от фамилиите Спата и Заневиси. Албанските владетели на Южен Епир дълго време безуспешно се опитвали да превземат основния град на областта Янина. Албанската колонизация била свързана с грабежи над местното гръцко население, поради което в гръкоезичните извори от това време се появили първите негативни характеристики за албанския етнос.

Насищането на Северна Гърция с албански колонисти създало условия за насочването на албанската колонизационна вълна още на юг. През 1382 г. например голяма група албанци били настанени на територията на Атинското херцогство, за да бъдат използвани като наемници. Срещу това те получили значителни данъчни облекчения. Настаняването на албански групи в Атика продължило и след това, като особено настоятелен в опитите си да привлича албански колонисти бил атинският владетел Нерио Ачайуоли. Албанските наемници се славели с отличните си войнски качества. Като смели войници се изявявали и други представители на планинските общности в Европа, например населението на Шотландия или населението на високопланинска Швейцария. Поради тази причина много владетели в Континентална и Островна Гърция полагали усилия да привличат албански заселници на своя територия. Така постъпили например венецианските управители на остров Евбея. Албанските преселници там също получили редица привилегии срещу задължението да бранят бреговете на острова от чужди нападения.

Към края на 14. век първите албански преселнически вълни достигнали територията на Пелопонес. Според съвременните извори морейският деспот Теодор I Палеолог (1380-1407 г.), който се намирал под османски натиск, настанил в края на века 10 000 албански семейства на своя територия. От гледна точка на площта на областта броят им е бил значителен и би трябвало да доведе до значителни промени в етническия облик на пелопонеското население. Албанските наемници на деспот Теодор I Палеолог го превърнали в сериозен съперник за съседните владения на франки и венецианци. Поради тази причина управителите на градовете Корон и Модон се погрижили и те да настанят албански семейства в най-южните територии на полуострова.

В началото на 15. век албанската колонизация се насочила към Йонийските острови и дори към някои от островите в Егейско море. По време на османското нашествие и особено след завладяването на албанските земи от Османската империя, хиляди албанци емигрирали на Апенинския полуостров. По-късно те получили названието “арбреши”.

Албанската колонизация в гръцките земи през 14.-15. век била втората от този вид, която тези територии изживели в епохата на Средновековието. Разликата между славянската и албанската колонизация се състояла в това, че в първия случай гръцкото население можело да разчита на подкрепа от страна на Византия, а във втория случай трябвало да разчита само на себе си. След славянското настаняване през 6.-7. век тъкмо византийската държава и църква изнесли основната тежест по християнизацията и асимилацията на новите жители на Гърция. През 14.-15. век Византия повече не съществувала като силна империя, а скоро щяла и съвсем да изчезне от политическата карта на Балканския полуостров. Неговите нови господари - османските турци - никак не се интересували от етническия състав на подвластната им рая. Затова албанските общности, намерили новата си родина в Епир, Тесалия, Атика, Беотия или Пелопонес, се запазили дълго и тяхната асимилация продължила векове наред.

Създаването на “албанска диаспора” попречило на процесите на консолидация на албанския етнос. Към множеството разделителни граници в него се прибавило и разпокъсването му в териториално отношение. Като правило албанските колонисти в Гърция се движели и заселвали по родове и племена, ръководени от представители на албанската родова аристокрация. Заселването им в чужда среда засилвало в тях чувството за изолация и поощрявало усилването на вътрешната сплотеност. При липсата на постоянни и сигурни комуникации такива групи трудно осъзнавали себе си като част от албанската общност. Освен това и в същинските албански земи от средата на 14. век насетне възникнали и укрепнали териториални княжества, управлявани също от представители на най-видните албански фамилии. Тези процеси предхождали както формирането на албанската народност, така и възникването на единна албанска средновековна държава. Излишно е да се обяснява подробно защо разселването и очерталата се политическа разпокъсаност препятствали интеграционните явления в албанското пространство.

През периода 14.-15. век изворите не са засвидетелствали масово проникване на албанския елемент в Косово и в Западна Македония. Албанската миграционна вълна в тези земи била по-късно явление. Тя имала връзка с масовото изселване на сърбите от Косово по време и след голямата турско-християнска война от 1683-1699 г., завършила с мирния договор от Сремски Карловци (т.нар. “Карловацки мир”). Така или иначе настаняването на албански групи в Косово е вторият случай в историята на Балканския полуостров, когато албанското преселване променя етническия облик на цели области.

 

 

“Русаг босански”, “црква босанска”

 

В своето държавно-политическо, обществено и религиозно развитие средновековна Босна представлявала до голяма степен уникален феномен. Развилите се на босненска територия специфични обществени форми много често нямали дори и далечни паралели на Балканския полуостров и извън него. Една от основните причини за това несъмнено било съчетаването на планинския характер на босненската територия с граничното й разположение. През босненските земи преминавала конфесионалната граница между западното и източното християнство. Тук историко-типологичната граница на “Византийската общност” достигала своя предел. Планинският характер на територията изолирал босненската държава и общество от околния свят и засилвал ролята на местната традиция. Граничният й характер, от друга страна, я правел обект на различни влияния, нито едно от които обаче не можело да придобие решаващо предимство. Съчетанието между изолираност и слаби външни влияния довело до възникването на причудливи държавни, обществени и религиозни норми на живот в босненската средновековна държава и общество.

Като самостоятелна държава Босна сравнително късно излязла на историческата сцена. Също така бавно тя се утвърдила като държавно- политически субект в Югоизточна Европа. Дълго време босненските банове и босненската властела трябвало да лавират между унгарското и византийското влияние. След това в продължение на десетилетия им се наложило да отбиват както унгарски кръстоносни походи, така и агресивността на съседните хърватски велможи. Едва през първата половина на 14. век босненската държава се стабилизирала и изградила своя специфична структура. Този процес в общи линии завършил при управлението на бан Степан Котроманич (ок. 1314-1353 г.).

Единственият елемент, който сближавал босненската държавност с другите балкански средновековни държави, бил нейният патримониален характер. Държавната територия се схващала като един вид бащина на бана и на неговото семейство. Части от тази бащина те можели да даряват на босненските властели. Банът и членовете на неговия род се разпореждали и със сребърните рудници, които започнали да никнат на босненска територия след средата на 14. век. За разлика от другите балкански владетели обаче босненският бан по принцип се избирал от босненските властели, а не предавал властта си по права роднинска линия. Елементите на династичност в централната власт се изчерпвали с ограничаването на избора на бана само в състава на една фамилия. В продължение на повече от век и половина - от края на 13. до 60-те години на 15. век - босненските владетели се излъчвали изключително из средите на династията Котроманичи. Властта им била ограничена от редица обстоятелства, едно от които било например липсата на разклонен чиновнически апарат и строго установена държавна йерархия.

След коронацията на бан Твъртко I през 1377 г. за крал на Сърбия и Босна на босненска почва със сръбско посредничество проникнали някои византийски дворцови титли. Така например традиционната титла “дяк”, която носел завеждащият владетелската канцелария, била изместена от титлата “логотет”. Завеждащият владетелските финанси, който до 1377 г. бил наричан “казнац”, след това приел титлата “протовестиар”. Дълго време наследствени протовестиари на босненските владетели били представителите на видната търговска фамилия от град Котор Бучич. Въпреки тези плахи опити на “Византийската общност” да повлияе върху структурата на босненската държава, тя си останала специфична, странна и повече ориентирана, макар и външно, към унгарския държавен модел.

Поради липса на престолен град основен символ на държавното единство на средновековна Босна станала владетелската корона. След кралската коронация на Твъртко I названието на владетелската корона било “двуструки венац”. “Двойната корона” символизирала единството на Босна и Сърбия - единство, което през Средновековието никога не придобило практическа стойност в живота и на двете държави. Официалното название на босненската държава било “Русаг босански”. Елементът “русаг” не е нищо друго, освен преиначената унгарска дума “орсаг” (държава). Следователно изразът “русаг босански” означавал просто “босненска държава”.

Несъмнено най-силната и влиятелна обществена прослойка в средновековна Босна били властелите. Във владетелските грамоти и въобще в документи от босненски произход те били наричани “добри бошняни” или “племенити люди”. Икономическата основа на влиянието на тези хора били притежаваните от тях в пълна собственост поземлени владения - бащини. В същия тип средновековни документи властелите бащини били назовавани “племенщини” или “племенити бащини”. По принцип тези владения не били обширни, но били напълно защитени от вмешателството на владетеля. Босна била може би единствената средновековна държава на Балканите и в Европа през Средновековието, в която не се появили и развили условни форми на собственост (феоди или пронии). Поради тази причина централната власт нямала никакви икономически и правни механизми да контролира “добрите бошняни”. Здраво укрепени в своите непристъпни планински крепости, те се чувствали в значителна степен независими от централната власт. Като компенсаторен механизъм срещу възможността от анархия в средите на босненските властели се зародил и развил нещо като “рицарски етос”. Неписано правило в “кодекса на поведение” на всеки отделен властел било задължението да служи на владетеля колкото се може по-добре. В грамотите това задължение било формулирано с израза “вярна служба”. Както и навсякъде през Средновековието, “вярната служба” означавала предимно военна служба. Много от властелите командвали военни отряди или управлявали отдени области на държавата, наричани обикновено “жупи”. Цялата съвкупност от задължения на властела към владетеля се изразявала с формулата “вера господска”. Външен израз на далечното подобие на босненските властели със западноевропейските рицари били техните непристъпни замъци, гербовете им, властелските инсигнии. Босненските властели носели обковани и инкрустирани със сребро колани - символи на привилегированото им положение в обществото. В същото време владетелят имал малко възможности да санкционира провинил се властел, дори и в случаи на очевидна измяна от негова страна. Процедурата по осъществяването на наказанието била толкова сложна и обвързана с условности, че на практика била неизпълнима. Освен това властелите притежавали свой съсловен орган, т.нар. “властелски събор”. В изворите от босненски произход този колективен съсловен орган бил назоваван “цяла Босна”, което всъщност показва огромните му правомощия при воденето на държавните дела. Основна функция на събора била да избира владетел от средите на династията Котроманичи. Това принуждавало кандидатите за престола да се съобразяват с волята на членове на събора и твърде често да търпят тяхното необуздано поведение. По правило всеки нов босненски владетел прекарвал първите години от своето управление в установяване на лични връзки на господство и подчинение с отделните босненски властели. Личните отношения и неписаните правила за вярност били единствените фактори, които поддържали вътрешното сцепление на босненската държава.

Тази система на държавно устройство постоянно подкопавала босненското единство. Към края на 14. век разпадането на “русаг босански” на отделни области вече било напълно институционализирано. Кралят управлявал само централните босненски области с градовете Връхбосна (Сараево), Олово, Високо, Вишеград и Добрун. Те дълго време, включително и в османския период, били известни с названието “кралска земя”. В останалите области, по правило по-обширни от кралската земя, се разпореждали представителите на могъщите босненски фамилии Раденовичи, Храничи, Павловичи, Косачи. Това, че някои от тях не успели да създадат в тези области свои собствени държави, било заслуга не на кралете, а на ожесточената борба между отделните фамилии за надмощие. В хода на тази борба някои властелски фамилии били избити и слезли от обществената сцена. В края на краищата през 40-80-те години на 15. век освен “кралската земя” в Южна и Югозападна Босна укрепнала държавата на фамилията Косача. Тя станала известна с названието “Херцеговина” (земята на херцога). Такава била титлата, която най-видният представител на фамилията Стефан Вукчич Косача си прикачил през 40-те години на 15. век.

Но средновековна Босна била широко известна в тогавашния свят не със странностите на своята държавна и обществена структура, а със своята особена църква: т.нар. “црква босанска” или ecclesia bosnensis. По всеобщо убеждение босненската средновековна църква била еретическа, а по-голямата част от населението следвало “еретическите заблуди”. В самия факт на разпространението на ереси на босненска територия нямало нищо странно. От църковните догми се отклонявали много средновековни хора в почти всички европейски средновековни държави. Босненският случай бил по-особен, защото в тази държава ереста била разпространена не само сред селяните, но още сред властелите и дори във владетелския двор. Това карало Папството постоянно да се стреми да изкорени “босненската ерес”, в чието разпространение и проникване във висшите обществени слоеве апостолическите предстоятели виждали лош и опасен прецедент. В Босна били изпращани папски легати, в борбата с ереста бил включен францисканският орден, срещу еретическа Босна били организирани унгарски кръстоносни походи и накрая - спрямо босненските еретици били прилагани методите на Инквизицията. Въпреки всичко босненската ерес не била изкоренена до самия край на независимата босненска средновековна държава.

При наличието на такъв подчертан интерес към “босненската ерес” и на сравнително многобройни извори за нея би трябвало проблемът за характера й отдавна да е решен. Уви, оказва се, че макар и сравнително многобройни, средновековните извори по-скоро объркват изследователите, отколкото да ги насочват по правилен път. В последно време въпросът за характера на босненската ерес и на босненската църква придоби особена актуалност поради опитите да се изтъкват спецификите на босненската идентичност. Религиозният живот в средновековна Босна за някои съвременни босненски историци се превърна в идеално средство за “разграничаване” от околните православни и католически народи и държави. Това разграничаване добре обслужва възникването на самостоятелна босненска държава и процеса на създаване на босненска нация. Босненската църква и нейните странности, схващани като “национална специфика”, предлагат добър материал за изграждане на национални характеристики още в отдалечената средновековна епоха.

За повечето от по-старите автори, които са използвали предимно извори от архивите на Ватикана, босненската ерес не е била нищо друго, освен вариант на добре известното българско богомилство. Самата “босненска църква” се е схващала като разновидност на богомилската организация и на богомилската йерархия. Действително начело на босненската църква стоял “дед”, когото мнозина сближават с богомилския “дедъц”. В състава на босненската църква имало още “гости”, “старци” и “стройници”. Обикновените нейни членове били наричани и сами наричали себе си “кръстяни”. Върхушката от босненските еретици обикновено живеела в специални къщи или манастири, наричани “хижи”. В повечето от западните извори за босненската църква тя е определяна като дуалистична и е била наричана “манихейска” или “патаренска”. Най-подробното описание на босненския “дуализъм” срещаме в сведенията, описващи инквизиторското разследване на испанския кардинал Торквемада срещу трима видни босненски еретици през 1461 г.

Една втора и значителна по обем група извори от босненски и дубровнишки произход показват друго лице на босненската църква и на босненските “кръстяни”. В тях няма и намек за дуалистични вярвания. Напротив, повечето босненски и дубровнишки извори показват, че в босненската църква са били спазвани основните християнски постулати. Така например в много от грамотите на босненските средновековни владетели като гаранти или свидетели са отбелязани представители на босненската църква. Те се заклевали пред кръста, Светата Троица и различни светци, а техните подписи били полагани под документи, обилно изпъстрени с християнски символи и знаци. Босненският дед Мирослав дори бил свидетел в грамота, издадена от православния сръбски крал Милутин през 1305-1307 г. ! Запазени са и няколко евангелия на босненската църква, в които всичко е съобразено със строгите християнски канони. Тези евангелия следвали стриктно православната традиция. Те именно дават основание на някои изследователи да твърдят, че босненската църква всъщност е била православна, а не еретическа. Други пък, позовавайки се пак на извори от босненски и дубровнишки произход, намират основания да твърдят, че босненската църква всъщност е била католическа. С други думи, тя е била такава, каквато е повелявало обстоятелството, че по-голямата част от босненската територия официално е спадала към Папския диоцез.

Интересно е, че за разлика от своите богомилски съвременници по-издигнатите представители на босненската църква са притежавали значителни имущества. Дори и в прочутите босненски еретически надгробни паметници, т.нар. “стечи”, учените не откриват нищо, което пряко да се свърже с еретически, а още по-малко - с дуалистични вярвания.

Немалка част от изворите за същността на босненската църква и на нейните последователи показват, че отклоненията в догмите и ритуалите се дължали на непознаване на християнското учение в дълбочина. Мнозина изследователи са склонни да приемат, че онова, което папските легати непременно искали да представят като ерес, било чисто и просто проява на немарливост в изповядването на християнството. Невежеството по отношение на основни християнски догми било характерно не само за обикновените кръстяни, но и за издигнатите представители на босненската църква. Така например в 1372-1373 г. в Босна имало духовници, които не знаели за съществуването на схизма между Рим и Константинопол! По същия начин вероятно много от представителите на тази църква били “проспали” и други важни събития и процеси в християнския свят. Макар и подчинен първо на архиепископа на Дубровник, а после - на архиепископа в Дяково, босненският църковен диоцез не познавал разгърната църковна йерархия. Всъщност тук нямало църковна институция, която да следи за чистотата на вярата и да свежда до знанието на клира и на населението новостите в живота на християнския свят. Поради това местните християнски практики придобивали с течение на времето толкова странни форми, че на околните те изглеждали като ерес.

Често при непосредствен контакт с босненските кръстяни папските легати и други учени духовници плащали дан на своя стремеж към систематизация на явленията. Щом нещо не се вписвало в представите за истински канонично християнство, то трябвало да бъде класифицирано в състава на някоя от добре познатите ереси. И тъй като най-разпространените ереси били дуалистични, най-близо до ума било и на босненската ерес да се вменят дуалистични характеристики. Всъщност нито един босненски средновековен еретик, с изключение на тримата нещастници, които през 1461 г. били подложени на инквизиторски разпит, никога не е признавал, че изповядва дуалистични схващания за света. Впрочем съществуват и автори, които разумно предупреждават да не се отива от едната крайност в другата. Според тях принципно не е изключено в средновековна Босна да е имало и еретици-дуалисти, с които представителите на босненската църква да са общували. Това би обяснило обвиненията в дуализъм, но в никакъв случай не отразявало същностния облик на босненския религиозен феномен.

В такъв случай логично възниква въпросът: Щом босненската църква не е била дуалистична, каква тогава е била тя?

И тук мненията не съвпадат. Доста съвременни изследователи я смятат за особен вид монашеска народна църква, чието средоточие са били “хижите”. Тези “хижи” според беглите описания на съвременниците са представлявали особен вид манастири, в които животът се е отличавал значително от живота в манастирските обители на запад и на изток. Но и тук в изказаните мнения има значителни нюанси. Според едни корените на босненската църква трябва да се търсят в източно-православното отшелничество. Според други босненската църква възникнала на основата на босненската католическа епископия, съществувала до 30-те години на 13. век. В следващите десетилетия католическата йерархия се оттеглила от страната и в нея се възцарило християнство, което било далеч от общоприетите правила и догми. Близко е до ума, че първата теза се поддържа от автори с православна ориентация, а втората - от автори католици.

Каквито и да са нюансите в отделните авторови мнения, всички са единодушни в едно: странностите на босненското християнство се дължали на изолираността на страната от останалия християнски свят. В условията на изолация християнските църкви не можели да изградят в Босна свои трайни структури и босненските вярващи останали в плен на “народното християнство”.

Несъмнено спецификите на босненската църква могат да се тълкуват като проява на уникална босненска култура и като елемент на разграничаване от съседните хървати католици и православни сърби. За съжаление на онези, които обичат да инструментализират историческите знания, босненската средновековна църква не е имала потенциал да осъществи желаната от тях операция по изграждане на босненската средновековна идентичност. На първо място, още никой не е доказал убедително, че последователите на босненската църква през Средновековието са били мнозинството от босненското население. На второ място, тази църква е била по-скоро фактор на разединение и проблеми, отколкото на вътрешно сцепление в босненската държава.

Мнозина учени твърдят, че съвременните босненски мюсюлмани са потомци на някогашните еретици, които, притискани от католици и от православни, с по-голяма охота приели исляма. Тази теза всъщност обслужва “ислямската перспектива” в босненското развитие. Откриването на генетична връзка между средновековните босненски еретици и босненските мюсюлмани от по-късните периоди автоматично превръща босненската мюсюлманска общност в носител и пазител на босненската традиция. За съжаление на любителите на тази концепция автентичният исторически материал отново ги опровергава по категоричен начин. Първите османски описи на босненските земи показват, че т.нар. “кръстяни” са представлявали незначителен процент от цялото босненско население. Охотното приемане на исляма от тяхна страна, което впрочем също не е доказано, не може да обясни възникването на значителен мюсюлмански масив в сърцето на босненската територия.

Съвременното състояние на босненското общество и преплитането на различни интереси в Босна не обещават скорошно изчерпване на темата за босненската църква. За едни тя ще продължава да бъде проява на собствена идентичност, за други - феномен, който по-скоро сближава Босна с католическия и православния свят.

 

 

Завоеватели и завоювани

 

В периода на зрялото Средновековие Балканският полуостров впечатлявал с множеството разнообразни конфликти, в които постоянно били вплетени старите или постоянно възникващите тук нови държави. Въпреки това на полуострова съществували зони на геополитическа стабилност. Така например Византия векове наред защитавала своите балкански съседи от малоазийския ислямски свят. България играела същата роля по отношение на прииждащите откъм Централна Азия номади, поели по пътя към северните черноморски степи. Обикновено залисани в конфликтите помежду си, управляващите в тези зони на геополитическа стабилност не осъзнавали, че унищожаването на всяко едно от тези звена крие потенциална опасност за целия регион. Така станало например, когато Византия унищожила българската държава в началото на 11. век. Тогава цялата северна част на Балканския полуостров изпитала опустошителните нашествия на народите от т.нар. “Второ велико преселение”.

През 14. век най-слабото звено на неосъзнатата, но реално действаща балканска “колективна отбрана” се оказала Византия. Кризата в империята, задълбочавана от продължаващите конфликти със сърби и българи, позволила в Северозападна Мала Азия да се роди една нова държава-завоевател. Тя, държавата на османските турци, в средата на 14. век ще се закрепи на балканска земя и ще осъществи на нея експанзия, която по своите мащаби и последици може да се сравнява само със славянските нашествия през 7. век.

Ранната история на османската държава е забулена в легенди и догадки. Това е така не само поради традиционната липса на сигурни съвременни извори, но и поради по-късните опити на османските историографи да превърнат всичко османско в елемент от династическата и имперската митология на Османската империя. Така дори и в ранните години от съществуването на държавата на емира Осман в Мала Азия в края на 13. и началото на 14. век официалната османска историография търсела кълновете на бъдещото имперско величие. Нещата всъщност изглеждали доста по-прости. Османската държава, която се появила на картата на Мала Азия вероятно в самия край на 13. век, в началото не била нищо друго, освен “средностатистическо мюсюлманско княжество” в Мала Азия. Все пак тя притежавала няколко съществени преимущества над останалите малоазийски мюсюлмански бейлици. Първо, тя имала обширна обща граница с християнския свят, олицетворяван от Византия. Това в бъдеще щяло да й позволява да представя своята експанзия като “свещена война” срещу християните и да печели престиж и подкрепа в ислямския свят. Второ, поради разположението на своята територия османската държава можела да се разширява само към района на Дарданелите, а от там - на Балканския полуостров. Трето, в нейните земи завършвали участъците от пътищата, които прекосявали малоазийския полуостров и водели от неговите дълбини към Балканите, респективно към Европа. Това било причина за струпване на значителни маси тюркско-мюсюлмански пришълци на нейна територия. Създаденото по този начин демографско напрежение можело да бъде регулирано само чрез експанзия. В случая това означавало овладяване на двата бряга на Дарданелите и насочване на прииждащите маси към Балканския полуостров. Четвърто, в средата на 14. век това се оказало възможно, защото от старата Византия, която била свикнала да се бори на живот и смърт с малоазийския ислямски свят, нямало и следа. Някогашната империя агонизирала и за пръв път не била в състояние да защитава успешно района, който винаги е бил най-лесната връзка между Азия и Европа. Що се отнася до стимулите за османското завоевание, в тях нямало нищо неизвестно до този момент. Ранната османска държава била творение на тюрки-номади и нейният номадски характер определял завоевателния устрем на нейните владетели и на нейните войски. По-късно този иманентно присъщ на номадите завоевателен инстинкт бил инкорпориран в учението на развития ислям за “джихада”: “свещената война” на мюсюлманите срещу неверниците. И тук нищо ново. По същия начин ислямът канализирал и оправдавал завоеванията на арабите-бедуини в ранните арабски халифати. Както е видно, преимуществата на ранната османска държава пред другите подобни бейлици в Мала Азия нямали нищо общо нито с “по-благородния” произход на османските турци, нито с гениалността на първите османски емири. Османската държава имала историческия шанс да се появи в точното време на точното място.

През първите четири десетилетия на 14. век османският бейлик заедно с другите подобни мюсюлмански държави в Мала Азия унищожили византийската администрация на полуострова. Започнала последната фаза от упадъка на малоазийския елинизъм. Под византийска власт останали незначителни владения, чиято съдба била предварително решена. Османският емир Осман (ок. 1299-1326 г.) и неговият наследник Орхан (1326-1359 г.) разширили държавата си от нейното първоначално ядро в областта Сьогют и около течението на река Сангария до Бурса, Никея и до бреговете на Галиполския полуостров. Това разширение било вече факт към времето, когато във Византия избухнала гражданската война от 1341-1347 г.

През първите три-четири години от нея нито един от враждуващите лагери не смеел да привлича като наемници турци от османския бейлик. Те осъзнавали, че това криело голяма опасност, тъй като между владенията на емира Орхан и византийска Тракия се простирала само тясна ивица море, която лесно можела да бъде преодоляна дори без наличието на флот. Враждуващите групировки предпочитали да рекрутират наемници от по-далечните бейлици. Така например групата на императрицата Ана Савойска разчитала на помощта на саруханските турци, а Йоан Кантакузин - на айдънските турци. Саруханските и айдънските наемни отряди били първите, стъпили на балканска земя. Те опустошавали не само византийска Тракия, но и навлезли дълбоко в българска и в сръбска територия. Ясно било прочее, че нито саруханският, нито айдънският бейлик, разположени далеч от района на Проливите, можели да осъществят трайни завоевания на Балканския полуостров. Те се намирали твърде далеч от неговите граници.

Нещата се променили рязко след 1344 г. Тогава флотът на айдънския бейлик претърпял тежко поражение от венецианците при остров Хиос. Скоро тази мюсюлманска държава излязла от играта и това изправило Йоан Кантакузин пред разгром. Тогава, без да си дава сметка за последиците, той се обърнал за помощ към османските турци. Те веднага се отзовали с големи наемни отряди и бързо решили изхода на гражданската война в негова полза. Османските съюзници на Кантакузин се разпореждали самоволно в Тракия и още през 40-те години на 14. век осъществили първите големи нападения в българските предели.

Тъкмо тогава някои от балканските владетели започнали да кроят планове за премахване на османската опасност. Първата инициатива дошла от Йоан Кантакузин в качеството му вече на византийски император. През 1350-1351 г. той се обърнал към българския и към сръбския владетел с предложение те да помогнат с пари за изграждане на византийски флот. Този флот трябвало да патрулира в Проливите и да не позволява османски отряди да се прехвърлят на балканска земя. Този план се провалил поради решителното противодействие на сръбския цар Стефан Душан. По-дълбоката причина за липсата на християнско единодействие обаче се криела в атмосферата на подозрителност, установявана между Византия, България и Сърбия в продължение на векове.

През 1352 г. сърби и българи взели инициативата в свои ръце и решили да детронират от византийския престол Йоан Кантакузин. Той бил смятан за основния виновник за идването на османците на балканска земя. Българският и сръбският цар смятали, че ако на негово място се постави законният император Йоан V Палеолог, това ще укрепи общия антиосмански фронт. На обединените сили на тази коалиция Кантакузин противопоставил един голям наемен османски отряд, който нанесъл на християните унизително поражение край тракийската крепост Димотика.

Впоследствие нещата се развили много бързо. След победата си при Димотика османците отказали да напуснат балканските предели и се установили в галиполската крепост Цимпе. Йоан Кантакузин напразно се опитвал да ги убеди да се върнат в Мала Азия. Докато траели преговорите, силно земетресение през пролетта на 1354 г. разрушило повечето от крепостите в Тракия. Османците в Цимпе се възползвали от природното бедствие и сложили ръка на град Галиполи: основната крепост на едноименния полуостров. В резултат на тези на пръв поглед незначителни събития османските турци се сдобили с плацдарм за настъпление на балканска земя.

Първият период от османската експанзия, респективно от развитието на османската държава и като балканска сила, продължил от средата на 14. век до септември 1371 г. Той е крайно объркан като хронология и труден за дефиниране от гледна точка на историческата типология. Онова, което може да се каже с известна доза сигурност е, че османското настъпление било дело на комбинираните усилия на отряди от малоазийски туркмени-номади и т.нар. “газии”: ислямски “борци за вярата”. Често към отрядите на завоевателите се присъединявали декласирани християни, за които единствената перспектива била да натрупат плячка за сметка на своите едноверци. А и в средите на ранните османски военачалници се срещали често ислямизирани представители на християнски родове от Мала Азия и от Балканите. Стратегията на завоеванието била в общи линии следната: Първи в християнските области се втурвали отрядите на т.нар. “акънджии”. Те имали за задача не да завладеят дадената област, а да я ограбят и дестабилизират. След тях идвали отрядите на “газиите”, които трайно завладявали ограбената територия. Като правило в този ранен период от османската експанзия инициативата идвала не от страна на емира, който постоянно пребивавал в Мала Азия, а от страна на отделни османски военачалници. По принцип османците избягвали все още да обсаждат и щурмуват крепости. Те предпочитали да завземат градовете в Тракия, като опустошат околността, лишат гражданите от препитание или вода и ги принудят сами да се предадат. Поради тази специфика на воюване хронологията на превземането на тракийските градове от османските турци е крайно объркана. В общи линии ранните османски завоевания на Балканския полуостров съвпадат с онова, което знаем за поведението на номадски групи, търсещи място под слънцето.

Първоначално османците настъпвали, следвайки конфигурацията на терена. До края на 50-те години на 14. век те овладявали Галиполския полуостров и най-накрая преодолели защитната стена, която го отделяла от равнините в Тракия. След като излезли на стратегически простор, те се разделили основно на три “уджа”. “Удж” означавало буквално връх на стрела или копие, но във военен смисъл така се наричала основна посока на настъпление, командвана от отделен военачалник - “удж-бей”. Единият османски удж се насочил на запад по трасето на пътя Via Egnatia, другият на север и северозапад по трасето на Диагоналния път, а третият - към Черноморското крайбрежие. Начело на уджовете стояли полунезависими османски военачалници, измежду които известните Лала Шахин, Евренос бей, Хаджи Илбег, Тимурташ паша и др. В ранните османски действия на балканска земя нямало предварителен замисъл, а инстинктивно съобразяване с особеностите на балканския ландшафт.

В този ранен период от настъплението си в Тракия османците не срещали сериозна организирана съпротива. Противопоставяли им се отделни местни владетели, които османските историци наричали “текфури”. Причините за липса на по-мащабна съпротива били много и разнообразни. Християните в Тракия били намалели като численост, а оцелелите били деморализирани от продължителните граждански войни. Християнските военачалници не били свикнали на османския начин на воюване, който не предлагал даване на решителни сражения. А може би християнските владетели все още не били сигурни, че е започнало голямо завоевание. Те вероятно чакали османската държава да се разпадне от само себе си, подобно на много други такива номадски или полуномадски обединения. Уви, тъкмо съпротивата, която срещнали на балканска земя: постоянна, но неефективна, позволявала на тази държава бързо да укрепва и да развива все по-съвършени военни сили и методи на завоевание.

Със сигурност може да се каже, че османците завладели областта между Галиполския полуостров, Източните Родопи и Черно море от края на 50-те докъм края на 60-те години на 14. век. Най-големият техен успех било овладяването на Одрин през 1369 г. Като поставили под свой контрол този важен град, те отрязвали Константинопол от останалия християнски свят. Освен това те владеели един основен пътен възел, от който тръгвали основните пътни артерии на запад, северозапад и север. След падането на Одрин османците овладели и първите тракийски крепости, които били под властта на българск