Балкански хоризонти. История, общества, личности - Уводни думи

Посещения: 1409

Индекс на статията

 

УВОДНИ ДУМИ

 

Тази книга е посветена на различни аспекти от балканското историческо развитие в периода от края на Античността до Карловацкия мирен договор от 1699 г. Тя е първият етап от реализирането на един съвместен проект с проф. дин Иван Илчев, чиято основна цел е да предостави на четящата българска общественост и на студентите кратко изложение на балканското историческо развитие от края на античната епоха до съвременността. Така ние смятаме да отговорим на повишения интерес към съдбата на региона, в който живеем. А в него, както е добре известно, повечето съвременни проблеми имат исторически корени и проекции.

Винаги съм възразявал, когато колеги историци, журналисти или други хора на перото са обозначавали Балканския полуостров като “кръстопът”. Регионът по-скоро е една удивителна със своята съдба “контактна зона”, в която са си давали среща и са взаимодействали различни народи, култури, езици. Резултатът от този исторически, етнически и културен синтез е изключителната пъстрота на обществените и културните явления. За теоретиците на културата, фолклора, антропологията, езикознанието и други хуманитарни дисциплини тази пъстрота представлява отлична изследователска лаборатория. За народите от полуострова обаче тя е по-скоро проклятие, отколкото преимущество. Прекомерната раздробеност винаги е пораждала конфликти, а търсенето на място под слънцето от страна на балканските нации, принудени да живеят на сравнително малка територия, превръща полуострова в зона на висок и взривоопасен национален и държавно-политически волтаж. И тъй като балканските общества и държави са произвеждали много история и митология, конфликтите винаги са включвали в себе си исторически елементи. А те варират от исторически претенции от най-разнообразен характер до национален гигантизъм, основан на идеята за “великото минало”.

Вековните конфликти в региона са създали у представителите на небалканския свят схващането, че Балканския полуостров е “барутен погреб” или в най-добрия случай - трудна за политическо действие зона. За съжаление събитията от последното десетилетие не отхвърлиха, а затвърдиха тази представа. Още през 1940 г. американският журналист Джан Гънтьр изрази нескрито съжаление за това, че заради убийството на австрийския ерцхерцог Франц Фердинанд в “калното гнездо Сараево” е трябвало да се простят с живота си 150 000 млади американци. По повод умиротворяването на страните от бивша Югославия в Европа и Америка се възродиха страховете от загуба на живот заради някакви неясни и ожесточени балкански крамоли. Понятието “балканизация”, под което обикновено се разбира нещо като отровен политически и националистически коктейл, за който няма противоотрова, трайно навлезе в световния политически речник. При това положение не е чудно, че много от балканските нации, живеещи по периферията на полуострова, отказват да потвърдят своята балканска идентичност. Те предпочитат да са част от Централна или Югоизточна Европа, или Средиземноморието.

Дълбоките исторически корени на повечето от съвременните балкански проблеми, голямата роля на историята при изграждането на културно-психологическия облик на балканските нации, инструментализирането на историята за политически и национални цели и склонността на балканските политически елити да работят с исторически аргументи увеличава значението на историческото знание в балканския регион. В миналото то се е използвало преди всичко за създаване на самочувствие и усещане за превъзходство над съседите. От гледна точна на съвременните тенденции в европейското развитие този стереотип, който все още има своите адепти, но в крайна сметка води до изолация, а не до интеграция, е обречен на провал. За истинските професионалисти в областта на хуманитарните дисциплини е повече от ясно, че балканските национални феномени не могат да бъдат разбрани сами за себе си, а само в по-общ регионален и надрегионален контекст. А и в края на краищата балканските интелектуалци ще трябва да усвоят и приложат европейския опит, дал толкова добри резултати в следвоенния период. Европейската интеграция би била немислима без изграждането на позитивния образ на другия, независимо от историческите наслоявания. Погледнато обективно онова, което е сближавало и сближава балканските нации не е по-малко значимо от онова, което ги е разделяло и разделя. Излишно е да се доказва подробно, че и балканските общества се движат и трябва да се движат по добре утъпкания и перспективен път на европейската интеграция и сътрудничество.

Развитието на Балканския полуостров в разглеждания в тази книга период е силно повлияно от географски и геополитически фактори. Че полуострова е много планински са отбелязвали практически всички чужди пътешественици, преминавали през него векове наред. Самите балкански жители са имали усещането за ролята на планината в своето развитие. Практически няма балкански фолклор, в който Планината да не е издигната на пиедестал като символ на свободата и на възможността да се спасиш от поредното нашествие. Това което нито пътешествениците, нито народната традиция са успели да схванат е, че балканското развитие се влияе силно не толкова от планинския характер на балканския ландшафт, колкото от неговата изключителна разчлененост. Тя създава възможности за възникване на изолирани общности, тя противодейства на процесите на държавно-политическа консолидация, тя увеличава силно ролята на регионализма. Какво поразително разнообразие на обществени типове и култури възникват на балканска земя! Понякога разстоянието между тях е само няколко десетки километра. Така например в Южна Далмация съществува един градски център - Дубровник, чието развитие може да се съизмерва с най-развитите италиански градове от епохата на Средновековието и Ренесанса. Съвсем близко до него, в недрата на динарската планинска верига или в планините на Албания паралелно съществуват общества с неизживяни и постоянно възпроизвеждащи се патриархално-родови отношения. Дори универсалната същност на християнската религия се оказва победена от разнообразието. За разлика от Европа, която общо взето през разглеждания период се подчинява на общ църковен център, на Балканския полуостров побеждава тенденцията за изграждане на поместни православни църкви, които оспорват върховенството на църквата-майка в Константинопол.

Пъстротата се подсилва от разнообразните влияния, които идват от вън. През целия разглеждан период в района на Проливите съществуват двуконтинентални империи, които пренасят на балканска почва азиатски държавно-политически и културни модели. Южната част на полуострова, със своята силно разчленена брегова линия и множеството острови и островни групи се е развивала в унисон с развитието на средиземноморската акватория и е привнасяла на полуострова средиземноморски влияния. Западния балкански бряг, по който се разбивали вълните на Адриатическо море винаги е бил свързан с онова, което става на Апенинския полуостров. Връзката на далматинските градове с отсрещния бряг винаги са били по-силни от тези с вътрешността на полуострова. Равнинната област Славония, разположена между теченията на реките Сава и Драва и въобще равнините по течението на Среден Дунав са свързвали Балканския полуостров с Централна Европа. Един бегъл поглед върху картата ни убеждава, че между областите в северозападните Балкани и Панонската низина няма никакви естествени прегради и нищо, което да препятства свободно движение на хора, стоки и идеи. На североизток пък полуостровът е свързан с равнинните пространства по Северното Черноморие. Тук на последователни вълни през цялото Средновековие са прииждали номадски народи от Азия. Поради тази причина Влашката низина и Добруджа са изпълнявали ролята на контакти зони между две основни за епохата типове общества: земеделски и номадски.

Пъстротата, разбира се, съжителства с контрастите. В балканското развитие те са навсякъде. Климатът се променя от юг на североизток от средиземноморски в континентален. Високо развитата търговия по южните и западните балкански брегове съжителства с области на значителна икономическа и културна изолация. През територията на Балканския полуостров минава основна конфесионална граница: тази между източното православие и католицизма. На него съществуват едновременно както високо развита държавност от имперски тип, така и твърде примитивни и нетрайни държавно-политически структури с неизживени родово-патриархални елементи. При общо взето преобладаващия аграрен характер на повечето балкански градове, на полуострова съществува един истински мегаполис: Константинопол, както и серия от високо развити градове комуни от италиански тип в Далмация. Изброяването на контрастите може да продължи и в областта на културата, езика, фолклора, религията.

Един толкова разнообразен, пъстър и изпълнен с противоречия обект на изследване изправя историка пред класическа за неговата професия дилема. Той може да се вживее в ролята на изследовател от типа “гъсеница” и да превърне в свое амплоа изследването на детайлите. В тази насока са насочени по принцип усилията на отделните балкански национални историографии. Възможно е обаче историкът да избере ролята на изследовател-пеперуда и да се опита да предложи на своите читатели по-обща панорама на балканската историческа действителност. Авторът на настоящите редове е избрал втората възможност, като в пълна степен осъзнава риска, който поема. Все пак, както е казал римският поет Публий Корнелий Сир, “никой не знае какво може да направи, преди да е опитал”.

Гергьовден 2004 г.

 K1

X

Right Click

No right click