Балкански хоризонти. История, общества, личности - Новата империя

Посещения: 1422

Индекс на статията

 

Новата империя

 

След битката при Анкара през лятото на 1402 г. османската държава навлязла в период на дълбока криза. Външно тя се изразявала в борбата между синовете на султан Баязид I за власт, която продължила с прекъсвания повече от десет години. В резултат на тази борба османската държава се разпаднала първоначално на три, а след това на две части. Мнозина съвременници очаквали окончателната й гибел. Всъщност никой не се съмнявал, че ако Тамерлан действително си бил поставил като цел нейното унищожаване, тя би могла да просъществува и месеци след фаталния разгром. Но той като повечето свои монголски предшественици бил непредсказуем в действията си. През 1403 г. големият завоевател напуснал Мала Азия и се отправил на Изток. Така османската държава и нейните нароили се управници били оставени сами да лекуват нанесените им рани.

Зад борбата за власт между наследниците на Баязид I прозирали интересите на различни групи в османското общество. Неговият най-възрастен син Сюлейман бил по неволя или по убеждение компромисно настроен спрямо балканските християни. Той виждал своята държава като една от многото балкански политически творения, която макар и мюсюлманска, можела да намери общ език и начин за съществуване с християнските си съседи. Другият син, Муса, който следвал баща си в монголския му плен до неговата гибел, представлявал най-консервативната част от османското общество: племенните опълчения и туркмените-номади. Те не виждали своето бъдеще иначе, освен като непрекъснат грабеж над християните. Тяхното надмощие би довело до затвърдяване на номадския характер на османската държава. Излишно е да се обяснява подробно защо подобен вариант на развитие обричал тази държава на стагнация и изчезване. Зад третия син Мехмед стояли представителите на нова по своя характер османска аристокрация. Тя също била за експанзия срещу християнския свят, но експанзия организирана, осмислена и провеждана от централизирана империя. Тази обществена група виждала бъдещето на османската държава в изграждането на имперско-ислямски структури, които да я превърнат в още по-съвършена машина за завоевания.

Надмощието или слабостта на всяка една от тези тенденции моделирали бъдещето на държавата на османците, а оттук - и бъдещето на балканския християнски свят. Между 1404 и 1409 г. Основните противоречия били между Сюлейман, който управлявал османските владения на Балканите и Мехмед, който бил владетел на малоазийските земи. Към 1409 г. в борбата за власт се включил и Муса.

Събитията от 1402 г. дали на балканските християни изключителен и както впоследствие се оказало - единствен реален шанс за справяне с османската опасност. Шансовете обаче били теоретични, а действителността отново не работела в полза на християнската кауза. Оказало се, че монголските нашествия подгонили към Балканския полуостров нови групи тюркско население, което увеличило шансовете за оцеляване на държавата на Сюлейман. Освен това от лятото на 1402 и през цялата 1403 г. византийските управници, венецианците и другите балкански християни очаквали Тамерлан да продължи нашествието си на балканска земя. Пред лицето на тази зловеща перспектива те виждали в лицето на Сюлейман естествен съюзник в евентуалното отблъскване на монголски десант в района на Проливите. Затова се оказало, че голяма част от християнските сили нямали интерес от доунищожаване на османските владения на Балканския полуостров. Усетил тази особеност на християнската политика, Сюлейман играел ролята на отстъпчив миролюбец и нееднократно предлагал на християните мир, приятелство и значителни отстъпки.

В началото на 1403 г. група християнски държави, между които Византия, Венеция, генуезката колония Галата, хоспиталиерите от остров Родос и херцогът на остров Наксос, започнали преговори със Сюлейман, които скоро завършили с подписване на формален договор. По силата на този т.нар. “Галиполски договор” Византия била освободена от васални задължения и си връщала Солун и Солунско, Халкидика, значителни части от крайбрежието на Мраморно море, Черноморския бряг до Месемврия и няколко острова. Останалите членове на християнската лига също получили значителни придобивки. За Венеция най-важната отстъпка на Сюлейман била забраната за свободно плаване на османски кораби по Дарданелите и западно от Галиполския полуостров. Така Републиката на лагуните смятала да спре в зародиш укрепването на османския флот, което започнало още по времето на Баязид I. Постигната била договореност за обща християнско-османска отбрана при евентуално монголско нахлуване на Балканите. По силата на Галиполския договор Сюлейман се отказвал от правото си да упражнява сюзеренни права над който и да е участник в християнската лига.

Балканските държави в северните и северозападните части на Балканския полуостров били по-войнствено настроени, вероятно поради обстоятелството, че не усещали пряка заплаха от страна на монголите. През 1403-1404 г. тук под унгарска егида възникнал християнски съюз, чиито членове си поставяли за задача да доунищожат държавата на Сюлейман. В съюза влизали сръбският владетел и вече деспот Стефан Лазаревич, влашкият воевода Мирчо Стари, босненският крал Остоя и Константин, наследник на видинския цар Иван Срацимир. През 1404 г. силите на коалицията предприели успешни военни действия срещу Сюлейман. В резултат на това деспот Стефан Лазаревич отхвърлил своя васалитет и си върнал части от Източна Сърбия. Няколко години по-късно османският военачалник Евренос бей контраатакувал и успял да наложи разделянето на Моравска Сърбия между деспота и неговия брат Вук Лазаревич. Босненският крал Остоя не успял да се включи реално в действията срещу османците, защото имал достатъчно проблеми с мощните и непокорни босненски властели. Трима от тях: Сандал Хранич, Хървое Вукчич и Павел Раденович, наричани “великата тройка”, на практика разделили босненската територия помежду си и провеждали своя външна политика. Османците започнали да играят ролята на посредници в този конфликт и така не само не загубили влияние, но дори засилили позициите си на босненска територия.

Много по-активни действия срещу османците предприел влашкият воевода Мирчо Стари. Той нахлувал южно от Дунав и периодично нанасял поражения на османците. От неговите действия се възползвали наследниците на българските царе, които се опитали да възстановят властта си в Подунавието. Сюлейман от своя страна се бранел упорито и широко прилагал акънджийската тактика за дестабилизиране на християнските си противници.

Владетелят на Зета Джурадж II Балшич, който надживял анкарското сражение само с една година, не участвал в никакви коалиции и самостоятелно отхвърлил всяка форма на зависимост спрямо османците. Неговият наследник Балша III (1403-1421 г.) се вплел в продължителен конфликт с Венеция. В него се включили албански велможи, различни кондотиери, идващи от Италия, отделни градове по крайбрежието и кой ли не. Хаосът се оказал по-голям от този, който съществувал тук по времето на султан Баязид I. Историческите прецеденти показвали, че при такива обстоятелства християнските владетели обикновено прибягвали до османска помощ. Така постъпил и владетелят на Зета. Сюлейман заявил готовност да помага на Балша III да стабилизира властта си, но само ако поднови васалните си задължения. Така и станало. Въпреки това Зета се радвала на относително спокойствие само година-две след съдбоносните събития от лятото на 1402 г., тъй като привързването на Балша III към каузата на Сюлейман го правело по неволя съпричастен към съществуващите в османската държава конфликти.

В края на краищата никой не поставил под съмнение съществуването на чисто балканската османска държава на Сюлейман. Той успешно лавирал в сложната действителност, отстъпвал пред едни, намесвал се във вътрешните конфликти на други, държал се твърдо и неотстъпчиво с трети. В последна сметка османската държава не само не изчезнала, но показала, че трайно е стъпила на балканска земя.

През 1409 г. османската междуособица навлязла в последната си и решителна фаза, в която събитията се развивали на изключително бързи обороти. На сцената се появил османският принц Муса. С християнска помощ той стъпил на балканска земя и започнал енергична офанзива срещу брат си Сюлейман. Повечето балкански владетели му оказали безрезервна подкрепа. С тяхна помощ през 1411 г. той разгромил и убил брат си. През следващите две години неговите отряди, съставени предимно от туркмени от Мала Азия, подложили на неописуем терор всички балкански християнски владения. Неслучайно във фолклора на южните славяни Муса останал с прозвището “Главорез” (Кесиджия). Това предизвикало ново прегрупиране на силите. Всички християнски владетели, както и няколко полунезависими османски велможи, се опълчили срещу Муса и застанали зад неговия брат Мехмед. През лятото на 1413 г. в околностите на днешния град Самоков се разиграла последната сцена от османската междуособица. Муса бил разгромен и убит. Радостни, че са се отървали от един жесток и коварен враг, балканските християнски владетели сякаш не забелязали, че в резултат на това османската държава отново възвърнала своето териториално единство. Новият османски владетел Мехмед вече управлявал нейните балкански и нейните малоазийски територии. Неговото идване на власт не само прекратявало османската междуособица, но поставяло началото на съзиждането на Османската империя. Оттук насетне новите обществени сили, които стояли зад новия султан, щели да посветят усилията си на създаване на новите имперски структури: спахилъка, еничарския корпус, военно-административното деление, данъчната система, системата за регистрация на подвластното население и др. Османската империя била резултат на сложен синтез между ислямската традиция, селджукското наследство и заварените на Балканите византийско-балкански норми на държавен и обществен живот. Успоредно с това щяло да продължи настъплението на новата империя към останалия независим християнски свят. Нейните институции, възниквали и укрепвали в условията на експанзия, я превръщали във вдъхваща респект и ужас машина за завоевания.

За краткото управление на султан Мехмед I (1413-1421 г.) били поставени само основите на това бъдещо развитие. Той продължавал да лекува раните от междуособицата и вероятно поради тази причина демонстрирал миролюбие спрямо своите християнски съседи - поне спрямо тия, които представлявали някаква потенциална опасност за възраждащата се османска държава. Те отново решили, че е настъпил жадуваният период на спокойствието и енергично се заели да решават вътрешните си проблеми.

Сръбският деспот Стефан Лазаревич, който бил един от основните Мехмедови съюзници, осигурил сравнително дълъг период на спокойствие за своята държава. До 1425 г. в пределите на Моравска Сърбия не били извършени никакви значителни османски нахлувания. Страната се съвзела икономически, довършени били административните и военните реформи. Заедно с това редица благоприятни събития в двете други сръбски държави допринесли за засилване на държавно-консолидационните процеси. През 1421 г. починал зетският владетел Балша III, който малко преди смъртта си завещал своите владения на деспот Стефан Лазаревич. Пет години по-късно самият деспот Стефан официално обявил за свой наследник владетеля на Косовска Сърбия Джурадж Бранкович. Това мъдро решение откривало пътя към обединение на сръбските земи. Обединението станало факт след смъртта на деспот Стефан Лазаревич през 1427 г. Под скиптъра на Джурадж Бранкович вече се намирали земите в Моравска Сърбия, Косово и Рашка, както и значителни части от Зета.

Византийските управляващи кръгове, които също се радвали на относително спокойствие при управлението на султан Мехмед I, били раздвоени в отношението си към него. Император Мануил II Палеолог следвал неотстъпно политика на “въоръжен неутралитет”. Той спазвал мирните отношения със султана и в същото време полагал усилия да подготви Византия - в рамките на възможното - за евентуална съпротива. Усилено били строени кораби, а в най-тясното място на Коринтския провлак започнало изграждането на защитна стена, дълга шест мили. Поради тази причина я нарекли “Хексамилион”. Ромеите обичали своето велико минало и не пропуснали да направят аналогия с епохата на император Юстиниан I, когато стената била построена за пръв път на същото място. Аналогията, разбира се, имала за основа любимата за ромеите тема за съпротивата на тяхната цивилизация срещу различните варвари. Император Мануил II Палеолог с голяма упоритост се опитвал да прокара на практика своята идея, че при съществуващите реалии Византия имала нужда не от император, а от прагматично настроен управител, който да осъществява “политически мениджмънт” в разпокъсаните парчета ромейска земя.

Друга група византийски аристократи били настроени по-войнствено. Техен водач бил престолонаследникът Йоан Палеолог. На него идеята да бъде “иконом” на империята не му допадала. Той и неговите хора разсъждавали и действали в духа на старата имперска традиция, и трудно понасяли униженията, налагани им от османските “варвари”. Те правели всичко възможно да продължат състоянието на анархия в османската държава и периодично изкарвали на сцената по някои мним или реален потомък на султан Баязид I. Действията на тези т.нар. “дьозме султани” (лъжливи султани) предизвиквали доста главоболия на султан Мехмед I и поставяли на изпитание османско-византийските отношения. Въпреки това те останали принципно добри до края на неговото управление.

Спрямо по-дребните балкански владетели, като тези в албанските земи например, султан Мехмед I продължавал да действа безкомпромисно. През 1415 г. войските му овладели крепостта Круя. На следващата година османският военачалник Омер бей превзел градовете Канина, Берат и Валона. Това всъщност бил краят на Валоно-Канинското княжество, което имало зад гърба си близо седемдесетгодишна история. Останалите албански велможи в Северна Албания, като например Дукагините и Кастриотите, отново се признали за васали на султана.

Политиката на султан Мехмед I регистрирала значителни успехи северно от река Дунав. През последните три години от своето управление (1415-1418 г.) влашкият воевода Мирчо Стари, този заслужил борец срещу османската експанзия, претърпял няколко унизителни поражения. Османските войски го изтласкали от владенията му в Добруджа и в края на краищата го принудили да се признае за васал. През 1420 г. влашките войски, командвани от наследника на Мирчо, воеводата Михаил, претърпели голямо поражение и сам владетелят загинал на бойното поле. В началото на 20-те години на 15. век османският флот - този нов фактор на османската експанзия, върху който все още тежали ограниченията на Галиполския договор - достигнал бреговете на Молдова, завзел крепостта Килия и обсадил другата важна крепост там, Акерман. По-късно в резултат на преговори крепостите били върнати на молдовския воевода Александър Добрия (1400-1431 г.) срещу задължението му да признае сюзеренитета на султана. Така обсегът на османските завоевателни действия се разширил в областите от Карпатите до Дунав и северно от дунавската делта.

Особено активна при управлението на султан Мехмед I била османската намеса в Босна. Формален повод за нея дали непрекъснатите вражди между краля и босненските властели от т.нар. “велика тройка”. На Хървое Вукчич Косача, владетел на земите в Югозападна Босна, които по-късно щели да станат известни като “Херцеговина”, се паднала съмнителната слава пръв да потърси османска помощ за решаване на вътрешните босненски проблеми. Османските войски веднага се отзовали на призива и през 1414-1415 г. основно ограбили босненската територия. Унгарският крал Жигмонд напразно се опитвал да ги прогони от босненска територия. От нея османците нахлули в хърватските земи и достигнали до околностите на Загреб. Оттам, необезпокоявани от никого, те за пръв път стъпили, все още като грабители, а не като завоеватели, в земите на Щирия и Долна Австрия. При тези условия босненският крал, който и без това нямал кой знае каква реална власт, формално се признал за османски васал. Нещата се успокоили за около две десетилетия при управлението на босненския крал Твъртко II Твърткович (1422-1454 г.). Той успял да овладее анархията и да осигури последния голям държавно-политически и икономически разцвет на средновековна Босна. В условията на настъпилото затишие босненската територия била окончателно и трайно поделена между краля и представителите на “великата тройка”.

През 1421 г. султан Мехмед оставил на своя наследник Мурад (1421- 1451 г.) една държава, която нямала нищо общо с държавата нито на Мурад I, нито на Баязид I, нито на Сюлейман. Тя отново била обединена и отново представлявала военен и политически хегемон на Балканския полуостров. В недрата на османския държавен апарат и на османското общество протичали интензивни процеси на консолидация и на изграждане на специфични управленски структури. По времето на Мурад II османската администрация започнала да описва в специални данъчни регистри подчиненото население и неговите приходи. Според османската традиция създаването на опис на дадена област означавало трайното й включване в пределите на османската държава. Заедно с това вече действала с пълна сила зловещата за християните система на “кръвния данък”, чрез която се попълвал еничарският корпус. Еничарите станали крепители на султанската власт и внушителна военна сила, която неведнъж решавала изходите на сраженията. В османските провинции била наложена тимарската система, чрез която се комплектовала елитната конница от спахии-тимариоти. След кратък период на надежда балканският християнски свят се изправял пред една внушителна ислямска сила, чието развитие не предвещавало скорошни кризи и катаклизми.

Още в първите месеци на своето управление султан Мурад II дал да се разбере, че времето на компромисите вече е отминало. Използвайки като повод действията на Йоан Палеолог и на неговите привърженици, които му сервирали поредния “дьозме султан”, той обсадил Константинопол. За пръв път османците се опитвали да обстрелват стените на Втория Рим с оръдия. Те не били още достатъчно ефективни, поради което използването им на този етап не поставило под съмнение здравината на градските укрепления. След като разбрал, че все още е невъзможно да щурмува успешно Града, султанът насочил усилията си към останалите византийски островчета: Солун и Морея. През 1423 г. Турахан паша, османски управител на Тесалия, нахлул до границите на Пелопонес и без особени усилия разрушил Хексамилиона. След като продемонстрирал големите възможности на своята военна машина, султанът се направил на миролюбец и предложил на ромеите мир. Според клаузите на мирния договор, сключен през 1424 г., императорът в Константинопол запазвал властта си над крепостите по Черно и Мраморно море и плащал 300 000 акчета (това била новата османска парична единица) годишен данък. За разлика от преди той не бил задължен да дава помощни васални отряди за османската войска: тя и без това вече не се нуждаела от подобни “подкрепления”. Византийско-османският мир бил спазван в общи линии коректно и от двете страни чак до края на управлението на новия византийски император Йоан Палеолог (1425-1449 г.).

След като уредил отношенията си с Константинопол, султан Мурад II насочил усилията си към завладяване на Солун. Той добре осъзнал, че във византийската столица цари безразличие към съдбата на града на Свети Димитър. Резултат от това безразличие бил странният начин, по който последните Палеолози се опитали да защитят втория си голям град. Те просто го отстъпили на Венеция срещу две ясно изразени условия: да се почита православната традиция и да се защитава градът от османците. Венецианският сенат се решил на тази авантюра, защото все още подценявал военните възможности на османците и надценявал ефективността на венецианското надмощие по море. Без много дебати византийско-венецианската сделка била сключена и на 6 септември 1423 г. над Солун се развял венецианският флаг.

Седемгодишният период на венецианската власт в Солун показал ясно, че за нито една християнска сила нямало да е лесно да поколебае вече ясно очерталото се османско военно превъзходство. Венеция изхарчила огромни суми за защитата на Солун и се стараела да снабдява редовно града с хранителни припаси. Тя дори отделяла средства за празнуването на градския празник, деня на Свети Димитър Солунски. В общи линии градът, макар и блокиран по суша, не изпитвал обичайните в такива случаи лишения. Оказало се, че въпреки старанията Републиката на лагуните нито можела да повдигне духа на гражданите му, нито да осигури адекватна защита на сухопътните крепостни стени. Венецианските кораби държали пристанището, но по зъберите на стените били разположени малко на брой войници. А силата на османците все още била на сушата. Затова, когато на 29 март 1430 г. султан Мурад II заповядал обща атака на крепостните стени на града, османските войски срещнали учудващо слаба съпротива. Още при първия щурм те преодолели източната крепостна стена и влезли в града. Унизените венециански управители едвам успели да се спасят с кораби, оставяйки православните солунски жители на произвола на съдбата. Този път тях ги чакало не мимолетно “османско присъствие”, както в периода 1387- 1403 г., а продължила малко повече от 480 години реална османска власт.

След превземането на Солун султан Мурад II предприел наказателни акции срещу Венеция, жертва на които станали предимно провенециански ориентираните албански властели в северните албански земи. Някои от тях, като Дукагините, Захария и Кастриотите, загубили своите владения. След това, през същата 1430 г., дошъл ред и на Янина, основния град на Централен Епир. Нейните жители дори и не се опитали да окажат съпротива, имайки пред очите си примера с ограбвания в продължение на три дни Солун. Те предали доброволно града на румелийския бейлербей Синан паша. Превземането на Солун означавало край на солунския византийски апанаж, а на Янина - началото на трайното завладяване на основните територии в Епир.

Византийският император като че ли не обърнал особено внимание на претърпените загуби. През годината, в която в османски ръце паднали Солун и Янина, ромеите празнували една от последните си военнополитически победи. Морейският деспот Теодор II Палеолог най-после успял да надделее над ахейския княз Чентурионе Захария и да постави целия полуостров Пелопонес под своя власт. Някои от късновизантийските учени дори се надявали, че от византийска Морея, където, така поне си мислели те, спартанският дух все още бил жив, ще започне новото възраждане на Византия. Уви, надеждите били повече от утопични. Понеже Морея била най-богатата и компактна византийска територия, последните Палеолози и различни други гръцки аристократи с особено настървение се вплели в борба за власт в нея. “Спартанският дух” се проявявал най-вече в ожесточението, с което се водели борбите за отделните парчета пелопонеска земя. Османците внимателно следели хода на събитията и периодично нахлували в Пелопонес. За около двайсет години те пет пъти пресичали и няколко пъти разрушавали укрепленията на Хексамилиона. Морейските деспоти се опитвали пряко сили да поддържат укреплението. Това не увеличавало сигурността на полуострова, само им спечелило омразата на пелопонеските селяни, принудени да работят дълги дни ангария за нещо, което така и не оправдало очакванията. Никой не бил в състояние да спре османските нахлувания в Морея. Дори и венецианските кораби се оказали безсилни да блокират пътя на османските войски през Коринтския провлак. Най-многото, което венецианските власти правели за страдащите жители на полуострова, било периодично да приемат тълпи бежанци в своите владения Корон и Модон.

През втората четвърт на 15. век в северните и северозападните балкански територии се създала твърде специфична политическа и военна обстановка. Балканските държави, разположени в обширния пояс от дунавската делта до Далмация, играели ролята на “контактна зона”, събитията в която се проектирали на фона на османско-унгарското съперничество. Управляващите в тези държави били принудени да лавират между двете “велики сили”. Самите те имали малка по обсег и зорко охранявана обща граница около Северин, която като че ли не била подходяща за разгръщане на големи военни ефективи и за даване на генерални сражения. В периоди на затишие балканските фронтови държави от “контактната зона” обикновено се оказвали в странното положение на двоен васалитет спрямо султана и спрямо унгарския крал. Всеки османски успех срещу унгарците засилвал влиянието на проосманските партии в съответните държави и обратното. По принцип и османците, и унгарците активно се намесвали във вътрешните борби за власт, опитвайки се дадат превес на удобни тям владетели или властели.

Държавите от “контактната зона” нямали еднакво стратегическо значение за османско-унгарското съперничество. Най-важни от стратегическа гледна точка били Сърбия и Влашко, а по-малко - Босна, Дубровник и Молдова. Последната държава през този период до голяма степен се изолирала от протичащите на Балканския полуостров събития и попаднала в полската сфера на влияние. Нейните воеводи успели сравнително лесно да отхвърлят османския сюзеренитет.

Особено остро било съперничеството между османската държава и Унгария в Сърбия. През 1427 г. сръбският деспот Джурадж Бранкович поел управлението на една обединена, но натоварена с много външнополитически проблеми държава. Султан Мурад II претендирал, че властта в Сърбия принадлежи нему, тъй като починалият без наследници деспот Стефан Лазаревич бил негов васал. Сръбският деспот разчитал основно на унгарска подкрепа и затова без особени колебания се признал за унгарски васал. Това предизвикало серия от османски походи в сръбските земи през 1427-1428 г., при които османските войски достигнали до Браничево и превзели важната крепост Голубац. Това принудило Джурадж Бранкович да се признае за васал на султан Мурад II. Освен с тежките условия на васалитета сръбският деспот трябвало да се примирява и с наличието на османски опорни точки в неговата територия, откъдето нашествениците лесно можели да нахлуят във всяка област на сръбската деспотовина. Названието “деспотовина” в този период се наложило по отношение на сръбската държава, тъй като за последния половин век от своето съществуване тя била управлявана от владетели с титла “деспот”. За да си осигури известна доза сигурност, Джурадж Бранкович изградил на дунавския бряг мощната крепост Смедерево, която изпълнявала ролята на негова основна владетелска резиденция. И той, както и византийските деспоти на Морея, хранел илюзията, че някакво укрепление, та било то и добро, ще е в състояние да обърне хода на събитията.

През 30-те и началото на 40-те години на 15. век османско-унгарските отношения рязко се влошили. При избухналата продължителна война между двете държави всяка една от тях се опитвала да придобие изгодни позиции на сръбска територия. Поради тази причина в периода 1435-1441 г. османците организирали четири големи похода в Сърбия. Особено опасен станал османският натиск след смъртта на унгарския крал Жигмонд през 1437 г. Деспот Джурадж Бранкович постепенно губел основните си крепости. През 1439 г. под командването лично на султан Мурад II османските войски завзели по-толямата част от територията на деспотовината. Крепостта Смедерево, на която се възлагали толкова надежди, била превзета без особени усилия. През 1441 г. в османски ръце паднал южносръбският рударски град Ново Бърдо. Извън обсега на османските завоевания останали фамилните владения на Бранковичи в Косово и части от Зета. Въпреки това сръбската държава била унищожена като структура, а деспот Джурадж Бранкович потърсил убежище в Унгария. През 1444 г. в резултат на успешната военна кампания на полско-унгарския крал Владислав Ягело и на трансилванския воевода Янош Хуняди срещу османците деспотът успял да възстанови под своя власт по-голяма част от сръбските земи. Окончателното падане на сръбската деспотовина под османска власт тепърва предстояло.

Останалите свободни от османска власт територии в Зета през този период все още били извън завоевателната програма на султана. Затова той предпочел да “отстъпи” правата си за завладяване на тази област на своя босненски васал Стефан Вукчич Косача. Зета продължавала да бъде арена на съперничество между местни властели, между които изпъквали владетелите на Горна Зета Църноевичи и наследниците на фамилията Балшичи. От време на време, за да поддържат изгодното за тях състояние на анархия в областта, османският султан поощрявал своите северноалбански васали да нападат и ограбват зетските територии.

През 20-40-те години на 15. век Влашкото воеводство било разтърсено от постоянни борби за власт между различни болярски групировки. При това положение всеки османски поход във влашка територия криел потенциална опасност от ликвидиране на воеводството. През 1429 г. и тук, както и в Сърбия, бил установен двоен османско-унгарски сюзеренитет. Влашките воеводи, дори и такива като Дан II или Влад Дракула, наричан заради своята жестокост “Цепеш” (т.е. “набивач на кол”), които иначе взимали присърце борбата срещу настъпващите османски турци, често били принуждавани от обстоятелствата да участват в османски походи на унгарска територия. През този период Влашкото воеводство споделяло съдбата на другите балкански държави, в които вътрешната анархия се засилвала успоредно със засилването на османския натиск срещу тях. Все пак Влахия имала все още неизразходван съпротивителен потенциал, който нейните владетели тепърва щели да реализират на практика.

В Босна османско-унгарското съперничество придобило специфични форми. Това се дължало на обстоятелството, че въпреки повишения авторитет на кралската власт при управлението на крал Твъртко II Твърткович, държавата му практически била поделена между представителите на едрите властели. Кралят, който подобно на своите колеги от Сърбия и Влашко бил “двоен васал”, управлявал само част от територията на държавата. Северозападните земи били под контрола на властела Радослав Павлович, югозападните управлявал Стефан Вукчич Косача, а в Източна Босна се разпореждал Сандал Хранич. Тези властели били васали на краля, но не следвали сляпо неговата външна политика. Крал Твъртко II се облягал повече на Унгария, докато представителите на “великата тройка” по принцип били настроени проосмански. Със сляпото си подчинение на волята на султана особено се отличил Стефан Вукчич Косача. Между 1435 и 1460 г. той бил самостоятелен владетел на областта Хум. През 1448 г. той приел титлата “херцог на Свети Сава” и по този начин дал своя принос в налагането на новото име на областта - Херцеговина (земята на херцога). Херцог Стефан Вукчич нито веднъж не изменил на своя покровител - султана, което му осигурило надмощие в борбата с останалите босненски властели. Неговите владения в Херцеговина се консолидирали като самостоятелна държава, която се оказала дори по-дълголетна от държавата-майка Босна. По принцип босненската територия била труднодостъпна и неудобна за организирането на големи походи както от османска, така и от унгарска страна. Поради това двете враждуващи държави охотно предоставяли борбата за надмощие тук на своите босненски протежета.

При управлението на султан Мурад II османската държава възстановила завоевателната си мощ и акумулирала нов завоевателен потенциал. Завоеванията вече били дело на добре организирана военна машина, в основата на която стояли спахийската конница и пехотата от султански гвардейци - еничарите. Османските завоевателни амбиции вече не се ограничавали с Балканския полуостров, където те вече нямали реални съперници. И все пак решителните събития за раждащата се Османска империя предстояли. Тя трябвало да преодолее последните отчаяни християнски опити да спрат нейното настъпление към Централна Европа и да завладее най-труднодостъпните балкански области в западните части на полуострова.

Безспорните завоевателни успехи на султан Мурад II все пак предизвикали мобилизиране на силите в християнския свят. За всички ставало ясно, че наближават съдбовни събития. Раздвижването в християнския лагер се проявило най-отчетливо във финализирането на дълго проточилите се преговори за църковна уния. След десетилетия безплодни дискусии през 30-те години на 15. век Източната и Западната църква стояли на прага на обединението. През 1437-1439 г. първоначално във Ферара, а след това във Флоренция се провел дълго очаквания общ църковен събор, който завършил на 5 юли 1439 г. с тържествено прочитане на акта на църковното обединение. Дали това знаменателно събитие щяло да има бъдеще, зависело от желанието и възможностите на Папството или на някоя от католическите държави да организират успешна кръстоносна кампания срещу настъпващата османска държава.

Мобилизация на силите се извършвала и в лагера на “фронтовите” християнски държави. През втората четвърт и към средата на 15. век в Унгария изгряла звездата на видния пълководец Янош Хуняди (1407-1456 г.). За времето, когато той бил воевода на Трансилвания и управител на Унгария, османското настъпление се натъкнало на добре организирана и умело ръководена активна отбрана. На Янош Хуняди принадлежала заслугата за изработване на нова настъпателна стратегия, която предвиждала изтласкването на османците от завладените християнски територии с активни настъпателни действия, чрез използване на мобилизиращата сила на кръстоносната идея и най-новите постижения на европейското военно дело. Нему принадлежала заслугата за спирането, макар и временно, на османското настъпление към Централна Европа.

Балканските народи също дали своя принос в общото раздвижване на антиосманските сили в християнския свят. От 40-те до края на 60-те години на 15. век най-силна съпротива срещу нашествениците оказали албанците, предвождани от албанския национален герой Георги Кастриоти-Скендербег. Той бил съвременник и почти връстник на Янош Хуняди, но бил продукт на друга, специфична балканска действителност. Роден към 1405-1406 г., Георги Кастриоти бил представител на една от десетките албански властелски фамилии, които в периода на османското нашествие се ориентирали ту към Венеция, ту към султана. Той се числял към третото поколение Кастриоти, чиито родови владения се простирали в областта Мати. В един отрязък от време, в който бащата на бъдещия герой бил османски васал, Георги Кастриоти бил изпратен като заложник в османския двор. Там той приел исляма и изучавал военното дело в корпуса на ич-огланите. Това били бивши християнски младежи, готвени да станат членове на султанската еничарска гвардия. Османската управленска система щяла да отреди на младия албански властел достойна и добре платена служба като провинциален управител на някоя албанска провинция. Вместо това Георги Кастриоти избрал пътя на съпротивата и за няколко десетилетия направил така, че албанските земи и албанците да се споменават с уважение из цяла християнска Европа.

Ако Янош Хуняди имал възможност да впрегне в каузата на антиосманската съпротива военния и икономическия потенциал на унгарската монархия, Георги Кастриоти трябвало да разчита на други фактори. Албанските земи, макар не особено обширни и тяхното население, макар и сравнително малобройно, имали значителен съпротивителен потенциал. За повечето албанци османската власт означавала край на патриархалната свобода и налагане на регулярна данъчна система. За албанската родова аристокрация завоеванието означавало неясно бъдеще, нови задължения, ограничаване на традиционната свобода. Тези фактори се съчетавали с труден и често недостъпен планински терен, който правел османското военно превъзходство неефективно. Албанските земи имали относително сигурен тил откъм морския бряг. Там, макар това невинаги да било абсолютно правило, албанците и техният вожд можели да разчитат на помощ от страна на Венеция, Арагонското кралство и останалия свободен християнски свят. Отношенията с венецианската република, разбира се, били твърде сложни. В Серенисимата, от една страна, съзнавали значението на албанската съпротива за възпирането на османското напредване, но, от друга страна, се страхували, че обединението на албанците застрашавало венецианските владения по албанското крайбрежие. Затова между Скендербег и Републиката на Свети Марко имало ту периоди на сътрудничество, ту периоди на ожесточени военни стълкновения. Затова албанският вожд предпочитал повече помощта и покровителството на арагонския крал Алфонсо V, за чийто васал той се признал през 1451 г.

Интересно е да се отбележи, че по време на антиосманската съпротива, ръководена от Скендербег, в албанските земи за пръв път възникнала истинска албанска средновековна държава. Поради особеностите на албанското развитие тази държава, чийто архитект бил самият Георги Кастриоти, можела да представлява само твърде “либерална” федерация между отделните владения на албанската родова аристокрация. Основите на тази държава били положени през 1444 г. със създаването на т.нар. “Лешка лига”, т.е. съюз между отделните албански властелски родове, сключен в град Леши (Алесио). Тази специфична държава имала общо ръководство в лицето на Скендербег, обща каса и общи постоянни военни сили, наброяващи около 10 000 души. Поради изтъкнатите по-горе причини и поради военния гений на албанския вожд тези военни сили дълги години успешно се противо-поставяли на многократно по-многобройните османски войски.

Свой скромен принос в антиосманската съпротива през 40-те години дали и други представители на балканския християнски свят. Морейският деспот Константин Драгаш, макар и с ограничени военни сили, използвал всяка възможност да притеснява османските владения в Континентална Гърция. В антиосманските кръстоносни походи се включвали, в зависимост от обстановката, сръбският деспот Джурадж Бранкович и влашкият воевода Влад Цепеш. Българи, сърби, босненци, гърци и албанци с нетърпение очаквали решителни действия от страна на големите християнски сили и обикновено оказвали активно съдействие на всяка християнска войска, която стъпела на тяхна територия. Въпреки активната си експанзионистична политика османският султан постоянно бил държан в напрежение и принуждаван да прилага различни и все по-усъвършенствани методи на завоевание. Може би тъкмо това обстоятелство заставяло османските владетели от този период и тяхното обкръжение постоянно да търсят начини и средства за усъвършенстване на своя военно-административен и данъчен апарат.

След сключването на Фераро-Флорентинската уния очите на повечето балкански християни, дори и на тези, които не приемали унията, били вперени в Папството. Папа Евгений IV, един от най-ревностните радетели на кръстоносния поход срещу османците, побързал да оправдае очакванията. През 1442 г. за папски легат в Унгария, Бохемия и Полша той назначил енергичния кардинал Юлиан Чезарини. Негова основна задача била да убеди младия полско-унгарски крал Владислав Ягело в необходимостта от организиране на голяма военна кампания срещу османците. Кардиналът постигнал значителни успехи в това отношение и през 1443 г. вече можел да докладва в Рим, че подготовката за кръстоносен поход е започнала. Основните контингенти идвали от Унгария, Полша и от Чехия. По това време чешките хусити се били прочули из Европа с отличните си бойни качества и всеки пълководец би искал да има чешки контингенти в своята войска. Към кръстоносния поход се присъединили още сръбският деспот Джурадж Бранкович и влашкият воевода Влад Цепеш. Плановете за кампанията били изготвени от Янош Хуняди, който за пръв път имал възможност в по-широки мащаби да приложи своята идея за “християнска свещена война” срещу османските турци. Неговата идея била с бърз марш да се проникне до Тракия и да се превземе Одрин. Смятало се, че това ще лиши османската държава от основната й опора на Балканите и ще я принуди да се изтегли в Мала Азия. Единственият сериозен недостатък на подготвяния поход се заключавал в лошия разчет на времето. Християнските бойци били готови за поход едва в края на септември 1443 г. По този начин били пропуснати удобните за настъпателни действия летни месеци. В хода на кампанията се оказало, че освен планините Балканският полуостров предлагал и други неудобства, каквито в случая били зимните студове.

Християнската войска, съставена от около 25 000 елитни бойци от Унгария, Чехия и Полша, през октомври 1443 г. навлязла на османска територия и още при първите си стълкновения с османските войски край Алексинац и Ниш постигнала забележителни победи. За кратко време кръстоносците освободили София, достигнали до прохода Траянови врата и навлезли в Златишкото поле. Военното им превъзходство било толкова очевидно, че османските пълководци се отказали да дават генерално сражение. Много българи от западните български земи се присъединили към кръстоносците. Самият Янош Хуняди призовавал местните свещеници и владици, които вече официално признавали папската власт, да оказват съдействие във войната срещу неверниците. Султан Мурад II трябвало да вземе изключително сурови мерки, за да прекрати този спонтанно създал се съюз. Дори и под страх от смъртно наказание българското население продължавало да помага на християнската войска.

В началото на 1444 г. Янош Хуняди бил принуден да даде заповед за връщане. Това се дължало не на силната съпротива на османските войски, укрепили се в проходите на Стара планина, а на суровите зимни студове. Без да е претърпяла поражение, кръстоносната войска минала по обратния път и се завърнала на унгарска земя с ореола на победителка. Развенчан бил митът за османската непобедимост, който в предишните десетилетия сковавал християнските инициативи. За радетелите на кръстоносната идея и на прогонването на османците от Европа било повече от ясно, че настъплението трябвало да продължи и че организирането на нов поход било въпрос само на време. Стреснат от кръстоносните успехи и от неефективността на своите войски, султан Мурад II побързал да сключи мирен договор с полско-унгарския крал и с Янош Хуняди. След това, разчитайки на дадените клетви, той се прехвърлил в Мала Азия и започнал военна кампания срещу традиционния си противник там: бейлика Караман.

K6

По това време в Европа кипяла трескава подготовка за нов поход срещу османската държава. И този път центърът на антиосманската кампания била Унгария. Папският легат кардинал Чезарини без усилия убедил крал Владислав Ягело, че клетва, дадена на неверник, няма реална сила. Сега планът за кръстоносния поход бил много по-амбициозен. Предвиждало се обединена християнска флотилия, командвана от папски и венециански адмирал, да блокира Проливите. Сухопътните сили, командвани от Янош Хуняди, трябвало с бърз марш да достигнат брега на Черно море и по него да се озоват в района на Константинопол. Там обединените морски и сухопътни кръстоносни сили трябвало да довършат разгрома на османските войски на Балканския полуостров.

През есента планът за антиосманската офанзива започнал да се изпълнява по предварителния график. Флотът успешно се озовал в Проливите, а сухопътната войска без особени препятствия достигнала Черно море в района на Варна. Тъкмо в този решителен момент не сработил един основен елемент от предварителния план. При неясни обстоятелства християнският флот не успял да предотврати прехвърлянето на султан Мурад II с основните му сили от Мала Азия в Европа. Те веднага се насочили към Варна и на 10 ноември 1444 г. нанесли на кръстоносците голямо поражение. На бойното поле паднал самият полско-унгарски крал и кардинал Юлиан Чезарини. Янош Хуняди и част от оцелелите християнски бойци се спасили във Влашко.

Християнският свят посрещнал с изумление разгрома на старателно подготвяния кръстоносен поход. Участниците в коалицията се обвинявали едни други в некадърност и дори в измяна. Мнозина в Унгария и в Полша смятали, че поражението и гибелта на младия крал край Варна били последици от престъпването на клетвите, дадени при сключването на мирния договор със султана. Горчивата за християните истина била, че вече никой не вярвал във възможностите на кръстоносните походи. Всъщност край Варна завършил трагично последният сухопътен кръстоносен поход през Средновековието.

Във Византия и в останалия балкански християнски свят поражението край Варна било посрещнато със смесени чувства. Радетелите на унията и на идеята за западна помощ срещу османската експанзия претърпели жесток удар и вече не разполагали с аргументи в защита на своята кауза. За противниците им варненската катастрофа била доказателство, че отстъплението от православната традиция е греховно и носи нещастия, а не избавление. И за едните, и за другите било повече от ясно, че съдбата им е приготвила нови тежки изпитания.

В последните години от своето управление вече старият султан Мурад II не спрял своите завоевания. Неговите войски нахлули в Пелопонес и принудили морейския деспот Константин Драгаш да се изтегли от земите в Атика, овладени по време на трудните за османската държава години. През 1448 г. османският владетел предотвратил опит на Янош Хуняди да се спусне с войските си на юг и да се съедини със свободните албански области, където управлявал Георги Кастриоти Скендербег. Войската на Хуняди, който след 1444 г. бил вече и управител на Унгария, претърпяла тежко поражение от османските сили на прочутото Косово поле. Към края на същата 1448 г. османците сложили ръка на все още свободната част от Епир, като превзели град Арта и по-голямата част от тамошните владения на графа на Кефалония Леонардо III Токо. Единствената балканска област, в която османските войски не постигнали никакви реални успехи, била Албания. През този тъжен за балканския християнски свят период единствено освободителното движение на Георги Кастриоти Скендербег поддържало някаква искрица надежда. През 1450 г. султан Мурад II се опитал да превземе крепостта Круя и да смаже Лешката лига. Скендербег обаче възприел тактиката на активната отбрана и принудил османските войски да се оттеглят от албанските земи с големи загуби. Действително албанската съпротива спирала евентуално османско настъпление през Отрантския проток към Апенините, но трудно можела да повлияе на общия ход на събитията на Балканския полуостров.

Управлението на султан Мурад II било толкова успешно за османската държава, че вестта за неговата смърт през 1451 г. била посрещната с въздишка на облекчение от страна на християните. Никой не можел да си представи, че неговият все още твърде млад наследник Мехмед II (1451-1481 г.) имал още по-големи амбиции и още по-големи възможности. Дори и малцина от султанското обкръжение схващали, че начело на османската държава е застанал един от нейните най-блестящи пълководци и дипломати.

Тъй като от началото на своето съществуване османската държава се била разширила териториално повече от 50 пъти, султан Мехмед II вече можел да си позволи друг подход към завоеванията. На тях той гледал вече и откъм символичната им страна. Със своята огромна територия, разпростряла се на два континента, османската държава вече била истинска империя. Тя имала изградени имперски структури, които непрекъснато се усъвършенствали и вече давали положителни резултати във военната, административната и данъчната сфера. Османската държава обаче не притежавала истинска имперска столица. Одрин нямал традициите на столичен град и още в класическия византийски период неговите жители изпитвали комплекси за малоценност спрямо жителите на столицата Константинопол. В средата на 15. век дворците на владетеля на почти целия Балкански полуостров и Мала Азия били все още в Одрин, докато в Константинопол се разпореждал един император без империя. Този парадокс се поддържал от обстоятелството, че дълго време Константинопол оставал непревземаем и малко уязвим от огъня на тогавашната артилерия. Впрочем бурното развитие на огнестрелното оръжие в този период работело в полза на османците и във вреда на Града.

Поради всички тези причини младият султан Мехмед II си поставил като първа задача превземането на Константинопол. Цели две години той се подготвял старателно и методично за нейното осъществяване. В Одрин щедро платени майстори леяри от Европа леели оръдия, някои от които смайвали със своите размери. На европейския бряг на Босфора била изградена крепостта Румили-хисар, която заедно с противостоящата й Анадолу-хисар напълно затваряла протока за корабоплаване. С усилени темпове били строени различни по размери кораби. За щурма на Константинопол се подготвяли най-добрите османски войски от Европа и от Мала Азия. Дори и християнските османски васали били принудени да участват в подготовката. Сръбският деспот Джурадж Бранкович например трябвало да изпрати на османците рудари, които да подкопават крепостните стени на Втория Рим. През пролетта на 1453 г. подготовката била завършена. Започвала истинската обсада на Константинопол.

През своята 1123 годишна история Градът бил преживявал не една и две обсади. За пръв път обаче през пролетта на 1453 г. неговите римски стени се изправяли срещу нещо, за което те не били предназначени: обстрел с оръдия от голям калибър и с огромна за времето си разрушителна мощ. Загиваща Византия, чиято столица приличала на огромна глава без тяло, заставала лице в лице с едно от постиженията на европейския прогрес. То било продукт на една епоха, към чиито постижения византийската цивилизация била съпричастна, но чиито постижения тя не могла да използва в своя защита. По ирония на съдбата от изобретеното и използвано предимно от европейците огнестрелно оръжие се възползвала в пълна степен една подчертано неевропейска държава.

Обсадата на Константинопол била сравнително кратка, но много драматична. Малобройните му защитници отчаяно се съпротивлявали.

Османските оръдия обаче вършели своето. Крепостните стени били непоправимо повредени. През зейналите процепи на 29 май 1453 г. в Града нахлули османските войски. Символът на Византия и на православния християнски свят бил вече в ръцете на една мюсюлманска държава. За османския султан това било повече от знаменателна военна победа. Неговата държава се сдобила с истинска имперска столица, а той самият - с вдъхващото за едни респект, за други ужас прозвище “Фатих” (Завоевател). От гледна точка на все още господстващата средновековна символика, османската държава окончателно се превръщала в империя, защото нейната столица имала престижа на истинска “майка на градовете”.

В сравнение с обсадата и превземането на Константинопол налагането на османската власт в Пелопонес приличало повече на военно упражнение, отколкото на истинска война. Византийските деспоти продължавали да враждуват, като че ли имало кой знае какво да делят помежду си. Жителите и гарнизоните на отделните византийски крепости, изтощени от междуособиците и от грабежите на албанските преселници, оказали вяла съпротива. Някъде съпротива въобще нямало, макар че някои от пелопонеските крепости предлагали добри възможности за продължителен отпор. Венецианците от южните части на полуострова се опитвали от време на време да контраатакуват. След като в едно от сраженията загинал самият провидур (управител) на Републиката в Модон и Корон, венецианците се отказали от активната отбрана и се прибрали зад стените на двете свои крепости. През 1460 г. султан Мехмед II вече владеел полуостров Пелопонес. Византия формално престанала да съществува.

След превземането на Константинопол султан Мехмед II дал ясно да се разбере, че големите завоевания тепърва предстоят. Като истински император той се интересувал от подвизите на Александър Македонски и на други велики завоеватели, и събирал информация за Рим и за другите италиански градове. Тези негови занимания предизвикали стъписване в и без това доста объркания християнски свят. Но тъй като завоевателните мечти били едно, а действителността - друго, на първо време султан Мехмед II Завоевателя се заел с дозавладяването на Балканския полуостров. Неговият пръв удар бил насочен към сръбската деспотовина и към намиращия се под унгарска власт град Белград. Престарелият сръбски деспот Джурадж Бранкович напразно се опитвал да поднови османско-сръбския мирен договор. Войските на султана кръстосвали с лекота сръбските земи и към 1455 г. вече били завзели значителни части от Деспотовината, включително и родовите владения на Бранковичи в Косово. Деспотът трябвало да се задоволи с власт в Смедерево и в малки части от Моравска Сърбия. А иначе султанът великодушно разрешил на сърбите да си имат свой патриарх и дори наредил на своето протеже в Константинопол, вселенския патриарх Генадий Схоларий, да признае неговото достойнство.

През 1456 г. Завоевателят организирал голям поход към Белградската крепост. Тя била ключ към унгарските владения и основен защитен възел на унгарската отбрана по течението на река Дунав. Въпреки че били набрали завоевателна инерция, под Белград османските войски претърпели пълен неуспех. Янош Хуняди показал, че неслучайно го смятали за най-добрия християнски пълководец на своето време. С войска от граждани и случайно събрани хора той отблъснал османците от Белград и така забавил с години тяхното напредване към Централна Европа. Това била последната победа на трансилванския воевода и управителя на Унгария. През същата 1456 г. той склопил очи, покосен от чума.

През следващите три години вниманието на османските завоеватели било насочено отново към Сърбия. След смъртта на деспот Джурадж през 1456 г. в сръбския владетелски двор избухнали безконечни вражди. В тях активна роля играели представителите на византийската фамилия Ангели, намерили убежище и възможност за кариера в Смедерево. При тези условия османските войски сравнително лесно превземали сръбските територии и крепости. Като последно средство за спасение, сръбските управляващи прибягнали до обединяване на остатъците от деспотовината с Босна чрез брак на босненския крал Стефан Томашевич със сръбската принцеса Елена. Това събитие дало повод на султана да предприеме последна офанзива в сръбските земи. На 20 юни 1459 г. ключовете на Смедерево били предадени без бой от неговия управител Михаил Анджелович на османския пълководец Махмуд паша, който всъщност бил негов помюсюлманчен брат. Сръбската деспотовина престанала да съществува.

Само след четири години същата съдба сполетяла и Босна. Последният босненски крал Стефан Томашевич отчаяно търсел подкрепа ту от Папството, ту от Унгария. Той дори се съгласил с папските настоявания да унищожи със сила босненската еретическа църква. Осъществяването на този план създало силни брожения в страната и дори принудило хиляди босненски селяни-еретици да търсят спасение на османска територия. Развръзката дошла твърде бързо през лятото на 1463 г. Османците нахлули в Босна и успели да пленят босненския крал и свитата му в околностите на крепостта Ключ. Османският военачалник обещал да пощади живота на коронования пленник, ако той нареди на своите крепости да сложат оръжие. Вярвайки наивно на това обещание, крал Стефан Томашевич написал “окръжно писмо” до своите градоначалници, с което им нареждал да се предават без бой. След това той бил обезглавен. За три месеца османските войски пребродили кралската територия, като задачата им била повече от лесна: да приемат ключовете на предаващите се босненски крепости. Нито една балканска държава не паднала така лесно под османска власт.

Обособилата се под властта на фамилията Косача Херцеговина продължила да съществува до 1481 г. Нейните владетели умело лавирали между Османската империя, Унгария и Венеция, с което продължили с две десетилетия агонията на своята държава. Показателно е, че тя паднала под османска власт непосредствено след смъртта на султан Мехмед II. Османската “завоевателна програма” вече действала, независимо от това кой заставал на султанския престол.

След падането на Константинопол за Скендербег и за неговата “Лешка лига” настанали трудни времена. Албанският вожд осъзнавал, че борбата с израсналата пред очите му Османска империя е неравна и затова направил опит да централизира своята държава. В това отношение той претърпял един от малкото си неуспехи, тъй като се натъкнал на решителна съпротива от страна на албанските властелски родове. Въпреки вътрешното напрежение през 1456 и 1457 г. албанците успели да отблъснат още два османски похода. В Европа вече наричали Скендербег “борец за Христовата вяра”, въпреки че той официално бил мюсюлманин.

До смъртта си на 17 януари 1468 г. Георги Кастриоти Скендербег останал верен на антиосманската кауза и не претърпял нито едно сериозно поражение от войските на султана-завоевател. Нито един представител на албанската родова аристокрация не се оказал на неговата висота, за да го замести. След смъртта на Скендербег Лешката лига се разпаднала и земите й били завладени от Венеция. Републиката продължила активната отбрана срещу нашествениците и постигнала немалко успехи срещу тях, най-важният от които бил успешната защита на крепостта Скадар (Шкодра) през 1474 г. В следващите години османците постепенно вземали превес. В техни ръце паднали крепостите Круя и Скадар, които в предишните години били символи на успешната албанска съпротива. През 1479 г. султан Мехмед II принудил венецианците да подпишат мирен договор, по силата на който републиката губела основните си албански владения. За албанските земи започвал дългият период на османската власт.

Последната балканска област, която османците поставили под своя власт, била Зета. През 15. век нейните земи придобили ново название и започнали да се наричат Черна гора. След 1427 г. основната управляваща фамилия в района северно и северозападно от Скадарското езеро станали Църноевичи. В областта на градовете Улцин, Бар, Буцва и Котор владеела Венеция. Нейната власт признавали някои от укрепналите през този период планински черногорски племена. През 1499 г. османският султан Баязид II принудил последния черногорски владетел Иван Църноевич да напусне земите си и да избяга във Венеция. Наследствените владения на фамилията били превърнати в османски санджак, чийто пръв управител станал помюсюлманченият неин представител Станиша Църноевич - Скендербег.

Към средата и третата четвърт на 15. век на Балканския полуостров и в Мала Азия се появил нов имперски колос. Негова столица отново бил Константинопол. Османците нарекли новата си столица Истанбул, преиначавайки по своему гръцкия израз “ис тин боли”, което ще рече “към Града” или “в Града”. Раждането на новата империя станало за сметка на византийско-балканския християнски свят, който бил покорен и лишен от собствена държавност. Човек се изкушава да мисли, че Балканският полуостров и Мала Азия са територии, подходящи за възпроизвеждане на държави от имперски тип, чийто идеален център бил Градът на Босфора. Аналогиите, разбира се, са нещо твърде деликатно. Османската империя наследила имперската традиция в региона от Византия, но изградила своята имперска идеология на съвършено други основи. Показателно е, че докато на Балканите се създавала нова ислямска “велика сила”, в Испания завършвала реконкистата срещу арабите. Европейската християнска цивилизация едновременно спечелила и загубила пространства в две различни части на Стария континент.

 

X

Right Click

No right click