Балкански хоризонти. История, общества, личности - Балканският полуостров в системата на Pax Ottomana

Посещения: 1405

Индекс на статията

 

Балканският полуостров в системата на Pax Ottomana

 

Османската империя била продукт на непрекъснати завоевания, поради което нейната държавна структура имала подчертано военен характер. Могъщата военна машина не можела да съществува в покой, а и околните държави постоянно усъвършенствали съпротивителните си възможности. Поради тези причини османският имперски колос постоянно се възпроизвеждал чрез нови войни и завоевания. Към средата на 16. век Османската империя достигнала своя военно-политически апогей. Както често се случва с подобни милитаризирани имперски структури, този апогей съвпадал с началото на нейния упадък. Възходът на Османската империя продължил около два века и половина. Също така бавен и продължителен бил и нейният залез. Липсата на динамика в развитието й била типичен продукт на една строго централизирана и консервативна структура, чиято основна грижа била да запазва веднъж постигнатото статукво.

Наследниците на султан Мехмед II - султаните Баязид II и Селим I - продължили и разширили османските завоевания. В началото на 16. век вниманието на османската управляваща върхушка било насочено предимно към Иран, Югоизточна Анадола и Кюрдистан. В резултат на периодично провеждани военни кампании или на действията на отделни мюсюлмански пирати, какъвто бил например Хайредин Барбароса, османската власт последователно се разпростряла в части от Иран, в Кюрдистан, Египет и Алжир. Към края на второто десетилетие на 16. век територията на империята се удвоила. Тя вече владеела обширни пространства в Близкия изток и в Северна Африка. Унищожаването на държавата на мамелюците в Египет и завладяването на града на халифа - Кайро, дало основание на султан Селим I да се провъзгласи за халиф, т.е. за духовен водач на всички мюсюлмани по света. В качеството си на средиземноморска велика сила Османската империя създала и поддържала огромен флот. Той се рекрутирал от островните и крайбрежните територии в Мала Азия, Гърция, Адриатика и Черно море. Османският флот, който разчитал предимно на морските традиции на покорените народи, с течение на времето се превърнал в опасен съперник за средиземноморските сили Венеция и Испания. Османските султани владеели важните търговски пътища към Източното Средиземноморие и към Индия, и упражнявали огромно политическо и икономическо влияние върху европейския и азиатския свят. То било съизмеримо само с влиянието на императорите на ранна Византия.

Османските завоевания били продължени с неотслабваща активност при управлението на султан Сюлейман I (1520-1566 г.), известен още с прозвищата “Великолепни” или “Законодателят”. Този султан продължил старата завоевателна традиция на своите предшественици, според която разширението трябвало да се осъществява задължително на два континента - в Европа и в Азия. Първоначално султан Сюлейман I насочил вниманието си към Унгария. Въпреки преживяваните трусове унгарската монархия продължавала да спира османското настъпление към Централна Европа и да държи под своя скиптър малкото останали извън османската власт балкански земи в Далмация, Славония и Хърватия.

Още в първата година на своето управление султан Сюлейман I спечелил забележителна победа, която не била по силите дори на неговия предшественик Мехмед II - той превзел Белград. Падането на мощната белградска крепост откривало пътя на османските завоеватели към равнините на Славония и Южна Унгария. Султанът не закъснял да се възползва от разкрилия се пред него стратегически простор за настъпление. През лятото на 1526 г. огромна османска войска се насочила към унгарските земи. На 29 август 1526 г. край Мохач войската на унгарския крал Ласло II Ягело (1516-1526 г.) била разгромена, а самият той паднал на бойното поле. Без бой османските войски завзели столицата на унгарското кралство Буда. Тъй като нямал време и възможност да налага османската военно-административна система в унгарските земи, султанът прибягнал към вече изпитания похват да постави на унгарския престол свое протеже с автономни владетелски права. В случая изборът на завоевателя паднал върху трансилванския воевода Янош Заполиа (Сапояи). В качеството си на османски васал Заполиа управлявал около две трети от земите на същинска Унгария до своята смърт през 1541 г. След като уредил нещата в унгарските земи по този начин, натоварен с богата плячка, включително и със съкровищата на унгарските крале, султан Сюлейман се завърнал в своята столица край Босфора. Той невинаги имал възможност да насочва своето внимание към събитията в Унгария, тъй като на Изток трябвало постоянно да се намесва, за да неутрализира действията на иранските шахове. Това обстоятелство дало възможност на австрийския ерцхерцог Фердинанд I (1526-1564 г.) да интервенира в Унгария с намерението да прогони оттам османското протеже Янош Заполиа. Превръщането на Австрия в основен сухопътен съперник на Османската империя накарало султан Сюлейман I да се впусне дръзко в дебрите на отношенията между европейските държави. Като средство за неутрализиране на австрийската активност той сключил съюз с френския крал Франсоа I, отявлен съперник на Хабсбургите.

Събитията в Унгария от лятото и есента на 1526 г. предизвикали сериозни трусове в пространството, което преди това признавало властта на унгарската корона. Дубровнишката република загубила своя унгарски сюзерен и вече се смятала за васал само на султана. С цената на огромни усилия Венеция успяла да съхрани своята власт в централното далматинско крайбрежие с градовете Сплит, Задар, Шибеник и Трогир, както и в островите в акваторията от залива Кварнер до дубровнишкото крайбрежие. Представителите на унгарската и на хърватската аристокрация се разделили в предпочитанията си към силните на деня и по отношение на бъдещето на своите земи. Част от аристократите в същинските унгарски земи и в Славония подкрепяли османското протеже Янош Заполиа. Те се надявали по този начин да спасят земите си от периодичните опустошения на преминаващите по Дунавската низина османски войски. Друга част от унгарската и хърватската аристокрация избрала за унгарски и хърватски крал австрийския ерцхерцог Фердинанд. По стара традиция, приемайки хърватската кралска корона, той се задължил да уважава и зачита всички закони и права на хърватските земи.

Противопоставянето между проосманската и проавстрийската групировка довело до избухването на междуособици, в които активно се намесвали османците и австрийците. Използвайки всяка възможност, както и огромния човешки и стопански потенциал на своята империя, султан Сюлейман I предприел серия от походи в унгарските и австрийските земи. През 1529 г. османските войски за пръв път обсадили Виена, но не успели да я превземат. В османските походи към австрийската столица редовно участвали освен Янош Заполиа още и проосмански ориентираните хърватски властели от Славония. Всеки османски поход към унгарските и австрийските земи означавал обикновено завладяването на нови и нови хърватски градове. През 1533 г. между Фердинданд I и Янош Заполиа бил сключен формален договор, по силата на който всяка от страните запазвала владените до този момент земи. Съгласно този договор една част от хърватските територии в същинска Хърватия и в Северна Даламцаия с градовете Загреб, Карловац, Вараждин, Сен, Оточац и Бар оставали под австрийска власт. Под властта на австрийските Хабсбурги оставала и Северна Унгария, наричана в изворите от това време “кралска Унгария”. Практически цяла Славония признавала властта на османския васал Янош Заполиа.

В 1537 г. под егидата на императора на Свещената римска империя Карл V (1519-1556 г.) била организирана мощна антиосманска и антифренска коалиция, в която влизали още Папската държава, Венеция и Хабсбургска Австрия. Бойните действия обаче не се развили в нейна полза. През 1538 г. османският флот демонстрирал порасналите си възможности, като нанесъл тежко поражение на съюзените християнски флотилии. Поражението означавало нови териториални загуби за Венецианската република в Пелопонес и в Далмация и плащане на огромна контрибуция от 300 000 талера. Възползвайки се от объркването в християнския лагер и от неуспехите на австрийските войски по сушата, султан Сюлейман I предприел поредния си поход към Австрия през 1541 г. Този път австрийците претърпели тежко поражение. Сражавайки се в редиците на османските войски, своята гибел на бойното поле намерил старият османски съюзник Янош Заполиа. Султанът бързо се възползвал от това обстоятелство, завзел управляваните от него земи в Унгария и значителна част от Славония. От тях бил създаден еялетът Буда. Трансилвания запазвала статута си на васално на Османската империя княжество. Поради подновения конфликт с Иран султан Сюлейман I не успял да се възползва в пълна степен от постигнатите победи. През 1544 г. между него и ерцхерцог Фердинанд I бил подписан мирен договор, който запазвал статуквото от преди 1537 г. Така бившите територии на унгарското кралство, към които спадали и хърватските земи, се оказали трайно разделени между Османската империя и Австрия. Като доказателство за своето военно превъзходство султанът наложил в договора клауза, която задължавала австрийския владетел да му плаща годишен трибут.

Събитията от втората и третата четвърт на 16. век донесли значителни промени в историческата съдба на хърватските земи. В държавно-политическо отношение те се оказали разделени между Османската империя, Австрия, Венеция и Дубровнишката република. Османската власт се разпростряла в Славония с градовете Осиек и Вировитица и в части от Източна Хърватия. Австрийските Хабсбурги запазили властта си над около 25 000 кв. км площ в същинска Хърватия и в Северна Далмация. Венеция продължавала да владее повечето далматински острови и крайбрежието на Централна Далмация. Най на юг в Далмация и в част от Елафитските острови била Дубровнишката република, която оставала да съществува като османски васал. Нейната територия оставала неизменна, независимо от бушуващите около нея военни конфликти. Създаденото положение било потвърдено със серия от формални договори, сключени между Османската империя и Австрия през 60-те години на 16. век. Териториалното разделение задълбочило неравномерността в развитието на хърватските земи.

Както и преди най-успешно се развивала миниатюрната Дубровнишка република, която тъкмо след битката при Мохач изживяла своя “златен век”. Няколко са факторите, които обуславяли този странен на пръв поглед възход. На първо място, периодичните османско-венециански войни окончателно изтласкали Венецианската република от ролята й на търговски партньор на всички територии под османска власт. Ограниченията, които османската власт налагала на един от своите основни съперници, засягали не само метрополията, но и венецианските владения в Далмация. Това на практика означавало, че дубровнишките търговци не можели да имат сериозни конкуренти в лицето на търговците от Сплит, Задар, Трогир и от другите градове на венецианска Далмация. На второ място, излизането на Дубровнишката република от унгарската васална система засилило дубровнишкия лоялизъм към вече единствения сюзерен - султана. В Истанбул разсъждавали трезво и били убедени, че Дубровнишката република не представлявала заплаха за империята им. Това превръщало дубровнишките търговци в желани търговски партньори. Те от своя страна притежавали разгърната система от търговски колонии на Балканския полуостров и дългогодишен опит в търговията между балканските земи и Апенинския полуостров. Огромните пространства и необятните пазари на Османската империя, липсата на вътрешни граници, относителното спокойствие в земите от вътрешността, ниските търговски мита и привилегиите, щедро давани на гражданите на далматинската република от страна на султанската власт, осигурявали отлични условия за осъществяване на търговска дейност. Дубровнишките търговци се възползвали в пълна степен от тях и в града на Свети Власий започнали да се стичат огромни богатства. Европейските християнски държави също се отнасяли с уважение към Дубровнишката република. За тези от тях, които водели борба на живот и смърт с османския колос, нейните търговци често били единственият източник на информация за състоянието на противниковия лагер. От своя страна и османците използвали своя далматински васал, за да набират информация за плановете на християнския свят. Така Дубровник се превърнал в място, където се пресичали информационните потоци от запад на изток и от изток на запад. Дубровнишкият патрициат усещал уникалното си положение и се държал спрямо османци и европейци със завидно и нетипично за балканските християни самочувствие. А дубровнишките търговци, обитаващи балканските колонии на републиката, често демонстративно показвали, че се смятат не за османски поданици, а за представители на свободния християнски свят. Някои от тях с ентусиазъм участвали в освободителните движения на различните балкански народи.

В останалите хърватски територии през 16. век нараствало икономическото и политическото значение на земите, намиращи се под австрийска власт. Основни градски центрове тук станали Загреб и Вараждин. Чрез пристанищата на Риека и Сен австрийските Хабсбурги получавали достъп до бреговете на Северна Адриатика, където иначе господствала Венеция. Разделянето на хърватските земи увеличило изолацията на отделните региони и забавяло процесите на формирането на модерната хърватска нация.

Успоредно със завоевателните походи към Австрия продължавала османската експанзия в Азия и по бреговете на Северна Африка. Завладени били Ирак, Йемен, Триполитания и Тунис. При създалата се териториална структура на Османската империя, Балканският полуостров все повече придобивал характер на нейна вътрешна територия, която имала все по-малко допирни точки със свободния християнски свят. Огромните завоевания на османските султани, осъществени в края на 15. и през първите три четвърти на 16. век, превърнали тяхната империя във военен и политически хегемон на огромни пространства, простиращи се от Индия до Мароко, от Йемен до Азов, от островите в Егейско море до Карпатите и Трансилвания, от Пелопонес до Славония. В стратегически план това невероятно разширение предизвиквало и проблеми. Всяко ново завоевание увеличавало държавите в антиосманския фронт. Срещу могъщата Османска империя противостояли Иран, Испания, Австрия, Венеция, Папството, Полша, а в перспектива и Русия. През 1556 г. след абдикирането на императора на Свещената Римска империя Карл V за император бил избран неговият брат, австрийският ерцхерцог Фердинанд. Това обстоятелство нямало еднозначен ефект върху османско-християнските отношения. От една страна, срещу османската експанзия застанала не само Австрия, но и целият огромен държавно-политически комплекс, наричан все още “Свещена римска империя”. Така християнският фронт се превръщал в почти общоевропейска антиосманска коалиция. От друга страна обаче, ангажирането на новия император с общоевропейските проблеми отклонило неговото внимание от събитията на антиосманския фронт. Затова през 60-те години на 16. век османско-хабсбургските военни конфликти загубили своята ожесточеност и придобили характер на погранични стълкновения. Християнският свят с облекчение посрещнал вестта за смъртта на султан Сюлейман I през 1566 г. под стените на обсажданата от неговите войски крепост Сегетвар. Отишъл си последният султан, който не се колебаел да замени дворцовия разкош със суровото лагерно всекидневие на пълководеца.

Управлението на султан Сюлейман I представлявало кулминацията в развитието на Османската империя. Неговите военни сили доминирали над християнските държави и обикновено излизали победители при стълкновенията с тях. Процъфтявали още османската архитектура, изкуство, право, литература, търговия. В епохата на Сюлеймановите епигони Османската империя все още представлявала заплаха за своите християнски противници, но натискът върху християнския свят чувствително намалял. В стопанско отношение Европа се развивала много по-динамично, отколкото земите под османска власт. Това рано или късно щяло да доведе до техническо превъзходство на европейските армии и флотилии над османските.

Впрочем как били ситуирани земите на Балканския полуостров в структурата на триконтиненталната Османска империя? По островите на Егейско море съществуването на “Венецианска Романия” било вече само спомен. Османците владеели основните големи острови и островни групи. Тяхното господство в Егея се затвърдило още повече, след като с цената на огромни жертви османските султани успели да завладеят островите Родос, Кипър и Крит. В много от завладените острови османската власт била номинална и на практика не препятствала връзките на местното търговско и корабовладелско съсловие с християнския свят. Венеция била изтласкана и от своите опорни пунктове в Пелопонес. Една след друга в османски ръце падали венецианските крепости Метони, Монемвасия и Навпактос. Единствено в Йонийските острови венецианската власт се оказала по-трайна и успяла да устои на османския завоевателен натиск.

Османската администрация се разпореждала пряко със земите от Бесарабия до бреговете на Азовско море. През 1569 г. османски войски се опитали да завладеят руския град Астрахан, но били отблъснати от русите. В Кримския полуостров съществувало васалното на Високата порта Кримско татарско ханство. Османските и татарските владения създавали сериозна опасност за Полша и за централизиращата се руска държава. Но и антиосманските сили в този регион имали силни позиции. Освен Полша и Русия тук християнските владения били защитавани и от казаците, които представлявали християнската противотежест на подвижната и боеспособна татарска конница.

През първите три четвърти на 16. век постепенно бил оформен васалният статут на Молдовското воеводство. Формално неговото начало било поставено в 1504 г. със сключването на официален васален договор между султан Баязид II и молдовския воевода Богдан III. Първоначално васалните задължения били сравнително леки: молдовците били длъжни да плащат 4000 златни монети годишно и да предоставят на султанския двор 40 ловни сокола и 40 коня. Васалният статут на воеводствата бил потвърден веднага след възкачването на престола на султан Селим I в 1513 г., когато все още молдовски воевода бил Богдан III. Тъй като Молдова окончателно влязла в османската васална система тъкмо при управлението на този воевода, в османската държавно-административна терминология васалното Молдовско воеводство било известно с названието “Богдан-или”, т.е. “земята на Богдан”. По времето, когато султан Сюлейман I организирал своите походи в Унгария, Австрия и Иран, молдовският воевода Петру Рареш (1527-1538 г.) направил героичен, но обречен на неуспех опит да отхвърли османския сюзеренитет. В съюз с австрийския ерцхерцог Фердинанд воеводата се опитал да завладее части от Трансилвания и демонстративно отказал да плаща васалния си данък. През 1538 г. османска войска нахлула в молдовските предели, разбила войската на воеводата Петру Рареш и поставила на престола послушно османско протеже. Заради дързостта на Петру Рареш молдовското болярство загубило правото си само да избира воевода. Това вече ставало от Високата порта, а болярите само потвърждавали избора на сюзерена. Тази практика довела до невероятни пазарлъци при избора на всеки нов воевода, при които кандидатите се надпреварвали да предлагат все по-големи подкупи на висшите османски чиновници. Тези суми лягали като тежко бреме върху финансите на воеводството и увеличавали до възможния предел данъците, които плащало молдовското селячество.

Владетелите на Влашкото воеводство през същия период не направили никакви опити за отхвърляне на султанския сюзеренитет. За сметка на това във вътрешния живот на княжеството се разразили продължителни и кървави борби за престола. Властта си оспорвали различни реални или мними представители на двете местни династии Бесараби и Дракулещи. Османските управляващи наблюдавали от дистанция тези борби и задкулисно ги поощрявали, защото издигането на всеки нов воевода означавало нови подаръци и подкупи за великия везир и за неговото обкръжение. Само за около двайсет и пет години през втората четвърт на XVI в. на влашкия престол се изредили единайсет воеводи. Тази владетелска въртележка засилвала зависимостта от Високата порта и изключвала каквото и да е участие на Влашкото воеводство в пламтящата борба между кръста и полумесеца.

В системата от погранични васални територии попадала и Трансилвания. Тук обаче, въпреки че правилата на васалитета били сходни с тези във Влашко и Молдова, османската власт нямала толкова сериозни механизми за влияние. Трансилванските воеводи често отхвърляли своя васалитет и се присъединявали към възникващите антиосмански коалиции. Това принуждавало османската власт да поддържа няколко крепости в териториите на Влашко и Молдова, чрез които да следи поведението на трансилванските управители и връзките им със свободния християнски свят.

В общи линии васалните статути на Молдова, Влахия и Трансилвания удовлетворявали османските управляващи. От васалните владетели те получавали “лесни пари” под формата на годишен харадж. Освен това от дунавските княжества идвала голяма част от продоволствието, с което се изхранвало многочисленото население на османската столица. Когато васалните владетели на Молдова, Влашко и Трансилвания изпълнявали своите задължения, султанската власт им оставяла значителна автономия. В числото на автономните права влизала и съмнителната привилегия за местните болярски групировки да се борят за престола. Автономията на дунавските княжества имала тази положителна страна, че православната култура и православните институции и книжовност се развивали без ограниченията, характерни за земите под пряка османска власт. Това превърнало земите на север от Долен Дунав в едни от основните хранители и продължители на византийско-православната традиция. Автономията позволявала на влашките и молдовските воеводи да покровителстват и да подпомагат материално светогорските манастири.

При тази конфигурация на северните балкански граници на Османската империя за нейната експанзия към Европа оставали два свободни коридора: по течението на река Дунав към Австрия и Централна Европа, и от Бесарабия и Азов към Южна Полша и Русия. 

В най-общ исторически план попадането на балканските народи под властта на могъща империя с център в Истанбул може да се разглежда като поредното им обединяване в границите на една държава. В Античността и Средновековието ролята на държави-обединителки играели Римската империя и Византия. Османската империя обаче по своята държавна идеология, религия и структура принципно се отличавала от предишните империи. Нейна официална религия бил ислямът. В Османската империя той се разпространявал в своя сунитски вариант и оказвал силно въздействие върху идеите за устройство на държавата, на централната власт, на обществото. Това, което отличавало Османската империя от всички останали империи с европейски владения, освен ислямската религия, била изключителната и непозната за християнските общества централизация на властта. Султанът бил освен светски владетел още законодател, пръв пълководец, собственик на поземления фонд. След като султан Селим I се обявил за халиф, властта на султаните станала и теократична. Той притежавал абсолютна власт над живота и имота на своите поданици. В условията на този развит до крайност абсолютизъм било изключително трудно да се създаде потомствена поземлена османска аристокрация. Поради тази причина висшите османски сановници били преди всичко високопоставени чиновници. Тяхната административна власт идвала по волята на султана, източник на техните приходи била държавната, т.е. султанската хазна. Никога преди, а и след това в историята на Европа, Азия и Северна Африка не възникнала подобна централизирана структура, за която с пълна сила важала сентенцията “държавата - това е султанът и султанът - това е държавата”.

Централизацията не изключвала изцяло борбите за власт, но осигурявала пълно господство на османската династия. Още през ранния период от съществуването на османската държава се наложила практиката интронизираният султан да убива своите братя или роднини, които биха имали претенции за престола. С течение на времето тази кървава практика придобила по-хуманен характер. За наследник на престола се смятал най-възрастният представител на династията. Това довело до сериозни проблеми, тъй като живелите дълго време в дворцов разкош османски принцове вече като султани трудно изпълнявали ролята на газии-завоеватели. С течение на времето подобни владетели съвсем престанали да водят османските войски на походи към Виена, Тебриз или Азов и възлагали това задължение на великите везири. Така или иначе Османската империя представлявала уникален феномен с обстоятелството, че от началото на нейното съществуване до нейния край на престола й стояли представители на една и съща династия.

Втората важна личност в централното управление на империята бил великият везир. Той представлявал султана във всички важни държавни дела и пазел неговия печат. По-голямата част от великите везири не били турци по народност, а били помюсюлманчени представители на покорените от османците народи. Такива хора обикновено правели кариера в османската администрация посредством системата на “кръвния данък” и обучението си в корпуса на т.нар. “ич - оглани”. Сградата, в която се помещавали канцелариите на великото везирство, се наричала “Високата порта”. С течение на времето това название станало синоним на османското правителство и на османското управление. През 15. век освен великия везир имало още трима души с везирски рангове: кадъ-аскерите на Анадола и на Румелия, които наблюдавали военно-религиозните дела в двата основни дяла на империята и главният дефтердар, който следял системата за водене на данъчните регистри. Ранг на везир, но повече с почетен, отколкото с функционален характер, имал и православният патриарх в Истанбул. През следващите векове броят на везирите нараствал: през 16. век те станали седем, а през 17. век - девет. Везирите съставлявали султанския съвет, наричан “диван”.

Докато продължавало завладяването на балканските територии, в османските владения съществувала значителна административна пъстрота. Широко се прилагала практиката на създаване на буферни васални владения. В пограничните територии съществували т.нар. “удж-бейлици”, наричани от християнското население “краища”. Техните управители имали за задача да дестабилизират и завладяват съседните християнски територии. Такъв бил например удж-бейликът с център в Скопие, където до втората половина на 15. век управлявали наследствени удж-бееве, потомци на пълководеца, завладял Скопие.

В класическия период от съществуването и развитието на Османската империя пъстротата отстъпила място на строен военно-административен апарат, подчинена на строга централизирана йерархия. До края на 15. век всички балкански владения на империята били обединени в бейлербейството Рум-или, чието название буквално означавало “римска земя”. Бейлербейството се разделяло на военно-административни единици, наречени “санджаци”. Османските завоеватели следвали стриктно правилото да превръщат всяко покорено християнско владение в санджак. По такъв начин османското административно-териториално деление запазвало по специфичен начин границите на балканския християнски свят, съществуващи към момента на завладяване на отделните негови области. Така например Търновска България била превърната в Никополски санджак, Видинското царство - във Видински санджак, княжеството на Константин Драгаш в Североизточна Македония - в Кюстендилски санджак, Херцеговина - в санджак “Херцег” и т.н. Често названията на отделните санджаци се формирали от името на последния християнски владетел на областта. Никополски санджак например бил известен още като “Сусманос-или” (земята на Шишман), санджакът Смедерево като “Лаз-или” (земята на Лазар), санджакът Херцег като “Херцег-или” (земята на херцога) и т.н. В някои случаи тази система на създаване на областни названия довела до трайното преименуване на цели балкански региони. Така например античната област Малка Скития, средновековната “Карвунска земя”, придобила названието Добруджа, т.е. “земята на Добротица”. Там, където териториалното раздробяване било особено силно, както например в албанските земи, отделните владения били превръщани в подразделения на санджака, т.е. в нахии или вилаети. Те също по принцип запазвали в своите названия името на последните си християнски владетели. В санджака Арванид, който обхващал повечето албански земи, съществувала нахията “Павло Куртик”, в санджака Силистра - нахията “Текфур гьол” (болярско езеро), в санджака Паша - нахиите “Калоян”, “Оливер”, “Вълкашин и Димо воевода”, “Богдан”. Оригинално било названието на нахията, която обхващала основните владения на светогорските манастири. Тя била наречена “Кешишлик”, т.е. “област на монасите”. Имало, разбира се, и области, в които стройната османска военно-административна система не могла да се наложи. Типичен пример за това били земите в Черна гора. Те по принцип запазвали своята автономия, своята специфична племенна структура и църковна организация. С течение на времето голяма роля в живота на черногорците започнала да играе митрополията в Цетине. Цетинският митрополит бил подчинен формално на сръбската патриаршия в Печ, но неговият избор ставал на общ събор на черногорските племена.

Санджакът бил основната военно-административна единица. Неговите функции били пряко свързани с рекрутирането на основния военен контингент за османската войска - спахийската конница. Управителят на санджака, санджак-беят, бил освен административен управител на територията на санджака и главнокомандващ на спахийския контингент, който се набирал от него. Броят на санджакските спахии зависел от възможностите на съответната територия да осигурява достатъчно доходоносни владения, наричани тимари. В по-рядко населените области на Балканския полуостров, като например Добруджа, от санджака се набирали не повече от сто спахии. В планинска Черна гора приходите от земеделие били толкова малки, че там тимарската система въобще не могла да се наложи. В гъсто населените области на Повардарието, Моравска Сърбия, Централна Гърция санджаците давали спахийски контингенти от 500 до 1000 и повече спахии. Като цяло румелийският спахийски контингент достигал максимална численост от около 30 000 души. Ролята на “външен” удж-бейлик в класическия период играело Кримското татарско ханство, а васалните територии се ограничавали с трите подчинени на Високата порта воеводства - Влашко, Молдова и Трансилвания.

При окончателното овладяване на Балканския полуостров крепостите, които съществували във вътрешността станали излишни и в повечето случаи били разрушени. Запазвани били само малко на брой “калета” с гарнизони от по 10-30 души, които изпълнявали предимно полицейски функции. От гледна точка на борбата с християнския свят пораснало значението на граничните крепости като Видин, Никопол, Силистра, крепостите в Славония и в Западна Босна и др. Те били поддържани в добро състояние и били снабдени с многочислени гарнизони.

През първата половина на 16. век били образувани още три европейски бейлербейства: Буда, Босна и Темешвар. Санджаците в балканските владения на империята били около 30, като границите между тях се стабилизирали и останали непроменени с векове. По-голяма динамика имало в устройството и броя на бейлербействата, наричани в по-късния период “еялети”. За около два века техния брой достигнал около 40. Раздробяването на османските военно-административни единици наподобявало в най-общ план еволюцията на византийската темна система.

Въпреки обяснимия си стремеж да унифицира своите балкански владения османската административна машина невинаги можела да се справи със съществуващата регионална пъстрота. В някои от изолираните планински области в Пелопонес, Епир, Албания, Черна гора и Босна османската администрация не могла напълно да премахне съществуващите традиции на автономно управление. Още по-очевидно било това явление в отнетите от Венеция острови. В много случаи служителите на османската провинциална власт били принудени да се съобразяват с редица местни особености в областта на данъчното облагане, самоуправлението на селските общини, производствените навици, особеностите в стопанския живот, продиктувани от климата и от други географски специфики. Така например в целия дунавски ареал османската власт заварила и възприела съществуващата система на търговия, риболов, градски живот, пазарни отношения. Османските документи, които засягали развитието на дунавските градове, изобилстват с термини от български, сръбски, влашки и унгарски произход. Особено големи компромиси правели османските управляващи с онези навици на покореното християнско население, които противоречали на обичайното ислямско право - шериата. Те трябвало да приемат традицията на винопроизводството и на отглеждането и коленето на прасета: дейности, забранени за правоверния мюсюлманин. Онова, което османските законодатели направили с тези практики, било да ги обложат със съответните данъци и да създадат правила, които изключвали възможността получателят на тези данъци - спахията, да консумира вино и свинско месо.

Османската империя представлявала силно милитаризирана структура, в която повечето административни служби и аграрният режим били подчинени на необходимостта от комплектоване на военните сили. В основата на османската военна машина стояли два елитни военни корпуса: еничарският и спахийският. Еничарите официално били смятани за султански роби, а техният корпус представлявал платената гвардия на султана. Нейните различни подразделения, наричани “орти”, били въоръжени с различни видове оръжия. Еничарите се набирала посредством “кръвен данък” (девширме). Той се състоял в това, че от християнските семейства периодично били вземани момчета, които били обучавани при строг режим за войници и за администратори. Този данък бил специфично османски, но в общи линии наподобявал системата на “почетното робство” в източните общества. Взетите момчета, наричани след рекрутирането им “ич-оглани”, били помюсюлманчвани, преминавали сурово военно обучение и се превръщали във фанатично предани на султана професионални войници. Първоначално еничарите не се женели и службата им нямала наследствен характер. Към началото на 16. век им било позволено да създават семейства, а през 1568 г. султан Селим II позволил еничарската служба да стане наследствена. Това обстоятелство постепенно премахнало “кръвния данък”, който оставил тежки следи в съзнанието на балканските християнски народи. В същото време направените промени силно намалявали боеспособността на султанските гвардейци и превръщали еничарския корпус по-скоро в преторианска гвардия.

Спахийската конница се комплектовала чрез добре познатата в Средновековието система на условно земевладение. Редовите спахии получавали правото да събират основните данъци от дадено село или група села, срещу което били длъжни да се явяват на поход със закупено от тях снаряжение и кон. Смятало се, че нормалният годишен приход (тимар) на един спахия от балканските територии на империята възлизал на около 3000 акчета. По-големите номинали на тимара означавали повече задължения за спахията. При по-приходоносните тимари спахиите били длъжни да комплектоват малка военна свита или да приготвят различно военно снаряжение: шатри, походни кухни и др. Усърдието във военната служба се възнаграждавало с нови тимари. През ранния период на османската власт в редовете на спахиите били зачислявани и оцелели представители на балканската военна аристокрация, т.нар. “стари спахии”. С течение на времето те били или ислямизирани, или изтласкани в категорията на раята с особени задължения.

Цялата система на спахилъка зависела от количеството на събираните от спахията данъци. Увеличените данъци означавали по-многобройни спахийски ефективи и османската управляваща класа прибягвала именно към този механизъм за увеличаване на военната си мощ. Всъщност тъкмо засиленото данъчно облагане на християнското население финансирало османската експанзия през 15.-16. век.

Освен еничари и спахии в османската войска участвали още различни по своя характер, произход и предназначение военни части. В много от тях участие вземали и балканските християни. През 15. век най-многобройният християнски военен контингент в османската войска били т.нар. “джебелю войнуци” или “джебелю войнугани”, (“войници с ризница”). Те, както показва и тяхното название, били потомци на военизираното население, съществувало в християнските балкански държави преди османското завоевание. Към края на 15. и в началото на 16. век джебелю войнуците престанали да бъдат “аскери”, т.е. представители на военното съсловие и били превърнати в рая с особени задължения. На тях им била поверена грижата за султанските коне в мирно време и по време на военни походи.

Аграрните отношения в Османската империя се развивали под влиянието на два основни фактора: върховната собственост на султана върху земята и необходимостта да се издържат военното съсловие, огромният чиновнически апарат и ислямските религиозни институции. Реализирането на върховната султанска собственост било подчинено на идеята, че върховният повелител отстъпвал част от своите права за събиране на приходи от земята на своите подчинени по цялата стълбица на държавната и обществената йерархия. Така например селяните получавали “тапия” за обработваната от тях земя, която им давала юридически права да се ползват в пълна степен от нея. На практика селските поземлени участъци били предавани по наследство, поради което били наричани най-често със славянския термин “бащина”. Върховната собственост на султана върху земята имала само теоретично значение за селското земеползване. От своя страна спахиите получавали право да държат определен брой села и да събират от тях данъци на стойност до 20 000 акчета годишно. Тези условни владения били наричани “тимари”. Представителите на средния военно-административен ешелон получавали т.нар. “зиамети”, условни владения с приход до 100 000 акчета годишно. Висшите военачалници и чиновници получавали т.нар. “хасове”, условни владения с годишен приход от над 100 000 акчета. Тази система на условно земевладение зависела в много голяма степен от волята на съответния субашия, санджакбей или от самия султан. Спахийските тимари били отнемани или давани по волята на съответния военачалник, зиаметите - по волята на санджакбейовете, а хасовете - по волята на султана. Значителна част от доходоносните обекти: села, пазарни такси, различни глоби и др., отивали за издръжката на джамии, месчити, мюсюлмански духовни училища, благотворителни кухни (имарети) и други мюсюлмански религиозни или парарелигиозни институции. Такива имоти били наричани “вакъфи”. Ако тимарите, зиаметите и хасовете често сменяли своите притежатели, то вакъфските имоти не подлежали на отнемане. Това обстоятелство често било използвано от представителите на османската управляваща класа, за да си гарантират сигурни приходи в условията на непредсказуемост на султанското благоволение. Те превръщали придобитите от тях имоти във вакъфи, назначавали себе си и своите наследници за управители на вакъфите и така си осигурявали относително сигурно бъдеще в условията на една крайно динамично обществена среда. Самият султан притежавал десетки хасове из различните части на империята, които му носели годишни приходи от десетки милиони акчета. Според представите на османските юристи за идеално функциониране на аграрните отношения поземленият фонд би трябвало да бъде разделен на три сравнително еднакви третини. Една трета от него трябвало да бъдат султански тимари, една трета - тиамари, зиамети и хасове и една трета - вакъфи.

При тази система на аграрни отношения две особености имали принципно значение за развитието на земите под османска власт. На първо място силно ограничени били правата на частна собственост върху земята. Липсата на достатъчно голям частен поземлен фонд в ръцете на османската върхушка обяснява ниската степен на отработъчна рента (ангария), с която били задължени балканските селяни. Тя рядко надхвърляла няколко дни годишно, за разлика от времето преди нашествието, когато на места ангариите достигали до два дни седмично. От този факт не трябва да се прави елементарният извод, че под оманска власт селяните били по-малко натоварени с данъци, отколкото в периода на независимите християнски държави. Османската данъчна система била ориентирана към паричните и натуралните вземания, към различни извънредни натурални и парични данъци и към система от държавни доставки по занижени цени. Изчисленията показват, че в периоди на усилена военна експанзия данъчното бреме нараствало значително само в рамките на едно-две десетилетия. Това обстоятелство, както и силно монетаризираната османска данъчна система, много често принуждавало селяните да прибягват към отглеждане на земеделски култури с пазарна стойност: лозя, овощия, различни подправки и др.

На второ място, липсата на регламентирани собственически права за османската военна и чиновническа върхушка я правела лош стопанин на държаните от нея поземлени владения. Стремежът бил към максимална печалба и минимално разходване на средства за подобряване на производството. Този факт не играел значима роля в периода, когато завоеванията осигурявали екстензивно увеличаване на селскостопанското производство или позволявали на султанската власт да попълва хазната чрез контрибуции или васални данъци. В перспектива обаче липсата на заинтересованост щяла да доведе до изоставане на земите под османска власт от развитието на Европа и стопанско доминиране на европейските капиталистически държави над империята.

Християнското и мюсюлманското население под османска власт имало статут на “рая” (букв. “стадо”). Негова основна функция била да плаща данъци и по този начин да изхранва представителите на военното съсловие, чиновничеството, религиозните институции и султана. Най-ниско в обществената йерархия стояла християнската рая. Освен традиционните данъци, християните плащали особен поголовен данък, наричан “джизие” или “харадж”. Той символизирал тяхната религиозна неравноправност спрямо правоверните мюсюлмани. Въпреки че този вид данък бил смятан за “шериатски”, т.е. за произлизащ от ислямското правно учение за отношението между мюсюлмани и немюсюлмани, той не бил напълно непознат за балканските християни. Преди идването на османците на балканска земя господствала късноримската система на данъчно облагане, която съчетавала поземлените с поголовните данъчни вземания. Всъщност османската данъчна система не предложила нищо принципно ново, освен, разбира се, по-голяма ориентираност към паричните вземания, повече данъчни тежести и по-стриктно следене за данъчните вземания. Последното се осъществявало посредством системата за периодично описване на населението в различни видове данъчни регистри.

Османската власт възприела от покорените балкански държави или сама създала групи население, които били натоварвани с особени функции. Този вид християнска рая била наричана “привилегирована рая” или “рая с особени задължения”. Това население изпълнявало полицейски функции по охрана на проходи или опасни места (такива били т.нар. “дервенджии” и “мартолоси”), грижело се за султанските коне (войнуците), доставяло на държавата дребен рогат добитък по занижени цени (джелепите), отглеждало и доставяло ловни соколи (доганджиите) или произвеждало стоки, особено ценни за властта (метали, ориз, масло и др.). Срещу изпълнението на задълженията си тези категории рая получавали различни данъчни облекчения и дори понякога правото да владеят малки по размер тимари.

Османската власт не донесла нищо принципно ново в системата на агрикултурата на Балканския полуостров. В някои балкански области като Тракия и Македония голямо разпространение получило отглеждането на ориз. Тази култура била позната на балканските християни още през Средновековието. В условията на новата власт оризовите площи се увеличили значително поради консумативните навици на мюсюлманското население. Въпреки това оризът не изместил основните зърнени култури и лозята. Това означавало, че османската власт не успяла, а и не била в състояние да промени принципната принадлежност на Балканския полуостров към традиционната за него пшеничено-лозова агрикултурна зона. Заедно с това останала да господства старата система за земеделско производство, основана на семейното земеползване и семейната организация на труда. За балканските християни продуктите от основните земеделски производства: хлябът и виното, останали основни източници за прехрана. Поради това и християнската символика на хляба и виното: Тяло Христово и Кръв Христова, останала непроменена в съзнанието на различните балкански народи.

Докъм края на 15. век балканското население възстановило своята численост след постепенното отминаване на пандемията “Черната смърт” и на свързаните със завоеванието опустошения. Първият османски регистър на християните, плащащи данъка “джизие”, съставен към 1489-1490 г. показва, че на Балканския полуостров са живеели около 3,5 мл. души. Неговата гъстота била доста по-ниска от тази в основните европейски територии. В самия полуостров най-гъсто населени били областите около Превеза в Гърция, долината на река Морава, някои области в Тракия и Македония. Най-малко хора на кв. км имало в Добруджа и в планинските области на Босна и Херцеговина От началото на 16. век балканското население започнало бързо да се увеличава, което било резултат от една обща за Европейския континент тенденция към демографски бум. Като цяло може да се констатира, че балканската поселищна мрежа не претърпяла съществени изменения. Населението продължавало да има предпочитания към полупланинските области. Липсата на сериозни ограничения за придвижване на хора от селото към града или от едно място на друго запазила мобилността на населението. Особено подвижни били малките селски общности, обитаващи планинските области във Видинско, Пиянечко, в албанските земи, в Босна и Херцеговина и др. Стабилни били общностите, които наброявали повече от сто души, поради което можели да създадат условия за възпроизводство и създавали стабилно селско землище.

До края на 15. век балканското християнско население било много слабо засегнато от ислямизацията. Мюсюлманско население прониквало главно в градовете и граничните области, кьдето продължавала да бушува войната с християнския свят. След края на испанската реконкиста и прогонването на евреите от Испания значителна част от тях се настанили на Балканския полуостров. По този начин в много балкански градове възникнали нови или били подсилени старите еврейски колонии. Особено многочислена и активна била еврейската общност в Солун. Евреите се занимавали предимно с търговия и занаяти и тяхното заселване на балканска земя стимулирало развитието на стопанския живот.

През 16. век и особено след религиозните репресии, осъществени от султан Селим I, на Балканския полуостров започнали да проникват различни групи население от Мала Азия. Най-многочислени били т.нар. “юруци”: мюсюлмани-номади от Мала Азия, които заемали предпланините и удобните за сезонно скотовъдство балкански области.

На Балканите се заселили и групи ромско население. Османската власт държала сметка за особеностите на тези етнически групи, поради което ги описвала в отделни данъчни регистри. Поради продължаващото с неотслабваща сила османско-европейско противоборство хора от Западна Европа не се заселвали в балканските градове. Най-многобройните търговски колонии принадлежали на дубровнишките търговци, които останали практически единствената връзка между покорените балкански християни и свободния европейски свят.

През 16. век значително се увеличил броят на мюсюлманското население. Това ставало или за сметка на заселване на мюсюлмански групи в балканските градове и села, или по пътя на ислямизация на християнско население. Приемането на исляма в условията на османската власт означавало излизане от категорията на най-принизената рая и възможности за по-сносен живот и социално издигане. Ислямските религиозни институции, както и дервишките общности, правели всичко възможно за привличане на нови хора в лоното на исляма. Най-податливо на ислямизацията било населението в онези области, където християнската църква не успяла да създаде и поддържа стабилна енорийска мрежа, или в райони, където имало остри църковни борби между католици, православни или еретици. На първо място това били планинските райони на Босна и Албания, след това Родопите, Добруджа и др. Там се създали компактни групи мюсюлманско население. По принцип значителен бил броят на мюсюлманите в по-големите градове, където имало многоброен чиновнически апарат или многочислени гарнизони. В отделни случаи някои градове възниквали като резултат от интензивна и целенасочена ислямска колонизация. Въпреки това и градската мрежа останала принципно такава, каквато я познаваме от времето преди османското нашествие. Като се изключи Истанбул, който под османска власт отново се превърнал в милионен мегаполис, останалите балкански градове били сравнително малочислени. В началото на 16. век Атина наброявала към 13 000 души, София - около 4000, Трикала - 4500, Скопие - около 10 000 и т.н. Повечето градове имали население между 1000 и 3000 души. Както и в периода на балканското Средновековие, така и сега се запазила и затвърдила практиката на административно подчиняване на градовете от централната и провинциалната власт. Както и преди, градовете не се превърнали в места на свободата и на свободната стопанска инициатива.

В процеса на ислямизация някои християни запазили езика и културата си, докато в други случаи ислямизацията била първата стъпка към тюркизацията и възприемането на езика и обичаите на господстващите тюрки. Към 1520-1535 г. според османските данъчни регистри на Балканския полуостров живеели малко повече от 800 000 християнски домакинства, което прави малко над 4 млн. души. По същото време мюсюлманските домакинства наброявали 180 000, т.е. мюсюлманите вече били около 900 000 души. От тях около една седма се падали на Босна и Херцеговина.

В края на 15. век и при управлението на султан Сюлейман Законодателя Османската империя продължавала своите завоевания и вдъхвала страх във всички противостоящи й християнски държави. При тези условия балканските народи не виждали никакви шансове за промяна на създалото се статукво. Затова през този период не са регистрирани значителни и масови освободителни движения. Съпротивата приемала по-скоро ежедневни форми и зависела от условията във всеки отделен балкански регион. В областите, населени предимно с българи и сърби, особено в планините и проходите, процъфтявало хайдутството. Названието на хайдутите идвало от унгарската дума “хайду”, която означавала буквално разбойник. Хайдутите нападали представители на властта или по-богати мюсюлмани и държали в респект представителите на управляващото малцинство. Подобна дейност осъществявали клефтите в гръцките земи. По-особена била дейността нат.нар. “ускоци” във венецианска Далмация и във владените от Австрия хърватски земи. Те били потомци на избягали от османската власт във венецианските владения християни. По нареждане на републиката или по своя инициатива ускоците нахлували в османските владения, нападали и ограбвали османски военни и цивилни служители. По-късно център на ускокската активност станали австрийските владения около хърватския град Сен. Повечето от тях преминали на австрийска служба и започнали да нападат както османските територии, така и венецианските кораби. В определени периоди, както било например към средата на 16. век, ускокските флотилии, съставени от малки подвижни корабчета, контролирали цялото далматинско крайбрежие.

С налагането на османската власт на Балканския полуостров християнските църкви тук загубили своя официален характер. Османските завоеватели сравнително бавно си изработили обща стратегия в отношението си към тях. В ранния период те унищожили Търновската патриаршия, която била тясно свързана с българската държава и с българската антиосманска съпротива, но запазили Охридската архиепископия. Охридските предстоятели провеждали последователна антиунионистка политика и с това си спечелили благоразположението на османските властници. Поради тази причина от началото на 15. докъм средата на 16. век архиепископията увеличила много своя диоцез. Сръбската Печка патриаршия имала по-сложна съдба. В началото султан Мехмед II Завоевателят благосклонно разрешил на печкия първосвещеник да запази своето достойнство. По-късно обаче печкият диоцез бил поделен между Охридската архиепископия и Вселенската патриаршия в Истанбул.

На най-големи привилегии сред православните архиереи се радвал патриархът в османската столица Истанбул. Съзнавайки необходимостта от посредник между себе си и покорените православни народи, султан Мехмед II действал така, че в живота на константинополската патриаршия не се получил никакъв хиатус. В средите на византийското висше духовенство имало достатъчно на брой хора, които предпочитали сътрудничеството с османската власт пред подчинението на Папството и в името на запазването на църковните институции. Първият вселенски патриарх след завземането на Константинопол - Генадий Схоларий - получил везирски ранг, почетен еничарски ескорт и правото да язди кон. Той и неговите приемници запазили своята резиденция в истанбулския квартал “Фенер” (или “Фанар”). В същия квартал се настанили и десетки гръцки фамилии, които се смятали за реални или мними потомци на видни византийски аристократически родове: Кантакузини, Глика, Маврокордато и др. Тази поствизантийска върхушка получила названието “фанариоти”. Благодарение на своето добро образование и връзките си с европейския свят някои фанариоти били приемани охотно на османска служба. Отделни представители на фанариотското съсловие изпълнявали важни мисии като преводачи и членове на различни дипломатически пратеничества.

Самият истанбулски патриарх бил задължен да плаща определена сума при встъпването си в длъжност, плюс годишен паричен данък. В замяна на това православното духовенство под неговата юрисдикция било освободено от поголовния данък “джизие”. Патриархът притежавал доста прерогативи в сферата на правораздаването между християните, а неговите решения често били провеждани с активната подкрепа на османските власти. С определена автономия продължила да се ползва Атонската монашеска република, въпреки че основните манастири в нея загубили практически всичките си имоти извън Халкидическия полуостров.

През 1557 г. настъпила рязка промяна в разпределението на диоцезите между православните църкви на Балканския полуостров. По настояване на великия везир Мехмед паша Соколович (Сокологлу) султанът възстановил Печката патриаршия. Така балканските православни територии се оказали разделени на три. Патриаршията в Истанбул упражнявала църковна юрисдикция в Бесарабия, Молдова и Влашко, в българските земи без Македония, в Тракия, Солун и Солунско, както и в цяла Континентална Гърция и Пелопонес. Печката патриаршия получила освен сръбските земи още и правото да обгрижва духовно всички християнски територии в Северозападните Балкани, независимо от преобладаващото тук католическо християнство. Охридската архиепископия останала ограничена в Македония и в планинска Албания.

Християнските православни църкви под османска власт срещали различни трудности в осъществяването на своята дейност. Сунитският ислям ограничавал строежа и ремонта на християнските храмове в градовете, поради което много от градските енории загубили облика си на религиозно-териториални общности. В много градове през 15.-16. век са регистрирани случаи на превръщането на църкви в джамии или месчиди. В селата пък, където ограниченията трудно се прилагали на практика или нямало църкви, или се усещала остра нужда от свещеници. Единствено големите манастири, обикновено със ставропигиален статут не изпитвали сериозни ограничения. Следвайки сунитската традиция, османските власти ги третирали като християнски институции, възникнали в ненаселени места. Това означавало, че за тях не съществували ограничения за строителство на нови сгради и църкви или за ремонт на вече създадения сграден фонд. Големите извънградски манастири, които успели в хода на налагането на османската власт да легализират своята собственост и да си издействат султански берати за защита на имотните си права, продължавали да се развиват като важни средища на християнската култура и писменост. При липса на друга алтернатива балканските християни предприемали дълги поклоннически пътувания до съответните манастири, обикновено в деня на патронния им празник. За дълго време големите манастири, като Рилския, Бачковския, манастирите в Метеора, Печ, Фрушка гора, в епирските и пелопонеските планини, били основните бастиони на православното християнство под османска власт.

Историческият период на налагане и затвърдяване на османската власт на Балканския полуостров, както и на превръщането на Османската империя в огромен и експанзионистичен държавен колос, е намерил различни трактовки в отделните балкански историографски школи. За турските историци раждането и налагането на империята в Югоизточна Европа донесло мир и спокойствие за изтерзаните от безкрайните феодални междуособици християнски народи. Под властта на султаните били премахнати вътрешните граници, на раята били осигурени условия за мирен труд и напредък. Християнското население плащало, разбира се, данъци, но те били поносими в сравнение с данъчната преса, която му налагали предишните християнски господари. Твърди се дори, че в Османската империя господствала религиозна толерантност, непозната за повечето области в Европа. Затова и прогонените от Испания евреи намерили убежище не някъде другаде, а тъкмо в пределите на Османската империя.

Представителите на историографиите на покорените от османците народи обикновено рисували и рисуват съвършено различна картина. Те наблягат на безправието на християнската рая, на принизения статут на християнските църкви, на тежките данъци, на липсата на условия за нормално културно развитие, на прекъсването на нормалните контакти между балканските християни и свободния християнски свят. Изтъква се, че условията, при които живеели балканските народи под властта на султаните, оставили тежки травми в тяхната народопсихология. Широко разпространени в балканския фолклор например са сюжетите за кръвния данък, за синджирите с роби, за насилствено отвличаните жени и девойки, за верския натиск върху християните, на който не всички можели да устоят.

Всички тези оценки почиват на отделни наблюдения върху разноликата и пъстра балканска действителност от първите векове на османското владичество, поради което повечето от тях могат - взети сами за себе си - да претендират за историческа достоверност. Ако се опитаме да избягаме от националните емоции, доколкото това е възможно, ще трябва да направим няколко констатации, които са безспорни. Първата от тях е, че балканските християнски народи попаднали под властта на една империя, която не се развивала според стандартите на тяхната естествена цивилизационна среда. А тази среда несъмнено била християнска Европа с всичките й противоречия и конфликти на религиозна, икономическа и народностна основа. За някои изследователи “османският ред” от 15.-16. век изглежда по-добър от “европейската анархия” през същия период. Но тъкмо тази разнолика европейска действителност, с всичките й недостатъци и противоречия, а не османският порядък, превърнала Европейския континент в най-динамично развиващата се територия на света. Абсолютисткият ред в ислямската империя сковавал стопанската инициатива, а анархистичната свобода в християнския европейски свят осигурявала условия за успешно развитие, за стопански прогрес, за откриване на нови светове. Вместо свобода на инициативата Pax Ottomanica предлагал централизация и строга регламентация. Историческият опит отдавна е показал, че такива фактори в най-добрия случай водят до стагнация, а не до прогрес.

На второ място, тенденциите в развитието на света през този период не работели в полза на Османската империя. Нейната централизирана, военизирана и силно бюрократична държавна структура дирижирала, а не поощрявала развитието на най-прогресивните сфери на стопанството и на градския живот. Вместо в голям производителен център османската столица се превърнала в огромен консумативен център, който получавал ежегодните си дажби посредством извъникономическа принуда. Империята черпела ресурсите си по екстензивен и чисто средновековен начин чрез завоевания, контрибуции и хараджи. При това тъкмо след края на 15. век центърът на стопанския живот започнал бързо да се премества от Средиземноморието към просторите на световните океани, към Западна Европа и към Новия свят. Това обричало териториите на империята на икономическо изоставане. Затвърдили се неблагоприятните тенденции в балканското икономическо развитие, видими още преди раждането на Османската империя.

Последиците от налагането на османската власт на Балканския полуостров, разглеждани като историческа перспектива, а не в конкретните им проявления, допринесли за превръщането на полуострова в един от най-изостаналите региони на Европейския континент. Това станало очевидно в периода, когато Османската империя прехвърлила зенита на своето развитие и навлязла в продължителен период на криза.

 

Благосъстоянието на османския спахия

 

Една от основните причини за успешната и широкомащабна османска териториална експанзия през 15.-16.век се криела в умението на османската управляваща класа да изгради многобройни и ефективни военни сили. Всъщност добре известен е фактът, че цялата държавна машина на Османската империя била изградена на военен принцип. На военната необходимост били подчинени още административното деление, аграрните институции, данъчната система. Въпреки страховития си характер по механизмите за своето комплектоване османската военна машина не съдържала кой знае колко оригинални елементи. Гордостта на османските султани, тяхната платена гвардия от султански роби-еничари, възпроизвеждала старата традиция на “почетното робство” в източните общества. Новото тук се състояло в намирането на нов източник за нейното попълване чрез рекрутиране, ислямизиране и обучение на момчета, вземани под формата на “кръвен данък” от християнските семейства, поданици на султана. Прочутата османска тимарска система, чрез която се изграждал корпусът на елитната походна конница, съставена от т.нар. “спахии”, също не предлагала оригинални моменти в принципите на своето набиране и издръжка. Спахилъкът бил османски аналог на системата на условното военно земевладение, широко известна на Изток и в Европа, включително и в земите на Балканския полуостров, през епохата на Средновековието. Оригиналността на османския подход към създаването на мощни военни сили проличавала по-скоро в успешното съчетаване на различни по произход традиции и в създаването на достатъчно многобройни военни корпуси с различен обществен статут. Подобно многообразие на военноорганизационните форми позволявало максимално използване на човешкия и икономическия потенциал на териториите, управлявани от султана. Овладяването на това многообразие, естествено, предполагало строг прагматизъм. За османските управляващи от епохата на големите завоевания дори и религиозният елемент невинаги играел основна роля. За успеха на завоевателните походи длъжностните лица в империята били готови на странни компромиси. Така например в тимарския опис на санджака Паша от 1468-1469 г. се натъкваме на следната странна маргинална бележка към вписването за тимара на спахията-мюсюлманин Барак: “Тъй като Барак не се е явил на служба, тимарът му е даден на Жилберт Канчелариус, който е избягал от франките... Споменатият е станал мюсюлманин и му е дадено името Ахмед...” С други думи, спахия-мюсюлманин е бил лишен от тимар заради неизпълнение на задълженията си, а владенията му са дадени на европеец, вероятно от италиански произход, който изявил желание да служи на ислямската империя и да приеме исляма. В редиците на османските спахии, особено през 15. век, срещаме значителен брой християни, представители или потомци на завареното от завоевателите балканско-византийско военно съсловие. Още по-странно за съвременния човек е обстоятелството, че османската власт привличала в тимарската система представители на балканската аристокрация с доказано активно участие в антиосманските начинания от първите десетилетия на 15. век. Такъв бил случаят с албанската фамилия Арианити и със сина на българския цар Иван Шишман - Фружин.

Всъщност и най-елементарното изчисление на броя на отделните османски военни корпуси показва, че елитните части, съставени от еничари и спахии не надхвърляли една трета от общия числен състав на войската. Във военните експедиции, които султаните организирали към Влашко, Унгария, Австрия или Иран, участвали още многобройни спомагателни и паравоенни формирования, в които имало значителен брой балкански християни. Във всеки случай една от силните страни на османската военна машина в сравнение с тези на нейните християнски противници била многобройността на ефективите и възможността за бързо възстановяване на загубите. Това било възможно само при положение, че пълно се използвал наличният човешки и икономически потенциал и ако военната система органично се свързвала с данъчната система и със социалните групи в османското общество. Тези връзки, които султанската администрация успешно изградила, довели до намаляване на преките държавни разходи за военно дело и сравнително равномерното им разпределяне между милионите данъкоплатци в огромните територии на империята. Това ставало чрез сложна система на “преотстъпване” на приходи от страна на султанската хазна на хилядите военно задължени хора и съсловия. В същото време европейската военна организация, която разчитала предимно на наемните войски, се задъхвала от финансово напрежение, тъй като издръжката на военните ефективи се осигурявала пряко от държавните бюджети.

Многобройните изследвания върху османската тимарска система са разкрили практически всички детайли от нейната организация, еволюция и значение. В общи линии османската спахийска система изглеждала по следния начин.

Централната власт отстъпвала на тимариота правото да събира основните данъци от дадено село или група села. В категорията на “основните данъци” влизали десятъците от земеделското производство и някои такси и глоби. Годишният приход от всеки тимар се изчислявал в сребърни монети - акчета и се вписвал в периодично осъвременявани тимарски данъчни регистри. С получения годишен приход спахията се снабдявал с необходимото му военно снаряжение за участие в походите и издържал себе си и своето семейство в периодите на мир.

Османската действителност от 15.-16. век показва голямо разнообразие в практическото функциониране на спахийската система по места. Съществували “колективни” тимари, чиито държатели участвали на смени във военните кампании. Всеки допълнителен приход водел до увеличаване на военните задължения. По-имотните спахии били длъжни освен с лично участие в походите да снаряжават допълнителни бойци или да осигуряват различно военно оборудване: малки и големи шатри, походни кухни, походни ковачници и др. Командването и организирането на спахийската конница се извършвало на санджакски принцип. Санджак-бейовете били не само управители на основната османска административна единица, но и военни командири на спахийската конница, набирана от всеки отделен санджак. Те извършвали проверки на “личния състав” на своите спахии, за да установят дали те се явяват редовно на поход, как се проявяват по време на военните кампании и дали заслужават увеличаване или намаляване на тимарите си. По правило около 10% от спахиите в даден санджак оставали като охрана на областта във време на война. Ясно е впрочем, че броят на спахиите от всеки санджак бил свързан с гъстотата на населението и на поселищната мрежа или най-общо казано - с човешкия и стопанския потенциал на областта. Гъсто населени и богати санджаци осигурявали по-многобройни спахийски контингенти, достигащи понякога до 1000 души. По-бедните санджаци издържали малко повече от 100 спахии.

В ранния период, а това ще рече през 15. и в началото на 16. век, средностатистическият османски спахия имал приходи от 1000 до 2000 акчета годишно. Срещу този приход той участвал лично в походите, снабден с боен кон, оръжие и ризница. Такъв боец според османските военни стандарти се наричал “джебелю”, т.е. боец, защитен с плетена ризница. При всяко увеличение на тимара с 1000 акчета годишно тимариотът бил натоварван с допълнителни задължения. Ето и един конкретен пример. През 1465 г. тимариотът Оджак бей, син на Хисар бей, владеел като тимар богатото и многолюдно село Радоливо, разположено по склоновете на планината Пангей (Кушница) в близост до течението на Долна Струма. От своя тимар той получавал годишен приход от 10 758 акчета. Срещу това той бил задължен да се явява лично на поход с кон, оръжие и ризница, освен това да води със себе си трима бойци със сходно въоръжение, един слуга и да носи една малка шатра. Когато след тринайсет години приходите от село Радоливо се увеличили на 15 556 акчета годишно, тимариотът, който тогава владеел селото, някой си Юсуф Яшъ, вече бил задължен освен с лична служба още с оборудването на четирима бойци, един слуга и една голяма шатра. Впрочем тези конкретни данни показват, че за османската власт най-сигурният начин за увеличаване на числеността на спахийския корпус бил увеличаването на данъчното бреме. Някои от тимариотите от типа “заими”, т.е. такива, които имали зиамети с годишен приход между 20 и 100 000 акчета, били задължени да подготвят и снабдяват с всичко необходимо освен бойци-джебелии, още и бойци от типа “гечим”. Те били истински аналози на европейските рицари. Защитното им облекло покривало освен тялото на боеца още и неговия кон, а въоръжението им включвало целия арсенал от тежки оръжия, известни през тази епоха.

След първите десетилетия на 16. век тимарската система значително се опростила. Поради обезценяването на акчето сумата от 3000 акчета като годишен приход била приета за “екзистенц-минимум” (т.нар. “калъч” - букв. “сабя”) за спахиите, набирани от европейските владения на Османската империя. Приходът от “калъча” бил смятан за достатъчен за снаряжаване на един боец-джебелия. Всяка сума от 3000 акчета свръх калъча водела до задължението за подготовка на още един джебелия. По-заможните тимариоти и заимите продължавали да имат като задължение въоръжаването на малки свити и подготовката на различно военно имущество.

Въпреки обилната информация за характера и функционирането на османската тимарска система малцина изследователи са се заемали да отговорят на въпроса, какъв всъщност е бил “жизненият стандрат” на един редови османски спахия от времето на най-голямото османско териториално разширение. Нерядко се изразява схващането, че османската управляваща класа се отнасяла сурово със своите спахии и им раздавала тимари, чиито приходи като че ли не били достатъчни за тяхното нормално съществуване. Приема се, че това било своего рода “трик” на османските военни и административни лица и на османските законотворци. Като държали обикновения тимариот едва ли не на границата на оцеляването, те стимулирали завоевателния му инстинкт. След като не можел да забогатее от тимарските си приходи, той с всички сили трябвало да се стреми да придобие плячка. В идеалния вариант чрез подвизи на бойното поле спахията трябвало да заслужи специален берат за увеличаване на тимарското си владение. В една подобна теза открито прозира своеобразен “османски романтизъм”. Според нея не редовните приходи на спахиите поддържали военната машина и темпа на завоеванията, а умението на султанската власт да стимулира бойния дух на своите елитни конни бойци. Действителността, както ще видим по-долу, била далеч по-прозаична.

За да се реши кое в благосъстоянието на обикновения спахия е преобладавало: военната плячка или регулярният годишен доход, ще трябва да се направи елементарен анализ на структурата на приходите и разходите на един имагинерен османски спахия с годишен приход равен приблизително на един калъч.

На първо място, необходимо е да установим какви са били разходите на спахията за придобиване на кон и въоръжение. На помощ в този случай ни идва завещанието на Юнус бей, санджак бей на Кюстендилски санджак в периода от около 1560 до 1572 г. На своите осем синове и четири дъщери той оставил значително състояние в пари и вещи. Сред материалните придобивки на наследниците му било и въоръжението на свитата на покойния санджак бей. То се състояло от 78 ризници на обща стойност 11 669 акчета, 15 “пълни” шлема (т.е. такива, които са покривали главата и шията на боеца) на стойност 837 акчета и 56 други шлема на стойност 9 122 акчета. От тези данни може да се направи изводът, че свитата на санджак бея на Кюстендил се е състояла от около 70-78 бойци, чието защитно въоръжение е било собственост на техния военен командир. Личното въоръжение на Юнус бей е било, естествено, луксозно и като стойност далеч е надхвърляло тази на въоръжението на обикновения спахия. Така например ризницата на Юнус бей струвала 940 акчета, неговите няколко меча били на стойност между 2900 и 4300 акчета, шлемът му струвал фантастичната сума от 2010 акчета, а конят му - 1000 акчета.

Допълнителни подробности около цените на отделните бойни артикули ни дава завещанието на един османски спахия от Белград, някой си Махмуд бей, син на Абдулах, починал през 1546 г. Названието “син на Абдулах” са носели приелите исляма християни. В буквален превод то означава “син на роб на Аллах”. Следователно Махмуд бей е бил първоначално спахия-християнин. В един момент от своята кариера той решил да смени вярата си, за да се отърве вероятно от многобройните битови и всякакви други неудобства, които са съпътствали боеца християнин, участващ в походите на една предимно мюсюлманска войска. Чрез смяната на вярата си новият “син на Абдулах” значително подобрявал шансовете си за успешна военна кариера.

И така, комбинирайки сведенията от двете завещания, както и сведения за цените на облеклото и провизиите, структурата на разходите на един спахия за издръжка и въоръжение придобива следния вид:

 

Артикул  Цена в акчета
Лък, стрели, колчан  40
меч  около 110
ризница  между 150 и 330
шлем  между 60 и 160
кон  около 400
седло и конска сбруя  около 300
ботуши  10
малка шатра  280
дрехи  500
прехрана  около 620
Всичко  Между 2750 и 3030

 

На пръв поглед изглежда, че османската администрация доста точно е изчислила годишните разходи на един редови спахия. Те са се доближавали плътно до сумата на “калъча” от 3000 акчета годишен приход. Така обаче е само на пръв поглед, тъй като приведената по-горе таблица твърде щедро е изчислила разходите на спахията за въоръжение, прехрана и облекло. Така например сумата за прехрана на спахията и неговото семейство е изчислена на базата на цените на основните хранителни продукти в османската столица Истанбул към средата на 16. век, съобщени ни от пътешественика Ханс Дерншвам. Взети са предвид следните количества провизии:

 

 Артикул и количество Цена в акчета               
 Жито 3 товара (около 500 кг) 100
 овце 10 броя 110
 мед 10 оки 60
 масло 10 оки 60
 бяла захар 10 оки 200
 ориз 10 оки 100
 други 100
 Всичко 620

 

Както се вижда от така направения разчет, предполагаемата “годишна диета” на спахията и на неговото семейство е представена твърде щедро. В действителност тя може да е била и по-обикновена, а цените на хранителните продукти в провинцията вероятно са били по-ниски от тези в столицата. Така или иначе сумата от около 620 акчета годишно вероятно е надхвърляла средностатистическото потребление на едно провинциално спахийско семейство.

На второ място не всички спахии са били задължени да носят походни шатри. Това задължение се отнасяло само за богатите спахии, които подготвяли свита от 4-5 бойци. Следователно разходът за шатра от около 280-300 акчета би трябвало да отпадне от списъка за “бойната готовност” на обикновения спахия.

Като се изключат разходите за прехрана и за дрехи, които били постоянни, всички останали вещи представлявали нещо като “дълготрайни активи”. Бойният кон е можел да служи на своя стопанин четири-пет години, шлемът, ризницата, мечът, конската сбруя - дори и повече. Следователно цените на всяка една от тези вещи като годишен разход би трябвало да се разпределят между годините на тяхната годност. При едно подобно преизчисление на стойностите на снаряжението излиза, че годишните разходи на редовия спахия са се движели между 1330 и 1400 акчета. Тези суми включват един “твърд” разход от около 1120 акчета за прехрана и дрехи и между 215 и 270 акчета за снаряжение, изчислено със срок на годност от пет години. При годишен приход от 3000 акчета тимариотът е можел да разполага с “финансов резерв” от около 1600-1700 акчета годишно. Разбира се, в епохата на победоносните войни всяко участие в поход е носело допълнителни приходи от плячка, продажба на пленници роби и др. Това обяснява защо е било възможно примерно за Махмуд бей, син на Абдулах, в края на своята кариера да остави на своите наследници имущество и пари на стойност над 20 000 акчета. Излиза, че всеки спахия с тимар от типа “калъч”, който е имал възможност да служи в спахийската конница около 10-15 години, е можел да натрупа ако не огромно, то поне прилично състояние.

Изводите, които се налагат от изложеното по-горе, са поне два. Османската власт се е грижела добре за своите елитни конни бойци, като в повечето случаи им е осигурявала приличен и надхвърлящ ежедневните и походните потребности годишен приход. Спахиите и получаващите държавна заплата еничари са били членове на елитни военни корпуси. Добрите им приходи в периода на възхода на Османската империя са ги мотивирали да служат вярно на султаните, а те от своя страна са можели да разчитат на тях за осъществяване на амбициозната си завоевателна програма.

Базисното финансиране на османската военна машина се е извършвало преди всичко от данъчните постъпления. Несериозно е да се мисли, че огромните завоевания в Европа, в Азия и в Северна Африка са можели да се осъществят, ако се е разчитало предимно на плячка или на военни контрибуции от победените държави. Увеличаването на военните ефективи е ставало чрез намиране на нови приходоизточници, а това от своя страна е ставало преди всичко чрез увеличаване на данъчното бреме. И накрая един банален, но безспорен извод: основната маса данъкоплатци - християнската и мюсюлманската рая - е стояла в основата на данъчната пирамида, от която султанската върхушка е черпела ресурси за експанзия и за собствено обогатяване.

 K7

X

Right Click

No right click