Балкански хоризонти. История, общества, личности - От могъщество към криза

Посещения: 1406

Индекс на статията

 

От могъщество към криза

 

Към края на управлението на султан Сюлейман Законодателя Османската империя достигнала апогея на своето развитие. Агресивността на османската управляваща върхушка спрямо граничния с империята християнски свят изключвала мирното съжителство между тях. Това обстоятелство принуждавало християнските фронтови държави постоянно да правят опити за формирането на антиосмански коалиции. По този начин османската военна машина била държана в постоянно напрежение. При очертаващото се икономическо изоставане на империята от европейските държави въпрос само на време било тази военна машина да претърпи първите сериозни военни загуби. Военните поражения, които след последната четвърт на 16. век започнали да търпят османците, били първите симптоми на задаващата се общоимперска криза. Османската империя наченала да се върти в омагьосан кръг, от който така и не успяла да излезе. Нейните управляващи се опитвали да лекуват проявите на кризата, като залагали отново на военната експанзия. Оказало се обаче, че класическите военни структури като спахийският и еничарският корпус вече не били така боеспособни, както преди. Османците изоставали в производството и употребата на огнестрелното оръжие и особено в артилерията. Венеция, Испания и Папската държава разполагали с все по-модерни кораби и създавали, макар и бавно, трайно превъзходство над османския флот по море. Напрежението от военните усилия и зачестилите поражения задълбочавали османската криза. В тази спирала на развитие империята се въртяла десетилетия и векове наред. Набраната завоевателна инерция и все още значителните икономически и човешки ресурси, макар и употребявани неефективно, крепели целостта на империята. Дори и след претърпявани жестоки поражения тя не се разпадала изведнъж. В такива случаи от имперския колос били откъртвани само периферни области. Затова османската криза имала по-скоро характер на стагнация, чиито симптоми се проявявали в продължение на векове. Покорените балкански народи от своя страна страдали от османските поражения и от кризата на османската икономика, но виждали в тях реален шанс за своето освобождение. Освободителните им движения внесли нов момент в живота на Османската империя и в отношенията й с европейския християнски свят.

Първият знак, че Османската империя не е вече същата непобедима сила, се проявил ясно през 1570-1571 г. Тогава започнала поредната война между Венеция и империята, която скоро прераснала във война между империята и мощна християнска коалиция, съставена от Венеция, Испания, Папската държава и малтийските рицари. През лятото на 1571 г. обединените християнски флотилии нанесли голямо поражение на османския флот край гръцката крепост Лепанто. Макар че загубила почти целия си флот от над 200 кораба и около 20 000 души, Османската империя бързо се съвзела от претърпения разгром. Великият везир Мехмед Соколович и капудан пашата Урудж Али впрегнали цялата имперска машина и бързо възстановили загубите. С експедитивност, на каквато са способни предимно централизираните общества, две години след Лепанто империята отново била готова за военни действия. Възстановеният й флот довел войната с Венеция до победен край. Републиката на лагуните съвсем за кратко се радвала на победата край Лепанто. По силата на подписания през 1573 г. мирен договор със султана тя загубвала остров Кипър и отново трябвало да плаща огромна военна контрибуция.

Въпреки че християнската победа от 1571 г. не била решаваща от военностратегическа гледна точка, тя предизвикала въодушевление в християнския свят. Очакванията за нови победи за християнското оръжие в продължаващите военни действия между Османската империя и Венеция, които скоро се оказали напразни, все пак предизвикали първото по-значително антиосманско раздвижване сред балканските народи. Населението на Епир и Пелопонес очаквало десант на християнски войски по югозападното балканско крайбрежие и се готвело да вземе участие в предстоящите сражения. Центърът на подготовката за антиосманското въстание станал град Монемвасия в Южен Пелопонес. Монемвасийският митрополит Макарий Мелисенос и неговият племенник призовавали християните да се стичат около града, за да подкрепят предстоящия десант. Хиляди гърци и албанци от Епир се събрали около Коринт със същата цел. За тяхно разочарование военните действия не се развивали в полза на Венеция и републиката се отказала от плановете си за десант на балканска земя. Това принудило събралите си християни да се разпръснат, а техните водачи - да търсят убежище в чужбина.

От победата на християнските сили край Лепанто се опитал да се възползва и молдовският воевода Йоан Люти. От него султанското правителство ултимативно поискало да удвои сумата на хараджа, тъй като спешно се нуждаела от пари за попълване на претърпените загуби. Воеводата дръзко отказал да се подчини и призовал молдовското население и всички християни на борба срещу империята. Султанът обявил воеводата за свален от престола и посочил за молдовски владетел представител на влашкия воеводски двор. Йоан Люти проявил завидна активност и пълководчески умения. Той разбил войските на влашкия воевода и дори завзел временно неговата столица Букурещ. След това успял да спре настъпващите към Молдова турски войски при град Браила. Това бил значителен успех, непознат за молдовските владетели от времето на воеводата Стефан Велики. Особено опасни за османците били действията на Йоан Люти към крепостите Акерман и Бендер, защото те отрязвали връзката на османската власт с владенията й в Азов и с кримските татари. В края на краищата след много усилия една огромна османска войска успяла да разгроми молдовските войски и съюзилите се с тях казаци. Воеводата Йоан Люти заплатил с живота си своето непокорство към могъщия сюзерен в Истанбул.

Въпреки че отново успяла да овладее положението, султанската власт вече имала повече проблеми, отколкото успехи. През последната четвърт на 16. и в началото на 17. век в Мала Азия започнали периодични и масови селски въстания, които отклонявали значителни военни сили и ресурси. Тези т.нар. “джелялийски въстания” не позволявали на имперската военна машина да концентрира всичките си ресурси на австрийския фронт. А там нещата отново отивали към поредната война. В началото на последното десетилетие на 16. век римският папа Климент VIII се заел да организира нова коалиция срещу ислямската империя. Той се опитвал да възроди традицията на кръстоносните походи срещу исляма, макар че кръстоносната идея отдавна не вълнувала както преди умовете на европейските християни. Папски пратеници посетили редица владетели, между които воеводите на Влашко, Молдова и Трансилвания, краля на Полша и руския цар. Папски легати се заели да привлекат към замисляния кръстоносен поход населението в Херцеговина, Албания и Гърция. Горещ привърженик на идеята за обща християнска борба срещу полумесеца бил и Охридският архиепископ Атанасий. За разлика от своите предшественици през 14.-15. век той ясно осъзнавал, че при създадените обстоятелства противопоставянето между православие и католицизъм било пагубно и трябвало да бъде заменено с активно сътрудничество.

Папската дипломация не успяла да създаде достатъчно широка християнска коалиция. В обявената през 1593 г. “Свещена лига” влизали основно Австрия и Папската държава. На практика отново австрийските военни сили трябвало да бъдат гръбнакът на военните действия срещу османските войски. Войната започнала през 1593 г. и продължила с различна интензивност до 1606 г.

През първата година от войната австрийските войски постигнали значителни успехи. Вестта за тях била далеч по-обнадеждаваща за балканските християни, отколкото призивите на папската дипломация за война на кръста срещу полумесеца. През пролетта на 1594 г. на въстание се вдигнало християнското население от Банат, мнозинството от което в този период били сърби и унгарци. Въстаническите действия се изразявали в организирането на чети и временни военни обединения, които нападали османските гарнизони и разстройвали тила на османската войска. Въстаническите отряди успели да превземат множество градове в областта и практически поставили под блокада град Темешвар (Тимишоара): центъра на едноименния еялет. През лятото на същата година обаче османските войски, командвани от великия везир Коджа Синан паша, потушили въстанието и отново овладели Банат.

През 1594 г. към християнския лагер се присъединили воеводата на Влахия Михаил Витязул (Храбри), на Молдова Арон и на Трансилвания Жигмонд (Сигизмунд) Батори. Особена активност проявил влашкият воевода, който демонстрирал неподчинението си спрямо Високата порта, като избил намиращите се в негова територия турски финансови служители. В съюз с молдовския воевода Арон, Михаил Витязул успял да нанесе поражение на великия везир Коджа Синан паша. След това той преминал река Дунав и разорил териториите в Добруджа. Във войската на влашкия воевода се сражавали хиляди доброволци и наемници от унгарските, българските и сръбските земи. Победата на власите предизвикала повторно раздвижване на сърбите и унгарците в Банат. Активизирали своите нападения в османска територия и ускоците около Сен. Банатските въстанически отряди прониквали дълбоко в тила на османците и пречели на движението и снабдяването на османските войски. Отделни въстанически предводители, какъвто например бил легендарният Дели Марко, достигали с отрядите си до Тракия или нападали градове като Плевен. През 1595 г. голям въстанически отряд атакувал София и ограбил събраните там припаси и други вещи за османските войски. Изглежда, тъкмо по това време унгарската дума “хайду” трайно проникнала в речника на българи и сърби. С названието “хайдути” тези народи започнали да наричат всички борци срещу османския ред, както и хората извън закона, които грабели за собствено обогатяване. В края на краищата, след като не успяла да се справи с влашкия воевода Михаил Витязул по военен път, Високата порта се принудила да сключи примирие с него, по силата на което се отказвала от своите сюзеренни права над Влашко.

През 1594 г. антиосманското движение обхванало католическите области на Албания. С активното участие на папски легати през същата година било свикано събрание на най-видните албанци-католици, които изработили план за въоръжено въстание. В албанските земи по това време се сблъскали интересите на Венеция и Папството. Републиката на Свети Марко не само била против въстание на албанците, но скрито или явно саботирала опитите на Папството и на Испания да окажат на непокорните планинци материална помощ. Все пак около 10 000 албанци, въоръжени с традиционни средновековни оръжия, въстанали и нападнали османските гарнизони. Въстанието продължило около година и половина и било потушено от снабдените с огнестрелно оръжие османски войски.

Приблизително по същото време избухнали брожения в диоцеза на Охридската архиепископия, чийто вдъхновител бил архиепископ Атанасий. През 1596 г. той лично отпътувал за Италия. Там той упорито настоявал пред владетелите и представителите на съюзените християнски сили да оказват по-активна помощ на готовите да се борят с османската власт народи от западните части на Балканския полуостров. Неговите планове вероятно се видели твърде смели и неосъществими на представителите на “Свещената лига”, които оставили молбите на бунтовния архиерей без последствие.

През 1597-1598 г. антиосмански движения избухнали в Южна Сърбия, в Херцеговина и в Черна гора. Особено активни били въстаниците в Херцеговина. В сръбските земи ролята на организатор на освободителното движение играели печкият патриарх Йован и подчиненото му православно духовенство. Османските войски били принудени да маневрират в трудния западнобалкански планински терен, да губят много време, средства и хора за потушаването на тези въстания. Това силно отслабвало османските сили по границата с Австрия и помогнало на австрийските Хабсбурги да устоят на османския натиск.

През 1598 г. в антиосманските действия отново активно се включил влашкият воевода Михаил Витязул. Той вече действал от името на австрийския император, за чийто васал официално се признал през същата година. Неговите отряди нахлували в земите южно от река Дунав и ги опустошавали. Тези рейдове внасяли допълнителен смут сред османската администрация, но причинявали много беди и на живеещото там българско население. Въпреки това през същата 1598 г. бил направен опит за вдигане на въстание в Северна България, известно в българската историческа наука като “Първо Търновско въстание”. Османската власт успяла бързо да се справи с него.

Постигнатите победи повишили самочувствието на влашкия воевода Михаил Витязул и той се заел да обедини под своя власт Влашко, Молдова и Трансилвания. През 1599 г. той овладял Трансилвания, а на следната година и Молдова. Обединението на трите области било временно и нетрайно. Неговото значение често се преекспонира, тъй като някои съвременни румънски изследователи виждат в него прецедент за бъдещото национално обединение на румънските земи. Трите области останали обединени по малко от година, до внезапната смърт на воеводата Михаил Витязул. През 1601 г. той станал жертва на заговор. През 1611 г. Османската империя възстановила своя сюзеренитет над Влашко и Молдова.

Войната между Османската империя и “Свещената лига” продължила с променлив успех за двете страни и през първото десетилетие на 17.век. В противопоставянето между християнските и мюсюлманските сили продължавали да вземат участие различни балкански народи. През 1604 г. например черногорските опълчения разбили войската на шкодренския санджак бей. За планинското население в Черна гора и за неговия митрополит в Цетине тази победа означавала извоюването на нови автономни права. Избухнали освободителни движения и на гърците в Пелопонес, които османската власт успяла да потуши. Каквито и да били резултатите от разпокъсаните антиосмански надигания в различните краища на Балканския полуостров, те значително подпомагали действията на австрийските войски срещу османците.

След много перипетии във военните действия през 1606 г. Османската империя и Австрия сключили десетгодишен мирен договор в град Ситваторок. Според преценката на изследователите той отразявал постигнатото равновесие на силите между старите съперници. Границата между тях не претърпяла съществени промени, нито някой от балканските народи получил своята свобода или автономия. Мирът от Ситваторок показвал, че Османската империя вече не разполагала с предишния завоевателен потенциал, но че все още представлявала респектиращ християнските държави противник. Австрия от своя страна, въпреки че постигнала немислими преди успехи, все още не можела да води активни и успешни настъпателни действия срещу османските владения в Унгария и на Балканите.

Войната, завършила с мира в Ситваторок, все пак не останала съвсем без последствия за част от балканските народи. Военните действия в пограничните райони на Хърватия довели до силно обезлюдяване, което застрашавало отбраната на австрийските територии в Кралска Унгария и в Северна Далмация. Още през 1538 г. австрийските власти взели мерки да превърнат тези области във “военна граница”, чието население да защитава вътрешните територии на Хабсбургската монархия. Решението за създаването на “военната граница” вероятно било отговор на османските действия по превръщането на граничните с Австрия области в Босна в граничен “удж”. Войната от 1593-1606 г. довела до дооформянето на статута на австрийската “военна граница”. Австрийските Хабсбурги предприели мерки за заселване на ново население по границата си с Османската империя. За да бъдат тези земи привлекателни за новите обитатели, на заселниците били давани различни привилегии: те били оземлявани, осигурявана им била религиозна свобода, гарантирано им било, че няма да попаднат в крепостна зависимост от хърватските или други по народност властели. Представителите на хърватската аристокрация получили военни длъжности в териториите на “военната граница” и значителни свободи и привилегии. Поради тези причини граничната територия, наричана от австрийците със славянското название “Крайна”, скоро започнала да привлича значителни групи население откъм владените от османците балкански области. Там се заселвали основно сърби, хървати и власи. В началото на 17. век граничната полоса, която обхващала все още само териториите от поречието на река Сава на запад и югозапад до венецианска Далмация, била обособена в отделна австрийска провинция, пряко подчинена на Виена. Срещу получените привилегии нейното население изпълнявало гранична военна служба, жизненоважна за защитата на Хабсбургска Австрия от разорителните нападения на османските акънджии.

Християнските успехи несъмнено са щели да бъдат по-големи, а съответно и балканските освободителни движения - по-успешни, ако в християнския лагер имало повече единство. По време на войната на “Свещената лига” срещу Османската империя Венеция, следвайки свои егоистични интереси не поставила своя значителен военноморски потенциал в услуга на християнската кауза. Между нея и Австрия съществували скрити или явни противоречия. Сигурен барометър за напрежението между двете християнски сили било поведението на ускоците, обитаващи околностите на град Сен. Следвайки внушенията на австрийската власт, те активизирали нападенията си над корабите и владенията на Републиката. Стигнало се до там, ускокските кораби да нападнат директно Венеция. През 1615-1617 г. действията на ускоците и контрадействията на Републиката на Свети Марко предизвикали венецианско-австрийска война. Военните действия, водени основно в Истрия, довели до опустошаване и обезлюдяване на областта. В резултат на тази война, известна в историческата книжнина като “войната на ускоците”, австрийските власти се съгласили да разселят непокорните жители на Сенската област във вътрешността на своята империя. Това действие сложило край не само на антивенецианската, но и на антиосманската дейност на ускоците. В тяхно лице балканският християнски свят загубил едни смели и ефикасни борци срещу османската власт в Далмация и в Хърватия.

Сътресенията, свързани с войната между Османската империя и “Свещената лига”от 1593-1606 г., донесли промени и в живота на васалните на Високата порта княжества Влашко и Молдова. Като резултат от военното напрежение при управлението на Михаил Витязул и в двете васални държави започнали да укрепват крепостническите отношения. Развивало се крупно болярско земевладение, основано на труда на крепостни селяни, каквото останалите балкански общества не познавали нито преди падането си под османска власт, нито след това. В териториите северно от река Дунав през 17. век започнала да прониква нова култура, дошла от Новия свят - царевицата.

В политическо отношение развитието на княжествата било повлияно от няколко противоречиви тенденции. От една страна Високата порта се опитвала да отстрани от власт представителите на местните влашки и молдовски династии. Тя ясно осъзнавала, че в тяхно лице не можела да разчита на абсолютна вярност, особено при военни стълкновения с християнски коалиции. В Истанбул правели опити да наложат на престолите на двете воеводства представители на фанариотските гръцки фамилии. Тези опити довели до възникването във Влашко на две болярски групировки: профанариотска, т.е. проосманска и автономистка. Борбата между тях довела до честа смяна на владетелите, съпроводено с изтичане на огромни средства, раздавани във вид на подаръци и подкупи за османските везири и чиновници. В Молдова се сблъсквали представителите на прополската и проосманската тенденция. В годините на османските походи към Украйна и османско- полските войни територията на княжеството страдала от разорителните походи на кримските татари и от преминаващите османски войски. През втората и третата четвърт на 17. век периодично била лансирана идеята за обединението на Влашко и Молдова под един скиптър. В ролята на обединители влизали ту молдовският воевода Василие Лупул, ту трансилванските воеводи от фамилията Ракоци. Действията им били обречени на неуспех. Все още местните държавни традиции били по- силни от идеята за обединение.

Обнадеждени от симптомите на слабост от страна на страховитата преди османска военна машина, някои от християнските сили направили опити да постигнат превъзходство над нея. Към средата и през почти цялата трета четвърт на 17. век бушувала османско-венецианска война, която първоначално започнала като конфликт за притежанието на остров Крит. В началото на бойните действия проличало, че кризата е проникнала дълбоко в недрата на османската военна машина. Спахийската конница не се явявала редовно за участие в походите, а по време на обсадата на основната крепост на остров Крит - Кандия - еничарите самоволно напуснали полесражението. Венецианският флот предприел голяма офанзива срещу османските островни владения. През 1655 г. корабите на републиката разгромили имперския флот в самото устие на Дарданелите. Венецианците завзели островите Тенедос, Самотраки и Лемнос и блокирали корабоплаването в Проливите. Османската столица Истанбул за пръв път се оказвала в подобно положение и започнала да изпитва недостиг на продоволствие. Столичното население, свикнало да получава храни в изобилие по занижени цени, заплашвало с бунтове и безредици.

Османско-венецианската война раздвижила населението на Черна гора. Хората от тази планинска област, ръководени от своите племенни кнезове и от митрополита на Цетине, през цялата първа половина на 17. век продължавали упорито да бранят своята автономия. Често черногорските опълчения нанасяли поражения на околните османски санджак бейове. През 1648 г. черногорските кнезове излезли с проект за приемане на венециански протекторат, но тази идея била изоставена при обрата на военните действия в полза на османците. Въпреки това територията на Черна гора оставала пример за автономно съществуване под формалната върховна власт на султаните в Истанбул.

Венецианската морска блокада на Проливите от 1655 г. рискувала да задуши икономически и военно Османската империя. В тази напрегната обстановка реалната власт в Истанбул била предадена в ръцете на рода Кьопрюлю, от чиито среди били излъчени няколко наследствени велики везири. Първият от тях - Кьопрюлю Мехмед паша - предприел сурови мерки за затягане на военната дисциплина и за увеличаване на приходите в хазната. Той не се поколебал да посегне на смятания за неприкосновен вакъфски фонд. Централизираната османска държавна и военна машина все още била в състояние да реагира на подобни извънредни мерки. Флотът и сухопътните военни ефективи били възстановени и бил постигнат прелом във войната с Венеция. През 1662 г. велик везир станал синът на Мехмед паша - Фазъл Ахмед паша Кьопрюлю, който продължил политиката на стабилизация с желязна ръка. По времето на неговото везирстване австрийските Хабсбурги се опитали в 1663-1664 г. да подновят военните действия срещу империята, но претърпели поражение. През 1669 г. Фазъл Ахмед паша Кьопрюлю завършил победоносно войната срещу Венеция и завладял остров Крит.

По същото време австрийските Хабсбурги водели колеблива политика по отношение на Османската империя. Една от основните причини за това били многото им ангажименти в сложната плетеница от европейски междудържавни и междудинастически противоречия. Тази колебливост, съчетана с опити за централизация на властта и ограничаване на старите аристократични свободи в славянските предели на империята, предизвикала недоволството на част от хърватските аристократи, чиито земи били разположени на предната линия на християнската отбрана. Недоволството прераснало в движение срещу властта на Хабсбургите в Хърватия. Начело на движението застанали представители на две от най-древните и богати хърватски фамилии: Зрински и Франкапани. Фамилията Зрински водела своето потекло от средновековната хърватска фамилия Шубичи. Братята Петър и Никола били герои от австрийско-османската война от 1663-1664 г. и се отличили с няколкото си блестящи победи над османските войски. Въпреки техните усилия австрийската власт подписала унизителен мир с османците. Заслугите на фамилията Зрински в борбата срещу мюсюлманите намерили по-голямо признание в Европа, отколкото в самата хабсбургска държава. Петър Зрински бил удостоен заради своите подвизи с титлата “пер” от френския крал Луи XIV. Съвременник и съмишленик на братята Зрински бил Кристо Франкапан, който бил потомък на средновековната хърватска фамилия Франкапани от остров Крък. Зрински и Франкапан имали съмишленици и в средите на унгарската аристокрация. Обединявало ги недоволството от мудните и често неефикасни действия на Виена срещу османците и нейните централизаторски стремежи, които постепенно орязвали наследствените им привилегии. Окуражени от благосклонното отношение на френския крал Луи XIV към тях, представителите на двете хърватски фамилии се опитали да организират антихабсбургски заговор, който трябвало да доведе до коронясването на френския крал с короната на Хърватия и Унгария. Когато този план бил осуетен от френско-австрийското споразумение по въпроса за т.нар. “испанско наследство”, заговорниците се обърнали със същите предложения към Полша, към Венеция и дори към султана. Основната им цел била да отделят хърватските и унгарските земи от Хабсбургска Австрия и да ги направят част от друга държава, готова да зачита правата на местната аристокрация. Изчерпили и тази възможност, Петър Зрински и Кристо Франкапан започнали да подготвят антиавстрийско въстание. Играта на “голяма политика” завършила трагично и за двамата. Те били заловени от австрийските власти и екзекутирани в околностите на Виена. С тях си отишли последните представители на някогашната средновековна хърватска аристокрация, която ревниво бранела старите си права. След тях в хърватските земи останали само по-дребни благороднически фамилии, които нямали зад гърба си дълга родова история и толкова развито аристократично самочувствие. При тези условия за австрийската власт в хърватските земи било далеч по-лесно да осъществи така желаната от нея централизация на властта. Единствено хърватската аристокрация в териториите на “военната граница” запазвала повече права, обвързани с вярната им служба към хабсбургската корона.

Във времето, когато Османската империя и граничещите с нея християнски държави били вплетени в борба за надмощие, миниатюрната Дубровнишка република доживявала залеза на своя златен век. Още в края на шестнайсетото столетие се забелязали първите признаци на криза в нейното развитие. През следващите десетилетия дубровнишката търговия с балканските земи намалявала, дубровнишките колонии в редица балкански градове упадали. Несигурната обстановка по време на християнско-османските войни, засилената конкуренция на балканските и на европейските търговци, общият упадък на средиземноморската търговия и редица други фактори отнемали частици от дубровнишката търговска хегемония. Като връх на всичко през 1667 г. Дубровник бил почти напълно разрушен от земетресение, при което загинали близо половината му жители. Републиката успяла да запази своята автономия и отново да изгради града, но никога повече не възвърнала предишното си величие. През целия осемнадесети век тя продължавала да губи позиции във вече бурно развиващия се балкански свят. По време на Наполеоновите войни републиката окончателно престанала да съществува като самостоятелна държава.

Когато османските военни сили и преди всичко османският флот постигнали обрат във военните действия срещу Венеция, новият велик везир Фазъл Ахмед паша Кьопрюлю наредил подновяване на настъпателните действия срещу Полша. Обект на спор между двете държави били плодородните равнини на Украйна. Военните действия се развивали на приливи и отливи и често били прекъсвани от временни примирия. Молдовският воевода Стефан преминал на полска страна, като се надявал при евентуална християнска победа да постигне независимост и разширение за своята държава. Скоро станало ясно, че поляците не са готови да откликнат на тези негови очаквания, още повече че самите те имали проблеми с воденето на военните действия. През 1662 г. османските войски постигнали успехи срещу поляците и овладели Украйна и Подолието. Киев също паднал в османски ръце. В края на краищата обединените сили на поляци и руси успели да ограничат османските завоевания, но не и да изтласкат османците от Украйна. По време на военните стълкновения между османци, поляци, руси, казаци и татари Молдова претърпяла страшни опустошения. През 1681 г. бил подписан т.нар. “Бахчисарайски мирен договор”, по силата на който Османската империя задържала т.нар. “Деснобрежна Украйна”, т.е. украинските земи западно и югозападно от течението на река Днепър. Молдовското воеводство не получавало никакви териториални придобивки и оставало под османска васална зависимост.

По време на войната между османските войски и Русия някои руски институции и на първо място руската църква се опитали за пръв път да привлекат на своя страна православното население на Балканския полуостров. Племенникът на московския патриарх Савелий Дубровски и българинът Ростислав Страцимирович, представящ се за потомък на видинския цар Иван Срацимир, играели основна роля при опита да се вдигне въстание в българските земи. Този въстанически опит станал известен като “Второ Търновско въстание”. Той бил предварително обречен на неуспех, тъй като въстаническите области около Търново и около София били много далеч от театъра на бойните действия и българите не можели да разчитат на реална подкрепа отвън.

Успехите, постигнати от везирската фамилия Кьопрюлю създавали усещането, че кризисните симптоми в Османската империя не били иманентно присъщи на нейния държавен и обществен организъм, а били резултат от некадърното и мекушаво управление на предишните велики везири. Под впечатлението на успехите на Кьопрюлю, султан Мехмед IV и неговото обкръжение си помислили, че мерките за стабилизацията на военните сили и на финансите са дали трайни резултати. Дори и най-прозорливите представители на османската управляваща класа не съзнавали, че османските институции страдали от хронична липса на ефикасност. Завъртането на трансмисиите на държавното управление на по-бързи обороти само ускорявало тяхното износване. Както се оказало по-късно, военните успехи от третата четвърт на 17. век били последните от този вид за Османската империя. В следващите десетилетия и векове тя вече не печелела войни или стратегически важни сражения. От дежурен победител тя се превърнала в дежурен губещ.

Вдъхновени от постигнатите успехи срещу Венеция, Полша и Русия, през 1683 г. османският султан Мехмед IV и неговият велик везир - третият от рода Кьопрюлю на този пост - Мустафа паша започнали нова война срещу Австрия. Османската войска сравнително бързо преодоляла австрийската “военна граница” и през месец юли 1683 г. обсадила Виена. Гарнизонът и жителите на града храбро се отбранявали в продължение на три месеца. Към средата на септември 1683 г. на помощ на обсадения град пристигнал полският крал Ян Собиески. Неговите войски нанесли две тежки поражения на османците: веднъж под Виена и втори път край Дунав, където дезорганизираните османски сили се опитвали да се оттеглят от австрийска територия. Поражението коствало главата на великия везир и трона на султан Мехмед IV.

Поражението край Виена въодушевило християнските сили и довело до формиране на широка християнска коалиция. В нея влизали Австрия, Полша, Венеция, малтийските рицари, а от 1686 г. и Русия. Османската империя за пръв път се изправяла срещу толкова широк християнски фронт. Съставът на християнската “Свещена лига”, както бил наречен този военнополитически съюз бил такъв, че силите на отделните участници били в състояние да предприемат действия срещу всички разтегнати на хиляди километри османски периферни владения. Сега именно станало ясно, че апетитът за завоевания е изиграл лоша шега на Османската империя. Тя била завладяла повече земи, отколкото можела да управлява и да защитава ефикасно. Австрийските войски успешно действали в унгарските земи, полските напредвали в Дяснобрежна Украйна, а венецианците разкрили два антиосмански фронта в Далмация и в Пелопонес. Успехите за християните следвали един след друг. Австрийците овладели Буда и нанесли голямо поражение на османските войски в равнината край Мохач. През септември 1688 г. австрийските войски завзели Белград и навлезли в земите на Северна Сърбия. Приближаването им до българските земи подтикнало българите-католици от Чипровци и околните рударски села и градове да въстанат. Движението им бързо било потушено от унгарския граф Емерих Тьокьоли - един от тези унгарски аристократи, които предпочитали османската пред австрийската власт. Въпреки това настъплението на австрийските войски продължавало. През 1689 г. бил почти напълно потопен османският дунавски флот и австрийците превзели Видин. За пръв път от близо два века и половина християнски войски прониквали толкова дълбоко в османските балкански владения. Венецианците от своя страна сложили ръка на почти целия Пелопонески полуостров.

В цялата Османска империя се възцарила обстановка на анархия и несигурност. Влашкият воевода Щербан Кантакузин се признал за васал на австрийския император, който изпратил войски за защита на столицата му Букурещ. Оказало се, че в средите на влашкото болярство имало силни противници на проавстрийската ориентация. Те наложили свалянето на Кантакузин от влашкия престол и замяната му с по-компромисната фигура на Константин Бранковяну (1688 г.). Новият воевода се опитвал да лавира между Османската империя и “Свещената лига”. Нейни представители му обещавали, че след края на войната Влашко ще получи пълна независимост. Това карало воеводата да изчаква внимателно края на бойните действия. Официално той се върнал към статуквото от преди 1683 г., като потвърдил васалната си лоялност към Портата. В същото време воеводата снабдявал християнската коалиция със сведения за разположението на турските войски и за плановете на султана и великите везири.

Настъплението на австрийските и венецианските войски предизвикало серия от антиосмански въстания, каквито историята на османското владичество на Балканите не познавала до този момент. В критичната за Османската империя 1689 г. австрийците трябвало да прехвърлят голяма част от своите войски в хабсбургските владения по река Рейн, защото френският крал обявил война на Хабсбургска Австрия. При настъпилото стъписване от австрийска страна османците успели да ги изтласкат от някои завзети от тях територии. На Балканския полуостров австрийците трябвало да разчитат предимно на балкански доброволци. Командването на австрийските сили срещу османците било поверено на принц Лудвиг Баденски и на генерал Пиколомини. И двамата съзнавали, че собствените им сили са недостатъчни за голямо настъпление, затова направили всичко възможно да поощряват освободителните движения на балканските християни.

В сръбските земи австрийците разчитали основно на представителите на няколко видни рода, между които изпъквал сърбинът от Трансилвания Джурадж Бранкович. Той се представял за наследник на средновековните сръбски владетели от династията Бранковичи. Първоначално той служел в двора на трансилванските воеводи като преводач при дипломатически мисии. В негово лице австрийците съзрели подходящия човек, който да представлява интересите им в Сърбия при евентуалното й освобождение от османска власт и присъединяването й към хабсбургските владения. Австрийският император му дал последователно благородническите титли “барон” и “граф”, и признал правата му върху сръбския престол. През 1689 г. граф Джурадж Бранкович се установил в Оршова и възнамерявал самостоятелно да организира сръбско антиосманско въстание. В един специален мемоар до австрийския император графът открито заявявал, че “илирите” (така той наричал балканските народи) били готови да се бият под австрийско знаме, но биха желали в бъдеще сами да избират своите управници. Той заявявал също така, че тези народи в бъдеще ще настояват за свободно изповядване на православието и за възстановяване на отколешните си привилегии и свободи. Тази програма за бъдещето на Сърбия и околните православни народи не се понравила на австрийците и те побързали да отстранят Джурадж Бранкович от сцената. Той бил арестуван от принц Лудвиг Баденски и изпратен във Виена. Там графът живял под домашен арест през следващите две десетилетия до смъртта си в 1711 г.

Междувременно със сравнително малобройни отряди от редовни войници и доброволци австрийските военачалници продължили настъплението си на Балканския полуостров. Принц Баденски настъпил към Ниш и отново разбил посрещналите го османски войски. След това принцът разделил войската си на две колони. Начело на едната той повторно завзел Видин. Един сравнително малоброен военен отряд от австрийци и сръбски доброволци начело с генерал Пиколомини се насочил към Косово и Северна Македония. Замисълът бил този отряд да излезе на Адриатическия бряг и там да осъществи връзка с венецианците и с бунтуващото се население на Северна Албания, Черна гора и Херцеговина. Настъплението на отряда на генерал Пиколомини се развивало успешно. Овладяно било Косово, а през октомври 1689 г. бил превзет град Скопие. Австрийското настъпление предизвикало въстание на българското население в обширен район, който обхващал областите от Радомирско до Мелнишко и Дойранското езеро и между теченията на реките Струма и Вардар. Начело на въстанието застанал началникът на мартолосите в този район, българинът Карпош. Освободените от въстаниците територии в Кумановско и Кривопаланечко били присъединени към завладените от отряда на генерал Пиколомини земи.

С цената на огромни усилия към края на 1689 г. османската власт успяла да си върне тези територии, тъй като загубата им означавала край на османското господство в Босна и в целите Северозападни Балкани. Укрепилите се в Куманово отряди на Карпош били разбити, а австрийците били принудени да се оттеглят към Ниш. Османските войски бързо овладели изгубените градове и области, подлагайки на терор местното население. Поради тази причина хиляди хора от Северна Македония и Косово напуснали домовете си и потеглили на север заедно с отстъпващите австрийски войски. Това преселение засегнало най-тежко сръбското население на Косово. Хиляди хора начело със сръбския печки патриарх Арсений напуснали областта и намерили нови места за заселване в областта северно от долното течение на река Сава. В следващите десетилетия земите около градовете Нови Сад и Сремски Карловци щели да станат известни с названието “Воеводина”. Тя щяла да стане част от разширената в източна посока австрийска “военна граница”. Такова масово преселване сръбската история до този момент не познавала, поради което сръбската историческа традиция го е нарекла “велико преселение на сърбите”. В значително обезлюдените пространства на Косово в следващите десетилетия и векове започнали да се настаняват, поощрявани от османската власт, албанци-мюсюлмани.

Успешно се развивало венецианското настъпление в Пелопонес. То започнало през 1684 г. с десант на венецианските войски на остров Корфу край град Превеза и завършило победоносно през 1686 г. със завладяването на Пелопонес. Венецианският главнокомандващ генерал Франческо Морозини не успял да завземе само южната пелопонеска крепост Монемвасия.

През 1687 г. венецианците продължили настъплението си към Атика и обсадили атинския акропол. Неговият най-известен древен храм - Партенонът - бил превърнат в барутен склад от отбраняващия се османски гарнизон. Един венециански снаряд попаднал в него и унищожил онова, което вековете били пощадили от този изключителен паметник на древната гръцка архитектура. Така или иначе венецианските войски сложили ръка, макар и само за няколко години, на Атина и на акропола. Както и по време на превземането на Константинопол през 1204 г., те не се посвенили да отнесат много запазени древногръцки паметници в своята метрополия, въпреки протестите на местното гръцко население. 

През 1689-1690 г. венецианските войски неуспешно се опитали да овладеят големия остров Евбея (Негропонте). Венецианското настъпление приключило в 1690 г. с овладяването на някогашното венецианско владение в Южен Пелопонес - град Монемвасия. По време на венецианската офанзива в Пелопонес и в Атика местното гръцко население оказвало активна подкрепа на християнските войски. Сътрудничеството между гърци и венецианци обаче било помрачавано от арогантното поведение на венецианците към гръцката културна и религиозна традиция. Често венецианските наемници ограбвали превзетите от тях крепости, като посягали на имотите и на гръцките им жители. Връх на всичко било разрушаването на Партенона, макар и вероятно продиктувано от суровата логика на войната, както и отнасянето на ценни предмети от Атина във Венеция. Изглеждало, че от времето на Четвъртия кръстоносен поход венецианците не били забравили нищо старо и не били научили нищо ново. Затова в последната фаза на венецианското настъпление към остров Евбея и в Атика местните гърци се държали резервирано и невинаги сътрудничели с венецианските войски.

Още по времето, когато се присъединила към “Свещената лига”, Венеция призовала християнското население в Черна гора, Херцеговина и католическа Албания да се вдигне на въстание срещу османската власт. В Черна гора пристигнал специален венециански пратеник, който успял да спечели за антиосманската кауза кнезовете на основните черногорски племена и митрополита на Цетине. В отговор на това през 1685 г. една османска войска навлязла в черногорска територия и разбила основните черногорски сили. Венеция реагирала мудно на това османско контранастъпление. Едва през 1687 г. нейните войски дебаркирали в северното черногорско крайбрежие и превзели град Херцег Нови. При наличието на тази по-реална венецианска подкрепа общото черногорско събрание и цетинският митрополит Висарион взели решение за обявяване на общо черногорско въстание. На следната 1688 г. черногорското опълчение нанесло поражение на намиращите се на черногорска територия османски военни сили. В Цетине пристигнали венециански части. Това положение продължило до 1692 г., когато османците отново успели да възстановят своя контрол над непокорната планинска област. Въпреки това обстоятелството, че черногорците били съюзници на извоювалата победа християнска коалиция, изиграло важна роля за по-нататъшната борба за автономия и независимост. Местните черногорски институции и черногорското население развили самочувствието, че могат сами да се справят с локалните османски сили. Чувството за племенна принадлежност постепенно отстъпвало място на общо черногорско самосъзнание. През следващото осемнайсето столетие Черна гора станала една от горещите точки на османско-християнско противоборство на балканска земя.

В началото и средата на 90-те години на 17. век османските управляващи се съвзели временно от нанесените им поражения. Основна заслуга за това имала бушуващата френско-австрийска война. Османските войски успели да си върнат някои от загубените територии на Балканския полуостров. След това, през 1697 г., османският султан и везирите му погрешно преценили, че военното щастие вече е на тяхна страна и смело се впуснали в офанзива по равнините на Източна Унгария. Последвал нов тежък разгром. Австрийският пълководец принц Ойген фон Савоя (Евгений Савойски) им нанесъл страхотно поражение край бреговете на река Тиса. Загинали великият везир и още няколко везири. Австрийците пленили целия османски обоз и османската артилерия. На бойното поле останали труповете на 30 000 османски войници. Султан Мустафа, който бил решил да се прави отново на “гази-султан”, т.е. на султан-завоевател и лично предвождал похода, с мъка спасил живота си в Белградската крепост. Австрийските войски отново стъпили на балканска територия, но този път и те нямали потенциал да развият своето настъпление в дълбочина. Поради взаимното изтощение на противниците сравнително бързо било постигнато споразумение за сключване на мирен договор.

Той бил сключен в началото на 1699 г. в Сремски Карловци, поради което станал известен с названието “Карловацки мир”. Неговите клаузи за пръв път легализирали сериозно свиване на османските територии почти по цялата контактна зона с християнския свят. Хабсбургска Австрия получила като владения цяла Унгария, Трансилвания и по-голямата част от Славония. В османски ръце останала само областта Банат. Във второто десетилетие на 18. век австрийците изтласкали османските турци от Олтения и от днешна Северна Сърбия с градовете Белград и Пожаревац. Полша разпростряла властта си над Дяснобрежна Украйна. В руски ръце попадали Азов и прилежащата му крайбрежна ивица от двайсетина километра. По този начин руското царство за пръв път си осигурило излаз към Черно море. Венеция задържала Пелопонес, части от Атика и увеличила далматинските си владения с нови крепости.

По такъв начин близо век след сключването на мира в Ситваторок равновесието на силите било нарушено в полза на християнския свят. Станало ясно, че Османската империя вече е в състояние на стратегическа отбрана и че й предстои бавно и мъчително оттегляне от завладените през предишните столетия християнски земи.

По време на мирните преговори проличало, че Австрия нямала намерение да даде на Влашкото воеводство обещаваната преди това независимост. Австрийската дипломация се позовавала на средновековната традиция, според която влашките земи принадлежали на унгарската корона. И тъй като Унгария вече била изцяло част от империята на Хабсбургите, то и Влахия трябвало да се присъедини към нея. Полша от своя страна предявила претенции за Молдова и сблъскала своите интереси с тези на Австрия. Поради неразбирателствата в лагера на победителите в края на краищата надделял компромисът. А той се състоял в това статутът на двете дунавски княжества да остане непроменен, т.е. те както и преди да бъдат васални територии на Османската империя. В годините след сключването на Карловацкия мир Високата порта се възползвала от това обстоятелство и успяла да наложи на престола на двете воеводства представители на истанбулските фанариоти.

Продължилата близо шестнайсет години война на Османската империя със “Свещената лига” и нейният изход показали ясно значителното изоставане на османските военни сили от европейските. В Европа огнестрелното оръжие се усъвършенствало с бързи темпове и довело до промяна на военната тактика. Шансове за успех на бойното поле вече имали по-добре снабдените и по-добре подготвените, а не по- многочислените военни контингенти. С течение на времето традиционно въоръжените и старомодно комплектовани османски войски все по-малко можели да бъдат сериозен съперник на европейските си противници. В самата империя нещата вървели към икономическа и социална разруха. Силно се обезценила османската сребърна монета - акчето, като влияние върху този процес имала и т.нар. “революция на цените“ в Европа. Европейските държави вече били в състояние не да просят от султана милости под формата на изгодни договори-капитулации, а сами да налагат в тези договори изгодни за себе си клаузи. С течение на времето подобни осъвременени капитулации щели да превърнат Османската империя в икономическа периферия на Европа.

Старата система на стриктен султански контрол, осъществяван чрез системата на почетното робство се пропуквала, а това означавало криза за османския абсолютизъм. Османско-ислямската държавна идеология и начин на мислене изключвали провеждането на радикални реформи. Този държавно-идеологически консерватизъм задълбочавал кризата, но не създавал усещане за обреченост. Традиционалистично настроените османски кръгове продължавали да смятат своята империя за съвършено държавно творение. Всъщност институциите на тази държава вече не работели както преди. Тимарската система не рекрутирала както преди боеспособна спахийска конница. Спахиите престанали да имат интерес да владеят тимари, а насочили вниманието си към притежаване на земя в лична собственост. Системата на условно земевладение си отивала, а на нейно място не идвало нищо, което да запълни създадения вакуум. Еничарската гвардия от гордост за султаните все повече се превръщала в паразитно образувание, което изсмуквало много пари от хазната. Вместо победи и спокойствие за столицата и двореца еничарските орти произвеждали преврати, бунтове и несигурност. Нараствали корупцията, измамите при събирането на данъците и необузданото им увеличаване. Всичко това създавало несигурност в цялата верига от османски институции и потенциална опасност от избухването на мощни освободителни движения на потиснатите народи.

Войната от 1683-1699 г. оказала силно въздействие върху обширни региони от Балканския полуостров. Разширяването на австрийските владения в Славония и в областите между Земун, Нови Сад, Сремски Карловци и Винковци позволило на Хабсбургите значително да разширят обхвата на “военната граница”. Сега тя обхващала стотици километри площ, като започвала от Земун на изток, минавала по протежението на левия бряг на река Сава до град Сисак и завършвала до северния бряг на Далмация и до венецианските владения около Задар. Най-източната част на “Военната граница” (Воеводина) към края на войната от 1683-1699 г. и след подписването на Карловацкия мир била заселена от сърби от Косово и Южна Сърбия, бягащи от репресиите на османците след оттеглянето на австрийските войски. Воеводинските сърби получили значителни привилегии от австрийския император Леополд I и от неговите наследници, включително и правото да изповядват свободно своята православна вяра. Основният град на областта Сремски Карловци станал център на новоучредена сръбска архиепископия, чийто първи предстоятел станал бившият печки патриарх Арсений Църноевич. Той бил един от водачите на косовските сърби по трудния път към новата им родина отвъд река Сава.

Историческият път, който изминали балканските общества и империята, в чиито граници били те, в периода от края на 16. до края на 17. век неволно подтиква към формулирането на поне две исторически аналогии. Първата има геополитически характер. В периода, когато основен съперник на Османската империя в Европа станала Хабсбургска Австрия, Балканският полуостров отново се превърнал в арена на съперничество между две велики сили, едната от които била централноевропейска, а другата била с център в Града на Проливите. Когато в борбата за надмощие се включила и Русия, съдбата на балканските народи пак се оказала зависима от триъгълника на противоречия между политическите и военните фактори в Проливите, в Централна Европа и в Северното Черноморие. Както вече е известно, така е било през почти цялата средновековна епоха.

Втората аналогия има отношение към историческите цикли, които изживявали имперските структури на Балканския полуостров. Съдбата на Османската империя през 16.-17. век по своите общи контури удивително напомняла на съдбата на Византия през 11.-12. век. И в двата случая се редували подем и упадък: в първия случай упадъкът бил по-бърз и радикален, във втория - по-бавен и мъчителен. И в двата исторически периода балканските народи били покорявани в епохите на имперско величие и получавали шансове за възстановяване или повторно изграждане на своите държави в периодите на имперска криза.

Не трябва да се забравя нито за миг, че подобна аналогия систематизира явления и процеси, станали в различни исторически епохи. При залеза на Османската империя балканските народи били силно повлияни от новите повеи, идващи от Европа. Кризата на османския имперски модел освен всичко друго означавала преодоляване на изолацията на подвластните й народи от бурните обновителни процеси в Европа. Влиянието на европейското Просвещение и на великите буржоазни революции правело балканското развитие част от общия европейски процес на преход към Новото време.

 

X

Right Click

No right click