ЗАКЛЮЧЕНИЕ

От гледна точка на своето географско разположение Балканският полуостров е част от европейския континент. В дългите векове на развитие от залеза на Античността до началото на упадъка на Османската империя обаче балканските общества рядко са следвали европейския модел на развитие. През Средновековието те в по-голямата си част са спадали към т.нар. “Византийска общност”. Въпреки значителните си културни постижения тази общност е следвала един модел на развитие, кой поне от 12. век насетне обрича неговите съставни части на прогресивно изоставане от Европа. Основните недъзи на византийския модел са липсата на развит градски живот от комунален тип и прекомерното робуване на традицията. Първото обстоятелство лишава основните балкански средновековни общества от свободно бюргерство, а следователно и от социална група, която чрез своята лична свобода и инициатива да динамизира икономическото развитие на обществото. Наличието на градове-комуни в Далмация, в някои от рударските райони на Сърбия и Босна, както и венециански владения с интензивна търговска и производствена дейност не променя валидността на тази констатация, отнесена към целия балкански регион. Придържането към римската имперска традиция, особено типично за Византия, води до повтарящи се усилия да се възпроизвежда централизирания имперски тип държавност. Държавите от “Византийската общност”, без сами да имат зад гърба си “римска традиция”, копират византийския централизиран модел и се опитват да подражават във всичко на Византия. Култът към централизма, разбира се, има и друга основа. Балканският полуостров представлява прекомерно динамичен в политическо и военно отношение регион, в който държавите се стремят към максимална мобилизация за справяне с перманентната външна опасност. Затова политическите елити не прибягват към обществени експерименти, които можели да доведат до разсейване на суверенитета.

На Балканския полуостров има разбира се и общества, които се развиват извън сферата на византийското влияние. Те обаче не са преобладаващи. Освен това хърватските земи и венецианските колонии са периферни по отношение на Унгария или Венеция: държавите, които за тях задават моделите на развитие. Следователно, макар и свързани чрез своите метрополии с Европа, те пак не следват класически европейски образци.

Попадането на почти целия Балкански полуостров под властта на Османската империя се отразява на неговото развитие още по-тежко. На първо място балканските общества се оказват в състава на ислямска империя и по този начин вече съвсем драстично са откъснати от европейските влияния. Дълго време за европейците Балканският полуостров се възприема като част от територията на настъпващия към Централна Европа ислям и като такава - за неподдаваща се на цивилизационно влияние. Сегрегацията в първите векове на османското могъщество е истинска трагедия за балканските християни, тъй като тъкмо в периода на раждането на Османската империя като нова ислямска “велика сила”, християнска Европа навлиза в епохата на Ренесанса. Балканските народи отново се оказват в ролята на догонващи. Догонването трае твърде дълго, поне няколко века. В дългия период на изоставането икономическият и човешкият потенциал на балканските народи е впрегнат не в откриването на нови светове, а в поддържането на завоевателния устрем на империята или в борба за независимост, която поне до последните десетилетия на 17. век нямала шансове за успех.

Тези констатации звучат твърде мрачно, но в никакъв случай не са обезкуражаващи. За сметка на своето вековно изоставане от Европа, балканските общества развиват и демонстрират възможности за бързо приспособяване към достиженията на по-напредналите. Усещането за изпуснати възможности стимулира волята за бързо възприемане на чуждия опит. А това е залог, че въпреки не особено благоприятното историческо наследство и все още твърде обърканото настояще, тяхното бъдеще не изглежда безперспективо, а е пълно с надежди и оптимизъм.