Балкански хоризонти. История, общества, личности - От Античност към Средновековие

Посещения: 1410

Индекс на статията

 

От Античност към Средновековие

 

Последните векове на античната епоха в историята на Балканския полуостров съвпадали с налагането на римската власт в неговите територии. Властта на империята донесла много нови неща в живота на полуострова и на неговите жители. В земите между склоновете на Карпатите и бреговете на Егея и между бреговете на Черно и Адриатическо море продължавали да живеят траки, илири, гърци и даки. Към първите векове на християнската епоха някои от тези традиционни етнически масиви били подложени на силна ерозия. От илирите, които обитавали западните краища на Балканския полуостров, и от траките, живеещи в неговите централни и източни части, римската власт набирала едни от най-боеспособните си легиони. Те воювали за славата на Римската империя из далечните й провинции в Испания, Северна Африка или Азия. В тракийските и илирийските земи били настанявани римски ветерани или колонисти от други части на империята. Засилвало се влиянието на латинския език, особено в северните и северозападните части на полуострова. Латинизацията била най-бърза и успешна в съществувалата за кратко време римска провинция Дакия, разположена между реките Тиса, Олт, Дунав и склоновете на Карпатите. Между 106 и 271 г. сл. Хр. там се осъществила интензивна римска колонизация. Колонистите били привлечени от плодородните земи и от златните находища. Значителна част от римските заселници останали да живеят в Дакия и след евакуацията на римската власт от провиницията, предизвикана от натиска на различни “варварски племена”.

Под егидата на римската власт гръцкото културно влияние продължавало да разширява периметъра си. Освен в изконните гръцки земи гръцкият език преобладавал в южните краища на Балканския полуостров, в по-големите градове на Тракия и Македония и по морските брегове. По-значителни групи коренно балканско население (траки, илири, даки) останало да живее в трудно достъпните планински масиви на Динарските планини, Карпатите, Стара планина, Родопите и др.

Ерозията на коренното балканско население била ускорена и от други фактори. Въпреки мощта на Римската империя нейната административна и военна структура трудно удържала натиска на различни племена, нахлуващи към Балканите от север, североизток и северозапад. Така например след 271 г. в Дакия се настанили готи, карпи, гепиди и сармати. Тези племена продължили нахлуванията си южно от Дунав независимо от съществуващата по южния бряг на реката укрепителна система (т.нар. “Дунавски лимес”).

От началото на последната четвърт на 4. век нахлуванията на различни “варварски племена” в земите на Балканския полуостров се превърнали в ежедневие. Започнало Великото преселение на народите. Това било най-голямото раздвижване на племена и народи, което историята на Европа и Азия познавала в цялата си дотогавашна и по-сетнешна история. В резултат на това огромно преселение на хора, етническата и демографската структура на Стария континент претърпяла съществени промени. Като част от него и Балканският полуостров се променил до неузнаваемост.

Въпреки динамиката на историческото битие, продължилата няколко века римска власт на Балканския полуостров оставила трайна диря в неговото развитие. Римският строителен гений прорязал територията му със стотици километри пътища, които оформили една относително постоянна комуникационна мрежа. Тя останала практически непроменена през цялото Средновековие, тъй като балканските средновековни държави по принцип използвали римските пътища. Основната пътна артерия пресичала Балканския полуостров по диагонала от северозапад на югоизток и свързвала Северна Италия и Панония с района на Проливите. Наричали този път “Диагонален” или “Военен” (Via Diagonalis, Via Militaris). Втората no значение пътна артерия свързвала днешното северно албанско крайбрежие от пристанищния град Драч (Дуръси) с Проливите. Десетки по-второстепенни римски пътища вървели успоредно на реките, пресичали планинските вериги или вървели успоредно на морските брегове. Стратегическата цел на техните създатели била да осигури стабилна власт на империята на полуострова, който представлявал свързващо звено между нейните европейски и азиатски провинции. Основното намерение обаче било улесняването на връзката между сърцето на Римската империя в Адриатика и нейните азиатски и северноафрикански провинции. Тази необходимост отпаднала заедно с краха на империята, но създадените и съществуващи векове трайни маршрути на движение ще продължат да оказва влияние върху развитието на Балканския полуостров през следващите столетия. Векове наред римската пътна мрежа диктувала движението на хора, войски, кръстоносци, стоки, културни модели и др.

Основополагащо значение за развитието на Балканския полуостров през Средновековието, а и по-късно, имало разделянето на Римската империя на Западна и Източна. Разделянето представлявало дълъг процес, който бил финализиран през 395 г. В резултат на това събитие практически целият Балкански полуостров попаднал в територията на Източната римска империя, известна повече с изкуственото си название Византия. През цялото Средновековие по-голямата част от балканските държави и общества изпитвали силно византийско културно, държавно-политическо и религиозно влияние. Влиянието на византийската култура, право и църква превърнало повечето от тези държави и народи в част от т.нар. “Византийска общност”. Това била една виртуална реалност, в която действали сложни сили на привличане и отблъскване между нейния център - Византия и нейната периферия - България, Сърбия, Влашко и др. Принадлежността на повечето балкански държави и култури към “Византийската общност” в перспектива ще ограничи разпространението на латинския език и ще открие простор за по-силно влияние на гръцкия език. Заедно с него свое място под слънцето намерили и още няколко народни езика, превърнали се по силата на културно- религиозните особености на “Византийската общност” в литургични и книжовни.

Обособяването на Източната римска империя и нейното бъдещо влияние върху развитието на Балканския полуостров било органично свързано с укрепването на Константинопол като имперска столица. С неговото изграждане през 330 г. от император Константин Велики в най-югоизточния ъгъл на полуострова се появил един истински мегаполис, който дълго време нямал равен на себе си на целия Европейски континент. Градът бил връзката между Азия и Европа. Неговото възникване и укрепване символизирало възможността столицата на една антична империя да се прероди в столица на една средновековна империя. В този смисъл Константинопол сам по себе си олицетворявал континуитета между античната и средновековната епоха. В психологичен план той предизвиквал завист или възхищение у повечето балкански средновековни владетели. В зависимост от своя темперамент и възможности мнозина от тях се опитвали да го превземат или да създадат негово подобие. И в двата случая действията им завършвали с неуспех. Никоя балканска средновековна държава нямала ресурсите на Римската империя от началото на 4. век, за да построи подобна столица, нито пък военните възможности да превземе късноримските крепостни стени на града. Константинопол бил символ на Византийската империя. Там били съсредоточени нишките на нейното управление. От него се излъчвали основните културни импулси на византийската цивилизация. Градът на Босфора символизирал борбата на империята срещу варварския свят.

Късната античност завещала на народите и държавите на Балканския полуостров християнската религия. Решаващо в това отношение отново било четвъртото столетие след Рождество Христово. В неговото начало християнството получило статут на равноправна, а към неговия край - на официална религия. Въпреки това на християнството и на християнската църква били нужни още няколко века, за да се справят с жилавите езически вярвания и да разпространят християнската етика в живота на хората. Оформила се и църковната структура, чиито регионални поделения (епархии или диоцези) в началото дублирали римската административна организация. Бързо нараствали престижът и влиянието на епископа на Константинопол. На Втория вселенски събор през 381 г. той бил поставен на второ място в църковната йерархия след римския епископ. На Четвъртия вселенски събор (451 г.) му била призната титлата “патриарх”. Още в този ранен период от развитието на християнството се очертали някои от основните противоречия между константинополския патриарх и римския папа. Повечето от тях щели да бъдат завещани на бъдещите поколения. При оформянето на двата основни центъра на християнския свят - Рим и Константинопол - започнала да се конституира и основната конфесионална граница в Европа, значителна част от която минавала през балканска земя. Под папска юрисдикция останали земите по Адриатическото крайбрежие, Северозападните Балкани и Панония, които по-рано спадали към римската префектура Италия. Останалите балкански земи по принцип били в сферата на константинополското църковно влияние. В граничната полоса между двете големи християнски църкви, каквато била например територията на днешна Босна, се създала възможност за възникване на причудливи и уникални форми на църковен живот.

Както в цяла Европа, така и на Балканския полуостров в периода 4.-7. век се очертали параметрите на гигантски обществен сблъсък между отиващата си Античност и напиращия и бликащ от жизненост варварски свят. В Западна Европа дилемата “кой кого” се решила сравнително бързо и лесно. През 476 г. германците превзели стария Рим, свалили последния западен римски император и унищожили Западната римска империя. За бъдещите европейски владетели тя щяла да остане пример за подражание. В действителност Западна Европа се развивала чрез съчетаване на римското наследство с германските традиции. Никоя държава от Централна или Западна Европа обаче нямала за свой съсед империя, която генетично да е свързана със стария Рим, да е наследила поне част от територията на Западната римска империя и да се опитва да прилага на практика римската държавно-политическа доктрина. Европейският континент навлизал в Средновековието разделен на множество варварски държави. Римският папа останал единственият реален символ на вече несъществуващото единство.

По-сложна била обстановката на Балканите, където - независимо от всичко - Източната римска империя запазвала реалната си власт. Облегната на богатите си източни провинции, тя яростно и при това успешно се защитавала от връхлитащите я на Балканите варварски вълни. Нещо повече. При управлението на император Юстиниан (527-565 г.) източноримският военен и политически елит предприел грандиозен опит за реставрация на Римската империя, при това до голяма степен успешен. Източните провинции на някогашния Рах Romana били символ на отминаващата, но все още отказващата да се предаде Античност. Управляващите новата империя разсъждавали с понятията на универсалистичната римска имперска идеология. Те дори направили опити да регламентират юридически робския труд в епоха, в която той вече бил очевиден анахронизъм. Поради тази причина преходът от Античност към Средновековие в ареала на Византия можел да се осъществи ако не чрез унищожаването й, то поне чрез силно ограничаване на нейното влияние и на териториалния й обхват. Това станало в резултат предимно на славянските нашествия и настаняването на значителен брой славяни на балканска земя. За Балканския полуостров те изиграли същата роля, каквато германците - в историята на по-голямата част от европейския континент.

Досегът между Византийската империя и части от славянския етнически масив се осъществил сравнително късно, едва към 5. век. Причината за това било закъснялото разселване на славянските племена към Югоизточна Европа. Едва към средата на петото столетие две големи славянски групи - славини и анти - формирали два мощни миграционни потока по източните и западните склонове на Карпатите. По този начин двата славянски масива бързо заели обширни пространства по северния бряг на Долен и Среден Дунав. Там били осъществени и първите контакти между тях и византийската администрация. С течение на времето основна роля в съдбата на Балканския полуостров започнали да играят южните славяни, или славините. В процеса на разселването си те заели огромни пространства от Панония през Влашката низина до делтата на река Дунав. През целия шести век числеността на славянското население по Дунавския лимес нараствала. Оформила се отчетлива племенна структура, появили се първите представители на родовата аристокрация, в начален стадий бил и процесът на възникване на племенни обединения. Уседналото земеделие се превърнало в основен поминък за славяните, а селската община - в основна клетка на обществения живот. За византийските автори славянското общество било пример за демокрация, която граничела с анархия. Въпреки враждите между отделните славянски племена добре организираните и съставени предимно от професионални войници източноримски войски трудно удържали натиска на славяните по цялото протежение на дунавската граница.

Системните славянски нападения в земите на Източната римска империя започнали почти веднага след трайното им установяване по северния дунавски бряг. Причините за това са от най-разнообразно естество и трудно могат да бъдат градирани по важност. Важни фактори били например бързото нарастване на славянското население, изтощаването на почвата поради примитивното земеделие, основано на разчистване и изгаряне на горите, и постоянно възникващата необходимост от придобиване на нови земи. Немалка роля за очертаващата се “перманентна” война с Византия играела т.нар. военна демокрация, в която живеели славянските племена. Тя представлявала последен етап от развитието на родовото общество и превръщала войната с цел придобиване на плячка в основно занимание на мъжете от рода и племето. Характерът на ранните славянски нападения южно от Дунав потвърждава тази констатация. При ранните си нападения славянските дружини се задоволявали с ограбване на византийските територии и с вземане на пленници, за които те искали откуп или заселвали на своя територия.

Византийските управляващи дълго време подценявали опасността за империята от страна на славяните. Те били увлечени от опитите си да превземат стария Рим, Апенините, Северна Африка или Балеарските острови. Спрямо славяните използвали остатъчен политически и военен ресурс. В политически план те се опитвали да посеят трайна вражда между отделните славянски племена, а във военен - да спрат славяните чрез изграждане на система от крепости по Дунавския лимес, по склоновете на планините или по поречията на реките, чиито долини отвеждали нападателите дълбоко във вътрешността на полуострова. Всички предприети мерки имали временен характер и не успели да спрат славянската експанзия.

Славянските нападения били съществен, но не и единствен проблем за балканските владения на Византия. Още от началото на Великото преселение на народите в северните части на полуострова започнали периодично да се появяват многобройни, войнствени и по принцип добре организирани номадски народи. Техните вождове бързо се ориентирали в новата обстановка. Те инстинктивно напипали основните маршрути за движение и установили бързо най-удобните места за заселване. Найопасни за византийците били онези номадски групи, които успявали да преодолеят Влашката низина и Карпатите и да се установят в Панония. Не по-малко опасни били и тези, които намирали места за поселение около делтата на Дунав. И в двата случая номадската конница получавала възможност лесно да прониква дълбоко на юг, понякога дори до стените на Константинопол. Многобройните, но разпръснати и тромави гарнизони на византийските крепости безпомощно наблюдавали светкавичните набези на тези деца на степите. В истински кошмар за византийските управляващи се превърнали хунския племенен съюз на Атила с център в Панония, възникналият през 80-те години на 6. век на същото място аварски хаганат, както и заселването на значителна българска група по Северното Черноморие до дунавската делта към средата на 7. век. Всички тези номадски групи и държави допринасяли по свой начин за дестабилизацията на империята и за откъсването на части от нейната територия на Балканския полуостров.

Съвпадането на териториите на ранните славянски разселвания с действията на различни номадски групи превърнали северните балкански земи в контактна зона между уседналото земеделие и номадизма. Представители на първия обществен тип били славяните, а на втория - предимно аварите и българите. Още в този ранен период изпъкнали отчетливо плюсовете и минусите на двата обществени типа. Славяните земеделци по-бавно се организирали в политическо отношение и по-трудно концентрирали военния си потенциал. За сметка на това заниманията с уседнало земеделие осигурявали сигурно стопанско и обществено възпроизводство. Основното богатство за подобен тип общества била земята, която като основно средство за производство относително слабо се влияела от политическите и военните катаклизми.

Номадите се отличавали с централизацията на властта, с бързото организиране на относително развити за варварския свят държавни структури и с военния си потенциал. Често те били в състояние решително да смажат военните ефективи на противника, в случая на Византия. Основното богатство на номадските групи обаче били или стадата, или ценните предмети, натрупвани във вид на съкровища. Това ги правело твърде уязвими от военни поражения, всяко от които криело опасност от разпиляване и загубване на богатството. Десетки са случаите, когато номадски групи са изчезвали от историческата сцена в резултат на едно единствено сериозно военно поражение. Оттук идвал и стремежът на номадските вождове да установяват властта си върху територии, заети от земеделско население. По този начин държавната структура се стабилизирала, стопанският живот се балансирал и самата номадска група се чувствала по-сигурна за своето бъдеще.

При така очертаните дадености сравнително бързо се установила практиката на създаване на общи номадско-земеделски варварски политически обединения. Пръв пример за това дали аварите. При заселването си в Панония те подчинили огромни маси славяни, които населявали периферията на хаганата. Аварите заедно със своя хаган се установили предимно между теченията на реките Тиса и Дунав. Аварският хаган установил властта си над значителни територии, населени със славяни, и получил възможността да организира и координира славянския човешки потенциал за нападения срещу Византия. Не е случаен фактът, че тъкмо аваро-славянските нападения на Балканския полуостров изиграли решаваща роля за рухването на Дунавския лимес и за масовото славянско настаняване на балканска земя. Проблемът на хаганата и на неговите славянски поданици бил, че аварският управляващ елит гледал на славяните като на подчинено население. Славянските вождове не били привличани в управлението и това създавало вътрешно напрежение в хаганата. Поради тази причина той не могъл да създаде трайни основи за продължително държавно съществуване. Много по-успешно било съжителството между българите на хан Аспарух и славяните от Мизия. В създадения между тях съюз българите, разбира се, играели водеща роля. Заедно с това българският елит успял постепенно да привлече славянската княжеска върхушка в управлението и чрез завоеванията си да направи така, че славяните да станат мнозинство от населението. Поради тази причина българо-славянският съюз не споделил съдбата на аварския хаганат, а прераснал в една от трайните и жизнени държави на Балканския полуостров.

Няма съмнение, че решителните за балканското средновековно бъдеще събития се разиграли през последната четвърт на 6. и през първите три четвърти на 7. век. През 582 г. аварите превзели двете основни византийски дунавски крепости Сирмиум (Сремска Митровица) и Сингидунум (Белград). По този начин те пробили Дунавския лимес в една широка и удобна за настъпление на юг полоса. Тъкмо след този пробив били регистрирани първите масови славянски нападения дълбоко на юг на полуострова и първите трайни славянски отсядания на балканска земя. След събитията от 582 г. станало възможно славяни и авари или само славяни да организират първите големи обсади на Солун: втория по значение град за Византийската империя на Балканския полуостров. Особено важно било обстоятелството, че от района на Сремска Митровица и Белград по долината на река Морава славянските групи лесно достигали до Софийското поле. От него те разполагали със стратегически простор да напредват лесно на юг, югоизток и югозапад. Основните трасета на славянските придвижвания минавали по долините на големите реки Морава, Вардар, Струма, Места, Марица. Общата дестабилизация на византийската отбрана по течението на Дунав позволила и на дакийските славяни да засилят нападенията си и настаняването си в Мизия. В обстановката на обща разруха Византия успяла да задържи под своя власт единствено областта Малка Скития (дн. Добруджа).

Втората решаваща серия от събития била свързана с византийските опити да спрат масовите аваро-славянски нахлувания, като пренесат войната срещу тях северно от Дунав. Този план, чийто автор бил византийският император Маврикий (582-602 г.), постигнал в началото си забележителни успехи. Византийското контранастьпление срещу варварите било преустановено през 602 г. Тогава избухнал бунт във византийската дунавска армия, който прераснал в истинска революция срещу управляващата в Константинопол сенатска аристокрация и в няколкогодишни репресии срещу нейните представители. Някои автори наричат събитията от 602-610 г. “революцията на Фока”, по името на водача на бунта, който между 602 и 610 г. заемал престола в Константинопол. През първите десетилетия на 7. век, когато във Византия бушували различни по своя характер междуособици, авари и славяни подновили нападенията си на Балканския полуостров. Те успели да унищожат византийската власт в Далмация, а голяма част от дакийските и панонските славяни намерили своята втора родина южно от Дунав.

Във времето, когато се разигравали тези драматични събития, в обширната област от Северното Черноморие до Северното Прикаспие и бреговете на Азовско море се създала твърде специфична обстановка. Първоначално там възникнала т.нар. “Стара Велика България” на хан Кубрат, а по-късно- хазарският хаганат. Двете враждуващи помежду си варварски “велики сили” всъщност запушили трасето на “пътя на народите”, водещ от Южен Урал към равнинните пространства на Приазовието, Прикаспието и Северното Черноморие. Така временно било спряно нахлуването на различни номадски народи в Югоизточна и Източна Европа. Византийските управляващи веднага съзрели в създалата се обстановка изгода за своята империя и положили огромни усилия да установят добри отношения с владетелите на българи и хазари. Това обаче не помогнало на империята да задържи под свой контрол балканските си провинции.

Заселването на славяните на Балканския полуостров се извършило на няколко етапа в продължение на три-четири десетилетия. Това обстоятелство било от изключително значение. Тъкмо бързото заселване, а не инфилтрацията на славянско население на византийска територия, попречило на византийската държава и църква да приложат спрямо новите заселници прочутите си възможности за асимилация. Именно бързината на славянското настаняване върху бивши византийски територии позволила тяхната колонизация да изиграе ролята на коренен поврат в съдбата на Балканския полуостров.

Първият етап на славянското заселване започнал след 582 г. Основната област, през която славянските групи прониквали предимно от Панония, била около градовете Сирмиум и Сингидунум. През последните две десетилетия на 6. век славяните успели да овладеят обширен плацдарм по течението на река Морава, около Ниш, по поречието на река Тимок и около протока Железни врата. Този плацдарм позволил на панонските славяни да продължат заселванията си в южна, югоизточна и югозападна посока. През този първи етап по-малка колонизационна активност проявили дакийските славяни, тъй като империята успяла да запази властта си върху по-голяма част от дунавските крепости източно от Железни врата.

Най-масовото славянско заселване на балканска земя се осъществило в периода от 602 до 30-те години на 6. век. Славяните се установявали южно от Дунав като малки групи, като племена и дори като племенни съюзи. Практически нямало балканска област, която да не била засегната от славянското заселване. Хаосът бил толкова голям, че този процес останал сравнително слабо документиран. Изворите съдържат повече сведения за наченалите славянски обсади на Солун и за действията на авари и славяни в Далмация.

В периода 615-620 г. Солун бил подложен на блокада от група славянски племена, които формирали мощен племенен съюз по долните течения на реките Струма и Места. Начело на съюза, съставен от не по-малко от седем племена, стоял славянският вожд Хацон. Изворите са съхранили имената на тези славянски племена. Това били берзитите, настанили се в областта между днешните градове Охрид и Скопие, драгувитите, обитаващи средното и долното течение на р. Вардар, сагудатите, чиито земи били в долината на р. Бистрица (Алиакмон), велегезитите в Тесалия, смоляните по течението на р. Места, струмяните в долината на р. Струма и ринхините, които обитавали близките околности на град Солун. Посочените славянски племена се настанили в тези територии в периода 602-615 г., бързо се организирали в племенен съюз, построили свои флотилии, с които се спускали от реките в морето и не криели намеренията си да превземат Солун. Оказало се, че Византия все още била в състояние да брани поне градове от подобна величина. Особено ефективни били действията на византийските кораби, които лесно осуетявали опитите на славянските флотилии да блокират града на Св. Димитър и по море. Въпреки уменията си да строят обсадни машини, славянските войски все още нямали опит в щурмуването на мощно укрепени градове и техните атаки се оказали неуспешни.

Към края на второто десетилетие на 7. век славяни и авари направили втори опит да превземат Солун. Градът отново устоял на пристъпа. Сведенията, които изворите ни дават за тази обсада на Солун, показват, че по това време Византия вече била загубила контрол върху градовете Ниш и Сердика и не контролирала основните пътни артерии на полуострова. Диагоналният път, както и долините на реките Вардар, Струма и Места, били открити за движения на славянските групи и племена в южна посока. Така те достигнали до албанското крайбрежие, до Континентална Гърция и Пелопонес, дори до някои егейски острови. Изворите са съхранили имената на няколко славянски племена, които намерили своята нова родина в тези земи. В Епир и днешна Южна Албания се настанило племето ваюнити, а в Пелопонес - езерците и милингите. По същото време започнало и масовото славянско настаняване в Мизия. Империята полагала огромни усилия да запази контрола си върху Малка Скития, защото нейните управляващи съзнавали, че загубата на властта там би означавала отваряне на опасен коридор за варварски нападения откъм равнините на Северното Черноморие и Прикаспието. Византийската власт в Добруджа действително успяла да се задържи за още няколко десетилетия. В същото време наличието й ускорило създаването на славянски племенен съюз в Мизия като опит на тамошните славянски племена да се предпазят от византийската агресивност. Това бил прочутият племенен съюз “Седемте славянски племена”, на който предстояло да играе важна роля при образуването на българската държава.

В периода между 614 и 617 г. славяни и авари осъществили опустошителни нападения в Далмация. Византийската власт тук се крепяла на силния гарнизон в град Салона и на множеството цветущи градове по далматинското крайбрежие, чиито жители се славели със своя “ромейски патриотизъм”. Първоначално славяни и авари успели с измама да завладеят Салона, с което си открили път към останалите далматински области. Част от жителите на превзетия град намерили убежище в намиращия се наблизо огромен дворец на император Диоклетиан. Новите жители на бившия дворец усвоили само част от дворцовото пространство и поставили там началото на средновековния град Сплит.

След завземането на Салона славяни и авари подложили на обсада основните далматински градове. Някои от тях, като например Зара (Задар) и Трогир, устояли на обсадите. Те запазили почти непокътнати градските си пространства и жителите си с тяхното римско самосъзнание. Съдбата на подобни градове показва, че дори и в тази объркана и динамична епоха имало място за ярки прояви на континуитет, в случая в градския живот. Други далматински градове обаче споделили съдбата на Салона. Превзет и разграбен бил най-южният далматински град Епидавър. Малка част от неговите жители успели да се спасят и се установили на около двайсетина километра северно от разрушения Епидавър, върху една издадена в морето скала, защитена откъм сушата с блатисто пространство. Тази скала, която оцелелите жители на Епидавър наричали с илирийската дума “лау” или “pay”, се превърнала в ядро на бъдещия град Рагуза, или Дубровник. Възникването на града било ярък белег на дисконтинуитет, а блестящото му развитие в следващите векове - проява на продуктивността на историческия синтез между римската традиция и варварската разрушителност.

Според писмените и археологическите свидетелства почти цяла Далмация била заселена от славяни и авари. Славянските групи бързо осъществили демографско надмощие и над аварите, и над остатъците от местно население поради развитата си земеделска култура и численото си превъзходство.

През 617-619 г. славяни и авари организирали две големи нахлувания в Тракия и стигнали до подстъпите на Константинопол. Анемичната съпротива на империята позволила на нови славянски групи да се настанят практически до близките околности на византийската столица. Това принудило управляващия тогава император Ираклий (610- 641 г.), който бил почти изцяло ангажиран във война с Персия, да сключи петгодишен мир с аварския хаган. Императорът не подозирал, че хаганът ще използва този мир, за да организира грандиозна по своите мащаби обсада на Константинопол.

През 626 г. византийската столица била блокирана от авари и славяни. Откъм Мала Азия се появили и персийски отряди. Градът се намирал в смъртна опасност, а заедно с това на карта била поставена и съдбата на империята. Неочаквано за аварския хаган внушителната му демонстрация на сила предизвикала тежка криза в управляваната от него държава. Обсадата на Константинопол се провалила и това предизвикало серия от въстания на подчинените от аварите славянски племена. Тези въстания ускорили настаняването на нови славянски племена на Балканския полуостров. Аварският хаганат успял да преодолее възникналата криза към средата на 7. век. Въпреки това той вече никога нямало да играе тази роля, която историята му била отредила в края на 6. и в началото на 7. век.

Събитията от 626 г. позволили на две големи славянски групи да се заселят в западните и северозападните части на Балканския полуостров. Това били хърватите и сърбите. Единственият писмен извор за тяхното заселване и за ранната им история на балканска земя е съчинението на византийския писател и император от 10. век Константин Багренородни “За управлението на империята”.

Според него прародината на хърватите (т.нар. “Бяла” или “Некръстена Хърватия”) се намирала по горното течение на река Висла, в части от териториите на днешните Чехия и Полша. Поне част от хърватите били покорени от аварите и влизали в пределите на аварския хаганат. Разпространението на етнонима “хървати” в широк географски ареал на Балканите и извън тях показва, че части от тях са се разселвали при различни обстоятелства още преди 626 г. заедно с други славянски групи, намиращи се под аварска власт. За произхода на названието “хървати” съществуват две възможни обяснения. Никой, разбира се, не приема сериозно твърдението на Константин Багренородни, че етнонимът произлизал от гръцката дума “хора” (земя, област) и означавал “народ, който владее обширна земя”. Според немския славист Макс Фасмер етнонимът “хървати” е от древноирански произход и означава “пазачи на добитък”. Той би могъл да указва на задълженията, които хърватите са имали като подчинено население в аварския хаганат. Възможно е също така названието “хървати” да произлиза от името на хърватския вожд Хорват. Той, според Константин Багренородни бил един от седмината хърватски вождове, под чието ръководство хърватите се настанили на балканска земя.

Няма никакво съмнение, че откъсването на хърватите от властта на аварския хаганат било свързано със събитията от 626 г. Някои автори смятат, че това била спонтанна реакция на кризата, сполетяла хаганата след неуспешната обсада на Константинопол. Други застъпват тезата, че хърватите били подтикнати да се откъснат от хаганата от византийската дипломация преди обсадата, като опит да се създаде анархия в земите на аварската държава. Според Константин Багренородни хърватите преодолели аварската съпротива, преминали през Панония и се озовали на балканска територия. При своето движение те били предвождани от петима братя (Клук, Ловел, Косендзис, Мухло и Хорват) и две сестри (Туга и Вуга). За да въведе нещо като “римски ред” в хаоса от събития, византийският автор твърди, че хърватските вождове установили връзка с византийския император Ираклий и поискали от него да им посочи земи за заселване. Императорът откликнал на молбата и посочил на хърватите три основни територии за заселване. На първо място това била Славония, разположена между теченията на реките Сава и Драва. След това идвали земите около течението на река Купа, около планината Гвозд и по нейните склонове до залива Кварнер (това е т.нар. Същинска Хърватия). Третата област, в която се настанили хърватите била Северна и Централна Далмация, от бреговете на залива Кварнер докъм течението на река Цетина. Най-вероятно изглежда хърватите сами да са се настанили в тези земи, тъй като император Ираклий постоянно бил зает във войни с перси и араби и практически нямал реална власт в северозападните части на Балканския полуостров. Съмнително изглежда и твърдението на Константин Багренородни, че още след настаняването си на Балканите хърватите били покръстени по настояване на император Ираклий от свещеници, изпратени от Рим. Сигурните исторически сведения показват, че покръстването на хърватите е станало по-късно и че главна роля в този процес са играли франкската държава и архиепископията в северноапенинския град Аквилея.

Сръбските племена се настанили на Балканския полуостров след хърватите. Това твърдение на Константин Багренородни не среща никакви възражения от представителите на съвременната наука. Тяхната прародина, наречена още “Бяла” или “Некръстена Сърбия”, се намирала в съседство с “Бяла Хърватия” и обхващала части от Бохемия и земите по горните течения на реките Висла и Одер. Не е ясно дали и сърбите са били подчинени на аварския хаганат. Очевидно е обаче, че раздвижването на хърватите отворило удобен “коридор” за тяхното придвижване през Панония към Балканския полуостров. Достигането на основната маса сърби до пределите на полуострова ще трябва да се датира или в края на третото, или в началото на четвъртото десетилетие на 7. век.

Както и в хърватския случай, никой сериозен изследовател не се доверява на твърдението на Константин Багренородни, че етнонимът “сърби” (“сервли”, както ги нарича той), произлизал от думата “цервулион” (робска обувка). Това според византийския писател било така, защото от началото още сърбите били “робски подчинени на императора на ромеите”. Изказани са няколко предположения за произхода на този етноним. Според известния чешки славист Янко Шафаржик той трябва да се свърже със сарматския корен ser или su и първоначалното му значение било “съплеменник”, “сродник” или “съюзник”. Срещат се и твърдения, че произходът на етнонима “сърби” трябва да се търси в старополски или староруски. Обръща се внимание на думите па-серб или по-серб, които означавали “момък”, “пастир”. Не е изключена и възможността епоним на сърбите да е бил полулегендарният сръбски княз Серв, който е споменат от Константин Багренородни и който според него управлявал в периода между заселването на сърбите на Балканския полуостров и възникването на българската държава (30-80-те години на 7. век.).

Константин Багренородни представя по-сложна версия на сръбското заселване на Балканския полуостров. И те, както хърватите, при пристигането си на границите на полуострова, уж се обърнали към император Ираклий с молба да им посочи земя за заселване. Императорът им посочил територии в тема Солун, разположени около тесалийския град Сервия. Сърбите се установили там, но тъй като земите не им харесали, поискали от императора да им определи нови територии. Тогава Ираклий им определил за заселване няколко области, разположени в Динарския планински масив, по западните и източните склонове на планината и по крайбрежието на Южна Далмация и днешна Черна гора. Веднага трябва да се отбележи, че версията на Константин Багренородни за първото настаняване на сърбите около Сервия е повече от невероятна, както е малко вероятна и активната роля на император Ираклий в сръбското разселване. В края на краищата става въпрос за движение на голяма маса хора почти през цялото вертикално протежение на Балканския полуостров, без то да е било забелязано от нито един съвременник. Може да се предполага, че в случая византийският автор е демонстрирал своя прочут афинитет към обяснение на топоними и имена. Струвало му се е, че названието на крепостта Сервия би могло да се свърже с кратко пребиваване на сърбите в нейната околност. Нито един друг извор обаче не подкрепя достоверността на тези негови твърдения.

За сметка на това Константин Багренородни е много прецизен, когато определя областите на трайното сръбско отсядане на Балканския полуостров. На първя място сърби се настанили в областта Раса, или Рашка, разположена по горните течения на реките Ибър, Лим и Морава. Втората заселена от тях област била Босония (Босна), наречена така по названието на реката, която протичала през нея. На запад от Динарите и по Адриатическото крайбрежие също имало сръбски поселения. Най-северното от тях било в областта Пагания, разположена между теченията на реките Цетина и Неретва. Наричали тази област още “земята на неретляните” или “земята на аренданите”. Между течението на река Неретва и околностите на Дубровник била разположена областта Захълмие (Хум), също населена от сърби. От Дубровник до Которския залив се намирала заселената от тях област Травуния (Требине), наричана още Каналия (дн. Конавли). Най-южните сръбски поселения се намирали в областта Диоклея (Дукля), разположена от Антибори до Драч.

Видно е, че сърбите се установили в няколко териториални ядра, които имали слаба или практически никаква географска връзка помежду си. Това обстоятелство наложило траен отпечатък върху бъдещото сръбско развитие. В него ще преобладават сепаратизмът над обединението и локалните държавни, културни и религиозни традиции.

След настаняването на хърватите и сърбите на Балканския полуостров последвала още една славянска преселническа вълна. В резултат на нея били заселени областите около поречието на река Тимок (от славянското племе тимочани), поречието на река Морава (от племето моравци, или моравяни), областта между Белград и Сремска Митровица (от племето абодрити или преденеценти) и Браничево, около вливането на река Морава в Дунав - от племето браничевци. С това настаняването на славяните на Балканския полуостров на практика приключило. Последвали слабо документирани вътрешни размествания на славянски групи, в резултат на които към средата на 7. век новите жители на полуострова окончателно се настанили в новата си родина.

Славяните, които заселили Балканския полуостров, принадлежали в по-голямата си част към групата на южните славяни (славини). Само в отделни балкански области се откриват следи от присъствието на източни славяни (анти), но този факт показва по-скоро сложността на демографските процеси, отколкото оспорва обстоятелството, че Балканите били колонизирани предимно от т.нар. славини. Още в периода на своето разселване южните славяни се отличавали от останалите си славянски събратя по езикови особености. Успоредно с това в средата на настанилия се на Балканите южнославянски масив твърде рано се обособили три големи езикови групи. Това били групите на т.нар. “български славяни”, на хърватите и на сърбите. Езиковите връзки между тези три групи се оказали прекъснати още в процеса на разселването. При настаняването им на Балканския полуостров трите групи запазили някои характерни общи белези на своите езици, които ги отличавали от източните и от западните славяни. Заедно с това те развили характерни езикови особености, съхранени в балканската топонимия, хидронимия, ономастика и др., както и в първите писмени паметници на съответните балкански славянски езици.

Последното за периода на Великото преселение на народите преселване на значителни човешки групи на Балканите било свързано с разпадането на Стара Велика България към края на третата четвърт на 7. век. Част от българите начело с най-малкия син на хан Кубрат - Аспарух - първоначално се настанили в областта Онгъл по долните течения на реките Днепър, Днестър и Буг, а след 680 г. - в Малка Скития. В съюз със Седемте славянски племена в Мизия тези българи поставили началото на българската държава. Нейното възникване и укрепване по Долен Дунав лишило Византия от последния й териториален форпост по течението на реката. Приблизително по времето, когато възниквала българската държава, в равнините около днешния град Битоля (т.нар. “Керамисийско поле”) се заселила, идвайки от Панония, една смесена в етническо отношение група, в която водеща роля играели представители на видни български родове. В лицето на нейния вожд Кубер мнозина учени с основание разпознават един от синовете на хан Кубрат. Кубер се титулувал “хаган” и поискал от византийските власти да наредят на славянското племе драгувити да снабдява хората му с хранителни припаси. По-късно той се опитал неуспешно да превземе Солун. През 80-те години на 7. век “хаганатът” на Кубер вероятно станал жертва на византийската “реконкиста” в околностите на Солун и в Южна Македония.

В резултат на нашествията и преселванията на славяни и на други племена от края на 6. до края на третата четвърт на 7. век Балканският полуостров коренно променил своя етнически и демографски облик. Славяните, които съставлявали мнозинството от новите балкански жители, унищожили радикално остатъците от робовладелски и колонатни отношения, които владетелите на ранна Византия упорито се опитвали да регламентират и увековечат. Притокът на големи маси заселници преустановил демографския спад, който Балканите изживявали след 541 г. в резултат на периодичните вълни на пандемията, наричана “Юстинианова чума”. Изчезнали късноримските латифундии, много от римските градове, както и раннохристиянските църковни структури. Балканският полуостров по подобие на останала Европа се “варваризирал” и в този си вид прекрачвал от Античността в Средновековието. Така, както в Европа след мащабните германски преселвания основна обществена фигура станал свободният селянин-общинник, така и на Балканите новите жители били свободни славяни- общинници.

И все пак, колкото и значителни да били промените, настъпили на Балканския полуостров през 6.-7. век, останало място и за исторически континуитет. Основният елемент на този континуитет се заключавал в обстоятелството, че Византия не била унищожена, нито изтласкана напълно от балканска земя. Тя фанатично държала на римското си начало и давала пример как една късноантична по своята същност империя може успешно да преживее прехода от Античност към Средновековие. Чрез нея не само балканските славяни, но и много европейски и азиатски народи през Средните векове усвоявали постиженията на гръко-римската Античност.

Елементи на континуитет се наблюдават и в областта на етно-демографската структура. Колкото и мощни да били колонизационните вълни, на Балканския полуостров останали да съществуват групи предславянско население. По крайбрежията и островите на Егея, както и в някои големи градове, устояли на славянските пристъпи, се запазили значителни групи гръцко население. В планините намерили убежище латинизирани даки и траки, които векове по-късно се появили в историческите извори под названието “власи”. Групи илирийско население останало да живее по високите части на Динарите и в планините на днешна Албания. В перспектива тези предславянски човешки групи ще положат основите на няколко балкански нации. Оказва се, че в резултат на славянските нашествия етно-демографската структура на полуострова не се хомогенизирала, а продължавала да бъде твърде сложна. Практически половината от бъдещите балкански нации ще смятат за свои предци южните славяни, а другата половина ще търсят своите национални корени в оцелелите след нашествията гърци, романизирани даки и траки, илири.

 

X

Right Click

No right click