Балкански хоризонти. История, общества, личности - Ранносредновековните балкански държави и общества

Посещения: 1424

Индекс на статията

 

Ранносредновековните балкански държави и общества

 

След като последователните вълни на варварските нашествия на Балканския полуостров поутихнали, “варварската анархия”, характерна за Великото преселение на народите започнала да отстъпва място на процесите на държавно-политическа организация на балканските общества. Особеното тук било, че поради пъстротата на обществените типове, поради синтеза между земеделските и номадските общества и поради оцеляването на Византия тези процеси се отличавали със значителна пъстрота. По разнообразието на типовете ранно-средновековна държавност районът на Балканския полуостров отново нямал равен на себе си. Никъде другаде на Стария континент не възникнали и не просъществували толкова динамични, специфични и разположени на сравнително малко пространство държавни и обществени форми.

Когато се говори за появата и развитието на ранносредновековните балкански държави и общества, несъмнено трябва да се започне с Византия. На пръв поглед изглежда, че в хода на варварските нашествия на Балканския полуостров империята е загубила своята хегемония в него. Под нейна власт оставали само Константинопол и широкият му хинтерланд, части от крайбрежията, някои от големите градове като Солун и Атина, части от пътните трасета, от които най-важна била отсечката от Via Egnatia между Константинопол и Солун. Византия загубила и богатите си източни провинции, завладени от арабите, но с цената на огромни усилия запазила значителни части от Мала Азия. В периода на “тъмните векове” (7.-9.век) тъкмо тези византийски провинции щели да осигуряват жизненонеобходимия ресурс за оцеляване и за преустройство на имперската структура.

Въпреки огромните и на практика неподлежащи на възстановяване загуби, империята успяла да се съвземе от нанесените й удари. Тя излязла от кризата, загубила много от античния си блясък, но достатъчно жизнена, за да може в перспектива да възстанови ролята си на държавено-политически стожер на Балканския полуостров. Самото развитие на Византия в периода на прехода от Античност към Средновековие представлявало уникален феномен на адаптиране на гръцкото и римското антично наследство към новите средновековни реалии. В резултат на тази адаптация империята привидно се развивала под знака на континуитета. В действителност на мястото на късноантичната Източна римска империя възникнала нова по своята структура държава - средновековна Византия.

В резултат на серия от реформи, някои от които били предварително осмислени, а други - стихийни, по време на “тъмните векове” византийската държавна машина се променила до неузнаваемост. Изоставена била късноримската имперска практика на разделяне на цивилната от военната власт. Борбата срещу варварския свят изисквала концентрация и милитаризация на властовите звена. Императорът вече бил предимно военачалник, а не върховен управител и съдия, привидно избиран от сената, войската и народа. Основните свързващи звена между императорската и провинциалната власт станали т.нар. “логотезии” (далечни подобия на днешните министерства), повечето от които изпълнявали военни или паравоенни функции.

Още по-значителни били промените в провинциалното управление. Сложната машина на късноримското управление на провинциите се оказала напълно непригодна да реагира адекватно на непредсказуемото поведение на варварските народи. На нейно място още през 7. век започнало изграждането на нови военноадминистративни единици, наричани “теми”. Начело на темата стоял управител, който бил едновременно командващ местната военна единица и цивилен управител на областта. Основни негови задължения били да събира данъците и да се грижи за комплектуването и снабдяването на войската. Темната организация се налагала сравнително бавно и нейното разпространение маркирало стъпка по стъпка всеки етап от успехите на византийската контраофанзива срещу заселилите се на нейни бивши територии варвари. Първите темни управители, които управлявали в Мала Азия, притежавали значителна военна и гражданско-административна автономия. Идеята на тази особена византийска децентрализация била те сами да са в състояние да отразяват чужди нашествия във византийските земи. След като темната организация се оказала изключително ефективна в контрирането на арабските нашествия в Мала Азия, тя била разпространена и на Балканския полуостров. Първата балканска тема се наричала “Тракия” и обхващала източните части на Тракийската низина. Стратегическият замисъл на нейното създаване бил очевиден: тя била отговор на възникването на българската държава по Долен Дунав и представлявала онзи “буфер”, който трябвало да поеме и да неутрализира българските набези към византийската столица. Към края на 7. век възникнала тема Елада, разположена в Атика, Беотия и по бреговете на Сароническия залив. Тази тема имала за задача да организира военно и административно малкото останали под византийска власт територии в Континентална Гърция и да ги превърне в център за покоряване на съседните славяни.

Своя апогей темната организация достигнала през 9. и 10. век. В началото на деветото столетие възникнала тема Македония. Противно на очакванията, предизвикани от нейното название, тя се простирала от Одринска Тракия до Филипопол и подсилвала отбраната срещу българите. По същото време в Пелопонес възникнала едноименна тема с център в град Коринт, чиято основна задача била да се грижи за приобщаването на пелопонеските славянски племена. По-късно възникнали темите Солун и Драч, които символизирали възстановяването на византийската власт по трасето на пътя Via Egnatia. Драчката тема била малка по площ, но обхващала изключително важен плацдарм по Адриатическия бряг, който осигурявал, от една страна, връзка с Апенинския полуостров, а от друга държал под око славянските племена по албанското и дуклянското крайбрежие. Пристанището на Драч се превърнало в основна морска база за византийския флот, на който му се наложила тъкмо през 9. век да отбива арабските набези в Адриатика.

През целия 9. век формирането на византийски теми продължавало с ускорени темпове. Към 809 г. възникнала темата Кефалония, която обхващала Йонийските острови. Към средата или втората половина на века в изворите се споменава и за темата Никопол, разположена по епирското крайбрежие около залива Амвракия и полуостров Превеза. Особено голям успех за набиращата мощ империя било формирането на темата Далмация. Това станало след 868 г., когато византийският флот успял да прогони арабите от Адриатика. Така византийската власт била наложена над най-важните далматински градове Задар, Сплит, Трогир и Дубровник. Център на тема Далмация станал най-големият през този период далматински град Задар. Чрез тема Далмация византийската власт установила контакти със сръбските племена в Требине, Захълмието и Пагания, както и с части от хърватите в Централна и Северна Далмация. Според едно предание, отразено в съчинението на Константин Багренородни “За управлението на империята”, византийският император Василий I Македонец наредил на градовете от тема Далмация да плащат данъците, които те дължали на темния управител, на околните славянски князе. Така те един вид “купували” мира с тях. По силата на тази разпоредба град Сплит плащал 200 номизми годишно (една тогавашна номизма запазвала златното си съдържание от 4,48 гр), град Задар - 110, град Трогир - 100 и град Дубровник, или Рагуза - 72. Това разпореждане на императора символизирало нарастващата автономия на далматинските градове, която в перспектива ще ги превърне в единствените функциониращи градове-комуни на Балканския полуостров. Създаването на тема Далмация укрепило още повече византийското влияние в Адриатика, в източните и северните части на Апенинския полуостров, включително и върху Венеция, която признавала византийската върховна власт.

След тема Далмация била създадена тема Стримон с главен град Серес (Сяр). Първоначално тя обхващала долните течения на реките Струма и Места и Родопското крайбрежие. Тази тема символизирала “обуздаването” на славянския племенен съюз, който през 7. век упорито се опитвал да превземе Солун.

Към края на “тъмните векове” византийската темна организация придобила класическия си вид. На нейна основа във Византия възникнало съсловието на провинциалната военно-поземлена аристокрация. В близкото историческо бъдеще нейните представители щели да оспорят властта на традиционно силната столична чиновническа аристокрация и сами да излъчат свои кандидати за императорския престол. Така темната организация създавала един типично византийски модел на социално противоборство, който нямал аналози не само на Балканския полуостров, но и в останалите области на Европа. Борбата между столична и провинциална аристокрация позволила на византийската императорска институция да играе ролята на балансьор и така да укрепва своя авторитет в една епоха, в която в европейски мащаб преобладавал по-скоро регионализмът, отколкото централизацията.

Освен това чрез темната организация Византия осъществила значителна по мащабите си балканска реконкиста. Тя си върнала властта над редица загубени през 7. век територии. В хода на отвоюването византийският управляващ елит разбрал, че славяните не са “излишни пришълци” и че техните общини и значителния им демографски потенциал могат да бъдат впрегнати в полза на империята. Затова при реформирането на данъчната и военната система византийските управляващи вземали предвид и особеностите на славянското обществено устройство.

На първо време, когато империята си връщала властта над населена със славяни територия, византийският стратег налагал на новите имперски поданици еднократен данък. Постепенно били налагани редовни данъчни вземания:, при които била прилагана късноримската система на комбинирано поголовно-поземлено данъчно облагане (т.нар. capitatio-jugatio). Към началото на 9. век византийската власт успяла да съчетае своята данъчна система със солидарността на все още силната славянска земеделска община. Славянските общинници били задължени с “колективна данъчна отговорност’, т.нар. “епивули”. Според тази система общината колективно отговаряла за събирането на данъците в пълен размер и плащала колективно за всеки свой член, който не бил в състояние да се издължи на държавата. Така новозавладените славянски области се превърнали в източник на сигурни данъчни приходи за империята.

Успоредно с всичко това през “тъмните векове” във Византия била проведена радикална военна реформа. В структурата на темите изчезнали късноримските наемни войски. Вместо тях било създадено опълчение от свободни селяни-стратиоти. Немалка част от тях били от славянски произход: империята в края на краищата не можела да мине, без да попълни войската си със “свеж” човешки ресурс от новите жители на Балканския полуостров. Понякога, за да укрепят защитата на малоазийските си граници, византийските императори преселвали хиляди славянски семейства от Балканите в Мала Азия. На селяните-стратиоти държавата осигурявала неотчуждаем поземлен участък. Този участък бил на стойност 288 номизми: една немалка за времето си сума. С приходите от него войникът се снабдявал с кон и оръжие. Тази военна система била евтина за държавата и подлежала на бързо възстановяване след претърпяно поражение. Така и византийските военни сили се варваризирали, но станали по-ефективни и пригодени към новите условия на Ранното средновековие.

И тъй в периода на “тъмните векове” на византийска почва бил извършен уникален държавен и обществен експеримент. Империята и нейният елит не отстъпвали от идеята за своята “римска” същност, въпреки че от 7. век насетне официалният език бил вече гръцкият. На практика имперската структура и византийското общество се варваризирали. С цената на изгубеното римско лустро новата империя възвърнала своята жизненост и възстановила частично изгубените си позиции на Балканския полуостров. В идеологически план Византия залагала на християнството, което противопоставяла на исляма на арабите и на езичеството на балканския варварски свят. Римският универсализъм се преродил в християнски икуменизъм. Според неговите идеолози Византия била “земен модел” на “царството Божие”, който не можело да бъде унищожено. Въпреки това през целия период на “тъмните векове” отношенията държава-църква във Византия не били окончателно уредени. След преодоляването на спора за или против почитането на иконите през 843 г. окончателно се установила характерната византийска “симфония” между държава и църква. Държавата запазвала ръководната си роля, но се грижела предимно за материалните неща. Църквата активно подпомагала държавата във всичките й начинания, но запазвала своя монопол върху духовните дела.

Държавно-обществената система, създадена във Византия през 7.- 9. век, можела да функционира при наличието на две важни условия: запазване на държавно-обществения централизъм и съхраняване на селската земеделска община. Затова в периода, когато в Западна Европа се очертавала бъдещата децентрализация и се забелязвали контурите на бъдещата социална йерархия, основана на отношенията сюзерен-васал, византийският модел вървял към укрепване на централистичното начало и изкуствено поддържане на социалното равенство. Това го отдалечавало от европейския еталон за средновековно държавно и обществено развитие.

В териториите, където през 7. век се установили многобройни славянски маси и които не били засегнати от византийското контранастъпление, през “тъмните векове” се развивали различни по своята динамика процеси на държавно-политическа консолидация. Южните славяни - въпреки общите белези на своето обществено и политическо развитие - се настанили на Балканския полуостров стихийно и организирани по различен начин. Имало по-малки славянски групи, където все още била в сила т.нар. “жупна организация”. При нея отделните родове, които обикновено се настанявали в географски обособени области, били управлявани от “старци-жупани”. Имало случаи, при които на Балканите се преселвали цели славянски племена, които заемали обширни територии и запазвали своето название от времето преди разселването. Необходимостта от установяване на отношения с местното население и продължаващият двубой с Византия обаче предизвикали появата на по-крупни политически обединения на славянските племена, които византийски и западни автори наричали “славинии”. Названието е било толкова разпространено, че според някои византийски текстове от периода на “тъмните векове” и след това “славиния” станало синоним на “варварска държава”, възникнала извън сферата на влияние на византийския държавен модел. За някои подобни автори дори и българската държава не била нищо друго, освен “славиния България”. Това обстоятелство показва, че славиниите имали постоянна територия и сравнително постоянен племенен състав и че всъщност представлявали ако не примитивна по своята структура държава, то поне племенно обединение от преддържавен тип.

По принцип повечето славинии имали свои названия. Най-често те били формирани от названието на господстващото племе (например славинията “Берзития” била наречена на племето берзити). В отделни случаи названието на славинията указвало начина на нейното образуване чрез обединение на различни племена (например славинията “Седемте племена” в Мизия). Много често названията на славиниите се превръщали в траен топоним или в название на византийска тема, възникнала след завладяването на съответната славянска област от Византия. Някои от важните славинии са останали анонимни било поради липса на сведения, било поради спонтанния характер на тяхното възникване и краткия период на тяхното съществуване.

Няма никакво съмнение, че многобройните славинии, възникнали практически във всички краища на Балканския полуостров, имали различна историческа съдба. Тези, възникнали в северните, северозападните и частично западните балкански земи (Славония, Далмация, Мизия, Рашка, по далматинското и черногорското крайбрежие) по принцип имали историческо бъдеще. Те били далеч от горещите точки на византийската териториална реставрация и в този смисъл имали възможност да се развиват сравнително спокойно. В други случаи някои славинии сключили военнополитически съюзи с номадски групи, които прераснали в трайни държави (например България). Друга била съдбата на славиниите, възникнали в Тракия, около Солун, в Южна Македония или Пелопонес. Върху тях се стоварила византийската военна, административна и църковна мощ и въпреки съпротивата повечето от тях в края на краищата били унищожени.

Около град Солун и в Пелопонес дълго време съществували две активни и добре оформени славинии. Тази около Солун била особено активна през 7. век, когато се опитвала да превземе града. Подобно поведение имали и вождовете на славинията в Пелопонес, които системно се опитвали да сложат ръка на град Патра. В стремежите на княжеската върхушка в тези славинии като че ли прозира намерението да се постави под контрол важен градски център, който да послужи като “готова столица” на една славянска държава, намираща се в процес на възникване. Очевидно славяните от южната балканска полоса сравнително ранно възприели византийската идея, че столицата е задължително условие за съществуването на държавата. Неспособността на тези славинии да превземат съответните византийски градове била емблематична. Тя символизирала неуспеха им да добият пълно регионално надмощие и в края на краищата да прераснат в трайни държави. Различни по вид и хронология византийски извори споменават още славиниите Субделития и Драгувития в областта Македония, Вагенития в Епир. По косвен начин са споменати и още няколко славинии. Едноименна славиния вероятно е съществувала на мястото на византийската “тема на смоляните”. Две сравнително малки славинии са съществували и в Континентална Гърция, споменати по-късно като “архонтии” на вихитите и евилитите. Езерците и милингите в Пелопонес след покоряването им от Византия също били подчинени на специален византийски архонт, което показва, че преди това там вероятно са съществували славинии. Византийската практика на интегриране на покорените славянски области е зависела от мащаба на славиниите. По-големите обикновено прераствали в теми, а по-малките били конституирани в “архонтии” в състава на някоя от вече съществуващите теми.

По-продължително съществувалите славинии демонстрирали нещо като своя “външна политика”. Някои от славянските князе, които византийските автори наричали “архонти”, “рексове” или “игемони”, предпочитали установяването на мирни търговски отношения с Византия. Когато това станело реалност, славянската обществена върхушка бързо се интегрирала в структурата на провинциалните византийски градове. Повечето славинии избрали или били принудени да изберат пътя на конфронтацията, тъй като византийската политика спрямо тях рядко правела компромиси. Така например Акамир, вожд на славиния в Тесалия, през 799 г. участвал в заговор за отстраняване от власт на византийската императрица Ирина. Славиниите, съществуващи през първата четвърт на 9. век подкрепили въстанието на Тома Славянина от 821-823 г. не само защото неговият вожд бил от славянски произход, а защото се надявали по този начин да променят неотклонно следваната византийска политика на тяхното унищожаване. Повечето славинии имали немалък военен потенциал, княжеската власт в тях била институционализирана, в някои дори се появило чувство за поданство, а в други се забелязвали наченки на публична власт. Въпреки това повечето от тях, разположени в полосите на византийската реконкиста, нямали бъдеще. Те не били в състояние да се противопоставят продължително на комбинацията от византийска военна сила, византийска провинциална администрация и византийско християнско мисионерство.

Деветото столетие отбелязало повратен момент в живота на южнобалканските славинии. Тогава и последните от тях били унищожени от Византия. Онези славинии, предимно в Македония, Тракия и Родопската област, които били присъединени към българската държава, също прекратили своето съществуване. Към момента на тяхното завладяване и в българската държава протичали мощни процеси на централизация, които бързо премахнали съществувалата преди славянска автономия.

Специфична била съдбата на славинията “Седемте племена” в Мизия. Тя имала историческия шанс да попадне под властта на българската дружина на хан Аспарух и заедно с нея да образува една от най-трайните нови държави на Балканския полуостров. Ролята на славяните в случая не трябва да се подценява, въпреки безспорните заслуги на българите в държавното строителство. Славянските бойци, за разлика от българските конници, били далеч по-ефективни при защитата на старопланинските проходи от византийски нападения. Така те имали важен принос в съхраняването на българската държава през смутните за нея десетилетия на 8. век.

Българите, за разлика от аварите, реализирали с много по-голям успех двуструктурния номадски държавен модел, състоящ се от номадско ядро и земеделска периферия. За този исторически успех допринесъл успешният, макар и невинаги гладък преход от славянска автономия към директно поданичество, както и постепенната интеграция на славянската племенна знат в управлението на държавата. При това българите нито имали възможност, нито възприели византийския модел на асимилиране на славяните. Напротив. През цялото ранно Средновековие в българската държава протичал процес на увеличаване на славянското население. В перспектива славянското мнозинство асимилирало българското ядро, което било носител на държавната идея.

За историята на средновековните Балкани от голямо значение бил самият факт на укрепване на българската държава. Тя се превърнала в реален конкурент на Византия и не позволила на империята да установи политически и военен монопол на полуострова. От началото на 9. век българската държава уверено поела по пътя на обединител на балканските славяни. От този момент насетне в двубоя Византия-България вече не доминирали от византийска страна - стремеж към унищожаване на “варварската държава”, а от българска - борба за оцеляване. Двете балкански “велики сили” се борели помежду си за власт над балканските славяни.

Когато България приела християнството и станала родина на славянската писменост и култура, тя се превърнала в част от прословутата “Византийска общност”. Това означавало на практика, че българската държава е възприела основните параметри на византийския държавен и културен модел. Въпреки това българо-византийските отношения продължавали да бъдат образец за странно единство между сили на привличане и сили на противопоставяне. Събитията от “Златния век” на цар Симеон Велики (893-927 г.) показали, че възприемането на византийския модел може да доведе до стремеж към детрониране на Византия от върха на държавната пирамида, което място тя сама си била избрала, и заменянето й със славяно-гръцка държава, начело с български владетел. Този владетел вече си бил присвоил титла, равна по смисъл на титлата на византийския император. Българската църква, освен че била автономна, с държавна помощ се сдобила с патриаршески статут. Така на Балканския полуостров към края на ранното Средновековие се създали два държавно-политически центъра на власт, както и два центъра на църковно и културно излъчване. Отношенията между тях за дълго време определяли политическата конюнктура в обширни територии от Трансилвания и Северното Черноморие на север до бреговете на Мраморно, Бяло, Егейско море на юг, както и в земите между Далмация, областите около Среден Дунав и Черно море.

По същество развитието на хърватите и сърбите след настаняването им на балканска земя не се отличавало принципно от това на другите славянски групи. И сред сръбските и хърватските племена били в ход процеси на образуване на славинии. Те обаче били по-изолирани от околния свят поради географските особености на хърватското и особено на сръбското заселване. Затова тези славинии по-късно влезли в исторически оборот. За сметка на това те били относително по-защитени от външна намеса, което им осигурило сравнително спокойно развитие.

Когато говори за хървати и сърби, византийският автор Константин Багренородни споменава за няколко славинии. На първо място той поставя хърватската славиния (той я нарича “архонтия”), разположена в Северна и Централна Далмация. Археологическите находки показват, че действително в областта между река Цетина и планината Велебид се е намирал ранен център на власт. Там археолозите се натъкват на значителна концентрация на богати погребения на войни-конници, в които трябва да видим ранни представители на хърватската племенна знат. Хърватска славиния е съществувала още в Славония и в Южна Панония. Нейното съществуване е добре засвидетелствано в периода от края на 8. и началото на 9. век, когато тези територии станали обект на франкска експанзия. Специфичен подтик за образуването на тези славинии било частичното възстановяване на силата на аварския хаганат през втората половина на 7. век. В този период обаче аварите били в състояние да предизвикат мрачни спомени, но нямали силата да спрат държавно-политическото развитие на околните славяни или още по-малко - отново да ги покорят.

Още повече славинии е имало в земите на сърбите. Константин Багренородни говори най-подробно за славинията в Рашка, но споменава още за подобни обединения в Травуния, Захълмието, Пагания и Диоклея. Повечето от тях са били малки по територия и не биха могли да се сравняват по потенциал със Седемте славянски племена или със славиниите около Солун. Според сведенията на Константин Багренородни славиниите у хърватите и сърбите се състояли от жупи, управлявани от “старци-жупани”. Център на тяхната власт били т.нар. “населени градове”. Това били примитивни дървени крепости, в които била концентрирана регионалната власт в жупата. Те отговаряли на т.нар. civitates у западните славяни. По-късно обединенията попаднали под властта на князе (архонти), а жупите се превърнали в поделения на съответната славиния.

Хърватските и сръбските земи се отличавали от останалите балкански територии по това, че за около два века след преселението на хървати и сърби те не представлявали непосредствен интерес нито за Византия, нито за франкската, нито за българската държава. Когато през 9. век трите “велики сили” започнали да разпределят северозападното балканско пространство, повечето от хърватските и сръбските славинии се намирали в напреднал процес на консолидация. Те реализирали онзи вариант на развитие, при който славиниите по еволюционен път прераствали в ранносредновековни държави.

Решаващи за динамизирането на държавно образувателните процеси в хърватските земи се оказали събитията от края на 8. и началото на 9. век. През 788 г. франкският владетел Карл Велики завладял п-в Истрия. Към края на века той унищожил аварския хаганат. Мощната Франкска империя застрашително надвиснала над населените с хървати земи. Активизирала своята политика в тази част на Балканите и българската държава. При управлението на хан Омуртаг тя сложила ръка върху земите на славяните-абодрити. Така нейните граници също доближили хърватските територии в Славония.

По време на прочутите аварски походи на Карл Велики изворите за пръв път споменават за хърватска славиния в Славония и в Южна Панония. Неин владетел бил княз Войномир, който признал върховната власт на франките. Във връзка с продължаващата франкска експанзия в Северна Далмация от небитието изплувала още една хърватска славиния, управлявана от княз Вишеслав. Нейното ядро очевидно се е намирало между река Цетина и планината Велебид. Ролята на княжеска резиденция изпълнявал град Нин. Княз Вишеслав владеел още пристанищните градове Шибеник, Омиш и Биоград. Князът бил вече християнин: очевидно старите християнски градски центрове по далматинското крайбрежие и по островите имали основната заслуга за това. Двете хърватски славинии продължили своето съществуване в десетилетията на франкския държавен апогей.

Малко преди смъртта на император Карл Велики в двете хърватски славинии се извършили едновременни смени на княжеския престол. Наследник на Войномир в Славония бил княз Людевит Посавски (ок. 810-823 г.), а на Вишеслав в Далмация - княз Борна (810-ок. 821 г.). Двамата хърватски князе избрали различно поведение спрямо Франкската империя. Княз Борна и неговите наследници запазили верността си към франкската корона, а княз Людевит Посавски към 819 г. застанал начело на голямо славянско въстание срещу франките. Към неговото движение се присъединили всички славянски племена в полосата между п-в Истрия и течението на река Тимок, включително и племената абодрити, браничевци и тимочани. По този начин техните князе искали да се спасят от фаталния за тях процес на централизиране на българската държава. Когато се намирал на върха на могъществото си, княз Людевит Посавски нахлул в земите на княз Борна и му нанесъл голямо поражение. От това негово действие проличало, че “политическата му програма” включвала не само създаване на голяма славянска държава, но и обединение на основните хърватски земи под негова власт.

Движението на княз Людевит Посавски завършило с неуспех. През 822 г. франките му нанесли голямо поражение. Той бил принуден да бяга и намерил смъртта си в земите на хърватския си съперник княз Борна. Няколко години по-късно българите завладели земите на абодритите и браничевците и си върнали властта над поречието на река Тимок. Българската територия се разпростряла до Южна Панония. През 845 г. между България и една от държавите-наследнички на Франкската империя, Германското кралство, бил подписан договор за очертаване на границите между двете държави. Германското кралство сложило ръка върху Славония и Южна Панония.

От този момент насетне основните събития от консолидирането на хърватската държавност се развили в Далмация. През втората четвърт на 9. век там управлявал наследникът на Борна - княз Мислав. След разпадането на Франкската империя тези земи попаднали под властта на Италианското кралство, което значително отслабило външния натиск. Въпреки това той продължавал и приемал най-различи форми. Така например българският хан Пресиан завладял земи в днешна Северна Босна и оттам неговият наследник хан Борис предприел в 855 г. неуспешен поход срещу хърватското княжество в Далмация. По-късно негови съседи станали византийците от създадената византийска тема Далмация. Смъртна опасност за младата хърватска държава били наченалите арабски рейдове в Адриатика. Хърватски кораби като съюзници на Византия и на Италианското кралство, взели активно участие в ликвидирането на арабската заплаха. Към 875-876 г. хърватският княз Домагой отразил едно германско нахлуване на своя територия. С това Хърватия сложила край на намесата на държавите-наследнички на Франкската империя, в своите съдбини. Добил самочувствие от това, княз Домагой се опитал да завладее и Истрия. Симптоматично той бил спрян в тези си опити от набиращата мощ Венеция. Тя продължавала да бъде полуавтономен град, признаващ властта на Византия. Нейните дожове и граждани обаче все по- настойчиво предявявали претенции за реална власт, все още само в Северна Далмация.

В хода на драматичните събития от 9. век хърватската славиния в Северна и Централна Далмация се утвърдила като трайна политическа структура и се превърнала в ранносредновековна държава. Външен израз на това обстоятелство била появата в първите извори от хърватски произход (грамоти, надписи) на термините "княз на хърватите” и “земя на хърватите”. Някои от тези извори, особено грамотите, са със съмнителна автентичност, но това не поставя под съмнение държавната консолидация сред хърватите. През 892 г. хърватското княжество за пръв път влязло в официални отношения с Папството. В хърватската историческа наука се смята, че това представлявало акт на официално признание за хърватската държава.

В нея продължавали да съществуват единайсет жупи, които през деветото столетие се били превърнали в княжески наместничества. Може би поради по-продължителните и по-тесни контакти между хървати и авари названията “жупа” и “жупан”, които са от аварски произход, дълго се запазили в структурата на хърватската държава и общество. Някои от “населените градове” от предишните векове изчезнали, други засилили своето значение и станали княжески резиденции. Такива били например Нин, Книн и Биоград. Хърватската държавност не била толкова силно повлияна от византийския държавен модел, както например България, поради което в Хърватия не се развила идеята за един-единствен столичен град. Освен това в земите на княжеството имало територии с особен статут. Такива били областите Кърбава, Лика и Гацка. В тях управлявал с доста големи пълномощия хърватски велможа с титлата “бан”. Предполага се, че в тези земи живеело компактно аварско население, остатък от времето на голямото аваро-славянско разселване в северозападните балкански земи.

Голям успех за хърватското княжество било устояването на натиска на унгарците, настанили се в Панония в края на 9. и началото на 10. век. Унгарският натиск дори предизвикал нова вълна на консолидация, която съвпадала по време с управлението на хърватския княз Томислав (ок. 910-914 - края на третото десетилетие на 10. век). Този хърватски владетел успял да обедини под своя власт трите териториални ядра на хърватите: Далмация, Хърватия и Славония, и да установи обща граница с унгарците по течението на река Драва. Властта на хърватското княжество била разширена и в областта между реките Цетина и Неретва, където живеело сръбското племе неретляни, или арендани. В бъдеще тази територия ще стане трайна съставна част от хърватската държава и ще получи названието “Крайна”. В хърватската историография се смята, че през 925 г. княз Томислав бил признат от папа Йоан X за крал.

Възходът на хърватската държава не останал незабелязан от най- значителните политически сили на епохата. Византийският император дал на княз Томислав титлата “проконсул” и се опитал да го въвлече в борбата срещу българския цар Симеон. Във Византия било известно, че хърватската държава притежавала голям военен потенциал. Според сведенията на Константин Багренородни хърватският владетел разполагал с 6000 конници, 100 000 пехотинци и с флот от 80 големи, и 100 по-малки кораби. През 925-926 г. българите се опитали да нахлуят в Хърватия, но претърпели поражение. Мирът между двете държави бил възстановен с посредничеството на римския папа Йоан X.

Успоредно с укрепването на хърватската държава нараствала ролята на християнството и на християнската църква. Интересно е да се отбележи, че на хърватска земя значително разпространение получила глаголическата азбука, която запазила силни позиции чак до 15. век. Християнската проповед прониквала на хърватска територия от крайбрежните градове, от франкската държава или чрез мисионери, изпратени от архиепископията в Аквилея (Северна Италия). Решаващи за оформянето на хърватската църковна структура били решенията на църковните събори, свикани в 924-925 и в 928 г. в Сплит. На първия събор на хърватска територия били учредени нови епископии, подчинени на архиепископията в Сплит. Тези решения предизвикали отрицателна реакция от страна на местния хърватски клир, който се обединил около фигурата на епископа на Нин Григорий (Гъргур). Протестите били насочени освен към централизацията на хърватската структура около архиепископията в Сплит и срещу прекомерната “латинизация” на клира и на богослужението. В Хърватия имало доста на брой свещеници, които държали на славянското богослужение и на използването на глаголически църковни книги. В края на краищата Сплитската архиепископия успяла да подчини под своя юрисдикция хърватските “островни” епископии Осор, Крък и Раб и епископиите в Задар, Скрадин, Стон, Дубровник, Котор, Дувно и Сисак. Много от тях се намирали извън хърватска територия. Важно значение за държавната и църковната консолидация имало възникването и укрепването на сисакската епископия със седалище в град Сисак в Славония. При все по-ясно очертаващото се разделение на църквите, хърватските диоцези трайно попаднали под юрисдикцията на Апостолическия престол в Рим. В перспектива това отдалечавало Хърватия от византийското влияние и от т.нар. “Византийска общност”.

В земите, населени от сърби, процесите на формиране на ранносредновековна държавност протичали в условията на подчертана регионална обособеност. Регионализмът бил толкова силен, че обединението на всички сръбски земи под властта на един княз било практически невъзможно. Както често се случвало в тази епоха, населена със сърби славиния най-рано се превърнала в ранна държава там, където сръбските земи станали обект на политическо съперничество между по-мощните съседи. Това била областта Рашка. Там през 9. и в началото на 10. век си дали среща българската политическа програма за приобщаване на нови славянски земи и византийските опити да се възстанови влиянието на империята в загубените след славянското преселване балкански територии.

Според версията за историята на държавата на сърбите в Рашка, лансирана от Константин Багренородни, там съществувала княжеска власт непосредствено след заселването. Византийският писател съобщава, че Рашка била управлявана от княз Серв, който бил съвременник на византийския император Ираклий. След Серв властта в Рашка преминавала последователно у низходящите представители на неговия род Воисеслав, Радослав, Просигоис (Просигой) и Властимир. Сведенията на Константин Багренородни явно имат легендарен характер и са се основавали на някаква не достигнала до нас сръбска княжеска легенда или родослов. В най-добрия случай е ставало въпрос за дълго просъществувала славиния в Рашка, която едва в 9. век прераснала в ранносредновековна държава. На друго място в своето съчинение византийският писател твърди, че до времето на неговия дядо Василий I Македонец (867-889 г.) сърбите нямали князе, а били управлявани от “старци-жупани”. Според тази “византийска” версия за възникването на държавата в Рашка, тъкмо Василий I “наредил” на сърбите да прогонят старците-жупани и да си изберат князе. Отново се натъкваме на типичния византийски стремеж да се “дирижират” събитията в околния варварски свят и да се демонстрира ангажираност към всичко, случващо се в него. В конкретния случай Константин Багренородни е желаел да уязви и българите: той непрекъснато повтаря, че българският владетел нямал власт над сърбите, които винаги били “робски подчинени на василевса на ромеите”. Каквито и да са подробностите, едно е пределно ясно: дълго съществуващата славиния в Рашка през третата четвърт на 9. век излиза от изолацията, изживява жупната си структура и се превръща в ранносредновековна държава.

Тези важни събития съвпадали с управлението на княза на Рашка Властимир и на неговите наследници. Всъщност той бил първият владетел на областта, чието име може да се свърже с реални събития. По негово време, вероятно в 839-842 г., българският хан Пресиан предприел тригодишна неуспешна военна кампания срещу Рашка. От гледна точна на българското териториално разширение опитите за завладяване на Рашка били напълно логични: нейните земи образували изпъкнал на изток анклав, обграден отвсякъде с български територии.

Княз Властимир бил наследен от тримата си синове Мутимир, Строимир и Гойник. Те поделили територията на формиращото се княжество на три. Това действие показвало, от една страна, все още примитивни правила за наследяване на властта, но, от друга слагало край на безконфликтното патриархално предаване на княжеския престол от баща на първороден син. По времето на съвместното управление на тримата братя българският хан Борис подновил опитите за завземане на Рашка. Тези български действия вероятно били предприети към средата на 50-те години на 9. век. Начело на нахлулата в Рашка българска войска стоял лично престолонаследникът Расате-Владимир и още дванайсет велики боили. И този път българската конница не могла да развие своите възможности в труднодостъпните планини на Рашка и претърпяла поражение. В плен бил взет престолонаследникът и българските боили. По този повод хан Борис лично водил преговори за освобождаването им. Те завършили със сключване на мир, с размяна на дарове и с освобождаване на българските пленници. Константин Багренородни твърди, че българите тълкували получаването на дарове от сърбите като “пактон”, т.е. като еднократен данък, символизиращ подчинение. Във всеки случай българската държава и през следващите десетилетия запазвала интереса си към земите на Рашка, а по-сетнешните князе на областта запазили уважението си към по-мощния си източен съсед.

Някъде през 60-те години на 9. век завършила идилията на “тривластието” на Мутимир, Строимир и Гойник. Княжеската власт вече носела реални привилегии и предизвикала първата в историята на сърбите от Рашка княжеска междуособица. В нея победил най-възрастният брат Мутимир, който управлявал до 891-892 г. Победените си братя и семействата им княз Мутимир изпратил в България. Това показва, че сключеният от хан Борис “пактон” вероятно имал реална сила в тогавашните българо-сръбски отношения. Единствено синът на Гойник - Петър - успял да избяга в Хърватия.

Княз Мутимир бил наследен от сина си Прибислав. Той се задържал на власт само една година. Прибислав бил отстранен от завърналия се от Хърватия княз Петър Гойникович. Сваленият княз и неговите роднини избягали отново в Хърватия. В борбата за власт се намесили и наследниците на сръбския княжески род, които били израснали в България. В резултат на продължителната междуособица много членове на оформящата се династия на Рашка се разпилели в съседните държави България, Хърватия и Византия. В края на краищата победител в първия етап на борбата за власт излязъл княз Петър Гойникович. Той управлявал в Рашка сравнително спокойно чак до бурните събития, разтърсили Балканския полуостров в 917-918 г.

В края на 9. и в началото на 10. век българо-византийската борба за надмощие прераснала в “тотална война”. В началото тя все още не ангажирала княжеството в Рашка. При тези условия княз Петър Гойникович успял да разшири своето княжество с южните части от областта Пагания и в Североизточна Босна. Там била установена обща граница с хърватското княжество. По отношение на двубоя между балканските “велики сили"’ княз Петър Гойникович поддържал неутралитет и се опитвал да балансира между тях.

Спокойствието било нарушено в навечерието на прочутата битка при Ахелой през 918 г. Преди този кървав сблъсък византийската дипломация, чрез стратега на темата Драч Лъв Равдух, се опитала да привлече княз Петър Гойникович в антибългарската коалиция, в която предполагаеми участници били и печенегите. Българският цар Симеон бил уведомен за водените преговори от друг сръбски княз - Михаил Вишевич, който управлявал областта Захълмие. Княз Петър Гойникович не се поддал на византийските внушения и не се присъединил към враговете на България. Въпреки това, след като разгромил ромеите при Ахелой, българският цар решил, че е рисковано да има съсед, който да е потенциален участник в каквито и да е комбинации срещу българската държава. Срещу Рашка била изпратена българска войска, която свалила от престола княз Петър Гойникович и поставила на негово място израсналия в България княз Павел Бранович. Той управлявал областта като българско протеже до 920-921 г.

В началото на 20-те години на 10. век в борбата за княжеския престол в Рашка се намесил князът-изгнаник Захарий Прибиславич. Първоначално той пребивавал в Хърватия, след това се озовал във Византия и накрая, след много перипетии, приел да стане български кандидат за престола в Рашка. Малко след като се добрал до престола с българска помощ, той скъсал отношенията си с българската държава и се ориентирал към Византия. Тогава българският цар Симеон взел окончателно решение да присъедини земите на Рашка към своята държава. Интересно е, че в разгорялата се с нова сила борба за власт, някои от рашките князе следвали вече установената традиция да изпращат своите победени съперници в България.

След няколко похода в Рашка, някои от които неуспешни, българите успели към 924 г. да установят пълна власт над областта. Според една византийска версия за събитията българските военачалници използвали като примамка княз Чеслав Клонимирович, с чиято помощ заловили и преселили в България жупаните на Рашка и значителна част от нейното население. Тази версия, макар и полулегендарна, показва, че към този период жупаните в Рашка се подчинявали на княза, т.е. че с реалната власт на старците-жупани вече било свършено.

Българската власт в Рашка продължила само няколко години. След смъртта на цар Симеон, в условията на известно отстъпление от амбициозните му планове, от България успял да избяга князът на Рашка Чеслав. Той възстановил независимото княжество в областта и успял да разшири територията му в Източна Босна и дори до течението на река Сава.

Противно на очакванията, свиването на България в границите й от 904 г. и намаляването на българските претенции към Рашка не довели до укрепването на рашката държавност. Според едно доста смътно сведение от по-късна епоха, князът на Рашка Чеслав бил убит от унгарците през 60-те години на 10. век, вероятно при едно от периодичните им нападения на Балканския полуостров. С неговата смърт се прекратила династията на рашките князе. За княжество в Рашка не се споменава повече в изворите. Това идва да покаже, че въпреки бурното си и, общо взето, успешно начало държавната традиция и държавните структури на рашка земя не били пуснали дълбоки корени. Тук се натъкваме на случай, при който славинията в Рашка успешно прераснала в ранносредновековна държава, но тази държава се оказала нестабилна и не успяла да си извоюва трайно място на балканската политическа карта от тази епоха.

Славиниите в останалите сръбски земи имали различна съдба. Някои от тях, подобно на Рашка, се превърнали в ранно средновековни княжества. Такъв бил случаят с областта Захълмие. Там през 9. и в началото на 10. век управлявал княжески род, който се гордеел с древния си произход и проследявал своето потекло още от сръбската прародина, т.нар. Бяла или Некръстена Сърбия. Единственият известен по име княз на Захълмието бил Михаил Вишевич. Почти през цялото си управление и особено в началните десетилетия на X в. той бил български съюзник. През 913 г. княз Михаил пленил в крайбрежието на Захьлмието сина на венецианския дож - по това време подчинен на Византия - и го изпратил в България. Четири години по-късно той информирал българския цар за преговорите между Лъв Равдух и княз Петър Гойникович. Едва в началото на 20-те години на 10. век Византия успяла да привлече за свои съюзници хърватския княз Томислав и княза на Захълмието Михаил. Този съюз бил необходим на империята като противовес на продължаващите арабски набези в Адриатика. Смята се, че захълмският княз участвал поне в един от църковните събори в Сплит. Това било резултат от разпространението на папските диоцези на негова територия и показвало стремеж за сближаване с Папството. За съжаление по-нататъшната съдба на княжеството в Захълмието не е известна. Най-вероятно и то, както и княжеството в Рашка, не успяло да се консолидира в достатъчна степен и да се превърне в трайна държава.

По-особен вариант на държавно-политическо развитие показала областта Травуния. В областта съществувала една жупа, чийто пръв известен по име владетел Белаи бил съвременник на рашкия княз Властимир. Родът на жупаните от Травуния също се гордеел с древен произход, който уж се проследявал още във времето преди преселването на Балканите. Сравнително рано обаче, някъде до средата на 9. век, жупанът на Травуния признал властта на рашкия княз. Бил сключен брак между наследника на Белаи - Крайна и дъщерята на княз Властимир. Травунските владетели били признати за князе, но продължавали да се подчиняват на Рашка. Родът на князете на Травуния се проследява до края на 9. или до началото на 10. век. Известни са имената на двама наследници на княз Белаи: Фалимер и Чузимер. Изглежда, в разгарялата се борба за власт в Рашка земите в Травуния отпаднали от властта на рашките князе. Временното обединение на Рашка и Травуния като че ли е единственият случай в ранното Средновековие, в който се осъществил процес на частично обединение на сръбски земи под егидата на по-силния владетел - княза на Рашка. То, както и цялостното развитие на държавността в Рашка, се оказало нетрайно и не повлияло съществено бъдещото развитие на сръбските земи.

В славинията Пагания не се развили процеси на държавно консолидиране, въпреки че и тук имало жупи и “населени градове”. През 30-те години на 9. век паганите, наричани още неретляни и арендани, усвоили някои от прилежащите към брега Еленови острови и оттам развили активна пиратска дейност. Това предизвикало първата сериозна намеса на венецианския флот в тази част на Адриатика, който временно унищожил възникналите пиратски гнезда. През 10. век Пагания влязла в състава на Хърватия и постепенно придобила ново название: Крайна.

Славинията Диоклея, в която, според Константин Багренородни, имало три населени града, сравнително рано попаднала под влиянието на важната византийска тема Драч. Това забавяло процесите на формиране на държавност в тези най-южно разположени сръбски земи. Едва когато византийската власт в тази част на Балканския полуостров била силно дестабилизирана от действията на българския цар Самуил, в Диоклея, или Дукля, възникнала трайна държавна структура. Нейната поява и консолидация обаче е свързана с друга политическа и обществена действителност и попада в следващия период на балканското средновековно развитие. Чак до 11. век областта Босония (Босна) остава извън вниманието на тогавашните автори. Поради тази причина обстановката в планинската и изолирана от останалия свят област остава неясна през целия период на ранното Средновековие.

Изворите съдържат откъслечна и неясна информация за християнизацията на сърбите в периода до 10. век. Според Константин Багренородни те изпратили пратеници при неговия дядо Василий I Македонец с искане да им изпрати християнски мисионери. Императорът откликнал на молбата им и византийски свещеници покръстили сърбите, с изключение на тези от областта Пагания. Тези известия нито могат да бъдат изцяло опровергани, нито сигурно потвърдени. В общи линии активността на император Василий I Македонец към сръбските земи отговаря на засилената византийска мисионерска активност през деветото столетие. Онова, което знаем за бъдещото развитие на християнството по сръбските земи обаче показва, че едва ли е ставало въпрос за еднократен акт на покръстване. По-скоро е имало различни вълни на християнизация, в която са участвали византийски и български мисионери, както и представители на папската йерархия от крайбрежните градове. Християнизирането на сърбите се проточило векове наред и завършило чак в началото на 13. век с възникването на самостоятелната сръбска архиепископия. Важно е да се отбележи, че поради географското разположение на сръбските земи те доста рано се оказали разделени между православната и католическата църковна йерархия на Балканския полуостров. Крайбрежните градове по принцип били важни представители на Апостолическия престол на Балканите, докато вътрешността твърдо била в сферата на влияние на православието.

В периода на ранното Средновековие на Балканския полуостров се изявили три типа държавно-политическо и обществено развитие. Основните характеристики на първият тип, представляван от Византия, били свързани с прерастването на късноантичните държавни и обществени структури в ранносредновековни. Като средновековна империя Византия запазвала своята връзка с античната гръцка култура и с гръцката писмена традиция, както и с римската държавност. Към тези два елемента на византийския феномен Средновековието прибавило и християнството.

Вторият тип, представляван от българската държава, изживял сравнително бърза и успешна еволюция. Той започнал съществуването си като двуструктурна номадско-земеделска държава и към 9. век прераснал в ранносредновековна монархия от “варварски тип”. Християнизацията приобщила България към “Византийската общност”, но не унищожила спецификите на нейното държавно, културно и църковно развитие.

Към третия тип държавност спадали всички онези структури, които се развивали на основата на възникнали след преселването славинии. Основни негови представители били хърватското княжество и ранните княжества в сръбските земи. Този държавен и обществен модел най-много наподобявал на онова, което ставало в Европа след рухването на Западната римска империя. Казано по друг начин, тези балкански княжества най-много наподобявали вида “варварска държавност”, характерен за голяма част от германските и за западнославянските племена. На Балканския полуостров този модел на развитие бил много по-затормозен поради ранното развитие и укрепване на регионални “велики сили” като Византия и България. В перспектива само хърватското княжество успяло да създаде трайни устои за по-нататъшно развитие.

 

Чумните пандемии и ролята им в историята на средновековните Балкани

 

Един от факторите, който силно влияел върху развитието на средновековна Европа, в това число и на Балканския полуостров, били чумните епидемии и пандемии. С понятието “пандемия” учените означават разпространение на заразни заболявания на огромни територии, които се проявяват циклично на интервали от 6-12 години и могат да продължат няколко века. Отделните цикли на подобна пандемия са всъщност епидемиите, които могат да имат локален характер и да продължават година-две, до изтощаването и изчезването на чумните вируси и до създаването на имунитет у потърпевшите човешки групи.

Чумата е била ужасен бич за човечеството в Древността и в Средновековието. Днес тя е практически непозната. Чумните епидемии обикновено са били предизвиквани от един от трите вида чумни бактерии, причиняващи основно три вида чумни заболявания. Най-разпространена е била т.нар. “бубонска чума”, която предизвиквала смъртоносно възпаление на лимфните възли на човека. Съществували са още “пневмоничната ” чума, която поразявала белите дробове и “септимичната” чума, която предизвиквала бързо и фатално отравяне на кръвта. От трите вида чума само пневмоничната се е разпространявала от човек на човек. Носители на останалите два вида са били бълхи, резидиращи в плъхове или в различни други дребни гризачи.

Средновековните хора не са знаели почти нищо за етиологията и начина на разпространение на тези чумни заболявания, затова били практически безпомощни да предотвратят избухването на пандемии и епидемии, и още по-малко - да лекуват симптомите на чумните заболявания. Особено беззащитни са били, когато стечението на обстоятелствата предизвиквало едновременно разпространение на трите вида чума. В такива случаи се създавали благоприятни условия за прерастването на епидемиите в пандемии.

Появата на чумните епидемии и особено на пандемиите била резултат от сложно преплитане на биологични, климатични и човешки фактори. Учените отдавна са установили, че в света съществуват няколко постоянни огнища на чумни вируси. Това са територии, където те са можели да съществуват в латентно състояние в продължение на векове. В такива периоди те са паразитирали върху бълхи в сравнително скромни количества и по принцип не са представлявали голяма опасност за местните хора. Всъщност те, живели в продължение на столетия около постоянните огнища на чумата, с течение на времето са изграждали имунитет срещу тази иначе смъртоносна болест. В първите векове на Средновековието като такива постоянни “локуси” на чумни бактерии се сочат Централна Азия, Сибир, някои области в Китай, части от днешните Иран и Либия, Арабския полуостров и Източна Азия.

Латентното състояние на чумните бактерии се нарушавало преди всичко от периодичните промени на климата. В повечето случаи периодите на засушаване или на по-голяма влажност са предизвиквали промяна на баланса между количеството чумни бактерии, техните “домакини” - бълхите и плъховете или други дребни гризачи, върху които от своя страна са паразитирали бълхите. В такива случаи популацията по веригата чумни бактерии-бълхи-гризачи се увеличавала, популационната верига започвала да мигрира и да се разпространява на големи пространства извън постоянните латентни огнища. За Европейския континент през Средновековието подобни периоди на разпространяване на чумните бактерии са съвпадали основно, с т.нар. “малки ледникови периоди”. Това са били периоди на спадане на средногодишните температури с 3-4 градуса, увеличена влажност, намаляване на селскостопанската продукция, периодични “гладни периоди” и като резултат - отслабване на съпротивителните възможности на човешките организми и по-голяма податливост към различни заболявания.

Своята роля за разпространяването на чумните пандемии дала и човешката активност. Във времената, когато човешките групи са живеели изолирани една от друга, възможността от избухването на чумни пандемии е била сведена до минимум. Когато средствата за комуникация като корабоплаването или сухоземните пътища се развивали в достатъчна степен, тогава контактите между отделните региони и човешки групи ставали по-чести и интензивни. Това довеждало до възможността по-големи групи от хора с малък имунитет спрямо чумните бактерии да влязат в контакт с тях и да се заразят. В такива периоди се създавали условия за избухването на първите пандемии. Благоприятен фактор за това, освен развитието на морските и сухопътните комуникации, представлявало и възникването на първите трансконтинентални империи. Те за пръв път обединявали в едно държавно-политическо цяло отделни области от Европа с някои от териториите от “рисковата група”. Създадената през първите векове на християнската ера Римска империя представлявала тъкмо такова огромно държавно обединение. По създадените от нея линии на комуникация от Европа към Азия и Северна Африка за пръв път проникнали принципно непознатите за Стария континент бактерии на някои от видовете чума.

Към края на Античността в Европа и особено в Средиземноморието се създала типична “предпандемийна” обстановка. В климатично отношение започвал един от поредните “малки ледникови периоди”. От друга страна, “Великото преселение на народите” довело до огромно раздвижване на хора, при което бързо и доста радикално били заличени природно създадените граници между човешките общности от Европа, Азия и Африка. Поради тази причина краят на Античността и началото на Средновековието били белязани от избухването на първата добре засвидетелствана в изворите чумна пандемия. Нарекли я “Юстинианова чума” по името на императора, който през 6. век все още олицетворявал единството на римския свят.

“Юстиниановата чума” започнала през 541 г. Съвременниците смятали, че тя най-напред наченала смъртоносното си пътешествие от Египет и оттам се разпространила в целия Средиземноморски басейн. Всъщност чумните бактерии прониквали на европейска земя по различни пътища: било чрез завоевателните походи на Юстиниановите войски в Северна Африка, било посредством масовото проникване на различни варварски групи от Централна Азия и Сибир в Югоизточна и Централна Европа. Така или иначе първата епидемична вълна от Юстиниановата пандемия, продължила малко повече от година (541-542 г.), предизвикала огромна смъртност сред населението на Византийската империя. Само в столицата Константинопол умрели около 40% от жителите. Огромна била смъртността на Апенинския полуостров, в Южна Франция и в Испания. Балканските територии и особено техните източни и югоизточни области, както и крайбрежията, също били едни от силно пострадалите провинции на империята.

По време на първата епидемична вълна от 541-542 г. чумните бактерии и техните приемници създали постоянно огнище на разпространение на европейска земя. По този начин се създали условия за периодично повторение на епидемичните вълни. Така възникнала пандемична обстановка. В интервали от 10 до 24 г. в различни части на Стария континент избухвали чумни епидемии. Такива имало в 558-561, 599-600, 608, 618, 628, 640, 684-686, 694-700, 718, 740-750 г. С течение на времето отделните епидемии ставали все по-локални и все по-малко смъртоносни. “Юстиниановата чума” отшумяла окончателно заедно с края на “тъмните векове”, т.е. към края на 8. и началото на 9. век.

Тази ужасна за тогавашните хора пандемия предизвикала невиждана до тогава масова смъртност сред европейското население. Според изчисленията на един от най-видните европейски специалисти по историческа демография Дж. Ръсел между 541 и 700 г. Европа загубила 50-60% от своето население. Това предизвикало демографска стагнация, при която населението оставало на едно и също ниво в продължение на два-три века.

Балканският полуостров не правел изключение от останалите европейски земи по отношение на опустошителните вълни на “Юстиниановата чума”. Най-силно обезлюдени освен крайбрежията били още равнинните пространства и градовете в източните и централните му части. Пандемията най-вероятно е повлияла за изчерпването на демографския потенциал на траките. По-малко засегнати се оказали планинските райони на Западните Балкани и островите по Адриатическото крайбрежие и в Егейско море. Това обстоятелство може да обясни защо през ранното Средновековие траките изчезнали и повече не се появили на историческата сцена и защо други представители на дославянската човешка популация на полуострова успели да се съхранят в една или друга степен. От друга страна, както на Балканския полуостров, така и в останалите части на Европа обезлюдяването създало обстановка на “демографски дефицит”. Той спомогнал за по-лесното настаняване на нови племена и народи на европейска земя, и за коренната промяна на етническата карта на Стария континент.

Несъмнено сътресенията, предизвикани от “Юстиниановата чума” имали и други последици, които невинаги са били вземани предвид в историческите проучвания. Огромните човешки и материални загуби били допълнителна причина за стратегическия неуспех на “Юстиниановата реконкиста” и за окончателния крах на римската антична цивилизация. Демографската стагнация, съчетана с фактори от друго естество, предизвикала началото на “тъмните векове” в историята на европейските държави и общества. Периодичните епидемии и свиването на населението силно намалявали продуктивните възможности на обществата, за които основното богатство идвало от обработването на земята.

Краят на “Юстиниановата чума” съвпадал с края на “малкия ледников период”. От 9.-10. век насетне климатът на Европа навлязъл в периода на т.нар. “малък оптимум”. Средните годишни температури се повишили чувствително, нараснала производителността на земеделския труд, намалели “гладните години”, населението започнало бързо да се увеличава. За около три столетия до края на 13. и началото на 14. век то нараснало близо три пъти и достигнало 75 млн. души. Същите тенденции били характерни и за Балканския полуостров. Има всички основания да се предполага, че към края на “малкия оптимум” на полуострова са живеели около 3,5 млн. души. Не трябва да се забравя все пак, че тази част на Европа била сравнително рядко населена, преди всичко поради непостоянния и на места доста неблагоприятен за земеделско производство воден баланс.

От началото на 14. век в климата на Европа се появили първите признаци на нов “малък ледников период”. Годишните температури се понижили, влажността се увеличила, зачестили случаите на загуба на реколти, по-чести станали гладните години. Повторило се приблизително същото, което станало на континента в края на 5. и в началото на 6. век. При новите условия европейското земеделие показало тенденция към монокултурност, т.е. отглеждане на онази зърнена култура, която била най-устойчива на новите климатични условия. В случая това била пшеницата. Монокултурността на земеделието увеличавала риска от срив на годишните реколти. През първата половина на 14. век започнали да се редуват на сравнително кратки интервали неплодородни години, предизвикващи масов глад и висока смъртност сред европейското население. Изтощено от влошените условия на живот, то станало по-податливо на заболявания. В същото време продължавало развитието на търговията между Европа и Азия. Генуезките търговци и техните търговски фактории в Северното Черноморие и на Кримския полуостров установили трайни връзки с различни части на монголските владения. В техните предели влизали и едни от най-активните “локуси” на чумни вируси в Централна Азия. При създадените условия именно търговските връзки между генуезките търговски колонии и монголските владения в Азия довели повторно на европейска земя чумните бактерии.

През 1345 г. генуезката колония Кафа на Кримския полуостров станала първата жертва на нов взрив на чумна епидемия. Според съвременните сведения генуезки кораби пренесли през 1347 г. в италианското пристанище Месина вече забъркания смъртоносен “коктейл” от трите познати вида чумни вируси. Почти едновременно заразата се разпространила във византийската столица. Чумата обходила светкавично Апенинския полуостров и останалите части на Европа, като не пощадила нито едно кътче от континента. На Балканския полуостров освен Константинопол засегнати се оказали още градовете в Тракия и в Далмация, пристанищата в Южен Пелопонес, егейските острови и др. Този път поради разширеното европейско пространство, обхватът на заболяването бил много по-широк, отколкото в 541-542 г. Избухналата епидемия траяла около три години и половина и сложила началото на нова пандемия. Нарекли я “Черната смърт”.

Както и през 6. век, смъртността била потресаваща. Този път европейците се постарали да преброят, макар и приблизително, жертвите от първата чумна вълна. През 1351 г. папа Климент VI наредил на църковните енорийски структури да му дадат сведения за починалите от “Черната смърт” европейски християни. Получената цифра била 23 840 000. В нея не влизали жертвите на епидемията от православния свят, т.е. от по-голямата част на Балканския полуостров, Мала Азия, Източното Средиземноморие, Русия, териториите между Долен Дунав и Карпатите. Така или иначе само католическа Европа загубила една трета от своето население. Ако разсъждаваме по аналогия, би трябвало да приемем, че на Балканския полуостров усреднената смъртност също е била около 30%. Това ще рече, че за периода от 1347 до 1350-1351 г. от света са си отишли около 1,1-1,2 млн. балкански жители.

Както и преди, първата епидемична вълна от 1347-1350 г. създала постоянно огнище на чумни бактерии на европейска земя, поради което епидемията прераснала в пандемия. Тя отново се повтаряла с различна интензивност през 10-12-20 и повече години. Вълните на пандемията продължили до началото на 16. век. Те отново предизвикали демографска стагнация, която държала броя на балканското население на нивото от началото на 14. век.

В изключително обърканата и напрегната обстановка на Балканския полуостров в средата на 14. век никой не се наел да изчислява броя на жертвите на “Черната смърт”. Изворите намекват за висока смъртност сред и без това силно намалялото население на Константинопол. Смъртността е била висока в Дубровник и в другите далматински градове. Може да се предполага, че в Добруджа, областта най-близо до огнището на чумната епидемия на Кримския полуостров, загубата на население е била толкова значителна, че в следващите векове тя се превърнала в една от най-рядко населените области на Балканския полуостров. Във всички случаи “Черната смърт” внесла допълнително объркване сред балканските християни, дестабилизирала още повече местните държавни структури и дала повече шансове на османските завоеватели. Те също търпели загуби от пристъпите на “Черната смърт”, но тяхната държава разчитала на механичен приток на население от Мала Азия. Изглежда поради тази причина завоевателният устрем на османското общество не само не намалял, но получил повече шансове за успех.

Двете чумни пандемии, които опустошили Европа и Балканския полуостров в периодите 6.-9. и 14.-16. век, предизвикали многократно по-голяма загуба на население, отколкото всички войни, нашествия, заговори и гладни години, взети заедно. Достатъчен е само един пример. Загубите на човешки живот по време на десетките кръстоносни походи се изчисляват на около 1 млн. души. Загубите от двете пандемии само в Европа от своя страна били съизмерими с жертвите на световните войни от 20. век. Видно е прочее, че и двете чумни пандемии съвпадали с началото на кардинални промени в живота на полуострова. Първият път пандемията започнала в период, когато варварските нахлувания южно от Дунав ставали все по-неудьржими. Огромните загуби на местно население затвърдили тази тенденция и способствали за превръщането на варварските нашествия в масово преселване. Първата вълна на “Черната смърт” съвпадала с навечерието на трайното османско стъпване на бреговете на Галиполския полуостров. Тя дестабилизирала балканските християнски държави, лишила ги от човешки, стопански и военен потенциал и предизвикала криза на доверието в собствените сили. И в двата исторически периода началото на пандемиите отприщвало нови тенденции в развитието на балканските земи.

Стара истина е, че добрият историк никога не се задоволява с просто обяснение на историческите феномени. Признак на добър професионализъм е да не се преувеличава един фактор на развитие за сметка на друг. И все пак пандемиите носели толкова драматични промени в живота на обществата, че тяхното значение в най-добрия случай не трябва да се подценява. Те са имали далеч по-голямо влияние в живота на балканските общества, отколкото появата и изчезването на отделни държави, политическите решения, династическите смени или разпространението на ново религиозно учение.

 K2

X

Right Click

No right click