Балкански хоризонти. История, общества, личности - Имперските векове

Посещения: 1425

Индекс на статията

 

Имперските векове

 

Византийската империя навлизала в Средновековието, като частично възстановила своите владения на Балканите и успоредно с това — като провеждала широкомащабни и амбициозни реформи на своя военен и административен апарат. Това ставало в жестока борба с българската държава и с ислямския свят, олицетворяван през този период от арабите. Перипетиите на този двубой невинаги били в полза на империята. Тя често търпяла и загуби, понякога твърде тежки. В хода на тези изпитания обаче проличало, че Византия разполагала с достатъчно потенциал и воля за оцеляване. След бурните векове на варварските нашествия и на арабските завоевания тя повече не загубила стратегическата инициатива.

В началото на 10. век в Югоизточна Европа възникнала уникална обстановка. Една държава - България, която Византия смятала за “варварска” и следователно подлежаща на унищожение - оспорила имперския монопол на ромеите. България при управлението на цар Симеон също претендирала да е империя. Българският владетел изглеждал дълбоко убеден, че неговата държава е империя по територия и население. Предизвиканото от това обстоятелство самочувствие, съчетано с доброто познаване на механизмите на ромейското мислене, позволили на българския владетел без никакви угризения да си присвои титлата “цар на българи и ромеи”. Двубоят между двете империи бил ожесточен и тотален. Оказало се все пак, че на Балканския полуостров едва ли има достатъчно пространство за две империи. Оставало да се види коя от двете ще победи в развихрилия се двубой, който имал надрегионални измерения и повлиял трайно на държавните идеологии на възникващите в Югоизточна Европа държави.

В средата на 10. век историческата съдба най-после възнаградила с благосклонност упоритостта на наследницата на стария Рим. Византия устояла на амбициозната политика на българския цар Симеон, макар и да загубила обширни територии на Балканския полуостров. Арабският натиск на изток отслабнал, а скоро и съвсем престанал да изсмуква основната част от имперския потенциал. На азиатските си граници Византия получила близо едновековен отдих, който византийските императори използвали, за да възстановят и укрепят своите позиции на Балканите. При съществуващата по това време политическа обстановка на полуострова това означавало подновяването на упоритите византийски опити за унищожаването на българската държава. В същото време България се оказала ощетена от новото преразпределение на политическото пространство в областите от Панония до степите на Източна Европа. Унгарците се настанили в Панония, а на изток все по-голяма мощ набирала Киевска Русия. Откъм Азия се задавало ново раздвижване на народи. По познатата вече схема демографските потоци, идващи от там, се изливали по Северното Черноморие или по Долен Дунав. Ако Византия получила отдих на изток, то облаците над българската държава от северозапад и североизток се сгъстявали все повече и повече.

Каквото и да ставало в околния свят, византийските управляващи никога не забравяли значението на “имперската символика”. Тя им вдъхвала самочувствие и усещане за уникалност, а на околния свят - усещане за непълноценност. Византийският дворцов церемониал, максимално опростен през “тъмните векове”, започнал да добива неподозирана дори и за римската епоха помпозност. В императорския дворец всичко се подчинявало на строга регламентация: всеки официален пратеник имал свое определено място на трапезата, към всекиго се обръщали с точно заучени фрази, чиито нюанси показвали мястото на изпратилия го владетел в световната йерархия. Императорът имал множество представителни функции, които го превръщали по-скоро в “церемониална машина”, отколкото в силно овластен човек. Не липсвали и определени “трикове”, призвани да смаят посещаващите двореца варвари: издигащ и спускащ се трон, златни дървета с пеещи по тях птици - разбира се, също златни. Византия изживявала истински имперски ренесанс. Цялото й съществуване придобивало класически параметри. Нейният облик, за пръв път от Юстиниановата епоха насетне, се приближавал максимално до представата, която имали за империята прочутите ромейски идеолози от 9. и 10. век патриарх Фотий, Константин-Кирил, император Константин VII Багренородни и др. Разцъфтявали византийското изкуство и литература, които черпели вдъхновение от два привидно несъвместими източника: християнството и гръцката езическа Античност. Християнството давало догматичната рамка, от която не можело да се излезе, а гръцката Античност запълвала онова свободно пространство, което Бог бил определил като сфера на свободна човешка активност. Античното наследство се усвоявало най- лесно, когато на желаещите да го изучават се предлагали различни енциклопедии и компендиуми с концентрирано знание. Византийската литература произвеждала многобройни подобни четива: енциклопедични речници, земеделски и военни енциклопедии, сборници, които имали амбицията да образоват ромея за нравите и историята на околните народи и др. Затова от средата на 9. до средата на 11. век византийската култура изживяла своите “векове на енциклопедизма”. Константинопол се превърнал в неоспорим културен и политически център: първо за народите и държавите, възприели византийския тип християнство, а след това за Европа и дори за мюсюлманския Арабски свят. Несъмнено Византия изживявала своя класически имперски период.

По това време империята бета толкова силна във военно отношение, че спокойно можела да си позволи да води перманентна война на изтощение със своя северен съсед. Императорите от македонската династия направили всичко възможно, за да може стратиотският институт да функционира възможно най-добре. Те, разбира се, не осъзнавали, че техните усилия в тази насока обричали Византия на изоставане и в перспектива - на нова криза. Това за тях нямало особено значение при положение, че системата им позволявала да осъществят стария политически блян: унищожаване на българската държава и окончателно “обуздаване на варварите”. А и по принцип византийският елит през имперските векове усвоил един добре известен на историците “имперски синдром”: да се смята, че всичко е постигнато чрез възстановяване на статуквото и да се обръща малко, понякога никакво внимание на бъдещето.

Истинското византийско настъпление срещу България, а заедно с това и навсякъде на Балканите, където имало кълнове на невизантийска държавност, започнало в 60-те години на 10. век. То продължило повече от половин столетие и завършило с унищожаването на България като държава. В тази епопея - за Византия завоевателна, за България - отбранителна - изгряла звездата на император Василий II, наричан по понятни причини “Българоубиец” (976-1025 г.). Той бил императорът, от когото се нуждаела империята в апогея на своя империализъм: грубоват, но прям и упорит, необразован и жесток, но с изострено чувство за интересите на империята. Българо-византийският двубой се водел на огромно пространство, несъизмеримо със сегашното надробяване на балканските политически граници. Той обхванал на практика всички земи от Долен Дунав до Егея и от Черно море до Адриатика. В хода на тази епопея историческият прожектор често осветявал области, които до този момент представлявали истински “бели петна” на балканската политическа карта.

След окончателната победа на Византия над българската държава в 1018 г., под византийска власт - реално или теоретично - се оказали всички балкански земи южно от течението на Дунав между Сирмиум и дунавската делта. Единствената балканска държава, която преживяла византийската реконкиста, била Хърватия. Впоследствие се оказало, че византийската завоевателна вълна не била толкова мощна и всепомитаща и че на Балканския полуостров са останали няколко островчета на държавна автономия. Във времето на еуфорията от голямата победа над България на такива дребни подробности не се придавало особено значение. В страните и областите, които били твърде отдалечени и където византийският военен империализъм бил безсилен, се прилагал известният вече модел на налагане на византийския тип християнство. В такива случаи, използвайки опита от Великоморавия и България, Византия лесно жертвала монопола на гръцкия език в богослужението, за да запази своята културно-църковна хегемония. Най-големият успех в това отношение било покръстването на Киевска Русия в 988 г. Нейните князе не поставили въпроса за църковна автономия и предпочитали да признават църковната власт на патриаршията в Константинопол. Чрез църковното и духовното приобщаване на Киевска Русия мащабите на “Византийската общност” се разширили неимоверно, а византийското бъдеще трайно се свързало със славянския свят. Със самочувствието на завоевател от Юстинианов тип император Василий II Българоубиец завършил своето управление със завладяването на Грузия и Армения. Със своите близо 20 милиона жители и с територията си от около 1,1 млн. квадратни километра, към края на управлението на Василий II Българоубиец Византия се превърнала в балкано-малоазийски колос, какъвто епохата след краха на Римската империя не познавала.

В завладените балкански територии Византия въвела своята административна и данъчна система. Това станало бавно и на етапи. Първоначално дори и Василий II Българоубиец предпочитал да запази съществуващите в окупираните български земи порядки по отношение на данъчните вземания. Темната система не била напълно чужда като практика на оказалите се под византийска власт народи, поради което нейното въвеждане не предизвикало сътресения. През 11. и 12. век обаче тази система претърпяла съществено развитие. Големите теми все повече се раздробявали. Процесът завършил с това, че в действителност към края на периода всеки по-голям провинциален град и неговата околност станали теми. Темите се сдобили и с ново название. Вече ги наричали “катепаникии”.

Византийският император сравнително бързо се опитал да унищожи традицията на съществуването на поместна българска патриаршия. Той учредил нова автокефална църква на Балканите с център в Охрид. Наричали я “Охридска архиепископия”. Император Василий II Българоубиец не можел да предполага, че в бъдеще охридските архиепископи ще развият такова силно усещане за собствената си автономия, че сами ще се превърнат в съперници на константинополските патриарси. А бъдещите събития от българската история показали, че традицията за собствена патриаршия не могла да бъде унищожена.

По-бавно и с повече сътресения вървяло въвеждането на византийската данъчна система. Проблемът идвал от това, че тя била далеч по монетаризирана, отколкото в унищожената българска държава и в повечето балкански области. След преодоляването на локалната съпротива, която включвала и антивизантийски въстания, процесът завършил към средата на единадесетия век. В края на краищата къде повече, къде по-малко, целият Балкански полуостров заживял в ритъма на византийското развитие.

След 1025 г. могъщата Византийска империя попаднала в нова спирала на развитие. Напрежението от завоеванията било огромно, а след приключването им никой в империята не бил готов да носи повече допълнителното бреме. “Светлото имперско бъдеще” би трябвало да бъде реалност и според мнозина ромеи империята можела да си позволи лукса да “застине” в състояние на величие. Впрочем нито наличното вътрешно напрежение, нито околният свят се съобразявали с отпускането, което настъпило във висшите и в провинциалните ешелони на византийската власт. На ерозия била подложена византийската селска община. Тя не можела вече да дава нито рекрути, нито да осигури колективна отговорност при събирането на данъците. Никой след смъртта на Василий II Българоубиец дори и не помислял да издава новели в защита на свободните общинници. Тяхното бъдеще било ясно: те рано или късно трябвало да се превърнат в зависими от провинциалните аристократи земеделци. Проблемът бил, че този процес във Византия се развивал бавно и все някак си не довеждал до изграждането на класическо средновековно общество. Императорите, които застанали на престола след големия завоевател, нямали вкус към военното дело. Те предпочитали заниманията с култура или с дворцови интриги. И в двете области постигнали значителни резултати. Динамиката на вътрешното и външното развитие обаче не можела да бъде овладяна само с високите постижения на културата или с политически интриги. Огромният чиновнически апарат и цялата държавна машина били конструирани така, че функцонирали добре само при наличието на “здрава ръка” в Константинопол. А вместо това там управлявали интелигентни, но изнежени императори, които предпочитали да прехвърлят тегобите на “мръсната работа” по управлението на евнуси или на свои дворцови любимци. Чиновничеството и съдебната система се разлагали, корупцията достигнала невиждани размери. В Константинопол наивно смятали, че причината за това е липсата на добро юридическо образование за представителите на държавния апарат. В края на краищата повечето византийски държавни мъже трябвало да признаят, че единствената бариера за разпространяващата се разруха били нормите на християнския морал. Както във всички епохи и сега имало хора, за които те не означавали кой знае какво.

Разразилата се криза била дълбока, но не и катастрофална. Стратиотската войска изчезнала, но нейното място бързо било заето от войска от т.нар. “прониари”. Пронията била система на условно земевладение, насочена към нов начин за комплектуване на военните сили. Прониарът получавал от държавата поземлено държание, с приходите от което събирал и снаряжавал военен отряд. Така войската се аристократизирала и загубила характера си на селско опълчение. Това от своя страна означавало намаляване на числеността на военните ефективи. За зла участ на Византия околният варварски свят не се съобразявал с това, а продължавал да стоварва върху нея вълни от многобройни нашественици, които тя все по-трудно отблъсквала. Заредили се унизителни за империята военни поражения.

На основата на пронията укрепнала ролята на византийската провинциална поземлено-военна аристокрация. Тя вече била най-силното обществено съсловие, но все още нямала власт в столицата. Това положение съдържало зародиша на нови социални конфликти в средите на византийската аристокрация.

Въпреки разразилата се криза, особено силна в периода 1025-1081 г., Византия продължавала да бъде регионална суперсила. Класическият имперски период в нейното съществуване все пак приключвал. Пред империята отново имало широко поле за реформи. Стереотипите на мислене на византийския елит обаче, в които имало силна доза носталгия по миналото и изкуствени представи за настоящето, не позволявали тези реформи да бъдат достатъчно радикални.

Основните проблеми на Византия в периода след имперския апогей до голяма степен били свързани с положението в новоприсъединените области и с бурното развитие на околния невизантийски свят. Каквито и усилия да полагал, византийският административен апарат не можел да унищожи вече съществуващите българско самосъзнание и българска държавна традиция. В името на тези чужди за византийската идеология дадености българите вдигнали серия от въстания срещу византийската власт. Освен това в земите под имперски контрол се създали условия за появата на нови народности. Византийската власт се отнасяла апатично към тези процеси, защото смятала, че нейните поданици-християни са преди всичко ромеи. Но дори и в средите на византийската аристокрация през този период се извършвало нещо като етническо преразпределение на държавно-политическото пространство. На преден план в него излизали аристократичните фамилии от гръцки произход. Отминавали времената, в които на императорския престол можели да застанат готи, арменци, сирийци. Все още имало военачалници или висши администратори от негръцки произход. Тяхното постепенно изтласкване от ключови позиции в имперския апарат предизвикало появата на малко познати преди противоречия на етническа основа. Процесите на изтласкване на представителите на други народности от административния и военния апарат били напълно закономерни предвид на това, че през 11. век около половината от населението на империята било от гръцки произход.

Освен гърците, които били основната маса дославянско население на Балканския полуостров в този период, през 10. и през 11. век в историческите извори се появили още два дославянски етноса: власи и албанци. Според най-разпространените теории за техния произход власите били романизирани даки и отчасти романизирани траки, които запазили неолатинския си език, а албанците - потомци на някогашните илири. Оказва се, че и двете групи успели да преживеят вековете на нашествията, най-вероятно оттегляйки се високо в планините, и да се появят на историческата сцена при подходяща историческа обстановка.

Първото сигурно сведение за средновековните власи (етнонимът “влах” произлиза от келтската дума Walh и означава “овчар”, “пастир”) на Балканския полуостров се отнася към края на 10. век. Според една от добавките към византийската хроника на Скилица-Кедрин през 976 г. един от братята на цар Самуил - Давид - бил убит от скитащи власи в района на Преспа. За годините 979-980 се отнася второто сведение за власи в съчинението на византийския автор Кекавмен. Тогава византийският император Василий II Българоубиец назначил дядото на Кекавмен за началник на власите в тема Елада. След тези първи известия сведенията за власи зачестяват и стават по-обилни и точни. За власи се споменава в грамотите на Василий II Българоубиец, издадени в полза на Охридската архиепископия. Споменатият вече Кекавмен подробно описва въстанието на българи и власи в Тесалия (1066 г.), като за пръв път дава сведения за влашкия начин на живот. За власи споменават още византийските автори Ана Комнина, Йоан Кинам, Никита Хониат, както и редица официални документи от византийската императорска канцелария. Пак в този период срещаме и първите писмени сведения за влашки топоними в някои области на Балканския полуостров. В този ранен период от появата на власите те били схващани като отделна етническа група, чиито представители говорели на варваризиран латински език и практикували сезонно скотовъдство. Това означавало, че те прекарвали със стадата си в планинските пасища през лятото и се спускали с тях в равнините през зимата. По-късно названието “власи” разширило своя смисъл и се разпространило също върху хора от други народности, които упражнявали сезонно скотовъдство.

През 12. и 13. век писмените извори споменават за власи и в по-северните балкански области: например в Стара планина, в Динарския планински масив, южно от поречието нарека Сава и др. Неясно остава каква е била концентрацията на влашкото население в този период в Карпато-Дунавския регион като цяло.

Все пак основните групи власи, ако се съди от наличните писмени извори, живеели в южните балкански области. По-значителни групи имало в Епир, Тесалия, Македония, на Халкидическия полуостров и др. В някои случаи, както например в Тесалия (областта започнала да се нарича “Велика Влахия”), концентрацията на влашко население водела до възникване на локални форми на самоуправление. Начело на отделните влашки групи стояли т.нар. “влашки архонти”. Византийската власт се съобразявала с възникналите нови реалности и формирала около град Волос отделна катепаникия, наричана “Влахия”. Поради заниманието със сезонно скотовъдство и поради разпръснатостта на власите на големи пространства до по-мащабни форми на обединения в този период не се стигнало.

Власите живеели в специални скотовъдни общини, които изворите обозначават като “катуни”. Старейшините на катуните (т.нар. “челници” или “примикюри”) организирали сезонните миграции на хора и животни и били посредници между катуна и държавната власт. При миграциите влашките жени изпълнявали функциите на пастири, а мъжете обикновено оставали в землището на катуна, грижели се за събиране на зимнина и изпълнявали различни държавни повинности. Власите произвеждали и търгували предимно с животински продукти: мляко и сирене, или груби вълнени тъкани и дрехи. Още през 11. век някои влашки катуни започнали да се превръщат в постоянни населени места, а жителите им започнали да се занимават и със земеделие.

Нито един извор не е отразил процеса на християнизирането на власите. Навсякъде те се споменават като християни. Това е дало основание на румънската историография да приеме, че те са били християнизирани още преди славянските нашествия. Ако тази теза се приеме за точна, то латинизираното дако-тракийско население е било християнизирано още в периода на късната Античност. В разглеждания период в района с най-голяма концентрация на власи - Тесалия - била организирана специална “влашка епископия” с център в град Димитриада.

Въпреки наличието на сравнително многобройни извори за средновековните власи, много проблеми от тяхното развитие остават забулени в неизвестност. Не е ясно например как влашките групи са преживели периода от 6. до края на 10. и началото на 11. век. Много неизвестни има и по отношение на власите в Карпато-Дунавския регион. Румънската историография например смята, че по времето на славянските нашествия и след това в долините на реките, извиращи от Карпатите и вливащи се в Дунав, съществували без прекъсване “влашки агломерации”, наричани още “долинни княжества”. В полза на това твърдение румънските изследователи привеждат резултатите от археологическите разкопки, които показват концентрация на население в речните долини, но не дават изрични указания за етническия му характер. Неясен остава механизмът, по силата на който трайна влашка средновековна държава възникнала късно и то в областите между Карпатите и Долен Дунав, а не някъде в Южните Балкани, където писмените извори са засвидетелствали силно влашко присъствие. Поради многото нерешени проблеми около влашкия етногенезис и около разпространението на влашките групи изследователите с основание наричат средновековната влашка проблематика “енигмата на Средновековието”.

Проблемите с етногенезиса на средновековните албанци са по- малко, ако не за друго, поне заради концентрацията им в сравнително ограничено и точно определено пространство. Албанската средновековна диаспора се формирала няколко века след появата на албанците в средновековните извори. Дори и тя обаче имала относително ясни териториални параметри. Според албанската историография албанците са потомци на илирите. Според други мнения те са били полуроманизирани даки, които първоначално са обитавали течението на река Морава. В периода на славянските нашествия тази група постепенно се е придвижила на югозапад и заела областта, в която за пръв път я споменават средновековните писмени извори.

Етнонимът “албанци” за пръв път се споменава в съчинението на византийския историк Михаил Аталиат. Първото известие се отнася към събития от 1040 г. Тогава във войската на византийския претендент за престола Георги Маниак, според посочения извор, имало и албанци. За втори път албанци се споменават пак в качеството им на войници, през 1078 г. Тогава те участвали във войската на друг византийски претендент за престола - Никифор Василаки. Приема се, че и в двата случая ставало дума за албански жители на византийската тема Драч (Дирахион). Мнозина изследователи обясняват късната поява на албанците в историческите извори с изолираностга на земите, които обитавали. Още твърде рано в езиковия облик на етнонима се появявили различни варианти: алвани, албани, арванити, арбанаси, рабани и др. Албанците, които по-късно се заселили в Южна Италия, станали известни с названието “арбреши”. Днешните албанци наричат себе си “шкиптъри”. Официалната албанска наука приема, че това самоназвание идва от думата “шкипе” (орел). Мнозина изследователи обаче предлагат по-малко романтично, но по-вероятно обяснение за произхода на названието. Според тях то идва от глагола “шкипон”, “шкиптон”, който означава “казвам”, “говоря ясно”, “говоря разбираемо”. Следователно “шкиптър” вероятно не означава “син на орел”, а човек, който говори ясно и разбираемо. Чрез това самоназвание албанците се отграничавали от околния свят, който е говорел на неразбираеми за тях езици.

Етнонимът “албанци” обикновено се свързва с географското название Алванон или Арбанон и вероятно произлиза от него. За областта Алванон споменава за пръв път в 1107-1108 г. византийската писателка Ана Комнина. Тя е била разположена между западните брегове на Охридското езеро и горните и средните течения на реките Шкумби и Девори. По-късно топонимът разширил своя обхват и към него започнали да се причисляват областите около крепостта Круя и около теченията на реките Мати и Ерзен. При археологически разкопки в областта Арбанон са открили следи от особена материална култура (т.нар. култура Комани-Круя), която се отличавала със своята изолираност от околните области, с тоталната липса на монети, на “вносни” предмети, на надписи или остатъци от крепостни съоръжения.

До 11. век областта Арбанон не играела никаква роля в протичащите събития. Едва след това тя станала обект на внимание. Излизането на тази област от изолация било свързано най-вече с борбите между византийците и южноиталианските нормани. В хода на военните действия били опустошени равнинните крайбрежни области в днешна Северна Албания. Това в перспектива направило възможно спускането на планинското албанско население от Арбанон в околните равнини. С течение на времето албанското преселване придобивало все по-широки мащаби, за да достигне своя средновековен апогей през 14.-15. век.

Още от ранните етапи на своята поява на историческата сцена албанските общности се отличавали с патриархалния си бит и със своята териториална разпокъсаност. Албанските групи и особено тези, които продължавали да обитават планинските територии, продължавали да живеят разделени на родове. Албанската “аристокрация” имала генетична връзка с родовата върхушка и при упражняването на своята власт разчитала предимно на родовата сплотеност на отделните албански групи. Твърде рано се оформили двете големи албански диалектни групи. В южните албански области живеела диалектната група “тоски”, а в северните албански земи диалектната група “геги”. Границата между тях минавала по течението на река Шкумби. Към съществените диалектни разлики рано се прибавили и различни конфесионални влияния. Южните албанци по принцип изпитвали религиозното и църковно влияние на православните центрове, най-вече на Охридската архиепископия. Северните албанци и тези, които живеели около и в крайбрежните градове, били под влиянието на католическите епископии. Тази конфесионална граница с течение на времето се засилвала, а не намалявала.

Една от особеностите на византийската власт на Балканския полуостров след 1018 г. била, че византийската администрация никога не успяла да наложи своето трайно присъствие в определени региони от полуострова. Това важало между другото и за планинските и труднодостъпни райони, населени със сърби. Някои от тези сръбски области, като Дукля, Босна и Рашка, се оказали под византийска власт поради това, че преди 1018 г. били присъединени към българската държава. Част от тях през 11. век по принцип представлявали “островчета” на политическа автономия. Най-изявени били процесите на локална държавна консолидация в областта Дукля. Там през единайсетото столетие укрепнало поредното сръбско княжество. В определени периоди неговите князе владеели още Босна, Рашка, Требине и Захълмието. Затова времето на издигането и укрепването на дуклянската средновековна държава в сръбската средновековна история се определя като период на “Дуклянска хегемония”.

Изглежда, че съществуващата в Дукля славиния започнала да прераства в княжество някъде към третата четвърт на 10. век. Тогава изворите споменават смътно за първия дуклянски княз Предимир. Негов наследник бил княз Петър, или Петрислав. От него е запазен оловен печат с надпис “Петър, архонт на Дукля”. За византийците възникването и укрепването на княжеството в Дукля, в близост до важната им крепост Драч, било добре дошло, тъй като неговите земи нарушавали компактността на българските територии по Адриатика. Прилагайки старата византийска тактика да се търсят съюзници в тила на противника, император Василий II Българоубиец се опитал да привлече на своя страна третия известен дуклянски княз Иван Владимир. Реакцията на цар Самуил била светкавична. През 996-997 г. той нахлул в Дукля и пленил нейния княз. По това време дуклянската държава се била разширила още в Требине, Захълмието и дори в части от Рашка. Всички тези сръбски територии били присъединени към българската държава.

Следвайки логиката на нейното устройство от това време, цар Самуил управлявал присъединените сръбски земи посредством васални местни князе. Иван Владимир бил оженен за Самуиловата дъщеря Косара и върнат като български васал на дуклянския престол. В Требине и Захълмие бил поставен за управител друг васален княз - чичото на Иван Владимир - Драгимир. Те имали толкова автономна власт, колкото и други български боляри в обширната и водеща борба за оцеляване българска държава. Едва в последните години от съществуването на българската държава цар Иван Владислав се опитал да премахне някои от полуавтономните области. Жертва на тази негова политика станал дуклянският княз Иван Владимир. Някои изследователи виждат в това действие на българския цар последен отглас на семейните борби в рода на комитопулите: Иван Владимир бил зет на цар Самуил, а царят - син на убития по негова заповед Арон.

През 1018 г. земите в Дукля, Требине, Захълмието, Рашка и Босна също паднали под византийска власт. По-голямата част от основната територия на дуклянското княжество била присъединена към византийската тема Драч. Още през 1034 г. обаче византийските извори съобщават, че князът на Дукля Стефан Воислав (споменаван още като Стефан Сислав) се бил отметнал от властта на императора. За нас остава да гадаем дали той е наследник на княз Иван Владимир, дали е имало континуитет в княжеската власт след 1018 г., или княз Стефан Воислав е нова фигура в историята на областта. Важно е да се подчертае обаче, че традицията на княжеска власт в Дукля вече била достатъчно силна, за да преживее големите политически сътресения и размествания от началото на 11. век.

Византия се опитала бързо да потуши “въстанието” на княз Стефан Воислав. През 1036 г. византийските войски успели да проникнат в Дукля, да пленят непокорния княз и да го отведат в Константинопол. Оттам той успял да избяга, отново се върнал в “илирийските планини” и възстановил своето княжество. През 1040 г. византийските войски неуспешно се опитали да пленят отново дуклянския княз. В следващите години (1040-1041) византийският император бил зает с потушаването на голямото българско въстание на Петър Делян. Когато през 1042 г. византийците наново се опитали да завладеят земите на княз Стефан Воислав, се оказало, че той вече не бил противник за подценяване. Лошо командваната византийска войска попаднала на организирана от него засада и претърпяла тежко поражение. Победата от 1042 г. и засилващата се анархия във Византия позволили на княз Стефан Воислав да разшири своите владения. Под негова власт попаднали редица сръбски територии, между които Требине, Захълмие, Рашка и Босна. На своя наследник Михаил (нач. на 50-те г. - 1081 г.) княз Стефан Воислав оставил една сравнително обширна и призната, макар и тихомълком, от Византия държава. Впрочем тъкмо по това време византийският автор Кекавмен споменава Дукля с ново име: Зета. Названието “Зета” скоро щяло да получи широко разпространение и да се използва в извори от разнообразен произход чак до края на 15. век.

Управлението на княз Михаил в Зета представлявало кулминацията в държавно-политическото развитие на областта през 11. век. С Византия бил сключен мир, равносилен на официално признаване на зетската държава. Княз Михаил получил византийската титла “протоспатарий”. Той управлявал голяма част от населените със сърби земи. Както повечето средновековни държави в западните балкански земи и зетското княжество нямало постоянна столица. Основните владетелски резиденции били пристанищните градове Котор и Стон. През 1077 г. княз Михаил получил признание за своята власт и от известния папа Григорий VII. В изпратеното до княза папско писмо Апостолическият предстоятел го титлувал “крал”. Интересът на Папството към зетската държава се дължал на обстоятелството, че през нея минавала важна конфесионална граница. Вътрешността на княжеството била подчинена в църковно отношение на Охридската архиепископия, а крайбрежието се намирало в диоцезите на католическите епископии в крайбрежните адриатически градове.

През 70-80-те години на 11. век зетският княз проявил значителна политическа активност. Той участвал в българското въстание на Георги Войтех (1072 г.) с надеждата, че по този начин ще присъедини към държавата си и обширни български земи. Неговият син Константин Бодин дори бил коронясан в Скопие за български цар. Българските въстаници, изглежда, виждали в представителите на зетската династия потомци на цар Самуил. Тъкмо това обстоятелство обяснява желанието им да поставят начело на своето освободително движение сина на зетския княз. След неуспеха на въстанието княз Михаил успял, макар и трудно, да отрази военната кампания на византийците, командвана от стратега на тема Драч Никифор Вриений. В самото начало на 80-те години зетският владетел - това бил вече синът на Михаил Константин Бодин - се вплел в ожесточения византийско-нормански двубой. Все пак основният проблем за него били неуредените и крайно заплетени църковни отношения по зетското крайбрежие. Там спорели ожесточено за надмощие епископията на Бар и Дубровнишката архиепископия. С няколко непрецизни в църковно отношение решения Папството усложнило проблема за разпределянето на зетските католически територии между крайбрежните църковни центрове. Спорът се проточил с десетилетия и покрай него се натрупала значителна документация.

При управлението на Константин Бодин зетското княжество продължавало да владее Босна и Рашка. Известно е, че в тези области зетският княз изпращал свои наместници. В края на 11. век зетски наместник в Босна бил някой си княз Стефан, който се споменава мимоходом в изворите. По-трайна роля в бъдещото развитие на сръбските земи имали зетските наместници-жупани в Рашка Вукан и Марко. Жупанът Вукан към края на единайсетото столетие практически се откъснал от зетска власт. Той поставил началото на династия от велики жупани на Рашка, които през по-голямата част на следващия век щели да управляват областта практически самостоятелно.

В края на 11. век Зетското княжество попаднало под ударите на възстановилата своята мощ Византия. Константин Бодин претърпял тежки поражения и се задоволил да управлява една силно ограничена територия. За последен път той се споменава в изворите в 1096-1097 г., когато през неговите земи преминали кръстоносците на френския граф Раймунд от Тулуза. От този момент насетне и зетското княжество изчезнало от изворите. От началото на 12. век то вече не играело практически никаква роля в живота на сърбите, а още по-малко - в живота на Балканския полуостров. Центърът на власт в сръбските земи постепенно преминавал в Рашка, а основни представители на сръбския държавен живот ставали нейните велики жупани.

Събитията във византийската тема Далмация през 11. век също са показателни за, общо взето, намалелите византийски възможности за влияние в периферните части на Балканския полуостров. По това време повечето далматински градове показвали бавна, но трайна тенденция за укрепване на градската автономия. За това освен удобното географско разположение допринасяло и съперничеството между множество динамични политически фактори. В края на 10. и началото на 11. век българският цар Самуил поставил под съмнение византийската власт в Южна и в Централна Далмация. По-късно византийците срещнали сериозни съперници в акваторията на Адриатическо море в лицето на венецианци и нормани. В тези условия набиращият самочувствие и икономическа мощ далматински градски патрициат получавал възможност да лавира. От всеки пореден политически сблъсък между големите политически сили отделните градове излизали по-силни и по- самостоятелни.

След 1024 г. Византия се опитала да възстанови трайно властта си в Далмация. Градоначалникът на Задар възвърнал позицията си на представител на далматинските градове пред императорската администрация и отново се споменавал със старата си титла “стратег на Далмация”. По-късно в съответствие с променените административни реалии в империята той носел титлата “катепан” или “дукс”. Въпреки привидната пълна реставрация, Византия разполагала с все по-малко властови механизми да влияе върху живота на градовете по далматинското крайбрежие. Тя всъщност се примирила с появата на градска автономия там, въпреки че това явление било принципно чуждо на нейната държавна и политическа доктрина. Византийската власт ще се задържи в тази балкански регион сравнително дълго. Под егидата на далечната и все по-малко означаваща власт на Константинопол повечето далматински градове се превръщали първо в автономни градски общини, а после - в градове-комуни.

През 11. век станало ясно, че Дубровник, следвайки общите тенденции в развитието на далматинския градски живот, все пак върви по свой път на развитие. Първоначално дубровнишките патриции взели мъдро стратегическо решение да укрепват връзките си с Византия. Според правилната им преценка авторитетът на империята все още бил голям и полезен за пред света, докато нейната власт в Южна Далмация не можела да бъде реална. В резултат на тази градска стратегия в периода 1024-1030 г. Дубровник и околността му били превърнати в отделна тема, наречена Рагуза. Привидно новата тема копирала точно традиционните византийски представи за същността на тази военноадминистративна единица. Стратегът, по-късно катепанът или дуксът на темата идвал от Константинопол. Той имал за задача да отговаря за сигурността на крайбрежието, а в случай на нужда - да изпраща дубровнишки кораби в състава на имперския флот. Тогава малцина съзнавали, че укрепването на връзките с Византия било мощна бариера пред венецианската агресивност срещу далматинските градове. Под защитата на империята, иначе миниатюрният град Дубровник уверено вървял към автономия и търговски просперитет.

Успоредно с това Дубровник укрепвал връзките си с Папството. През 1022 г. специална папска була създала в града католическа архиепископия. Дубровнишкият архиепископ имал църковна власт над Захълмието, Требине, а по-късно и върху Босна. По крайбрежието диоцезът му се простирал до Которския залив.

Наред с всичко това дубровнишките граждани окончателно доизградили градската територия. Те засипали блатистото пространство, което отделяло стария град от сушата и го превърнали в централна улица. Наричали я Страдун. В центъра на града била издигната статуя на Роланд (Орландо). Кой знае защо в далматинските градове фигурата на този герой от епоса “Песен за Роланд” се превърнала в символ на градската свобода. През 12. век площта на Дубровник достигнала 15,5 ха, а населението му - около 5000 души. В тези си размери градът щял да съществува и в периода на големия си разцвет по-късно.

Повечето други далматински градове също развивали свои механизми на самоуправление. В този ранен период основният орган на автономията било общото събрание на пълнолетните мъже, провеждано най-често на градския площад под председателството на градския приор (градоначалник). В градовете все още нямало регламентирани органи на комунално самоуправление.

Развитието на хърватската държава в края на 10. и през първите три четвърти на 11. век е пример за балканско средновековно развитие извън прякото влияние на византийския държавно-религиозен модел. Обстановката в Далмация и Панония през този период принуждавала хърватските владетели да лавират и да се съобразяват с по-мощните си и понякога твърде агресивни съседи - Венеция, Унгария, Византия, а малко-по-късно и норманите от Южна Италия. В тази обстановка хърватският владетел Степан Държислав (969-997 г.), който впрочем бил първият сигурен носител на кралска титла сред хърватските владетели, избрал поведение, което много напомняло това на Дубровник. Кралят укрепил връзките си с Византия и получил от империята почетната титла “патриций”. Заедно с това той бил признат от император Василий II Българоубиец за “епарх на Далмация”. Това означавало, че Византия признавала неговата власт върху онези части от далматинското крайбрежие, които оставали извън обхвата на византийската тема Далмация.

Въпреки несъмнените успехи в укрепването на държавността в хърватската държава все още липсвали строго определени правила за предаване на властта по наследство. Когато през 997 г. починал крал Степан Държислав, земите на кралството били поделени между тримата му синове Светослав, Крешимир и Гоислав. Това обстоятелство вероятно отразявало съществуването на териториален партикуларизъм в хърватските земи. За “старши владетел” бил определен крал Светослав, който минавал за противник на започналата венецианска експанзия в Далмация. През 1000 г. венецианците предприели под византийска егида голяма морска експедиция по далматинския бряг и успели да наложат властта си над повечето далматински пристанища. Те се намесили и в борбата за власт в хърватското кралство, като помогнали за отстраняването на крал Светослав и за интронизацията на брат му Крешимир III (1000-1030 г.). Венецианските дожове успели да създадат свои механизми за намеса във вътрешните работи на Хърватия, като широко прилагали практиката на политическите бракове, почетното заложничество на хърватски принцове във Венеция и др. С течение на времето в средите на хърватската кралска династия Търпимировичи била създадена “провенецианска партия”. След 1024 г. обаче в Републиката на лагуните избухнала гражданска война, което позволило на крал Крешимир III да възвърне своя сюзеренитет над градовете в Северна Далмация.

Значителен проблем за хърватското кралство представлявала и набиращата мощ унгарска държава. Унгарските крале не криели завоевателните си стремежи към Славония и също активно се намесвали в борбите за власт в Хърватия. Към края на управлението на крал Крешимир III отношенията между двете държави добили толкова драматичен характер, че хърватският крал дори се принудил да се признае за византийски васал, за да парира унгарската експанзия.

През втората и третата четвърт на 11. век обстановката станала по- благоприятна за Хърватия и тя постепенно се превърнала в основна военна и политическа сила в Североизточните Балкани и в Северна Далмация. Появата на норманите в Адриатика отвлякло вниманието на Венеция и на Византия към този нов и крайно агресивен противник. И двете сили имали полза от укрепването на хърватското кралство, в което виждали бариера срещу норманските завоевателни амбиции. Възползвайки се от това, хърватският крал Степан I (1030-1058 г.) затвърдил хърватската власт над северните далматински градове. Хърватският флот станал значителна сила в акваторията на Адриатика. Крал Степан I осъществил и сухопътна експанзия, като завладял областта Каринтия. Тенденцията към укрепването на хърватската държавност била продължена и при неговия приемник крал Петър Крешимир IV (1058- 1075 г.). Този възпитан във венециански дух представител на династията Търпимировичи демонстрирал изострено чувство за хърватските държавни интереси. Кралят използвал ожесточилото се византийско-венецианско съперничество и успял напълно да затвърди хърватските позиции в Далмация. През 1069 г. Византия го признала за свой официален представител в тема Далмация. Това означавало, че стратегът или катепанът на темата трябвало да се подчинява на хърватския крал. Хърватската кралска власт в далматинските градове била упражнявана чрез оформящите се органи на градско самоуправление, така че не спирала процеса на укрепването на градската автономия. Успехи били постигнати и срещу Унгария, която в този период страдала от периодичните походи на немските императори на своя територия. Хърватите си върнали завладените преди това от унгарците области в Славония. Накратко, при управлението на крал Петър Крешимир IV хърватското кралство изживяло втория си голям разцвет след управлението на Томислав в началото на 10. век.

Успоредно с политическите успехи през 11. век окончателно се оформила специфичната хърватска държавна структура. Тя нямала практически нищо общо с държавния модел, предлаган от Византия. Както и преди владетелите нямали точно установен столичен град, а няколко владетелски резиденции. Държавата била поделена на три бановини (Славония, Босна, Далмация), а земите в същинска Хърватия представлявали “кралска територия”. Бановете, особено тези на Славония, били на практика автономни владетели и дори изпълнявали ролята на нещо като кралски съвладетели. В края на управлението на крал Петър Крешимир IV такъв мощен бан на Славония бил Димитър Звонимир. През този период вече съществувала добре оформена хърватска аристокрация. Представителите на нейния висш ешелон се наричали “графове”, били дванайсет на брой и смятали себе си за наследници на някогашните племенни вождове. Те образували нещо като съсловно събрание, което в критични моменти поемало в свои ръце съдбата на държавата.

‘‘Великата схизма” от 1054 г. окончателно превърнала хърватските земи в част от западнокатолическия свят. Апостолическият престол и част от хърватското католическо духовенство обаче трябвало да положат още много усилия, за да изкоренят остатъците от някои “схизматически” според тях практики. Оказало се, че към времето на “Великата схизма” много от представителите на нисшето хърватско духовенство носели бради, не спазвали правилата за безбрачие и използвали славянски език в литургиите и славяно-глаголически богослужебни книги. Особено силни позиции имали тези т.нар “глаголяши” в Северна Далмация и по островите на залива Кварнер. Техните “погрешни” практики били осъдени на два последователни събора, в 1060 и в 1075 г. Самият крал Петър Крешимир IV бил твърд привърженик на папската политика и на латинизацията на хърватския църковен живот. През 1064 г. църковните противоречия се изострили дотолкова, че на остров Крък избухнало въстание в защита на славяно-глаголическата литургия. Следвайки папските указания, хърватският крал организирал морска експедиция срещу непокорния остров и смазал въстанието. Впоследствие Апостолическият престол решил, че борбата срещу хърватските “схизматици” ще бъде по-лесна, ако се премахне централизирането на хърватския диоцез около архиепископията в Сплит. Затова било взето решение за възстановяване на старата епископия в град Нин. През третата четвърт на 11. век нинските епископи обгрижвали размирните в църковно отношение области в Северна Далмация и по островите в залива Кварнер. Под тяхна юрисдикция били поставени и новозавладените земи в Каринтия.

През 11. век Балканският полуостров като цяло попаднал в нова геополитическа обстановка. Причините затова били много, но основната се кореняла в динамичното развитие на средновековния европейски, средиземноморски и централноазиатски свят. “Векът на викингите” - времето, през което жителите на Скандинавия нападали и заселвали Британските острови, Исландия, бреговете на Франция и обширните пространства на Източна Европа - изпратил една от последните си завоевателни вълни към Апенинския полуостров през единайсетото столетие. Тогава там се заселили група нормани от Северна Франция. Топлият климат на Средиземноморието не повлиял на завоевателния дух на тези сурови деца на европейския север. Към средата на века норманският вожд Роберт Гискар създал в южните части на Апенините норманска държава, която от началото на своето съществуване показала завоевателни стремежи към Балканите. Първоначално норманите се опитали да се установят в Далмация, но били отблъснати от обединените усилия на Византия, Венеция, Хърватия и отделните далматински градове. След това те трайно насочили своето внимание към албанското крайбрежие. Десетилетия наред норманите създавали напрежение за византийската власт. До края на своето съществуване норманската държава в Италия се превърнала и в балкански политически фактор, с който трябвало да се съобразяват Византия, Венеция, а и останалите държави от региона.

Пак през единайсетото столетие в Адриатика и в Средиземноморието се извършило ново преразпределение на силите. Основната причина за това бил възходът на Венеция, трайното й откъсване от византийска власт и превръщането й в основен византийски търговски и морски съперник. Основните търговски пътища за Републиката на Свети Марко минавали през адриатическите брегове. Оттук идвал и упоритият стремеж на венецианците да стъпят трайно на далматинския бряг, по островите на Йонийско море, а в перспектива и по бреговете на Пелопонес и по островите в Егейско и Средиземно море. Тези политически амбиции, подплатени от венецианската морска мощ, в перспектива превърнали Венеция и в балканска държава. Практически през цялото оставащо Средновековие Републиката притежавала кога повече, кога по-малко балкански владения. Бързо настъпвало времето, когато венецианският флот щял да стане господар на западните и южните балкански брегове и на острова Гърция.

Значителни промени настъпили през 11. век и по северните граници на Балканския полуостров. През 1000 г. възникнала трайната унгарска средновековна държава. Тя скоро изживяла “детските болести” на ранносредновековната държавност и се превърнала в значителна военна и политическа сила в Централна и в Югоизточна Европа. През единайсетото столетие унгарските крале сложили ръка на бившите български владения по Среден Дунав и в Трансилвания. Успоредно с това се оформяли унгарските завоевателни амбиции към Славония и към останалите хърватски земи. През следващите векове унгарското кралство се превърнало в мощен център на власт, който оказвал силно влияние върху обстановката в северозападните балкански земи.

И накрая, през втората четвърт на 11. век северните и североизточните балкански земи станали обект на нови нашествия, каквито те не били преживявали от “Великото преселение на народите”. Откъм Централна Азия се задали нови вълни тюрко-номадски племена. Интензивността на тяхното придвижване и числеността им били толкова значителни, че учените с основание наричат случилото се в Азия и в Югоизточна Европа “Второ велико преселение”. Първоначално по Северното Черноморие и по Долен Дунав се стоварили узите, след тях дошли печенегите, а след тях - куманите. Вече не съществувала българската държава, която чрез своите отвъддунавски територии да спира номадските пристъпи. Византийската империя се оказала безсилна да се справи с новите нашественици. Мнозина от тях се установили в равнините на Северното Черноморие, във Влахия и в Мизия. Едва към края на 11. и в началото на 12. век Византия намерила сили да се справи с наплива на тези “нови варвари”. “Второто велико преселение” обаче не останало без последици за историята на Балканския полуостров. Из много балкански територии били разсеяни и намерили своята нова родина различни тюркоезични групи хора. Мощните завоевателни вълни дестабилизирали живота в обширни пространства между Черно море, Карпатите и Долен Дунав. Във Влашката низина трайно се настанили значителни групи от новите пришълци, от които най-многобройни и най-активни били куманите. В известен период изглеждало, че куманската общност в тази област ще се обедини и ще формира куманска държава. Каквито и да са били подробностите около прииждането на “втората номадска вълна”, едно е ясно: за дълго време земите по Долен Дунав и във Влахия останали подвластни на анархията, а не на съзиданието. Над северните и североизточните части на Балканския полуостров отново се почувствал полъхът на Азия в неговия номадско- деструктивен вариант.

 

Наследниците на древните елини

 

В процеса на своето оформяне като средновековна монархия Византия възприела за официален език гръцкия. По този начин византийската държавност и култура продължили гръцката езикова и културна традиция в епохата на Средновековието. Византийският гръцки език всъщност бил продължение на езика на елинистичната епоха, на който бил направен и гръцкият превод на Новия завет. Мнозина от византийските писатели, възпитани в традициите на гръцката Античност, предпочитали да използват езика на Херодот, Тукидит или Плутарх, с което демонстрирали не само своята ученост, но и връзката на своята цивилизация с древногръцката култура.

Налагането на гръцкия език във Византия не било еднократен акт. Първите признаци за изместването на официалния за империята латински език от гръцкия били видими още през 6. век. Тогава на гръцки език била публикувана част от прочутия “Свод на гражданското право” на император Юстиниан. В началото на следващото столетие гръцкият език започнал масово да се използва в администрацията. Пак по това време паднал и последният бастион на латинизма в новата империя: гръцкият език се наложил като официален във византийската войска. Така се оформила класическата триада от цивилизационни основи, върху които почивал византийският феномен: римска държавност, гръцки език и християнска религия.

Въпреки това отношението на византийската цивилизация и на нейните представители към античното гръцко наследство било противоречиво и сложно. Континуитетът по отношение на езика между Византия, класическа Гърция и елинистичния свят бил ненарушим. Както точно е отбелязал бележитият немски византолог Карл Крумбахер, само китайците можели да се похвалят с по-продължителна приемственост в областта на писмената култура. Същевременно Византия не възприемала класическата идея за свободния полис и за гражданските свободи. Тя проявявала по-голяма симпатия към устройството на елинистичните монархии. Още по-отрицателно било отношението към древната гръцка религия. Тя била отричана като езическа, а понятието “елин” във византийските текстове имало значението на “езичник”. В края на краищата сложната цивилизационна ситуация, която изисквала съжителство между античното наследство и християнството, била решена типично по византийски. Византийските интелектуалци твърдели, че древните гръцки мислители ги учели как да мислят, а Светото писание - какво да мислят. Така бил намерен изход от нетрадиционната ситуация да се твори християнска литература на езика на гениалните древногръцки езичници.

Ако налагането на гръцкия език станало сравнително бързо, то съдбата на гръцкото население във Византия и въобще на Балканския полуостров била далеч по-сложна. На гръцкото население от провинцията идеите на византийската цивилизация, разпространявани предимно в Константинопол и в още няколко големи градове, били до голяма степен чужди. Неговият живот не бил много по-различен от живота на другите балкански етноси. Селският бит в Пелопонес, Атика, Беотия, Епир, Тесалия или по егейските брегове на Мала Азия се различавал от живота в другите балкански области не защото там живеели гърци, а защото климатичните и географските особености изисквали различни производствени техники и навици. Животът на обикновените гърци от селата не бил с нищо по-блестящ от този на илирите, траките и дори на славянските заселници. В случая традицията на високата градска култура имала незначителна роля. С течение на времето дори и говоримия гръцки език започнал да се различава значително от езика, на който пишели византийските писатели.

Всъщност, въпреки че била гръцка по езика си, Византийската империя не признавала съществуването на гръцка народност. Тя държала нейните жители да се чувстват “ромеи”, т.е. “римляни”. Понятието “елин” имало обиден смисъл, защото напомняло за отминалата епоха на езичеството. На практика всеки грък християнин, поданик на империята, бил толкова ромей, колкото и всеки арменец, сириец, исавър, арабин, славянин, който приемал християнството и бил поданик на императора в Константинопол. Политическият и интелектуалният елит на самата империя по никакъв начин не смятал, че тяхната държава е гръцка. По друг начин разсъждавали новите славянски жители на Балканския полуостров. Още от времето на първите си контакти с нея и по-късно, когато създали новите си държави, балканските славяни наричали гръцко говорещите жители на Византия “гърци”. В много случаи и самата империя била схващана от тях като “гръцка”. В техните езици етнонимът “елин”, “елини” не проникнал. В този случай трябва да приемем, че новите обитатели на полуострова възприели онова название за елините, което се разпространило най-напред на Апенинския полуостров. В латинския език жителите на Древна Гърция били наричани graeci. Така първоначално били наричани гръцките колонисти на Апенинския полуостров, а впоследствие всички жители на гръцките земи, които говорели езика на Перикъл, Тукидит, Аристотел и други гръцки писатели и философи. Произходът на този етноним в латинския език не е напълно изяснен. Мнозина изследователи смятат, че той произлизал оттопонима “Греа”, разпространен в Античността в Беотия и на остров Евбея. Посредством контактите на траки, илири, славяни и други с латиноезичната късна империя това название се разпространило и в техните езици.

Освен това гръцкият етнически масив и особено тази част от него, която живеела на Балканския полуостров, пострадала тежко от славянските и другите варварски нашествия от 6. и 7. век. Славянската преселническа вълна заляла Континентална Гърция и Пелопонес и принудила коренното гръцко население да търси убежище по островите, в укрепените градове, в планините, а при липса на друга възможност - и на Апенинския полуостров. В оставените от тях пространства се настанили славянските племена. Промените били толкова значителни в очите на някои съвременни византийски автори, че един от тях - Константин Багренородни - ще отбележи, че целият полуостров Пелопонес “се пославянчил и станал варварски”. Други негови съвременници наричали териториите на Континентална Гърция и Пелопонес в ранните векове на Средновековието “славянска земя”. Масовото славянско присъствие в тези земи се доказва от хилядите топоними и хидроними от славянски произход, както и от значителните славянски езикови остатъци в някои от гръцките диалектни говори. Произходът на тези езикови феномени трябва да се търси тъкмо във вековете на големите етно-демографски промени на Балканския полуостров в зората на средновековната епоха. Спорен остава въпросът и този спор едва ли някога ще бъде решен, какво е било количественото съотношение между славянските пришълци и местното гръцко население.

Изворите са съхранили оскъдна информация за отношенията, които се установили между славяни и гърци в областите, където контактите между тях били неизбежни. В някои случаи славянската племенна върхушка покорявала заварените гърци и ги принуждавала да плащат данъци. В други случаи селата на гърците и славяните се намирали в съседство и между тях се установявали сложни по своя характер отношения. Принципно те били мирни, но имало и периоди на взаимни вражди и взаимни ограбвания. В изолирани случаи отделни славянски семейства се установявали в села с гръцко население и започвали да обработват части от запустелите землища. Всъщност гръцкото население на Балканския полуостров попаднало в обстановка, типична за коренното население на целия Европейски континент в периода по време и след “Великото преселение на народите”.

Освен че проблемът за съдбата на гръцкото население на Балканския полуостров през Средновековието и за степента на проникване на славянския елемент в изконни гръцки земи е сложен от чисто научна гледна точка, той е натоварен и с много национални емоции. Гърците, повече от която и да е друга балканска нация, имат проблеми със съотнасянето на древното си величие към съвременността. Те възприемат болезнено всички твърдения за липса на континуитет между антична и съвременна Гърция. През 1830 г., тъкмо във времето, когато гръцката държава възкръсвала за нов живот след вековно османско владичество, немският учен Якоб Фалмерайер публикувал своя тритомен труд “История на Морея през Средните векове”. В него той написал прочутата си фраза, че “...нито една капка гръцка кръв не тече в жилите на съвременното християнско население на Гърция”. Той всъщност искал да каже, че между гърците от 19. век и тези от времето на Перикъл и Леонид нямало никакъв расов континуитет. Това твърдение шокирало гръцките интелектуалци, които към времето на излизането на труда на Фалмерайер се намирали в състояние на национална еуфория. С течение на времето в Гърция се създал т.нар. “Фалмерайеров синдром”. В областта на историческите проучвания той се изразявал в отричането или в силното принизяване на ролята на негръцките народи и особено на славяните в развитието на елинизма през Средновековието и в по-ново време.

Всъщност едва ли подлежи на съмнение обстоятелството, че в периода на славянските нашествия гръцкото население на Балканския полуостров изживявало критичен период в развитието си. Империята, която можела да му предостави защита, се била оттеглила от повечето земи в Континентална Гърция и Пелопонес, с изключение само на няколко града. Почти навсякъде се разпореждали славянски вождове, за които гръцката езикова и културна традиция не означавала практически нищо. Особено опасно за гърците било обстоятелството, че и византийската църковна структура се намирала в пълна разруха. Това криело рискове от прекъсването на гръцката езикова традиция, чийто реален разпространител и крепител чрез църковните служби била именно църквата.

Въпреки всичко историческите процеси от 8. век насетне се развивали в полза на гръцкия елемент. Византийската контраофанзива срещу славиниите на Балканския полуостров била най-мощна и се увенчала с най-голям успех тъкмо в гръцките балкански земи. Към края на осмото столетие византийските войски възстановили сухопътната връзка от Солун през Тесалия за Атика и Пелопонес. В отвоюваните земи се развивала усилена мисионерска дейност, която възстановявала традицията на гръцкия език. Славяните били християнизирани, а в един по-следващ етап - и елинизирани. Въпреки интензивността на този процес и в последните столетия на Средновековието в планинските области на Пелопонес все още оставали непретопени славянски племена. С цената на вековни усилия елинизмът като език и неговите реални носители - гръцките жители на Пелопонес, Епир, Тесалия, егейските острови и Мала Азия - успели да възстановят своите позиции. Дори и най-предубеденият изследовател ще трябва да признае, че гръцкият етнос се оказал изключително жизнеспособен и готов сам да асимилира проникналите на негова територия народи.

И след отминаването на “тъмните векове” Византийската империя не променила отношението си към гърцизма и въобще към проявите на народностно самосъзнание в своите територии. Понятието “елин” продължавало да означава “езичник” и официалната държавна доктрина упорито продължавала да гледа на всички свои поданици като на “ромеи”. За византийската администрация понятието “Елада” не означавало нищо друго, освен земите южно от Термопилския проход. Всъщност там в началото на 9. век била създадена византийската тема “Елада”. Консерватизмът на византийската държавна доктрина и бурното развитие на останалия балкански свят довели до възникването на истински парадокс. В новите балкански държави вървял интензивен процес на формиране на нови балкански народности, докато в самата Византия тези процеси били затормозени и не давали реални резултати. Поради тази причина гърците, които можели да се похвалят с вековна културна и езикова традиция, много по-късно и при коренно променени обстоятелства се изявили като отделен народностен субект.

Освен това средновековният елинизъм бавно, но сигурно печелел нови позиции в самата Византия. От 11. век насетне гръцките фамилии започнали успешно да монополизират политическата и административната власт в Константинопол и в имперските провинции. На византийския императорски престол заставали все техни представители. Отминали времената, когато с императорската корона били увенчавани исаври, илири, сирийци, арменци или други представители на пъстрия етнически пълнеж на империята. Същото се повтаряло и в структурите на провинциалната администрация. От друга страна, византийската църква увеличавала своя авторитет и своята власт, което правело господството на гръцкия език в църковните и в имперските структури безспорно. По отношение на негръцките жители на империята византийските патриарси не си позволявали никакви експерименти с въвеждането на говорим богослужебен език. Културно-религиозната политика спрямо Великоморавия, България или Киевска Русия, която довела до възникването на славянския литературен и литургичен език, била предназначена предимно за износ. За балканските славяни, живеещи на византийска територия, нямало друга алтернатива, освен да научат официалния език. Дейно участие в тяхната християнизация, която скоро прераствала в елинизация, вземали митрополити, свещеници, отделни мисионери и други. Скоро мисионерството дало положителни за средновековния елинизъм резултати.

В историческата съдба на гръцките жители на Мала Азия и на Балканския полуостров настъпила коренна промяна след пролетта на 1204 г. Тогава Византия рухнала под ударите на кръстоносците от Четвъртия кръстоносен поход. За пръв път гръцките области на империята се оказали извън контрола на универсалистично настроените управляващи кръгове в Константинопол. При тези условия в Мала Азия, в Континентална Гърция и в Пелопонес се създали условия за избуяване на гръцкото самосъзнание. То било стимулирано главно от два фактора.

На първо място била властта на различни латински и венециански господари в гръцките области, която гърците определяли със събирателното название “франкократия”, т.е. “управление на франките”. Отделните латински и венециански владетели и управители, разбира се, имали различно отношение към покореното гръцко население. Някъде то било по-толерантно и позволявало частична интеграция, другаде - по-дискриминационно. Нямало обаче случаи, в които гръцките архонти да бъдат допускани в управлението на латинските княжества на равна нога с придошлите франкски феодали. В най-добрия случай, както било например в Ахейското княжество, гръцките велможи били признавани за рицари-благородници, които заемали най-ниското стъпало на йерархическата стълбица. За обикновеното гръцко население неизменно бил определян статутът на “вилани”, т.е. на зависимо от новите франкски господари производително население. Дискриминационният характер на “франкократията” изиграл ролята на стимулатор за появата на гръцко самосъзнание.

Вторият фактор за това трябва да се търси във възникването и продължителното съществуване на държавни структури в земи с преобладаващо гръцко население, останали извън обхвата на франкократията. Такава била Никейската империя в Северозападна Мала Азия, Епирската държава, както и държавата в Тесалия. В първите десетилетия на 13. век епирските владетели били изкушени от мисълта да се представят за византийски императори. След краха на императорската идея на епирска почва и след неуспехите в борбата за възстановяване на византийското наследство Епир окончателно се превърнал в гръцка държава. Там именно се извършило закономерното и всъщност позакъсняло изграждане на гръцкото самосъзнание. В Епир понятието “елин” вече не означавало както във Византия “езичник”, а представител на една нова средновековна нация - гръцката. Подобно развитие се наблюдавало, но с по-малка интензивност и в Тесалия. Като цяло конфронтацията със завоевателите от Западна Европа, независимо дали тя се развивала в Епир, Тесалия, Пелопонес или Мала Азия, изиграла ролята на катализатор за възникването на гръцката народност.

Според мнозина от съвременните изследователи тази нова народност имала много повече връзка с гръцкия елемент от византийската епоха, отколкото с античните гърци.

Впрочем еманципирането на отделни гръцки области от диктата на Константинопол продължавал, независимо от политическата съдба на византийския свят. Нахлуването на многобройни тюркски мюсюлмански племена в Мала Азия от края на 13. век насетне заличило физически средновековния елинизъм в тази територия.

За сметка на това в късновизантийския период нараснало политическото и културното значение на византийски Пелопонес или византийска Морея, както започнала да се нарича областта след 13. век. Там гръцкото самосъзнание продължавало да се развива, въпреки че от север на юг се насочвала нова масова преселническа вълна, този път на албанците. Османските нашествия довели до появата на групи хора, предимно интелектуалци, които захвърлили като ненужна теорията за ромейската общност и се обърнали към гръцката Античност като извор на вдъхновение. Морейският философ Георги Гемист Плитон през 15. век изработил проекти за реформи, основани на съчинението на Платон “Полития”. В тях основно място се отреждало не на Константинопол, а на традиционните гръцки земи, които според Плитон запазвали своя “спартански дух”. Уви, османските завоеватели напредвали, без да се интересуват от спартанските традиции на морейското население. След окончателното завладяване на Балканския полуостров от Османската империя гърците, както и другите балкански християнски народи, станали “рая”. Това, което ги отличавало от останалите, бил възроденият интерес на европейците към гръцката Античност. Поради тази причина Европа нямало защо да преоткрива гърците в епохата на тяхното национално възраждане. Те били добре познати като физически представители на най-блестящата цивилизация, възникнала в земите на Европа и Предна Азия през Античността. Представата била до голяма степен идеализирана и не отчитала перипетиите, които гърците изживели в междинните Средни векове. Това обяснява и прочутата фраза на Якоб Фалмерайер. Той очаквал да види в Пелопонес хора, които физически и интелектуално приличали на познатите му древни философи и добилите европейска известност древни гръцки статуи. Всъщност той видял един балкански народ, представата за който имала малко общо с действителността.

 

X

Right Click

No right click