Балкански хоризонти. История, общества, личности - Променящите се Балкани

Посещения: 1411

Индекс на статията

 

Променящите се Балкани

 

Колкото бляскав бил византийският възход при управлението на императорите от Македонската династия, толкова стремителен бил имперският упадък в периода 1025-1081 г. Империята излизала от класическия период в своето развитие. Бъдещето пред нея било пълно с неизвестности. Теоретично тя имала няколко възможни пътища за развитие. Единият, социален носител на който била столичната чиновническа аристокрация, бил, така да се каже “консервативен”. Той залагал на запазването на централизирания държавен модел, разгърнатия чиновнически апарат, селската община. През единадесетото столетие този път на развитие бил напълно изчерпан и безперспективен. Вторият път, чийто социален представител била издигащата се провинциална военно-поземлена аристокрация, водел империята по пътя на нейната посестрима в Западна Европа, т.нар. “Римска империя” начело с немските императори. Това означавало Византия да се превърне в конгломерат от териториални княжества начело с местни поземлени и военни магнати, обединени теоретично под императорския скиптър. Третият път, предвид традиционната свързаност на империята с моретата и наличието на множество пристанищни и островни владения, бил тя да наподоби “италианския модел”, т.е. да се разпадне на множество морски републики, начело с проспериращи в търговско отношение градове-метрополии. Съществена пречка пред реализацията на този път на развитие била относителната слабост на византийските провинциални градове и огромната, смазваща за тях роля на Константинопол в политическия и стопанския живот. Нито един от тези варианти за развитие не намерил на византийска почва “чиста” реализация. Единият път бил утопичен, а другите два противоречали на традиционната византийска държавна идеология. Затова византийският елит напипал и реализирал друг вариант, в който имало от всичко по малко.

През 1081 г. продължилата десетилетия борба между провинциалната и столичната аристокрация завършила. На престола се възкачил император Алексий I Комнин (1081-1118 г.), един типичен представител на провинциалните поземлени магнати, които правели кариера предимно във войската. Това означавало, че за пръв път от няколко десетилетия във византийското общество бил постигнат обществен баланс. На власт дошло най-силното социално съсловие. Неговата власт се оказала трайна, тъй като Алексий I Комнин поставил началото на нова династия, управлявала без прекъсване до 1185 г. Стихването на социалните борби, несъмненият пълководчески талант на първия Комнин и подкрепата, която той получил от провинциалното военно съсловие, позволили на Византия за около десетилетие и половина да разкъса враждебния обръч по своите граници. Прониарската войска успяла да отблъсне норманите и варварите по Долен Дунав и с много усилия да запази баланса на силите със селджукските турци в Мала Азия. Най-деликатни били отношенията с италианските морски републики. Венеция била вече напълно независима, а за роля в балкано- византийската търговия претендирали още Генуа, Пиза, Амалфи и други италиански комуни. В края на краищата византийските императори тръгнали по пътя на компромисите. Венеция получила значителни търговски привилегии и скоро монополизирала корабоплаването във византийската акватория и външната търговия на империята. В много от балканските градове под византийска власт възникнали венециански колонии. Сред поданиците на империята, особено сред търговско-занаятчийското съсловие и сред хората, свързани с морето, се развила неистова омраза към агресивните и безскрупулни синове на Апенините. Към края на управлението на Комнините станали антивенециански погроми. В отношенията между Венеция и нейната бивша владетелка Византия трайно се установили подозрителността и враждата. Династията Комнини и нейните социални крепители били свързани с притежаването на земя и не показвали особен вкус към морското дело. Византия окончателно се простила с господството си по море.

И четиримата императори от Комниновата династия били ярки личности, с оригинални идеи за бъдещето на империята и на християнския свят. Още при управлението на Алексий I Комнин Византия излязла от кризата. Показателно е, че от 80-те години на 11. век за около едио столетие в българските земи не избухнало нито едно голямо антивизантийско въстание. По времето на втория Комнин - Йоан II (1118-1143 г.) - Византия стабилизирала в рамките на възможното и малоазийските си владения. Третият Комнин -Мануил I (1143-1180 г.) - се отличавал с рицарския си дух, със забележителното си пълководческо умение и с вкуса си към смели и нетрадиционни политически комбинации. Като основен византийски противник на Балканите в този период се очертала Унгария. В резултат на няколко похода, чиито маршрути минавали по съвършено неизползвани дотогава от пълководците на империята пътища през Карпатите или през босненските планини, византийците успели да изтласкат унгарците от балканските им владения. При управлението на император Мануил I Комнин Византия за последен път успяла максимално да овладее балканското пространство и да разшири до възможен предел своите владения на полуострова. Неслучайно времето на този византийски император се сочи като пример за последното обединяване на балканските земи под една политическа власт преди възникването на Османската империя.

Епохата на Комнините донесла много нови моменти в живота на империята. Сега вече тя представлявала типична “съсловна монархия”. Императорите управлявали от името и в интерес на съсловието на поземлените собственици и военните. Византийският модел на съсловна монархия обаче притежавал едно иманентно противоречие. Той се опитвал да съчетае традиционния императорски централизъм с увеличаващата се мощ на провинциалната аристокрация. Повечето от нейните представители виждали своето бъдеще като управители на независими териториални княжества. Колкото и талантливи да били, Комнините не можели да отидат толкова далеч в оригиналността си и официално да изоставят централизирания начин на управление. За да избегнат противоречието, те изградили сложна система за съхраняване на ролята на Константинопол и за задържане на издигащата се провинциална аристокрация под императорския скиптър. Публичният характер на властта бил заменен от родствените връзки. Комнините били роднини с повечето видни византийски фамилии от това време. Чрез системата на роднинството Комнините, в съюз с няколко други родовити семейства, “приватизирали” властта в империята. Освен това за представителите на аристократичното съсловие била създадена сложна таблица от най-разнообразни титли. Трите най-висши от тях: деспот, севастократор и кесар, били запазени за близки императорски роднини. По-нисшите били раздавани с щедра ръка на по-дребните аристократи. Повечето от новите титли имали почетен характер и не били свързани с изпълнението на някакви конкретни задължения към държавата. Комнините и техните колеги по съсловие, разбира се, следвали в основни линии известния византийски културен модел на съчетаване на християнството с античната гръцка езическа култура. Все пак те показвали по-голям афинитет към християнските корени на византийския културен феномен. Повечето Комнини се изявили като ревностни ктитори на манастири и църкви. Византийското монашество и манастирите процъфтявали и засилвали своята роля в живота на византийското общество.

Държавният, общественният и културният модел на Комнините оказал дълбоко и трайно влияние върху балканските средновековни държави и въобще върху държавите и обществата от “Византийската общност”. Причините за това са сравнително лесно обясними. Невизантийските балкански общества нямали “своя” Античност. За тях много по-близка и достъпна се оказала византийската манастирска култура, която в Комниновата епоха завладявала все нови и нови периметри. От друга страна, никоя балканска държава не развила в своите недра нещо подобно на византийската “столична” аристокрация. В социалните структури на тези държави и общества изначално доминирали провинциалните властели. Затова за тях по-близък и разбираем бил византийският “съсловен модел”, наложил се във времето на Комнините. При това не трябва да се забравя, че при управлението на тази династия за около сто години Балканският полуостров бил практически постоянно и в по-голямата си част византийско владение.

Към края на управлението на Комнините изградената от тях държавна и обществена система започнала да се пропуква. Всевластието на провинциалните магнати ставало все по-очевидно. На дневен ред отново заставал, но много по-остро от преди, проблемът за бъдещето на византийския държавен модел. Средновековната действителност с нейното добре известно доминиране на регионализма, властно налагала криза в централизираните структури. Държавният апарат, който ги крепял, бил сериозно разложен от корупция. Тя била външният белег на неговата несъстоятелност. Последният Комнин – Андроник I (1183-1185 г.) - се опитал със серия от драстични реформи да излекува излезлите наяве недъзи. С неговата смърт и с неуспеха на неговата “реформена акция” Византия навлязла в нов период на криза. Периодичните възходи и падове вече се били очертали като същностен белег на византийското битие. Периодично възхождащата и периодично падащата крива на византийското развитие била предизвикана между другото и от постоянната “игра на криеница” с императивите на действителността. Чрез нея византийските управляващи се опитвали да спасяват римската същност на империята си. Когато те успявали да напасват представите си за държавност с реалиите, следвал период на разцвет. Когато пропастта между тях се разширявала, следвал неминуем период на криза.

За около двайсет години, от 1185 до 1204 г., когато династията Комнин била сменена като управляваща от династията Ангели, Византия загубила своя интегритет и огромни територии на Балканския полуостров. Развръзката настъпила през пролетта на 1204 г., когато рицарите от Четвъртия кръстоносен поход сложили формален край на нейното съществуване.

Във времето, когато Комнините укрепвали своята власт във Византия, в Западна Европа се организирали първите кръстоносни походи. Няколко века поред кръстоносната идея вълнувала умовете на хората от всички слоеве на западните християнски общества. Най-религиозните от тях смятали, че участието в освобождаването на Божигроб в Йерусалим представлява доброволно “заточение в името на Христа” и че кръстоносците са “Христово войнство”. По-прагматичните се надявали чрез участието в кръстоносни походи да намерят по-охолен живот на Изток или най-малкото — да донесат по домовете си поне част от приказните богатства на източния свят.

Византия имала стари традиции в борбата с исляма и в този смисъл имала принос в изработването на идеята за кръстоносния поход като религиозна или “свещена” война срещу неверниците. С течение на времето византийското общество се прощавало с агресивността на ранните византийски императори към ислямския свят. По същия начин и византийската църква губела мисионерския си дух. Затова византийският клир по принцип не можел да възприеме идеята, че кръстоносния поход е един вид “въоръжено мисионерство”. В края на краищата, макар да нямала нищо против да получи западна християнска помощ срещу селджукските турци, Византия останала чужда на бурно развиващата се в Европа кръстоносна идея. В това обстоятелство ще трябва да се види и огромното влияние, което имало богословието на Св. Василий Велики във византийското общество. Според неговия основен смисъл учението на Христа е толкова велико, че едва ли се нуждае от човешки усилия, за да постигне своите цели. При това Византия смятала себе си за земен модел на Божието царство. В този смисъл нейните усилия за възпирането на исляма не били въпрос на временни усилия по време на епизодично организирани военни походи, а всекидневно задължение за опазване на границите на Богохранимата империя.

Ако вярваме на съвременните извори, за жителите на Балканския полуостров въобще и за поданиците на Византийската империя кръстоносните походи, които започнали след събора в Клермон през 1095 г., не би трябвало да са изненада. Защото още от края на 10. и през целия 11. век през територията на империята минавали различни групи християнски поклонници, упътили се към Гроба Господен в Йерусалим. Повечето от тях минавали по Диагоналния път или по пътя Via Egnatia.

Някои от тези поклоннически групи представлявали истински военни отряди и наброявали хиляди хора. Така например през 1064 г. по Диагоналния път преминала немска група от 5000 поклонници. А през 1089 г. фландърският граф Робер I преминал по същия път начело на въоръжен отряд, който със сила си проправял път към Светите места. Въпреки това масовостта на кръстоносното движение изненадала неприятно византийските власти. Само за около две години, между 1096 и 1097 г., през Балканския полуостров преминали не по-малко от 80-100 000 кръстоносци. Мнозина от тях били бедни и лошо снаряжени за поход селяни, които не пропускали случая да ограбят земите на своите събратя - християни, през които те преминавали. Така постъпвали и рицарите от набързо сформираните кръстоносни отряди. Два-три месеца след като тръгнели от сборните места на Изток, те се оказвали без припаси и нямали друг избор, освен да грабят. За зла участ тази “критична фаза” от походите настъпвала, когато кръстоносците преминавали от Унгария на Балканския полуостров. Затова историята на контактите между кръстоносците и балканските жители, включително и тези през 1096- 1097 г., изобилствала с грабежи и взаимни нападения.. По-късните кръстоносни автори, а и византийските писатели, които по принцип недолюбвали “западните варвари”, се опитвали да намерят “сложни” обяснения за наченалите конфликти. Повечето търсели произхода на враждата в религиозните различия. Източните “схизматици” според кръстоносните автори не проявявали разбиране към възвишените цели на кръстоносците. “Западните варвари”, според византийските автори, проявявали пренебрежение към византийските власти и демонстрирали поведение, малко подхождащо на истински християни. Повлияни от тях и съвременните автори често напомнят, че кръстоносните походи започнали в период, когато християнската църква вече била разделена. Каквито и да са били причините за взаимните вражди, едно е ясно. Още Първият кръстоносен поход, вместо да сближи християните от Запада с християните от Балканския полуостров, изкопал между тях още по-голяма пропаст. Затова констатацията, че кръстоносните движения били мощен фактор за сближаване на обществата от Запада и Изтока, не може да се отнесе и за византийско-балканския свят.

Първите кръстоносни групи, преминали през Балканския полуостров в края на 11. век, “изпробвали” практически всички възможни маршрути за придвижване през него. Повечето кръстоносци предпочитали Диагоналния път от Белград за Константинопол. Други избрали да пътуват до пристанищата Бари или Бриндизи в Апулия, оттам да се прехвърлят по море в пристанището на Драч и да поемат по пътя за Солун и Константинопол. Малка група кръстоносци от Южна Франция избрали най-нетрадиционния маршрут. Те преминали от Франция в Северна Италия, достигнали до полуостров Истрия и тръгнали по Адриатическото крайбрежие на юг към Драч. Този път им се видял толкова труден, че повече нито една кръстоносна войска при сетнешните походи не се наела да го повтори.

След като през 1099 г. кръстоносците превзели Йерусалим и организирали на Изток т.нар. “кръстоносни кралства”, от Западна Европа на Изток се запътили още хиляди кръстоносци. Официално те отивали там да защитават новите християнски държави, а неофициално - да берат плодовете на християнските победи над исляма. Повечето “кръстоносци” от тази втора вълна, минала през Балканския полуостров през 1101 г., били селяни. Въпреки усилията на византийските власти сблъсъците с местното население били чести и кръвопролитни. Първите масови контакти на низово ниво на западните хора с жителите на Балканите, довели до възникване на негативни стереотипи в отношението към другия. С всеки следващ кръстоносен поход тези стереотипи се възпроизвеждали и допълвали с нови детайли, но пак предимно отрицателни.

При преминаването на войските на Втория кръстоносен поход през Балканите през 1147-1148 г. конфликтите на битово ниво били значително по-малко. Причината за това вероятно била, че ставало въпрос за добре организирани и сравнително еднородни войски от германци и французи, начело на които стояли лично немският император Конрад III (1138-1152 г.) и френският крал Луи VII (1137-1180 г.). В този случай обаче конфликтите се пренесли на по-високо “владетелско” ниво. И кръстоносните владетели, и византийският император се впускали в сложни политически интриги, в които прозирало дълбоко взаимно недоверие. За пръв път толкова ясно било демонстрирано желанието на кръстоносците да участват в балкано-византийския политически театър. Особено показателни били действията на френските кръстоносци под стените на византийската столица. По повод на слуховете, че византийският император Мануил I Комнин е сключил сепаративен мир със селджукските турци, в обкръжението на крал Луи VII открито се обсъждал план за нападение и превземане на Константинопол. Той предвиждал френските кръстоносци да завземат богатите равнини на Тракия, да сключат съюз с норманите в Южна Италия и заедно с тях да щурмуват и превземат византийската столица. Планът не се осъществил, но бил симптоматичен за нарастващите антивизантийски настроения в кръстоносните среди. Хората на Запада започвали постепенно да преодоляват психологическия шок от вида на Константинопол. Към средата на 12. век той вече не им изглеждал толкова могъщ и непревземаем.

Очерталата се тенденция била затвърдена по времето на Третия кръстоносен поход (1189-1190 г.), когато през Балканите преминали само немските кръстоносци на император Фридрих Барбароса. Обстановката на полуострова била доста по-различна поради наченалия процес на възникване на нови балкански държави. Новите владетели на българи и сърби видели в лицето на немския император мощен съюзник в борбата им с Византия и без колебание му предложили съюз срещу нея. За пръв път кръстоносците получили възможност да се намесят в сложните отношения между империята и нейните северни славянски съседи. Традиционните за такива случаи византийско-кръстоносни конфликти през зимата на 1189-1190 г. придобили драматичен характер. Изглеждало, че първоначално незначителните враждебни действия ще прераснат в широкомащабна война между немския и византийския император, чийто основен военен театър ще е на Балканския полуостров. Немските кръстоносци се настанили в Тракия и техния император започнал да подготвя антивизантийска коалиция. В нея трябвало да участват с флотите си италианските градове Венеция, Пиза, Генуа и Анкона. От Германия се очаквали нови военни подкрепления. Не се изключвало още участието на българи и сърби, както и на селджукския султан на Коня. Уточнено било дори, че обсадата на Константинопол трябвало да започне през март 1190 г. Над византийската столица надвиснал кошмар, който много напомнял комбинираните действия на перси, авари и славяни през 626 г. Докато византийците панически се опитвали да предотвратят този сценарии, българи и сърби довършвали своето освобождение от византийска власт.

В края на краищата до обсада и щурм на византийската столица не се стигнало. В този период имперската дипломация вече нямала други възможности за влияние, освен унизителното отстъпление. Така и византийският император Исак II Ангел се съгласил с всички искания на кръстоносците и те се прехвърлили в Мала Азия. Въпреки този благоприятен за Византия изход нагласата, че Константинопол може и трябва да бъде превзет, трайно се настанила в съзнанието на кръстоносците. За тях Константинопол вече не бил сакралната столица на Източната християнска империя, а град, който пречел на кръстоносното движение и тази пречка трябвало да бъде премахната. Освен това за всички вече било ясно какво може да предложи византийската столица на едни бъдещи нейни завоеватели. Византия била в криза, но Константинопол още пазел несметни богатства. Показателно е, че в плановете за превземане на Града за пръв път се вземали предвид и италианските градове, на първо място Венеция. Последната психологическа бариера към събитията от април 1204 г. била преодоляна.

По време на управлението на династиите Комнини и Ангели във Византия, в северните, северозападните и западните части на Балканския полуостров настъпили значителни промени. Общият държавно-политически фон, на който те се осъществявали, имал връзка с бурното възходящо развитие на унгарската монархия. Към края на 11. век Унгария се консолидирала, кралската власт укрепнала, парирана била опасността от агресия на немските императори. Унгарската държава при управлението на кралете Ласло I (1074-1095 г.) и Калман (1095-1116 г.) се очертала като важен политически и държавен фактор в Централна и Югоизточна Европа. Присъединяването на Трансилвания, известна с богатите си залежи от сол, сребро, злато и желязо, стабилизирало икономиката на Унгария. Нейните крале все по-отчетливо предявявали завоевателни амбиции към северозападните балкански земи и конкретно към територията на хърватското кралство.

През последната четвърт на 11. век в развитието на Хърватия се очертали няколко неблагоприятни за тази държава тенденции. На хърватска територия се сблъсквали интересите на Унгария, на норманите от Южна Италия, на Венеция и на Византия. Хърватският владетел Димитър Звонимир (1075-1190 г.), бивш бан на Славония, намерил изход от опасната обстановка, като укрепил връзките си с Папството. През 1075-1076 г. той се признал за папски васал и в замяна бил коронясан от папски легат за крал в град Сплит. Отношенията с Унгария били временно уредени чрез династически брак, на който било съдено да играе важна роля в бъдещите събития. Крал Димитър Звонимир се оженил за унгарската принцеса Елена, сестра на унгарския крал Ласло I. Тези ходове временно отстранили опасностите, надвиснали над хърватската държава от страна на унгарци, венецианци и нормани.

Във вътрешен план крал Димитър Звонимир предприел неуспешни опити да ограничи властта на съсловието на хърватските поземлени собственици (т.нар. “жупани”), като прехвърли част от прерогативите им на назначени от него кралски служители. Неуспехът на тези опити бил показателен за типологията на държавно-обществения модел, който вече се бил наложил в Хърватия. В него доминирали провинциалните властели, които за по-голям авторитет изкарвали своето потекло от ранните племенни вождове на хърватите.

През последното десетилетие на 11. век хърватските земи изживели серия от трусове. През 1091 г. умрял без наследници последният представител на династията Търпимировичи. Реален носител на кралска легитимност била само кралицата вдовица Елена, която била представителка на унгарската управляваща династия Арпади. Това дало официален повод на унгарските крале да се намесват във вътрешните работи на хърватското кралство под предлог, че защитават нейните владетелски права. Борбата между проунгарската и антиунгарската “партия” в средите на хърватската аристокрация се изострила. За Хърватия настъпили смутни времена, които скоро щели до доведат до важна за нейното бъдеще развръзка. По време на династическата криза за пръв път в средите на проунгарски настроените властели се появила идеята хърватската корона да бъде предложена на унгарския крал. Той и без това бил започнал с овладяването на хърватските земи. Унгарските войски сравнително лесно овладели Славония. Единствено куманските нашествия в унгарска територия попречили на крал Калман да продължи със завладяването и на останалите хърватски територии. Възползвайки се от куманските нашествия, антиунгарски настроените хърватски властели успели да поставят на хърватския престол крал Петър Свачич (1093-1097 г.). Той провеждал активна политика на съпротива срещу унгарската експанзия и успял да прогони унгарците от Славония. През 1097 г. обаче унгарският крал Калман нанесъл тежко поражение на хърватите в подножието на планината Гвозд. На бойното поле загинал и самият хърватски крал. И този път унгарците не могли да продължат със завоеванията си на хърватска територия, тъй като през 1099 г. обединените войски на кумани и руси им нанесли голямо поражение в Галиция.

След като се възстановил от поражението, през 1102 г. крал Калман предприел нов поход в Хърватия по поречието на река Драва. При съществуващата в хърватските земи анархия той не срещнал организирана съпротива. Според по-късни извори унгарският крал бил посрещнат от представители на хърватското съсловно събрание, които му предложили, при изпълнение на определени условия, хърватската корона. Между крал Калман и хърватската аристокрация бил подписан формален договор, известен в историческата наука с названието Pacta conventa. В него били уредени условията, при които хърватското кралство ставало част от земите на унгарската монархия.

На първо място, крал Калман трябвало да бъде коронясан и за хърватски крал. Неговите наследници спазвали правилата на “двойната” коронация: първо те получавали короната на краля-светец Ищван, а след това пътували до някоя от резиденциите на хърватските крале, за да бъдат коронясани и с короната на Търпимировичи. Официалната титла на унгарския крал вече била “Крал на Унгария, Хърватия и Далмация”. Тази система на инкорпориране на хърватското кралство в Унгария създавала илюзията, че кралството продължавало да съществува под егидата на династията Арпади.

По силата на споразумението от 1102 г. хърватската аристокрация запазила и дори разширила своите привилегии. Тя запазила земите си и била освободена от плащане на данъци. Официално нейните представители се смятали за васали на унгарския крал и като такива трябвало да участват в неговата войска със свои военни отряди. Това задължение важало само за територията на Хърватия. Ако властелите били призовавани да воюват извън нея, на тях им се заплащало като на кралски наемници. На практика унгарският крал управлявал хърватските земи с помощта на назначаван от него бан. Към края на 12. век се наложила практиката хърватското кралство да бъде третирано като унгарски кралски апанаж, т.е. като територия, в която управлявал със значителни автономни права унгарският престолонаследник. Като управител на Хърватия той носел титлата “херцог” и осъществявал реалната власт с помощта на бан, който обикновено бил от хърватски произход.

След завладяването на Славония и Хърватия пред унгарските крале застанала трудната задача да овладеят и далматинските градове. Около тях се затегнал сложен възел от противоречия. Основни участници в политическата игра за власт по далматинското крайбрежие били още Венеция и Византия. Сложните взаимоотношения между венецианци, византийци и унгарци предизвиквали резки и неочаквани промени в съдбата на отделните далматински градове. Често те признавали властта на онзи участник в играта на надмощие, който имал какво повече да предложи. Използвайки практиката в Централна Европа, унгарските крале предлагали градски привилегии, определяни със специални кралски грамоти. При масовото разпространение на тази практика перспективата пред далматинските градове била те да станат нещо подобно на германските “имперски градове”. Борбата за влияние в Далмация накарала дори и византийските императори да предприемат стъпки в разрез с византийските държавни традиции. През 1192 г. император Исак II Ангел издал в полза на Дубровник грамота с фиксирани привилегии, за каквито не можели дори и да мечтаят средностатистическите градове на византийска територия. Казано накратко, политическите бури в Далмация не спирали процеса на укрепването на градската автономия там. В някои от тях борбата за надмощие придобила “позиционен характер” и продължила десетилетия наред. Изтощени от тази борба, страдащи от периодични репресии от страна на по-силните, някои от далматинските градове проиграли шансовете си да станат проспериращи градски комуни.

Системата на унгарско управление в хърватските земи на практика показала колко далече били северозападните балкански земи от византийския държавен модел. Никаква аналогия не може да се направи между унгарската анексия на Хърватия и завладяването на българските земи от Византия. Хърватската аристокрация се запазила като съсловие със значителни привилегии, поради което тя не организирала и по принцип не участвала в антиунгарски въстания. Известно изключение правели властелите в областта Дони край (днешна Северозападна Босна), които при благоприятни обстоятелства се опитвали да лавират между Унгария и възникналата босненска бановина.

Присъединяването на хърватските земи към Унгария не означавало само появата на балканска земя на особен държавно-политически модел, характерен повече за централноевропейските средновековни общества. Това събитие създало нова политическа обстановка за целия Балкански полуостров. Ако в предишните векове “конкурентният” на Византия център на власт била България, то след началото на 12.век тази роля преминала в унгарската монархия. През дванайсетото столетие Византия все още можела в определени периоди да надделява над унгарските крале и да ги изтласква от балканските им владения. Така станало при управлението на император Мануил I Комнин, който временно успял да присъедини хърватските земи към Византия. След него обаче унгарците трайно се настанили на балканска земя. В следващите векове в обсега на тяхната експанзия ще попадне Босна, а епизодично още сръбските и българските земи. Сложното преплитане на исторически събития довело до чувствително нарастване на ролята на Централна Европа, представлявана в този период от Унгария, в съдбата на Балканския полуостров.

Обстановката, която се създала в края на 11. и през 12. век в западните части на Балканския полуостров, спомагала за запазването, съживяването и възникването на отделни островчета на политическа автономия. Запазването им принципно се дължало на по-голямата изолираност и недостъпност на планинските области в Западните Балкани. Що се отнася до тяхното съживяване, то често било свързано с конкретни събития по време на продължителните войни между Византия и Унгария при управлението на император Мануил I Комнин. Процесът на възникване на нови държави в западните балкански земи имали отношение към мащабните промени в целия балкански ареал. Към края на 12. век Византия започнала да се разпада. На Балканският полуостров настъпил истински "бум” на възникване на нови центрове на политическа власт. Тогава, след дълго затишие в антивизантийските освободителни движения, за няколко години била възстановена и българската държава.

Малко по-различен вариант на възникване на държавност се развил в областта Рашка. Нейните владетели запазили в една или друга степен своята автономия по време на византийското завладяване на Балканския полуостров, по време на “Дуклянската хегемония” и при първите двама Комнини. Те извоювали пълната си независимост за около две десетилетия в периода на византийската криза през третата и в началото на последната четвърт на 12. век.

Още в края на 11. век Рашка се оказала под властта на местни “велики жупани”. Първият от тях - Вукан (90-те г. на 11. век - 1113 г.), бил принуден да се признае за византийски васал. При неговите приемници Урош I (ок. 1113- ок 1131 г.), Урош II (ок. 1131 г,— преди 1155 г.) и Деса (50-те г. на 12. век.) областта Рашка не само затвърдила автономния си статут, но започнала да играе важна роля във византийско-унгарския двубой. Тя се превърнала в “буферна зона”, в която и двете съперничещи си сили се опитвали да наложат своето влияние. Още при управлението на великия жупан Урош I били установени роднински отношения между неговия род и унгарската династия Арпади. Изолираната до този момент област Рашка постепенно влизала в исторически оборот. Заедно с това нараствали и апетитите на великите жупани за завладяване на нови земи. В този ранен период стремежите им към експанзия били скромни и били насочени към съседните области Косово, Липлян и към долината на река Западна Морава.

През 60-те години на 12. век, след като император Мануил I Комнин установил за кратко своята власт в Босна и в Хърватия, областта Рашка се оказала заобиколено отвсякъде с византийски владения. Поради тази причина византийците взели мерки за укрепване на своето влияние в нея. С помощта на император Мануил I Комнин в областта наложили своята власт четирима братя, синове на неизвестния до този момент властел Завида. Те носели общото фамилно име “Неманя”. Братята установили нещо като “семейна тетрархия” в Рашка през 1166 г. Затова се смята, че тъкмо в тази година започнало дългото и по принцип успешно управление на династията Неманичи в Сърбия, продължило до 1371 г.

Фамилията Неманичи водела своето потекло от областта Зета. Тя, изглежда, имала роднински връзки едновременно със зетската кралска династия и с вече оформилата се династия на великите жупани на Рашка. Това добро родословие вероятно стояло в основата на бързото им издигане след 1166 г. Заради него и византийският император избрал тъкмо синовете на Завида за автономни представители на византийската власт в Рашка.

При подялбата на властта в областта между четиримата братя Неманичи на най-малкия брат Стефан се паднали областите около теченията на реките Топлица и Ибър. Тези земи имали обща граница с важните от стратегическа гледна точка византийски владения по течението на река Южна Морава. Вероятно това била причината, поради която за византийците най-важната фигура от четиримата Неманичи скоро станал Стефан. С неговото поведение те свързвали сигурността на пътищата към новите византийски владения в северозападните балкански земи. Император Мануил I Комнин не криел предпочитанията си към него. През 1166 г. на специална среща между него и Стефан Неманя последният получил някаква византийска почетна титла, както и областта Дубочица, разположена северозападно от днешния град Враня.

Пътят на Стефан Неманя към пълната власт в Рашка се оказал доста труден и изпълнен с неочаквани обрати. През 1167-1168 г. между него и братята му избухнала борба за власт, която той спечелил не без византийска помощ. След 1168 г. Стефан Неманя възприел станалата традиционна за владетелите на Рашка титла “велик жупан”. В следващите години той се опитал да утвърди властта си, като участвал активно в антивизантийските съюзи, организирани от Унгария и Венеция. До 1180 г. обаче той инкасирал повече поражения, отколкото успехи. Стигнало се до там, че по време на византийския поход към Рашка през 1172 г. той бил отведен като пленник в Константинопол и освободен само след като дал достатъчно сигурни уверения в своята лоялност към империята.

Големият възход на държавата на Неманичи започнал след 1180 г. в условията на поне три благоприятни фактора: упадък на Византия, активизиране на унгарските действия по трасето на Диагоналния път и начало и успешен развой на победоносното въстание на Асеневци в българските земи. През 1183-1185 г. войските на великия жупан Стефан Неманя в съюз с унгарците завзели и опустошили София и Ниш. След оттеглянето на унгарските им съюзници сърбите успели да запазят Ниш под свой контрол. Така те за пръв път завладели сектор от Диагоналния път, което символизирало излизането на младата им държава на балканската историческа сцена. Успоредно с това Стефан Неманя постигнал още серия от успехи. Сравнително лесно била овладяна областта Зета, а потомците на местната кралска династия били принудени да търсят убежище в Дубровник. В областта Зета бил изпратен като управител големият син на великия жупан - Вукан. Владетелят на Рашка като че ли копирал унгарския опит в управлението на хърватските земи: Зета в състава на държавата на Неманичи се превърнала в нещо подобно на “владетелски апанаж”.

Завоевателните действия на великия жупан се разширили и към крайбрежията на Зета и на Южна Далмация. Сърбите срещнали сериозна съпротива от жителите на градовете Дриваст, Скадар, Улцин, Бар и Котор, ръководена от католическия архиепископ на Бар Григорий. В края на краищата градовете били завладени, а Котор се превърнал в първата “морска” резиденция на Неманичи.

През 1184-1186 г. братята на Стефан Неманя - Мирослав и Страцимир, които също имали дял в управлението на западните части на държавата, се опитвали безуспешно да превземат Дубровник. Градът бил подложен на морска блокада от кораби, събрани от крайбрежията на Захълмието и Требине. По суша той бил обсаден от войските на двамата братя, действащи с благословията на великия жупан Стефан Неманя. Дубровнишката отбрана обаче се оказала на висота и отбила сръбските атаки. Това убедило Неманичи, че за тях е по-изгодно не да превземат Дубровник, а да сключат с него търговско споразумение. На 27 септември 1186 г. между великия жупан Стефан Неманя и управата на Дубровник бил подписан мирен договор, който за дълго уредил отношенията между тях. Дубровнишките граждани получили гаранции, че могат спокойно да владеят околностите на града и се сдобили с правото да търгуват в сръбските земи свободно “по стария обичай”, да добиват там дървен материал и да пасат добитък.

Всички тези събития се разигравали на фона на набиращото мощ освободително движение на българите. Византия била заета предимно с неговото потушаване и не обръщала сериозно внимание на действията на великия жупан Стефан Неманя. В този период сърби и българи имали общи интереси, насочени към максималното ограничаване на византийската власт на Балканите. Особено показателни за общността на интересите били действията на Асеневци и на Стефан Неманя през 1189-1190 г., когато в балканската историческа действителност неочаквано се намесили кръстоносците на немския император Фридрих I Барбароса. Те без колебание предложили на немците антивизантийски съюз. И българи, и сърби били смятани от Фридрих I Барбароса за потенциални съюзници в плановете му за обсада на Константинопол. По времето, когато кръстоносците се били настанили в Тракия, българи и сърби необезпокоявани продължавали изтласкването на византийците от редица балкански територии. Великият жупан Стефан Неманя затвърдил властта си над Косово, Метохия, Зета. Трайно в сръбски ръце се оказал град Ниш и неговата област. Сръбски войски проникнали още до течението на река Тимок и по горните течения на река Струма. За пръв път сръбската експанзия достигнала до географските предели на Северна Македония. Поради общността на стратегическите интереси в този период и поради остротата на двубоя с Византия в Тракия българските владетели все още не реагирали на сръбското разширение в населени с българи земи. Те се задоволили да изпратят в Македония своя болярин Добромир Хръз, който установил своята владетелска резиденция в крепостта Просек.

След преминаването на кръстоносната опасност византийският император Исак II Ангел предприел едновременна офанзива срещу българи и сърби. “Българският поход” завършил с катастрофа за ромеите в Тревненския проход, докато “сръбският” се увенчал с византийска победа над войските на Стефан Неманя в долината на река Южна Морава. Въпреки това византийците не успели да изтласкат сърбите от повечето вече завладени от тях земи. При воденето на мирните преговори императорските пратеници показали готовност да преговарят дори за сключване на брачни съюзи между Неманичи и Ангели. Вторият син на великия жупан, известен повече с името Стефан Първовенчани, бил оженен за Евдокия, дъщеря на бъдещия император Алексий III Ангел. Това бил сигурен белег, че Неманичи влизали в прословутото византийско “семейство на владетелите”. Освен това “византийският брак” на Стефан Първовенчани изиграл решаваща роля за определянето му за престолонаследник вместо по-възрастния му брат Вукан.

При управлението на великия жупан Стефан Неманя територията на Рашка или Сърбия, както започнала по-често да се нарича утвърдилата се нова балканска държава, нараснала повече от два пъти. Около “тандема” Рашка - Зета се създало сравнително постоянно териториално ядро, в което влизали още Косово, Метохия, долината на Западна и части от долината на Южна Морава. В новата държава нямало определена столица, а както в Хърватия - няколко владетелски резиденции. Характерна особеност на земите, населени със сърби, било наличието на силно изявен регионализъм. Областта Зета, въпреки присъединяването й към държавата на Неманичи, се развивала полусамостоятелно. Държателите на зетския апанаж, макар и да били по род Неманичи, предпочитали да се държат като самостоятелни владетели. Убедителен пример в това отношение били действията на сина на Стефан Неманя - Вукан - в края на 12. и в началото на 13. век. Прочута със своя “микрорегионализъм” била областта Захълмие. Успоредно с укрепването на властта на Стефан Неманя и на неговите наследници, там продължавали да управляват представители на друг клон от неманичката династия. Първоначално това бил братът на Стефан Неманя - Мирослав, а след него - синът му Андрей. В началото на 13. век свое присъствие в областта установили още унгарците чрез държателя на хърватския апанаж херцог Андраш, както и босненският бан. Областта Захълмие се оказала разделена на три “сфери на влияние”. Крайбрежните области Попово и Стон останали под властта на наследниците на Мирослав Неманя. Земите северно от река Неретва се превърнали в “апендикс” към унгарските владения в Хърватия, а в извивката на река Неретва (областта Невестине), управлявали властели, подчинени на босненския бан. Захълмието, което в изворите от това време все по-често се споменава с названието “Хум”, и в следващите десетилетия ще остане поделено между различни местни властели с различни предпочитания към съседните държави.

Въпреки прилагането на различни механизми за овладяване на регионализма, като формирането на апанажни владения или създаването на “регионални” владетелски резиденции, представителите на династията Неманичи никога не успели напълно да тушират неговите прояви. Независимо от успехите в сръбската държавна консолидация около Рашка централизмът от византийски тип никога не могъл да пусне дълбоки корени на сръбска територия.

Заедно с това в държавата на Неманичи съществувало и силно изявено църковно разделение. По традиция, възхождаща към началото на 11. век, повечето от първоначалните им територии влизали в диоцеза на Охридската архиепископия. Имало обаче и значителни територии, особено по зетското крайбрежие, които също по традиция принадлежали към католическите епископии в крайбрежните градове. Това обстоятелство превръщало Сърбия в място, където принципно било възможно да се наложи православното или католическото влияние. Първоначално тази алтернатива се решавала успоредно на две нива: чрез преплитането на унгарските и византийските интереси в Сърбия, и чрез мирното съперничество между православните и католическите структури. Заслугата на великия жупан Стефан Неманя за трайното ориентиране на Сърбия към православието била огромна. Той поначало и въпреки войните с Византия показвал силно предпочитание към нейния религиозно-културен модел. Великият жупан успял да неутрализира опитите за унгарска експанзия в своите земи и започнал усилено строителство на православни църкви и манастири. Той бил ктитор на първия голям сръбски православен манастир Студеница, който трябвало да служи за негова “задужбина”, т.е. за място, където да намери вечен покой след смъртта си. Стефан Неманя, заедно със замонашилият се свой син Сава (бъдещият прочут сръбски светец), възстановили запустелия светогорски манастир Хилендар и го превърнали в “сръбско монашеско представителство” в прочутата светогорска монашеска република. Още от този ранен период в сръбското средновековно развитие станало ясно, че в Сърбия се създавал особен модел на симфония между светската и църковната власт. За разлика от Византия и България, където в отношенията държава-църква доминирала държавата, в Сърбия се наблюдавало по-скоро равенство и взаимна подкрепа между властите. Църквата канонизирала представителите на Неманичи за светци и така превърнала тази династия в “светородна”. Това обстоятелство имало немалка роля за установяването на култ към династията, както и за нейното продължително и практически неоспоримо управление. От своя страна Неманичи се изявявали като покровители на църквата и като усърдни ктитори. Според традицията, установено от великия жупан Стефан Неманя, всеки един от тях трябвало да построи поне един манастир-задужбина по време на своето управление. Тези задужбини, строени първоначално в Рашка, а след това в Косово, са най-добрите образци на сръбска средновековна архитектура и църковна живопис.

През 1196 г. великият жупан Стефан Неманя доброволно се оттеглил от престола. Това той направил на специален държавен събор, в който участвали представителите на вече набиращата социален престиж сръбска аристокрация, т.нар. “властели”. И по-късно важни въпроси от сръбското държавно битие се решавали тъкмо на такива форуми. За свой наследник той обявил, а държавният събор утвърдил, своя втори син Стефан. След това Стефан Неманя се замонашил под името Симеон.

Той склопил очи на 13 февруари 1199 г. и бил погребан във възстановения манастир Хилендар на Света гора. По-късно тленните му останки били препогребани в манастира Студеница. Стефан Неманя бил канонизиран за светец, а манастирът Студеница се превърнал във важно средище за разпространението на култа към династията Неманичи.

Първите години от управлението на новия сръбски владетел Стефан Първовенчани (1196-1227 г.) били изпълнени с изключителна динамика. Недоволен от решенията на баща си и на събора от 1196 г., държателят на “зетския апанаж” Вукан практически се откъснал от властта на по-малкия си брат. Той влязъл в контакти с папа Инокентий III и с унгарския крал Имре. И двамата охотно го признали за независим крал на Зета. След това Вукан активно се намесил в споровете за разпределяне на църковните диоцези по зетското крайбрежие. Той бил противник на прекомерното засилване на властта на Дубровнишката архиепископия в своите земи, поради което подкрепял претенциите на архиепископа на Бар. В края на краищата той постигнал целта си. Папа Инокентий III поставил целия зетски католически диоцез под властта на Барската архиепископия.

За да неутрализира активната пропапска политика на брат си и силно впечатлен от активната политика на папата по отношение на останалите балкански владетели, великият жупан Стефан също установил контакти с Апостолическия престол. Той изявил готовност да му се подчини, а в замяна искал от папата да го удостои с кралска титла. За да бъдат неговите демарши пред Папството по-убедителни, в началото на 13. век сръбският владетел се развел с византийската си съпруга. Въпреки това през 1202 г. той бил детрониран от брат си Вукан. Великият жупан трябвало да търси убежище в България и подкрепата на българския цар Калоян. По това време интерес към събитията в Сърбия проявил и босненският бан Кулин, известен като изявен противник на Вукан. Очертал се един неблагоприятен за Сърбия сценарий, който имал далечна прилика с намесата на различни съседни държави в живота на ранното рашко княжество в края на 9. и в началото на 10. век. Впрочем събитията в Сърбия изглеждали маловажни и привличали малко внимание от страна на съвременниците, тъй като точно тогава се решавала съдбата на Константинопол и на Византия.

Събитията от средата на 12. век най-сетне позволили и на земите в Босна да попаднат в светлината на историческия прожектор. В тази населена със сърби територия през 11. век протичали процеси, принципно сходни, но далеч по-малко познати от тези в Рашка.

Босненските земи били твърде изолирани и недостъпни, а събитията в тях - твърде маловажни за околния свят. Поради това нито един от пишещите съвременници не е сметнал за нужно да остави на поколенията сведения за някакви събития в тях. Едва когато унгарците анексирали хърватското кралство, а заедно с него и части от Северозападна Босна, и когато започнали периодичните византийско-унгарски войни при управлението на император Мануил I Комнин, ставащото в Босна най-после привлякло подобаващо внимание.

Според византийски и унгарски извори през 1154 г. в босненските земи управлявал бан Борич. Първоначално той бил унгарски васал и като такъв участвал в основните сражения между унгарци и византийци в областта Браничево. Споменаването му в изворите нямало характер на сензация. Съвременниците му явно го схващали не като новопоявил се владетел, а като продължител на някаква владетелска традиция. Никой от тях не намерил каквито и да са сигурни сведения за предшествениците на бан Борич.

Надмощието на Византия в сблъсъците с Унгария внесло нови нюанси в отношенията на бан Борич с дунавската монархия. В избухналите в унгарската монархия борби за власт той взел страната на подкрепяния от Византия унгарски претендент за престола Ищван IV. Когато Ищван станал унгарски крал, босненският бан се издигнал в унгарската йерархия до нивото на най-виден кралски велможа. Като такъв той се споменава в една унгарска кралска грамота от 1163 г. Този негов възход продължил до детронирането на крал Ищван IV. Неговият приемник на престола на Арпадите изпратил срещу бан Борич войска, командвана от немския рицар на унгарска служба Готфрид. След този поход бан Борич изчезнал от изворите.

По силата на византийско-унгарското споразумение от 1166 т. Босна трябвало да мине под византийска власт. Император Мануил I Комнин не успял да наложи в областта византийска администрация, но прибавил названието “Босна” в своята помпозна императорска титла. В Босна византийците постъпили така, както и в Рашка. Те издигнали за управител на областта местен бан, който трябвало да защитава имперските интереси в Босна. Такова византийско протеже бил вторият споменат в изворите бан на Босна - Кулин (ок. 1166 - след 1203 г.).

Веднага след смъртта на Мануил I Комнин в 1180 г. босненският бан отхвърлил византийския протекторат и активно се включил в системата от антивизантийски съюзи. Той официално се смятал за васал на унгарската корона. В този период става ясно също така, че земите в Босна традиционно били смятани за принадлежащи на папския диоцез. Бан Кулин предприел действия за разширяване на своята територия. Той присъединил областта Кучево (днес в Северозападна Сърбия) и установил своя сюзеренитет над властелите в северните части на областта Захълмие. През 1189 г. банът издал първата босненска владетелска грамота, в която по подобие на великия жупан Стефан Неманя признавал правата на дубровнишките търговци в своята територия.

Появилата се на сцената босненска държава обаче заинтересувала околния свят не с действията на своя бан, а с масовото разпространение на еретически учения в нея. Въпреки че не знаел точно за каква ерес става дума (по този въпрос спорят дори и съвременните изследователи), папа Инокентий III побързал да призове унгарския крал Имре в качеството му на босненски сюзерен да накара своя васал бан Кулин да изкорени ересите. Когато унгарците останали недоволни от неговите действия в тази насока, те започнали да подготвят кръстоносен поход срещу Босна. Това накарало бан Кулин да влезе в кореспонденция с папата и да го уверява, че бил истински католик и че правел всичко възможно за утвърждаване на ролята на католическата църква в своите земи. За да бъде още по-убедителен в твърденията си, през април 1203 г. босненският бан организирал събор в областта Болино поле, на който присъствал специално изпратен в Босна папски легат. Присъстващите заклеймили публично цяла серия от “босненски еретически заблуди”, от описанието на които обаче пак не ставало ясно за какви ереси става дума. Папският легат Йоахан де Казамарис отпътувал от Босна след приключването на събора, като успял да изглади изострените унгарско-босненски отношения. Той си отишъл с чувството, че е изпълнил мисията си да унищожи босненската ерес. Може би и затова след април 1203 г. за бан Кулин повече не се споменава в изворите. Не е изключено това внезапно изчезване да е било свързано с отвличането на вниманието на Апостолическия престол от събитията, които се разигравали около Константинопол.

Въпреки че не присъствала често и трайно в писанията на съвременниците, през втората половина на 12. век Босна вече била част от балканската политическа карта. Трябвало да мине още много време, за да може тази нова балканска държава да се превърне не само в екзотична планинска страна със силно разпространени ереси, а и във фактор на балканските взаимоотношения.

Възникването на нови балкански държави в края на 12. и в началото на 13. век засегнало и други, изолирани до този момент от протичащите събития области. В края на дванадесетото столетие за пръв път се споменава за някакво албанско княжество в областта Алванон, управлявано от албанския велможа Протон. Неговият наследник и вероятно син Димитри управлявал княжеството по време на бурните събития около превземането на Константинопол. Отчитайки засилената роля на Венеция по западните балкански брегове, той се признал за васал на Републиката на Свети Марко. Княжеството в Алванон не просъществувало дълго, но неговата поява показвала, че и албанските земи вървели, макар и бавно, по общия балкански път на регионална държавна консолидация.

Същите процеси се развивали дори и в земите, които традиционно се смятали за неразривно свързани с византийската държавност. В Континентална Гърция и в Пелопонес например локалната консолидация се проявила отчетливо, но по доста специфичен начин. В епохата на Комнините земите източно от планината Пинд, заедно с някои от островите и с Пелопонес, били конституирани като гигантска тема “Елада” с център в град Тива. Образуването на подобна провинциална “мегаструктура” било в пълно противоречие с общия процес на раздробяване на византийската темна организация през същия период. Освен това управителят на тема Елада се държал по-скоро като местен княз, който в своите владения копирал организацията на императорската власт в столицата.

Пак по същото време реалната власт в редица области на Тесалия, Атика и Пелопонес преминавала в ръцете на местни, най-често гръцки, аристократи. Най-известен от тях бил коринтският велможа Лъв Сгурос. В края на 12. и в първите години на 13. век той формирал свое независимо княжество. В периода на най-голямото си разширение то обхващало освен областта на Коринт още Северен Пелопонес, Беотия и части от Атика. Княжеството било унищожено от нахлулите в тази част на Гърция рицари от Четвъртия кръстоносен поход.

Подобни владения с различна продължителност на съществуване възниквали в Родопите, в Тракия, в Македония и другаде. Тяхната поява изпълвала целия период от управлението на династията Ангели във Византия. Те като че ли запълвали политическия вакуум, създаден по периферията на разпадащата се Византийска империя или в полосите между териториалните ядра на новите балкански държави. Така или иначе обстановката на Балканския полуостров в навечерието на Четвъртия кръстоносен поход била такава, че политическият сепаратизъм вече се възприемал като част от балканската действителност.

 K3

 

Монашеската република

 

За разлика от католическа Европа, където още в първите векове на Средновековието се създала стройна църковна йерархия начело с папите в Рим, православният свят отрано се лишил от общ ръководен център. Като правило всяка от възникналите нови балкански държави се стремяла и по принцип успявала да създаде своя поместна църква. Невизантийските балкански владетели и архиереи оспорвали правото на Вселенския патриарх в Константинопол да ръководи духовните дела в техните държави. Като резултат от тази тенденция в православните балкански общества се създавали самостоятелни архиепископии и патриаршии. Дори само в границите на Византия от началото на 11. век насетне църковната власт била поделена между Константинополската патриаршия и Охридската архиепископия. С течение на времето охридските архиепископи развили силно чувство за автокефалност, което предизвикало продължителен и понякога твърде остър конфликт между тях и патриаршията във византийската столица.

От друга страна, нито във Византия, нито в която и да е друга православна балканска държава възникнали дори и подобия на монашески ордени. В католическа Европа някои от ордените с течение на времето ставали толкова силни, че действали самостоятелно, извън папска опека. В православния свят манастирите и монашеското съсловие били подчинени на епископската структура и в общи линии повече, отколкото на Запад, се подчинявали на общите правила на църковната йерархия.

Поместната разпокъсаност на балканските православни църкви противоречала на универсалистичния характер на християнското учение. Затова в православния свят отрано се почуствала необходимост от обединителен център, чието съществуване да не противоречи на общите църковни и монашески правила. Така възникнала светогорската монашеска общност, която поради автономния характер на своето управление е наричана още “Атонска монашеска република”.

Атонският полуостров е най-източният от трите ръкава на Халкидическия полуостров. Той представлява дълга около 45 км и широка от 5 до 15 км ивица земя, ориентирана от север на юг. Въпреки дългата брегова линия полуостровът бил сравнително труднодостъпен - първо, поради своя планински характер и второ, поради коварните вълнения, които връхлитали неговите източни брегове. Поради тази причина по време на гръко-персийските войни цар Ксеркс се опитал да прокопае изкуствен канал в шийката на полуострова. Следи от недовършеното съоръжение могат да се видят и днес. Названието на Атонския полуостров идва от името на най-високия му връх Атон (2033 м), разположен в южната му част. Когато на Атонския полуостров възникнали десетки манастири, обединени под общо ръководство, започнали да го наричат още “Света гора”, на гръцки “Айос орос”. Това название било използвано за пръв път през 1045 г. в текста на светогорския типик, издаден от византийския император Константин IX Мономах. Днес названията Света гора и Атонски полуостров се използват като синоними. Смятало се е, а и до днес се смята, че Света гора се намира под покровителството на Божията майка, поради което била наричана още “Градината на Богородица”.

Началната история на повечето светогорски манастири обикновено е забулена в легенди, тъй като всички монашески братства се опитвали да докажат древния характер и чудодейното възникване на своите обители. Смята се, че първите по-значителни групи монаси-отшелници се заселили на полуострова по време на арабските нашествия и на иконоборската криза във Византия. Първата манастирска обител, чието съществуване е доказано с писмени извори, бил манастирът “Коловос”. Той се споменава за пръв път в 883 г. и се намирал в близост до шийката на Атонския полуостров, наричана и до днес със славянското название “Провлака”. Приблизително по същото време бил основан и манастирът “Ксеропотам”. Още с възникването на първите манастири към тях проявили подчертан интерес императорите в Константинопол. Така например император Василий I Македонец със специален императорски сигилий забранил на селяните от околните области да влизат на територията на Атонския полуостров южно от Провлака. През 941-942 г. по заповед на император Роман Лакапин била очертана границата между земите на атонските монаси и землището на епископския център Йерисо. Така била създадена съществуващата и днес сухопътна граница между “земята на монасите” и останалия свят. Пак при император Роман Лакапин било поставено началото на материалното подпомагане на светогорските манастири от страна на светската власт. В този период помощта се изразявала в годишна парична субсидия. По-късно даровете на владетелите и на отделни аристократи били предимно в земя и в различни приходоносни обекти: пристанища, бродове, рибарници и др.

За официална “рождена дата” на Атонската монашеска република се смята годината 963 г. Тогава видният светогорски монах Свети Атанасий Атонски основал с подкрепата на император Никифор II Фока манастира “Великата лавра”. И до ден днешен този манастир се смята за водещ между останалите светогорски обители. За да регулира отношенията между игумена на “Великата лавра” и останалите атонски отшелници-монаси, които обитавали многобройни разпръснати из целия полуостров “лаври”, император Йоан Цимисхий издал в 972 г. първия общ светогорски манастирски типик. Текстът на този устав бил написан на обработена кожа от козел, поради което станал известен с названието “трагос”. В типика било дадено право на игумените на всички манастири на територията на полуострова да участват в избора на общ ръководител на възникващата монашеска общност. За пръв било забранено в нейните земи да влизат и пребивават евнуси, “безбради младежи”, жени и дори женски животни. С течение на времето това правило се запазвало и дори ставали по-строго, за да просъществува и до наши дни.

Типикът на император Йоан Цимисхий положил основите на Атонската монашеска република. Той никога не е бил отменян, а само периодично допълван. През следващите векове още двама византийски императори щели да издадат светогорски типици: император Константин IХ Мономах през 1045 г. и император Мануил II Палеолог през 1406 г.

Към края на 10. век на Атонския полуостров възникнали значителен брой нови манастири. Наричали ги обикновено на името на техния основател: Великата лавра Свети Атанасий, Свети Георги Хилендар, Свети Георги Зографски. В съкратена форма имената на манастирите добивали облика “Хилендар”, “Зограф”, “Есфигмен”, “Ксеропотам” и др. Към края на 10. век писмените извори споменават манастирите Великата лавра, Ксеропотам, Хилендар, Есфигмен, Ивирон, Свети Пантелеймон, Свети Павел, Ватопед, Ксенофон и Зограф. Към началото на следващото столетие общият брой на манастирите достигнал 46. В периода преди “Великата църковна схизма” от 1054 г. на Света гора основавали свои манастири и монаси от Апенинския полуостров, арменци-халкедонити, грузинци и представители на други небалкански народности. Със засилването на разделението на християнския свят на православен и католически неправославните манастири на Атон запустели и монашеската общност добила подчертано православен характер. Като такава тя била обитавана от монаси от всички православни народности: гърци, българи, сърби, руси, грузинци. Първоначално повечето от тях обитавали смесени монашески братства. С течение на времето и особено от 12. век насетне представителите на отделните православни народности се концентрирали в определени манастири. Така възникнали обители, които имали предимно гръцки, български, сръбски, руски и грузински характер. Предимно гръцки били манастирите Великата лавра и Ватопед, за български манастир се смятал Зограф, за сръбски от края на 12. век - Хилендар, за руски - Свети Пантелеймон, за грузински - Ивирон.

В ранния период от съществуването на светогорските манастири системата на общо управление била много опростена. Три пъти в годината монасите се събирали в “столицата” на общността Карея, за да изберат временен управител, наричан “протос” или “прот”. Той представлявал монасите пред светските и църковните власти. По-късно правото да избират прот се ограничило само до игумените на основните светогорски манастири, двайсет на брой. Самото общо събрание на тези игумени започнало да функционира като постоянен съвещателен орган на прота. То станало известно с названията “кинотис” или “протат”. През 13.-14. век от само себе си възникнало правилото кинотисът да избира прот за период от четири години. За ръководители на монашеската република били посочвани обикновено игумените на онези манастири, чиито светски покровители в съответния период - византийските императори, българските царе или сръбските крале и царе - или владеели в политическо отношение светогорската територия, или били достатъчно мощни, за да окажат на манастирите ефикасна защита.

През 1045 г. византийският император Константин IX Мономах издал нов типик за Света гора. Той постановявал властта на прота и на кинотиса да има сила за всички светогорски манастири. Въпреки това оставала да действа една неписана вътрешна йерархия. Според нея за водещи манастири се смятали “Великата лавра” и “Ватопед”. Техни наследствени покровители и ктитори били византийските императори. Всъщност в първите векове на своето съществуване цялата атонска монашеска общност била подчинена на императорите в Константинопол, а не на църковната йерархия. По-късно те признали църковната власт на патриарха в Константинопол, която се осъществявала чрез посредничеството на епископа на град Йерисо.

През 13.-14. век обстановката на Балканския полуостров била такава, че византийските императори изгубили монопола на политическата власт в Света гора. След 1230 г. за около петнайсет години монашеската република попаднала в българска територия. По-късно, по време на голямото сръбско разширение от средата и третата четвърт на 14. век, там установили властта си сръбските Неманичи. В периода на децентрализацията, последвал разпадането на Душанова Сърбия, “Градината на Богородица” признавала властта на сярския деспот Йоан Углеша. Налагането на османската власт на Балканския полуостров накарало светогорската управа да търси начин за съществуване в новите условия. Османските султани като цяло продължили традицията на зачитане на светогорската автономия, но не се поколебали да отнемат значителна част от имотите на светогорските манастири. За османската администрация Атонският полуостров и прилежащите му земи били познати с названието “Кешишлик”, т.е. “земята на монасите”. Когато вече нямало балкански християнски държави, светогорските манастири търсели покровителство и помощ от влашките и молдовските воеводи или от царете на Русия. Те не се отказвали и от помощи, идващи от католическия свят, например от Дубровник.

През 13-15. век Света гора и нейните манастири прибавяли нови характеристики към своя облик. Манастирите се превърнали в значителни книжовни средища за всички православни народни държави. От Света гора в близките и по-отдалечените краища на православната общност прониквали новите тенденции в православната литература, правопис и богословие. Монашеската република се превърнала в жизнен център на византийско-славянската културна симбиоза, в която православното единство в областта на културата и религиозния живот се изявявало най-пълно. Въпреки разделението на манастирите по народност в повечето обители живеели и работели общо гръцки, български, сръбски, руски, влашки и грузински монаси. Те не познавали езикова или друга някаква бариера помежду си. Затова въпреки обособеността на отделните православни църкви и въпреки политическите противоречия между отделните православни държави културно-религиозното единство на православния свят продължавало да съществува и да се развива. Сега станало всъщност ясно, че смисълът от съществуването на Света гора освен всичко друго бил да се създаде “компенсаторен механизъм” срещу църковно-политическата разпокъсаност на православния свят. Усиленото превеждане и преписване на книги, многобройната документация по придобиването на имоти и уреждането на имотните спорове превърнали светогорските манастири в най-богатия архив за православния балкански свят. И до днес в техните книгохранилища се съхраняват огромен брой средновековни документи. В това отношение техен съперник можел да бъде само дубровнишкият градски архив.

С ускорени темпове нараствало и поземленото богатство на отделните светогорски манастири. В резултат на дарения на цели села, правени най-често от отделните православни владетели, повечето манастири се превърнали в крупни поземлени собственици. Някои от тях владеели стотици села, разпръснати предимно по долните течения на Струма, Места и Вардар, но понякога и във вътрешността на Балканския полуостров. Превръщането на манастирите в собственици отворило нова страница в отношенията между тях. Зачестили споровете за имоти, отнасяни често до църковния съд в Йерисо. Изкушенията на собствеността карали повечето манастири да използват недотам християнски методи за нейното придобиване и запазване. Най-разпространени били фалшифицирането на царствени грамоти и прибягването до пряката, понякога груба намеса на владетелите- покровители. Всъщност всички владетели-покровители: византийските императори или българските и сръбските царе, обикновено не се спирали пред най-различни машинации, за да си осигурят избора на удобен за тях прот на Света гора. От своя страна и ръководството на монашеската република не се колебаело да ласкае най-щедрите дарители, понякога в разрез със светогорските правила. Връх на всичко било събитието от зимата на 1347-1348 г., когато кинотисът официално нарушил разпоредбата за забрана на достъпа на жени в територията на Света гора. Сръбската царица Елена, съпруга на цар Стефан Душан и сестра на българския цар Иван Александър, получила разрешение да пребивава в продължение на три месеца на светогорска територия. Много често в контактите помежду си светогорските манастири копирали политическите отношения между своите светски покровители. Великата лавра и Ватопед следвали внушенията на Константинопол, Хилендар - на сръбските владетели, Зограф - на българските. От своя страна и светските власти в периоди на затруднения не се колебаели да посягат на светогорските имоти. Така например след септември 1371 г. византийската власт конфискувала (секуларизирала) една втора от манастирската собственост, с иначе доброто намерение да засили военните си възможности в условията на османското нашествие. Срещу тези действия на светските власти остро възразили най-известните византийски богослови, позовавайки се на забраната да се отнема църковна собственост в каноническото право. Всъщност отнемането на половината от светогорската поземлена собственост с нищо не облекчило съдбата на която и да е балканска православна държава.

През 13.-14. век и на други места на Балканския полуостров възникнали подобни на Света гора “манастирски агломерации”. Стимул за това било разпространението на исихазма и засилената роля на монашеството в живота на православния свят. Така например значението на комплекса от манастири край българската столица Търново била толкова значителна, че той бил наречен “Търновска Света гора”. Второто голямо струпване на манастири на българска територия било по течението на река Русенски Лом, край днешното с. Иваново. През последната четвърт на 14. век в причудливите скали край тесалийския град Калабака възникнала манастирска общност, която била наречена “Метеора”. Названието означавало буквално “плуващ във въздуха”. Построените на високите скали манастири действително създавали и още създават усещането, че имат връзка повече с небето, отколкото със земята. През 13. и 14. век с неотслабващи темпове продължавало изграждането на манастирския комплекс в Печ, където било седалището на Сръбската архиепископия, а впоследствие и на Сръбската патриаршия. И по склоновете на планината Фрушка гора в Срем също възникнали и укрепнали голям брой православни манастири. Няма съмнение, че появата на подобни манастирски комплекси отговаряла адекватно на развитието на манастирския живот и на монашеството в православния свят, на засилената роля на исихазма и на трагичните събития, разтърсили полуострова през 14.-15. век. Практически навсякъде образец за манастирските агломерации била Света гора. Въпреки това нито една манастирска общност не достигнала нито размерите, нито влиянието на “Градината на Богородица”. Светогорските манастири имали толкова богата традиция, толкова богати библиотеки и архиви, толкова многобройно монашество, че запазили без особени усилия ролята си на средоточие на православния свят. Тази роля те играели и в периода на османската власт.

 

X

Right Click

No right click