Балкански хоризонти. История, общества, личности - Голямата промяна: Балканският полуостров след Четвъртия кръстоносен поход

Посещения: 1426

Индекс на статията

 

Голямата промяна:
Балканският полуостров след Четвъртия кръстоносен поход

 

През ноември 1190 г. във фамилния замък на графовете Тибалд в Шампания се събрал цветът на рицарството от Франция, Фландрия и Северна Италия. Поводът бил провеждането на рицарски турнир. Всички обаче знаели, че предстои обсъждането на много важен проблем. От Йерусалим идвали обезпокоителни сведения за мюсюлманско настъпление. Християните от Изтока не можели да удържат Града на Гроба Господен и той отново бил в невернически ръце. Наложително било, от гледна точка на рицарско-кръстоносната етика, да се организира нов кръстоносен поход. Събраните в замъка Тибалд дори и не се досетили, че по времето на тяхната сбирка, кръстоносното движение било на път да отпразнува стотния си рожден ден.

Идеята за поредния поход започнала да се реализира осем години по-късно, когато на Апостолическия престол в Рим застанал енергичният папа Инокентий III (1198-1216 г.). Според традиционната статистика на походите, той трябвало да бъде четвърти поред. Но макар и включен в кръстоносната статистика с поредния си номер, този поход още от началото се отличавал от предишните. Организаторите му вече били наясно колко труден и непредсказуем е сухопътния маршрут от Европа до Светите места. Много по-удобно и бързо било пътуването по море, още повече, че развитието на морското дело вече позволявало едновременното превозване на хиляди хора и тонове товари на далечни разстояния. При това морският път предлагал чудесна възможност да се изненада мюсюлманският противник. Той очаквал кръстоносците да се появят откъм Сирия, а по море те спокойно можели да слязат на египетския бряг. Така те щели да достигнат до Йерусалим от юг, а не както дотогава - от север. И така бъдещите ръководители на похода решили: ще се пътува по море. Проблемът бил, че в Европа имало само една морска сила, която можела да превози наведнъж до Египет 33 000 кръстоносци с конете им, с оръжията и всички други необходими съоръжения: Венеция. Оказало се, че този път морската република задължително трябвало да бъде участник в похода. Това вече внасяло в него редица нови елементи. Макар и християни, венецианците не били готови да полагат усилия и да харчат пари без реални шансове за печалба.

За тях най-голямата изгода от похода били затвърдяването и разширяването на извоюваните позиции в Леванта и съкрушаването на Византия, която, макар и в криза, все още създавала проблеми на венецианските стремежи към хегемония. След като Венеция била привлечена като участник в похода и след като било решено, че крайната цел са бреговете на Египет, започнал дълъг пазарлък за цената, която кръстоносците трябвало да платят за пътуването си по море. Венецианците добре изиграли своите карти: спекулирайки с цената, те постепенно овладявали механизмите за насочване на кръстоносното войнство в желаната от тях посока. Затова и през 1202 г. самият поход започнал нетрадиционно. Венецианците обещали да опростят част от сумата за “корабните билети” от Италия до Египет, ако кръстоносците превземат и им предадат далматинския град Задар. И тъй, съвсем симптоматично, Четвъртият кръстоносен поход започнал с обсада, превземане и разграбване на един балкански град, нищо че той бил под властта на един от ревностните католически владетели в Европа - унгарския крал. Острите протести на папа Инокентий III срещу това кръстоносно своеволие не били взети предвид.

Оттук нататък кръстоносният поход се развивал главно под влиянието на два фактора: късогледото желание на някои от представителите на византийската династия Ангели да използват рицарите за решаване на византийски властови проблеми и умението на венецианците задкулисно да манипулират рицарите за собствена изгода. През 1203 г. съчетаването на тези два фактора накарало кръстоносните водачи да променят първоначалния маршрут и да се насочат към Константинопол. Някои от тях наивно смятали, че това е временна спирка по пътя към голямата им цел: Йерусалим. Само няколко кораба с рицари отказали да се отклонят от първоначалния маршрут и продължили за Египет. По-късно и те разбрали, че кръстоносният ентусиазъм е по-малко изгоден от завладяването на Византия и побързали да се доберат до балканска земя.

След като престояли в залива “Златния рог” доста месеци и след като активно се ангажирали във византийските борби за власт, на 13 април 1204 г. кръстоносците щурмували и превзели Константинопол. Градът бил подложен на нечуван грабеж. От Рим отново се разнесли протести и дори заплахи за отлъчване, които бързо затихнали. Защото скоро станало ясно, че събитието от април 1204 г. отстранило твърде лесно един от основните съперници и на Папството в християнския Изток: Византия.

След превземането на Константинопол Византийската империя бързо се разпаднала и престанала да съществува. Сега станало ясно, че Градът представлявал основен фактор за запазването на имперското единство в условията на криза. Кръстоносци и венецианци побързали да изберат свой император и да разделят плячката. След много интриги за “латински император” бил избран графът на Фландрия Бодуен. Венецианците от своя страна получили правото да изберат венецианец за латински патриарх на Константинопол. За такъв бил определен Томазо Морозини.

При разпределянето на византийските територии основна роля играели венецианците, които най-добре познавали терена. Приложена била сложна система на подялба чрез разделяне на “византийското наследство” на осмини. В края на краищата било постигнато разпределение, при което около една трета от него се паднала на латинския император, също една трета - на Венеция и още една трета - на останалите участници в похода. Всеки от контрагентите се стремял да се докопа до територии, които му се стрували най-доходни или които най-добре защитавали неговите интереси. Така в значителни части от Южните Балкани постепенно се създала ешелонирана система от кръстоносни владения. Онези от тях, които реално или формално признавали властта на латинския император в Константинопол, условно могат да бъдат наречени “Латинска Романия”.

Основното звено в Латинска Романия били владенията на латинската императорска корона. В тях влизали пет осми от Константинопол, земите между Агатопол (Ахтопол) на Черно море и Цурулум (Чорлу) на Мраморно море, както и византийските владения в Мала Азия, които тепърва трябвало да се завладяват. За кръстоносците били определени освен земи в Тракия, още Солун и солунската област, както и всички земи в Континентална Гърция, разположени източно от линията Преспанско езеро - Атика. Основната географска граница на тези владения минавало по билото на планината Пинд. Венеция получила освен части от Константинопол, още Одринска Тракия и всички земи в Континентална Гърция, разположени западно от планината Пинд. Съвкупността от венецианските владения на Балканите и по островите в Егея условно може да бъде наречена “Венецианска Романия”.

В това първоначално разпределение на “византийското наследство” впоследствие настъпили много промени. Опитите на кръстоносците да наложат в завладените земи представите си за йерархизирана феодална империя всъщност дали живот на множество “франкски владения”, които привнесли на балканска земя западноевропейски тип държавно и обществено устройство.

Още от самото начало развитието на т.нар. “Латинска империя” с център в Константинопол не вървяло гладко. Провалило се превземането на Мала Азия, където постепенно се консолидирала т.нар. “Никейска империя”. Латинският император Бодуен не положил грижи да установи нормални отношения с гръцката аристокрация в Тракия и през пролетта на 1205 г. било организирано въстание срещу неговата власт. Най-тежкия удар върху Латинската империя обаче нанесли българите. На 14 април 1205 г., точно година след превземането на Константинопол, в равнините край Одрин те спечелили голяма победа над кръстоносната войска. Император Бодуен попаднал в плен и година след това бил убит в Търново. На негово място съветът на бароните избрал за император брат му Анри (1206-1216 г.). Неговото управление представлявало най-успешният период в сравнително кратко просъществувалата Латинска империя. Той успял да неутрализира опасността откъм България, да консолидира латинските владения в Тракия, да наложи своя сюзеренитет над някои независими балкански владетели и да участва активно, макар и невинаги удачно, в сложните балкански взаимоотношения. По негово време повечето от разпръснатите франкски владения признавали върховенството на константинополския латински император.

След смъртта на император Анри Латинската империя изпаднала в перманентна криза. През 1225 г. тя била свита в Константинопол и околностите му и практически живеела в състояние на блокада. Около императорския престол витаела постоянна несигурност. В борбата за него се намесвали ту балкански, ту европейски, ту латински владетели от кръстоносните държави на Изток. Империята изпитвала постоянни финансови трудности. Стигнало се дотам, че през 1248 г. латинският император Бодуен II бил принуден да продаде оловните плочи от покрива на двореца. Дори и папите не вярвали в бъдещето на Латинската империя. Папа Инокентий IV например смятал за по-сигурно и изгодно да поддържа връзки с Никейската империя, въпреки нейния последователно православен курс. В това състояние Латинската империя просъществувала до края на лятото на 1261 г. Онова, което я крепяло в дългите години на агонията й, бил сблъсъкът на противоречиви интереси около нейната съдба и около византийското наследство като цяло.

Още по-кратка била историята на т.нар. “Солунско кралство”. Теоретично то трябвало да бъде втората по значение и по територия част на Латинска Романия. Още през 1204 г. за солунски крал бил определен маркизът от северния италиански град Монфера - Бонифачо. При управлението на император Мануил I Комнин един представител на фамилията на маркизите Монфера получил владения в Солун и неговите наследници и роднини смятали града за законна “семейна територия”. Крал Бонифачо получил право да овладее още Родопското крайбрежие западно от Мосинопол и земите източно от линията Преспанско езеро - Атика.

Първоначално завладяването на тези територии тръгнало учудващо лесно. С войска от рицари и гръцки архонти, които признали властта му, крал Бонифачо овладял цяла Източна Гърция, стигнал до Атика и Беотия и сломил съпротивата на господаря на Коринт Лъв Cгуpoc. Когато влезли в Атина, кръстоносците имали възможността да видят почти непокътнат античния акропол на града. В завладените земи крал Бонифачо започнал да раздава феоди на своите васали. Така например италианският маркиз Ги Палавичини получил земите около прохода Термопили с главен град Бодоница. Бургундският благородник Ото дьо ла Рош получил Атина и Тива. На остров Евбея, известен още с италианското название Негропонте, се установили група фламандски васали на крал Бонифачо. По-късно той разделил острова между трима италиански рицари от Верона, които поради това, че владеели равни трети от него, започнали да се наричат “терциери”.

По времето, когато настъплението на солунския крал било в разгара си (пролетта и лятото на 1205 г.), в южната част на Пелопонес акостирала друга група рицари, предимно французи от Шампания. Те идвали от Египет и представлявали онази малка група кръстоносци, които през 1203 г. отказали да потеглят към Константинопол. Основни фигури сред тях били Гийом дьо Шампли и Жофруа дьо Вилардуен. Вторият бил едноименен племенник на маршала на Шампания и летописец на Четвъртия кръстоносен поход. С около двеста души войска двамата започнали да овладяват полуостров Пелопонес. В същото време крал Бонифачо се върнал на север, защото до него достигнала вестта за поражението на неговия император край Одрин и за настъпление на българския цар към земите на Солунското кралство. Край Мосинопол крал Бонифачо попаднал на българска засада и бил убит.

След смъртта на крал Бонифачо в Солунското кралство избухнали борби около престолонаследието. Латинският император Анри се намесил решително в тях, като определил за солунски крал сина на Бонифачо Димитър и наложил своя сюзеренитет над повечето васали на бившия солунски крал. Тези негови действия довели Латинската империя до нещо като политически апогей, който продължил до 1216 г. Единствено в този период тя наподобявала феодална държава с тристепенна йерархия в управлението: император-крал-васали. Само по това време и никога след това съществувала практиката общите дела на Латинска Романия да се решават на събрания на рицарите, наричани “парламенти” или “конни парламенти”. Два такива “парламента” били проведени в равнината Равеникия около град Зейтунион (днешна Ламия) в Южна Тесалия. След 1216 г. повечето латински владетели в Гърция, Пелопонес и Евбея отказали да се подчиняват на солунския крал, а индиректно - и на латинския император. Този процес завършил към 1224 г., когато епирският владетел Теодор Комнин превзел Солун и формално унищожил Солунското кралство.

Много от дребните латински държави в Континентална Гърция просъществували за кратко време. Някои от франкските благородници се “капсулирали” в своите непристъпни крепости, чиито руини личат и до днес. В това си състояние някои от тях успели да преживеят десетилетия, дори векове. Такива били държавиците на маркизите Палавичини в Бодоница, на френските графове д'Отменкур в Салона, на известната френска фамилия дьо Бриен в Каритена. Развивал се и обратен процес на уголемяване и консолидиране на малко на брой княжества. Такива били например Атинското херцогство и Ахейското княжество в Пелопонес.

Историята на Атинското херцогство ни дава няколко интересни примера за вариантите, по които се развивали латинските държави на Балканите. На първо място, неговите владетели от фамилията дьо ла Рош установили нормални отношения с гръцките си поданици и това им осигурило спокойно и дълго управление. На второ място, те не прекъсвали връзките си с родната Бургундия и дори осъществявали нещо като “фамилна въртележка” в управлението на херцогството. Някои херцози се връщали в родината си, а оттам идвали други техни роднини, които продължавали да го управляват. Те по принцип и особено след изчезването на Солунското кралство смятали за свои сюзерени френските крале. Може би поради това през 1260 г. френският крал учредил, специално за своите васали от Атика, титлата “херцог на Атина”. Поради тази причина и държавата била наречена “Атинско херцогство”. Тя се радвала на икономически просперитет, в основата на който стояли прочутите работилници за коприна в Тива. При последователното управление на бургундци, каталани, наварци, флорентинци, херцогството просъществувало около два века и половина. То представлява един от примерите за това, че въпреки превратностите на съдбата някои от латинските държави имали потенциал за съществуване.

Друга по-известна и също дълго просъществувала латинска държава било Ахейското княжество. Неговото възникване трябва да се отнесе към пролетта на 1205 г., когато сто рицари и сто конни сержанти, командвани от Гийом дьо Шампли и Жофроа дьо Вилардуен, слезли на южния бряг на Пелопонес и завладели крепостите Патра, Андравида и Пондикокастрон. След това те сравнително лесно разгромили далеч по-многобройната войска на местните гръцки архонти, подпомагани от все още неасимилираните славяни от планината Тайгет. Рицарите бързо сложили ръка на целия полуостров Пелопонес или Морея, както го наричали неговите гръцки жители. До 1208 г. владетел на нововъзникналото княжество бил Гийом дьо Шампли. След това властта преминала във фамилията дьо Вилардуен. За столица на Ахейското княжество била определена крепостта Каламата, където бил издигнат и родовият замък на Вилардуените.

Първоначално Ахейското княжество имало странен статут. Неговите владетели признавали сюзеренитета на латинския император, но само що се отнася до централните и южните области на княжеството. Същевременно те били и венециански васал, но този васалитет засягал само неговите северни територии между Коринт и Навпакт. С течение на времето Вилардуените извоювали пълната си независимост. През 13. век Ахейското княжество се превърнало във важен политически и военен фактор не само в Пелопонес и в Континентална Гърция, но и в егейската акватория. То разполагало с флот, който дори участвал в защитата на латинския Константинопол от никейците. Структурата на княжеството почивала на строгата феодална йерархия, в която свое място имали освен бароните и рицарите, още местните гръцки архонти (официално те били наричани “рицари на обикновената клетва“) и гръцките селяни, които получили френското название “вилани”. Подобно на Атинското херцогство, Ахейското княжество просъществувало под властта на различни владетели чак до края на 30-те години на 15. век.

Най-голяма изгода от събитията през 1204 г. имала Венеция. След Четвъртия кръстоносен поход “Градът на лагуните” се превърнал в център на истинска колониална империя. Той контролирал десетки острови, пристанища или части от морски брегове, разпръснати из Балканския полуостров, в Егейско и в Средиземно море. Някои от тези сегменти на “Венецианска Романия” предизвикват истинско удивление със своето дълголетие. Те останали под венецианска власт до 17., та дори и до 18. век.

Развитието и структурата на “Венецианска Романия” били далеч по-интересни и нетрадиционни от тези на “Латинска Романия”. Няколко години след като получили лъвския пай от византийското наследство, венецианците разбрали, че нито е възможно, нито е в техен интерес да управляват обширни сухопътни владения. Голяма част от онова, което им се паднало в Тракия или в Гърция, нямало отношение към търговията им в Егея, Египет, Сирия или Северна Африка. Затова венецианската търговска олигархия наченала активен пазарлък за продажба или размяна на сухопътни владения. В замяна венецианците се опитвали и в повечето случаи успешно, да получат пристанища или острови. Основно внимание се отделяло на далматинския бряг, на Йонийските острови, на пристанищата в Южен Пелопонес, на островите в Егейско море и в Източното Средиземноморие. Резултатите не закъснели. Още от 1202 г. Венеция владеела град Задар. След 1204 г. Републиката на Свети Марко се настанила в земите на вече несъществуващия византийски катепаникион “Рагуза” (Дубровник). Завладяно било пристанището Драч, важни пунктове от Йонийските острови и Йонийското крайбрежие, и важните пристанища в Пелопонес Модон и Корон. Ролята на двете пристанища в организирането и насочването на венецианския морски трафик била толкова голяма, че ги нарекли “главните очи на комуната”. По-късно към пелопонеските владения на републиката било прибавено и пристанището Монемвасия. Около две десетилетия и половина продължила борбата на Венеция за завладяване на остров Евбея и накрая тя се увенчала с успех. В акваторията между гръцкия бряг и Мала Азия, и между бреговете на Тракия и островите Крит и Родос, почти нямало парче суша, на което да не се развявал венециански флаг. От солунския крал Бонифачо бил купен остров Крит. И Родос бил венециански. Властта на републиката се разпростирала изцяло върху групите Спорадски и Кикладски острови. Един бегъл поглед върху картата ще ни убеди, че по цялото трасе на морския път от Северна Адриатика до източните брегове на Средиземно и Егейско море било плътно осеяно с венециански владения. Венецианските корабни капитани вече били сигурни, че при пътуванията си към Изтока можели навсякъде да разчитат на подкрепа от местните венециански власти.

Единственият относителен неуспех, който венецианците претърпели, бил свързан с опитите им да командват църковните дела в бившите византийски земи. Оказало се, че местният православен клир фанатично държал на вярата си и не признавал властта на новия венециански патриарх Томазо Морозини. След като се опитали да решат проблема с репресии и след като видели, че трудно ще постигнат успех, венецианците тихо се оттеглили от тези неприятни ангажименти. Те се отказали от правото си да посочват латински патриарси на Константинопол и великодушно позволили на своите колонии да поставят себе си под властта на който католически епископ пожелаят. Така те отстъпили на своите бивши кръстоносни партньори правото да се занимават с крайно сложните църковни дела. А те от своя страна го правели така, че предизвикали трайно смразяване на отношенията си с православната общност в Южните Балкани.

По отношение на своите колониални владения венецианските дожове и Сенатът се проявили като истински “средновековни демократи”. Позволявали им значителна автономия, разбира се, при ангажимент да защитават венецианските интереси. Някъде налагането на венецианската власт протекло напълно безпроблемно (Дубровник), другаде венецианците срещнали ожесточена съпротива (някои от островите). Понякога се налагало венецианските кораби години наред да водят бойни действия за подчиняване на някое упорито и непокорно парче земя.

Венецианският “ректор” в Дубровник, когото славянските жители на околността наричали “княз”, символизирал властта на Републиката на лагуните в този далматински град. В действителност той нямал реална власт. Градът продължавал да бъде автономен. Разбира се, венецианската власт повлияла значително на неговото развитие. Тя се опитала да спре развитието на дубровнишката презморска търговия, като забранила на дубровнишките кораби да плават извън Адриатическо море. Това принудило дубровнишките търговци да се преориентират към посредническа търговия между Балканския полуостров и италианските градове. В началото на 13. век малцина можели да предвидят, че тъкмо това ново търговско амплоа ще донесе бъдещия просперитет на Дубровнишката комуна.

Не така гладко се развили събитията около йонийския остров Корфу. Тъй като жителите му в продължение на 3 години отказвали да признаят венецианската власт, след превземането му било установено нещо като “извънреден режим” на управление. Островът се контролирал от десетчленен съвет, съставен от венециански граждани.

По отношение на островите била приложена още по-оригинална стратегия. Те били давани на представители на видни венециански фамилии, които дори имали правото да образуват в тях свои държави. И тук важало правилото, че интересите на метрополията стоят над всичко.

По силата на този механизъм значителен брой венециански патрициански семейства завинаги се преселили по островите в Егея и в Средиземно море. От всички венециански островни владения най-интересно се развивали тези в Егейско море. Венецианският авантюрист Марко Сануцо получил кораби и разрешение да се настани на остров Наксос и на останалите Кикладски острови. След като експедицията му успяла, в тази островна група възникнала уникална “островна държава”, наричана “Херцогство архипелаг”. Островни владения получили още фамилиите Гизи, Криспи, Бароци, Гоцадини и др. Фамилията Гизи например овладяла и управлявала северните Спорадски острови Тенос, Моконос, Скирос, Скопелос и др. Венецианската фамилия Навигеозо се установила на остров Лемнос и дори в пристанище Родосто. Трудно вървяло овладяването на остров Родос, тъй като той бил защитаван срещу венецианската агресия от обединените сили на Никея и на местния велможа Лъв Гавала. След доста усилия и перипетии и този голям остров станал венецианско владение. Не без трудности протекло и включването на остров Крит във “Венецианска Романия”. След като купили острова от солунския крал Бонифачо, венецианците срещнали особено упорита съпротива от местните гърци и от генуезците. В случая Генуа действала посредством своя малтийски дук Енрико Пескаторе. Към 1211-1212 г. съпротивата била сломена и Крит станал венециански. С това венецианските островни владения били окончателно оформени.

Възникването и функционирането на Латинска и Венецианска Романия внесло нов елемент в развитието на обширни части от Балканския полуостров и на островите в Егейско море. Латинските княжества били истински представители на европейския феодализъм. Феодална йерархия, рицари и рицарски турнири, “конни парламенти” - всичко това било нещо ново за жителите на Пелопонес, Атика, Арголида, Беотия и други гръцки области. В някои от латинските княжества гръцкият елемент бил привлечен в държавните и в обществените структури, другаде между гърци и латинци се водела скрита или явна позиционна война. Така или иначе времето на “франкократията” оставило тежки спомени в гръцката историческа памет и стимулирало възникването на (ново)гръцкото самосъзнание.

Въпреки че някои от островите в Егея и в Средиземно море оказали ожесточена съпротива на венецианците, като цяло островното население спечелило от налагането на продължителна венецианс ка власт. Венеция му осигурявала достъп до големите морски пътища и до пазарите на Изток и на Запад: нещо, което не било по силите на Византия през 12. век. Затова въпреки традиционните оплаквания от венецианската арогантност венецианската власт по островите се оказала учудващо жизнена и дълготрайна.

Въпреки положените усилия нито кръстоносците от Четвъртия кръстоносен поход, нито придошлите след тях рицари от Франция, Фландрия и от други краища на Европа, нито венецианците успели да овладеят цялото “византийско наследство”. На много места в бившите византийски територии не успял да стъпи кръстоносен или венециански крак. Тъкмо в тях се извършило спонтанно възраждане на византийската власт. Така възникнали няколко “неовизантийски” държави или както някои предпочитат да ги наричат - няколко “Византии в изгнание”. Една от тях, Трапезундската империя по южния Черноморски бряг, бързо се изолирала от борбата за “византийското наследство” и нямала пряко отношение към протичащите на Балканите събития. Другите две наследнички на Византия: Епирската държава и Никейската империя в определени периоди след 1204 г. играели активна роля в протичащите на полуострова събития. Двете държави по принцип били вплетени помежду си в жестока борба за правото да наследят Византия и за “честта” да прогонят латинците от Константинопол.

Епирската държава възникнала в Южен Епир около град Арта. Това били територии, които теоретично спадали към “Венецианска Романия”, но към които Венеция не проявила интерес. Това позволило на гръцкия аристократ Михаил Ангел Дука Комнин да консолидира своята власт там. Първоначално неговите амбиции били скромни: да не позволи на “франките” да завземат малките му по територия владения. Към 1205 г. там пристигнал полубратът на Михаил - Теодор, след като неуспешно се опитал да организира отбраната на крепостите в Пелопонес срещу кръстоносците. Периодът на “снишаване” за Михаил Комнин продължил до 1210 г. Тогава той се признал за васал на Венеция и официално получил правото да управлява в Епир от нейно име. Усещайки, че между венецианци и латинци припламвали искри на съперничество, Михаил Комнин наченал продължителни военни действия срещу латинците в Континентална Гърция. Той завладял Тесалия и значителни части от албанското крайбрежие. В 1215 г. неговият полубрат Теодор Комнин наследил една вече разширена и укрепнала държава.

Между 1215 и 1230 г. Епирската държава изживяла своя апогей. Под властта на Теодор Комнин попаднали нови територии в Тесалия, в Албания и в Южна Македония. Особено важно значение имало превземането на Охрид, с което седалището на Охридската архиепископия се оказало в епирска територия. Охридският архиепископ станал официален църковен глава на новата държава. Върхът на славата за Теодор Комнин настъпил през 1224 г., когато неговите войски завзели Солун и унищожили Солунското кралство. Четири години по-късно Охридският архиепископ Димитър Хоматиан тържествено коронясал Теодор Комнин за византийски император. Солун станал новата столица на Епирската държава, която вече официално се била превърнала в империя. Очаквало се скоро да настъпи мигът, в който императорът ще влезе тържествено в Константинопол и ще обяви възстановяването на Византия в предишното й състояние.

Тези очаквания не се сбъднали. На възхода на Епирската империя неочаквано бил сложен край в началото на март 1230 г. Тогава император Теодор Комнин лекомислено предприел поход в България, който завършил край хасковското село Клокотница с неговия разгром и с пленяването му от българския цар Иван Асен II. Онова, което останало от Епирската държава след това, за около десетина години не играело съществена роля в балканския политически живот.

До 30-те години на 13. век ставащото в Северозападна Мала Азия нямало пряко отношение към събитията на Балканския полуостров. Там група византийски аристократи начело с Теодор Ласкарис с голяма упоритост събирали парчетата от разпиляното византийско наследство и полагали основите на втората неовизантийска държава - Никея. Там се преместило и седалището на православната Константинополска патриаршия. Първият никейски владетел Теодор I Ласкарис много по-рано от епирските си колеги изявил претенциите си за наследник на константинополската корона. През 1208 г. той бил коронясан от “патриарха в изгнание” Михаил IV за византийски император. Припламнали първите искри на съперничеството с Епир.

Наследникът на Теодор I Ласкарис - неговият зет от арменски произход Йоан Дука Ватаци (1222-1254 г.) - се проявил като най-способния никейски владетел. Неговото управление съвпадало със серия благоприятни за Никея обстоятелства. Първо, на нейния основен съперник Епир било нанесено сериозно поражение. Второ, могъщият български цар Иван Асен II имал нужда от никейска подкрепа за възстановяването на българската патриаршия, поради което следвал по принцип проникейски политически курс. След 1241 г. пред Никейската империя се открили благоприятни възможности за стъпване на балканска земя - първо, поради започналата криза в България, второ, поради задълбочаващото се разложение на Латинската империя. Император Йоан Дука Ватаци ловко използвал тези възможности. Към края на неговото управление Никея владеела вече значителни части от Тракия и от Македония. Никейските войски проникнали до албанското крайбрежие, изтласкали епирската власт от там и го завладели. По този повод изворите споменават, че в албанските земи управлявал велможата Голем, който се признал за никейски васал. Към средата на 50-те години на 13. век никейските владетели довършили обкръжаването на латинците в Константинопол и превърнали своята държава в първостепенна балканска сила.

Оттук нататък събитията в Южните Балкани се развили с голяма бързина. Новият епирски владетел Михаил II Дука се опитал да спре никейския възход. Той организирал мощна антиникейска коалиция, в която влизали владетелят на Ахейското княжество Гийом дьо Вилардуен, новият владетел на Сицилия Манфред Хохенщауфен, самостоятелният управител на Тесалия Йоан Дука и редица албански велможи. Войските на тази коалиция дали решително сражение на никейците през 1259 г. в равнината Пелагония, край днешния град Битоля. То завършило с пълна победа за Никея. Така пред нея се открила реалната възможност да превземе Константинопол и да възстанови Византия. Това било осъществено в края на лятото на 1261 г. Лаврите от това забележително събитие обрал последният никейски император Михаил Палеолог. Той същевременно станал и първият император на възстановена Византия (1259-1282 г.), като поставил началото на последната византийска династия Палеолози.

От политическа гледна точка съперничеството между Никея и Епир гравитирало основно около това, коя от двете неовизантийски държави ще получи византийското наследство в пълния му обем. Този двубой обаче имал и други измерения. За пореден път, но вече разделени на две държавни структури, си давали среща два варианта за бъдещото развитие на византийския свят. Епир от началото на своето съществуване представлявал конгломерат от фамилни владения на големите гръко-византийски фамилии Дука, Ангели, Комнини и др. Той, макар че за кратко бил формално и империя, така и не се превърнал в централизирана държава. В този си вид Епирската държава в по-голяма степен отговаряла на балканската действителност от 13. век. Нещо повече. Като се има предвид, че бъдещето на повечето балкански държави било свързано с разпадането им на териториални княжества, “епирският модел” всъщност символизирал византийското бъдеще. Показателно за жизнеността на този модел е обстоятелството, че Епирската държава, както и нейната посестрима в Тесалия, просъществували до началото на 14. век въпреки периодично понасяните от тях удари.

Никея представлявала нещо съвършено различно. Нейните владетели още от началото бавно и методично изграждали една строго централизирана и автархична държавна структура. В нея прозирала една вече отминала византийска действителност от времето на Македонската и отчасти от Комниновата династия. В този смисъл Никея била реплика на византийското минало. Това копие на някогашната Византия обаче се оказало по-пригодно да осъществи възстановяването на Византия. След като през 1261 г. Никея се преродила във Византия, тя наложила на възкръсналата империя своя държавен модел. Това означавало отново сизифовски усилия за съзиждане на централизирана империя, които според познатия вече сценарий, се увенчавали с временни успехи и завършвали в края на краищата с крах. Този път пътят от величието до кризата бил далеч по-кратък от преди.

Бурните събития от 1204 г. отекнали с различна интензивност и по различен начин в централните, западните и северозападните части на Балканския полуостров. Докъм началото на 40-те години на 13. век нищо не ставало без българска намеса - къде по-активна и властна, къде по-слаба. Първите Асеневци съумели добре да използват политическия вакуум, който се създал след рухването на Византия. Тяхната политика придобила симеоновски размах, а над Балканския полуостров, както и в началото на 10. век, надвиснала сянката на българската политическа хегемония. След 1241 г. нещата взели друг обрат. Появата на татарите от североизток и укрепването на Никейската империя скоро изтласкали българската държава от предишните й позиции. През втората половина на тринайсетото столетие тя изживяла един от най-тягостните периоди в своето средновековно развитие.

В Сърбия събитията около Четвъртия кръстоносен поход отекнали сравнително слабо. В годината, в която бил превзет Константинопол, великият жупан Стефан успял да си върне престола. Той бързо се ориентирал в променената обстановка: развел се с византийската си съпруга и сключил брак с дъщерята на венецианския дож. Основен проблем за него бил статутът на Зета. В областта продължавал да управлява брат му Вукан, а след него синът му Джурадж. През 1208 г. последният се признал за венециански васал. По този начин той продължил с близо десетилетие съществуването на Зета като самостоятелно държава.

Едва през 1216 г. с активната намеса на другия син на покойния Стефан Неманя, монаха Сава, конфликтът в семейството на Неманичи бил изгладен. През следващите години Зета бързо придобила чертите на истински владетелски апанаж.

През 1207 г. в сръбските земи започнали по-силно да се усещат трусовете от ставащите на Балканите събития. Там потърсил убежище един от роднините на Асеневци - севастократор Стрез. Със сръбска помощ той се настанил в Македония и установил резиденцията си в крепостта Просек. Скоро облаците над Сърбия се сгъстили. Заради помощта към Стрез българският цар Борил бил враждебно настроен към сръбския велик жупан. Самият Стрез се отметнал от съюза със Сърбия и потърсил подкрепата на епирския владетел Михаил Комнин. Той напирал откъм юг по посока на Зета. Враждебни действия срещу Сърбия били готови да предприемат още латинският император Анри и унгарският крал Андраш II. Към 1214 г. сръбската държава се оказала в пълна изолация.

Великият жупан Стефан излязъл от трудното положение благодрение на енергичните си действия и поради стечението на редица благоприятни обстоятелства. Най-напред бил отстранен севастократор Стрез. Той умрял при загадъчни обстоятелства точно след като при него бил монахът Сава, за да го увещава да прекрати антисръбската си политика. Провалила се и съвместната военна операция срещу Сърбия, подготвяна от българи и латинци (1214 г.). На следващата година умрял епирският владетел Михаил Комнин. Унгарските амбиции спрямо Сърбия били парирани чрез подновяване на контактите с Папството. Разкъсването на враждебния обръч изглеждало като истинско чудо. Може би поради това сръбските житиеписци го обяснявали с чудодейната намеса на мощите на Св. Симеон Неманя и със свръхестествените дарби на бъдещите светци Сава и Стефан Първовенчани.

През 1217-1219 г. в Сърбия станали събития с дълготрайни последици за бъдещото й развитие. През 1217 г. били завършени преговорите с Папството. Наследникът на Инокентий III - папа Хонорий (1216-1227 г.) - дал на сръбския велик жупан кралска титла. Той бил коронясан от специален папски легат през 1217 г. Тази католическа коронация дълго време измъчвала съзнанието на сръбските православни духовници. Може би поради това житиеписецът на крал Стефан по-късно ще твърди, че той получил и “православна коронация” от своя брат Сава. Така или иначе от 1217 г. Сърбия станала кралство. Първият й крал получил прозвището “Първовенчани”, което означавало, че той бил първият, венчан за държавата с кралски венец.

През 1219 г. монахът Сава, който по принцип пребивавал на Атон, осъществил изключително ловка политико-църковна операция. Знаейки за противоречията между Охридския архиепископ и “патриарха в изгнание” в Никея, той направил решителна крачка за откъсване на сръбския православен диоцез от опеката на Охрид. Сава пропътувал разстоянието до Никея, срещнал се с патриарх Мануил Сарандинос и му предложил да обяви сръбската църква за автокефална архиепископия. Патриархът веднага откликнал на тази молба, тъй като тя му давала възможност да намали почти наполовина диоцеза на своя съперник в Охрид. Сава се върнал от Никея с патриаршески декрет, с който се учредявала автокефална сръбска архиепископия. Самият той бил обявен от патриарха за неин предстоятел. По този начин и Сърбия тръгнала по българския път на изграждане на автокефална поместна църква. Разликата се състояла в това, че идеята за самостойна сръбска патриаршия не станала популярна в средите на сръбските управляващи и на клира.

До 1233 г. архиепископ Сава ръководел делата на новата архиепископия. Нейно първо седалище станал построеният от крал Стефан Първовенчани манастир Жича. През 1221 г. там бил свикан първият в сръбската църковна история събор. На него архиепископ Сава, освен че обявил формирането на десет епископии, представил на присъстващите резултатите от многогодишния си труд на Атон. Там той превеждал от византийски и български на сръбски църковни и светски закони, от които съставил първия сръбски Номоканон. В преведените текстове внимателно били избегнати онези пасажи от оригиналите, където се говорело за върховенство на светската власт над църквата.

През 1227 г. крал Стефан Първовенчани склопил очи, след като предварително се бил замонашил и бил определил за свой наследник най-възрастния си син Стефан Радослав (1227-1233 г). Поведението на Неманичи преди раздялата с живота и властта вече се превръщало в традиция. Името Стефан приемали всички нови владетели. То се смятало за неразривно свързано с кралската титла и придобило статута на титулярно име.

Онова, което станало в Сърбия при управлението както на крал Стефан Радослав, така и на брат му Стефан Владислав (1233-1243 г.), не може да бъде разбрано извън контекста на големите събития на Балканския полуостров. Още преди смъртта си, отчитайки бурния възход на Епирската държава, крал Стефан Първовенчани побързал да установи съюзни отношения с император Теодор Комнин. Тези отношения били скрепени с брак между престолонаследника Стефан Радослав с епирска принцеса. Вече като крал Стефан Радослав превърнал добрите отношения с Епир в унизително за сърбите епирско всевластие в двора на Неманичи. Там командвала епирската съпруга на краля. В сръбската историческа памет името на крал Стефан Радослав станало синоним на безволие и подчинение на диктата на съпругата. Изглежда, тези обвинения не били безпочвени. Дори и в своите грамоти, както и на монетите, емитирани по негово време, кралят фигурирал не със своето име, а с едно от фамилните имена на своята съпруга: Стефан Дука.

След епирската катастрофа при Клокотница връзките с Епирската държава станали ненужни и дори опасни. Поради тази причина сръбските властели детронирали крал Стефан Радослав и издигнали на негово място брат му Стефан Владислав. Той ориентирал сръбската политика към България, която тъкмо по време на неговото управление била в зенита на своята мощ. Добри били отношенията между младата сръбска архиепископия и възстановената българска патриаршия. Показателно за характера на тези отношения е поведението на бившия вече сръбски архиепископ Сава. Към това време той бил вече последният жив представител на първото поколение Неманичи и жива история на възникването на сръбската държава и архиепископия. През 1235 г., на връщане от Палестина, той се отбил в българската столица Търново, и изглежда, бил в течение на преговорите за възстановяване на Търновската патриаршия. Там го застигнала смъртта. По-късно мощите му били положени в построения от крал Стефан Владислав манастир Милешево.

През 1243 г. и крал Стефан Владислав станал неудобен за сръбските властели поради прекомерната му обвързаност с България. В Сърбия се усещали първите симптоми на кризата. Поради тази причина и този крал последвал съдбата на брат си. Той бил детрониран, а на негово място за владетел бил издигнат третият син на крал Стефан Първовенчани Стефан Урош (1243-1276 г.). В съответствие с вече оформящия се сръбски държавно-църковен модел, четвъртият син на първия сръбски крал рано се замонашил, приел името на прочутия си чичо - Сава - и по-късно станал сръбски архиепископ.

Основният вътрешен проблем за крал Стефан Урош бил продължаващият да се шири сепаратизъм. Непокорство проявявали управителите на Зета и на сръбската част на Захълмието. Те били потомци на Неманичи, но предпочитали да се занимават с проблеми, които нямали нищо общо със Сърбия. Държателят на зетския апанаж Джурадж Неманя се вплел в споровете за разпределение на диоцезите между архиепископиите в Бар и в Дубровник. Владетелите на Захълмието пък имали други проблеми. Те също участвали в борбата за сфери на влияние между католическите църковни центрове в Южна Далмация, но основната им грижа била унгарската експанзия в Босна и агресивността на хърватската аристократична фамилия Шубичи. За да подчертае, че неговата кралска титла му дава право на власт над всички сръбски земи, крал Стефан Урош променил из основи нейния облик. Преди тя била съставяна по унгарски образец. В нея се изброявали отделните области над които кралят имал реална или теоретична власт. Сега вече тя била много по-кратка и експресивна: “Крал на всички сръбски и поморски земи”. Реалната централизация обаче вървяла сравнително бавно. Необходимо било много време, за да може кралската власт да акумулира необходимите ресурси, за да се справи с князете-сепаратисти. Особено важна роля в това отношение изиграло обстоятелството, че към средата на 13. век на сръбска територия започнали да работят няколко големи сребърни рудници. Те били известни още от римската епоха, но били изоставени в ранните векове на Средновековието. Сега с тяхната разработка се ангажирали немски рудари, чиято истинска родина всъщност била Трансилвания. Те се заселвали около рудните находища в Сърбия, Босна и в други балкански страни. Благодарение на своя богат опит в добива на руда и метали тези рудари, които балканските славяни наричали “саси”, се радвали на щедрата подкрепа от страна на местните владетели. Сръбският крал им осигурил изключителни привилегии. Скоро производството на сребро в Сърбия започнало да дава резултати. В хазната на владетеля се стичал значителен и постоянен приход от сребърните рудници. Увеличените икономически възможности на кралската власт в Сърбия й позволили да се наложи над непокорните периферни властели и в перспектива да започне широка експанзия в съседните земи.

В политическо отношение управлението на крал Стефан Урош било далеч по-благоприятно за Сърбия. Страната усетила смразяващия полъх на татарските нашествия, но не пострадала пряко от тях. България била в упадък и не можела да попречи на възхода на сръбската държава. Показателно за очертаващото се българско безсилие по отношение на Сърбия били събитията от 1254 г. Тогава българският цар Михаил II Асен нахлул дълбоко в сръбска територия, откликвайки на призивите на Дубровник за помощ срещу сръбския крал. Българите достигнали чак до течението на река Лим, но бързо се върнали назад, без да постигнат някакви конкретни резултати. В следващите десетилетия България не била в състояние да организира дори и такива кратки демонстрации на сила спрямо западния си съсед.

В края на 50-те години на 13. век вниманието на крал Стефан Урош било привлечено от последната фаза в борбата за византийското наследство. Той и неговото обкръжение от властели виждали, че ангажираността на Никея в тази борба би им позволила сравнително лесно да сложат ръка на владенията на империята в Северна Македония. Поради тази причина сърбите проявили политически симпатии към епирския деспот Михаил II Комнин. През 1257 г. дори един сръбски отряд проникнал до Прилеп и разбил тамошния никейски гарнизон. За кратко време сръбският крал завладял части от Северна Македония. В края на краищата крал Стефан Урош трябвало да промени своята ориентация и да окаже подкрепа на никейците в битката при Пелагония през 1259 г. Кралят бил принуден да се съобразява с политиката на Унгария, която стояла зад никейските амбиции. Някъде по това време сръбски военни отряди участвали в състава на унгарската войска в сблъсъците с чешкия крал Пшемисъл Отокар II.

Събитията около Четвъртия кръстоносен поход засегнали слабо Унгария, балканските територии под нейна власт и Босна. В края на 12. и началото на 13. век в унгарската монархия се разразили дълги и кръвопролитни борби за престола. Кралската власт упадала, а всевластието на унгарската аристокрация се засилило като никога преди това. Папите в Рим безцеремонно се намесвали в делата на унгарската държава. Папа Хонорий дори принудил унгарския крал Андраш II (1205-1235 г.) да участва в злополучния Пети кръстоносен поход през 1217-1219 г. Това означавало ново пилеене на средства и загуба на Белградска и Браничевска област. Връх на кралското безсилие били събитията от 1222 г.т когато унгарската аристокрация принудила краля да издаде т.нар. “Златна була”. Това бил документ, който узаконявал всевластието на  унгарската аристокрация и дал силен тласък на появата и укрепването на няколко мощни аристократични фамилии в хърватските земи. В Славония това били Бабоничи, в Централна и Северна Далмация - Шубичи, в областта Крайна - Качичи, а на остров Крък и по бреговете на залива Кварнер - Франкапани. Между тях припламвали остри борби за власт в богатите далматински градове от унгарския сектор на крайбрежието. След като не бил в състояние да върне паричния заем, даден му от ордена на тамплиерите за участие в Петия кръстоносен поход, крал Андраш II им отстъпил жупата Гацка, разположена по бреговете на залива Кварнер, южно от планината Гвозд. В близост до земите на ордена продължавали да съществуват най-упоритите ядра на славяно-глаголическата литургия в хърватските земи. След решенията на Латеранския събор от 1215 г. католическата църква станала малко по-либерална в отношението си към хърватската глаголическа традиция.

При управлението на унгарския крал Бела IV (1235-1270 г.) била прекратена практиката унгарските владетели да пътуват до Хърватия за “втора” коронация. Въпреки това представата, че хърватското кралство съществувало под унгарска егида, продължавала да съществува.

Независимо от кризата унгарската политика към босненските земи през втората четвърт на 13. век ставала все по-агресивна. Формален повод за намеса в босненските дела давали новите сведения за активността на босненските еретици и за разпространението на босненската ерес извън Босна. По папско настояване тези явления трябвало да бъдат изкоренени чрез кръстоносни походи - така, както станало с еретиците в Южна Франция. Основен техен организатор трябвало да бъде унгарската корона. Крал Андраш II от своя страна наредил на унгарския херцог на Славония, Хърватия и Далмация Калман да води кръстоносните походи в Босна. От края на 20-те до края на 30-те години на 13. век унгарските кръстоносци ежегодно нахлували в Босна и постепенно успели да завземат всички нейни северни и североизточни дялове. След унгарските войски вървели представители на доминиканския орден, които покръствали босненските еретици. Към 30-те години унгарската експанзия достигнала до Централна Босна, до областта на крепостта Връхбосна (днешно Сараево). Независимата босненска бановина, управлявана в този период от бан Матей Нинослав (преди 1233 - ок. 1250 г.), била ограничена в най-недостьпните централни и южни области на страната.

През 1241 г. върху Унгария се стоварило татарското нашествие. Унгарските войски били напълно разбити край течението на река Шайо, цялата територия на кралството - жестоко опустошена. Унгарските загуби били толкова големи, че един съвременен немски хронист побързал да обяви края на унгарското кралство. Унгарският крал Бела IV се спасил на един адриатически остров. Татарската войска необезпокоявана пребродила Унгария, Хърватия, Далмация и достигнала до територията на Зета. След това, също така неочаквано, както се била появила, тя свърнала на североизток, пребродила практически целия Балкански полуостров и се прибрала в земите на татаро-монголската империя.

K4

Татарското нашествие от началото на 40-те години на 13. век внесло редица нови моменти в развитието на северните балкански земи. На първо място, унгарската монархия била принудена да прекрати агресията срещу Босна. Управлението на босненския католически диоцез било прехвърлено към архиепископията в южния унгарски град Калоча. Самият босненски католически епископ установил своето седалище в Славония. Изнасянето на управлението на босненската католическа църква извън страната предизвикало странно смесване на католическите и еретическите структури на босненска територия. Резултатът от това смесване била известната Ecclesia Bosnensis (Босненска църква): еретическа църковна организация, към която принадлежали не само много от обикновените босненци, но и босненските властели, а понякога и банове.

Унгарските владения в Босна били превърнати в гранична бановина. Такива гранични бановини опасали цялата южна и югоизточна граница на Унгария от Далмация до теченията на реките Дунав, Жиу и Олт. На изток от босненската бановина били организирани още бановините Мачва (между долните течения на реките Драва, Сава и Морава), Браничево (при вливането на река Морава в Дунав) и Северин (между реките Жиу, Олт и Дунав). От този момента насетне в изворите се споменават две босненски бановини. Едната била под унгарска власт, а другата продължавала да се управлява от бан Стефан Нинослав и от неговите наследници.

Що се отнася до североизточните балкански земи, там татарското влияние било пряко и далеч по-болезнено. Куманската общност, обитаваща до този момент равнините на Влахия и Северното Черноморие, била ударена тежко от татарите и разпиляна. По този начин татарските нашествия може би спрели процеса на формиране на куманска държава северно от река Дунав. В равнинните пространства около течението на река Днестьр възникнала отделна татарска държава, наричана “Златна орда”. Нейните ханове се намесвали безцеремонно в събитията на Балканите. Тъкмо татарският натиск, който продължил до самия край на 13. век и периодичните нахлувалия на татарската конница южно от Дунав превърнали България от балканска “велика сила” във второстепенен политически фактор.

Възстановяването на Византия през 1261 г. след 57 годишно изгнание, реформите в унгарската монархия след татарското нашествие, възходът на Неманичка Сърбия, както и нестабилното развитие на България, създали нова обстановка на Балканския полуостров. Политическата, обществената и религиозната пъстрота станали основен белег в неговото развитие.

 

X

Right Click

No right click