Балкански хоризонти. История, общества, личности - Възраждащата се периферия

Посещения: 1412

Индекс на статията

 

Възраждащата се периферия

 

През 1261 г. започнал последният период от историята на Византия. Накратко той би могъл да бъде определен като дълга агония, съчетана с културен разцвет. Кризата във византийската държавност и военната немощ на империята, които станали очевидни още в края на 13. век, създали опасен властови вакуум в района на Проливите. За пръв път Византия не изглеждала в състояние да удържи напиращия откъм Мала Азия ислямски свят. Това обстоятелство щяло да се окаже фатално за историческата съдба на целия Балкански полуостров през следващите столетия.

Защо византийската държавност, която през 1261 г. се възродила от пепелта подобно на птицата Феникс, веднага след това се оказала в състояние на необратима криза? Най-просто казано, защото византийският държавен модел в епохата на династията Палеолози се оказал неспособен да се адаптира към реалностите и да европеизира държавните и обществените структури на империята. Във Византия, за разлика от Европа, нямало свободни градове комуни, нямало “трето съсловие”, липсвала широко мащабна търговия, наблюдавала се икономическа стагнация. В недрата на нейната структура се наблюдавали симптоми на “уродлива феодализация”, с която повечето западно и централноевропейски региони отдавна били приключили. Византийското политическо мислене продължавало да робува на стари шаблони. То не било в състояние да предложи нова “политическа рамка”, която да даде простор на икономическото и общественото развитие. В криза били византийските военни структури, които, от една страна, се “феодализирали”, но, от друга, не развили нищо подобно на военно- феодална йерархия, каквато виждаме в повечето европейски страни. Военните сили били поразително малобройни и неефективни. Това правело империята уязвима за външните врагове и засилвало вътрешната нестабилност. Въпреки всичко имало нещо, което никой лесно не можел да отнеме на империята. Нейната столица била разположена така, че оставала средоточие на много противоречиви и понякога взаимно изключващи се интереси. Това създало нещо като “равновесие на противоречията”, което позволявало на Палеолозите да доразвият и доведат до съвършенство “дипломацията на лавирането”. В последна сметка се оказало, че късна Византия и особено Константинопол разполагали с геополитически ресурс, който отчасти компенсирал липсата на политически и военни възможности на империята. Това обстоятелство й позволявало да просъществува дълго, учудващо дълго, в състояние на агония. Единствените области, в които се наблюдавал разцвет, били църквата и особено манастирският живот, и културата. Нивото на византийските интелектуалци било такова, че мнозина от тях не намирали реализация на родна почва. За тях далеч по-привлекателна била Ренесансова Италия, която за някои от тях станала втора родина.

След 1261 г. практически никой от византийския управляващ елит не преценил трезво възможностите на възстановената империя. Еуфорията от превземането на Константинопол и от завръщането от изгнание била толкова голяма, че за новия византийски император Михаил VIII Палеолог нямало нищо по-естествено от това, да започне мащабна реконкиста и да се опита да възстанови ролята на империята като регионална “велика сила”. Останалият свят обаче никак не се съобразявал с тези византийски амбиции и изправял пред тях непреодолими пречки.

По морските брегове продължавала да господства Венеция. Михаил VIII Палеолог се опитал да й противопостави нейния традиционен съперник Генуа. С негова подкрепа тази също така мощна италианска комуна създала свои опорни пунктове на Балканите. От тях най-важни били генуезката колония Галата (гърците я наричали “Пера”) на брега на Златния рог, различните градове-колонии в Кримския полуостров до дунавската делта, някои острови до егейското малоазийско крайбрежие и богатите на стипца територии около Нова Фокея. Така била създадена т.нар. “Генуезка Романия”. Единственият траен ефект от нейното възникване било, освен засилването на италианската търговия като цяло, пренасянето на традиционните венециано-генуезки противоречия на византийска почва. Традиционен потърпевш от периодичните войни между двете комуни била самата Византийска империя.

В Пелопонес и в Южна Гърция продължавали да съществуват латински княжества. Техните владетели били традиционни участници във всяка антивизантийска коалиция. Повечето от тях вече не представлявали кой знае каква сила, но имали добре разклонена мрежа от връзки с различни европейски династии. Това ги правело обекти на различни династически и политически комбинации и в края на краищата ги защитавало от византийските опити за реконкиста. Особено предизвикателно спрямо възстановена Византия се държали владетелите на сепаратистичните гръцки държави в Епир и в Тесалия. Там вече се императорски апанаж. Неговите владетели се радвали на значителна автономия и от своя страна осигурявали повече свобода за градския живот. В Морея и в Мистра в частност късновизантийската култура регистрирала някои от най-забележителните си постижения.

С частичен успех завършило и византийското настъпление срещу двете гръцки държави в Епир и в Тесалия. През 1264 г. епирският владетел Михаил II Дука се признал за васал на императора в Константинопол, но успял да запази голяма част от владенията си. И настъплението в Тесалия отбелязало частични успехи. Пред лицето на надвисналата обща опасност тесалийският владетел Йоан Дука и херцогът на Атина Жан дьо ла Рош сключили помежду си съюз с антивизантийска насоченост. Оказало се, първо, че подобни регионални съюзи блокирали византийската реконкиста по места и, второ, че за владетелите на съществуващите гръцки държави традиционните византийски идеали и представи за държавност вече не означавали нищо.

С пълен провал завършили съвместните византийско-генуезки усилия да изтласкат Венеция от владенията й по егейските острови. През този период Генуа още не можела да противопостави на своя италиански съперник адекватни по брой, снаряжение и опит кораби и корабни екипажи. През 1263 и 1265 г. генуезците претърпели две унизителни поражения от венецианците по море. Император Михаил VIII Палеолог се впуснал в сложни, и общо взето, успешни политически лавирания между настръхналите една срещу друга морски сили. В края на краищата неговата стратегия да изтласка Венеция с генуезка помощ се провалила. В бъдеще византийците вече щели да имат главоболия не с една, а с две агресивни италиански търговски и морски сили.

Най-драматично се развили отношенията между възстановена Византия и “Кралството на двете Сицилии”, управлявано от Шарл д’Анжу. В основата на избухналия конфликт стояло събитието от 27 май 1267 г. На този ден в папския дворец във Витербо, в присъствието на папата, Шарл д’Анжу и бившият латински император Бодуен II подписали договор, който предвиждал ново разделяне на византийските територии. Според този договор Бодуен II възстановявал владетелските си права в Константинопол, а Шарл д’Анжу получавал право да владее Гърция, Пелопонес и гръцките острови. Към този съюз веднага се присъединило Ахейското княжество. Неговият владетел Гийом дьо Вилардуен се признал за анжуйски васал. След неговата смърт в 1278 г. дори за известно време княжеството се намирало под пряката власт на краля на двете Сицилии. По този начин най-малкото, което било постигнато, било окончателното блокиране на византийското настъпление в Пелопонес. В по-общ план договорът от Витербо поставял на карта самото съществуване на едва проходилата наново Византия. Освен това скоро станало ясно, че всички невизантийски държави на Балканския полуостров били потенциални съюзници на Шарл д’Анжу и с готовност се включвали в неговите антивизантийски коалиции.

Между 1267 и 1271 г. владетелят на Кралството на двете Сицилии завладял остров Корфу, части от епирското крайбрежие и албанските земи в триъгълника Драч-Берат-Валона. След като си създал балканско предмостие, Шарл д’Анжу се заел да формира антивизантийска коалиция. Това станало учудващо лесно и бързо. Към нея се присъединили освен Ахейското княжество, още новият владетел на Епир деспот Никифор Дука, владетелят на Тесалия Йоан Дука, херцогът на Атина, българският цар Константин Асен и сръбският крал Стефан Урош. Дори и в най-трудните си години Византия не се била оказвала в такъв плътен обръч от вражеско обкръжение.

След редица опити да неутрализира или поне да забави действията на антивизантийската коалиция, император Михаил VIII Палеолог прибягнал до един обсъждан в миналото, но неприлаган на практика ход. През 1274 г. византийски пратеници подписали във френския град Лион църковна уния с Папството. За римския папа Григорий X (1271-1276 г.) това представлявало голям успех и той с готовност направил всичко възможно да спре действията на проанжуйската коалиция. Освен това и Венеция встъпила в съюзни отношения с Византия, тъй като анжуйските действия засягали интересите на “Серенисимата” в Йонийските острови и в Пелопонес. Венецианският флот блокирал протока Отранто и направил невъзможни връзките между Кралството на двете Сицилии и балканските владения на Шарл д’Анжу. Император Михаил VIII Палеолог постигнал забележителна дипломатическа победа. Сключената уния обаче му създала силна вътрешна опозиция из средите на византийското монашество и клир. Те не приемали унията и обвинявали императора в предателство спрямо православната традиция. Въпреки заслугите си към каузата на византинизма този император станал толкова омразен за византийското духовенство, колкото бил в ранния период императорът иконоборец Константин V Копроним. Тесалийският владетел Йоан Дука се възползвал от това, организирал през 1277 г. “православен събор”, който обявил императора за еретик. Реакция срещу Лионската уния имало във всички други православни държави и владения.

През 1281 г. за римски папа под името Мартин IV (1281-1285 г.) бил избран един послушен на Анжуйците френски кардинал. Следвайки внушенията на Шарл д’Анжу той обявил император Михаил VIII Палеолог за детрониран заради неуспеха си да приложи Лионската уния на практика. Папата призовал всички християнски владетели да преустановят отношенията си с Византия. От своя страна Шарл д’Анжу постигнал споразумение с Венеция и с титулярния латински император Филип за съвместни действия срепду империята. Отново около Шарл д’Анжу се обединили всички антивизантийски сили. Този път те дори сключвали съюзи помежду си и предприемали действия срещу Византия. Така например през 1282 г. сърби и тесалийци предприели съгласувано нападение във византийска Македония. Българи и тесалийци също преговаряли за сключване на формален съюз. В тази напрегната обстановка император Михаил VIII Палеолог осъществил може би най- успешната дипломатическа операция в късна Византия. Негови доверени хора подготвили антианжуйско въстание в Палермо, а негови пратеници сключили споразумение за съвместни действия с краля на Арагон Педро. На 31 март 1281 г. въстанието в Палермо, известно с названието "Сицилианска вечерня”, избухнало и за кратко помело властта на Анжуйците. Веднага след това там пристигнал арагонският флот, а с него и крал Педро, който бил коронясан за крал на Сицилия. Акцията на Шарл д’Анжу се провалила тотално. До края на живота си в 1285 г. той не бил в състояние да поднови амбициозните си планове за възстановяването на Латинската империя. Отглас на неговите действия били опитите на Шарл дьо Валоа, брат на френския крал Филип IV Хубави, да възкреси плановете за възраждане на Латинската империя през 1306-1308 г. Той отново намерил съюзници сред балканските владетели, но опитът му да дебаркира и да се задържи по крайбрежието на Епир не постигнал резултат. Призракът на Латинската империя вече излизал от активен политически оборот.

Михаил VIII Палеолог бил последният византийски император, който действал с римски замах. Неговите прекомерни амбиции и проблемите, които трябвало да решава, доизтощили окончателно Византия. Официално тя продължавала да се води империя, но в действителност се превърнала в разпокъсана балканска държава. Остатъците от нея вече нямали нужда от император, а от домакин, който с голяма предпазливост да съхранява и обгрижва разпиляното имперско наследство.

При дългото управление на наследника на Михаил VIII Палеолог- император Андроник II Палеолог (1282-1328 г.), проявите на византийската криза се проявявали с убийствена методичност. На Балканите започнала сръбската експанзия към Македония, която не срещнала никаква съпротива. Византийците защитавали по-упорито тракийските си владения от подновените амбиции на българските царе, но и тук успехите били по-скоро изключение, отколкото правило. Мала Азия лесно и бързо била изгубена и там необезпокоявани се настанили различни прииждащи от Централна Азия тюркски племена. Опитите да се спре новата мюсюлманска експанзия не само че се провалили, но довели до нови загуби за империята. Особено показателен е дълго продължилият епизод с т.нар. “Каталанска компания”. Каталаните били отряд от 6500 испански кондотиери, които византийският император наел да прогонят турците от Мала Азия. След като не получили заплатите си, те се разбунтували и в продължение на 5-6 години ограбвали и тероризирали византийските владения в Тракия и в Югоизточна Македония. В края на краищата те се озовали в Атика, разгромили войската на атинските херцози и завладели Атинското херцогство. Под тяхна власт то останало до 1377 г. Към края на управлението на император Андроник II Палеолог започнала първата от серията граждански войни, характерни за византийския четиринайсети век. Залогът в тях бил малък, но ожесточението, с което се водели - голямо. Тези граждански войни щели да превърнат византийска Тракия в “скитска пустиня” и да отнемат последните жизнени сокове на Византия.

По същото време развитието на сръбската държава било повече от успешно, макар и нелишено от множество проблеми. Поради голямата динамика на събитията около възстановяването на Византия, онова, което ставало на сръбска почва не предизвиквало особен интерес в околния свят. През 1276 г. властта в Сърбия, този път напълно безпроблемно, поел най-възрастният син на крал Стефан Урош - Стефан Драгутин (1276-1282 г.). Сърбия била редовен участник в периодично възникващите антивизантийски коалиции, но като правило не вземала активно участие в действията им. Все пак в отношенията между държавата на Неманичите и Византия се усещало напрежение. Сръбските властели не криели намеренията си да тласкат сръбската политика към разширение за сметка на Византия. От своя страна крал Драгутин бил представител на друга, “проунгарска” перспектива на развитие. Тя залагала на по-тясно обвързване на Сърбия с унгарската корона и евентуална сръбска намеса в решаването на босненските проблеми. При нейната реализация Сърбия би се превърнала в елемент от унгарската териториално- административна система на Балканския полуостров. Дилемата пред сръбската политическа ориентация имала още църковни и културни измерения. Разширяването на юг би засилило влиянието на православието, а ангажирането с унгарската система от съюзи - влиянието на католицизма.

Този въпрос намерил неочаквано решение през 1282 г. Крал Драгутин пострадал тежко при падане от кон и това дало повод на сръбските властели да го свалят от престола. На специален държавен събор в крепостта Дежево, разположена по поречието на река Ибър, за сръбски крал бил издигнат по-малкият Драгутинов брат Стефан Милутин (1282-1321 г.). Драгутин запазвал кралската си титла, правото синът му да наследи престола от Милутин и реална власт в земите по течението на река Западна Морава, както и в части от областта Требине. Кралицата- майка Елена получила другия дял от Требине. Над сръбската държава отново надвиснала старата опасност от раздробяване на наскоро консолидираната държавна територия. Поради благоприятните възможности за териториално разширение разделянето не спряло възходящото развитие на сръбската държавност.

Крал Милутин представлявал интересите на онези сръбски властели, които жадували да използват благоприятната обстановка и да разширят сръбските владения на юг. Както и в българския случай, конфронтацията с Византия не препятствала засилването на византийските влияния на сръбска почва. Още преди в Сърбия да достигне вестта за “Сицилианската вечерня”, крал Милутин нахлул с войските си в Северна Македония. Откъм юг пък действал тесалийският владетел Йоан Дука. Изненадани от нападението, византийците не могли да окажат никаква съпротива. В сръбски ръце без проливане на кръв паднали град Скопие и областите Горен и Долен Полог, Овче поле, Злетово, Славище и Пиянец, Велбъжд и земите около него, както и поречието на река Брегалница. Залисани около другите важни събития, византийците реагирали анемично на сръбските завоевания. Новият император Андроник II Палеолог изпратил срещу Сърбия отряд татарски наемници, който поради непознаването на терена се издавил в придошлите води на река Дрин. Сърбите контраатакували, като обединените войски на кралете Милутин и Драгутин нахлули дълбоко във византийска територия до Сяр и до Халкидическия полуостров. Те престояли на византийска територия няколко месеца, без някой да бъде в състояние да ги прогони. Окуражени от лесните набези, през 1284 г. сръбски отряди отново нахлули в Македония, но този път предпочели да се насочат към областта Поречие, южно от Полог, и към северните албански земи. Пак без особени кръвопролития те сложили ръка върху земите, разположени между теченията на реките Треска и Черни Дрин. Сръбско-византийската граница се установила по линията Круя-Дебър-Прилеп-Щип-Велбъжд.

Лекотата, с която сърбите осъществили първите си мащабни завоевания в Македония, окончателно решила дилемата за сръбското териториално разширение. Завладяването на земи в Македония се оказало най-безпроблемно от военна и политическа гледна точка. Византия била неспособна да се защитава, България била в криза и не можела да се намеси в борбата за македонските земи, Унгария била далеч и нямала интереси в тази част на Балканите. В същото време било ясно, че намесата в босненските дела предизвиквала различни по своето естество проблеми: реакция от страна на Унгария, тежки проблеми с босненските еретици и с Папството, сблъскване с интересите на вече набиращите самочувствие босненски банове. Тези обстоятелства по принцип намалявали шансовете на крал Драгутин да излезе победител в борбата за власт в Сърбия.

Въпреки това до края на 13. век той разширявал владенията си. Поради близките си връзки с унгарската династия Арпади Драгутин получил от унгарската корона земите на босненската и мачванската бановина, които включвали Североизточна Босна, южното поречие на Сава и Белград. През Средновековието тази област била известна с названието Срем, поради което в изворите от това време крал Драгутин се споменавал още като “сремски крал”. Въпреки че братята Неманичи в много случаи действали заедно, управляваните от тях земи все по-отчетливо се обособявали като отделни държавни структури, с различни външнополитически програми. В края на 13. и в началото на 14. век държавата на крал Драгутин се споменала като “кралство Сърбия”, а тази на крал Милутин - като “кралство Рашка”.

През последните две десетилетия на 13. век крал Драгутин разширил земите си на север и изток. Той умело използвал татарските нападения над България и Унгария и успял да сложи под свой контрол областта Браничево. През 1291 г. обединените сили на двамата сръбски крале прогонили оттам двамата братя от кумански произход Дърман и Куделин, които след 1285 г. се били откъснали от българската държава. Настъплението на крал Драгутин продължило към Видинското княжество, където управлявал като васал на татарите княз Шишман. Тук конфликтът започнал с взаимни нападения, при едно от които сърбите превзели Видин, но завършило със сключване на брачни съюзи. От тях най-важен за бъдещето бил бракът на Милутиновата дъщеря Ана със сина на Шишман, бъдещия български цар Михаил III Шишман. При конфликта между Видинското княжество и двете Сърбии над държавите на братята Неманичи за пръв път надвиснала реална татарска опасност. Ханът на “Златната орда” ревниво бранел васалните си територии и бил на път да организира наказателен поход в Сърбия. Отношенията били уредени от специално сръбско пратеничество при татарите, с което в почетен плен при тях отишъл синът на крал Милутин Стефан Дечански. Той престоял при татарите до краха на “Златната орда” през 1299 г., като споделял съдбата на бъдещия български цар Теодор Светослав, също заложник при татарите.

Впрочем в края на 13. век крал Драгутин продължавал да се радва на унгарска подкрепа. През 1293 г. неговият син Владислав бил определен от унгарския крал за “херцог на Славония”. Тези земи били признати за негова наследствена собственост, а самият той бил оженен за принцеса от династията Арпади. Тези унгарски действия нямали развитие в бъдещето, тъй като династията Арпади си отивала, а в Славония пълновластни господари били представителите на хърватската фамилия Бабоничи.

На юг византийско-сръбските отношения гравитирали около проблема за легализирането на сръбските завоевания в Северна Македония и Северна Албания. Само веднъж, през 1296-1297 г., византийците чрез своя прочут за времето военачалник Михаил Глава Тарханиот се опитали да изтласкат сърбите от областта на Драч. След като не успели, те концентрирали усилията си върху женитба на крал Милутин за византийска принцеса. Това щяло да позволи на ромеите да излязат с достойнство от унизителната за тях ситуация, като им даде възможност да “отстъпят” вече завладените от сърбите земи като зестра. Женитбата на крал Милутин, неочаквано за мнозина, се превърнала в сложен за решаване проблем. Първо, той имал вече три брака и според строгите църковни правила нямал право да се жени четвърти път. Византийските познавачи на материята решили казуса, като обявили втория и третия от браковете на Милутин за недействителни. Второ, византийските кандидатки за съпруги на сръбския крал по принцип отказвали да пътуват за Сърбия, наплашени от слуховете за примитивния живот в сръбския кралски двор. Тогава византийците предложили за Милутинова съпруга шестгодишната внучка на император Андроник II Палеолог - Симонида. Поради възрастта си тя не могла да протестира срещу това решение. И най-накрая, точно когато византийският дипломат Теодор Метохит трябвало да финализира преговорите през 1299 г., вдовицата на българския цар Смилец предложила на крал Милутин освен ръката си още и правото да управлява българското царство. Кралят бързо преценил, че това предложение го натоварва с тежките проблеми на българската държава от това време и отклонил предложението. През 1299 г. преговорите завършили успешно. Крал Милутин се оженил за Симонида и “получил” като зестра онова, което той вече притежавал: земите в Северна и в части от Централна Македония и в Северна Албания. Завладяването им от сърбите чувствително засилило византийското влияние в Сърбия. Там прониквали византийските дворцови церемониали, византийският разкош, византийската православна култура. Сърбия се превръщала в основен балкански елемент от “Византийската общност”.

До края на своето управление крал Милутин не подновил експанзията си спрямо Византия. Между него и брат му Драгутин избухнала неизбежната за създалата се обстановка междуособица, продължила повече от едно десетилетие (от началото на 14. век докъм 1314 г.). Драгутиновата кауза понесла тежък удар с коронясването на първия представител на династията д’Анжу за унгарски крал и той нямал друга перспектива, освен да поднови претенциите си за короната на Неманичи. Ябълката на раздора бил въпросът за престолонаследието. Зад “сремския крал” застанали повечето сръбски властели, които се надявали, че той ще продължи прекратеното от брат му настъпление срещу Византия. Зад крал Милутин застанала църквата, чиито дейци осъзнавали, че той олицетворява православната ориентация на Сърбия. В края на краищата изходът от братската свада бил решен от значително по-големите финансови възможности на крал Милутин. В неговите земи се намирали повечето от сръбските сребърни рудници. С приходите от тях кралят рекрутирал западни наемници. Те именно решили изхода от борбата за власт в негова полза. В същото време крал Драгутин продължавал да губи позиции. Той доста лекомислено се заплел в унгарските борби за власт, които не завършили в негова полза. През 1316 г. той починал и бил наследен от сина си Владислав. Крал Милутин използвал благоприятната обстановка, отстранил своя племенник от власт и завзел неговите владения. Това предизвикало тежък конфликт с Унгария, който завършил с поделянето на Драгутиновото наследство. Унгарците си върнали Мачва, Белград и Североизточна Босна, а към Милутинова Сърбия преминала областта Браничево.

Сериозни проблеми за крал Милутин създавал неговият син Стефан Дечански. След връщането му от татарско заложничество той бил поставен за владетел на зетския апанаж. През 1314 г. той въстанал срещу баща си, но бързо бил разгромен, ослепен (както се оказало после - частично) и изпратен заедно с българската си съпруга Теодора и сина си Душан на почетно заложничество в Константинопол.

От византийската столица Стефан Дечански и семейството му се завърнали след смъртта на крал Милутин през октомври 1321 г. Според сръбските жития-биографии това станало по настояване на стария крал на смъртното му легло, според византийските извори - по настояване на византийския император. Скоро след връщането си в Сърбия Стефан Дечански “организирал” чудодейното си проглеждане. Освен всичко друго по време на продължителния си престой в Константинопол той явно бил усвоил византийската практика в това отношение. С помощта на църквата Стефан Дечански се възкачил на сръбския престол в самото начало на 1322 г. На него той останал пълни девет години (1322-1331). За пръв път от началото на неманичкото управление неговият син Стефан Душан бил коронясан едновременно за “млад крал”: титла, която в Сърбия се полагала само на законния престолонаследник.

Първите години от управлението на крал Стефан Дечански били изпълнени с кървави борби срещу наследниците на крал Драгутин, които настоявали да се изпълняват решенията на събора в Дежево. Те били отстранявани с жестокост, която по-късните житиеписци на краля-светец всячески се опитвали да премълчат. Тъй като владенията на претендентите се намирали частично на босненска територия, конфликтът между Неманичи ангажирал освен Унгария още и бановете на набиращата мощ босненска държава. В края на краищата владенията на наследниците на Драгутин отново били поделени. При тази подялба босненската държава за пръв път завладяла трайно устието на река Неретва, както и земите в Североизточна Босна (Усора и Соли).

Крал Стефан Дечански се примирил със загубите на север и северозапад, тъй като междувременно във Византия избухнала първата през 14. век продължителна гражданска война. Тя отново съживила сръбските апетити към Македония. Сръбският крал застанал на страната на стария император Андроник II Палеолог. За да заздрави тази връзка, крал Стефан Дечански изоставил първата си съпруга и се оженил за племенницата на императора Мария Палеолог. През 1327-1328 г. в Македония била изпратена сръбска войска под командването на сръбския велможа Хрельо: същия, който по-късно ще възстанови църквата на Рилския манастир и ще построи в двора му прочутата “Хрельова кула”. Сърбите участвали вяло във военните действия. Те предпочитали да приемат на своя територия византийски аристократи-бегълци, привърженици на стария император и да ги настаняват като управители в граничните византийски крепости в Македония. През 1328 г., когато в гражданската война победил Андроник III Палеолог, повечето от тези управители предали своите крепости на сърбите. По този начин във владенията на крал Стефан Дечански попаднали Просек, Прилеп и Струмица. Отново всичко станало с минимални жертви, без продължителни военни действия и обсади. По-късно византийците успели да си върнат властта над някои от тези градове.

При управлението на крал Стефан Дечански обстановката на Балканския полуостров била значително по-сложна, отколкото при неговия предшественик. Под скиптъра на цар Михаил III Шишман България активно се включила в протичащите събития. Българският цар отблизо следял сръбските действия в Македония и бил твърдо решен или да ги преустанови, или да участва в подялбата на тази гъсто населена и богата балканска област. В конкретния момент българските интереси съвпадали с тези на Византия, управлявана след 1328 г. от енергичния и талантлив император Андроник III Палеолог. Между 1329 и 1330 г. България и Византия сключили съюз с антисръбска насоченост. Съюзниците възнамерявали с обединени усилия да ударят сръбските владения в Македония и да ги завземат. През лятото на 1330 г. военните действия започнали с нахлуването на войската на цар Михаил III Шишман на сръбска територия в областта на Велбъжд и с установяването на византийския отряд на император Андроник III Палеолог около Струмица. На 28 юни 1330 г. край Велбъжд сърбите успели да разбият българската войска и да убият българския цар. Император Андроник III Палеолог предпочел да напусне Македония, да се насочи към Тракия и да завземе от българската държава редица тамошни градове. Победата край Велбъжд открила пътя на Сърбия за завладяване на обширни пространства не само в Македония, но и в югозападните балкански земи като цяло.

Въпреки постигнатата победа крал Стефан Дечански завършил трагично дните си като владетел. След лятото на 1330 г. той сложил ръка върху някои византийски крепости в Македония, най-важната от които била Велес. Въпреки това сръбските властели го обвинявали, че не успял да използва в пълна степен военната победа, за да завладее нови земи. Те намерили свой съюзник в лицето на “младия крал” Стефан Душан. Той вдигнал въстание срещу баща си и през август 1331 г. успял да го победи. Затвореният в крепостта Звечан стар крал умрял на 11 ноември същата година при неясни обстоятелства. В житието на Стефан Дечански, написано от българския книжовник Григорий Цамблак, както и в късните сръбски родослови и летописи се твърди, че той бил удушен от сина си. При това “народното име” на младия крал - Душан - като че ли потвърждавало тази версия. Новият сръбски крал застанал на престола и управлявал в изключително благоприятна за сръбската експанзия обстановка: 1331-1355 г.

В периода от смъртта на крал Бела IV в 1270 г. до 1308 г. Унгария изживяла продължителен период на криза. На престола заставали един след друг последните представители на династията Арпади. Последният от тях - крал Андраш III - починал без наследници през 1301 г. “Откърши се последното златно клонче на Арпадската династия”, така един съвременен унгарски хронист завършва повествованието си за славните времена на първата унгарска кралска династия. Между 1301 и 1308 г. около унгарската корона се развихрили кървави борби. Появили се множество кандидати, представители на утвърдени или по-неизвестни династии: Пшемисловци от Чехия, Вителсбах от Бавария, д’Анжу (италианския клон), дори Неманичи от Сърбия. Дестабилизирането на унгарската монархия повлияло по един или друг начин на всички територии от Щирия и Среден Дунав до теченията на реките Олт и Жиу и от Славония до Босна и Далмация. Тъкмо през този период в 1280 г. в териториите между Щирия и Среден Дунав възникнала Австрия: една държава с голямо бъдеще, чиято съдба в перспектива щяла да бъде свързана с Балканския полуостров.

По време на унгарската криза хърватските аристократически фамилии увеличили своето влияние. Изключение направили само владетелите на областта Крайна Качичи. Поради покровителстваните от тях пиратски нападения върху търговския трафик по далматинския бряг те предизвикали решителна венецианска намеса. През 70-те години на 13. век венецианският флот нападнал владенията на Качичи и превзел тяхната основна резиденция град Омиш. След тези събития фамилията Качичи окончателно слязла от историческата сцена. В хърватските земи като цяло унгарската корона загубила реалната си власт. От ръцете на бановете и жупаните властта преминала у представителите на отделните аристократични родове. Те играели важна роля в борбите около унгарската корона. От самото начало на унгарската междуособица фамилиите Шубичи, Бабоничи и Франкапани застанали решително зад претенциите на династията д’Анжу. Показателно за развитието на хърватското самосъзнание и на идеята за хърватска държавност е обстоятелството, че нито една от тези фамилии не използвала благоприятната обстановка, за да извоюва независимостта на хърватското кралство. Очевидно на хърватска земя държавната идея била претърпяла специфична еволюция и самите хървати не виждали своето бъдеще извън структурата на унгарската монархия.

В края на 13. и в началото на 14. век представителите на фамилията Шубичи станали неоспорими господари на областта между планината Велебит и течението на река Неретва. Единствено град Задар се намирал под венецианска власт. Тяхната сила достигнала неподозирани висоти, след като с тяхна помощ на унгарския престол застанал представителят на Анжуйската династия Шарл Роберт. В началото на своето управление той се отблагодарил за подкрепата им, като потвърдил реалната им власт над значителни части от същинска Хърватия и Далмация. По това време най-старшият член на рода бан Павел Шубич се обявил и за владетел на Босна. Шубичи продължавали да управляват родовите си владения по особен начин. Най-старшия неин представител обикновено носел титлата “бан на Хърватия и Далмация” и резидирал в традиционното ядро на фамилните владения в жупата Брибир. Останалите представители на фамилията управлявали отделни части от родовата територия или били градоначалници на отделни далматински и хърватски градове. За известно време Шубичи се превърнали в реална самостоятелна политическа и военна сила в хърватските земи и по Адриатическото крайбрежие, с която се съобразявали всички, дори и мощната венецианска република.

Фамилията Франкапани също били в лагера на анжуйския претендент за унгарската корона. Те също получили своята награда под формата на част от хърватската територия. Към техните владения по брега на залива Кварнер (жупата Винодол) били прибавени още жупите Гацка и Пожега, разположени северно от планината Велебит. Бабоничи, въпреки колебливата им позиция по отношение на анжуйската партия, заздравили позициите си в Славония. Те успели да парират опитите на противниците им да ги отстранят от областта, като назначат за херцог на Славония сина на “сремския крал” Драгутин - Владислав.

От всички хърватски фамилии до най-висока степен на независимост достигнали Шубичи. През първите две десетилетия на 14. век техният старши представител действал като практически независим владетел. Той самостоятелно се впуснал в сложната политическа игра с Венеция за надмощие в далматинските градове. За известно време бан Павел Шубич и неговият наследник Младен П Шубич дори владеели град Задар. Те предявявали претенции за власт в Босна и полагали усилия да завладеят прилежащите им босненски земи. Властта се предавала по наследство. Единственото, което пречело на Шубичи да се превърнат в истинска хърватска династия, било формалното им подчинение на унгарската корона, което те не желаели да отхвърлят. За разлика от Асеневци и Неманичи те не използвали исторически аргументи от времето на независимото съществуване на хърватското кралство, за да възродят хърватската държавна традиция от времето на Търпимировичи.

За разлика от Шубичи Бабоничи не успели да извоюват пълна автономия. Една от причините за това било особеното развитие на земите в Славония. За разлика от останалите хърватски земи тук още през 13. век се била наложила унгарската административна система. Тя била конструирана така, че свързвала по-здраво Славония с унгарската кралска власт.

Представителите на унгарските аристократични фамилии не подозирали, че новият унгарски крал Шарл Роберт (1308-1342 г.) дошъл на унгарския престол с нови идеи за устройството на унгарската монархия. В останалите части на Европа монархиите показвали тенденции към централизация, което било първият симптом, че Старият континент излизал от периода на средновековната политическа раздробеност. “Технологията” на централизацията в Унгария, приложена от крал Шарл Роберт, включвала възстановяване на кралския домен, подчиняване на унгарските “олигарси” и налагане на кралската воля в унгарската периферия, т.е. в хърватските земи. Неотклонното провеждане на тази политика от двамата унгарски крале-Анжуйци отново превърнало унгарската монархия в европейска “велика сила”.

Първите признаци на оттеглянето на кралското благоволение от Шубичи проличали още през второто десетилетие на 14. век. Унгарският крал тихомълком отказал да ги подкрепи в двубоя им с Венеция и те изгубили спечеления с много усилия град Задар. Това дало пример и на други далматински градове да оспорят властта на Шубичи. В началото на 20-те години на века от тяхната власт се откъснали още градовете Трогир и Шибеник. Кралят не се намесвал в помощ на бан Младен II Шубич, когато той едвам задържал под своя власт хърватските си васали. Те формирали коалиция срещу бана, начело на която застанали основните негови съперници от фамилията Нелипчичи, владетели на областта около град Книн. Към нея се присъединили и славонските Бабоничи. Крал Шарл Роберт подкрепял действията на противниците на Шубичи. Въпреки това бан Младен II Шубич запазвал верността си към унгарската корона. Той съвестно изпълнил васалните си задължения, като участвал със свои войски в унгарско-сръбската война от 1318-1319 г. Банът внимателно планирал своите действия в Босна така, че да не засегне правата на унгарската корона в пределите на унгарската Босненска бановина. Васалната му вярност се оказала напразна. Унгарският крал умело дърпал нишките на коалицията срещу Шубичи.

Годината 1322 се оказала фатална за Шубичи. Обединените сили на Франкапани, Бабоничи, босненските Котроманичи и други по-дребни далматински властели нанесли голямо поражение на войската на бан Младен II Шубич край град Клис. Самият крал се възползвал от победата и сам навлязъл с войските си във владенията на Шубичи. Той свикал събор на местните властели в град Книн, на който те обявили единодушно васалитета си спрямо бан Младен II Шубич за недействителен. Самият той постъпил доста наивно, като доброволно се явил на събора да защитава своите права на сюзерен. Там той бил задържан от краля и завършил живота си в тъмница. Повечето от владенията на Шубичи били отнети и под тяхна власт били оставени само областите Брибир и Островица, както и градовете Клис, Скрадин и Омиш. За бан на Хърватия и Далмация бил определен Иван Бабонич, а Франкапаните получили във владение от бившите територии на Шубичи.

През следващите години борбата за разпределение на властта в хърватските земи продължавала. Представителите на Нелипчичи доунищожили отделните островчета от владенията на Шубичи. Унгарските крале продължавали политиката си “разделяй и владей”, като ловко настройвали хърватските фамилии една срещу друга. В резултат на тази политика от сцената слезли и Бабоничи. Основна фигура в повторното налагане на унгарската власт в хърватските земи бил унгарският барон Микац, бан на Славония в периода 1325-1343 г. Хърватската аристокрация губела своята мощ и влияние, докато в същото време възходът на унгарската монархия продължавал. Той достигнал своя апогей при наследника на крал Шарл Роберт - крал Лайош Велики (1342-1382 г.).

При тези условия никой от хърватските аристократи не се опитал да използва събитията в Унгария в полза на хърватската държавна идея. Идването на нова династия на унгарския престол давало юридическа възможност за оспорване на “персоналната уния” с династията Арпади, сключена през 1102 г. Тъй като това не станало, пред хърватските земи се очертавала трайната перспектива да останат в пределите на унгарската монархия.

По различен начин се развивали събитията в другите балкански земи, прилежащи към унгарска територия: Босна и Влашко.

Втората половина на 13. век е един от най-слабо документираните периоди в босненската история след появата на босненската бановина. Онова, което със сигурност е известно, може да се резюмира с няколко изречения. Босненските земи продължавали да бъдат разделени на две: унгарската бановина Босна, която периодично била обединявана с Мачва, и независимата босненска бановина, управлявана от предполагаемия наследник на бан Матей Нинослав - бан Приезда (ок. средата на 13. век - след 1287 г.). Официално бан Приезда бил унгарски васал и участвал със свои отряди в различни унгарски военни начинания, включително и извън Балканския полуостров. В босненската история бан Приезда се възприема като основоположник на босненската владетелска династия Котроманичи.

Анархията, която настъпила в Унгария при управлението на последните Арпади, засегнала по специфичен начин и Босна. Унгарските крале с лека ръка започнали да раздават титлата “бан на Босна”. Имало периоди, когато съществували трима или четирима “банове на Босна”, някои от които дори не били стъпвали в земите на своята бановина.

През 1284 г. били установени роднински връзки между семейството на бан Приезда и това на “сремския крал” Драгутин. Бъдещият босненски бан и син на Приезда Степан Котроманич взел за съпруга дъщерята на Драгутин Елисавета. Тези роднински връзки щели да изиграят определена роля в босненската и сръбската история след края на управлението на Неманичите в Сърбия.

И през последните десетилетия на 13. век Босна продължавала да се споменава като страна на еретици. Папството периодично поощрявало крал Драгутин да предприема мерки срещу ересите. За разлика отпреди то не проявявало голяма ревност по отношение на босненската ерес, може би защото се усещало победител в общата борба срещу ересите във Франция и в Италия. Босна се споменава през този период и още по един странен повод. Босненският бан и босненските властели продавали свои поданици като роби за домашна прислуга в Далмация и на Апенинския полуостров. Те заобикаляли папската забрана за подобен вид търговия с твърдението, че продават не християни, а еретици. Търговците от Дубровник, Венеция и други градове припечелвали добре от тази търговия и с охота възприемали тезата за еретическия произход на босненските роби. Изглежда, че въпреки не особено стабилното положение на босненската бановина, нейният владетел притежавал голяма власт над своите поданици.

През 1299 г. хърватският властел бан Павел Шубич официално си присвоил титлата “бан на Босна”. Претенциите му засягали основно същинската босненска бановина, управлявана вече от наследника на Приезда бан Степан Котроманич (ок. 1287 г.- ок. 1314 г.). Използвайки унгарския опит в отношенията с Босна, Павел Шубич назначил своя брат Младен Шубич за владетел на босненските земи и му дал зелена улица за реалното им овладяване.

В началото на 14. век земите на същинската босненска бановина станали арена на постоянни сблъсъци между войските на Младен Шубич и тези на бан Степан Котроманич. Босненците оказвали ожесточена съпротива, в която активно участвали и босненските еретици. Въпреки това на Младен Шубич се удало да завладее западната част на босненската бановина. Бан Степан Котроманич не можел да разчита на помощта на своя тъст крал Драгутин поради избухналата в Сърбия междуособица. Възползвайки се от нея, бан Младен Шубич завладял западната, все още сръбска част от областта Захълмие.

През 1304 г. Младен Шубич паднал убит в Босна от ръцете на босненски еретици. Неговите прерогативи спрямо Босна били прехвърлени на сина на Павел Шубич - Младен II Шубич. Той сменил тактиката на завоевание, като се опитвал да привлича на своя страна отделни босненски властели, като им обещавал изключителни привилегии. Така например на властела от Дони край Хърватин Степанич била дадена грамота, която го правела практически независим владетел. Той бил васал на Шубичи, но не можел да бъде санкциониран от тях дори и в случай на измяна. Тази тактика дала определени резултати. Подкрепен от част от босненските властели, бан Младен II Шубич постигнал няколко важни победи над своя съперник и започнал да се титулува “господар на цяла Босна”. Самият босненски бан Степан Котроманич също се признал за негов васал и запазил властта си над по-голямата част от Източна Босна. Тази обстановка се запазила и в първите години от управлението на новия босненски бан Степан II Котроманич (ок. 1314-1353 г.).

Близо осем години новият бан търпеливо чакал залеза на мощта на Шубичи. През 1322 г. той участвал, заедно с повечето хърватски властели в разгрома на Шубичи при град Клис. Той участвал в свикания от крал Шарл Роберт събор, на който обявил отхвърлянето на своя васалитет спрямо залязващата хърватска фамилия. След края на хегемонията на Шубичи Босна уверено тръгвала към държавна консолидация. При управлението на бан Степан II Котроманич тя се извършвала, без да се отхвърля формално сюзеренитетьт на унгарските крале.

Дори и в периода на криза и междуособици Унгария запазвала властта си над богатата на природни ресурси Трансилвания. Областта била със статут на воеводство, чийто управител имал значителна автономия. Населението на Трансилвания се отличавало със своята пъстрота: унгарци, власи, саксонци колонисти от Южна Германия, рицари от ордените на хоспиталиерите и тевтонците, както и странната етническа група “шеклери”. Някои приемат, че шеклерите били потомци на прабългарите, други смятат, че са били наследници на куманите или на някоя друга номадска група, настанила се тук по време на “Второто велико преселение”.

Татарските нашествия променили много демографския и политическия пейзаж в земите между Карпатите и река Дунав. В областта между Карпатите и теченията на реките Дунав и Олт унгарските крале формирали пограничната бановина Северин. Румънските историци са на мнение, че при татарските набези гъстотата на влашкото население по долините на големите реки Жиу, Олт, Арджеш се увеличавала, което довело от своя страна до възникване на влашки политико-държавни формирование по склоновете на Карпатите. Във връзка с формирането на Северинската бановина и с по-късни събития изворите споменават имената на редица местни владетели: Йоан, Фаркаш, Литовой, Сенеслав, Бърбат. Само някои от тези имена могат да се приемат за влашки. Вероятно в долините на реките се образували локални княжества, чиято управляваща класа се отличавала с етническа пъстрота. Събитията от края на 13. и началото на 14. век все пак постепенно давали превес на влашкия елемент.

Възникването на първата трайна влашка държава северно от река Дунав трябва да се свърже с промените, настъпили след краха на татарската “Златна орда” в самия край на 13. век. Ядрото на тази държава се намирало във владенията на споменавания преди воевода Сенеслав по горните течения на реките Олт и Арджеш. Окончателната консолидация на тази държава станала по времето на унгарския “интеррегнум” в началото на четиринайсетото столетие. Първият сигурно засвидетелстван владетел на Влашкото воеводство бил воеводата Иванко Бесараб (около 1310-1352 г.). Дори и румънските историци признават, че той най-вероятно е бил от кумански произход. По неговото име и първата управляваща династия във воеводството носела името Бесараби. Столица на новата държава първоначално била крепостта Арджеш, разположена по горното течение на едноименната река. По-късно столицата на воеводството се местела в различни градове по склоновета на Карпатите към Влашката низина. Това обстоятелство символизирало разширяването на първоначалното “планинско ядро” на Влашкото воеводство към равнинните пространства по левия бряг на Долен Дунав. Първия формален съюз то сключило с българската държава. В битката при Велбъжд в състава на българската войска имало и влашки отряди. Първата съпруга на българския цар Иван Александър била дъщеря на воеводата Иванко Бесараб.

За разлика от Босна влашкият воевода предпочитал да укрепва независимостта на държавата си извън системата на унгарските васални съюзи. Унгарският крал Шарл Роберт смятал земите на воеводството за своя васална територия, поради което се опитал да прекрати възхода на възникналото Влашко воеводство. През есента на 1330 г. унгарците предприели срещу него военен поход. В долината Посада влашките отряди организирали засада и нанесли сериозни загуби на кралските сили. Победата при Посада на 9-12 ноември 1330 г. окончателно затвърдила съществуването на Влашкото воеводство. За историята на румънците тя има същия смисъл, както битката при Онгьла през 680 г. за историята на българите.

Процеси на държавна консолидация през първата половина на 14. век се развивали и в земите източно от Карпатския планински масив. И тук те били пряк резултат от изчезването на татарската заплаха. Особеното в развитието на този регион било свързано със съперничеството между Унгария и Полша. Двете монархии в стремежа си да контролират този регион, поддържали властта на местни владетели. В периода на управлението на Анжуйците в Унгария дунавската монархия в по-голяма степен успявала да задържи земите източно от Карпатите под свой контрол. През 50-те години на 14. век унгарската власт там била осигурена чрез васалния на унгарската корона местен владетел Драгош. Към 1359 г. Драгош бил разбит и прогонен от дошлия от Марамуреш властел Богдан. Същият този Богдан управлявал в периода 1359-1364 г. и се смята за основател на Молдовското воеводство.

В края на 13. и в началото на 14. век станало ясно, че раздробяването на балканското пространство чрез възникване на нови държави се е превърнало в необратим процес. Безвъзвратно били отминали времената, когато една, две или три политически сили диктували съдбата и на централните, и на периферните балкански територии. Новите балкански държави, възникнали в територии, които преди това представлявали балканската периферия, все по-властно заявявали своето присъствие в балканския и в югоизточноевропейския политически живот. Това ставало в период, в който на Европейския континент протичал обратен процес на укрепване на големите монархии. От гледна точка на динамиката на процесите на централизация и децентрализация балканските общества се движели с няколко века закъснение по отношение на основните европейски общества.

 

“Балканските Венеции”

 

Византийско-балканският държавен и обществен модел на развитие не само не поощрявал, но в значителна степен потискал развитието на градския живот. Такова едно твърдение вероятно звучи твърде категорично и очевидно се нуждае от допълнителни пояснения. На първо място трябва да се подчертае, че развитието на градовете в Средновековна Европа зависело преди всичко от възможността им да се сдобият с градска автономия. Когато това ставало, градовете се освобождавали от опеката на местните феодали и до голяма степен от пряката власт на кралете. Такива градове се превръщали в комуни, в тях се появявало и укрепвало съсловието на свободните граждани. В немскоезичното пространство ги наричали “бюргери”, във Франция - “буржоа”, на Апенинския полуостров - “читадини”. Като правило те били активни стопански субекти и с тяхната дейност като занаятчии и търговци било свързано бурното развитие на Европа в периода на зрялото Средновековие. Повечето градове-комуни първоначално били малки, понякога неугледни, мръсни, без канализация, без елементарни условия за луксозен и охолен живот. По-голяма част от тях нямали нищо общо с блясъка на античните полиси. Въпреки това те играели ролята на динамизиращ фактор в стопанската и културната история на обществото. Градовете-комуни били истински островчета на човешката свобода и стопанската инициатива в една действителност, пълна с насилие, зависимост, произвол и безправие. И в тях, разбира се, имало ограничения, свързани с регламентацията на занаятчийското производство и търговията. Те обаче били резултат от правилата, които самите граждани си налагали, за да се приспособяват към особеностите на средновековния пазар.

Византийската столица, големите византийски градове, както и столиците на българската държава в ранното Средновековие изпреварвали по своя блясък и урбанистичен облик повечето европейски градове. Особено се отличавал Константинопол, който поне до началото на 13. век нямал равен на себе си в Европа и в Западна Азия. Той разполагал с всичко, което предлагала късноримската урбанистика: канализация, водоснабдяване, планирани улици, мощна фортификация, огромни обществени сгради, хиподрум, театър, дворци и какво ли не още. Онова, което пречело на неговото развитие и на развитието на византийско-балканския град въобще, била пълната им зависимост от държавната администрация. Вместо свобода на инициативата имало строга регламентация. Вместо свободни граждани те били населени от владетелски поданици. Силната централна власт, характерна за византийско-балканския държавен модел не позволявала еманципация на градовете в политически, стопански, културен и обществен смисъл. Това рано или късно трябвало до доведе до обществена и стопанска стагнация в градския живот. Неговата неразвитост от гледна точка на европейските стандарти била една от причините за прогресивното изоставане на Балканския регион от развитието на регионите в Западна и в Централна Европа.

В тази, общо взето, не особено радостна картина имало и изключения. Градският живот в Далмация например не следвал балканско-византийския модел. Още през Античността тук възниквали гръцки колонии и римски градове, известни със своето богатство, със силните си градски традиции и със самочувствието на гражданите си. През Средновековието традициите на античния градски живот били продължени от възникналите градове-комуни. По вида на управление, което се наложило в тях след приемането на градските статути, те наподобявали Венеция. Разликата била предимно в мащабите. Далматинските градове били сравнително малки и не можели да се сравняват с венецианския градски колос. Тези обстоятелства и неразривната им връзка с морето и морските простори ни дават основание да наречем тези градове “Балкански Венеции”.

През ранното Средновековие развитието на крайбрежните градове в пространството от Истрия до Которския залив зависело до голяма степен от запазването на античното наследство. Градове като Задар например, които при варварските нашествия не били разрушени, запазили в пълна степен преимуществата на римското градско устройство. Средновековният Сплит от своя страна намерил удобно място за развитие в една част от огромния дворец на император Диоклетиан. Дубровник обаче трябвало да бъде изграждан наново върху пространство, което на пръв поглед било крайно неблагоприятно за човешко съществуване. Тези различни “стартови позиции” обясняват защо през първите векове на Средновековието Задар и Сплит били най-развитите далматински градове. В същото време дубровнишките жители бавно и с голяма упоритост продължавали да изграждат и да разширяват градската територия. Този процес завършил чак през 11. век, когато Дубровник достигнал оптималната си градска площ от 15 500 дка.

Природните условия влияели силно на развитието на далматинските градове. На първо място, те били преди всичко пристанища, а жителите им изкарвали своята прехрана най-вече от морето. Далмация била оградена откъм изток с мощната и труднопреодолима Динарска планинска верига. Единственият сравнително удобен път от брега към вътрешността на Балканския полуостров минавал по устието на река Неретва. За сметка на това далматинските градове много по-лесно комуникирали с апенинския бряг. Тяхното развитие в много по-голяма степен се определяло от онова, което ставало в Адриатика и в Средиземноморието, отколкото на Балканския полуостров.

Нито един от градовете не можел да съществува без търговия. Елементарната причина за това била, че никой от тях не можел да се изхранва сам. Липсата на обработваема земя правела градовете зависими от вноса на зърно. На околния свят те не можели да предложат нищо друго, освен вино, маслини, сол и риба. Скоро обаче станало ясно, че бъдещето на далматинските градове не е в натуралната размяна, а в посредническата търговия между Балканския и Апенинския полуостров. Гражданите на Дубровник били първите, които насочили усилията си в тази насока. Помагало им обстоятелството, че долината на река Неретва била разположена близо и поради това те имали сравнително по-лесен достъп до балканската вътрешност. Успехите на дубровнишката транзитна търговия с течение на времето превърнали града в най-богатия и важен далматински градски център.

Далматинските градове сравнително бавно развивали комуналните си структури. Тук за разлика от много градове в Европа не ставали зрелищни “комунални революции”. Една от причините за това била отдалечеността на държавно-политическите фактори, които упражнявали контрол върху тях: Византия и Венеция. Всъщност контролът дори и от страна на Византия дълго време бил такъв, че не пречел на развитието на градската автономия. Чак до средата и третата четвърт на 13. век далматинските градове представлявали полуавтономни градски общини. Пълнолетните граждани и градоначалниците, наричани обикновено “приори”, вземали общи решения по важните въпроси. Техните събрания обикновено ставали на градския площад. Системата била примитивна, но функционирала добре и осигурявала бавен, но сигурен път към окончателната градска еманципация.

Обстановката в Далмация коренно се променила след пролетта на 1204 г. Тогава тя и нейните градове попаднали под властта на Венеция и станали част от “Венецианска Романия”. По този начин Републиката на лагуните можела пряко да влияе върху градския живот в Далмация и върху стопанското развитие на градовете. Впрочем различните далматински градове се отнасяли по различен начин към венецианската власт. Дубровник неизменно следвал политика на лоялизъм, докато в Задар, Сплит, Трогир и Шибеник бушували борби между провенециански, проунгарски или автономистки групировки. Това предизвиквало чести и понякога доста груби венециански интервенции, при които страдали градските укрепления, градската търговия и връзките на градовете с околните земи. По принцип Венеция се опитвала да ограничава морската търговия на далматинските градове, за да се предпази от нежелана конкуренция. Дубровчани отново най-адекватно отговорили на предизвикателството, като започнали да “разработват” балканския пазар. Това им донесло значителни търговски успехи в бъдеще.

За около половин век под венецианска власт далматинските градове продължавали да се развиват като градски общини. В тях се настанили венециански управители, наричани официално “ректори”. Славяноезичните канцеларии на балканските владетели превеждали този термин като “княз”. Дълго време ректорите управлявали с помощта на старите общи събрания на гражданите. В същото време очевидно под венецианско влияние градските патрициати усилено работели върху текстовете на нови градски статути.

В кратък интервал от време през 60-70-те години на 13. век повечето далматински градове приели градски закони (статути). Това означавало превръщането им в градове-комуни, тъй като градските статути регламентирали цялостно градския живот и създавали комунални органи на управление. В повечето случаи тези нови градски закони превръщали градовете в комуни от олигархичен тип, каквато била и самата Венеция. В тях основна роля в управлението се падала на градския патрициат: върхушката от богати търговци и занаятчии. Обикновените граждани имали сравнително малко права в управлението на комуните, но се ползвали от редица привилегии в областта на здравеопазването, нотариалното дело, градската хигиена и др.

Тъй като Дубровник бързо се превърнал в еталон за успешно комунално развитие, неговият градски статут дава най-ясна представа за новия етап в далматинския градски живот, започнал през третата четвърт на 13. век. Той бил приет официално през 1272 г., четири години след като това станало в Задар. По смисъла на основния градски закон носител на суверенната власт в града-комуна било общото събрание на пълнолетните граждани-мъже, чиито семейства били коренни жители на Дубровник. Поради различните критерии за понятието “коренен жител” и поради честите чумни епидемии, които отнасяли в отвъдното голяма част от 5000-те жители на града, общото събрание, наричано още “Голям съвет”, варирало на брой от 60 до 300 души. Изпълнителната власт на комуната била в ръцете на съвет (правителство) от 11 души, в чиито заседания участвал и ректорът. Наричали този орган “Малък съвет”. Той заседавал четири пъти седмично в т.нар. “Ректорски” или “Княжески дворец” в центъра на града. Малкият съвет ръководел всекидневието на града и вземал решения по текущите проблеми на търговията, отношенията с другите държави, градското устройство и др. Ролята на сенат играел съвещателен орган от четирийсет видни граждани, наричан “Съвет на помолените”. Това странно название всъщност отразявало механизма на възникването на този орган: видните граждани били молени да се явяват в княжеския дворец за консултации и решения, които изисквали бързи действия и значителен консенсус. В Дубровник символ на градското самоуправление била статуята (кой знае защо!) на героя от френския епос Роланд. Наричали го “Орландо” и издигнали неговата статуя на видно място на градския площад пред входа на катедралната църква.

Създадените комунални органи на управление в Дубровник, формирани по венециански образец, функционирали непроменени векове наред. И останалите далматински градове приели същата система на управление, с общо взето незначителни местни специфики.

Градските статути регламентирали всички страни на градския живот, като се започне от управлението, та се стигне до ширината на градските улици, санитарните мерки срещу разпространението на чумите, работата на градските нотариуси, организацията на здравеопазването и др. Особено детайлно били разработени всички проблеми, свързани с морското дело и търговията. Обръщало се внимание на строежа на кораби с оглед на тяхното качество. С течение на времето дубровнишката корабостроителница започнала да строи морски съдове с внушителния за времето си срок на средна експлоатация от 40 и повече години.

Според градския статут дубровнишките граждани трябвало да бъдат обслужвани от четирима професионални нотариуси. Всъщност във всички далматински градове сравнително рано проникнали постиженията на нотариалното дело, чиято родина била Италия. Пак по образец на някои от италианските градове били въведени строги правила за набиране на търговски капитал, за неговото управление и за подялбата на печалбата между различните субекти в търговския процес. На издръжка на комуната в Дубровник работели и четирима професионални лекари, които лекували пълноправните граждани безплатно. Всички пришълци обаче трябвало да плащат за получените здравни услуги. В близост до пристанището бил изграден лазарет, в който изолирали за четирийсет дни всички пристигащи корабни екипажи, за които имало съмнение, че са болни от заразни болести. През 14. век в много далматински градове възникнали първите аптеки, които съчетавали в своята дейност старата далматинска традиция по събирането, преработването и използването на билки и постиженията на италианските медицински школи. Специална служба се грижела за събирането на градските отпадъци. Всички органи на управление полагали големи усилия за осигуряване на условия за успешна търговия с Балканския полуостров и поощрявали възникването на дубровнишки търговски колонии в редица балкански градове. Дубровнишката дипломация успяла да издейства за своите търговци привилегии във всички територии на усилена търговска дейност: България, Сърбия, Босна и др. По силата на градския статут от 1272 г. бил създаден градски архив, който се помещавал в подземието на княжеския дворец. Натрупването на документи от най-различен характер започнало още в края на 13. и продължило без прекъсване до началото на 19. век. По този начин бил създаден най-значителният средновековен градски архив на Балканския полуостров. Той се състои от повече от 70 отделни серии, чиито документи са подвързани в около 10 000 обемисти тома. В дубровнишкия архив и в по-малка степен в архивите на останалите градове се съдържа ценна информация не само за отделните градове, но и за историята на повечето от средновековните балкански държави.

Комуналната управа се грижела за градските укрепления и за защитата на града от външни нападения. Към средата и третата четвърт на 14. век далматинските градове били първите на Балканския полуостров, които внасяли огнестрелно оръжие от Венеция и сами започнали неговото производство и разпространение. Към края на 14. и началото на 15. век със средствата на дубровнишката комуна бил построен дванайсеткилометров акведукт, който снабдявал града със сладка вода. Това не само решило вековните водни проблеми на гражданите, но позволило масовото разпространение на каменното строителство. До този период каменни били само стените, а повечето къщи все още били от дърво. Това се дължало на факта, че смесваният с морска вода хоросан не бил траен и не осигурявал построяването на масивни и трайни сгради. А изискванията към строителството били строги, тъй като Далмация била известна с опустошителните си земетресения

В началото на 15. век дубровнишката комуна предприела мащабно каменно строителство. Всяка година по жребий били разрушавани определен брой дървени къщи и на тяхно място били строени каменни, с квадратура не по-голяма от 36 кв. м. След няколко десетилетия Дубровник коренно променил своя облик. От дървените сгради нямало и следа. В този си вид градът просъществувал до 1667 г., когато бил разрушен почти напълно от земетресение. Той бил възстановен и в общи линии запазил вида си от края на 17. век до наши дни.

От всички далматински градове-комуни само Дубровник успял да направи още една крачка напред в развитието си. В началото на 15. век той станал център на миниатюрна република (Respublica Ragusina). Тя се простирала на около двайсет и пет километра по бреговата ивица около града. Като нейна столица градът запазвал комуналното си устройство и продължил да бъде значителен център на търговията, корабоплаването, занаятите и културата. В същото време останалите големи градове в Далмация, като Задар, Сплит, Трогир, Шибеник, влизали в територията на венецианска Далмация. Като част от венецианските балкански владения те изгубили самостоятелната си политическа роля.

Официалният език в дубровнишката република бил латинският. На този универсален за католическа Европа език се съставяли текстовете на официалните документи, на него се протоколирали заседания на трите съвета. В областта на морското дело широко се използвал италиански език. Повече от жителите на малката сухопътна територия и отчасти на града знаели и използвали славянски език във варианта, говорен в останалите хърватски и в прилежащите сръбски земи. И най-накрая, дубровнишкият Голям съвет напразно се опитвал да въведе като официален едно специфично далматинско наречие, наричано “илирийски език”. Преплитането на толкова много езикови традиции в малката територия на Дубровнишката република било символ на нейната отвореност към околния свят, на която тя до голяма степен дължала своето материално благополучие.

 

X

Right Click

No right click