Балкански хоризонти. История, общества, личности - Падения и възходи в навечерието на голямото нашествие

Посещения: 1413

Индекс на статията

 

Падения и възходи в навечерието на голямото нашествие

 

При управлението на император Андроник III Палеолог (1328-1341 г.) завършил процесът на превръщане на Византия в балканска държава. След няколко неуспешни опита да си върнат Мала Азия ромеите окончателно се отказали от тази традиционна за тях територия. В нея неограничени господари станали мюсюлманските бейове, сред които все повече и повече изпъквал емирът Осман, владетел на малоазийските подстъпи към Дарданелите. За сметка на това императорът и неговото обкръжение, сред което се отличавал младият, амбициозен и талантлив тракийски аристократ Йоан Кантакузин, хвърлили усилията си да съберат разпиляното балканско наследство на Византия. В това отношение били постигнати значителни за тогавашните византийски възможности успехи. Те показвали, че Византия би могла да има бъдеще като средноголяма балканска държава с имперско минало и название, но без имперско бъдеще.

Най-големи успехи император Андроник III Палеолог постигнал по отношение на все още съществуващите към началото на неговото управление гръцки държави в Тесалия и Епир. Тесалия била присъединена към Византия без проливане на кръв, след като през 1333 г. умрял нейният владетел Стефан Гавриелопулос. Малко по-трудно същата операция била повторена в Епир след смъртта на неговия владетел Йоан II Орсини през 1335 г. Византийската войска, която се състояла почти изцяло от турски наемници, успяла да подчини областта. Завладени били и части от Южна Албания. Неутрализирани били опитите за провокиране на антивизантийско въстание в Епир, в основата на което стояли местната управляваща династия Орсини, Анжуйците от Италия и титулярната латинска императрица на Константинопол Катерина дьо Валоа. След близо 130 годишно “отсъствие”, земите в Континентална Гърция отново се върнали под властта на Константинопол. По същото време каталанските владетели в Атика и франките в Ахейското княжество изявили готовност да се признаят за васали на императора. “Ако това стане - отбелязал в мемоарите си неговият пръв съратник Йоан Кантакузин, - ромейската държава ще се простира, както в стари времена, без прекъсване от Морея до Византион (Константинопол). Той като че ли не осъзнавал, че успехите се дължали не на силата на Византия, а на слабостта на нейните противници. Всъщност големите изпитания за ромеите тепърва предстоели.

През лятото на 1341 г. неочаквано починал император Андроник III Палеолог. Противоречията около съставянето на регентството на малолетния му син бързо прераснали в гражданска война, която продължила цели шест години. В нея една срещу друга, но с непознато преди ожесточение застанали двете традиционни групи на византийската аристокрация: столичното чиновничество и поземлените магнати. Водачи на първите били майката на малолетния император Ана Савойска, великият дукс Алексий Апокавк и патриарх Йоан Калекас, а на вторите - Йоан Кантакузин. В предишните векове противоречията в средите на аристокрацията представлявали борба за пътища на развитие. Към средата на 14. век бъдещето на Византия вече не зависело от победата на едните или другите, а от това, как ще се развие мюсюлманският свят в Мала Азия и християнският свят на Балканите. Затова гражданската война изтощила докрай остатъците от империята и изходът от нея не водел Византия по спасителен за нея път. От 1341 г. насетне нещастията следвали едно след друго с ужасяваща за ромеите последователност.

Първо, и двете враждуващи групировки използвали без особени колебания мюсюлмански наемни отряди. Те идвали в Тракия, изпълнявали наемните си задължения и обикновено се самовъзнаграждавали с грабеж на местното население. След 1344 г. Йоан Кантакузин започнал да използва и османски наемни отряди, с което улеснил и ускорил тяхното трайно стъпване на балканска земя.

Второ, балканските съседи на Византия и особено сърбите се възползвали от обстановката и завладели обширни балкански територии. По този начин империята не само не се разпростряла от “Морея до Византион”, но отново се превърнала в конгломерат от малки разпокъсани парчета земя около столицата, около Солун и в Морея.

Трето, по време на гражданската война на много места в Тракия избухнали социални брожения. Недоволството на градските и селските жители прераснало в погроми над имения на поземлената аристокрация. Според сведения на съвременници много от жителите на тракийските градове си набавяли средства за живот чрез взаимен грабеж. Политическата анархия в остатъците от византийските владения достигнала неподозирани дори и за препатилите ромеи мащаби.

Четвърто, дори и след края на гражданската война през 1347 г. обстановката във Византия не се успокоила. В нейните земи започнала да върлува чумната пандемия “Черната смърт”, която предизвикала ужасяващо висока смъртност сред населението на градовете и на равнините в Тракия. Около времето, когато отминавала първата чумна вълна, в Галиполския полуостров трайно се настанили османските турци и започнали своята експанзия на балканска земя. В земите на Тракия, където първо настъпили, нашествениците срещнали обезлюдена и опустошена земя и отчаяни от нещастията хора, повечето от които се били примирили с ударите, които им нанасяла съдбата. Тези обществени настроения били подсилвани от мистицизма на духовниците-исихасти, които по това време взели надмощие във византийската църква. За тях нещастията били наказания, изпратени свише, заради човешката греховност. Затова османските турци бързо успели да овладеят обширен балкански плацдарм. В десетилетията след края на гражданската война и началото на османското нашествие историята на Византия представлявала дълъг низ от нещастия. Разделена на три малки парчета земя без сухопътна връзка помежду им, тя продължавала да живее на ръба на катастрофата. Това, което удължавало агонията, било смесица от здравината на стените на Константинопол, отдалечеността на владенията й в Морея и множеството противоречиви интереси, които все още се сблъсквали в останалите под византийска власт територии.

Всичко, което ставало във Византия през втората четвърт на 14. век, било използвано умело от сръбския владетел Стефан Душан за разширяване на неговата държава. Действията на този най-известен представител на династията Неманичи били изцяло съобразени с експанзионистичните стремежи на сръбските властели. Цялата обстановка на Балканския полуостров тласкала сръбското разширение на юг, към остатъците от византийски владения в Македония, Албания, Епир и Тесалия. В същото време сръбският владетел обръщал малко внимание на населените със сърби земи на север. Там все по-уверено налагали своята власт босненските владетели.

В първите години след идването си на власт крал Стефан Душан положил усилия за подобряване на отношенията с България. Българската държава бързо и решително се справяла с вътрешните последици от поражението си при Велбъжд. Българският цар Иван Александър (1331-1371 г.) все пак осъзнавал, че е практически невъзможно да спре сръбското настъпление към “Долната земя” (така българите от това време наричали Македония). Постъпвайки като политик-прагматик, той предпочел да подобри отношенията си със Сърбия и да си осигури свобода за действия в Тракия. През 1332 г. се осъществило българо-сръбско сближение, скрепено с брак на крал Стефан Душан със сестрата на българския цар Елена. Заедно с нея в Сърбия се озовали нейният брат Йоан Комнин Асен и нейната сестра Теодора. Българо-сръбските отношения останали принципно добри през целия период на сръбската експанзия в южна посока.

В периода 1332-1334 г. сърбите подновили настъпленията си в Македония. Те се възползвали от услугите на византийския ренегат от кумански произход Сигриан, който отлично познавал системата от византийски крепости в тази част на Балканския полуостров. Без да срещнат особена съпротива те - вече трайно - овладели Струмица, Прилеп, Охрид и Костур. Каквото и да ставало в следващите десетилетия, тези градове никога повече нямало да се върнат под византийска власт. Византийският император бил принуден да признае тези завоевания, защото по същото време бил зает с присъединяването на Тесалия. Сръбският владетел оценил тази позиция и до края на андрониковото управление не подновил настъплението си към византийските територии. Той и неговото обкръжение осъзнавали, че шансовете им за по-нататъшно разширение на юг са повече от добри, затова с лекота позволили на босненския бан Степан II Котроманич да завладее Захълмието (Хум).

Решителният етап на сръбската експанзия започнал след 1341 г. и в общи линии съвпадал с времето на гражданската война във Византия. Още в нейното начало византийският аристократ Йоан Кантакузин с малка група свои привърженици потърсил убежище в Сърбия. Между него и сръбския крал бил сключен договор за съвместни действия срещу групировката на императрицата-майка Ана Савойска. Надеждите на Йоан Кантакузин били, че със сръбска помощ той ще успее да си създаде нещо като “свободна зона” в Централна и Южна Македония, от която да продължи борбата със своите противници. Между 1341 и 1343 г. обединените сили на крал Стефан Душан и на Йоан Кантакузин овладели всички останали под властта на Константинопол градове в Централна и в Южна Македония, разположени основно между средните течения на Струма и Вардар. Повечето от тях били предадени доброволно от византийските им градоначалници, които били привърженици на Кантакузин. Византийският аристократ късно осъзнал, че нямал никаква полза от съюза си със сърбите и го прекратил. В края на краищата с неговото решително съдействие сръбската експанзия набрала скорост и вече трудно можела да бъде спряна.

След като съюзът между крал Стефан Душан и Йоан Кантакузин бил скъсан, сръбският владетел се чувствал свободен сам да продължи завоеванията си. От пролетта на 1344 г. и до началото на есента на 1345 г. сърбите овладели основните градове в Южна и Югоизточна Македония: Бер, Воден, Драма, Филипи. Сръбската власт признала и управата на светогорската монашеска република. Без никакви усилия сърбите овладели и средния ръкав на Халкидическия полуостров. С падането на град Сяр в сръбски ръце през септември 1345 г. крал Стефан Душан станал господар на цяла Македония, с изключение на град Солун, околностите на града и западния ръкав на Халкидическия полуостров. И отново нито един извор от това време не е регистрирал кръвопролитно сражение или продължителна и свързана с проливане на кръв обсада на някой от завладените от сърбите градове. По същото време във византийска Тракия продължавала да бушува гражданската война и никой от византийските управляващи не могъл да реагира на сръбското настъпление. Неговата история, както и преди, била изпълнена с преговори за доброволно предаване на крепостите от страна на деморализираните от гражданската война византийски провинциални аристократи. В повечето случаи те предпочитали да признаят сръбската власт и да запазят вече придобитите си привилегии.

Успоредно с това войските на крал Стефан Душан настъпвали на югозапад и завладявали, пак без да срещнат съпротива, албанските земи. Само Драч останал под властта на Венеция, която респектирала сръбския владетел с неоспоримата си военна и политическа мощ. Опора на сръбската власт в албанските земи станали пристанищата Канина и Балона (Вльора), а във вътрешността - крепостта Берат. Албанската родова аристокрация признала сръбската власт, при условие че ще запази вече съществуващите си права.

По същия начин постъпила и гръцката аристокрация в Епир и Тесалия. Сърбите се насочили към тези територии в края на византийската гражданска война и в първата година от управлението на победилия в нея император Йоан Кантакузин (1347-1355 г.). Към 1348 г. сърбите станали господари на тези две гръцки области. Сръбските граници достигнали до Етолия (Южен Епир) и до каталанските владения в Атика. На каталаните също били отнети няколко важни гранични крепости, но улисани в други проблеми, те се примирили със загубата. Така към края на 40-те години на 14. век на Балканския полуостров се появила една от поредните регионални “велики сили”. Под скиптъра на Стефан Душан се оказали освен старите сръбски земи в Рашка, Косово и по поречието на Западна Морава, Браничево, Нишко, цяла Македония, практически всички албански земи и още Тесалия и Епир.

Още преди сръбското разширение да е достигнало максималния си предел, сръбският владетел започнал да подготвя своята опора в съществуващата сръбска държавна традиция, а още по-малко можела да бъде призната от официалната византийска власт и от константинополската патриаршия. Въпреки преживяваната дълбока криза Византия продължавала фанатично да държи на държавната йерархия, която тя самата била създала в периода на своето величие. За Стефан Душан не оставало нищо друго, освен да се позове на “българския прецедент” от началото на 10. век, според който царската титла се вземала, а не се получавала от някого. Сръбският владетел освен това можел да разчита на подкрепа от страна на българската държава и църква (по това време България с успех играела ролята на “втора Византия” по отношение на останалия православен свят). На негова страна били още две авторитетни православни институции, които били под негова власт: Света гора и Охридската архиепископия.

Осигурил си тази подкрепа, през април 1346 г. Стефан Душан свикал голям държавен събор в Скопие. На него присъствали освен сръбските властели и сръбския архиепископ Иоаникий, още българският патриарх Симеон, целият български висш клир, охридският архиепископ и представители на светогорската управа. Събралото се висше православно духовенство благословило издигането на архиепископ Йоаникий за патриарх, а той от своя страна коронясал Стефан Душан за “цар на сърби и гърци” на 16 април 1346 г. По-голямата част от традиционно настроеното сръбско духовенство не приело с ентусиазъм тази коронация, тъй като смятало, че чрез нея се нарушавал “заветът на Свети Сава”. Още в началото на 20-те години на 13. век в своите писания той твърдял, че Бог бил отредил царе само на “гърците”, т.е. на ромеите. Недоволството от царската коронация все още било приглушено заради несъмнените политически успехи на новия сръбски цар. То щяло да избие на повърхността едва след разпадането на “Душановата империя”.

Събитията в Скопие от април 1346 г. съвпадали по време със заключителната фаза на гражданската война във Византия. Затова там не реагирали на царската коронация на сръбския владетел, но, естествено, не я признали. Във Византия продължавали да титулуват сръбския владетел “крал”. Чашата на ромейското търпение обаче преляла към 1352 г., когато станало ясно, че сърбите прогонвали византийските владици от завладените земи и поставяли на тяхно място сръбски. Успоредно с това присъединените към Сърбия диоцези били давани за църковно обгрижване на новоучредената сръбска патриаршия със седалище в Печ. Тогава патриархът в Константинопол обявил сръбската църква за схизматична, а самия сръбски цар - за отлъчен. Тези действия имали малък практически ефект. Цар Стефан Душан и неговата съпруга били радушно приемани от светогорското монашество, където ръководно място заемали игумените на сръбския манастир Хилендар. Действията на Константинопол не били признати нито в Охрид, нито в Търново.

Държавата на цар Стефан Душан била огромна по територия, но крайно разнородна по етнически състав, културни традиции и обществени структури. Много трудно било земите в Албания, Сърбия, Македония и Континентална Гърция трайно да бъдат задържани под един скиптър. Осъзнавайки това, сръбският цар и неговото обкръжение направили опити да увековечат своята обширна държава, но предприетите в това отношение действия дали ограничени или нулеви резултати.

На първо място, Стефан Душан проявявал изключителна щедрост към църкви и манастири и си спечелил подкрепата на голяма част от православното духовенство. Според неговите представи създадените чрез дарения манастирски комплекси трябвало да станат опори на сръбската власт по места. Неслучайно на особено внимание се радвали онези манастири, които съхранявали паметта за видни светци, почитани от местното население: Св. Иван Рилски, Св. Йоан Богослов, Св. Прохор Пчински, Св. Яким Осоговски и др. Голяма щедрост била проявявана към манастирите в Света гора. Това трябвало да легитимира действията на сръбския цар, насочени към допълнително подкопаване на авторитета на Византия. Най-много спечелил от щедростта на Стефан Душан манастирът Хилендар. По това време неговите игумени по правило били избирани за “проти”, т.е. за ръководители на монашеската република. Хилендар затвърдил позицията си на авторитетен и богат светогорски манастир.

Успоредно с това Стефан Душан масово заселвал в новите земи и особено в Македония сръбски властели от север. Те получавали поземлени владения и административни длъжности, а роднините на царя - висши византийски почетни титли. Така се задоволявал прословутият стремеж на сръбските властели за нови земи и им се оказвала благодарност за оказаната от тях подкрепа за идването на Душан на власт. От тях се очаквало да защитават властта на сръбския цар в местата, където те били поставени за сръбски наместници. Тези очаквания на практика не се реализирали. Властелите не спрели, а напротив - ускорили със своите действия разпадането на сръбското царство. Техните синове, родени и отраснали в новите сръбски земи, проявявали безразличие към сръбската държавна традиция и сравнително лесно късали връзките си със сръбската власт Много от тях щели да се превърнат във владетели на собствени независими и полунезависими държави и държавици.

Сръбският цар и неговите властели направили частични опити за колонизация на сръбско население, които завършили с пълен провал. За да се създаде някакво единство в крайно разнородната система на управление в завладените земи, бил създаден внушителен по обем свод от закони, известен с названието “Душанов законник” (1349 г., втора редакция в 1354 г.). Като съдържание той бил толкова огромен и толкова разнолик, колкото и държавата, която трябвало да се управлява според неговите норми. Създаването на унифицирано действащо законодателство било непосилна задача предвид съществуващото разнообразие в обичайно-правните норми и в рецепцията на византийското право в различните балкански области. Поради тази причина “Законникът” се оказал по-полезен за съвременните изследователи на балканско-византийския свят от 14. век, отколкото на цар Душан и на неговите властели и чиновници по същото време.

От гледна точка на своя териториален обхват и етническа структура, както и поради набиращите скорост сепаратистични тенденции на Балканския полуостров към средата на 14. век, Душанова Сърбия не можела да бъде трайна държавна структура. Осъзнавайки колко трудно е да се управлява еднолично подобна държава, цар Стефан Душан я разделил на две големи административни области: Сърбия (северната част) и Романия (южната част). В Романия управлявал самият Душан, а Сърбия била дадена за управление на неговия син и наследник Стефан Урош.

Въпреки взетите мерки за заздравяване на държавното единство разпадането на Душанова Сърбия започнало след смъртта на цар Стефан Душан през декември 1355 г. Това ставало само броени години след като неговата държава достигнала максималния си размер. Крахът на сръбското царство не се осъществил “взривообразно”, както твърдят византийските автори от 14. и особено от 15. век, нито пък единствената причина за това били младостта и неопитността на Душановия “епигон” Стефан Урош V. Разпадането се осъществявало на етапи, в които сепаратизмът обхващал все нови и нови територии. По правило най-напред от сръбска власт се откъсвали земите от южните дялове на царството (Епир, Тесалия, Южна Македония, Южна Албания). След това сепаратизмът се разпростирал на север, за да обхване Зета, Централна и Северна Македония. Най-накрая от неговите прояви били засегнати същинските сръбски земи. В процеса на своето разпадане Душанова Сърбия дала живот на десетки по-големи или по-малки териториални княжества. През втората половина на 14. век западните и югозападните балкански земи се превърнали в най-пъстрата от политическа гледна точка балканска територия.

Първият подтик за разпадането на Душанова Сърбия дошъл от ожесточената борба за власт между сина и полубрата на Стефан Душан: цар Стефан Урош и деспот Симеон Урош Палеолог. Последният бил сръбски наместник в Епир и веднага след 1355 г. се опитал да завземе сръбския престол. Неговите опити завършили с неуспех, но основно дестабилизирали и без това формалната сръбска власт в Епир, Тесалия, Южна Македония и Южна Албания. В резултат на междуособицата в тези земи възникнали първите териториални княжества. В части от Северна Гърция и Южна Македония останал да управлява Симеон Урош Палеолог. Той си присвоил вече девалвиралата царска титла, а освен това коронясал за цар и сина си Йоан Дука. В борбата за властта в Епир се намесил наследникът на независимите епирски владетели деспот Никифор Орсини. През 1359 г. той бил убит край епирската река Ахелой от въстаналите албански племена. Южен Епир бил поделен между албанските вождове Петър Льоша и Петър Спата, които получили от цар Симеон Урош деспотски титли. Извън тяхната власт останали град Янина и областта около него. От 1366 г. там управлявал сърбинът Тома Прелюбович. Той бил типичен представител на второто поколение сръбски властели, израснали в новите земи. Около градовете Бер и Воден възникнало княжеството на Радослав Хлапен, който преди 1355 г. бил сръбски наместник в Южна Македония. В Тесалия властта преминала в ръцете на местната гръцка аристократическа фамилия Филантропини. По албанското крайбрежие, около градовете Валона, Канина и Берат, възникнало княжество, управлявано от българския велможа деспот Йоан Комнин Асен, брат на цар Иван Александър и на сръбската царица Елена. Споменатите държави възникнали спонтанно при наличието и на най-малки политически трусове. До края на 50-те години на 14. век сръбското царство загубило южната си периферия, но все още оставало внушителна по територия държава.

Сравнително по-бавно се развивали сепаратистичните процеси в Югоизточна и Централна Македония. След 1355 г. царицата-вдовица Елена се установила в град Сяр. Формално тя не се откъсвала от властта на сина си цар Стефан Урош V, но се обградила със свои приближени и постепенно създала свой владетелски двор. Откъсването на Сярската област от властта на сръбския цар станало без особени сътресения на границата между 50-те и 60-те години на века.

Значителна роля в разпадането на сръбското царство изиграли двамата сръбски велможи братята Вълкашин и Углеша. Поради тази причина в сръбската историческа традиция от по-късно време двамата братя се сочат като основни виновници за разпадането на сръбското царство и дори като физически убийци на последния сръбски цар Стефан Урош V. При управлението на цар Стефан Душан Вълкашин бил сръбски наместник във Вардарска Македония и притежавал традиционната титла “жупан”. Йоан Углеша пък бил “велик воевода” в най-югоизточните предели на царството около долното течение на река Места. Политическият възход на двамата започнал под покровителството на царица Елена. През 60-те години на 14. век те вече се били откъснали от нейното влияние и действали самостоятелно като авторитетни представители на сръбския цар Стефан Урош V в южните краища на сръбското царство. От него двамата получили висши дворцови титли. Към 1362-1363 г. Вълкашин бил коронясан за крал, а неговият брат малко по-късно бил издигнат за деспот. Формално погледнато титлата “крал” давала на Вълкашин правото да бъде наследник на сръбския цар. Той използвал това положение, за да засили своите позиции в южните предели на сръбското царство. През 60-те години двамата братя, известни от съчинението на дубровнишкия абат Мавро Орбини с общото фамилно име Мърнявчевичи, успели да създадат мрежа от разклонени роднински връзки с най-важните областни владетели в онова, което било останало от “Романия”. Онези властели, които не се подчинявали на диктата им, били принудени да напуснат южните земи и да се приберат в своите наследствени владения в същинска Сърбия. Така постъпил сръбският наместник в Охрид и Охридско севастократор Бранко Младенович и неговите синове. Под натиска на Мърнявчевичи те отново се установили в родните си земи в Косово. Управителят на областта около Радовиш - великият воевода Никола Станевич - бил принуден да изостави земите си и да се замонаши в сръбския манастир на Света гора Хилендар. В останалите земи на Македония управлявали властели, които били принудени да се признаят за васали на братята крал Вълкашин и деспот Йоан Углеша. Такъв бил например владетелят на Южна Македония с градовете Бер и Воден Радослав Хлапен. Властта на Мърнявчевичи признали и наследниците на деспот Деян, който по времето на цар Стефан Душан управлявал земите от Скопска Черна гора до Велбъжд. Тези двама властели: Йоан Драгаш и Константин Драгаш създали свое княжество в Източна и Североизточна Македония едва след 1371 г. На върха на своята мощ през 60-те години на 14. век братята Вълкашин и Углеша владеели пряко или посредством свои васали цялата територия от Скопие до Бер и Воден и от Охрид до Сяр и Филипи. Деспот Йоан Углеша успял да се добере до властта в Сярското княжество, като принудил царица Елена да се оттегли в сръбските владения в Зета. Брат му крал Вълкашин владеел пряко полосата между Скопие и Прилеп. Властта на двамата се усещала и в Зета, където през 60-те години установила своята власт фамилията Балшичи. Настъпил период, който някои изследователи на сръбското Средновековие определят като “хегемония на Мърнявчевичи”.

По времето, когато братята Мърнявчевичи установявали своята власт на юг, в същинските сръбски земи, в Зета и по албанското крайбрежие също протичали интензивни процеси на политическо обособяване. В земите на север се формирали основно три държави. Сръбският княз Лазар Хребелянович установил властта си в Моравска Сърбия с център в град Крушевац. Синът на севастократор Бранко Младенович - Вук Бранкович - образувал своя държава в Косово, чието териториално ядро се намирало в родовите владения на Бранковичи около течението на река Дреница. В Зета се издигнал местният властел от влашки произход Балша, който по времето на цар Стефан Душан владеел само едно село в околностите на град Скадар. Балша активно се включил в борбата за преразпределяне на пространството в разпадащото се сръбско царство и успял да разшири владенията си в Северна Зета. През 1367 г. той бил наследен от синовете си Страцимир, Джурадж и Балша II, които енергично и в борба с различни местни властели от албански и сръбски произход продължавали да разширяват своите владения.

В Захълмието, или Хум, независим владетел станал сръбският велможа княз Воислав Войнович, който имал владения в тази област още от времето на сръбския крал Стефан Дечански. При разпадането на сръбското царство той се опитал да реализира амбицията си да сложи ръка на богатия град Дубровник. Неговите действия в тази насока предизвикали спонтанното формиране на продубровнишка коалиция от местни властели, най-известни от които били зетските Балшичи. В края на краищата княз Воислав Войнович умрял през 1363 г., без да успее да осъществи целите си. Наследила го неговата вдовица Гоислава, която управлявала Захълмието до 1368 г. След това там своята власт наложил сръбският велможа великият жупан Никола Алтоманович.

Отслабването на авторитета и реалната власт на сръбския цар предизвикало вълна от локални борби за надмощие между представителите на албанската родова аристокрация. Някои нейни представители, като например рода Дукагини, чиито земи били разположени южно от Скадарското езеро, пострадали от експанзията на зетските владетели Балшичи. В Северна Албания пламнал конфликт между Балшичи и албанските велможи Блаж Матаранго и Карло Топия. След много усилия към края на 60-те години Карло Топия, когото венецианците наричали “dominus Albaniae”, успял да се наложи над съперниците си и да завладее Драч. Под негова власт попаднали земите на други две известни албански фамилии: Арианити и Кастриоти, разположени между бреговете на Охридското езеро и зетските земи. През 1367 г. от сцената слязъл друг известен албански велможа - Блаж Матаранго, чиито владения били разширени при разпадането на сръбското царство по поречията на реките Шкумби, Осуми и Деволи. Те били разпределени между Карло Топия и Балшичи.

Всички тези локални конфликти се развивали напълно извън контрола на все още живия сръбски цар Стефан Урош V. Във все по-епизодично издаваните от сръбската царска канцелария грамоти той продължавал да се подписва като “цар на сърби и гърци”, но в действителност нямал реална власт в нито една област от разпадащото се царство. Към края на 60-те години на 14. век сръбското царство повече не съществувало като единна държава. На негово място били възникнали серия от териториални княжества, чиито владетели продължавали ожесточено борбата за преразпределяне на територии и власт.

През 1369 г. между братята крал Вълкашин и деспот Углеша и владетелите в същинските сръбски земи избухнал конфликт. Войските на двете коалиции се срещнали през същата година на прочутото Косово поле. В завързалото се сражение победители излезли крал Вълкашин и деспот Углеша. След тази своя победа те предприели действия за увековечаване на властта си чрез създаване на своя династия. Тъй като деспот Углеша нямал живи мъжки наследници, синът на крал Вълкашин Марко (известен в българския и в сръбския народен епос като Крали Марко или Марко Кралевити) бил обявен за “млад крал”. Като такъв той получил правото да наследи своя баща и своя чичо след тяхната смърт.

А тя настъпила по-рано от очакваното и както често се случвало в тази бурна епоха - на върха на владетелската им слава. Двамата братя загинали през септември 1371 г. в сражение с османските турци край тракийската крепост Черномен. Няколко месеца след тях, в началото на декември 1371 г., умрял без мъжки наследници и цар Стефан Урош V.

Почти едновременният край на старата династия Неманичи и на братя Мърнявчевичи предизвикал нови размествания в земите на бившата сръбска държава. Центърът на власт в сръбските земи след голямото разширение при цар Стефан Душан отново се премествал на север и се концентрирал предимно в земите на Моравска Сърбия.

В процеса на своето разширение на юг сръбската държава се докоснала до една пъстра и изпълнена с екзотика балканска действителност. По това време земите в Южен и в Централен Епир били залети от прииждащи от север албански колонисти, улеснени от премахването на политическите граници. Там бързо се формирали албански поселения, управлявани автономно от свои албански вождове. Албанските агломерации в Епир бързо се включвали в борбите за власт в областта. През втората половина на 14. век нищо в Епир не можело да стане без участието на албанските вождове от фамилиите Спата и Льоша.

В Атика и в Пелопонес продължавали да съществуват двете латински княжества: Атинското херцогство, по това време вече под каталанска власт и Ахейското княжество. Политическата конюнктура след изчезването на Латинската империя влияела противоречиво на историческата им съдба. От една страна те били изолирани от онова, което ставало на Балканския полуостров. Отминали били времената, когато херцозите на Атика или князете на Ахея участвали в мащабни коалиции, помагали на латинските императори в Константинопол или се намесвали в борбите за “византийското наследство”. В условията на очерталата се през 14. век тяхна изолация управляващите в княжествата продължавали да произвеждат събития, които имали значение за тях самите, за техните роднини в Европа и за любителите на сложните генеалогични схеми. Двете латински държавици били свързани с безброй роднински нишки с различни европейски владетелски дворове. Европейските монарси все повече и повече гледали на тях като на екзотични, но периферни обекти на политически интереси. Изолацията, от друга страна, позволявала на княжествата да съществуват сравнително спокойно, далеч от политическите бури, бушуващи в околния свят.

Въпреки сложните династически плетеници около властта в Ахейското княжество през 14. век в неговото развитие отчетливо изпъкнали няколко тенденции. Първата била свързана с все още съществуващата латинска императорска титла, чиито носители периодично ставали различни владетели, свързани роднински с наследниците на Бодуен Фландърски. По правило всеки един от тях се стремял да се докопа до престола на Ахейското княжество. Като ахейски князе тези титулярни императори на Константинопол участвали в причудливи политически комбинации, които често предизвиквали резки обрати в историята на княжеството. По силата на тези комбинации управители на княжеството ставали представители на различни династии, предимно от Франция и Италия. През 70-те години на 14. век Ахейското княжество било дадено срещу годишна рента от 5000 дуката за управление на великия майстор на хоспиталиерите от остров Родос Хуан Фернандес де Ередия.

Втората важна тенденция в развитието на Ахейското княжество била свързана с все по-важната роля на флорентинската банкерска фамилия Ачайуоли в неговата съдба. Първоначално нейни представители се озовали в Пелопонес по настояване на латинската императрица Катерина дьо Валоа през 30-40-те години на 14. век, за да помогнат за стабилизиране на финансите на княжеството. Впоследствие различни представители на тази фамилия се сдобили с наследствени владения, предимно в областта на Коринт и бързо успели да монополизират политическата власт. В началото на 15. век Ачайуолите достигнали върха на влиянието си, след като се добрали до властта и в Атинското херцогство.

На трето място, през четиринайсети век на територията на Ахейското княжество се засилили центробежните тенденции. След като то загубило политическата си роля и перспективата да осигурява кариера и увеличаване на владенията на своите благородници, владетелите на отделните баронии започнали да търсят покровителство от чужди владетели. В зависимост от обстановката те го намирали ту във Византия, ту от владетелите на остров Майорка, които били роднини на Вилардуените, ту от Апостолическия престол. С течението на времето Ахейското княжество се превърнало в общност от полунезависими феодални владения, които вече се наричали не “баронии”, както в ранния период, а “кастелании”.

През 1311 г. Атинското херцогство попаднало под властта на “Каталанската компания”. Нейните водачи веднага се опитали да се поставят под сюзеренитета на някоя влиятелна европейска династия, за да излязат от изолацията, в която били изпаднали след многогодишните си грабежи в Тракия, Македония и Континентална Гърция. В продължение на десетилетия техни сюзерени били арагонските крале на Сицилия, които владеели острова след драматичните събития там през 1282 г. Те обикновено определяли своите синове и наследници за титулярни херцози на Атина, и изпращали испански благородници като реални управители на херцогството. Тези управители с всички сили се опитвали да въведат в неговото управление елементи от устройството и законодателството на Каталуния и Арагон. След 1377 г. за кратко време Атинското херцогство признало сюзеренитета директно на арагонския крал Педро IV.

Макар и ограничена по обхват, територията на херцогството често ставала арена на ожесточени военни сблъсъци и борби за власт. Първоначално неговите нови каталански господари трябвало да отбиват претенциите на френската фамилия дьо Бриен, която се смятала за законен негов владетел. След това в земите му се появила агресивна група наварски наемници, а след тях претенции за херцогството предявил флорентинецът Нерио Ачайуоли. През 1388 г. след близо тригодишна обсада войските на Ачайуоли успели да превземат античния акропол на град Атина. Той все още се издигал почти непокътнат, без да е изпробвал върху себе си силата на откритията на европейското военно дело от 14. век: барута и огнестрелното оръжие. Улисани в борби за власт, французи, каталани, наварци и флорентинци като че ли не обръщали внимание на това, което ставало на север от тях. В края на 40-те години на 14. век сърбите изтласкали каталаните от крепостите Фарсала, Домокос, Гардики и Ликония. Те повече никога не се върнали под скиптъра на Атинското херцогство, дори и в периода на разпадане на сръбското царство. Към края на века до северните граници на херцогството се появили първите османски завоевателни отряди. Борбата с новите пришълци била неравна и за владетелите на херцогството не оставало нищо друго, освен да очакват благоприятен за себе си развой на събитията на Балканския полуостров.

През втората четвърт на 14. век започнал възходът на босненската бановина. Той бил елемент от характерната за този период тенденция към укрепване на държавността в северните и северозападните балкански земи. За разлика от Сърбия или от Влашкото воеводство босненският държавно-политически възход се осъществявал под унгарска егида. Босненският бан Степан II Котроманич от началото до края на своето управление не прекратил васалните си отношения спрямо унгарската корона.

Събитията от края на 13. и началото на 14. век довели до някои положителни последици за развитието на Босна. Завладените от хърватските Шубичи босненски земи за пръв път излезли от изолацията и се оказали въвлечени в търговски оборот с далматинските градове. Към средата на 14. век в Босна започнали да работят първите сребърни рудници, разположени по западните склонове на планината Капаоник. И тук, както и в Сърбия, те били разработвани с помощта на саси-рудари. Добивът на сребро, който в следващите десетилетия постоянно се увеличавал, накарал околния свят да гледа на Босна не само като на еретическа територия, но и като на земя, с която може да се развива печеливша търговия. Освен това благоприятната конюнктура, която се създала по босненските граници по време на управлението на бан Степан II Котроманич, била успешно използвана от него за разширяване на босненската територия.

Босненското разширение започнало още в хода на сръбската междуособица, противопоставила един срещу друг кралете Стефан Милутин и Стефан Драгутин. Босненският бан успял да завладее областите Усора и Соли, които преди това били част от държавата на “сремския крал”. Бан Степан II Котроманич активно подкрепял унгарския крал Шарл Роберт в борбата му с хърватската аристокрация. Като отплата кралят поощрявал разширението на Босна в бившите владения на Шубичи, Качичи и други по-незначителни хърватски фамилии. Възползвайки се от това, банът овладял земите в Дони край и областите Крайна и Завършие (северно от Крайна). Най-големият успех обаче било присъединяването на поречието на река Неретва към босненската бановина. По този начин тя си осигурила достъп до далматинското крайбрежие в непосредствена близост до Дубровник. Близо до устието на Неретва босненците основали град Дриево, който се превърнал в основно дебуше за внос и износ на стоки за и от Босна. В Дриево била организирана първата босненска митница, която в началото на своето функциониране осъществявала годишен оборот от около 6000 перпери. В следващите години, когато през Дриево започнали да се изнасят големи количества босненско сребро, този годишен оборот нараснал многократно. В този период финансите на босненската бановина били поверени на представители на которската фамилия Бучич. Нейни представители дълги години били наследствени босненски протовестиарии и благодарение на умението си да боравят с пари въвели ред в босненските държавни финанси.

През първото десетилетие на своето управление бан Степан II Котроманич удвоил територията на своята държава. Той нито веднъж не изменил на своя сюзерен - унгарския крал - и го подкрепял във всичките му основни начинания на Балканите. Така например босненският бан участвал активно на унгарска страна в борбата за завладяване на Южна Далмация и в частност на Дубровник. През 1358 г., когато Степан II Котроманич бил вече покойник, Унгария излязла победител в тази борба и Дубровник преминал под нейна власт. Може би най-големия си семеен и политически успех, който щял да има важно значение за бъдещето на Босна, бан Степан II Котроманич постигнал в последната година на своето управление (1353). Тогава неговата дъщеря Елисавета се омъжила за унгарския крал Лайош Велики (1342-1382 г.). За пръв път босненските Котроманичи се сродявали с известна европейска династия, чийто представител при това бил един от най-известните и могъщи европейски владетели през 14. век.

Разширението на Босна усложнило религиозната обстановка в страната. Към ядрото от най-недостъпните планински области, в които през 13. век се съхранила босненската държавност и които били средоточие на босненската ерес, се присъединили територии с католическо и православно население. В Босна се оформили три конфесионални области, т.нар. ’’босненска църква” преобладавала в централните планински райони. В северозападните краища, в Крайна и Завършие, надмощие имала католическата църква, а в източните, югоизточните и южните области - православната. Бан Степан II Котроманич, който самият имал по-силни симпатии към православието, осъзнавал, че най-голямата опасност за Босна е тя постоянно да бъде заклеймявана като страна на еретици. Поради тази причина той се опитвал да балансира между отделните конфесии. През 1342 г. банът допуснал францисканският орден да създаде свой викариат в Босна. В същото време поддържал сърдечни отношения с православните епископии на своя територия, които той “придобил” от земите на “сремския крал” Драгутин. Степан II Котроманич се стремял освен това да не създава конфликти с водачите на “Босненската църква”. Така той успял да осигури временно спокойствие в своята пъстра в религиозно отношение държава. Разделянето й на “конфесионални зони” обаче представлявало “бомба със закъснител” и щяло да играе важна роля в бъдещото босненско развитие.

Разпадането на сръбското царство през третата четвърт на 14. век, ангажирането на унгарския крал Лайош Велики в европейските дела и увеличаващият се добив на босненско сребро стояли в основата на големия държавно-политически възход на Босна след средата на четиринайсетото столетие. Той съвпадал с управлението на босненския бан и крал Твъртко (1353-1391 г.).

В началото на това дълго управление нищо не предвещавало, че Твъртко I ще е най-успешният босненски средновековен владетел. Той поел босненското държавно кормило едва петнайсетгодишен. Тъй като в Босна все още нямало ясни правила за наследяване на престола, Твъртко бил избран за бан от събора на босненските властели. Той бил племенник на покойния бан, а по женска линия бил потомък на хърватските Шубичи. Неговите родители Владислав и Елена Шубич управлявали Босна в първите години след Твъртковата интронизация. На тях се паднала трудната задача да накарат босненските властели по места да признаят новия бан. Това ставало чрез организиране на серия от локални властелски събори, на които представителите на набиращата сила и самочувствие босненска аристокрация се признавали за васали на бан Твъртко и на неговото регентство.

Първоначално босненският бан бил принуден още по-стриктно да се съобразява с волята на своя унгарски сюзерен. Крал Лайош Велики продължавал акцията на своя предшественик за възстановяване на унгарския кралски домен. От неговите действия пострадала и Босна, тъй като нейният владетел бил принуден да върне на унгарците придобитите владения на Шубичи. По този начин в унгарски ръце, макар и временно, попаднала западната част на областта Хум. Отстъпването на тези земи било оформено като зестра за босненската съпруга на унгарския крал. Доста безцеремонно крал Лайош Велики отнел от Босна и областта Дони край. В замяна на това той потвърдил владетелските права на бан Твъртко, но също така и на брат му Вук. Последният имал статут на “млад бан” - титла, която му осигурявала право да бъде наследник на босненския престол. Това формално признание на владетелски права било обвързано с още по-точно определяне на васалните задължения на босненските владетели спрямо унгарската корона. Босненският бан и брат му трябвало посменно да пребивават в унгарския кралски двор, което давало силни козове на унгарците за намеса в босненските дела. Освен това и двамата били задължени под страх от организиране на унгарски кръстоносен поход в Босна да полагат усилия за изкореняване на босненската ерес. Въпреки че босненският бан и брат му приели всички тези условия, през 1363 г. унгарски войски нахлули на босненска територия. Настъплението им там било част от общото активизиране на унгарската балканска политика, жертва на което през 60-те години на 14. век станало и българското Видинско царство. Босненците оказали неочаквана за унгарците упорита съпротива и принудили войската им да напусне територията на бановината.

Въпреки този успех нито бан Твъртко, нито неговите роднини се чувствали сигурни в своите владения. За да неутрализират унгарската заплаха, те направили постъпки за получаване на венецианско гражданство през 1364 г. През този период право на политическо убежище във Венеция или в Дубровник търсели много балкански аристократи и владетели, които не се чувствали сигурни в своите владения. Републиката на Свети Марко отговорила положително на тези постъпки и от своя страна се опитала да реши някои от съществуващите проблеми в босненско-венецианските отношения. Венециански пратеници се оплакали на бана, че на негова територия се произвеждали имитации на венециански монети. По това време венецианският дукат имал славата на “универсална валута” в целия Средиземноморски басейн. Дубровнишката управа пък се жалвала, че нейни търговци били нападани и ограбвани в босненските земи. Всъщност за всички било ясно, че отговорни за тези постъпки били непокорни босненски властели, над които бан Твъртко нямал реална власт. Той все още не контролирал цялата територия на босненската бановина.

В резултат на венецианските и дубровнишките оплаквания бан Твъртко се опитал да води политика на “твърдата ръка” и да въведе ред в своите владения. Опитът му завършил с пълен провал. Босненските властели просто го свалили от престола и поставили на негово място “младия бан” Вук. Твъртко и майка му Елена Шубич били принудени да търсят убежище при своя сюзерен крал Лайош Велики. С негова помощ детронираният босненски бан се установил в Северна Босна. Към 1366 г. пак с унгарска помощ той установил надмощие над брат си и го принудил да търси убежище в Дубровник. Към 1367 г. Твъртко I успял да възстанови властта си в по-голямата част от босненската бановина.

Междуособицата от 1366-1367 г. отбелязала края на първия, общо взето неуспешен период от управлението на бан Твъртко I. Към това време, изглежда, завършил продължителният и изпълнен с причудливи зигзаги процес на привличане на босненските властели на негова страна. Освен това обстановката в Унгария и на Балканския полуостров станала изключително благоприятна за босненската държава. Крал Лайош Велики все повече затъвал в борбата за полската корона и проявявал все по-слаб интерес към събитията на Балканите. Босненският васалитет спрямо унгарската корона станал толкова формален, че отхвърлянето му било безсмислено в практически план. Разпадането на сръбската държава вече било факт. Крахът на сръбското царство превръщал босненския бан във владетел на най-обширната по територия държава в западните балкански земи. Въпреки това пред него се отваряла перспективата за още териториални придобивки. От края на 60-те и началото на 70-те години на 14. век започнало бурното териториално разширение на Босна. То продължило до края на Твъртковото управление.

Босненската бановина активно се намесила в преразпределянето на сръбските територии, започнало след гибелта на братята Вълкашин и Углеша. През 1373 г. обединените сили на бан Твъртко, на сръбския княз Лазар и на зетския владетел Джурадж II Балшич разбили отрядите на великия жупан Никола Алтоманович. Земите на великия жупан били поделени между победителите така, че в босненска територия се оказали териториите между теченията на реките Дрина и Лим. Там се намирал прочутият сръбски православен манастир Милешево, в който с особена ревност се съхранявали мощите на сръбския светец Сава. Една година след този значителен успех бан Твъртко I се оженил за Доротея, дъщеря на видинския цар Иван Срацимир. В конкретния момент този династически брак като че ли показвал общата решимост на двете държави да се противопоставят на евентуална унгарска експанзия.

В процеса на разпадане на сръбското царство в Босна намерили убежище много сръбски властели. Някои от тях се издигали до важни постове в босненската държава и привнесли в нея елементите на сръбската държавна идеология. Така например сръбският властел Владое, който заемал поста босненски логотет, внушил на босненския бан идеята, че той трябва да се короняса за сръбски крал. Това било възможно и от генеалогична гледна точка, тъй като посредством майка си бан Твъртко се падал потомък на “сремския крал” Драгутин, т.е. на Неманичи. Всъщност след декември 1371 г. той се явявал единственият високопоставен потомък на сръбската династия. Според логотет Владое Твъртковата коронация трябвало да доведе до обединение на босненските и сръбските земи. Двойната босненска владетелска корона, т.нар. “двоструки венац”, която по принцип показвала васалитета на Босна спрямо Унгария, вече трябвало да символизира създаването на обединена сръбско-босненска държава.

Идеите на логотет Владое импонирали както на босненския бан, така и на голяма част от сръбските и босненските властели. На 26 октомври (Димитровден) 1377 г., най-вероятно в манастира Милешево и то над мощите на Св. Сава, бан Твъртко бил коронясан за сръбски крал. Заедно с това той възприел титулярното име Стефан. Пълната му титла вече гласяла “Стефан Твъртко, по Божия милост крал на сърбите, на Босна, Поморието и на Западните земи”. Всички следващи босненски владетели щели да запазят кралската титла и официалното “кралско” име Стефан.

Коронацията на босненския владетел Твъртко за сръбски крал дошла в момент, когато в сръбските земи протичали сложни процеси на интегриране и на вторично разпадане на съществуващите държави. Някои от владетелите в сръбските земи, като например княз Лазар и Вук Бранкович, демонстрирали уважение към “старшинството” на крал Твъртко. Други, като например Джурадж II Балшич не признавали неговата кралска титла. В критични моменти за сръбските и босненските земи, каквито настъпили с разширяването на османската експанзия, крал Стефан Твъртко се опитвал да играе ролята на върховен сюзерен и координатор за сръбските земи. Нещата се усложнявали от обстоятелството, че той бил същевременно и унгарски васал. Теоретично тази сложна система от сюзеренно-васални връзки би трябвало да свързва сръбските и босненските земи с унгарската корона. На практика обаче всеки един от областните владетели в тях ревниво защитавал своя суверенитет. Интересно е, че редица държави като Дубровник, Унгария, Венеция и някои италиански градове признавали кралската титла на Твъртко и в някои случаи го приемали за официален сръбски владетел. В кореспонденцията си с него те официално го наричали “крал на Рашка”.

След коронацията от 1377 г. в босненския кралски двор започнали да проникват длъжности и титли, характерни за сръбската държавна традиция. Някои от тях били традиционни, други - заимствани от Византия. Тези влияния били повърхностни и не успели коренно да променят вече създадената босненска държавна структура. Както и преди, тя си оставала различна от онова, което виждаме във “Византийската общност”. С неуспех завършил опитът на крал Твъртко да приложи на босненска почва неманичката идея за “светородната династия”. В Босна нямало силна православна традиция, нито силен православен клир, които да подкрепят и доразвият идеята и практиката за канонизация на владетелите. А и нейното евентуално налагане би засилило религиозните търкания между отделните босненски конфесионални области.

Във външнополитически план основната грижа на крал Стефан Твъртко била да осигури сигурен достъп на своята държава до Адриатическото крайбрежие. Това се налагало от разширяващото се производство на сребро, което намирало добър прием на Апенинския полуостров. Кралят се възползвал от войната между Генуа и Венеция (т.нар. “война Киоджа”) и сложил ръка на обширно крайбрежно пространство между околностите на Дубровник и Которския залив. На входа на залива той основал ново пристанище, наречено Нови (днешния Херцег Нови). Крал Твъртко се опитал да създаде босненски флот, като купувал кораби от Венеция. Този опит не дал трайни резултати, защото далматинското крайбрежие и адриатическите морски простори вече били поделени между старите морски сили в региона.

Особено успешни за босненския владетел били годините след смъртта на унгарския крал Лайош Велики (1382 г.). Първоначално той не отхвърлял своя сюзеренитет спрямо унгарската корона, защото след 1382 г. в Унгария на практика управлявала неговата братовчедка Елисавета. Когато след петгодишни кървави борби на унгарския престол застанал Жигмонд (Сигизмунд) Люксембургски, крал Твъртко I се наредил в лагера на неговите противници и обявил своя васалитет за прекратен. В останалите четири години на своето управление той разширил босненската територия в Далмация и в части от Славония. Неговата власт признали редица далматински градове, между които Сплит, Трогир и Шибеник. Крал Твъртко I вече се титулувал “В Христа Бога крал на Рашка, Босна, Далмация, Хърватия и Приморието”. Когато през 1391 г. той склопил очи, босненската държава била достигнала максималния си обхват. Макар и огромна по територия от гледна точка на тогавашните балкански разбирания, босненската държава продължавала да страда от иманентно присъщата й липса на вътрешно единство. Затова в края на 14. и в началото на 15. век Твърткова Босна щяла да последва съдбата на Душанова Сърбия и да се разпадне на отделни владения.

Не така бляскаво, но за сметка на това по-стабилно се развивало Влашкото воеводство след средата на 14. век. Тази млада балканска държава все още не познавала проблемите на своите южни и западни балкански съседи и нямала сериозни проблеми със съхраняването на държавното единство. Основна грижа на воеводата Николае Александру (1352-1364 г.) била да затвърди принадлежността на своята държава към византийско-православната общност чрез уреждане на проблема с църковната организация на воеводството. Въпреки че връзките на влашките земи с Търновската патриаршия имали стари традиции, влашкият воевода, подобно на повечето други балкански владетели от това време, потърсил църковно сближаване с Константинополската патриаршия. Тя все още запазвала престижа си на най-авторитетна православна институция. По искане на воеводата Николае Александру константинополският патриарх учредил митрополитска катедра в тогавашната влашка столица Арджеш. Влашкият владетел проявявал подчертан интерес към светогорските манастири и се опитвал да си извоюва ктиторски статут в авторитетния светогорски манастир Кутлумуш. Въпреки това българското църковно и книжовно влияние продължавало да бъде силно, още повече че официалният език в богослужението във влашките църкви и във воеводската канцелария бил старобългарският.

Развитието на балканските общества и държави през четиринайсетото столетие било твърде разнообразно и динамично. Каквито да били постиженията или неуспехите на отделните държави, те все повече губели историческата инициатива. На Балканския полуостров вече съществувала една нова държава, чиято експанзия щяла да прекрои политическата му карта през следващите десетилетия. Това била държавата на османските турци.

 

Regnum Albaniae на Шарл д Άнжу и още за албанците през 13. -15. век

 

През цялата епоха на Средновековието албанските земи се развивали по доста особен начин. Върху тяхната съдба влияние оказвали множество специфични фактори от географски, геополитически, демографски и религиозен характер. По принцип “албанският феномен” показвал особености, характерни за повечето планински общества в Европа. Албанските общности били до голяма степен изолирани от живота на големите центрове на власт и за тях се знаело твърде малко. Високо в планините патриархалният характер на общественото развитие се запазвал дълго, дълго се съхранявала и родовата организация на обществото. В тези условия възникнала и съществувала особена по своя вид аристокрация. Тя осъществявала своята власт по места, като разчитала не толкова на поземлена собственост, богатство или връзка с определена държавна йерархия, а на здравата си връзка с родовите структури.

Част от албанските земи се намирали в края на трасето на пътя Via Egnatia. От пристанището на Драч и през отсечката Драч-Охрид трябвало да мине всеки търговец, пратеник, мисионер или нашественик, идващ от Апенинския полуостров и възнамеряващ да стигне до Солун или до Константинопол. Не е никак случайно, че албанските земи най-често влизали в “исторически оборот” в периоди на противопоставяне между някоя от средновековните държави в Апулия или Сицилия, от една страна, и Византия, от друга. Освен това в албанските земи, макар и малки по площ, съществували множество разнообразни разделителни граници. Доста ясно била очертана границата между планинска и крайбрежна Албания. В планините господствал родово-патриархален дух, докато крайбрежните градове се развивали интензивно под влияние на конюнктурата в Адриатика и Средиземноморието. Албанските земи били разделени на две конфесионални зони: католическа на север и православна на юг, като границата между тях минавала по течението на река Шкумби. В тази сложна религиозна обстановка хората и аристократите в различните краища на страната често показвали “религиозно” предпочитание към бушуващите на тяхна територия конфликти. Албанците католици по-охотно приемали властта на различни италиански владетели, докато южните православни албанци по принцип предпочитали властта на Византия. И накрая съществувала и ясно изразена диалектна граница между северните албанци - т.нар. “геги”, и южните албанци - “тоски”.

В демографско отношение албанските земи се развивали на приливи и отливи. В периоди на демографски ръст се създавали условия за миграция на населението към равнините по морския бряг или към съседни територии. На няколко пъти в историята на Балканския полуостров албанският елемент създавал своя диаспора, която променяла етническия облик на редица балкански региони.

След драматичните събития от 1261 г., свързани с възстановяването на Византия, албанските земи се оказали въвлечени в голямата борба за “византийското наследство”. На албанска територия се сблъскали интересите на възстановената Византия и на новия владетел на Апулия, Калабрия и Сицилия Шарл д’Анжу.

През 1266 г. по настояване на папа Климент IV Шарл д’Анжу, който бил граф на Прованс и брат на френския крал Луи IX, дошъл с войски на Апенинския полуостров, за да прогони оттам владетелите от неугодната за Папството немска династия Хохенщауфени. Всъщност Хохенщауфените владеели бившите нормански владения в южните части на Апенинския ботуш. Кампанията на френския принц била успешна и държавата на Хохенщауфените престанала да съществува. Вместо тях на престола на Кралство Сицилия се възкачил Шарл д’Анжу. Той веднага и твърде активно се включил в борбата за “византийското наследство” и в продължение на близо петнайсет години бил основен организатор на всички антивизантийски коалиции.

Юридическа основа за претенциите на Шарл д’Анжу към териториите на Византия му давал договорът, подписан между него и титулярния латински император Бодуен II през 1267 г. в папския дворец във Витербо. По силата на този договор новият владетел на Сицилия и Южна Италия получил владетелски права върху Гърция и гръцките острови. С присъщата си енергичност Шарл д’Анжу се заел да установи реалната си власт в тези земи. Това предизвикало продължителен конфликт с възстановена Византия, в който на анжуйска страна се включили почти всички балкански държави.

Междувременно Шарл д’Анжу продължавал да овладява бившите територии на Хохенщауфените. Тази династия била успяла, възползвайки се от анархията на Балканския полуостров през първата половина на 13. век, да сложи ръка върху важните пристанищни градове по албанското крайбрежие Вльора (Валона) и Канина, както и върху земите по течението на река Осуми до крепостта Берат. Между 1266 и 1271 г. тези земи паднали под властта на Шарл д’Анжу. Веднага след това той възложил на преминалия на негова страна италиански благородник Гарние Алеман, бивш управител на остров Корфу, да продължи със завладяването на крайбрежните крепости в Северен Епир и в Южна Албания. Към 1272 г. в резултат на успешните действия на Гарние Алеман под властта на Шарл д’Анжу се оказали значителни области от южното и централното албанско крайбрежие. Това му дало основание през същата година да прибави към титлата си “крал на Неапол и Сицилия” още крал на “кралство Албания” (Regnum Albaniae). Териториалното ядро на това “кралство” се намирало в триъгълника Драч (Дуръси) – Берат - Валона.

За управител на албанските си владения кралят назначил италианеца Газоне Кинардо, който получил титлата “генерал-капитан на кралство Албания”. За представителите на тази фамилия албанските земи били добре познати, тъй като нейни представители и преди това управлявали албанските територии на Хохенщауфените. Властта на “генерал-капитана” се осъществявала с помощта на отряди от арабски наемници, командвани от военен предводител с титлата “маршал на кралство Албания”. За такъв бил определен друг италианец-Джилемо Бернарди.

Повечето от албанските велможи в “кралство Албания” признали новата власт. Те получили от новия си сюзерен добре познатата за тях византийска титла “севаст”. По този начин Шарл д’Анжу показал, че не само има претенции да владее територията на Византийската империя, но е усвоил елементи от късно византийската титулярна практика. В късна Византия длъжностната титла “севаст” била давана на началниците на отделни етнически групи, установили се на имперска територия. В текстовете на издадените по този повод анжуйски грамоти за пръв път срещаме имената на албански велможи, чиито фамилии за в бъдеще щели да играят основна роля в историята на албанските земи. Така например става ясно, че родовите владения на известната по-късно фамилия Гропа се намирали по западните брегове на Охридското езеро.

Първият представител на фамилията - севаст Павел Гропа - се споменавал в анжуйска грамота от 1273 г. В подобни грамоти се срещали имената и на представители на фамилията Музаки, чиито владения били разположени в равнината Мюзекея. През 70-те години на 13. век анжуйски грамоти и титлата “севаст” получили и представители на фамилиите Арианити и Йонима с владения в Централна Албания. По-късно на историческата сцена щели да се появят и представители на фамилиите Кастриоти, Топия, Матаранго, Дукагини, Куртик, Спата, Буя, Заневиси и др.

Италианските управители на “кралство Албания” добре познавали нравите на албанските си поданици, поради което взели допълнителни мерки за осигуряване на верността на видните албански родове. В общество със силни родови традиции най-сигурният начин за това не било даването на клетва или на титли, а вземането на заложници. Така всяка албанска фамилия, която признала анжуйската власт, трябвало да даде заложници като гаранция за своята лоялност.

Анжуйската власт в албанските земи продължила не повече от 10-11 години. След прочутото антианжуйско въстание в Палермо от 1282 г., известно като “Сицилианска вечерня”, анжуйците загубили балканските си владения. По времето, когато византийците възстановявали своята власт в албанските земи станало ясно, че южните православни албанци, които диалектно принадлежали към групата на “тоските”, предпочитали властта на империята. Противно на тях северните албанци-католици, принадлежащи към диалектната група на “гегите”, показвали предпочитания към католическите владетели на Апенинския полуостров. По този начин вътрешните разделителни граници в албанското пространство за пръв път изкарали наяве една особеност на албанското развитие: силен регионализъм, основан на диалектни, религиозни и родови различия.

И византийската власт в албанските земи не продължила дълго. От началото на 14. век те станали обект на експанзията на Неманичка Сърбия. Албанските земи били завладявани на етапи в посока от север на юг и в средата на века попаднали изцяло в обширното царство на Стефан Душан. След неговото разпадане политическата власт в албанските земи била поделена между вече набралите мощ и самочувствие представители на албанската родова аристокрация.

Впрочем от края на 13. та чак до първата половина на 15. век албанските земи изживявали истински демографски бум. Населението нараствало с бързи темпове и бедните на обработваема площ планински области не били в състояние да му осигурят достатъчно средства за съществуване. Появила се “екзистенциална криза”, изходът от която бил единствено масовата миграция. В този случай трябва да се констатира, че и албанските земи следвали в своето демографско развитие онова, което станало на целия Европейски континент. Разликата се състояла в това, че при бурния ръст на населението на Европа през 11.-14. век се извършвала усилена “вътрешна колонизация”, разчиствали се гори, усвоявали се склоновете на планините и др. Албанското население нямало възможност да отговори на предизвикателството по този начин, тъй като жизненото му пространство било ограничено. Поради това броят на населението в резултат на естествения прираст към края на 13. век надхвърлял някаква специфична за всяка планинска област “критична граница”. В подобни случаи обществата изживявали класическа “малтусианска криза”, която се предизвиквала от несъответствието между броя на населението и наличните средства за съществуване. Изходът от такава криза в планинските общества било разселването, предимно в съседните равнинни области.

Албанското разселване започнало в края на 13. век и първоначално било насочено към равнинните области на самата Албания. Включването на албанските земи в държавата на Стефан Душан, което премахнало държавните граници в Югозападните Балкани и първата вълна на пандемията “Черната смърт”, която обезлюдила обширни пространства в Епир, Тесалия и Пелопонес, ускорили придвижването на албанските групи на юг. Властелите в земите на юг имали нужда от свежа работна ръка, а появилите се след средата на 14. век областни господари - от войници. Затова те с охота приемали и настанявали появилите се на юг албански преселници. В резултат на това в Южен Епир, където броят на албанското население бил значителен, през 50-те години на 14. век възникнало самостоятелно албанско княжество, управлявано от фамилията Льоша. По-късно там се появили албански родове, управлявани от фамилиите Спата и Заневиси. Албанските владетели на Южен Епир дълго време безуспешно се опитвали да превземат основния град на областта Янина. Албанската колонизация била свързана с грабежи над местното гръцко население, поради което в гръкоезичните извори от това време се появили първите негативни характеристики за албанския етнос.

Насищането на Северна Гърция с албански колонисти създало условия за насочването на албанската колонизационна вълна още на юг. През 1382 г. например голяма група албанци били настанени на територията на Атинското херцогство, за да бъдат използвани като наемници. Срещу това те получили значителни данъчни облекчения. Настаняването на албански групи в Атика продължило и след това, като особено настоятелен в опитите си да привлича албански колонисти бил атинският владетел Нерио Ачайуоли. Албанските наемници се славели с отличните си войнски качества. Като смели войници се изявявали и други представители на планинските общности в Европа, например населението на Шотландия или населението на високопланинска Швейцария. Поради тази причина много владетели в Континентална и Островна Гърция полагали усилия да привличат албански заселници на своя територия. Така постъпили например венецианските управители на остров Евбея. Албанските преселници там също получили редица привилегии срещу задължението да бранят бреговете на острова от чужди нападения.

Към края на 14. век първите албански преселнически вълни достигнали територията на Пелопонес. Според съвременните извори морейският деспот Теодор I Палеолог (1380-1407 г.), който се намирал под османски натиск, настанил в края на века 10 000 албански семейства на своя територия. От гледна точка на площта на областта броят им е бил значителен и би трябвало да доведе до значителни промени в етническия облик на пелопонеското население. Албанските наемници на деспот Теодор I Палеолог го превърнали в сериозен съперник за съседните владения на франки и венецианци. Поради тази причина управителите на градовете Корон и Модон се погрижили и те да настанят албански семейства в най-южните територии на полуострова.

В началото на 15. век албанската колонизация се насочила към Йонийските острови и дори към някои от островите в Егейско море. По време на османското нашествие и особено след завладяването на албанските земи от Османската империя, хиляди албанци емигрирали на Апенинския полуостров. По-късно те получили названието “арбреши”.

Албанската колонизация в гръцките земи през 14.-15. век била втората от този вид, която тези територии изживели в епохата на Средновековието. Разликата между славянската и албанската колонизация се състояла в това, че в първия случай гръцкото население можело да разчита на подкрепа от страна на Византия, а във втория случай трябвало да разчита само на себе си. След славянското настаняване през 6.-7. век тъкмо византийската държава и църква изнесли основната тежест по християнизацията и асимилацията на новите жители на Гърция. През 14.-15. век Византия повече не съществувала като силна империя, а скоро щяла и съвсем да изчезне от политическата карта на Балканския полуостров. Неговите нови господари - османските турци - никак не се интересували от етническия състав на подвластната им рая. Затова албанските общности, намерили новата си родина в Епир, Тесалия, Атика, Беотия или Пелопонес, се запазили дълго и тяхната асимилация продължила векове наред.

Създаването на “албанска диаспора” попречило на процесите на консолидация на албанския етнос. Към множеството разделителни граници в него се прибавило и разпокъсването му в териториално отношение. Като правило албанските колонисти в Гърция се движели и заселвали по родове и племена, ръководени от представители на албанската родова аристокрация. Заселването им в чужда среда засилвало в тях чувството за изолация и поощрявало усилването на вътрешната сплотеност. При липсата на постоянни и сигурни комуникации такива групи трудно осъзнавали себе си като част от албанската общност. Освен това и в същинските албански земи от средата на 14. век насетне възникнали и укрепнали териториални княжества, управлявани също от представители на най-видните албански фамилии. Тези процеси предхождали както формирането на албанската народност, така и възникването на единна албанска средновековна държава. Излишно е да се обяснява подробно защо разселването и очерталата се политическа разпокъсаност препятствали интеграционните явления в албанското пространство.

През периода 14.-15. век изворите не са засвидетелствали масово проникване на албанския елемент в Косово и в Западна Македония. Албанската миграционна вълна в тези земи била по-късно явление. Тя имала връзка с масовото изселване на сърбите от Косово по време и след голямата турско-християнска война от 1683-1699 г., завършила с мирния договор от Сремски Карловци (т.нар. “Карловацки мир”). Така или иначе настаняването на албански групи в Косово е вторият случай в историята на Балканския полуостров, когато албанското преселване променя етническия облик на цели области.

 K5

 

“Русаг босански”, “црква босанска”

 

В своето държавно-политическо, обществено и религиозно развитие средновековна Босна представлявала до голяма степен уникален феномен. Развилите се на босненска територия специфични обществени форми много често нямали дори и далечни паралели на Балканския полуостров и извън него. Една от основните причини за това несъмнено било съчетаването на планинския характер на босненската територия с граничното й разположение. През босненските земи преминавала конфесионалната граница между западното и източното християнство. Тук историко-типологичната граница на “Византийската общност” достигала своя предел. Планинският характер на територията изолирал босненската държава и общество от околния свят и засилвал ролята на местната традиция. Граничният й характер, от друга страна, я правел обект на различни влияния, нито едно от които обаче не можело да придобие решаващо предимство. Съчетанието между изолираност и слаби външни влияния довело до възникването на причудливи държавни, обществени и религиозни норми на живот в босненската средновековна държава и общество.

Като самостоятелна държава Босна сравнително късно излязла на историческата сцена. Също така бавно тя се утвърдила като държавно- политически субект в Югоизточна Европа. Дълго време босненските банове и босненската властела трябвало да лавират между унгарското и византийското влияние. След това в продължение на десетилетия им се наложило да отбиват както унгарски кръстоносни походи, така и агресивността на съседните хърватски велможи. Едва през първата половина на 14. век босненската държава се стабилизирала и изградила своя специфична структура. Този процес в общи линии завършил при управлението на бан Степан Котроманич (ок. 1314-1353 г.).

Единственият елемент, който сближавал босненската държавност с другите балкански средновековни държави, бил нейният патримониален характер. Държавната територия се схващала като един вид бащина на бана и на неговото семейство. Части от тази бащина те можели да даряват на босненските властели. Банът и членовете на неговия род се разпореждали и със сребърните рудници, които започнали да никнат на босненска територия след средата на 14. век. За разлика от другите балкански владетели обаче босненският бан по принцип се избирал от босненските властели, а не предавал властта си по права роднинска линия. Елементите на династичност в централната власт се изчерпвали с ограничаването на избора на бана само в състава на една фамилия. В продължение на повече от век и половина - от края на 13. до 60-те години на 15. век - босненските владетели се излъчвали изключително из средите на династията Котроманичи. Властта им била ограничена от редица обстоятелства, едно от които било например липсата на разклонен чиновнически апарат и строго установена държавна йерархия.

След коронацията на бан Твъртко I през 1377 г. за крал на Сърбия и Босна на босненска почва със сръбско посредничество проникнали някои византийски дворцови титли. Така например традиционната титла “дяк”, която носел завеждащият владетелската канцелария, била изместена от титлата “логотет”. Завеждащият владетелските финанси, който до 1377 г. бил наричан “казнац”, след това приел титлата “протовестиар”. Дълго време наследствени протовестиари на босненските владетели били представителите на видната търговска фамилия от град Котор Бучич. Въпреки тези плахи опити на “Византийската общност” да повлияе върху структурата на босненската държава, тя си останала специфична, странна и повече ориентирана, макар и външно, към унгарския държавен модел.

Поради липса на престолен град основен символ на държавното единство на средновековна Босна станала владетелската корона. След кралската коронация на Твъртко I названието на владетелската корона било “двуструки венац”. “Двойната корона” символизирала единството на Босна и Сърбия - единство, което през Средновековието никога не придобило практическа стойност в живота и на двете държави. Официалното название на босненската държава било “Русаг босански”. Елементът “русаг” не е нищо друго, освен преиначената унгарска дума “орсаг” (държава). Следователно изразът “русаг босански” означавал просто “босненска държава”.

Несъмнено най-силната и влиятелна обществена прослойка в средновековна Босна били властелите. Във владетелските грамоти и въобще в документи от босненски произход те били наричани “добри бошняни” или “племенити люди”. Икономическата основа на влиянието на тези хора били притежаваните от тях в пълна собственост поземлени владения - бащини. В същия тип средновековни документи властелите бащини били назовавани “племенщини” или “племенити бащини”. По принцип тези владения не били обширни, но били напълно защитени от вмешателството на владетеля. Босна била може би единствената средновековна държава на Балканите и в Европа през Средновековието, в която не се появили и развили условни форми на собственост (феоди или пронии). Поради тази причина централната власт нямала никакви икономически и правни механизми да контролира “добрите бошняни”. Здраво укрепени в своите непристъпни планински крепости, те се чувствали в значителна степен независими от централната власт. Като компенсаторен механизъм срещу възможността от анархия в средите на босненските властели се зародил и развил нещо като “рицарски етос”. Неписано правило в “кодекса на поведение” на всеки отделен властел било задължението да служи на владетеля колкото се може по-добре. В грамотите това задължение било формулирано с израза “вярна служба”. Както и навсякъде през Средновековието, “вярната служба” означавала предимно военна служба. Много от властелите командвали военни отряди или управлявали отдени области на държавата, наричани обикновено “жупи”. Цялата съвкупност от задължения на властела към владетеля се изразявала с формулата “вера господска”. Външен израз на далечното подобие на босненските властели със западноевропейските рицари били техните непристъпни замъци, гербовете им, властелските инсигнии. Босненските властели носели обковани и инкрустирани със сребро колани - символи на привилегированото им положение в обществото. В същото време владетелят имал малко възможности да санкционира провинил се властел, дори и в случаи на очевидна измяна от негова страна. Процедурата по осъществяването на наказанието била толкова сложна и обвързана с условности, че на практика била неизпълнима. Освен това властелите притежавали свой съсловен орган, т.нар. “властелски събор”. В изворите от босненски произход този колективен съсловен орган бил назоваван “цяла Босна”, което всъщност показва огромните му правомощия при воденето на държавните дела. Основна функция на събора била да избира владетел от средите на династията Котроманичи. Това принуждавало кандидатите за престола да се съобразяват с волята на членове на събора и твърде често да търпят тяхното необуздано поведение. По правило всеки нов босненски владетел прекарвал първите години от своето управление в установяване на лични връзки на господство и подчинение с отделните босненски властели. Личните отношения и неписаните правила за вярност били единствените фактори, които поддържали вътрешното сцепление на босненската държава.

Тази система на държавно устройство постоянно подкопавала босненското единство. Към края на 14. век разпадането на “русаг босански” на отделни области вече било напълно институционализирано. Кралят управлявал само централните босненски области с градовете Връхбосна (Сараево), Олово, Високо, Вишеград и Добрун. Те дълго време, включително и в османския период, били известни с названието “кралска земя”. В останалите области, по правило по-обширни от кралската земя, се разпореждали представителите на могъщите босненски фамилии Раденовичи, Храничи, Павловичи, Косачи. Това, че някои от тях не успели да създадат в тези области свои собствени държави, било заслуга не на кралете, а на ожесточената борба между отделните фамилии за надмощие. В хода на тази борба някои властелски фамилии били избити и слезли от обществената сцена. В края на краищата през 40-80-те години на 15. век освен “кралската земя” в Южна и Югозападна Босна укрепнала държавата на фамилията Косача. Тя станала известна с названието “Херцеговина” (земята на херцога). Такава била титлата, която най-видният представител на фамилията Стефан Вукчич Косача си прикачил през 40-те години на 15. век.

Но средновековна Босна била широко известна в тогавашния свят не със странностите на своята държавна и обществена структура, а със своята особена църква: т.нар. “црква босанска” или ecclesia bosnensis. По всеобщо убеждение босненската средновековна църква била еретическа, а по-голямата част от населението следвало “еретическите заблуди”. В самия факт на разпространението на ереси на босненска територия нямало нищо странно. От църковните догми се отклонявали много средновековни хора в почти всички европейски средновековни държави. Босненският случай бил по-особен, защото в тази държава ереста била разпространена не само сред селяните, но още сред властелите и дори във владетелския двор. Това карало Папството постоянно да се стреми да изкорени “босненската ерес”, в чието разпространение и проникване във висшите обществени слоеве апостолическите предстоятели виждали лош и опасен прецедент. В Босна били изпращани папски легати, в борбата с ереста бил включен францисканският орден, срещу еретическа Босна били организирани унгарски кръстоносни походи и накрая - спрямо босненските еретици били прилагани методите на Инквизицията. Въпреки всичко босненската ерес не била изкоренена до самия край на независимата босненска средновековна държава.

При наличието на такъв подчертан интерес към “босненската ерес” и на сравнително многобройни извори за нея би трябвало проблемът за характера й отдавна да е решен. Уви, оказва се, че макар и сравнително многобройни, средновековните извори по-скоро объркват изследователите, отколкото да ги насочват по правилен път. В последно време въпросът за характера на босненската ерес и на босненската църква придоби особена актуалност поради опитите да се изтъкват спецификите на босненската идентичност. Религиозният живот в средновековна Босна за някои съвременни босненски историци се превърна в идеално средство за “разграничаване” от околните православни и католически народи и държави. Това разграничаване добре обслужва възникването на самостоятелна босненска държава и процеса на създаване на босненска нация. Босненската църква и нейните странности, схващани като “национална специфика”, предлагат добър материал за изграждане на национални характеристики още в отдалечената средновековна епоха.

За повечето от по-старите автори, които са използвали предимно извори от архивите на Ватикана, босненската ерес не е била нищо друго, освен вариант на добре известното българско богомилство. Самата “босненска църква” се е схващала като разновидност на богомилската организация и на богомилската йерархия. Действително начело на босненската църква стоял “дед”, когото мнозина сближават с богомилския “дедъц”. В състава на босненската църква имало още “гости”, “старци” и “стройници”. Обикновените нейни членове били наричани и сами наричали себе си “кръстяни”. Върхушката от босненските еретици обикновено живеела в специални къщи или манастири, наричани “хижи”. В повечето от западните извори за босненската църква тя е определяна като дуалистична и е била наричана “манихейска” или “патаренска”. Най-подробното описание на босненския “дуализъм” срещаме в сведенията, описващи инквизиторското разследване на испанския кардинал Торквемада срещу трима видни босненски еретици през 1461 г.

Една втора и значителна по обем група извори от босненски и дубровнишки произход показват друго лице на босненската църква и на босненските “кръстяни”. В тях няма и намек за дуалистични вярвания. Напротив, повечето босненски и дубровнишки извори показват, че в босненската църква са били спазвани основните християнски постулати. Така например в много от грамотите на босненските средновековни владетели като гаранти или свидетели са отбелязани представители на босненската църква. Те се заклевали пред кръста, Светата Троица и различни светци, а техните подписи били полагани под документи, обилно изпъстрени с християнски символи и знаци. Босненският дед Мирослав дори бил свидетел в грамота, издадена от православния сръбски крал Милутин през 1305-1307 г. ! Запазени са и няколко евангелия на босненската църква, в които всичко е съобразено със строгите християнски канони. Тези евангелия следвали стриктно православната традиция. Те именно дават основание на някои изследователи да твърдят, че босненската църква всъщност е била православна, а не еретическа. Други пък, позовавайки се пак на извори от босненски и дубровнишки произход, намират основания да твърдят, че босненската църква всъщност е била католическа. С други думи, тя е била такава, каквато е повелявало обстоятелството, че по-голямата част от босненската територия официално е спадала към Папския диоцез.

Интересно е, че за разлика от своите богомилски съвременници по-издигнатите представители на босненската църква са притежавали значителни имущества. Дори и в прочутите босненски еретически надгробни паметници, т.нар. “стечи”, учените не откриват нищо, което пряко да се свърже с еретически, а още по-малко - с дуалистични вярвания.

Немалка част от изворите за същността на босненската църква и на нейните последователи показват, че отклоненията в догмите и ритуалите се дължали на непознаване на християнското учение в дълбочина. Мнозина изследователи са склонни да приемат, че онова, което папските легати непременно искали да представят като ерес, било чисто и просто проява на немарливост в изповядването на християнството. Невежеството по отношение на основни християнски догми било характерно не само за обикновените кръстяни, но и за издигнатите представители на босненската църква. Така например в 1372-1373 г. в Босна имало духовници, които не знаели за съществуването на схизма между Рим и Константинопол! По същия начин вероятно много от представителите на тази църква били “проспали” и други важни събития и процеси в християнския свят. Макар и подчинен първо на архиепископа на Дубровник, а после - на архиепископа в Дяково, босненският църковен диоцез не познавал разгърната църковна йерархия. Всъщност тук нямало църковна институция, която да следи за чистотата на вярата и да свежда до знанието на клира и на населението новостите в живота на християнския свят. Поради това местните християнски практики придобивали с течение на времето толкова странни форми, че на околните те изглеждали като ерес.

Често при непосредствен контакт с босненските кръстяни папските легати и други учени духовници плащали дан на своя стремеж към систематизация на явленията. Щом нещо не се вписвало в представите за истински канонично християнство, то трябвало да бъде класифицирано в състава на някоя от добре познатите ереси. И тъй като най-разпространените ереси били дуалистични, най-близо до ума било и на босненската ерес да се вменят дуалистични характеристики. Всъщност нито един босненски средновековен еретик, с изключение на тримата нещастници, които през 1461 г. били подложени на инквизиторски разпит, никога не е признавал, че изповядва дуалистични схващания за света. Впрочем съществуват и автори, които разумно предупреждават да не се отива от едната крайност в другата. Според тях принципно не е изключено в средновековна Босна да е имало и еретици-дуалисти, с които представителите на босненската църква да са общували. Това би обяснило обвиненията в дуализъм, но в никакъв случай не отразявало същностния облик на босненския религиозен феномен.

В такъв случай логично възниква въпросът: Щом босненската църква не е била дуалистична, каква тогава е била тя?

И тук мненията не съвпадат. Доста съвременни изследователи я смятат за особен вид монашеска народна църква, чието средоточие са били “хижите”. Тези “хижи” според беглите описания на съвременниците са представлявали особен вид манастири, в които животът се е отличавал значително от живота в манастирските обители на запад и на изток. Но и тук в изказаните мнения има значителни нюанси. Според едни корените на босненската църква трябва да се търсят в източно-православното отшелничество. Според други босненската църква възникнала на основата на босненската католическа епископия, съществувала до 30-те години на 13. век. В следващите десетилетия католическата йерархия се оттеглила от страната и в нея се възцарило християнство, което било далеч от общоприетите правила и догми. Близко е до ума, че първата теза се поддържа от автори с православна ориентация, а втората - от автори католици.

Каквито и да са нюансите в отделните авторови мнения, всички са единодушни в едно: странностите на босненското християнство се дължали на изолираността на страната от останалия християнски свят. В условията на изолация християнските църкви не можели да изградят в Босна свои трайни структури и босненските вярващи останали в плен на “народното християнство”.

Несъмнено спецификите на босненската църква могат да се тълкуват като проява на уникална босненска култура и като елемент на разграничаване от съседните хървати католици и православни сърби. За съжаление на онези, които обичат да инструментализират историческите знания, босненската средновековна църква не е имала потенциал да осъществи желаната от тях операция по изграждане на босненската средновековна идентичност. На първо място, още никой не е доказал убедително, че последователите на босненската църква през Средновековието са били мнозинството от босненското население. На второ място, тази църква е била по-скоро фактор на разединение и проблеми, отколкото на вътрешно сцепление в босненската държава.

Мнозина учени твърдят, че съвременните босненски мюсюлмани са потомци на някогашните еретици, които, притискани от католици и от православни, с по-голяма охота приели исляма. Тази теза всъщност обслужва “ислямската перспектива” в босненското развитие. Откриването на генетична връзка между средновековните босненски еретици и босненските мюсюлмани от по-късните периоди автоматично превръща босненската мюсюлманска общност в носител и пазител на босненската традиция. За съжаление на любителите на тази концепция автентичният исторически материал отново ги опровергава по категоричен начин. Първите османски описи на босненските земи показват, че т.нар. “кръстяни” са представлявали незначителен процент от цялото босненско население. Охотното приемане на исляма от тяхна страна, което впрочем също не е доказано, не може да обясни възникването на значителен мюсюлмански масив в сърцето на босненската територия.

Съвременното състояние на босненското общество и преплитането на различни интереси в Босна не обещават скорошно изчерпване на темата за босненската църква. За едни тя ще продължава да бъде проява на собствена идентичност, за други - феномен, който по-скоро сближава Босна с католическия и православния свят.

 

X

Right Click

No right click