Балкански хоризонти. История, общества, личности - Завоеватели и завоювани

Посещения: 1420

Индекс на статията

 

Завоеватели и завоювани

 

В периода на зрялото Средновековие Балканският полуостров впечатлявал с множеството разнообразни конфликти, в които постоянно били вплетени старите или постоянно възникващите тук нови държави. Въпреки това на полуострова съществували зони на геополитическа стабилност. Така например Византия векове наред защитавала своите балкански съседи от малоазийския ислямски свят. България играела същата роля по отношение на прииждащите откъм Централна Азия номади, поели по пътя към северните черноморски степи. Обикновено залисани в конфликтите помежду си, управляващите в тези зони на геополитическа стабилност не осъзнавали, че унищожаването на всяко едно от тези звена крие потенциална опасност за целия регион. Така станало например, когато Византия унищожила българската държава в началото на 11. век. Тогава цялата северна част на Балканския полуостров изпитала опустошителните нашествия на народите от т.нар. “Второ велико преселение”.

През 14. век най-слабото звено на неосъзнатата, но реално действаща балканска “колективна отбрана” се оказала Византия. Кризата в империята, задълбочавана от продължаващите конфликти със сърби и българи, позволила в Северозападна Мала Азия да се роди една нова държава-завоевател. Тя, държавата на османските турци, в средата на 14. век ще се закрепи на балканска земя и ще осъществи на нея експанзия, която по своите мащаби и последици може да се сравнява само със славянските нашествия през 7. век.

Ранната история на османската държава е забулена в легенди и догадки. Това е така не само поради традиционната липса на сигурни съвременни извори, но и поради по-късните опити на османските историографи да превърнат всичко османско в елемент от династическата и имперската митология на Османската империя. Така дори и в ранните години от съществуването на държавата на емира Осман в Мала Азия в края на 13. и началото на 14. век официалната османска историография търсела кълновете на бъдещото имперско величие. Нещата всъщност изглеждали доста по-прости. Османската държава, която се появила на картата на Мала Азия вероятно в самия край на 13. век, в началото не била нищо друго, освен “средностатистическо мюсюлманско княжество” в Мала Азия. Все пак тя притежавала няколко съществени преимущества над останалите малоазийски мюсюлмански бейлици. Първо, тя имала обширна обща граница с християнския свят, олицетворяван от Византия. Това в бъдеще щяло да й позволява да представя своята експанзия като “свещена война” срещу християните и да печели престиж и подкрепа в ислямския свят. Второ, поради разположението на своята територия османската държава можела да се разширява само към района на Дарданелите, а от там - на Балканския полуостров. Трето, в нейните земи завършвали участъците от пътищата, които прекосявали малоазийския полуостров и водели от неговите дълбини към Балканите, респективно към Европа. Това било причина за струпване на значителни маси тюркско-мюсюлмански пришълци на нейна територия. Създаденото по този начин демографско напрежение можело да бъде регулирано само чрез експанзия. В случая това означавало овладяване на двата бряга на Дарданелите и насочване на прииждащите маси към Балканския полуостров. Четвърто, в средата на 14. век това се оказало възможно, защото от старата Византия, която била свикнала да се бори на живот и смърт с малоазийския ислямски свят, нямало и следа. Някогашната империя агонизирала и за пръв път не била в състояние да защитава успешно района, който винаги е бил най-лесната връзка между Азия и Европа. Що се отнася до стимулите за османското завоевание, в тях нямало нищо неизвестно до този момент. Ранната османска държава била творение на тюрки-номади и нейният номадски характер определял завоевателния устрем на нейните владетели и на нейните войски. По-късно този иманентно присъщ на номадите завоевателен инстинкт бил инкорпориран в учението на развития ислям за “джихада”: “свещената война” на мюсюлманите срещу неверниците. И тук нищо ново. По същия начин ислямът канализирал и оправдавал завоеванията на арабите-бедуини в ранните арабски халифати. Както е видно, преимуществата на ранната османска държава пред другите подобни бейлици в Мала Азия нямали нищо общо нито с “по-благородния” произход на османските турци, нито с гениалността на първите османски емири. Османската държава имала историческия шанс да се появи в точното време на точното място.

През първите четири десетилетия на 14. век османският бейлик заедно с другите подобни мюсюлмански държави в Мала Азия унищожили византийската администрация на полуострова. Започнала последната фаза от упадъка на малоазийския елинизъм. Под византийска власт останали незначителни владения, чиято съдба била предварително решена. Османският емир Осман (ок. 1299-1326 г.) и неговият наследник Орхан (1326-1359 г.) разширили държавата си от нейното първоначално ядро в областта Сьогют и около течението на река Сангария до Бурса, Никея и до бреговете на Галиполския полуостров. Това разширение било вече факт към времето, когато във Византия избухнала гражданската война от 1341-1347 г.

През първите три-четири години от нея нито един от враждуващите лагери не смеел да привлича като наемници турци от османския бейлик. Те осъзнавали, че това криело голяма опасност, тъй като между владенията на емира Орхан и византийска Тракия се простирала само тясна ивица море, която лесно можела да бъде преодоляна дори без наличието на флот. Враждуващите групировки предпочитали да рекрутират наемници от по-далечните бейлици. Така например групата на императрицата Ана Савойска разчитала на помощта на саруханските турци, а Йоан Кантакузин - на айдънските турци. Саруханските и айдънските наемни отряди били първите, стъпили на балканска земя. Те опустошавали не само византийска Тракия, но и навлезли дълбоко в българска и в сръбска територия. Ясно било прочее, че нито саруханският, нито айдънският бейлик, разположени далеч от района на Проливите, можели да осъществят трайни завоевания на Балканския полуостров. Те се намирали твърде далеч от неговите граници.

Нещата се променили рязко след 1344 г. Тогава флотът на айдънския бейлик претърпял тежко поражение от венецианците при остров Хиос. Скоро тази мюсюлманска държава излязла от играта и това изправило Йоан Кантакузин пред разгром. Тогава, без да си дава сметка за последиците, той се обърнал за помощ към османските турци. Те веднага се отзовали с големи наемни отряди и бързо решили изхода на гражданската война в негова полза. Османските съюзници на Кантакузин се разпореждали самоволно в Тракия и още през 40-те години на 14. век осъществили първите големи нападения в българските предели.

Тъкмо тогава някои от балканските владетели започнали да кроят планове за премахване на османската опасност. Първата инициатива дошла от Йоан Кантакузин в качеството му вече на византийски император. През 1350-1351 г. той се обърнал към българския и към сръбския владетел с предложение те да помогнат с пари за изграждане на византийски флот. Този флот трябвало да патрулира в Проливите и да не позволява османски отряди да се прехвърлят на балканска земя. Този план се провалил поради решителното противодействие на сръбския цар Стефан Душан. По-дълбоката причина за липсата на християнско единодействие обаче се криела в атмосферата на подозрителност, установявана между Византия, България и Сърбия в продължение на векове.

През 1352 г. сърби и българи взели инициативата в свои ръце и решили да детронират от византийския престол Йоан Кантакузин. Той бил смятан за основния виновник за идването на османците на балканска земя. Българският и сръбският цар смятали, че ако на негово място се постави законният император Йоан V Палеолог, това ще укрепи общия антиосмански фронт. На обединените сили на тази коалиция Кантакузин противопоставил един голям наемен османски отряд, който нанесъл на християните унизително поражение край тракийската крепост Димотика.

Впоследствие нещата се развили много бързо. След победата си при Димотика османците отказали да напуснат балканските предели и се установили в галиполската крепост Цимпе. Йоан Кантакузин напразно се опитвал да ги убеди да се върнат в Мала Азия. Докато траели преговорите, силно земетресение през пролетта на 1354 г. разрушило повечето от крепостите в Тракия. Османците в Цимпе се възползвали от природното бедствие и сложили ръка на град Галиполи: основната крепост на едноименния полуостров. В резултат на тези на пръв поглед незначителни събития османските турци се сдобили с плацдарм за настъпление на балканска земя.

Първият период от османската експанзия, респективно от развитието на османската държава и като балканска сила, продължил от средата на 14. век до септември 1371 г. Той е крайно объркан като хронология и труден за дефиниране от гледна точка на историческата типология. Онова, което може да се каже с известна доза сигурност е, че османското настъпление било дело на комбинираните усилия на отряди от малоазийски туркмени-номади и т.нар. “газии”: ислямски “борци за вярата”. Често към отрядите на завоевателите се присъединявали декласирани християни, за които единствената перспектива била да натрупат плячка за сметка на своите едноверци. А и в средите на ранните османски военачалници се срещали често ислямизирани представители на християнски родове от Мала Азия и от Балканите. Стратегията на завоеванието била в общи линии следната: Първи в християнските области се втурвали отрядите на т.нар. “акънджии”. Те имали за задача не да завладеят дадената област, а да я ограбят и дестабилизират. След тях идвали отрядите на “газиите”, които трайно завладявали ограбената територия. Като правило в този ранен период от османската експанзия инициативата идвала не от страна на емира, който постоянно пребивавал в Мала Азия, а от страна на отделни османски военачалници. По принцип османците избягвали все още да обсаждат и щурмуват крепости. Те предпочитали да завземат градовете в Тракия, като опустошат околността, лишат гражданите от препитание или вода и ги принудят сами да се предадат. Поради тази специфика на воюване хронологията на превземането на тракийските градове от османските турци е крайно объркана. В общи линии ранните османски завоевания на Балканския полуостров съвпадат с онова, което знаем за поведението на номадски групи, търсещи място под слънцето.

Първоначално османците настъпвали, следвайки конфигурацията на терена. До края на 50-те години на 14. век те овладявали Галиполския полуостров и най-накрая преодолели защитната стена, която го отделяла от равнините в Тракия. След като излезли на стратегически простор, те се разделили основно на три “уджа”. “Удж” означавало буквално връх на стрела или копие, но във военен смисъл така се наричала основна посока на настъпление, командвана от отделен военачалник - “удж-бей”. Единият османски удж се насочил на запад по трасето на пътя Via Egnatia, другият на север и северозапад по трасето на Диагоналния път, а третият - към Черноморското крайбрежие. Начело на уджовете стояли полунезависими османски военачалници, измежду които известните Лала Шахин, Евренос бей, Хаджи Илбег, Тимурташ паша и др. В ранните османски действия на балканска земя нямало предварителен замисъл, а инстинктивно съобразяване с особеностите на балканския ландшафт.

В този ранен период от настъплението си в Тракия османците не срещали сериозна организирана съпротива. Противопоставяли им се отделни местни владетели, които османските историци наричали “текфури”. Причините за липса на по-мащабна съпротива били много и разнообразни. Християните в Тракия били намалели като численост, а оцелелите били деморализирани от продължителните граждански войни. Християнските военачалници не били свикнали на османския начин на воюване, който не предлагал даване на решителни сражения. А може би християнските владетели все още не били сигурни, че е започнало голямо завоевание. Те вероятно чакали османската държава да се разпадне от само себе си, подобно на много други такива номадски или полуномадски обединения. Уви, тъкмо съпротивата, която срещнали на балканска земя: постоянна, но неефективна, позволявала на тази държава бързо да укрепва и да развива все по-съвършени военни сили и методи на завоевание.

Със сигурност може да се каже, че османците завладели областта между Галиполския полуостров, Източните Родопи и Черно море от края на 50-те докъм края на 60-те години на 14. век. Най-големият техен успех било овладяването на Одрин през 1369 г. Като поставили под свой контрол този важен град, те отрязвали Константинопол от останалия християнски свят. Освен това те владеели един основен пътен възел, от който тръгвали основните пътни артерии на запад, северозапад и север. След падането на Одрин османците овладели и първите тракийски крепости, които били под властта на българския цар: Ямбол, Стара Загора и Пловдив.

В периода между 1366 г. и 70-те години на 14. век османската държава показала, че е в състояние да съществува и да се развива, разделена на малоазийска и на балканска част. През 1366 г. графът на Савоя Амедей VI организирал свой “частен” кръстоносен поход срещу османците и им отнел Галиполската крепост. После той върнал града на Византия. По този начин османските владения били разрязани на две. Управляващият по това време емир Мурад I (1359-1389 г.) нямал възможност да пребивава в балканските владения и практически ги оставил в ръцете на своите и без това полунезависими военачалници. Въпреки разделението тъкмо през този период османските “газии” на Балканския полуостров регистрирали един от най-значителните си успехи.

По стечение на редица обстоятелства основната съпротива срещу османското напредване в края на 60-те години се концентрирала в Сяр, в двора на деспот Йоан Утеша. Той и брат му крал Вълкашин били от малкото балкански владетели, които съзнавали, че времето работи в полза на османското нашествие. Те направили всичко възможно да създадат общобалканска коалиция. След като усилията им в тази насока пропаднали, те в края на краищата решили да прогонят нашествениците в Мала Азия със собствени сили. Защото те тъкмо към това се стремели - не да се защитават пасивно, а да настъпят към Одрин, да го отвоюват от пришълците, след което да ги изтласкат от балканска земя. За да бъдат действията им още по-убедителни за християнския свят, братята се опитали да придадат на своето начинание характер на православен “кръстоносен поход”. Преди да запаше меча си, деспот Углеша посетил Света гора, за да издейства благословия за войната срещу “безбожните агаряни” от авторитетните светогорски манастири.

Походът на крал Вълкашин и деспот Йоан Углеша срещу османците в Тракия, макар и внимателно организиран, завършил с пълна катастрофа. Рано сутринта на 26 септември 1371 г. войската им, която вече се намирала близо до Одрин, била изненадващо нападната от случайно минаващ в околността османски отряд. Християнското поражение било пълно. Край тракийската крепост Черномен намерили гибелта си повече от 18-те хиляди християнски войници, както и двамата братя Вълкашин и Углеша. Това била най-голямата победа, която османците били постигнали над балканския християнски свят от началото на тяхното пребиваване на балканска земя.

След септември 1371 г. османската експанзия навлязла във втория си етап, който продължил до прочутата битка на Косово поле през лятото на 1389 г. Като върховен заповедник и главнокомандващ на Балканския полуостров за пръв път се изявил османският емир, в случая Мурад I. Той се опитвал успешно да балансира между разнородните обществени сили в османската общност, които често имали противоречиви интереси. Номадите-туркмени живеели от непрекъснати походи, завоевания и плячка. От друга страна, укрепващата османска държавност изисквала въвеждането на някакви правила в отношенията с християнския свят. В края на краищата емирът Мурад I успял да съчетае тези интереси с изгодите, които му предоставяло състоянието на балканския християнски свят и да изгради доста стройна система за функциониране на своята млада държава като машина за завоевания.

Колкото и странно да изглежда, в основата на неговата “програма за управление” стояло не толкова усилието да се настъпва на широк фронт и да се завладяват все нови и нови християнски земи. Основният стремеж бил да се поставят съседните на османците християнски държави във васална зависимост. На тази задача били посветени повечето от действията на османския владетел до края на неговото управление.

Още от първите години на седмото десетилетие османците с методична упоритост налагали на своите християнски съседи васална зависимост. От тях те изисквали две неща: да плащат годишен васален данък, който ислямската традиция определяла като “харач” и да участват със свои отряди в османските военни кампании, но предимно, разбира се, в Мала Азия. За около едно десетилетие цялата полоса от християнски владения от Добруджа до Константинопол, от Видинското царство до Моравска Сърбия и Македония, та до Континентална Гърция и Албания била включена в тази привидно странна за една ислямска държава васално-сюзеренна система. Васали станали владетели с най-различен статут и традиции: от византийския император и българските царе в Търново и във Видин до незначителни владетели в албанските земи или в Епир. При липсата на алтернатива за прогонване на нашествениците на повечето балкански владетели им се струвало, че това е добър modus vivendi, докато съдбата отреди нещо по-добро.

Какво се получило на практика? През първата половина на 80-те години на 14. век османската държава наподобявала нещо като “планетарен модел”. Около нейното териториално ядро в Тракия и около нейната “балканска столица” Одрин гравитирали различни по големина и по военни и финансови възможности християнски владения. Християнските владетели с много усилия плащали годишния си харач, приходите от който всъщност били първото сигурно и постоянно перо в османския “бюджет”. Нека не забравяме, че в този период все още не била изградена прочутата в следващите десетилетия и векове османска данъчна система. За мнозина от длъжниците харачът представлявал непосилно бреме и те били принудени да въвеждат допълнителни данъци. Между тях и изнемощелите им поданици се появявало напрежение, и то тъкмо в период, когато държавите им имали нужда от обществено спокойствие. Пак пряко сили всяка година те събирали определения им по численост военен отряд и в състава на османската войска потегляли, за да налагат властта на емира Мурад I над неосманските бейлици в Мала Азия. Случайно или не, след като османските военачалници имали под свое командване християнски васални отряди, те започнали да построяват войските си в боен ред и да провеждат регулярни сражения. Пак посредством някои от своите християнски васали османците се запознали с военното чудо на 14. век - огнестрелното оръжие. То първо се разпространило в градовете на Далмация, после в Западните Балкани. В края на краищата примитивните все още оръдия не помогнали на християните да се защитят, а усилили военната мощ на завоевателите.

От военна гледна точка васалната система освобождавала османските военни сили от необходимостта да напредват на широк фронт. Те настъпвали само в няколко основни насоки, които пак съвпадали с основните балкански пътища. Така например османският удж, който съвпадал с Диагоналния път, в средата на 80-те години на 14. век превзел София и достигнал до сръбска територия. Другият, който сочел на запад и следвал трасето на Via Egnatia, по същото време превзел околностите на Солун и достигнал до албанското крайбрежие. Заедно с тези основни уджове действали и по-малки спомагателни сили, но така или иначе в пространствата между посоките на настъпление били разположени териториите на васалните княжества. Понякога системата се пропуквала поради непокорството на някои от християнските васали. Тогава срещу тях били организирани наказателни експедиции. През 80- те години на века османските военачалници започнали да изкарват на бойното поле войски от по 30 000 души: численост, която далеч надхвърляла военните възможности на отделните балкански страни, а и на една евентуална и практически неосъществима християнска коалиция. Там, където теренът бил труден, османските военачалници не предприемали настъпление. В такива случаи, както например в Родопите, се натъкваме на типични случаи на “консервативна експанзия”. Тя се развивала бавно, можела да продължи десетилетия и обикновено била придружавана от струпване на значителен брой ислямски колонисти от Мала Азия. В основата на изградената от османската държава система на васална зависимост спрямо християнските държави стоял изконният стремеж на номадските общества да прилепят към себе си територии с преобладаващо уседнало земеделско население. Така постъпвали повечето познати на историята номадски групи: авари, българи, татари и др. Чрез тази система се постигало балансиране на номадския стопански живот, създавала се сигурност в приходите на централната власт, усилвали се военните възможности.

Към края на управлението на емира Мурад I османската държава вече представлявала неоспорим военен хегемон на Балканския полуостров. Нейната власт или реалната опасност от нейното разширяване се усещали пряко или косвено във всичките му области. Османските войски вече настъпвали далеч на северозапад и застрашавали границите на Унгария. Венеция и Генуа също били принудени да съобразяват своята политика с новата балканска “велика сила”. В Мала Азия османският владетел водел перманентна война срещу другите мюсюлмански емирства и бил на път да ги заличи от картата на полуострова. В недрата на османското общество и държавност се появили кълновете на нови институции, предимно с военен характер, които щели да получават по-нататъшно развитие в следващите години. Подобно развитие давало малко шансове за оцеляване на балканския християнски свят. Очевидно той нямал за противник някакво оставащо на примитивно ниво номадско обединение, а държава, която успешно, макар и бавно, изживявала номадската си същност и давала заявки за имперско бъдеще.

Третият период от ранната османска история съвпадал с управлението на наследника на Мурад I - Баязид I, наричан още “Светкавицата” (Илдъръм) (1389-1402 г.). Тринайсетте години на това управление били изпълнени с невиждана дотогава динамика. Баязид I, който впрочем бил първият османски владетел, получил от тогавашния халиф в Кайро титлата “султан”, имал амбициозна и различна от бащината си програма за управление. Всичко, което било станало дотогава, му вдъхвало самочувствие, че османската държава е непобедима на бойното поле. Затова тя вече нямала нужда от васални територии и султан Баязид I енергично се заел да ги унищожава. Той не осъзнавал, че прави същата грешка, както много други завоеватели преди него: бързал да централизира държавата си, преди тя да е изживяла номадския период от своето съществуване. Впрочем някои от васалните територии очевидно станали излишни от стратегическа гледна точка, тъй като се озовали не в периферията, а в центъра на османските балкански владения. Други предизвиквали само проблеми с постоянните си опити да не изпълняват задълженията си и да търсят чужда, най-вече унгарска помощ. Баязидовата политика за премахване на васалните владетели достигнала своята кулминация през зимата на 1393-1394 г. Тогава султан Баязид I свикал всички свои васали на обща сбирка в град Сяр (някои изследователи духовито я наричат “среща на високо равнище”) с намерението да ги убие. Колкото и странно да изглежда, някои представители на османската военна аристокрация, възпитани в духа на Мурадовото отношение към васалите, отказали да изпълнят заповедта за масова екзекуция. Това те направили не от състрадание към християнските владетели, а от почит към номадската традиция, която не повелявала санкции, при положение че съответният владетел си изпълнявал задълженията.

Въпреки че този план на султан Баязид I за генерално премахване на васалната система не успял, неговите завоевателни действия давали малко шансове за оцеляване. Някои от османските васали решили, че е безполезно да се подчиняват и отхвърли своята зависимост. Спрямо тях били предприемани походи, понякога хаотични, но почти винаги резултатни. Константинополският император Мануил II Палеолог (1391 - 1425 г.), който бил нещо като “доайен” на отхвърлилите васалитета, бил блокиран в столицата си и принуден да търси подкрепа от западния европейски свят. Спрямо българския търновски цар Иван Шишман (1371-1395 г.) били предприети серия от походи поради опита му да търси унгарска помощ. През 1393 г. паднала българската столица Търново. Царят бил принуден да се премести зад яките стени на Никополската крепост.

Друга група васали решили, че при Баязидовото управление единственият шанс за оцеляване е пълното подчинение. Мнозина от тях били принуждавани да следват със свои военни отряди османската войска при всичките и неочаквани набези на север, юг и северозапад. Някои от тях намирали смъртта си по бойните поля за чужда на тях кауза и далеч от родните места. Трета група васали не намерили друг изход, освен да напуснат земите си и да търсят убежище в чужбина: в Дубровник, Венеция, Унгария или Влашко.

За завоевателната политика на султан Баязид I особено успешни били годините 1394-1396. Неговите отряди стигнали до земите на Атинското херцогство, до Зета и Северна Македония, до околностите на Константинопол и до унгарските граници по Дунав. През пролетта на 1395 г. османска войска за пръв път нахлула дълбоко в унгарска територия. Тя била отбита, но на връщане нападнала земите на Влашкото воеводство. И там тя претърпяла загуби, от които най-впечатляваща била гибелта на двамата известни османски васали Крали Марко и Константин Драгаш, владетели в Македония. След сблъсъците с власите османската войска се озовала на влашкия бряг срещу Никопол, а султан Баязид I поискал от българския цар да му предостави кораби за преминаване на реката. Въпреки че заповедта била изпълнена, султанът превзел Никопол и на 3 юни заповядал екзекуцията на цар Иван Шишман. И тъй за около два месеца и половина през пролетта и лятото на 1395 г. султан Баязид I предприел дълъг поход към Унгария, Влашко и България, без да спечели нито една бляскава победа. Въпреки това в хода на този поход той унищожил Търновското царство и завзел земите му. Под османска власт паднали и княжествата на загиналите във Влашко османски васали, разположени в Прилепско и в Източна и Североизточна Македония. За кратко време османската държава удвоила балканските си владения.

На следващата година османският владетел постигнал още една забележителна победа. Под стените на Никопол той разгромил кръстоносната войска на унгарския крал Жигмонд и така за дълго време охладил кръстоносния ентусиазъм на европейското рицарство. Като резултат от тази победа завоевателите унищожили Видинското българско царство. В последните години на 14. век султан Баязид I насочил войските си към Босна. Имало всички изгледи тя да сподели съдбата на двете Българии и само трудните планински условия попречили на една такава развръзка. През зимата на 1398 г. една многобройна османска войска измряла от студ в босненските планини. Този епизод временно осуетил завоевателните планове на султана в тази балканска страна.

В края на 14. и в началото на 15. век повечето християнски владетели на Балканите очаквали своята скорошна гибел. Всичко показвало, че султан Баязид I имал шансове да завърши управлението си като завоевател на целия Балкански полуостров. Настъпилата през лятото на 1402 г. развръзка обаче тласнала османското развитие в друга посока.

Тогава край град Анкара войските на османския султан били поголовно разбити от монголите на Тамерлан или Тимур: създателя на последната за Средновековието монголска империя. Султан Баязид I завършил живота си безславно като пленник на Тамерлан.

Колкото и странно да изглежда, този османски владетел не се радвал на очакваната почит от страна на османската историческа традиция, особено когато авторите произхождали от традиционно настроените кръгове на ранната османска аристокрация. Обвинявали го, че пиел вино и живеел в разкош, а не в шатра, както подобавало на истински “борец за вярата”. За какво всъщност ставало дума?

Султан Баязид Светкавицата бил първият османски владетел, който се опитал да превърне своята държава в империя от халифатски тип. В нея нямало да има място за автономни християнски области, нито за племенните опълчения. Всичко трябвало да се подчинява на нормите на ислямското свещено право - т.нар. “шериат”. Оказало се, че въпреки замайващите военни успехи структурата на османската държава била все още твърде примитивна и не можела така бързо да се преустрои на имперски релси. В основата си тя било едно все още полуномадско обединение, поради което огромните завоевания на Светкавицата я превръщали не в ислямска, а в “степна” империя. Такива “степни империи” историята на средновековния свят познавала в изобилие. При тях териториалното разрастване било толкова светкавично, че изпреварвало градежа на държавните институции. Те се разширявали главоломно благодарение на войнствения дух и подвижността на своите номадски конници, но се разпадали при първия военен неуспех или при първото обществено или политическо сътресение. През 1402 г. османската държава била на път да сподели тяхната съдба.

Проблемите, пред които се изправяла османската държава, представлявали “детски болести” на един укрепващ държавен организъм. Проблемите на противостоящите й балкански християнски държави били свързани с краха на традиционния византийско-балкански тип държавност и с мъчителното търсене на алтернатива. Алтернативата, разбира се, били възникването и укрепването на териториалните княжества. Както и в Европа, така и тук този тип държавност осигурявал премахването на политическия и стопанския монопол на столиците или владетелските резиденции и осигурявал бързо развитие на отделните региони във всяко едно отношение. След масовото възникване на княжествата би трябвало да последва процес на тяхното организиране в йерархическа система, чиято основна историческа мисия била да “дисциплинира” настъпилата държавно-политическа анархия. Това на Балканския полуостров не станало може би защото, когато подобна йерархическа стълбица била на път да се появи, на историческата сцена се появили османските завоеватели. Те започнали своята експанзия в период, когато политическият сепаратизъм настъпвал на бързи обороти, а за възникването на някаква политическа система за неговото овладяване все още било много рано. В случая се натъкваме на типичен пример за едновременно наличие на исторически шанс за едната и за липса на такъв шанс за другата страна.

Казано накратко, основната характеристика в развитието на балканските държави и общества след средата на 14. век, с неизбежните хронологически отклонения, била децентрализацията. Тя обхванала повечето балкански области, с изключение само на земите северно от река Дунав. “Разпадане на единството, единство в разпадането” - така един известен изследовател на късна Византия е определил същността на протичащите процеси. Традиционните държави - Византия, България, Сърбия, а по-късно и Босна, се разпаднали (“разпадане на единството”), а във възникналите на тяхно място княжества протичали процеси на локална централизация (“единство в разпадането”). Повече от появилите се княжества били сравнително малки, но добре уредени и сами по себе си централизирани държави. Те се развивали сравнително успешно в политическо и в стопанско отношение, но военният потенциал на всяко едно от тях бил съвършено недостатъчен, за да се справят с османските нашественици.

Основната форма, в която се проявява разпадането на централизираната държава във Византия, били апанажите. През по-голямата част от времето на съществуването си късна Византия всъщност се състояла от три или четири отделени едно от друго апанажни владения. Освен столицата Константинопол и нейния хинтерланд, където управлявал титулярният император, към империята спадали още части от полуостров Пелопонес (византийска Морея с център град Мистра), Солун и околностите му и части от Югоизточна Тракия с център обикновено в град Силимврия. Отделните апанажи били управлявани от синовете на императора в Константинопол. Всъщност някогашната империя се била превърнала във федерация от фамилни владения на династията Палеолози.

Всяко едно от тези късчета византийска държавност провеждало практически независима политика по отношение на османските завоеватели. За поведението на император Йоан V Палеолог било характерно неверието в собствените сили и в съюза с православните съседи българи и сърби. Той разчитал изцяло на западна помощ и възлагал основни надежди на Папството за организиране на кръстоносен поход срещу османските турци. Политиката на Йоан V Палеолог подценявала кризата, която изживявала католическата църква (това бил периодът на т.нар. „Авиньонски плен“) и надценявала готовността на редовите ромеи, и на византийската църква да отстъпят от православната традиция в името на западна помощ. Това създавало огромни проблеми на византийския император. Той ту правел прекомерни отстъпки пред папата и си навличал гнева на антиунионистите в Константинопол, ту предприемал унизителни пътувания до Италия, за да проси пари. Негов единствен твърд съюзник от западните държави била Венеция. След средата на четиринадесетия век Републиката на лагуните променила коренно своето отношение към Византия. В началото на османското нашествие венецианският сенат обсъждал планове за анексирането на остатъците от византийски територии, но много бързо променил тези свои намерения. Десетилетия след това венецианската политика в Ориента залагала на съществуването на Византия като някаква много слаба бариера срещу разрастването на османската мощ. На отделните островчета византийска земя Серенисимата гледала като на свои постоянни бази, от които нейните кораби можели все още да контролират търговския трафик в Проливите и в егейската акватория. Затова Венеция изпъкнала като основния кредитор и крепител на агонизираща Византия.

В края на краищата в началото на 70-те години на 14. век император Йоан V Палеолог бил принуден да се признае за османски васал, да плаща непосилен годишен харач от 30 000 перпери и да праща някои от синовете си за участие в османските походи. Неговият наследник Мануил II Палеолог (1391-1425 г.) бил настроен далеч по-войнствено от своя баща. След 1393-1394 г. той отхвърлил своя васалитет спрямо султана и активизирал връзките си със Запада. Императорът играел активна роля в организирането на антиосманския кръстоносен поход от 1396 г. Когато той завършил с провал, предприел дълго пътешествие из Западна Европа, по време на което почти успял да организира голяма европейска антиосманска коалиция. В края на 14. и началото на 15. век Константинопол се намирал в блокада и бил защитаван от френски гарнизон, изпратен край Босфора от крал Шарл VI по време на дългата пауза в Стогодишната война. След поражението на османците край Анкара византийската столица си отдъхнала, а император Мануил II Палеолог насочил усилията си към продължаване на османската междуособица и към укрепване на византийските отбранителни възможности.

Солунският византийски апанаж бил далеч по-уязвим от столицата. Неговите земи се намирали в обсега на един от основните османски уджове. Въпреки това в периода 1382-1387 г. тъкмо градът на Свети Димитър се превърнал в едно от основните ядра на антиосманска съпротива. Тогава солунският апанаж попаднал под властта на деспот Мануил Палеолог (бъдещия император), който се опитал да го превърне в център на една нова империя. За кратко време около солунския деспот се събрали много византийски аристократи, които били за решителни действия срещу нашествениците. Мануил Палеолог успял да привлече на своя страна владетеля на Тесалия Алексий Ангел Филантропин, владетеля на Янина деспот Тома Прелюбович, своя брат Теодор Палеолог, деспот на Морея и дори латинските владетели на Атина и Коринт. Постигнати били и няколко военни победи срещу по-малобройни османски отряди. Без никакви колебания деспот Мануил Палеолог сключил уния с Папството, но останал излъган в очакванията си за реална военна помощ от Запада.

За да се справят с “новата империя”, османците приложили изпитаната си тактика на опустошаване на околностите на Солун и завземане на околните градове. С тази задача бил натоварен известният османски пълководец Евренос бей, на когото в случай на успех били обещани всички земи по Родопското крайбрежие и в Солунско. В периода 1383-1386 г. в османски ръце паднали Сяр и основните градове в Южна Македония. През лятото на 1385 г. османските отряди достигнали албанското крайбрежие. Тук те заварили ожесточена борба за власт между албанския велможа Карло Топия и владетеля на част от Северна Албания и Зета Балша II. Карло Топия открито помагал на завоевателите и имал основната “заслуга” за тяхната поява в албанските земи. През септември 1385 г. османските войски разгромили отрядите на Балша II в равнините около днешна Тирана. С това те предизвикали нови размествания в политическото пространство и нови борби за власт сред местните албански властели. Някои, като представителите на рода Дукагини, владетели на областта около град Леши, се признали за османски васали. По същия начин постъпил наследникът на загиналия Балша II - Джурадж II Балшич. Други пък предпочели да се поставят под защитата на Венеция, която запазвала превъзходството си по море, но все по-трудно удържала османския натиск по суша.

В резултат на настъплението срещу “новата империя” в Солун през 80-те години на 14. век османските завоеватели сложили ръка на обширни територии от Сяр до Битоля и до крайбрежията на Албания и Зета. Тези техни успехи предизвикали деморализация сред жителите на Солун. Деспот Мануил Палеолог напразно ги убеждавал, че те били наследници на древните гръцки герои и трябвало да бъдат достойни за тяхната памет. Солунчани не били готови да носят бремето на отбраната, а мнозина от тях не виждали и особен смисъл от продължителна съпротива. С бойкота си спрямо действията на солунския деспот те го принудили да напусне града. Само три дни след това, през април 1387 г., гражданите-колаборационисти отворили вратите на града и го предали на Евренос бей. Така солунският апанаж престанал да съществува за период от около петнайсет години.

Морейският апанаж дълго време оставал настрана от вниманието на османските завоеватели. Морейските деспоти използвали затишието, за да усилят натиска срещу владетелите на Ахейското княжество. Те обаче устояли на натиска и упорито бранели малкото им останали крепости и земи. След 1387 г. османските завоеватели получили възможност да нахлуват дълбоко на юг, използвайки като база завзетите територии около Солун и в Южна Македония. Сравнително лесно завзели Тесалия, достигнали до Атика и Беотия и застанали на подстъпите към византийска Морея. Настъплението им към Епир било спряно от планината Пинд. Въпреки това, имайки пред себе си за пример трагичната съдба на Солун, янинският владетел деспот Тома Прелюбович и неговите традиционни албански противници от Южен Епир побързали да се признаят за османски васали.

Така постъпил и морейският деспот Теодор Палеолог. В случая той действал като самостоятелен владетел и дори не се консултирал за тези си действия със своя баща и сюзерен в Константинопол. Когато османски владетел станал султан Баязид I и васалитетът вече не давал гаранции за оцеляване, деспот Теодор Палеолог отстъпил Коринт на рицарите-хоспиталиери от остров Родос. Тези сурови монаси рицари, които давали обет за борба с исляма на живот и смърт, защитавали Коринтския провлак така, че не позволили на османците да разширят нито на крачка своите завоевания в Пелопонес.

Колкото повече османската експанзия набирала скорост и разширявала своя обхват, толкова повече тя моделирала политическата конюнктура и отношенията между християнските владетели в различните балкански региони. Типичен пример за това били разместванията, които станали в бившите територии на сръбското царство след битката при Черномен през септември 1371 г. Гибелта на братята крал Вълкашин и деспот Углеша прекроила основно картата на техните владения. Официалният наследник на погиналите владетели крал Марко се опитал да установи контрол върху цялото “наследство на Мьрнявчевичи”, но без успех. Околните владетели се възползвали от обстановката и всеки според възможностите си откъсвал парчета от него. Най-напред от османската победа край Черномен се възползвал солунският деспот Мануил Палеолог, който завладял Сяр и значителни части от държавата на деспот Йоан Углеша. След това към 1375 г. той успял да присъедини към своя апанаж княжеството на Радослав Хлапен около Бер и Воден. Така той осъществил едно от инцидентните териториални разширения в историята на късна Византия, което му дало самочувствие да начене изграждането на “новата империя”.

Още в началото на 70-те години на века от “наследството на Мърнявчевичи” отпаднали земите в Източна Македония. Тук установили своята власт братята деспот Йоан Драгаш и Константин Драгаш. В пространството между Враня и Прешево на север и до Дойранското езеро на юг, от Скопска Черна гора, течението на Вардар и поречието на река Черна на запад до долините на Струма и Места на изток възникнало едно впечатляващо със своето кратко, но успешно съществуване териториално княжество. Неговите владетели били, както и повечето техни съвременници, османски васали. Въпреки това, те и особено Константин Драгаш провеждал активна политика, насочена към сближаване с православния свят и особено със светогорската монашеска република. Неизвестният до преди средата на 14. век род Драгаши (или Деяновичи) успял да се впише в политическата конюнктура на полуострова и освен това да влезе в роднински връзки с византийската династия Палеолози. През 1392 г. дъщерята на Константин Драгаш - Елена - станала съпруга на византийския император Мануил II Палеолог. Тя всъщност била майка на последното поколение Палеолози, които управлявали различните части на Византия до нейната гибел. Княжеството на Драгашите било типичен пример за балканска държава, която възникнала и укрепнала изцяло в условията на османски сюзеренитет. Нито веднъж по време на своето около двайсетгодишно управление Константин Драгаш не поставил под съмнение своята васална вярност спрямо османските владетели. Той участвал в срещата в Сяр и след това бил в онази група османски васали, които залагали на оцеляване чрез подчинение. На 17 май 1395 г. Константин Драгаш загинал на влашка земя в състава на османската войска. Тъй като нямал мъжки наследници, османският султан приложил спрямо неговото княжество правилото, че наследник на загиналия е неговият сюзерен. Така без завоевателни походи и без битки в османско владение след пролетта на 1395 г. се оказало цялото княжество на Драгашите.

След началото на 70-те години на 14. век от властта на крал Марко се откъснали град Охрид и Охридската област. Първоначално там управлявал албанският велможа Андрей Тропа. След неговата смърт в края на 70-те години областта попаднала във владение на активния, но бескрупулен албански властел Карло Топия. Към края на века Охрид бил вече под османска власт. За завоевателите това било от особено значение, тъй като им откривало възможността да играят с противоречията между Охридската архиепископия и Константинополската патриаршия. Охридските архиепископи били решително против курса на Константинопол за сближаване с Папството, поради което дълго време се радвали на покровителство от страна на османските владетели.

През 1377 г. и Скопие отпаднало от властта на крал Марко. Тук установил своята власт владетелят на Косово Вук Бранкович. Тъй като градът бил отдалечен от ядрото на неговите владения, гражданите се радвали на значителна автономия, която включвала дори правото за емитиране на собствени “градски” монети. Към 1391 г. османски отряди, идващи откъм Северна Зета, за пръв път се появили в околностите на Скопие. След кратка обсада градът паднал под османска власт през януари 1392 г. В следващите десетилетия той щял да се превърне в център на османски “удж” или “краище”, както го наричали християните, от който щели да се организират много от завоевателните походи в западните и северозападните балкански земи.

В последна сметка към края на 70-те години владенията на крал Марко останали ограничени в Повардарието между Прилеп и областите западно от Скопие. Дори в тази смалена територия крал Марко не бил едноличен владетел. Едно, че и той трябвало да стане османски васал, и второ, че неговият брат Андриаш се обособил като владетел на земите по течението на река Треска западно и югозападно от Скопие. В края на краищата крал Марко завършил “владетелската си кариера” като управител на град Прилеп и околността му. Развръзката в съдбата на тези територии дошла във фаталната за много християнски държави 1395 г. Крал Марко загинал край Ровине във Влашко, неговите земи били присъединени към османската държава заедно с тези на Константин Драгаш, а Андриаш и другите братя на Марко потърсили убежище първо в Дубровник, а после в Унгария. Въпреки трагичната си съдба крал Марко станал любим герой в епоса на южните славяни. Вероятно неговите ранни амбиции да запази “наследството на Мьрнявчевичи” подхранвали надежди, че се е родил спасителят на християните и борецът срещу агарянската опасност. Надеждите били напразни. Все пак те били достатъчно силни, за да стимулират митологизирането на образа на “Крали Марко”. Чрез измислените подвизи на този герой християните компенсирали поредицата унижения и поражения, които им донесло неговото време.

В десетилетията след 1371 г. албанските и зетските земи изживявали последователно доста объркани процеси на политически обединения и разпадания. След смъртта на зетския владетел Балша тримата му синове Страцимир, Джурадж и Балша поделили бащиното наследство. Първият, Страцимир, не успял да направи впечатляваща политическа кариера и завършил живота си през 1372 г. като монах. Вторият, Джурадж Балшич, се установил в градовете Будва, Скадар и Призрен, приел католицизма и станал венециански гражданин. През 70-те години на 14. век той се опитал да разшири земите си към Югозападно Косово. Там неговата експанзия се натъкнала на решителна съпротива от страна на косовекия владетел Вук Бранкович. През 1376 г. последният овладял Призрен и отрязал пътя на Джурадж Балшич за настъпление към Косово.

Най-младият син на Балша - Балша II - продължил успешно политиката на баща си за разширение в южна посока. През 1372 г. той се оженил за Комита - наследничка на княжеството на деспот Йоан Комнин Асен около Валона, Канина и Берат. Тъй като тя била още представителка на известния албански род Музаки, заедно с княжеството донесла като зестра на своя съпруг обширни територии в равнината Мюзекея. След като в 1378 г. починал Джурадж Балшич, Балша II се оказал владетел на всички семейни територии, които се простирали от Скадарското езеро на север до равнината Мюзекея на юг. Тази държава не се управлявала централизирано, а представлявала мозайка от отделни владения на хора от рода Балшичи. Между тях се вклинявали по причудлив начин земите на отделни албански или зетски велможи от по-дребен калибър. Първоначално между северните и южните владения на Балша нямало пряка сухопътна връзка, тъй като в пространството от Драч до Охридското езеро се простирали владенията на Карло Топия. Между двамата владетели пламнала жестока борба за надмощие. Когато през 1383 г. Балша II успял да завземе Драч, Карло Топия извикал на помощ османците. Това бил формалният повод те да се появят в Савърското поле през 1385 г. и да разгромят отрядите на Балша II. Самият владетел паднал на бойното поле. След неговата смърт зетските му владения се разпаднали на миниатюрни княжества, в които управлявали различни роднини на Балшичи. Някои от тях били османски васали, други признавали властта на Венеция. Албанските владения на Балша II били поделени между османските завоеватели, между Карло Топия, който си върнал Драч, между Балшината вдовица Комита, която си върнала Валоно-Канинското княжество, и между венецианците. При тези размествания албанската фамилия Музаки установила траен контрол върху областта на Берат и върху северните части на областта Химара. Валоно-Канинското княжество се оказало доста жизнена държава, която под управлението на наследниците на Комита просъществувало до второто десетилетие на 15. Век. Карло Топия управлявал своите територии, като се поставил под властта на Венеция. Много от по- дребните албански властели се опитвали да продадат земите си на Републиката на Свети Марко, която по принцип отклонявала подобни предложения. В тези смутни времена венецианският сенат и дожовете се грижели преди всичко да осигурят пристанищни владения и сигурност по бреговете на Адриатическо море.

През 70-80-те години на 14. век най-впечатляващото явление в живота на северните сръбски земи било разширяването и укрепването на владенията на княз Лазар Хребелянович. До 1382 г. той бил унгарски васал и под унгарска егида разширил земите си в Мачва, Браничево и Кучево. След смъртта на унгарския крал Лайош Велики княз Лазар отхвърлил унгарския сюзеренитет и насочил усилията си към реорганизирането на своята държава с оглед на увеличаващата се османска опасност. На мястото на традиционните малки жупи били изградени големи военно-административни окръзи, наречени “власти”. Територията на Моравска Сърбия била гъсто населена и богата на сребърни рудници. Тези обстоятелства превърнали тази сръбската държава в един от основните стожери на християнската съпротива срещу османците в северозападните части на Балканския полуостров.

Историческите извори говорят, че след като османците превзели Ниш през 1386 г., княз Лазар сключил мир с тях и се признал за османски васал. През тази и през следващата година сръбски васални отряди участвали в редовете на османската войска в походите й срещу малоазийския бейлик Караман. Територията на Моравска Сърбия имала ключово значение за османската експанзия на северозапад. Поради това стратегията на настъплението изисквала не толкова васалитет на сръбския княз, колкото пряко овладяване на неговите територии. Осъзнавайки, че васалитетът няма да му донесе продължително спокойствие и спасение, княз Лазар бързо скъсал отношенията си с османците и започнал да се готви за решително сражение. За голям поход в Сърбия се подготвял и емирът Мурад I. През 1387 и 1388 г. османски отряди безуспешно се опитвали да проникнат на сръбска територия откъм Зета и откъм долината на река Морава. И двата пъти босненци и сърби дали решителен отпор и разгромили нашествениците.

В хода на подготовката за отпор на нашествениците княз Лазар успял да създаде християнска коалиция, начело на която, макар и формално, стоял босненския крал Твъртко I в качеството му на титулярен сръбски крал. В нея влизал още косовският владетел Вук Бранкович. Участник в коалицията трябвало да бъде и търновският цар Иван Шишман. За да има сигурен фланг и тил при похода си в Сърбия, Мурад I взел решителни мерки да отстрани Търновска България от християнската коалиция. През зимата на 1388-1389 г. в българските земи нахлула 30 000 османска войска, командвана от великия везир Али паша. Тя унищожила Добруджанското княжество и принудила цар Иван Шишман да потвърди своя васалитет спрямо османската държава.

През лятото на 1389 г. и двата лагера били готови за решителното сражение. Войската на емира Мурад I за пръв път използвала един малко познат дотогава маршрут на придвижване. Тя минала през Самоков, Дупница, Велбъжд, Кратово и се озовала на Косово поле, т.е. в земите на княз Лазаровия съюзник Вук Бранкович. Там била съсредоточена и християнската войска, в която основният контингент идвал от Моравска Сърбия и от Косово, но имало още отряди от Босна и от Хърватия.

Последвалите събития не са ясно документирани, поради което в тяхното пресъздаване преобладават легендарните мотиви. Според по-късните предания един сръбски велможа - Милош Обилич - успял в навечерието на битката да се промъкне в шатрата на емира Мурад I и да го убие. Противно на очакванията това не предизвикало объркване в османския лагер. Под ръководството на сина на мъртвия емир османските бойци се впуснали в атака и разгромили християнските сили. Княз Лазар бил заловен и посечен над тялото на Мурад I. Легендите обикновено хвърлят вината за поражението върху Вук Бранкович, когото обвиняват в предателство.

Съвременните извори, доколкото ги има, осветляват по различен начин събитията на Косово поле от 28 юни 1389 г. Те говорят за тежко и кръвопролитно сражение, в което паднали убити и двамата владетели - емирът Мурад I и княз Лазар Хребелянович. В края на краищата сражението завършило без категорично изразена победа, което дало основание и на двете страни да се смятат за победители. В християнския свят били готови да празнуват голяма християнска победа, тъй като босненският крал Твъртко I официално обявил, че на Косово поле агаряните претърпели жестоко поражение.

В действителност губещи от битката на Косово поле били християните и в частност сърбите. Сърбия била изтощена от военните усилия и от загубите, поради което скоро след лятото на 1389 г. синовете на княз Лазар - Стефан и Вук, и неговата вдовица Милица се признали за васали на новия османски владетел Баязид I. Поради тази причина поколенията, които не били свидетели на самата битка, но били съвременници на последиците от нея, я схващали като сръбско поражение. А действията на Вук Бранкович за присъединяване на някои от земите на покойния княз Лазар били тълкувани като предателство към християнската и в частност към сръбската кауза. В следващите години, когато подробностите около битката избледнявали, а резултатите от нея оставали, около нея бил изграден цял легендарен цикъл. В него повествуванието за събитията през лятото на 1389 г. се групирало около три мотива. Първият бил мотивът за героизма, олицетворяван от велможата Милош Обилич. Вторият бил мотивът за мъченичеството, олицетворение на което бил “косовският мъченик” княз Лазар. Третия бил мотивът за предателството, който несправедливо бил прехвърлен върху образа на Вук Бранкович. Така се оформила класическата триада от мотиви, с която не само сърбите, но и другите балкански народи обяснявали повратностите на своята историческа съдба: героизъм, мъченичество, предателство.

От битката на Косово поле до битката при Анкара целият Балкански полуостров живеел в зловещия за християните ритъм на османските завоевания. Единствено влашкият воевода Мирчо Стари, чиито земи рядко ставали обект на османски нападения, успявал да води активна отбрана и периодично да нахлува в османските владения южно от Дунав. Васалитетът на Моравска, а след това и на Косовска Сърбия осигурил на османските завоеватели пряк достъп до териториите на Босна и на Унгария. При тези условия единствената балканска държава, която успяла добре да подреди своя политически пасианс, била миниатюрната Дубровнишка република. Нейното най-силно оръжие в отношенията й с могъщия османски султан били здравите й позиции в балканската сухопътна търговия. През 1396 г. дубровчани успели да издействат от султан Баязид I привилегии за свободна търговия срещу плащане на съответното мито. Това станало тъкмо в годината, в която официалният владетел на Дубровник, унгарският крал Жигмонд, претърпял унизителното поражение при Никопол. В случая и двете страни - османци и дубровчани - проявили силно чувство за прагматизъм. Оказало се, че в тази епоха той давал по-добри резултати от рицарската доблест и от православното мъченичество.

В същото време дубровнишката управа положила огромни усилия да спечели благоволението на отделните османски управители по места. Нейните представители разбрали по-рано от всички два важни принципа във функционирането на османския държавен организъм: важно е да получиш авторитетно султанско благоволение и паралелно да си осигуриш подкрепата на османските удж-бейове и управители на санджаци. Жителите на Дубровник също така рано осъзнали каква е ролята на подкупа в деспотичните държави и умело се възползвали от неустоимата му сила. Така в периода, в който балканският християнски свят очаквал скорошната си гибел, Дубровнишката република заложила основите на бъдещата си търговска мощ на Балканския полуостров, в условията на османска хегемония.

 

X

Right Click

No right click