Христо Матанов

Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002

От края на VII до към средата и края на IX в. в областта на понтийските степи, в Северен Кавказ и по долните течения на реките Днепър, Днестър, Дон и Волга царяло относително спокойствие. В този иначе невралгичен район, където по-рано периодично се появявали номадски племена от Централна Азия, укрепили своята власт българската държава и Хазарският хаганат. Тези две големи политически и военни сили в ранното Средновековие въпреки периодичните конфликти помежду си съумели да спрат притока на нови номадски групи към Северното Черноморие, Долен Дунав и Влашката низина. Особено важна била ролята на Хазарския хаганат, чиито владетели в стремежа си да осигурят спокойствие по северното разклонение на важния търговски „Път на коприната“ и да укрепят своята власт там изградили верига от крепости по теченията на реките Дон и Донец. Поради това, че те били изградени от дялани блокове от бял варовик, съвременните очевидци ги нарекли бели крепости. Между тях изпъквали с важното си стратегическо и търговско значение Саркел и Киев. На няколко пъти хазарите спирали походи на арабите, които в завоевателния си устрем се опитвали да преодолеят Кавказката верига и да сложат ръка на търговските пътища в Северното Приазовие и Прикаспие. Не по-малка била и ролята на България, която контролирала обширни пространства от Трансилвания и Среден Дунав до черноморските степи. Така двете държави осигурили спокойствие за обширен регион, който обхващал Балканския полуостров, Карпатско-Дунавския регион и стигал на изток до теченията на Дон и Волга.

Създаденото статукво претърпяло значителни промени в периода от средата на IX до първите десетилетия на XI в. Хазарският хаганат упадал, изложен на последователни удари от страна на напиращите номадски народи, на волжките българи, на проникващите по течението на Днестър скандинавци и от обитаващите басейна на реката източнославянски племена. През 964-965 г. хаганатът рухнал под ударите на руско-варяжките войски на киевския княз Светослав, подкрепени от печенежките и огузките племена. Така в пространството, защитавано преди от хазарите, се създал „властови вакуум“. Издигнали се нови държави, между които и Волжка България, които преди това били в сянката на хазарската мощ. От тях първоначално по-голямо влияние върху балканските събития имала Киевска Русия. Тази държава възникнала по трасето на търговския път от Новгород към Киев, Черно и Каспийско море благодарение на експанзията на нормани от Швеция. Напълно в духа на „епохата на викингите“ - така се нарича времето на голямата експанзия на скандинавците през VIII-ХI в. - те съчетавали търговията с грабежа, а завоеванията - с колонизацията и усвояването на нови земи. В Източна Европа ги наричали варяги, а във византийските и арабските извори те се споменавали още като рос и рус. Активна роля в образуването на Киевска Русия изиграли източните славяни и остатъците от някои номадски племена, обитаващи поречията на Долен Днепър и Дон. През 860 г. варяжка флотилия от около 200 кораба за пръв път влязла в Черно море по течението на Днепър, достигнала до Босфора и се опитала да атакува неуспешно Константинопол. В следващите десетилетия и векове пътят от Балтийското крайбрежие, който минавал през сложна естествена мрежа от езера и реки (Нева, Неман, Западна Двина и Днепър) и достигал до Черно море и Проливите, станал известен в средите на източните славяни с названието „път от варягите към гърците“. По него започнал активен търговски обмен между Прибалтика и района на Черноморието, чрез който за пръв път от времето на Великото преселение се преодоляла изолираността на Северна Европа от Черноморието, от Кавказ и от южноруските равнини. По неговото трасе възникнали множество варяжки колонии, чието обединение в протежението от Новгород до Киев всъщност поставило началото на Киевска Русия. По този път от Скандинавия във Византия пристигали варяжки бойци, привлечени от разказите за богатствата на приказната земя „Миклигарьор“ - така те наричали Византия - и от възможността да постъпят на ромейска служба. Византийските императори с охота ги наемали и ги изпращали срещу най-опасните си противници. По „пътя от варягите към гърците“ на няколко пъти варяго-руски флотилии навлизали в черноморската акватория и нападали византийските владения по Черно море и дори Константинопол. Не е изключено при тези походи да е страдало и българското Черноморско крайбрежие. Сключените с Византия мирни договори през 911 и 944 г. имали малък ефект за възпирането на езичниците варяги и руси. Връх на експанзията на Киевска Русия на югозапад към Балканите били походите на киевския княз Светослав в края на 60-те и началото на 70-те години на X в. Според сведенията на руския летописен свод той възнамерявал да направи своя столица град Преславен в Дунавската делта и така да премести политическия център на държавата си в североизточните граници на полуострова. Това вече било твърде опасно за Византия и тя се постарала да прекрати варяго-руската експанзия, която застрашително се приближавала до византийските граници. След като го използвали за дестабилизиране на България, ромеите насочили срещу княз Светослав печенегите, които сложили край на варяго-руските завоевания в югозападна посока.

Основно оръжие на Византия за възпиране на варяго-руската опасност, както и в много подобни случаи, била християнската проповед. Християнството в Киевска Русия се разпространявало с посредничеството на български проповедници и на български славянски богослужебни книги, разбираеми за мнозинството от жителите на тази държава. Официалното покръстване на Киевска Русия през 988 г. означавало силно разпространение на византийското влияние там, намаляване на варяго-руската агресивност спрямо империята и включването на тази бързо славянизираща се държава във „Византийската общност.“ Въпреки това киевските князе не можели да окажат достатъчно ефективна помощ на империята, когато върху дунавската ѝ граница през ХI-ХII в. един след друг се стоварвали ударите на нови завоеватели.

Още към края на IX в. станало ясно, че упадъкът на Хазарския хаганат не можел да бъде компенсиран от никоя друга политическа сила в региона. Откъм Средна Азия към Северното Черноморие и Долен Дунав започнали периодично да нахлуват най-различни номадски племена. Раздвижването им се дължало освен на изчезването на хазарската държава, още и на серия от събития, които нарушавали статуквото в пространството от границите на Китай до Южен Урал. Някои изследователи обясняват раздвижването на племената с настъпилите продължителни засушавания в Азия. Те се отразили тежко на тези от тях, които практикували номадско скотовъдство, и това ги накарало да търсят нови водни източници. Същите климатични промени в Европа предизвикали повишаване на средногодишните температури и - обратно на това, което ставало в Азия - създали по-благоприятни условия за земеделие, базирано на основните култури в тази част на света: пшеницата и лозата. Други учени изтъкват като първостепенна причина за наченалото движение на номадски племена в югозападна посока политическата дестабилизация, започнала като следствие от рухването на големите тюркски империи в Средна Азия. Така или иначе след разпадането на Хазарския хаганат единствената преграда пред нашествията на тюрките помади към Долен Дунав, Карпатите и Влашката низина била българската държава. Тя обаче била вплетена в борба на живот и смърт с Византия и имала малко възможности да брани северните си граници. Византия от своя страна виждала в обстановката по Северното Черноморие изгода за себе си, защото можела чрез връзките си с хазарите, маджарите, печенегите и др. племена да създава системи от военни съюзи, насочени срещу България. Освен това империята печелела добре от интензивната търговия в Кавказко-Черноморския регион. Поради всичко това ромейските императори се постарали да укрепят своята власт в Кримския полуостров. Град Херсон станал център на византийската власт там и „столица“ на най-северно разположената византийска тема. Нейният стратег изпълнявал важни дипломатически мисии по привличането на маджари, печенеги, руси и др. в различни политически комбинации. Но дори и византийската дипломация, която рядко правела стратегически грешки, не успяла да се ориентира правилно в сложната обстановка в региона. Основните ѝ действия били насочени срещу България, т. е. срещу държавата, която все още поддържала равновесието на силите в Северното Черноморие и по Долен Дунав. След началото на XI в., когато византийските опити да се унищожи българската държава най-после завършили с успех, цялата вълна от нови нашествия вече не се стоварвала върху Отвъддунавска България, а върху възстановения византийски Дунавски лимес. Тогава станало ясно, че България всъщност била фактор на спокойствие за северните и североизточните граници на Балканския полуостров.

От X до началото на XII в. нашествията на нови и непознати преди това на европейците народи към Северното Черноморие и Долен Дунав станали толкова интензивни, че обстановката започнала да наподобява тази от IV-VI в. Затова някои изследователи, впечатлени от тази аналогия, нарекли новото раздвижване на номадските племена „второ Велико преселение“.

Първият сигурен белег за започналото раздвижване в понтийските степи било разселването на унгарците (маджарите)¹. Те били от угро-фински произход, но се формирали като етническа общност под силно тюркско, вкл. и прабългарско влияние. Миграцията на унгарците представлявала бавно придвижване от прародината им в областта на Алтайските планини към земите между средното течение на р. Волга и Уралската верига, а оттам към Донско-Днепърското междуречие. В последната област, която те наричали Етелкьоз (букв. междуречие), маджарите се установили през втората четвърт на IX в. От този момент насетне те се оказали въвлечени в сложните отношения между България, Византия и хазарите, а по-късно и между печенегите и установилите се в областта на Киев варяжки князе. Първата им поява на историческата сцена в този регион се отнася към 837 г., когато те като български съюзници се опитали да попречат на голяма група византийски пленници от Отвъддунавска България да се завърнат на ромейска земя. Особено бурна и фатална за бъдещата им съдба била намесата на унгарците в българо-византийската война от 894-896 г., когато те като византийски съюзници опустошили североизточните български земи. През 896 г. обединените сили на печенеги и българи нападнали и разорили унгарските поселения в Етелкьоз. Това ги принудило да напуснат тези земи и да се насочат на запад. Тъй като Влашката низина била под български контрол, основните групи маджари били принудени да се придвижват по необичаен от гледна точка на предишните движения маршрут. Те преминали реките Прут и Серет, преодолели северните карпатски проходи и се озовали в Панония. Част от преселническите вълни се изтеглили към горното течение на р. Днепър, заобиколили Карпатския масив от север и също достигнали Панония. В последната си фаза вече унгарското преселение повтаряло сценария, познат от времето на Великото преселение. Потвърдило се вече установеното правило, че всички номадски групи в движението си на запад най-често се озовавали и усядали в панонската равнина. Традицията приписва „довеждането“ на унгарците в тази област и „извоюването на новата родина“ на техния вожд Арпад, който поставил и началото на най-известната средновековна унгарска управляваща династия - династията Арпади. Ядрото на заетите от тях земи в Панония била областта между реките Дунав и Тиса.

Според по-късни унгарски извори в тази област те заварили славяни, българи и остатъци от аварско население, които били управлявани от полунезависими областни управители, подчинени на българския цар. Унгарците трябвало да воюват с тях последователно, за да се установят постоянно на новите си поселения. Най-напред вождът Арпад воювал срещу местния управител Шалан (Салан), който бил роднина на българския цар Симеон и управлявал земите между Среден Дунав и Тиса. След първоначалните унгарски успехи и завземането на областта му от тях този български областен управител прегрупирал силите си и се оттеглил на юг към вливането на р. Сава в р. Дунав. Там, в земите на днешната област Воеводина, унгарците му нанесли второ поражение, след което достигнали до крепостта Белград. Успоредно с това част от унгарската конница се насочила срещу земите на друг местен управител - Менуморут, които били разположени източно от течението на р. Тиса, и го принудили да признае властта на Арпад. Пак по това време българите загубили обширни части от областта около Оршова, където към времето на унгарското преселване и настаняване в Панония управлявал българският воевода Глад. Тази област обаче запазила полуавтономния си статут, защото по-късно като наследник на Глад се споменава друг местен управител - Охтум (Ахтум). В началото на X в. между унгарците и българския цар Симеон бил сключен мир, който признавал унгарските завоевания, но осигурявал мир по северозападните граници на България. Този мир продължил до края на управлението на българския владетел.

В панонската равнина унгарците намерили идеални условия за своя все още полуномадски начин на живот. От новопридобитите си земи те осъществявали опустошителни походи в Централна Европа и достигали дори до Апенинския полуостров. Унгарските нападенията продължили интензивно до 955 г., когато немският крал Отон I нанесъл на маджарската конница голямо поражение в равнината Лех около град Аугсбург. Това на първо време насочило унгарските нападения в югоизточна посока, към Балканския полуостров, но в перспектива ускорило усядането им и образуването на трайна унгарска държава. През X в. започнало и бавното проникване на унгарците по долините на реките Муреш, Сомеш и Криш към Трансилвания. Завладяването на тази област продължило десетилетия и завършило окончателно към края на XI в.

Унгарските нападения на Балканския полуостров започнали още преди средата на X в., но станали особено опасни през 60-те години на века. В повечето случаи маджарската конница преминавала през българска територия и нападала византийска Тракия, като понякога достигала и до стените на Константинопол. Една от унгарските легенди разказва как унгарският герой Ботонд пробил с бойната си секира една от основните порти на византийската столица - Златната врата. Движението на маджарите на югоизток се изразявало не само в грабителски походи. Изглежда, тъкмо през X в. маджарски групи се установили в някои балкански области. Това ставало най-често чрез заселване на унгарци, взети в плен при някои от нападенията. Не е изключено да е имало и мирна инфилтрация на групи население на балканска земя. Уседнали унгарски групи население са засвидетелствани в Повардарието (това са т. нар. турки вардариоти) и в областта на Халкидическия полуостров. Унгарските нападения били една от причините за изострянето на българо-византийските отношения през 60-те години на X в. Ромеите обвинявали българите, че, пропускайки унгарците през своя територия, нарушавали мирния договор от 928 г. Въпреки това отношенията на маджарите със съществуващите тогава балкански държави не се изчерпвали само с нападенията и грабежите. Византийската столица често била посещавана от видни унгарски велможи, някои от които, запленени от нейния блясък, дори приели Свето кръщение. Вероятно същото е ставало и в Преслав, макар че за това няма сигурни сведения. За сметка на това знаем със сигурност, че в 969-970 г. унгарски отряди участвали в походите на киевския княз Светослав на Балканския полуостров. Унгарците бързо се вписали в политическата конюнктура на Балканите и станали основни политически партньори на Византия, България, Хърватското княжество и др.

Последните десетилетия на X в. се оказали решителни за по-нататъшната съдба на унгарците. В ход бил процес на изоставяне на номадския начин на живот, на усядане в определена територия и на усвояване на земеделски навици от завареното население. Преодоляна била племенната организация на обществото и в него бързо се налагал централизираният държавен модел, чиито носители били представителите на първата унгарска управляваща династия Арпади. Освен това областта, която унгарците населили, отдавна била място, където си давали среща двата основни културно-религиозни модела от тази епоха: латино-германският и византийско-славянският. Византийското религиозно влияние имало силни позиции в унгарското общество още преди установяването на унгарците в Панония. През 70-те години на X в. мисионерска дейност сред унгарците в новата им родина започнала и римската църква. Съперничеството между двете църкви било ожесточено, но кратко, тъй като още към края на века, при управлението на княз Геза (972-997 г.), в маджарските земи връх взело папското влияние. На границата на първото и второто хилядолетие в 1000 г. унгарският княз Стефан/Ищван (1000-1038 г.) направил решителната стъпка и приел официално кръщение от Апостолическия престол. Първият унгарски християнски владетел, канонизиран по-късно за светец, приел от папа Силвестьр II кралско достойнство. От този момент насетне всички унгарски владетели носели кралска титла.

Въпреки това отношенията с Византия, чиято територия в началото на XI в. опирала до унгарските земи, останали добри и византийското културно и религиозно влияние продължавало да бъде силно. След охлаждането на българо-унгарските отношения, което се изразило в прекъсването на брака на Гаврил-Радомир с унгарска принцеса (от този брак се родил Петър Делян), през 1004 г. унгарски войски участвали в превземането на Скопие, откъдето отнесли в новата си родина мощите на св. Георги. В Унгария били основавани гръко-византийски манастири и византийското влияние в сферата на религията и културата продължавало да бъде силно. Като пример за добри византийско-унгарски отношения към средата на XI в. обикновено се сочи намерената случайно в Унгария византийска владетелска корона (т. нар. корона на Константин Мономах), която очевидно е била изпратена като дар от византийска страна на унгарския крал Андрей (Андраш) I (1046-1060 г.).

Охлаждането на отношенията настъпило постепенно като резултат от „Великата схизма“ и засилващите се унгарски претенции към византийските територии в северозападните балкански земи. С течение на времето унгарските крале станали ревностни изпълнители на папските внушения и често оправдавали своята агресивна балканска политика със съществуването на „еретици“ и „схизматици“ на Балканския полуостров. Важното е да се отбележи, че в резултат на възникването и укрепването на унгарската държава в Панония, която постепенно се превърнала в една от мощните монархии в Централна Европа, на Балканите се създал геополитически механизъм, принципно познат още от времето на Аварския хаганат. Балканското политическо и обществено-държавно развитие се влияело силно от съотношението на силите между Византия и Унгария. В унгарската сфера на влияние попаднали хърватските земи, части от Далмация и Босна, равнинните пространства по Среден Дунав, Трансилвания и части от Карпатите. В тези земи унгарската монархия упражнявала не само политическо влияние, но разпространявала своя държавно-политически и обществен модел. Въпросният механизъм, който най-често се изразявал в прегрупиране на балканските политически сили по оста Проливите - Панония, влизал в действие и в следващите периоди, но, разбира се, с различни действащи субекти. В конкретния случай е важно да се отбележи, че възникването и укрепването на Унгария довело до възникването на нов, при това твърде мощен фактор в балканското средновековно развитие.

Междувременно разместването на групи население в понтийските степи продължавало. В териториите на изтеглилите се към Панония маджари се настанили печенегите - племе или група племена с неясен и спорен произход. Под натиска на идващи от изток нови номадски племена те заели земите между Дон и Дунавската делта. Печенегите били стари познати на византийци и българи и редовно участвали във военните съюзи, формирани от двете враждуващи политически сили на Балканите. Освен като силни, но непостоянни съюзници, те били известни още като търговски посредници с уседналите племена в северния сектор на „пътя от варягите към гърците“. Константин Багрянородни споменава печенегите като „варвари“, които причаквали варяго-руските кораби в праговете на р. Днепър и често им отнемали плячка и стоки.

От 1026-1027 г. под влиянието на усилващия се натиск от страна на узите печенегите започнали периодични нахлувания южно от Дунав. Първоначално нападенията им били насочени към Мизия и към западните български земи. Към средата на 30-те години печенегите започнали да достигат до Тракия и до областта около Солун. Нападенията им били придружавани от грабежи, от избиване и отвличане на местно население. За това население се повтарял кошмарът от времето на Великото преселение. Оказало се, че византийската власт не била в състояние да защити новите си поданици и да спре нападенията на печенегите.

През 1048 г. между отделните печенежки племена започнала борба за власт. Един от участващите в нея вождове, който византийските извори назовават Кеген, избягал заедно със своето племе в Дунавската делта и след това бил приет от византийците в качеството му на федерат. Той получил три крепости по Дунав, бил покръстен и натоварен със задачата да брани дунавската граница. Недоволен от това решение, неговият съперник Тирах нахлул във византийска територия с голямо множество печенеги. Византийците успели да ги разбият и да разселят пленените печенеги около Средец (София) и Ниш, както и в Овче поле (Централна Македония). Други печенеги били привлечени като византийски съюзници в Мала Азия, но се разбунтували и предизвикали големи безредици в балканските владения на империята. Отделни печенежки групи се настанили в района на Старопланинската верига, в Сливенското поле и другаде. Печенежките нападения продължавали с различна интензивност чак до края на XI и началото на XII в., когато византийските императори Алексий I Комнин  и Йоан II Комнин им нанесли решителни поражения (1091, 1122 г.). През XII и XIII в. печенегите изчезнали като етническа общност, а настанилите се на балканска земя печенежки групи били претопени от местното балканско население.

След печенегите в пространствата около Днепър, Дон и Долен Дунав се появило тюркското племе (или тюркската конфедерация от племена) огузи, известни в руските извори с названието торки. Част от огузите, наричани по името на един от своите ранни вождове селджуци, поели по друг път. Те се насочили на югозапад и към третата четвърт на XI в. достигнали малоазийските владения на Византия. От тях империята претърпяла едно от най-унизителните си поражения при арменската крепост Манцикерт (Малазгирт) през 1071 г. Селджукските турци се превърнали в постоянна опасност за Византия в Мала Азия и тъй като вече били ислямизирани, възродили ислямския натиск върху империята, прекъснат след спирането на арабската експанзия.

Останалите огузи, наричани във византийските извори узи, през 1064 г. нахлули с жените и децата си южно от р. Дунав. Според разказите на съвременниците десетки и стотици хиляди от тях се настанили в Подунавието и оттам предприемали рейдове дълбоко на юг. При своите нападения на балканска земя те достигнали до околностите на Солун и до Континентална Гърция. Под натиска на местното население и засегнати тежко от избухналата в редовете им чумна епидемия, узите били принудени да се оттеглят северно от Дунав. Някои от тях се смесили с печенегите, други се установили постоянно около Киев и източно от Карпатския планински масив. Малка част от тях останали на византийска служба и се споменават от изворите и през втората половина на XI в. Остатъците от узите били християнизирани. Предполага се, че узите християни са прадеди на съществуващото и днес турски говорещо християнско население в Приднестровието, в Североизточна България и в Добруджа, известно с названието гагаузи².

Третата голяма тюрко-номадска вълна била представлявана от куманите, известни в руските извори като „половци“, а в тюркоезичните извори - с названието кипчак. Те се появили в източноевропейските степи след узите и упражнявали в този регион политическа и военна хегемония чак до идването на татарите през 20-30-те години на XIII в. През 1087 г. те, заедно с печенегите, опустошили Тракия. По-късно те действали като византийски съюзници и спомогнали за разгрома на печенегите през 1091 г. Много кумани се заселвали постоянно на византийска територия и получавали от византийските императори земи в прония. Дълго време куманските вождове се разпореждали необезпокоявани в долнодунавската равнина. Куманският елемент оставил значителни следи в демографията на региона и играел важна роля в историята на Втората българска държава още от времето на нейното възстановяване.

Поредицата нашествия и преселвания през Х-ХI в. сами по себе си представлявали отделен период в историята на северните балкански земи. На първо място те предизвикали промени в етническата картина по Долен Дунав, чиито последствия често са обект на спорове в научните среди. Извън съмнение е обаче, че в Подунавието се появили поселения на новите пришълци, които по своето устройство наподобявали номадски аули. Византийските автори от XI в. споменават, че голяма част от населението по Долен Дунав се състояло от „миксоварвари“. Тази маса от „смесени варвари“ се образувала в резултат на сложните асимилационни процеси между прииждащите от североизток „варвари“ и местното българско население. В съответствие с това в стопанския облик на областта настъпили промени, които се изразявали в засилване на ролята на скотовъдството и по-специално на сезонното скотовъдство. Пак според същите византийски автори в Подунавието се говорели „много езици“ и на тези „много езици“ местните хора общували помежду си в ежедневните контакти и при търговския обмен. Традицията на полилингвизма по двата дунавски бряга се запазила дълго време и намерила израз в причудливото смесване на езиците при формирането на понятия от корабоплаването, търговията, риболова, статута на пазарите и тържищата и т. н.

Въпреки големия си брой новите „варвари“ не успели да се наложат в етническо отношение, тъй като българите - и особено тези южно от Дунав - имали преимуществото на вече съществуващото народностно самосъзнание и традицията на държавността.³ Въпреки това българската народност от Подунавието изживяла едни от най-критичните десетилетия в своето съществуване. Периодичните вълни на нашествията обаче, както и настаняването на големи групи варвари във Влашката низина не позволявали на съществуващото в Карпатско-Дунавската област влашко население да се изяви напълно като политически субект. Те забавили значително процесите на политическата му консолидация и така отложили с няколко века възникването на влашка държавност северно от Долен Дунав.

 

¹Етнонимът унгарци и съответните варианти на други езици са производни от названието унгри, използвано от византийските автори. Във Византия унгарците били назовавани още турки. Самите унгарци се самоназовавали мадяр, откъдето идва и другото им разпространено название маджари.
²Някои изследователи извеждат названието гагаузи от словосъчетанието ак-а-уз, което би трябвало да означава бели узи.
³Съществуват тези, според които в резултат на преселванията през XI в. на тюркоезични групи, както и като последствие на някои други последвали събития, в Североизточна България се създала устойчива общност от хора, говорещи турски езици (или тюркски диалекти). С идването на османските турци те уж били подложени на окончателна тюркизация и ислямизация. Тази теза обаче не е приета от научната общност като цяло.