Глава IX

 

Мехмед II (1475-1481 г.)

 

Разгромът на Сюлейман паша

През есента на 1474 г. венецианците отново започват да разсъждават върху възможността за постигане на мир с османците. Причина за това е вестта, че човек на султановата мащеха Мара е пристигнал на Корфу с предложение за мир. Щом научава новината на 4 октомври Сенатът решава да изпрати по възможно най-таен маршрут посланик при Мара. През декември мисията е поверена на Джеронимо Сордзи. Той трябва да се свърже с пратеника на Мара и в случай, че не е нужно да го използва като посредник, да отиде в Истанбул и да преговаря пряко. Както и преди, сенаторите едновременно изпращат посланик и се опитват да изградят антиосмански съюз - наложителен ход върху фона на сведенията от Истанбул. Те научават, че турците готвят мащабна кампания за следващата година. През октомври и ноември Сенатът пише до посланика в Рим да убеди папата да създаде съюз на италианските принцове срещу турците. Освен това, венецианците искат папата да склони и кралете на Унгария и Полша - Матиаш и Казимир, да се присъединят към лигата. Сенатът призовава великия магистър на хоспиталиерите да подготви за следващия плавателен сезон четири галери. Същевременно мисията на Паоло Онибен и Йосафат Барбаро при Узун Хасан поддържа надеждите за атака над Мехмедовите земи от страна на Аккоюнлу. Нещо повече, дожът е убеден, че може да се формира съюз и с великия московски княз. Аргументите са, че князът е зет на Тома Палеолог и „щом Узун Хасан може да предприеме действия в полза на Трапезундската империя, логично е и кралят да стори същото за Гърция".

Тези предложения за антиосмански съюз вдъхват голяма увереност. Това проличава, когато човекът на Мара донася разрешение за венециански пратеник в Истанбул, вечерта на 6 януари 1475 г. На съвета, който разглежда тайно този въпрос, са му нужни два дни, за да приеме и то подтикван от дожа. Партията, която е против тези сондажи за постигане на мир, има своите основания. Те са породени не само от вярата, че може да се формира италианска лига, от сведенията за aнтиосманския съюз, сключен от кралете на Унгария и Полша, и от очакваните действия на Узун Хасан, но и от информацията, че молдовският владетел Стефан е въстанал срещу султана. Воеводата има поддръжката на Полша, Унгария и Русия. Тук събитията оправдават оптимизма на сенаторите. Когато Паоло Онибен, посланикът при Узун Хасан, се връща във Венеция, той докладва, че на 17 февруари 1475 г. молдовците сa разгромили деветдесетхилядна турска армия, убили са четиридесет хиляди от султановите войници и са пленили четири хиляди.

Кемалпашазаде описва подробно тази загуба, като вероятно предава чутото от непосредствен участник в събитията, вероятно Михалоглу Али. Авторът свързва случилото се с неуспеха на Сюлейман паша при Шкодра. Според него, пашата изпраща вест на султана, че не е в състояние да превземе крепостта и в отговор получава нареждане да вдигне обсадата, да разпусне армията и да се яви в столицата. Когато Сюлейман пристига със свитата си в Истанбул, Мехмед му заповядва отново да свика войските си и да се подготви за кампания срещу Молдова. По отношение на причините за това решение, Кемалпашазаде просто преписва едно изречение от съчинението на Нешри: султанът е заповядал на Стефан лично да донесе данъка на страната си, но воеводата е отказал. След това Кемалпашазаде се връща към оригиналния си извор.

Въпреки приближаващата зима, румелийските санджакбейове изпълняват заповедта и събират войските си. Влашкият воевода Раду също мобилизира силите си и се присъединява към османците, когато Сюлейман паша преминава Дунава. Зимните дъждове и студът забавят придвижването им на север към Молдова. Войската, отбелязва Орудж, вече е изтощена от обсадата на Шкодра и когато среща противника в една теснина, оградена от непроходими гори, не е в състояние да се бие. Османската армия не може да напредне под стрелите и артилерийския огън на молдовците и техните полски и унгарски подкрепления. Движението по фланговете се спира от горите, а не е възможно противниците да бъдат подмамени извън тях. Михалоглу Али атакува стремително, отредите на Стефан отбиват удара, но не след дълго и те на свой ред претърпяват поражение, отблъснати от султановите столични войски. Когато става ясно, че фронталните атаки нямат резултат, османските пълководци вземат решение за стратегическо отстъпление. То, казва Кемалпашазаде, довежда до катастрофа. Много от войниците търсят начин да избягат и когато стигат до място, където биха могли да удържат позициите си, те просто се обръщат и побягват, като по този начин пречат и на онези, които са предпочели да продължат сражението. Сюлейман паша не успява да прегрупира войските си, а власите не са се включили в първата битка. Молдовците преследват бегълците и убиват много от тях, когато блатата край една придошла река поглъщат първите отстъпващи османци и спират следващите. Датата на този разгром е 12 януари 1475 г.

Вестта е особено радостна за Джеронимо Сордзи, венецианския посланик в Истанбул. Той първо посещава султановата мащеха, отбелязва Малипиеро. Тя му „казала, че турците никога не са претърпявали по-голямо поражение и го убедила спокойно да продължи пътуването си, защото Турчинът имал причина да сключи мир и няма да има по-добра възможност за преговори". Оказва се, че Мара е прекомерно оптимистично настроена. Когато Сордзи пристига в Истанбул, Мехмед е болен и вместо с него, посланикът се среща на 27 май 1475 г. с неназован от Малипиеро „паша". Пашата обаче изисква връщането на Круя, Майна и други венециански владения. Той обявява, че не се интересува от предложението венецианският флот да не вреди на османски владения и накрая освобождава посланика само с обещанието султановите кораби да не нападат венецианските в продължение на шест месеца. Това едва ли е знак на добра воля - през плавателния сезон на 1475 г. османският флот оперира в Черни море, далече от коя да е колония на Сеньорията.

 

Превземането на Кафа, 1475 г.¹

Флотът, за чието изграждане докладват венецианските агенти през предишната есен, трябва да отплава към генуезката колония на Крим Кафа (Феодосия). Според едно писмо на кримския татарски хан Менгли Гирай до султана от 25 септември 1469 г.², по това време Кафа вече е васална на османците. В писмото се говори също така за османски флот под командването на някой си Якуб, който опожарява два града на хана, пиратства и взема пленници от Кафа. През 1473 г. възниква ситуация, която позволява на Мехмед да превземе Кафа и да наложи сюзеренитета си над Менгли Гирай, владеещ земите около този генуезки град. През тази година представителят на хана в Кафа - Мамак, умира и постът му е зает от неговия брат Еминек. Вдовицата на Мамак обаче заговорничи с генуезците за отстраняването на Еминек и заместването му с нейния син Сартак, независимо от опитите на Менгли Гирай да наложи своя избраник Карай Мирза. В отговор Еминек въстава. С подкрепата на няколко татарски вождове той принуждава хана да потърси убежище в Кафа. След това бунтовникът се обръща за помощ към султан Мехмед³. Действието се развива през 1474 или в началото на 1475 г.

Османският флот, воден от Гедик Ахмед паша, отплава от Истанбул на 20 май 1475 г., посочва Малипиеро. Формалната причина е да се отговори на молбата на Еминек. Според Турската история, която вероятно черпи данни от венецианец, пребиваващ в града, едва на 21 май жителите на Кафа разбират какви са намеренията на Гедик Ахмед и започват да изграждат заслони, стени и окопи и разполагат артилерия. Усилията им са напразни, отбелязва същият източник, тъй като старата мощ на Кафа е резултат от добрите й връзки с татарите от провинцията. А сега те обсаждат града, съсипват лозя и други имоти. В чертите на самата Кафа пък „онези, които управляват, не могат да се обединят, защото една част подкрепя Еминек, а друга - Сартак". В последния ден на май пред Кафа се появява османският флот, съставен от триста и петдесет съда. На другия ден, благодарение на войната между града и татарите, екипажите дебаркират необезпокоявани, стоварват от паландариите хиляда коня, разпъват шатрите си и обграждат генуезката колония. На 2 юни на брега са свалени оръдията и започват бомбардировки. От изстрелите на мортирите загиват множество граждани. Населението, непознаващо такъв род война, изпада в ужас.

На шести юни Кафа иска примирие. Четирима пратеници, Джулиано дал Фусто, Батиста д'Алегре, Систо Сентурио и Грегорио Роси, отиват да преговарят с Гедик Ахмед. Източникът на тази част от Турската история, бидейки венецианец, като че ли не пропуска случая да разкрие двуличието на генуезците и съобщава, че парламентьорите изиграват съгражданите си. След като издействат освобождаване за себе си, за своите приближени и седем други фамилии, те излъгват, че турците ще позволят на всички лица, родени в Кафа, и всички, чиито съпрузи са оттам, да останат в града. Имуществото им също ще остане незасегнато. Търговците могат сами да решат да останат или не. В замяна гражданите трябва да плащат данък. Посланиците предават Кафа, а турците, без да изчакат трите дни примирие, за които са преговаряли, развяват знамената си над портите.

На следващия ден измамата е разкрита. На седми и осми юни завоевателите оковават всички власи, руси, грузинци и черкези и ги продават. Между 9 и 11 юни Гедик Ахмед паша нарежда на своите служители, четиримата парламентьори и още един италианец „да узнаят и опишат положението на всички - италианци, арменци, гърци, евреи и от всяка друга народност - и да попитат всеки откъде е, откога живее в Кафа и дали е семеен". Повечето опитват да се представят за търговци, понеже се боят, че турците ще изтребят безимотните, както е ставало другаде. На 12 юни Гедик Ахмед нарежда да му се представят всички на възраст между седем и двадесет години, под страх от обезглавяване. Около три хиляди деца и младежи cе събират в прискърбна атмосфера. „Някои бяха обезглавени, защото не представиха рожбите си, други окачиха за ръцете, други полудяха в безграничната си мъка...други изпаднаха в несвяст, прегърнали децата си". От децата и младежите Гедик Ахмед подбира четиристотин и петдесет или, според друга част от Турската история, триста, и ги изпраща на султана. Нашествениците не само ограбват свободните граждани на Кафа, но и отнемат - вероятно от италианските търговци - най-малко три хиляди роби, мъже и жени.

След като се сдобива с тази плячка, на 17 юни Гедик Ахмед нарежда да се отворят всички магазини и притежателите им да опишат наличните стоки. Няколко дни по-късно „като гръм за италианците" идва заповедта да предадат, отново под заплаха от обезглавяване, половината от описаното. Разграбването на Кафа завършва с тези нареждания. Турсун бей обрисува заграбеното със стих: „Франкски момчета и гръцки момичета/ златни и сребърни съдове, скъпи тъкани/монголски девойки с лица/румени от кумиса". Но това не е последната стъпка на Гедик Ахмед паша.

На 8 юли „около два часа, дойде заповед всички италианци и всички роби и робини, собственост на италианци, да се натоварят на посочените за това кораби в срок от ден и половина и под смъртна заплаха". Освен това е забранено на оставащите в Кафа да приемат в залог италиански стоки. Търговците се качват на корабите, запазвайки каквото могат. Занаятчиите тръгват без никакви провизии. На 11 юли корабите потеглят и пристигат в Истанбул на 3 август. Те не хвърлят котва в столичното пристанище, тъй като в града има чума, а в Юскюдар - на срещуположния бряг на Босфора. Когато епидемията стихва, пленниците от Кафа са заселени в определен от султана истанбулски квартал, където за тях са построени къщи и черкви.

През това време Гедик Ахмед паша завзема останалите генуезки владения на Кримския полуостров. На север той завоюва богатото пристанище Тана (Азов) при устието на Дон; на южния бряг пада крепостта Судак, западно от Кафа. От разказа на тамошния православен митрополит личи, че малкият гарнизон се сражава упорито, а когато нападателите влизат в крепостта, част от жителите бягат в една черква, където турците ги избиват и зазиждат вратите и прозорците на сградата⁴. Най-дълго се държи крепостта Мангоп, чийто управител, Александър е роднина на молдовския воевода Стефан. Както изглежда, Мангоп отразява пет последователни османски щурма. Тогава Гедик Ахмед се връща в Истанбул, оставяйки войска под командването на един санджакбей, Загарджъ Якуб, отбелязва Кемалпашазаде. Вероятно това е онзи Якуб, който опустошава Кафа през 1469 г. Мангоп пада чак през декември 1475 г. Според Ашъкпашазаде и малко по-обстоятелствения Кемалпашазаде, тогава Загарджъ Якуб имитира оттегляне и примамва гарнизона да го преследва. Санджакбеят е оставил част от хората си в засада и те успяват да пресекат пътя за връщане на гарнизона, след което лесно влизат в крепостта. Загарджъ оставя в Мангоп османски гарнизон и се връща в Истанбул, като взема със себе си Александър и семейството му. Както в случая с Кафа и сега султанът нарежда жителите на Мангоп да бъдат докарани в столицата му.

С прогонването на генуезците и на другите управители на крепости и пристанища на Кримския полуостров Мехмед получава едновременно стратегически контрол над Черно море и приходите от активната черноморска търговия. Освен това той налага господството си над кримските татарски ханове. Менгли Гирай се намира в Кафа, когато Гедик Ахмед паша превзема града през юни 1475 г. Месец по-късно той пише до неизвестен получател от Мехмедовия двор, че когато мюсюлманите завладели Кафа, той „с Божията помощ намерил спасение". Ханът иска неговият кореспондент да го представи в добри светлина пред Мехмед и да му каже: „Ние сме благодарни да бъдем покорни поданици на султана; обвързахме се с договор с [Гедик] Ахмед паша да бъдем приятел на султановите приятели и враг на неговите врагове, и ще останем верни на този договор". Явно Гедик Ахмед е сключил договор, по силата на който Менгли Гирай отново е хан, но вече като османски васал. Споразумението гарантира траен контрол над Кафа и останалите пристанища и дава на Менгли Гирай сигурност срещу „многобройните му врагове", чиито „лъжи и кроежи" са източник на постоянна заплаха, както сам посочва в писмото си⁵.

 

Кампанията в Молдова и зимната война с Унгария, 1476 г.

Когато Гедик Ахмед паша отплава към Кафа, султанът отпътува за Чьоке, близо до Одрин, където прекарва лятото далеч от чумата в столицата, отбелязват хронистите Орудж и Кемалпашазаде. Оттам той изпраща на смедеревския санджакбей Малкочоглу Бали бей заповед да осъществи набег на унгарска територия. Операцията е описана подробно от Кемалпашазаде според разказ на анонимен участник.

Султан Мехмед праща два столични отряда, както и румелийския управител Хасанбейоглу Иса при Бали бей. Той събира на брега на Дунава хората си, подбира най-добрите коне и войници и преминава реката при Смедерево. Нападението е насочено към Срем, областта между Дунав и Сава западно от Белград. Ако разказвачът помни подробностите точно, това изисква повторно прехвърляне през Дунав над Белград. В Срем „полята и пасищата аленееха от кръвта на неверниците, ...земята гореше в пламъците на сраженията, градовете и селата бяха срутени, разрушени и ограбени. Там не останаха момчета и жени, всички бяха пленени. Те убиха всички, които им се противопоставяха, млади и стари, и ги превърнаха в черна пръст... Вместо овце и говеда, те караха стада от пленници". Но на връщане войските на Бали бей откриват, че управителят на Срем - внук на Георги Бранкович, е блокирал пътя им с добре въоръжен отряд на унгарския крал. Бали бей поставя начело на акънджиите Хасанбейоглу Иса, който да се изправи срещу противника, а сам чака в засада с хората си и с войниците от столицата. Унгарците едва не разгромяват Хасанбейоглу. Акънджиите му са разпръснати и той е свален от седлото. Но Иса бей, както казва източникът на Кемалпашазаде, е човек гръмогласен. Той извиква: „Хей! Бали!" така силно, че Бали бей го чува в укритието си, излиза със своите хора, отблъсва унгарците и го освобождава. Малцина от противниците му избягват разгрома и когато се връща на Дунав, Бали бей изпраща на султана няколкостотин отсечени глави и вестта за победата. Като награда той получава санджака Крушевац в добавка към Смедерево.

Вероятно това нападение в Срем кара крал Матиаш през януари 1476 г. да поведе армия срещу Шабац, османска крепост на р. Сава западно от Белград, която е важна за преминаването в тази провинция. Шабац пада на 15 февруари⁶. Изглежда превземането на тази крепост е част от плана на Матиаш да постави под контрол Дунав и Сава, като овладее укрепленията по тези реки. Турската история посочва, че по-късно през тази година „унгарците дойдоха в Сърбия и много навредиха на страната". Освен това, те „построиха три укрепления между Дунав и Морава, добре защитени от ровове и вода, и оставиха гарнизони и артилерия. Тези укрепления бяха построени за обсада на Смедерево". Те изпълняват предназначението си. Турсун бей отбелязва, че заради тях към края на 1476 г. в Смедерево настъпва оскъдица.

Крал Матиаш успява да нападне Сърбия и да издигне тези дървени укрепления, тъй като султанът през това време води кампания в Молдова. Молдова граничи с владенията на Менгли Гирай - османски васал от юни 1475 г. затова покоряването на нейния воевода Стефан би поставило под контрола на султана почти целия черноморски бряг с неговите търговски пристанища. Нещо повече, Мехмед е „длъжен", както пише Кемалпашазаде, да отмъсти за разгрома на Сюлейман паша през януари 1475 г., както и за една неотдавнашна случка, описана в Турската история. Авторът на тази част от произведението твърди, че при завладяването на Кафа Гедик Ахмед паша подбира триста младежи, главно италианци, и ги изпраща на султана с кораб. По пътя те се разбунтуват, избиват екипажа на кораба и пристигат в Монкастро (Белгород Днестровски) - пристанище, което принадлежи на молдовския воевода Стефан. Стефан присвоява богатствата на кораба, а младежите пуска да си вървят. Не след дълго той е посетен от пратеник на султан Мехмед с искането корабът, стоките и младежите да се върнат. Стефан отговаря, че не е длъжен да се съгласи, тъй като „неговите пристанища са свободни и всеки може да дойде, да остане и да си отиде, когато пожелае". Отказът му, според Турската история, кара султана да отмъсти. Кемалпашазаде посочва, че Мехмед тръгва от Истанбул към Молдова на 16 март 1476 г.

Авторът на тези страници на Турска история участва в кампанията и изглежда тъкмо той е „робът" Джован-Мария Анджолело, чието име стои на заглавната страница на книгата. Той пише: „Великият Турчин тръгна от Константинопол с целия си двор". Деветата спирка на Мехмед според него е в полето край Одрин, където той остава „около четиридесет дни", докато армията се събира, а конете пасат из ливадите. Анджолело отбелязва идването на двеста еничари от Шабац, които оправдават капитулацията си с недостига на храна и с обстоятелството, че крепостта не може да получи помощ отвън, понеже унгарците са изкопали трапове около цялата стена, напълнили са ги с вода и оръдията им са нанесли големи поражения. Везирите докладват на султана. Той заповядва еничарите да бъдат хвърлени в реката с камъни на шиите. Когато от Румелия и Анатолия се събира сто и петдесетхилядна армия, Мехмед я повежда на север.

Вероятно войската минава през Ямбол, Карнобат и Айтос и продължава към Варна. Там, на мястото на битката от 1444 г., „грамадно количество кости бяха събрани и струпани на могили". След Варна в продължение на два дни по пътя на армията няма селища, а по време на осемдневния марш до Дунава - „само диви хора и пустош". Дълго, продължава разказът, „нямахме друга вода освен морската и докато бяхме в тази пустиня ...ни нападаха многобройни огромни скакалци ...орляците им затъмняваха слънцето. Те гризяха сухарите и не можехме да готвим, защото щом отворехме казаните, те се напълваха с гадини... Правехме по два прехода на ден и през нощта, за да избягаме от този ужас. Приближихме до един ръкав на Дунав и мнозина тръгнаха пред войската, включително така наречените сакка, чието задължение беше да ходят сред войниците с мехове, пълни с вода... Много, особено от пешаците, бяха смазани от жажда и изтощение и в желанието си да вкусят прясна вода, пиеха така ненаситно, че доста измряха".

Армията остава на Дунав три дни, докато се съберат кораби от Силистра и Видин. Те, отбелязва Турсун бей, карат провизии и оръжие, и трябва да транспортират войската на другия бряг. Султанът заповядва на най-добрите си бойци и на един акънджийски отряд да минат първи, за да намерят и укрепят подходящо място за прехвърлянето на цялата армия. Когато става ясно, че няма опасност от нападение, армията е превозена с корабите, като Мехемед тръгва последен.

След това, пише Анджолело, „навлязохме в страната, където заварихме всички градове и села изоставени, а земята беше опожарена". Съзнавайки, че не може да се противопостави на османците, Стефан се е изтеглил към планините по посока на Полша и „беше окосил всичкото жито...и изгорил всичко, така че Турчинът остана измамен. Той вярваше, че ще завари страна, щедра с жито и пасища, а я намери изоставена и овъглена...Когато се върнахме в лагера си, лицата ни бяха черни като всичките ни дрехи.... Султанът не слезе от коня и войските останаха под строй, докато лагерът не беше оформен и защитен от всички страни". Анджолело си спомня, че васалната влашка войска на Лайот Басараб — дванадесет хиляди души, се разполага извън лагера. Султан Мехмед е призовал още един от своите васали, кримския хан, да изпрати войска в Молдова.

Едно писмо на Еминек до Мехмед споменава за получаването на заповед „да се представи пред султана с цялата си армия и да подкрепи в Молдова правата вяра". Еминек заявява, че татарите „дойдоха въоръжени и готови за война, опожариха много крепости на неверниците и взеха неизброима плячка". Това безспорно пресилено изказване цели да оправдае татарите, които не се присъединяват към османската армия. След това в писмото се обяснява как вестта, че „врагът- явно ханът на Златната орда Сеид Ахмед - е дошъл и опожарил шатрите ни" ги кара да се върнат в Крим и не им позволява да се включат в султановите войски⁷.

Стефан, според Анджолело, е разположил двадесетхилядната си армия с артилерията в една гора, която лежи на пътя на османската армия на север към Сучава. Румелийският бейлербей Сюлейман паша се сблъсква първи с тази армия. Той, начело на османския авангард, лагерува на около пет мили от позициите на Стефан. След пладне молдовците излизат иззад палисадите „и обърнаха гвардията на Сюлейман паша в бягство. Те убиха някои и преследвайки другите до шатрите, вдигнаха тревога. Пашата яхна коня си и атакува. И двете страни дадоха жертви, но хората на Сюлейман паша бяха повече, затова...граф Стефан трябваше да се оттегли в укрепената си гора, където остана и се защитаваше с артилерия, като вредеше на турците, които излизаха".

Когато султанът научава за този сблъсък, той възсяда коня си и с еничарите напред достига с дворцовите войски до река, „широка поне един изстрел, но маловодна....и със стръмни брегове". Молдовците откриват огън по неговата армия от отсрещния бряг, но „с малки поражения, защото бяхме на около една миля разстояние", отбелязва Анджолело. Когато османците преминават на другия бряг, противниците им докарват нови оръдия и убиват и раняват много войници, включително „един от нашите другари, Захия ди Лонго", спомня си авторът. Но Стефан не успява да спре султановата армия. „Пехотата, която беше по-напред, обкръжи враговете, за да им попречи да докарат повече оръдия. Така всички бързаха в добър дух...Скоро стигнахме до противника и веднага се покачихме върху загражденията. Накарахме граф Стефан да побегне, пленихме артилерията и го последвахме през гората. Около двеста бяха убити и осемстотин пленени...Ако гората не беше толкова мрачна и тъмна от високите дървета, малко щяха да успеят да избягат", разказва Анджолело. Кемалпашазаде посочва датата на тази битка - 27 юни 1476 г.

Османската армия разполага лагера си в добре напояваните пасища от другата страна на гората и остава там три дни. Някои от войниците отиват да разграбят Сучава, но намират града празен. Жителите са избягали, като са отнесли или заровили имуществото си. Турците откриват заровеното, тъй като „те са майстори в намирането на богатства, укрити по този начин...Като слагат една верига и една юзда на земята, те познават по неравностите къде са заровени ценностите", обяснява Анджолело. От изградената от дърво Сучава грабителите, сред които е и самият Анджолело, се връщат в лагера по друг път. Те минават през „една могъща крепост, издигната на хълм, където бяха затворени пленниците от миналата зима, когато Сюлейман паша беше разбит", но след осемчасова обсада не успяват да я превземат. Гарнизонът се брани упорито с шест бомбарди. По това време османската армия гладува, тъй като молдовците са изгорили нивите и няма нито хляб, нито фураж за конете. Султанът заповядва на хората си да се оттеглят. Маршрутът им е различен от този на идване - те преминават Дунава при Никопол, достигат долината на Марица през старопланинските проходи и се спускат към Одрин. Султанът „се завърнал през септември след повече поражения, отколкото победи", отбелязва възрастният вече Сфранцес.

Според Анджолело, в Одрин Мехмед научава за нахлуването на унгарците в Сърбия и за построяването на укрепленията край Смедерево. Султанът разбира каква опасност представляват те и решава да поведе експедиция за разрушаването им. „Като пренебрегна изтощението на войниците и конете от дългия път и глада", той тръгва след десет дни. В Черномен султанът раздава пари на армията и заповядва онези, които се опитват да дезертират, да бъдат проснати на земята и наложени с тояги. Войските достигат Пловдив след три дни път от Черномен, спомня си Анджолело. От Пловдив те стигат за два дни до Пазарджик, а оттам до София се придвижват още четири дни. От София армията тръгва на север през планините, където има дърва за огън срещу студа и снега. Морава и Дунав са замръзнали.

Когато унгарците забелязват приближаващата се османска войска, те изоставят двете по-малки укрепления. Единият гарнизон бяга в голямото укрепление, разположено при вливането на Морава в Дунав. Гарнизонът на другото малко укрепление, което е на Дунав, бяга в Унгария. Макар че до голямото укрепление може да се стигне по замръзналите ровове, защитниците в началото успяват да попречат на разполагането на османската артилерия. Войските на султана все пак изграждат барикади една нощ и прикрити зад тях подлагат укреплението на тридневен обстрел. Когато го разрушават от едната страна, те щурмуват. След двучасова битка унгарците ги отблъсват. Османците губят оръдията си и дават петстотин жертви. При тези действия е ранен бейлербеят на Анатолия Дауд паша. Турсун бей, също участник в обсадата, пише, че пашата е пострадал от камък, изстрелян от противниково оръдие, а докато животът му се намира в опасност, султанът се измъчва от големи терзания. По-късно Дауд обяснява на Кемалпашазаде, че докато е инспектирал артилерията, обикаляйки на кон, бил прострелян в гърдите.

Така султанът губи много от войниците и оръдията си. Освен това той временно е лишен от услугите на един от най- добрите си пълководци. Унгарците пък, казва Анджолело, могат да бъдат видени да строят заграждения и укрития в укреплението. То не може да се превземе с щурм, а дълга обсада е неосъществима заради големите студове. Някои от войниците загубват пръстите си поради измръзване, други умират. Анджолело продължава: „появи се поривист вятър, мъгли и ...направихме дълги прегради от сняг около шатрите, за да предпазим себе си и конете от вятъра. Конете бяха покрити с чулове, но трепереха от студ. А онези в укреплението разполагаха с провизии за много време и не се бояха от студа".

Въпреки това Мехмед не може да отстъпи, преди укреплението да е капитулирало. Той нарежда на войниците си да докарат с конете дърва от гората и в продължение на три дни те се занимават само с това. Азабите и еничарите струпват дървата около укреплението, колкото е възможно по-близо до загражденията. През целия следващ ден те хвърлят дърва върху замръзналия ров и накрая купчините стават по-високи от загражденията и бастионите. Намерението е те да се възпламенят с барут и така укреплението и гарнизонът да изгорят. Но в този момент защитниците дават знак, че искат да преговарят. Мехмед им позволява да си тръгнат с движимото си имущество. Охранявани от никополския санджакбей, излизат шестстотин души. Те минават през турския лагер и потеглят към Белград. След това, казва Анджолело, трите укрепления са разрушени, армията разтуря лагера и султанът се връща в Истанбул.

 

Рейдовете през 1476-1477 г.

Експедициите срещу Кафа, Молдова и Унгария през 1475 и 1476 г. водят до временно затишие в продължителната война срещу Венеция. През 1477 г. османските удари срещу Републиката се подновяват.

Вероятно повод за тях дават действията на адмирала Антонио Лоредан. През юни 1476 г. във Венеция стигат вести, че той дебаркира в Анатолия - Малипиеро не уточнява къде, взема голяма плячка и убива много турци, при което от неговите хора загиват само четирима. Освен това Лоредан пленява петстотинте турски пътници на един генуезки кораб. Според една бележка в Турската история, османците отговарят с опустошаване на провинцията Истрия, на източната граница на Венеция. Този рейд е осъществен на 6 ноември 1476 г. и предвещава разрушителното нахлуване през следващата есен. По това време венецианските колонии също понасят удари.

Навпакт е първата атакувана колония. Малипиеро загатва, че султан Мехмед се е надявал да овладее града Тайно. Градът, казва той, е рядко населен, а стените му са рухнали. Нещо повече, управителят е разкрил петнадесет турски агенти, които имат задача да улеснят влизането на султановите войски в града. Но преди те да се появят със Сюлейман паша начело, управителят вече е екзекутирал агентите и венецианският адмирал вече е пристигнал със своя флот, за да надзирава ремонта на стените. Когато гражданството не го посреща така, както той очаква, Сюлейман паша започва подготовка за обсада. Кемалпашазаде описва обсадата по спомените на не-идентифициран свидетел.

Войските на Сюлейман, пише Кемалпашазаде, разполагат лагера си на морския бряг срещу цитаделата. Те не могат да транспортират оръдия по тежкото планинско трасе, по което стигат до Навпакт, ето защо ги отливат на място с докарания метал. През това време венецианският флот пристига и открива огън по лагера. Османците се изтеглят в подножието на близките планини, а достъпът им до крепостта откъм брега е отрязан. Сюлейман паша известява султана, че не може да превземе цитаделата и в отговор получава нареждане да се откаже, тъй като незабавното изпращане на кораби е невъзможно. Османските войски се изтеглят на 20 юни 1477 г., посочва Малипиеро, след тримесечна обсада. Сюлейман паша става жертва на този неуспех - султанът го отстранява от поста бейлербей на Румелия и назначава на негово място Дауд паша.

Към разказа за провалилата се атака срещу Навпакт Малипиеро добавя следното: „През тази година турците обсадиха също крепостта Круя, която устоя заради разположението си на един скалист връх". Турската история дава по-подробно описание на събитието, явно от венециански източник. В тази версия султанът изпраща срещу Круя Евреносоглу Ахмед с дванадесетхилядна войска. Жителите искат да се предадат при условие, че им се позволи да напуснат с движимото си имущество. Докато армията на Евреносоглу изчаква потвърждение от столицата, защитниците получават заповед да се държат, тъй като от Венеция са изпратени подкрепления, които вече са в Шкодра. Подкрепления са потеглили и от колониите на Републиката в Албания. Когато достигат Круя, те атакуват обсаждащата армия и я принуждават да отстъпи и да изостави лагера си. Италианските войски обаче не са наясно с турската тактика. Те се разпръсват да грабят из лагера, при което турците „с един удар на барабана" се прегрупират, нападат ги, убиват и пленяват много тях. Според този източник има още една причина за този неуспех. Албанските войски не се подчиняват на заповедите и не подкрепят италианските. Малипиеро отбелязва накаратко: „Показани бяха забележителни бойни подвизи и прийоми. Нашите бяха по-добри в първото, а турците във второто". Круя не пада, но обсадата продължава.

Сраженията край Круя трябва да са станали преди средата на септември 1477 г. Малипиеро отбелязва едно сенатско решение от 19-ти същия месец, по силата на което е отпусната пенсия на вдовицата и синовете на венецианец, загинал при тези операции. Не след дълго, вероятно все през септември, Венеция претърпява и най-деморализиращия удар през годината. Върху „тераферма"*  се стоварват акънджийски набези. Турците преминават отвъд р. Таляменто и достигат на около четиридесет мили от самата Венеция. Те не могат да бъдат спрени от правителствените мерки за укрепване на границата, взети може би след нашествията през ноември предходната година. Според Малипиеро, венецианците са издигнали насипи, високи осем стъпки на западния бряг на Изонцо, от моста при Гориция до блатата на Аквилея. Те са прокопали двойни окопи, изградили са бастиони, бродове и две укрепления близо до Градишка и Фолиана, където са оставили гарнизони с обща численост три хиляди души.

Тези укрепления не разколебават акънджиите. Според Турската история, Искендер, босненският санджакбей, командва тези отреди. Бащата на Искендер, разказва източникът, е генуезец, а брат му е „търговец, който живее в Галата и се облича по италиански като добър християнин". Заради генуезкия си произход беят несъмнено е предвкусвал удоволствието от възможността да нападне венецианците. Той отвежда хората си, по сведенията на Малипиеро, до р. Изонцо. Там Джеронимо Новело, венецианският комендант на Фриули, решава да прeмине реката и да даде сражение на акънджиите на източния бряг. Планът му няма резултат. Турците погубват част от неговите войници, слагат ръка на моста през реката и се прехвърлят на западния бряг. Тук група от тях се сблъсква с венецианците. Християните преценяват, че са спечелили сражението и се впускат да преследват бягащите акънджии, само за да попаднат в клопка. Венецианският комендант и повечето от хората му загиват.

Малипиеро пише: „Страната беше обхваната от голям страх. Всички градове между Изонцо и Таляменто бяха опожарени от турците. Три дни след битката, като събраха плячката, турците се престориха, че си тръгват. После внезапно се обърнаха и подложиха цялата област от двете страни на реката на огън и меч. След това, заради мълвата, че тече подготовка за големи действия срещу тях по море и по суша, те си събраха нещата и бързо напуснаха Италия". Много от жителите бягат ужасени във Венеция, обвинявайки правителството в небрежност. В отговор Сенатът съставя комисия за защита на Фриули от бъдещи нападения. Разговорите в комисията довеждат до изпращането на осемстотин конници в провинцията и укрепяването на Градишка. На 14 ноември 1477 г. Сенатът решава да изпрати шестхилядна кавалерия и трихилядна пехота във Фриули и да набере от венецианските земи двадесет хиляди пехотинци за охрана на границите от турските набези. Тези решения нямат ефект. Следващият параграф в съчинението на Малипиеро се отнася до рейд през Таляменто до Пондероне на запад. След него са изпратени допълнителни войски, а венецианските командири докладват, че „проходите, през които турците са влезли във Фриули, не могат да бъдат блокирани и трябва да се защитават с оръжие в ръка".

 

Обсадата на Шкодра и падането на Круя, 1478 г.

Според Малипиеро, набезите във Фриули, атаката срещу Навпакт и обсадата на Круя стават причина през февруари 1478 г. венецианците най-сетне да изпратят един от командирите на флота, Томазо Малипиеро, в Истанбул да търси мирно споразумение. Първата стъпка в тази посока прави самият османски султан. В края на лятото или през есента на 1477 г. той изпраща в лагера на Евреносоглу Ахмед под Круя един евреин. Там Мехмедовият емисар се свързва с генерал-капитана Антонио Лоредан, който го отвежда във Венеция на една от галерите си. Но пратеникът умира още преди да достигне града. Все пак вестта за мисията довежда до четиридневни дискусии в Сената, започнали според Малипиеро на 22 ноември 1477 г. Непосредственият резултат от тях е решението за засилване на флота на Републиката чрез въоръжаването на няколко галеона и ескадра от леки галери. Освен това сенаторите приемат предложението на дука на Ферара да предостави корпус от сто леко въоръжени войници за отбраната на Фриули. Дукесата на Милано също предлага шестстотин конници. Но през февруари 1478 г. те явно вече са убедени, че само мирът може да даде на Венеция сигурност и назначават за посланик Томазо Малипиеро⁸.

На 25 февруари 1478 г. султановата канцелария издава пропуск за Малипиеро. Не след дълго той потегля, заедно със секретаря си Алвизе Маненти. Пратениците пристигат в османската столица може би в началото на април. Когато преговорите стигат до задънена улица, Малипиеро издейства двумесечно примирие и се връща във Венеция за консултации. Посланикът е там на 3 май и, казва Малипиеро, съобщава на сенаторите, че не е постигнал напредък, тъй като преговарящите от османска страна са поставяли препятствия на всяка крачка. Сенатът го упълномощава да подпише мир, съобразен с условията на султана и на 5 май той отново потегля към Истанбул, като от албанското крайбрежие се придвижва по суша.

Когато достига Кюстендил, Томазо разбира причината за провала на преговорите. В Кюстендил посланикът се натъква на лагера на султана, който се е насочил към Албания с амбицията да покори венецианската крепост Шкодра. Тази кампания е описана отново от Анджолело. Той отбелязва пристигането на Томазо Малипиеро в Кюстендил и оплакванията, които представя на тримата везири относно нарушеното примирие. Думите му остават без резултат и накрая султанът го отстранява с искането Венеция да отстъпи Шкодра, Дрищ, Леш и други места в Албания. Провалилият се Томазо си тръгва. Все пак той е успял да спечели една малка победа. От Кюстендил султан Мехмед изпраща нареждане на Искендер бей да нахлуе във Фриули. Томазо научава това и предупреждава венецианското правителство за предстоящата атака. Когато той достига Шкодра в началото на юни, крепостта вече е обсадена.

Според разказа на Анджолело, обсадата започва на 14 май 1478 г. Тогава Михалоглу Али и неговият брат обкръжават Шкодра със своите петнадесет хиляди войници. Четири дни по-късно пристига и румелийската армия, водена от Дауд паша. „Той докара с камили голямо количество метал за отливане на бомбарди, понеже би било невъзможно да се превозят големи оръдия по планинския път и теснините през Сърбия и Албания", пише Анджолело. Друго препятствие е р. Дрин. Един отряд, разказва след години Дауд паша на Кемалпашазаде, е изпратен напред със задачата да построи мост, но когато идват румелийските войски, съоръжението не е завършено. Вместо да чакат, румелийците форсират реката, при което някои от тях се удавят. Когато достигат Шкодра, пише Анджолело, войниците на Дауд се разполагат на един склон, откъдето е удобно да бомбардират крепостта. Те издигат около шатрите си тежки заграждения срещу огъня на противниковата артилерия. След това румелийската армия опустошава околностите на Шкодра в очакване на останалата част от армията.

На 12 юни, според хронологията на Анджолеловия разказ, идва бейлербеят на Анатолия Сюлейман паша. Той води многобройна армия и разполага шатрите си срещу Шкодра. Дауд паша описва на Кемалпашазаде как той и Сюлейман паша „нареждат да се докарат камъни и дърва и изграждат оръжейница, чиято дейност надзирават до пристигането на Негово Величество султана". Анджолело си спомня, че бомбардировките започват на 22 юни, десет дни преди Мехмед да дойде. Първите изстрели, казва той, са срещу главната порта. Те идват от склона, където са румелийските войски. Няколко дни по-късно турците разполагат още шест бомбарди на това място. Друго оръдие, на височината по посока на Дрищ, обстрелва предната крепостна стена и нанася тежки поражения. Не толкова полезни са оръдието край Бояна и другите три от страната на Дрищ. Една мортира стреля в града над стените.

На 2 юли султанът идва „със своя двор и много конници и пешаци" и с много камили, натоварени с оръжия и провизии. Той стига Шкодра по южния път през Круя, блокирана от Евреносоглу Ахмед от повече от година. Защитниците, отбелязва Анджолело, изяли вече всички котки и кучета, са принудени да ядат ботуши и обуща и едва не се ядат един друг по жребий. Към това си твърдение, сякаш доловил недоверието на публиката, той добавя: „Аз, Джовани-Мария Анджолело, съм добър свидетел". На 15 юни 1478 г., с приближаването на султана, гарнизонът най-после капитулира. Макар че бранителите се предават доброволно, Мехмед нарежда да бъдат екзекутирани. Това безчестие кара Турсун бей и по-късно Кемалпашазаде да предложат обяснение, според което Круя се е предала насилствено, с глад, а не доброволно, и с продължителната си съпротива е причинила беди на мюсюлманите.

През това време враждебните войски при Шкодра се обстрелват с оръдия всеки ден, както разказва Анджолело. Понякога дъжд от турски стрели се посипва в цитаделата - „често толкова много, че затъмняваха слънцето". На 21 юли е проведен щурм. В началото артилерията обстрелва стените, но камъните, хвърлени от нея затрудняват допълнително минаването по бездруго неравните подстъпи към крепостта, спомня си Дауд паша. Гарнизонът отразява щурма, като събаря камъни и убива много бойци от първите вражески редици. Нещо повече, по- голямата част от османската армия изобщо не чува заповедта за атака и по залез щурмът вече се е провалил. Турците, казва Анджолело, натъпкват телата на по-видните си покойници с ечемик и мед, затварят ги в намазани с катран ковчези и ги изпращат в Истанбул. На другия ден отново има сражение. Според Анджолело, то трае пет часа. Защитниците убиват много турци с пушечни залпове, огън и камъни и на свой ред дават много жертви, загинали от стрелите на противника. Финалният щурм започва един час преди изгрев на 27 юли, когато цялата османска армия обгражда цитаделата, както разказва Дауд паша на Кемалпашазаде. Анджолело смята, че страховитата гръмотевична буря през нощта е предзнаменование за клането. Щурмът продължава до пладне, но гарнизонът успява да опази пробивите. Нападателите са принудени да се оттеглят, да погребат убитите и да се погрижат за ранените. И Анджолело, и Кемалпашазаде посочват, че след този провал султан Мехмед разбира, че Шкодра няма да падне с щурм. Султанът решава да остави за блокадата й малък отряд и да използва основната част от армията за превземане на други венециански твърдини в Северна Албания.

Дауд паша е изпратен с румелийската войска да покори Жабляк, северно от Шкодренското езеро. Анатолийската армия на Сюлейман паша превзема Дрищ на 1 септември с щурм, както пише Анджолело. Малипиеро също описва падането на тази крепост, както личи според официален доклад. „Един човек от града, пише той, пленник на турците, им дава съвет да разположат цялата войска от едната страна и да нападнат една от вратите. Така целият град ще отиде там. От другата страна отряд нападатели трябва да се покачи на стената на епископския дворец, който ще бъде изоставен. По този начин те ще могат да превземат града. Съветът бил приет и градът Дривасто паднал в ръцете им. Всички граждани били съсечени. Управителят, Джакомо да Моста бил облечен в златоткани одежди и изпратен под Скатаро да убеди тамошния управител да се предаде. Но той не успял и те го побили на кол под Скатаро". От разказите на Анджолело и Дауд паша става ясно, че много от пленниците от Дрищ също намират смъртта си под стените на Шкодра. Когато мюсюлманите влизат, казва Дауд паша, няколкостотин жени, деца и старци бягат през една странична врата към османския лагер. Когато войската се връща с празни ръце, заварва лагера пълен с пленници. Вероятно това са пленниците, за които Анджолело пише, че са отведени от турците в лагера под Шкодра и са обезглавени, вероятно пред очите на защитниците.

Султанът научава за падането на Дрищ и нарежда на Дауд и Сюлейман да атакуват Леш на р. Дрин, близо до брега. Част от описанието на Кемалпашазаде за тази операция се опира на Турсун бей, но са добавени и подробности, вероятно разказани отново от Дауд. Жителите на Леш, пише той, знаят, че не могат да противостоят. Вечерта те подпалват цитаделата и се натоварват на корабите, дошли от Венеция, за да евакуират гарнизона. На сутринта всички са на борда. Когато опитват да отплават, те откриват, че няколко от претоварените съдове са затънали. Османските войски също виждат това, спускат се от бреговете в реката, покачват се на галерите и започват да вземат пленници. Венецианците се опитват да се избавят с плуване, но или се удавят, или са пленени. Междувременно онези от султановите войници, които са останали на бреговете, обстрелват корабите с мускети и оръдия и хвърлят по тях камъни. Бегълците се добират с плуване до острова срещу цитаделата. Турците ги следват на салове или също плувайки „със саби между зъбите". Те убиват или пленяват венецианците, които не са се издавили. Нападателите се връщат от опожарения Леш в Шкодра с пленници и плячка.

За разлика от Турсун и Кемалпашазаде, Анджолело твърди, че султан Мехмед лично присъства на падането на Леш. Той е тръгнал към тази крепост от Шкодра на 7 септември. Не след дълго султанът потегля към столицата. Турсун бей отбелязва, че Мехмед заповядва на бейлербейовете на Анатолия и Румелия да останат с войските си и да построят по една кула на бреговете на Бояна, за да попречат на минаването на венециански кораби към обсадената крепост. „Победоносните войски, пише Турсун, не мигваха, горящи от желание да не бъдат уволнени и построиха двете кули за дванадесет дни". Анджолело добавя, че на 1 октомври те разполагат две големи оръдия на височината срещу Шкодра. На 8 октомври бейлербейовете на Румелия и Анатолия потеглят с армиите си. Евреносоглу Ахмед продължава обсадата с десетхиляден отряд.

 

Падането на Шкодра и мирът с Венеция, 1478-1479 г.

На 22 юли 1478 г. на границата на Фриули се появяват акънджии. Малипиеро отбелязва, че тридесетхилядна войска минава през планинските проходи в Гориция, стига Монфалконе и се прехвърля през Изонцо. Венецианците са предупредени от Томазо Малипиеро за този набег на босненския санджакбей. Макар през 1477 г. командирите да са докладвали, че не могат да затворят проходите, те са готови да посрещнат нападението. Начело на венецианските войски стои Карло да Брадзо. Както пише Малипиеро, Карло помни разгрома от предходната година, ето защо не напада турците, а изтегля хората си на брега на реката и се подготвя да атакува нашествениците, когато те се разположат в полето на Градишка. Армията на Карло е съставена от две хиляди венециански конници, шестстотин от Милано и триста от Ферара, както и от неуточнен брой пехотинци. Когато акънджиите се появяват, той разпраща писма, изглежда, до всички градове във Фриули и призовава да му изпратят хора. Правителството доставя провизии и събира войници из „тераферма".

Подготовката се оказва полезна. Според Малипиеро, вражески шпиони забелязват доставчиците на провизии. И скоро турски части ги нападат. Когато не успяват да преминат в земите западно от Изонцо, акънджиите тръгват на север към планините. Малипиеро цитира писмо от Чивидале дел Фриули от 30 юли, в което се съобщава, че турците почти са достигнали териториите на германския император и друго известие от Удине, което посочва, че те са напуснали Фриули с осем хиляди пленници и десет хиляди глави добитък. Според това писмо, акънджиите опожаряват всички селища в Гориция на изток от Изонцо. В набега на север осем хиляди конници достигат Вилах в земите на императора и вземат дванадесет хиляди пленници. Според Турската история акънджиите се връщат в Босна през Любляна.

Защитата на Фриули, повече или по-малко успешна, е незначителен епизод във войната на Сеньорията със султана. Непосредствената цел на султан Мехмед е превземането на Шкодра. Според Малипиеро, на 27 юни 1478 г. във Венеция се завръща Алвизе Маненти, секретарят на посланика при османския владетел. Той докладва за последното развитие на преговорите. Алвизе и Томазо пристигат от Кюстендил в Шкодра, явно в началото на юни, и намират града обсаден от султановата армия. Те приближават града с галера по Бояна, откъдето няколко конници съпровождат секретаря до лагера под цитаделата. Маненти не успява да види султана и разговаря с един везир, комуто съобщава, че Венеция няма намерение да отстъпи Шкодра. Везирът отговаря, че Мехмед няма да си тръгне от Албания, без да завладее тази крепост и след това лично ще отиде в Италия. В края на разговора Маненти представя писмата от своето правителство и се оттегля, отново ескортиран от конници.

През септември, когато султанът напуска Албания, а Шкодра все още не е паднала, във Венеция се отслужват благодарствени литургии. Но блокадата продължава и на 17 ноември Сенатът решава да събере шестхилядна конница и десетхилядна пехота за спасяването на крепостта. Микиел Саламан е упълномощен да отиде в обсадената Шкодра през Котор и да осведоми управителя Антонио да Ледзе, че скоро ще получи подкрепления и провизии. Микиел трябва да посети и Иван Черноевич, да го увери в приятелството на Венеция и да го осведоми за галерите, които тя възнамерява да прати в Шкодренското езеро. Според Турската история друг посланик, Пиетро Диедо, отпътува за Унгария, за да убеди краля да подпомогне освобождаването на Шкодра.

Усилията са напразни. Унгарците не откликват, а р. Бояна е затворена и по нея не могат да се изпратят кораби. Тогава, отбелязва Турската история, венецианците пращат три галери в Котор с намерението те да бъдат изтеглени по суша до езерото. Този план също не успява, тъй като турците - най вероятно отрядите на Евреносоглу Ахмед - са прекалено силни Изглежда, войските, обещани от сенаторите през ноември 1478 г . така и не стигат до Албания.

Малипиеро излага накратко опасностите  пред които Венеция е изправена в началото на 1479 г. Турците, пише той, продължават обсадата на Шкодра. Докладите от Истанбул говорят, че Мехмед се готви да изпрати в Италия през Фриули голяма армия. Сред италианските принцове цари неразбирателство и Венеция е изоставена да воюва сама и сама да пос- реща всички разходи за конфликта. Поради тези причини на 4 януари 1479 г., Сенатът решава да изпрати в Истанбул в тъсене на мирно споразумение Джовани Дарио. Той получава разрешение да отстъпи Шкодра, Лемнос и Мани, при условие Венеция да получи правото да евакуира жителите, имуществото и гарнизоните.
Първият резултат е капитулацията на Шкодра на 9 януари 1479 г. Венецианците от този град по-късно получават земи на р. Изонцо. През това време, според Малипиеро, султанът е изпратил за възстановяването на Шкодра четиринадесет хиляди души с три хиляди коли. Седем хиляди от тях се заселват в града.

На 21 февруари 1479 г. във Венеция идва новината, че Джовани Дарио е сключил мир с Мехмед. Според договора, ратифициран от султана на 25 януари, Републиката отстъпва Шкодра, Лемнос и Мани и се задължава да плаща по десет хиляди златни дуката годишно за правото си да търгува в неговите владения. Османската страна се съгласява всички останали владения на Венеция да бъдат върнати в старите граници. Републиката запазва правото да изпраща в Истанбул байло, който да се занимава с работите на венецианската колония. Дукът на Наксос в Егейско море и неговото семейство са третирани като венецианци по силата на този договор⁹.

Ha 16 април във Венеция за потвърждаване на договора пристига османският посланик Лютфи бей с двадесет придружители. Четиридесет благородници с позлатени лодки, пише Малипиеро, излизат да го посрещнат, а „дожът и колегията стояха на прозореца на залата на Големия съвет". В деня на Св. Марко, 25 април, Лютфи потвърждава договора, след което и дожът се заклева и го прокламира в присъствието на султановия посланик. Така свършва шестнадесетгодишната война.

 

Завоеванията през 1479 г.: Йонийските острови и Черно море.

Венецианските анали на Стефано Маньо показват, че определянето на границите между Османската империя и венецианските територии в Гърция и Албания продължава и през 1480 г. Междувременно ударите на султана се стоварват върху съседните Йонийски острови. Макар че тези острови са под властта на Леонардо Токо - деспота на Кефалония, атаката застрашава и мира с Венеция.

Историята на Занте от Николо Сера¹⁰  разкрива мотивите на султан Мехмед за завладяването на острова. Това съчинение, въпреки че е създадено през 1784 г., съдържа текста на една по-ранна латинска хроника и в някои отношения кореспондира с извори от XV в. Според него, в региона се появяват галерите на един османски военачалник на име Ибрахим паша. Майката на Ибрахим е от фамилията Токо, вероятно наследница на някой от незаконните потомци на Карло I. Пашата остава недоволен от даровете на Леонардо и настоява султановото правителство да завладее Лефкас, Кефалония и Занте с аргумента, че Токо притежава тези острови заради родството си с бившите деспоти на Пелопонес. Тъй като деспотите вече нямат владения, султанът трябва да лиши и Леонардо от неговите. Най-близката връзка на Токо с деспотите е чрез първата му съпруга - сръбкинята Милица Лазар Вълкович, чиято майка, Елена е от династията на Палеолозите. Тази близост би могла да даде на Мехмед законно основание да отнеме земите на Леонардо, но Елена е починала през 1464 г., а Милица - скоро след тази дата. Вероятно реалната причина султанът да се заинтересува от свалянето на Леонардо се крие в неговия втори брак. Токо е взел за жена, и според Николо Сера, и според Стефано Маньо, племенница на неаполския крал Феранте и така има неговата протекция. Тези отношения дават на краля база в близост до Гърция, в случай че той реши да възобнови арагонските или неаполските претенции към Епир и Пелопонес. Освен това един роднина на Феранте на Йонийските острови би бил пречка пред планираната от султана атака сpeщу Неаполитанското кралство.

Независимо от точния мотив за кампанията, през  лятото на 1479 г. Мехмед освобождава Гедик Ахмед паша от затвора и го назначава за адмирал. Според Ашъкпашазаде везирът е бил затворен, защото отказал да води операциите срещу непревземаемата по негово мнение Шкодра. Флотът на Гедик Ахмед, съставен по преценката на Стефано от четиридесет леки и две тежки галери, отплава от Проливите в края на юли или началото на август. Изглежда Леонардо Токо очаква атаката: Стефано пише как той се опитва да се защити, като се обявява за венециански поданик и издига знамето на Св. Марко, за да се възползва от клаузите на турско-венецианския договор. Оказва се, че нито турците, нито венецианците признават тези му претенции.

Първата цел на Гедик Ахмед паша е залива Арта, където според Турската история той се присъединява към друга османска ескадра, дошла от Вльора и към войската на румелийския бейлербей. В залива Гедик Ахмед превзема Воница, единственото континентално владение на Леонардо. След това той хвърля котва на Лефкас, най-северния от Йонийските острови. Както пише в Турската история, „турците превзеха Лефкас...и имаше толкова много пленници, мъже и жени, че в продължение на много дни из улиците се точеше триумфално шествие. Тези хора бяха разселени в областта на Константинопол". Авторът добавя, че породистите коне от острова са пренесени за разплод в долината на Вардар в Македония.

Стефано Маньо съобщава, че Леонардо Токо е избягал на о. Кефалония на 17 август и се е укрепил в цитаделата. Но, съзнавайки, че не може да се съпротивлява, той отива заедно с жена си в Калабрия, с намерението да се избави при Феранте. Непосредствено след неговото бягство, според Стефано на 26 август, Гедик Ахмед паша дебаркира в Кефалония и окупира целия остров. Само цитаделата се съпротивлява три дни. След нейната капитулация османците поробват цялото население и разрушават къщите. Стефано добавя, че Гедик Ахмед „опустоши Итаки и други близки островчета, които принадлежаха на споменатия господар".

От Кефалония султановите кораби се насочват към най- южния от Йонийските острови, Занте. Тук Гедик Ахмед паша е изправен пред отбрана, която заплашва да възпламени отново войната с Венеция. От двадесет и петте хиляди островитяни, казва Стефано, десет хиляди са венециански поданици от Навпакт и Пелопонес. Освен тях на Занте има петстотин стратиоти, всички под юрисдикцията на венецианския консул. На 8 септември, когато войските на Гедик Ахмед дебаркират на острова, стратиотите ги нападат, „посичайки мнозина", а турците убиват известен брой от неутралните венециански граждани. Междувременно от Кипър е дошъл адмиралът Антонио Лоредан, за да не се нанасят вреди на венецианските поданици и кораби. Накрая дипломацията предотвратява сблъсъка между двете страни. Когато венецианците на Занте отказват да се предадат, Гедик Ахмед паша се обръща към султана за инструкции. Същевременно венецианският представител иска от Мехмед разрешение стратиотите и поданиците на Републиката да напуснат. На 23 септември от Истанбул пристига пратеник, който съобщава, че венецианските граждани са свободни да си вървят и още, че,султанът иска острова, тъй като той е владение не на Сеньорията, а на деспота. Султан Мехмед иска също да разруши укрепленията на острова и да изсели жителите му. На 5 ноември, след схватки между стратиотите и турците, евакуацията на Занте приключва. През това време Гедик Ахмед завършва кампанията с разрушаването на една венецианска крепост на епирския бряг, която Стефано нарича Рила и окупацията на близката твърдина Фанари, изоставена от венецианците.

През тази година Мехмед разширява владенията си по черноморския бряг. Хронистът от Караман Мехмед паша е лаконичен: „Негово Величество султанът... изпрати малка част от победоносната армия в страната Грузия. Завзеха крепостта Торул и цялата земя Мазахилит". Разказът на Кемалпашазаде не е много по-подробен. Експедицията, пише той, се води от Хъзъроглу Мехмед паша, везир на принц Баязид в Амасия. Повод за нея са оплакванията на търговци, че грузите от една крепост, наречена Торул, са ги ограбили, докато те се връщали от Персия. Кампанията на везира, продължава Кемалпашазаде, се увенчава с превземането на Торул и други две крепости, Джезре и Джанехвах, които османците изравняват със земята. Джезре и Джанехвах не са идентифицирани. Възможно е Торул да е днешния Торут, на югозапад от Трабзон, по пътя за Байбурд. Мазахилит от хрониката на Мехмед паша може да е днешния Мачахел, на грузинската граница, на югозапад от Батуми. Това означава, че целта на експедицията е да се сложи ръка на долината на Чорох, водеща от Трапезунд до южните части на Кавказ. Тази област е била подчинена на Узун Хасан. След неговата смърт през 1478 г. в Аккоюнлу избухват междуособици, които позволяват на султан Мехмед да овладее областта. Оплакванията на търговците са само повод.

Към краткото споменаване на тази операция Мехмед паша от Караман добавя: „[султанът] изпрати друга част към черкезките земи. Тя превзе Каба и Анапа". И в този случай Кемалпашазаде е единственият източник, който разширява сведението. Той пише, че флотът прекосява Черно море, опустошава крайбрежието и превзема Анапа и Каба, крепости източно от Керченския пролив, за да накаже черкезите за враждебността им спрямо татарите. Следователно, операцията е трябвало да постави нетатарските народи по северния черноморски бряг под властта на султановия васал - кримския хан.

Нападенията върху черкезките и грузинските земи и върху Йонийските острови може би са най-съществените кампании през 1479 г., тъй като довеждат до налагането на османска власт по тези места. Докато траят споменатите кампании, султан Мехмед санкционира и два мащабни набега на унгарска територия. Първият е насочен срещу Трансилвания. Хронистът Орудж пише: „Михалоглу Али бей, Хасанбейоглу Иса бей и Малкочоглу Бали бей с петнадесет хиляди акънджии минаха през Влашко и нападнаха Унгария". Според Кемалпашазаде, действията на акънджиите в началото са успешни. Те опустошават Трансилвания, вземат пленници и добитък, но когато потеглят по обратния път, разузнавачи ги осведомяват, че противникът ги следва. Тримата командири се подготвят за сражение. Унгарската армия е по-многобройна от османската. Тя е съставена, както пише Кемалпашазаде, от десетхиляден корпус от Темешвар, начело с тамошния владетел Павел Кинижи, осем хиляди войници на трансилванския воевода Стефан Батори и десет хиляди на Лайот Басараб - бившият влашки воевода. На 13 октомври 1479 г.¹¹ Павел Кинижи напада Михалоглу Али, а Стефан Батори - Хасанбейоглу Иса. Трансилванците, продължава Кемалпашазаде, убиват Иса, но едва след като неговите хора свалят Стефан от коня и временно разпръсват армията му. Когато Иса бей загива, бойците му се разбягват. Малкочоглу Бали първоначално отблъсва Басараб. Михалоглу обаче вижда, че не може да се справи с Кинижи и се изтегля, без да даде сражение. Кинижи не го преследва, опасявайки се от клопка и се присъединява към трансилванската войска на Батори. Те обкръжават Малкочоглу Бали. Бали бей разбира, че „пет или шест хиляди невъоръжени и голи акънджии" не могат да устоят на „двадесет хиляди добре въоръжени и мощни неверници", и побягва. Унгарците, заключава Кемалпашазаде, убиват или пленяват хиляда - две хиляди мюсюлмани, а останалите акънджии бягат през Влашко.

За втория набег, който за разлика от първия е успешен, Кемалпашазаде черпи сведения от неговия водач Дауд паша. Когато се връща от Шкодра през есента на 1478 г., султанът уволнява Дауд от поста бейлербей на Румелия и назначава на негово място босненския санджакбей Искендер бей. Дауд на свой ред е поставен на мястото на Искендер. Постът е съпътстван от станалото обичайно задължение да се организира поне по един набег в Унгария годишно. И през 1479 г. Дауд иска и получава от султан Мехмед разрешение да нападне. По-късно той казва на Кемалпашазаде как разпраща вестоносци, които да обявят „свещената война" по всички селища и пазари. В резултат в Сараево се събират десет хиляди акънджии. „Призори удари барабанът за газавата" и те тръгват. Акънджиите минават през реките Уна и Купа, и през Сава се прехвърлят в Славония. Там те се насочват към Драва. Акънджиите разпитват местните жители за брод, но не получават отговор и преплуват реката, при което са загубени много хора и коне. Жителите на срещуположния бряг, убедени, че реката ще ги предпази, не бягат, когато научават за нашествието и „жени и момчета бяха разпилени из нивите и градините; невести и момичета вървяха безредно като овце и агнета". Онези, които не побягват, не правят опит да се съпротивляват и са пленени. Нападателите изтребват стадата, стъпкват нивите и опожаряват къщите. Но когато хората на Дауд се подготвят да продължат операцията, унгарският комендант на областта ги напада с голяма войска. Акънджиите отбиват удара, заграбват конете на унгарците - не толкова изтощени, колкото техните - и се отправят към „една далечна страна...където всяко кътче беше красиво като съкровищница на пролетта". Те достигат Неделишче на австрийската граница, нападат селището, вземат много пленници и прекарват нощта в близките градини. На сутринта Дауд заповядва да щурмуват едно дървено укрепление край града, където са намерили убежище много от местните жители. Акънджиите го превземат след няколко опита и с доста жертви. Дауд паша нарежда телата на пленниците да се натъпчат с барут и да се запалят. Когато и укреплението, и гарнизонът изгарят, акънджиите продължават към земите на свещения римски император. Оттам те се връщат в Босна, за да продадат пленниците си на робските тържища.

Рейдовете в Унгария и Австрия продължават. През лятото акънджиите отново се събират в Сараево. Някои от тях са дошли от такива далечни краища като Загора в България и Лариса в Тесалия, казва източникът на Кемалпашазаде - най-вероятно това пак е Дауд паша. Под негово командване се събират „тридесет и една пълни роти". Те се насочват към Драва, като рушат всичко по пътя си. Единствената унгарска войска, която срещат, е отряд, тръгнал да обсажда крепост в земите на императора. Синът на Дауд паша - Сюлейман бей, заедно със своя разузнавателен отряд открива унгарците през нощта в някакъв планински проход. Турците нападат и ги избиват „не по десет и по петнадесет, а по петдесет и по сто". Оцелелите унгарци бягат. Не след дълго, придвижвайки се покрай течението на Мур, приток на Драва, акънджиите влизат във владенията на Фридрих III. Тук Дауд паша се задържа и изпраща групи, които опустошават областта в продължение на четири дни. Изглежда, става дума за земите в долината на Мур, южно от Грац. В тези земи няма войски и те никога не са изпитвали подобни набези, така че акънджиите не срещат съпротива. Те се връщат от Мур с богата плячка, разграбват неназован град и манастир наблизо и се връщат в Босна по различен път.

Кемалпашазаде описва още един набег, извършен непосредствено след този. Когато се връща от Австрия, Дауд паша веднага нарежда на своя пълководец Юнус войвода да нахлуе на унгарска територия. Юнус взема със себе си един „силен юнак", някой си Гюрз Иляс. Може би писмени сведения за подвизите на този „юнак" са послужили като извор на Кемалпашазаде. Юнус и Гюрз заедно с пет-шестстотин акънджии осъществяват изгоден набег, както личи - в Хърватско. Когато спират да починат на р. Сана, вече по обратния път, а Гюрз се връща да събере пленниците, приближава трихилядна унгарска армия. Унгарците не бързат да нападнат. Те изчакват хората на Юнус да легнат да спят, оставяйки конете си завързани заедно. Когато унгарците атакуват, акънджиите не могат да се качат на седлата, за да се сражават и побягват през реката. Те унило се оттеглят към Босна. Щом чува за разгрома, Гюрз Иляс оставя пленниците в Камиград, събира отстъпващите акънджии и блокира пътя на унгарците. Юнус войвода дебне в засада с малък отряд. Разразява се тежко сражение, някъде между Сана и Камиград. Юнус войвода изскача с хората си от засадата и отблъсва унгарците към реката, като убива много от тях и взема пленници и противникови знамена, които изпраща на султана в Истанбул. Вероятно тези събития се разиграват през есента на 1480 г.

Турските набези естествено довеждат до ответни действия от унгарска страна. През пролетта на 1480 г. молдовският владетел Стефан напада с войски от Трансилвания влашкия воевода, който е османски васал. През есента на същата година Павел Кинижи напада Крушевац в Сърбия. Вероятно отново през есента на тази година, макар че Кемалпашазаде посочва пролетта, крал Матиаш изпраща армия срещу Сараево. Споменатият автор, цитирайки Дауд паша пише, че първо при него пристига посланик на краля с предложение за мир, но това се оказва измама. Веднага след пратеничеството към Сараево приближава седемхилядна унгарска войска. По това време турските войски са разпръснати. Дауд паша не е в състояние да се защити, изпраща писма за свикване на войниците си и се спасява в планините. Унгарците вече са прекарали три дни в Сараево. Първо те разграбват пазара, след това - къщите и накрая опожаряват града. През тези дни Дауд успява да събере армия - петстотин бойци, начело с кадията на Вишеград, още петстотин води кадията на селище, което Кемалпашазаде нарича Буруд, изглежда, западно от Сараево. Към тях се присъединяват неизвестен брой от хората на Даудовия син Сюлейман бей и Гюрз Иляс със своите войници. Всички тях пашата разделя на две групи. С едната напада унгарците, а с другата Гюрз отрязва пътя им за отстъпление през един стръмен горист проход. Унгарците се държат в продължилото до вечерта сражение, като убиват вишеградския кадия. На сутринта те се оттеглят. Унгарският пълководец Григорий Лабатан намира начин да избегне блокадата на прохода. Дауд паша междувременно застига противниковата група, охраняваща обоза и я напада. В началото унгарците се държат, но в крайна сметка побягват към планините, като изоставят в Сараево и обоза, и заграбеното.

 

Обсадата на Родос и превземането на Отранто, 1480 г.

Тези удари и контраудари през унгарската граница са незначителни в сравнение с основните кампании на султан Мехмед през 1480 г. Едната е насочена срещу Родос, а другата - срещу крепостта Отранто в Италия.

Според Кемалпашазаде, мотивът за нападението над Родос е желанието да бъде прекратено пиратството на рицарите на Св. Йоан. Те атакуват и грабят търговските кораби за собствена изгода, като или убиват, или продават екипажите. Възможно е Мехмед да се води и от други подбуди. На следващата година той ще поведе кампания срещу мамелюшкия султан Каитбай. Родос заема стратегическо положение срещу Александрия на египетския бряг и контролира плаването от Егейско в Средиземно море. Следователно, ако османският султан държи да осигури трасето между своята столица и Египет, той трябва да сложи ръка на Родос. Едно писмо от Неапол до миланския дук от 22 септември 1480 г., след обсадата на Родос, съобщава, че: „[египетският] султан е известил великия магистър на Родос и го е уверил в своята помощ и подкрепа срещу Турчина"¹². Това показва, че Каитбай и великият магистър д'Обюсон са наясно в общите си интереси по отбраната.

Д'Обюсон със сигурност очаква нападение; на 2 юни 1476 г., непосредствено след избора си за велик магистър, той настоятелно обръща внимание на „непосредствената необходимост ...бързо да поправим и изградим стените на Родос". През 1480 г., когато обсадата започва, стените вече са готови. За тези събития Малипиеро съчетава сведенията на Саурсен и Мари Дюпюи, компилирани през 1481 г. Той пише, че османската армия тръгва по суша към пристанището Мармарис срещу Родос. Същевременно от Проливите отплава и султановият флот под командването на Месих паша, потомък на Палеолозите. Флотът е съставен от сто и четири съда, включително четиридесет и шест галери и тридесет и четири транспортни кораба. Те пристигат в Мармарис на 23 май 1480 г. и пренасят сухопътните войски на острова. Османската армия разполага лагера си на хълма Св. Стефан над града. Според Малипиеро нападателите са общо шестдесет хиляди. Първият им удар е срещу кулата Св. Никола, която се намира на края на вълнолома. Но там великият магистър е разположил гарнизон, подготвил е пет кораба и е поставил препятствия във водата, които да спрат слизането на брега. Ето защо атаката се проваля, въпреки че на кулата са нанесени поражения. Освен това флотът не успява да влезе в пристанището, затворено с верига, а и попадащо в обсега на оръдията на крепостта и кулите от двете страни.

Втората атака на 19 юни също се проваля. Тогава Месих изоставя надеждата за превземането на двете кули и започва да обстрелва еврейския квартал на града. Огънят на дванадесетте големи и сто и петдесетте малки оръдия е доста ефективен. Рухването на стените кара защитниците да поставят в изправност рововете и отбранителните съоръжения вътре в града. През това време турците разполагат мортирите си наоколо и обстрелват денонощно най-гъсто застроените квартали. Гражданите нощуват в избите или в градините си, прикрити с клони. Месих паша е построил закотвен за морското дъно мост за прехвърляне на войските и вечерта на 18 юли заповядва нова атака срещу крепостта Св. Никола. Но един островитянин прерязва въжетата на котвите, мостът затъва и повлича със себе си много от нападателите. Откъм сушата турците правят окопи и поставят мини по цялата дължина на стените. Те запълват и изравняват със земята външните ровове с чакъл от стените и с нарочно донесени камъни. През това време защитниците обстрелват вражеския лагер и убиват много турци. Освен това те изграждат стена вътре в града и я предпазват от артилерийския огън с плет. Те поставят край пробивите бурета с катран и ги възпламеняват, когато противниците им атакуват, отбелязва Кемалпашазаде.

Османският главнокомандващ се опитва да покори града с измама. Негов агент, немски оръжейник на служба при султана, влиза в Родос и заявява, че е дезертирал от лагера на Месих заради религиозния си християнски плам. Защитниците обаче забелязват, че той не се напряга твърде по време на обсадата и го подлагат на мъчения. Агентът най-сетне признава, че е изпратен от везира да убие великия магистър и да обезпечи капитулацията на Родос. Той е обесен публично, каквато участ постига и неколцина гърци, проникнали в града под същия предлог и с аналогична задача. Последният опит на Месих да постигне успех се изразява в изпращането на писма, призоваващи латинските и гръцките търговци и островитяните да се предадат, тъй като той иска само да наложи османското господство над острова и да унищожи единствено рицарите. Наред с това везирът изпраща парламентьор. Магистърът му позволява да стигне до края на външния ров и чува предложението на Месих да дари мир и да пощади рицарите. Д'Обюсон отговаря, че нито заплахите, нито обещанията могат да го накарат да капитулира. Тогава османците подготвят нова атака.

Месих паша позволява на войските си да разграбят града и обявява, че те могат да вземат в плен всички граждани, които още нямат бради, а останалите - да побиват на кол. „След тази прокламация турците се подготвиха за щурм. Те действаха по обичая си, произнасяха речи и приготвяха торби за плячката и въжета за пленниците". Операцията започва на зазоряване на 28 юли, така внезапно, че защитниците не успяват да подредят правилно отбранителните съоръжения. Въпреки това ударите срещу стените и кулата Св. Никола пропадат и „турците отстъпиха ...и изоставиха много от заграбеното, както и оръдията си. Телата на три хиляди и петстотин турци, загинали на стените или в рововете и окопите, бяха погребани". Те се оттеглят от града и разграбват и опожаряват останалите селища на острова. Около две седмици по-късно пристигат два изпратени от крал Феранте кораба. Те са атакувани от тридесет галери, но успяват да влязат в пристанището и предават на магистъра писмо от папа Сикст IV. Светият отец обещава да изпрати мощен флот и многобройни войски. Когато тези кораби идват, армията на Месих паша се натоварва на галерите си и напуска острова.

През октомври, съобщава Турската история, флотът пристига в Истанбул „без радостната музика, към която те са привикнали, когато флотът се завръща". Месих паша е получил заповед от султана да дебаркира в Галиполи. Той е лишен от везирското достойнство заради провалената кампания. Смята се, добавя Турската история, че Родос би паднал, ако начело на армията е бил Гедик Ахмед паша. Но той командва другата важна кампания през тази година. Тя е насочена срещу крал Феранте.

Превземането на Йонийските острови през 1479 г. представлява непряко нападение над неаполитанския крал, тъй като той е свързан чрез роднинство с Леонардо Токо, а островите са важни за защитата на южна Италия. Османските набези в Унгария също са провокация към Феранте, тъст и съюзник на крал Матиаш. Мирният договор с Венеция и завладяването на Йонийските острови позволяват на султан Мехмед да атакува пряко земите на Феранте. Вероятно той използва бягството на Токо в Неапол и сведенията, че кралят е поддържал Иван Черноевич, за да обоснове действията си. Явно Мехмед и Гедик Ахмед паша имат намерение да използват разединението в Италия и да въвлекат Венеция в нападението. Едно писмо на султана до дожа от 17 февруари 1480 г. изисква венецианската страна да предостави на Гедик Ахмед подкрепа, каквато би била потребна и да се отнася към него като към личността на самия султан. Посланикът Синан бей представя това писмо, наред с писмо от Гедик Ахмед с искане за помощ. Но на 15 май сенаторите отговарят: „Цяла Италия е в мир. Следователно не сме в състояние да направим нищо от изисканото от капитана [Гедик Ахмед] или да нападнем когото и да било, тъй като пребиваваме в мир и добросъседство с всички". Все пак османските искания, които съвпадат с деликатните преговори по границите след края на войната, довеждат до неутралитета на Републиката по време на нападението над Неаполитанското кралство¹³.

Ходът на преговорите за границите освен това кара Венеция да склони и да приеме исканията на Гедик Ахмед паша, чийто флот вече напредва към Адриатика. Според Малипиеро, през юни 1480 г. Капитанът на залива Виторе Соранцо научава, че турски флот, различен от онзи, който е на Родос, е излязъл от Проливите. Виторе веднага се насочва от Корфу към Метони с двадесет и осем галери. В Метони той приема османски емисар, който иска от него провизии срещу заплащане и правото на свободно преминаване през Адриатическо море. Соранцо се съгласява и с двете искания и съобщава, че ще изпрати две лодки с хранителни припаси. Османската ескадра, следвана от галерите на Капитана на Залива, се отправя към Кефалония и Корфу, за да се присъедини към останалите султанови кораби във Вльора.

Сутринта на 26 юни, посочва Турската история, от Вльора отплават двадесет и осем обикновени и четиридесет леки галери, заедно с паландарии, които носят четири хиляди коня. Ескадрата се насочва към Бриндизи. Гедик Ахмед смята това място най-лесно за атакуване. Но когато корабите му се намират на десет мили от Бриндизи се появява западен вятър, който ги принуждава да тръгнат на север към Отранто. На 28 юли османските войски дебаркират, без да срещнат съпротива. Според анонимния източник на Кемалпашазаде - конник, участвал в операцията, те опустошават брега на Апулия, а населението намира убежище зад стените на Отранто. По това време, казва Малипиеро, чак на остров Паксиос, където се намира Виторе Соранцо, се чуват бомбардировките на тази крепост. Тя пада на 11 август с много жертви, пише Турската история. Гедик Ахмед оставя в превзетия Отранто пехотен гарнизон и изпраща шестстотин конници да разграбят областта.

Когато получава вестта за дебаркирането на турците, крал Феранте изпраща най-възрастния си син - дука на Калабрия дон Алфонсо, да отвоюва Отранто, отбелязва Турската история. Но Гедик Ахмед е укрепил града добре и нанася страшно поражение на дон Алфонсо. Кемалпашазаде предава спомените на своя източник за появата на неаполитанската армия в равнината пред Отранто в момент, когато голяма част от османските войници са заети с набези по други места. Идването на противника разстройва Гедик Ахмед, но той заповядва на гарнизона да напада, докато армията се събере. Няколкостотин османски войници излизат от Отранто и разгромяват авангарда на дон Алфонсо. Докато Гедик Ахмед се върне, неаполитанската армия вече е побягнала. Султановата конница се впуска да я преследва, а пехотата опустошава вражеския лагер.

Непосредствено след това, продължава източникът на Кемалпашазаде, нашествениците извоюват още една победа. Един от отрядите, които осъществяват набези из околностите, се натъква на голяма противникова войска в някаква стръмна долина и търпи поражение. В резултат Гедик Ахмед паша лично тръгва срещу тази войска с двеста конници. Оказва се, че врагът е гарнизонът на близка крепост, изглежда Лече, и сега чака пред града, за да даде сражение. Гедик Ахмед изпраща санджакбея на Пелопонес Мустафа със сто и петдесет от двестата конници да заложи засада в гората, в тила на противника, докато той самият влиза в бой с останалите си конници. Когато тези войници тръгват по горския път и попадат под сянката на сумрачна маслинова градина, те се натъкват на около петстотин противникови бойци, разположени от двете страни на пътя и явно очакващи да нападнат из засада Гедик Ахмед, а останалата част от тяхната армия трябва да го подмами да се насочи към тях. Те обаче не забелязват хората на Мустафа и когато попадат под удара им, не знаят с колко точно противници трябва да се борят. Затова хвърлят оръжието си и побягват, но падат в мрежите сред дърветата. На турците, продължава разказът, не им се налага да се сражават. Те просто обезглавяват или пленяват противниците. Когато Гедик Ахмед научава за това, той нарежда атака срещу самия град. Вражеската пехота се оттегля зад вратите и гарнизонът се подготвя за отбрана. Гедик Ахмед разбира, че не може да покори града без артилерия и изпраща вест до еничарите си в Отранто. През нощта те докарват оръдията и до изгрев успяват да ги разположат. При третия залп част от стените рухва и гарнизонът иска пощада. Гедик Ахмед се съгласява при условие, че те оставят оръжията си и напуснат. Когато гарнизонът си тръгва, пашата разпределя осемстотинте пленници от града сред еничарите.

Победителите се връщат в Отранто. Вероятно скоро след това Гедик Ахмед отива във Вльора и оттам - в Истанбул, като оставя хората си в Италия. Гарнизонът остава в Отранто. През март 1481 г. той претърпява поражение от неаполитанския флот, а през септември се предава, атакуван от армията на крал Феранте и флота на папа Сикст IV.

 

Смъртта на султан Мехмед II, 1481 г.

Докато армиите му атакуват Родос и Отранто, султанът се намира в Истанбул. През пролетта на 1481 г. той потегля от столицата си начело на нова военна кампания. Анджолело вероятно е авторът и на тези страници от Турската история, като участник в операцията. Той разказва, че в края на април султанът и целият му двор преминават Босфора и отиват в Юскюдар. Когато разполагат лагера си, към тях се присъединява бейлербеят на Румелия с многобройна пехота и конница. Мехмед изпраща заповеди из Анатолия и свиква войските от тази провинция в Коня. Той, спомня си Анджолело, „се готвеше ... лично да нападне мамелюшкия султан, който беше скаран с управителите на Алепо и Дамаск". Но, както добавя Анджолело, „не беше възможно да знаем къде иска да отиде той. Даже и везирите му не знаеха". Турсун бей, който, както личи, също е бил там, повтаря твърдението, че никой не е наясно с посоката на похода, но добавя, че великият везир Мехмед паша от Караман знае целта - завладяването на Египет.

Няколко дни по-късно, продължава Анджолело, когато армията напредва към Измит, султанът разполага шатрата си на една просторна ливада, наречена от Турсун бей „Поляната на падишаха" и идентифицирана от Нешри като Малтепе. Тук Мехмед се разболява много тежко и на трети май, „в двадесет и четвъртия час", спомня си Анджолело, умира. Великият везир се опитва да прикрие смъртта на султана и изпраща в дълбока тайна тленните му останки в Юскюдар. Освен това, добавя Анджолело, той праща трима конници в Коня при Мехмедовия син принц Джем - предпочитаният престолонаследник. На другия ден цялата войска научава за края на султана и вдига лагера, докато гвардията стои около шатрите с хазната.

Като че ли никой не скърби за Мехмед. През тридесетгодишното си управление той докарва армията до предела на издръжливостта й, а за да финансира непрестанните войни, увеличава данъците, намалява съдържанието на ценен метал в парите и конфискува земи. Когато умира, пише Нешри, еничарите въстават и убиват великия везир. Избухват метежи и нападения над богати евреи. Накрая пламва гражданска война между принцовете Баязид и Джем. Все пак когато безредието поутихва, цялата Османска империя се радва на относително мирното властване на Баязид II. Тогава поданиците оценяват в ретроспекция резултатите от Мехмедовата безжалостна войнственост. След 1488 г. Турсун бей пише: „Освен щедрия дар - падането на Константинопол - [Мехмед] Завоевателя отне от враговете на величествената си държава двадесет или повече независими страни". Султан Мехмед не само превзема Константинопол - той го съгражда отново и го заселва, предимно чрез репатриране на поданици от неговите или новозавладените земи. В края на управлението му териториите на Османовата династия в Европа обхващат по-голямата част от Балканския полуостров южно от Дунав и Сава. Султанът владее Проливите при Галиполи и Босфора. Почти цялото черноморско крайбрежие е под властта на династията или нейни васали. Цяла Анатолия на изток до Сивас, включително цялото крайбрежие, е османска. Тези завоевания дават на османската династия усещането за мощ и определена свише съдба. При наследника на Мехмед II възниква собствено османската историография, която отразява новото имперско самочувствие. През XVI в. и по-късно става практика Мехмед да бъде представян като голям законодател, макар че тази титла подхожда повече на сина му. Той се смята и за създател на дворцови османски обичаи и държавни институции. В очите на поколенията управлението на Мехмед II бележи началото на нова епоха.

 

¹За превземането на Кафа и подчиняването на Крим вж.:Н. İNALCIK, „Kırım Hanlığının Osmanlı Tabiliğine Girmesi ve Ahdname Meselesi", Belleten, VIII/ 29 (1944).
²Текста на писмото в: A.N. KURAT, Topkapı Sarayı Arşivindeki Altmordu, Kırım ve Türkistan Halarına ait Varlık ve Bitikler, İstanbul (1940), документ no. 4.
³H. İNALCIK, „Kırım Hanliğının Osmanlı Tabiliğine Girmesi"; W. HEYD, Histoire du Commerce du Levant au Moyen Age. Vol. 2, Leipzig (1885-1886), 400-401.
⁴W. HEYD, op. cit., 404-405.
⁵Текст в: A.N. KURAT, Yarlık ve Bitikler, документ no. 6.
⁶K.M. SETTON, The Papacy and the Levant, Vol. II, Philadelphia (1978), 326.
⁷Текст в: A.N. KURAT, Yarlık ve Bitikler, документ no. 8.
*Сухопътните владения на Венеция на Апенинския полуостров. - Бел. ред.
⁸За преговорите вж.: V.L. MENAGE, „Seven Ottoman documents from the reign of Mehmed II". In: S.M. STERN (ed.), Documents from Islamic Chanceries, Oxford (1965).
⁹Текста на договора вж. в: F. MIKLOSISCH, J. MÜLLER, Acta et Diplomata Graeca Medii Aevi, Bd. 3., Wien (1870), 295-298.
¹⁰Niccolo SERRA, Storia di Zante, откъс в: C. HOPF, Chroniques Gréco- romanes, Paris (1873), 344-345.
¹¹F. BABINGER, Mehmed der Eroberer und seine Zeit, München (1953), 412, дава тази дата без да посочи източник.
¹²Цит. в: K.M. SETTON, The Papacy and the Levant, Vol. II, 347, n.6.
¹³Alessio BOMBACI, „Venezia e l'impresa turca di Otranto", Rivista Storica Italiana, 66 (1954).