ГЛАВА I

 

Раждането на Османската империя. Осман, Орхан и Мурад I

(1071-1389 г.)

 

Раждането

 

През XIV-XV в. Османската империя се превръща във велика сила. Нейният възход е едно от най-значимите събития на Късното Средновековие. Въпреки това генезисът му остава напълно неясен. В началото на XVI в. османските историци вече са изработили подробен разказ за основоположниците на династията и държавата, но той представлява само сливане на митовете, възникнали през предходния век, за да легитимират и обяснят османската власт¹. Очевидно реалните обстоятелства около нейното установяване са се сторили твърде несъществени на пишещите съвременници и те са ги оставили неотбелязани. Ясно е само, че Османската империя води началото си от едно от множеството тюрко-мюсюлмански княжества, възникнали в Западна Мала Азия в края на XIII в., и че несекващата политическа фрагментация там и на Балканския полуостров създава условия, които благоприятстват издигането на една единствена сила, която да доминира над тези земи.

Важно значение за създаването на такъв политически модел в бъдещите османски владения има Четвъртият кръстоносен поход, завършил с превземането на Константинопол вместо на Йерусалим. След като поставят латински император във византийската столица, водачите на похода поделят гръцката територия между представители на западните фамилии. Много от тези латински държавици се запазват и след 1261 г., когато Михаил VIII Палеолог отвоюва Константинопол. По това време във византийски ръце са и части от Пелопонес, Тракия, Македония и Тесалия. Латински владения са Ахейското княжество в Северен Пелопонес, чийто съсед е гръцкото деспотство Мистра; Атинското херцогство; графството Салона е западно от Атина, а северно от него е маркизатът Бодоница. Като последица от Четвъртия кръстоносен поход Венеция получава остров Негропонте (Евбея), Метони и Корони в Южен Пелопонес и колонии на Цикладските острови. По-късно, през XIV в., събитията пораждат подобен калейдоскоп от княжества в Западна и Централна Гърция, Албания и северните части на Балканския полуостров. Най-важното от тези събития е въздигането на Сръбското царство на Стефан Душан (поч. 1355 г.). То обхваща Сърбия и голяма част от Македония, Тесалия, Албания и Епир. Но политическото единство на тези земи не надживява своя създател. След смъртта на цар Стефан наследниците му, сред които са Вълкашин и Углеша - господари на Прилеп и Охрид, Сяр и Мелник, раздробяват на княжества територията на царството. Същото се случва в българските земи между Стара планина и р. Дунав: след смъртта на цар Иван Александър през 1371 г., държавата е поделена между неговите синове, Иван Срацимир и Иван Шишман, с центрове във Видин и Търново. В североизточните български предели Добротица е независим владетел. През това столетие се засилва и търговското и колониалното съперничество между Венеция и Генуа. Генуезките фамилии овладяват островите Хиос (1304 г.) и Лесбос (1355 г.), а през 1388 г. Венеция се сдобива с пелопонеските крепости Аргос и Навплион. Това е политическият пейзаж, с който се сблъскват османците след 1354 г.², когато започват бавно да овладяват Балканския полуостров.

Османското княжество възниква в Мала Азия около петдесет години по-рано и е една от многобройните държавици, появили се там през втората половина на XIII в. Оформянето му като тюркска и мюсюлманска държава се дължи на победата на селджукския султан Алпарслан над византийския император Роман IV Диоген в битката при Манцикерт през 1071 г. Тя до голяма степен предопределя рухването на властта на Константинопол над Източна и Централна Анатолия и заместването й с господството на мюсюлманска династия, станала известна като „Румски Селджуци". Те донасят в Мала Азия религията, юридическите и административните практики на ислямския свят, възприети по-късно и от османците. Победата при Манцикерт улеснява мигрирането на тюркските племена, които изглежда се придвижват в западна посока от Централна Азия след селджукските войски. За тюрките вероятно близостта на летните пасища в планинските райони на Анатолия до топлите през зимата райони на Северна Сирия, е удобна за техния пасторален бит. Прииждането на големи маси от тези номади в края на XI и през XII в. радикално променя етническия, религиозния и езиковия състав на Мала Азия³. От малкото запазени материали може да се съди, че персийският и арабският са административните и литературните езици в Румския султанат. Но в края на XIII в. анатолийските династии, в това число и османската, се издигат от тюркоезичното население и от него привличат първите си следовници. Поради тази причина турският език доминира в Османската империя и се разпространява на Балканския полуостров в хода на неговото завладяване. А административната структура на империята произлиза от селджукската, която на свой ред се корени в традициите на мюсюлманската държавност в иранския и арабския свят.

Политическото разпокъсване на Анатолия позволява на османците да създадат независимо княжество и след време да се превърнат в господстваща сила. Аналогичен процес започва по-късно и в Югоизточна Европа. Четвъртият кръстоносен поход не засяга византийските владения в Мала Азия. Всъщност преместването на византийските императори от Константинопол в Никея през 1204 г. по-скоро укрепва властта им над земите между крайбрежието на Егейско море и Централноанатолийското плато. Централна, Северна и Южна Мала Азия са в ръцете на селджукските султани, чиято столица е Коня. Това равновесие се нарушава от две събития в средата на XIII в. През 1243 г. монголите нахлуват в Анатолия и разгромяват армията на румския султан при Кьоседаг, северно от Сивас. Две десетилетия след тази дата те вече са наложили властта си над почти целия мюсюлмански свят източно от Сирия. След разгрома си селджуците стават васали на Илханите - монголска династия в Иран. Изглежда, първите три десетилетия на монголското управление донасят добруване и политическа стабилност в Анатолия. Но през последната четвърт на XIII и първата четвърт на XIV в. Илханите и селджукските им васали започват да губят реалния контрол над Централна Мала Азия, където се издигат множество независими владетели. Най-мощни от тях са династиите на Караман и Еретна. В началото на четиринадесетото столетие Караманидите се настаняват в старата селджукска столица Коня и оттам управляват по-голямата част от Централна и Южна Анатолия, а фамилията Еретна налага властта си в земите между Сивас и Анкара.

Монголските победи при Манцикерт нямат никакво отражение върху Западна Мала Азия. Събитието, което довежда до загубата на византийския контрол тук, е прогонването на латинците от Константинопол през 1261 г. и възстановяването му като столица на Източната Римска империя. Василевсите се съсредоточават върху защитата на западните си провинции и загърбват източната граница на държавата. Това позволява на централноанатолийските тюрки да нахлуят - или, по-скоро просто да мигрират на запад. Така в началото на XIV в. върху земите, които до 1261 г. са били византийски, се появяват многобройни тюркски княжества. Според Никифор Григора (XIV в.) гръцкото население се стича зад стените на градовете или бяга в Тракия. Но Григора и другите съвременни автори не са в състояние да обяснят задоволително процеса, довел до изместването на византийската власт от тюркската. Ясни са само имената на новите династии и приблизителното разположение на държавиците им. Княжеството Теке е на средиземноморското крайбрежие около Анталия; Ментеше се намира в най-южния край на малоазийския егейски бряг; северно от Ментеше е Айдън. Във вътрешността, между Теке на юг и Айдън на запад, е Хамид с главен град Испарта. Сарухан със столица Маниса е северно от Айдън. Северен съсед на Сарухан, в посока към Дарданелите, е княжеството Кареси. По-навътре е Гермиян с център Кютахия. Земите между Анкара и р. Сакария са в ръцете на фамилия, която гръцките хронисти наричат „синовете на Амуриос". Малкото останала византийска теитория в Северозападна Анатолия, около градовете Пруса (Бурса), Никея (Изник) и Никомидия (Измит), граничи с княжеството на Осман - владетелят, който дава името на османската династия⁴.

 

ОСМАН

 

Според османските хронисти, той е син на Ертогрул и е първият независим владетел от Ертогруловия род. Запазена е една монета с надпис „Отсечена от Осман, син на Ертогрул"⁵. Ако е оригинална, тя потвърждава традицията, според която собственото монетосечене е един от задължителните символи на суверенитета в ислямския свят.

Хрониката на Пахимер е другият съвременен извор за Осман. Но Пахимер пише за години, в които „тревоги от всички страни объркваха [византийския] император", и на места съчинението му е толкова объркано, колкото и епохата. Той разказва как османовите части изненадват и разпръсват една византийска войска, водена от Музалон, и как този успех окуражава турците „от земите около Меандър" и войниците на Амуриос от Пафлагония⁶  да се присъединят към тях. С увеличената по този начин армия Осман разгромява Музалон при Никомидия около 1302 г. В друг пасаж Пахимер пише, че по някое време след тази победа, Осман превзема укрепения византийски град Белакома (Биледжик) в долината на р. Сакария и загатва, че тогава падат и други крепости. Тях Осман използва за складове на заграбеното. В История на Османските владетели Ахмеди сочи като завоевания на емира крепостите Биледжик, Инегьол и Кьопрюхисар. Календарите от 1444-1445 и следващата година добавят Ярхисар и Йенишехир. Изброените крепости са разположени по р. Сакария и нейния приток Гьоксу и формират ядрото на бейлика. Най-ранният (1324 г.) оцелял османски документ, чиято автентичност не буди съмнение, посочва, че Орхан, приемникът на Осман, дарява на един дервишки орден земи в Мекедже на р. Сакария⁷. Следователно, през второто десетилетие на XIV в. османците имат пълен контрол върху земята и приходите поне в тази част от долината на р. Сакария.

Пахимер и по-късните автори създават впечатлението, че в началото османците не напредват чрез редовни кампании и обсади. Първите им удари са срещу провинциални селища. След 1302 г. земите около Никомидия са „подложени на некоординирани нападения от разни посоки, повечето от хората намираха лесна плячка там, за страшно нещастие на всеки, който опитваше да ги спре...Някои от местните жители биваха пленени, други - изклани, а някои дори минаваха на противниковата страна", пише Пахимер. Укрепените градове могли да устоят на нашествениците много по-дълго. Осман опитва да нанесе решителен удар срещу Никея - „изкореняваше лозята, съсипваше посевите и накрая щурмува цитаделата" - но без успех. Той не съумява да превземе и Бруса. Все пак при загубата на околностите, падането на градовете след време е неизбежно. Пахимер описва тежкото положение на Пеге на южния бряг на Мраморно море. Там „околното население беше затворено в града. Тези, които избягнаха меча, страдаха от глад, а лошите условия доведоха до чумна епидемия". В края на дните си Осман изглежда владее земите между р. Сакария и Мраморно море, но не и укрепените градове, които поне до тогава остават във византийски ръце.

 

ОРХАН

 

Анатолия

Споменатият документ от март 1324 г., даряващ на дервишкия орден земи в Мекедже, носи владетелския знак на Орхан, сина и наследника на Осман. Свидетели на дарението са други османови синове - Чобан, Мелик, Хамид и Пазарлу, дъщерята Фатма Хатун и Малхатун, която може би е съпруга на покойния бей. Съдържанието на документа показва, че когато той е съставен, Осман вече не е между живите, а Орхан е новият владетел. Две години по-късно той извоюва значителен успех - „На трети април 1326 г. ... мюсюлманите взеха Бруса", съобщава една гръцка кратка хроника, съставена след 1352 г. Съвременникът на събитията Никифор Григора отбелязва лаконично: „В тези времена, понеже източните части [на Византия] бяха пренебрегнати, турците подчиниха много земи и градове във Витиния. Бруса беше превзета чрез глад". Тъй като контролира хинтерланда, Орхан може да спре провизиите и подкрепленията от Константинопол за гладуващите византийски градове. Вероятно той установява своята столица в Бруса веднага след нейното превземане - запазена е монета, отсечена от него в този град през 1327 г⁸.

След около година Орхан разширява завоеванията си на запад. Кратката хроника съобщава: „На 12 май 1327 г. имаше голямо земетресение. На другия ден мюсюлманите превзеха Лопадион (Улубат)". По това време и обсадата на Никея не е вдигната. Според Григора, за да спаси този град император Андроник III най-сетне тръгва срещу Орхан. „През годината 1328, месец май, императорът дойде от Дидимотихон в Константинопол. На първи юни той пресече [Босфора] и потегли срещу Орхан. На десети същия месец даде сражение на мюсюлманите на едно място, наречено Пелеканон...", отбелязва Кратката хроника. По думите на Йоан Кантакузин, велик доместик на Андроник и участник в битката, Пелеканон е на два дни и половина път от столицата през Босфора. Тук Орхан е разположил армията си по хълмовете, сред естествени укрепления, които според изтънчения и тенденциозен разказ на Кантакузин, възпират византийската победа. Орхановите стрелци и начупеният терен не позволяват на императора да хвърли напред цялата си войска. Но и мюсюлманите, водени от султановия брат Пазарлу, нямат успех. Когато ромеите ги отблъскват, Кантакузин препоръчва връщане, в Константинопол, защото Орхан е победен. Андроник се съгласява и „византийците се върнаха в лагера си с развети знамена и под звуците на тръбите възпяваха своята победа". Късно вечерта обаче османците нападат изтеглящата се армия и въвличат част от нея в сражение. Императорът е ранен с копие, когато - заедно с Кантакузин - опитва да напусне бойното поле.

Макар че представя битката при Пелеканон за византийска победа, Кантакузин описва и безредното оттегляне на имперската армия. Слухът, казва той, че василевсът е смъртоносно ранен, се разнася из лагера и войниците стават неуправляеми. Орхан научава за настъпилия хаос от Пазарлу, изпратен да шпионира византийския стан и от втори съгледвач, който му докладва, че вражеските бойци дезертират и бягат към градовете на Витиния. Османският владетел тръгва призори от своя лагер и пристига в крайбрежния град Филокрене. Там атакува ромеите, очакващи да бъдат приети в крепостта. Трима от тях, пише Кантакузин, загубват живота си в схватката под градските порти, а турците убиват тридесет и двама и пленяват още сто и четиридесет. Най-сетне византийците се организират и отблъскват хората на Орхан, погубвайки двеста от тях. Междувременно Андроник се изтегля. „Императорът се върна в Константинопол и цялата армия беше разпусната", заключава кратката хроника.

Експедицията на василевса не постига никакъв резултат. Неговата армия дори не доближава Никея, за чието освобождаване е събрана. Обсадата на града продължава до 1331 г., когато според кратката хроника „на първи март... мюсюлманите начело с Орхан превзеха Никея". След това османците обсаждат Никомидия. Щом чува за обсадата, Андроник натоварва своята кавалерия и пехота на галери и търговски кораби и отплава към града, както посочва Йоан Кантакузин. Когато флотът приближава никомидийския бряг, императорът приема пратениците на Орхан. Чрез тях е сключен договор „с условие Орхан да бъде приятел на императора и да не напада градовете под византийска власт", пише Кантакузин. Той обаче не спестява унизителната за Андроник цена на мира. Според кратката хроника „на [...] август [1333 г.] императорът отиде в Никомидия с кораб и сключи мир с Орхан. Императорът се съгласи да му плати дванадесет хиляди перпери за крепостите между Никомидия и Константинопол". Орхан явно не съблюдава договорните задължения - след четири години той превзема Никомидия. „Когато императорът беше зает с други дела, пише Григора за случилото се през 1337 г., Никомидия, главният град на Витиния, беше превзет, изтощен от големия глад, който упоритата обсада причини".

През 1337 г. Орхан вече е сложил ръка на всички големи византийски градове във Витиния и вероятно цялата провинция му принадлежи. Вакъфският регистър на Коджаели (османската административна област, съответстваща на Витиния) от около 1420 г. изброява земи, простиращи се на запад до Гебзе и Шиле, дарени от Орхан⁹. Това означава, че към края на управлението му неговите владения се простират почти до Босфора. Анатолийските завоевания на османците са за сметка не само на Византия, но и на съседните мюсюлмански бейлици.

Със завземането на Лопадион през 1327 г. територията на Орхан опира до бейлика Кареси на източния бряг на Дарданелите. Арабският пътешественик Ибн Батута съобщава за своето посещение (ок. 1332 г.) в Балъкесир, където е дворът на Демюр хан, владетеля на Кареси. Скоро след това Орхан анексира княжеството. Събитието е описано от Ашъкпашазаде, който черпи сведения от Яхши Факъх, сина на Орхановия имам, т.е. от почти съвременен източник. Според тази версия, в която сръчно е избягнато представянето на анексията като агресивен акт срещу една мюсюлманска държава., владетелят на Кареси, Аджлай бей умира, оставяйки двама синове. Единият от тях се намира в този момент в княжеството, а другият, Дурсун бей, е при Орхан. Народът на Кареси отхвърля управлението на първия син и везирът Хаджи Илбег и „благородниците" известяват Дурсун за случилото се. Дурсун бей предлага Кареси на Орхан в замяна на други земи. Османският владетел приема и отива заедно с принца в Балъкесир. Там научава, че Дурсуновият брат е избягал в крепостта Бергама. Орхан и Дурсун тръгват натам, за да уредят сметките си с него, но гражданите на Бергама убиват принца-беглец. Орхан се обявява за султан на Кареси и приема доброволното подчинение на народа. Най-ранният извор, датиращ това събитие, е Календарът от 1421 г. Според него покоряването на Кареси става през 1348/49 г., което съвсем не е сигурно.

Придобиването на Витиния и Кареси разширява владенията на Орхан на запад. Ясно е, че той има победи и на изток от наследствените си земи, но за тези завоевания няма сведения до 1354 г. За тази година Йоан Кантакузин отбелязва накратко: „Сюлейман, син на Орхан, поведе голяма войска срещу галатяните от Източна Скития и през лятото завладя два от най-важните им градове, Анкира [Анкара] и Кратея [Сиврихисар?]". Вероятно „галатяните" са династията Еретна от Сивас. Един надпис в анкарска джамия от 1361/62 г. споменава „най-могъщият султан Орхан"¹⁰, което потвърждава наличието на османска власт в града.

 

Европа

През 1341 г. византийският император Андроник III умира. Негов наследник е малолетният Йоан V. През същата година в Дидимотихон великият доместик Йоан Кантакузин се обявява за василевс и така слага началото на гражданска война срещу партията на императрицата Анна Савойска и великия дукс и регент Алекси Апокавк¹¹. И двете фракции, спомня си Йоан Кантакузин, търсят съюзници сред тюркските владетели в Западна Мала Азия. Императрица Анна първа изпраща посланици при Орхан, вероятно през 1345 г. За да противостои на този ход, Кантакузин прави същото. Неговият посланик е посрещнат добре от Орхан, който изпраща един евнух на име „Хацес" (Хаджи?), за да сключи договор. Скоро след това Кантакузин „с подкрепления от Орхан нападна черноморските градове и превзе всички с изключение на Созопол". Не след дълго, продължава Кантакузин, Анна и Алекси Апокавк пращат нова делегация при Орхан и обещават срещу съдействието му „огромна сума пари", която той отказва.

Според Кантакузин вместо да се съюзи с константинополската партия през 1346 г., османският владетел „изпрати делегация да иска дъщеря му за жена и обеща да помага на византийците срещу всичките им врагове. Той вече нямаше да е съюзник и приятел, а син, и се постави заедно с цялата си армия под заповедите [на Кантакузин]". Кантакузин твърди, че приема предложението след известно отлагане и че съобщава чрез пратеничество за съгласието си за женитбата едва след като се съветва със своята фамилия, със служителите си и с другия си турски съюзник, айдънския бей Умур¹². Щом получава официалното съгласие на Кантакузин, Орхан изпраща при него в Селиврия (Силиври), западно от Константинопол, „тридесет галери, много конници и най-видните мъже от своето владение". Там, върху дървена платформа, е Теодора, а самият Кантакузин стои в очакване наблизо, възседнал коня си. Тогава „сребърните и златните драперии бяха издърпани и откриха невестата. Вдясно и вляво от нея със запалени факли коленичеха евнуси, които оставаха скрити от погледа. Свиреха тромпети, флейти, панфлейти и всички инструменти, изнамерени за наслада на човеците... След обичайните за женитбата на императорска дъщеря церемонии, предводителите, армията и официалните лица от двете страни празнуваха заедно в продължение на няколко дни. Тогава [Кантакузин] даде дъщеря си на Орхан, който доволен я прие"¹³. Съюзът между Орхан и Кантакузин, скрепен с този брак, принуждава императрица Анна да поиска войски от емира на Сарухан. Те обаче дезертират и се присъединяват към Кантакузин, а на връщане опустошават византийска Тракия. На втори февруари Йоан Кантакузин влиза в Константинопол. Шест дни по-късно той се обявява за старши император в съвладение с Йоан V Палеолог. Според собствените сведения на новия василевс, Орхан незабавно се явява да го поздрави в Скутари, където той е пристигнал „с галери и двамата се забавляваха с лов и празненства няколко дни".

Йоан VI Кантакузин поддържа съюза с Орхан по време на цялото си осемгодишно царстване. През 1348 г. сръбският владетел Стефан Душан завзема Тесалия. Йоан изпраща войските си срещу него и търси помощ от османския султан, който „изпрати десет хиляди турци... начело със Сюлейман и други свои синове". Когато пристигат близо до Солун и узнават, че трябва да нападнат земи на цар Стефан Душан, те отказват да изпълнят задачата и „започнаха да грабят и убиват и после с голяма плячка се върнаха и прекосиха Дарданелите, за да стигнат у дома си". Въпреки този случай, през 1350 г. Кантакузин отново търси Орхан, за да отвоюва с негова помощ Солун от ръцете на бунтовника Алекси Метохит. Султанът изпраща Сюлейман с „двадесет хиляди конници", които обаче дезертират. Причината, твърди Кантакузин, е нападението на неназован анатолийски емир над орхановите владения. Заради него султанът повиква войските си обратно. Но през 1352 г. османската подкрепа се оказва решаваща - през това лято Йоан V Палеолог напада Матей, сина на Кантакузин, при Адрианопол. На страната на Йоан V участват български и сръбски доброволци, а на страната на Матей - османците. Орхан изпраща Сюлейман с „най-малко десетхилядна конница" в лагера на Матей край р. Марица. С тяхна помощ младият Кантакузин сразява противника си.

Службата при Йоан Кантакузин и сина му запознава османските войски с Тракия, което несъмнено изиграва роля в последвалото превземане на региона. И други събития работят в полза на Орхан. През 1351 г. венецианците нападат генуезката колония Галата и принуждават императора да ги подкрепи. В отговор, разказва Кантакузин, „генуезците изпратиха делегация при Орхан с молба за помощ. Те обещаха много пари и дадоха дума, че това добро дело ще бъде записано в сърцата на генуезкия Сенат и народ завинаги". Според същия източник, султанът се съгласява главно заради враждебността си към Венеция и „той изпрати на брега срещу Византион силна конница и пехота с нареждане да минат през Галата и да подкрепят генуезците, за които тази турска войска беше най-голямата помощ". Османо-генуезкият съюз, твърде изгоден и за двете страни, просъществува почти едно столетие. Но най-значимите за бъдещето събития са три години по-късно, през 1354.

През 1352 г. повиканата от Кантакузин в подкрепа на сина му турска войска, завзема тракийската крепост Цимпе. Йоан опитва, или поне така твърди в съчинението си, да отнеме тази твърдина от Орхан. Султанът отвръща, че не той, а синът му е завладял Цимпе и ще поиска компенсация, за да отстъпи. В резултат императорът плаща десет хиляди перпери и Орхан изпраща свои хора да върнат крепостта. В този момент настъпва бедствие. В една гръцка кратка хроника от 1392 г. е за-писано: „На втори март 1354 г. ... вечерта на православния празник стана страшно земетресение. Стените на Галиполи и околните градове рухнаха и паднаха в турски ръце". Земетресението, припомня си Кантакузин, е толкова силно, че събаря не само къщите, но и фортификационните съоръжения. Местните жители разбират, че без тях не могат да устоят на турците и вярвайки, че градските стени са пощадени от труса, побягват към тях. Мнозина умират в „проливния дъжд, снега и ужасния студ... Малко оцеляха и избягаха в запазените градове. Останалите бяха пленени при нападение на турците". По това време Сюлейман е в Пеге, на анатолийския бряг на Мраморно море, където получава вест за катастрофата и се отмята от уговорката да върне Цимпе. Той прекосява Дарданелиге и заселва изоставените градове с малоазийски турци. Освен това Сюлейман възстановява укрепленията и превръща Галиполи в по-могъща крепост от преди. Флорентинският хронист Матео Вилани, който ползва докладите на завръщащите се от Константинопол и Тракия търговци, потвърждава и посочената в кратката хроника дата на земетресението, както и Кантакузиновия разказ за последвалите събития. Вилани добавя още една подробност. След превземането на тракийските градове, при турците „дойде голяма армия от техните хора и обсадиха Константинопол по суша. Но защитата срещу турците беше единна, та когато те постояха известно време, без да могат да го превземат, нападнаха селищата и опустошиха областта. Като не срещнаха съпротива извън градските стени, те се върнаха в своята страна".

Кантакузин съобщава за своите многобройни пратеничества при Орхан с искане синът му да върне превзетите градове. Османският отговор е, че Сюлейман не ги е завладял със сила, а просто се е настанил в разрушените селища. Най-сетне султанът убеждава сина си да отстъпи срещу четиридесет хиляди златни монети. В потвърждение на тази уговорка Кантакузин I скланя да посети Орхан в Измит. Двамата владетели обаче не се срещат - когато Йоан пристига, султанът заявява, че е болен. Градовете в Тракия остават в османски ръце. През декември 1354 г. Йоан VI Кантакузин абдикира и изглежда след това преговорите за връщането на крепостите не са подновявани. Цимпе, Галиполи и останалите неидентифицирани градове са първото османско владение в Европа. Оттам Орхан напада византийските крепости в Тракия.

Ударите започват непосредствено след абдикацията на Кантакузин и обявяването на Йоан V Палеолог за император. Тъй като Орхан няма договорни и брачни връзки с Палеолозите, нищо не може да му попречи да напада техните земи. Но за неговите действия няма точни сведения. История на османските владетели на Ахмеди приписва на най-възрастния Орханов син, Сюлейман, превземането на Малкара, Ипсала и Виза. Ако Ахмеди е точен, тези градове са паднали преди средата на 1357 г., тъй като според Григора принцът умира през декември същата година. Докато Сюлейман напада владенията на Йоан V, Орхан остава лоялен на Канатакузини. През лятото на 1357 г. той изпраща на шурея си Матей, който опитва да узурпира византийския престол, четири хиляди конници, както пише Григора. Матей обаче се проваля и през декември признава Йоан Палеолог за император. Така османският султан е лишен от най-добрия инструмент за влияние във византийската политика. А по-рано през същата година се разиграва още едно събитие, което осигурява на Йоан V отдих от турските атаки.

Кантакузин, Григора и Матео Вилани дават почти сходни сведения за това, как през лятото на 1357 г. Орхановият син Халил, управител на земите около Измит и Гемлик, излиза в морето с рибарска лодка. Той се натъква на гръцки пиратски кораб, чийто екипаж го пленява и отвежда в Стара Фокея. Градоначалникът Калопат го задържа, за да поиска за него откуп.

Орхан не може да върне сина си със сила, тъй като флотът му не е достатъчно силен, а за достигането на Стара Фокея по суша трябва да се мине през териториите на Сарухан, пише Кантакузин. Ето защо, „тревожен и безпомощен, той се обърна към императора [Йоан V], единственият, който можеше да освободи сина му". Йоан се съгласява при условие Орхан да прекрати подкрепата си за Матей Кантакузин. Султанът приема и „докато получи момчето, той нито помагаше на Кантакузин, нито обезпокояваше Византия и подвластните й градове". В ранната пролет на 1358 г. василевсът безуспешно атакува Стара Фокея по море. След този опит той договаря откуп от шестдесет хиляди перпери, по думите на Вилани. След като получава Халил, Йоан го отвежда в Константинопол и, според хрониката на Григора, го венчава за десетгодишната си дъщеря Ирина. Императорът придружава османския принц до Измит, където го предава на Орхан с молбата той да обяви Халил за престолонаследник. Йоан явно се надява чрез замисления ход да осигури мир и да предотврати бъдещи османски атаки над Византия.

Планът му обаче не постига успех. Пленничеството на Халил, пише Григора, донася покой от турските нападения. По това време „Тракия, която беше пустош, пълна с разбойници, процъфтява". Но затишието е кратко - последното засвидетелствано събитие от Орхановото управление е падането на Дидимотихон, ключов за византийска Тракия град. Единственото съвременно сведение за това дава Матео Вилани. Този автор вероятно получава вести за превземането на два пъти или просто обърква записките си - в неговото съчинение падането на Дидимотихон присъства на две места: през 1359 г. и през ноември 1361 г. И двата пасажа подчертават, че градът не получава помощ от Константинопол. Това означава, че Тракия вече се контролира преди всичко от Орхан. Женитбата на принцеса Ирина и Халил не дава очаквания резултат. Проваля се и втората част от плана на Йоан - след смъртта си през март 1362 г. султанът не е наследен от Халил. Новият османски владетел е Мурад. За това съобщава кратката хроника от 1392 г.

 

МУРАД I

 

Анатолия

От един енигматичен коментар в хрониката на Ахмеди може да се съди, че Мурад заема престола едва след като разгромява и убива останалите Орханови синове. „Неговите братя, пише Ахмеди, станаха негови врагове... Всички те бяха сразени от меча му". Към това хронистът добавя: „Много грижи обзеха султана" и още: „той превзе Анкара в тази война". Анкара вече е завладяна от Орхан през 1354 г., но е доста вероятно след неговата смърт емирът на Еретна Мехмед или да е отвоювал града, или да е опитал да стори това, възползван от османските междуособици. Астрологът Зейн от Сивас отбелязва в своя Календар за 1364 г.: „Емир Мехмед дойде в Анкара и ... част от неговата армия беше разгромена от монголите". Това значи, че за Анкара може би е водена война, но нито „монголите" могат на бъдат идентифицирани, нито ролята на Мурад в нея е ясна. Властването на Мурад в Анатолия като цяло трудно може да се осветли.

Ясно е, че през 1368 г. султанът вече контролира цялата бивша византийска територия около Босфора, тъй като в тази година венецианците преговарят с Мурад за отстъпването на Юскюдар на азиатския бряг срещу Константинопол, а не с император Йоан V. Не е изключено обаче още Орхан да е разпрострял османската власт над областта. Най-големите завоевания на Мурад в Мала Азия не са на византийски територии, а в останалите емирати.

Първото тюркско княжество, което е присъединено от султана, вероятно в средата на седемдесетте години, е Гермиян. Историческият календар от 1421 г. е най-ранният извор за присъединяването му, като го датира през 1378/79 г. Най-подробни сведения дава хрониката на Ашъкпашазаде, чийто източник в случая е съвременникът на събитията Яхши Факъх. Ашъкпашазаде не съобщава категорично, че Мурад е нападнал Гермиян, но загатва за подобна заплаха. Според него старият гермиянски владетел съветва сина си Якуб бей така: „Сине мой, ако искаш тази земя да остане твое владение, трябва да се обединиш с османеца... Ожени някоя от дъщерите си за сина му Баязид". Якуб се вслушва и при Мурад пристига негов посланик с предложение за женитба на Баязид с гермиянската принцеса Султан Хатун. Зестрата й се състои от главния град  на Гермиян - Кютахия и още от Съмав, Егригьоз и Тавшанлу. Мурад приема предложението и се сдобива с по-голямата част от емирата. Не след дълго османците превземат Хамид, южния съсед на Гермиян, с по-важни центрове Егридир и Испарта. Тази придобивка Ашъкпашазаде, вероятно отново по данни на Яхши Факъх, свързва с женитбата на Баязид и Султан Хатун. Според него по време на сватбеното тържество посланикът на Хюсеин бей, емира на Хамид, предлага да продаде владението. Мурад отива в Кютахия, където се среща с друг  представител на Хюсеин и урежда формалностите по сделката и веднага присъединява емирата. Този разказ може би е измислен, за да прикрие, че Мурад лишава друг мюсюлмански владетел от земите му. Тъй или иначе, Ашъкпашазаде е единственият източник за включването на Хамид в чертите на османската държава.
Разширението на султановите владения в югоизточна посока довежда до конфликт с Караман. Той се разразява през 1386 г. според Нешри, който се опира на анонимен източник от началото на XV в. В подробния, макар и тенденциозен разказ на Нешри, докато Мурад воюва в Сърбия, емирът Алаеддин напада неговите владения. Султанът научава това и повежда армията си срещу Караман, след като прекарва зимата  на 1385-1386 г. в Бурса. Османската армия е съставена от контингентите на Мурадовите синове Баязид и Якуб, и сръбските васални отряди. Тя се насочва към равнината Френк Язусу, недалеч от Коня, където според Нешри „разби Караманците, преследва ги и ги отблъсна". След битката Мурад обсажда Коня. Източникът на Нешри твърди, че султанът не превзема града  понеже дъщеря му, съпруга на Алаеддин, измолва пощада. Османците превземат Бейшехир, на западната граница на Караман и напускат княжеството.

Падането на Бейшехир и анексията на Хамид дават на Мурад достъп до проходите в Таврическите планини, водещи към средиземноморския бряг. Това му позволява да превземе малкия бейлик Теке - през 1386 г. според Нешри, или през 1388 г. според Календара от 1421 г.¹⁴ Османците слагат ръка върху изгодната търговия през пристанището Анталия. Към края на управлението на Мурад азиатските му владения се простират от тази точка на юг, през коридор във вътрешността на Анатолия, до столицата му Бурса и босфорския бряг на север.

 

Европа

 

Завладяването на Източна Тракия

Османските рейдове в Източна Тракия продължават и през ранните години на Мурадовото управление. За тях няма прецизни сведения, но е видно, че император Йоан V е принуден да потърси съюзници срещу нашествието. С тази цел през 1364 г. при Елисавета, вдовицата на сръбския цар Стефан Душан в Сяр, пристига патриарх Калист. Йоан Кантакузин описва задачата на духовника така: „Целта на мисията беше те да изоставят враждата помежду си и с единни сили да нападнат турците, които са плъзнали из земите на ромеите и сърбите и постепенно ги обезлюдяват". Но Калист умира в Сяр, без да изпълни поставената цел. През 1365 г. императорът отива в Буда, за да потърси съюз с унгарския крал, ала и той не постига нищо. По обратния път българският цар Иван Шишман*  отказва да го пропусне през земите си и го задържа в плен.

Йоан получава някаква подкрепа срещу българите и османците благодарение на фамилните си връзки. През 1366 г. братовчед му Амедей Савойски събира армия, натоварва я на кораби във Венеция и се отправя на изток. В Егейско море към него се присъединява друг Йоанов сродник, генуезкият управител на Лесбос Франческо Гатилузо. Първата цел на тяхната експедиция е Галиполи. През август 1366 г. те успяват да отнемат полуострова от османците и отплават към българския бряг, за да освободят императора¹⁵. През 1367 г. Амедей си тръгва, а през октомври с. г. в Рим пристига византийско пратеничество да търси военна помощ от папа Урбан VI. Самият Йоан също посещава Рим през 1369 г. и в замяна на очакваната помощ приема католицизма. Урбан обаче не предприема никакви стъпки и по този повод императорският приближен и съветник Димитър Кидон горчиво се оплаква: „франките ограничават помощта си в думи, писания и обещания, а турците се смеят". Той предсказва реторично, че „ако те не изпълнят заплахите си срещу неверниците ...Константинопол ще падне. Щом този град е превзет, те ще се видят принудени да воюват с варварите в Италия и на Рейн".

Събитията сякаш оправдават песимизма на Кидон. Докато Йоан преследва неуспешната си мисия в Рим, Мурад постига внушителна победа. В годините след 1366, вероятно през 1369¹⁶, неговите войски завземат Одрин. Разположението му на вливането на Тунджа в Марица им дава достъп до Маричината долина, водеща на запад към Пловдив и София. По Тунджа може да се действа в северна посока към Ямбол. Сръбските владетели в Македония - братята Вълкашин и Углеша, осъзнават опасността, съюзяват се срещу Мурад и нападат войските му край р. Марица. Според сръбските летописи сражението е на 26 септември 1371 г. И двамата владетели загиват. „Разрази се голям бой и настана страшно кръвопролитие на река Марица. Турците зовяха силно и тъй като сърбите се обърнаха и бяг, те убиха при река Марица Углеша и краля Вълкашин", е отбелязано в една българска хроника, съставена след 1402 г. Загубата им премахва поредното препятствие пред османското напредване в България и Македония. „Оттогава мюсюлманите започнаха да прегазват християнските царства", пише в гръцка кратка хроника от XV в. Съвременен на събитията атонски монах описва ужаса пред лицето на този удар: „Опустя земята, лиши се от всичките си блага, погинаха людете, изчезнаха добитък и плодове. Не остана княз или вожд, или наставник някой между людете, нямаше кой да ги избави и спаси; всички бяха обзети от турския страх и юначните някога сърца на доблестните мъже се бяха обърнали на слаби женски сърца... и наистина тогава живите облажаваха вече умрелите"¹⁷.

 

Покоряването на България

Според всички османски летописци, ползващи един общ източник от началото на петнадесетото столетие, офанзивата срещу България започва непосредствено след падането на Одрин. Мурад изпраща към Пловдив и Загора своя пълководец Лала Шахин. Тези градове вероятно са превзети в началото на седемдесетте години. Така султанът овладява долината на Марица и пътят му към София е открит. София е под властта на търновския цар Иван Шишман. Възможно е едновременно с действията по Маричината долина османските войски да са напреднали на север към Ямбол и оттам - на изток, към българския бряг на Черно море. В една кратка гръцка хроника от средата на XV в. се съобщава за нападение над византийския град Месембрия (Несебър) през 1379/80 г. Вероятно по това време по-голямата част от българските земи южно от Стара планина са под контрола на Мурад. Тогава е установено и господството му над Търновска България.

Султанът се налага над българското царство не чрез военни действия, а чрез брак. Според Анонимната българска хроника след смъртта на Иван Александър на 17 февруари 1362 г.* , единият му син, Шишман, получава Търновското царство. Видин, на Дунава, е столицата на другия син, Срацимир, който вероятно става унгарски васал. В хрониката е записано: „...умря търновският цар Александър...на престола се възкачи цар Шишман, син на Александра. Аморат изпрати при него да му даде сестра си за жена и той, ако и да не желаеше, даде сестра си, царицата госпожа Тамара". Може би заради този брак Мурад смята Шишман за свой васал и изисква от него трибут и участие в османската армия. Изглежда неизпълнението на това задължение кара султана да изпрати войските си срещу Търновското царство през 1388 г.

Тогава, според Нешри, Мурад събира армията си за наказателна експедиция срещу Сърбия заради претърпян разгром там. Когато той призовава анатолийските и европейските си васали за участие в кампанията, Шишман и синът на Добротица, Иванко, не се отзовават. Мурад се отказва от сръбската експедиция и изпраща везира Али Чандарлъ начело на „тридесетхилядна" армия в България. Али тръгва от Одрин към Ямбол, оттам достига през снеговете до Айтос, преминава р. Камчия и се насочва към Провадия. Това е първата превзета българска крепост. Скоро капитулират Мадара, Шумен и Варна - „силна крепост, столица на сина на Добротица". Междувременно Мурад пристига в Ямбол и „Шишман, като видя, че губи земите си ... се покри с плащаница, дойде в Ямбол и се хвърли в нозете на султановия кон", иска прошка и обещава на османския владетел важната крепост Силистра. Мурад, продължава Нешри, приема и праща Али Чандарлъ да влезе в града и да постави там гарнизон начело с Тимурташоглу Яхши бей. От Шумен при Шишман идва пратеник на Али, но българският цар отказва да отстъпи обещаната крепост. В резултат Чандарлъ тръгва от Шумен, по пътя му три крепости капитулират и той „се яви пред столицата на Шишман, Търново, разположи стана си и зачака неверниците да му донесат ключовете". След това Али превзема всички крепости между Търново и Дунав и слага там османски гарнизони. Само Свищов оказва няколкодневна съпротива, преди да падне. От Свищов Али преминава във Влашко и напада селищата по северния бряг на Дунав. През това време Шишман се е спасил в Никопол. „Той нямаше, коментира Нешри, по-добър град и по-силна крепост. Водите на Дунав обгръщаха стенитe й". С приближаването на Али Чандарлъ обаче „той се изплаши и излезе. Заметна се с плащаница и накара сина си да стори същото и падна в нозете на пашата". Али потвърждава властта на Шишман над земите му, но след кампанията от 1388 г. е ясно, че той управлява там като османски васал.

 

Завладяването на Западна Тракия.

Османската гражданска война и византийската гражданска война

Към края на Орхановото управление османците вече са завладели византийската крепост Дидимотихон, а може би и Ипсала. Тези твърдини контролират преминаването от Източна в Западна Тракия. Ето защо офанзивата срещу императорските владения там вероятно е започнала през първите години на Мурад. Според османските хронисти тя се води от Евренос бей. На него се приписва превземането на Комотини. По същото време може би са паднали и други византийски крепости край северния бряг на Егейско море и така Западна Тракия около 1370 г. вече е под контрола на Мурад. Но Евренос още не е навлязъл в Македония, което личи от обстоятелството, че не той, а синът на Йоан V Мануил, печели от смъртта на деспот Углеша през 1371 г. Мануил по това време е управител на Солун и скоро след гибелта на деспота слага ръка на Сяр. Неговият успех обаче не възпира османското напредване на запад. Една кратка солунска хроника от началото на XV в. съобщава, че на 11 април 1372 г. градът преживява първия турски удар, който, изглежда, слага началото на цяла поредица набези. През ноември същата година папа Григорий XI кани в Тива византийския император, краля на Унгария и латинските владетели от Гърция, за да създадат антиосмански съюз¹⁸. Това е знак, че рейдовете на турците застрашават и католическите държавици в Централна и Южна Гърция, наред с византийските владения в Македония и Тесалия.

Споменатата среща е безплодна. През 1373 г. все пак е сключен съюз, но той не е на християните, а между Мурад I и Йоан V. Сближението е породено от едновременните бунтове на техните синове, Савджъ и Андроник. Според почти съвременния венециански автор Рафайни де Карезинис, те „заговорничеха срещу бащите си в нечестив и ненавистен съюз". Една кратка хроника от около 1377 г. съобщава, че Андроник напуска Константинопол на шести май 1373 г., „бягайки от родния си баща, и се срещна със ...сина на Мурад, който беше избягал от баща си преди [...] месеца". В същата хроника объркано се описва битка на 25 май, в която „Андроник се сражаваше славно, но хората на Савджъ, които бяха с него, изведнъж избягаха". Вероятно става дума за сражение на войските на Мурад и Йоан V срещу тези на синовете им, за които де Карезинис пише, че „капитулираха, преди бащите им да ги преследват". Андроник, отбелязва кратката хроника, се предава на 30 май. Бунтът на Савджъ, според същия извор, продължава до 29 септември 1373 г. Тогава „Мурад отведе сина си Савджъ бей в Дидимотихон и го ослепи". Няма повече сведения за този принц. Андроник обаче оцелява. „Гъркът [Йоан V], пише де Карезинис, ослепи сина и внука си, макар и не напълно, и ги осъди на доживотен затвор".

Случилото се носи на османските амбиции двояка полза. Вестта за съюза между султана и императора достига венецианския Сенат през юли 1374 г., а до папата - през септември. Тогава той пише за „някакъв нечестив съюз между гърците и турците против верните в Христа"¹⁹. В по-нататъшната си кореспонденция папата използва „нечестивия съюз" като оправдание за това, че не е организирал католическа помощ срещу османците. Но за Мурад по-полезно от папското проклятие се оказва оцеляването на полуслепия Андроник.

През 1376 г., вероятно с генуезко съдействие, Андроник и синът му Йоан, бягат от затвора. С подкрепата на генуезците и османците те влизат в Константинопол. Андроник на свой ред затваря баща си и братята си Мануил и Теодор. Като отплата за помощта, разказва де Карезинис, той дава сестра си на Мурад, но „Бог не допусна това гнусно престъпление и преди да я отведат, тя напусна светлината на този свят". Султанът иска също връщането на Галиполи и Андроник му предава полуострова през есента на 1376 г. или през 1377 г. Освен това новият император плаща и огромен данък - в едно писмо от 1377 г. Кидон възкликва: „турците, нашето древно наказание, станаха по-опасни за нас, насърчени от съюза си с императора [Андроник IV] срещу неговия баща [Йоан V]. Макар че взеха  Галиполи в замяна на помощта си, те ни отнеха още много нещa, а данъкът, който взеха не може лесно да се преброи, но пак казват, че не им е платено достатъчно за подкрепата. Те се разпореждат като господари и ние трябва да им се подчиняваме във всичко".

Победата на Андроник не слага край на гражданската война във Византия. През 1379 г. Йоан V и синовете му избягват от затвора и се обръщат към венецианците и османците за помощ срещу Андроник и неговите съюзници, генуезците. С подкрепата на Мурад Йоан влиза в столицата и обсажда Галата, където се е приютил Андроник. Обсадата продължава поне до април 1381 г., когато една венецианска ескадра, плаваща в Егейско море, получава сведения, че генуезците и турците са постигнали мир. Договорът, сключен от съперниците за византийската корона с генуезко посредничество показва, че императорът е османски васал, тъй като - наред с връщането на Йоан V на престола - постановява Йоан и Андроник да се подкрепят помежду си срещу всеки нападател, „с изключение на Мурад и неговите турци". И генуезците от Галата са задължени да поддържат василевса срещу всеки враг, освен срещу Мурад²⁰.

 

Първото нахлуване в Епир и първите завоевания в Македония

По време на византийските династически междуособици османското влияние стига до Епир и Албания. Това се вижда от няколко, общо взето, несвързани пасажа в една кратка хроника от Янина от началото на XV в. Тя съобщава, че Тома Прелюбович, деспот на Янина, се съюзява с Мурад срещу своите албански съперници. Това става през 1380 г., за която в хрониката е отбелязано: „На втори юни ... [Лала] Шахин дойде в Янина, взе Бела и Хопас - села край Янина - и затвори [клановете] Мазарак и Зеневис в Полицас". През това време Тома завзема няколко крепости в областта. Две години по-късно, продължава хрониката, Лала Шахин се връща и на пети май покорява с щурм крепостта Риуникон. В края на лятото на 1384 г. неговият приемник на бейлербейския пост в Румелия - Тимурташ, тръгва „с много турци срещу Арта, откъдето се върна с голяма плячка". Албанският владетел на Арта, Гин Буа Шпата, веднага се свързва с Тома Прелюбович и му предлага с общи усилия да прогонят турците. Тома отказва. В същата година той умира, а според кратката хроника през 1385/86 г. новият деспот Есау Буонделмонти, се отправя към двора на Мурад - посещение в знак на вярност към сюзерена. По всичко личи, че по това време деспотът на Янина, подобно на византийския император, е османски васал.

Мануил, синът на императора, обаче отказва да приеме османското господство. През есента на 1382 г. той бяга от Константинопол в Солун, където се установява като практически независим владетел. Не след дълго до столицата стига мълва, че Мануил громи турците и, по думите на Кидон, „...портите на градовете, които от много време бяха заключени, сега са отворени и гражданите са се втурнали да взимат пленници". В следващо свое писмо Кидон споменава за флотски и сухопътни победи на Мануил. Самият Мануил пък, в реч пред солунчани, говори за три победи, две по море и една по суша. Тези успехи провокират османски наказателни операции. През 1383 г. в Македония идва войска начело с везира Хайреддин Чандарлъ. Според една кратка хроника от XVI в. османците обсаждат Сяр и на 19 септември го превземат. След това те обсаждат Солун. Блокадата трае дълго, а Мануил не успява да получи помощ от брат си Теодор, пелопонески владетел, от папата или от Венеция. В крайна сметка той напуска Солун по море и няколко дни по-късно градът капитулира²¹. В една кратка хроника компилирана след около десетилетие, е отбелязано: „през годината 1387, месец април ...турците превзеха Солун. Те го обсаждаха четири години". През същата година в Сяр умира османският пълководец Хайреддин Чандарлъ, както си личи от надписа върху надгробния му камък²².

По време на обсадата на Солун и след нея, Мурад провежда и други атаки в Македония. Бер като че ли пада преди Солун. Събитието е засвидетелствано в един ръкопис от Метеора. Писарят съобщава, че е завършил работата си през 1385/86 г., „когато турчинът стана господар не само на Бер, но и на почти целия свят"²³. Според османските хроники Битоля капитулира в същата година, при кампания, водена от Тимурташ. Вероятно скоро след това пада и Охрид. Календарът от 1439/40 г. поставя завладяването му при управлението на Мурад, но дава видимо неточна година. Все пак през 1387 г. цяла Южна Македония е завзета от османците.

Същата година през септември в Южна Гърция се появява османска армия начело с Евренос, в случая не като завоевател, а като наемник или съюзник на деспота на Мистра, Теодор Палеолог, в конфликта му с Ахейското княжество²⁴. Но експедицията на Евренос дава повод за независими турски рейдове. За тях може да се съди от обстоятелството, че през октомври 1387 г. Сенатът инструктира посланика при султана да поиска освобождаването на венецианците, взети в плен по време на Евреносовите операции в Пелопонес. Същият документ съобщава за турска атака срещу Негропонте и за нареждането до посланика да поиска Мурад да възпира поданиците си от нападения срещу владенията на Републиката в Гърция. Искането очевидно няма резултат, тъй като през юли 1388 г. правителството смъмря коринтския управител Нерио Ачаиуоли, че е подкрепял турците при атаките им срещу венециански земи. Породените от кампанията на Евренос османски рейдове в Южна Гърция стават по-интензивни през следващото десетилетие.

 

Нападенията над Сърбия и Босна

Завоеванията от осемдесетте години на XIV в. приближават османските граници до земите на княз Лазар, най-могъщият от сръбските владетели тогава. Вероятно конфликтът между султана и княза започва през 1385 г., когато според Нешри Мурад превзема Ниш, „ключът и съкровището на Сърбия" на р. Морава, югоизточно от столицата на Лазар - Крушевац. Следващата година султанът прекарва в Анатолия, воювайки срещу Караман, но завладял веднъж Ниш, през 1387 г. той отново нахлува в Сърбия. Сблъсъкът с армията на княза е на р. Топлица, южно от Ниш. Според сръбските летописи „цар Мурад побягна пред княз Лазар, от Плочник на река Топлица". Възможно е след тази победа Лазар да си е върнал Ниш и Пирот, крепост, която пази пътя от София. До 1387 или 1388 г. Пирот принадлежи на цар Шишман, ако изворът на Нешри е точен, след което гарнизонът предава града доброволно на един от Лазаровите военачалници. Когато научава за това, изглежда към края на 1388 г., Мурад изпраща натам отряд начело с Тимурташоглу Яхши. При идването на Яхши сръбският гарнизон бяга, но Мурад не позволява на своя пълководец да го преследва. Това се оказва достатъчно за попадането на Пирот - северния път към Сърбия, в османски ръце.

По това време македонските завоевания на Мурад срещат границата му с южните сръбски предели и позволяват провеждането на първите османски рейдове в Босна, между Сърбия и Адриатическо море. Най-ранните сведения за тях са от 1386 г., когато в Дубровник научават за паниката, породена в Босна от турските нападения. Две години по-късно османците доближават и този град. Сега те действат заедно с Георги Страцимирович Балшич, владетел на Шкодра. Това кара босненския крал Твърдко да се заеме с нашествениците. На 27 август 1388 г. при Билеча, северозападно от Дубровник, босненската армия разгромява съюзниците²⁵.

През 1389 г. Мурад нахлува в Сърбия и Лазар, заедно с подкрепления от крал Твърдко, среща армията му на Косово поле. Първият разказ за сражението дава босненският крал в едно писмо от 1 август 1389 г.: „Мурад дойде със синовете си и с турците. На двадесети този юни, започнахме битка с тях ...и удържахме победа. Бихме ги, разгромихме ги и ги повалихме мъртви, така че малцина от неверниците оцеляха. И това, хвала на Бога, стана без много жертви от наша страна"²⁶. Според всички извори Мурад загива на бойното поле, а според една близка по време анонимна флорентинска хроника, веднага след смъртта му „неговите синове и барони вдигнаха лагера си и се върнаха бързо в своята страна, като носеха тялото на Мурад в Турция. Много от ранените умряха по пътя заради бързанетo...". Но независимо от смъртта на султана и оттеглянето на османците, сърбите не са - както твърди босненският крал - победители. Всички извори след флорентинската хроника са единодушни, че Лазар загива. Двете армии остават без водач и не могат да претендират за победа. Битката възпламенява борби за престола в Сърбия, вероятно и между наследниците на Мурад.

 

¹Няколко модерни теории използват този материал, за да обяснят произхода на Османската империя. Вж.: Н. A. GIBBONS, The Foundations of the Ottoman Empire, Oxford (1916); F. GIESE, „Das Problem der Entstehung des Osmanischen Reiches", Zeitschrift für Semitistik und verwandte Gebiete, 2 (1922, repr. 1967); M. F. KÖPRÜLÜ, Les Origines de l'Empire Ottoman, Paris (1935); P. WITTEK, The Rise of the Ottoman Empire, Royal Asiatic Society Monograph, London (1938); R. P. LINDNER, Nomads and Ottomans in Medieval Anatolia, Indiana University Uralic and Altaic Series, Vol. 144 (1983). За легитимиращата функция на традиционните османски свидетелства за корените на империята вж.: Colin IMBER, „The Ottoman dynastic myth", Turcica, XIX (1987).
²Общо за политическата раздробеност на Балканския полуостров вж.: W. MILLER, Latins in the Levant, London (1908); C. JIRECEK, Geschichte der Bulgaren, Prague (1876); Geschichte der Serben, Gotha (1918); John V.A. FINE. The Late Medieval Balkans, Ann Arbor (1987).
³За този процес вж. Speros VRYONIS, The Decline of Medieval Hellenism in Asia Minor, Berkeley (1971).
⁴За политическата история на предосманска Анатолия вж. Claude CAHEN, Pre-Oltoman Turkey, London (1968) и разширената френска версия: La Turquie prè-ottomane, Istanbul (1988).
⁵ibrahim ARTUK, „Osmanli Beyliginin Kurucusu Osman Gazi'ye ait Sikke". In: 0. OKYAR, H. INALCIK (eds.), Social and Economic History of Turkey (1071-1920), Ankara (1980).
⁶Elizabeth A. ZACHARIADOU, “Pachymeres on the Amourioi of Kastamonu", Byzantine and Modern Greek Studies, 3 (1977).
⁷Текста на документа вж в Ì. H. UZUNÇARÇILI, „Gazi Orhan Bey Vakfiyesi", Belleten, V/19 (1941).
⁸i. H. UZUNÇARSILI, „Gazi Orhan Begin Hükümdar Oldugu Tarih", Belleten IX/33 (1943); A. SCHAEDLINGER, Osmanische Numismatik, Brunswick (1973), 87
⁹Вж. Ahmed REFÌK, „Fatih zamaninda Kocaeli", Türk Tarihi Encümeni Mecmuasi, XIV/1 (1928) за текста на регистъра.
¹⁰Mustafa AKDAĞ, „Ankara Sultan Alaeddin Camii kapısında bulunan Hicri 763 tarihli bir kitabenin tarihi önemi", Tarih Vesikaları, New series, 1/3 (1961).
¹¹За византийската политика в годините на османския възход вж.О. М. NICOL, The Last Centuries of Byzantium, 1261-1453, London (1972).
¹²За Умур вж. Paul LEMERLE, L'Emirat d'Aydin. Recherches sur la Geste d'Umur Pacha, Paris (1957).
¹³За брака на Орхан и Теодора вж. A.A.M. BRYER, „Greek Historians on the Turks: the Case of the first Byzantine-Ottoman marriage". In: R.H.C. DAVIS, J.M. WALLACE-HADRILL (eds.), The Writng of History in the Middle Ages. Essays Presented to Richard William Southern, Oxford (1981).
¹⁴За емиратите Хамид и Теке вж. Barbara FLEMMING, Landschaftsgeschichte von Pamphylien, Pisidien und Lykien in Spätmittelalter, Abhandlungen für die Kunde des Morgenlandes, XXXVI, 1, Wiesbaden (1964).
*Става въпрос за цар Иван Александър. Бел. ред.
¹⁵E.L. COX, The Green Count of Savoy: Amadeus VI and Transalpine Savoy in the Fourteenth Century, Princeton (1967), 220.
¹⁶Elizabeth A. ZACHARIADOU, „The conquest of Adrianople by the Turks", Studi Veneziani, XII (1970). I. BELDICEANU-STEINHERR, „La conquete d'Adrianople par les Turcs", Travaux et Mémoires, 1 (1965) допуска, че турските удж-бейове в Тракия са превзели Одрин независимо от Мурад през 1369 г. и едва повторното придобиване на Галиполи през лятото - есента на 1377 г. позволява на Мурад да прекоси Проливите и да влезе в града. Според Иналджък османските хронисти правилно посочват, че Мурад превзема Одрин през 1361 г., но грешат в твърдението, че по това време той е султан. Вж. Н. ÌNALCIK, „The Conquest of Edirne (1361)", Archivum Ottomanicum, III (1971).
¹⁷Lj. STOJANOVIC, Stari srpski zapisi i natpisi, III, Beograd (1905), 43.
*Всъщност годината е 1371. Бел. ред.
¹⁸К. M. SETTON, The Papacy and the Levant, Vol. I, Philadelphia (1976), 328-329
¹⁹Цит. в G.T. DENNIS, The Reign of Manuel II Palaeologus in Thessalonica, 1382-1387, Rome (1960). Обхватът на книгата е много по-широк, отколкото показва заглавието.
²⁰G.T. DENNIS, The Reign of Manuel II; P. CHARANIS, „The strife among Mie Palaeologi and the Ottoman Turks, 1370-1402", Byzantion, 16 (1942-1943).
²¹G.T. DENNIS, The Reign of Manuel II.
²²F. TAESCHNER, P. WITTEK, „Die Vezirfamilie der Gandarlyzade (14./ 15. Jhdt.) und ihre Denkmäler", Der Islam, 18 (1929).
²³Текст в P. SCHREINER, Die Byzantinischen Kleinchroniken, Vol. 2, Vienna (1977), appendix I, no. 54.
²⁴R.J. LOERNETZ, „Pour l'histoire du Péloponnèse au XIV-e siècle". In: K.J. LOERNETZ, P. SCHREINER (eds.), Byzantina et Franco-Graeca, Rome (1970).
²⁵Т.А. EMMERT, The Battle of Kosovo: a Reconsideration of its Significance in the Decline of Medieval Serbia, Ann Arbor (1973), 93. Това съчинение e важно за разбирането на събитията преди, през и след Косовската битка (1389 г.) и на последвалото създаване на легендите за сражението, най-вече - на мита за османската победа.
²⁶Цит. в Т. А. EMMERT, The Battle..., 105.