Глава III

 

Османската гражданска война (1402-1413 г.)

 

Последиците от битката

 

Разгромът на османците при Анкара освобождава васалите на Баязид от ангажиментите им. Емирите на Гермиян, Сарухан, Айдън, Ментеше и Караман си връщат земите, отнети им от султана през 1389-1390 г. Константинопол се спасява след осемгодишна обсада, а император Мануил II възстановява властта си над някои територии в Мала Азия и главно в Европа¹. Но на Анатолия битката донася почти десетилетни страдания. След победата Тимур остава там около година и опустошава бившите Баязидови владения и преди всичко западните им области. Веднага след сражението той изпраща сина си Мухаммад султан в османската столица Бурса, съобщава Низамеддин Шами. Според Сагредо Мухаммад пристига там на трети август, заграбва съкровищницата на Баязид, съсипва цитаделата и опожарява града. Друг син на Тимур, Абу Бакр, разгромява при Йенишехир османска армия начело с принц Сюлейман. Една част от войските му се отправя на юг към Коня и Акшехир, докато друга вилнее из Айдън чак до егейския бряг. Тимур на свой ред потегля през Кютахия към Тире и Аяслог (Селджук). Оттам той превзема с щурм Измир, прогонва рицарите-хоспиталиери и опустошава близкия град Фокея (Фоча). След това, изпращайки напред през Анкара и Кайсери Мухаммад султан, Тимур тръгва на изток. По пътя си той разгромява една армия при Султанхисар, унищожава Улуборлу и Учхисар и напуска Анатолия през Акшехир.

Низамеддин Шами описва как през тази година Тимур не само изисква трибут от градовете в Западна и Централна Анатолия, но и как придружава искането си с кланета. С методите на персийски вития, описващ разгрома на противника на своя патрон, той разказва например как в Улуборлу Тимур „подложи гражданите на меча си, пороби жените и децата им и изравни цитаделата със земята". Един грък, който преживява тези събития, използва похватите на византийската християнска реторика и пише как Тимур „умъртви безчетно множество деца като ги стъпка под копитата на конете и ти предаде на най-жестока смърт. Други удави във водите на реките, а някои погинаха от слънчевата горещина и от жажда. Други бяха убити от ръцете на родните си майки, за да не попаднат у варварите. Безброй свещеници и монаси бяха подложени на неизброими мъчения; на някои връзваха ръцете и краката и ги хвърляха от скалите. Други умъртвяваха като ги връзваха и пълнеха устите им с горещи въглени и им вземаха парите. Други убиха, като ги изгориха или изпържиха като риби ...Делата им носеха ужас и страх". Той отбелязва също, че след клането в Измир, Тимур „заповяда да съберат главите и издигна от тях две кули, които всяваха голям страх у всеки, който ги зърнеше"². На път към Самарканд през следващата година де Клавихо се натъква на същите купчини от човешки черепи, скрепени с пръст.

Хората бягат от Тимуровите орди на запад и много от тях търсят спасение в Константинопол. Един грък на име Дионис съобщава, че след Анкарската битка видял „рядко зрелище - всяка раса, народ и език идваше, бягайки в Константинопол"³. Други се присъединяват към Баязидовия син Сюлейман при бягството му в Румелия. По думите на Ибн Арабшах, „когато научиха, че емирът, привличайки хора, решил да прекоси морето и да иде в Едирне, те се спуснаха от долини и проходи с надеждата чрез него да се избавят от растящото безредие".

 

Европа, 1402-1409 г.⁴

 

Сюлейман и неговите последователи преминават Босфора при Константинопол по времето на престоя на Сагредо там, т.е. между 22 август и 4 септември 1402 г. Венецианецът Сагредо обвинява генуезците, че транспортират турците в разрез с договорите, но уклончивите му бележки как неговите сънародници, като виждат какво правят генуезците, започват да превозват „само гърци християни", показват, че всъщност всички кораби в Босфора участват в изгодната сделка. През същия период и Стефан Лазаревич минава през византийската столица, където регентът Йоан VII го приема с почести преди заминаването му за Сърбия през Лесбос и Албания.

Когато Сюлейман пристига като беглец в Европа, Тимур все още е в Анатолия, а Баязид е негов пленник. Християнските сили имат интерес да се възползват от очевидния колапс на Османската империя. На 22 септември 1402 г. венецианският Сенат вече разглежда възможността за придобиване на важната морска крепост Галиполи. На следващия ден решението в този смисъл е анулирано, но в края на октомври сенаторите отново преценяват, че заемането на Галиполи е „необходимо за безопасността на християните" и упълномощават Тома Мочениго да проучи вариантите за завладяването му. Не е възможно другите сили да са нямали подобни кроежи. Продължаващата заплаха от Тимур, неизбежната война с Иса и Мехмед, щом завоевателят напусне Анатолия и вероятността Венеция или други страни да се сдобият с някои от османските земи в Европа, карат Сюлейман да търси мир. С тази цел той праща посланик във Венеция. Мисията му, според сенатските протоколи от 7 декември 1402 г., е да накара венецианците да убедят Мануил да се върне в Константинопол. Чрез пратеника той декларира желанието си „да бъде Мануилов син и да не се отклонява от волята му...защото желае той [Мануил] да разполага с неговите [Сюлеймановите] земи и места като със свои"⁵. С други думи, Сюлейман изразява готовност да стане васал на Мануил.

Това пратеничество е първата стъпка към договора, сключен от Сюлейман в Галиполи през януари или февруари 1403 г. с регента в Константинопол Йоан VII, с Венеция, Генуа и техните колонии, както и с рицарите на Св. Йоан⁶. Според неговите клаузи християните получават някои отстъпки от принца, но на практика откриват, че позициите им са доста по-слаби, отколкото изглеждат през лятото и есента след Анкарската битка. На първо място, те не са единни в целите си, дори си противоречат. По време на преговорите идват вести, че Антонио Ачаиуоли е отнел Атина от венецианците. Така той принуждава венецианския преговарящ, Пиетро Зено от Андрос, да купи османската помощ за отвоюването на града. Зено предлага на Али Чандарлъ, велик везир на Сюлейман и негов представител на преговорите, хиляда дуката. Второ, Тимур е за тях толкова голяма опасност, колкото и за Баязидовия наследник. Така клаузата, задължаваща Сюлейман да се включи с галери в съюзен флот, ако Тимур опита да премине Проливите, превръща договора отчасти в дефанзивен пакт. Нещо повече, въпреки разгрома при Анкара, османският принц си остава най- могъщият владетел на Балканския полуостров и териториите му са най-обширни. Описанието на де Клавихо на Галиполи през октомври 1403 г. като „замък силно укрепен и с голям гарнизон" и като пристанище на Сюлеймановия флот от „кораби и галери, четиридесет на брой" показва също, че венецианските планове за завземане на града са нереалистични.

Най-малко от османския разгром получава Стефан Лазаревич. Връщайки се в своите земи той заварва, според сръбските летописи, бунт, оглавен от племенника му Георги Вълкович и поддържан от Сюлейман. С помощта на зет си, Георги Страцимирович, Стефан разгромява бунтовника на Косово поле през ноември 1402 г. Не след дълго, както личи от Житието, той разбива при Грачаница друг турски отряд, в който участва младият му брат Вук. Двамата братя се връщат в Ново Бърдо, сръбската столица, но Вук скоро бяга при Сюлейман. Майка им Милица го последва и явно урежда мира помежду им, както и със Сюлейман. Споровете между сръбските владетели, всеки от които търси покровителството на Сюлейман, гарантират положението им на османски васали. Венецианският Сенат може и да е инструктирал посланика си да поздрави Стефан, че се е „избавил от ръцете на неверниците и се е върнал в своите (земи)"⁷, но Галиполският договор, по който Републиката е страна, изисква от Стефан да плаща на Сюлейман същия годишен данък, който е плащал на Баязид и да продължи да предоставя войски. Сюлейман от своя страна се нагърбва, като баща си, да „гарантира безопасността на Стефан и хората му".

Християнските участници в галиполските преговори излизат с придобивки, които - според внушенията в доклада на Зено - биха могли да бъдат по-големи, ако Евренос и другите османски първенци не възпират склонния на отстъпки Сюлейман. За венецианците и генуезците договорът регулира търговските права в рамките на Сюлеймановите владения и освобождава венецианското херцогство Наксос и генуезката колония Хиос от задължението да плащат трибут. От това задължение са освободени и генуезките черноморски колонии и Нова Фокея, но поради разположението си те остават извън обсега на Сюлеймановия контрол. Чрез подкуп Пиетро Зено осигурява на Венеция ивица земя с ширина пет мили на материка срещу Негропонте, но тя не включва солниците и пристанищата, които - не е трудно да се предположи - са основният приходоизточник. Много важна за християнските страни по договора, помнещи възхода на Баязидовия флот, е клаузата, която забранява на корабите на Сюлейман да минават през Дарданелите без разрешение от императора и „цялата Лига". Йоанитите получават графството Салона, „което беше нападнато от контесата", т.е. Елена, за чиято дъщеря Баязид се жени през 1394 г. Зено уговаря потвърждаване на статута на османски васал на маркиза на Бодоница.

Най-голяма е ползата от договора за Византия. Сюлейман отстъпва на императора западния бряг на Мраморно море от Панидос (южно от Текирдаг) до Константинопол и черноморския бряг от столицата до Месембрия. Най-важната отстъпка е Солун с Халкидика и бреговете на Термейския залив. Освен това Сюлейман отстъпва островите Скопелос, Скиатос и Скирос, вероятно завзети от Баязид преди 1400 г. През 1404 г. василевсът успява да увеличи придобивките със Зейтунион, минал във венециански ръце според договора. Византия го владее поне до 1414 г.⁸ По друга клауза Сюлейман обещава да върне на империята „крепостите, които василевсът е държал в Турция", но те не са посочени, а и в началото на 1403 г. Сюлейман няма власт над „Турция". Освен че дава територии, Галиполският договор освобождава Византия от задълженията й да плаща данък на османците. Сега Сюлейман се обръща към императора с традиционните за неговите поданици изрази като към „моя баща василевсът на ромеите".

Галиполският договор не влиза в сила безболезнено, а и не е единственото споразумение, сключено по това време. На 24 март 1403 г. Сенатът праща посланик за потвърждаване на мира. Но протоколите от неговите дискусии се отнасят не само до договора със Сюлейман, а и до мир със сина на Баязид, който е в Азия. Това трябва да е Иса. Посланикът Джакомо Суриано получава инструкциите си през април. Той трябва да потвърди договореностите с османските принцове; да се погрижи те да улеснят завръщането на Мануил II във Византия, вероятно срещу действията на някоя фракция, поддържаща регента Йоан VII и да опита да включи маркиза на Бодоница в договора със Сюлейман - индикация, че преговорите на Пиетро Зено в негова полза всъщност не са се увенчали с успех. Друг сенатски протокол три години по-късно от юли 1406 г. показва, че Суриано е добил от Сюлейман сушата срещу Негропонте, завзета бързо от Антонио Ачаиуоли. Това явно се отнася до територията, получена от Венеция по Галиполския договор, която турците вероятно още не са евакуирали. Преминаването на Халкидика под властта на Византия също не е гладко. През септември 1404 г. Мануил инструктира Димитър Булотис да договори със Сюлейман и Али Чандарлъ прекратяване на вземанията от Атонските манастири⁹. Тези проблеми все пак не нарушават цялостното съзвучие в отношенията между Сюлейман, Византия и латинските сили. Договорът може би не е изгоден за османския принц, но дава сигурност за европейските му владения и му позволява да се съсредоточи върху опасността, която представлява Тимур преди изтеглянето си от Анатолия през 1403 г., а след това - да опита да си върне каквото е оцеляло от османските територии там.

През 1404 г. той се прехвърля през Проливите от Румелия в Анатолия. През следващите пет години владенията му живеят относително мирно, независимо от заплахата от Сигизмунд Унгарски. През 1406 г. кралят опитва да се съюзи със Стефан Лазаревич за атака срещу Сюлейман. Но идеята му не успява да заинтригува венецианците и през октомври 1408 г. Сенатът отхвърля унгарската молба за подкрепа по море за експедиция срещу Галиполи. През февруари 1409 г. Сигизмунд отново изпраща посланик, който известява, че „в Гърция и подчинените на турците райони много турци се стичат, за да могат в бъдеще да нападнат кралството ми", и че за да предотврати това, той се опитва да формира съюз със съседните монарси. Републиката не проявява интерес.

Оказва се, че целта на споменатата османска армия не е да нападне Унгария, а да възстанови властта над Сърбия. В писмо до Сигизмунд от 28 февруари 1409 г. дубровничани съобщават, че „Вук, син на княз Лазар, е влязъл в Рашка с много турци" и иска половината кралство от брат си Стефан. На 13 март 1409 г. те отново докладват, че турците взаимодействат с Вук при нападенията над Стефановите земи. Сръбските летописи отбелязват: на първи юли 1409 г. „турците и Вук Лазаревич опустошиха Сърбия". Според Житието в резултат от тази война Сърбия е разделена, като Стефан управлява на север, а Вук и Георги Бранкович - на юг. Всички те са васали на Сюлейман¹⁰. Приемането на османския сюзеренитет от тяхна страна слага край на Сигизмундовите амбиции за нахлуване в земите на Сюлейман със силите на една балканска коалиция. В крайна сметка кралят не се облагодетелства със земи след разгрома на Баязид при Анкара.

Все пак ползата за Сигизмунд и особено за съседа му Мирчо Влашки е във временното намаляване на турските атаки по техните граници. Един доклад, съставен в Крит през 1401 г. сочи, че след Никополската битка османците са провеждали непрестанни набези в Унгария и Влашко и са принудили Мирчо през 1399 г. да укрепи Гюргево на Дунав. Същият документ отбелязва, че скоро след това голяма унгарска армия е разгромила турски отряди във Влашк¹¹. Възможно е тези рейдове да са стихнали за няколко години след 1402, но има две свидетелства за подновяването им около пет години по-късно. Фрагментиран надпис от Силистренската крепост отбелязва: „В годината 1407/8 ...преблагочестивият и христолюбив Иван Мирча, великият воевода и княз на цяла Угровлахия освободи града"¹². Надписът се отнася до провалена турска атака. Наред с това Нешри коментира събитията от 1410 г. така: „влашките неверници бяха съвсем безсилни пред нападателите от Румелия". Изглежда, подобно на Унгария, и Влашко няма съществена полза от османския разгром и от гражданската война.

Венецианците обаче подхождат към Сюлейман с най-голямо внимание и успяват да добият територии в Албания и Епир. На 28 юли 1402 г., денят на Анкарската битка, венецианският управител на Драч осведомява Сената, че е разгромил една турска армия и е пленил водачите й Ферис и Балабан. В отговор Сенатът му разрешава да използва случая и да завземе крепостта Круя¹³. Три години по-късно, след смъртта на Георги Страцимирович - владетеля на Шкодра, Венеция прогонва вдовицата му Елена и завзема града. Това води до война с племенника на Стефан Лазаревич - Балша, който управлява съседна територия. В спора Сюлейман взема страната на Балша и така кара венецианците да усилят гарнизона си в Шкодра и през януари 1406 г. да изпратят при него посланик, за да потвърдят властта си над града¹⁴.

Венеция има още две придобивки в Югозападна Гърция. В края на май 1407 г. Сенатът научава, че владетелят на Арта Павел Шпата, господар на Навпакт на Коринтския залив, преговаря да го отстъпи на Сюлейман и че османците са заели близката крепост Ангелокастрон. Реакцията на венецианците е да отнемат града през следващия юли. За да предотврати недоволството на Сюлейман, през същия месец Сенатът изпраща при него посланик, който да узакони анексията на основание, че Републиката е купила владението от Шпата, а не го е превзела. Това може и да се е понравило на Сюлейман, но през следващия ноември той отново има повод да се разгневи. В началото на този месец Стефано Захария, латинският архиепископ на Патра, отстъпва града и военните му съоръжения на Републиката. Това нервира Сюлейман до такава степен, че Сенатът очаква той да нападне в началото на следващия военен сезон, т.е. през март 1408 г. На 15 ноември константинополският байло е инструктиран да обясни на Сюлейман, че Републиката е получила Патра под наем и че ако той приеме това, ще получава данък за града. На другия ден управителят на Патра е упълномощен да даде същото обяснение, „ако казаният въпрос бъде повдигнат от [Евреносоглу] Барак, капитан на турците по тези места, или от други от името на Турчина"¹⁵. През март 1409 г. следва нова делегация при Сюлейман, която повтаря предложението да се плаща данък за Патра и Навпакт, ако той запази мира. Султанът, за когото венецианците много добре знаят, че се нуждае от армиите си за войните срещу своите братя, приема тези условия и оставя Републиката да владее и Патра, и Навпакт, а чрез тях - входа на Коринтския залив.

Османските набези в Югоизточна Гърция и Пелопонес продължават и след 1402 г., но вече не с жестокостта от дните на Баязид. Една съвременна кратка хроника отбелязва, че турците взаимодействат с хората на Антонио Ачаиуоли от Тива, Атина и Мегара в нападение срещу Коринт и околностите през юни 1403 г. Инструкциите до венецианския управител на Навплион от декември 1404 г. се отнасят до фортификационните съоръжения на града и загатват възможността за турски атаки¹⁶. На 21 февруари 1406 г. Сенатът научава, че хора от Метони и Корони не могат да върнат дълговете си „заради своята бедност и загубата на имоти и блага, което е причинено от нахлуванията на турците"¹⁷. Точно една година по-късно кастеланът на Метони и Корони отново докладва за щетите, причинени от турските рейдове и от атаки на гърците от Мистра. Латинските колонии северно от Атина също попадат под натиска на османците. През юли 1408 г. маркизът на Бодоница иска разрешение от венецианците в случай на нападение да евакуира хора и животни от материка на Негропонте¹⁸. През следващия ноември Сюлейман изисква чрез Евреносоглу Барак от венецианците да платят данък за град Фтелеон, разположен близо до Бодоница¹⁹.

За разлика от тези градове, Негропонте, който страдал тежко от атаките на Баязидовия флот, сега се радва на спокойствие. През март 1406 г. венецианците дори планират да освободят едно подразделение стрелци от острова, тъй като мирът с турците и генуезците е осигурен. Когато се оказва, че управителят има нужда от стрелците, това не е заради османски атаки, а заради спора с Антонио Ачаиуоли за земята, дадена от Сюлейман на Републиката. Това, което не позволява на османците да ударят Негропонте, несъмнено е клаузата от Галиполския договор, забраняваща на техни кораби да оперират отвъд Проливите. Сюлейман, изглежда, съблюдава задълженията си. Все пак Егейско море не е напълно мирно. Има много свидетелства за турски и други атаки срещу селища и търговски кораби, но те явно са дело на пирати, опериращи от анатолийския бряг, който след 1402 г. в по-голямата си част не е под османски контрол.

Като цяло Анкарската битка води до малко промени в Румелия: загубата на Солун и някои други земи в полза на Византия, увеличаването на венецианските колонии и влияние в Албания и Западна Гърция и изтеглянето на османския флот от Егейско море. Единственото сведение за вътрешна заплаха за Сюлеймановата власт е в Житието на Стефан Лазаревич. Там се споменава дейността на разбойник, наречен Новак или Каралюк, който „напълни сърцата на тези в мюсюлманската страна на земята със страх" и който по време на сръбската междуособица граби и Вук, и Сюлейман. Вплетено в този разказ е твърдението, че „някои български градове попаднаха под влиянието на българските царе. Сюлейман се вдигна срещу тях, дойде до Темска" - близо до Пирот - „и я взе в сражение". Възможното заключение от объркания Константинов разказ е, че между 1402 и 1409 г. наследниците на цар Шишман опитват неуспешно да се възползват от османската гражданска война и от общото напрежение в България, за да възвърнат своя загубен патримониум.

 

Анатолия, 1402-1409 г.

 

След Анкарската битка османците губят повечето територии в Анатолия, завладени от Баязид. Тези земи Тимур разпределя между бившите им господари, които управляват като негови васали. На запад Сарухан е върнат на Орхан бей, син на Исхак. Според една гръцка кратка хроника, Орхан влиза в столицата Маниса на 17 август 1402 г²⁰. Изглежда, Тимур разделя Айдън между двама представители на фамилията, Умур II и Муса. Не след дълго техните родственици, братята Джунейд и Хасан Ага, оспорват това решение и завземат съответно Измир и Аяслог и се свързват със Сюлейман в Одрин. През 1405 г. в резултат на междуособицата Джунейд остава единствен владетел на Айдън²¹. Ментеше е върнат на Иляс бей, чието име се появява на една монета от 1402/3 г. и то без името на сюзерена му Тимур²². Гермиян очевидно минава под властта на бившия си емир, Якуб бей, макар че най-ранните монети от възстановеното княжество, от 1402/3 г., носят само името на Тимур²³. Караман той връща на синовете на Алаеддин, Мехмед бей и Али бей, освободени от плен в Бурса²⁴. На север Исфендяроглу Мюбаризеддин не само задържа Синоп, но и добива земите на брат си Сюлейман в Кастамону²⁵. В Ерзинджан и по горното течение на Ефрат де Клавихо среща един владетел, когото нарича „Питалибет", поставен от Тимур на мястото на сина на Тахартеновата сестра. От описанието на арагонския посланик на Анатолия през 1403-1404 г. и от по-късни османски извори става ясно, че освен посочените владетели има и множество други по-дребни господари и племенни вождове, които са получили титлите си от Тимур, или поне така твърдят. Османците запазват територия, простираща се от Амасия и Сивас на изток през Анкара до Бурса и брега на Мраморно море. Седем години след Анкарската битка синовете на Баязид оспорват властта над тези земи помежду си и с други претенденти.

Османските хроники са единодушни, че когато Сюлейман напуска бойното поле при Анкара и се изтегля в Румелия, по-младият му брат Мехмед тръгва към Рум - провинцията, включваща Амасия, Токат и Сивас, където е резидирал преди битката. Изворите, които споменават съдбата на техния брат Иса, съобщават, че той се е върнал в Бурса. Едно копие от негов ферман, с който се дават данъчни облекчения за земи близо до източния бряг на Босфора, потвърждава това сведение²⁶. Муса, изглежда, е пленник на Тимур заедно с баща си, а съдбата на Мустафа по това време е неизвестна. Съществува слаба вероятност документ от юни 1405 г. за същата земя като в декрета на Иса от ноември 1402 г. първоначално да е носил монограма „Емир Мустафа, син на Баязид хан". Това би означавало, че споменатата област за кратко се е намирала под властта на Мустафа²⁷.

Най-детайлното описание за войните между принцовете в Анатолия дава един анонимен сподвижник на Мехмед. Разказът е запазен, вероятно дословно, в хрониката на Нешри, който го взаимства от своя анонимен източник.

В тази версия Мехмед напуска бойното поле при Анкара и се отправя към Токат, но съвсем скоро се завръща и прави неуспешен опит да спаси Баязид. Преди да достигне Гереде, западно от Анкара, той разгромява един отряд на Кара Яхя, племенник на Исфендяроглу, който се опитва да го спре. От Гереде Мехмед се отправя обратно към Амасия, за да се справи с други предизвикателства към своя суверенитет. Те идват от някой си Кара Девлетшах, който твърди, че притежава документ от Тимур, даващ му права над земите на Мехмед. Проблеми създава и наскоро овластения господар на Самсун Кубадоглу. Той обсажда Никсар. Принцът разгромява войските и на двамата претенденти, освобождава Никсар и тръгва на север, за да подчини Джаник, областта около Самсун на Черно море. Вероятно той отнема властта над нея от победения Кубадоглу. След като се връща в Токат, Мехмед разгромява в равнината Казова две тюркменски войски, начело с вождовете Иналоглу и Кьопекоглу. Той се справя и с още една тюркменска армия на някой си Гьозлероглу. Този вожд е превзел неидентифицирания град Карахисар и обсажда цитаделата. Схватките с владетелите и племената в Северна Анатолия, които използват османския разгром, за да възстановят независимостта си, изглежда продължават от късното лято на 1402 до пролетта на 1403 г., т.е. докато Тимур все още не се е изтеглил на изток.

През 1403 г., когато Тимур напуска Анатолия, Мехмед се насочва на запад през Анкара и Мудурну, за да оспори правата на Иса над Бурса. При Доманич Иса блокира пътя му и го принуждава да тръгне на юг към Балъкесир. По предложение на един от своите командири, оттам Мехмед изпраща на брат си писмо с предложение за подялба на териториите. Когато Иса отказва, Мехмед го напада и разгромява при Улубат и пленява пълководеца му Тимурташ. Тимурташ е екзекутиран, а отрязаната му глава е изпратена на Сюлейман в Румелия като доказателство за победата. Мехмед влиза триумфално в Бурса. Иса бяга към Измит, но - според една съвременна гръцка кратка хроника - гражданите отказват да го приемат. Той отива в Константинопол и „падна в краката на императора на ромеите", както е посочено в кратката хроника. По това време Мехмед отсича в Бурса монети, които - макар и с името на Тимур - са знак за неговия суверенитет²⁸. Оттам той отива в Токат, където прекарва късното лято на 1403 г.

Докато Мехмед е в Токат, гражданската война отново избухва. Гръцката кратка хроника отбелязва: „Иса по писмена молба беше отново пратен на изток". Нешри уточнява, че молбата за освобождаване на Иса идва от Сюлейман, който иска да елиминира някого от братята си, преди сам да отиде в Азия. Гръцкият извор не дава подробности за последвалата борба, освен че тя продължава „и досега". В османската версия Иса преминава Проливите при Галиполи и отнема провинцията Кареси. След няколко сблъсъка с Караман, очевидно заради Сиврихисар, той напада Бурса. Гражданите се съпротивляват и се изтеглят в цитаделата. През това време Мехмед идва с армията си от Токат и разгромява Иса, който - като разбира, че народът го отхвърля - бяга при Исфендяроглу в Кастамону. Оттам той и Исфендяроглу повеждат друга армия в османските територии, но отново са разбити от Мехмед при Гереде. След като Иса и Исфендяроглу побягват към Кастамону, той се връща първо в Бурса, а после в Токат.

Когато съюзът с Исфендяроглу пропада, продължава Нешри със сведенията от своя анонимен източник, Иса търси подкрепа от Джунейд или от някой друг от принцовете на Айдън, след като поданиците на Мехмед отново са отхвърлили претенциите му. Споменатият айдънски принц приема Иса и събира войски от Ментеше, Сарухан и Айдън. Но Мехмед извоюва победа над тази съюзна армия. Иса, според Нешри, бяга в Караман и „изчезна там", докато Мехмед „завладя" Айдън, Сарухан, Ментеше и Гермиян. Тъй като въпросните емирати продължават да съществуват, това твърдение не бива да се разбира буквално. Една монета обаче, отсечена в Аяслог на айдънска територия през 1403/4 г. и носеща името на Мехмед без това на Тимур²⁹, номиналния господар на княжеството, говори, че османският принц е наложил властта си поне там. Следващото събитие в хрониката на Нешри е напредването на Сюлейман от Одрин през Проливите до Бурса и оттеглянето на Мехмед в Анкара. Копие на един документ, издаден от Сюлейман в Бурса между 13 и 22 март 1404 г. показва, че той е влязъл в града малко преди тази дата, вероятно докато братята му все още воюват³⁰.

От хрониката на Нешри личи, че от Бурса Сюлейман успешно разпростира властта си на изток до Анкара. Тя разказва как, вероятно през късната пролет или лятото на 1404 г., Мехмед отстъпва пред неговото напредване, оставя гарнизон начело с Фирузоглу Якуб бей в Анкара и отново се изтегля на изток. Якуб бей обаче се предава на Сюлейман и на неговия везир Али Чандарлъ, и така принуждава Мехмед да стигне чак до Амасия: районът, който си остава негова сигурна база. Тук, според Нешри и анонимният му източник, той „прекара лятото". Изглежда, става дума за късното лято на 1404 г. Сюлейман го преследва, но не успява да превземе нито една от верните му крепости и се връща в Бурса. Мехмед контраатакува в началото на 1405 г., когато шпионин го известява, че брат му е „потънал в разврат и запълва с вино нощите и дните". Сюлейман има намерение да се оттегли в Румелия, за да събере войските си, но Али Чандарлъ го разубеждава и пише на Мехмед, че всички негови пълководци ще го предадат и ще минат на страната на Сюлейман. Мехмед в началото пренебрегва тези думи и се сражава срещу брат си в планините близо до Йенишехир. Битката трае седмица, но позициите на Сюлейман по височините се оказват непревзимаеми, а вятърът и дъждът увеличават загубите на Мехмед. Когато един от хората му, Шарбдар Иляс, бяга при Сюлейман, той започва да вярва на написаното от Чандарлъ и по съвет на своя велик везир Баязид паша се връща в Токат.

Междувременно Сюлейман разпраща писма до подвластните си провинции и обявява началото на голяма кампания. Първата му цел не е Мехмедовата армия, а караманската крепост Сиврихисар. Тя е разположена на един от стратегическите пътища между Бурса и Анкара, а за гарнизона й Сюлейман е чул, че ще му се предаде, когато той се яви с армията си. Тази информация се оказва погрешна. Сиврихисар остава верен на караманския емир Мехмед, а обсадата, водена от военачалник от фамилията Михалоглу, се проточва повече от година, както може да се съди от Нешри. Когато емирът се опитва да освободи крепостта, войските на Сюлейман начело с Евренос го отблъсват до Аксарай. В отговор караманският владетел се съюзява с Мехмед и така принуждава Сюлейман да вдигне обсадата на Сиврихисар и възпира напредването му на изток. Описаните събития стават вероятно през 1406 г. и маркират началото на тригодишна пауза в гражданската война.

Възможно е тъкмо тогава Сюлейман да е покорил Айдън. Според Дука, който бидейки родом от Фокея и гражданин на Хиос е дочул историята от местните жители, Джунейд убеждава емирите на Караман и Гермиян да се съюзят с него, за да „счупят главата [на Сюлейман], докато е още млад". Емирите събират войските си край Ефес, а османският владетел „поведе цялата си двадесет и петхилядна армия". Той разполага лагера си на половин ден път от противниковия. Но враждебните войски не се срещат. Един от шпионите на Джунейд, казва Дука, го осведомил, че емирите на Караман и Гермиян са се уговорили да го пленят и предадат на Сюлейман. Тогава Джунейд сам „сложи примка на врата си и дойде при Сюлейман плачещ", молейки разрешение сам да оглави атаката срещу бившите си съюзници. Сюлейман подозира измама и отказва. Емирите на Караман и Гермиян се оттеглят, а той остава в Ефес четири месеца, „отдаден на плътски наслади и разврат". На връщане в Румелия Сюлейман взима Джунейд със себе си и го назначава за управител на Охрид, вероятно през 1408 г. Нешри не споменава тези събития, но съобщава, че през 1410/11 г. Джунейд си връща Айдън и по този начин потвърждава, че той временно е загубил властта над емирата си и я отвоюва в удобен за него момент от войната между синовете на Баязид.

 

Гражданската война в Анатолия и Румелия, 1409-1411 г.

 

През 1409 г. Сюлейман е най-мощният владетел и на Балканите, и в Анатолия, където териториите му се намират между брега на Мраморно море и Анкара. Подвластните на Мехмед земи са на изток, между Анкара и Сивас. Той съумява да ги задържи, като се съюзява с Караман, Гермиян и Исфендяроглу, също застрашавани от Сюлейман. През 1410 г. обаче Мехмед става господар на цяла османска Анатолия. Средството за постигане на този успех е по-младият брат Муса.

Според всички извори, Муса е пленен в битката при Анкара. Във версията на Нешри Тимур го освобождава през 1403 г. и го изпраща с тленните останки на Баязид при господаря на Гермиян Якуб бей. Якуб го предава на Мехмед, който го задържа до 1409 г. През тази година Муса е освободен и отива в Караман, а оттам - при Исфендяроглу в Синоп. От Синоп през Черно море принцът отива във Влашко, където се съюзява с воеводата Мирчо Стари, жени се за дъщеря му и се подготвя да нападне Сюлеймановите земи в Румелия. От хрониката на Нешри личи, че освобождаването на Муса и бягството му са резултат от споразумение между Мехмед, Исфендяроглу, Мирчо и емира на Караман. Всички те са заинтересовани от ограничаване на силата на Сюлейман. Когато Муса пристига в Румелия през април или май 1410 г., Сюлейман тръгва на запад към Проливите. Неговото оттегляне и смъртта на великия везир Али Чандарлъ в Анкара карат Фирузоглу Якуб бей Анкарски да се подчини на Мехмед. С тази ключова крепост в ръце той получава възможност да напредне на запад и да превземе Бурса. След това, продължава Нешри, Мехмед минава през Айдън - изглежда, неотдавна отвоюван от Джунейд - и през Сарухан, Ментеше и Гермиян. Една айдънска монета от 1410/11 г. с името на Джунейд под това на Мехмед³¹  говори, че този емир приема сюзеренитета на Мехмед, когато Сюлейман се връща в Анатолия. Вероятно така се развиват отношенията и с другите емири.

Успоредно с Мехмедовите успехи в Анатолия, Муса печели първоначалните си победи в Румелия. Той събира войска и в края на 1409 или самото начало на 1410 г. тръгва от Влашко. Обсажда, явно без резултат, византийския град Месембрия. Оттам Муса се насочва към Ямбол, където на 13 февруари 1410 г. разгромява Сюлеймановия пълководец Саруджа паша. При описанието на тези събития гръцката кратка хроника добавя, че веднага след тази победа „румелийските крепости и цялата област се предадоха". От Ямбол Муса тръгва по долината на Тунджа, стига до Одрин и през май 1410 г. превзема Галиполи. Един неясен доклад, получен в Дубровник на 28 май подсказва, че по това време Мануил се намесва във войната и обсажда Галиполи пo суша и по море с осем галери. Същият документ свидетелства за появата на Сюлейман на анатолийския бряг срещу Галиполи. Той обаче се оттегля „заради тревогите с брат си" Мехмед, след като византийците и генуезците отказват да го транспортират през Проливите. Когато „Евренос и шест от сюлеймановите барони" идват в Галиполи, заключава докладът, Муса ги пленява³². С Галиполи Муса си осигурява контрола над Дарданелите, а не след дълго - и над Румелия.

Когато не успява да се справи с войските на Муса в Галиполи, Мануил явно решава, че би било изгодно да доведе Сюлейман в Европа и да го остави да нападне брат си. Сюлеймановата армия се отправя на север, към Кадъкьой на Босфора. Оттам, според кратката хроника, „император Мануил Палеолог го пренесе и стана сражение край града Космидион в неделя, 15 юни. Сюлейман разгроми Муса и го преследва". Муса губи и битката, и подкрепата на сръбските си съюзници Вук и Стефан Лазаревич. Вук, според Константин, минава на страната на Сюлейман, а Стефан бяга в Галата. Муса се спасява в Ямбол.

В Румелия положението е така объркано - „из цялата земя беше невъзможно да се разбере кой цар признават хората", както се изразява Константин - че Муса лесно набира нова армия. Лесно той достига и до Черномен на Марица. Тук, пише Константин, той научава, че Сюлейман е изпратил Вук в Сърбия да отнеме земите на Стефан. Стефан минава на страната на Муса. Тъй като не може да отдели отряди за преследване на Вук, Муса изпраща бившия градоначалник Иляс в Пловдив. Там той намира сръбският княз. На 3 юли 1410 г. Иляс се укрива в горите край Пловдив, докато негови емисари подготвят гражданите за предстоящото нападение. На следващия ден той и хората му влизат в града, повечето жители остават по домовете си, а Иляс успява да плени и Вук, и племенника му Лазар. Няколко дни по- късно Муса обезглавява Вук. Скоро Сюлейман се появява отново и изтласква брат си към Одрин. Тук, отбелязва съвременната кратка хроника, „те се сражаваха между Кребецион и Дихале и в петък, 11 юли, Сюлейман пак разби Муса". След разгрома Муса екзекутира Лазар и, продължава кратката хроника, „избяга в ...крепостта Голубац в ...Сърбия, където деспот Стефан Лазаревич се грижеше за него".

Муса остава при Стефан само една седмица. Докато той е там, според Константин, Сюлейман се отправя към Пловдив и позволява на брата на екзекутирания Лазар да опожари града в знак на отмъщение. Стефан междувременно пуска Муса, който изпраща съгледвач в Пловдив през Родопите. Той влиза в цитаделата с измама, обявява свалянето на Сюлейман и отнема вече събраните данъци. Сюлейман се връща и възстановява властта си, пленява онези мюсюлмани, които му се виждат нелоялни и отново налага данък. На път към Одрин Муса отново минава край Пловдив, но намира вратите затворени за него и решава да обсади града. При третото идване на Сюлейман, той отново отстъпва - първо към Станимака, а после към Одрин. Сюлейман го преследва. Тези събития, ако Житието е точно, се разиграват през есента на 1410 г. Независимо от загубата на анатолийските си земи, Сюлейман все още е по-силен от Муса. В един дубровнишки доклад от август 1410 г. се казва, че той „продължава силно да увеличава мощта си, докато работите на брат му западат"³³. Муса, казва Нешри, живее като разбойник по хълмовете. Но на следващата година той триумфира.

Изглежда, че след като се оттегля от Пловдив Сюлейман се връща в Одрин, а Муса - в Ямбол. През февруари 1411 г., докато Сюлейман „лежеше в банята и пиеше големи чаши вино", както пише в кратката хроника, армията на Муса приближава Одрин. Започва сражение и Евренос осведомява господаря си, че повечето му войници са се разпръснали, свидетелства Нешри. В пиянството си Сюлейман не обръща внимание на това. Когато командирът на еничарите Хасан се опитва да му каже същото, принцът се ядосва и го унижава, като нарежда да му обръснат брадата. Тези двама мъже, продължава Нешри, са първите, които с хората си минават на страната на Муса. Щом научава за състоянието на брат си, той влиза в Одрин и обкръжава сарая. В тъмнината на нощта Сюлейман се измъква и побягва към Константинопол с двама от приближените си. На 17 февруари 1411 г. един отряд на Муса го застига и удушава.

 

Властването на Муса, 1411-1413 г.

 

От реакциите на Венеция личи, че Муса за няколко месеца установява напълно властта си в османска Румелия. На 17 април 1411 г. константинополският байло е инструктиран да откаже на Муса данъка, който Републиката е плащала на Сюлейман. Тогава сенаторите отново обмислят и възможността за превземане на Галиполи, но се отказват от идеята. На четвърти май обаче вече е ясно, че преговорите с Муса са наложителни в името на безопасността на венецианските земи и търговия. На четвърти юни сенаторите изпращат посланик за уреждане на мирен договор с Муса. При провал той трябвало да сключи съюз срещу него с византийския император. Към края на юни венецианците изглежда са сключили мир с Муса, но остават много предпазливи в действията си. Стефан Лазаревич също изпраща посланик при Муса, който да му напомни, че дължи властта си на Стефановата подкрепа. Но този емисар не преговаря, а според Константин се връща в Сърбия и убеждава деспота да опустоши земите на Муса около Пирот. Така започват враждебните действия, които не секват до края на управлението на Муса. Император Мануил също е враждебно настроен. За да продължи османската гражданска война, той изпраща Сюлеймановия син Орхан в Селиврия на Мраморно море.

Противопоставяйки се на тази опасност Муса веднага се насочва към Селиврия. Той обаче не успява нито да превземе града, нито да плени Орхан. През есента на 1411 г. Муса обсажда самия Константинопол. Операцията вероятно е кратка. Най-ранното сведение за някакво реално сражение при нея се явява в историята на Халкокондил. В нея се съобщава за византийска победа над турците. Но не военни, а политически причини карат Муса да се върне в Одрин.

След като идва на власт, Муса продължава да фаворизира някои влиятелни фигури от времето на Сюлеймановото управление. Сред тях са везирът Ибрахим паша и бейлербеят Михалоглу Мехмед. Участието на Георги Бранкович, племенник и бъдещ наследник на Стефан Лазаревич, в армията на Муса при Селиврия показва, че е запазен и сюзеренитетът над някои членове на Лазаровата династия. Нещо повече, той покровителства и различни свои избраници, в частност - кадията шейх Бедреддин и неговия роб Азеб бей. Муса бързо предизвиква недоволството и ненавистта на румелийските бейове, особено на бившите поддръжници на Сюлейман. Причината, обяснява Нешри е в това, че той започва не само да изисква трибут от съседните князе, но да екзекутира състоятелните османци в Румелия и да отнема тяхната земя и собственост. Муса трябва да поддържа голяма армия, а по това време гражданската война е прекъснала притока на данъци. Конфискацията също е възможен приходоизточник, но отчуждава най-мощните личности, които биха могли да подкрепят Муса.

Тези хора започват да дезертират по време на обсадата на Константинопол. Според Житието на Стефан Лазаревич, Георги Бранкович първи бяга при император Мануил, когато открива, че Муса замисля да го отрови. Следващият е Михалоглу Мехмед, който уж отива да граби лозята около Константинопол, а всъщност се прехвърля с отряда си при брата на Муса в Анатолия. Ибрахим Чандарлъ пък напуска под претекст, че отива да сключи договор с гърците. Според Нешри, Ибрахим отнася на Мехмед съобщение, че румелийските бейове искат свалянето на Муса. В отговор Мехмед дава на Ибрахим титлата велик везир и двамата събират петнадесетхилядна армия.

Византийският император транспортира войската през Босфора, вероятно през ранната пролет на 1412 г., след като се споразумява с Мехмед при победа над Муса да остане в мир с Византия. Докато армията лагерува край Константинопол, а императорът посреща с почести османския принц, Муса се придвижва на изток. Авангардът на Мехмедовата армия, първоначално му нанася поражение при Инджегиз, пише Нешри. Но войските на Муса устояват и на другия ден отново влизат в сражение. Тогава един от неговите пълководци, някой от фамилията Михалоглу (вероятно Михалоглу Яхши) иска войска, с която да поведе атаката срещу Мехмед. Муса се съгласява и Михалоглу минава на противната страна заедно с хората си и с други командири. След това предателство Муса се подготвя за бягство, но личната му гвардия го възпира. Когато Мехмед се мята на седлото, за да се впусне в преследване на врага, гвардията на Муса ранява и него, и коня, и го отрязва от основната част от армията му. С двеста конници Мехмед бяга в Константинопол, откъдето Мануил го прехвърля в Азия и той се отправя към Бурса. Останалите на бойното поле Мехмедови войски погрешно приемат Муса за брат му и се събират около него. Те са пленени, ограбени и след това - освободени.

Въпреки тази победа позициите на Муса скоро отслабват. Непосредствено след битката, според житиеписеца Константин, той пленява двама османски бейове в Македония, паша Игит и Михалоглу Юсуф, заподозрени в сътрудничество с Мехмед. И двамата се спасяват, бягат в Сърбия и опустошават земите на Муса с войски на Стефан Лазаревич. Възможно е тъкмо деспотът да е насърчил Мехмед отново да нахлуе в братовите си владения. В късната есен или ранната зима на 1412 г. с помощта на Мануил той прекосява Босфора с намерението да обедини войските си с тези на Стефан. Но по пътя към Сяр го застига „такъв дъжд и сняг, като че небесните язове се бяха разтворили", по думите на Константин. Армията му не може да премине придошлата Марица. Когато Мехмед се връща в Бурса, Муса екзекутира управителите, които не са го предупредили за идването на противниковата войска.

След това, за да отмъсти на Стефан, той се отправя „като северен вятър срещу Сърбия". Това става през зимата. Според Константин, Муса тръгва от София в края на Рамазана, т.е. 3 януари 1413 г., язди без почивка до Враня в долината на Морава, превзема го и продължава към Ново Бърдо. Градът издържа обсадата. Но един дубровнишки доклад от 8 март 1413 г³⁴. съобщава за други успехи на Муса. Той отнема една крепост, идентифицирана от Константин като Соколац, от коменданта й Хамза - очевидно мюсюлманин, минал на страната на Стефан Лазаревич. Муса заповядва да пратят Хамза в Одрин и да го екзекутират. След това той разрушава Липовац и Болвац и осъществява набези в посока на Браничево. Константин добавя и превземането на Свърлиг, Сталач и Чуприян „след голямо кръвопролитие".

Вероятно по време на сръбската кампания Муса научава, че Сюлеймановият син Орхан е акостирал в Солун. Константин не дава подробности за събитието. Изглежда, императорът пуска Орхан по настояване на Стефан Лазаревич, за да може новият претендент за османския престол да отклони Муса от действията му в Сърбия.

Този ход успява. Муса отстъпва - първоначално отива в Албания, а оттам, изглежда, в Янина. В Янина, според анонимната хроника на фамилията Токо, Муса се съюзява с янинския деспот Карло Токо и скрепява съюза с женитбата си за една от дъщерите му. От Янина той се отправя към Солун и макар че част от армията му дезертира, успява да плени Орхан и да убие много хора от свитата му. По-късно като че ли претендентът е освободен. След това, за да отмъсти на императора, Муса напада Солун. Той не успява да превземе града, но разрушава укрепения манастир Хортиатис на полуостров Касандра. Оттам се връща в Одрин през Родопите. Армията му, коментира Константин, почти не спяла заради непрестанното си движение.

По това време войската на Муса вече е доста по-малобройна от тази на Мехмед. През януари 1413 г., когато започва кампанията на Муса в Сърбия, Стефан - според Житието - изпраща посланик при Мехмед. Той трябва да нападне брат си от изток, докато деспотът с унгарски и босненски подкрепления напада от запад. Анатолийската армия на Мехмед също е подсилена. След брака си с дъщерята на дулкадърския емир, чиито земи са около Елбистан, пояснява Нешри, Мехмед може да призове тъста си да участва в кампаниите. През пролетта на 1413 г. принцът обявява началото на кампанията срещу Муса и започва да събира войски. В Анкара към него се присъединява контингентът от Дулкадър и армията се отправя към Бурса, откъдето Мехмед изпраща посланик при императора. Мануил, пише Нешри, отказва да се включи лично в експедицията поради напредналата си възраст, но изпраща войски. Мехмед тръгва от Константинопол и разполага лагера си край Виза. Там той получава послание от Евренос. Евренос съветва принца да не напада Муса, а да се насочи към Пирот, докато самият той успее да обедини около себе си отрядите на сина си Барак, на Паша Игит и на Синан бей от Трикала.

Мехмед, продължава Нешри, постъпва според съвета на Евренос. Когато обсажда Одрин за кратко одринчани показват, че ще предадат града на онзи от братята, който победи. Мехмед остава доволен и тръгва към Пловдив покрай Марица. Муса разбира, че Мехмедовата армия е прекалено голяма, за да си позволи да влезе в сражение с нея и само я следва, прикрит в горите. Единственото нападение идва от Хамза, брата на Джунейд. Но неговият отряд се разбягва при контраатаката на две хиляди тюркмени, водени от Михалоглу. Мехмед продължава през София и Пирот до сръбската граница в долината на Морава. Според Житието на Стефан Лазаревич и хрониката на Нешри, принцът изпраща везира Баязид паша да сключи договор с деспота, който се намира с армията си в Крушевац. По същото време, допълва Нешри, той приема тримата бейове, доведени от Евренос. Към Мехмед се присъединяват и войски на самия Евренос и на Йоан VII Палеолог от Солун. Когато всички те се събират, тръгват заедно със Стефан към Косово. Там числеността на съюзната армия се увеличава от контингентите на прищенския управител и Хамза, поредния дезертьор от лагера на Муса.

Мехмед повежда войските на североизток към България. На пети юли те доближават лагера на Муса на брега на р. Искър. Там, според Нешри, последният от пълководците на Муса минава на страната на Мехмед. Въпреки това Муса атакува първи, и нападението му нанася значителни загуби на противника. Константин съобщава, че контингентът на Георги Бранкович едва не е разгромен. Нешри описва поражението на „татарите" от Муса, който почти напълно сразява и тюркмените от анатолийската армия. Но когато започва контраофанзивата на Мехмед, Баязид паша съзира Муса и се впуска да го преследва с войските си. „Като остави отредите си в ръцете на Бога", Муса бяга от бойното поле. Но на едно място, наречено Чамурлу, напоителните канали го забавят, конят му затъва в калта и Баязид паша, Михалоглу и Евреносоглу Барак го залавят. Докато те тримата спорят за съдбата му, идва основната част от армията и с нея - един бей на име Балтаоглу, който - заключава Нешри - удушава Муса с думите „Какво стори ти на емира Сюлейман бей?".

Така от синовете на Баязид остават само Мехмед и Мустафа.

 

¹За последиците, които има анкарската битка за Византия, вж.: К -Р. MATSCHKE, Die Schlacht bei Ankara und das Scheksal von Byzanz, Weimar (1981).
²Текст в: Р. SCHREINER, Die Byzantinischen Kleinchroniken, Bd. 1, Wien (1975), хроника 12, параграф 116.
³Текст в: Р. SCHREINER, Die Byzantinischen Kleinchroniken, Bd. 1, хроника 49, параграф 10.
⁴Изследване на властването на Сюлейман в Румелия: Elizabeth А. ZACHARIADOU, „Süleyman Çelebi in Rumili and the Ottoman Chronicles", Der Islam, 60 (1983).
⁵Текст в: N. IORGA, Notes et Extraits pour servir à l'histoire des Croisades au XV-e Siècle, Vol. 1, Paris (1899-1900), 125-126.
⁶Текст и анализ на Галиполския договор и текст на доклада на Пиетро Зено за преговорите до венецианското правителство вж. в: G.T. DENNIS, „The Byzantine-Turkish Treaty of 1403", Orientalia Christiana Periodica, fase. 1 (1967).
⁷St. STANOJEVIC, „Die Biographie Stefan Lazarevits von Konstantin dem Philosophen als Geschichtsquelle", Archiv für Slavische Philologie, XVIII (1896), 433.
⁸К.-Р. MATSCHKE, Die Schlacht bei Ankara, 61.
⁹Op. cit., 48-49.
¹⁰St. STANOJEVIC, „Die Biographie Stefan Lazarevits", 440
¹¹G. T. DENNIS, „Three reports from Crete on the situation in Romania, 1401-1402", Studi Veneziani, 12 (1970).
¹²P. S. NASTUREL, „Une victoire du voévode Mircea l'Ancien sur les Turcs devant Silistra", Studia et Acta Orienatalia, Bucureşti, I (1957).
¹³С. SATHAS, Documents Inédits Relatifs à l'Histoire de la Grléce au Moyen Age, Vol. II, Paris (1881), doc. no. 308.
¹⁴St. STANOJEV1C, „Die Biographie Stefan Lazarevits", 435-438.
¹⁵С. SATHAS, Documents, Vol. I, doc. no. 25.
¹⁶C. SATHAS, Documents, Vol. II, doc. no. 334.
¹⁷C. SATHAS, Documents, Vol. II, doc. no. 400.
¹⁸C. SATHAS, Documents, Vol. II, doc. no. 445.
¹⁹С. SATHAS, Documents, Vol. I, doc. no. 28.
²⁰Р. WITTEK, Das Fürstentum Mentesche, Deutsches Archäologisches Institut. Istanbuler Mitteilungen, Bd. 2. (1934); repr. Amsterdam (1967), 90 n.l.
²¹H. AKIN, Aydınogulları Tarihi, Istanbul (1946), 77-79.
²²P. WITTEK, Das Fürstentum Mentesche, 160.
²³За гермиянските монети вж.: M.Ç. VARLIK, Germiyanogulları Tarihi (1300-1429), Ankara (1974), приложение 2.
²⁴“Karaman oghullari" (R Sümer), Encyclopaedia of İslam, 2nd edition.
²⁵Така e според османските хроники. Следващите събития потвърждават, че Исфендяроглу получава Кастамону.
²⁶P. WITTEK, „Zu einigen frühosmanischen Urkunden (III)", 130-135, repr. in: La Formation de l'empire Ottoman, (ed. V. L. Menage), Variorum Reprints, London (1982).
²⁷Op. cit., 135-141.
²⁸Anton С. SCHAEDLINGER, Osmanische Numismatik, Brunswick (1973), 88. Запазеният екземпляр е от 806 г. (21 юли 1403- 9 юли 1404 г.). Изглежда, през март 1404 г. Мехмед вече е загубил властта над Бурса. Монетите вероятно са отсечени в началото на 806 (юли-август 1403 г.).
²⁹Anton SCHAEDLINGER, Osmanische Numismatik, 88.
³⁰WITTEK, „Zu einigen frühosmanischen Urkunden (V)", 70-85.
³¹Н. AKIN, Aydinoğulları Tarihi, 122.
³²St. STANOJEVIC, „Die Biographie", 442.
³³Op. cit., 444-445.
³⁴Op. cit., 448.