Глава IV

 

Мехмед I (1413 -1421 г.)

 

Повторното обединение на империята

 

След смъртта на Муса османските земи остават под властта на Мехмед. Той се превръща в най-могъщия монарх от двете Страни на Проливите. Анатолийските му територии се простират от Сивас през Анкара до Бурса и Мраморно море. Както сочи един надпис в Кютахия от 1414 г¹., нему са подвластни емирът на Айдън - Джунейд и на Гермиян - Якуб II. Границите на Мехмедовите земи в Европа включват Силиври, близо до Константинопол на изток, долината на р. Морава на запад и опират р. Дунав на север. На юг османската държава почти стига до Пелопонес. Извън нея остават подвластните на Византия и латинците брегове, гръцките острови и независимите княжества в Албания и Епир. Владенията на Мехмед обаче не са нито стабилни, нито процъфтяващи. Анатолия е преживяла ужасите на Тимуровото нашествие, десетгодишните османски междуособици и войните на Баязидовите наследници с възстановените емирати. Румелия също търпи тежестите на гражданската война, а резките смени на върховната власт в годините между 1409 и 1411 г. поставят под съмнение верността на мощните османски първенци.

Още преди завръщането на Мехмед от последната битка срещу Муса, столицата му Бурса е обсадена. През юни 1413 г. емирът на Караман, минавайки през Сиврихисар, идва пред Бурса, подпалва града и обсажда цитаделата. Събитията са описани от османските хронисти Ашъкпашазаде и Нешри. Нешри, самият той гражданин на Бурса, обогатява хрониката си с разкази, които по негово време продължават да циркулират сред местното население. Според двамата автори, обсадата се опитва да лиши цитаделата от вода. Когато градоначалникът Хаджи Иваз паша открива това, хората му излизат навън, избиват караманските войници, които правят окопи и окачват труповете им по крепостните стени. Емирът се опитва да сломи духа на защитниците, изтегляйки под прикритието на нощта част от армията си в планините, за да я докара отново на сутринта пред града, „с барабани и знамена, викове и крясъци", сякаш е дошла още войска за подкрепление. Но Хаджи Иваз е осведомен от свой шпионин за тази хитрост и напада караманските отряди. Много от войниците на емира са избити, а отрядът на Хаджи Иваз се прибира в цитаделата с плячка. Обсадата обаче продължава почти до края на юли 1413 г., когато в Бурса пристига процесията с ковчега на Муса, възвестяваща идването на победителя Мехмед. Емирът на Караман и армията му бягат, а Мехмед влиза в столицата си.

До края на годината се водят преговори с император Мануил и балканските князе. Според Дука, Мануил праща посланик с искането Мехмед да изпълни дадените в Константинопол обещания. Султанът се съгласява и сключва договор, по силата на който отстъпва „всички крепости на Черно море, селата и крепостите в Тесалия и всичко покрай Мраморно море". Той се обръща към Мануил с традиционни византийски изрази като „моят баща, императорът на ромеите", на когото ще се „подчинява като син на баща". Тези слова, в случай, че не са добавени от Дука, показват, че новото споразумение е потвърждение на клаузите от Галиполския договор (1403 г.), засягащи Византия. Дука изброява и останалите владетели, чиито пратеници пристигат в Бурса. Но споменаването на пратеници от България, която вече не съществува като независима държава показва, че Дука просто гадае какво се е случило. Посочването на Сърбия обаче е точно, тъй като Константин Философ също описва пратеничество, но от Мехмед при Стефан Лазаревич. Чрез него на деспота са върнати крепостта Чуприян и земи между Враня и София. След това, изтъква Константин, настъпва мир.

Що се отнася до Сърбия, той е прав. Дубровнишки писма отбелязват, че през май 1414 г. „Рашката земя е в мир", и че през юни 1415 г. „деспотът на Славония - Стефан Лазаревич добрува и е в мир с турците по всички свои граници". През октомври 1416 г. отново се споменава, че „Стефан, деспотът на Славония, е в мир"². За Мануил обаче договорът служи само за прикритие. Към края на 1413 г. негов посланик вече е във Венеция, за да търси пари за война срещу турците, но през януари 1414 г. получава стандартния отказ - обещание за подкрепа при условие, че „другите християнски принцове" сторят същото. Всъщност венецианците опитват да постигнат сепаративен договор с Мехмед и през юли 1414 г. константинополският байло Франческо Фоскарини е инструктиран да преговаря. Задачата му е да поднови мира между Венеция и Муса с изключение на клаузите за гр. Патра, върнат под властта на своя архиепископ и да постигне прекратяване на плащанията за венецианските колонии в Албания. Фоскарини е осведомен чрез инструкциите, че емирите на Айдън и Ментеше също търсят споразумение с Мехмед, най-вероятно за подновяване условията на своя васалитет. Това личи от мнението на венецианците, че изходът от преговорите с емирите ще даде на султана власт да ги възпира от нападения над корабите на Републиката.

Фоскарини не изпълнява мисията си. Около година по-късно, през юли 1415 г., Сенатът гневно отбелязва, че той още не се е явил пред Мехмед, а през изминалата година османците са станали по-опасни. На 20 юли 1414 г. тяхна ескадра разграбва Негропонте и стоварва на сушата срещу острова войска, която анексира маркизата Бодоница³. През август сенаторите нареждат на управителя на Негропонте да въоръжи три галери срещу турците, а през октомври от Крит и Далмация идват още кораби в защита на острова. През февруари 1415 г. венецианските власти в региона получават нареждане да окажат подкрепа на дука на Наксос срещу турците. През март на Капитана на Залива е заповядано да патрулира в Егейско море с всички свои галери, да следи турския флот и да защитава Негропонте и Андрос. Част от опасността може би идва от пиратите, но по-опасен е Мехмедовият флот базиран в Галиполи.

Отказът на Венеция да се ангажира с плановете му не слага край на Мануиловата решимост да сложи край на властта на Мехмед. С тази цел той освобождава държания в Константинопол син на Сюлейман - вероятно Орхан - с намерението младежът да отиде във Влашко и оттам, с поддръжката на Мирчо, да предяви претенциите си към престола⁴. Ашъкпашазаде, основният източник за този случай, доста неясно пише, че императорът освобождава Орхан към края на борбите между Муса и Мехмед, но е по-вероятно това да е станало през 1414 г., след като Мануил не успява да сключи сделка с венецианците. Проблемите с Орхан са възможната причина Мехмед да не се срещне с Фоскарини. При Карнобат в Източна България принцът събира отряд акънджии, които го придружават до Ямбол, вероятно в готовност да превземат Одрин. Щом научава това султанът отива в Ямбол и при вида му акънджиите се разбягват. Орхан е пленен, Мехмед го ослепява и го праща в Бурса.

Случилото се с Орхан обаче не изчерпва възможностите на Мехмедовите противници за подклаждане на династически борби. Скоро след разгрома на Орхан през 1414 г. един венециански корабопритежател, търгуващ с Трапезунд, взема на борда някакъв турчин, който се представя за пратеник със задача да преговаря от името на Мехмедовия брат Мустафа. Той не успява да се срещне с Мануил в Константинопол и продължава пътя си към Венеция, където пристига през януари 1415 г. Тук турчинът иска галера, с която Мустафа да се прехвърли от Азия в Европа, където - както пратеникът уверява сенаторите - имал много поддръжници. На 18 януари Сенатът се ангажира да предаде тази информация на байлото в Константинопол, но обявява, че не е в състояние да помогне на Мустафа заради договора на Републиката със султана. Нежеланието на Венеция да тревожи Мехмед, с когото тя все още се надява на споразумение, отлага с няколко месеца възможността Мустафа да му навреди. Така Мехмед може да започне кампания в Анатолия.

 

Кампанията в Караман и Западна Анатолия, 1415 г.

Османският исторически календар от 1421 г. показва, че през 1415 г. Мехмед провежда две кампании - едната срещу Караман, а другата в Западна Анатолия. На 28 юни 1415 г. дубровнишки агент докладва, че „господарят на турците Киришчи⁵ [Мехмед] воюва срещу Караман"⁶, което предполага, че той действа срещу емирството в началото и средата на лятото, а кампанията на запад следва през късното лято и есента.

Според описанието на Ашъкпашазаде за офанзивата срещу Караман, Мехмед първо получава войски и провизии от своя васал, Якуб II от Гермиян. За допълнително войски той притиска Исфендяроглу от Синоп, когото заплашва, че ще нахлуе в земите му, ако не се съгласи. Исфендяроглу склонява и изпраща контингент под командването на сина си Касъм. Армията се събира и преминава през Сеитгази до Акшехир, когото обсажда и превзема. В този момент отделните преписи от хрониката на Ашъкпашазаде дават две версии с леки различия. Или Мехмед е изпратил везира си Баязид паша напред и тази част от войската е разбила Караманидите⁷, или цялата Мехмедова армия е спечелила победа в полето на Коня⁸.

И двете версии завършват с пленяването на емира на Караман Мехмед и сина му Мустафа, и с отстъпването на земите и крепостите им на османците. Различно представя събитията Календарът от 1421 г., където лаконично се отбелязват „обсадата на Коня и наводнението". Календарът от 1439/40 г. споменава „превземането" на Коня и пленяването на Мехмед емир на Караман, докато Календарът от 1444/5 г. отново отбелязва обсадата и наводнението, което „разруши места в Коня". Това загатва, че природно бедствие е прекратило кампанията, но не преди емирът да започне преговори за мир, вероятно след пленяването си от османците.

Според Календара от 1421 г., Мехмед получава от Караман Бейшехир и „земята Хамид", старото княжество с център Испарта, недалеч от Коня. Османските хроники представят по-дълъг списък на Мехмедовите завоевания - Бейшехир, Акшехир и Сейдишехир на юг, което очертава приблизително старата източна граница на Хамид и на Сиврихисар от север. Тъй като Сиврихисар е важна твърдина на пътя от Бурса към Анкара, възможно е султанът да я е анексирал по това време.

Според Календара от 1421 г., през 1415 г. в Западна Анатолия Мехмед завладява Сарухан, Измир и полуостров Карабунар. Единственото описание на кампанията дава историята на Дука, който посочва, че Джунейд, емирът на Айдън, подтиква Мехмед към действие и „присъединяване на повече земи". Възможно е, макар Дука да не го посочва специално, Джунейд да е превзел Сарухан, а Мехмед после да му го е отнел.

Военната кампания отвежда султана първо в Бергама, откъдето той изпраща на Джунейд послание с искането той да отстъпи завладените земи. Джунейд отказва, подсилва крепостите си и очаква противника, който се отправя първо към Киме (близо до дн. Алиага) на егейския бряг, превзема го с щурм, избива гарнизона и „освободи жителите". От Киме Мехмед се насочва към равнината Менемен и „превзе крепостта Архангел, която турците преименуваха Кайаджък", а от Архангел тръгва към Ниф (Кемалпаша). Там войските му пленяват зетя на Джунейд Абдуллах, който - подобно на османския велик везир Баязид паша - по произход е албански роб. Дука разказва, че самият Баязид паша е искал ръката на Джунейдовата дъщеря и когато съперникът му пада в плен, везирът го кастрира за отмъщение. Османската войска се насочва към Измир. Там Мехмед заварва армията на Джунейд и великия магистър на Йоанитите, който надзирава ремонта на пристанищното укрепление, разрушено от Тимур. Пристигането на султана, пише Дука, е добре дошло за съседните владетели, които търсят от него защита от „коварството и алчността на Джунейд". Преди да започне обсадата на Измир, Мехмед приема лично генуезките управители на Стара и Нова Фокея, емирите на Гермиян и Ментеше и управителите на Хиос и Лесбос. Всички те изразяват готовност да го подкрепят.

Обсадата на Измир трае десет дни и завършва с предложението на Джунейдовите майка и съпруга, крепостта да се предаде. Мехмед влиза в града, разрушава крепостните стени и пристанищната кула, въпреки протестите на великия магистър. Джунейд е помилван в отговор на майчините му молби и е назначен за управител на Никопол. Бившите му владения, обхващащи вероятно Айдън и Сарухан, са дадени на „Шишмановия син Александър", представител на българската царска династия, който според Дука приел исляма.

 

Възобновяването на военните действия в Европа, 1415-1416 г.

Докато Мехмед се намира в Мала Азия, в Европа османските нападения се възобновяват. През февруари 1415 г. има набези в Босна, а през юли едно дубровнишко писмо споменава „Исхак Турчинът, събиращ турски войски в Скопие" за по-далечни нападения. Вероятно това е армията, която побеждава унгарците през август⁹ и, според Константин, пленява двамата маджарски благородници, Йоан и Петър Марот. След намесата на Стефан Лазаревич те успяват да откупят свободата си.

Новата офанзива засилва решимостта на Мехмедовите съседи да го лишат от властта му. Най-подходящо средство за това се оказва султановият брат Мустафа, който през лятото на 1415 г. все още е в Трапезунд. Дубровнишко писмо от 28 юни съобщава за „новини, че господин Мустафа, брат на Турчина [Киришчи] Мехмед, в земите на Трапезунд постепенно напредва в делото си срещу своя брат, горепосочения Киришчи". През август Мустафа е във Влашко, несъмнено поканен от Мирчо. На 18 август дубровничани докладват на Сигизмунд: „Двама от бароните на турския император избягали при брат му Мустафа, който се намира във Влахия. Той вече е разграбил земите на България и ще тръгне оттам с двамата барони"¹⁰.

По времето, когато Мирчо се опитва да свали Мехмед, подкрепяйки братовите му претенции,, владетелите от Южна Гърция и района на Егейско море също вземат мерки срещу подновената турска заплаха. Първи започва да действа император Мануил. През март 1415 г. той отплава от столицата си към Пелопонес, а през април надзирава ремонта на Хексамилиона¹¹, който трябва да защити Мистра от османски атаки. Противно на целта си, това действие отслабва деспотството. Данъците за изграждането на укреплението принуждават жителите на Мистра да бягат към венецианските владения в Пелопонес. Нещо повече, според сведенията на венецианците турците могат да влязат на полуострова откъм Коринтския залив с помощта на Чентурионе Захария, последният ахейски княз¹². Но Мануил възлага надежди за защитата на Пелопонес не само на Хексамилиона. През юли 1415 г. венецианският Сенат нарежда на кастеланите на Метони, Корони и Навплион да подкрепят гърците в случай на турска атака срещу укреплението.

През август генуезките управители на Хиос и Лесбос и родоските хоспиталиери предлагат официален антиосмански съюз. На 30 август 1415 г. венецианците, които все още се надяват на сепаративен мир с Мехмед, отказват да участват в коалицията, но на следващия ден сенаторите узнават, че управителят на Андрос, Пиетро Зено, вече се е договорил с останалите съюзници, и скланят да се включат с две галери. Освен това те предлагат Мануил да се присъедини към Лигата. На 23 септември те изпращат при него кастелана на Метони и Корони, и дават на Пиетро Зено нужните за формирането на съюза пълномощия.

Тези усилия се оказват безплодни, а междувременно османските атаки стават все по-ожесточени. В края на януари 1416 г. османците вземат хиляда и петстотин пленници от Негропонте и в дните преди девети март разграбват и опожаряват селищата Липсо и Липтада на острова. През тези месеци в резултат на турските атаки, вероятно от вътрешността, венецианският град Навпакт, на северния бряг на Коринтския залив, е обезлюден.

Нападенията по бреговете на Егейско море създават проблеми не само на венецианците, чиито колонии търпят най-големи загуби. Разтревожен е и Мануил. През първата седмица на февруари 1416 г. в Републиката се намира негов посланик с предложение за прекратяване на продължителната война между Венеция и Унгария. Сенаторите настояват пред него императорът да се включи в антиосманската коалиция, чието формиране се бави заради това, че управителите на Хиос не са получили инструкции от Генуа. Византийският пратеник научава, че венецианците се опитват да възпрат турските нападения чрез изпращането към Негропонте на своя главнокомандващ с множество галери. Разходите по тази операция им пречат да се включат във възстановяването на Хексамилиона. Накрая сенаторите добавят, че Мустафа и Стефан Лазаревич естествено ще се присъединят към планирания съюз.

Това пратеничество не довежда до създаването на християнски съюз, но от него проличава, че Сеньорията няма нужда от съюзници. Постигането на мир със султана е най- голямото желание на Сената, който на 23 април 1416 г. дава инструкции на посланика Долфин Вениер.Той трябва да отиде при Мехмед през Галиполи и да иска от османския владетел освобождаването на венецианските пленници и обезщетение за причинените на Негропонте щети. Освен това пратеникът е натоварен да сключи общ мир, като запази за Венеция правото да напада въоръжените османски съдове, плаващи извън Дарданелите. Тя явно има това право по силата на Галиполския договор. Заради незначителната възможност за успех на мисията на Вениер, в същия ден Сенатът изпраща инструкциите си и до Капитана на Залива, Пиетро Лоредан. Той е упълномощен да събере петнадесет галери, с които да се насочи към Галиполи, като по пътя напада султановите военни кораби. В замяна Лоредан получава право да задържи пленниците. От Галиполи той трябва да стигне в Константинопол, където да се осведоми от байлото за намеренията на османците и за Мехмедовите опоненти Мустафа и караманския емир. При положение, че Вениер пристигне в Константинопол без резултати от мисията си, Лоредан трябва да започне да патрулира във водите между Негропонте и Дарданелите, където да напада всички турски кораби.

Вениер не постига споразумение с Мехмед - ако изобщо се е срещал с него. Лоредан обаче отплава към Галиполи и на 29 май 1416 г. разбива една османска ескадра в Проливите. Нейният адмирал, когото Дука нарича Чалъ бей, е убит, а всички съставящи я кораби са потопени или пленени. Пленени са също хиляда и сто души от екипажите, според писмата на Лоредан, изпратени от остров Тенедос на втори и трети юни¹³. Два месеца по-късно Сенатът преценява, че районът на Егейско море е успокоен и освобождава войниците, наети за отбраната на Негропонте. Все пак Лоредан продължава да ескортира корабите по трасето между острова и Проливите и да напада турските галери заради отсъствието на формален мир с Мехмед.

През 1416 г. османският владетел е засегнат не само от загубата на своя флот. На 22 септември 1416 г. унгарският крал Сигизмунд пише до Дубровник, че е готов да събере „силна и могъща армия, с която окончателно да прогоним безбожните турци". Заявеното намерение не се осъществява. Както венецианците проницателно забелязват, основната заплаха за султана идва от емира на Караман Мехмед в Анатолия и от принц Мустафа в Румелия. Един дубровнишки доклад от 12 август 1416 г. съобщава: „Караман Турчинът, заедно с другите събрани от него турци, завзе владенията на Мехмед [Киришчи] Турчинът до Бурса и донесе най-големи опустошения в цялата му земя...Киришчи прати срещу тях сина си с голяма армия". Вероятно става дума за Мурад. Документът продължава: „Мустафа, брат на казания Киришчи, като видя, че Киришчи не е подкрепян от народа, тръгна със своите турци и с някои власи на воеводата Мирчо и стигна до земите на България, които продължава да руши и граби"¹⁴. Според Дука, Мустафа получава поддръжка и от Джунейд, поставен от Мехмед за управител на Никопол.

Мустафа и Джунейд повеждат турско-влашката си армия към Тесалия, но Мехмед ги разгромява и ги преследва до Солун, пише Дука. Управителят на града, Димитър Леонтарий ги приема под предлог, че за предаването на такъв важен пленник като Мустафа е потребно разрешение лично от императора. Мануил отказва да даде позволение и в резултат на това през есента на 1416 г. Мехмед повежда наказателна експедиция срещу Сяр, готвейки се да нападне Солун. Когато се изправя пред неговите стени, султанът е застигнат от най-голямата криза в своето управление, породена не от външни врагове или съперници за трона, а от неговите поданици. В началото на 1416 г. Мехмед потушава бунта на някой си Айгълоглу, „номад из планините и равнините", който претендира за престола. Събитието е описано само от Халил бен Исмаил. Тюркменският метежник е обезглавен след битка със султановата армия в равнината Казова до Амасия. Ала бунтовете през есента на тази година са далече по-сериозни.

 

Бунтът на шейх Бедреддин, 1416 г.¹⁵

През 1416 г. едновременно избухват два бунта: на полуостров Карабунар (превзет от Мехмед през предходната година), начело с Бьорклюдже Мустафа и в Североизточна България, начело с шейх Бедреддин. Според османските хроники, Бедреддин подклажда и двата метежа, а Бьорклюдже Мустафа е само изпълнител. Животоописанието на шейх Бедреддин, създадено от внука му Халил бен Исмаил, чистосърдечно потвърждава тази версия, макар че една от целите на съчинението е да отхвърли участието на шейха в бунта. Детските спомени на Халил разкриват не само че Бедреддин е познавал Бьорклюдже Мустафа, но и че е бил посетен от него в Изник, малко преди избухването на въстанието - факт, намекващ за съвместна дейност. Произведението дава още доста сведения за кариерата на шейх Бедреддин.

Според Халил той е роден през 1359 г. Майка му е дъщеря на гръцкия управител на Дидимотихон, пленена от османците при превземането на града¹⁶. Баща му е кадия на Симавне. По-късно семейството се преселва в Одрин, където Бедреддин започва образованието си, проследено с големи подробности от Халил. След Одрин Бедреддин заминава да учи в Коня, а оттам, в годините преди 1400 - в Кайро, където е покровителстван от мамелюшкия султан Бакрук и от наследника му Фарадж. По това време Бедреддин се прочува с познанията си по мюсюлманско право - това твърдение на Халил се доказва от запазените ръкописи на шейха. В Кайро той се посвещава на ислямския мистицизъм (тасаввуф) и става последовател на шейх Хюсеин, мистик от Ахлат. Запазени са трудове на Бедреддин върху мистицизма, които първоначално са в рамките на ортодоксалния ислям. Две-три години след нашествието на Тимур (1402 г.), той се завръща в Анатолия през Йерусалим, Дамаск и Халеб. Халил описва бавното му триумфално пътуване към Галиполи и оттам към Одрин. Бедреддин минава през Караман, чийто емир Мехмед се „закле и стана негов ученик". В Гермиян приема почести от емира Якуб и отива в Айдън. Там, в Тире, „малки и големи" стават негови последователи, а емирът Джунейд го кани в Измир. Емирът се обръща към шейха с думите: „хората в гарнизона са запленени от теб". По време на престоя си в Измир, Бедреддин получава покана от „господаря неверник" на Хиос, която приема заради молбите на тамошните монаси „в името на Исуса, Мойсея и Мохамеда". При гостуването му на острова двама свещеници от Енос „тайно приемат исляма". На връщане от Хиос към Бурса Бедреддин среща неколцина торлаци - странстващи дервиши, които „свирят на лири, тамбури и тъпани". Дервишите беседват с шейха, стават негови ученици и го придружават до Бурса. Местното население посреща Бедреддин с неистов възторг. От Бурса той се завръща при семейството си в Одрин. От Одрин, както се е говорило, той предприема ново пътуване до Айдън и се среща с един от споменатите еноски свещеници, приели исляма. Когато през 1411 г. Муса взема властта в Румелия, той назначава Бедреддин за кадъаскер заради славата му на юрист. След победата над Муса (1413 г.) Мехмед прогонва шейха в Изник. През 1416 г. той напуска този град и се отправя към Влашко.

Макар и пристрастни, тези сведения на Халил намират паралели в написаното от Дука и от османските хронисти. Личността на Бедреддиновия „наместник" Бьорклюдже Мустафа е по-неясна. Дука го нарича „прост турски селянин", а за последователите му казва: „облечени са само с по една туника, имат голи, обръснати глави и не носят сандали". Тази фраза кореспондира с множеството описания на „босоногите и гологлави торлаци"¹⁷ и напомня срещата на Бедреддин с дервишите в прохода Доманич по пътя към Бурса. От разказа на Халил може да се направи несигурното предположение, че Бьорклюдже Мустафа е родом от Айдън, където Бедреддин проповядва, връщайки се от Египет. Няма други данни за водача на бунта на Карабунарския полуостров.

През тази епоха привлекателността на популярните хилиастични фигури е лесно обяснима. Населението на Анатолия и Румелия след 1402 г. не се измъчва само от бедност. През 1402-1403 г. Тимур опустошава Айдън и Измир. След изтеглянето му в Айдън избухват междуособици, а след тях започват войните на Джунейд срещу османските принцове Сюлейман и Мехмед. През 1415 г. или по-рано, Джунейд превзема Сарухан. В отговор Мехмед нахлува и през същата година му отнема областта. България не е засегната от нашествието на Тимур, но Добруджа и Дунавската равнина стават арена на конфликтите между влашкия воевода Мирчо и османците. Цяла Румелия търпи последиците от гражданската война (1409-1413 г.), от непрестанните смени на султаните и несигурността на провинциалните управители. Хаосът и мизерията след нашествието на Тимур пораждат социално-религиозни смутове не само из османските земи. В Анатолия и Сирия бързо се разпространява учението на Фадл Аллах, последовател на сектата хуруфи от Астарабад, екзекутиран през 1394 г. То отхвърля ортодоксалния ислям и властта на сунитските династии. Според преданията, във времето преди 1407 г. властите в Сирия нареждат хуруфийския поет Несими да бъде изгорен жив¹⁸. Напрежение цари и извън мюсюлманския свят - през септември 1415 г. венецианските управители на Крит трябва да се справят с бунта на „някои злонамерени люде, най-безчестни", които проповядват освобождаване на селяните. В тази атмосфера всеки харизматичен водач, предлагащ нов ред, получава широка подкрепа.

Бьорклюдже Мустафа е такъв лидер. Неговият „нов ред" е описан от Дука така: „Той учи турците на доброволна бедност, проповядвайки, че всичко, с изключение на жените, е общо - храна, дрехи, сечива, ниви...Той пътува и обръща всички селяни в това учение, дори хитроумно търси дружба с християните като казва, че всеки турчин, обявил християните за неверници, сам е неверник... И наистина, той всеки ден праща вести на господаря на Хиос и църковните архонти с думите, че никой не може да бъде спасен без общение с християнската вяра". Това е единственото сведение за учението за общата собственост. Бьорклюдже е торлак - член на орден, който се издържа от волни пожертвувания. Според един пасаж в труда на Дука последователите му заявяват, че ще носят „една риза и ще живеят под открито небе". Тези думи навеждат на мисълта по-скоро за дервишки начин на живот, а не за обща собственост и общ труд. За другия елемент от проповедта на Бьорклюдже Мустафа - отношението му към християните - няма съмнения. Дука разказва, че на Хиос е срещнал „един стар пустинник от Крит, живеещ в манастира Турлотис на острова [Хиос]", който станал последовател на Бьорклюдже, когато получил чрез двама от неговите ученици послание: „аз също съм аскет, също почитам Бога, комуто ти служиш. Вечер аз идвам с тихи стъпки през морето при тебе". Отшелникът твърдял пред Дука, че Бьорклюдже е още жив и обитава остров Самос. Тази случка и посланията на Бьорклюдже до управителя на Хиос кореспондират с описаното от Халил посещение на Бедреддин на този остров. Вярванията на торлаците действително са достатъчно неортодоксални, за да допаднат на немюсюлманите и е възможно да включват елементи от християнската религия. От края на XV в. е запазено едно житие на торлашкия „светец" Отман баба, който се появил в „земите на Рум след годината 833 (1429/30)" и твърдял: „аз съм Мохамед, Исус и Мойсей"¹⁹.

Бунтът на Бьорклюдже Мустафа започва през есента на 1416 г., след като той се завръща от гостуването при шейх Бедреддин. Дука описва събитията така: „синът на Шишман", т.е. управителят на Айдън Искендер (Александър), събира войска и „тръгна срещу него, но не можа да премине проходите на Стилариос [Карабурун]. Над шест хиляди стиларийци се събраха, заеха позиции и убиха Шишман и хората му". След това Мехмед изпраща „срещу стиларийците Али бей, управител на Лидия (Сарухан) с цялата лидийска и йонийска армия. Но стиларийците отново бяха завардили прохода и когато повечето от техните съперници навлязоха в теснините, те ги избиха. Али бей успя да избяга с усилие и стигна в Маниса". Накрая султанът изпраща срещу метежниците войска начело със сина си Мурад и Баязид паша. Вероятно това са корпусите, които неотдавна са воювали с Караман. „Той изпрати сина си Мурад, момче на дванадесет години, а заедно с него Баязид паша и цялата тракийска армия. Той събра всички витинци, фригийци и йонийци, влезе в тези проходи начело на голяма войска и изби всички, които се изправиха на пътя му, млади и стари, мъже и жени, без да пощади никого. Казано направо, той колеше без милост, докато мъжете в ризи дойдоха в планината, където беше лагерът им, и се включиха в боя... Но те се предадоха заедно с лъжепроповедника [Бьорклюдже Мустафа] и дойдоха в Ефес, оковани във вериги. Там той беше разпитван с големи мъчения, но стана ясно, че е непоколебим и няма да се отметне от своите фантазии. След това го разпнаха, качиха го на една камила и го показваха из града като в някакво триумфално шествие. Последователите му не изоставиха неговото учение и бяха избити пред очите му. Те радостно приемаха смъртта с възгласа „Деде Султан ериш", което значи „Ела, Учителю, Господарю наш!"

Това не е единственото клане. Дука завършва разказа си така: „Баязид взе момчето [Мурад] и мина през Азия и Лидия и по този път подложи на жестока смърт всички бедни турци, които срещна". Ашъкпашазаде е по-лаконичен: „Те прочистиха областта и изселиха онези, които трябваше да бъдат изселени". Той назовава една от жертвите: „Баязид паша дойде в Маниса, където намери торлака Ху Кемал. Той беше обесен заедно с един oт учениците си".

Бунтът на Бедреддин съвпада с този на Бьорклюдже Мустафа. Веднага щом Бьорклюдже си тръгва от Изник, шейхът бяга в Синоп, където Исфендяроглу му дава кораб, за да стигне до Влашко. Макар че Халил твърди противното, Исфендяроглу и Мирчо изглежда поддържат шейх Бедреддин, виждайки в негово лице инструмент срещу техния общ враг, Мехмед. По време на османските междуособици тези владетели подкрепят Муса, покровителя на шейха. Възможно е Бедреддин да е планирал началото на бунта така, че то да съвпадне с кампанията на караманския емир, когото според Халил той познава лично. Същевременно Бьорклюдже Мустафа контактува с управителите на Хиос. Халил пише, че във Влашко Бедреддин се среща с Азеб бей. От произведението на Халил и от османските хроники личи, че Азеб бей е важна фигура в администрацията на Муса, след чиято смърт бяга на север от Дунав. От Влашко Бедреддин се отправя към Загора като пътьом се разполага в Лудогорието, където събира множество последователи.

По отношение на последователите Ашъкпашазаде е недвусмислен. Шейхът им казва: „Отсега нататък елате при мен, подчинявайте ми се, защото ми е даден султанатът. Който иска провинция или земя, да се присъедини към мен". На призива му откликват онези, на които той в качеството си на кадъаскер при Муса е раздавал поземлени владения, явно отнети след победата на Мехмед. Но Ашъкпашазаде добавя, че те се разпръсват, когато узнават лошите намерения на шейха и желанието му да стане султан.

Халил, макар и непреднамерено, поддържа тази версия. От неговото съчинение също стават ясни претенциите на Бедреддин към престола. За династическата легитимност на първо място е потребно родство със законен монарх или властваща фамилия - според Халил, Бедреддин произлиза от Селджукската династия. Османците също претендират, че са нейни наследници. Освен кръвното родство, значение имат и духовните връзки, водещи до Аллах чрез пророка му Мохамед. Бедреддин притежава и такова родство като духовен наследник на шейх Хюсеин от Ахлат. Това се смята достатъчно, за да бъде един султан законен. Халил описва и последователите на шейх Бедреддин. Един от тях е Азеб бей. Освен него това са хора, които са „видели неговата [на шейха] добрина, докато бил кадъаскер". Те обаче не идват при него да търсят привилегии, а за да се „посъветват" с големия юрист. Тази версия като че ли е по-малко достоверна от написаното от Ашъкпашазаде. Към въстанието най-вероятно се присъединяват обезземлени и отстранени от служба лица като Азеб бей. Но съществуването в Добруджа²⁰ на секта с името на Бедреддин дълги години след неговата смърт показва, че той е имал и друга притегателна сила. Дори през 1571 г. Султанският съвет (Диван) осъжда тези сектанти на каторга като гребци в галерите, защото те се оказват „непоправими". Подобно на първите Бедреддинови последователи и тяхната идентичност не е ясна²¹.

Мехмед потушава бунта на шейх Бедреддин почти безкръвно. От Сяр към Лудогорието е изпратена войска, която пленява духовния водач и го докарва пред султана. Присъдата му е произнесена от един персийски молла на име Хайдар: „Да бъде убит, но да не се конфискува собствеността му". Ашъкпашазаде завършва разказа си така: „Изведоха сина на кадията на Симавне и го обесиха пред един дюкян на пазара. По-късно неколцина от безчестните му ученици го снеха от бесилото и го погребаха". Датата се уточнява от Халил - 18 декември 1416 г. Присъдата на Хайдар съвпада с ислямското наказание за „бунтовници" - тези, които са въстанали срещу законния мюсюлмански суверен, без при това да са извършили престъпление срещу вярата.

 

Умиротворяването на Анатолия, 1417-1420 г.

След екзекуцията на шейх Бедреддин, Мехмед обсажда Солун. Един дубровнишки доклад до крал Сигизмунд сочи, че „императорът на турците воюва при Солун и обсажда родния си брат, към когото константинополският император прояви благосклонност"²². Операцията не трае дълго. Според Дука краят й е сложен от намесата на Мануил, който се съгласява да държи Мустафа и Джунейд в плен, докато Мехмед е жив срещу три хиляди сребърни монети годишно.

През пролетта на 1417 г. Мехмед напада Караманския бейлик, „за да отмъсти за зверствата на Караман в Бурса", както се изразява Дука. Султанът събира румелийската армия в Одрин и издава заповеди анатолийските бейове да се присъединят към кампанията. По пътя към Коня войските разрушават множество селища. Владетелят на Караман, Мехмед, успява да избяга в планините преди падането на Коня. От убежището си той праща пратеници, които да умилостивят султана с обещанието, че никога няма да напада османски земи. Според Дука Мехмед връща завзетите територии и се оттегля. Възможната причина за тази щедрост спрямо караманския емир, проявена независимо от завладяването на столицата му, се разкрива от хрониката на Ибн Тагриберди. В началото на юни 1417 г. египетският султан ал-Малик ал-Муаяд се намира в Халеб. Там го посещава пратеник на караманския емир, който носи „подаръци и писмо, което гласи, че емирът сече монети в името на ал-Муаяд и че султанът се споменава в петъчните молитви". С други думи емирът се обявява за васал на ал- Муаяд, следователно всяка османска атака срещу него може да доведе до ответни действия на мамелюците.

Вероятно през втората половина на 1417 г.²³  Мехмед повежда нов поход в Мала Азия, този път срещу Исфендяроглу. Според Нешри, който предава данните от един исторически календар, Исфендяроглу е превзел Самсун и Бафра на Черно море и е поставил там сина си Хъзър бей. Същия календар ползва и Шюкруллах, но той вмъква в хрониката си допълнителни сведения. Той пише, че османците отнемат от Хъзър Самсун и Бафра, а от баща му - Чанкъръ. Исфендяроглу моли за мир. Мехмед се съгласява при условие противникът му да отстъпи приходите от добива на мед в Кастамону и границата да се установи по планината Илгаз. Така Исфендяроглу запазва само земите около Синоп. През 1420 г. султанът превзема генуезката колония в Самсун. В календара от 1446/7 г. се заявява направо: „градът Самсун беше изгорен и всички неверници - унищожени". Вероятно Мехмедовият син Мурад веднага окупира опожарения град с войски от Амасия.

Според Ашъкпашазаде султанът превзема също Хереке, Гебзе, Даръджа, Пендик и Картал по северния бряг на Измитския залив. Тези селища принадлежат - може би според Галиполския договор - на Византия. Хронистът обяснява повторното им завладяване от османците с нуждата от средства за султанските вакъфи и за мавзолея в Бурса. В частично запазения вакъфски регистър от ок. 1420 г. е отбелязано, че приходите от две села край Гебзе отиват за „султановия приют"²⁴, което потвърждава написаното от Ашъкпашазаде.

 

Умиротворяването и завоеванията в Европа, 1416-1421 г.

Най-могъщите европейски противници на Мехмед са венецианците, разбили флота му през 1416 г., както и влашкият воевода Мирчо Стари - поддръжник на претенциите на Мустафа и на шейх Бедреддин.

Дука пише, че след морската победа над султана, венецианците разрушават отбранителната кула в Лапсеки на азиатския бряг на Дарданелите. През май 1417 г. главнокомандващият флота на Републиката получава заповед да осигури спокойното плаване в Егейско море и Проливите. Това трябвало да стане чрез патрули във водите между Негропонте и Галиполи, и чрез пленяване на всички турски кораби извън Дарданелите, та дори и там, ако константинополският байло не постигне договор с Мехмед. Обаче Сенатът явно не бърза да се споразумее със султана - през февруари 1417 г. е отхвърлена молбата му за връщане на заловените от Пиетро Лоредан през миналия май пленници. През март османският пратеник в Републиката си заминава, без да постигне някаква договореност. Все пак той успява да убеди Сената да изпрати свой представител при Мехмед. През май с тази задача е натоварен константинополският байло. Строгите инструкции изискват той да не се съгласява с желанието за освобождаване на турските пленници. Формалната причина за това е, че султанът е продал пленените в Негропонте венецианци, но е възможно и друго обяснение - турците са използвани като роби в Крит, в Метони и в Негропонте с голяма изгода. При осигуреното безопасно плаване Сеньорията не бърза с преговорите и не иска да прави отстъпки.

Император Мануил разчита на по-активна политика срещу Мехмед. В самото начало на 1417 г., докато Солун е все още под османска обсада, Мануиловите посланици се намират във Венеция с надеждата за флотски съюз между Византия, йоанитите и генуезците от Хиос и Лесбос, и за венецианска помощ в защитата на Хексамилиона. На въпроса за коалицията Сенатът отвръща уклончиво, че Мануил би организирал съюза най-добре и обещава две галери, ако другите участници се включат с по една. Относно втория проблем той упълномощава байлото на Корфу и кастелана на Метони и Корони да подкрепят гърците само в случай на турска атака през Егион, на северния пелопонески бряг. Венецианците без чужда помощ постигат целта си - спокойното плаване от Егейско море към Константинопол и Черно море - и поради тази причина нямат реална полза от предложената коалиция, която тъй или иначе не се създава. Нещо повече, техните колонии на Пелопонес страдат не само от рейдовете на османците, но и от нападенията на гърците от Мистра и едва ли могат да смятат Мануил за сигурен съюзник. Императорът обаче постоянства. Три години по-късно, през януари 1420 г., Венеция отново посреща негов пратеник, който опитва да посредничи в проточилата се война с Унгария като подготовка за антиосмански съюз. Мануиловото желание не се осъществява. Но сега положението на Венеция е по-несигурно отколкото през 1417 г.

През септември 1418 г. Сенатът получава сведения за строежа на мощен османски флот и през януари 1419 г. изпраща стрелци и петнадесет галери в защита на Негропонте и Егейско море. Мярката явно е ефективна, тъй като е засвидетелствана само една турска атака срещу Негропонте, извършена от две галери през април 1421 г. Венецианците като че ли намират морето по-сигурно от сушата - през 1418 и 1420 г. управителят на Навплион плава до Метони „както обикновено", „заради опасността от турци по сухопътното трасе". Все пак в Южна Гърция и Пелопонес изглежда няма сериозни османски нападения.

По това време османците нахлуват в Албания. През юни 1417 г. байлото на Корфу докладва за превземането на владенията на Ругина, „господарката на Валона", включително и на самия град. Така Мехмед получава достъп до Адриатическо море, контрол над корабоплаването през Отрантския пролив, а над венецианските колонии в Албания надвисва заплаха. През юли 1417 г. Сенатът изразява задоволство от дейността на байлото на Корфу и му нарежда да изпрати в защита на Драч една галера и дузина стрелци. Той трябва също да се съюзи със съседните управници и да помогне на Ругина. Сенаторите инструктират пратеника при Мехмед Бертучо Диедо не само да преговаря за мир, но и да поиска връщането на земите на тази владетелка. Османските действия се струват на Сеньорията така застрашителни, че Диедо е упълномощен да улесни разговорите като предложи на Мехмед осемнадесет хиляди дуката. През юли инструкциите му са допълнени с искане на гаранции за пристигащите в Драч кервани.

Няма свидетелства за турски кораби в Адриатическо море, което навежда на мисълта, че галерата, плаваща „във водите на Валона за успокоение на християните от Корфу и Албания", е достатъчна защита. Другите венециански планове пропадат. Като че ли Диедо не се среща със султана и османците не връщат Валона. Според три от гръцките кратки хроники, те нанасят удар в южна посока: „В годината 1417-та Хамза обсади Гирокастро и го превзе на следващата година, през месец октомври". Добавянето на владенията на тамошния род Земевиси към княжеството на Ругина дава на султана значителна територия в Южна Албания²⁵.

През същата 1418 г. Мехмед лично повежда кампания срещу Мирчо. Тя е отбелязана накратко в Историческия календар от 1421 г.: „изминаха три години, откакто Мехмед, син на султан Баязид, прекоси реката Дунав, воюва срещу власите и армията му разграби част от влашката земя". Според Шюкруллах Мехмед превзема дунавските крепости Исакча, Гюргево, Ново Село и Турну Северин и така принуждава Мирчо да търси мир срещу васалитет. Воеводата се задължава да плаща на султана трибут, да праща военни отряди в армията му и да остави в неговия двор трима принца като заложници. Подчиняването на Влашко и присъединяването на споменатите твърдини защитават османските земи от нападения на Мирчо или от подкрепяни от него метежници.

Това е последната кампания на Мехмед. През същата 1421 г. по време на езда султанът претърпява злополука - явно сериозна, тъй като е заслужила отбелязване в Историческия календар (1421) и в историята на Дука. Мехмед умира през лятото на 1421 г.

 

¹Текста на надписа вж. в: M. VARLIK, Germiyanoğulları Tarihi (1300- 1429), Ankara (1974), 147-149.
²St. STANOJEVIC, „Die Biographie Stefan Lazarevits von Konstantin dem Philosophen als Geschichtsquelle", Archiv für Slavische Philologie, XVIII (1896), 453.
³Marino SANUDO (ed. G. Monticolo), Le Vite dei Dogi. In: Rerum Italicarum Scriptores, XXII, Citta di Castello (1900), col. 890DE.
⁴Ашъкпашазаде твърди, че императорът освобождава сина на Сюлейман просто защото е сключил договор с Мехмед и не може да го задържа повече.
⁵За това име вж.: P. WITTEK, „Der Beiname des osmanischen Sultans Mehemmed I.", Eretz Izrael, 7 (1963).
⁶St. STANOJEVIC, „Die Biographie Stefan Lazarevits", 456.
⁷Така е в изданието на Ali.
⁸Така е в изданието на Giese.
⁹S. STANOJEVIC, „Die Biographie Stefan Lazarevits",455.
¹⁰Op. cit., 456-457.
¹¹J.W. BARKER, Manuel II Palaeologus: a Study in Late Byzantine Statesmanship, New Brunswick (1968).
¹²C. SATHAS, Documents Inédits Relatifs à l'Histoire de la Grèce au Moyen Age, Vol. I, Paris (1880), doc. no.46.
¹³Писмото на Лоредан за неговата победа вж. в: Marino SANUDO (ed. G. Monticolo), Le Vite dei Dogi, col. 901-909.
¹⁴St. STANOJEVIC, „Die Biographie Stefan Lazarevits", 457.
¹⁵Това събитие е обект на няколко изследвания. Вж. ocoбeнo: F. BABINGER, „Schejch Bedr ed-Din, der Sohn des Richters von Simav", Der Islam, II (1921); M. SEFEREDDIN (YALTAKAYA), Sımavne Kadisioglu Seyh Bedreddin, Istanbul (1925); N. FILIPOVIC, Princ Musa I Seyh Bedreddin, Sarajevo (1971).
¹⁶Има съмнения за датата на превземането на Дидимотихон, следователно - за рождената година на шейх Бедреддин.
¹⁷Например описанието, дадено в: Théodore SPANDOUYN (ed. С. Schefer). Petit Traicté de l'Origine des Turcqz, Paris (1896), 219-229.
¹⁸Н. RITTER, „Die Anfänge der Hurüfısekte“ Oriens, VII (1954).
¹⁹Küçük ABDAL, Velayetname-yi Otman Baba. In: F. IZ, Eski Türk edebiyatında Nesir, İstanbul (1964), 330.
²⁰Нешри отбелязва тяхното съществуване в края на XV в.
²¹Başbakanlık Arşivi, İstanbul, Mühimme Defteri, Vol. 14, 890.
²²St. STANOJEVIC, „Die Biographie Stefan Lazarevic's", 458.
²³Календарът от 1421 г. датира тази кампания през 1418 г., но явно това е грешка, тъй като я посочва преди караманската кампания от 1417 г. Календарът от 1446/7г. повтаря датите и последователността на този от 1421 г. Календарът от 1446/7 г. поставя и двете кампании през 1417 г.
²⁴А. Refik, „Fatih Zamanınla Kocaeli", Türk Tarihi Encümeni Mecmuası, XVI/1 (1928).
²⁵За регистъра на формирания там османски санджак вж.: Н. İNALCIK, Hicri 835 Tarihli Suret-i Defter-i Sancak-i Arvanid, Ankara (1954).