Глава V

 

Мурад II (1421-1437 г.)

 

Гражданската война, 1421-1422 г.

Османските хроники разказват как приближените на Мехмед I полагат усилия за безпроблемното възцаряване на неговия наследник. Везирите укриват смъртта на своя султан, балсамират тленните му останки и до пристигането в Бурса, където е обявено възшествието на неговия син Мурад, те ги показват, сякаш Мехмед е жив. Историците Халкокондил и Дука пишат, че той всъщност възнамерявал да даде европейските си земи на Мурад, азиатските - на по-младия Мустафа, а другите свои синове Юсуф и Махмуд да изпрати при византийския император. Тези подробности за Мехмедовата последна воля и стореното от везирите може би не са съвсем точни, но показват нещо доста вероятно - желанието на султана и неговите съветници да бъдат избягнати междуособиците и братоубийствата, преживени от самия Мехмед.

Описаните планове се провалят. Няколко месеца след смъртта на Мехмед неговата империя е на път да се разпадне. Мурад не признава претенциите на Мустафа, въпреки предполагаемото желание на покойния султан вторият му син да управлява азиатските провинции. Махмуд и Юсуф не са изпратени при василевса, а са ослепени и затворени в Бурса, както пише Ашъкпашазаде. Дука пояснява, че неспазването на това Мехмедово желание от страна на Мурад и Баязид паша кара Мануил да освободи Мустафа и Джунейд от пленничеството им на остров Лемнос. Същият автор разказва как Мустафа се заклева „да се подчинява на императора като син на баща" и обещава да върне на Византия Галиполи, българския черноморски бряг, Света Гора, части от Тесалия и „някои непревземаеми крепости". След това Димитър Леонтарий транспортира Мустафа и Джунейд от Лемнос до Галиполи с десет галери. Според един анонимен дневник от Солун те пристигат на полуострова на 15 август 1421 г. Джунейд слиза първи с малък турско-византийски отряд. Галиполският гарнизон се разбягва, а Мустафа дебаркира под аплодисментите на жителите на крепостта, пише Дука.

Мурад научава това и изпраща от Бурса армия начело с Баязид паша, която да попречи на Мустафа да стигне до Одрин. Баязид прекосява Босфора и на европейския му бряг събира голяма войска. Тя се отправя към Одрин и разполага лагера си „в горите и блатата край полето, откъдето Адрианопол едва се вижда", както се изразява Дука. Идват сведения, че Мустафа също е събрал войска от Галиполи. При нейната поява Баязид паша съобщава на румелийските пълководци, че този Мустафа съвсем не е син на султан Баязид I, а е някакъв самозванец. Но когато сражението започва, дясното и лявото крило на Мурадовата армия дезертират и се подчиняват на Мустафа. Баязид паша остава сам със свитата си „като оскубана гарга" и няма друг избор, освен да се предаде на Мустафа и Джунейд. По настояване на бившия айдънски емир, отмъщаващ за кастрацията на брат си Абдуллах, Баязид паша е обезглавен. Хамза братът на екзекутирания е пуснат на свобода.

След победата Мустафа влиза в Одрин за радост на местното население. Джунейд тръгва към Галиполи, окупиран от Димитър Леонтарий, съгласно уговорката между Мустафа и Мануил. Емирът отказва да даде полуострова и след пристигането на османския принц Леонтарий отплава за Константинопол. Мустафа се сдобива с власт над Румелия, без да отстъпи нищо на царствения си покровител. Няколко монети с дата 824 г. (1421/22 г.) доказват краткото му управление¹. През зимата на 1421-1422 г. той прекосява Проливите при Галиполи и се отправя към Бурса.

Мурад напуска столицата си с малка, по преценката на Дука, войска. Стратегията му е съсредоточена върху използване на условията на терена и разногласията между хората на Мустафа. Според всички извори султанът тръгва на запад към Улубат и там разрушава моста над р. Нилюфер, която тече от ез. Улубат към Мраморно море, за да забави придвижването на противника. Така Мустафа не може да мине през планините към южния бряг на езерото. Междувременно трима представители на фамилията Чандарлъ: Тимурташ, Хаджи Иваз паша и Ибрахим - съветници на Мурад, му подсказват да освободи румелийския военачалник Михалоглу Мехмед, затворен през 1413 г. от покойния Мехмед I в Токат заради подкрепата, оказана на Муса. Пътувайки на запад, Михалоглу Мехмед престоява известно време в дервишката общност на Елван Челеби заедно с младия тогава Ашъкпашазаде. След това хронистът придружава Михалоглу към Улубат. Там, спомня си Ашъкпашазаде, заварват армията на Мурад на източния бряг на р. Нилюфер при разрушения мост в очакване войските на Мустафа, приближаващи от противоположната посока. Хаджи Иваз паша има задача да им попречи да минат по брега на езерото. Докато враждебните войски стоят от двете страни на Нилюфер, Михалоглу Мехмед се опитва да подмами румелийските бейове от фамилиите Евренос, Кюмелиоглу и Турахан да изоставят Мустафа. Същевременно Мурадовият везир Хаджи Иваз праща на Мустафа съобщение, че брат му възнамерява нощем да заобиколи езерото и да атакува. Разбира се, вестта била лъжлива и една нощ везирът имитира нападение, принуждавайки Мустафа да побегне към Проливите, а Джунейд - към Айдън.

Дука доуточнява този разказ на Ашъкпашазаде. Джунейдовият брат Хамза е в редиците на султанската армия и чрез него Мурад съобщава на бившия емир, че ще му позволи да се върне в Айдън и да управлява там като османски васал. Във версията на Дука предателството на Джунейд води до бягството на Мустафа. Румелийските управители, казва Ашъкпашазаде, не се разбягват, а заедно с конницата се събират около шатрата на Мустафа и предлагат верността си на Мурад, когато той преминава Нилюфер по набързо възстановения мост. Султанът се вслушва в съвета на Хаджи Иваз паша и ги пощадява, въпреки протестите на Ибрахим Чандарлъ. След това се впуска в преследване на Мустафа.

Докато Мурад стигне до Лапсеки на азиатския бряг на Дарданелите, Мустафа вече се е озовал в Галиполи. Ашъкпашазаде пише, че принцът е изтеглил корабите на сушата и е укрепил брега, за да възпре Мурад. В Галиполи обаче се намира някой си Хатиб, протеже на Ибрахим Чандарлъ, който се уговаря с капитана на един „гяурски кораб", плаващ край Еджебат, да транспортира султана и армията му. Ашъкпашазаде е очевидец на станалото, но му е убягнало, че още през есента на 1421 г. (преди стъпването на Мустафа в Анатолия) Мурад вече се е свързал с въпросния капитан. Подробностите дава Дука, съставител на генуезката кореспонденция. Капитанът е Джовани Адорно, управител на Нова Фокея. След екзекуцията на Баязид паша, той предлага на Мурад транспорт през Проливите. В отговор султанът изпраща „един турчин на име Хатиб", явно човекът на Ибрахим Чандарлъ, споменат от Ашъкпашазаде, с петдесет хиляди дуката за съоръжаването на ескадра. Съгласно уговорката Адорно се намира на дарданелския бряг, когато Мурад пристига в Лапсеки. В замяна на услугата султанът се отказва от приходите от добива на стипца в Нова Фокея, полагащи му се като на сюзерен.

Анонимният солунски дневник съобщава, че Мурад преминава Проливите на 15 януари 1422 г. „с една галера и кораби на генуезците". Според Дука Адорно не само осигурява транспорта, но и предоставя корпус от „франкски"- вероятно генуезки - стрелци, които разчистват пътя на султановите войски. Мустафа бяга към Одрин, чиито граждани този път отказват да го признаят за законен владетел. Когато армията на Мурад и Адорно приближава, той се отправя на север - както Дука допуска - с надежда да намери убежище във Влашко. Но близо до Елхово на р. Тунджа, хора на Мурад го залавят и го връщат в Одрин. Султанът нарежда Мустафа да бъде обесен като обществен враг. „Целият народ дойде да го види", отбелязва Ашъкпашазаде. Тази форма на екзекуция не се полага на принц, а на случаен самозванец. Затова претендентът остава в историята като „Дюзме Мустафа", т.е. „Лъже-Мустафа".

 

Обсадата на Константинопол и подновяването на гражданската война, 1422-1423 г.

След разгрома на Мустафа Мурад обръща силите си срещу византийския император, за да му отмъсти за освобождаването на принца и Джунейд и превозването им до Галиполи. Две пратеничества на Мануил се опитват да умилостивят султана, но напразно, както пише Дука. Една кратка хроника, съставена малко след 1425 г., съобщава: „през годината 1422 ... на 10 юни, в четвъртия час след пладне, Михалоглу нападна Константинопол". По същото време, според Анонимния дневник, друга войска, начело с Евреносоглу Барак, се появява пред Солун и започва обсада на града, продължила осем години.

Но през 1422 г. византийската столица понася основния османски удар. На 20 юни, събота, пред стените на Константинопол се появява лично Мурад, пише в Кратката хроника. Йоан Канан разказва за преживяната обсада в своето съчинение в прослава на Богородица, която избавила престолния град. Според този автор Михалоглу първо напада покрайнините и близките селища. След него, с основната част от армията и обсадните машини, пристига Мурад. Султанът смята, че с тази техника ще разруши стените и ще „унищожи Христовото име". По цялата дължина на укрепленията, от Мраморно море до Златния рог, е издигнат бастион; между зъберите му са поставени и обсадни кули, които са докарани с волове. Султановата армия построява на място и дървени кули с обковани с метал колела и други машини; сапьори подкопават стените и търсят вход към древните цистерни, през които да проникнат в града.

Мурад насърчава войниците си с призива, че „дава цялото население и богатство на града като плячка на мюсюлманите". Така се стичат хора „от всички земи и народи на измаилтяните, примамени от обещаните богатства, не толкова изпитани в боя и грабежа мъже ..., а неопитни - търговци, сарафи, обущари и онези от турците, които са се посветили на отшелнически живот". Един от тези пустинници, пише Канан, е благочестивият емир Сейид, представящ се за потомък на Мохамед. Сейид посочва 24 август като дата за щурма и в един часа след пладне, преди началото на атаката, призовава Всевишния и Пророка. След ожесточена битка щурмът се проваля. От разказа на Канан се създава впечатлението, че османската армия се оттегля веднага след сражението, като изоставя част от обсадната техника под стените, а друга - подпалва. Вероятно изтеглянето става около седмица по-късно - Кратката хроника посочва: „на шести септември ... събота, по пладне, Мурад си тръгна".

Нови династични проблеми карат султана да прекрати обсадата. През втората половина на 1422 г. по-младият му брат, също Мустафа, се опитва да сложи ръка на османските земи в Анатолия. Според Ашъкпашазаде емирът на Гермиян „прие Мустафа като син"; според Халкокондил принцът пребивава в Караман, а Дука пише, че „благородникът" Шарабдар Иляс го води в Кастамону. Във всеки случай при възшествието на Мурад Мустафа намира убежище на изток. През 1422 г. той събира армия, за която плаща с византийски средства, както достоверно предполага Дука. Достоверно звучи и версията на Ашъкпашазаде, според когото войската на Мустафа е от Гермиян и Караман. С нея принцът обсажда Бурса. Това може би се случва към края на август или началото на септември.

Историческият календар от 1444-1445 г. представя вероятния ред на събитията след този момент. Когато научава за обсадата на Бурса, Мурад изоставя Константинопол. Същевременно някой от фамилията Михалоглу преминава в Мала Азия с румелийската войска. Мустафа бяга към византийската столица, а Михалоглу го преследва с войската си. Две бележки в една от Кратките хроники, вероятно преписани от официален византийски документ сочат, че Мустафа преминава от Анатолия в Константинопол на 30 септември 1422 г. и на „първи октомври ... четвъртък, в три часа, той дойде и се поклони пред василевса Мануил". Оттам принцът се връща в Мала Азия и според Историческия календар „превзе земите на Коджаели и града Изник и се възкачи на трона". Мустафа управлява в Изник от октомври 1422 до януари 1423 г. Анонимният дневник от Солун отбелязва: на 24 януари 1423 г. „Мурад, синът на покойния султан, тръгна ... към Анатолия и с хитрост и коварство обсади в Никея брат си Мустафа, когото император Мануил Палеолог изпрати срещу него. Мустафа беше предаден от своя наставник, Шарабдар Иляс Турчинът и от други. Мурад го удуши на двадесет и [...] януари". Ашъкпашазаде и Халкокондил потвърждават, че Шарабдар Иляс предава Мустафа на по-възрастния му брат, но след упорита съпротива на войската на принца срещу султановата румелийска армия. Календарът, Ашъкпашазаде и Халкокондил са единодушни за жертвите: от лагера на Мурад загива Михалоглу, а от хората на Мустафа - Таджеддиноглу, когото Халкокондил представя за „наследник на владетеля на Ерзинджан", но ако се съди по името му, той е по-скоро член на бившия владетелски дом на Никсар.

 

Последиците от гражданската война, 1423 г.

Войните на Мурад срещу неговите сродници развързват ръцете на Исфендяроглу Мюбаризеддин от Синоп и на влашкия воевода, сина на Мирчо, Влад Дракул. Те започват да разграбват и завземат османски земи. През 1423 г., вероятно непосредствено след екзекуцията на Мустафа, Мурад лично повежда експедицията срещу Исфендяроглу. Най-ранното сведение за това е в Историческия календар от 1444-1445 г., където се казва просто: „Исфендяроглу побягна и Мурад зае трона на Кастамону". Това загатва, че Исфендяроглу си е възвърнал медодобивната област Кастамону, отнета му от Мехмед през 1417 г. Според версията на Ашъкпашазаде Мурад тръгва срещу Исфендяроглу, когато научава, че той е нападнал Тараклъ Борлу. В Изник към султана се присъединява синът на Мюбаризеддин - Касъм, забягнал при османците по времето на Мехмед I. Мурад и Касъм тръгват към Болу. Там много от войниците на Исфендяроглу минават на страната на сина му. При Тараклъ Борлу се завързва ожесточено сражение, след което раненият Мюбаризеддин се отправя към Синоп. Мурад го „последва, илезе в Кастамону, взе тази земя и нареди пещите за мед да работят". От Синоп Исфендяроглу чрез друг от своите синове предлага на султана да му даде дъщеря си за жена и да участва всяка година в кампаниите му. При тези условия той отново става османски васал, а владението му е ограничено до хинтерланда на Синоп.

Изглежда, координирано с действията на Исфендяроглу в края на 1422 г. Влад Дракул „премина Дунав при Силистра и извърши много злини", по думите на Ашъкпашазаде. Хронологични бележки от времето на Мурад II засвидетелстват експедиция през 1423 г. срещу влашкия воевода - вероятно едновременна с превземането на Кастамону от османците. Султанът, пише Ашъкпашазаде, заповядва на Фируз бей, явно управител на Никопол, да премине във Влашко и „да нападне, унищожи и опожари страната и да вземе в плен всички, мъже или жени". Скоро след завръщането на Мурад от Кастамону в Бурса, при него пристига Влад, който предлага подчинението си и оставя двамината си сина като заложници в султановия двор. Воеводата се връща във Влашко като османски васал.

По същото време се подновява натискът на Мурад над Южна Гърция. В началото на 1423 г. пелопонеските управници вече очакват нападения. За това може да се съди от протокола на венецианския Сенат от 18 февруари, в който се изразява готовността на Сеньорията да подпомогне защитата на Хексамилиона при условие, че останалите владетели в региона също се включат и тя получи Коринт като естествено продължение на укреплението. Очакваната атака е осъществена на 23 май 1423 г., когато „турчинът Турахан дойде до Хексамилиона с войска и го разруши", според една Кратка хроника. Турахан не завзема никакви земи, но страхът от османските войски остава. През април 1423 г. Сенатът получава от Корфу вести за искането на Мурад да премине през земите на васала му Карло Токо, деспот на Янина и Арта. През август във Венеция пристига негов (на Токо) пратеник, който съобщава, че султанът разпоредил нападение срещу Теодор, деспот на Мистра и Токо се почувствал длъжен да изпрати триста конници, за да не понесе наказание. Сенатът настоява той да не сътрудничи с османците. Този призив се повтаря през септември, когато е издадена и заповед до кастелана на Метони и Корони да опита да помири Теодор със съперника му Чентурионе Захария, ахейския княз. Евентуална атака срещу Теодор би застрашила съседните венециански колонии, една от които вече е пострадала - в края на юли Навпакт е нападнат от османците. Те опустошават областта и пленяват сто и десет души и десет кораба. Но масираното нашествие на Мурад, от което всички се страхуват, така и не се осъществява.

 

Обсадата на Солун и договорът с Византия, 1423-1424 г.

По това време фокусът на османо-венецианския конфликт се измества от Югозападна към Североизточна Гърция. През юли 1423 г. управителят на Негропонте е упълномощен да окупира Стилис и Авлахи на материка срещу северния край на острова. Тези селища изглежда са предложени на Венеция от местния византийски управител, който не може да противостои на обсаждащите го османци.

При същите обстоятелства Републиката получава Солун, който е блокиран от османците от лятото на 1422 г. На 7 юли 1423 г. Сенатът научава, че деспот Андроник Палеолог не може повече да се справя с обсадата и е готов да отстъпи града на Венеция при едно условие - нейните власти да съблюдават древните обичаи и привилегии². На 14 септември Солун официално става венецианско владение. Новите управници, Николо Джорджо и Санто Вениер, трябва да го отбраняват и снабдяват с провизии по море. Те веднага изискват гарнизон от сто и петдесет души за цитаделата и деветдесет - за градските врати. Сенатът на свой ред ги инструктира спешно да постигнат мир с Мурад. Ако  не успеят, остава още една надежда за Венеция - при управителя на Негропонте се намира „един турчин от дома на Осман", който би могъл отново да възпламени династическа борба и да принуди султана да вдигне обсадата.

Точно два месеца след като Андроник Палеолог отстъпва Солун, брат му, съимператорът Йоан VIII, напуска Константинопол и се отправя да търси помощ срещу Мурад, с когото Византия няма мирно споразумение. „На 14 ноември 1423 г. господарят император Йоан замина за Франкия с венецианските галери", пише в една Кратка хроника. Василевсът пристига във Венеция в средата на декември 1423 г., а в началото на януари 1424 г. вероятно вече е разговарял и с владетелите на Милано и Мантуа. През лятото Йоан потегля към Унгария, за да се опита за пореден път да помири крал Сигизмунд с венецианците и да организира общи действия срещу Мурад. През октомври 1424 г. императорът се завръща в столицата си без резултат от обиколката. А докато тя трае, регентът Константин е изпратил при султана Лукас Нотарас, Мануил Мелахрен и Георги Сфранцес. На 22 февруари те сключват договор с Мурад. Сфранцес не съобщава условията. Те са известни от историята на Дука: Византия се задължава да плаща на османците 300 000 сребърника на година и да им отстъпи градовете по брега на Черно море „с изключение на крепостите, които Мурад не е можал да вземе със сила, например Месембрия и Дерки ... и да предаде Зейтун и земите по Струма".

През това време обсадата на Солун продължава. Венецианците разполагат с повече пари, жива сила и - преди всичко - флот от Византия и могат да устоят по-дълго. Но и те отчаяно търсят спасение или чрез договор със султана, или като намерят съюзници срещу него. През февруари 1424 г. в двора на Мурад е изпратен Николо Джорджо, който трябва да преговаря за мир. Трудностите, съпровождащи тази среща, са докладвани от Джорджо в писмо от 7 март 1424 г. Скоро след тази дата посланикът е арестуван. Макар че според османската практика това е равнозначно на обявяване на война, Сенатът постоянства в усилията си. През април адмиралът Пиетро Лоредан е упълномощен да преговаря със султана, като предложи ежегодно изплащане на седем хиляди дуката от приходите на Солун. Съмнителните шансове за споразумяване са ясни и поради тази причина Лоредан получава задачата при провал на мисията си да атакува турските кораби между Галиполи и Тенедос и да поясни на галиполския управител, че нападенията се дължат на обсадата на Солун и ареста на Джорджо. Адмиралът има и друга инструкция - да предизвика безредици, като свали някъде по османските брегове едно лице на име Исмаил, което претендира да е член на османската властваща фамилия. Вероятно това е човекът, държан от венецианците на Евбея (Негропонте). Последната задача на Лоредан е да се свърже с емирите на Ментеше, Айдън и Караман и да ги подтикне да нападнат Мурад.

 

Превземането на Айдън и Ментеше, 1424-1425 г.

Планираният венециански съюз с тези емири е във висша степен уместен. След победата над Исфендяроглу и над Влад Дракул, Мурад II се заема с овладяването на Западна Анатолия и това кара владетеля на Айдън Джунейд да търси съюзници в своя защита.

Както пише Дука, щом изоставя принц Мустафа през януари 1422 г., Джунейд се завръща в княжеството си. Тогава Айдън се управлява от друг Мустафа - сина на убития от Джунейд през 1405 г. емир Умур. Джунейд екзекутира и него и си връща владението. Две години по-късно Мурад нахлува там.

Дука, който обикновено е най-точният източник за Айдън, не посочва някаква причина за османското нападение. Но от сведенията на Ашъкпашазаде личи, че независимо от обещанията, дадени при Улубат, Мурад не признава правата на Джунейд над емирството. Султанът е назначил в Айдън един от „своите роби", Яхши бей, който често е воювал срещу Джунейд. Когато той пленява и убива споменатия Яхши, Мурад изпраща против него анатолийския бейлербей Тимурташоглу Орудж. Джунейд се оттегля в крепостта Ипсили, разположена срещу остров Самос, откъдето продължава да противодейства срещу отнемането на земите си. Според Дука, чието описание на кампанията общо взето съвпада с казаното от Ашъкпашазаде, армията на Мурад се води от някой си Халил, който, бидейки шурей на убития от Джунейд везир Баязид паша, враждува кръвно с емира. При Акхисар Халил разгромява и пленява Джунейдовия син Курт и така принуждава айдънския владетел да се изтегли през Измир в Ипсили. След победата османският пълководец обещава „възнаграждения, постове и почести" на онези от Джунейдовите „благородници и сановници", които му се подчинят. Като признание за успеха, Мурад поверява завладяната провинция на Халил.

В този момент Джунейд се обръща към венецианците за помощ. В края на юни 1424 г. Сенатът се занимава с молбата, отправена от представител на емира чрез Санто Вениер за транспортиране на самия него и трихилядната му конница от Ипсили до Солун. Венецианците отказват. Те още се надяват на споразумение с Мурад и на размяна на Николо Джорджо срещу османските пленници, държани от тях на Крит. Освен това те не искат да отклоняват за транспорт корабите си, които извършват нападения над турските съдове край Галиполи, нито пък имат желание Джунейд и кавалерията му да лагеруват до Солун. Междувременно османците обсаждат Ипсили.

След Халиловата победа над Курт, Мурад изпраща срещу айдънския емир нова войска, също водена от заклет враг на Джунейд - Хамза, братът на покойния Баязид паша. Докато емирът отчаяно търси съюзници, османският пълководец блокира Ипсили по суша. Според Дука Джунейд придумва владетеля на Караман да изпрати към града петстотин конници и известна сума пари. Вероятно тъкмо тези средства му позволяват да направи ново предложение на венецианците. На 16 юли 1424 г. дукът на Наксос съобщава на сенаторите, че неправилно титулуваният от тях „господар на Теологос, Палатия и цяла Азия" Джунейд иска да наеме четири-пет галери срещу сумата от по хиляда дуката за всяка. С тях той възнамерява да пристигне в Солун. Явно емирът амбициозно крои планове за превземането на Галиполи, тъй като предлага на венецианците половината от приходите му и бреговата ивица оттам до Солун. От писмото на Джунейд личи още, че при него се намира „синът на Мустафа" - вероятно става дума за потомъка на Дюзме Мустафа, събрат по пленничество на емира и чичо на настоящия султан. Той иска да го отведе в Галиполи. Изглежда венецианците отклоняват демаршите на Джунейд, защото обсадата на Ипсили продължава.

Емирът на свой ред продължава да се бори. Дука пише, че Ипсили е разположен нависоко, укрепен е добре и Хамза не може да го превземе по суша. Той не може да разчита и на османския галиполски флот, блокиран от венецианците. Според Дука, който вероятно присъства на описаните по-долу преговори, Халил се обръща към султана. Мурад се свързва с генуезеца Персивас Палавичини, наследник на Адорно в Нова Фокея, който наема в Хиос три кораба. Тези разговори се провеждат през зимата на 1424-1425 г. Явно през март ескадрата вече е готова, тъй като в началото на април до венецианския Сенат достигат слухове, че генуезците от своя страна помагат на султана при Ипсили. Сенаторите веднага заповядват на своя адмирал да отплава в тази посока и да плени корабите им, ако не успее да ги убеди да се изтеглят. Това нареждане идва твърде късно. Докладите, които Дука получава в Хиос сочат, че при появата на генуезките галери караманските подкрепления се разбягват от Ипсили и в по- голямата си част са избити от обсаждащата османска армия. Ден-два по-късно Джунейд, брат му Баязид и техните синове и внуци са подмамени с лъжовни обещания в османския лагер, където Хамза веднага ги убива. Той изпраща отсечените им глави на Мурад в Одрин. Султанът заповядва екзекуцията на държаните в Галиполи брат и племенник на покойния емир - Хамза и Курт. От фамилията на Джунейд никой не оцелява, а земите му влизат в състава на османските владения.

Подобна е участта и на емирството Ментеше, разположено южно от Айдън, но механизмът на неговото присъединяване нe е ясен. Ашъкпашазаде пропуска да спомене за османско нашествие там. Той пише, че Ювейс и Ахмед, синове на емира Иляс бей, се намират „на служба" в двора на Мурад - т.е. те са заложници. Когато Иляс умира, султанът ги изпраща като пленници в Токат, а наследствените им земи дава на Балабан паша. От някои по-ранни сведения обаче може да се съди за организирането на походи в тези земи. Аналите на Мурад и Историческите календари сочат, че Ментеше попада под османска власт в годината на превземането на Айдън. Там е казано: „Султан Мурад воюва с Джунейд, плени го и приключи с него, и след това завладя Ментеше ..." Това сведение подсказва, че превземането на емирството е станало веднага след Джунейдовата гибел, с други думи - през април или май 1425 г. Възможно е повод за него да е дала смъртта на Иляс. Завладяването на Айдън и Ментеше поставя цяла Западна Мала Азия под властта на Мурад и лишава венецианците в Солун от потенциалните им съюзници.

 

Солун, Влашко u Сърбия, 1425-1427 г.

Венецианците обаче продължават опитите си да разклатят позициите на султана. През юли 1425 г. те отбелязват малък успех в тази посока - търговски доклади осведомяват Сената, че венецианският адмирал е превзел крепостта на полуостров Касандра близо до Солун. Сенаторите заповядват на адмирала да я ремонтира и тя да се ползва от подкрепяния от Републиката претендент за османския престол Мустафа. Това е трето поред лице с аспирации към трона и, видимо без връзка с реалността твърди, че е загубеният син на султан Баязид. Сенатът оптимистично инструктира адмирала какво да прави след идването на Мустафа на власт. Крепостта Касандра, подобно на Солун, се превръща в тежест. В края на август адмиралът моли за нов корпус от двеста души за отбрана на града и полуострова. Тъкмо когато искането му пристига в метрополията, Сенатът научава, че османците са взели в плен много венецианци и турци от войската на Мустафа. Сенаторите обещават незабавно да изпратят потребните пехотинци, но едновременно с това възобновяват търсенето на съюзници.

В Южна Гърция има двама владетели, които опитват да се свържат с Венеция, но Сенатът ги отблъсква, преценявайки, че те ще предявят тежки военни и финансови претенции, без да допринесат за защитата на Солун и останалите колонии на Републиката. В началото на октомври 1425 г. е отклонено предложението за ново укрепяване на Хексамилиона, отправено от първия кандидат за съюзник - Теодор, деспотът на Мистра. Неговият посланик остава във Венеция поне още месец, но Сенатът не допуска никакви категорични споразумения.

Второто предложение за съюз идва от атинския владетел Антонио Ачаиуоли и също е отхвърлено. Все пак венецианците поддържат интереса на дука с идеята неговите поданици да получат убежище на Негропонте при нападение от страна на турците и с намека, че могат да преразгледат въпроса, щом резултатите от преговорите с Мурад станат известни. Датата е 6 ноември 1425 г.

Всъщност Венеция възлага истинските си надежди на съюз с Унгария. Седмица по-рано венецианците приемат с недвусмислен ентусиазъм унгарското предложение за антиосманска лига. На 31 октомври те осведомяват пратеника на Сигизмунд, че биха подпомогнали неговата инвазия в земите на султана чрез прекъсване на османските комуникации през Проливите независимо от изхода на преговорите с Мурад. Също така те биха позволили на войските на Сигизмунд влизане във всяко венецианско владение в Леванта, откъдето той би могъл да набере стрелци. Сенаторите изразяват готовност да предоставят корабостроители и да отпуснат на Унгария заем от петдесет хиляди дуката. От 1402 г. Венеция и Унгария имат несекващи спорове и отделни въоръжени сблъсъци за властта над Далмация. Но сега двете страни са временно обединени пред лицето на общия враг Мурад.

Докато Сигизмунд се подготвя за нападение научава, че османците са объркали плановете му с атака отвъд Дунав. В писмо от 20 октомври 1425 г. дубровничани съобщават на краля, че са „известени от сигурен източник, че - докато армията на Ваша Светлост се събира срещу турците - самите турци воюват свирепо във владението на [влашкия] воевода Дан и малцина могат да избягат от тях"³. Идеята на тази атака явно е да се попречи на воеводата да се включи в съюза на Сигизмунд.

Със същата цел през 1426 г. Мурад нахлува в Сърбия. Изглежда проблемите на султана през първата година от неговото управление са позволили на Сигизмунд да възстанови сюзеренитета си над сръбския деспот Стефан Лазаревич. Според неговия житиеписец, Стефан е направил ежегодното си посещение в унгарския двор, основателно изтълкувано от Мурад като знак на подчинение пред краля. Освен това Орудж съобщава в хрониката си за унгарско нападение над стратегическата дунавска крепост Голубац, източно от Белград до османската граница, през 1425 г. Румелийският бейлербей отразява атаката, но в следващата година престарелият Стефан обещава твърдината на Сигизмунд. За да предотврати ръста на унгарското влияние, Мурад, както пише Константин, „дойде в София ... След това се насочи към Крушевац и като разграби част [от областта], върна се, защото богобоязливият Стефан проводи пратеник". Явно пратеникът предлага на Мурад подчинението на Стефан срещу изтеглянето на османските войски от Сърбия. Това споразумение и по-раншното нахлуване във Влашко възпират плановете на Сигизмунд за атиосманска лига. В аналите на Мурад за следващата 1427 г. е отбелязано: „Султан Мурад отново не отиде на война. Той отиде да летува в Сакар".

 

Провалът на венецианската дипломация, 1426-1428 г.

Подчиняването на Влашко и Сърбия намалява унгарското влияние. Венецианците вече не могат да разчитат армията на Сигизмунд да прогони османците от Солун. През декември 1425 и февруари 1426 г., при продължаващата обсада, Сенатът издава заповеди за снабдяване на Солун със зърно от Венеция, Апулия, Корфу и Крит и за отбрана на града откъм морето. На 2 юли 1426 г. адмирал Андреа Мочениго получава нареждане да отплава за Солун със своя флот и да убеди солунчани да продължат съпротивата. На 22 юли на управителя на Крит е заповядано да изпрати в обсадения град цялото количество жито, с което разполага. Освен това Мочениго трябва да атакува всички турски кораби, плаващи извън Проливите. Заповедта е повторена на 2 септември 1426 г. с добавката да не се щадят и съдовете на султановия съюзник Генуа, ако са нападали венециански кораби. Седмица по-късно е уточнено, че това трябва да продължи и през зимните месеци, в Проливите и извън тях. Но тези операции и потребностите на обсадения Солун са прекомерно скъпи и венецианците продължават да преследват едновременно споразумение с Мурад и съюз със Сигизмунд.

Въпреки изпреварващите султанови експедиции във Влашко и Сърбия през 1425 и 1426 г., Венеция не изоставя надеждите за унгарска атака срещу османците. През октомври 1426 г. чрез посланика в Савоя е постигнато петгодишно примирие със Сигизмунд, с когото Републиката се намира все още формално в състояние на война. Венеция изразява готовност да предостави корпуси от стрелци с арбалети и моряци, ако кралят възнамерява да събере значителна армия срещу турците. Посланикът обаче не подписва постигнатото споразумение. На 24 януари 1427 г. той е инструктиран в този смисъл от Сената, който смята, че с почти пълна сигурност Мурад ще сключи мир.

Тази убеденост произлиза от съставения от Мочениго и османския управител на Галиполи Саруджа проектодоговор. Саруджа явно е разтревожен от блокадата на Проливите. Преамбюлът на проектодоговора гласи: „Това са условията, които аз, Саруджа, управител на Галиполи, съставих и сключих пo заповед на моя господар, Мурад бей, с великолепния и могъщ мъж Андреа Мочениго, адмирал". Най-важната клауза разрешава на Венеция да задържи Солун и полуостров Касандра срещу ежегодно обезщетение от 115 000 акчета. Вероятно споразумението е сключено в началото на ноември 1426 г. Мочениго веднага изпраща Джовани Борусио, „венециански нотариус", в Одрин, където текстът да бъде подписан от султана. Нотариусът се среща с великия везир Ибрахим Чандарлъ, везира Мехмед ага и бейлербея на Румелия Синан бей. Той се връща при Мочениго с писмо от султана, носещо дата 28 ноември 1426 г. Мурад съобщава просто, че е чул думите на Борусио, който ще предаде отговора му устно. Султанът изразява добра воля, но отбягва да засвидетелства писмено клаузите на договора. Изглежда, едно от неговите искания е за делегация, с която да се подпише мирът, но едва през юли 1427 г. Сенатът инструктира Бенедето Аймо да отпътува при Мурад и да ратифицира споразумението на Мочениго и Саруджа⁴.

Описаните усилия за сключване на мир не довеждат нито до вдигане на обсадата на Солун, нито до намаляване на османската заплаха над венецианските колонии и корабоплаване. В началото на септември 1427 г. още няма резултати от мисията на Аймо и Сенатът изпраща в Дарданелите флотилия, която да потърси вести от посланика и същевременно да ескортира търговските кораби на Републиката. Ако няма новини за преговорите, ескадрата трябва да остане в Егейско море, да пречи на османското корабоплаване и да охранява Солун и Негропонте от внезапни атаки.

В началото на 1428 г. става ясно, че Мурад само проточва преговорите и няма намерение да ратифицира мира. През април 1428 г. във Венеция идват тревожни сведения - султанът е изпратил в Егейско море мощен военен флот, който се е промъкнал през блокадата. Сенаторите нямат избор и въоръжават нова ескадра в защита на Солун и Евбея (Негропонте). Мурадовите кораби като че не вредят на венецианските владения, но Сенатът съобразява, че подготовката срещу възможните им атаки струва доста скъпо. Наред с това продължава сухопътната блокада на Солун. Единственото решение остава мирът. През май 1428 г. сенаторите гласуват изпращането на нов посланик при Мурад и в края на август инструктират Джакомо Дандоло Старият. Също като Аймо, той е упълномощен да подпише постигнатите от Мочениго клаузи и да предложи на султана двойно по-голяма от вече предложената сума - 300 000 акчета годишно от приходите на Солун. Мочениго на свой ред трябва да патрулира във водите между Енос и Солун и да тормози османското корабоплаване, докато трае мисията на Дандоло. Ако тя се провали, адмиралът трябва да продължи блокадата на Дарданелите.

Но за Мурад мирът с Венеция е неизгоден. Тя не може да му навреди по суша, тъй като мощта й е съсредоточена в морето. А там османците нямат интереси освен свободното преминаване между Румелия и Анатолия. Техният галиполски флот като че ли задоволява тази потребност. А и други събития вече отклоняват вниманието на султана от района на Егейско море.

 

Падането на Голубац и превземането на Джаник и Гермиян, 1427-1429 г.

Аналите на Мурад посочват за 1427 г.: „Султан Мурад ... прати Исхак бей и Турахан бей да нападнат съседните им земи". Явно рейдовете на Турахан са в близкия на неговата провинция Пелопонес. Това сведение съвпада с написаното в Кратката хроника от 1459-1460 г.: „В годината 1426/27 турците нападнаха Навплион".

Пограничният османски военачалник Исхак бей има база в Скопие и оттам нахлува в Сърбия. Той превзема Крушевац в долината на р. Морава и обсажда Ново Бърдо. През лятото на 1427 г. сръбските земи вече са арена на истинска война. Деспот Стефан Лазаревич е починал през юли 1427 г., след като е посочил за свой приемник племенника си Георги Бранкович и така е възобновил претенциите на Унгария и османците към Сърбия. Сигизмунд прекъсва експедицията си срещу Влашко и се връща на запад, за да попречи на султановите войски да превземат стратегически пунктове. На 27 септември кралят пише на линкълнския епископ, че е овладял Белград, „ключ и символ на унгарската сигурност"⁵. Несъмнено Белград, разположен при вливането на р. Сава в Дунав, е най-важната твърдина в Сърбия. На превземането му от унгарците Мурад противопоставя завладяването на Голубац. Вероятно двете събития стават едновременно - колекцията документи на Османските султани на Феридун бей (1574 г.) съдържа една прокламация за победата в Голубац, съставена на 21 септември 1427    г. и изпратена на египетския султан⁶. През пролетта на 1428    г. армията на Сигизмунд безуспешно обсажда този град, чието завладяване би дало в ръцете на унгарците контрол над р. Дунав западно от устието на Морава. През същата година султанът и кралят подписват споразумение, по силата на което османците задържат Голубац, а унгарците - Белград. Губещата страна е Георги Бранкович.

По това време и анатолийските владения на Мурад се разширяват. За 1427/28 г., след записаното за сръбската кампания, в Аналите е отбелязано: „...B Анадола, в Амасия, Хъзър бей, син на Йоргюч, завладя земите на Джаник". Този планински и горист район на черноморския бряг е превзет от Мехмед I десетина години по-рано, но по всичко личи, че по време на османските династически борби през 1421- 1422 г. местните властващи фамилии са възстановили независимостта си. Ашъкпашазаде приписва завладяването не на Хъзър, а на баща му Йоргюч паша, бившия Мурадов възпитател и загатва, че всъщност Алпарсланоглу Хасан, господарят на Джаник, се е предал преди османската войска да атакува. Хасан е изпратен като пленник в Бурса, а семейството му остава затворено в Амасия. Мурад, заключава Ашъкпашазаде, събира Алпарсланоглу с роднините му и им дава земи в Румелия.

В хрониката на Ашъкпашазаде разказът за присъединяването на Джаник е предшестван от описание на действията на Йоргюч срещу другите племена и управници в Северна Анатолия. Първите стъпки на пашата са насочени срещу Къзъл Коджалу - тюркменско племе, което граби пътниците в областта на Токат и Амасия и с действията си открива пътя за нахлуването в провинцията на владетелите на Урфа и Елбистан, на Халил от фамилията Аккоюнлу⁷ и на Дулгадъроглу. След като призовава Къзъл Коджалу да участват в кампанията срещу Джаник, Йоргюч примамва всички мъже от племето на празненство и ги избива, а после заграбва техните стада и жилища и така докарва техните жени и деца до пълна нищета. Сетне Йоргюч паша принуждава някой си Хайдер бей, владетел на крепост близо до Османджък, да я изостави, въпреки че има „провизии за сто години". Като компенсация за крепостта си Хайдер получава земи. Фамилията на пашата владее въпросната твърдина и през осемдесетте години на XV в., когато Ашъкпашазаде пише своята хроника.

От тези разкази става ясно, че през 1427-1428 г. Мурад нарежда на Йоргюч паша, управител на Амасия и на неговия син да умиротвори североизточните провинции на империята и да върнат земите, отнети от османците там. Целта е да се подсили защитата срещу евентуално нападение от изток, от Тимуровия син Шахрух. По време на описаните кампании, но без връзка с тях, Мурад анексира княжеството Гермиян в Западна Мала Азия.

Думите на Ашъкпашазаде за това събитие са възприети с известно украсяване и от по-късните историографи. Владетел на Гермиян е Якуб II, който според Ашъкпашазаде посещава Мурад и му предоставя земите си. След щедрия прием, оказан от султана, Якуб се връща в Гермиян и умира година по-късно, а османците вземат княжеството му. Изглежда тази съмнителна версия е измислена, за да спести на османската държава възможните обвинения в нападение над мюсюлмански съсед. Дори Якуб да е отстъпил владението си на Мурад, той го е сторил под натиск - поне от 1414 г. гермиянският емир е османски васал. В един каменен надпис от тази година за вакъф на Якуб се четат думите „[османският] султан Мурад прие тези [условия] и издаде в потвърждение декрет", а друго дарение на емира от 1422 г. носи имперския печат на Мурад. Сякаш за да подчертае господството си над Гермиян, през 1422 г. султанът отсича там монети с надпис „Мурад Син на Мехмед Хан" на аверса и „Гермиян [в годината] 1422" на реверса. Друга монета носи името на Мурад и това на Якуб.⁸ Тези монети и документи говорят, че Якуб не е независим и реално не разполага със земите си. Твърде вероятно е след кончината му Мурад просто да е присъединил Гермиян и да е компенсирал емирската фамилия с територии из други краища. Един регистър от ок. 1445 г. описва участък край Солун, прехвърлен от някой си „Мустафа, син на Гермиян"⁹ - може би член на свалената династия.

Ашъкпашазаде датира анексията на Гермиян през 1429/30 г. Но в Историческия календар от 1431/32 г. е казано: „Минаха седем години, откак Гермияноглу Якуб бей умря". - т.е. събитията са през 1424/25 г. Този календар не е много достоверен, макар и близък по време до описаното, но хвърля сянка на съмнение върху датировката на Ашъкпашазаде и навежда на мисълта, че Мурад е присъединил Гермиян в годината на завземането на Айдън и Ментеше. Тъй или иначе, ясно е че най-рано през 1425 г. и най-късно през 1430 г., всички емирати в Западна Мала Азия стават османско владение.

 

Падането на Солун и краят на войната с Венеция, 1429-1430 г.

В края на двадесетте години на XV в. османският натиск върху венецианските владения се засилва. През 1428 г. в Сената са получени оплаквания от рейдовете на Турахан бей в Пелопонес. Те явно са еднакво вредни и за колониите на Републиката, и за земите на деспотството в Морея. През декември 1428 г. османците обсаждат венецианското пристанище Дурацо в Албания, а адмиралските инструкции от март 1430 г. за помощ на Шкодра и Улцин сочат, че тези северноалбански градове също се намират под османска заплаха. Но обсадата на Солун и блокадата на Дарданелите си остават средоточие на войната между султана и Сеньорията.

В края на август 1428 г. Джакомо Дандоло е изпратен да преговаря с Мурад, но изглежда във Венеция вече не очакват успех. Те започват да подсилват защитата си в района на Егейско море. През януари е решено да се смени голямата галера, плаваща край Солун, а през февруари - един от корабите в Арсенала да се въоръжи и изпрати за охрана на венецианските съдове от турците. Страхът от растящата флотска мощ на султана кара Сената да осигури още четиридесет войници за опазване на Солун от морска атака. В края на същия месец пристига вестта, че султанът е арестувал Джакомо Дандоло и това напълно оправдава всички предохранителни мерки. Заповядано е окомплектоването на още три леки галери за Солун, за чиято защита е събран и допълнителен данък. В началото на май към дарданелската флотилия на Мочениго се присъединяват нови кораби. С цел да се облекчат растящите разходи за флота константинополският байло трябва да плати от хазната си над петстотин дуката на Алвизе Лоредан, капитан на солунските „големи кораби". В средата на май идва отдавна очакваната вест - султанът, начело на мощна армия, напада Солун.

Мочениго и Лоредан незабавно получават заповед да попречат на прехвърлянето на османските войски от Азия в Европа с кораби и същевременно да поддържат солунската ескадра. За солунчани тези мерки не са достатъчни. В средата на лятото на 1429 г. те изпращат във Венеция свои представители, които наред с други претенции - искат и право да напуснат града. Сенатът отхвърля искането, опасявайки се от обезлюдяване на Солун. Делегацията получава обещание - независимо от цената - за заздравяване на градските стени откъм морето, подсилване на полуостров Касандра, изпращане на още стрелци и други мерки в съзвучие с желанията на обсадените. Но като че ли мнозина от тях вече са напуснали града и са избягали, вероятно на османска земя. Падането на Солун изглежда близко.

Османската блокада продължава през цялата 1429 г., но щурмът така и не идва. Изглежда, вестите за атака, достигнали до Венеция през май, са измамни, но не по-малко вероятно е самият Мурад да е прекратил операцията. Тъкмо когато венецианците научават за османските действия срещу Солун, султанът получава тревожна информация - в началото на април 1429 г. синът на Тимур, Шахрух, е тръгнал от Херат в западна посока. В началото на август армията му достига Тебриз, а при Селмас в средата на септември тя разгромява Искендер - владетел на Азербайджан от династията Каракоюнлу. През октомври Шахрух се изтегля към Карабах в Кавказ, а през 1430 г. се връща на изток¹⁰. Възможно е приближаването му към източната османска граница да е накарало османския владетел да се откаже от използването на армията срещу Солун през 1429 г. За тази година Аналите на Мурад II са лаконични: „Султан Мурад остана в Одрин. Везирът му Ибрахим паша [Чандарлъ] почина и неговият син Халил паша стана везир".

Независимо от причините, бездействието на султана дава на Венеция няколко месеца за планиране на нови мерки в защита на Солун. Наред с подсилването на тамошния гарнизон и на флота, Сенатът се връща към познатите опити за всяване на раздор сред османците и за съюзяване със султановите врагове. Предполага се, че Мустафа, самозваният син на Баязид I, би могъл да създаде желаните затруднения. Още преди известията за напредването на Мурад към Солун, венецианците освобождават Мустафа и го пращат там. В началото на май 1429 г. управителите на Солун са инструктирани да поставят под командването на претендента всички турски военнопленници, които по някакъв начин са изразили неприязън към Мурад. Присъствието на сърцатия Мустафа в обсадения град би накарало част от султановите войски да дезертират, смятат сенаторите. Техните очаквания не се оправдават, а след май 1429 г. името на самозванеца вече не се среща по страниците на изворите.

Венецианците имат и други планове. Те са силно заинтересовани от съюз със Сигизмунд, но отношенията им с него отново са обтегнати след краткото сближение от 1425 г. През юни 1429 г. в Рим се намират представители на двете страни, които си разменят взаимни обвинения. Венеция упреква Унгария за сключения през 1428 г. мир с Мурад, след който Републиката останала единствен „щит на християнството" на Изток.

Същевременно разговори се водят и във Флоренция. Те не изглеждат така безнадеждни: като начало Венеция се съгласява с предложеното от Сигизмунд петгодишно примирие и блокада на Дарданелите, но отказва да изпрати своя ескадра по Дунав. През октомври тя приема примирието и се ангажира да изпрати мощен флот в Проливите при условие, че кралят лично тръгне срещу османците. Сеньорията търси съюзници и на изток. През август Сенатът решава да се свърже с караманския емир Ибрахим, който изразява готовност да воюва срещу султана. Мисията е поверена на вице-байлото на Кипър, чийто крал е приятел на Ибрахим. Той трябва да осведоми емира, че Венеция би го подкрепила срещу османците като разположи в Дарданелите десет галери и още един голям кораб в месеците между април и ноември 1430 г. като така ще препятства преминаването на султановата армия през Проливите. Явно целта е да се провокират едновременни атаки на Унгария и Караман над европейските и азиатските провинции на Мурад, докато венецианският флот възпрепятства по море връзката между двете половини на османските владения. Очакваният резултат е вдигане на османската обсада от Солун.

Венецианците използват и други средства. През май 1429 г. сенаторите изразяват готовност да платят хиляда дуката за подпалването на две бивши венециански галери, пленени от османците в Дарданелите. През февруари 1430 г. те преговарят с неназовано лице, което предлага срещу заплащане да опожари турските съоръжения в Галиполи и при пристигането на венецианския флот да направи артилерията негодна за стрелба. Същевременно константинополският байло е инструктиран да се споразумее с един местен гражданин за подпалването на три пленени от османците венециански галери. През март сенаторите предлагат амнистия на критския командир на корпус от двеста стрелци с арбалет, който е преминал на османска служба в Галиполи.

В началото на януари 1430 г. Андреа Мочениго съобщава, че султанът възнамерява да продължи войната. Това оправдава венецианската дипломатическа активност през изминалата година и налага събирането на флот за поддържането на- блокадата на Галиполи. Сенатът решава да въоръжи пет галери и изисква от Крит още три съда от същия клас и два големи кораба, които да се съберат преди началото на плавателния сезон. Инструкциите за кампанията са издадени на 3 март 1430 г. Изглежда, дукът на Наксос е сключил мир с османците и те са потърсили от него помощ за своя флот. Дукът е предупреден да се въздържа от действия в тази посока и да възобнови старата практика да известява жителите на о. Негропонте за появата на турски пирати чрез запалване на огньове. Венецианският адмирал трябва да отплава през Солун за Тенедос, където вече са приготвени споменатите нови кораби. Той получава допълнителни оръдия, с които да разруши галиполската крепост. Друга задача на адмирала е да изпрати пратеник при Йоан VIII, за да убеди императора да преговаря в полза на Венеция. В замяна Републиката е готова да отстъпи крепостта Хортиатис и да направи някои други компромиси за оставането на Солун в нейно владение.

Нито дипломатическите усилия, нито блокадата на Проливите отклоняват Мурад от решението да превземе Солун. През март 1430 г. край града се разполага една османска армия. Скоро към нея се присъединяват още части, водени лично от султана. Според Йоан Анагност той се разполага в Лангада и приканва солунчани да се предадат. Мурад е придружен от християни от други градове, които да настроят гърците срещу латинците, но тази тактика пропада. Османската армия заема места под стените и на 29 март щурмува. Нападателите правят няколко пробива в укрепленията и градът пада - с големи кръвопролития и поробването на много хора, както пише Анагност¹¹.

Падането на Солун завършва повторното османско овладяване на териториите, отстъпени от Сюлейман с Галиполския договор (1403 г.). Но войната срещу Венеция още не е завършила.

В края на април 1430 г. Сенатът изпраща адмирала Силвестро Морозини да преговаря с Мурад, като по пътя напада неговите търговски съдове, за да го склони да подпише споразумение. Тези действия продължават и през лятото и довеждат до оплаквания от византийския император, чиято морска търговия също е засегната. Освен че разгневяват василевса, атаките засягат и собствено венецианските интереси не по-малко от Мурадовите - съсредоточаването на флота в Проливите оставя колониите и търговския трафик на Републиката незащитени от турските пирати. През юли 1430 г. управителят на Негропонте се оплаква, че през последните осем години (т.е. откакто Венеция получава Солун) турците непрестанно разграбват неговия остров и са взели над пет хиляди пленници. Сенатът обещава незабавно да изпрати оръжия, но не е в състояние да предложи защита по море преди края на мисията на Морозини.

Както обикновено, венецианците търсят и други пътища за действие срещу Мурад. През април 1430 г., вероятно още преди да се получи вестта за падането на Солун, Сенатът позволява на поредния „син" на Баязид, Джафер бей, да замине за Навпакт, откъдето да работи за дезертирането на султановите войски. Явно Джафер не е постигнал успех, защото за него повече не се споменава. По-окуражаващи са новините, достигнали до Венеция в края на юли, че Шахрух е нахлул на османска територия. Тогава сенаторите инструктират Морозини при възможност да отвоюва Солун и други селища. Но дори и ако Шахрух е нападнал османците, той бързо се е оттеглил на изток. Морозини трябва да се съсредоточи върху постигането на мир. На 7 септември 1430 г. той най-после успява. Според договора Венеция отстъпва Солун на Мурад и се задължава да плаща 236 000 дуката годишно за албанските си владения.

 

Покоряването на Янина и Арта, 1430 г.

Веднага след превземането на Солун Мурад изпраща румелийската си армия, водена от бейлербея Синан паша, към Янина.

Княжеството с център Янина е непосредствен съсед на бившите владения на рода Зеневиси, превзети от османците през 1418 г. Най-ранните сведения за кампанията са в протоколите на венецианския Сенат от 17 юни 1430 г.¹², където е отбелязано: „според писмата на нашия байло на Корфу, турците напредват усилено към Янина, за да покорят това и други места на деспота Карло [II Токо] по настояване и молба на Херкулес, родния син на бившия деспот [Карло I Токо]". С явна тревога същите протоколи посочват, че турците са разграбили островите Лефкас и Итаки - също владения на младия Карло II, новия граф на Кефалония и деспот на Янина и Арта. Тези рейдове се оказват само епизодични нападения, но в края на 1430 г. деспотството Янина вече е под османска власт. „През същата [1430 г.], през месец октомври бейлербеят на турците Синан превзе Янина и околностите", пише Сфранцес.

Изключително точната Анонимна хроника¹³ в чест на Карло I Токо изяснява причините за османските домогвания към Янина и Арта. Изглежда около 1385 г. тогавашният деспот на Янина, Есау Буонделмонти, става васал на османците. Но гражданската война прекъсва отношенията на зависимост между деспота и султана. През февруари 1411 г. Буонделмонти умира, а два месеца по-късно гражданите на Янина посрещат неговия наследник - графа на Кефалония Карло Токо. През 1412 г. съседните владетели, Мурики Шпата и Йоан Зеневиси, господари на Арта и Гирокастро, се обединяват срещу деспота и го разгромяват в сражение при Краня. За да отмъсти на албанците, както е посочено в Анонимната хроника, Токо се съюзява с османците и в началото на 1413 г. дава една от многото си извънбрачни дъщери, „незаконнородена, но много красива и с голяма хубост", за жена на Муса, султан в Румелия. Муса предоставя на Токо малка армия, с която той разгромява албанците и „укротява техните господари". През 1413 г. Мехмед I побеждава своя брат. Но според Анонимната хроника „той реши дукът [Токо] да остане в господарството си" и като израз на добра воля жени Хамза, брат на везира Баязид паша, за вдовицата на Муса и дъщеря на Токо. От хрониката става ясно, че Карло Токо е васал, а не равностоен съюзник на Мехмед. Всеки от четиримата му незаконни синове пребивава в султановия двор. Най-младият дори „беше отгледан при турците и добре образован". Тези синове „служеха на емира [Мехмед] и той [Токо] получаваше помощ". Освен това, Карло плаща данък за владенията си: „тогава дукът [Токо] изпрати благородници при султана да му представят трибута и да му покажат, че той [дукът] е на негово разпореждане". Ясно е, че до смъртта си ( четвърти юли 1429 г.) Карло I Токо е османски васал.

Той е наследен от своя племенник Карло II, единственият законен потомък на династията. За да го отстрани, през пролетта на 1430 г. Херкулес, най-възрастният от незаконните синове на Карло I, се обръща към Мурад. Вероятно самият султан също е искал да прогони Карло II. За разлика от отгледания от османците Херкулес, младият деспот е отраснал в неаполитанския двор и присъствието му в Гърция би било по-изгодно за Анжуйските отколкото за Мурадовите интереси. Карло се оказва последният представител на фамилията Токо, който управлява Янина като независим владетел. Когато Синан паша превзема деспотството през 1430 г., там е установена пряка османска власт, макар че потомците на Токо са наследствени управители в Епир¹⁴. Османското название на областта - Карлъели („Земята на Карло") запазва спомена за предишния владетел.

Същите причини позволяват на Мурад да претендира и за другото владение на Карло II - Арта. Не само Карло I, а и предишните господари на Арта са били османски васали. До 1416 г. Арта принадлежи на албанския клан Шпата. Влиянието им в тази част на Югозападна Гърция е слабо поради борбите между отделни членове на фамилията и сблъсъка на интересите на Венеция, османците и Карло I. Вероятно още през 1406 г. започва османската намеса в полза на Шпата. През същата година Карло I Токо превзема крепостта Етоликон в земите на Павел Шпата, владетеля на Навпакт на Коринтския залив. Анонимната хроника отбелязва, че за да отмъсти, Павел се обръща към Юсуф бей, османския управител на „Голяма Влахия" (вероятно Тесалия). Той неуспешно обсажда крепостта Воница, владение на Токо. След това Карло обсажда Ангелокастрон, крепост на Павел Шпата. Той отново търси турците: "Той изпрати посланик при Евренос и обеща да му дари Ангелокастрон". Скоро „Евренос издаде заповед до сина си Барак, който дойде с малка войска и зае [Ангелокастрон], както му беше обещано". Сведението се потвърждава и от един венециански документ от май 1407 г., който освен това съобщава, че Павел Шпата, „господарят на Навпакт е избягал в Турция и обещава да даде споменатото място Навпакт на турския владетел".

Междуособиците не позволяват на османците да овладеят Навпакт, превзет от Венеция през 1408 г., нито да задържат Ангелокастрон, завладян от Токо през същата година. Родът Шпата обаче продължава да ги смята за свои защитници. През 1414-1415 г. умира Мурики Шпата, владетелят на Арта. Майка му посочва за наследник неговия полу-брат, чиято лоялност към Мехмед I се изразява в приемането на исляма и на мюсюлманското име Якуб. Но Якуб е свален от враждебна фракция в Арта. Противниците му се боят, че той „ще покани турците на власт и ще им даде крепостта", както пише в Анонимната хроника. Якуб е заменен от Карло, друг от полу- братята на покойния Мурики. Неговото властване, изглежда, трае само няколко седмици. Якуб „се върна при султана [Мехмед I], хвърли обвинения срещу жителите на Арта, и разказа какво са му сторили. Султанът страшно се разгневи и изпрати един от своите слуги на име Исмаил, начело на войска да превземе Арта да прогони Карло и да върне Якуб". Когато Якуб отвоюва страната си, „той събра при себе си цялото племе Шпата и ..., след като минаха няколко дни, заповяда да бъдат обесени онези, които го бяха свалили". Той отново завладява Арта, но като васал на османския султан.

Това не продължава дълго. Една гръцка Кратка хроника съобщава, че на 1 октомври 1416 г. Карло I Токо завзема Арта и убива Якуб Шпата. Тази стъпка съвпада с междуособиците в османската държава при идването на принц Мустафа от Влашко, което не позволява на султана да помогне на своя васал. Въпреки това, Токо остава „в голям страх от султана ...защото самият султан изпрати при него хора да му поискат предаването на Арта и на Якуб". Карло I умилостивява Мехмед с обещания за големи дарове за него и за везира Баязид паша. По-важното е, че той предлага да плаща трибут за Арта. Така и Карло, подобно на Якуб Шпата преди него, управлява като османски васал.

След смъртта на Карло I през 1429 г. неговият племенник Карло II наследява и титлата Деспот на Арта. Тя не му е отнета през 1430 г., когато Синан паша превзема Янина. Все пак османските нападения в наследствените земи на фамилията Токо напомнят на Карло II, че като деспот на Арта той е султанов васал и не дължи подчинение на бившите си патрони, неаполитанската династия Анжу. На практика Карло, също като повечето албански и епирски владетели, търси покровителството на Венеция. Вдовицата на Карло I вече е предложила на венецианците своя остров Лефкас през юли 1430 г. През март 1433 г. посланиците на Карло II в Републиката изразяват неговите страхове, че османците ще вземат не само Арта, но и островите Лефкас, Закинтос и Кефалония. Чуват се окуражаващи изказвания за добрата воля на Сената спрямо деспота, но той не получава реална помощ.

 

Завоевания и въстание в Албания, 1430-1433 г.

Оказва се, че османците не нападат земите на Карло. След 1430 г. вниманието на Мурад е заето с Албания.

Непосредствено след падането на Солун, когато армията на Синан паша тръгва срещу Янина, други султанови войски разграбват владенията на Гьон Кастриоти по долината на р. Мати. Резултатът от техните действия е засвидетелстван в дубровнишко писмо до босненския бан Сандал от 28 май 1430 г.: „Турците отнеха от Гьон Кастриоти всичките му земи и разрушиха неговите крепости с изключение на две, които укрепиха и сами ползват. Част от страната беше взета от турците, а друга - оставена на Кастриоти ...“¹⁵. Сведение за тази операция дава и Халкокондил, който добавя, че османците са превзели и някои от земите на Арианити около Берат, разположени между владенията на Кастриоти и намиращия се под османска власт Гирокастро.

Арианити, продължава Халкокондил, отива в османския двор, за да поиска обезщетение. Изглежда той не постига целта си и затова убеждава населението в отнетите му земи да въстане и да избие турския гарнизон. Вероятно това въстание е през ранната зима на 1432 г., тъй като Аналите на Мурад II отбелязват за тези месеци кампания на Евреносоглу Али в Албания. Според Халкокондил, Али събира конница и пехота от земите около Гирокастро и опустошава цялата страна. Въпреки това Арианити успява да прегрупира силите си и да затвори планинските проходи. Аналите съобщават за османския разгром така: „армията ни беше разбита в [прохода] Бузуршек в албанската земя". Една маргинална добавка от 24 декември 1432 г. в регистъра на османския санджак Арванид, съставен през 1430 г., отбелязва участък земя, „даден на Хамза и Хюсеин като компенсация за техните села, които въстанаха"¹⁶. Това съвременно свидетелство потвърждава успеха на въстанието.

Лесната победа на Арианити насърчава албанците от Гирокастро да се обърнат към един владетел, наречен от Халкокондил „Депас". Бащата на този „Депас" е прогонен от страната от османците, а той самият живее на Корфу. Вероятно това е Топиа Зеневиси, чийто баща Гьон бяга от Гирокастро през 1418 г. Топиа, според венецианските документи, през 1414 г. получава разрешение да купи земя на Корфу¹⁷. Водени от него, албанците обсаждат Гирокастро и разграбват околностите му. По думите на Халкокондил, щом научава за това, Турахан бей събира войска от Тесалия. През зимата тя преминава планините, появява се пред Гирокастро, унищожава обсаждащата го армия и пленява Топиа Зеневиси. Това става през януари или февруари 1433 г.

Разказът на Халкокондил спира дотук, но освобождаването на гарнизона в Гирокастро е само началото на кампанията срещу албанските въстаници. Бунтове има и в бившите владения на Арианити и Кастриоти. Срещу тях Мурад II изпраща своята армия през лятото на 1433 г. Орудж пише: „Султан Мурад беше в Едирне. Бейлербеят Синан паша с уджбейовете Исхак бей, Турахан бей и Евреносоглу Али бей отиде в албанската земя и разсипа владенията на Гьон [Кастриоти]. Те изклаха мъжете и плениха жените от областите Янина и Канина¹⁸. Върнаха се с придобитото в Едирне". Вероятно тази наказателна експедиция продължава от август до октомври 1433 г. През август венецианските сенатори обсъждат въстанието, което според тях заплашва не само султановите албански владения, но и тези на Републиката. През септември те научават, че турците са превзели крепостта Даньо близо до Шкодра и че в областта продължават да прииждат османски войски. На 22 октомври обаче Сенатът отсъжда, че положението е спокойно и отказва да въоръжи галера, която да действа срещу турските пирати в Адриатическо море. Изглежда, по това време Синан паша вече се е справил с въстанието¹⁹.

Въпреки че след 1413 г. Кастриоти се опитва да получи венецианско поданство²⁰ и протекция, след бунта той става османски васал. Синът му Георги е заложник в двора на султана. Там той е наречен Искендер бей, откъдето произлиза и името Скендербег, с което е запомнен. През 1438 г. Мурад го назначава за управител на Круя²¹. Тази крепост след 1443 г. е център на неговото антиосманско въстание. Но в десетилетието преди 1443 г. османците са господстващата сила в Албания.

 

Подчиняването на Сърбия и Караман, 1433-1437 г.

Потушаването на албанското въстание е последната мащабна османска кампания в Европа за годините между 1433 и 1437. Разбира се, рейдовете не секват. Бургундския пътешественик Бертрандон дьо ла Брокиер си спомня как през 1433 г. край Пловдив среща двама турци. Те водят роби за продан в Одрин - „петнадесет мъже и десет жени [жители на Босна], които турците току-що отвлекли при нападението си там". Според Аналите на Мурад II през 1434 или 1435 г. султанът „организира набег срещу Сърбия". Това е първата стъпка за подновяване на османското господство над тази страна. Халкокондил също споменава за събитието и добавя, че Георги Бранкович е принуден да плаща данък. И двата извора съобщават как султанът изпраща везира Саруджа паша да поиска Мара, дъщерята на деспота. Женитбата е през 1435 г. и потвърждава статута на Бранкович като османски васал.

Аналите на Мурад II отбелязват, че през същата година деспотът завършва изграждането на крепостта Смедерево, между османския Голубац и унгарския Белград. Като сюзерен на Бранкович, султанът може да използва Смедерево като щит срещу атаки от страна на унгарците и изходен пункт за рейдовете си в техните земи. Васалните отношения са потвърдени през 1435 г. „Бранкович се нагърби унгарците да не вредят на мюсюлманите", пише Ашъкпашазаде.

Като че ли Мурад смята подчиняването на Сърбия за важна стъпка в подготовката на нападения срещу Унгария. Но от постигането на тази цел го отклоняват някои събития в Анатолия. Според египетския хронист Ибн Хаджар ал-Аскалани, през декември 1436 г. владетелят на Дулкадър - Насиреддин, изпраща при Мурад сина си Сюлейман. Целта на пътуването е да се получи подкрепа от султана срещу караманския емир Ибрахим, който отнел Кайсери от Насиреддин и вече нападал османския град Амасия. Мурад нарежда на управителя на Амасия да помогне за отвоюването на Кайсери, като в същото време подготвя една войска, начело на която поставя Иса - брат на караманския господар Ибрахим, който трябва да оспори властта на емира. В този момент обаче мамелюшкият султан Барсбай се намесва в полза на Ибрахим. По думите на Ибн Хаджар, Барсбай първо „писа на подчинените нему вождове да помогнат на Ибрахим". Но в началото на март 1437 г. той научава, че Мурад има намерение да подкрепи и Насиреддин, както и неговия съюзник и мамелюшки враг Джанбек Суфи. На 18 март 1437 г. военният съвет на Барсбай решава да изпрати сирийската армия в помощ на Ибрахим.

Ибн Хаджар не описва резултата от това решение, което става причина Мурад лично да се намеси в Караман. Според Ашъкпашазаде султанът се насочва към Акшехир и Коня, а цялата област северно от Тавърските планини му се подчинява. Ибрахим е избягал там, но когато изпратените да го заловят Мурадови отряди достигат до планината Болкар, емирът търси мир с посредничеството на Мевляна Хамза. От името на Мурад преговорите води Шюкруллах. По силата на постигнатия договор Ибрахим отстъпва на османците Бейшехир и Акшехир, пише Орудж. Ибн Хаджар датира договора през май 1437 г.

 

¹Дължа това сведение на доктор К. Дж. Хейуд, който реши проблема с датирането на монетите на Мустафа.
²За получаването на Солун от Венеция и за османската обсада вж.: Paul LEMERLE, „La domination vénitienne à Thessalonique", Miscellanea G. Galbiati III. Fontes Ambrosiani, 27 (1951).
³S. STANOJEVIC, „Die Biographie Stefan Lazarevits von Konstantin dem Philosophen als Geschichtsquelle", Archiv für Slavische Philologie, XVIII (1896), 470.
⁴Текстовете на проектодоговора, писмото на Мурад и доклад за аудиенцията на Борусио при везирите представляват преамбюл на инструкциите до Аймо от Сената. Вж.: С. SATHAS, Documents Inédits Relatifs à l'Histoire de la Grèce au Moyen Age, Vol. 1, Paris (1880), document no.117.
⁵За тези и други моменти от конфликта между Унгария и Османската империя вж.: F. SZAKALY, „Phases of Turco-Hungarian warfare before the battle of Mohäcs (1365-1526)", Acta Orientalia, Budapest, XXXIII (1979).
⁶Feridun Bey, Munsha'at al-Salatin, Istanbul (1857), 195-197.
⁷За Халил вж. John Е. WOODS, The Aqquyunlu: Clan, Confederation, Empire, Minneapolis and Chicago, (1976), 62.
⁸Подробно за монетите и документите на Якуб вж. M. Ç. VARLIK, Germiyanoğullan Tarihi (1300-1429), Ankara (1974), приложения 2 и 3.
⁹НБКМ, София. Ориенталски отдел, OAK 45/30.
¹⁰За тези събития вж. F. SÜMER, Kara Koyunlular (Başlangıçtan Cihan-Şah'a kadar), Ankara (1967), 128-130.
¹¹За съчинението на Анагност вж. Speros VRYONIS, „The Ottoman conquest of Thessaloniki in 1430", in A.A.M. BRYER , Heath LOWRY (eds.), Continuity and Change in Late Byzantine and Early Ottoman Society, Birmingham and Dumbarton Oaks (1986).
¹²Текст в G. SCHIRÒ, Cronaca dei Tocco di Cefalonia di Anonimo, Rome (1975), 107 no. 2.
¹³За историческа преценка на хрониката вж. предговора на Скиро към неговото издание, на което се базира и изложението тук.
¹⁴F. BABINGER, „Beiträge zur Geschichte von Qarly-eli vornehmlich aus osmanischen Quellen", in H.J. KISSLING, A. SCHMAUSS (eds.), Aufsätze und Abhandlungen zur Geschichte Südosteuropas und der Levante, München (1962).
¹⁵„Régestes des Archives de Raguse pour le Levant", document no. 775, in: B. KREKIC, Dubrovnik (Ragusej et le Levant au Moyen Age, Paris and The Hague (1961).
¹⁶H. İNALCIK, Hicri 835 Tarihi Sûret-i Defter-i Sancak-i Arvanid, Ankara (1954), 37b.
¹⁷G. VALENTINI, „Dell' amministrazione Veneta in Albania", in: Venezia e il Levante fino al Secolo XV, Vol. 1, Florence (1973), 846 n.5.
¹⁸Четенето „Янина и Канина" не е сигурно. Бабингер транскрибира оксфордския ръкопис „Yanya ve Katina". Oruç (ed. F.Babinger), Tevarih-i al-i Osman, 50.
¹⁹За албанското въстание вж. H. İNALCIK, „Arnavutluk'ta Osmanlı haki¬miyetinin yerleşmesi ve İskender Bey isyanının menşei", in: Fatih ve istanbul, i/2, İstanbul (1953).
²⁰G. VALENTINI, „Dell' amministrazione Veneta in Albania", 845 n. 6.
²¹Справка в статията „İskender Bey" (H. İnalcık), Encyclopaedia of Islam, 2nd ed.