Лекции по история на Византия

Посещения: 11352

Индекс на статията

 

 
ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ

 

ЛЕКЦИИ ПО ИСТОРИЯ НА ВИЗАНТИЯ

 

Император Юстиниан със свитата си
Император Юстиниан със свитата си

Мозайка в църквата Сан Витале, Равена

Императрица Теодора със свитата си
Императрица Теодора със свитата си

Мозайка в църквата Сан Витале, Равена.

Императрица Теодора в императорската ложа в Цирка
Императрица Теодора в императорската ложа в Цирка

худ. Жан-Жозеф Бенжамин Констант

Херувим помага на император Ираклий да победи шах Хозрой II
Херувим помага на император Ираклий да победи шах Хозрой II

Емайлирана плака върху кръст - ок. 1160-1170 г. Лувър

Персите обсаждат Константинопол, докато Ираклий атакува персийска крепост
Персите обсаждат Константинопол, докато Ираклий атакува персийска крепост

Миниатюра от Манасиевата летопис, XIV в.

Св. Елена и император Ираклий с Животворящия кръст в Йерусалим
Св. Елена и император Ираклий с Животворящия кръст в Йерусалим

Картина на Мигел Хименес, 1481 г.

Константин IV и свитата му
Константин IV и свитата му

Мозайка в базиликата Сант Аполинаре ин Класе (Равена)

Нападението на арабите над Константинопол по време на император Лъв III
Нападението на арабите над Константинопол по време на император Лъв III

Миниатюра 47 от Манасиевата летопис, XIV в.

Гръцки огън
Гръцки огън

Миниатюра от Мадридския препис на Хрониката на Йоан Скилица

Алегория на иконоборството
Алегория на иконоборството

Иконоборците Йоан Граматик и Игнатий Силейски. Миниатюра от Хлудовски псалтир, IX в.

Разрушение на църква по повеля на иконобореца император Константин V
Разрушение на църква по повеля на иконобореца император Константин V

Миниатюра 48 от Манасиевата летопис, XIV в.

Константин VI (вдясно от кръста) председателства Втория Никейски събор
Константин VI (вдясно от кръста) председателства Втория Никейски събор

Миниатюра от Минология на Василий II

Провъзгласяване на Михаил Рангаве за император
Провъзгласяване на Михаил Рангаве за император

Миниатюра от Мадридския препис на Скилица

Провъзгласяване на Лъв V за император
Провъзгласяване на Лъв V за император

Миниатюра от Мадридския препис на Хрониката на Йоан Скилица

Император Теофил и неговия двор
Император Теофил и неговия двор

Миниатюра от Мадридския препис на Хрониката на Йоан Скилица

Бягството на Теофил след битка с арабите
Бягството на Теофил след битка с арабите

Миниатюра от Мадридския препис на Хрониката на Йоан Скилица

Дискусия по въпросите на вярата и иконите с участието на императрица Теодора II
Дискусия по въпросите на вярата и иконите с участието на императрица Теодора II

Миниатюра от Хроникита на Йоан Скилица

Императрица Теодора II (съпруга на император Теофил)
Императрица Теодора II (съпруга на император Теофил)

Миниатюра от Минология на Василий II, 985 г.

Убийството на кесар Варда (чичо на император Михаил III)
Убийството на кесар Варда (чичо на император Михаил III)

Миниатюра от Хрониката на Йоан Скилица

Михаил III провъзгласява Василий за съимператор
Михаил III провъзгласява Василий за съимператор

Миниатюра от Хрониката на Йоан Скилица

Михаил III на състезание с колесници на Хиподрума
Михаил III на състезание с колесници на Хиподрума

Миниатюра от Хрониката на Йоан Скилица

Кесар Варда и Михаил III
Кесар Варда и Михаил III

Миниатюра от Хрониката на Йоан Скилица

Император Василий I приема пратеници на сърби и хървати
Император Василий I приема пратеници на сърби и хървати

Миниатюра от Хрониката на Йоан Скилица

Василий I и синът му - бъдещият император Лъв VI
Василий I и синът му - бъдещият император Лъв VI

Миниатюра от Хрониката на Йоан Скилица

Император Василий I на банкет със сенаторите
Император Василий I на банкет със сенаторите

Миниатюра от Хрониката на Йоан Скилица

Император Лъв VI Философ на колене пред Христос Пантократор
Император Лъв VI Философ на колене пред Христос Пантократор

Детайл от мозайка в Св. София, Истанбул

Константин VII Порфирогенет, коронован от Христос
Константин VII Порфирогенет, коронован от Христос

Изображение от слонова кост, музей А. Пушкин, Москва

Коронация на Константин VII Порфирогенет
Коронация на Константин VII Порфирогенет

Миниатюра от Хрониката на Йоан Скилица

Акрити
Акрити

Средновековна метална апликация

Тържествено посрещане на Никифор Фока в Константинопол през 963 г.
Тържествено посрещане на Никифор Фока в Константинопол през 963 г.

Миниатюра от Хрониката на Йоан Скилица

Среща между император Йоан Цимисхи и княз Светослав на брега на Дунава
Среща между император Йоан Цимисхи и княз Светослав на брега на Дунава

Картина на Клавдий Лебедев, 1880 г.

Триумф на Василий II - императорът е коронован от ангели, а враговете му са паднали в краката
Триумф на Василий II - императорът е коронован от ангели, а враговете му са паднали в краката

Миниатюра от Псалтира на Василий II (Венеция), BNM, Ms. gr. 17, fol. 3r

Константин IX Мономах и императрица Зоя благословени от Христос
Константин IX Мономах и императрица Зоя благословени от Христос

Мозайка в църквата Св. София, Истанбул

Никифор III Вотаниат, изобразен между Йоан Златоуст и Архангел Михаил
Никифор III Вотаниат, изобразен между Йоан Златоуст и Архангел Михаил

Ръкопис от XI в., Bibliothèque nationale de France Manuscript Coislin 79 folio 2 verso

Никифор III Вотаниат и Мария Аланска (Багратиони).
Никифор III Вотаниат и Мария Аланска (Багратиони).

Bibliothèque nationale de France Manuscript Coislin 79 folio 2 bis verso

Никифор III на трона в императорския дворец в обкръжението на длъжностни лица
Никифор III на трона в императорския дворец в обкръжението на длъжностни лица

Bibliothèque nationale de France Manuscript Coislin 79 folio 2

Алексий I Комнин благославян от Иисус Христос
Алексий I Комнин благославян от Иисус Христос

Vatican Library (Rome), 12th c. manuscript.

Император Алексий I Комнин приема Пиер Пустинника
Император Алексий I Комнин приема Пиер Пустинника

Картина от XIX в., Версай

Йоан II Комнин
Йоан II Комнин

Детайл от мозайка в Св. София, Истанбул

Император Мануил I Комнин с втората си съпруга Мария Антиохийска
Император Мануил I Комнин с втората си съпруга Мария Антиохийска
Унижението на Андроник Комнин
Унижението на Андроник Комнин

Миниатюра в "Походите на французите в Утремер.." на Жан Коломб и Себастиан Мамеро (XV в.)

Исак убива изпратеният да го арестува Стефан Агиохристофорит
Исак убива изпратеният да го арестува Стефан Агиохристофорит

Миниатюра в "Походите на французите в Утремер..." на Жан Коломб и Себастиан Мамеро (XV в.)

Тронната зала в Свещения дворец
Тронната зала в Свещения дворец

художник Жан - Жозеф Бенжамин  Констант (1845-1902)

"Император Ираклий обезглавява шах Хозрой II Парвиз"

картина - алегория на Ян де Беер (1528), символизираща победата на Източната римска империя над Сасанидска Персия.
Всъщност, шах Хозрой II е свален от трона от сина си Широе, затворен в тъмница и не след дълго умира.

Св. Богородица с Младенеца. От двете й страни императорите Юстиниан I (отляво) и Константин Велики (вдясно)
Св. Богородица с Младенеца. От двете й страни императорите Юстиниан I (отляво) и Константин Велики (вдясно)

Константин поднася в дар града, Юстиниан - "Св. "София". Мозаична композиция в "Св. София", Истанбул

Previous Next Play Pause

 

Научна редакция и бележки: проф. Георги Бакалов


 
ВЪВЕДЕНИЕ

 

Никое общество не е обръщало тъй много внимание на своята историография, както обществото на средновековна Византия. И въпреки това византийската история, като част от историята на човечеството, е наука сравнително нова и твърде неразработена. Причините за това са много. На първо място тук трябва да се изтъкне обстоятелството, че Византия образуваше един свят за себе си, свят, който имаше малко допирни точки със западното човечество, дето едничко досега интересът към знанията е бил по-голям. Религиозните схващания също са допринесли не малко за това общо невнимание на Запада към византийския Изток. Черковното разединение създаде една пропаст, която не тъй лесно можеше да бъде запълнена. Византийските схизматици още през Средновековието бяха предмет на отвращение за западните католици и ако разтворите някои от аналите на кръстоносните походи, вие ще видите от византийците да лъха едно презрение и омраза еднакво силни с тия срещу неверниците, против които тия походи бяха насочени.

Когато настъпи Ренесансът и западното човечество излезе от средновековната си затвореност, неговият интерес бе привлечен от класическата древност. Там то намери един свят съвсем различен от тоя, в който бе живяло и който съдържаше в себе си толкова мрак и варварство. В противоположност на ограничеността, невежеството и безусловното господство на черковния авторитет, древността показваше едно общество, дето свободата бе основа на човешките отношения, дето една светска цивилизация бе създала по-оптимистично отношение към света, дето науките и изкуството цъфтяха и дето липсваха привилегиите на кръвта и произхода, чието ограничение средновековният човек вече бе почнал тъй силно да чувствува.

Вие знаете, че това увлечение от класицизма трае и до днес, но то бе още по-силно в миналото. И пред зрелището, което разкриваше античният свят, животът на средновековна Византия не можеше да представя никаква особена цена, защото западният човек, който търсеше в историята отговора на съвременните си проблеми, не можеше тук да намери нищо. Във Византия той виждаше едно общество на предразсъдъци, каквото бе това на западното Средновековие, едно общество, което не бе отделило на знанията на духа никакво особено място, едно общество най-сетне, което живееше под деспотизма и дето черквата и християнството също господствуваха над съзнанието и сковаваха волите, както и на Запад. Именно тоя възглед бе причината, задето и в Новото време историята на Византия бе оставена настрана, като незаслужаваща никакво внимание у просветения човек. Известно е напр. как един Волтер гледаше на нея: тя бе за него само една Bas empire. Един Монтескьо в своите „Разсъждения за величието на падането на римляните” също тъй считаше византийския период като време на упадъка и рушението на древността, а на същото гледище стоеше и големият английски историк Гибън.

Една друга причина допринесе не малко за намаление на интереса към средновековна Византия. Това бе турското завоевание, което заедно с унищожението на държавата бе заличило и културата, представяна от нея. Но именно турската опасност, която Европа тъй силно почувствува през средата на XVI в., бе причината да се обърне по-голямо внимание на Европейския изток и на неговото минало. И понеже тази опасност застрашаваше на първо място земите на Германската империя, именно там се явиха и първите опити да се извади от забрава историята на Византия и Изтока.

Началото бе положено в последните години на същия XVI в. Класическите студии бяха вече разпространили твърде много знания на гръцки език сред тогавашния учен свят и това бе създало възможността последният да се запознае и с произведенията, които произтичаха от византийското средновековие.

„Честта за възкресението на Византия от мъртвите принадлежи на немския филолог, съвременник на Лутер”, Йероним Волф (1516-1580 г.). (Васильевский). След свършването на университета в Гьотинген той се установява като секретар и библиотекар на многоизвестния аугсбургски патриций и богаташ Яков Фугер. В неговата библиотека между многото антични автори намира и се запознава и с византийските и по настояване на самия Фугер, който имал сношения с Цариград, Волф в 1557 г. издава Хрониката на Зонара, която обхваща събитията от сътворението на света до началото на XII в. След това той попада на друг византийски историограф Никита Хониат, чиято история започва именно със събитията от тая последна епоха и свършва със завземането на Цариград от латинците в 1204 г. На следната година бива издадена и тя, а наскоро (1562 г.) Волф изважда на бял свят Историята на Никифор Григора, която свършва с описанието на византийските събития от средата на XIV в., епохата следователно, когато Византийската империя преживяваше своите последни конвулсии.

Изданията на Волф били с гръцки текст, придружен с латински превод. Тоя последният, много по-достъпен за тогавашното общество, бива веднага след това преиздаден няколко пъти във Франция и Германия и по такъв начин един по-широк кръг читатели биват заинтересувани с историята на Източната империя.

Отвореният от Волф път бива поет след него от цяла редица учени-елинисти, като напр. Мартин Crusino, Turcograecia 1584 г., два трактата върху съдбата на Цариград, заедно с Теодор Зиюмал; Давид Hoeschel в 1601 г. издава Библиотеката (Μυριοβίβλον) на патриарх Фотий и ексцерптите на Багренородни, след тях двете книги на Прокопий за Персийската и Готската войни и най-сетне - в 1610 г., Ана Комнина. Вилхелм Holzmann (Ξυλάνδερ) с насърчението и поддръжката на същата фамилия Фугеровци в Аугсбург издава Хрониката на Георги Кедрин (1566 г.), а Леонклавий (Löwenklau), професор в Хайделберг издава средновековния корпус от византийски граждански закони известен под името Василики (τὰ βασιλικὰ).

След Германия интересът към византийските студии спечелва и хугенотска Нидерландия, в която център на научната дейност бил Лайденският университет. Аз няма да ви отегчавам паметта с имената на тукашните учени, филолози предимно, които продължават да издават византийските анали и други исторически съчинения, но не мога да премълча един от тях, а именно Йоан Meursius (De Meurs, 1579-1639 г.), който между другото издава своя Thesaurum graeco-barbarum - един речник на средногръцкия или византийския език, с тълкувание предимно на юридическите термини, които се срещат в него.

Вие виждате от казаното досега, че интересът към византийската история бе се пробудил най-напред в немските страни. Повечето имена са на протестантски учени, привърженици на Лутер и на Реформацията.

Това обстоятелство не бе случайно. Аз споменах по-рано, че католицизмът в лицето на тогавашното духовенство се отнасяше отрицателно изобщо към миналото на Православния изток, който през течение на цялата си история упорито се бе отказвал да признае папското върховенство и се бе борил срещу влиянието на католическата черква. От друга страна последната след падането на Цариград бе помислила, че е настъпил моментът, когато може да постигне обединението на цялото християнство под властта на папите и католическите мисионери работеха в това направление в някогашните византийски земи. В много градове на Запад, особено в Италия и Далмация бяха основани училища, в които се приемаха младежи от православен произход, възпитаваха се в духа на католицизма и се подготвяха за негови пионери в Православния изток. Католицизмът нямаше прочее никакъв интерес да събужда спомена за историческото минало на Византия и с това да подхранва опозицията на православието срещу самия себе си.

Съображения от такъв характер обаче имаха значение само докато един нов разкол не бе внесен там чрез Реформацията. И ако протестантските учени обърнаха тъй особено внимание на историята на Изтока, то бе не само от научен интерес. В историческите аргументи на православието срещу папството те, несъзнателно може би, търсеха опора на собствената си опозиция против него. След Тридентския събор обаче започна католическата реакция, която между другото трябваше да поведе и културна борба с протестантизма във всички области на живота. Тази борба в областта на науката взе характер на съревнование.

„Йезуитите, които бяха тогава водители на католическата реакция, със завист гледаха на научното тържество на своите противници... Те вече твърде рано бяха разбрали, че за господството над умовете тям е необходимо да имат първенство и преобладание и в сферата на чисто научната дейност. Пък и изобщо, ако отношението на католическата реакционна партия към класическите занятия в първата половина на XVI в. бе враждебно, то в края на това столетие съвсем се измени. Практическият усет на йезуитите им помогна да се догадят, че много повече полза може да се извлече като се покровителствува класическото образование, отколкото като се препятствува” (Васильевский, Обозрение трудов, 34). Занятията с класическата литература и филология доведоха най-сетне йезуитите и до византийските студии, на които се посветиха много техни видни хора особено през XVII в. като Яков Грецер (Gretzer), професор в Инголщад, главно огнище на католическата реакция в Германия, Яков Понтан (от гр. [ ] в Чехия) и Дионисий Petau (или Petavius).

Истински разцвет настъпва за занятията с византийска история обаче във Франция при царуването на Людвик XIII и XIV.

Благодарение на просветеното усърдие на първите министри на кралството, които не жалили нито средства, нито пък отстъпвали пред пречките, създадената по това време кралска библиотека става най-богатото хранилище на гръцки ръкописи в света. Кардиналите Мазарини и Ришельо, финансовият министър Колбер си служили за събирането им не само с французките официални представители в Турция, но и чрез специални агенти, които били изпращани на изток, дето трябвало да обърнат особено внимание на манастирите. Невежите и алчни монаси в тях продавали на безценица най-скъпите ръкописи.

Един път събрано цялото това грамадно богатство, явяват се и хора, които да го използуват. Начело на френските учени застава също един йезуит Филип Labbe (Labbeus, 1607-1667 г.), който групира около себе си редица учени, повечето духовни лица като напр. доминиканеца Жак Goar (1601-1653 г.), Петър Poussines (Possinus, 1609-1686 г.), след това Фабро (1580-1659), Измаил Bonlliau (1605-1694) и др.

По това време, към 1640 г. бива основана в Лувър прочутата кралска типография, която почва изданието на старите актове на Вселенските събори. В кръжока от гореказаните учени, който се групира около типографията, съзрява идеята да се предприеме едно пълно издание на всички византийски историци и аналисти и в резултат на това се появява прочутият манифест на Лабе към всички любители на византийската история.

С този манифест започва една нова епоха за византийската историография, защото той посочвал нуждата да се обединят дотогавашните разхвърляни усилия на учените от тая област и да се подготви един пълен корпус на всички съчинения на византийските автори, като за тази цел се приканвали учените да дадат своето съдействие. Първият том на този знаменит корпус се явява в 1645 г. и след него до 1711 г. биват издадени още 41 тома1. Забавено през XVIII-я век, изданието след революцията се подновява, за да се яви в 1817 г. и последният том от това наистина колосално предприятие.

Както виждате, целият този период се характеризира с една главно събирателна дейност. Преди да се почне научната обработка на византийската история, необходимо е да се съберат, приведат в известност и издадат нейните паметници и сурови материали. Веднъж тая задача на път да бъде постигната, явяват се и първите опити за истински научното изследване на византийското минало. Пръв пионер в тая насока е една личност, чието име означава цяла епоха и чиято дейност, продуктивност и недостигната ерудиция никога не ще престанат да будят удивлението на учените. Това беше знаменития Шарл Dufresne Du Cange (1610-1688 г.). Аз не ще ви занимавам с неговата дейност.

Чрез нея той принадлежи не само на византинологията, но и на романистиката и на историята на френската образованост изобщо. За да си представите неговото значение за византийската история, аз ще спомена само неговите съчинения Constantinopolis Christiana, географско-археологическо описание на Цариград и De familiis bizantinis, дето е представена цялата генеалогия не само на династиите, които управляваха Византия в течение на нейната хилядолетна история, но и на всички по-видни родове на византийската аристокрация. Тия две съчинения, издадени в 1680 г., и до днес не са загубили своето значение като справочни книги за всички, които се занимават с византийска история. Най-голямата заслуга на Du Cange обаче е неговият Речник2, едно издание, което само би било предостатъчно, за да запълни цял един живот. Аз не бих сбъркал, ако кажа, че без тоя речник, в който се дават не етимологически обяснения на думите, но разяснение на византийските институции и на специалните за византийската култура понятия, придружени с маса примери из печатни текстове и ръкописи, без тоя речник казвам, който неотдавна бе просто преиздаден без всякакви добавки, тъй като никой от съвременните учени не се наема да посегне на делото на великия французин, днес не е възможно да се предприеме дори най-обикновеното изследване във византийската история.

Времето след Дю Канж благодарение вече на отворените от последния пътища, не можеше да остане безплодно и дореволюционна Франция дава още две имена в историята на византийските студии - бенедиктинецът Bernard de Montfaucon (1655- 1741 г.) и доминиканецът Michel Le Quien (1661-1739). Безсмъртната заслуга на Монфокон е, че той става основател на гръцката палеография3, наука за историята на шрифта, благодарение на която днес само по външни признаци сме в състояние да определим епохата, от която произхожда един писмен паметник. За да си съставите, господа, представа за колосалната ерудиция на Монфокон и изобщо за ненадминатата работоспособност, добросъвестност и тихата себепожертвувателност на учените хора от това старо поколение, достатъчно е да посоча само тоя факт, че Монфокон е извлякъл основните принципи на палеографията, след като се е справил с повече от 11 хиляди ръкописи из разните библиотеки на Европа. И затова неговото съчинение по палеография в общите заключения и до днес остава ненадминато и новата европейска наука едва ли ги е коригирала.

Заслугата на Le Quien е от друг характер. В съчинението си Oriens Cnristianus - Християнският изток, в три големи тома, той описва „възникването и границите на източните патриархати през различните времена, изброява в хронологичен ред всички патриарси от даден патриархат от най-древните времена до XVII в. и след това минава към епархиите, подчинени на един или друг патриарх, съобщава географски сведения за всяка епархия и всеки град, в който се намира епископска катедра и привежда списък на всичките йерарси на означената епархия в хронологически ред с къси сведения за тях” (Васильевский, 189). Вие разбирате колко полезна може да бъде една подобна книга, която и до днес „служи като необходимо справочно средство при занятието с византийската история или византийската литература”. (Васильевский, 189).

След като Парижкият корпус на византийските историци бива в голямата си част довършен, била почувствана нуждата от преиздаването му. То бива предприето във Венеция в 1722 г., като парижкото издание е просто препечатано. При тая работа са се вмъкнали обаче твърде много грешки, поради което това издание заслужено се слави с недобро име и ползуването му би трябвало по възможност да се избягва.

Какво голямо значение имала за византологията работата на парижките учени от XVII в. ще разберете от това, че когато в ново време става нужда от едно по-достъпно издаване на същите византийски историци, тъй като старите корпуси - Парижкия и Венецианския били вече изчерпани и представяли библиографска рядкост, то един кръжок от немски учени начело с известния историк Нибур4 решават за втори път да препечатат и то абсолютно без всякакви изменения вече старото парижко издание. Тъй се появява известният Бонски корпус5  по името на гр. Бон в Германия, дето изданието било организирано. Въпреки тая негова неудовлетворителност, бонското издание на византийските историци и досега остава най-разпространеното и главно с него си служат тия, които се занимават с византийска история. Започнато в 1828 г. когато излиза първият том, то свършва едва в 1897 г., когато се явява и последният петдесети том.

Най-новото издание на византийските историци, вече с по-голямо критическо отношение към текстовете и с по-подробен коментар, бе предприето от Лайпцигския книжар Тойбнер. Досега от него са се появили около десетина тома, а при тежките условия на издателство и печат, които се създадоха през последните години, кой знае кога ще бъде довършено и дали въобще някога ще може да се довърши.

За да изчерпя въпроса за изданията на византийските историци аз трябва да спомена тук и последната сбирка на Migne - Patrologia Graeca (1857-1866 г.)6, която съдържа в 161 тома почти всички известни съчинения на гръцките черковни отци и писатели, а покрай тях и тия с историческо съдържание. Византийските историци тук са препечатани от Бонския корпус, като няколко от тях са пропуснати.

Аз споменах вече за отрицателното отношение на философите от XVIII в. към византийската история. Ако разцветът в нейното изучаване във Франция съвпадаше с епохата на тримата Лудвиковци - XIII, XIV, XV, това не беше случайно. Никога една европейска държава по своя вътрешен живот, държавното си устройство, абсолютната форма на управлението си и блясъка на своя двор не бе тъй много наподобявала на Византия, както Франция през XVII и първата половина на XVIII в. И затова векът на Волтер и Дидро не можеше да не отрече тоя на абсолютната монархия дори и в неговите духовни интереси. Ето защо новата наука, която се роди през епохата на френската просветителна философия бе тъй отрицателно настроена към студиите с византийската история. В случая повлия и друго едно обстоятелство. Византия, поне по времето на своя исторически живот, бе една средновековна държава. А известно е как философите на предреволюционния период се отнасяха към Средновековието. То бе за тях време на невежество и мрак, епоха, когато човешкият разум бе напуснал земята и когато човекът не бе създал никакви ценности. Бъдещето, учеха те, трябва да устрои живота на съвсем нови начала и историята на средните векове не заслужава никакво внимание. Поради това не може да заслужава такова и историята на Византия. Увлечението от класицизма още повече засили небрежността към средновековната история, но ако тая на западноевропейските народи все пак можеше да привлече поне отделни умове, то тая на Византия се разглеждаше като история на една чужда и умряла цивилизация, изпаднала почти в пълна забрава. И ако съчиненията на византийските историци продължаваха да се преиздават, това бе повече от филологически интерес.

Възраждане настъпи за византийските занятия едва към втората половина на XIX в. В историята се създаде едно ново направление, наречено генетическо, което търсеше в миналото на отделните народи не естетически или морални ценности, но считаше, че историята на всеки народ е ценна само като един дял от историята на общото човешко развитие, че има общи ценности и че следователно еднакво важни и интересни са явленията в живота на всеки народ, тъй като всяко от тях изразява една степен на цивилизацията и е стъпка към ново, по-съвършено състояние.

Подтикът дойде от Франция, и все пак не случайно. Още от времето на Франциск I и особено от това на Лудвик XIV Франция бе спечелила едно привилегировано положение на изток. Тя бе си извоювала правото на покровителство над католиците в земите на Отоманската  империя и това, особено в новото време, когато имперските стремежи търсеха сфери на влияние, засили вниманието на френското общество към земите на византийския Изток. Тогава изплуваха спомените за това, че Франция бе играла в тоя Изток значителна роля през средните векове, че предимно французи бяха тия рицари и барони, които при IV кръстоносен поход бяха основали на Балканския полуостров едно латинско царство, и че дори след разпадането на последното отделни французки княжества повече от един век продължаваха да се държат из тия земи. Свързали тъй своята история с византийската, французите се предаваха с увлечение на изучаването на последната.

Buchon в 1840 г. издаде прочутата Морейска хроника, след това много документи и изследвания върху франкското владичество в Пелопонес през XIII-XIV векове7; Labarte и Didron се обърнаха към византийското изкуство8. Това беше началото, което скоро се поде от редица блестящи и добре подготвени учени, чието число особено от 80-те години на 19-ия век непрекъснато расте. Имената на Gasquet, Bréhier, Legrand, Perdriset, Bayet и особено Ramband, Schlumberger, Charles Diehl и Millet означават вече във френската наука една цяла епоха.

През същия тоя период за византийските проучвания се откри и една нова страна, Русия, чиито учени вече хранеха огромната амбиция да бъдат водачи в тази област. Началото бе поставено от знаменития професор и академик Васильевский, след когото дойдоха други по-млади от него учени като Успенский, Безобразов, Кулаковский, Васильев.

В противоположност на Франция и Русия в Германия интересът към византийските студии бе сложен повече на филологическа основа и се разви на почвата на класическата филология. Все пак, между многото филолози тук се явиха и историци като Karl Hopf, Heinrich Gelzer, Hergenröther, Herzberg, Carl Neumann. Особена заслуга за византиноведението имат двама немски учени - Gustav Heimbach и Carl Zachariae von Lingenthal. Първият от тях издаде повторно (след Леонклавий) и с един голям критичен апарат средновизантийския юридически сборник „Василики”, а също и друг един правен паметник от XIV в., известен под името Шестокнижие (Έξάβιβλος)κτήτοπης на Арменопуло), когато пък Zachariae в едно многотомно издание направи достъпни почти всички останали части и официални византийски законодателни сборници и едикти на византийските императори - (lus graeco romanum)9.

Англия даде също няколко видни работници в полето на византийската история като Gibbon, Finley, а напоследък Omont, Gardner и Bury.

Разширението на византийските студии създаде нуждата от периодически печат и тъй се явиха в Русия „Византийский временник”, издаван от руската академия на науките и „Известия русскаго археологическаго института в Константинополе”. Самият тоя институт, основан в столицата на някогашна Византия, имаше за задача едно по-основно изучаване на паметниците на византийската култура на самото място, дето тя бе цъфтяла и до последната война бе мястото, дето не само руски, но и чужди учени намираха най-добри условия за работа.

Истинска епоха обаче в нашата област отвори списанието Byzantinische Zeitschrift, основано от Карл Krumbacher през 1892 г., което стана един международен орган на византинистите от целия свят и в което независимо от изследванията по разните въпроси се хроникират всички публикации, които пряко или косвено засягат историята, филологията, изкуството и изобщо цялата култура на Византия и на народите, които са се развивали под нейното влияние. Един не по-малък тласък бе даден в това отношение и от прочутата „История на византийската литература” (Geschichte der byzantinischen Litteratur)10 от същия Крумбахер, един паметник на истински немска ученост, една книга, без която не може днес да мине никой, който би поискал да се занимава изобщо с миналото на византийския Изток.

Византийската история днес вече привлича към себе си все по-широки кръгове от учени-изследвачи, все повече работници се явяват в нейното девствено поле. Много въпроси от нея чакат своето осветление и може би не е далеч времето, когато интересите, които до скоро време бяха концентрирани над историята на Западна Европа, ще се пренесат към нашия Изток, чийто културен център бе Босфорската империя. В тая област предстои една грамадна работа и то не само в научната обработка на вече събраните и издадени сурови материали, но и в продължението на тази подготвителна работа. Защото маса съчинения, ръкописи, грамоти и други документи стоят неизследвани в големите европейски библиотеки или из манастирските хранилища, неизвестни и недостъпни за широкия кръг на учените и това, за което аз говорих, че е издадено, е само една незначителна част от всичко, което е запазено и ще трябва да се издаде. В най-неудовлетворително състояние се намира вътрешната история на Византия, защото материалите за нея все още остават малко достъпни. В средата на миналия век бе предприето от Miklosich и Müller изданието на Acta et diplomata11. От него се появиха 6 тома с грамоти и юридически документи, обаче те далеч не са всички. Виенската и Мюнхенската академии бяха решили събирането на всички такива документи в един корпус, започнала бе и подготвителната работа, но войната спря всичко и при сегашните условия кой знае кога [ ].

За нас българите специално интересът към Византия би трябвало да бъде двойно по-голям. Византия бе наш смъртен неприятел. В неравна борба с нея бе изтекла цялата тъжна история на нашето племе, ней дължим ние великите си нещастия, чиито последици и до днес тъй остро чувствуваме. Но Византия далеч не беше това, което я представят школските ни учебници и причината за историческите напасти, които тя ни навличаше, се криеше предимно в това, че тя носеше една висока култура, която неотразимо въздействуваше над нашия живот, но която ние не бяхме в състояние изцяло да възприемем, а едностранчивото ѝ усвояване разлагаше нашия живот със сила, на която нищо не можеше да противостои.

Освен общия научен интерес следователно, който може да представя историята на Византия, за нас българите се явява и друг един още по-силен, тъй като тая история бе неразривно сплетена с нашата собствена и защото още - за нас би било невъзможно да разберем собственото си историческо минало нито в държавно, нито в общокултурно отношение, без да познаваме историята и културата на нашия могъщ съсед.

 

1Philippi Labbaei de Byzantinae Historiae scriptoribus... protrepticon. Parisiis, 1648.
2Glossarium ad scriptores mediae et infimae graecitatis, Lungduni 1688. Ново издание - Graz, 1958. Ш. Дю Канж съставя и издава и един латински Речник - Glossarium ad scriptores mediae et infimae latinitatis, vol. I-III, 1678-1679.
3Монографията на Монфокон e Paleographia Graeca. Parisiis, 1722.
4B.G.Niebour (1776-1831) - създател на историко-критичния метод.
5Corpus Scriptorum Historiae Byzantinae, Bonn, 1829-1897.
6Patrologiae cursus completus. Series graeca (PG), ed. J.P.Migne, t. 1-166. Paris, 1857-1866; Series Latina (PL), t. 1-221. Paris, 1844-1864.
7Става дума за труда на Ж.А.Бюшон “Изследвания и материали за историята на френското владичество през XIII, XVI и XV в. след Четвъртия кръстоносен поход”. Париж, 1840.
8Labarte. Le Grand Palais de Constantinople et le livre “De Cérémonies”. Paris, 1865.
97 vol. Lipsiae, 1856-1884.
10K.Krumbacher, Geschichte der byzantinischen Litteratur bis Ende des Oströmischen Reiches. 2 Aufl., München, 1897.
11F.Miklosich et Müller. Acta et diplomata graeca medii aevi sacra et profana. I-IV, Vindobonnae, 1860-1890.


 

I. РАННОВИЗАНТИЙСКИ ПЕРИОД (330-610)
 

Начало на византийската история

Аркадий (395-408)

Теодосий II (408-450)

Маркиан (450-457)

Лъв I Бес (457-474)

Зинон (474-491)

Анастасий I (491-518)

Юстин I (518-527)

Юстиниан I (527-565)

Юстин II (565-578)

Тиберий (578-582)

Маврикий (582-602)

Фока (602-610)

 


 

Начало на византийската история
 

Във встъпителната си лекция обясних, че това, което характеризираше Византия бе фактът, че тя не бе средновековна държава, макар времето на нейното съществувание да съвпадаше напълно с историческите граници на Средновековието. Византия, това не бе нищо друго освен старата Източноримска империя, която бе се запазила в бурите на великото преселение на народите и заживя при една съвсем нова историческа обстановка. Най-силният елемент поради това в нейната култура бе традицията, наследена от античния гръко-римски свят. С течение на времето тази традиция потъмняваше или отслабваше, за да се съвземе бързо след това с още по-голяма сила, но тя никога не изчезна. Заедно с това към завещаните от древността форми, учреждения и светоглед се присъединяваха нови, внесени във византийското общество от новите етнически елементи, които то постоянно абсорбираше или от сношенията му с други народи, които се сменяха по неговите граници и съобразно с всичко това, вътрешно то непрестанно, макар и незабелязано, се променяше. Никое столетие там не приличаше на предшествуващото, макар същността на живота да оставаше винаги еднаква. В края на краищата Източната римска империя се създаде като държава, която външно и вътрешно вече далеч не приличаше на старата държава, чийто живот бе повикана да продължи и чиято култура трябваше да пази от разрушение. Тя стана византийска, а с нея почнаха и средните векове за Изтока.

Кога настъпи тоя предел тук и, следователно, кога Източноримската империя се превърна във Византийска и откога почва историята собствено на Византия е въпрос, върху който съвременната наука още не може да даде единодушен отговор. Всичката мъчнотия е там, че историческото развитие не познава тия прагове и рамки, с които ние го разграничаваме в желанието си да получим една по-голяма прегледност за промените, които стават в него. То не прави скокове, а се извършва бавно без видими трансформации и човечеството, живеещо в дадена епоха забелязва новото най-често когато то вече отдавна е станало исторически факт или пък живее със старото, когато то много отдавна вече е изгубило своята жизненост и се е превърнало само в мъртва форма, която най-обикновено не се нуждае от никакво усилие, за да бъде унищожена. Събитията като Великата френска революция напр., която отвори епохата на съвременността, са извънредно редки в историята на човечеството, а даже и когато се явяват, те далеч нямат това вътрешно значение, което поразеното от тях потомство е навикнало да им приписва. Те, казал бих, имат едно предимно психологическо значение, довеждат вече набраното отрицание до крайност, но те не скъсват окончателно със старото, защото след първото увлечение те довеждат реакция, при която старото едно след друго си възвръща много от изгубените позиции. От това гледище революциите са само един момент и то далеч не най-решаващият в процеса на едно развитие, което приключва с едно състояние, за да докара друго. Самата промяна е резултат на едно по-дълго време, на един преходен период, който според условията може да трае десетилетия или векове. От това гледище дори и френската революция не ликвидира със стария ред. Той бе вече значително подкопан в съзнанието на масите в течение на века, който я предхождаше, а придобивките на самата революция, погребани наскоро след нея, се нуждаеха от близо едновековен период за да бъдат отново и постепенно възкресени.

За да ви уясня мисълта си, ще я илюстрирам с един друг факт. Обикновено за край на Западната римска империя се взема годината 476, когато тя бе формално унищожена и последният римски император Ромул Августул, смъкнат от престола, бе изпратен да живее като частно лице в едно от своите селски имения.

За да разберете обаче колко това събитие бе незначително в очите на съвременниците си, достатъчно е да кажа, че то мина почти незабелязано от тях. Самата империя отдавна преди това бе станала плячка на варварите, които бе прибрала като наемни войници. Те се разпореждаха напълно с нея, качваха и сваляха императорите, които бяха същински спирачки за тях, когато фактическите господари оставаха техните племенни водители. Жестът на Одоакър се различаваше прочее от тия на неговите другари по оръжие или произход само по това, че той бе теглил формалните консеквенции от едно състояние, което и до него съществуваше. Във всяко друго отношение обаче положението оставаше същото и вам навярно е известно, че сам Одоакър не счете империята за унищожена. Напротив, изпращайки императорските регалии в Цариград, той се прогласи само за императорски наместник на Италия и се задоволи с титлата римски патриций, която изпроси от източния император. Обстоятелството, че неговите херули бяха го провъзгласили за свой крал, нямаше никакво значение, тъй като такива варварски крале Италия дотогава не еднаж бе видяла и защото самото ѝ местно население признаваше още властта на източния император. Когато две десетилетия по-късно остготите на Теодорих нахлуха в Италия, те идеха като пълномощници на същия император и тяхното владичество в Италия не посмя в нищо да промени уредбите, които там от векове съществуваха. Това тяхно владичество при това трая твърде късо; Италия, която близо един век бе едничката област на Запад, що образуваше владенията на римската корона, отново беше инкорпорирана в пределите на възобновената и обединена от Юстиниан империя и едва след неговата смърт, с нашествието на вандалите бе окончателно обречена на варварското господство, което ликвидира със сетните останки на античния живот в нея.1

Времето, през което падна на Запад античната Римска империя с цялата съвкупност от учреждения, които образуваха съвкупността на нейния живот, не бе следователно една година, както за по-голяма прегледност се приема, а цяла една епоха, която продължаваше повече от век и половина.

За Византия тоя преходен период между древност и Средновековие беше още по-дълъг по простата причина, че той не бе съпроводен с никакви значителни промени във външните й съдбини, а се изразяваше само във вътрешно и бавно трансформиране.

И понеже историците на Византия са се нуждаели винаги от известни рамки, в които да включат своята работа, и понеже е трябвало да търсят един предел, от който биха могли с по-голямо или по-малко основание да изхождат в своите изследвания, те са прибягвали, за да установят като начало на византийската история до дати, чието значение е много относително, и против чието приемане биха могли да се направят много възражения.

Според едни, историята на Византия би трябвало да започва от началото на IV в. или по-точно от 324 г., в която Константин Велики остава еднодържавен господар на римския трон и когато две години по-късно (326 г.) за столица бива избран Цариград,2 който имаше да играе тъй голяма роля в историческите съдбини на Изтока. Основанията за това схващане са дадени от Крумбахер в увода на неговата “История на византийската литература”. Тогава според него бива усилена противоположността между източната и западна части на империята и добива решаващо значение на изток гръцкият или грецизиран елемент, в противоположност на латинския, който остава господстващ на Запад. Други съображения, които се привеждат в подкрепа на това схващане, са например, че именно тогава християнството започва своето тържество срещу езичеството, с което в отличие от византинизма се характеризираше древният елинизъм, че оттогава почна формирането на християнското общество с неговата култура и широк мироглед, а християнското изкуство излезе от тъмнината на катакомбите, за да се прояви във форми и области, каквито дотогава му бяха съвършено неизвестни.

Повече на формални и външни признаци е основано гледището, което счита за начало на византийската история датата 395 г., в която двете половини на Римската империя биват разделени след смъртта на Теодосий Велики, за да не да бъдат съединени вече никога в дотогавашния си обем.

Други, ръководени повече от принципа за вътрешните промени, с които краят на древността бе съпроводена, поставят началото на византийската история във времето, когато на цариградския престол се възкачва Юстиниан (527 г.). Тогава, разсъждават те, при царуването на тоя император, с кодификацията на римското право бива приключено вековното развитие на Рим, тогава бива направен последният опит за възстановлението на целия стар римски свят под един скиптър и с пропадането на тоя опит Западът окончателно се варваризира, а Изтокът започва своя отделен от него и обособен живот, създаващ византийската цивилизация, тъй противоположна на тая, която разви в себе си романогерманския свят. Най-сетне времето на Юстиниан бе, когато изгасна последното огнище на езическата образованост и прибежище на самото езичество, именно Атинският университет, който бе затворен3 и неговите професори трябваше да търсят подслон и гостоприемство в далечната Персия.

Всички тия съображения са твърде силни настина, но тям могат да се противопоставят други, чието значение е не по-малко. Във времето на Юстиниан римската традиция още бе тъй силна, че тоя император, както е известно, поиска, и до известна степен успя да възстанови старото римско единство. Римският (латински) език още оставаше официален език в Източната империя и опитите той да се измести не сполучиха. Римските учреждения, обичаи, длъжности съществуваха и Юстиниан, който непрестанно мечтаеше за величието на някогашните цезари, най-малко бе пригоден да отвори пътищата към едно ново време.

Промяната се почувствувала особено силно при неговите приемници и става по-явна едва след смъртта на Маврикий, в първите години на VII в. Явните остатъци от старината изчезват. Империята е притисната на северозапад, в Балканския полуостров, от славяни, авари, а след това и от българи, когато на изток се издига страшната вълна на исляма, чието победоносно движение в твърде скоро време лишава империята почти от всичките й азиатски провинции и поставя в опасност дори самата столица Цариград. Настъпва една епоха на сурови борби, в която нравите загрубяват, намаляват духовните интереси, много учреждения, които бяха се задържали само от благочестие към старината, вече не могат да удържат напора на новите условия и изискванията на новите нужди и биват изместени от други, по- приспособени към променената обстановка. Погълнато от страшната борба за съществувание и самосъхранение всред опасностите, които никнат от всички страни, обществото почва да живее с интересите само на деня. Литературата идва до необикновен упадък, изкуството също, латинският език, неподдържан от училището, което също е в упадък, постепенно се забравя и след изтичането на няколко десетилетия, към края на VII и началото на VIII в., когато империята излиза вече победител над външната опасност и животът в нея вече започва нормално да тече, тя вече е друга. Тя вече е Византия.

Наистина античната традиция след това отново се въззема и спечелва част от загубената си почва, но много нови възрения и форми са проникнали в нея и са я променили. Азия е вложила в нея своя дял, славяните - също, и от тази странна смес през VIII в. окончателно е създадено това своеобразно цяло, което ние днес наричаме византийска култура.

Въз основа на тази вече явна промяна някои твърде известни учени са наклонни да отнесат края на древността и началото на Византийското средновековие именно през тоя последен период от началото на VII в. до началото на VIII, като за определена дата вземат било годината 602, когато след смъртта на Маврикий настъпва анархията, било възцаряването на Ираклий в 610 г., с когото почва борбата срещу персите и исляма, или най-сетне годината 716,4 когато една нова династия завладява цариградския престол, за да продължи вече с явен успех делото на Ираклий и неговите приемници за външното и вътрешно консолидиране на царството.

Представители на това последно гледище са английският учен Финлей и немците Ferdinand Gregorovius и Zachariae von Lingental, когато пък един от по-новите английски историци, професор в Кембриджския университет Bury счита, че собствената история на Византия започва едва в 802 г. С тая последната дата приключва първият период на иконоборството и последва първият голям разрив между Изтока и Запада през Средновековието, когато на запад Карл Велики възобновява Западната римска империя, която трябваше да бъде съперник на Византия и когато папството напълно скъсва своите връзки със светската власт в Цариград.

Аз се спрях, Господа, тъй надълго върху въпроса кога трябва да бъде отнесено началото на византийската империя, за да ви представя по-очебийно, че тук няма никакво събитие и не можем да намерим никоя дата, която да би могла във всяко отношение да бъде взета като предел на древността и начало на средните векове. Преходният период между едната епоха и другата тук трае цели векове и затова еднакво прави от дадено гледище могат да бъдат тия, които вземат за изход началото на преходния период, както и тия, които отдават по-голямо значение на неговия край. Ако вземем за характерен елемент на византийската култура християнството и скъсването с държавноезическата традиция на стария Рим, то естествено ще трябва да започнем византийската история с Константин Велики. Ако отдадем по-голямо значение на окончателното отделяне на Източната от Западната империя и на съвсем различните политически съдбини, които те следват от тоя момент нататък, на обособяването на Изтока от Запада като две независими една от друга културни области, то за предел между старината ще трябва да приемем времето от смъртта на Теодосий Велики и годината 395, когато голямото римско държавно наследство бива разделено между двамата му синове.

Обърнем ли внимание пък на окончателния неуспех да се възкреси отново световната Римска империя чрез обединението на Изтока и Запада в едно политическо цяло, на ликвидацията на римската държавна идея, на крайната кодификация на римското право, то като последен предел на старината ще се яви епохата на Юстиниан и на неговите близки приемници.

И най-сетне, несъмнено е, че със VII в., когато на историческата сцена се явяват арабите, когато славяните заемат целия византийски запад и сред тях се създава първата трайна държава - Българската - за Изтока вече започва една нова епоха - тая на средните векове, и Античността вече безвъзвратно е изтекла.

Ако след всичко казано аз започвам историята на Византия със събитията от края на IV в., това не е защото считам, че именно тогава се оформя културно-политическата същност на византинизма, но за по-голяма яснота и прегледност. За пръв път тогава се създава Източноримската империя, чието превръщане във византийска изпълва последующите два-три века и чието по-нататъшно развитие ние ще имаме да проследим.

Естествено, за да разберем по-добре състоянието през тоя период, ние трябва да се върнем още по-назад и да проследим поне в общи черти институциите и формите, които тази Източноримска империя бе наследила от древния Рим.

Разложението на обществото се изразява преди всичко в особеното състояние, което приема стопанския му живот и икономическите форми. И затова когато се разглеждат последните векове на римската история, на първо място изпъква социалният въпрос в нея и отношенията на собствеността.

В епохата, когато покоряваше света, римското общество се състоеше от свободни земеделци. В края на историята си то вече бе разделено на няколко класи, между чието положение съществува колосална разлика. Голямата част от земите вече се намираха в ръцете на ограничено число фамилии и се обработваха от подчинено население. Сенаторските земи са били пръснати из разните провинции, а самите им владетели, живеещи било в столицата, било в другите градове на Италия са разполагали с грамадни средства, които им позволявали необуздан разкош.

По-ниско от тях стоели обикновените или както бихме днес казали, средните собственици, тъй наречените prossesores или κτήτορης, които също не обработвали земите си с личен труд, а си служили с роби или арендатори. Голяма част от тия дребни земевладелци също са живеели в градовете.

Най-многочисленият клас на селското население обаче били свободните дребни земеделци, които с личен труд обработвали било собствените си земни участъци, било пък взетите под аренда земи на едрите собственици.

През имперската епоха, благодарение на непрекъснатите войни, населението на провинциите намалява значително. Големи площи от земя остават пусти, докато от друга страна оцелялото селско население пада в тежка зависимост от едрите собственици и изгубва земите си. Нуждата заставя тия селяни да се настанят като арендатори на чуждите имения, като се задължават да плащат на земевладелеца срещу обработваните дялове част от своите приходи. Тия лично свободни арендатори още твърде рано почнали да се наричат с общото име колони, а социално-стопанският институт, произтичащ от тяхното положение - колонат.

Терминът colonus означавал в началото на империята свободен арендатор, който за ползуването на земята плащал на земевладелеца „условена плата” (Кулаковский, 72). Развитието на тоя институт в Римската империя било благоприятствувано и от други условия. Особено на запад били поселвани в римските области много пленени германци върху земите на едрите собственици и по този начин увеличавали съсловието на селяните арендатори. В източните провинции пък, още преди римляните да утвърдят там своето владичество, земеделското население вече се намирало в икономическа и правна зависимост и римското законодателство, водимо от  финансови съображения, узаконява това състояние.

Големите задължения, които тия свободни арендатори носили от една страна спрямо държавата, на която трябвало да плащат данъци, и от друга спрямо едрите собственици, на които трябвало да отстъпват значителни части от добиваните продукти, в скоро време правят тяхното положение непоносимо. Като естествен резултат от това започва масово напущане на арендуваните участъци и обезлюдявано на полетата.

Намаляването на обработваемите участъци обаче, независимо от това, че ограничавало земеделското производство и съдействувало за създаване на един паразитен пролетариат в градовете, се отразявало извънредно зле и на държавните финанси: държавата не могла да получава никакви данъци от земепритежателите, чиито владения лежали необработвани и следователно не давали никакви приходи. Това именно внушава на римското правителство идеята да привърже арендаторите към земята и да ограничи правото им да я напущат. Първият едикт, който бива издаден за тази цел, принадлежи на Константин Велики, в 332 г. На колоните се забранявало за в бъдеще да напущат арендуваните земи и колонът, който престъпвал това нареждане, се третирал, както и забегналият роб, т.е. бивал насилствено възвръщан на оставената земя. За да добие това нареждане още по-реална сила и да се избегнат укриванията и злоупотребленията, бива забранено да се дава убежище или каквато и да било работа на забегналия колон и за провинилите се в подобно нарушение се предвиждала голяма глоба. Все с оглед на това изискване за колоните бил закрит достъпът към каквато и да било държавна служба, а не могли да се залавят и с никаква друга професия. Когато християнството бива признато от държавата, встъпването на един колон в духовно звание могло да става само със съгласието на земевладелеца и то след като предварително бивали заплащани всички данъци, лежащи на съответния земен участък.

Колонатът се задържа и след падането на Западната римска империя в нейните области, а на изток, модифициран в още по-големи ограничения за самите колони, минава във византийската епоха. Във времето на Юстиниан и след него във Византия се срещат тъй наречените έναπόγραφοι, които не са нищо друго освен старите римски колони.

По такъв начин развитието на социално-стопанските отношения при изхода от древността довежда почти до пълното изчезване на свободното и икономически независимо селско население и до създаването на крепостничеството като господствуваща форма на земеделския бит.

Колонът обаче не бил роб в античния смисъл на думата. Лично той оставал свободен човек, притежавал граждански права и вън от земята, която арендувал и която определяла неговото правно положение, той можел да притежава и своя собствена с правото на всеки друг. Своята частна собственост можел да завещава или продава, както и сам имал право да получава такава в наследство. Той можел дори, поне според известия от V в., да води процес срещу своя господар. Само в един пункт не бил свободен: „той не можел нито да напусне земята си, нито пък да престане да я обработва”. Но също тъй и собственикът на земята не е имал право да прогони колона от земята, която той заемал. Оттук се вижда, че социалните връзки, създадени при колоната, не са били между лицата - владетел и подчинен - а между човека и земята. И тая връзка не е смеел да разкъса не само колонът, но и самият господар. Ако последният е искал да продава земята, заедно с нея той е продавал и колона, който живеел на нея и я обработвал, и обратно - той не смеел да продаде само колона без неговата земя. Още по-малко разбира се му е било позволено да раздели чрез продажби, дар или друг някакъв начин, колона от собственото му семейство, както това е било негово право относно робите (Fust.d.Coul. L’alleu, 69 sq.).

Ако въвеждането на крепостничеството през последните години от историята на Римската империя би могло да се счита като стъпка назад в развитието на социалните отношения, в друго отношение изходът от древността донася едно подобрение. То засяга робството.

Предполагам, че особеностите на тоя институт през античната епоха ви са добре известни. Робът бил вещ и древното право навсякъде го третирало като такава вещ. Той не е могъл нищо да притежава - дори и семейство, и господарят му е бил властен над неговия живот и смърт. Робите в древността се използували за лична служба или като работници при индустрията, в свободните професии и в земеделието. При оредяването на селското население в края на античната епоха много от едрите земевладелци биват принудени да привлекат в широки размери робския труд за обработване на земята. Това впрочем не е било нещо рядко и в по-раншната епоха, но производителността на робския труд винаги оставала нищожна. И когато колонатът вече бива установен - там дето прикрепените към земята колони не са били достатъчно за обработване на празните участъци, господарите раздавали последните на своите роби. Личната връзка между господар и роб се превръща по тоя начин във връзка на човека към земята. От това робите са могли само да спечелят. Те вече са преставали да бъдат вещ и дори като крепостници вече се ползвали с права, каквито по-рано не са могли никога да имат.

Развитието на колоната следователно доведе до намаление на робството. При извършената социална трансформация някогашните напълно независими и свободни селяни бяха сведени към едно по-ниско социално състояние, за да се срещнат там с някогашните роби, извадени вече от пълното си безправие, и да образуват, тъй обединени, една нова обществена класа - тая на крепостниците, с която Византия започна историческия си живот.

Естествено, че класата на свободните и стопански независими селяни - дребни собственици - не бе изчезнала напълно и окончателно. Както в края на римската епоха, тъй и в първите векове на византийската, за нея се споменава твърде често, но тя отдавна бе престанала да има значение за социалния живот. Нейните редове при това непрекъснато намаляваха, защото тя имаше да издържа не само натиска на едрото земевладение: разорителната финансова и данъчна политика на държавата съдействуваше най-силно за нейното разпадане.

По такъв начин продължаваше развитието на формите и тенденциите от късната древност, а византийското общество към края на VI в. бе разделено в областта на поземлените отношения на две големи класи - земевладелци и закрепостени селяни.5

Какви промени настъпиха тук след това ще видим по-късно, а сега ще се обърнем към другите области на късноримския социален бит.

Индустрията като преработване на всевъзможните продукти бе достигнала в стария свят значително развитие. Голямото благосъстояние на имотните съсловия бе породило разкоша и нему служеха цяла редица занаяти. В свободните професии бе заета голяма маса от градското население, повечето волноотпущеници или пролетаризирани собственици. Освен съсловието на адвокатите и отчасти на учителите, които са се ползували с едно сравнително почетно социално положение, всички останали - лекари, актьори, художници, акробати, са принадлежали към най-ниските слоеве на обществото.

Не особено завидно е било положението и на занаятчиите в поминъците, които са задоволявали непосредствените нужди на хората.

Занаятчиите и работниците от разните професии били организирани в отделни корпорации, признати от правителството. При много от професиите, особено тия, чието съществувание е било тясно свързано с насъщните обществени нужди, се е прилагал принципът, който видяхме осъществен в колоната. Работникът не смеел да се откаже от занаята или да напусне фабриката и за да се направи невъзможно бягството на работниците, на ръцете им поставят печат. Децата на такива работници, макар и свободни в правно отношение, били длъжни да наследяват професията на бащите.

Корпорациите, в които се съюзявали занаятчиите и работниците от една професия са наричали collegia, а членовете им collegiati. Още през времето на Септимий Север правителството, предоставящо на търговци и занаятчии да се сдружават – jus coeundi, гледало на техните колегии като на органи, които носят известна обществена служба и това било основание за някои привилегии, които им били дадени. В един указ на Константин Велики се изброяват 35 видове занаяти и изкуства, чиито представители били освободени от натурални повинности, за да могат да се усъвършенствуват по-добре в своето дело. Колегиите били поставени под началството на свои съдии (judicos), а отделни техни представители - defensores, били поставени да защитават общите интереси на корпорацията. Както казах, всички тия привилегии били заплатени със закрепостяването. Колегиатът, член на дадена професия, нямал дори и правото да напуща своя град (Кулаковский, 46).

До най-високо индустриално развитие през древността бяха достигнали страните на римския изток - предимно Мала Азия, Сирия и Египет. Мала Азия чрез своите грамадни пасбища доставяше вълната, която тамошните манифактури обработваха. Нейните текстилни изделия бяха прочути в тогавашно време. Сирия си бе спечелила име със своите металически изделия, докато пък Египет, житница на империята, бе останала едничката страна, дето се обработваше папируса и отдето тъй необходимият тогава материал за писане се разпространяваше по целия свят.

Развитието на индустрията вървеше паралелно с това на търговията - керванна и морска. И тук на първо място стояха все пак същите земи на африканското и азиатското побрежия. Особено значение бе добил морският превоз на храни за Италия и за източната столица на империята, след основаването ѝ. Храните, които произвеждаше към края на римската императорска епоха Балканският полуостров, поради честите опустошения, на които бе подложен, далеч не можеха да стигнат за прехраната на бързо нарасналото население на Цариград, докато пък Италия, чиито земи, поради намаляването на селското ѝ население бяха превърнати в пасбища, сама се нуждаеше от хранителни продукти, внасяни отвън.

„Морският превоз на хранителни произведения, главно жито, бил възложен на корпорацията на корабопритежателите, navicularii (ναύκληροι), която имала свои капитали, разполагала с кораби и се ползувала с различни привилегии. Навикулариите също били закрепостени от държавата в своето занятие и отговаряли за това със своето имущество” (Кулаковский, I, 78).

След тия общи бележки върху социалното състояние на Римската империя при изхода от древността, нека се спрем върху нейното държавно устройство.

То се характеризираше с това, че в него монархическият принцип, след едно развитие приблизително от три века, бе се затвърдил окончателно. Римската монархия израсна върху чисто демократична основа. Цезарите се явиха спасители на обществото, създатели на един нов ред, който носеше благо за масата на населението, застъпници на общите интереси срещу една егоистична и безогледна плутокрация, която, притежаваща колосални латифундии или пък обединена в грамадни съдружия разнебитваше селячеството и въобще средното съсловие и причиняваше всеобща и масова бедност. Императорите бяха прочее водачи на едно не само политическо, но и социално движение. (Hahn., 5). Това бе движението на народните маси, които търсеха вън от себе си една сила, за да поеме защитата на интересите им и да ограничи социалноразрушителната роля на необузданите висши съсловия на обществото. Тия последните обаче не само във вътрешно отношение бяха се показали некадърни да направляват неговите съдбини. Колосално разрасналата се Римска република имаше да се справя с постоянни външни опасности, за борба с които многоглавото и често сменявано нейно управление, в лицето на вече тежкоподвижния сенат и избираните само за къси срокове консули, не бе достатъчно пригодно. Римската република бе дошла следователно до тази степен на развитие, че, за да бъде спасена, трябваше сама да се откаже от себе си.

Решението бе намерено първом в компромиса. Властта бе разделена формално между сената и императора. Самият император отначало се считал за първи (princeps) между сенаторите, отдето и името на тоя първоначален подготвителен период на монархията - principates. Правото за издаване на законите оставало на сената, но инициативата за тях излизала от императора. Последният се считал, формално, като лице, на което сенатът делегирал временно властта. През времето на Август всеки пет години сенатът постановявал да се продължат пълномощията, дадени на императора. По този начин, външно поне, била запазена републиканската форма на управление. Държавата продължавала да се нарича res publica, а думата imperium означавала само властта, с която разполагал нейният върховен представител. Титлата imperator също не била чужда на републиканската традиция: много отдавна още тази титла била давана на отделни пълководци, на които била поверена общата власт над военните сили на империята. Затова, считало се е, че тая власт имала военно значение, тъй като императорът действително бил върховен началник над римската въоръжена сила.

Фактически обаче времето водело към все по-голямото засилване на императорските привилегии и права и към съответно намаление на компетенциите на сената.

В 27 г. пр. Христа, значи две години след като става едноличен глава на държавата, Октавиан получил от сената титлата Август, която оттогава почва да означава върховен владетел и да се прибавя към имената на отделните императори, както и името Caesar, отначало собствено име на основателя на империята, става титла на всички нейни представители.

Републиканската традиция в Рим била твърде силна и затова императорите дълго време не се решавали да приравнят своята титла с гръцката βασιλεύς (цар), която била в употреба в източните елинистични господарства. Считало се е, че тя съдържа в себе си понятието за деспотизъм и абсолютно самодържавие, за каквито в Рим времето още не бе дошло.

Още при приемника на Август обаче, срочността на пълномощията, които императорът получавал от сената била отстранена и Тиберий приел тия пълномощия без всяко споменаване на срока, за който ги имал. Първоначалният временен характер на императорската власт обаче оставил спомен в обичая да се празнуват петгодишнините от властта на всеки император. Тоя обичай се запазва чак до началото на византийската епоха. Известно е, че император Анастасий в V в. е празнувал своите петгодишнини.

Мълком се създава в Рим и принципът за наследствеността на императорската власт. Октавиан оставя за свой наследник осиновеника си Тиберий, без да срещне каквото и да било противодействие било у сената, било у народа.

Създаването на империята имало за първа последица това, че суверенният римски народ изгубва правата си да се разпорежда сам със своите съдбини. „Законодателните функции на народното събрание, ако и да не били формално отменени, но след времето на Август то никак не било свиквано и неговите функции минават отчасти върху сената. Решенията на последния, т.нар. senatus consulta стават основа на законодателството.” Влиянието на императора върху тия решения се изразява най-напред в това, че той бил първият член на това събрание и при фактическата сила, с която разполагал, то не смеело да се противи на неговата воля. Понеже още през времето на Август императорът добива правото да попълва сената с нови членове, това става второ средство да влияе върху неговите решения и да прави невъзможна там всяка опозиция. Най-сетне като трето обстоятелство, което направя постепенно от императора решаващ фактор в законодателството е било правото му, с което още през републиканско време са се ползували отделни пълномощници - да издава разпореждания, засягащи положението на отделни лица, селища или области, даруване право на гражданство, основаване на градове и т.н. Като върховен магистрат на републиката той можел заедно с това да издава едикти и решения по отделни въпроси, които му били представяни за разглеждане. Според стария републикански обичай тия нареждания или решения имали сила само през живота на императора, който ги е издал, но новото съотношение на силите направя от тия constitutiones principis трайни закони. В късноримската епоха тия императорски едикти стават главен извор на правото и почти едничка форма на законодателството, отдето и формулата, която се явява у тогавашните юристи: quod principi placuit legis habet vigorem - което държавният глава заповядва, то има силата на закон. Известно ви е, че през VI в. Юстиниан кодифицира старото римско законодателство, като събра в едно всички негови постановления. След това вече допълненията към това право от самия Юстиниан се явяват едничко във формата на едикти, които той издава по различни въпроси; това са неговите Novellae constitutions - нови постановления, или просто новели.

Още във времето на Август и по негово предложение сенатът избрал из състава си 15 души за непосредствени съветници на императора по държавните работи. Те образували тъй наречения consilium principis. Неговата дейност била да обсъжда въпросите на управлението и да разглежда като висша апелационна инстанция гражданските и углавни процеси. По-късно в тоя императорски съвет влизат като пълноправни членове висшите сановници на империята, длъжностни лица или лични служители на монарха, и с това той се превръща в негов личен орган на управление. Значението на тоя съвет постепенно нараства толкова много, че той поема всички реални функции на сената, който по такъв начин загубва напълно своя авторитет и държавни пълномощия. Зависимостта пък на съвета от императора направя последния едничък фактор в законодателството и управлението.

Двойният характер на римското държавно устройство в началото на империята се характеризира още в разделението ѝ на области с предимна компетенция на императора и на сената. Тъй като императорът бил глава на военните сили на държавата, то под властта му минава върховното управление на всичките тия провинции, дето се намирали войските, а командирите на отделните армии били представители на неговата власт в пределите на областите, дето тия армии били разположени. Тия провинции се наричали външни или императорски. В останалите пък, които се считали омиротворени, начело на управлението стояли, както и по-рано, сменяваните ежегодно пропретори и проконсули, които в случай на нужда получавали поддръжка от военачалниците на съседните императорски провинции. Тия вътрешни области се намирали под върховното управление на сената и били наричани сенатски провинции. Длъжностите управители на сенатските провинции били считани за почетни и затова не били плащани. По тая причина съответните лица не се стеснявали, особено в края на републиканската епоха, не само да живеят на гърба на подвластното им население, но и да трупат на негова сметка чрез злоупотребления грамадни богатства. Длъжностите проконсул или пропретор отваряли за техните носители по-нататъшния път към върховете на държавното управление и затова те били предмет на съревнование за членовете на римската аристокрация. Кандидатите за тях не жалели средства, за да спечелят разположението на римската тълпа, която в народното събрание избирала тия магистрати. Затова пък еднаж даден кандидат постигнал поста провинциален управител, той не се чувствувал ограничен от нищо, за да попълни прахосаното си състояние. Знае се например, че Юлий Цезар в късното си управление на Испания, преди да стане член на триумвирата, успява да изплати милионните си дългове, които бе направил в Рим, за да придобие симпатиите на римския плебс - чрез раздаване на хляб и устройство на зрелища (Кулаковский, 87).

В противоположност на тия сенатски чиновници, сменявани всяка година, императорските провинции се управлявали от лица, постоянни или назначавани за по-дълго време от самия император. Те получавали и определена заплата и това обстоятелство само по себе си е било една от причините, щото в тия провинции злоупотребленията да бъдат по-малки и населението им не тъй безмилостно оголвано. По-големият ред, който бил създаден там от една страна, а от друга - растящата сила на императорската власт, довежда дотам, че числото на сенатските провинции все повече намалявало за сметка на императорските, докато най-сетне сенатът изгубва своите управителни права и те минават напълно върху императора.

Престанал да бъде законодателен орган и върховна власт, сенатът престава да бъде орган на администрацията и контрола. Най-дълго време, както изглежда, се е запазило значението му като хранител на традицията и център на държавния живот. През време на многочислените революции6 в III в. законен император се считал само тоя, който бил признат от сената. Разбира се, че подобно признание сенатът не можел свободно да даде или да откаже и най-често скланял на страната, която разполагала с най-голяма сила. Когато за империята настъпват тежки дни на упорита и непрекъсната борба с варварите и императорите почти престават да се явяват в Рим, центърът на държавата фактически се пренася в императорския военен лагер. Когато в 328 г. Константин премества столицата в Цариград, за да увеличи блясъка на последния, създава там друг сенат. Значението на римския сенат тогава се свежда до степента на един орган на общинското самоуправление на вечния град. Той имал вече да се занимава само с въпросите, които се отнасяли до интересите и устройството на развенчаната столица.

От това обаче сенатът, основан от Константин в Цариград, не спечелил. Той бил считан повече за едно учреждение на тържествеността и външния блясък и не разполагал абсолютно с никаква самостоятелност. Ние ще го видим в това му положение по-късно във византийската епоха, дето той се явява с назвнието σύγκλητος βουλὴ или просто σύγκλητος.

Бавният упадък на републиканската традиция и заедно с това непрекъснатият ръст на императорската власт издигат не само вътрешно, но и външно нейното значение до степен, каквато при републиката мъчно би могла дори и да се помисли.

Още в самото начало на новия ред личността на императора бива обкръжена със сиянието на божественост. Това става под влиянието на елинистичните царства на изток - на първо място Египет, дето Птолемеите бяха наследили положението на старите фараони, и след това на Сирия, дето към тия староегипетски възрения бяха се присъединили азиатски, иранско-семитски представи за царя като олицетворение на божеството. Култът на героите из елинската религия също повлия върху формирането на представите за императора като личност, която е предопределена от божеството за покровителство на човечеството. Най-сетне обстоятелството, че империята в обширната римска държава изникна като една необходимост на времето с широки социални задачи, още повече трябваше да вкорени в съзнанието идеята за божественото предопределение на владетеля. Вече Август се нарича на изток Θεός καὶ Σωτήρ - Бог и Спасител, а в негова чест се издигат храмове и жертвеници. На запад, дето тия източни представи не са били тъй у дома си, това почитание не взема тъй ясни форми и не се установява тъй бърже. Август обаче използува създаденото настроение и по негова заповед в храмовете се внася почитанието на абстрактното божество Dea Roma, олицетворение на държавното могъщество на Рим. Заедно с него се свързва култът на императора и той се явява на запад. Тоя култ се разпространява по всички римски земи и добива характер на държавна религия. Отделните народи в империята са имали свои пантеони и само тоя култ е служил за израз на тяхното единство в сферата на отвлечените представи. Който се отклонявал от култа на императорите, се считал за бунтовник срещу римската държавност и подлежал на тежко наказание.

Естествено, при тъй сложените представи, личността на императора е трябвало да се издигне неизмеримо високо в очите на неговите поданици и това от своя страна съдействувало още повече за засилването на самия монархически принцип. От своя страна пък закрепването на последния влияело върху представите за божественото в неговата личност и още повече го възвисявало. Докато във времето на Август на Запад се давали божески почести на гения на императора, Диоклетиан в края на третия век приравнява себе си с Юпитер, а своя другар и съучастник във властта, Максимилиан - с Херкулес, като изисквал вече да им се отдават направо почести като на богове. С ореола на святост бива заедно с това оградено всичко, което се намирало непосредствено около тяхната личност или имало каквото и да било отношение към нея. Тъй дворецът на императора започва да се нарича sacrum Palatium, гардеробът му sacra vestis, касата му sacrae largitiones и т.н. Характерното за взаимодействието между идеологичните представи за императорската власт и нейната реална сила е обстоятелството, че именно при Диоклетиан, когато императорският култ достига висшия си предел, императорската власт вече окончателно погазва всички остатъци от античните републикански традиции и императорът се превръща в абсолютен самодържец по азиатски образец. Титлата Dominus, господар, която бе несъвместима с държавното съзнание на римския народ, считащ себе си за едничък суверен, тази титла, въведена за пръв път от Аврелиан през втората половина на III в. - от времето на Диоклетиан вече става главният атрибут на императора. Под формата δεσπότης - която е неин гръцки превод, тази титла се запазва през цялата история на Византия.

Разпространението на християнството като държавна религия изменя само външностите, но не и същността на култа на императорите. При религията, признаваща само едно божество на небето, императорът не е могъл, разбира се, да бъде второ такова на земята. Но християнството намери друга възможност да примири старите възрения с новите вярвания. Императорът във Византия бе схванат не като олицетворение на божеството, а като негов представител на земята, и за самата му власт се прие постулата, че произхожда от самото божество.

Аз се надявам по-късно да имам възможността да се спра по-подробно на въпроса за императорския институт в самата Византия, като се задоволявам тук само да посоча късноримската основа, върху която той бе се развил.

Сега ни остава да разгледаме в общи черти отделните страни от вътрешната организация, която Рим завеща на Византия.

Централното управление на империята, както видяхме, постепенно бе съсредоточено в ръцете на императора, който обединяваше военната и гражданска власт. Императорът е бил едновременно главнокомандуващ на военните сили, глава на администрацията и най-висша съдебна инстанция. В първите векове на империята особено видно положение завоювал префектът на Претория. Най-напред той бил началник на императорската гвардия, а след това се превръща в един вид държавен канцлер, второ лице след императора, с права на висш административен чиновник и апелативна инстанция за всички съдилища в империята. Заедно с това той се явява и като централен орган на военното управление с широки компетенции особено в интендантската област. Поради тази разностранност в неговите функции, длъжността му от II в. се заемала от най-видните и авторитетни юристи на императора. През III в., когато започват големите войни, императорът е трябвало да се намира при армиите и тук във военните лагери се концентрира държавното ръководство. Поради това длъжността на преторианския префект загубва много от своето значение. Още повече пада последното от времето на Диоклетиан, когато се установява абсолютизмът. Монархът тогава се явява като ръководител на всички държавни дела, без неговата дейност в това отношение да бъде затъмнена от какъвто и да било негов чиновник или помощник.

В историята на деспотичните монархии7 винаги се забелязва едно и също явление. Значението на сановниците, произходът на чиито длъжности се отнася към една предишна епоха на по-голяма обществена самостоятелност, постепенно пада, самите им длъжности обикновено изчезват и на тяхно място като фактори в управлението се издигат лицата, чиято служба първоначално имала досег само с личността на монарха или е била създадена за негови лични нужди. По такъв начин дворът на самодържеца се явява център на целокупния държавен живот, а неговите големи или малки служители - държавни сановници.

Същото явление намираме и при късноримската империя. Като един много ценен паметник, от който могат да се черпят сведения за чиновническата йерархия през тази епоха ни служи един запазен до днес списък. Това е тъй нареченият Notitia dignitatum, чийто произход повечето от учените отнасят към 425 г. На първо място в тоя списък стои префектът на Претория, префектът на столицата, квесторът (cvestor sacri Palatii) като висш финансов чиновник; магистърът на официите (magister officiorum) - началник на двора на всички придворни служби и на военната стража, а същевременно и един вид министър на външните работи и началник на церемониала. Наред с тази дворцова фигура важен сановник се явява завеждащият придворните покои, обикновено евнух с титлата praepositus sacri cubiculi, заедно с цял щаб от cubiculrii, между които и техният пряк началник – primicerius sacri cubiculi. След това са идвали castrensis sacri Palatii - началник на личните слуги на императора, comes sacrae vestis - началник или завеждащ царския гардероб и т.н.

Длъжността на консулите, която в древния Рим е била първата по почест и значение, през тази късна епоха вече е запазена само като една почетна титла, която не давала на носителя си никаква власт и никакви права. Често пъти императорите я вземали като прибавка към своя титул и обикновено я раздавали като знак на особено благоволение на свои любимци или доверени лица. Нейният републикански произход продължавал да личи по това, че консулите се сменяли ежегодно и по тяхно име се означавало летоброенето. По стар навик за консули продължавали да се избират по двама души, а след разделянето на империята единият от тях стоял в Рим, а другият - в Цариград. По такъв начин се запазвала фикцията за единството на империята даже и тогава, когато съдбините на двете нейни части потекоха по съвсем отделни пътища.

За управлението на провинциите аз казах, че то постепенно се съсредоточава в ръцете на императора, като сенатът накрая загубва всякакво право да се меси там. Обстоятелството, че императорът е бил преди всичко началник на военните сили на империята и че управители на първоначалните императорски провинции са били командирите на квартирствуващите в тях войски, имало за резултат че след униформиране на управлението, бившите сенатски провинции получават същата уредба, както императорските. Това значи, че навсякъде за управители на провинции се явяват техните военни началници, или с други думи, че военната и гражданска власт в провинциалното управление била съединена в едни и същи лица.

Това положение остава до времето на Диоклетиан, който отново разделя гражданската власт от военната, като създава еднообразно гражданско управление във всички части на империята, включително и Италия, която изгубва всичките си дотогавашни привилегии. Това разделение на двете власти бива възприето от Византия, но, както по-нататък ще видим, не се задържа за дълго. Модерното разделение на гражданската власт на съдебна, административна и законодателна старият свят не познаваше. Особено съдът и администрацията винаги остават съединени в едни и същи лица.

Диоклетиан е известен и като реорганизатор на империята. Войните, които тя през течение на III в. трябваше да води бяха разтърсили издъно римския държавен организъм и бяха показали достатъчно ясно, че за спасението му от пълно разложение са нужни радикални мерки. Чрез отделянето на гражданското управление на провинциите от военното командване Диоклетиан целеше да намали силата на отделните военачалници и по такъв начин да тури край на многобройните и никога непреставащи опити на последните да се противопоставят на централното правителство или пък да посягат дори към самия трон. Но Диоклетиан съзнавал, че тази мярка не е достатъчна, докато самите началници над провинциалните военни сили имали на разположение значителни контингенти и властта им се простирала над широки области. Заедно с това той съзнавал, че широко разпространения римски държавен колос, който обхващал толкова много и тъй различни земи и тъй неприлични един на друг народи, който имал да се бори с толкова много опасности и с тъй много неприятели да се справя, не е възможно да се управлява от един център, нито пък да се напътват неговите съдбини от едно лице. Затова той се решава на мярка, която по своята своеобразност е едничка в историята. Империята била разделена на две части - източна и западна, над всяка от които стоял по един август (император). Всеки от тия двама императори имал по един цезар, с други думи казано, по един император от втори ранг, който имал под непосредствената си власт определена част от общата държавна територия. Явяват се значи две нови подразпределения на изток и на запад. Диоклетиан взел за себе си източната половина на империята, а предоставил западната на своя приятел и стар боен другар - Максимиан. За цезар в източната половина бил избран военачалникът Галерий, а в западната - Констанций Хлор - и двамата от ниско произхождение, както и самите августи. Галерий получава за непосредствено управление Панония, Мизия, Македония, Гърция и Крит, когато сам Диоклетиан запазва Тракия, Азия, Египет и останалите средиземноморски и егейски острови. На запад август Максимиан запазва за себе се Италия, Африка и Испания, когато младият му помощник цезарът Констанций Хлор взема управлението на Галия и Британия. Рим вече загубва окончателно значението си на държавен център. Максимиан премества резиденцията си в Милано, отдето могъл да следи по-отблизо събитията по застрашените северни граници, а Диоклетиан живеел предимно в Никомидия, върху азиатския бряг на Мраморно море, сменявайки я при постоянни пътувания с разни градове по Балканския полуостров. Двамата цезари, върху които паднала грижата за безопасността на империята от нахлуванията на северните варвари, нямали определени резиденции. Констанций живеел главно в градовете по Рейн, докато Галерий пребивавал предимно в Сирмиум, днешната Митровица на р. Сава, който бил най-важната римска крепост по северната граница на полуострова.

Двамата императори се ползували със значителна самостоятелност в своите владения. Максимиан например е имал на запад „върховния надзор над гражданското управление, своя държавна каса, в която постъпвала плячката от водените от него войни, контролирал правосъдието и издавал заповеди до началниците на провинциите. Единството на империята оставало обаче запазено не толкова чрез определени нареждания или ограничения, колкото чрез личните отношения между двамата императори, при което Максимиан се задоволявал с честта да бъде изпълнител на плановете на своя във всяко отношение превъзхождащ го приятел. Това единство се проявявало и външно. Едиктите и рескриптите, както и монетите, държавните договори, а отчасти и надписите носели имената на двамата императори.” (Preuss, 87 сл.).

В отделните си области всеки един от цезарите, „без да се нуждае за това от специално пълномощно, разполагал с върховното началство над армията и с императорска власт. Той можел да увеличава гарнизоните на областта си, да ги попълва и да ги употребява по свое усмотрение. Той имал също върховното право на съд и на управление във всички военни дела на своите провинции. Той водел война, сключвал договори със съседните народи. В гражданското управление на земите си той се ползувал също с известна суверенна власт”, макар за нейните предели да нямаме ясни известия или указания. „В провеждането на общите закони или наредби на империята нему също оставала известна широка самостоятелност. Когато едиктът срещу християните например довежда кървави екзекуции в другите провинции, поданиците на Констанций в Галия и Британия остават пощадени от всякакви лични насилия.” (Preuss, 88 сл.).

„Каква част от висшата държавна власт първите двама императори са запазили за себе си и каква са оставили за своите помощници не може в подробности да бъде ясно определено. Изобщо обаче може да се види, че цялото положение на всеки един от цезарите е било повече на един допуснат до управлението престолонаследник, отколкото на самостоятелен съвладетел; той трябвало да се подготви за управлението под ръководството на своя август. Колчем обстоятелствата изисквали, тоя последният се явявал с войските си в областта на своя цезар и поемал командуването. Също тъй повиквал августът съответния цезар в своите провинции, за да му повери командуването на някой поход, ако това е било нужно.” (Preuss, 89). Това отношение между четиримата владетели е било нарочно тъй определено от Диоклетиана, който е искал чрез него да уреди и приемствеността на властта. Двамата цезари е трябвало да наследят положението на императорите, като от своя страна назначат нови двама свои заместници.

Цялата тая изкуствена система на разделение на властите и приемственост в управлението, построена само върху теократични предпоставки и балансиране на силите, не преживява даже своя създател и в последните години на живота си Диоклетиан имал нещастната съдба да види своето дело напълно погребано. Ако обаче колегиалната императорска власт била унищожена и в лицето на Константин Велики еднодържавието обединява отново широките владения на Рим, не тъй било с останалите административни реформи на Диоклетиан. Те се запазват по-дълго време.

Четирите части на империята, тъй както тя бе разделена от него, образували отделни административно обособени области с името prefecturae. Запазените непосредствено под Диоклетиановото управление земи образували префектурата Изток; Галерий имал префектурата Илирик, Максимиан - Италия, а Констанций - Галия.

Всяка от тия префектури се разпадала на нееднакво число диоцези (diocesis), които пък от своя страна били образувани от провинции. Източната половина на империята, която нас специално ни интересува, е била съставена във времето когато се явяват Notitia dignitatum общо от 7 диоцеза с 61 провинции. Това число не се запазва неизменно. След Диоклетиан то се увеличавало, като съответно с това се намалявал обемът на самите провинции.

Начело на всяка префектура като висши държавни чиновници, които имали да се грижат и за продоволствието на нейните военни сили, са стояли префектите. Диоцезите били управлявани от викарии, а провинциите - от президи (praeses ед.ч.). Според значението на всяка провинция или диоцез, техните управители носели и специални титли, по-малко или повече почетни. Викарият на Египет например се наричал Praefectus Augustalis, а викарият на диоцеза Изток (който обхващал Палестина, Финикия и Предна Сирия с Кипър и Таврия) носел почетното звание comes Orientis. Обикновените титли за управителите на провинциите били consularii и proconsuli. Както споменах вече, всички тия областни управители са съединявали в ръцете си съдебната и административна власти в своите области. Провинциалните управители - президи, били подчинени на викариите, а тия последните - на префектите. И едните, и другите, и третите били обградени от цяла армия чиновници, с чието изброяване аз не ще ви занимавам.

Финансовата система на Римската империя при Диоклетиан претърпяла също значително преустройство. Произведен бил общ кадастър на земите, за да се определят въз основа нему данъчните сили на населението. От времето на Константин Велики тия кадастри или всеобщи описания на поземлената собственост започват да се извършват редовно. Това ставало на всеки 15 години с цел да се коригират данъчните списъци съобразно с промените във владенията. През византийската епоха тия 15-годишни срокове служили за определение на летоброението, като с тях се замества староримското броене на годините по службата на консулите и староелинското по олимпиади.

Диоклетиановата реформа имала за задача да унифицира и данъчната система. Въз основа на кадастъра биват изчислени поземлените единици и определена величината, отговаряща на дадена сума данък, като под внимание се вземало плодородието на почвата и видът на културите. Тъй образуваните данъчни единици се наричали jugum или caput, отдето и названието на поземления данък – jugatio terrena или capitation terrena. Във време на народни или стихийни бедствия правителството опрощавало данъка на провинциите, постигнати от нещастие или намалявало неговата сума.

Поземлен данък плащали от времето на Диоклетиан всички провинции на империята, включително и Италия, която и тук загубва своето привилегировано положение. На него били подложени всички класи или слоеве от населението, които притежавали земи. Разхвърлянето му ставало от специални чиновници λογογράφοι, или tabullarii, а пък с неговото събиране били натоварени тъй наречените exactores. Той се плащал на три срока - през септември, след прибиране на земните произведения, след това през зимата и пролетта. Оттук води произхода си и византийският обичай да се счита за начало на годината денят 1 септември8, обичай, който се запазва до самия край на византийската история. Събраните суми се препращали на началника на провинцията, който от своя страна ги изпращал на префекта на претория.

Разхвърлянето на поземлените данъци ставало отначало от префекта върху отделните провинции, а след това президите на последните ги разхвърляли между общините на провинциите си. Управлението на общините, състоящо се от тъй наречените декуриони или куриали ги разпределяли с помощта на табулариите върху отделните стопани. Отговорността за несъбраните данъци на общината падала върху декурионите и те трябвало да ги плащат от своите собствени средства. Тая мярка, която осигурявала редовното и пълно постъпление на държавните приходи, става обаче причина за разорението на най-здравата прослойка измежду населението на империята. Длъжността на декурионите отначало е била почетно отличие за по-заможните членове на общините и те са образували общинската курия, която е имала за задача да се грижи за общите интереси на общината и нейното управление. Във всяка община следователно декурионите образували цяло съсловие. Отговорността за данъците на неизправните граждани ги разсипва и по този начин лишава общините от техните най-добри членове. През късноримската епоха декурионите, за да избегнат разорението си се мъчели по всякакъв начин да се изтръгнат от своето съсловие, но правителството е вземало всички мерки да ги закрепости в него, а на края направило тяхното звание и наследствено.

Поземленият данък в римската епоха бил основният държавен данък, а такъв остава и по-късно, във византийската. Освен него съществували и много данъци, като например разните натурални доставки и на първо място поглавния данък capitation humana, от който са били освободени някои групи от населението (Preuss 28, 111), но който изчезва напълно едва в средата на византийската епоха. Най-потиснатата част от населението е била същевременно и най-многобройната: колоните. Те са били натоварени, независимо от многобройните повинности и доставки в натура, с един троен данък. Те били длъжни да плащат на своите патрони заради отпуснатите им земи „годишен канон било в натура, било в пари; те плащали без изключение и поголовен данък, и най-сетне поземлен. Ако освен това те изнасяли на пазара в съседния град за продан нещо от произведенията си, трябвало да плащат и данък върху продаденото.” (Preuss, 26).

Късноримската империя се отличаваше с голямата изобретателност в откриването на разни видове данъци, които нейните колосални нужди поглъщаха, и особено с една безогледна суровост при тяхното събиране. Аз не ще ви обременявам с изброяването на тия многобройни данъци и ще се задоволя с посочването на главния косвен данък, именно митничарския или данък, който се е плащал при внасяне на произведенията в пристанищата. Името му било portorium или κομμέρκιον (отдето и турското гюмрук). Освен от данъците държавата е имала приходи от рудниците, солниците, а също и от императорските фабрики. Така например приготовлението на материал за писане от папируса в Египет е било монопол на държавата.

Нам остава да се спрем най-сетне на военната организация.

Известно е, че от началната епоха на римската история до царуването на Август към военната служба били привлечени само римските граждани. Те образували римските легиони. Наред с тях съществувала и друга армия, носеща името спомагателни войски - auxilia, образувана от населението на провинциите и разделена на строеви единици от по 500 души. Командуването било резервирано за членовете на римската аристокрация и обикновеният войник не е могъл да се издигне по-високо от първия офицерски чин.

В III в. организацията на армията претърпява значителна промяна, предизвикана най-напред от обстоятелството, че правото на римско гражданство бива разпространено над всички свободни жители на империята. Армията се разпадала на: 1) подвижни войски или действуваща армия –milites comitatenses, която квартирувала през зимата във вътрешните крепости или лагери и на пролет се събирала на определени места за походи и 2) погранични войници – milites limitanei. Тия последните били военни поселници, на които била раздадена земя по границите за обработване и които срещу нея се задължавали като войници да защитават границите от външни нападания. Както раздадените им земни участъци, тъй и службата си те предавали по наследство. Като допълнителна награда тям не се изисквал данъкът капитацио. (Кулаковский, I, 61 сл.).

Военната служба за гражданите не била отменена, но считало се, че тя лежи върху земята и, съобразно с това, числото на рекрутите, които всеки бил длъжен да представи, зависело от големината на владените от него земни участъци. Богатите земевладелци били заставени следователно да дават по няколко войници. Това довежда до злоупотребления, които се отразяват гибелно върху качеството на армията. Земевладелците изпращали там най-негодните измежду своите роби. За да се избави от тях, държавата започнала да допуша откупването и с получаваните по тоя начин средства наемала варвари-чужденци. Те образували третия вид войски - auxilia. Войствеността на тия варвари, повечето от които били германци, прави от тоя последен род войски най-надеждната и най-многобройна военна сила на империята, особено когато те почнали да се приемат като поселници в римските области и получавали земи със задължението да служат. Накрая от тия варвари се образувала цялата военна сила, с която империята разполагала, тъй като уседналите туземци по всякакъв начин се стремели да се освободят от военна служба. Отвращението към последната овладява и римската аристокрация, която предпочитала да се радва на удобствата на мирния живот. Това от своя страна премахва ограниченията, които съществували относно командния персонал; сега вече всички офицерски чинове, дори и най-висшите стават достъпни дори и за най-обикновения солдатин, стига той да проявявал военни способности. Тая демократизация на армията, извършена в периода, когато Рим имало да издържи най-страшните борби за запазването си, го спасява от преждевременна гибел. През III и IV в. начело на войските застават енергични и способни пълководци, прекарали живота си в лагерите и сраснали с военния живот. Това от своя страна довежда нови и още по-важни по значението си последици. Понеже армията била вече едничката сила в империята, военните революции зачестяват и императорският престол се превръща в плячка на пълководците, които се опират на привързаността на своите армии. По такъв начин върховната власт в империята става достъпна и за лица от най-ниско произхождение.

До III в. префектът на претория е бил висш началник на всички войски на империята, включително и на пограничните. Това положение остава и през времето на Диоклетиан, когато с разделянето на империята префектите стават повече. Реформа е извършена при Константин. На префекта на претория бива отнета всяка военна власт. Придворните [ ] войски биват подчинени на magister officiorum, а пограничните - на дукове (duces). Командата над същинската армия (palatini) и (comitatenses) - гвардия и подвижни войски пък бива разделена. Началството над кавалерията бива връчено на magister peditum. Реформата се дължала на императорското недоверие: префектът на претория преставал да бъде опасен след като вече не е могъл да разполага с военната сила, а при разделянето на пехотното командуване от кавалерийското техните съперничещи представители взаимно са парализирали всякакви незаконни амбиции. (Grosse, 181). При разделянето на империята всяка от половините ѝ имала свои магистри, които се означавали с добавките Per Orientem или Per Occidentem. Понеже пехотата през тая епоха е минавала за главен и основен род оръжие, нейният магистър получава най-високия военен ранг, докато магистърът на конницата постепенно губи значение и не много по-късно на мястото на един се явяват 2-3 magistri equitum(Grosse, 183 сл.).

Началството над провинциалните войски след отделянето на военната власт от гражданската било поверено на дукове (duces) и то тъй, че всеки дук е имал командата на войските, намиращи се в неговата провинция, дето и сам резидирал. В някои случаи тия дукове са носили титлата comites (от comes). Разликата в ранговете обаче между едните и другите не е съществувала. (Grosse, 15). При голямото разчленение на империята от Диоклетиан, тия провинциални военачалници са имали на разположение незначителни военни сили и затова не са представяли никаква опасност за централното правителство.

Бойната единица в римската армия си оставал легионът, но неговата численост в късната епоха далеч не достига цифрата 6 000, която била нормална в по-раншно време. По тактически съображения през IV и началото на V в., той бива сведен до 1000 души и тъй минава във византийската епоха. Числото на легионите, според Notitia dignitatum, значи края на IV и началото на V в., е било 174 за цялата империя. Начело на всеки легион, дори до времето на Юстиниан, е стоял трибунът. (Grosse, 32 сл.) Легионите са били пехотни единици. При кавалерията вместо тях се явяват турмите. Числеността на всяка турма се е движила между 350 и 500 души. Легиони и турми са се делели на центурии, всяка една от по сто души, под началството на centenarius, отговарящ на центуриона (centurio) от по-старата епоха. (Grosse, 48).

Тия подразделения се отнасят само до редовната армия. Освен нея имало, както по-рано споменах, спомагателни войски от варвари, най-често германци. Те са били разделени на тактически единици от по 500 души, всяка една от които се наричала auxilium и се командувала също от трибун или praepositus. На тия auxilia са отговаряли по численост други войскови единици, носещи античното название кохорти (cohors). Както изглежда и те са били образувани от варвари, но такива, които са били вече значително повлияни от римската култура. (Grosse, 43).Общата численост на цялата римска армия, разпръсната по разните провинции на империята се изчислява към края на IV в. на около 300 000 души. (Кулаковский, 67).

Последните векове на древността се характеризират с три големи събития: приемането на християнството като официална религия в Римската империя, преместване на столицата в Цариград и нашествието на готите в римските земи.

Аз искам да се спра накъсо върху всяко едно от тия събития, защото те оказаха значително влияние и върху първоначалната съдба на Византия.

За първоначалното християнство, неговото положение в Римската империя, социалните и нравствени тенденции, които то е представяло, и за неговото отношение към старите религии и философски системи, има вече грамадна литература.

Предполагам, че римската религия в съществените си черти ви е известна. Антропоморфизмът в нея не бе напълно проведен, освен боговете, които вече бяха взели определена персонификация, римляните почитаха и цяла редица отвлечени същества. Втората особеност в римската религия, както и въобще на всички религии на древността бе тая, че понятието за божество в нея бе тясно свързано с идеята за държавата и общежитието. Всяка обществена организация имаше свои богове-покровители, имаше ги и всяко семейство - това бяха фамилните пенати или лари, както ги наричаха, представящи душите на дедите. И както тия последните се считаха за защитници на семейството или рода и не можеха в същото време да бъдат такива на други семейства или родове, същото схващане се проявяваше и към божествата, които почиташе целият народ и култът към които образуваше държавната религия. Тъй беше в Гърция, Египет, Асирия, тъй трябваше да бъде и в Рим. Но в римското общество, особено през времето, когато държавата почна своето разширение, се създаде едно по-друго отношение към боговете. Успехите си срещу останалите народи и държави римляните вярваха, че дължат предимно на помощта на собствените си богове, но заедно с това те вярваха, че тия успехи биха били толкова по-лесни, колкото по-малко би било съпротивлението на боговете, срещу чиито народи самите римляни имаха да се борят. В наивното съзнание на древния римлянин тогава си проби път мисълта, че той може да привлече на своя страна чуждите богове, като им окаже почести, равни на тия, на които те се радваха в собствените си земи. Войната срещу даден народ римляните предприемаха с жертви, принасяни в чест на неговите божества. За да постигнат завладяването на известен обсаден град, те се стремяха все чрез жертвоприношения и почести да му отнемат боговете-покровители, като сами спечелят тяхното благоволение.

Поради тази причина в римската религия едно след друго проникваха все нови божества, чието число се увеличаваше съобразно с ръста на Римската империя. В последните векове от нейното съществувание в самия Рим бяха на еднаква почест божествата на Галия, Египет и Асирия. „Римските богове, говори историкът на Византия Кулаковски, мирно живееха с всички чужди богове, търпяха боговете на покорените народи и то не само тия, които допущаха отъждествяването си с боговете римски и гръцки, но даже такива ярко национални, каквито бяха боговете на Египет и самият единствен Йехова на евреите. По тоя начин Рим в своята многовековна история не знаеше преследвания за вярата.” (Кулаковский, 99).

Появяването на толкова много и различни божества в римския пантеон предизвиква едно особено явление, което днес наричаме религиозен синкретизъм. Това бе смесването на най-разнообразни религиозни представи и съединението в едно на атрибути, взети от всевъзможни богове.

При тоя религиозен хаос, който бе настъпил в римското общество, едничкото вярване, което обединяваше всички негови слоеве и части, бе култът към императорите. Тоя култ символизирал държавното единство и бил един вид израз на верноподанство у всички жители на империята към върховния представител на държавата.

Тогава се явява християнството. То било израз на стремлението да се открият нови морални ценности и затова вътрешно е идвало като протест срещу целия мироглед и морал на разлагащото се езичество. Освен юдейството, което след разрушението на Йерусалим бива разпръснато по цялата империя, християнството се явява едничката религия, която не могла да се примири с езическия култ на императорите и е отказвало изпълнението на всички обреди, произтичащи от него. По тази причина още от първия момент то е било счетено за религия антидържавна и всеки негов последовател - за враг на държавата. Затова тази последната не могла да го признае наред с религиите, които са изповядвали различните нейни народи.

От друга страна затворените общества, образувани от християните с вероизповедни или благотворителни цели, усамотението, всред което те правели своите срещи и събирания - всичко това поддържало подозрението, че те замислят или решават там действия срещу обществото или държавата. По тоя начин срещу тях се създава настроение, което чакало сгоден момент да бъде проявено. Римското правителство не е могло дълго време да остава чуждо на това настроение, защото християнството явно отричало неговото всемогъщество, срещу което противопоставяло всемогъщество на небесния цар и защото, от друга страна, християните-поданици отказвали да изпълняват най-главното задължение на римските граждани - задължението да воюват. Non possum militare, quia christianus sum - не мога да бъда войник, защото съм християнин - това е принципът, който никой от последователите на новата религия не се боял да манифестира.

Чрез буквалното и педантично спазване на Христовата максима - който иска да върви с мене, трябва да напусне своите близки - християните още повече се отчуждавали от обществото и вземали позиция като негови врагове. Най-сетне тяхното отрицание на всичко, което човешкият дух дотогава бил създал и което езичеството считало за свое най-голямо богатство - отрицанието на поезията, философията и т.н. - поставяло християните в непримирими отношения спрямо образованите слоеве на обществото.

Естествено при такова настроение тълпите били готови да гледат на всяко стихийно бедствие като на резултат от гнева на боговете, предизвикан от сектата, която ги отричала, но която обществото търпяло в средата си, и всяко нещастие се обяснявало със зломислието на самите сектанти. Тъй се създават условията за кървавите преследвания срещу християните. Първото от тях, както е известно, е било предприето от Нерон „когато християните били обявени за причинители на големия пожар, унищожил в 64 г. по-голямата част от Рим.” В тоя случай, както по-късно при Домициан (81-96 г.), преследванията имали само инцидентен характер. До времето на Траян християнството не бива забранено със специален закон. Това става за пръв път при същия тоя император (98-117). Християните, за които имало доноси, че изповядват противодържавна религия, бивали арестувани и подлагани на изпитания. Те се състояли в това, че от обвинения се искало да изпълни обредите, свързани с култа на императора, и при отказ бивал наказван със смърт за обида на величеството. Издирвания обаче на християните правителството не предприемало и затова преследванията се ограничавали само против тия, срещу които имало доноси. Дори привличането на един християнин на съд не засягало останалите членове на общината и при мъченика в затвора ходили неговите роднини и познати, без да се излагат с това на някаква опасност. Възможност за привличане на съд на отделни лица винаги съществувала, но в същото това време християнските общини не само че съществували без всяка възбрана, но укрепвали и се засилвали, особено в големите градове и най-вече в столицата на империята - в Рим. Социалните елементи на християнството особено личат в обстоятелството, дето най-податливи нему се оказвали градските слоеве на населението, главно пролетариите и дребните занаятчии. Селското население, преди да бъде окончателно закрепостено - а ние знаем, че това бе извършено при Константин Велики, - това селско население, повече осигурено социално, и винаги по-консервативно, се държало най-упорито и най-дълго за своите бащини вярвания. Затова думата paganus, която в латинския език означавала селянин (от pagus - село), става в по-късната епоха, когато християнството вече буйно почва да се разпространява, синоним на езичник, в какъвто смисъл е запазена и до днес.

Изобщо преследвания против християните се наброяват до десет, но те се сменяли с епоха на пълна религиозна търпимост.

В домашния храм (lararium) на римския император Александър Север например се намирали почти всички богове, почитани от неговите поданици, а между тях статуите на Мойсей и Иисус. Най-силни, продължителни и широки по размер били преследванията, които започват през средата на III в. В 250 г. император Деций издава едикт към всички провинциални управители, на които под страх от наказание било заповядвано да принуждават християните да се възвръщат към старата религия. Непокорните християни били подлагани на различни наказания, според тяхното социално положение. Епископите и останалите духовни лица подлежали на смъртно наказание; като първоначална мярка срещу знатните хора, сенатори, едри собственици и други, било предвидено конфискация на имотите, докато обикновените хора бивали превръщани в колони на императорските владения. През време на това гонение пострадали твърде много привърженици на новата религия, но то не траяло дълго. След поражението и смъртта на Деций във войната срещу готите, син му Галиен го прекратил и възвърнал на черквата конфискуваните ѝ имоти. При следващия император, Аврелиан, виждаме вече римския епископ да изстъпва като представител на всички християни.

Последното и най-страшно гонение на християните бива предприето от Диоклетиан. В негово време християнството вече бе спечелило на страната си грамадна маса от населението. „То вече бе се издигнало като една политическа сила, християнската черква бе една държава в и покрай светската държава.” (Preuss, 141). Това засилва самоувереността на християните и в техните отношения към езическата власт те не са могли винаги да скриват чувството на отвращение. „За един енергичен император, с право казва Preuss (141), е оставал при това положение само един избор: или самият той заедно с правителството да станат християни, или пък да обяви на черквата безпощадна война.” Нетактичното, често пъти дори предизвикателното държание на отделни фанатизирани християни ускорява развръзката. Един февруарски ден 303 г. префектът на претория Никомедия, тогава резиденция на Диоклетиан, по негова заповед влиза силом в тамошната християнска черква, събира свещените книги и ги изгаря, а самата черква бива разрушена. На другия ден се обявява императорски едикт: „Християнските черкви, казвало се в него, трябва да бъдат разрушени, християнските книги да бъдат предадени за изгаряне от властите, събранията от християните за богослужение се забраняват. Християните, заемащи държавни служби или носещи почетни звания, се лишават от тях, ако не се откажат от вярванията си; при съдебните дирения срещу християните, от каквото съсловие те и да бъдат, се допущат мъченията. Лицата с по-ниско обществено положение губят правата си като граждани, а робите, докато остават християни, не могат никога да бъдат освободени.” (Preuss, 148).

Възмущението, с което християните посрещат тоя едикт, още повече засилва жестокостите при неговото прилагане и скоро, особено на изток, почва повсеместна и кървава разправа срещу тях. Репресиите обаче, вместо да доведат до изкоренение на преследваната религия, още повече разпалват фанатизма на последователите и стремлението на отделните лица с мъченическа смърт да заслужат небесно спасение, вече се превръща в епидемия, която довежда явни предизвикателства срещу властта.

Гонението траело и след смъртта на Диоклетиан, при неговите първи приемници и бива спряно едва когато Лициний и Константин Велики си разделят властта над империята. В 313 г. двамата императори се срещат в Милано и тука издават едикта, с който християнството бива признато не само за религия, която могла вече свободно да се изповядва, но му бива осигурено равноправие с езичеството.

От тази дата, с която почва тържеството на новата религия, тя вече се явява сила, пред която езичеството трябвало да отстъпи. Заедно с това черквата излиза от положението си на организация, стояща вън от държавата и става официално учреждение. Връзките ѝ с държавата се увеличават, нейното значение се усилва, нейната организация се затвърдява, тя закрепва и материално, но всичко това става за сметка на нейната вътрешна чистота, която постепенно почва да се губи. Сам Константин до края на живота си оставал формално езичник и приема християнството едва преди смъртта си, но неговите явни симпатии през течение на целия му живот оставали на страната на християнството. Оттук и особеното внимание, което той постоянно оказвал към черквата и нейните интереси. Едно след друго той освобождава духовенството от тежестите на декурионата, а черквите - от данъчни повинности, предоставя на епископите правото да бъдат граждански съдии над своите верующи, дарува на черквата привилегията да освобождава робите чрез изпълнение на известни обредности от епископите и т.н.

Но отстранението на опасността от преследвания донася за първоначалното християнство и друго тежко последствие. В самото него изникват противоречия и несъгласия, които стават гибелни за целостта на черквата. Първата ерес, която се явява, е тая на донатистите, изникнала в Северна Африка. За да надвие на центробежните стремления и запази целостта си против сектите, православната черква бива принудена да потърси светската власт и да я признае за арбитър в религиозните спорове. И в тази роля Константин Велики встъпва преди да бъде сам християнин. Особено ясно изпъква тая нова функция на императора, която както ще видим по-нататък имаше тъй важно значение през византийската епоха, в споровете и борбите по повод арианската ерес.
Със самата същност на арианството и споровете, които то повдига, аз не ще ви занимавам обстойно. Главният въпрос, който то изнесло, е за отношението на Бог Син и Бог Отец. Арий, основател на ереста, изхождал от основното схващане, че ако от Бога Отец е произлязъл Бог Син, значи имало е време, когато тоя последният (Бог Син) не е съществувал (ἦv, ὅσα οὐκ ἦv). Синът не може да бъде по време еднакъв с бащата и който иска да го издигне наравно с него, оборва великата истина за единството божие. Приеме ли се учението на Арий, това би значило да се допусне известна подчиненост или неравенство в божествената Троица. И от това основно различие произлизали много други по-частни и по-малки противоречия.

Към 323 г., когато Константин става самовластен господар на империята9, предизвикваният от арианството църковен разкол на Изток бил в пълната си сила и както сам Арий, тъй и неговите противници решават да се обърнат към императора и да търсят помощта му. За да постигне съгласието между противниците Константин, още езичник, свиква Никейския събор в 325 г. и сам взема участие в разискванията му. Съборът свършва с осъждане на арианството и изработва известния Символ на вярата, който и днес е основа на християнската догматика. Константин утвърждава неговите решения и по такъв начин пръв поставя началото на обичая, който по-късно се установява в източните църкви - че черковните решения добиват законна сила само след утвърждението им от светската власт, без съгласието на която нищо не може да бъде предприето не само в областта на външната черковна организация, но и в чистите догми на вярата. „Императорът става висшата инстанция в черковното законодателство.” (Кулаковский, 115).

При Констанций (337-361), син на Константин Велики, християнството вече става държавна религия, а заедно с това почват и преследванията на езичеството. На езичниците било забранено да имат роби християни, забранени били и жертвоприношенията на боговете. Разбира се, въпреки тия частични ограничения езичеството продължавало да съществува. И не само това. Съзнаващо, че вече е поставено в опасност, то събира силите си за последна борба с тържествуващия си противник. Тя бива подета от наследника на Констанций - император Юлиан10. Възпитан като християнин, Юлиан се запознава по-късно, като студент в Атинския университет - едно от главните огнища на умиращото езичество - с античната философия и това го довежда до отрицанието на новата религия. Заел еднаж престола, той решава да възвърне на езичеството значението и отменява всички привилегии, които били дадени дотогава на християнската черква. До преследвания обаче не прибегнал. Той считал, че езичеството за успешната си борба се нуждае от една по-добра вътрешна организация и се помъчил да му я даде, покровителствувал езическата философия, дори сам писал философски трактат против християнството. Той не разбирал, че борейки се против него, се борел против духа на времето, че именно поради това всичките негови усилия са напразни и че те не ще могат да спрат разложението на стария свят, нито пък непреодолимото тържество на неговия смъртен противник. Съдбата на Юлиан, наречен Отстъпник от черквата, чието учение бе отхвърлил, съдържа трагизма, на който са обречени всички личности, неразбиращи своето време и вярващи, че ентусиазмът и привързаността към едно достойно и почетно минало са достатъчни, за да спрат процеса, който неумолимо го руши. Юлиан имал сам нещастието да види суетността на своите усилия. Неговото царуване бе траяло едва две години, но черквата бе създала легенда за последните му минути, когато той, ранен смъртоносно при войната си срещу персите, бе склопил очи с възгласа: „Ти победи, галилеецо!”11

Трагичната личност на тоя последен борец за езичеството е намерила отражение и в изящната литература. Fel. Dahn, немски историк и романист бе написал един отличен роман, озаглавен Julianus Apostate, а същото заглавие носи един роман на руския писател Мережковский.

Непосредствените приемници на Юлиан, Йовиан12 и Валентиниан13, възстановяват християнството в това положение, което то имало преди Юлиан, без да се месят отблизо в черковните и религиозни въпроси. Братът на Валентиниан обаче, Валент14, който след неговата смърт поел като император управлението на източната половина на империята, минал открито на страната на арианството. Спорът между него и православието не бе се прекратил след Никейския събор, а напротив, борбите между двете партии бяха влезли оттогава в още по-ожесточена фаза. Времето на императора Валент поради това е препълнено с преследвания против омусианците, както са се наричали тогава православните, признаващи единосъщността на Отца и Сина (от όμοούσιος). Почти всички епископски катедри на изток били заети от ариани и изглеждало, че тържеството на тяхното учение е напълно осигурено.

Но, след неочакваната смърт на Валент в битката при Одрин (378 г.), неговият наследник Теодосий15 напълно изменя положението. Една година след като бил избран за управител на източната половина на империята, той издава в Солун прочутия си едикт, с който забранявал всякакви спорове относно трите лица на божеството, а още една година след това издава друг едикт, с който обявил никейското вероизповедание задължително за всички поданици на империята. С това той осъждал ученията на всички противни нему секти и на първо място - арианството. Непосредствено последват редица нови декрети срещу еретиците, на които се забранявало да строят храмове, да се събират за богослужение, да си избират духовни началници, а заедно с това ограничавали се и техните права като граждани. Черквите, в които те служели, им били отнети насила и предадени на православните, а цариградският епископ, който бил арианин, бива изгонен и на негово място назначен православен.

За да санкционира нарежданията си, Теодосий свиква в 381 г. в Цариград Втори вселенски събор. Последният отново провъзгласява, с някои добавки или поправки на текста, Никейския символ на вярата. В тоя си вид Символът е запазен от православната черква и до днес. Цариградският събор взема и друго решение, извънредно важно по последици за черковните отношения през средните векове. В знак на уважение и признателност към Теодосий той решава занапред цариградският епископ да се ползува с предимство в положението над всички останали епископи на изток и по ранг да иде след папата - епископът на древния Рим. Дотогава римският епископ се считал за първи, понеже минавал за наследник на апостолите Петър и Павел, основатели на черковната християнска община в древната столица. След него по значение идвали епископите на Александрия, Антиохия и Йерусалим, чиито черкви, както се вярвало, били основани също тъй от апостолите, и затова някои от тях носели почетното название патриарси. Издигането на цариградския епископ над тях вече показвало, че черквата поставяла блясъка на царската власт и угодничеството пред нея по-високо от своята собствена традиция. Както представителите на римската черква, тъй и александрийският патриарх не искали да се съгласят с нововъведението и не признавали правата на цариградския патриарх, но техният протест останал без значение. Духовният предстоятел на цариградската черква обаче, дължащ своето високо положение всред християнския свят само на уважението към императора и неговата светска сила, вече не могъл да бъде нищо друго, освен един послушен негов чиновник. Тъй се създават в Източната империя отношенията между светската и духовна власт, за които аз вече говорих във встъпителната си лекция и които отношения имаха такова голямо значение за историческите съдбини на Изтока.

Теодосий I, наречен от черквата Велики, е бил не само виновник за тържеството на православието срещу разните ереси. Не по-малко заслуги той има за окончателното утвърждаване изобщо на християнството и то не само поради новите привилегии, които той му дал, но и поради енергичното и сурово преследване на остатъците от езичеството. В 392 г. той издава знаменития си Цариградски едикт, който трябвало да нанесе смъртен удар на старата религия. С него „бива забранено всяко проявление - било публично, било частно на езическия култ. Принасянето на жертви било приравнено с оскърбление на величеството, къщите и местата, дето се отдавало почитание на идоли, трябвало да бъдат конфискувани, и чиновниците, които не действували за целта с нужната строгост, се подлагали на големи глоби.” (Athanasiades, 15).

Още преди излизането на едикта гоненето против езичеството било предприето с пълна сила. Египет, чието население в една голяма част още се придържало о старата религия, „преживял вследствие на това твърде безпокойни дни. Под водителството на александрийския патриарх Теофил, личност известна по своя сприхав и далеч не християнски темперамент, тълпата, покровителствувана от властта, разрушава прочутия Серапеум - светилище на източния синкретизъм. Същата участ постига езическите храмове и в останалите градове на Египет, а след това започва тяхното рушение из Сирия. Езичниците, доведени до отчаяние, не еднаж оказвали въоръжена съпротива, но с това те предизвикали още по-строгото отношение на властта към тях.”

След смъртта на Теодосий старата религия, вече окончателно разнебитена, виждала преброени дните на по-нататъшното си съществувание.

Преместването на столицата на империята в Цариград бе второто голямо събитие, чиито последици за съдбата на античния свят бяха от решително значение.

Рим беше огнище на републиканските традиции и докато оставаше седалище на централната власт, неговото развитие към абсолютизъм бе съпроводено със значителни мъчнотии. Сенатът бе изгубил наистина много от своето значение, но все пак той въплъщаваше старината и дори най-безогледните императори се чувствуваха принудени поне външно да зачитат неговото мнение и произтичащите от самия факт на съществуванието му форми. От друга страна, всички паметници, всяко кътче на владетелния град напомняли за републиканското величие и за езическото му минало. Сенатът оставаше въпреки всичко едно консервативно учреждение, което не тъй лесно скланяше да се откаже от наследството на дедите и дори до времето на Теодосий Велики, когато на езическия култ бе сложен безвъзвратен край, в залата на заседанията му още стояла статуята на Победата, пред която в началото на всяко заседание се извършвали невинни езически обреди. Всекидневният живот на римския плебс също почивал на преданията от древността и грамадното число празници, съпроводени с циркови игри, тъй необходими за тълпите, били свързани или произтичали от старата религия.

Някои историци са наклонни да мислят, че Константин Велики, решил еднаж да даде първенство на християнството и да затвърди въведения от Диоклетиан абсолютизъм, нарочно поискал да се освободи от пречките, които Рим можел да му създаде, и затова избира нова столица. Изглежда обаче, че такива съображения са му били чужди. Несъмнено, ако Рим бе останал и занапред императорска резиденция, християнизацията, както и затвърждаването на абсолютизма, не би вървяло тъй лесно и бърже. Но решението на Константин едва ли е могло да излиза от такива съображения. Рим не можеше вече да бъде столица на грамадната империя, защото неговото географско положение от една страна бе малко удобно за нейното управление и защита, и от друга, защото самата Италия, обедняла и значително обезлюдена, бе изгубила във всяко отношение значението си на първа провинция.

Когато почнаха първите големи варварски нашествия, римските императори, принудени да ръководят защитата на империята, трябваше да се намират по-близко до нейните граници и по тази причина Рим фактически престана да бъде тяхно постоянно местожителство. Мнозина императори през III в. се вестяваха тук само в редки случаи, най-често за да отпразнуват някой свой триумф, а някои от тях, провъзгласени от своите армии, умираха по бойните полета без да са имали възможност да видят своята столица.

Застрашени бяха най-вече североизточните граници на империята, дето бяха се явили първите варварски пълчища. Там из Мизия и Панония бяха концентрирани и военните ѝ сили. В опасност се намираха освен това и източните ѝ провинции, след като Персийското царство, възстановено от Сасанидите, счете за своя първа задача да оспори римското владичество в Азия.

Ето защо ние виждаме Диоклетиан да се намира винаги на Изток и да сменява резиденциите си между Сирмиум на Сава и Никомедия при Мраморно море. В същото време на Запад императорите предпочитаха за постоянно местожителство Милано, отдето те бърже и според нуждата можеха да се явят било на Рейн, било по горното течение на Дунав.

Когато Константин Велики се вижда едничък господар на империята, съображенията за нейната защита са отстранявали вече всяка мисъл за оставането на централното правителство в Рим. То по необходимост трябвало да бъде преместено на Изток. Съвременниците разказват, че Константин бил дълго време зает от мисълта да създаде новата си столица в Сердика, нашата София, чието централно положение в Балканския полуостров било много изгодно в стратегично отношение, но се решил най-после в полза на Цариград, привлечен от неговото природно укрепено място и от положението му като мост между Европа и Азия, отдето при това могло да се владеят и източните морета.

Градът трябвало да замести стария Рим и затова името, което му било дадено, било Nova Roma - Нов Рим. Името на неговия основател обаче надделяло и той заживява във вековете като град на Константин - Constantinopolis.

Константин не намерил неговото място пусто. От дълбоката древност там се намирал градът Византион, основан в VII в. пр. Хр. като колония на гр. Мегара. Неговото несравнено положение било известно твърде добре на античния свят, та е породило дори една твърде съдържателна легенда, която намираме в Аналите на Тацит. Когато гърците запитали Аполон Питийски, де да основат новата си колония, той им посочил мястото, лежащо срещу земята на слепците. За слепци преданието считало жителите на мегарската колония Халкедон (днес Скутари, на Азиатския бряг), които не съумели да оценят важността на противоположния босфорски бряг (Успенский, 62).

Тъй като стените на стария град били тесни за новата столица, Константин заповядал да ги съборят, като след тържествена церемония сам с копието си начертал линията на новите укрепления. Постройката започнала в 328 г. и в 330 г. било отпразнувано откритието на новата столица. В съзнанието на нейния основател тя трябвало във всичко да прилича на старата и затова били употребени всички усилия да не бъде лишена от нищо, каквото тибърският град имал. Построен бил Капитолий, недалеч от него - форум с великолепни портици и зали, построен бил цирк и големи обществени бани и най-сетне императорски дворец. За украшението на града били ограбени произведенията на изкуството от всички градове на изток, тук била пренесена и медната колона, която била издигната в Делхи от гърците в чест на победата, удържана при Платея над персите (479 г. пр. Хр.)16

Вътрешното устройство на града трябвало също да отговаря на блясъка и значението му. Консулският институт бил разделен и от 330 г. единият от консулите трябвало да бъде назначаван за стария Рим и друг за новия. Заедно с това в новата столица бива създаден отделен сенат и за да повдигне неговото име, Константин преселил тук няколко от старите сенаторски фамилии. Както в Рим, тъй и тук управлението на града било възложено на отделен префект, който с гръцката си титла епарх се среща чак през средновизантийската епоха.

За да привлече повече население в новата си резиденция, Константин дарувал на жителите ѝ, както и на тия от близката околност, правото да бъдат свободни от данъци, с каквото се ползували само гражданите на Рим. Организирано било при това безплатно раздаване на хляб за бедните граждани. Житото за тая цел било подвозвано от Египет, а след неговото завоевание от арабите - от Мала Азия и от пристанищата по северните брегове на Черно море. За развлечение на населението по примера на Рим били устройвани разни видове игри, от които най-дълго време се задържат конните надбягвания. Хиподромът, дето те ставали, се превръща в център на гражданския и политически живот на Византия. Тук, разделено на партии, които носели цветовете на състезаващите се страни, населението на столицата изказвало своето почитание или недоволство от управлението и от отделни чиновници и не еднаж оттук започвали метежите, с които по-късната история на Византия бе тъй богата и които довеждаха нови владетели на цариградския престол.

Поради благоприятното положение на града и привилегиите, които му били дарувани, неговото население бърже нарасло: в края на IV в. то достигнало до 150 хиляди души (Успенский, 63), а скоро след това построените от Константин стени се оказали вече тесни да го поберат.

Делото на Константин Велики с основаването на Цариград е най-добре оценено в следните думи на руския историк Успенский: „Не в едикта за веротърпимостта, казва той, е световната заслуга на Константин: ако не той, то неговите най-близки приемници щяха да бъдат принудени да даруват господство на християнството, което от това ни най-малко не би загубило. Между това, с навременното пренасяне на столицата в Цариград, той в едно и също време спаси древната култура и създаде благоприятна обстановка за разпространението на християнството.” (Успенский, 62). И наистина, освободена от сдържащата сила на старината, новата столица можеше вече да стане център на един нов живот, твърде отличен от тоя на древността.

Масовият напор на варварите бе третото съдбоносно събитие в историята на древността. То ускори нейния залез и покри с развалини много от провинциите, дето нейната култура бе достигнала до завиден разцвет.

Варварски нашествия бе познал още старият Рим. Вам е известно нападението на галите през 390 г. пр. Хр., когато опустошеният от тях Рим трябваше да се откупи със злато. Известни ви са борбите на Марий с кимврите и тевтоните, тия на Цезар с галите и германците и на Марк Аврелий срещу квадите и маркоманите. Всичко това бе само една далечна прелюдия на бурята, която се разрази над империята през третия век и която от своя страна отвори една вековна епоха на разорение и упорити войни.

Великото преселение на народите се почувствува от стария свят най-напред с движението на готите.

От своите първоначални местожителства по бреговете но Балтийско море готите през втората половина на II в. се спущат по руската равнина и след 30-годишно странствуване, в началото на III в. те вече заемат земите северно от Черно море, от Дунав до Дон. Тук за пръв път изпъква делението им на две големи групи остготи и вестготи (източни и западни готи). Оттам на големи тълпи предприемат опустошителни нападения срещу дунавските римски провинции и не еднаж се явяват на юг от Дунав. Тежкого време, което настава за империята се изразява в непрестанни революции, които издигали на престола все нови императори без някои от тях да бъде в състояние да се справи с растящата опасност. Император Деций17, който се опитва да ги възпре претърпява от тях страшно поражение в 251 г. и сам пада убит.

Дотогава готските нашествия се ограничавали в Дакия и Мизия; в средата на III в. обаче те успявата да унищожат Боспорското царство, което обхващало Крим и побрежията около него и по такъв начин добиват база за действия и против отдалечените презморски земи. Прибрежното население на покорените от тях крайбрежия им служело за гребци и водачи и натоварени на леки кораби, техните диви пълчища се явяват и там, дето най-малко са могли да бъдат очаквани. В периода от 258 до 267 г. те почти ежегодно налитали на южните прибрежни земи на Черно море, стигат до Мраморно море и разоряват не само близките до него градове - като Никея, Бруса, Кизик и др„ но проникват дълбоко във вътрешността на Мала Азия - из Витиния, Галатия и Кападокия. Заедно с това други техни отреди продължавали действията по суша, грабещи по всички направления Балканския полуостров. В 269 г. император Клавдий18 се среща при Ниш с една грамадна тяхна армия, която според неговите собствени съобщения достигала до 300 хиляди души, и ѝ нанесъл страшно поражение. Готите оставили на полесражението повече от 50 хиляди трупа и остатъците им се пръснали из целия Полуостров. Римляните отрязали пътя за отстъплението на много от тях, голямата им част била изловена и превърната в колони, когато други били зачислени на служба в легионите. В памет на победата си Клавдий получил почетната титла Gothicus, но тя не помогнала на империята да поправи напълно бедите от варварското нашествие.Отвоюването на Дакия – провинцията, която лежала зад Дунав, било вече невъзможно. Затова Аврелиан19, приемник на Клавдий, бил принуден да събере остатъците от нейното романизирано население и да ги пресели на юг от Дунав. Тук западната част на Мизия, между Вит и Тимок, била отделена в особена провинция, наречена Dacia Aureliana, която по-късно се разделя на две по-малки области – Dacia Mediterranea, около София и Кюстендил и Dacia Ripensis, на север покрай Дунав. Цялата заддунавска Дакия паднала в ръцете на готите и техните съюзници - гепиди и вандали, също германски племена, които се разпростират на запад до средния Дунав. От тази нова позиция те могли вече безпрепятствено да използуват сгодните случаи, за да безпокоят империята и нападенията им продължават през един период повече от 140 години. Римското правителство трябвало винаги да стои нащрек, за да пази балканските си земи от тия гладни и свирепи гости, а не еднаж било принудено и да наема готски отреди за войните, които водело на изток и на запад. След заемането на северна или Траянова Дакия делението на готите на два народа, източен и западен, окончателно се установява и оттам нататък, макар и неведнъж те предприемали общи военни действия, но основните им съдбини вече поемат различни пътища. Остготите, в голямата си маса, остават из руските степи, докато западните им сродници се установяват в бившите римски земи.

Съседството с империята не останало без влияние върху им. При походите им срещу Мала Азия от тях били отвлечени мнозина пленници-християни, които стават първи разпространители на християнството помежду им. Това било още през III в. В IV в., когато арианството в империята било значителна сила, то се разширява и сред готите. Негов разпространител бил готът Улфила. Той още от малък бил изпратен като заложник в Цариград, дето приел арианството, след това, ръкоположен за епископ, превел Библията на готски език и се върнал като мисионер сред сънародниците си. Мисионерството му обаче не траяло дълго време. Вестготският крал започнал преследване срещу християнството, а Улфила с част от своите последователи бил принуден да търси убежище отново в империята, дето с разрешението на император Констанций се заселил в околностите на Nicocpclis ad Istrum20. Преследванията на християнството между готите продължило, но въпреки това то продължавало да се разпространява и в началото на V в. по-голямата част от целия полуостров вече била спечелена за арианизма.

Между това хуните, които към средата на II в. пр. Хр. бяха отхвърлени от китайците на запад и заели степите около Каспийско море и Волга, съединени тук с други скитнишки племена от монголски и ирански произход, налитат на остготското кралство21 и го разгромяват. Незначителни части от остготите потеглят на запад, за да търсят спасение от страшните завоеватели. Техните сродници вестготите, разтревожени от приближаващата се опасност, се групират около краля си Атанарих, но виждайки, че не са в състояние да се съпротивляват на хунската стихия, чието приближаване всявало ужас навсякъде, решават да просят от римляните разрешение да минат южно от Дунав и да се поселят в тамошните значително обезлюдени провинции. За империята поселението на германци в нейните области не било явление ново и тогавашният император Валент, сам арианин, както вече знаем, приема със съчувствие молбата на готите. Тям били обещани земи в Тракия със задължението да служат като съюзници (foederati) в римската армия. Изпратени били с военни отреди специални чиновници, които да ръководят преминаването на готите през Дунав, да ги снабдяват с храна и да ги настаняват в отредените им земи.

Неспособността на отговорните лица и тяхното користолюбие стават причина да възникнат безредици още в самото начало. Липсвали средства за минаването на реката, липсвала храна за тълпите преселници, чийто брой надминавал един милион и те били принудени да продават в робство сами себе си или децата си, за да могат да се нахранят. Всичко това продължило и когато те минали Дунав и главната им маса достигнала до гр. Маркианопол (при с. Девня), недоволството на варварите, които не могли да влязат в града, за да си купят хляб, достига до крайния си предел. Магистратът на Тракия Лупицин, комуто било поверено цялото предприятие по настаняването на преселниците, но който бил главен виновник за всички безредия, уплашен за възможните страшни последици, решил да унищожи с измама готските водители22. Тия последните се отървават обаче от приготвената им примка, застават начело на своите тълпи и се разсейват по цялата Тракия, която подлагат на опустошение; към тях се присъединяват готските полкове, намиращи се на римска служба, както и робите-готи, избягали от своите господари, и скоро техните отреди вече почват свободно да се разхождат из целия Полуостров. Император Валент, който бил в Азия, известен за опасността, побързва да се върне в Европа, и със събраната си армия потегля за Одрин, около който се намирали главните сили на варварите. Западният император Грациан23 също от Сирмий се приближавал със своите войски към София. Планът бил да се отреже на готите пътя за отстъпление и със съединени усилия да бъдат унищожени. Валент обаче не искал да чака изпълнението на предварителните действия и заповядал сражение с неприятелите, с които вече бил очи срещу очи. Сражението се превръща в страшна касапница за римляните. По-голямата част от тяхната армия бива унищожена, малки остатъци от нея сполучват да се промъкнат към Пловдив, за да занесат на Грациан страшната вест. Сам Валент изчезнал в битката, вероятно убит. Това нещастие става в 378 г.24

Готите стават господари на Полуострова, дето римската власт се крепяла само в добре защитените градове. Грациан не посмял със слабите си сили да продължи движението си и се оттеглил назад. Положението изисквало един силен човек и Грациан го намира в испанеца Теодосий, бивш римски генерал. Той бива извикан в Сирмиум и там провъзгласен за съимператор, като за управление му била отредена източната половина на империята25. Със съединени сили двамата императори се мъчили да изтласкат варварите от римските земи, но всичките им усилия останали напразни. Успехите им се ограничили в това - да изтребят някои малки отреди, които изолирани кръстосвали полуострова. Все пак Теодосий успял да се добере до Солун, оставайки на произвола северозападните земи на полуострова, към които готите се запътили. Най-сетне той разбрал, че поради липса на надеждни войски спасението е само в примирението с варварите. Той влиза в сношение с отделни техни вождове и ги привлича на страната си със задължението да служат заедно със своите дружини под римските знамена. Главните сили на готите, под началството на своя главатар Фритигерн, се държали враждебно и Теодосий успял да ги примири едва в 382 г. „Те получили земи за поселение в Тракия и покрай Дунав, задължавали се да носят военната служба, но не в римските легиони, а във вид на национално опълчение и под водителството на собствените си херцози. Земите им били освободени от данъци и императорът се задължавал освен това да им дава заплати. Те се разселили по племена, според националното си подразделение и не искали да признават над себе си никакви представители на римската администрация.” (Кулаковский, 149). Естествено, че това необуздано своеволие на варварите не еднаж довеждало до кървави сблъсквания и то въпреки волята на Теодосий, който искал да запази добрите отношения с тях. Понякога той сам се чувствал техен пленник, тъй като те не само че преобладавали във войската, но техните първенци заемали в нея и най-високите началнишки постове. От друга страна, като войници из разните гарнизони, те си позволявали изстъпления към населението и по такъв начин създавали сред последното враждебно настроение, готово всеки момент да се прояви в явно неприятелство.

Готите, които по този начин се настаняват в балканските земи, принадлежали към западния клон на своя народ - вестготи. Арианството, разпространено сред тях още когато обитавали заддунавска Дакия, вече става тяхна национална религия. Това обстоятелство се явява и най-главната пречка, която не позволила те да се слеят с туземното население, ненавиждащо еретиците. Сам Теодосий обаче, който, както видяхме, бе заповядал преследване срещу арианството, не се решавал да безпокои заради него своите вироглави съюзници и ги оставил спокойно да изповядват своите вярвания. При това той оставил в сила издаденото още при Юлиан нареждане, забраняващо смесените бракове с варварите.

***

С Теодосий Велики ние свършваме общия преглед на събитията, които предшествуваха окончателната раздяла на Римската империя и навлизаме в историята на източната нейна част, из която се разви по-късната Византия.

Теодосий Велики свършва в Милано, в началото на 395 г. след завръщането си от поход в Галия, дето трябвало да се бори с един узурпатор на престола.

Още твърде рано, в 384 г., Теодосий, за да запази престола за династията си, провъзгласил за август и съимператор своя, тогава шестгодишен, син Аркадий. В предсмъртните си часове той обезпечил и трона на западната империя на своя втори син Хонорий. Двамата императори, на които се падало сега да водят съдбините на двете империи, били малолетни - Аркадий едва 17-годишен, а Хонорий още по-млад. Аркадий остава на грижите на Руфин, един аквитанец от Блуза, Гаскония, който заемал длъжностите magister officiorum и praefectus praetoriae Orientis. На запад като регент на Хонорий останал вандалът Стилихон, един от генералите на Теодосий, женен за една негова племенница.

 

1На това място П. Мутафчиев допуска хронологическо несъответствие. Вандалите разграбват Рим в 455 г., а войските на Юстиниан (527-565) окончателно покоряват остготска Италия в 554 г. След смъртта на Юстиниан Византия постепенно губи контрол над Италия.
2В тази година започват строителните работи за превръщането на древния Византион в новата столица на Римската империя - Константинопол.
3Има се предвид закриването на Атинската философска школа в 529 г.
4Новата Сирийска династия начева управлението си в 717 г.
5През 50-те и 60-те години главно в съветската специализирана литература се водеха оживени дискусии относно началото на феодализма във Византия, респективно появата на крепостните селяни. Едно от становищата, което намери сериозни защитници, бе лансираното в случая от П.Мутафчиев - появата на първите крепостници в края на VI в.
Тук е мястото да се отбележи, че П.Мутафчиев е измежду малцината медиевисти за своето време, който отделя специално внимание на социално-икономическата проблематика. Това читателят ще забележи и по-нататък в изложението.
6Тук и по-нататък в изложението под “революции” трябва да се разбират размирици, бунтове, метежи и династични междуособици.
7Определението “деспотични монархии” от гледище на днес възприетата статична типология е неуместно. Отсъствието на терминологичен перфекционизъм през 20-те години, когато са писани тези лекции, обяснява присъствието му в текста. В дадения случай П. Мутафчиев по-скоро подчертава автократичния характер на държавната власт в епохата на домината.
8Този ден е и началото на църковно-богослужебната нова година. В източно-православната църква тази традиция е запазена и в наши дни.
9Всъщност Константин Велики става едноличен управител на империята след победата си над Лициний на 18.ΙΧ. 324 г. при Хрисопол.
10(361-363).
11Вече категорично е установено, че приписваните на Юлиан думи са добавка на по-късни християнски хронисти, които искрено ненавиждали императора, заради антихристиянското му поведение.
12(363-364).
13(364-375).
14(364-378).
15(379-395).
16Медната колона, във вид на три преплетени змии, украсявала стената на хиподрома. Част от нея е запазена и в наши дни, но без триглавото окончание.
17(249-251).
18(268-270).
19(270-275).
20Дн. Никопол.
21За варварските държавно-племенни обединения подходящо е определението “кралства”. Равностойността на “царство” с “империя” прави неподходяща употребата му.
22Споменатият магистрат допускал срещу подкуп готите да преминат Дунава с оръжие - нещо, което категорично им се забранявало според предварителните договорености.
23(367-383).
24Битката станала на 7 август. Според Амиан Марцелин император Валент и неколцина от свитата му били изгорени от готите в една полска хижа. Това е един от редките случаи, когато византийски император намира смъртта си по време на битка.
25(379-395).

 


 

Аркадий (395-408)

 

Solidus Arcadius RIC 1205Управлението му не представлява отначало нищо друго, освен съперничество между неговите сановници, всеки от които се стремял да спечели изключително влияние над младия, но слаб и неспособен император. Руфин, най-видната и влиятелна личност в империята, се описва от съвременниците си като хитър интригант без каквито и да било държавни качества, а при това и голям користолюбец (Volkmann, 14-15). Младият Аркадий отначало бил напълно под негово влияние. Това засягало амбициите на Стилихон, регент на Западната империя и враждата между тия две личности, оставени от стария Теодосий да напътват съдбините на държавата, която още се считала за една, едва ли не докарва нейната гибел.

Вие си спомняте, че още при Теодосий вестготите бяха се поселили в северната част на Балканския полуостров върху римска земя като съюзници (foederati) на римляните. Начело на техните отделни родови групи през последните години от царуването на Теодосий се издига един млад и честолюбив човек - Аларих. В същата година, когато Теодосий умира, готите начело с Аларих без всякакъв достатъчен повод въстават и опустошават отново целия Балкански полуостров - от Цариград до Спарта, без източното правителство да бъде в състояние да им окаже и най-незначителна съпротива. Може би с право предполагат някои, че въстанието е било подбудено от Стилихон, който с това искал да създаде затруднения на неспособния Руфин и да го компрометира в очите на Аркадий, а други мислят дори, че намерението на Стилихон отивало и по-далеч: да използува опасността от готското въстание и като единствен делови пълководец да се провъзгласи сам за император на изток и запад. (Volkmann, 16, Hergb.,382). Държанието на Стилихон в настъпилите събития наистина дава храна за известни подозрения. Когато готите навлизат с главната си маса в Тесалия, Стилихон с войските от Запад ги настига и обгражда. Руфин, който имало обаче защо да се бои от тържеството на противника си, внушава на Аркадий да заповяда на Стилихон да напусне територията на Източната империя, като изпрати един свой отред за защита на Цариград. Стилихон не можел да се съпротиви на тая заповед, но той знаел от кого е вдъхновена. И затова неговият отред, под началството на друг гот на римска служба, Гайна, влизайки тържествено в Цариград пред очите на самия император убива Руфин. Аларих продължава да вилнее. Той навлиза в Пелопонес и го опустошава, но на връщане повторно бива ограден от Стилихон, който тоя път по море се явява от Италия. Вместо да унищожи готите обаче, Стилихон без всякаква причина се оттегля отново на север и това явно показва, че целта му не била да освободи Източната империя от страшната опасност. Безсилен да се бори с варварите, Аркадий влиза в преговори с Аларих и сключва мир с него. Готите отново трябвало да останат като съюзници в римските земи, цариградското правителство се задължавало да им плаща под благовидна форма известен данък, а свръх всичко това Аларих бил назначен за главнокомандующ над всичките войски на империята - Magister utriusque militum in Oriente. По такъв начин тя вече зависела от милостта и немилостта на нежеланите си съюзници. Някои историци считат, че това бе най-опасният момент от нейния живот и че още преди да бе свършено със западната империя, източната бе пред прага да бъде съборена от германците, които бяха станали фактически господари в нея.

Съдбата обаче бе поискала да я спаси.

След убийството на Руфин, безпомощният Аркадий пада под влиянието на друг един - и тоя път много по-опасен - царедворец. това бил евнухът Евтропий. Родом от Армения или от другаде из източните провинции, отначало роб, а после съдържател на някакво непочетно заведение, той постъпва като дребен служител в цариградския двор още при Теодосий. Тук с хитрост и интригантство успява бърже да се издигне и скоро става най-голям враг на Руфин, в когото виждал пречка за по-нататъшната си кариера. Още през живота на последния той почва да подкопава неговото положение, а изглежда, че за да го премахне, влязъл във връзки и със Стилихон: навярно убийството на Руфин не е станало без негово знание.

Останал след това без съперник, имащ на страната си и императрицата, която му дължала издигането си до трона, Евтропий добива неограничено влияние над Аркадий. Две страсти имал той: власт и пари. И последните събирал с всички средства. Един негов съвременник, поетът Клаудиан, говори, че тогава: „един управляваше Азия, която бе купил срещу своя чифлик, друг даваше честта на жена си за наместничеството в Сирия, трети купуваше управлението над провинцията Витиния срещу бащината си къща и над вратата на чакалнята на евнуха бяха написани вакантните провинции с означение колко струваше началството на всяка една.” Продажбата на всички видове длъжности, от най-високите до най-дребните, става обикновено явление. Злоупотребленията на жадния парвеню му създават маса и страшни неприятели. Той използува обаче силата и влиянието си над Аркадий, за да ги направи безвредни. По негово внушение Аркадий в 397 г. издава Анкирския едикт, с който заговорниците против „императорските служители” се наказват със смърт, имотите им се конфискували и децата им бивали обезнаследени. Всички лица, които могли да го засенчват или пък не му оказвали достатъчна почит били унищожавани - мнозина заплащат с живота си, други биват затворени или пратени на заточение. Една от мерките, които Аркадий все по негово внушение предприема, било унищожението на азилното право на черквата.

Вие знаете, че още от дълбоката древност, както в Гърция, тъй и в Рим храмовете служеха за прибежище на всички, които се считаха за преследвани, чиято свобода или живот се намираха в опасност. Дори и най-големият престъпник, добрал се еднаж до храма, беше сигурен, че там никой не ще посмее да вдигне ръка над него, защото той се считаше вече под непосредствената закрила на боговете. Известна ви е случката из древногръцката история със спартанския цар Павзаний, който влязъл в сношения с персийския цар срещу собственото си отечество и когато заговорът му бил открит, за да се спаси, избягал в един храм. Народът не посмял да го извлече, но зазидал вратата на храма и Павзаний умрял от глад. Тоя обичай бе минал и у християнството, дето черквата действително бе поискала да се яви защитница на преследваните и слабите, и мнозина, навлекли над себе си гнева на закона или на земните властници, намираха в нея сигурно убежище. За да може да се освободи от своите неприятели и им отнеме всяка възможност да избегнат отмъщението му, Евтропий унищожава това право. След като потушил срещу си всяко явно недоволство, всички пътища към най-високите почести му били открити. Заемащ като евнух длъжността главен камерхер в двореца (praepositus sacri cubiculi), той издействува длъжността му да бъде приравнена с тия на префекта на претория и с магистъра на армиите, а по-късно бива назначен и за консул (399 г.).

Отначало Евтропий имал да се бои само от регента на западната империя - Стилихон, но когато се почувствувал достатъчно силен, почва да интригува и срещу него. Тяхната лична омраза достига дотам, че докарва охлаждане на отношенията между двете империи през всичкото време на Аркадиевото царуване.

Други две сили още оставали в царството, с които Евтропий не могъл тъй лесно да се справи. От една страна това било Черквата и от друга - готите.

Историята на Цариградската черква по това време е свързана с името на наистина великия Йоан Златоуст.

Роден е в Антиохия към 347 г., от благороден произход, учил право и философия, бил късо време адвокат и оставал в младините си езичник. След това, покръстен, той става анагност (четец) в Антиохийската черква, после постъпва в един манастир. След като се връща отново в Антиохия, бил посветен дякон, след това презвитер на патриаршеската черква, дето се отличил с красноречието си като проповедник и със строго нравствения си живот. Славата му достига до Цариград, дето бива извикан и в 398 г. бил избран за патриарх на овдовелия тогава престол.1 Независимо от другото, той обръща голямо внимание на готите - ариани, които искал да спечели за православието. Затова изпратил сред тях проповедници, за да ги отвърнат от еретичеството, като устройва за същата цел служба на готски език в една от цариградските черкви. В негово време други мисионери били изпратени при „скитите” зад Дунав, за да проповядват християнството. Със своите пламенни проповеди Златоуст през най-тежките години от управлението на Евтропий поддържал нравственото съзнание у цариградското население и вярата в една абсолютна справедливост.

От друг характер била за Евтропий опасността, идеща от готите. Ние знаем вече, че по времето на Теодосий германският елемент в Източната империя придобил извънредно голямо значение. Германци, предимно готи, са били най-видните военачалници, от тях била образувана и войската. Като роби те работили във всички по-големи градове на империята. Чувствуващи, че тям принадлежи силата, те си позволяват всичко, знаейки че никой не може да ги накаже. Ненаказано бе минало и убийството на Руфин. Въоръжени германци се разхождали из улиците на градовете, готови да подкрепят с оръжие всяко свое искане. Облечени в своите варварски носии, те открито се подигравали с римската тога. Императрица Евдокия, дъщеря на един франк и покръстена непосредствено преди брака си с Аркадий, била тяхна естествена покровителка. Твърде страхлив, за да се обяви открито срещу варварите, които разполагали напълно с грубата сила, Евтропий се мъчел да дружи с тях. Това не било тъй лесно за самозабравилия се евнух и еднаж той с нетактичната си обноска оскърбил Трибигилд, началник на една група от остготи, които още през времето на Теодосий били настанени като военни поселници във Фигия. Разярен, Трибигилд отпътува за провинцията си, събира своите съплеменници и почва с тях да опустошава малоазийските провинции, дето освен готи нямало почти никакви други значителни военни сили. Ожесточението на варварите било голямо и те не щадили нищо по пътищата, из които минавали. Когато в Цариград пристигат вестите за станалото, Евтропий, боящ се да не би Трибигилд да се прехвърли на Балканския полуостров и да се съедини с вестготите, които образували там още по-голяма маса, изпраща към запад пълководеца Гайна заедно с всички варварски войски - предимно готи, - за да пази европейския бряг. Това бе същият готски военачалник, който бе убил Руфин. Срещу самия Трибигилд пък бива изпратен с други войски Леон, едно протеже на Евтропий и човек съвсем неспособен. Леон се ограничава да гледа отдалеч опустошенията, вършени от Трибигилд, докато населението в Памфилия, дето тоя последният нахлул, не се вдига само срещу му, нанася му страшно поражение в теснините и го огражда между реките Мелас и Евримедон. Едва тогава Леон настъпил срещу му, но Гайна, намиращ се в тайни връзки с Трибигилд, не искал да остави той да бъде унищожен. Уж за да усили армията на Леон, той започва да му изпраща едно след друго свои готски отреди. В деня на решителното сражение те минават на страната на метежника и разбитият Леон, напуснал в бяг полесражението, се удавя в едно блато.

Под предлог да предотврати движението на метежниците срещу столицата, Гайна с останалите си войски минава сам в Азия2, но тука вече открито се съединява с тях. Той съобщава на цариградското правителство, че Трибигилд мъчно би могъл да бъде победен и че едничкото средство да се примири е да му бъде предаден Евтропий.

Готското въстание и без това разклатило положението на евнуха. Със своята надменност при това той настроил срещу си и императрицата: еднаж в самозабравата си той я заплашил, че ще я изгони от двореца. Слабодушният Аркадий дълго време не се решавал да пожертвува своя любимец, но най-сетне трябвало да отстъпи. Виждащ, че всичко е загубено и вече се касае за самия му живот, Евтропий, който сам бе унищожил правото на черквата като убежище, бива принуден да потърси спасение в храма Св. София.3 И когато изпратените войници се явяват да го извлекат оттам, а ожесточената срещу му тълпа с викове блокирала черквата, явява се Йоан Златоуст и запазва със своето слово неприкосновеността на святото място. Речта му, произнесена по тоя случай в черквата, препълнена с народ и дето треперещият Евтропий очаквал да се реши участта му, е образец на възвишено красноречие. Тя е запазена и до днес. На Евтропий бил подарен живота - изпратен на заточение на о-в Кипър, след като бил лишен от всички титли, разрушени всичките му статуи и богатствата му конфискувани. Въпреки това Гайна не отстъпвал от искането си - сваленият царедворец да му бъде предаден, и Аркадий се видял принуден да отстъпи. Евтропий бива отново заловен, доведен от Халкедон и там екзекутиран.

Между това Гайна, който вече изпъква като водител на бунта, още не се примирявал. Той повиква при себе си Аркадий в Халкедон и го накарва да му предаде водителите на противоготската партия в Цариград. Императорът бил принуден да изпълни и това последно условие, което го лишавало от най-верните му хора и от едничката опора срещу готското преобладание. Начело на преданите бил и Аврелиан, който след свалянето на Евтропий бил назначен за преториански префект. Те щели да бъдат екзекутирани, ако не било енергичното застъпничество на Йоан Златоуст, който издействувал от Гайна да се задоволи само с изпращането им в изгнание. За префект на претория, както и на всички видни граждански длъжности били назначени лица, предани на готите и Гайна влиза като същински победител и заповедник в столицата. Изглеждало вече, че империята била осъдена да стане плячка на варварите. Мала Азия била опустошена при въстанието на Трибигилд, в Цариград като върховен началник се разпореждал Гайна, а на запад в Балканския полуостров заповядвал Аларих. Трибигилд изчезва вече от сцената. Съвременните известия не говорят нищо за него след като Гайна постига целите си и това показва, че той бил просто оръдие в ръцете на тоя последния.

В столицата креатурите на Гайна тръгват по утъпканите пътища на Евтропий. Неговите методи на управление биват възстановени, а присъствието на необузданите готски пълчища правело положението още по-тежко. Недоволството на населението в големия град растяло, вече почнали да се явяват кървави инциденти и това още повече засилвало враждебните отношения между варвари и туземци. Гайна усещал, че набраната ненавист най-сетне ще трябва да се разрази в някаква буря и не се чувствувал сигурен в града, чийто сбити квартали и тесни улици могли да се превърнат в гробници за неговите готи, разпръснати по всичките му краища. Затова решава да го напусне. Постепенно той изпраща под благовидни предлози една част от подчинените си готски отреди вън от града и един ден потегля с остатъка. Едва обаче бил вън от градските врати, става някакъв незначителен инцидент, който бил достатъчен да отпуши набраната ярост. Цариградската тълпа напада тия от готите, които не успели да излязат, затварят портите и по улиците започва масово клане. Нападнати от всички страни, стреляни от прозорците на къщите и от покривите, остатъкът от готите прибягва в местната арианска черква, дето се надявали да се запазят. Един от съвременниците разказва, че Аркадий заповядал да ги избият, но никой не се решавал да наруши светостта на прибежището. Тогава разкрили покрива ѝ и започнали да хвърлят в нея запалени главни. В избухналия пожар всички намерили смъртта си. Говорят, че числото на падналите през тоя ден готи, между които имало несъмнено много жени и деца, достигало до 7 хиляди души.

Научил за метежа, Гайна веднага поискал да се върне в града, но намерил вратите му затворени. Тракийските градове също отказвали да го приемат и населението им стояло по техните стени, готово да отбие всяко нападение. Гайна с войските си почувствувал недостиг от припаси и се опитал на салове да мине през Хелеспонт за Азия. Предприятието му не сполучва. Веднага след клането в Цариград за началник на имперските войски бива назначен един от неприятелите на Гайна. Това бил също тъй гот на име Фравит. Енергичен солдатин, той, според някои съвременници, по образование и дух бил проникнат от веянията на елинската древност и оставал езичник.

Научил за намерението на Гайна, Фравит го причаква с военните си кораби в Хелеспонт, потопил голяма част от саловете му с натоварените на тях готи и осуетил цялото предприятие. Разбрал невъзможността да се съедини с остатъците от някогашната армия на Трибигилд, а не виждащ никакви благоприятни перспективи в случай че би продължил войната върху балканските земи, Гайна избива всички римски солдати, които се намирали във войската му, а с другите потеглил на север. Преминал Дунав, той бил пресрещнат от хунския цар4 Uldes и убит в едно сражение. Главата му била препратена в Цариград. Източната империя бе спасена и тоя път от готите и това тя дължала на един човек, който бил също гот. Когато Аркадий срещнал победителя и го попитал каква награда иска, Фравит спокойно отговорил - да му се позволи да се покланя на своите богове. През 401 г. Аркадий го назначил за консул. (Кулаковский, 177).

През целия тоя критически период за Източната империя, Аларих, неизвестно защо, останал съвсем спокоен и настрана от движението. Може би той от по-рано бе почувствувал нейната сила, може би пък, което ще е по-вярно - той не е искал да бъде второ лице в събитията, начело на които стоял честолюбивият Гайна. Във всеки случай едно е несъмнено. Ако готите на Аларих бяха се присъединили към движението на Трибигилд и Гайна, с Източната империя още в началото на V в. би било напълно свършено. Готите обаче още не бяха се издигнали до пълно национално и държавно съзнание и техните действия през тая епоха се ръководеха от жаждата им за плячка и от амбициите на всевъзможните техни малки и големи главатари.

Готската опасност бе породила реакция всред мислещите кръгове на източното римско общество още далеч преди измяната на Трибигилд и Гайна. Още през времето на Теодосий имаше мнозина, които съзираха опасността от преобладаващото влияние на германския елемент в империята и предупреждаваха за нея. Срещу готската партия по такъв начин и паралелно със засилващото се положение на варварите, постепенно се издига една римска национална партия, която искала те да бъдат отстранени от управлението и от армията, като защитата на държавата бъде поверена на самите нейни граждани.

Начело на тая партия през последните години на Евтропий застава Аурелиан, който, както видяхме, трябваше да бъде принесен в жертва, за да се смекчи гнева на разбунтуваните готи. След като вече непосредствената опасност от тях била отстранена, Аурелиан с другарите си се завръща в Цариград и образува един националистически кръжок, основната идея у който била борбата с варварския елемент, заплашваща да превземе империята отвътре. Видна личност в тоя кръжок се явява и Синезий от Кирена.

Неговата личност е интересна не само в това отношение; той е едно живо въплъщение на своята преходна епоха, в която античният дух бавно, но неудържимо умира.

Кирена, родно място на Синезий, се наричал в древността един град по северното крайбрежие на Африка, в окрайнините на Либийската пустиня и главен град на областта Киренайка. Произходящ от богата фамилия, дето получава и първото си образование, Синезий твърде рано се запознава с класическите писатели, предимно поетите. Неговият възглед, който той докрай запазва е, че занятията с поезията са само подготвителна стъпка за проникването в най-високата наука - философията. Израстнал, той заминава за Александрия - в Египет, - която тогава се славела със своя университет, огнището, в което античната наука трябваше да развърне последния си блясък. Тук под ръководството на прочутата Хипатия, която сама била професорка в университета, Синезий навлиза в дълбочините на тогавашната философия и се оформя като последовател на неоплатониците. Завърнал се в Кирена, Синезий бил избран в съсловието на декурионите, но повечето време прекарвал в своето имение на границите на пустинята, дето минавал свободните си часове в лов и занятия с класическа литература. По произход елин, а още повече и по дух проникнат от представите на древните си предци, Синезий бил от малцината хора на това сурово време, които искали да възкресят древността в нейната цялост и не виждащи противоречието със самата действителност, е трябвало да минат своите най-хубави дни в мечти и илюзии, които животът непрестанно опровергавал. Той е един от най-видните личности на онова бедно и безплодно време, което се нарича „Александрийска епоха” и което, безсилно да създаде нещо оригинално и ново, бива принудено да повтаря образците на миналото и да се пилее в събирателство на старите идеи и твърдения или да се впуска в безцветни подражания. Затова в своето уединение Синезий живее с мистичните идеи на платоновата философия, пише философски трактати, в които излага своите илюзии, химни, дето дава израз на своите преживявания и вярвания, леки хумористически съчинения, представляващи гимнастика на духа и предназначени да освежат и доставят часове на приятна забава за хората с образование; и най-сетне писма до приятелите, дето се мъчи да даде образци на най-съвършена литературна елегантност. „Живеещ с бляновете на миналото, Синезий имаше, говори за него Volkmann (с. 99), най-разнообразни таланти и голям усет към хубавата форма, но срещу това му липсваше изкуството на едностранчивостта, която едничка - както в духовния, тъй и в практическия живот - е условие за истинското величие.” Възторжен почитател на миналото, той не се успокоява докато не види гр. Атина, за която постоянно бълнува. Най-сетне изпълнението на тая мечта му донася само разочарования: „днешната Атина, пише той, няма вече в себе си нищо достойно за почит освен прочутите имена на своите паметници и институти. Философията - Синезий разбира тук интензивния духовен живот - е вече отпътувала от тези места.” „Атина някога беше, продължава той, огнище на мъдростта, днес тя е прочута само със своите пчеловъдци.” (Volkmann, 99).

Духовният кризис, който преживява, го довежда до християнството, към което той бе се приближил по пътя на своя морал и съгражданите му го избират за епископ. Едно обстоятелство, което характеризира тогавашното време толкова, колкото и самия Синезий, е, че неговото избиране за епископ става едновременно с кръщението му. И като представител на черквата в Кирена обаче Синезий иска да си остане със своите философски схващания и неоплатонизъм и да бъде освободен от задължението да споделя вярванията на тълпата. „Аз считам, пише например той в едно от своите писма, тъй нареченото възкресение за една свята тайна и съм твърде далеч да се съглася с представите на масите... Както на хората с болни очи е по-полезна тъмнината, също тъй, вярвам аз, заблуждението е полезно за масата и истината е вредна за тия, които нямат силата да отправят погледа си към пълната светлина на грядущето.” (Volkmann, 212).

С всички тия идеи и със своето отношение към живота Синезий несъмнено е една от най-интересните фигури на захождащото езичество. За политическата история на Източната империя той представя друг, не по-малък интерес.

Още като светско лице той бива избран от съгражданите си да поднесе от името на Кирена златен венец на Аркадий и да ходатайствува за намаление на данъците, които градът плащал. Той пристига в Цариград в същата година, когато избухва бунтът на Трибигилд и с очите си е можел да види жалкото положение на империята, изоставена на милостта на варварите. Неговият мироглед и оскърбеното му чувство на човек цивилизован го сближават с водителите на римската партия, в чието общество изглежда той минавал времето, през което траели междуособиците. Очакващ да бъде приет от императора, той приготвил и една реч, с която да се яви пред него. Тая реч е запазена и до днес. Тя не се отнася до исканията на родния му град. Синезий считал, че времето налагало да се яви пред самодържеца с по-други мисли и думи и да му говори тъй, както се чувствувал тогава всеки честен гражданин. „Ако от Синезий, казва Volkmann, не би останало нищо друго освен тази му реч, то само тя би била достатъчна, за да го причисли към най-добрите хора на неговото време.” (с. 40). Тя е озаглавена Περὶ βασιλείας – „За царството” и Синезий си поставил за задача да изтъкне пред слабия Аркадий истинските длъжности на монарха, поставен от съдбата за закрилник на своите поданици. Тук Аркадий, изоставил управлението всецяло на своите любимци, наистина имал да чуе твърде горчиви думи. Но киренският философ не се задоволил само с общи мисли. Той се спира на съвременното състояние на държавата и сочи основното зло: изгубването на военната доблест сред ромеите, която ги е довела дотам, че да поверят собствената си защита на чужденците. „Днес царете ходят покрити в пурпур и злато като пауни, казва в речта си той, и в украсена със скъпоценни камъни и перли тога пристъпват в сената, когато приемат консулството. Вашият крак стъпва на златния пясък, който ви донасят кервани или кораби от далечни земи. Като гущери, които едва се явяват на слънчевата светлина, живеете вие в покоите си, за да не бъдете познати като хора на хората. Някога императорите водеха войските, изгорени от слънцето, в най-прости дрехи, със спартански шапки, тъй че днес и децата се смеят, когато ги виждат тъй изобразени по картините. Те обаче не само бранеха родината срещу азиатските и европейските варвари, но минаваха Ефрат срещу партите и Дунав срещу готите и масагетите... Сега обаче те ви вдъхват ужас, минават реката, а свръх това искат от вас дори и заплата, за да пазят мира.” (Volkmann, 42). Преди да се търпи, говори по-нататък той, щото скитите да се разхождат тука въоръжени, трябва да напуснем нашите полски работи, за да браним отечеството. Ние трябва да извлечем философа из неговия кабинет, занаятчията от работилницата му, ние трябва да уговорим търговеца в неговия дюкян и безделническата тълпа, която поради твърде многото си свободно време прекарва своя живот в театъра - поне еднаж да станат сериозни преди смехът да се е сменил с плач... Позорно е едно тъй много населено царство да оставя военната слава другиму. Един малък предлог е достатъчен, за да станат въоръжените господари на гражданите и тогава тия, които сега не са войнствени, ще бъдат принудени да се бият с добре обучените да си служат с оръжието. Преди работите да са стигнали дотам, ние сме длъжни да разбудим в себе си римското чувство, да навикнем сами да си извоюваме победите, да престанем да държим общността с варварите и да ги изтласкаме от заеманите им места. Германците трябва да бъдат изключени от всички висши длъжности и от сенаторското достойнство. Позорно е покритите с кожи скитски военачалници да имат началството над римски войници и скитите да се съветват с римските магистрати върху делата на царството, а при това още да заемат почетното място до консулите. Едва оставили курията, навличат те отново своите кожи и когато се съберат с подчинените си, присмиват се над тогата, понеже, казват те, тя не им позволява бързо да вадят меча.”

„Колко е странно, се провиква накрай Синезий - всяка малко или много заможна къща има скитски роби... и тези хора, които в нашите къщи изпълняват робска служба, в обществения живот остават наши господари.” (Grützmacher, 43).

Възмущението на Синезий бе наистина твърде оправдано, но Източната империя бе достигнала до това състояние, че можеше да живее само като използува силите на варварите. Пробуждането на националното чувство у нейните най-добри граждани не бе само по себе си достатъчно да превърне съзнанието на масите и да пробуди вече отдавна изчезналите у тях стари добродетели. Ние знаем вече, че спасението си от готите империята дължеше на един гот. А ние ще видим по-нататък, че варварите оставаха в нея едничката сила, на която тя в критическите моменти поверяваше своята защита и дължеше своето спасение.

След изчезването на Гайна и Евтропий, Аркадий попада напълно под влиянието на жена си, властната и честолюбива Евдокия. От друга страна със силното си слово и със стремлението си да пречисти черковните нрави патриархът Йоан Златоуст добива изключително влияние над умовете на цариградското население. Неговата смелост и религиозен радикализъм обаче му създават врагове сред самото духовенство. Идеализиращ чистотата на християнския живот, той веднага след като заема патриаршеската катедра, почва борба с пороците, с които в това време духовенството било заразено, а за добие средства за благотворителни цели, съкращава разходите, отиващи за поддържане блясъка на черквата и нейните представители. Дворът отначало е трябвало да се прекланя пред могъщата личност на патриарха, но неговите проповеди против разпуснатостта и лукса на висшето общество скоро му спечелват омразата на придворните дами и на първо място на самата Евдокия. Севериан, епископ на Гавала (Финикия), човек несъмнено даровит, но с твърде гъвкав морал, бил тогава в столицата и се опитва да спечели симпатиите на враждебната на Йоан партия, като подкопае и неговото положение. Разбрал интригите му, Йоан го изгонва от Цариград. Неговото положение обаче става безнадеждно, когато начело на противниците му застанал александрийският патриарх Теофил, същият, който по времето на Теодосий бе се прочул като водач на тълпите при разрушението на Серапеума в Александрия и в кървавите изстъпления срещу езичниците. Намесата на Теофил имала за цел да унищожи цариградската катедра и отново да издигне на първо място на Изток значението на александрийския патриарх. По тоя начин той навярно се е надявал да сведе към нищо решението на Цариградския събор за първенството на цариградската църква. Независимо от това, че Теофил и по-рано имал намерение да постави на цариградския патриаршески престол едно свое протеже, неговата борба срещу Златоуст ще трябва следователно да се схване като един момент от съперничеството между двете източни черкви.

За да разклати още повече положението на Златоуст, Теофил повдигнал срещу него обвинението в оригенизъм5, тъй като той дал прибежище на няколко изгонени египетски монаси, които Теофил обвинявал че са привърженици на Оригеновото учение. (Последното защищавало гледището, че Бог е безплътен). По настояването на Теофил, комуто съдействувала Евдокия, бил свикан събор, който да се занимае с обвиненията срещу Златоуст. Между тях имало и много такива, които били явно измислени. Теофил се явява на събора с 36 епископи, между тях и лица, които Йоан заради престъпления уволнил. На страната на Йоан имало 40 епископи, но, както и сам той, те не се явили на събора, считайки го незаконен. Без всякаква опозиция поради това съборът обявява Златоуст за свален и след няколко дена той бил изпратен на заточение (401 г.).

Мъчнотиите се явяват едва след това. На другия ден след отдалечаването на Йоан в Цариград станало силно земетресение, което било приписано на божия гняв заради несправедливата присъда. Силното възбуждение на народа тъй изплашило царицата6, че тя изпраща хора, които настигат Йоан и го повръщат в Цариград, дето населението му устройва тържествена среща. Той обаче не останал спокоен повече от два месеца. Заради речта му на едно празненство, устроено по повод издигането на една статуя на Евдокия, последната отново пламва от омраза срещу него. Враговете му повторно се събуждат. Под влиянието на двора угодниците епископи, свикани на събор, за да възстановят Златоуст и унищожат първото си решение, се обявяват отново срещу смелия йерарх. Теофил, който на другия ден след заточението му, уплашен от народното вълнение, бил заминал за Египет, тоя път не се явил, но посочил писмено основанието, на което Йоан втори път трябвало да бъде свален: защото заел катедрата си без да бъде възстановен от събор. След дълго колебание малодушният Аркадий утвърдил решението.

Възбуденият народ се събира в черква за да протестира срещу свалянето на любимия му пастир, но бил разгонен с военна сила. Тогава привържениците му почват да устройват своите богомолски събрания отделно, непризнаващи официалната черква и получават названието Йоанити. Най-усърдните измежду тях устройват стража около двореца му, за да го пазят от всяко посегателство. Това усилва колебанието на Аркадий и два месеца по-късно той отстъпва под натиска на жена си, заповядвайки тайно да извадят Златоуст и да го препратят в Азия. Три години след това Златоуст умира.

Още същия ден обаче, когато се узнало за отвличането му, между Йоанити и противниците им настава сбиване за владението на патриаршеската черква. Подпален е епископският трон, пожарът обзема черквата и, понесен от вятъра се разпространява из целия северен квартал на града. Изгаря и зданието на сената със статуите на императорите.

Срещу Йоанитите почнали ожесточени преследвания, което предизвикало папата да се намеси в тяхна полза, но пратениците, които Хонорий, западният император, изпратил за целта в Цариград, били арестувани и върнати обратно за Рим. Това още повече обтяга отношенията между двете империи. Стилихон дори подбудил Аларих да почне отново опустошенията на полуострова, но движението на последния не дало никакви резултати, тъй като той не получил обещаната от Рим помощ.

Външното положение на Източната империя при царуването на Аркадий изобщо не вдъхвало никакви опасения. С персите тя се намирала в траен мир, а на север пръснатите от хуните германски племена предпочитали да се отправят за Италия, дето се надявали да срещнат по-малко съпротивление. Повече неприятности имала империята на юг, в Африка, дето арабските племена из пустинята през цялото царуване на Аркадий нападали владенията ѝ в Либия и ги опустошавали. Също тъй и исаврите, едно разбойническо племе, което живеело из планините по южното прибрежие на Мала Азия, макар отдавна да признавало властта на империята - тъй както и албанците в турско време - не преставало да ѝ създава неприятности. В 403 г. те предприемат опустошителен набег из Мала Азия и преди правителството да успее да им попречи, достигат до Персия и Палестина.

Аркадий умира 31-годишен през 408 г., като с 4 години преживял жена си. Наскоро след него изчезва и Стилихон: наклеветен пред Хонорий, че замислял династичен преврат, той бил наказан със смърт.

 

1(398-404).
2Мала Азия.
3Малък храм, на чието място през VI в. била построена известната величествена катедрала.
4Предводител.
5Ориген (ок. 185-253/54).
6Обичайната титла на императорската съпруга е “августа”.


 

Теодосий II (408-450)

 

THEODOSIUS II RIC X 362 250607Наследникът на Аркадий Теодосий II, наричан още Теодосий Млади, бил едва седем годишен, когато смъртта на баща му го оставя на трона. Натура несамостоятелна и крайно слаба, той никога не става пълнолетен и до края на живота си бил под фактическото настойничество на своите близки.

Историкът Прокопий съобщава, че загрижен за съдбата на династията си, Аркадий помолил персийския цар Ездигерд да вземе под закрилата си Теодосий и да го пази против възможните узурпатори, които малолетството на последния могло да предизвика. Ездигерд приел поканата и с рицарско безкористие устоял на задължението си. Изглежда обаче, че това съобщение ще е измислено по-късно,тъй като у историците преди Прокопий и съвременни на Теодосий II то не се среща. При все това някои от новите учени го приемат за напълно достоверно. (Напр. Кулаковский).

Освен Теодосий II Аркадий оставил още две дъщери, също тъй малолетни, Пулхерия и Аркадия.

Регентството на невръстния император поел тогавашният преториански префект Антимий, високо благороден, честен и умен човек, чийто пръв съветник и най-близък сътрудник бил риторът и философ Троил, езичник от Пафлагония. След едикта на Теодосий Велики от 392 г. единствената област, дето езичеството още можеше да се проповядва, бе философията.

Антимий се сближава с Рим. С Персия пък сключва търговски договор, според който за размяна на стоките между двете държави били определени пограничните градове Калиникон (в източна Мала Азия) и Артаксата и Низибис - в Персия. „Вън от тия места на търговците от двете страни било забранено да вършат каквато и да било търговия, за да не се узнавали, както се казвало в самия договор, тайните на едната или другата държава. Който престъпвал това нареждане, наказвал се с конфискация на стоката или събраните от продажбата ѝ пари и със заточение. Предвиждало се освен това и наказание за управителите, през чиито провинции търговците би се промъкнали към запретените места” (Guldenpenning, 201).

Между това по северната граница на империята положението ставало обезпокоително. На север от Дунав започвали земите на хунските владетели, един измежду които бил и известният ни вече Uldes. Освен над своите хуни, той заповядвал и над някои германски племена, между които най-познати са скирите и карподаките. Докато царувал Аркадий Улдес предпочитал да поддържа приятелски отношения с империята, но щом научил за смъртта му, той решил, че може безнаказано да се отдаде на плячкаджийските си инстинкти. С голяма войска, в която участвували скири и карподаки, той минава Дунава, пребродил Мизия и стига в Тракия, която опустошава и се съгласява да се оттегли, само когато му бил платен голям трибут. Римското злато обаче, за което той бил тъй жаден, сполучва да отдели от Улдес част от неговите отреди. Заедно с тях римляните нападат останалата част от неговата армия, когато тая последната се опитвала да мине обратно Дунава. Ядрото ѝ успява да се спаси, но всички скири, които останали докрай верни на Улдес и прикривали отстъплението му, били избити или заловени в плен и продадени из Мала Азия. За да осигури в бъдеще Балканския полуостров от такива нападения, Антимий усилил местните гарнизони, а главно увеличил Дунавската флота. Между Белград (Singidunum) и устието на Дунава, било върху самия бряг, било близко до него, се явяват повече от 70 укрепени места с гарнизони в тях. Военната флотилия, която била групирана в няколко пункта, трябвало да следи за движението на варварите и да осуети опитите им да минават реката. Изчислява се, че към 418 г. за защита на дунавската линия империята разполагала вече с около 200 бойни и 25 транспортни кораби (Guldenpenning, 206).

След това Антимий взел мерки, за да бъдат поправени стените на тия илирийски градове, които били пострадали от по-раншните нападения, а уредил и превоза на египетското жито в Цариград и с това отстранил честите гладни кризи. Едно от най-забележителните дела на Антимий е постройката на новата цариградска стена. Пространството, в което Константин бе включил новооснованата си столица, няколко десетилетия по-късно бе се оказало недостатъчно, за да побере нейното бързо нарастващо население и вече в края на IV в. бе се почувствувала нуждата чертата на града да бъде отместена значително навън. Антимий заповядва да се построи една нова стена с три реда укрепени линии, под чиято защита източната столица цели хиляда години устоя на многобройните пристъпи. С името Теодосиева стена тя преживя и самата Византия и нейните зъбери и кули и до днес опасват турския Стамбул. В 413 г. тя вече била напълно готова.

Докато Източната империя под мъдрото ръководство на Антимий закрепвала и увеличавала отбранителните си средства, Западната тръгва бързо по наклона, който довежда нейния край. След убийството на Стилихон влияние в управлението добива християнско-римската партия, която започва преследване срещу езичниците и еретиците. Такива били на първо място германците в империята, които, доколкото били покръстени, изповядали арианството.

При това убитият Стилихон бил представител на военната партия и неговата смърт създала недоволство именно във военните среди. Повече от 30 хиляди федерати-германци напущат римската армия и усилват тая на Аларих, който се намирал по това време при северните граници на Италия, очакващ да му се изплати обещаната от Стилихон сума за похода срещу Източната империя. Понеже това му било отказано, той потегля срещу Рим и го обсажда. Сенатът, лишен от средства за защита, сключва с него мир, но Хонорий, който намерил убежище в защитения от блата гр. Равена, отказал да приеме тоя мир. Разсърден, Аларих издига друг император срещу Хонорий, но виждайки че това средство малко ще помогне, решава да действа безогледно. В 410 г. той обсажда Рим и в късо време го превзема. За да си осигури владението му, той се опитал да завладее и житницата му Африка, но не сполучва. Наскоро след това, при един поход из Южна Италия той умрял и готите избрали за негов приемник Атаулф. Видял, че бедната Италия не може да даде прехрана на народа му, Атаулф решава да я напусне и заедно с всички готи се запътва за Галия. Тук той се установява в Нарбона, дето се оженва за Гала Плацидия, доведена сестра на Хонорий, която още от 408 г. била пленена от готите. Последните се разпространяват и през Пиринеите, дето завладяват част от Испания. Атаулф в 415 г. бил убит от привърженици на една противна нему партия и Гала Плацидия, освободена от готите, се връща в Рим.

Антимий стоял цели шест години начело на управлението в Източната империя. Неговото време се ценяло дори и от съвременниците му като един щастлив период, когато населението се радвало на дълбок вътрешен мир и злоупотребленията били най-малки. В 414 г. Антимий трябвало да се оттегли, защото Пулхерия, най-възрастната от дъщерите на Аркадий, поискала да вземе в ръцете си работите на империята като настойница на малолетния си брат.

Благоприятните външни обстоятелства и редът, установен при регентството на Антимий, направили щото първите години от управлението на Пулхерия да минат безметежно. Самата тя била набожна пуританка, която дала обет да остане неомъжена, но се отличавала със славолюбие и властен характер. Едва 15-годишна, тя приема титлата августа, което показвало, че искала да бъде едничкия фактор в управлението. Съгласно с нейното настроение императорският двор заприличва на манастир: денят започвал с пеене на псалми и молитви и минавал в занимания с благотворителност. Над самата Пулхерия, а чрез нея и над Теодосий добил голямо влияние патриархът Атик1. Монасите били лицата, които имали най-лесен достъп в двореца и естествено е, че регентката винаги се вслушвала в техните съвети.

Цялата тая обстановка и обществото от жени и калугери не могли да не се отразят върху формиращия се характер на младия император. Основни негови черти били мекотата, стигаща до женственост и благочестието. Обстоятелството пък, че той растял под строг надзор и ограничение, създава от него един крайно несамостоятелен човек, неспособен за никаква собствена инициатива, нуждаещ се винаги от лице или лица, на които да бъде подчинен и които да го управляват, или да управляват вместо него. Запазен е един анекдот, с който съвременниците му характеризирали неговата несериозност и лекото му отношение към държавните работи. Той подписвал поднасяните му официални актове без даже да ги погледне. За да накаже духовния мързел на своя брат, Пулхерия еднаж му дала да подпише един документ и когато той сложил подписа си, накарала го да го прочете. Оказало се, че с тоя акт Теодосий обещавал собствената си жена за робиня на сестра си.

Когато достига пълнолетие, той продължавал да предоставя на Пулхерия занятията с държавните работи тъй, както и по-рано. И тя вършела това, доколкото и както една жена може. Черковните писатели я прославят като светица, която получавала откровения направо от Бога, докато пък съвременните ѝ езически историци говорят, че в нейно време продажбата на длъжностите се извършвала открито, а съдилищата изобилствували от неправди. Разбира се, че личното безкористие на Пулхерия не може в случая да се подложи на най-малко съмнение. Нещастието се състояло само в това, че като доверчива жена тя сама в края на краищата ставала оръдие в ръцете на своите протежета и на придворните евнуси. Монасите също злоупотребявали с нейната едностранчива и ограничена набожност, за да вършат престъпления. И само с тия повечето женски, отколкото религиозни качества на Пулхерия се обясняват черковните междуособици, с които било изпълнено царуването на Теодосий II.

В Александрия на мястото на починалия патриарх Теофил бива избран племенникът му Кирил. Надарен с бляскави литературни и ораторски способности, той обаче се отличавал с нетърпимост и властолюбие много по-големи от тия на своя предшественик. Първата негова разправия била с евреите. Сред половин милионното население на Александрия, около 200 хиляди са били евреи. Предизвикани от хората на Теофил те се предават на крайности; Кирил се възползува от това, разрушава техните синагоги и ги изгонва до един от града. Префектът на Александрия, възмутен от поведението на патриарха, който не се стеснявал да води уличните действия на тълпите, донася за него в Цариград, но с това си навлякъл толкова много омразата на Кирил и фанатизираните негови монаси, че не смеел без опасност за живота си да се покаже на публично място. Особено много беснеели параболаните, както тогава се наричали служителите при разните благотворителни заведения на черквата. Жертва на техния войнствен фанатизъм най-сетне пада в 415 г. и прочутата Хипатия. Ние вече видяхме, че неин ученик бе Синезий от Кирена. Тя минавала като една от най-учените личности на времето си и в Александрия се стичали хора от най-далечните страни, за да слушат уроците ѝ по философия и математика. Параболаните я нападат един ден насред улицата, завличат я в черква, дето я умъртвяват и изгарят трупа ѝ. Разследването, което по тоя повод било предприето, не довело до нищо, защото Кирил знаел да използува религиозното благочестие на Пулхерия. Под влияние на своите духовни съветници тя дори предприема общи преследвания срещу друговерците. В 416 г. бива издаден едикт, с който на езичниците се забранявало да постъпват на държавна служба, а две години по-късно същата мярка била приложена и относно евреите.

Историците от ново време, които се занимават с епохата на Теодосий, с особен интерес се спират на неговата романтична женитба. Случаят среща Теодосий с осиротялата и обезнаследена от братята си атинянка Атенаида, дъщеря на философа Леонтий - професор в Атинския университет - и тя става негова жена, след като непосредствено преди сватбата си била покръстена и получила християнското име Евдокия.

Сама получила едно солидно образование, Атенаида превъзхождала Теодосий във всяко отношение. Принудена да се приспособи към манастирския живот на двореца и строгите му нрави, тя - нелишена от политически дарби - се занимавала с писане на религиозни химни и с благотворителност. Тя чувствувала силата на Пулхерия и верният ѝ инстинкт ѝ подсказвал, че трябва да се примири с нейното влияние над Теодосий. Мирът между двете жени обаче не можел да се запази задълго: тяхното съперничество, отначало скрито, по-късно се изразява в открита вражда. В двореца и над Теодосий почват да се борят различни влияния, докато най-сетне Пулхерия вижда положението си съвсем разклатено. Раздразнена от недоверието на брат си, тя се отказва от управлението и се отдалечава от двореца. Атенаида заема нейното място във влиянието на Теодосий, но това не траело дълго. Една дребна и сама по себе си твърде невинна случка възбудила ревността на Теодосий, който заподозрял жена си в измяна. Нищо не било в състояние да укроти яростта, овладяла слабодушния човек и Атенида, която не била вече в състояние да понася разстроените отношения с мъжа си, поискала да се оттегли. С позволението на Теодосий тя се настанява в Йерусалим, дето остава до края на живата си, заета с деятелна намеса в черковните спорове, които тогава вълнували цялото общество.

След двете жени, мястото на всевластна личност в управлението заема евнухът Хризафий. С не малко влияние се ползувал и александриецът Кир, който бил префект на града и префект на претория. Той бил извънредно образован и енергичен човек и чрез грижите си за благоустройството на столицата си спечелил привързаността на цялото население дотолкова, че последното му правело публични овации. Подозрителният Теодосий се уплашил от популярността на своя служител. Той бил обвинен в езичество и изпратен на заточение. Това не попречило да бъде покалугерен, а след това - назначен и за епископ на гр. Котией, място на заточението му. Изглежда, че съдбата на Кир била подготвена от Хризафий, който след това почти до смъртта на Теодосий останал едничкият и неоспорим властник над него.

Аз вече говорих за някои факти от вътрешното управление на Теодосий през време на регентството на Антимий. Едно от най-важните мероприятия по-късно е било обнародването на Codex Theodosianus, т.н. Теодосиев кодекс, който бил възприет и от Западната империя. Тоя кодекс представя законодателните наредби на императорите от 313 до 438 г., когато бил и издаден, а неговите добавки обхващат и периода до 468 г. (Guldenpenning, 316-317).

Теодосий продължил и по-късно строителната дейност, започната от Антимий. В негово време била довършена започнатата още при Аркадий колона на Теодосий I, върху която се издигала сребърната статуя на императора. Самата колона, облицована с мраморни плочи, покрити с релефни изображения, които във вид на спирален пояс се издигали до върха ѝ, се считала за едно от седемте чудеса на столицата. Днес от нея е запазен само пиедестала, значително повреден. В преторството на Кир били поправени почти всички здания, построени от Константин и с това столицата получила един наистина блестящ вид. Самата Пулхерия построила няколко черкви, а примерът ѝ последвали някои от богатите хора из висшето общество. В 439 г. Кир предприел построяването на градската стена и по продължението на морския бряг.

Грижите на правителството не се ограничавали само със столицата. Много нови постройки били издигнати и в останалите по-големи градове на империята като в Александрия, Антиохия, Кизик и Никомидия. За пръв път тогава по примера на Александрия бива уредено нощно осветление в Цариград.

Особена заслуга в царуването на Теодосий II трябва да се счита това, че под влияние на просветените хора, с които бил обкръжен, той урежда основания още от Константин Цариградски университет. Освен това намалил с 1/3 до 1/2 данъка на провинциите Илирик и Ахая, които бяха тъй много пострадали от нападенията на Аларих. За да не намали пък приходите на държавата, той увеличава данъка на богатите и налага такъв над имотите, които били получени като дар при Теодосий I и Аркадий.

Особено богато било царуването на Теодосий II с религиозни спорове. Разколът с йоанитите бил наистина премахнат. Патриархът Атик възстановил паметта на Златоуст, а по-късно в 438 г. останките му били пренесени с особена почит в Цариград.

Повдигнатият въпрос за черковната юрисдикция на провинцията Илирик докарал до известни триения с Рим, но папата успял да запази върховенството си над западните балкански земи, макар че във времето на Теодосий цялата западна част на Балканския полуостров била подчинена в политическо отношение на Цариград.

Черковните смутове започват отново на изток, след като на патриаршеския престол в Цариград бил издигнат сириецът Несторий (428 г.)2. Даровит оратор, Несторий бил страстна натура и голям фанатик; към всичко това идвало неговото голямо властолюбие. Своята нетърпимост той проявил отначало спрямо арианите, които при мекото управление на неговите предшественици мълком възстановили правото си на свободно богослужение. Под влиянието на Несторий Теодосий II възобновил законите против еретиците.

Но като цариградски патриарх Несторий си спечелил доста врагове сред столичното население чрез забраната на народните увеселения. Членовете на клира пък опълчил срещу си със строгостите, които проявил срещу тях. Най-сетне той настроил срещу себе си амбициозния александрийски патриарх Кирил, понеже дал прием и закрила на някои представители на александрийското духовенство, които се явили в Цариград, за да се оплачат от своя йерарх. Той най-сетне оскърбил и папата чрез намесата си в черковната му област. Между неговите врагове най-сетне се оказала и Пулхерия, поради причини, които не са достатъчно ясни. (Кулаковский, 293).

Име обаче в историята Несторий оставил не с всичко това, а с учението, което създал и което е известно под названието несторианство. Основното гледище на Несторий било, че в Христа трябва да се различава Богът от човека. При раждането си Иисус бил само човек и божественото се съединява у него с човешкото по-късно. Божественото произхожда от Отца, докато човекът е роден от Мария. Тя следователно не може да се смята за майка божия - Богородица, защото е родила само човека Христос (Χριστοτόκος а не Θεοτοκός). Може ли, питал Несторий, безкрайният, вечен и всемогъщ Бог да има майка? Могло ли едно създание да роди създателя? И той отговарял: схващането, че една смъртна жена може да роди един бог е езическо и като такова трябва да бъде отхвърлено.

Всеки може да си представи какво колосално възбуждение трябвало да предизвика всред християнския свят учението, което детронирало Богородица от почетното място в християнската религия.

Император Теодосий застанал на страната на Несторий, но против него с всичката страст на една набожна и при това оскърбена жена, се обявила Пулхерия. Кирил, александрийският патриарх, също се изказва решително срещу Несторий, надявайки се с това не само да унищожи своя противник, но и да утвърди първенството на египетския патриарх над православния Изток. Против несторианството се издига и Рим. За да премахне създаденото разцепление Теодосий свиква в 431 г. събор в гр. Ефес. Преди пристигането на антиохийския патриарх Йоан, който държал страната на Несторий, Кирил със своите епископи обявява Несторий за свален от престола, а учението му за анатемосано. Йоан Антиохийски след пристигането си със своите епископи в Ефес обявява заедно с тях пък Кирил за лишен от сана му. Повдигнатият с това скандал траел близо четири години, когато с помощта на Пулхерия в 435 г. бил издействуван от императора указ за пълното осъждане на несторианството. Това означавало тържество на александрийската черква и лична победа на Кирил.

Едва заглъхнал тоя спор, избухнал друг, още по-ожесточен и опасен по своите последици. Един от противниците на Несторий, цариградският архимандрит Евтихий, който се ползувал с особеното благоволение на Теодосий, излязъл с ново учение за природата на Иисус. Официалната християнска догматика признавала в Сина Божий две природи - божествена и човешка и според последната той бил напълно човек. Евтихий мислил по-инак. Той вярвал, че Христовото тяло съвсем не е било от същата материя, както нашето. Той може да е единосъщен с нас, учил Евтихий, но тази единосъщност не трябва да ни пречи да признаем, какво той е Син Божий, а не син човешки. Това учение на Евтихий, което било наречено от противниците му монофизитизъм, се явява след него основна теза на многобройни и малко или много различни една от друга доктрини. Общото между тях било, че те виждали в Христа предимно една натура, при която божественият елемент прониквал и абсорбирал човешкия или господствувал над него. Своите противници монофизитите наричали диофизити.

На един местен събор в Цариград Евтихий бил обвинен в еретичество, осъден и лишен от сана си въпреки покровителството на Теодосий. Тогава той апелирал за застъпничество към папата. Теодосий се намесва също в полза на своя любимец и решава да свика общ вселенски събор за разглеждане на въпроса. За място бил определен пак градът Ефес.

При откриването на събора 449 г. става ясно, че на страната на Евтихий стоял и александрийският патриарх Диоскур. Папата бил представен от трима делегати, но писмата, в които той излагал мнението си по въпроса, не били прочетени поради намесата на Диоскур. Без да се разпитва Евтихий, оправданието му било решено с голямо болшинство. Противниците на Евтихий били осъдени и Диоскур предложил присъствуващите да се подпишат под съставения за целта протокол. Малцината непослушни били арестувани, а самият цариградски патриарх Флавиан бил не само обявен за свален от престола си, но и тъй жестоко малтретиран, че след няколко дена умрял. Папата, комуто било донесено за станалото, нарекъл събора „Разбойнически”, но Диоскур постигнал целта си: решителното надмощие на александрийската църква във вероизповедните дела на Изток било за лишен път проявено. На изток в Александрия вече бил на път да се създаде един нов папа, също тъй всемогъщ като тоя на запад.

Въпреки протестите на Рим, отдето се искало ревизирането на ефеските решения, Теодосий останал непреклонен и едва в последните месеци от царуването си разбрал, че отишъл твърде далеч в покровителството си над Евтихий. Той уволнил Хризафий, който бил главният виновник, за да вземе черковната разпра тоя край, изпратил го на заточение и отново се сближава със сестра си Пулхерия. Тя била противница на евтихианството.

Външното положение на Източната империя през втората половина от царуването на Теодосий също не било тъй спокойно и безопасно, както по-рано.

Отношенията с Персия се влошават. Християнството там през царуването на Аркадий бе добило пълна свобода за разпространение. Ездигерд, същият персийски цар, за който се говори, че бил покровител на малолетния Теодосий, позволил навсякъде да се строят християнски черкви. Фанатизмът на тамошните християни обаче променя положението. Един от местните епископи разрушил един от храмовете на Ормузд, национален бог на персите, и с това предизвиква повсеместно преследване на християнството, което злоупотребило с веротърпимостта. Изгонените от Персия християни почват да се явяват в Цариград и благочестивата Пулхерия се счела за длъжна да се намеси и да помогне със сила на своите едноверци. Войната с Персия почва победоносно, тъй като началството на византийските войски било поверено на двама изпитани пълководци, Ардобурий и Ареобинд, по произхождение готи. При сключения мир навярно било запазено статуквото.

Между това след смъртта на Стилихон Западната римска империя успява да изпита още един кратък период на разцвет, за да падне след това в неизлечима анархия. Един способен военачалник, Констанциус, родом от Ниш, събира надеждите на умиращото римско общество. След заминаване на готите от Италия той съдействувал да се закрепи силно разклатения престиж на централното правителство, унищожава едно въстание в югоизточна Галия и възстановил черковния мир в Африка, дълго време безпокоена от учението на Пелагий. След това предприема поход срещу вестготите и ги изгонва от Галия: те били принудени да се приберат зад Пиринеите. В награда за своите заслуги той бил отличен със сана патриций, а след това назначен и за консул. В пълно съзнание за незаменимите си заслуги, той обръща погледа си към престола, заеман от недостойния Хонорий. Тоя последният, сам преценяващ твърде разумно своето положение, не можел да му откаже ръката на сестра си Плацидия. Ние знаем вече, че след убийството на Атаулф тя бе се върнала в Рим. Няколко години по-късно - 421 г. - Констанциус бил прогласен за съимператор на Хонорий, Плацидия - за августа, а техният новороден син Валентиниан - за наследник на престола.

В Цариград разбира се не са могли да погледнат добре на всички тия събития. Женитбата на Констанций и прогласяването му за съимператор означавало, че след смъртта на Хонорий на западния престол трябвало да дойде нова династия, а това означавало да се скъсат родствените връзки, които съединявали изтока със запада и да се наруши единството на империята. А тя въпреки всичко се считала, теоретично поне, за единна. Водима от такива съображения, Пулхерия, в съгласие с брат си, отказва да приеме името на Констанций в официалните актове, нещо, което било равносилно с непризнаване на извършеното в Рим. По такъв начин между двете столици се създават отношения на явно неприятелство. Случаят помага, за да не вземе то размери, които би били вредни еднакво и за двете страни: след 4-месечно съуправление Констанций умира.

Овдовялата повторно Плацидия се сближава още повече с брат си, но дворцовите интриганти, за които съгласието в императорското семейство не могло да обещава нищо добро, успяват да настроят Хонорий срещу сестра му. Слабодушният и подозрителен император не само че я поставя в немилост и я лишава от титлата августа, но я изгонва от държавата си.

Заедно с двете си деца тя намира убежище в Цариград, дето Теодосий II ѝ оказал вежлив, макар и студен прием. Изглежда, че той възнамерявал да лиши Валентиниан от западния престол, разчитайки че след смъртта на бездетния Хонорий ще може да обедини отново под собствения си скиптър двете империи. Събитията обаче развалили неговите кроежи. Няколко месеца по-късно (423 г.) Хонорий умира и придворната партия, която бе предизвикала изгонването на Плацидия, провъзгласява за император едно нищожество - началника на дворцовата канцелария (примикюр на нотарите) Йоан. Пратениците, с които той молил Теодосий за признание, били арестувани, но Теодосий разбрал, че не ще бъде и нему тъй лесно да се справи с узурпатора и затова скланя на компромис. Той провъзгласява Плацидия отново за августа, а Валентиниан за наследник на престола, като го сгодява за дъщеря си. Събраната войска под началството на познатия ни готски военачалник Арбадурий и син му Аспар потеглят за Италия, водейки със себе си Плацидия с бъдещия император. След незначителна съпротива Равена бива превзета, Йоан убит и Валентиниан III тържествено прогласен за император на Запада.

С това размириците там не престанали. Най-видно и влиятелно лице в империята бил пълководецът Аеций. Плацидия обаче не била доволна от него и не му се доверявала, понеже на първо време той бе взел страната на убития узурпатор. Съперник на Аеций във влиянието пред Плацидия бил управителят на Африка - Бонифаций. Аеций, за да го отстрани, почнал да интригува срещу него и най-сетне го довел до открит бунт срещу централното правителство. Притиснат от изпратените срещу му имперски войски, Бонифаций потърсил помощта на вандалите, които преди това бяха се настанили в Южна Испания (Андалузия). Кралят им Гензерих (Гайзерих) нахлува с 80-хилядна тълпа в Африка, но скроената интрига от Аеций между това се разкрива и Бонифаций, разкаян за постъпката си, се опитал да върне опасните си съюзници назад. Тия последните обаче, считайки се за измамени в дадените им обещания, се съюзяват с номадските мавритански племена, и почват тъй да опустошават африканските владения на Рим, че името вандализъм се запазва и до ден днешен за означение на инстинкта, който руши заради самото разрушение. След несполучлив опит да излезе насреща им Бонифаций се затваря в един приморски град, дето повече от година се защитавал. От Цариград била изпратена също войска начело с Аспар, но тя бива разбита. Най-сетне Плацидия извиква Бонифаций и с това Африка бива изоставена на вандалите (431 г.).

Станали еднаж господари на Картаген и на цялата му област, прочута със своето моряшко население, вандалите се впущат и в морето. Скоро техните пирати се явяват по всички прибрежия на Средиземно море. Боящ се вече и за Италия, Валентиниан заповядва населението ѝ да бъде въоръжено и да бъдат поправени римските стени. По това време биват направени и стените на Цариград откъм морето. Гензерих напада Калабрия, а след това връхлетява Сицилия. Разбрал, че не ще може да се справи тъй лесно с вилнеещите варвари, Теодосий II приготвя колосална флота - 1100 кораба и я изпраща към Сицилия със заповед да се очисти окончателно морето от тях, като нападне самото им огнище. Изплашен за съществуването на разбойническото си кралство, Гензерих влиза в преговори за мир и, както изглежда, не без задната мисъл да печели време. Защото тъкмо тогава по северните граници на Империята се разразява нова опасност, по-страшна от всички дотогавашни. Тя идела от хуните.

Хунският крал Руа (Роас, Ругила, Руга, Роилус), който умира в 434 г., бил наследен от племенниците си Атила и Бледа. Непосредствено преди смъртта му Византия продължила мирния договор с хуните, като се задължавала да не приема никакви бежанци с хунско поданство, да не сключва никакъв съюз с варварски народ, неприятел на хуните и да удвои плащания им дотогава данък. Тоя мир останал ненарушен до 441 г., през което време Атила и Бледа успели да подчинят напълно всички хунски племена от Тиса до Каспийско море. След това Атила убил брат си и станал едноличен господар на широката хунска държава.3

Предполага се, че Гензерих бил във връзки с Атила, а той, през Кавказ - с персите. Защото в 441 г. перси, кавказки хуни и сарацини нападат Мала Азия. Изпратеният срещу им Аспар действувал успешно, но едва-що мирът бил сключен, и Атила със страшна сила нахлува в Балканския полуостров. Като причина за войната изтъкнал, че Империята приемала бежанци от хуните и че не плащала уговорения трибут. Когато гр. Рациария (Арчар) бил обсаден от тях, пристига посолство от Цариград за преговори, но трябвало да се върне безрезултатно. Градът бил превзет и разорен, а след него падат една след друга големите крепости Маргус (Моравек), Ниш, Пловдив и Аркадиопол (Люле Бургас). Теодосий бил принуден при тия условия бърже да сключи мир с Гензерих и изтегля флотата си от Сицилия. Вандалите остават господари на Картагенската област, но се съгласили да отстъпят на Западната империя Мавритания и Западна Нумидия.

На полуострова византийските пълководци навсякъде безславно се срещали с хуните. Последните най-сетне им вдъхнали такъв ужас, че те взели да избягват главните сражения. Теодосий най-сетне бил принуден да приеме мир при най-унизителни условия. 1. Да плати закъснял трибут 6 хиляди фунта злато (6 и половина милиона литри). 2. Да внася 2 100 фунта (2 милиона и 170 хиляди литри) годишен данък. 3. Да върне безвъзмездно всички хунски бежанци и 4. На всеки пленен ромей да плати по 12 жълтици. Атила скланя на мира едва след като всички тия условия са изпълнени (443 г.).

Неизвестно по какви причини обаче, в 447 г. хуните отново нахълтали в Полуострова и по Вардар и през Тесалия проникват чак до Термопилите. Има сведения, че след това тям били отстъпени побрежните земи на юг от Дунава, между Сингидунум и Нове. След това последно нахлуване се отнася посолството на Максимин до хуните, забележително с това, че в него като секретар участвувал историкът Приск. Описанието, което той ни е оставил за пътешествието си до резиденцията на Атила в Панония, е най-ценният документ както за самия бит на хуните, тъй и изобщо за културно-историческото състояние на тая епоха. Най-силно впечатление прави тая част от описанието на Приск, дето той представя страшния изглед на земите, над които минало хунското опустошение: селищата представлявали купища от развалини, в които не се виждала жива душа.

През 450 г. в Цариград отново пристигат вести за големи военни приготовления на страшния хунски вожд. Теодосий, чието внимание било отвлечено в размириците, които тогава избухнали в Исаврия, бързо повиква назад войските си за защита на столицата, в случай че хуните се насочат към нея. Той не дочакал обаче началото на събитието, защото през юли същата 450 г. умира.

Тоя път, както е известно, ударът на Атила бе насочен на запад и свърши с катастрофата на Каталаунските поля през 451 г.

 

1(406-425).
2(428-431).
3Прецизността изисква да се уточни, че хуните не успяват да създадат държава (кралство или царство), а по-скоро военно-племенно обединение от квазидържавен тип.

 


 

Маркиан (450-457)

 

Solidus Marcian RIC 0509Теодосий нямал пряк наследник. Преданието разказва, че наскоро преди смъртта му той получил небесно внушение да остави за свой приемник Маркиан. Тоя последният бил излязъл в оставка офицер, който никога в живота си не заемал видни длъжности. Кариерата си започнал като прост войник в един легион, квартируващ във Филипопол. За миналото му като военен са запазени разни легенди, но изглежда, че техният произход е от времето, когато вече бил император. Условие за възцаряването му било да се ожени за Пулхерия, която за това трябвало да бъде освободена от самия патриарх от обета, който някога била дала - никога да не се жени. За брака не съществували никакви други мъчнотии, тъй като Маркиан, също тъй на преклонна възраст, както и самата Пулхерия, бил вдовец.

Има сведения при това, че избирането на Маркиан за император станало със съгласието на армията и тържественото му провъзгласяване било извършено на Евдомона, както се наричал постоянният военен лагер, който се намирал на 7 мили от Цариград. Забележителното още е, че той бил първият източен император, който бил коронуван от столичния патриарх.1

Късото управление на Маркиан било бедно откъм външни събития. Веднага след възцаряването си, той, като същински войник, отказал да плаща на Атила уговорения данък. Хунският водител обаче не бил в състояние да предприеме за момента нищо против него, тъй като цялото му внимание било насочено на запад. След хунското поражение на Каталаунските поля, Атила се връща в унгарските равнини, но не за да почине или да се оправи от понесените загуби. На следната година той с грамадни пълчища минава източните Алпи и се явява в Северна Италия, дето разрушава градовете Аквилея, Павия и Милано. Част от населението на Аквилея намерило спасение по крайбрежните острови и полага основите на гр. Венеция. Италия нямала що да противопостави на неочакваното нашествие на хуните и затова се опитала да ги примири. От Рим било изпратено посолство в лагера на Атила, начело с папа Лъв. На хунския вожд било обещано всичко само за да се съгласи да напусне Италия. Успехът на посолството бил приписан на личното обаяние, което Лъв произвел върху страшния завоевател. Изглежда обаче, че Атила се уверил, че Италия не представлява за неговите орди особена плячка и затова решил да се задоволи с предложения му трибут. (Кулаковский, 343). Той се връща назад, тоя път решен да накаже Маркиан за неговата надменност. Съдбата му попречила, защото умрял преди да приложи в изпълнение своето намерение (453 г.).

Неговата смърт дава сигнал за разпадане на голямата хунска държава. Многобройните и различни народи, които силната му ръка държала в подчинение, веднага се вдигат, за да извоюват независимостта си. Остготите заели Панония, гепидите - областта около Тиса, дето живеел сам Атила, херулите се поселват около Средни Дунав, аланите минават южно от тази река, а голямата част от хунските орди, разпокъсани и дезорганизирани, се оттеглят на изток. Източната империя могла вече да гледа с по-голямо спокойствие поне на близкото бъдеще, тъй като никоя от държавиците, изникнали върху хунската територия, не била достатъчно силна, за да представя сериозна опасност.

Затова пък положението в Западната империя ставало все по-безнадеждно. Пълководецът Аеций, някогашният победител на хуните, бил убит от император Валентиниан, но отмъщението постигнало и последния. Неговата жена, дъщеря на Теодосий II, бива принудена да се обърне за помощ към вандалския крал Гензерих, който се явява в Рим, ограбва го и се завръща с несметни съкровища в Картаген. Между пленените се намирала и императрицата заедно с двете си дъщери, а постъпките на Маркиан да ги освободи останали напразни. По-бурно било вътрешното управление на Маркиан. На първо място тук изпъквали религиозните въпроси, особено спорът около монофизитизма, тъй несполучливо разрешен при Теодосий II. Благочестието на Маркиан и на самата Пулхерия не ги оставяло спокойни и те свикват за разрешението на споровете нов вселенски събор. Добито било за това съгласието на папата. Съборът бил свикан в Халкедон през 451 г. и бил извънредно добре посетен. Присъствували около 630 епископи заедно със самите първи представители на източните черкви. Повдигнатият от Евтихий спор за природата на Христа бил подложен още еднаж на разглеждане и тоя път решен в противоположен смисъл. Признато било, че Божият син имал две природи - освен божествената, още и човешка. Александрийският патриарх Диоскур, представител и водач на монофизитската партия, бил заедно с пет други епископи осъден и обявен за свален от престола. Йерусалимският епископ, който държал страната му, за да спаси положението си, трябвало да се откаже от единомислие с него. Последното заседание на събора било посетено от самия император, който го закрил с тържествена реч, след което единомислието на участвуващите епископи било изразено по един доста шумен начин. (Кулаковский).

Постановленията на тоя Втори вселенски събор в Халкедон засегнали и административни въпроси из черковния живот. Урегулирано било преди всичко положението на монашеството. „Дотогава монасите не били подчинени на епископите и представлявали многобройна класа от свободни хора, непризнаваща над себе си никаква власт, бродещи поотделно или на тълпи от град в град и из област в област и доставящи не малко тревоги и затруднения на представителите на духовната и светска власт. Сега съборът решил те да бъдат подчинени на местния епископ. Основаването на нови манастири за в бъдеще трябвало да става със знанието и разрешение на епископа и на монасите било забранено да напущат своя манастир и да се скитат свободно, както било по-рано.” (Кулаковский, 333).

Друго важно решение на събора се отнасяло до положението на йерусалимския епископ, комуто бил признат титула патриарх, като му се определяла и областта, над която той добивал юрисдикция. Най-сетне било потвърдено и решението на Цариградския събор от 381 г., като се приело, че цариградският патриарх трябва да има второ място след римския папа. Делегатите на последния не взели участие в заседанието, което приело това решение и депозирали протест против него, но той не бил взет под внимание.

Мъчнотиите обаче започнали след събора. Йерусалимският патриарх, който в последния момент се отрекъл от монофизитизма, при завръщането си в Палестина бил посрещнат от бурно недоволство. Особено силно настроени срещу него били многочислените монаси. На страната на недоволните от халкедонските решения била и екс-императрицата Евдокия, която както знаем, бе се оттеглила в Йерусалим. Възбуждението било тъй силно, че патриархът трябвало да бяга в Цариград. На негово място бил избран друг, монофизит, който почнал да замества православните епископи с монофизити. Движението взема форма на метеж и при взаимното ожесточение на партиите, се изразява в пожари и убийства. Най-сетне с военна сила законният патриарх бил възстановен, но дълго време вълненията не преставали.

В Египет, прочут със свадливостта на своето население и необуздаността на тамошното монашество, положението било още по-тежко. На мястото на заточения патриарх монофизит Диоскур бил избран друг, православен, но неговото появяване в Александрия било достатъчно, за да избухне въстание. Цялото население в града било на страната на осъденото в Халкедон учение. Правителството, за да накаже александрийците, отменило безплатното раздаване на хляб, прекратило игрите в Хиподрома, закрити били обществените бани. (Кулаковский, 337). Това още повече засилва недоволството. Голямата част от гарнизона била избита. Изпращането на нови военни отреди могло да бъде ефикасно само като временна мярка, не подействували и указите на Маркиан, с които той забранявал еретическите учения и подлагал на известни ограничения гражданските и политическите права на еретиците. Тия последните завладяват главната черква в Александрия и насилствено посвещават за патриарх един местен монах Тимотей Елур (457). Новите кръвопролития, които почнали след това поради опита на властите да арестуват Елур, свършват с убийството на законния патриарх, чийто труп ожесточената тълпа влачила по улиците, за да го подложи най-сетне на публично изгаряне в Хиподрома. Въпреки всички усилия Маркиан не бил в състояние да въдвори мир и религиозните борби в Египет продължавали дълго време след смъртта му. Приемникът на убития патриарх, боящ се за живота си, бил принуден да държи при себе си военна охрана. Монофизитизмът става национална религия на египтяните. В Сирия положението било същото. Паството на антиохийския патриарх било в такова възбуждение, че той счел за благоразумно да се откаже от престола си. Избран бил на негово място един монофизит, но правителството, което държало за халкедонските решения, го изпратило на заточение.

Във вътрешното си управление Маркиан се мъчил да бъде справедлив и да облекчи живота на поданиците си. Още при встъпването си на престола той с едикт опростил несъбраните данъци за един предшествуващ период от 10 години (438-447), а също тъй запретил да се вземат такси от лицата, които бивали назначавани на административни длъжности. С това той се надявал да тури край на злоупотребленията и насилията, които тия чиновници вършели, за да могат да си възвърнат средствата, които били принудени да дават за назначението си. (Кулаковский, 328). Разбира се, тия мерки не могли да имат особени последици в тогавашната система на управление, при която липсвал всякакъв контрол.

 

1В литературата се лансира и друго становище, че първият коронясан от патриарха император е Лъв I Бес (457-474).

 


 

Лъв I Бес (457-474)

 

Leo I Louvre Ma1012Със смъртта на Маркиан, който не оставил никакви наследници, цариградският престол останал отново вакантен. За приемник на Маркиан бил избран Леон (Лъв), който според едно известие на византийския летописец Малала, произхождал от тракийското племе беси. Той започнал своята кариера също като прост войник и до избирането си за император не проявил особени качества, нито пък достигнал някакво по-високо положение в империята. Сенатът предлагал короната на Аспар, но той отказал: не искал чрез него да се създаде един лош обичай в империята.

За личността на тоя Аспар ние вече имахме случая да говорим. Той бе, който заедно с баща си Ардобурий бе изпратен от Теодосий II да възстанови на престола на Западната империя Плацидия и сина ѝ Валентиниан III срещу узурпатора Йоан. Същият Аспар бе началствувал несполучливия поход срещу вандалския крал Гензерих, когато той бе заел Картаген. Сам Ардобурий, бащата на Аспар, аланин по произхождение (Кулаковский, 351), заради своите военни способности и заслугите си твърде скоро добива видно положение, като още в началото на Теодосиевото царуване (419 г.) бил избран за консул. Аспар, наследил положението на баща си, го затвърдява още повече. Той имал по примера на германските първенци своя собствена дружина. Сам император Маркиан дори някога бил началник на тая дружина, значи лице, което се намирало в свитата на Аспар, а такъв бил след него и сега избраният за император - Лъв. Ясно е, че Аспар бил лицето, без чието съгласие изборът не е могъл да стане и ако сам той не бе решил да посегне на короната, причината била не това, че бил варварин, а защото изповядвал арианството. Чрез Лъв той се надявал да управлява при по-малка опозиция, отколкото ако сам би бил избран за император. Лъв обаче не бил лицето, което тъй лесно би се помирило с положението си на фигурант в управлението.

Възцаряването на Лъв станало тържествено на Евдемона и след това сам патриархът му възложил короната в Св.София. Тая тържественост, счита Brehier, била устроена, за да даде на новия император престижа, който не му достигал поради ниското положение, което дотогава заемал.

За церемонията, устроена при възцаряването му, е запазено едно по-късно известие у Константин Багренородни. (Подробно съобщено у Кулаковский, 351 сл.).

Първата негова грижа била да се справи със събитията в Египет. Свикването на нов събор било опасно, защото имало възможност разколът да се прояви и в него и по тоя начин още повече да се усложнят мъчнотиите. Затова той решил да събере писмено мненията на епископите относно установената в Халкедон догма и относно избирането на Тимотей Елур. Болшинството се изказало в полза на съборните решения и почти всички признали избора на Тимотей за незаконен. Въз основа на това Тимотей бил осъден на заточение и вдигнат от Александрия. Разбира се, че това не се минало без безпорядъци и кръвопролитие. Пътуването на Тимотей за гр. Гангра в Мала Азия било съпроводено със съчувствените манифестации на населението по пътищата, из които той трябвало да мине и това показвало колко дълбоки корени било пуснало монофизитското учение всред народните маси из Сирия и Източна Мала Азия, макар че тамошните представители на черквата се придържали о православието.

Особено важно място в царуването на Лъв заемат отношенията му към вандалското кралство в Африка. Гензерих, който бе издигнал държавата си в първа морска сила, не преставал да безпокои крайбрежията с разбойническите си грабежи и усилията, които Западната империя правила за да го ограничи, оставали винаги напразни. Те даже още повече усилвали дързостта на пиратския крал. Понеже от нея страдали и земите на Източната империя, решено било срещу Африка с общи усилия и средства да се устрои голяма военна експедиция, която еднаж завинаги да се справи с вандалите. Приготвена била невиждана флота - повече от 1100 кораба, чието началство било поверено на брата на императрицата - Василиск. Освен това друга сухопътна армия под началството на опитния генерал Ираклий трябвало да дебаркира в Триполи и оттам да потегли срещу Картаген.

Предприятието започнало добре. Ираклий минал в Африка, разбил вандалските отреди, които му преграждали пътя и се отправил на запад покрай брега, но Василиск, който началствувал най-важната част от експедицията - флота, погубил всичко. Стигнал до африканските брегове, вместо да нападне със силите си неподготвената флота на Гензерих или да атакува самия Картаген, се съгласил на петдневно примирие. Гензерих използувал даденото му време и в момента, когато не се очаквали никакви действия, напада неприятелската флота и почти я унищожава. Василиск едва се спасил, а след него Ираклий, за да не бъде окончателно отрязан от Цариград, побързал да отстъпи назад със сухопътната армия.

Вестта за поражението долетяла като гръм в Цариград и недоволството потърсило жертва за неуспеха. Обвинението паднало срещу Аспар (Аспар не е бил алан, а сармат1). Той, както и всички германци, по това време, бил арианин и затова вътрешно съчувствувал на вандалите, които се придържали о същото вероизповедание. Противодействието и интригите му, за да осуети похода не сполучили, но говорело се, че той, за да постигне по друг начин целта си, използувал честолюбието на Василиск. Тоя последният мечтаел да наследи престола след Лъв, който нямал мъжко потомство и знаел, че това би могло да стане само със съдействието на могъщия Аспар. Аспар от друга страна обещал да го подкрепи, ако той погуби делото, начело на което бил поставен (Кулаковский, 370).

След катастрофата, върналият се в Цариград Василиск трябвало да търси спасение в черквата, докато императрицата Верина, жена на Лъв, сполучила да го спаси и препроводи в Хераклея, дето той заживял в пълно отстранение от държавните работи. Аспар бил твърде силен още, за да почуствува израза на народния гняв, но именно това обстоятелство става причина срещу неговото влияние да бъдат взети мерки.

Опасяващ се от силата на германците в държавата си, Лъв потърсил да я балансира с нещо и за целта си послужил с исаврите. Ние знаем, че това бе едно разбойническо племе в южна Мала Азия, което бе създало на империята не една неприятност. Но те били отлични войници и това именно качество ги правило твърде ценни за империята. Още по времето на хунските нашествия исаврите бяха оказали значителни услуги и Лъв решил да си образува от тях гвардия в столицата. (Кулаковский, 361). Сред тях бил набран придворният отряд на т. нар. екскувици, начело на който бил поставен един исаврийски племенен водач на име Тарасикодиса.

При приготвянето на картагенската експедиция, когато Аспар почнал да се държи твърде съмнително, Лъв се сближил още повече с исаврите и дал една от дъщерите си, Ариадна, за жена на Тарасикодиса, който оставил варварското си име и почнал да се нарича Зинон. Той бил назначен за началник на армията в Тракия и по тоя начин Лъв се надявал да го има при себе си в случай на нужда.

Аспар чувствувал вече, че против него се създава опозиция и императорът взема мерки, за да го обезсили и това го накарало да действува по-смело. Той принудил Лъв да назначи сина му Патрикий за префект на столицата и да му даде втората си дъщеря за жена. Понеже цялото семейство на Аспар изповядвало арианството, това предизвикало в града голямо вълнение. Аспар оставал началник над всички военни сили в империята и това го правело още по-опасен. Вече имало сведения, че той готви нещо срещу личността на императора, а един от неговите подчинени готът Агнаст бил готов дори с част от армията в Тракия да повдигне бунт. Извършен бил атентат и против самия Зинон.

При такова положение Лъв разбрал, че трябва да действува решително. Аспар заедно със синовете си Ардобурий и Патрикий бил поканен под някакъв предлог в двореца и тук били убити. Готите, намиращи се в града, поискали да отмъстят за своите вождове и нападнали двореца, но били отбити от исаврите. Затова пък готите, заселени като федерати в Балканския полуостров, вдигат открито въстание и под началството на Теодорих, син на Триарий, почват да опустошават тамошните земи, като превзели и някои от добре защитените крепости. Безсилен да ги усмири, Лъв най-сетне се съгласил да им даде такива права, каквито едно време Аларих бе получил от Аркадий. Теодорих бил назначен за магистър на армията, отпусната му била голяма сума, за да поддържа личната си дружина, и бил признат за крал над своите готи. Готската опасност, тъй силна в началото на V в., сега ставала още по-голяма, а някогашната мечта на Синезий - да се отстранят варварите от видните длъжности в империята, като нейната отбрана се повери на самите ѝ граждани, изглеждала сега по-неосъществима от всеки друг път.

Лъв умрял на преклонна възраст (73-годишен). За наследник на престола бил определен внук му 6-годишният Лъв, син на Ариадна и Зинон.

 

1Както е видно, авторът се колебае относно етническата принадлежност на Аспар, който е от алански произход.

 


 

Зинон (474-491)

 

Tremissis Zeno RIC 0914 transparentКато баща на малолетния Лъв II, Зинон успял да спечели на страната си сената и своята тъща, жена на починалия Лъв I, поради което бил прогласен за съимператор. Няколко месеца по-късно обаче малкият Лъв умира и Зинон се вижда вече едничък самодържец. Неговото 17-годишно царуване е една забъркана верига от сплетни, бунтове и междуособици, усложнени от пълното своеволие на двете господствуващи военни сили в империята - готи и исаври.

Ние вече знаем, че Теодорих, син на Триарий, наречен още и Теодорих Стари, бе си завоювал едно изключително положение. Но готите, над които той началствувал, били само една част от остготското племе. След разпадане на Атиловата държава то бе останало в Панония под началството на свои князе от рода на Амалите. Те непрекъснато безпокоели империята със своите нападения, поради което Маркиан, за да се освободи от тях, ги уговорил да им плаща данък. В замяна на това те му дали заложници като гаранция, че в бъдеще ще стоят мирни. В числото на тия заложници бил синът на готския княз Теодемир - един от тримата братя, които владеели остготското племе - Теодорих, наречен още и Теодорих Млади за отличие от съименника си, за който говорихме по-горе.

В началото на Зиноновото управление готите на Теодорих Стари се разбунтували, разбиват останалите имперски войски, които били изпратени срещу им, и опустошенията им достигат до самите стени на Цариград.

Във връзка с това ново движение на готите в Цариград бива устроен против Зинон заговор. Вдовицата на Лъв, честолюбивата и развратна Верина, не била доволна от положението, което сега имала при своя зет, а най-недоволен бил нейният брат Василиск, който след поражението си при Картаген трябвало да прекарва дните си в изгнание и като частно лице да живее в Ираклия. Той влиза във връзка с безхарактерния началник на исаврийската гвардия - Ил и го спечелва на страната си. В заговора вземат участие и други видни лица, привлечени с различни и не винаги честни средства. Спечелването на императрицата-майка - Верина не срещнало никакви трудности: обещано ѝ било да бъде провъзгласен за император сенаторът Патрикий, с който тя стояла в твърде интимни отношения. Зинон, който нищо не подозирал, бил изненадан от съобщението за заговора, когато присъствувал на игрите в хиподрома. Считайки всичко изгубено, той още същата нощ минава на отсрещния бряг на Босфора и избягва в Исаврия, дето се затваря в една крепост.

Заговорът успява без всякакви мъчнотии, но още първия момент различните интереси, които вдъхновявали съучастниците му, посяват раздора помежду им. Василиск, който си бил осигурил подкрепата и на Теодорих Стари, бива провъзгласен тържествено за император. По негова заповед любимецът на Верина бил убит, а самата тя била принудена да търси прибежище в черквата, отдето друг един от заговорниците - Армат ѝ помогнал да избяга и се укрие. Накрай се видяло, че нито един от съучастниците от Василиск не бил доволен от положението си при новия император и те един след друг почнали да му изменят. Ил, началник на исаврийската гвардия, който бил изпратен да залови Зинон, влязъл в преговори с него и минал отново на негова страна. Изпратената нова армия срещу него, вместо да подобри положението на Василиск, още повече го компрометирала, защото и нейният началник Армат, дотогава най-близко лице на узурпатора, бил подкупен от Зинон и с цялата си армия се обявил срещу Василиск. Зинон влиза без всяко съпротивление в Цариград и Василиск от своя страна потърсил спасение в баптистерия на черквата „Св.София”. Извлечен оттам с измама, той отначало бил пратен на заточение, а когато Зинон вече овладял всички опасности, свързани с реставрацията му, заповядал да го убият. Царуването на Василиск траело 20 месеца. Но неговото бързо падане се дължало не само на измяната на близките му помощници. Главната причина за това била ненавистта, която си навлякъл сред народа, поради своята черковна политика.

Василиск симпатизирал на монофизитите и при вестта за детронацията на Зинон, заточеният монофизитски патриарх на Александрия - Тимотей Елур, веднага се връща в резиденцията си. Василиск издава енциклика, в която обявявал за еретически решенията на Халкедонския събор. Цариградският патриарх1 обаче държал твърдо за православието и когато императорът го заплашил с детрониране, в Цариград избухнал метеж; към движението се присъединили и монасите, а пък и самият сенат, вече уморен от управлението на новия император, бил във връзки със Зинон.

След повторното възцаряване на Зинон остатъкът от царуването му протекъл в грижи, създадени от положението на запад.

Още Лъв I бе сполучил да издигне на римския престол сенатора Антимий; заедно с това той бе възобновил обичая едиктите да се обнародват от името на двамата императори. След смъртта на Антимий Лъв изпраща за император мъжа на една своя племенница - Юлий Непот, но той бил принуден да бяга от Италия и за император бил провъзгласен малолетният Ромул Августул, чийто баща Орест бил висш офицер в армията на Западната империя и управлявал вместо сина си.

Орест отказва да отстъпи на германските наемници земите, които те искали в Италия и те въстават, убиват го и провъзгласяват за крал скира Одоакър, който през септември 476 г. сваля Августул2 и по тоя начин остава едничък господар на Италия. В началото на 477 г. в Цариград пристига посолство от римския сенат, което молило да се счита Западната империя за несъществуваща, да се дарува на Одоакър титлата патриций и да му се повери управлението на Италия. Зинон отговорил, че законният император остава Юлий Непот, който по това време бил бежанец в Далмация, и че Одоакър трябвало да се обърне към него, за да иска потвърждение на положението си. При все това той дал на германския вожд исканата титла3 и тоя последният почва да управлява Италия като пълновластен господар. Западната римска империя по такъв начин вече престава да съществува и всичките права на старата държавност минават върху Византия. Заедно с това Западът изпада във варварството, от което трябваше да излезе едва в края на средните векове.

През времето на Зинон своеволничеството на готите из Балканския полуостров достига своя връх.

Старият Теодорих бил непосредствен подбудител на бунта на Василиск. Считайки се обаче недостатъчно възнаграден, той заема едно очаквателно поведение при събитията, които довеждат падането на последния. Когато пък след възтържествуването на Зинон се опитва да се примири с него, той видял, че вече е съвсем изместен от съперника си Теодорих Млади. Тоя последният при революцията не бил вече в Цариград. Той използувал смутовете и заедно с народа си напуща Панония и потегля на юг. При гр. Нове, до Свищов, го намират пратениците на Зинон, който го молил за съдействие срещу противника си. От тая помощ обаче не станало нужда, тъй като после Василиск бил оставен от всички. Във всеки случай Зинон възнаградил Теодорих Млади за благосклонността му като му дал титлата magister militum praesenti. Това възбужда ревността на Теодорих Стари и той протестирал. Зинон се намерил в трудното положение да избира между двамата съперници и решава да се свърже с Теодорих Млади. Това предизвиква на полуострова война, която трае няколко години. Отначало съюзник на Зинон срещу съперника си, младият Теодорих се отделя от него и ту в съюз с Теодорих Стари, ту самостоятелно опустошава на длъж и на шир всички балкански земи. Зинон се мъчил да укроти варварите с всевъзможни подаръци, почетни титли или с плащане на данък, но всяка отстъпка на един от водителите възбуждала алчността и завистта на другия и опустошенията неспирно продължавали; готските пълчища били пълни господари на Полуострова и грабежите им спирали само пред стените на столицата. При това положение, стеснен и от общото недоволство на населението, а заплашван и от династична революция, при която за претендент бил издигнат единият от роднините на бившия император Лъв, Зинон сключва съюз с българите, които по това време се явяват зад Дунава, и за пръв път влизат в кръгозора на византийската политика. Те трябвало да се нахвърлят в гърба на готите и да облекчат положението на Зинон. Опасността от новия неприятел обаче накарва двамата Теодориховци да се съюзят и българите били отблъснати. Наскоро умира и старият Теодорих. Съперникът му се вижда тогава едничкото авторитетно лице сред готите и техен признат водител. С това той ставал още по-опасен за империята и Зинон бил принуден да му отстъпи провинциите Долна Мизия и Прибрежна Дакия, за да се засели с пълчищата си. Това обаче не задоволява готите и те в по-следващите години подновяват опустошителните си набези. Те продължават дълго време, докато най-сетне Теодорих се убедил, че разорените балкански провинции вече не могат да доставят нужната плячка за народа му и решил да се прехвърли в Италия. Мисълта на готския водител била да създаде там собствено кралство и понеже източният император се считал формално като суверен на земите, които по-рано влизали в състава на общата империя, Теодорих поискал съгласието на Зинон за предприятието си. Разбира се, че Зинон това и чакал. За него било извънредно важно да се освободи от немирните си и диви съседи, а тяхното заминаване за Италия с нищо не увреждало интересите на империята. Италия вече била отдавна загубена, там царувал Одоакър и Зинон знаел, че борбата между двамата варварски водители, както и да завършела, можела в края на краищата да има един несъмнен резултат - тяхното взаимно обезсилване. В 488 г. Теодорих навлиза със своите готи в Италия, като на път за нея в Панония удържал победа над съюзените гепиди и българи, които искали да преградят пътя му. В борбата за господство над Италия, борба, която продължила пет години, Теодорих излиза победител. За тоя резултат не малко спомогнало и неприятелското отношение на черквата към Одоакър: чрез намесата си в нейното управление той успял да настрои силно италианското духовенство против себе си. И то посреща Теодорих, макар да бил също арианин и еретик, като избавител. Одоакър бил пленен и убит и Теодорих, избрал за столица гр. Равена, остава владетел над Италия.

Заминаването на остготите от Балканския полуостров било само едно временно облекчение. Империята вече се освободила от варварите, които в продължение на век и половина я тормозеха, опустошаваха най-добрите ѝ провинции и подклаждаха вътрешните смутове. Но на нея не бе съдено да се радва на тъй нужното ѝ спокойствие. Скоро там започва нова епоха на ужаси и опустошения. На мястото на предишните неприятели се явяват нови - славяните и прабългарите, на които бе отредено, след многогодишни борби, да определят нейните бъдещи съдбини.

Във времето на Зинон била отстранена и друга една опасност, която безпокояла империята повече от половин век. Това били вандалите. Неуморимият и неукротим Гензерих продължавал своите пиратски подвизи по средиземноморските крайбрежия и понеже разграбената и обедняла Италия вече не могла да го съблазни, обърнал погледа си на изток. Твърде много страдали от набезите му бреговете на Епир, дето бил превзет и разорен гр. Никопол. Посолството, което Зинон изпратил, за да го примири и което му поднесло титлата патриций, не могло да разчита на траен успех и наскоро след него Гензерих почва да граби из Пелопонес и съседните му острови, като за удоволствие или досада заповядвал да избиват заловените пленници. Но това били неговите последни опустошения: в 477 г. той умрял. След смъртта му вандалското кралство бива разделено между синовете му и вече изгубва предишната си сила. Сега вече за империята било много лесно да сключи мир с вандалите, който траел чак до времето на Юстиниан.4

Аз споменах, че цялото управление на Зинон било препълнено с бунтове. Недоволството от него произтичало главно поради това, че той бил исавър и че неговите диви съплеменници, като войници или чиновници, си позволявали над населението необуздани крайности. След преврата, който бе издигнал на трона Василиск, бива организиран друг, който трябвало да даде трона на Маркиан, зет на предишния император Лъв. Подкрепено и от гражданите на столицата, въстанието отначало имало успехи, но скоро било смазано от исаврийския гарнизон, който квартирувал в Халкедон на противоположния бряг на Босфора.

Не много след това срещу Зинон избухва трето въстание - тоя път подготвено и ръководено от исавриеца Ил, магистер на официите, една от най-видните и влиятелни личности в империята и човек, комуто лично Зинон бил твърде задължен. Причина за недоволството на Ил било, че за да се избави от неговото влияние, Зинон допуснал да се извърши опит за убийството му. Намерил случай да се оттегли в Мала Азия, Ил се обявява открито против Зинон и провъзгласява за император сенатора Леонтий, също исавриец по произход. Въстанието разчитало главно на поддръжката на исаврите и за да ги привлече на страната си, Ил обещал да им плаща годишно от държавната хазна 1500 фунта злато. За да намали ефекта от това, Зинон от своя страна конфискувал всички богатства на Ил и добитите от тях пари били изпратени за раздаване на сънародниците му исаврийци. Заедно с това срещу въстаниците били концентрирани големи сили и след като на Ил било нанесено тежко поражение, той бил принуден да се затвори в една планинска крепост в родината си. Именно тоя исаврийски характер на движението било причината то да бъде посрещнато в останалите области със студенина и дори открита враждебност. След дълга обсада убежището на Ил било превзето и сам той със своята креатура Леонтий били обезглавени.

Управлението на Зинон не останало без следи и в черковните отношения. Както съперникът му Василиск, тъй и Зинон не бил привърженик на халкедонските решения срещу монофизитите. Когато обаче след преврата на Василиск Зинон бил възстановен на престола главно чрез поддръжката на православната партия, той се счел ангажиран до известна степен с нея и решил, че е длъжен да се изкаже по-решително по незаглъхналия черковен спор, който разделял на две враждебни страни неговите поданици. В Цариград мнозинството от населението и духовенството държали за халкедонското веропроизповедание, но в Мала Азия положението било колебливо. В Сирия пък и особено в Египет монофизитизмът удържал връх и не еднаж се изразил в открити метежи против правителството. За да не изостря недоволството, Зинон не се решил след възстановяването си да отстрани от александрийския патриаршески престол Тимотей Елур, който, както знаем, бе се завърнал от заточение във времето на Василиск. Там, дето православните се чувствували угнетявани от еретиците, те се обръщали към правителството за покровителство. Там пък, дето били повече, сами ги подлагали на преследвания. При това положение, цариградският патриарх Акакий внушил на Зинон идеята да се опита да примири черковните партии. Зинон я възприел напълно и в 482 г. бил издаден от него прочутият едикт към населението и духовенството на цялата империя, в който то се приканвало към единение, като заедно с това се предлагала догматичната основа, върху която това единство би могло да се осъществи. Тоя едикт на Зинон е известен под името Ἑνωτικὸν - акт за единството. В него спорният въпрос за Бога Син бил изложен тъй, че да не засяга нито православни, нито монофизити: в него се избягвали дори изразите за едната или двете природи на Христа, в които изрази се е състояла и същността на спора.

Разбира се, че Зинон със своята мярка не искал да разреши несъгласието, което бе докарало разцеплението, а само го заобикалял. Затова от Енотикона не били доволни нито православните, нито самите монофизити: едните затова, че с него се отстъпвало от категоричните решения на Халкедонския събор, а другите, че той не се отказвал решително от учението, одобрено от тоя събор. Несполуката на тоя примирителен акт се дължала и на националната противоположност на населението в Сирия и Египет, което виждало в монофизитизма средство, за да се противопостави на гръцката култура, представяна от Цариград. Против тъй проектираното примирение най-сетне се обявил и Рим, който не искал да направи и най-малката отстъпка от ясно формулираното учение на ортодоксията. Папата счел, че съгласието на цариградския патриарх Акакий с Енотикона било измяна на православието и затова отлъчил Акакий от черквата. За да му отговори със същата мярка Акакий заповядал името на папата да се заличи от списъците на източната черква.

Вместо да постигне помирение, Зинон видял как със своя акт за единството докарал нов разкол.

Последните години от управлението на Зинон се описват от съвременниците като управление на един омразен и подозрителен деспот. Той умира без наследници. Надявал се да завещае престола на своя брат Лонгинус, но последният със своето поведение и като варварин успял вече да отблъсне и отврати византийците. След смъртта на Зинон той се опитва да завладее със сила престола, но трябвало да отстъпи: в Цариград не искали вече никакъв исавриец (Barth.)

Едно предание разказва, че преди смъртта си Зинон попитал някакъв предсказател кой ще го наследи. Отговорът бил - един силенциарий (нисш длъжностен чин). Зинон подозрял, че това ще е силенциарият Пеланий и заповядал да го убият.

Посоченият обаче от обществена мълва бъдещ император бил друг - силенициарият Анастасий.

 

1Акакий (472-488).
2Ромул Августул (476).
3Magister militum per Italiam.
4Септември 533 г.

 


 

Анастасий I (491-518)

 

Semissis Anastasius I sb0007Наследникът на Зинон бил посочен от императрицата-вдовица Ариадна, която се и оженила за него. Формално избирането му било извършено от сената. Анастасий се считал представи¬тел на националната римска партия, която отдавна реагирала срещу господството на исаврите.

Новият император бил вече човек в напреднала възраст и това, с което най-вече импонирал и което навярно било главната причина за да бъде избран, бил безупречният му минал живот.

Исаврите обаче не могли да се примирят с новото положение тъй лесно. В столицата започват безредици, които биват потушени с твърде много жертви. Исаврите били изгонени от града, като им се забранило за в бъдеще да пребивават в него. Братът на Зинон бил изпратен на заточение и подстриган за монах. Данъкът Isaurica, който бил въведен при въстанието на Ил и плащан от Зинон на жителите на Исаврия, бил премахнат, а имотите на исаврите в столицата били конфискувани. Това последно разпореждане засегнало и богатствата на самия Зинон: те - до най-дребните предмети, били разпродадени. В самата Исаврия избухва силно въстание, за чието потушаване били нужни цели шест години. Най-сетне след големи кръвопролития дивият планински народ бил укротен. „Силно пострадалата Исаврия загубила привилегированото си положение и в по-нататъшните съдби на империята никога вече нямала това значение, каквото бе ѝ се паднало при Зинон.” (Кулаковский, 465). Тя останала само със славата на добрите си войници, които и занапред продължавала да дава на византийските армии.

Царуването на Анастасий може в много отношения да се разглежда като начало на една нова епоха в историята на Византия. На първо място то е забележително по това, че тогава за пръв път на Балканския полуостров започват нападенията на прабългари и славяни. И това обстоятелство е от извънредна важност за нашата народна история. Всеобщо разпространен е възгледът, че тук в нашите земи отначало се заселват славяните и чак след като живеят дълги години обособено, се явил един нов турански народ - българите, съвсем чужд и непознат тям, покорил ги и ги обединил чрез грубата сила и тъй образувал новата българска държава. Действителността обаче е съвсем друга. Аспарух основава българската държава на Балкана през втората половина на VII в., а още през V век, както видяхме, българите се явяват по бреговете на Дунава, смесени със славяни или живеещи в непосредствено съседство с тях. Наистина това не са били волжските българи, но все пак те били от еднакъв произход с тях. Славяните следователно, които бяха слезли към равнините на Дунава и през V в. се движеха на юг, имаха широката възможност да се сближат с пръснатите там български племена, да се опознаят добре с тях и навярно във взаимодействието си да получат от тях много черти или пък да им предадат свои такива. Явяването на Аспаруховата орда на Балкана и асимилирането на неговите българи сред славянската маса не е било друго освен краят на един дълъг процес, при който тия две племенно различни групи вече са се чувствували не тъй чужди и далечни едни на други.

Това сближение почва, както казах, още в края на V в., когато славяни и прабългари било със съединени сили, било на смени едни след други почват да минават Дунава и да създават грижи на византийското правителство.

Нападенията почват в 493 г., когато според съобщението на съвременния историк Амиан Марцелин един византийски военачалник паднал в нощно сражение с варварите. (Кулаковский, 491; Успенский, 348). Руският учен Успенски мисли, че това първо нашествие било дело на славяните. Шест години по-късно в 499 г. нападението вече било предприето от българите, които успели да проникнат в Тракия. Излезлият насреща им магистър на илирийската армия с 15 хиляди войници претърпял страшно поражение като оставил на бойното поле повече от 4 хиляди души мъртви. (Успенский, 348; Кулаковский, 491). Говорейки за тоя бой летописецът със скръб бележи, че тогава „загинала навеки илирийската военна доблест”. Навярно това събитие имало твърде тежки последици, тъй като, когато две-три (Успенский, 348; Кулаковский, 491) години по-късно българите предприели ново нападение на юг от Дунава, те намерили страната съвсем незащитена и не срещнали никаква съпротива. В 517 г. най-сетне се говори за едно ново нахлуване, по-страшно и много по-дълбоко от всички дотогавашни. Дали то е предприето от славяни или българи, не може точно да се определи. Мъчнотията се състои в това, че през казаната епоха неизвестният дотогава славянски народ не бил наричан от византийците със същинското му име, а със старото название гети, което в древността се давало на племената, живеещи северно от тракийците. Кулаковски е наклонен да счита, че в случая се касае за първото славянско нападение над полуострова, докато Успенски вярва, че то било устроено също от българите. Английският историк Bury счита, че то било дело на славяните, на които приписва и нахлуването през 493 г. (Bury, 294). Въпросното нападение (в 517 г.) било насочено повече на запад, при което били опустошени Македония и Тесалия, а многобройните конни отреди на нападателите стигнали чак до Термопилите. Участието на конници в това предприятие ме кара да считам, че - ако наистина то било предприето от славяни - в него са участвали и прабългари. Известно е, че последните били степен народ, а славяните са предпочитали да се бият пешком.

Една голяма заслуга на Анастасий била, че той оценил добре значението на славянобългарските нападения, а също така разбрал и невъзможността да се бори срещу напора от север (Успенский, 348). За да запази поне близката околност на столицата си от опустошенията, той построява тъй наречената „дълга стена”1. Тя почвала от Мраморно море в околностите на Силимврия и достигала Черно море близо до гр. Деркос и била дълга повече от 70 км. Един от старите византийски летописци, спомняйки си за времената, когато победата бе спътник на римските войски по всички бойни полета, нарича тая стена „паметник на страхливостта”. Времената сега обаче бяха се изменили и Византия можеше да бъде само благодарна на императора, който, безсилен да прогони варварите, бе се задоволил да поиска да ги спре чрез своето колосално предприятие 50 км. далеч от стените на нейната столица. Значителни части от тая Анастасиева стена са запазени и до днес, особено в гористата област на северната част на Цариградския полуостров.

Военното разстройство на империята и хаосът, предизвикан в Балканските земи се изразяват в един военен бунт, който едва ли не струвал на Анастасий трона. Начело на този бунт стоял един пълководец Виталиан. Изглежда, че той бил във връзки с прабългарите и славяните. Повод за бунта било обстоятелството, че главнокомандващият над войските в Балканския полуостров, императорският племенник Ипатий, намалил заплатите на войниците-федерати. Събрал почти 50 хилядна армия, Виталиан потегля срещу Цариград. За да привлече императорските войски на страната си или пък да намали съпротивлението им, той разпространявал слуха, че императорът бил арианин и че сам той отивал срещу му за защита на православието. Дългата стена, лишена от защитници, не спряла метежниците и те стигат до Цариград. За да опровергае обвинението на Виталиан в ерес, Анастасий заповядал да окачат по градските стени кръстове и взел сериозни мерки за отбрана на столицата. Заедно с това той влязъл в тайни преговори с военачалниците от армията на Виталиан и с подаръци и увещания ги склонил да се оттеглят. С това обаче движението на федератите далеч не било потушено. Те оставали почти пълни разпоредители в западните земи. Анастасий събрал армия от 80 хиляди души и я предал отново на Ипатий със задача да се справи с бунтовниците. Стигнал до околностите на Варна, Ипатий спрял на укрепен лагер, но една нощ неприятелите го нападат и почти цялата му армия била унищожена, а сам той попаднал в плен. Виталиан отново се запътва срещу Цариград и го обсажда. Тоя път Анастасий, за да се отърве от него, му дал грамаден откуп за пленения си племенник, а при това го признал за главнокомандващ на имперските войски на запад. Твърде интересно и характерно за печалното положение на Византия в тогавашно време е обстоятелството, че Анастасий третирал бунтовника като равноправна договаряща страна.

И тоя път обаче с Виталиан не било свършено. Не се знае защо Анастасий отнел от бунтовника даденото му звание и с това го предизвикал за трети път да се яви пред стените на столицата. Той се опитал да я блокира с набързо приготвената си флота и по море. Решението зависело от успеха на морския бой. Флотата на Анастасий обаче, командвана от опитни началници, удържа над сбирщината от кораби, с които разполагали метежниците, блестяща победа. Виталиан бил принуден бърже да събере сухопътните си войски и да се запъти назад. След това той се оттегля нейде на север към днешна Добруджа, дето остава в пълна неизвестност, за да се появи отново, вече след смъртта на Анастасий.

Във времето на Анастасий положението на изток изисквало не по-малко напрежение на сили. Ние знаем вече, че при Теодосий II Византия трябваше да води безрезултатна война с персите поради преследванията, на които били изложени тамошните християни. Оттогава мирът оставал ненарушен и двете държави живеели в добри отношения. Те имали при това и общи интереси. Границите им към Кавказ били еднакво заплашвани от съседните там скитнишки народи. И затова още от времето на римския император Йовиан (363 г.) те се били задължили в случай на нападение от тази страна да си изпращат една на друга спомагателни отреди. Понеже от средата на V в. хуните постоянно застрашавали кавказката граница и персийските царе постоянно искали от Византия обещаната помощ, византийското правителство намерило, че е по-удобно да замени военното съдействие с парична поддръжка и като един вид военен трибут я плащало редовно на персийските царе. Това продължавало до времето на Анастасий, когато отношенията между двете държави се изменят. Причината била, че персите започнали да преследват християнството в подчинената тям част на Армения. Арменците се обърнали за покровителство към Анастасий, като от своя страна въстават срещу персите. Войната започва с похода на персийския цар Кабада (или Кавад) в 502 г. Персите нападат византийския град Теодосиопол (Ерзерум) в горна Армения, превземат го поради измяната на префекта му и го разрушават до основи, като преселили жителите му в Персия. Византийците не били готови за война и затова персите могли да се отправят на юг, дето обсадили гр. Амида (дн. Диарбекир) на границата между Армения и Месопотамия, най-важен военен и административен център в източните византийски земи. Градът бил извънредно добре укрепен, защитаван храбро от гарнизона и населението си, и персите, отчаяни вече за успеха си, могли да влязат в него съвсем случайно, след тримесечна безплодна обсада. Борбата из улиците траела цели три дена, и когато персите стават пълни господари на града, в него казват били наброени повече от 70 хиляди трупа. Кабада обаче не го разрушил, защото искал да го използува като крепост и база на действие при по-нататъшните си войни с Византия и оставил в него значителен гарнизон.

Войските, които Анастасий можал да приготви за отпор срещу персите, действували не под едно общо началство, а били разкъсани на три групи и това дало възможност на Кабада да действува поотделно срещу тях и тъй да ги направи безвредни. Между самите византийски военачалници при това липсвало съгласие, поради което инициативата оставала винаги на страната на персите. Кабада дори обсадил втория по значение град в Месопотамия - Едеса. Най-сетне Анастасий разбрал, че за успеха на военните действия е необходимо ръководството им да бъде обединено и изпраща един свой близък пълководец - Целер, който да поеме главното командване на византийските сили. Военното щастие тогава се изменило веднага; византийците минават в настъпление - едни към Армения, други срещу самата Персия; Амида била блокирана и опитът на персите да изпратят помощ там свършил с пълен неуспех. При това самата Персия била заплашена и от хуните, нейни северни съседи. Видял вече, че войната взема неблагоприятен обрат, Кабада влиза в преговори за мир. Амида, която не могла повече да издържи обсадата, също се предала. Мирът бил сключен в 506 г., като всяка страна запазила владенията си. За да възмезди населението от областите, дето се водили военните действия, Анастасий му облекчил данъците, а на отделните градове били дарувани разни други отстъпки, отпуснати им били средства, за да си поправят укрепленията и т.н.

Опитът, изнесен от войната, показал на византийските пълководци, че техните несполуки се дължали главно на едно обстоятелство: липсата на укрепени пунктове, на които те би могли да се осланят при действията си из пограничните земи и които би им осигурявали продоволствието. Нужно било следователно за обезпечаване на границата срещу перси и араби да се създаде един укрепен военен център. Анастасий избира за целта селото Дара в областта между Армения и Месопотамия и не пожалил средства, за да го превърне в многолюден град, здраво укрепен и снабден с всякакви публични постройки. Новият град бил наречен Анастасиопол, но старото му име Дара продължавало да се държи и, както ще видим, добил извънредно важно значение при бъдещите войни между двете царства.

На запад, макар че Италия бе откъсната от империята поради завоюването ѝ от готите, авторитетът на източния император през времето на Анастасий се бе издигнал до особена почит.

Ние знаем, че Теодорих бе потеглил за Италия като пълномощник на императора, за да отвоюва страната от узурпатора Одоакър. Той (Теодорих) носил дарената му от Цариград титла патриций и длъжността имперски пълководец - magister militum. (Успенский, 363-4). Още докато Одоакър се държал в Равена, Теодорих изпратил посолство в Цариград, навярно с цел да определи в подробност отношенията си с императора, но в това време Зинон умрял и вождът на готите имал основание да се бои, че неговият заместник Анастасий може да не признае положението му в Италия. Може би това обстоятелство го заставило да се провъзгласи за крал на Италия. Анастасий ще е счел тоя акт за провокация, още повече, че Теодорих запазил Сирмиум (Митровица), който се намирал в територията на източната империя. Навярно затова в първите години на управлението си Анастасий приготвил флотска експедиция, която нападнала Южна Италия и опустошила гр. Тарент (Кулаковский, 487). Неприятелските отношения обаче не продължавали дълго и в 497 г. Анастасий признал положението на Теодорих като владетел на Италия, изпращайки му знаците на владетелското достойнство, които едно време Одоакър бе заповядал да отнесат в Цариград. (Успенский, 364). С това обаче сам Теодорих не се почувствувал равен на източния император. Неговите пълни с почтителност обращения към Анастасий показват, че той гледал на него повече като на един върховен сюзерен. Това схващане не произтичало толкова от силата, с която тоя последният разполагал, колкото от съзнанието у Теодорих за високото превъзходство на римската култура и силата на римската държавна идея. „Теодорих изнася от дълговременните си отношения с Византия съзнанието, че изработените в течение на вековете римски форми на живот, закони и учреждения са въобще най-съвършеното нещо, до което човешкото общежитие е могло да се издигне и представят образец, достоен за подражание от всеки народ.” (Успенский, 365). Затова, макар и завоевател на Италия, той не изменил нищо от устройството, което бе намерил там. Към Римския сенат той се отнасял с нескривано уважение, назначава един консул за запад, както това бе във времето преди Одоакър, разделя владенията си на префектури и диоцези, а от Равена, която бе си избрал за столица, той изпращал свои пълномощници, които да контролират администрацията и правосъдието.

Особено трудна задача за Теодорих било да уреди отношенията между двата народа - готи и италианци (римляни), които дълбоко се различавали не само по култура, но и по религия. Местното население запазило своите институции и правата, които имало, тъй че готското владичество тук не внесло почти никакви промени, освен тия, които се налагали от нуждата да се намери възможност за издръжката на завоевателите. Счита се, че всички готи, които идват с Теодорих в Италия, достигали до 200 хиляди души. (Успенский, 367). Те били разпределени и поселени предимно в северна и средна Италия (Успенский, 367). За издръжката им били отнети от туземците 1/3 от техните земи и раздадени на пришълците. Това значело, че всеки стопанин трябвало да отстъпи третината от земеделския си имот с всички намиращи се на него приспособления, инвентар и роби. Сама по себе си една такава мярка би означавала наистина цял социален преврат, но в Италия тя била вече отдавна позната; значителната част от поземлената собственост там още по-рано бе отделена за войниците на Одоакър, които при готското завоевание загинали или се лишили от своите третини (Успенский, 367).

Готите се явяват и остават в Италия като народ от войници, когато туземците остават като мирно земеделско или промишлено население. Същото различие минава и в областта на управлението. На туземците биват предоставени длъжностите по правосъдието, администрацията, финансите, докато военните длъжности били резервирани за готите. Това деление обаче както изглежда не било наложено с оглед на особени съображения, а произтичало повече от бита и склонностите на двата народа. Инак те били в правно отношение приравнени. „Варварите еднакво плащали данъци, както и туземците, а разприте между лицата от двата народа се решавали от смесените съдилища. Теодорих не искал неговите съплеменници да бъдат привилегировани, той желаел те да се смесят с победените. Това разбира се мъчно се отдавало, защото готите, пазейки своите военни привички, предпочитали службата на оръжието и забранявали на своите деца да посещават училищата.” (Duruy, 54).

Главната причина обаче, която въпреки добрата воля на Теодорих прави невъзможно сливането на победители и победени, бе религиозното различие. Готите бяха ариани, докато туземното население на Италия оставаше непоколебимо привързано към православието. Високо просветеният Теодорих се мъчил и тука да запази безпристрастието и, нещо рядко през тая епоха на религиозни страсти и настървеност, проявявал истинска веротърпимост. „По въпросите на вярата, казвал той, аз не мога да заповядвам, понеже с насилие никой не може да се принуди насила да вярва.” (Успенский, 370).

За нещастие, тая толерантност на варварина не е могла да бъде оценена не само от фанатизираното римско духовенство, но и от цариградското правителство. Първото с всички средства работило, за да подкопае положението на ненавистния ариански крал, като раздухвало враждата всред неговите поданици и като конспирирало с външните неприятели, докато в Цариград арианите се подлагали на най-строги преследвания. Всичко това накрай убедило Теодорих да промени политиката на веротърпимост, която той дотогава неотстъпно следвал, но било вече късно. И той, в края на управлението си, видял да се навдига опасността, която трябваше да разруши едва-що основаното му кралство. И все пак неговото продължително царуване бе успяло да върне на Италия благоденствието, което тя отдавна бе изгубила, и от което след това за дълги векове бе лишена. Независимо от стопанските мерки, които в негово време били предприети, като поправка на пътища, пресушаване на блата и т.н., епохата в първата половина на VI в. означава за Италия първия висок разцвет на нейното изкуство. И до днес Равена се слави със своите прочути черкви, украсени с най-хубавите старохристиянски мозайки. Макар някои от тях и да произхождат от времето след смъртта на Теодорих, но даже и те показват, че неговото управление бе подготвило в Италия силите за един творчески полет, който дотогава оставаше непознат.

Още по-голямо било обаянието, с което Анастасий като император се ползувал между водителите на франките и бургундите. Известно е например, че едно византийско посолство се явило в резиденцията на Хлодовиг, крал на франките, което му поднесло грамота за назначението му като римски консул. Това означавало, че Анастасий вземал под своето сюзеренство далечния франкски вожд. И затова в своите обращения и манифести към Запада той запазил стария победен титул Francicus, с който някога бяха се кичили императорите преди раздялата на империята. (Кулаковский, 488).

За да не остане по-назад от своя съсед и съперник, кралят на бургундите също влиза във връзки с Анастасий и изпросва от него титлата vir illustris, с която се ползували най-видните чиновници на империята. (Кулаковский, 489).

Много по-забележително от външната политика е вътрешното управление на Анастасий. Аз споменах, че до възшествието си на престола той бил един не особено висок чиновник. С тогавашната аристокрация на столицата той нямал никакви връзки. По род произхождал от гр. Дирахиум, дн. Драч, считан бил римлянин по род и това обстоятелство достатъчно обяснява стремлението му да закрепи империята и да я заздрави вътрешно след големите сътресения, на които тя бе изложена при господството на исаврите и на готите.

През дългите години на чиновническата си кариера Анастасий спечелил опитността, която му позволила да проведе редица важни вътрешни реформи. Най-известни са неговите преобразования в данъчната система. Навярно той е първият от императорите, който установил точна равносметка между държавните приходи и разходи, като се грижил да уравновеси едните с другите.

До времето на Анастасий поземленият данък се плащал в натура τὰ εἴδη (Кулаковский, 524), при което ставали грамадни злоупотребления. Той заменил тази форма с парично плащане χρυζοτέλεια (Кулаковский, 524). По такъв начин и при съществуването на земния кадастър държавата вече разчитала на определена сума парични приходи. Естествено, че това нововъведение се почувствувало различно в различните области. На едно място то поставило край на изнудванията, които се вършили над населението от различни държавни чиновници и войници, които, ползуващи се от обстоятелството, дето данъкът се събирал дотогава в натура, вземали от населението всичко, каквото им било нужно. Установяването на паричния данък обаче поставяло селянина в зависимост от пазара и това в много случаи се отразявало неблагоприятно върху селското благосъстояние. Тази е причината, задето въпросната реформа на Анастасий не била посрещната еднакво навсякъде и задето срещу нея се чували големи оплаквания от съвременниците.

Всеобщо признание и благодарност обаче предизвикала друга една мярка на Анастасий: отменяването на данъка, наречен χρυσάργυρον (lustralis collatio), който тежал на индустриалната и промишлена част на населението от градовете, дори и над най-дребните занаятчии и черноработници. Той се събирал от тях всеки четири години и осигуряването на неговите постъпления било причина за закрепостяването на тая класа от населението. Жертвата, на която Анастасий се решил като отменил тоя тежък и несправедлив данък, може само тогава достатъчно да се оцени, като се знае, че постъпленията от него стигали няколко хиляди литри злато (1 литра = 1040 г.)2

Начинът на събирането на данъците също бил променен. Ние вече знаем, че с тая служба били задължени декурионите, представители на заможните жители в общините. Аз вече казах, че тая повинност, която им била възложена, имала много тежки последици и била причина за разорението на това най-здраво и надеждно съсловие на обществото. (Успенский, Очерки, 124). Анастасий освобождава декурионите от задължението да отговарят за данъците. Държавата давала вече събирането им на закупвачи - vindices и тия последните от своя страна ги събирали от населението. Разбира се, че за да получат заплатената сума, заедно с печалбите, които очаквали, закупвачите не се стеснявали да подлагат населението на всевъзможни притеснения. Затова оплакванията, които идат от даденото време са доста много. (Кулаковский, II, 286 сл.). Освобождението пък на декурионите от тяхната отговорност за неплатените данъци било заменено с друга една мярка. Това е системата, известна под името ἐπιβολὴ. Според нея данъкоплатците от дадено място образували платежни групи и за данъчната неизправност на отделния селянин отговаряли солидарно всички членове на съответната група. Тоя институт бил запазен и през по-късната епоха и когато славяните се установяват във византийските земи, цариградското правителство се възползувало от тяхната общинска наредба, за да предаде на тая солидарна отговорност още по-реална сила.

Изоставил системата на натуралните данъци, за нуждите и издръжката на армията Анастасий бил принуден да въведе принудителната продажба на хранителни продукти. Селяните били заставени да продават на държавата в случай на нужда част от своите произведения по определени от нея цени. Фактически тия цени били винаги по-ниски от пазарните и по тая причина казаното задължение се превръщало в един нов вид данък, известен под името συνωνὴ - синона.

Има известия, че Анастасий към края на управлението си възнамерявал да унищожи и поголовния данък (капитация), но смъртта му попречила да прокара тая реформа.

Големият контрол, който Анастасий въвел в управлението на държавните финанси, унищожението на злоупотребленията, всичко това, при въведените данъчни реформи поставя държавното съкровище в небивало дотогава цветущо състояние. По тази причина, въпреки войните, които империята трябвало да води, императорът имал възможност да намалява или пък изцяло да опрощава данъците на отделни градове или даже на цели области, постигнати от стихийни бедствия или разорени от войни и неприятелски опустошения. Такива случаи на данъчни облекчения от времето на Анастасий имаме повече отколкото през царуването на всеки друг император. И въпреки това, въпреки големите разходи, които той трябвало да прави за постройки на укрепления - спомнете си знаменитата Анастасиева стена, - за възобновяване на пострадали градове и т.н. - при смъртта си оставил наличност в държавното съкровище повече от 320 хиляди литри злато. (За всичко това Успенский, 362; Кулаковский, 524 сл.).

Във връзка с финансовите си реформи Анастасий внесъл ред и в паричната система на империята като установил курса на основната медна монета - follis. Един фолис съответствувал на 40 медни динара (нуми). От своя страна шест фолиса образували един сребърен кератий; два кератия - един сребърен милиарисий, а 12 милиарисия били равни на една златна номизма (солид, иперпер). От една литра злато се секли 72 номизми.

Урегулираното финансово състояние на империята и премахването на злоупотребленията се отразило извънредно благоприятно върху общото икономическо състояние. Индустрията добива могъщ тласък, а заедно с нея и износната търговия.

Особено благотворно трябвало да подействува изкоренението на едно зло, което много отдавна бе се загнездило в държавния организъм. Това било продажбата на административните длъжности. Ние видяхме колко голямо разширение то бе придобило във времето на Аркадий, при неговия могъщ министър Евтропий. При слабия и безволен Теодосий II то бе се засилило още повече. Мерки за изкоренението му бе взел Маркиан (Кулаковский, 522), но усилията му бяха останали безуспешни и в царуването на Зинон значението на една или друга служба се определяла по нейната доходност, а съобразно с това се мерела и нейната продажна цена. Един тогавашен историк бележи за тоя последен император, че административните длъжности се давали томува, който наддавал повече и тия, които ги заемали по такъв начин си събирали платената сума от населението, що управлявали (Кулаковский, 522). Анастасий, благодарение на своята безукорна честност и строг контрол във всички области на управлението, благодарение на своята опитност и административен талант, успял да тури край на това зло. Много от историците, негови съвременници по религиозни съображения, за каквито по-после ще говорим, се отнасят недоброжелателно към Анастасий, но от никого измежду тях не срещаме оплаквания за насилия и изнудвания от страна на чиновниците. Напротив, много често се чуват похвали за тяхното безкористие и грижа за интересите на населението.

Разбира се, че всичко това било заслуга на императора. Известно е, че той подбирал чиновниците, особено висшите, с оглед само на тяхната способност и нищо не можело да го накара да повери известна важна служба на лице, което считал недостойно или неподготвено за нея. (Кулаковский, 523).

Разбира се, че в цялата си вътрешна социално-стопанска дейност той бивал принуден да прибягва и до мероприятия, които нам могат де се виждат днес несимпатични. Тъй например той придал нова законна сила на известната наредба на Константин Велики, която закрепостявала арендаторите и ги превръщала в колони. Той бил наведен на тая мярка обаче, за да подобри държавното стопанство и осигури неговите приходи, а независимо от другото с това закрепостяване на селяните, без те да бъдат лишени от личната си свобода, законът ги вземал под свое покровителство срещу земевладетелите. Най-доброто свидетелство обаче за хуманните намерения на Анастасий и неговите грижи за интересите на слабите е друг един факт. Той забранил актовете, с които един човек можел да се отдаде сам в робство на други. Причините, които тогава предизвиквали подобни явления не са ясно установени. Навярно такива записи били един вид залози срещу материални задължения, при което неизправният длъжник сам ставал собственост на заемодателя. В едикта, с който отменявал тия тъй наречени от самите им съвременници „кожодерски записи” (ἔγγραφα κοπιδερμίας), Анастасий е посочил и своите подбуждения. „Ние сами се молим за освобождението на тия, които са оковани във веригите на робството, казва той. Как можем тогава да позволим свободни хора да се превръщат в роби?” (Кулаковский, 532).

Особено важно място в царуването на Анастасий заемали въпросите от черковен характер. Ние знаем вече, че споровете около монофизитизма вълнуваха целия източен свят, който бе разделен на две непримирими партии, и че опитът на Зинон с неговия Енотикон да постигне примирение помежду им бе пожънал пълен неуспех, а самият цариградски патриарх Акакий бе обявен от Рим за еретик, само защото бе се присъединил към желанието на Зинон за черковен мир.

Анастасий и допреди възцаряването си се занимавал прилежно с религиозни въпроси, имал солидно богословско образование и дори през последните години от управлението на Зинон вземал живо участие в черковните спорове. Разказват, че той си устроил катедра в съборната черква в столицата, дето проповядвал по спорните тогава въпроси. (Кулаковский, 460). Тогавашният патриарх Евфимий3, който наследил Атик4 и бил противник на Зиноновия акт за съединението, заподозрял Анастасий в евтихианство, заповядал да премахнат катедрата му и го заплашил със строго наказание.

Анастасий бил избран по-късно за император заради своя безукорен живот и защото с право се надявали, че той ще бъде в състояние да излекува империята от всички недъзи и беди, които ѝ бе навлекло дълговременното хазяйничене на готи и исаври. Съмнението обаче, че той е привърженик на евтихианството или монофизитизма тежало над него и затова патриархът протестирал за избора и не се съгласил да се откаже от опозицията си, докато Анастасий не му връчил писмено изповядане на вярата си с признание на Халкедонския събор. Патриархът прибрал дадения собственоръчен документ и го предал на съхранение в съкровищницата на катедралната черква.

Анастасий обаче си оставал склонен към монофизитството. Макар и да считал, че хората не трябва да бъдат преследвани заради религиозните си вярвания, макар миролюбив по природа и желаещ да осигури на народа си вътрешен и външен мир, той все пак не можел да установи нормални отношения с патриарха, който си оставал фанатичен привърженик на халкедонското вероизповедание. Евфимий се ползувал от случаите, за да създаде затруднения на императора и при въстанието на исаврите той, както изглежда, бил във връзки с бунтовнишките водители. Всичко това показвало на Анастасий, че той не може да бъде спокоен докато начело на черквата стои един личен негов противник. Неговото отношение към последния се определяло най-сетне и от друго едно обстоятелство: той не можел да прости на Евфимий оскърблението, което му било нанесено с изискването на писмено изповядане на вярата и макар няколко пъти да го искал обратно, вследствие на получения отказ трябвало да го изтръгне най-сетне със сила. За да се освободи от неудобния йерарх Анастасий най-сетне свикал в Цариград местен събор, на който срещу Евфимий било издигнато обвинението в несторианство. При вече създаденото чувство на сервилност между висшите представители на византийското духовенство патриархът бил осъден, обявен за свален от престола си и изпратен на заточение, а на негово място бил избран Македоний5, скевофилакс на „Св.София”. (Кулаковский, 496).

Намиращ се в зависимост от императорското благоволение Македоний приел Енотикона на Зинон и по този начин отново между Цариградската и Римската черкви се явява разколът, който траел през цялото царуване на Анастасий. С това обаче в средата на източните черкви примирението далеч не било постигнато. Цариградското монашество си оставало в своето болшинство фанатичен привърженик на халкедонското изповедание и монасите от много манастири се отказали да признаят Македоний II и да имат черковно общение с него. От друга страна пък много от епископите се явяват като открити противници на халкедонските решения и искали тяхното осъждане. По средата между двете крайни партии се намирала тая, която одобрявала Енотикона, но и в нея нямало единство - една част от привържениците ѝ съчувствувала повече на монофизитите, а другите - на православните. Особено ожесточена била борбата в Сирия. Тук в 509 г. бил свикан местен събор, който се съгласил върху едно средно становище, като отхвърлил еднакво монофизитизма и диофизитизма, но това не помогнало, защото влиянието на монофизитите все повече се засилвало. Един от техните представители, проповедникът Филоксен, сириец по произход, спечелил на страната на монофизитите Анастасий и тоя път окончателно. Държащият твърде много за примирението на двете течения император, вече открито взема под покровителството си партията, която била противна на халкедонското вероизповедание. Една тълпа от сирийски монаси се явява в Цариград, за да иска от патриарха Македоний анатемосване на Халкедонския събор. Тогава от Палестина потеглят други рицари на расото към Цариград, за да защитят православието. В столицата вече ставало неспокойно. За да ускори решението, Анастасий поискал от патриарха да му предаде актовете на събора, но тоя отказал да стори това. Тогава те били взети насила и унищожени. В Цариград вследствие на това избухват безредици на тълпата, но Анастасий взел бързи мерки: патриархът бил арестуван, съден само за лице и изпратен на заточение и на негово място избран друг - Тимотей6, който, като вярно оръдие на императора, стоял напълно на страната на монофизитите. Това усилило още повече ожесточението, между другото и защото на страната на православните се явили и много измежду видните дами на цариградското общество. Едно съвсем незначително произшествие било достатъчно, за да се дойде до кървави крайности. По заповед на императора към едно черковно славославие трябвало да се приеме една прибавка, която се считала за монофизитско изобретение (σταυροθεὶς δι’ ήμᾶς – разпный  ся за ны). Събраната в черквата тълпа, пред която бил прочетен императорският указ, се развълнувала; произлязло сбиване, което се пренася на улицата, повтаря се след това два дена подред и на третия се превръща в страшен метеж, който обхваща целия град. Подбудените от фантазираните монаси тълпи се предават на разрушения и кървави изстъпления. Приближените на Анастасий лица трябвало да се крият от народния гняв, статуята му, намираща се на Константиновия форум, била съборена, а сам той принуден да избяга във Влахернския дворец, който тогава се намирал вън от града. Тук, докато столицата била напълно във владението на бунтовниците, Анастасий се решава на една отчаяна постъпка. Облечен в най-простите и всекидневни дрехи, той се отправил към хиподрома и заел императорската трибуна. Народът, научил за това, се стича там и се спира в мълчаливо недоумение пред спокойната и величествена фигура на белокосия владетел. Анастасий използува момента и се обръща към насъбраното множество с реч, в която заявява, че е готов да сложи короната, но молил да се прекрати проливането на кръв и да се успокоят страстите. Въздействието било неочаквано. Тълпата избухва в изявление на верноподанство и всепокорност и, готова непосредствено преди това да унищожи императора еретик, - сега с ликуване го завежда сама в неговия дворец.

След стихването на бунта (512 г.) обаче, Анастасий взел мерки той да не се повтори. Извършени били много арести, мнозина заплатили за извършеното с живота си, а още по-голямо било числото на тия, които били осъдени на затвор или заточение. (Кулаковский, 504).

В Сирия и Палестина положението било съпроводено с не по-малки безредици. Сирийското монашество, монофизитско в грамадната си част, сваля Антиохийския патриарх, който му бил неудобен поради примирителното си поведение и възвежда на негово място един явен противник на Халкедонския събор. Според някои тогавашни известия в Антиохия поради това избухват смутове, при които много монаси били избити или удавени в реката Оронт, течаща край града. Новият патриарх свикал в 513 г. многочислен събор с участието на епископи от Арабия, Финикия и Ефратските области, на които Халкедонският събор бил едногласно осъден. (Кулаковский, 506).

Анастасий умира в 518 г. Той произхождал от гр. Дирахий, нямал никакви връзки със столичната аристокрация и роднинският му кръг бил ограничен. Жена му Ариадна, вдовицата на Зинон, за която бе се оженил при възшествието си на престола, се поминала три години преди него, а деца той нямал. Повечето от близките му роднини били фанатизирани привърженици на халкедонското вероизповедание и още през живота на императора се намирали във връзки с Рим и покровителствували неговите тежнения. Това не могло да не охлади твърде много отношенията му към тях, още повече, че Анастасий в течение на цялото си царуване по всякакъв начин и с всички средства се стремял да отстрани намесата на римския папа в черковните дела на Изток. Най-близкото лице на Анастасий бил племенникът му Ипатий, но навярно поражението на последния от Виталиан и пленът му у него са отклонили императора от намерението да го провъзгласи за наследник на престола. Анастасий умира без да остави каквито и да било разпореждания относно лицето, комуто трябвало да се даде цариградската корона.

За последните дни на Анастасий се явили много легенди, които представят смъртта му като божие наказание, но всички те произхождат от писатели на противната нему черковна партия и са свидетелство само на това, как религиозната омраза по онова време бе в състояние да направи хората тъй слепи, че да не бъдат в състояние да се отнасят с нужната почит към един човек, чиито заслуги за империята са били тъй очебийни и големи.

Времето на Анастасий не било безплодно и за умствения живот. Цариградският университет, основан от Теодосий Млади, се намирал тогава в пълен разцвет и там се създават учени деятели - предимно юристи, - които трябваше да предадат на последващата Юстинианова епоха тъй голям блясък.

Във времето на Анастасий се явява в Цариград прочутият Роман Сладкопевец (ὁ Μελῳδὸς). Той бил сириец по произход, отначало живеел в Бейрут и след това се премества в столицата като свещеник в една тамошна черква. Според съвременни нему известия той съставил повече от 1000 религиозни химна, които тъй високо се ценели от тогавашните хора, че една легенда, съставена по това време, разказва, че той получил своя поетически дар от самата Богородица. За почитането, което му оказало православието може да се съди от това, дето неговото изображение, наред с тия на черковните отци и досега се вижда по олтарите на черквите. Признанието на поетическия талант у Роман не било резултат само на религиозното настроение, защото и днешните учени го считат за „Пиндар на религиозната поезия”, а всепризнатият познавач на гръцката литература Карл Крумбахер счита, че „литературната история на бъдещето ще чествува може би Роман като най-велик черковен поет през всички времена.” (Krumb., Litter. Gesch., 669).

 

1Същата е известна и като “Анастасиева стена”.
2Според друга е възприета от повечето изследователи метрична система 4 литри = 322,56 г.
3(489-495).
4(406-425).
5Македоний II (495-911).
6Тимотей I (511-518).


 

Юстин I (518-527)

 

Tremissis Justin I sb0058След Анастасий сенатът избрал за император тракиеца Юстин. Изборът бил извършен под натиска на придворната гвардия на екскувиците, чийто началник бил Юстин. В историческите известия на епохата има при това данни, които позволяват да се съди, че изборът не минал без обикновените при такива случаи съперничества и интриги.

Юстин произхождал от селото Ведериана из областта по горното течение на река Вардар. Млад селянин още, той с тояга в ръка и торба през рамо напуснал родното си село, за да търси щастие в столичния град. Пристигнал тук, той постъпил като прост войник в един от придворните полкове. Здрав и надарен с природен интелект, той бърже почнал да авансира в службата си. В началото на Анастасиевото царуване бил вече един от началниците на армията, която усмирява въстанието на исаврите, после го намираме като командир на една от армиите, действащи в Месопотамия срещу персите и най-сетне - като комит на екскувиците. Нему в голяма степен се дължало унищожението на флотата, с която Виталиан бе се явил при третия си поход срещу Цариград. Винаги само войник, Юстин останал чужд на всички изкуства, които нямали връзка с войната, и затова бил неграмотен. Съвременниците му разказват, че когато като император трябвало да подписва разни документи, поднасяли му една дъсчица с изрязана върху нея думата legi (прочетох), той я слагал на документа, минавал по нея с четка, напоена в мастило и тъй се получавало нужното слово. Той бил женен, но останал бездетен и затова още преди да бъде избран за император, повикал от родното си село своя сестреник Юстиниан, комуто дал блестящо образование. Неопитен в държавните работи, чиято сложност изисквала широка начетеност и многостранност, той предоставил тяхното ръководство на племенника си.

Първото дело на новото правителство било осъждането на цялата религиозна политика на Анастасий. Столичната тълпа под явното покровителство на властите се явява в черква и принуждава патриарха да помене в литургията си осъдените във времето на Анастасий заточени патриарси, а освен това изтръгнала и обещанието да се свика събор за възстановяване на черковното единство.

При откриването на последния монасите представили писмено искане, в което настоявали да бъдат признати решенията на предшествуващите събори, включително и Халкедонския, отменяване на всички актове и решения, взети от Зинон и Анастасий против детронираните от тях цариградски патриарси, анатемосване и сваляне на антиохийския патриарх Север, който бил глава на монофизитите в Азия и най-сетне възстановяване на прекъснатите черковни връзки с Рим. Всички тия искания били приети почти без възражения от присъствуващите епископи, никой от които не смеел да се съпротивлява на движението, което се поддържало и от самия дворец. Двама от сътрудниците на Анастасий, светските сановници Амантий и Марин, се осмелили да протестират пред патриарха за измяната, която той извършил по отношение на починалия император. Амантий бил обаче веднага наказан със смърт в самия дворец, а съмишлениците му - едни избити, а други изпратени на заточение.

Императорският едикт, с който се съобщавали тия решения на събора, бил разпратен по целия Изток с искането да бъдат приети. Едновременно с това патриархът изпратил послание до папата Гормизд1, в което му съобщавал за взетите решения и го молил да изпрати легати за утвърждаване на постигнатото единство. Папата погледнал на извършеното като на победа на римския престол и веднага изпратил исканата делегация. Нейните членове били посрещнати най-тържествено в Цариград. При свиждането си с императора те му поднесли папска грамота, в която се настоявало да бъдат анатемосани всички противници на Халкедонския събор, от каквото направление или оттенък и да били те. Постъпките на Юстин, както и на Юстиниан да смекчат искането на папата и да предпазят по такъв начин Изтока от нови и големи сътресения останали напразни.

Както и трябвало да се очаква, на изток почват преследвания срещу противниците на Халкедонския събор. Север, Антиохийски патриарх, счел за благоразумно бърже да напусне резиденцията си и да отиде в Египет, дето се надявал да намери по-голяма сигурност, тъй като там цялото население се държало упорито за монофизитизма. Много други епископи, знаещи че ги чака изгнание или заточение, също преварили да изоставят катедрите си и да се укрият из Сирийската пустиня. Преследваните и прогонени от манастирите си монофизитски монаси също тъй на тълпи потърсили убежище из пустинята, дето били основани много монофизитски общини.

Египет обаче бил спокоен. Неговият патриарх Тимотей, убеден монофизит, оставал непреклонен противник на Халкедонския събор, въпреки заплашванията от Цариград. Правителството не се решило на суровите мерки, до които бе прибягнало в Сирия. Египет бил житница на столицата и в Цариград знаели, че преследванията биха предизвикали смутове и цариградското население би останало без хляб.

С това обаче тая страна на вечните религиозни спорове не видяла и сега мир. Освен Антиохийския патриарх Север тук прибегнали маса други монофизити, между които и Халикарнаския епископ Юлиан. Между двамата монофизитски първенци изниква ново несъгласие. Юлиан, довеждайки учението на монофизитизма за божествената природа на Христа до логическия му край, стига до заключението, че тялото на Богочовека ще да е било нетленно (ἄφθαρτος). Север застанал на противното гледище и проповедите на двамата увличат александрийското население, което се разделя отново на два враждебни лагера. Съмишлениците на Юлиан получили името афтартодокети (ἀφθαρτοδοκέται) и тяхната партия навлича на Египет не малко вътрешни тревоги и смутове.

Поставил си за цел да осигури тържеството на православието над всички противни нему вярвания, Юстиниан, който бил изпълнител на черковната политика на своя вуйчо, почнал преследвания срещу различните ереси и техните последователи. Съществуващите от по-рано закони против еретиците били паднали в забрава и затова Юстиниан ги възобновил. На първо място преследванията трябвало да засегнат арианите. Но вече бяха минали времената, когато те бяха беззащитни. Теодорих, остготският крал на Италия, се застъпва за своите едноверци, поданици на източния император, и заплашил, че ако преследванията срещу арианите там не престанат, той ще отвърне със същата мярка срещу православните в своите владения на запад. За целта изпратил в Цариград като свой посланик папа Йоан2. Въпросът бил уреден. Цариградското правителство се видяло заставено да остави арианите на мира, но особеното внимание и почести, които били оказани на папата в Цариград, възбудили у Теодорих справедливото подозрение, че там срещу него се крои нещо. Затова, след връщането си в Рим, папата бил изпратен в затвора, дето и умрял.

Считащ себе си като върховен представител на християнството и закрилник на черквата, Юстин, все под влиянието на своя племенник, се стремял да вземе под покровителството си християните и в съседните държави. През тази епоха особено значение бе получило царството на химаритите, което обхващало югозападния ъгъл на Арабия, между Червеното море и тъй наречения днес Аденски залив. Още в началото на християнската епоха юдейството тук успява да измести стария арабски политеизъм и става господствуваща религия. По-късно прониква и християнството. Отначало то се ползувало с пълна свобода, във времето на Анастасий дори тамошните християни получили правото да имат свой епископ, но след това преследването на евреите във Византия по времето на Юстин дало повод на тогавашния химаритски цар, ревностен привърженик на юдаизма, да подложи на същите гонения поданиците си християни.

Положението на химаритската държава, която владеела морския път от Източно Средиземно море за Индия правело неприятелството с нея твърде неудобно за Византия и затова Юстин бил принуден да търси начини, за да я обезвреди. Християнството вече било господствуваща религия в Абисиния и императорът сполучил да убеди нейния цар да започне неприятелски действия срещу химаритите. Големи абисински сили минават протока, който отделя Арабия, и след къса борба химаритите били сломени, царят им убит и на престола, под абисинско покровителство бил настанен християнин.

С Персия през времето на Юстин Византия също се намирала в недобри отношения. След войната в 505-507 г., която бе водил Анастасий, не бил сключен траен мир. По-рано двете държави се били задължили със специален договор да не строят по границите си никакви нови крепости и укрепяването на гр. Дара от Анастасий било счетено от персите като предизвикателство. Друга причина за недоразумения били субсидиите, които Византия трябвало да плаща на персите срещу задължението им те да пазят кавказките проходи от нападенията на хищните северни народи. Както Анастасий, тъй и Юстин, отказали да плащат тия субсидии, чиято годишна сума била уговорена по-рано на 5 кентинария злато3. Това засилило враждебното настроение между двете страни, което се изразявало в чести взаимни нахлувания и грабежи из пограничните им земи.

Непосредствената причина обаче, която довела до нова война между Персия и Византия, било съперничеството им за влияние над Колхида.

Колхида се наричаше в гръцката древност широката област покрай югоизточните брегове на Черно море от Трапезунд, та чак зад кавказките планини. В началото на византийската епоха нейната приморска част се наричала Лазика, а вътрешната, планинска - Илирия. В римско време част от нея влязла в пределите на империята, а иберийските племена, главното между които били грузинците, запазили държавната си самостоятелност само в северната част на областта. Царят на Колхида владеел и над част от племената, които на изток от Черно море населявали планините.

Християнството почнало да прониква тук още твърде рано, макар че голямата част от населението продължавала да живее с езическите си вярвания. Отношенията между Колхида и Империята през късноримската епоха оставали приятелски, но след Маркиан в Колхида се явили безредици, които позволили на персите да се намесят във вътрешните им работи, докато най-сетне цялата страна попаднала в зависимост от Персия. Във времето на Юстин колхидският цар Цатий, боящ се, че персийският цар Ковад ще го принуди да приеме религията на Зороастър, влиза във връзки с Византия. В Цариград не искали да изпуснат случая да привлекат на страната си планинския народ и Цатий се явява в столицата, придружен с голяма свита и посрещнат с особени почести. Тук той се покръстил, получил потвърждение на властта си в своите земи и по такъв начин признал зависимостта си от императора.

Персите, узнали за измяната на Цатий, протестирали пред византийското правителство и когато завързаните по тоя случай преговори не довели до никакъв резултат, войната между двете държави била обявена. Действията се водили по цялото продължение на границата им от Черно море до Месопотамия и областите, които лежали около последната, били изложени на твърде много бедствия. В тая война за пръв път се явяват имената на двамата пълководци, чиято военна слава трябваше по-късно да изпълни Юстиновото царуване. Това бяха Велизарий и Нарзес, от които последният, арменец по произход, действувал като началник на част от военните сили срещу персите. Дълго време войната се изразявала в грабителски набези срещу едната или другата страна или в безплодни нападения над погранични крепости, докато най-сетне в Колхида византийските войски успели да нанесат на персите значително поражение. С него византийското преобладание над тая област могло да се счита осигурено.

Все около това време Византия възобновява връзките си и със старото Боспорско царство, което успяло да се съвземе от ударите, що му бяха нанесли готите. Чрез него Византия завързва сношения и с хунските племена, които обитавали по това време широките руски степи. След като династията на местните царе била прекратена, гр. Боспор заедно с малката си област минава под върховенството на Византия.

Вътрешното управление на Юстин, освен с черковните разправии, за които говорихме, не се характеризира с нищо особено. Под влияние на Юстиниан били отменени някои от наредбите на Анастасий, ограничаващи цирковите игри, но при страстите, които те възбуждали у цариградското население, предизвикваните от тях безредици и бунтове отново почнали да смущават столичния живот. Особено много пострадали през това време от земетресения някои области, а отделни градове из тях, като напр. Драч, Ефес и особено Антиохия били съвсем разрушени.

Наскоро след смъртта на Анастасий неговият стар неприятел Виталиан, който дотогава се криел нейде из Скития, бил извикан в Цариград и бил назначен за магистър на армията, а в 512 г. и за консул. Той оставал при двореца, дето вземал участие в решенията по възстановяване на православието и по преследване на еретиците. Наскоро обаче бил предателски убит - според някои от лична мъст, заради бедите, които навлякъл на столичното население при обсадата на Цариград. Изглежда, че убийството не е минало без участието или поне знанието на Юстиниан.

Старият император Юстин не можал да доживее десетилетието от управлението си. Видял, че краят му вече е близо, той няколко месеци преди смъртта си коронясал за съимператор и наследник на престола племенника си Юстиниан (април 527 г.).

 

1(514-523).
2Йоан I (523-526).
35 кентинария = 36 000 номизми.

 


 

Юстиниан I (527-565)

 

346px Mosaic of Justinianus I Basilica San Vitale RavennaЮстиниан бил роден в с. Ведериана в областта Дардания, около горното течение на р. Вардар. Точното място на това село не се знае още. Годината на неговото рождение се счита 483 (Кулаковский, 5), тъй че при възцаряването си той вече бил над 40-годишна възраст. За произхождението на Юстиниан до осемдесетте години на миналия век се приемаше известието на едно житие, според което той бил от славянско потекло. Неговото славянско име било Управда, баща му се наричал Изток, майка му Биленица, а сестра му Лада. Английският учен Джеймс Вгусе в изследването си The life of Justinian by Theophilus (Engl. Hist. Rewiew, 1887, № 8) доказа, че това житие е фалшиво и съчинено от далматинския учен Йоан Марнавич, който живял в края на XVI и началото на XVII в. За причина на фалшификацията навярно ще трябва да е повлияло съображението, че земите, от които произхождал Юстиниан, по-късно се явяват чисто славянски. Преглед на заключенията, до които бе дошъл Брайс, се даде по-късно от руския учен Васильев (О славянском произхождении Юстиниана. Византийский временник, I, 1894). Най-ценното изследване пък за епохата на Юстиниан е това на парижкия професор Ch. Diehl, Justinien et la civilisation byzantine au VIe siècle. Paris, 1901.

Рядко в историята на човечеството има епоха тъй богата с вътрешни явления и външни събития като царуването на Юстиниан. Рядко са и епохите, чието общо значение и последици са тъй големи и решаващи, както времето на тоя източен император. Неговото продължително царуване от 527 до 565 г., като се вземе предвид освен това и времето, когато той при Юстин имал решаващо влияние в държавните работи, заема почти половин век. Царуването на неговите трима непосредствени наследници във всяко отношение образува продължение, завършек или ликвидация на идеите или предприятията, които той сам бе започнал. От друга страна царуването на Анастасий и Юстин може най-добре да се оцени само като подготовка за широката държавна дейност на Юстиниан.

Вземем ли предвид всичко това, на Юстиниановото време ще трябва да се погледне не като на едно обикновено царуване, ограничено в датите на неговата коронация и смърт, а като на една епоха, която трае близо цял век и която по важност стои на първо място в историята на Източната империя.

Оттук вие ще разберете защо трябва да се спра на него повече и по-подробно. За по-голяма прегледност аз ще разгледам поотделно най-напред външните, а след това и вътрешните събития от Юстинианово време, макар те в подробностите си да се преплитат, макар от друга страна тяхното обяснение да е възможно само като се има предвид целокупната дейност на тоя император.

Който иска да разбере и свърже събитията, които изпълват неговото царуване, трябва най-напред да има предвид, че у Юстиниан бе добила, както в никой друг от късноримските и византийски императори най-съвършен израз римската държавна идея. Той се считал призван да възстанови някогашната Римска империя в нейната цялост и в тази си вяра той, за постигане на дадените цели не отстъпвал пред никакви жертви.

Първият негов дълг в това отношение бил да простре своята власт над Запада. Ние вече знаем, че там бяха се настанили нови народи - готи, вандали, франки. В съзнанието на Юстиниан нищо не било по-ясно от мисълта, че техните държави трябва да бъдат унищожени и земите им отново възвърнати на империята. Той чакал само сгодния случай и необходимия предлог, за да се намеси там и да почне изпълнението на своя план. Обстоятелствата насочват неговия удар най-напред срещу вандалите.

Ние знаем, че те бяха завладели римските провинции в Африка, източно и западно от Картагенската област и че тяхното разбойническо кралство през времето на Гензерих бе станало страшилище за Средиземно море. След смъртта на Гензерих обаче вандалската мощ бе почнала бързо да запада. Под топлото африканско слънце суровите и войнствени нрави на вандалите бърже бяха отстъпили място на изнежеността и разпуснатостта. Тази промяна в националния темперамент не бе съпроводена обаче и с едно изравняване между тях и останалото туземно население. Целият вандалски народ, който бе завоювал римска Африка и се бе заселил в нея, се изчислява на около 200 хиляди души, измежду които способни да носят оръжие били не повече от 40 хиляди души (Успенский, 430). Създавайки новото си кралство обаче, те бяха се поставили спрямо подчиненото население като властни господари. Докато остготите в Италия бяха запазили за себе си 1/3, а вестготите в Испания 2/3 от тамошните земи, вандалите в Африка бяха се обявили господари на всичките земи (Успенский, 428). Това значеше, че покореното население бе лишено не само от политическите си права, но бе сведено до пълна социална зависимост от завоевателите. При такова положение естествено е, че то не е могло да се примири с тях и винаги било готово да се присъедини към всяка сила, насочена срещу им. Имало обаче и друга причина, която правила невъзможно сближението, а оттам и смесването между завоеватели и завоювани. Това бе религията. Вандалите бяха си останали фанатазирани ариани, докато туземното население продължаваше да бъде силно привързано към римското православие. Преследванията, които по времето на Гензерих бяха предприети срещу православието, наистина бяха спрени поради енергичните протести на Византия, но пропастта между двете вероизповедания бе останала незапълнена и всякакво разбирателство между техните последователи - изключено. В 523 г. на вандалския престол встъпва внукът на Гензерих Хилдерих, чиято майка бе дъщеря на западния император Валентиниан III. Възпитан в римски традиции, Хилдерих бил по дух и разбирания съвсем чужд на вандалите - негови едноплеменници. С незаинтересоваността си към военното дело и с покровителството на католиците той си навлича омразата на вандалите. Образуван бил заговор, който го сваля от престола и издига на него Гелимер (Gelimer). Удобният случай за Юстиниан настъпил. Наистина, не тъй лесно се решили в Цариград на поход срещу далечното африканско кралство. Споменът за катастрофалната експедиция на Василиск през царуването на Зинон бил жив в паметта на всички, а при това грамадните разходи, които изисквало предприятието, плашили двореца. Разказват, че Юстиниан, който вече сам се колебаел, решил да започне войната само под влиянието на един източен епископ, комуто уж в сън била явена поличбата за благоприятния изход на замисленото дело. Велизарий, най-добрият пълководец на Юстиниан, бил извикан от Мала Азия и му било поверено началството на похода. С невероятно малко сили - около 10 хиляди пехота и 5 хиляди конница той потегля с 600 кораба по море, спира за известно време в Сицилия, за да се снабди с припаси и след това дебаркира на африканския бряг на пет дни път от Картаген (септември 533 г.).

Гелимер бил тъй изненадан от приготовленията на византийците, че узнал за опасността едва когато неприятелят дебаркирал в неговата земя. С бързи разпореждания той събрал колкото войски можел, но в първото още сражение в местността Ad Decimum бил разбит и Велизарий без всякаква друга съпротива влязъл в Картаген, посрещнат с ентусиазъм от населението му. Имащ предвид, че войната не е свършена, той се погрижил да се поправят стените на града и въобще взел всички мерки за отбраната му. Между това Галимер, който след поражението си се бил оттеглил на юг към границите на Нумидия, дето успял отново да събере значителна армия, потегля за втори път против Велизарий. Срещата станала при гр. Трикамара, 30 км далеч от Картаген. Вандалите били за втори път поразени. Гелимер избягал на мавританска територия, но последван и обсаден от византийските отреди и лишен от всякакви средства да продължава борбата, бил принуден да се предаде. Като пленник той украсил триумфа, устроен на Велизарий при завръщането му в Цариград. Победителят носел със себе си всички съкровища, които вандалските крале бяха награбили в продължение на повече от сто години. Преданието разказва, че между тях били и златните съдове от йерусалимския Соломонов храм, които някога Тит  бе отнесъл в Рим, отдето вандалите при нападението си в 455 г. ги били отвлекли. От пленените вандали били образувани пет полка, които били зачислени във византийската армия и разместени из крепостите в Сирия. Сам Гелимер получил от Юстиниан земи във Витиния и там свършил дните си като частно лице. Африка била обявена за префектура на империята и разделена на седем провинции. Военната власт в нея пък била дадена на пет дукове. След това били възстановени старите имуществени отношения, като се отнели от вандалите заграбените земи. За защита на страната от разбойнически нападения на мавританските племена били възстановени старите крепости и издигнати редица нови, чиито сравнително добре запазени развалини и до днес свидетелстват за времето на византийското господство в нея.

След Африка дошъл редът на Италия.

След смъртта на Теодорих готите бяха признали за свой крал 10-годишния му внук Аталарих, чиято майка, дъщерята на Теодорих - Амаласунта, трябвало да остане като регентка. Новото правителство продължавало традициите на Теодорих, като засвидетелствало във всеки случай уважението си към източния император и желанието си да живее в сговор с него. Самата Амаласунта обаче не сполучила да примири интересите на готи и римляни и техните отношения, особено след репресиите, които Теодорих бе предприел в края на управлението си против римските патриоти, оставали крайно враждебни. По времето на похода срещу вандалите Амаласунта, имаща причини да бъде недоволна от последните, бе оказала съдействие на Византия, позволявайки на Велизарий да използва като продоволствена база о-в Сицилия. Това разбира се не бе отклонило Юстиниан от плановете му да свърши с готското владичество в Италия, тъй както бе направил в Африка с вандалското.

Непосредствен повод за намеса му дават династичните раздори. В 534 г. Аталарих умира и на негово място готите избират Теодориховия сестреник Теодот, който трябвало да дели властта с Амаласунта. Под влиянието на готската партия обаче, - недоволна от Амаласунта за нейното примирително отношение към римляните - Теодорих затворил Амаласунта, а след това тя била убита. Това било достатъчно за Юстиниан. Две византийски армии, едната от юг под началството на Велизарий, другата откъм Илирик под началството на стратега Мунд потеглят за Италия. Юстиниан се представил като защитник на легитимитета срещу узурпатора на остготския престол.

Войната започва в 535 г. и свършва с окончателното присъединение на Италия към Империята едва в 554 г. Аз няма да ви занимавам с нейните перипетии през всичкото това време. Ще ви представя само в общи черти главните ѝ моменти.

Нейното продължение се дължи единствено на крайно незначителните сили, с които византийците оперирали. Велизарий с един отред само от 7500 души дебаркирал в Сицилия и, след като я подчинява, се прехвърля на полуострова. Готите не били никак приготвени за борба и затова Велизарий без мъка подчинява цяла Южна Италия, а след незначителна съпротива бил взет и Неапол. Когато Теодот, пребиваващ дотогава в пълно бездействие в Рим, узнал за близостта на неприятелите, той поискал да се оттегли на север в Равена, но бил убит по пътя от недоволните готи. За крал бил провъзгласен един военачалник на име Витигес. Съпротивлението на готите било засилено и от обстоятелството, че Мунд, началникът на илирийската византийска армия, бил убит в едно сражение и армията му след това се разложила. Велизарий все пак със слабите си сили успял да заеме Рим. С това събитие, което направило на съвременниците тъй голямо впечатление, войната не била решена. Напротив, тя тепърва трябвало да почне. Велизарий оставал с незначителните си сили и изглежда, че Юстиниан, завиждащ на славата на своя пълководец, като че ли нарочно искал да затрудни неговото положение. На настоятелните му молби за подкрепления било отговаряно с мълчание или пък му били изпращани малки отреди, чиято численост едва запълвала понесените във войната загуби. Между това Витигес, който успял да излезе от първоначалното си смущение, събира 150 хилядна армия, подчинява отново Южна Италия и блокира Рим. Обсадата поради гениалното ръководство на Велизарий траела повече от година и завършва с пълен неуспех за готите. С армия, изтощена от лошо продоволствие и крайно оредяла поради загуби в боевете и поради избухналите сред нея епидемии, Витигес бил принуден да отстъпи на север. В Италия се явява изпратеният от Византия със 7 хиляден отред пълководец Нарзес. С това обаче задачата на Велизарий не била облекчена, тъй като според получените в Цариград инструкции Нарзес трябвало да действа самостоятелно и независимо от първия. Въпреки тия явни противодействия обаче Велизарий със слабите си сили завзема Милано и обсажда Витигес в столицата му Равена. Безсилен да се съпротивлява по-нататък, Витигес се предава на победителя, който го отвежда пленник в Цариград (540 г.).

Empri Bizantin Rine de Justinian

Византийското господство в Италия обаче не закъснява да предизвика реакция дори у тези, които най-вече го желаели. Още преди страната да бъде напълно подчинена, в нея се явяват разните видове финансови чиновници и бирници. Юстиниан, чиято вътрешна и външна политика в него време бе погълнала съкровищата, събрани от Анастасий, се нуждаел постоянно от все повече парични средства и не можел да остави едва що завоюваните си земи, без да събере от тях всичко, което в това отношение могли да му дадат. Населението, и без това разорено от дългата война, бива претоварено с най-различни данъци и при тяхното събиране новата власт не се свеняла в избора на средствата. Злоупотребленията на чиновничеството се явяват една лишна причина за настъпилото разочарование между туземците от византийския режим. Разбира се, че самите готи, които трябвало да заживеят като обикновено покорено население, още по-малко могли да се примирят с новите условия. Между тях се образува патриотическо течение с цел да възстанови държавата им. Начело на движението застанал Илдибад, който бил избран за крал. Намиращите се в Италия византийски войски не били малобройни, но липсвало единство в командването им и в едно решително сражение били съвършено разбити. Илдибад обаче бил убит поради лично отмъщение, неговият приемник - също, и властта минава върху младия готски военачалник Тотила. Несъгласията на византийските пълководци стават причина те да бъдат разбити още няколко пъти подред, докато с останките от войските си те се затварят в различни крепости. Без да се бави с обсадата на последните, Тотила потегля на юг и в него време цяла Италия бива отново загубена за византийците. Пада Неапол, а след него в 546 г. и Рим. Градът бива опустошен, голяма част от него изгорена и жителите му прогонени. Стреснато от неочаквания поврат, византийското правителство изпраща отново Велизарий, но той бил лишен от всички средства, за да може да стане господар на положението. И сега вече причината не е била в злата воля на Юстиниан. Нападенията, на които бил изложен тогава Балканския полуостров от страна на варварите, изисквали присъствието на всички свободни сили. Разбрал, че по-нататъшното му оставане в Италия при тия условия е напълно безполезно, Велизарий получава разрешение да се върне в Цариград. Но заместниците му не били отначало по-щастливи. Войната се затяга. Рим няколко пъти минавал във властта ту на византийците, ту на готите, докато най-сетне през лятото на 552 г. Юстиниан се решил на последно усилие. За главнокомандващ в Италия бил назначен способният пълководец Нарзес. Снабден с достатъчно средства и начело на значителна армия от варварски наемници през Илирик той се явява в северна Италия. При гр. Тагина (август 552 г.) става битката, в която окончателно се решава съдбата на готското владичество в Италия. Готите биват напълно поразени и сам Тотила изчезва в сражението. Неговият приемник пада убит в друго едно сражение на следната година, а франките, които макар и късно идват на помощ на съплеменниците си готи, биват пръснати без особени усилия. В 554 г. цяла Италия била усмирена и сломено всяко съпротивление.

В почти 20 годишната война страната била покрита с развалини, в които бива погребано не само завинаги нейното благосъстояние, но под които бива заровено и голяма част от населението ѝ. Прокопий, съвременник на тая война и неин историк, говорейки за дадените жертви, казва, че те били неизброими като морския пясък. Особено много пострадала аристокрацията, както в Рим, тъй и в останалите италиански градове. И едната, и другата от воюващите страни вземали в заложници нейните членове, за да ги избиват при първата изпитана несполука. Недоволството на туземците от византийската администрация, което бе дало възможност на готите да подновят войната, не бе послужило за никакъв урок и още веднага след завършването на последната се чуват оплаквания, че „римляните живеели под готско владичеството много по-добре, отколкото при византийците" (Успенский, 452). Победителят Нарзес в продължение на 15 години - до 568 г. - останал представител на централното правителство в Италия и разбира се в значителна степен нему се дължали всички тежести, които нещастната страна продължавала да изпитва. Като същински войник Нарзес съсредоточил своите грижи предимно върху отбраната на новоприсъединената област. На северозапад и запад нейните граници достигали до Алпите, когато на североизток тя била свързана териториално с дотогавашните византийски владения в Далмация. Защитата на тия граници, особено застрашени от съседните варварски племена, била поверена на специални погранични войници, които живеели на отпуснати им от държавата земи и били подчинени на началниците - дукове или трибуни - на съседните крепости. Столицата на византийския наместник, който от 584 г. носил титлата екзарх, бил градът Равена. Това обстоятелство повдига значението на тоя град високо над западналия и полуразрушен Рим, а заедно с него равенският епископ постепенно се издига до положение, с което засенчвал римския духовен глава. Самият град Равена, като център на гражданското управление, се сдобива с обществени постройки, които и до днес разнасят славата му като един от редките центрове на запазените паметници от старината.

Веднага след окончателното завоюване на Италия, в 554 г. Юстиниан издал за нея специален закон, pragmatica Sanctio, който уреждал нейните граждански и политически отношения. Прокарано било разделянето на гражданската от военната власт. Първата се представяла от praesides и judices, когато войските, разпределени из гарнизоните, били подчинени на tribuni и duces. Едничката разлика, допусната тук с останалите области била, че населението само избирало своите граждански чиновници и то измежду жителите на съответните области или градове. Както в Африка, тъй и тук били отнети земите, които готите били заграбили от местното население, и възвърнати на прежните владелци или на потомците им.

Едновременно с италианската война византийците водили такава и срещу вестготите, които, както знаем, бяха се настанили в Испания. Повод за нея била счетена помощта, която вестготите се опитали да дадат на своите италиански съплеменници. Византийските операции в Испания били улеснени от една страна от враждата между туземното католическо население и готите ариани, а от друга - от династичните борби сред самите готи. Чрез намесата си византийците сполучват да завладеят част от Южна Испания с градовете Кордова, Малага и Асидония. Балеарските острови, както и една малка ивица от Западна Африка били също тъй присъединени към империята.

С тия завоевания Византия става господар на Средиземно море. Само крайбрежието на Галия от Пиринеите до Алпите оставало под чуждо владение - това на франките, но значението на тяхната държава тогаз далеч още не бе такова, че да вдъхва на широко разраслата се Империя каквото и да било опасение.

Не тъй щастливо както на Запад бе византийското оръжие на Изток. Тука империята имала насреща си един противник, който разполагал с несравнено повече средства от готи и вандали и чиято вътрешна организация могла да се сравнява с тая на самата Византия. Това бе Персия.

Съперничеството между двете държави бе обусловено от много причини, а най-вече от стремежа на всяка една да си създаде стратегически граници срещу другата и да подчини племената в пояса между Кавказките планини и Арабската пустиня. Постоянна ябълка на раздора помежду им била Армения. Намираща се между двете силни държави, нейната аристокрация, според нуждата и обстоятелствата, тежнеела към едната или другата страна. Още от времето на Теодосий II Армения бе разделена между византийци и перси. Всяка една от двете държави, водена от собствените си интереси, се стремяла да си създаде партия от привърженици между арменското население на своя съсед и му оказвала покровителство. От това се възползвали главно видните арменските родове, чиито членове за лични изгоди минавали на служба към Византия или Персия. Заедно с тях менели своето поданство и техните земи. Това постоянно преливане и отливане към една или друга страна се отразило и на националния характер на арменците. Дори и по-късно, към IX в. във византийските извори се среща не еднаж изказано убеждението, че те са народ непостоянен и скитнишки.

При подобно положение в граничните области причините за конфликти между двете държави са могли много често да възникват. За да осигурят владенията си, поради отдалечеността на техните граници, те се стремели да ги засилват чрез крепости, в които разполагали значителни гарнизони. Всяка нова крепост обаче, издигната от едната страна, е била заплаха за другата, тъй като всяка крепост в края на краищата е образувала една база, от която противникът могъл винаги да води в широк кръг военните си действия. Ето защо още през IV в. между двете държави бе постигнато взаимно споразумение, щото никоя от тях да не строи в подграничните си земи никакви нови укрепления.

Justinian Byzanz

На юг, из безводната Месопотамия и из Сирия, границите между двете страни не могли да бъдат строго определени. Из тая област живеели номадските арабски племена, непризнаващи фактически никаква друга власт освен тая на своите родови и племенни главатари (емири или φύλαρχοι). Тук стремежът и на двете държави бил да спечелят чрез подаръци или почести по-видните измежду тия племенни главатари и при случай на нужда да използват военната им сила срещу противника. В самия тоя стремеж за влияние над арабските племена обаче се проявявал същият антагонизъм между перси и византийци и опитите им да привлекат на страната си клиентите на своите противници били непрестанен извор на вражда.

Наистина между двете държави имало и общи интереси. Както Източната империя, тъй и Персия бяха страни със стара култура, която те имаха да бранят срещу хищниците, живеещи на север. Зад Кавказките планини, из черноморските и каспийски степи бродеха още от края на древността номадските хунски народи и техните грабителски инстинкти не еднаж бяха ги довели в богатите малоазийски земи, дето винаги намираха какво да плячкосат. Опасността от тях, както вече по-рано казах, бе накарала перси и византийци да се споразумеят за сътрудничество по защитата на кавказката граница. Византия, за която тая граница бе твърде далечна, не можеше да ангажира там винаги значителни военни сили и поради това бе предоставила тая задача на Персия. Затова пък тя бе се задължила да помага с годишни субсидии, плащани на последната, за издръжката на персийските гарнизони и за поправката на тамошните крепости. Естествено, че византийското правителство винаги се скъпяло на тия плащани субсидии, забавяло ги или се мъчило мълком да ги отказва и това от своя страна бе трети повод за недоволство и нов източник на конфликти.

Знаем вече, че такива конфликти бяха се разразили във войната при Анастасий и Юстин. Военните действия във времето на последния не бяха довели до никакво определено решение и затова Юстиниан бе се погрижил да организира отбраната на тамошните покрайнини. За общ началник на военните гарнизони в Армения бил назначен един способен човек - Сита, арменец по произход, когото Юстиниан, за да привърже повече към себе си, го сродил със своето семейство. Заедно с това било обърнато внимание върху двете големи крепости във византийска Армения - Теодосиопол (дн. Ерзерум) и главно Мартиропол (на юг от него), чиито стени били усилени, а в самия град били издигнати много обществени постройки.

Арабските племена в Сирия по това време били разделени на две групи. Едната, признаваща властта на един от видните емири, Аламундар, се намирала под влиянието на Персия, докато другата с Арет, който приел християнството, държала страната на Византия. Опитът на Юстиниан да привлече на страната си персийските араби предизвикал засилване на враждебното отношение между двете държави. Изглежда, че византийските интриги били развивани при това в по-широк мащаб, тъй като все по това време на византийска служба минава и видният персийски пълководец Нарзес, арменец по произход, който по-късно довърши, както знаем, окончателното покоряване на Италия.

Войната с персите започва в 528 г. с явен неуспех за Византия. Непосредствен повод за нея дал опитът на византийците да построят една нова крепост в областта на горното течение на р. Тигър, недалеч от гр. Дара. Персите с големи сили нападнали византийските войски, натоварени с охрана на строителните работи и им нанасят страшно поражение. Военните действия, с чието подробно развитие не ще ви занимавам, след това се затегнали. На следната 529 г. византийците с една блестяща победа се отплатили за дотогавашните си неуспехи, но започнатите преговори за мир не довели до резултат, тъй като самаряните, жители на част от Палестина, влезли в сношение с персийския цар Кавад и го увещавали да им помогне във въстанието, което те тъкмо тогава повдигнали срещу византийската власт. За продължение на военните действия настоявал и арабският емир Аламундар, който не искал да пропусне възможността да поразграби византийските области. Със съединени сили перси и араби нахълтали в северна Сирия, превзели и разрушили гр. Гавала. Когато след това те, натоварени с богата плячка поискали да минат Ефрат, Велизарий с незначителни сили ги нападнал, но претърпял пълно поражение. Окуражени от него, персите обсаждат гр. Мартиропол, но усилията им тук се разбили в стените на добре защитената крепост. В това време умира персийският цар Кавад. Неговият наследник Хозрой имал да преодолява изникналите борби за престолонаследието и това го принудило да се съгласи на преговори с византийците. Мирът бил сключен през есента на 532 г. Персите били принудени да изоставят крепостите в Лазика, като в замяна на това византийците им върнали завладените укрепени места в персийска Армения. Грижата за отбраната на кавказките проходи била предоставена на персите, но за това Юстиниан се задължил да им плати 110 кентинария злато. Мирът бил наречен „вечен“, защото в договора не бил споменат срока, за който е сключен.

За самата Византия тоя мир означавал неуспех, но Юстиниан бързал да се освободи от грижи на изток, защото вече у него бил съзрял планът за походите срещу вандали и готи и той искал да има развързани ръце за действие срещу тях.

Че тая била причината за отстъпчивостта на византийците спрямо персите, а не невъзможността да продължават по-нататък войната, показва обстоятелството, дето още на следната 533 г. предприемат вече известния ни поход, който тури край на вандалското кралство.

Византийските успехи в Африка и Италия обаче трябвало да обезпокоят персите. Съвременникът на тия събития, историкът Прокопий съобщава за едно посолство на последния готски крал Тотила, който молил Хозрой да се намеси в неравната битка и облекчи борбата му на запад, като застраши азиатските граници на Византия. Той му обръщал вниманието, че изпълнила задачите си на запад и победителка над вандали и готи, Империята ще се обърне след това с всички сили и необезпокоявана от никого срещу Персия. Изглежда обаче, че сам Хозрой не чувствал нужда от подобно напомняне и твърде добре съзнавал опасността от прекомерно засилената Византия. При това дейността на византийското правителство на изток, дето се стремяло да постави под влиянието си отделните малки държавици и отделни племена, подсказвало на персите, че те имало защо да се боят от завоевателните амбиции на Юстиниан. Непосредствен повод за разрива била намесата на последния в отношенията между познатите ни арабски емири - Аламундар и Арета. Хозрой, който се считал един вид сюзерен на Аламундар, счел, че Юстиниан искал да го подбуди към измяна и през пролетта на 540 г. почнал войната.

Поради борбата си с готите, която тъкмо тогава изисквала най-голямо внимание, от една страна и поради „вечния мир“ от друга, византийските военни сили в източните провинции били твърде намалени, а стените на повечето градове се намирали в едно наистина печално състояние.

Затова, нахълтал със значителна армия в северна Сирия, Хозрой не срещнал почти никакво противодействие. Много от градовете, за да се спасят от опустошение, трябвало да се откупват с големи суми, а тия, които се опитвали да се бранят, били разрушавани. Тая участ постигнала и гр. Антиохия, който по значение, богатство и числото на населението си справедливо се наричал Царица на Изтока. За да го запази, Юстиниан изпратил своя племенник Герман с малък отряд, но той не бил в състояние да го приготви за отбрана. Стените му били в такова състояние, че не могли да устоят на най-обикновения натиск. Защитаван от набързо събрания гарнизон и от въоръженото си население, градът паднал при първата атака и ожесточените перси го накарали да изпита всичкия ужас на завоеванието. След като бил основно разграбен и отнесени всички съкровища от храмовете и другите обществени постройки, Хозрой заповядал да го подпалят. Оцелелите жители били отвлечени в Персия; Хозрой построил близо до столицата си Ктезифон гр. Нова Антиохия, дето заповядал да ги настанят.

Византийското правителство не могло да окаже никаква защита на своите източни земи и Хозрой не само че свободно могъл да се завърне с награбените съкровища, но из пътя на движението си събирал контрибуции от градовете, които по тоя начин откупвали запазването си. След това персите ежегодно подновявали походите си. Велизарий бил извикан от Италия и изпратен на изток, но не получил никакви войски на разположение и затова малко можел да помогне. Византийците били принудени да се ограничат с отбраната на градовете. Най-значителното събитие през тоя период била безрезултатната обсада на гр. Едеса, един от най-важните центрове в северна Месопотамия. Макар атаките на персите да били успешно отбивани, градът накрай трябвало да заплати на Хозрой голяма сума, за да го склони да се оттегли.

Не по-малко били нещастни византийците на северния театър на военните действия - Кавказ. Ние знаем, че във времето на Юстин те бяха завладели югоизточното побрежие на Черно море, областта, която в древността бе известна под името Колхида, а в средновековието - Лазика (Лазистан). Византийската администрация тук бе си позволила безогледна експлоатация на населението. На морския бряг била построена от византийците нова крепост - Петра, като опора на властта им над страната. Началникът на крепостта контролирал целия внос, който ставал през нея в страната, като налагал грамадни мита на солта и житото, идещи отвън. Доведеното до отчаяние от злоупотребленията на византийските чиновници население се обърнало за помощ към персите. Те се явяват тук и в късо време византийците биват прогонени от цялата област.

Неприятелствата между двете държави продължили след това повече от 10 години; действията обаче се ограничавали с изолирани набези, които не довеждали до никакво сериозно решение. Както едната, тъй и другата страна, уморени, най-сетне влезли в преговори. Мирът бил сключен в 562 г. Лазика била отстъпена отново на Византия; персите се задължавали с пазенето на кавказките проходи, като за това Византия трябвало да поднови плащането на годишните субсидии. Границата между двете държави оставала както преди войната. Търговията между двете страни могла да се извършва само в два пункта - Низибис на персийска територия и Дара - на византийска. Юстиниан издействал за християните в Персия свобода на вероизповеданието, но при условие, че те не ще искат да го разпространяват сред езичниците перси. Сключеният мир трябвало да трае, тъй се казвало в договора, 50 години.

Широката завоевателна политика на Юстиниан, който бе пръснал военните сили на империята по пространството от Гибралтар до Ефрат, бе причина да отслаби нейната отбрана по границите на Балканския полуостров.

След заминаването на остготите за Италия, както вече знаем, по дунавските граници бяха се явили нови варварски народи. На северозапад това бяха на първо място херулите. Тогавашните известия ги представят като едно от най-суровите и диви германски племена. По времето на Анастасий те били усмирени и поселени в прибрежна Дакия, но в царуването на Юстиниан те отново почват да създават затруднения на Византия. Поради династически междуособици част от тях се връща отново зад Дунава, дето влиза в съюз с гепидите. Останалите запазили отпуснатите им селища, дето живеели съвсем независимо от византийските власти, подчинени едничко на своите племенни главатари. Без сами да плащат данъци, те получавали всяка година един вид трибут, който императорът със специални посланици им пращал. Срещу това обаче те се задължавали да служат като съюзници на империята и нейните войски и добросъвестно и храбро изпълнявали своите обязаности. Херулски отреди през времето на Юстиниан срещаме във всички негови военни предприятия на запад и изток.

Зад херулите, по горното течение на р. Сава, по средния Дунав и долна Тиса, живеело по това време германското племе гепиди. Те се считали също съюзници на империята и получавали от нея годишни подаръци, обаче това не им пречило да се отдават на грабежи из пограничните византийски области. Владението на важната крепост Сирмиум (дн. Митровица) им осигурявало прехода през Дунава, дето те не еднаж се явявали като неканени гости. Аз споменах по-горе, че при тях бяха прибегнали и част от херулите, напуснали византийска територия.

За да парализира действията на тия си съседи, Юстиниан влиза в сношения с лангобардите. Това било друго, също тъй германско племе, което в началото на VI в. след дълги скитания из Централна Европа, се установява на север от гепидите в днешната Унгарска равнина. Приятелството с тях обаче било твърде ненадеждно, защото те не считали за несъвместимо със своите задължения да минават средния Дунав и да разпространяват набезите си дори до центъра на полуострова. За Юстиниан те били полезни само доколкото той можел да използва тяхната стара и непримирима племенна вражда към съседните гепиди. Той подбуждал едните срещу другите и дори византийски войски се явявали като съюзници на лангобардите. Дребните и непрекъснати сблъсквания между двата народа най-сетне се решили с едно голямо сражение. Гепидите били разбити, но макар и значително обезсилени, те запазили своята племенна независимост. Окончателната разправа между едните и другите, както ще видим, бе отложена за едно по-късно време и при появяването на един нов народ.

Съседството и на тия германски племена обаче не носило за Византия само злини. Тя използвала тяхната сурова енергия и необуздана войнственост за своите военни нужди. Успехите на Нарзес в Италия например и нейното окончателно покоряване били възможни само поради значителните отреди от лангобардски наемници в армията му.

Независимо от германците Византия имала да се справя през тая епоха и с други неприятели, които за нея били много по-опасни - славяните и хунобългарските орди. В началото на VI в. ние вече знаем, че първите от тях - славяните, заемали равнините северно от долния Дунав до устието на тая река. Тогавашният историк Прокопий ги дели на две големи групи - анти (Ἄνται), които били на изток и се простирали към руските равнини по реките Днестър, Прут и левия бряг на Дунава, северно от хуните, и същински славяни (Σκλαβηνοὶ), които образували западния клон на общото племе. Едва ли обаче това разделение е почивало на етнографска основа, защото от съобщенията за едните и другите може да се разбере, че те имали общ език, еднакъв начин на живот, една и съща религия и нрави.

Характерно за славяните и това, което ги отличавало най- вече по бит от германците е, че те живеели раздробени на много и дребни племена, които не признавали над себе си никаква обединяваща власт и дори често воювали помежду си. Това обстоятелство затруднявало не малко и самата Византия: тя не виждала общ представител на славянските маси, с който би могла да преговаря и договорите, които сключвала с отделните техни малки племена съвсем не били задължителни за други.

Славяните, които бяха се спуснали в равнините северно от Дунава, живеели в малки селища, между които били пръснати и хунски групи. Какви точно били отношенията между едните и другите, за това нямаме сведения. Изглежда, че едните и другите си запазвали своята самостоятелност и, както виждаме, често се съгласявали за общи нападения на отсамдунавските византийски земи. Желанието на някои автори да представят, че те действали винаги разделно и предприемали опустошенията си на смени (Златарски) не може да бъде доказано. Това, което лежи вън от съмнение е, че съжителството или съседството на двете етнично различни групи е, както вече споменах, съдействало за тяхното битово сближение и взаимно влияние. И може би това изравняване било причината, задето византийските писатели от дадената епоха не правили особено строга разлика между едните и другите и задето въз основа на техните известия днешните историци не винаги са съгласни, когато трябва да се определи кому именно - на славяни или хунобългари трябва да се припише едно или друго нападение над византийските земи.

В началото на Юстиниановото царуване началник на тракийските войски бил Хилвуд, по произход славянин (Успенский, 466). Неговата задача била да следи за славяните през Дунава и да предотвратява техните нападения. Затова той няколко пъти минавал реката, за да ги безпокои в собствените им земи, докато еднаж, ограден от тях, армията му била унищожена и самият той убит. Оттогава вече балканските провинции били открити за варварите. Техните походи били придружени с отвличане на населението „и откупването на пленените било постоянна грижа на правителството, както и на останалите жители. Много благочестиви хора давали за това добро дело своето състояние, а Юстиниан заповядал дори да се жертват за същата цел и черковните приходи и богатства“ (Кулаковский, 219). Разбира се, че възможността да вземат откупи за своите пленници още повече настървявала варварите. Първите по-големи нападения започват след дълга пауза към 547 г., когато те минават Илирия и стигат до гр. Драч. Илирийската византийска армия достигала до 15 хиляди души, но нейните началници не се решили да ги безпокоят. След три години те извършват ново нападение. Колко слабо защитена, поради далечните войни, които Юстиниан водил, била балканската област, се вижда от факта, че числото на славяните тоя път не надминавало 3 хиляди души; въпреки това те достигнали чак до града Цурулон (дн. Чорлу), дето нанесли поражение над един незначителен византийски отред, чийто началник бил пленен и изгорен жив. Не срещнали нийде никаква съпротива на открито поле, славяните потеглят на запад и стигат до гр. Топир на р. Места. Той бил превзет, а жителите му отчасти избити, отчасти отвлечени в плен. Също тогава или година по-късно славяните преминават Дунава на големи маси и стигнали до гр. Ниш. Юстиниан научава от заловени техни съгледвачи, че планът им бил да нападнат Солун. Той заповядва поради това на пълководеца си Герман, който събирал армия, за да потегли срещу Тотила, да вземе мерки за защита на застрашената област. Узнали за движението на Герман, славяните се оттеглили на северозапад, но след неочакваната му смърт те се впуснали на грабеж и достигнали чак до Одрин. Византийските отреди, които тук ги присрещнали, били съвършено разбити и славяните стигат до Анастасиевата стена, отдето се връщат назад, претоварени с грамадна плячка и водещи безбройно много пленници.

Казах по-горе, че освен от славяните нападенията през Дунава били предприемани и от хунските племена. Тогавашните автори, говорещи за тях, различават между им два клона - източен, тъй наречените утургури или утигури (Οὐτούργουροι, Οὐτιγοῦροι), които живеели около Азовско море и течението на Дон и кутургури или кутигури (Κουτρούγουροι, Κουτιγοῦροι) - около Днепър, та чак до дунавските низини в днешно Влашко. Разбира се, че Византия имала да страда повече от нападенията на последните. Някои византийски писатели, говорещи за тях, ги наричат с името българи. Въз основа на това някои учени са наклонни да считат, че българите били само една орда от кутургури (Кулаковский, 222), докато други мислят, че името българи било общо название на утургури и кутургури. Може би последното гледище е по-право. За нападенията на тия български или хунски орди през времето на Анастасий ние вече говорихме. Стихнали при царуването на Юстин, те почват при Юстиниан в още по-голям мащаб. За тяхното появяване на юг от Дунава се споменава на два пъти през 530 и 535 г., когато срещу тях действали византийските пълководци Мунд, Хилбуд и Сита. Най-страшното нашествие на кутургурите обаче било през 540 г., когато те, според известието на Прокопий, на брой до 120 хиляди души се разлели по целия полуостров, от Черно и Мраморно до Адриатическо морета. Част от тях минала в тракийския Херсонес (Галиполи), прехвърлила се на азиатския бряг и ограбила околностите на Абидос, а други се отправили към Македония, дето успели да превземат няколко десетки укрепени места, разрушили гр. Каландрия южно от Солун (Потидея на п-в Pallene), след това минали през Тесалия и стигат дори до Коринтския провлак (Кулаковский, 223; Geizer, 935).

Заета, както знаем, в Италия, Империята не могла да им противопостави никакви сериозни сили насреща и затова Юстиниан си послужил със старото и изпитано средство - да хвърли върху им съседите им и съплеменници, утургурите. Ханът на последните Сандилх нападнал кутургурските земи и успял да ги ограби, като отвлякъл и мнозина от самите тях в плен (Кулаковский, 224).

Това, разбира се, не отслабило кутургурите и те още в 551 г. отново се явяват в Тракия, дето дори Нарзес, готвещ се за поход в Италия, трябвало да спре и чака в Пловдив, докато техните шайки очистят областта.

Най-страшното и най-добре известното нашествие на кутургурите било предприето в 559 г. В него участвали и славяни. Областта на север от Балкана била съвсем запустяла от техните предишни набези и затова, без да се спират, те се изсипват в Тракия. Една част от славянобългарските пълчища се запътва на запад към Македония и Тракия, докато другите, под началството на хана Заберган, стигат до Галиполския полуостров, който бил ограден със стена, оставят там голяма част от силите си, а Заберган със 7 хилядна конница се запътил на изток. Анастасиевата стана, макар и поправена от Юстиниан, нямала защитници, които да я бранят, и варварите я минават без всякакви усилия. Населението от околностите на столицата, носещо ценностите си, бягало ужасено, за да търси защита зад нейните стени; Юстиниан заповядал, щото да бъдат пренесени там и всички ценности от черквите и манастирите, намиращи се из околностите на столицата. Изпратените срещу българите войски, събрани набързо измежду столичния гарнизон, били разбити и Заберган вече се явил под стените на града. За защитата му били свикани самите граждани и началството на отбраната било поверено на престарелия Велизарий. С неголям отред, предимно от необучени селяни , той излязъл от столицата и спрял на укрепен лагер недалеч от нея. Едно малко сблъскване, което имал с авангарда на варварите и в което излязъл победител, уплашило Заберган и той побързал да отстъпи към тракийския Херсонес, отдето необезпокояван от никого, се върнал със своите тълпи зад Дунава.

Тоя поход е последното голямо предприятие на българите-кутургури срещу Византия. След него вече на сцената се явява един нов народ - аварите, които поемат ръководната роля в по-нататъшните събития. Те обаче спадат в предела след царуването на Юстиниан и за тях ще говорим по-късно.

Славянобългарските и хунските нашествия в балканските земи през Юстинианово време, както и в десетилетията непосредствено след него, са имали за цел изключително грабежа. И затова първият техен резултат било опустошението на тия земи и тяхното обезлюдяване. Съвременникът на тия събития, Прокопий, съобщава, че при всяко нашествие били изтребвани или отвличани в плен до 200 хиляди души. (Кулаковский, 228). Тая цифра може да е преувеличена, но несъмнено е, че Балканският полуостров, заливан и опустошаван по-рано толкова пъти от разни други хищници, вече загубил значителна част и от това поселение, което, както ще видим, бе извършено по-късно. Заслепен от блясъка на своите царствени мечти и от грандиозните си завоевателни планове на далечния Изток, Запад и Юг, Юстиниан, като всички велики фантазьори, бе неспособен да разбере, че в гонитбата на непостижимото той жертваше това, което вече притежаваше. Неговият стремеж бе да възстанови някогашната Римска империя в широките й предели. Затова той изтощаваше силите на империята в дълги борби и скъпи експедиции в Италия, Африка и Испания и с това бе оставил сърцето на държавата си - Балканският полуостров - без нужната защита, за да бъде опустошен и приготвен за поселението на нови народи, чието близко съседство трябваше в бъдещето да бъде тъй опасно за самото съществуване на Империята.

Краят на Юстиниановото царуване е отбелязан по северните граници на Византия с още едно събитие, чиито последици по-късно тя имаше да чувства особено силно. Това бе появяването на аварите.

Към средата на VI в. по северозападните граници на Китай сред морето монголски скитници се издига едно племе, което китайците наричали ту-куе или турци, както ние днес ги наричаме. Те разпространяват завоеванията си на запад, дето се сблъскват с източните хуни (наречени ефталити). В съюз с персите турците разгромяват последните и владенията им достигат към края на VI в. вече до Каспийско море. Византийското правителство, което било винаги добре осведомено относно всички народи, живеещи близо или далеч от границите на империята, още тогава влиза в сношения с тях и тогавашните автори разказват за византийските посолства, които били изпращани от Юстиниан в каспийските степи при хана на турците. Същите автори разказват, че турците тогава разгромили племето уйгури (Ὀγοὺρ). Част от това племе, отстъпващо на запад, под името авари се явяват в Южна Русия в непосредствено съседство с кавказките граници на Византия. Те влизат във връзки с тамошните византийски власти и скоро след това тяхно посолство се явява в Цариград, за да предложи услугите си на императора. С щедри подаръци византийците сключват съюз с тях и аварският хан Баян нахлува в земите на утургурите, кутургурите и антите, които те не само разграбили и разорили, но подложили жителите им на страшни жестокости. Руският летописец Нестор, у когото се запазил споменът за страшните завоеватели, разказва, че обрите (тъй се наричали аварите от тогавашните славяни), след като покорили славянското племе дулеби (около р. Буг), впрягали вместо волове дулебските жени в колите си. (Иречек, История болгар,109).

В 562 г. Юстиниан обещал на новото аварско посолство, което идва в Цариград, да отпусне на племето им за поселение земите в прибрежна Дакия, напуснати от херулите, които бяха се преселили при гепидите, северно от Дунава. Изглежда обаче, че не било постигнато съгласие в това отношение, защото аварите се отправили по-нататък към запад, предприели един след други два похода срещу германските земи, стигнали чак до Тюрингия и най-сетне се установяват в унгарската равнина, дето ние ще ги срещнем и по-късно.

Вътрешното положение на Византия при Юстиниан заслужава не по-малко внимание от неговата проникната от завоевателен дух външна политика. И ако при изучаването на последната ние трябва да отдадем дължимото признание на военните сътрудници на императора, на Велизарий и Нарзес, без чиито военни таланти Юстиниановите намерения биха били немислими, то също тъй и разбирането на вътрешната политика на империята по това време би било невъзможно, ако не се познава властната личност на императрица Теодора, жена на Юстиниан. Около името на тая личност любопитството, интригата, омразата или преклонението са създали един интерес, еднакво силен у хората на науката, у литераторите и у любителите на пикантни истории. Затова рядко между жените - исторически личности, има друга, за която тъй много да е писано. Начало на тая литература дава едно съчинение, което носи авторското име на Прокопий, съвременник на Юстиниан и негов историограф. Това е тъй наречената „Тайна история“ (Historia arcana).

Спорът, дали Прокопий е автор на това съчинение и дали трябва да се вярва на казаното в него, още възбужда спор между учените, макар повечето от тях да са склонни да приемат авторството на казания историк. Съобразно с това, счита се, че Historia arcana, която представлява една скандална хроника на византийския двор и е един памфлет срещу императрицата, все пак има в основата си известни факти, чиято достоверност не може да се отрече.

Едни от старите хронисти сочат за родина на императрицата о-в Кипър, който според преданието бе считан от древните гърци за отечество на богинята Афродита, но изглежда по-достоверно съобщението, според което тя произхождала от Сирия. Нейният източен произход обяснява и много от симпатиите ѝ като императрица, както ще видим по-нататък. Според „Тайната история“ семейството ѝ дошло още твърде рано в Цариград, дето бащата заел едно непочетно занятие в цирка. След неговата смърт трите му дъщери, между които и Теодора, израсли в същата среда, която не само в Рим, но и във Византия се ползваше с най-лоша слава и принадлежността към която се считаше вече сама по себе си за едно безчестие. Може наистина да не се вярва на всички легенди за крайно безнравствения живот на бъдещата императрица през времето, когато тя била принудена като обикновена танцьорка в цирка да живее и си изкарва прехраната, но също тъй не може да не се допусне, че нейният живот и морал едва ли ще са се отличавали от тия на обществото, на което тя принадлежала и дето порокът намирал изобилна храна. Надарена с необикновена красота, увеличаваща само съблазните на нейния живот, Теодора изпитала върху си пълното падение, на което една жена може да бъде изложена. Случаят я завежда едно след друго в Либия и Египет, за да я върне отново в Цариград и я срещне с Юстиниан, тогава още престолонаследник. Очарован от неотразимата й красота, той безумно се влюбил в нея. Благочестивата, преизпълнена от християнско добронравие и скромна Лупицина, жена на стария Юстин, не искала по никой начин да допусне сближението на Юстиниан с една тъй запетнена личност и той можал да отпразнува брака си със своята избраница едва след смъртта на старата императрица.

И когато три години по-късно (след смъртта на Юстин) Юстиниан става безспорен владетел на трона, заедно с него цариградската тълпа трябваше да види короната върху челото на тая, която дотогава бе я скандализирала със своето поведение или пък бе я забавлявала в цирка със своите танци.

Всички подробности на това тъмно минало, с което аз не искам и не мога да ви занимавам, би били интересни за романиста или за социопсихолога. За историка обаче Теодора има значение само като императрица. И тук тя несъмнено е нещо съвсем друго от това, което ни я представя „Тайната история“. Нейното влияние се чувствало във всички области от вътрешното управление на Юстиниан. И не само това. Тя превъзхождала своя мъж не само по усета си към полезното и необходимото - нещо, което не е тъй чудно за една жена, - тя го превъзхождала и по държавнишки ум, по дивата си енергия, по способността си да намира средства за изпълнението на всяка своя мисъл, по властническия си темперамент и по силата на своята воля, чрез която тя понякога се издигала до истински героизъм.

Векът на Юстиниан е най-блестящата епоха във византийската история. Но делът за това величие принадлежи толкова на самия Юстиниан, колкото и на Теодора. Или по право Юстиниан не би постигнал значителна част от това величие без вярното сътрудничество на своята жена. Сам той добре съзнавал всичко това и по тази причина не предприемал нищо от значение, без да вземе нейното мнение. Дори и в официалните си актове, с които декретирал едно или друго нареждане, той не се стеснявал да заяви, че решението му било взето след като се съветвал със своята жена. Теодора също тъй не по-малко съзнавала силата, що упражнявала върху му. Чуждите посланици, преди да се явят пред Юстиниан, трябвало да се представят ней, а в съмнителни случаи много по-сигурно за един чиновник било да изпълни заповедта на Теодора, отколкото на самия император. Самата тя водила значителна част от дипломатическата служба на империята и ней принадлежат гордите думи, казани на персийския цар Хозрой: „Императорът никога не решава нещо, без да се допита до мене.“

Аз вече не еднаж изтъкнах, че Византия във всяко отношение бе се явила наследница на световната Римска империя. Тя бе възприела нейните институции, нейната държавна традиция и, което е още по-важно - нейното право. Ние вече знаем, че извори на това право в древния Рим бяха решенията на народното събрание, постановленията на сената и най-сетне едиктите на отделните императори. Освен целия тоя грамаден материал имали са значението на закони и мненията на прочутите юристи, които в едно или друго време получавали от императора правото да дават отговори на спорни въпроси, отправяни към тях от частни лица или държавни учреждения. Независимо от обстоятелството, че между възгледите на тия юристи, както и между разните видове законодателни наредби и решения често пъти съществували коренни противоречия, но работата на юристи, съдии или административни чиновници през тази късна епоха се затруднявала твърде много и от обстоятелството, че те трябвало да се справят с един колосален и пръснат из архивите правен материал. При липсата на добре уредени и пълни книгохранилища, можем да си представим в какво затруднително положение се намирали лицата, които били длъжни да прилагат законите или да решават според тях.

Затова още преди да заеме престола у Юстиниан съзряла мисълта да събере целия тоя юридически материал, да го приведе в известност, систематизира и отстрани съществуващите противоречия в него и тъй да даде в ръцете на юристите и административните си чиновници един пълен свод на всички действащи закони, по които те в своята практика да се ръководят.

Един път станал император, той намерил и лицата, на които можело да се повери изпълнението на тази огромна и в същото време деликатна задача. Това били на първо място знаменитият тогава законоведец Трибониан и професорите в цариградския и бейрутски университети Теофил и Доротей.

На първо място предстояло да се съберат императорските едикти. Ние вече знаем, че през времето на Теодосий II бе се появила една подобна сбирка, известна под името Codex Theodosianus. Той бил обаче съвсем непълен - знаем, че обхващал само периода от Константин Велики до Теодосий, - в него не влизали законодателните постановления нито на предконстантиновата епоха, нито пък тия след средата на V в. Затова Юстиниан назначава комисия, начело на която стояли споменатите три лица, която да събере целия известен материал из тая област, да го систематизира по време и по предмет, като отстрани натрупалите се в него противоречия или ги съгласува. Комисията започнала работата си в началото на 528 г. и след 14 месеца сводът от законите бил вече готов; в 529 г. Юстиниан го публикува като Codex Iustinianus, който трябвало да замести всички дотогавашни законодателни сборници. За тая цел отделни екземпляри от него били изпратени по всички провинции. Няколко години по-късно се забелязали известни недостатъци и пропуски в Codex-a. Затова той бил подложен на нова ревизия и в 534 г. излиза вече поправен и допълнен с много едикти на самия Юстиниан.

След първото издание на Кодекса предстояла работа още по-трудна и сложна. Това било свеждането в един систематически сборник на всички съчинения на юристите от миналите времена, съчинения, които както казах, имали авторитета на самия закон. Назначена била под председателството на Трибониан нова комисия със задача да свърши и това предприятие. За необятността на работата, която й предстояла, може да се съди от обстоятелството, че тази комисия имало да се справи с две хиляди съчинения, като извлече същността на съдържащите се в тях правни възгледи или сентенции и отстрани повторенията или противоречията. След три годишен упорен труд всички мъчнотии били надвити и в 533 г. се явяват в 50 книги Дигестите или Пандектите. В същото време било съставено под ръководството на Трибониан и двамата му непосредствени сътрудници и кратко ръководство по римското право, което получило името „Институции“. То имало за цел теоретическо запознаване с принципите на правото и служило един вид като въведение в неговото основно и подробно изучаване.

Завършил тъй епохалното дело по кодификацията на правото, Юстиниан имал пълното основание да се гордее с него и да счита за престъпен всеки опит да се внесе каквото и да било по-нататъшно изменение в неговото съдържание. Затова, разпращайки преписите от законодателните сборници из провинциите, той със специален указ забранил ползването от всякакви други юридически съчинения или сводове, а запретил също тъй и всяко тълкувание на веднъж кодифицираното. И граждани, и власти могли само да ги преписват или придружават с най-необходимите бележки и пояснения.

За да спомогне пък за развитието на юридическото образование в духа на кодифицираното право, той регламентирал обучението в трите тогавашни юридически училища - Цариград, Рим и Бейрут, - като точно установил реда на обучението в тях.

Със събирането и систематизирането на действащото дотогава право обаче законодателната дейност на Юстиниан далеч не била изчерпана. До края на своето царуване той не преставал да издава наредби и решения по въпроси, които старото право по една или друга причина било оставило незасегнати или пък които то решавало несъобразно с вече променените социални и исторически условия. Тия законодателни актове на Юстиниан представяли особена част от действащото тогава право и добили името Novellae leges или просто Novellae.

Под влиянието на Теодора Юстиниан внесъл особено много изменения в юридическото положение на жените, съпружеското право, развода и т.н. В повечето случаи били засилени наказанията за престъпления срещу публичния морал, а в други - на жената се дарували значителни права по отношение на мъжа. Основателно някои от съвременните историци бележат, че императрица Теодора винаги помнила миналото си на отхвърлена и презряна жена и с покровителствените мерки, които взела за своя пол, тя искала да намали случаите на такова падение, каквото тя сама някога изпитала.

От същия дух на справедливост и целесъобразност били проникнати мероприятията на Юстиниан и в областта на администрацията. Ние знаем, че най-голямото зло тук винаги оставаше продажбата на длъжностите. Против него бяха се борили и Маркиан, и Анастасий, мерки за изкоренението му бяха вземани, както знаем, и от Антимий, регент на Теодосий II, но то винаги се възраждало във все по-остра форма, тежащо все повече върху населението, което в края на краищата трябвало да плаща сумите, що неговите често сменявани управители изразходвали за покупката на длъжностите си. При възцаряването на Юстиниан таксите, които се вземали за получаването на една или друга длъжност, били два вида. Едните носели името „обичайни подаръци“ (συνήθεια) и се разпределяли между чиновниците от императорската канцелария, които приготвяли дипломите за новоназначените. Другите пък били формален подкуп, плащан на лицата, от които зависело назначението на даден чиновник. Те се наричали направо „златен данък“ (δόσις- χρυσίου), който се вземал съвсем открито и без всякакво стеснение. Съзнаващ напълно злините, които тази практика носила и за населението, и за интересите на самата държава, Юстиниан в една от новелите си тържествено забранил втория вид такси, т.е. тия, които представяли подкуп, като запазил „обичайните“. В един свой едикт дори заповядвал, щото всеки новоназначен чиновник в клетвата, която давал при постъпване на длъжност, да се задължи да не плаща никому нищо за получения пост (Кулаковский, 282). Въпреки неговата добра воля обаче старият ред продължавал да си съществува и Византия през цялото си историческо съществувание никога не успяла да се избави от него. Продажбата на длъжностите при това била един сигурен източник на доходи, от каквито във времена на финансово стеснение правителствата сами не всякога имали силата да се откажат. Сам Прокопий разказва, че не минала година от издаване на съответния едикт, когато безсрамното търгуване с чиновнишките места отново почнало.

Друга една реформа на Юстиниан обаче преживяла не само него, но, развита и усъвършенствана през по-късно време, придаде на византийската империя жилавината и способността да устои на многобройните външни опасности, които непрекъснато я застрашаваха.

Ние знаем, че за да обезопаси централната власт от всевъзможните бунтове на военачалниците, да намали тяхната сила и заедно с това да направи невъзможни опитите им да посягат на престола, Диоклетиан бе разделил гражданската власт от военното командване, а заедно с това бе ограничил големината на провинциите до незначителни размери. Принципът, застъпен в това отношение от него, бе проведен по-нататък и от Константин Велики и Източната империя бе запазила в продължение на два века това тъй оставено наследство.

При Юстиниан обаче причините, които бяха предизвикали това вътрешно и външно разчленение на провинциалната власт, вече не съществуваха; самата обстановка при това вече бе се значително променила и по тая причина Юстиниан се яви застъпник на една противоположна тенденция. От неговите новели се вижда как той съединявал отделните малки провинции в по-големи административни единици, начело на които били поставени претори, префекти или проконсули. Началото на тая концентрация било поставено, както изглежда, със завоеванието на Африка и Италия. И в двете страни били назначени императорски наместници. Понеже те се намирали далеч от централното правителство и не могли да получават бързи инструкции от него, тям било дадено широко право на инициатива, а събирането на гражданската и политическа власти в ръцете им имало за цел да им осигури всички средства за защита на поверените им области. Ние ще видим, че по-късно, в VIII в., тая система на областна концентрация получи своя завършек и даде възможност на Византия без особени усилия да се защити от всяко външно нападение.

Сега искаме да обърнем внимание на друго едно обстоятелство. Тъй като по примера на Рим Византия не познаваше отделянето на административната власт от финансовата или съдебната, то казаните провинциални управители се явявали, именно поради това, не само върховни военачалници в своите области, но и върховни администратори, съдии и представители на фиска. Това правило от тях истински вицекрале. Те разполагали с отреди от военна полиция, чиято численост се определяла според важността на провинциите и която между другото трябвало да им служи и като лична гвардия. Освен задълженията, които имал - за осигуряване реда и защитата на дадената му област, преторът трябвало да се грижи и за благосъстоянието й: да поправя пътища, канали, мостове и т.н. Префектът на Египет бил длъжен освен това да се грижи най-редовно за изпращането на храна в столицата: ние знаем, че Цариград още от времето на Константин Велики разчиташе на прехраната си само от подвоза на египетското жито (Успенский, 572 сл.).

Че съображения: да се направят провинциите по-жизнеспособни административни тела, които да не бъдат затруднени в постоянното очакване на решения от централното правителство - че именно такива съображения са довели Юстиниан до идеята да разшири техните граници чрез сливане на малките области в по-големи, се вижда и от обстоятелството, дето тази мярка била приложена главно в отдалечените владения на империята - из Мала Азия, Сирия и Африка. Балканските области, съседни на столицата, оставали в старите си административни предели.

Събиращи в ръцете си тъй широки права, провинциалните началници се явявали публично при тържествен церемониал и с атрибутите на своята власт. Както и консулите през републиканската епоха, те били придружавани от ликтори, носещи брадви и сноп от пръчки.

Голямото значение, което при тази система получило чиновничеството, го правило властник на съдбините на населението. Естествено е, че това последното, при пословичната развала на администрацията, напълно зависело от произвола на своите малки и големи управители. За да ограничи злоупотребленията, Юстиниан издал строги нареждания против подкупничеството и вземането на рушвет; провинените в подобно престъпление трябвало да върнат полученото в многократен размер, лишавали се от длъжностите си, а имотите им се конфискували (Успенский, 569).

Всичката тая строгост обаче не ще да е дала, както изглежда, задоволителен резултат, защото Юстиниан бил принуден да потърси други средства за борба със злоупотребленията, като използва един стар институт, който бе се запазил във Византия от времето на император Валент. Това бил институтът на тъй наречените defensores civitatis (Кулаковский, 268). Тия дефензори, които разполагали и с известна съдебна власт, имали за първа длъжност да се застъпват за интересите на населението в общината, към която се числели. За да им се даде възможност за действително застъпничество, те могли да влизат в преки сношения с висшите представители на държавната власт. Още преди Юстиниан тяхното значение било значително намаляло, защото те се видели безсилни да се борят срещу корупцията и своеволието на чиновничеството. И понеже те се избирали от самото население измежду богатите граждани на всяка община, те предпочитали да се отказват от почетната си служба, която без да им дава възможност да бъдат истински полезни, им създавала само неприятности. Юстиниан забранил такива откази, но дали дефензорите са могли да станат действително орган за ограничение на произволите - това е малко известно.

Навярно все във връзка с желанието си да морализира държавните служители Юстиниан определил точно и заплатите, които те трябвало да получават. Известни са поне няколко негови новели, в които се определят заплатите на началниците на някои провинции. Те били удържани от поголовния и поземлен данък на тия провинции. Заплатата на претора на областта Пизидия (южна Мала Азия) например била годишно 300 солида (Успенский, 574).

Царуването на Юстиниан е време, когато стопанският живот на Византия достига до най-високо развитие. Чрез широките му завоевания Средиземно море, както по-рано казах, се превръща във византийско езеро и сигурността на плаването по него поставя земите около бреговете му в най-живи търговски сношения. Центрове на тая търговия били предимно богатите градове на Изток - Александрия, Бейрут, Тир, Антиохия и Дамаск, някои от които броели по стотици хиляди жители. На първо място по значение между тях обаче се издигал Цариград, поставен като че ли от самата природа за посредник между запад и изток, север и юг.

Голямото стопанско значение на източните земи се обуславяло от обстоятелството, че в тях била съсредоточена индустрията, преработваща суровите произведения на съответните страни. В древността, както и през Средновековието до откритието на книгата, Египет бил едничкото място, дето се е произвеждал папирус, и гр. Александрия бил прочут със своите манифактури, дето тоя вид материал за писане се фабрикувал. Мала Азия била известна със скотовъдството, а нейните градове - със своята текстилна индустрия. Сирия се славела със своите изящни тъкани и бродерии, както и с металическите си изделия.

Високото значение на всички тия земи за средновековното международно стопанство било най-вече в това, че те били посредници в търговските сношения между Запада и Далечния азиатски изток - Индия и Китай. Скъпи източни растения, смоли и аромати, кожи от тропически животни, редки плодове били доставяни от Индия, а тъй рядката коприна идела от далечния Китай. Търговският път бил по море от Индия до Персийския залив, отдето кервани поемали стоките и през Сирийската пустиня или Месопотамия ги пренасяли било на север към арменските области на Византия, било към сирийските градове - Палмира, Антиохия, Бейрут и Дамаск. Тия пътища, както и свободното движение по тях, зависели напълно от добрите отношения с Персия и затова всяко неприятелство с последната било причина за кризис във византийската търговия. По тази причина още в началото на VI в. Византия бе се помъчила да се освободи от тая зависимост и да открие нови свободни пътища за изток. Тази е причината, дето тя бе влязла в сношения с турците, северни съседи на Персия, през чиито земи минавал дългия керванен път от западните граници на Китай до Каспийско и Черно море. От същите търговско-стопански съображения се обуславяло сближението и с Абисиния. Независимо от това, че от Абисиния могли да се получават продуктите на тропическа Африка, но чрез нея Византия си осигурявала и пътя по Червеното море към далечните азиатски побрежия.

Чрез създаването на тия две нови търговски артерии Юстиниан сполучил да освободи византийската търговия от опекунството на Персия. Истински търговски разцвет за Източната империя обаче почва от момента, когато в самата нея се разпространява произвеждането на коприната и фабрикацията на копринените платове. Това става пак във времето на Юстиниан. В 552 г. един несториански монах сполучил да пренесе, скрито в кухината на патерицата си от бамбукова тръст, семе от копринената пеперуда (Кулаковский, 290). Дотогава отглеждането на последната, както и изкуството за добиване на коприната били известни само на китайците, които ревниво ги пазили в тайна и строго следели, щото тя да не бъде изнесена вън от границите на държавата им. По този начин те си запазвали монопола за производството на скъпите копринени материали, които тъй жадно се търсели в тогавашния свят. Сега вече, след като тая тайна била пренесена във византийските земи, новата индустрия става могъщ извор на богатство и народно благосъстояние. В Цариград, Бейрут и Тир се отварят многобройни манифактури, които работили за сметка на държавата, на която отстъпвали и производството си. Византия преставала вече да зависи в търговско отношение от Персия, нямала нужда и от производството на Китай и сама става единствен доставчик на копринените материали в целия Европейски запад. Като се знае, че те са се ценели тогава по-скъпо и от златото, лесно е да си представите богатствата, които привличала във Византия тая монополизирана от държавата и пазена в тайна индустрия. За варварските крале по това време не е имало по-скъп подарък от една копринена дреха и византийското правителство тогава, пък и много по-късно, не еднаж дължало своите дипломатически и международни успехи на подаръци от тоя род, които то знаело в удобен момент да направи. Инак износът на копринените тъкани бил ограничен и подложен на строга регламентация и държавен контрол. Позволен бил износът на не най-тънките и изящни материи: с право византийците считали, че варварите могат да минат и с това, което е по-грубо (Zach. v. Lingenthal, Eine Verordnung).

Широкото развитие на византийската търговия прави от византийската монета едничкото най-сигурно средство на международната размяна. Византийските монети се търсели навсякъде и във всички страни се приемали с най-голямо доверие. През първата половина на Средновековието освен това Византия оставала едничката държава в света, която сякла златни монети. На това тя дори гледала като на свое резервирано право, като израз на своя върховен легитимитет и в договорите си с другите държави искала от тях задължението да не секат златни пари. Запазен е например от интересуващата ни епоха един такъв договор с персите. Когато на запад по-късно меровингските крале почват да секат златни монети, Византия счела тоя факт за посегателство на собствените си права и протестирала. Знае се, че българските царе също са секли само медни и сребърни монети. Това обстоятелство не значи, че там липсвало злато за монетни нужди. Обяснението на тоя факт е, че византийските златни монети тъй много са били разпространени и тъй общопризнати, че не се чувствала нужда да се издават български.

Това всепризнато парично могъщество на Византия било използвано от самата нея и за политически цели: преди всичко за поддържане на нейния държавен авторитет. Един съвременен на Юстиниан писател-географ, за който аз ще говоря след малко, предава например един твърде характерен анекдот. Един византийски търговец, който имал някакви сделки на о-в Цейлон, поискал да се представи на тамошния цар. Едновременно с него поискал аудиенция и един току-що пристигнал там персийски посланик. След обикновените приветствия царят поискал да узнае кой измежду двамата владетели - византийският или персийският е по-могъщ. Персиецът разбира се веднага почнал да възхвалява величието на своя господар. Хитрият византиец през всичкото време мълчал и когато бил запитан какво мисли по казаното от персиеца, той отговорил: „Ако ти царю искаш да узнаеш истината, ти имаш двамата монарси тук. Виж ги и ще можеш да кажеш кой от тях е по-бляскав и могъщ.“ „Как мога да имам тук двамата царе?“ - запитал цейлонецът смаян. „Ти имаш монетите на двамата, отговорил спокойно византиецът, от нашия - златна номизма, а от другия един сребърен милиарисион . Разгледай двата монетни образа и ти ще откриеш истината“. Цейлонският цар намерил това за твърде разумно и поискал да му донесат монетите, разгледал внимателно тяхното лице и опако и най-сетне казал на византиеца: „Вие наистина сте видни, могъщи и умни“. И за да го почете, той заповядал да го качат на един слон и под звуците на барабан да го разведат из града. (Geizer, 112).

Развитието на търговските отношения създава в тогавашната Византия широки интереси към различните страни и народи, които се намирали в нейния стопански кръгозор. Тоя интерес намерил израз и в тогавашната литература. Във времето на Юстиниан се явява едно съчинение, озаглавено „Християнска топография“ (Χριστιανικὴ τοπογραφία), което за нас днес е от голямо културно-историческо значение. Неговият автор, известен под името Козма Индийският плавател (Κοσμᾶς  Ἱνδικοπλεύστης), като търговец предприемал многократни пътешествия из Арабия и Африка, а при това от разговори с други търговци събрал широки и разнообразни сведения за различните страни, между другото и за Индия. По-късно той се покалугерил и като монах в един от манастирите в Синай решил да изложи богатите си знания за земите и народите. Главната цел на това съчинение обаче била да се опровергае космическата система на Птолемей, която се намирала в противоречие с християнския мироглед, и да докаже, че земята не е валчеста, както Птолемей мислел, а плоска и че вселената приличала на един сандък с четири стени и преграден на две хоризонтални половини. Покривът на този сандък бил небето, самата преграда образувала земята, а в долната му половина се намирал адът.

Цялата тая теория, във висша степен наивна, е изложена с маса известия от етнографски, културен и битописен характер и именно тия последните я правят за нас тъй ценна и интересна, защото ни дават възможност през вековете да надникнем в средата на племена и народи, които бяха, а и до днес остават настрана от полето на историческото изследване. В Индия сам Козма никога не бил и затова името му „Индийски плавател“ му е дадено по недоразумение, но за тази страна, както и за съседните ѝ земи той събрал най-широки сведения от свои познати, които я обхождали. Точността в неговото изложение е завидна, защото той никога не пропуща да посочи кое сам той видял и кое знае от разказа на очевидци. Гореприведеният разказ за приема у цейлонския цар е от неговата книга. Аз не мога тук да се въздържа да ви приведа и друг един разказ, може би най-старото описание на търговските отношения между абисинците и народите от Централна Африка. „Всеки две години, пише той, царят на Аксум (т.е. абисинският цар) чрез своя губернатор в Адаи (Южна Абисиния) изпраща един керван от свои служители (на юг) за злато. Заедно с тях тръгват и много други търговци, тъй че те се набират до 500 души. Със себе си те водят говеда, сол и желязо. Дошли близо до страната Sasu (западно от Занзибар, около езерата, от които изтича Нил), те се спират. След това, като съберат в голямо количество тръни, те образуват около си широка ограда, в която се настаняват, заколват говедата, насичат ги и окачат парчетата месо върху тръните на оградата. Тогава идват туземците, носейки злато като бобови зърна и поставят по едно-две или повече такива зърна при това парче от месо, желязо или купчина сол, което им хареса и застават настрана. Тогава иде притежателят на дадената стока и, ако е доволен, взема златото; след него се приближава туземецът и си прибира избраното парче месо, желязо или солта. Ако обаче търговецът не е доволен, той оставя златото небутнато. Тогава туземецът идва и прибавя още злато или пък, в случай че цената му се вижда скъпа, взема си го и си отива. Тъй се извършва, разказва по-нататък Козма, една няма търговия, тъй като те говорят различни езици и нямат нужда от никакви преводачи. На това място остават (търговците) пет или повече дни, според това как върви търговията им и докато разпродадат всичко. На връщане те пътуват въоръжени и всички наедно, понеже ги дебнат неприятелски племена, които на драго сърце биха ги облекчили от златния им товар. За цялото си пътуване, отиване и връщане, те употребяват шест месеца, тъй като на отиване те вървят твърде бавно, понеже щадят конете. На връщане всичко отива много по-бърже, за да не бъдат застигнати от зимата и дъждовния период. Защото из оная страна са изворите на Нил и през зимата, поради проливните дъждове се образуват многобройни потоци, които правят керванния път непроходим.“ (Geizer, 109 сл.; Успенский, 554).

Заслугата на Козма не е само в това, дето той описва тогавашните страни и обичаите в тях. Много и твърде интересен материал дава той при описанието на разни редки животни и растения. И това прави неговото съчинение интересно и за зоолози, и за ботаници. Запазените днес ръкописи от неговото съчинение са илюстровани с миниатюри, които, както изглежда, имат за първообразен рисунките, с които сам Козма придружил своето съчинение. И затова неговото културно-историческо значение е тъй голямо.

Финансовото положение на Източната империя през времето на Юстиниан заслужава особен интерес. На първо място тук изпъква контрастът с времето на Анастасий. Ние вече знаем, че тоя последният при смъртта си бе оставил в държавното съкровище колосална наличност, надминаваща 320 000 литри злато и то въпреки разходите, които трябваше да направи за водене на войни и за построяване на укрепления. Още при Юстин обаче, когато вдъхновител на цялата негова вътрешна и външна политика бе станал Юстиниан, това богатство бе разпиляно. Самият Юстиниан, като император по-късно, довежда разточителството до последния му предел. Със своята страст към великолепие и блясък, с непреодолимата си склонност към всякакъв вид строежи, с мечтата си да възстанови старата Римска империя в някогашните й предели, мечта, за чието реализиране бяха необходими нескончаеми войни, Юстиниан доведе финансовите сили на империята до крайно напрежение, изчерпи всичките й средства и, почувствал недостига, бе готов да прибягва до все по-нови и нови начини за набавяне на приходи.

Ние знаем как Анастасий намираше възможност не само да облекчава данъчните тежести на населението, когато то бе постигнато от стихийни бедствия, но и да му се притича на помощ със субсидии. Отначало Юстиниан се опитал да върви из същия път, но скоро го напуща. Опустошенията на славяни и перси в Балканския полуостров и в Азия не били в състояние да накарат Юстиниан да се откаже от данъчните недобори в тия земи; към 541 г., когато голямата чумна епидемия обезлюдява много области, незаплатените данъци продължавали да се изискват със същата строгост, както и по-рано.

Приходният бюджет на империята разчитал най-вече на поземления данък, на разните монополи и на митническите такси.

Поземленият данък бил главното задължение на земеделското население към държавата. Неговата обща сума за цялата империя се определяла от централното управление. След това той се разхвърлял над отделните провинции, отдето бил разпределян между общините. Самите общински власти имали по-нататък грижата да определят сумите, които всеки собственик, съобразно с величината и приходността на земите си, трябвало да плати. Централното управление на данъците се намирало под ведомството на префекта на претория и имало за непосредствен представител главния логотет (λογοθέτης). Ние видяхме, че при Анастасий институтът на декурионите с отговорността за данъчните постъпления бил премахнат, като вместо него била създадена системата - данъците да се закупуват от частни лица (vindices), които сами пък трябвало да ги събират от населението. Изглежда обаче, че при Юстиниан тая система не била разпространена по всички области на империята. И сега се срещат такива закупвачи, но в повечето случаи данъците се събирали от самите органи на властта. С тази служба били натоварени на първо място началниците на провинциите, макар те да били представители преди всичко на административната и военна власт. Може би тъкмо затова те били поставени в положението на върховни бирници, та да могат да си служат за целта с намиращите се на разположението им военни и полицейски отреди. Доколко пък тяхната длъжност се състояла главно в това да прибират с всички средства данъците, искани от техните провинции, се вижда от няколко обстоятелства. В клетвата си, която полагали при встъпване в длъжност, те обещавали на първо място да се грижат неуморно за интересите на хазната и да употребяват всичката си енергия за изправното и редовно постъпване на събраните от населението данъци (Кулаковский, 265). Това обаче не било достатъчно. В един свой едикт Юстиниан заплашва провинциалните управители, че ще ги държи лично и имуществено отговорни за всички недобори: недостига те са длъжни да плащат от собствени средства, а даже и в случай на смърт техните наследници ще бъдат преследвани, докато искът на хазната не бъде удовлетворен (Кулаковский, 279). В края на Юстиниановото царуване се отишло дори по-далеч. „Президът на провинцията бил длъжен да внесе в касата на централното правителство известен влог като гаранция на задължението си да представя всички искани чрез него данъци. Разбира се, че в случай на неизправност тоя залог бил конфискуван.“ (Кулаковский, 291).

Естествено при тъй силния натиск, упражняван отгоре, тогавашното чиновничество било безогледно при търсенето на средства, за да събере от населението всичко, което то могло да даде. Жестокостите се прилагали без всякакво стеснение; самото правителство дори ги насърчавало. Тъй например, за да внуши на войниците да дават ревностно съдействие на управителите на провинциите и на специално назначените чиновници при бирническата служба, Юстиниан ги заплашвал с преместване по границите, застрашени от постоянните нападения, (с.279).

Както и трябва да се очаква, възползвани от даденото им право на безогледно насилие над населението, чиновниците не се стеснявали да го прилагат и за личното си забогатяване. Техният произвол и злоупотребления вече не знаели никакви граници и от съвременните автори не еднаж се сочат конкретни факти, когато отделни представители на провинциалната власт събличали населението, за да натрупат по този начин сами грамадни богатства.

Естествено, че при една тъй безмилостно строга финансова система, въведена от Анастасий, солидарната отговорност на групите данъкоплатци (ἐπιβολὺ) е трябвало да се почувства в най-страшния си вид. Юстиниан, ръководен все от желанието да си осигури колкото е възможно повече данъчни постъпления, изглежда че се помъчил да възкреси и декурионата, но по всичко личи, че не е успял.

Вторият голям източник на приходи за държавата, както казахме, били монополите. Византия през всички времена, според сполучливата бележка на Ch. Diehl, била обетованата земя на монополите и протекционизма, но никога те не са вземали толкова големи размери, както през царуването на Юстиниан. Според Прокопий монополизирана била търговията с жито в столицата, в Александрия, а навярно и в някои други по-големи градове. Ние знаем, че прехраната на Цариград бе осигурена с житото, което префектът на Египет трябваше да събира в провинцията си и да препраща редовно всяка есен. Тук то оставало в разпореждането на префекта на града (Цариград), който според разбиранията си установявал продажната му цена и по този начин увеличавал приходите на държавата. Продажбата на жито от частни търговци била забранена. Прокопий разказва, че тая система била разпространена и над цял ред други продукти от първа необходимост. Ние вече говорихме за въстанието на населението в Колхида срещу Византия и опитът му да потърси покровителството на Персия. Причината за това въстание била, че византийското правителство монополизирало вноса на житото и солта, каквито самата страна не произвеждала и с високите им цени довела населението до отчаяние. Особено строго била развита монополната система при търговията с коприната. Ние знаем, че до 50-те години на шестия век тя се внасяше от Китай през Персия. За стоварище на керваните, идещи от изток, бил определен гр. Дара. Тук всичката коприна била закупувана от византийското правителство, което от своя страна, с високи печалби разбира се, я препродавало на фабрикантите за по-нататъшна обработка. До времето на Юстиниан фабрикантите сами разпродавали своите продукти, но и те били длъжни да ги отстъпват на държавата срещу определени от самата нея цени и тя да се грижи за тяхното по-нататъшното разпространение. Това разбира се довело до разорение на самите индустриалци и по такъв начин държавата трябвало да отвори сама индустриални заведения за копринени изделия (Кулаковский, 290). Печалбите, които тя имала от тъй монополизираното производство и търговия обаче, не били достатъчни за широко разрасналите й нужди. С особена строгост се събирал данъкът за вноса и износа на разни произведения. До Юстиниан, както разказва Прокопий, тоя данък-мито, както днес бихме казали, не съществувал. Юстиниан обаче създал два митническа пункта - единия в гр. Абидос, на азиатския бряг на Хелеспонт (днешните Дарданели) и другия в Перон при изхода на Босфора за Черно море. И в двата пункта се вземали големи мита от приходящите кораби. Тия пък, които трябвало да спрат и разтоварят на цариградското пристанище, били длъжни да платят добавъчен данък.

Ние видяхме, че в началото на царуването си Юстиниан, вдъхновен от една висока справедливост бе се обявил решително срещу продажбата на длъжностите. Аз забелязах при това, че условията, пък и дълбоката поквара бяха по-силни от доброто желание на императора и тая продажба мълком и скрито бе продължила съществуванието си. Притиснат по-късно от парични нужди Юстиниан не само че си затворил очите пред тоя вид търговия, но не я намирал вече за пакостна, защото в нея виждал едно ново средство за увеличение на държавните приходи.

Къде са отивали всички тия колосални средства, които в такова голямо изобилие се стичали в държавната каса на империята?

Аз казах и по-рано - безконечните войни срещу вандали, готи и перси трябваше да погълнат несметни суми. Още повече, че империята трябваше да си служи почти изключително с богато плащани варварски наемници. Но, за да осигури успеха на своята завоевателна политика, Юстиниан бе принуден да търси и сключва съюзи, които би му осигурили, ако не помощта, то поне неутралитета на близки и далечни народи и би обезопасили останалите граници на империята. Главното средство за постигане на тая цел бе византийското злато, за което варварите бяха тъй много жадни. С него Юстиниан ги нахвърляше едни срещу други или насищаше за момент тяхната алчност. Великолепието, което той разгръщаше пред техните посланици, когато посещаваха столицата, бе също разчетено: той искаше да им покаже нагледно неизчерпаемото могъщество на държавата си и непостижимия блясък на своята власт. Той смятал, че по тоя начин ще им внуши респекта, който му бе нужен, за да сдържи техните разбойнически пориви. „Варварите от всички страни на света, пише Прокопий в Тайната си история, от изток и запад, от юг и север бяха отрупани от Юстиниан с подаръци; даже посланици на далечните брити (англосаксите в Англия) виждахме тук в Цариград, преди да сме чули името на тоя народ. И когато варварите получаваха доказателство за царското благоволение, стичаха се отстрана на всички земни владетели във Византия. Императорът ги приемаше по най-приятелски начин, защото най-високо удоволствие му доставяше това да пилее съкровищата на държавата за тия хора. Тъй изтичаше нашето сребро и злато далеч из целия свят“. (Gfrörer, I, 327). Разбира се, че тази щедрост на Юстиниан имаше най-често обратни резултати: апетитът на варварите, които имаха възможността да се убедят в богатството на империята, непрекъснато растеше; за да го задоволи, Юстиниан трябваше да прави все по-големи жертви, а когато и те не бяха достатъчни, варварите бяха готови вече с меч да вземат това, което доброволно им се отказваше. "Едва Юстиниан бе достигнал престола, разказва същият Прокопий, когато почна да изчерпва държавното съкровище чрез безмерни подаръци, които раздаваше на хунските племена... В благодарност за това тия тъй обсипвани с дарове варвари, чиято алчност бе само раздразнена, опустошаваха безмилостно империята." (Gfrörer, I, 326-327).

Хуни нарича в случая византийският историк българите и славяните, за чиито опустошения по целия Балкански полуостров ние вече говорихме.

Разбрал, че не може да се доверява на купеното със злато тяхно приятелство, Юстиниан замисля създаването на една грандиозна система от отбранителни постройки, които биха спрели техните набези или поне биха намалили разрушителната им сила. По Дунава, от Белград до Черно море, били построени около 80 крепости, чиято защита била поверена на настанени за целта колонисти. Зад тях, из вътрешността на страната, при възлите на пътищата и планинските проходи били издигнати още няколко пояса от укрепени места, едни със задача да спират възможните нашествия, а други, за да дават прибежище на пръснатото из полетата население. Независимо от това били възобновени или поправени стените на почти всички по-важни градове. В едно друго свое съчинение „За постройките“ (De Aedifïciis, Περὶ κτιζμάτων) Прокопий наброява до 600 укрепления, които Юстиниан въздигнал само на Балканския полуостров. Независимо от това той построил много такива и в останалите области. Освен засилването на Дара, Амида и Ефес, които представлявали големи опорни пунктове срещу Персия, било обърнато особено внимание и на кавказката граница, чиито проходи били заградени с дълги стени и валове. Не била забравена в това отношение и Африка, дето грандиозните развалини и досега свидетелстват за могъщата строителна дейност на Юстиниановото време (Ch.Diehl, L'Afrique byzantine).

Славата на Юстиниан като строител обаче е свързана с друго едно име. Това е цариградската „Света София“. В първите години на неговото царуване един бунт, за който аз по-късно ще говоря, предизвиква пожар в столицата, жертва на който става нейната най-хубава част, а между другото и патриаршеската черква "Св.София". Започната от Константин Велики и довършена от сина му Констанций в 360 г., тя един път вече бе разрушавана от пламъците. Това бе при известния ни народен метеж след заточението на Йоан Златоуст, подир което бе възобновена от Теодосий II. След втория пожар Юстиниан заповядал да се разчистят развалините, отчуждава около тях и много частни места и решава да я възобнови в съвсем нова форма и невиждано великолепие. Изработката на плана й, както и самото ръководство на строежа било поверено на двама велики майстори - Антемий от Тралес и Исидор от Милет. Десет хиляди работници в продължение на шест години работили над постройката и когато в 539 г. при освещаването ѝ Юстиниан пристъпил нейния праг, той бил в правото си да извика: „Надминах те, Соломоне!“ Защото тук било събрано всичко, което като богатство и художествена техника тогавашният свят можел да даде. Разрушени били старите езически храмове, за да се вземат от тях скъпите им материали. От храма на слънцето в Рим били взети осем порфирови колони, други осем от зелен мрамор били донесени от Ефес. Атина, Троя и Кизик също тъй трябвало да внесат своя скъпоценен данък. (Успенский). Вътрешността на черквата светела от мозайки и разноцветен мрамор; злато, сребро, скъпоценни камъни и емайл покривали стени, колони и предавали на всичко един фееричен вид. Днес „Св. София“, преживяла вековете, е лишена от целия тоя блясък: латинското завоевание през XIII в. и турското през XV са ограбили голямата част от събраното в нея баснословно богатство, но изумлението, което изпитва човек, попаднал в нея, никога не ще изчезне. Защото това, по което никое произведение на човешкия гений не може да се сравни с безсмъртното създание на Юстиниан, то е конструктивния план на черквата, то е необятното пространство, което тя обгръща и с което внушава усещането, че нейният купол е самият небесен свод. Има постройки, много по-големи от „Св.София“. Куполът на „Св.Петър“ в Рим е много по-голям и по-висок от нейния, който се издига едва 55 м при диаметър 31 м. Това обаче, което е непостижимо в нейната архитектура, е тази лекота на формата, която не позволява да се забележат опорните точки, върху които почива грамадната маса на цялата постройка. И на днешния човек, както това било при Юстиниановите съвременници, се струва, че тоя купол не се крепи от каменните основи, а както Прокопий бележи, като че ли виси на синджир, спуснат от небето, и че без него той всеки момент като че ли би се съборил.

„Никога гениите на Рим и на Изтока, казва един френски учен, не са създавали в съединението си произведение по-поразително и по-хармонично.“ (Изразът у Успенский, 534).

Средствата, изразходвани за постройката и вътрешната украса на черквата били съответни на великата идея, вдъхновяваща нейното издигане. Похарчени били повече от 350 хиляди литри злато. Царствената мечта на Юстиниан бе намерила в нея материалното си въплъщение: единната световна империя, която виждаше своята задача в това да обедини народите под скиптъра на християнския владетел, бе създала своето духовно средище. И с право говори един от новите учени, че нищо тъй не е съдействало за разпространението на идеята за византинизма и за християнската мисия на изток, както непостижимият образ на „Св. София“, чието име само означаваше една легенда (Успенский).

1280px Hagia Sophia Southwestern entrance mosaics 2

Но с нея строителната треска на Юстиниан не е била уталожена. Само в Цариград той построил още 24 черкви, а такива или пък други обществени здания били издигнати в почти всички по-значителни градове на империята. Прочутите мозайки в черквите на Равена, които никога не ще престанат да привличат вниманието на историците на изкуството, произхождат от негово време. В Цариград при това и до днес е запазена една подземна цистерна, представяща грамадна засводена зала, чиито сводове се крепят от повече от 200 колони. Турците от Стамбул днес я наричат Бин бир дирек и я считат за едно от чудесата на царствения град.

Теодора съперничела със своя съпруг. Още не била завършена „Св.София“, когато по нейна инициатива била започната черквата „Св. Дванадесет апостоли“, чийто план бил изработен от същите двама майстори архитекти. При завоеванието на Цариград от турците тя била срината до основи, за да бъде издигната на нейно място днешната джамия на султан Мехмед. За тая черква обаче има запазени големи описания от нейните съвременници и от тях знаем, че тя в архитектурно отношение е поставила началото на цяла епоха. Основната ѝ форма представяла кръст, засводен с пет купола, и нейното влияние върху развитието на византийското и изобщо средновековното изкуство било извънредно голямо. Достатъчно е да се знае, че опит за подражание на нейния план представя и до днес запазената черква „Св.Марко“ във Венеция.

Тия, повечето общи, бележки за развитата строителна дейност на Юстиниан и за разцвета на византийското изкуство през негово време ни характеризират само една страна от неговата дейност. Освен строител Юстиниан беше и завоевател и затова особено внимание заслужава въпросът за военната организация на империята през негово време.

Един от съвременните учени, разглеждайки неговата епоха изказва тия твърде характерни думи: „Външната политика на Юстиниан представя изцяло поразителен контраст на сила и безсилие. Съкрушителят на германските кралства и възстановителят на имперското единство се изтощавал в безплодни борби с персите, откупвал мира с тях за големи суми пари и при захода на своите дни признал както себе си, тъй и своите приемници за данъкоплатци на персийския цар. Също такова безсилие проявявала империята при Юстиниан спрямо северните варвари. Техните непрекъснати нахлувания рядко срещали отпор и никога не предизвиквали наказателни експедиции, и - оставайки безнаказани - донасяли на грабителите свръх плячкосания добив, още и парични подаръци от императора. Това рязко противоречие между смелата завоевателна политика на Запад и безсилието на източните и северни граници нагледно показва, че успехите на Юстиниан на Запад съвсем не могат да служат за признак на нов разцвет във военната мощ на империята. Тая военна сила при Юстиниан се намирала в пълен упадък и той сам, със своето отношение към армията, не малко съдействал за това." (Кулаковский, 296).

Към тия думи аз бих добавил: именно тази военна немощ, предизвикана от безплодно прахосничество на сили за далечни и суетни цели, бе причина за големите катастрофи, които на Византия бе съдено да преживее веднага след Юстиниановото време.

Както споменах, една от важните реформи на Юстиниан била съединението на военната и гражданска власт в провинциите в едни и същи лица. Тази реформа обаче не била всеобща и направеното от Юстиниан било само едно начало, което имаше да се развие през по-късните векове.

През времето на Юстиниан армията се деляла на погранична, действаща и придворни войски.

Според едно известие на Прокопий Юстиниан намалил значението на пограничните войници. Навярно тази мярка има предвид някои ограничения на техните привилегии, намаление на техния брой (Grosse, 275), или най-сетне и едното, и другото. И само тъй може да се обясни обстоятелството, че пограничната защита на византийските земи на север и изток била тъй безсилна срещу нападенията на славяни и перси.

Действащата армия се разпадала главно на два вида войски - стратиоти и федерати. Стратиотите били свързани с постоянно местожителство и образували гарнизоните на отделните градове. Характерното за тях било, че те се вербували само от туземното население и че сред тях не се намирали никакви варвари. Те образували един вид националната войска на империята и тяхното появяване именно като такава ще е било резултат на противоварварската реакция, която както знаем, бе се издигнала във Византия през V в. Военните добродетели в туземното население обаче бяха тъй много паднали, че на стратиотите се гледало като най-ненадеждна част от войската. Името Γραικοὶ (гърци) затова получило между войската един презрителен смисъл. Когато тия стратиоти трябвало да участват във военни експедиции, началството се бояло от възможността те да се разбягат още при първото сблъскване. Те се делели на конница и пехота и с особено лошо име се славела последната. По тази причина стратиотите били използвани главно за гарнизонна и полицейска служба. Те образували съсловие от наемници, които живеели от заплатата и аноната (хранителни продукти), що им се давали от държавата. Срещу това тям били забранени всякакви други занятия; нуждата обаче, в която те живеели, правила тази забрана недействителна.

Освен стратиотите имало и друг вид постоянна войска - т.н. федерати (foederati, от foedus, foederis - съюзник). В Диоклетиано-Константиновската епоха, както знаем, федератите бяха варварски племена, които бяха настанени върху пограничните земи на империята или пък в съседство с тях и задължени с нейното пазене. Такива федерати през IV и  V в. бяха готите на Аларих и Теодорих, а федерати бяха също и войниците, които поддържаха Виталиан в бунта му срещу Анастасий. Тоя бунт обаче изглежда да е станал причина за реформи в тяхната организация. По-рано те имали за началници свои съплеменници и образували затворени племенни отреди. След бунта били организирани по образец на стратиотите и за началници им били назначавани вече обикновени офицери. Изглежда при това, че във федератските отреди почнали да смесват варвари от различен произход (Grosse, 281). Освен заплата или издръжка от държавата, те се ползвали и с други привилегии: не били обложени с никакви данъци и не носили никакви други повинности (Кулаковский, 301). Като федерати през V и VI в. се срещат готи, херули, хуни, славяни. Арианите измежду тях имали и привилегията свободно да изповядат своята религия.

Името федерати, както виждаме, бе добило съвсем ново значение. Византия обаче не бе престанала да използва силите на съседните независими варварски народи, чиято привързаност тя се мъчеше да осигури в случай на нужда с дарове на техните водители и със заплащане на услугите, които техните поданици би им оказали. Затова виждаме, че при повечето от военните експедиции на Юстиниановата епоха участват отреди от най-различни варварски племена под началството на собствени водачи. Те били наемани за определено време или за определена цел, след което били освобождавани, за да се върнат в земите си. Тоя род войски през интересуващата ни епоха се означавали с гръцките имена σύμμαχοι или εὔσπονδοι- което значи съюзници. Името следователно е еднакво с латинското foederati, макар федерати и симмахи да се отличавали. Между тия съюзнически племена, участващи във военните предприятия на Юстиниан, се срещат най-често гепиди, готи, херули и лангобарди (Grosse, 291 сл).

Към действащата армия по това време би трябвало да се причислят и тъй наречените Bucellarii (Βουκελλάριοι). Техният произход трябва да се търси в старогерманския дружинен строй. Знаете, че между едновремешните германци съществуваше обичаят видни хора от племето да се заобикалят с лично тям предани хора, които във време на война образували техните частни дружини, а в мир били техни другари и сътрапезници. Дружинниците дължали на своя водач преданост и готовност да се пожертват за него, докато последният бил длъжен да им оказва всевъзможно покровителство. Тоя институт се пренася в Римската империя, а по-късно минава и във Византия. Във времето през V и VI в., когато при постоянните безредици и вътрешни вълнения централната власт не била в състояние да осигури граничната безопасност на своите поданици, много видни лица, и не само военачалници, са считали за нужно да имат около си известна група от свои верни лица, на чиято защита или въоръжена помощ могли при нужда да разчитат. При общия упадък на дисциплината в имперските войски пък, всеки военачалник считал за необходимо във време на бой да разполага с един отред от надеждни и лично нему привързани войници, на които в решителния момент би могъл да се ослани. Поради това вече към края на V в. и особено през Юстинианово време личните военни дружини стават най-обикновено явление. В описанието на войните ние намираме такива дружини при почти всеки началник. Тяхната численост зависела от положението и богатството на даденото лице. Пълководецът  Нарзес, който довърши готската война, имал 400 човека, за друг един военачалник на Юстиниан - Валериан - научаваме, че дружината му достигала до 1000 души, когато прославеният пълководец Велизарий имал лична дружина от 7000 души (Grosse, 286). Първоначалното латинско име на дружинниците навярно е бил comités. Името bucellarii произхожда от bucella, както у римляните се наричал хубавият пшеничен хляб. Като привилегировани служители, дружинниците яли от хубавия хляб на своя господар, докато обикновената прислуга трябвало да се задоволява с това, което й дадели (Grosse, 287). Дружинниците образували в известен смисъл челядта на своя господар, отдето и гръцкото им означение като οικία (къща). Техният непосредствен началник бил най-близкото лице на тоя господар. За службата си дружинниците получавали, освен издръжка, но както изглежда още и оръжие, и коне. Във Византия те се делели на две категории: копиеносци (δορυφόροι) и щитоносци (ὑπασπισταί). Копиеносците били нещо като офицери на щитоносците. „Тактически букелариите образували ядката на оперативната армия... Въпреки техните големи заслуги във времето на Юстиниан, целият техен институт трябва да се разглежда като явление, което е означавало упадък на държавната мощ. Защото, както по тоя случай един немски изследвач справедливо забелязва, силната държавна власт не допуща самозащитата и отнема оръжието от ръката на поданика. При по-късното развитие държавната идея отново побеждава: в следюстиниановската епоха на дружинната система бива турен край и букелариите се явяват вече не като частни, а редовни държавни войски“ (Grosse, 291). В занимаващия ни период те се набирали също от варвари - предимно германци, но имало и мнозина азиатци помежду им (Grosse, 289).

Отделно от действащата армия била придворната - или императорската гвардия. Известно е, че в римската епоха тя бе съставена от тъй наречените преторианци. В началото на византийската епоха тия последните били заместени от схолариите (σχολάριοι). В IV в. те изпълнявали стражевата служба в двореца и образували седем отреда (σχόλαι). Парадният характер на тяхната служба, при която те вземали участие при всички дворцови тържества и церемонии от една страна, а от друга тяхната блестяща униформа, правели от придворната гвардия място, дето всички синове на богатите семейства се стремели да постъпят. Това от своя страна намалява извънредно много качествата на схолите като бойни отреди и най-сетне ги направя съвсем негодни за всякакъв вид военни операции. Израждането им в чисто парадна войска имало и друга причина: от края на IV в., след Теодосий Велики, императорите цели два века подред престанали да водят лично армиите си в бой и схолариите, намиращи се постоянно около техните особи, вече бяха забравили шума на битките. Юстиниан използвал тъй създаденото положение. Зачислението в схолите могло вече да става само с личното разрешение на императора: по такъв начин свръх седемте съществуващи били образувани още четири нови. При това срещу отстъпката, която им била дадена - да не се изпращат на война, той отнел на схолариите заплатите, които те дотогава получавали. Те трябвало да служат даром - заради едната чест и лъскаво облекло. Тяхната абсолютна негодност като войници бе бляскаво доказана на два пъти през Юстиниановото царуване. В 555 г. те бяха се разбягали пред много по-малобройния от тях отред на Заберган, когато тоя последният бе се явил пред Цариград, а преди това в 532 г. бяха се оказали напълно негодни за действие и срещу въстаналото население в столицата.

По тази причина императорите, загрижени за своята сигурност, бяха принудени да си създадат покрай ненадеждните схоли друг гвардейски корпус. Това бяха екскувиците (ἐξκουβίται, ἐξουβίτορες, έξουβίται, excubitores от excubo - пазя стража). Екскувиците като дворцови войници били създадени от император Лъв. Ние знаем, че пред всемогъществото на Аспар и неговите готи той бе потърсил друга сила, на която да се опре и бе я намерил в исаврите, от които бе попълнил новообразувания гвардейски отред. Неговата численост отначало бе до 300 души и известно е, че първият началник на екскувиците бе Тарасикодиса, който след това, под името Зинон, бе обявен за наследник на трона. Оттогава началникът на екскувиците станал най-близкото лице на императора и едно от най-влиятелните в империята. Сам Юстин, преди да бъде провъзгласен за император, заемаше тая длъжност при царуването на Анастасий. Мнозина от по-късните византийски императори също тъй бяха минали през нея. В отреда на екскувиците се приемали чужденци, чиито военни качества и служебна вярност се ценели винаги по-високо от тия на туземците.

Военната тактика през тази епоха също тъй беше претърпяла изменение. Римските легионери бяха пехотинци и пехотата беше тогава и преобладаващия, и решаващ род оръжие. Победите се решаваха в ръкопашен бой, при който победител беше тая страна, чиято армия бе по-дисциплинирана и по-готова да се пожертва. Сега положението бе по-друго. Византия имаше за свои най-страшни врагове персите и степните хищници на север. И едните, и другите бяха конници и действаха в боевете като такива. Пехотата, малко подвижна, не бе в състояние да действа срещу тях, още повече, че тяхно главно оръжие бе лъкът, с който отдалеч можеха да поразяват противника си, без да търпят загуби от него.

За да излезе на глава с тия свои неприятели, Византия трябваше да усвои тяхната тактика и въоръжението им. Пехотата отстъпва място на конницата, която става главният вид войска. Боевете вече се решавали чрез далечни престрелки и това от своя страна оказало решително влияние върху военната психология. Военните маси не винаги могли да издържат близкия натиск на ръкопашния бой и от писанията на Прокопий ние знаем, че решението на едната страна да мине в смело настъпление винаги предизвиквало бягството на другата.

Ново явление през тая епоха е пълното варваризиране на византийската армия. Ние казахме, че част от нея наистина се е рекрутирала измежду туземното население, била е тъй да се каже етнически византийска, но ние знаем, че тая именно нейна част - тъй наречените стратиоти - била абсолютно негодна в бойно отношение. Най-ценните и надеждни части - федерати, симмахи (съюзници) и букеларии са били, както видяхме, изключително съставени от наети чужденци. С такива чужди наемници Велизарий бе унищожил вандалското кралство, бе започнато и довършено завоюването на Италия. Самите вандали, еднаж подчинени, бяха използвани като войници и ние знаем, че от тях бяха образувани няколко полка, настанени около персийската граница.

Тая варваризация на армията обаче, покрай моментните изгоди носеше много опасности. Варварите се биеха за пари и от момента, когато не можеше да им се плаща редовно, на тях не само не можеше да се разчита, но те ставаха и явно застрашителни. Историята на Юстиниановите войни е пълна с примери, при които виждаме как отделни отреди минавали изцяло на страната на неприятелите. Особено чести били тия случаи при италианската война.

Строителната дейност на Юстиниан и общото негово разточителство, въпреки напрежението на поданическите усилия на населението, бяха докарали пълното изтощение на византийските финанси. Дългите войни бяха съпроводени с нови изтощителни разходи и накрай Юстиниан бе се видял не в състояние да посреща нуждите на армията. Заплатите на войниците се забавяли до безконечност и това все по-зле се отразявало върху войнишкия дух. Дезертьорството, както споменах, било първата естествена последица. Заедно с това пада извънредно много и войнишката дисциплина. Варварите наемници, славяни, хуни, вандали, херули и готи, и без това правели твърде малка разлика между свои и чужди и грабели еднакво безогледно населението на византийските провинции, през които при поход трябвало да минат, както и това на завоюваните земи. Лишени от заплата пък, те се чувствали напълно свободни и след всяка победа се пръскали неудържимо на грабеж. Строгите наказания, които трябвало да се налагат за поддържане на тъй падналата дисциплина, не били в състояние да помогнат, защото, както вече споменах, недоволните имали и друго средство за да реагират - то било масовото бягство или преминаването на страната на противника.

Военачалниците не оставали назад от обикновените войници в това отношение. Прочутият Велизарий например съвсем не се ползвал със славата на безкористен човек и ходили много слухове, че той запазил за себе си немалка част от съкровищата на Витигес и Гелимер, чиито кралства бе разгромил.

Докъде бе упаднала дисциплината сред византийската армия по това време свидетелства един твърде характерен факт. Византийският гарнизон в Рим през 548 г. се разбунтувал срещу началника си и го убил. След това войниците изпратили до Юстиниан депутация, с която искали да им бъде осигурена ненаказаност заради извършеното престъпление, като заплашвали, че в противен случай ще минат на служба у готите и ще им предадат града. Юстиниан бил принуден пред такава перспектива не само да им прости, но и да им издължи закъснелите заплати (Кулаковский, 309).

За да намали разходите по издръжката на армията Юстиниан прибегнал и до друго средство, което още повече усилвало недоволството и разпуснатостта сред войниците. Имало обичай всеки войник след известен срок на службата да получава определена парична награда. При това те били повишавани в по-горни чинове, щом като се отваряли нужните ваканции. По внушение на императора чиновниците, които завеждали съответните служби, не възнаграждавали ветераните и продължавали да държат в списъците дори и умрели лица, за да не бъдат задължени да ги заместват с нови, на които трябвало да се дава заплата.

В римската епоха при това ветераните след известен срок получавали земи, от чийто приход живеели. Техните старини и бъдещето на техните деца по такъв начин били осигурени. Сега, желаейки да се избави от всякакви излишни разходи за издръжката на армията, Юстиниан разпращал из провинциите специални агенти, които да проверяват служебната способност на войниците и те лишавали от званието им тия измежду тях, които вече били остарели или по какъвто и да било начин станали негодни. При липса на други източници за съществувание такива войници трябвало да се превърнат в просяци. Пред такава перспектива, разбира се, че и младите и способните изгубвали всякаква охота да служат усърдно и добросъвестно и са гледали още своевременно, ако не да се освободят от службата, то да я използват чрез грабежи и насилия, за да се обогатят.

Имало случаи Юстиниан да лишава цели области от войнишкото им население, щом като последното преставало да му е необходимо. Тъй например след сключването на мира с Персия пограничните византийски солдати на Изток били лишени от заплатите си, а наскоро след това лишени и от войнишко звание (Кулаковский, 310).

Всички тия мерки, вдъхновявани от стремежа на Юстиниан да се справи с неутолимата финансова нужда и предизвикани от прахосничеството на грамадни средства за разни други полезни и безполезни цели, довеждат най-сетне до един основен резултат: намалението на общата цифра на византийската армия. Според Прокопий, разширената империя в края на Юстиниановото царуване трябвало да разполага с постоянна войска от 645 хиляди войници, докато в действителност тя имала едва 150 хиляди. И това било, когато тя чрез своите завоевания бе си създала нови и силни неприятели, когато трябвало да държи значителни сили в покорените земи и да поддържа реда и безопасността в цялото това грамадно пространство от Абисиния и Тигър до Алпите и Гибралтар.

Пръснати по тия земи, византийските войски не били способни поради своята малочисленост да се справят с нито една сериозна задача, да възпрат нито един значителен неприятел. И затова войната срещу шепата готи в Италия трябваше да трае почти двадесет години, да погълне колосални средства и да донесе пълното разорение на Италия. Затова най-сетне, увлечен от миража на далечните си завоевания, Юстиниан нямаше средства да запази старите и най-важни провинции на империята и когато неговите войници и пълководци се бореха за покоряването на далечна Африка или Испания, славянските и българските пълчища сновяха свободно из Балканския полуостров и, подлагайки на плен и разорение населението му, достигат до стените дори на самата столица.

Дългото царуване на Юстиниан имаше за Византия и друго важно вътрешно значение. Тогава се формира напълно завършено византийският абсолютизъм, а заедно с това изчезнаха и сетните останки от някогашните римски републикански свободи и граждански демократически учреждения. Много от тия последните наистина бяха се запазили само като благочестиви преживелици, но тяхното съществуване все пак бе свързано с известни спомени или външни форми, които се явяваха неудобни за един владетел като Юстиниан, считащ себе си за единствен авторитет в държавата, начало, център или извор на всички власти в нея. Известно ви е, че както в Рим през императорската епоха, тъй и във Византия през началото на нейната история бе запазен института на консулството. Консулите не разполагаха наистина с никаква власт, но те се избираха ежегодно измежду най-почетните и влиятелни лица и то един за Източната империя и друг за Западната. Особеното им значение бе се запазило само в това, че те давали имената си на годината, в която носели своето звание и по тях се определяло летоброенето. Когато трябвало да се датира известно събитие, казвало се е, че то станало в годината на тези или онези консули. В 541 г. Юстиниан декретирал прекратяване на консулата.

Последен консул в Цариград бил някой си Василий и след него годините вече се брояли post consulatum Vasilii. На мястото на стария начин за определяне на годините Юстиниан заповядал да се изчисляват по годините от царуването на императора (Кулаковский, 294). Така например за датата на едно събитие трябвало да се казва вече, че то е станало в десетата или 12-тата година от царуването на даден император. Тоя нов начин на летоброене се утвърдил обаче едва през VII век и то не повсеместно и не за дълго. Скоро бил заместен от системата, която вземала за начало на леточислението годината от сътворението на света. Считало се при това, че оттогава до рождество Христово изминали 5508 години.

Унищожението на консулския институт Прокопий, историк на Юстиниан, обяснява все с желанието на императора да избегне излишните, но значителни разходи, свързани с встъпването в тая длъжност, при което се давали игри, устройвали се празници и т.н., но по-вярното е, че автократическият дух на Юстиниан не могъл да понесе съществуването на тоя институт, който затъмнявал в известен смисъл неговото положение на самодържец.

Засилването на абсолютизма при Юстиниан се изразило и в придворния етикет. Още Диоклециан бе заел от Персия т.нар. προσκύνησις - поклонението пред особата на императора. То се състояло в това, че висшите чиновници, явявайки се пред императора, го целували по гърдите, докато останалите коленичели пред него. Императрицата нямала право на поклонение. Сега Юстиниан заповядал друг ред: всички сановници - от най-високите до най-низшите, явяващи се пред императора или императрицата, трябвало да падат пред тях по очи и тъй прострени да им целуват краката. В обръщенията си към тях при това те трябвало да ги титулуват δεσπότης и δέσποινα – господар и господарка - обръщения, които по своята унизителност бяха немислими в римската императорска епоха (Кулаковский, 39-40).

Решителен удар над демократическите институции бил нанесен при големия бунт, който пламнал в Цариград през 532 година, и за който аз не еднаж имах случая да спомена. За да си обясним както появата на тоя бунт, тъй и развитието му, ние трябва да се запознаем с известни страни на византийския живот, над които досега не сме се още спирали. Това беше животът на населението в големите градове. Центърът, дето тоя живот се проявяваше, бе хиподромът или циркът. Той бе мястото, дето се извършваха всички церемонии, дето започваха и свършваха всички местни или общодържавни празненства. В Цариград хиподромът бе освен това мястото, дето новоизбраният император за пръв път се показваше на народа, събран там, за да научи вестта за избора или пък да вземе едно или друго участие в него. Все там се давали разните видове забавления и игри, най-прочутите от които били надбягванията с колесници (ίττποδρόμος); императорите, а покрай тях и разните висши сановници, винаги се грижели за честото и редовно устройство на тия игри, считайки това за средство да възбудят към себе си благоволението или любовта на тълпите.

Съществуването на хиподромите на изток може да се проследи чак до дълбока древност. Те представлявали продълговати елипсовидни пространства, оградени с амфитеатрално разположени трибуни, на които зрителите заемали местата си. В Цариград, чийто хиподром бил започнат още при Септимий Север и завършен в големи размери от Константин Велики, имало отредено особено място за императора, неговата свита и висшите чиновници. Императорската трибуна със специални коридори била свързана с царския дворец, тъй че императорите, които винаги присъствали на церемониите или зрелищата, могли да се явяват там, без да имат нужда да минават през улиците на града. Средата на хиподрома била означена с една линия, отиваща по неговата дължина, един вид платформа, наречена spina, върху която били наредени скулптурни произведения и изобщо паметници на изкуството, и която при надбягванията била обикаляна.

Правото да има свой хиподром не принадлежало на всеки град, а му се дарувало като особена привилегия. Освен в Цариград и Антиохия, знае се, че хиподром имала и Александрия. Това право било свързано с известни свободи, с които населението на съответните градове разполагало. То било организирано политически на групи или партии (δῆμοι), които представяли неговите интереси. Начело на тия дими стояли димарси и димократи. Едните (димарси) били граждански представители на съответните дими, а другите (димократи) - началници на тия от техните членове, които били способни да носят оръжие. Това обстоятелство показва, че димите образували и един вид гражданско опълчение. И действително, когато персийският цар Хозрой в похода си из Сирия обсадил гр. Антиохия, последният поради малочисления си гарнизон бил защитаван от своите граждани. Димите в Цариград били въоръжени и използвани за защитата на градските стени, както е при известното нам нападение на Заберган през 559 г.

При слабото развитие на гражданския и политическия живот в една абсолютна монархия, каквато била Византия, гражданството се виждало събрано като цяло само в цирка-хиподром. И тук изпъквало най-силно делението на партии. Тия последните, както в Цариград, тъй и навсякъде, имали еднакви отличителни цветове, които били заети от стария Рим. Партиите били четири - сини (βéνετοι), зелени (πράσινοι), червени (ῥούσινοι) и бели (λευκοὶ). Последните две партии били обаче слети с първите, тъй че оставали сините и зелените. По господстващия обичай сам императорът трябвало да се числи към една от тях. Анастасий поддържал партията на зелените, затова Юстин, а след него и Юстиниан покровителствали сините. На хиподрома при надбягванията коларите, които се състезавали, се явявали в един от тия два цвята. Всяка партия се грижела за обзавеждането и поддържането на такива колари или водачи.

Както споменах, хиподромът оставал едничкот