Лекции по история на Византия - Въведение

Посещения: 11338

Индекс на статията

 
ВЪВЕДЕНИЕ

 

Никое общество не е обръщало тъй много внимание на своята историография, както обществото на средновековна Византия. И въпреки това византийската история, като част от историята на човечеството, е наука сравнително нова и твърде неразработена. Причините за това са много. На първо място тук трябва да се изтъкне обстоятелството, че Византия образуваше един свят за себе си, свят, който имаше малко допирни точки със западното човечество, дето едничко досега интересът към знанията е бил по-голям. Религиозните схващания също са допринесли не малко за това общо невнимание на Запада към византийския Изток. Черковното разединение създаде една пропаст, която не тъй лесно можеше да бъде запълнена. Византийските схизматици още през Средновековието бяха предмет на отвращение за западните католици и ако разтворите някои от аналите на кръстоносните походи, вие ще видите от византийците да лъха едно презрение и омраза еднакво силни с тия срещу неверниците, против които тия походи бяха насочени.

Когато настъпи Ренесансът и западното човечество излезе от средновековната си затвореност, неговият интерес бе привлечен от класическата древност. Там то намери един свят съвсем различен от тоя, в който бе живяло и който съдържаше в себе си толкова мрак и варварство. В противоположност на ограничеността, невежеството и безусловното господство на черковния авторитет, древността показваше едно общество, дето свободата бе основа на човешките отношения, дето една светска цивилизация бе създала по-оптимистично отношение към света, дето науките и изкуството цъфтяха и дето липсваха привилегиите на кръвта и произхода, чието ограничение средновековният човек вече бе почнал тъй силно да чувствува.

Вие знаете, че това увлечение от класицизма трае и до днес, но то бе още по-силно в миналото. И пред зрелището, което разкриваше античният свят, животът на средновековна Византия не можеше да представя никаква особена цена, защото западният човек, който търсеше в историята отговора на съвременните си проблеми, не можеше тук да намери нищо. Във Византия той виждаше едно общество на предразсъдъци, каквото бе това на западното Средновековие, едно общество, което не бе отделило на знанията на духа никакво особено място, едно общество най-сетне, което живееше под деспотизма и дето черквата и християнството също господствуваха над съзнанието и сковаваха волите, както и на Запад. Именно тоя възглед бе причината, задето и в Новото време историята на Византия бе оставена настрана, като незаслужаваща никакво внимание у просветения човек. Известно е напр. как един Волтер гледаше на нея: тя бе за него само една Bas empire. Един Монтескьо в своите „Разсъждения за величието на падането на римляните” също тъй считаше византийския период като време на упадъка и рушението на древността, а на същото гледище стоеше и големият английски историк Гибън.

Една друга причина допринесе не малко за намаление на интереса към средновековна Византия. Това бе турското завоевание, което заедно с унищожението на държавата бе заличило и културата, представяна от нея. Но именно турската опасност, която Европа тъй силно почувствува през средата на XVI в., бе причината да се обърне по-голямо внимание на Европейския изток и на неговото минало. И понеже тази опасност застрашаваше на първо място земите на Германската империя, именно там се явиха и първите опити да се извади от забрава историята на Византия и Изтока.

Началото бе положено в последните години на същия XVI в. Класическите студии бяха вече разпространили твърде много знания на гръцки език сред тогавашния учен свят и това бе създало възможността последният да се запознае и с произведенията, които произтичаха от византийското средновековие.

„Честта за възкресението на Византия от мъртвите принадлежи на немския филолог, съвременник на Лутер”, Йероним Волф (1516-1580 г.). (Васильевский). След свършването на университета в Гьотинген той се установява като секретар и библиотекар на многоизвестния аугсбургски патриций и богаташ Яков Фугер. В неговата библиотека между многото антични автори намира и се запознава и с византийските и по настояване на самия Фугер, който имал сношения с Цариград, Волф в 1557 г. издава Хрониката на Зонара, която обхваща събитията от сътворението на света до началото на XII в. След това той попада на друг византийски историограф Никита Хониат, чиято история започва именно със събитията от тая последна епоха и свършва със завземането на Цариград от латинците в 1204 г. На следната година бива издадена и тя, а наскоро (1562 г.) Волф изважда на бял свят Историята на Никифор Григора, която свършва с описанието на византийските събития от средата на XIV в., епохата следователно, когато Византийската империя преживяваше своите последни конвулсии.

Изданията на Волф били с гръцки текст, придружен с латински превод. Тоя последният, много по-достъпен за тогавашното общество, бива веднага след това преиздаден няколко пъти във Франция и Германия и по такъв начин един по-широк кръг читатели биват заинтересувани с историята на Източната империя.

Отвореният от Волф път бива поет след него от цяла редица учени-елинисти, като напр. Мартин Crusino, Turcograecia 1584 г., два трактата върху съдбата на Цариград, заедно с Теодор Зиюмал; Давид Hoeschel в 1601 г. издава Библиотеката (Μυριοβίβλον) на патриарх Фотий и ексцерптите на Багренородни, след тях двете книги на Прокопий за Персийската и Готската войни и най-сетне - в 1610 г., Ана Комнина. Вилхелм Holzmann (Ξυλάνδερ) с насърчението и поддръжката на същата фамилия Фугеровци в Аугсбург издава Хрониката на Георги Кедрин (1566 г.), а Леонклавий (Löwenklau), професор в Хайделберг издава средновековния корпус от византийски граждански закони известен под името Василики (τὰ βασιλικὰ).

След Германия интересът към византийските студии спечелва и хугенотска Нидерландия, в която център на научната дейност бил Лайденският университет. Аз няма да ви отегчавам паметта с имената на тукашните учени, филолози предимно, които продължават да издават византийските анали и други исторически съчинения, но не мога да премълча един от тях, а именно Йоан Meursius (De Meurs, 1579-1639 г.), който между другото издава своя Thesaurum graeco-barbarum - един речник на средногръцкия или византийския език, с тълкувание предимно на юридическите термини, които се срещат в него.

Вие виждате от казаното досега, че интересът към византийската история бе се пробудил най-напред в немските страни. Повечето имена са на протестантски учени, привърженици на Лутер и на Реформацията.

Това обстоятелство не бе случайно. Аз споменах по-рано, че католицизмът в лицето на тогавашното духовенство се отнасяше отрицателно изобщо към миналото на Православния изток, който през течение на цялата си история упорито се бе отказвал да признае папското върховенство и се бе борил срещу влиянието на католическата черква. От друга страна последната след падането на Цариград бе помислила, че е настъпил моментът, когато може да постигне обединението на цялото християнство под властта на папите и католическите мисионери работеха в това направление в някогашните византийски земи. В много градове на Запад, особено в Италия и Далмация бяха основани училища, в които се приемаха младежи от православен произход, възпитаваха се в духа на католицизма и се подготвяха за негови пионери в Православния изток. Католицизмът нямаше прочее никакъв интерес да събужда спомена за историческото минало на Византия и с това да подхранва опозицията на православието срещу самия себе си.

Съображения от такъв характер обаче имаха значение само докато един нов разкол не бе внесен там чрез Реформацията. И ако протестантските учени обърнаха тъй особено внимание на историята на Изтока, то бе не само от научен интерес. В историческите аргументи на православието срещу папството те, несъзнателно може би, търсеха опора на собствената си опозиция против него. След Тридентския събор обаче започна католическата реакция, която между другото трябваше да поведе и културна борба с протестантизма във всички области на живота. Тази борба в областта на науката взе характер на съревнование.

„Йезуитите, които бяха тогава водители на католическата реакция, със завист гледаха на научното тържество на своите противници... Те вече твърде рано бяха разбрали, че за господството над умовете тям е необходимо да имат първенство и преобладание и в сферата на чисто научната дейност. Пък и изобщо, ако отношението на католическата реакционна партия към класическите занятия в първата половина на XVI в. бе враждебно, то в края на това столетие съвсем се измени. Практическият усет на йезуитите им помогна да се догадят, че много повече полза може да се извлече като се покровителствува класическото образование, отколкото като се препятствува” (Васильевский, Обозрение трудов, 34). Занятията с класическата литература и филология доведоха най-сетне йезуитите и до византийските студии, на които се посветиха много техни видни хора особено през XVII в. като Яков Грецер (Gretzer), професор в Инголщад, главно огнище на католическата реакция в Германия, Яков Понтан (от гр. [ ] в Чехия) и Дионисий Petau (или Petavius).

Истински разцвет настъпва за занятията с византийска история обаче във Франция при царуването на Людвик XIII и XIV.

Благодарение на просветеното усърдие на първите министри на кралството, които не жалили нито средства, нито пък отстъпвали пред пречките, създадената по това време кралска библиотека става най-богатото хранилище на гръцки ръкописи в света. Кардиналите Мазарини и Ришельо, финансовият министър Колбер си служили за събирането им не само с французките официални представители в Турция, но и чрез специални агенти, които били изпращани на изток, дето трябвало да обърнат особено внимание на манастирите. Невежите и алчни монаси в тях продавали на безценица най-скъпите ръкописи.

Един път събрано цялото това грамадно богатство, явяват се и хора, които да го използуват. Начело на френските учени застава също един йезуит Филип Labbe (Labbeus, 1607-1667 г.), който групира около себе си редица учени, повечето духовни лица като напр. доминиканеца Жак Goar (1601-1653 г.), Петър Poussines (Possinus, 1609-1686 г.), след това Фабро (1580-1659), Измаил Bonlliau (1605-1694) и др.

По това време, към 1640 г. бива основана в Лувър прочутата кралска типография, която почва изданието на старите актове на Вселенските събори. В кръжока от гореказаните учени, който се групира около типографията, съзрява идеята да се предприеме едно пълно издание на всички византийски историци и аналисти и в резултат на това се появява прочутият манифест на Лабе към всички любители на византийската история.

С този манифест започва една нова епоха за византийската историография, защото той посочвал нуждата да се обединят дотогавашните разхвърляни усилия на учените от тая област и да се подготви един пълен корпус на всички съчинения на византийските автори, като за тази цел се приканвали учените да дадат своето съдействие. Първият том на този знаменит корпус се явява в 1645 г. и след него до 1711 г. биват издадени още 41 тома1. Забавено през XVIII-я век, изданието след революцията се подновява, за да се яви в 1817 г. и последният том от това наистина колосално предприятие.

Както виждате, целият този период се характеризира с една главно събирателна дейност. Преди да се почне научната обработка на византийската история, необходимо е да се съберат, приведат в известност и издадат нейните паметници и сурови материали. Веднъж тая задача на път да бъде постигната, явяват се и първите опити за истински научното изследване на византийското минало. Пръв пионер в тая насока е една личност, чието име означава цяла епоха и чиято дейност, продуктивност и недостигната ерудиция никога не ще престанат да будят удивлението на учените. Това беше знаменития Шарл Dufresne Du Cange (1610-1688 г.). Аз не ще ви занимавам с неговата дейност.

Чрез нея той принадлежи не само на византинологията, но и на романистиката и на историята на френската образованост изобщо. За да си представите неговото значение за византийската история, аз ще спомена само неговите съчинения Constantinopolis Christiana, географско-археологическо описание на Цариград и De familiis bizantinis, дето е представена цялата генеалогия не само на династиите, които управляваха Византия в течение на нейната хилядолетна история, но и на всички по-видни родове на византийската аристокрация. Тия две съчинения, издадени в 1680 г., и до днес не са загубили своето значение като справочни книги за всички, които се занимават с византийска история. Най-голямата заслуга на Du Cange обаче е неговият Речник2, едно издание, което само би било предостатъчно, за да запълни цял един живот. Аз не бих сбъркал, ако кажа, че без тоя речник, в който се дават не етимологически обяснения на думите, но разяснение на византийските институции и на специалните за византийската култура понятия, придружени с маса примери из печатни текстове и ръкописи, без тоя речник казвам, който неотдавна бе просто преиздаден без всякакви добавки, тъй като никой от съвременните учени не се наема да посегне на делото на великия французин, днес не е възможно да се предприеме дори най-обикновеното изследване във византийската история.

Времето след Дю Канж благодарение вече на отворените от последния пътища, не можеше да остане безплодно и дореволюционна Франция дава още две имена в историята на византийските студии - бенедиктинецът Bernard de Montfaucon (1655- 1741 г.) и доминиканецът Michel Le Quien (1661-1739). Безсмъртната заслуга на Монфокон е, че той става основател на гръцката палеография3, наука за историята на шрифта, благодарение на която днес само по външни признаци сме в състояние да определим епохата, от която произхожда един писмен паметник. За да си съставите, господа, представа за колосалната ерудиция на Монфокон и изобщо за ненадминатата работоспособност, добросъвестност и тихата себепожертвувателност на учените хора от това старо поколение, достатъчно е да посоча само тоя факт, че Монфокон е извлякъл основните принципи на палеографията, след като се е справил с повече от 11 хиляди ръкописи из разните библиотеки на Европа. И затова неговото съчинение по палеография в общите заключения и до днес остава ненадминато и новата европейска наука едва ли ги е коригирала.

Заслугата на Le Quien е от друг характер. В съчинението си Oriens Cnristianus - Християнският изток, в три големи тома, той описва „възникването и границите на източните патриархати през различните времена, изброява в хронологичен ред всички патриарси от даден патриархат от най-древните времена до XVII в. и след това минава към епархиите, подчинени на един или друг патриарх, съобщава географски сведения за всяка епархия и всеки град, в който се намира епископска катедра и привежда списък на всичките йерарси на означената епархия в хронологически ред с къси сведения за тях” (Васильевский, 189). Вие разбирате колко полезна може да бъде една подобна книга, която и до днес „служи като необходимо справочно средство при занятието с византийската история или византийската литература”. (Васильевский, 189).

След като Парижкият корпус на византийските историци бива в голямата си част довършен, била почувствана нуждата от преиздаването му. То бива предприето във Венеция в 1722 г., като парижкото издание е просто препечатано. При тая работа са се вмъкнали обаче твърде много грешки, поради което това издание заслужено се слави с недобро име и ползуването му би трябвало по възможност да се избягва.

Какво голямо значение имала за византологията работата на парижките учени от XVII в. ще разберете от това, че когато в ново време става нужда от едно по-достъпно издаване на същите византийски историци, тъй като старите корпуси - Парижкия и Венецианския били вече изчерпани и представяли библиографска рядкост, то един кръжок от немски учени начело с известния историк Нибур4 решават за втори път да препечатат и то абсолютно без всякакви изменения вече старото парижко издание. Тъй се появява известният Бонски корпус5  по името на гр. Бон в Германия, дето изданието било организирано. Въпреки тая негова неудовлетворителност, бонското издание на византийските историци и досега остава най-разпространеното и главно с него си служат тия, които се занимават с византийска история. Започнато в 1828 г. когато излиза първият том, то свършва едва в 1897 г., когато се явява и последният петдесети том.

Най-новото издание на византийските историци, вече с по-голямо критическо отношение към текстовете и с по-подробен коментар, бе предприето от Лайпцигския книжар Тойбнер. Досега от него са се появили около десетина тома, а при тежките условия на издателство и печат, които се създадоха през последните години, кой знае кога ще бъде довършено и дали въобще някога ще може да се довърши.

За да изчерпя въпроса за изданията на византийските историци аз трябва да спомена тук и последната сбирка на Migne - Patrologia Graeca (1857-1866 г.)6, която съдържа в 161 тома почти всички известни съчинения на гръцките черковни отци и писатели, а покрай тях и тия с историческо съдържание. Византийските историци тук са препечатани от Бонския корпус, като няколко от тях са пропуснати.

Аз споменах вече за отрицателното отношение на философите от XVIII в. към византийската история. Ако разцветът в нейното изучаване във Франция съвпадаше с епохата на тримата Лудвиковци - XIII, XIV, XV, това не беше случайно. Никога една европейска държава по своя вътрешен живот, държавното си устройство, абсолютната форма на управлението си и блясъка на своя двор не бе тъй много наподобявала на Византия, както Франция през XVII и първата половина на XVIII в. И затова векът на Волтер и Дидро не можеше да не отрече тоя на абсолютната монархия дори и в неговите духовни интереси. Ето защо новата наука, която се роди през епохата на френската просветителна философия бе тъй отрицателно настроена към студиите с византийската история. В случая повлия и друго едно обстоятелство. Византия, поне по времето на своя исторически живот, бе една средновековна държава. А известно е как философите на предреволюционния период се отнасяха към Средновековието. То бе за тях време на невежество и мрак, епоха, когато човешкият разум бе напуснал земята и когато човекът не бе създал никакви ценности. Бъдещето, учеха те, трябва да устрои живота на съвсем нови начала и историята на средните векове не заслужава никакво внимание. Поради това не може да заслужава такова и историята на Византия. Увлечението от класицизма още повече засили небрежността към средновековната история, но ако тая на западноевропейските народи все пак можеше да привлече поне отделни умове, то тая на Византия се разглеждаше като история на една чужда и умряла цивилизация, изпаднала почти в пълна забрава. И ако съчиненията на византийските историци продължаваха да се преиздават, това бе повече от филологически интерес.

Възраждане настъпи за византийските занятия едва към втората половина на XIX в. В историята се създаде едно ново направление, наречено генетическо, което търсеше в миналото на отделните народи не естетически или морални ценности, но считаше, че историята на всеки народ е ценна само като един дял от историята на общото човешко развитие, че има общи ценности и че следователно еднакво важни и интересни са явленията в живота на всеки народ, тъй като всяко от тях изразява една степен на цивилизацията и е стъпка към ново, по-съвършено състояние.

Подтикът дойде от Франция, и все пак не случайно. Още от времето на Франциск I и особено от това на Лудвик XIV Франция бе спечелила едно привилегировано положение на изток. Тя бе си извоювала правото на покровителство над католиците в земите на Отоманската  империя и това, особено в новото време, когато имперските стремежи търсеха сфери на влияние, засили вниманието на френското общество към земите на византийския Изток. Тогава изплуваха спомените за това, че Франция бе играла в тоя Изток значителна роля през средните векове, че предимно французи бяха тия рицари и барони, които при IV кръстоносен поход бяха основали на Балканския полуостров едно латинско царство, и че дори след разпадането на последното отделни французки княжества повече от един век продължаваха да се държат из тия земи. Свързали тъй своята история с византийската, французите се предаваха с увлечение на изучаването на последната.

Buchon в 1840 г. издаде прочутата Морейска хроника, след това много документи и изследвания върху франкското владичество в Пелопонес през XIII-XIV векове7; Labarte и Didron се обърнаха към византийското изкуство8. Това беше началото, което скоро се поде от редица блестящи и добре подготвени учени, чието число особено от 80-те години на 19-ия век непрекъснато расте. Имената на Gasquet, Bréhier, Legrand, Perdriset, Bayet и особено Ramband, Schlumberger, Charles Diehl и Millet означават вече във френската наука една цяла епоха.

През същия тоя период за византийските проучвания се откри и една нова страна, Русия, чиито учени вече хранеха огромната амбиция да бъдат водачи в тази област. Началото бе поставено от знаменития професор и академик Васильевский, след когото дойдоха други по-млади от него учени като Успенский, Безобразов, Кулаковский, Васильев.

В противоположност на Франция и Русия в Германия интересът към византийските студии бе сложен повече на филологическа основа и се разви на почвата на класическата филология. Все пак, между многото филолози тук се явиха и историци като Karl Hopf, Heinrich Gelzer, Hergenröther, Herzberg, Carl Neumann. Особена заслуга за византиноведението имат двама немски учени - Gustav Heimbach и Carl Zachariae von Lingenthal. Първият от тях издаде повторно (след Леонклавий) и с един голям критичен апарат средновизантийския юридически сборник „Василики”, а също и друг един правен паметник от XIV в., известен под името Шестокнижие (Έξάβιβλος)κτήτοπης на Арменопуло), когато пък Zachariae в едно многотомно издание направи достъпни почти всички останали части и официални византийски законодателни сборници и едикти на византийските императори - (lus graeco romanum)9.

Англия даде също няколко видни работници в полето на византийската история като Gibbon, Finley, а напоследък Omont, Gardner и Bury.

Разширението на византийските студии създаде нуждата от периодически печат и тъй се явиха в Русия „Византийский временник”, издаван от руската академия на науките и „Известия русскаго археологическаго института в Константинополе”. Самият тоя институт, основан в столицата на някогашна Византия, имаше за задача едно по-основно изучаване на паметниците на византийската култура на самото място, дето тя бе цъфтяла и до последната война бе мястото, дето не само руски, но и чужди учени намираха най-добри условия за работа.

Истинска епоха обаче в нашата област отвори списанието Byzantinische Zeitschrift, основано от Карл Krumbacher през 1892 г., което стана един международен орган на византинистите от целия свят и в което независимо от изследванията по разните въпроси се хроникират всички публикации, които пряко или косвено засягат историята, филологията, изкуството и изобщо цялата култура на Византия и на народите, които са се развивали под нейното влияние. Един не по-малък тласък бе даден в това отношение и от прочутата „История на византийската литература” (Geschichte der byzantinischen Litteratur)10 от същия Крумбахер, един паметник на истински немска ученост, една книга, без която не може днес да мине никой, който би поискал да се занимава изобщо с миналото на византийския Изток.

Византийската история днес вече привлича към себе си все по-широки кръгове от учени-изследвачи, все повече работници се явяват в нейното девствено поле. Много въпроси от нея чакат своето осветление и може би не е далеч времето, когато интересите, които до скоро време бяха концентрирани над историята на Западна Европа, ще се пренесат към нашия Изток, чийто културен център бе Босфорската империя. В тая област предстои една грамадна работа и то не само в научната обработка на вече събраните и издадени сурови материали, но и в продължението на тази подготвителна работа. Защото маса съчинения, ръкописи, грамоти и други документи стоят неизследвани в големите европейски библиотеки или из манастирските хранилища, неизвестни и недостъпни за широкия кръг на учените и това, за което аз говорих, че е издадено, е само една незначителна част от всичко, което е запазено и ще трябва да се издаде. В най-неудовлетворително състояние се намира вътрешната история на Византия, защото материалите за нея все още остават малко достъпни. В средата на миналия век бе предприето от Miklosich и Müller изданието на Acta et diplomata11. От него се появиха 6 тома с грамоти и юридически документи, обаче те далеч не са всички. Виенската и Мюнхенската академии бяха решили събирането на всички такива документи в един корпус, започнала бе и подготвителната работа, но войната спря всичко и при сегашните условия кой знае кога [ ].

За нас българите специално интересът към Византия би трябвало да бъде двойно по-голям. Византия бе наш смъртен неприятел. В неравна борба с нея бе изтекла цялата тъжна история на нашето племе, ней дължим ние великите си нещастия, чиито последици и до днес тъй остро чувствуваме. Но Византия далеч не беше това, което я представят школските ни учебници и причината за историческите напасти, които тя ни навличаше, се криеше предимно в това, че тя носеше една висока култура, която неотразимо въздействуваше над нашия живот, но която ние не бяхме в състояние изцяло да възприемем, а едностранчивото ѝ усвояване разлагаше нашия живот със сила, на която нищо не можеше да противостои.

Освен общия научен интерес следователно, който може да представя историята на Византия, за нас българите се явява и друг един още по-силен, тъй като тая история бе неразривно сплетена с нашата собствена и защото още - за нас би било невъзможно да разберем собственото си историческо минало нито в държавно, нито в общокултурно отношение, без да познаваме историята и културата на нашия могъщ съсед.

 

1Philippi Labbaei de Byzantinae Historiae scriptoribus... protrepticon. Parisiis, 1648.
2Glossarium ad scriptores mediae et infimae graecitatis, Lungduni 1688. Ново издание - Graz, 1958. Ш. Дю Канж съставя и издава и един латински Речник - Glossarium ad scriptores mediae et infimae latinitatis, vol. I-III, 1678-1679.
3Монографията на Монфокон e Paleographia Graeca. Parisiis, 1722.
4B.G.Niebour (1776-1831) - създател на историко-критичния метод.
5Corpus Scriptorum Historiae Byzantinae, Bonn, 1829-1897.
6Patrologiae cursus completus. Series graeca (PG), ed. J.P.Migne, t. 1-166. Paris, 1857-1866; Series Latina (PL), t. 1-221. Paris, 1844-1864.
7Става дума за труда на Ж.А.Бюшон “Изследвания и материали за историята на френското владичество през XIII, XVI и XV в. след Четвъртия кръстоносен поход”. Париж, 1840.
8Labarte. Le Grand Palais de Constantinople et le livre “De Cérémonies”. Paris, 1865.
97 vol. Lipsiae, 1856-1884.
10K.Krumbacher, Geschichte der byzantinischen Litteratur bis Ende des Oströmischen Reiches. 2 Aufl., München, 1897.
11F.Miklosich et Müller. Acta et diplomata graeca medii aevi sacra et profana. I-IV, Vindobonnae, 1860-1890.

X

Right Click

No right click