Лекции по история на Византия - Юстиниан I (527-565)

Посещения: 11347

Индекс на статията

 

Юстиниан I (527-565)

 

346px Mosaic of Justinianus I Basilica San Vitale RavennaЮстиниан бил роден в с. Ведериана в областта Дардания, около горното течение на р. Вардар. Точното място на това село не се знае още. Годината на неговото рождение се счита 483 (Кулаковский, 5), тъй че при възцаряването си той вече бил над 40-годишна възраст. За произхождението на Юстиниан до осемдесетте години на миналия век се приемаше известието на едно житие, според което той бил от славянско потекло. Неговото славянско име било Управда, баща му се наричал Изток, майка му Биленица, а сестра му Лада. Английският учен Джеймс Вгусе в изследването си The life of Justinian by Theophilus (Engl. Hist. Rewiew, 1887, № 8) доказа, че това житие е фалшиво и съчинено от далматинския учен Йоан Марнавич, който живял в края на XVI и началото на XVII в. За причина на фалшификацията навярно ще трябва да е повлияло съображението, че земите, от които произхождал Юстиниан, по-късно се явяват чисто славянски. Преглед на заключенията, до които бе дошъл Брайс, се даде по-късно от руския учен Васильев (О славянском произхождении Юстиниана. Византийский временник, I, 1894). Най-ценното изследване пък за епохата на Юстиниан е това на парижкия професор Ch. Diehl, Justinien et la civilisation byzantine au VIe siècle. Paris, 1901.

Рядко в историята на човечеството има епоха тъй богата с вътрешни явления и външни събития като царуването на Юстиниан. Рядко са и епохите, чието общо значение и последици са тъй големи и решаващи, както времето на тоя източен император. Неговото продължително царуване от 527 до 565 г., като се вземе предвид освен това и времето, когато той при Юстин имал решаващо влияние в държавните работи, заема почти половин век. Царуването на неговите трима непосредствени наследници във всяко отношение образува продължение, завършек или ликвидация на идеите или предприятията, които той сам бе започнал. От друга страна царуването на Анастасий и Юстин може най-добре да се оцени само като подготовка за широката държавна дейност на Юстиниан.

Вземем ли предвид всичко това, на Юстиниановото време ще трябва да се погледне не като на едно обикновено царуване, ограничено в датите на неговата коронация и смърт, а като на една епоха, която трае близо цял век и която по важност стои на първо място в историята на Източната империя.

Оттук вие ще разберете защо трябва да се спра на него повече и по-подробно. За по-голяма прегледност аз ще разгледам поотделно най-напред външните, а след това и вътрешните събития от Юстинианово време, макар те в подробностите си да се преплитат, макар от друга страна тяхното обяснение да е възможно само като се има предвид целокупната дейност на тоя император.

Който иска да разбере и свърже събитията, които изпълват неговото царуване, трябва най-напред да има предвид, че у Юстиниан бе добила, както в никой друг от късноримските и византийски императори най-съвършен израз римската държавна идея. Той се считал призван да възстанови някогашната Римска империя в нейната цялост и в тази си вяра той, за постигане на дадените цели не отстъпвал пред никакви жертви.

Първият негов дълг в това отношение бил да простре своята власт над Запада. Ние вече знаем, че там бяха се настанили нови народи - готи, вандали, франки. В съзнанието на Юстиниан нищо не било по-ясно от мисълта, че техните държави трябва да бъдат унищожени и земите им отново възвърнати на империята. Той чакал само сгодния случай и необходимия предлог, за да се намеси там и да почне изпълнението на своя план. Обстоятелствата насочват неговия удар най-напред срещу вандалите.

Ние знаем, че те бяха завладели римските провинции в Африка, източно и западно от Картагенската област и че тяхното разбойническо кралство през времето на Гензерих бе станало страшилище за Средиземно море. След смъртта на Гензерих обаче вандалската мощ бе почнала бързо да запада. Под топлото африканско слънце суровите и войнствени нрави на вандалите бърже бяха отстъпили място на изнежеността и разпуснатостта. Тази промяна в националния темперамент не бе съпроводена обаче и с едно изравняване между тях и останалото туземно население. Целият вандалски народ, който бе завоювал римска Африка и се бе заселил в нея, се изчислява на около 200 хиляди души, измежду които способни да носят оръжие били не повече от 40 хиляди души (Успенский, 430). Създавайки новото си кралство обаче, те бяха се поставили спрямо подчиненото население като властни господари. Докато остготите в Италия бяха запазили за себе си 1/3, а вестготите в Испания 2/3 от тамошните земи, вандалите в Африка бяха се обявили господари на всичките земи (Успенский, 428). Това значеше, че покореното население бе лишено не само от политическите си права, но бе сведено до пълна социална зависимост от завоевателите. При такова положение естествено е, че то не е могло да се примири с тях и винаги било готово да се присъедини към всяка сила, насочена срещу им. Имало обаче и друга причина, която правила невъзможно сближението, а оттам и смесването между завоеватели и завоювани. Това бе религията. Вандалите бяха си останали фанатазирани ариани, докато туземното население продължаваше да бъде силно привързано към римското православие. Преследванията, които по времето на Гензерих бяха предприети срещу православието, наистина бяха спрени поради енергичните протести на Византия, но пропастта между двете вероизповедания бе останала незапълнена и всякакво разбирателство между техните последователи - изключено. В 523 г. на вандалския престол встъпва внукът на Гензерих Хилдерих, чиято майка бе дъщеря на западния император Валентиниан III. Възпитан в римски традиции, Хилдерих бил по дух и разбирания съвсем чужд на вандалите - негови едноплеменници. С незаинтересоваността си към военното дело и с покровителството на католиците той си навлича омразата на вандалите. Образуван бил заговор, който го сваля от престола и издига на него Гелимер (Gelimer). Удобният случай за Юстиниан настъпил. Наистина, не тъй лесно се решили в Цариград на поход срещу далечното африканско кралство. Споменът за катастрофалната експедиция на Василиск през царуването на Зинон бил жив в паметта на всички, а при това грамадните разходи, които изисквало предприятието, плашили двореца. Разказват, че Юстиниан, който вече сам се колебаел, решил да започне войната само под влиянието на един източен епископ, комуто уж в сън била явена поличбата за благоприятния изход на замисленото дело. Велизарий, най-добрият пълководец на Юстиниан, бил извикан от Мала Азия и му било поверено началството на похода. С невероятно малко сили - около 10 хиляди пехота и 5 хиляди конница той потегля с 600 кораба по море, спира за известно време в Сицилия, за да се снабди с припаси и след това дебаркира на африканския бряг на пет дни път от Картаген (септември 533 г.).

Гелимер бил тъй изненадан от приготовленията на византийците, че узнал за опасността едва когато неприятелят дебаркирал в неговата земя. С бързи разпореждания той събрал колкото войски можел, но в първото още сражение в местността Ad Decimum бил разбит и Велизарий без всякаква друга съпротива влязъл в Картаген, посрещнат с ентусиазъм от населението му. Имащ предвид, че войната не е свършена, той се погрижил да се поправят стените на града и въобще взел всички мерки за отбраната му. Между това Галимер, който след поражението си се бил оттеглил на юг към границите на Нумидия, дето успял отново да събере значителна армия, потегля за втори път против Велизарий. Срещата станала при гр. Трикамара, 30 км далеч от Картаген. Вандалите били за втори път поразени. Гелимер избягал на мавританска територия, но последван и обсаден от византийските отреди и лишен от всякакви средства да продължава борбата, бил принуден да се предаде. Като пленник той украсил триумфа, устроен на Велизарий при завръщането му в Цариград. Победителят носел със себе си всички съкровища, които вандалските крале бяха награбили в продължение на повече от сто години. Преданието разказва, че между тях били и златните съдове от йерусалимския Соломонов храм, които някога Тит  бе отнесъл в Рим, отдето вандалите при нападението си в 455 г. ги били отвлекли. От пленените вандали били образувани пет полка, които били зачислени във византийската армия и разместени из крепостите в Сирия. Сам Гелимер получил от Юстиниан земи във Витиния и там свършил дните си като частно лице. Африка била обявена за префектура на империята и разделена на седем провинции. Военната власт в нея пък била дадена на пет дукове. След това били възстановени старите имуществени отношения, като се отнели от вандалите заграбените земи. За защита на страната от разбойнически нападения на мавританските племена били възстановени старите крепости и издигнати редица нови, чиито сравнително добре запазени развалини и до днес свидетелстват за времето на византийското господство в нея.

След Африка дошъл редът на Италия.

След смъртта на Теодорих готите бяха признали за свой крал 10-годишния му внук Аталарих, чиято майка, дъщерята на Теодорих - Амаласунта, трябвало да остане като регентка. Новото правителство продължавало традициите на Теодорих, като засвидетелствало във всеки случай уважението си към източния император и желанието си да живее в сговор с него. Самата Амаласунта обаче не сполучила да примири интересите на готи и римляни и техните отношения, особено след репресиите, които Теодорих бе предприел в края на управлението си против римските патриоти, оставали крайно враждебни. По времето на похода срещу вандалите Амаласунта, имаща причини да бъде недоволна от последните, бе оказала съдействие на Византия, позволявайки на Велизарий да използва като продоволствена база о-в Сицилия. Това разбира се не бе отклонило Юстиниан от плановете му да свърши с готското владичество в Италия, тъй както бе направил в Африка с вандалското.

Непосредствен повод за намеса му дават династичните раздори. В 534 г. Аталарих умира и на негово място готите избират Теодориховия сестреник Теодот, който трябвало да дели властта с Амаласунта. Под влиянието на готската партия обаче, - недоволна от Амаласунта за нейното примирително отношение към римляните - Теодорих затворил Амаласунта, а след това тя била убита. Това било достатъчно за Юстиниан. Две византийски армии, едната от юг под началството на Велизарий, другата откъм Илирик под началството на стратега Мунд потеглят за Италия. Юстиниан се представил като защитник на легитимитета срещу узурпатора на остготския престол.

Войната започва в 535 г. и свършва с окончателното присъединение на Италия към Империята едва в 554 г. Аз няма да ви занимавам с нейните перипетии през всичкото това време. Ще ви представя само в общи черти главните ѝ моменти.

Нейното продължение се дължи единствено на крайно незначителните сили, с които византийците оперирали. Велизарий с един отред само от 7500 души дебаркирал в Сицилия и, след като я подчинява, се прехвърля на полуострова. Готите не били никак приготвени за борба и затова Велизарий без мъка подчинява цяла Южна Италия, а след незначителна съпротива бил взет и Неапол. Когато Теодот, пребиваващ дотогава в пълно бездействие в Рим, узнал за близостта на неприятелите, той поискал да се оттегли на север в Равена, но бил убит по пътя от недоволните готи. За крал бил провъзгласен един военачалник на име Витигес. Съпротивлението на готите било засилено и от обстоятелството, че Мунд, началникът на илирийската византийска армия, бил убит в едно сражение и армията му след това се разложила. Велизарий все пак със слабите си сили успял да заеме Рим. С това събитие, което направило на съвременниците тъй голямо впечатление, войната не била решена. Напротив, тя тепърва трябвало да почне. Велизарий оставал с незначителните си сили и изглежда, че Юстиниан, завиждащ на славата на своя пълководец, като че ли нарочно искал да затрудни неговото положение. На настоятелните му молби за подкрепления било отговаряно с мълчание или пък му били изпращани малки отреди, чиято численост едва запълвала понесените във войната загуби. Между това Витигес, който успял да излезе от първоначалното си смущение, събира 150 хилядна армия, подчинява отново Южна Италия и блокира Рим. Обсадата поради гениалното ръководство на Велизарий траела повече от година и завършва с пълен неуспех за готите. С армия, изтощена от лошо продоволствие и крайно оредяла поради загуби в боевете и поради избухналите сред нея епидемии, Витигес бил принуден да отстъпи на север. В Италия се явява изпратеният от Византия със 7 хиляден отред пълководец Нарзес. С това обаче задачата на Велизарий не била облекчена, тъй като според получените в Цариград инструкции Нарзес трябвало да действа самостоятелно и независимо от първия. Въпреки тия явни противодействия обаче Велизарий със слабите си сили завзема Милано и обсажда Витигес в столицата му Равена. Безсилен да се съпротивлява по-нататък, Витигес се предава на победителя, който го отвежда пленник в Цариград (540 г.).

Empri Bizantin Rine de Justinian

Византийското господство в Италия обаче не закъснява да предизвика реакция дори у тези, които най-вече го желаели. Още преди страната да бъде напълно подчинена, в нея се явяват разните видове финансови чиновници и бирници. Юстиниан, чиято вътрешна и външна политика в него време бе погълнала съкровищата, събрани от Анастасий, се нуждаел постоянно от все повече парични средства и не можел да остави едва що завоюваните си земи, без да събере от тях всичко, което в това отношение могли да му дадат. Населението, и без това разорено от дългата война, бива претоварено с най-различни данъци и при тяхното събиране новата власт не се свеняла в избора на средствата. Злоупотребленията на чиновничеството се явяват една лишна причина за настъпилото разочарование между туземците от византийския режим. Разбира се, че самите готи, които трябвало да заживеят като обикновено покорено население, още по-малко могли да се примирят с новите условия. Между тях се образува патриотическо течение с цел да възстанови държавата им. Начело на движението застанал Илдибад, който бил избран за крал. Намиращите се в Италия византийски войски не били малобройни, но липсвало единство в командването им и в едно решително сражение били съвършено разбити. Илдибад обаче бил убит поради лично отмъщение, неговият приемник - също, и властта минава върху младия готски военачалник Тотила. Несъгласията на византийските пълководци стават причина те да бъдат разбити още няколко пъти подред, докато с останките от войските си те се затварят в различни крепости. Без да се бави с обсадата на последните, Тотила потегля на юг и в него време цяла Италия бива отново загубена за византийците. Пада Неапол, а след него в 546 г. и Рим. Градът бива опустошен, голяма част от него изгорена и жителите му прогонени. Стреснато от неочаквания поврат, византийското правителство изпраща отново Велизарий, но той бил лишен от всички средства, за да може да стане господар на положението. И сега вече причината не е била в злата воля на Юстиниан. Нападенията, на които бил изложен тогава Балканския полуостров от страна на варварите, изисквали присъствието на всички свободни сили. Разбрал, че по-нататъшното му оставане в Италия при тия условия е напълно безполезно, Велизарий получава разрешение да се върне в Цариград. Но заместниците му не били отначало по-щастливи. Войната се затяга. Рим няколко пъти минавал във властта ту на византийците, ту на готите, докато най-сетне през лятото на 552 г. Юстиниан се решил на последно усилие. За главнокомандващ в Италия бил назначен способният пълководец Нарзес. Снабден с достатъчно средства и начело на значителна армия от варварски наемници през Илирик той се явява в северна Италия. При гр. Тагина (август 552 г.) става битката, в която окончателно се решава съдбата на готското владичество в Италия. Готите биват напълно поразени и сам Тотила изчезва в сражението. Неговият приемник пада убит в друго едно сражение на следната година, а франките, които макар и късно идват на помощ на съплеменниците си готи, биват пръснати без особени усилия. В 554 г. цяла Италия била усмирена и сломено всяко съпротивление.

В почти 20 годишната война страната била покрита с развалини, в които бива погребано не само завинаги нейното благосъстояние, но под които бива заровено и голяма част от населението ѝ. Прокопий, съвременник на тая война и неин историк, говорейки за дадените жертви, казва, че те били неизброими като морския пясък. Особено много пострадала аристокрацията, както в Рим, тъй и в останалите италиански градове. И едната, и другата от воюващите страни вземали в заложници нейните членове, за да ги избиват при първата изпитана несполука. Недоволството на туземците от византийската администрация, което бе дало възможност на готите да подновят войната, не бе послужило за никакъв урок и още веднага след завършването на последната се чуват оплаквания, че „римляните живеели под готско владичеството много по-добре, отколкото при византийците" (Успенский, 452). Победителят Нарзес в продължение на 15 години - до 568 г. - останал представител на централното правителство в Италия и разбира се в значителна степен нему се дължали всички тежести, които нещастната страна продължавала да изпитва. Като същински войник Нарзес съсредоточил своите грижи предимно върху отбраната на новоприсъединената област. На северозапад и запад нейните граници достигали до Алпите, когато на североизток тя била свързана териториално с дотогавашните византийски владения в Далмация. Защитата на тия граници, особено застрашени от съседните варварски племена, била поверена на специални погранични войници, които живеели на отпуснати им от държавата земи и били подчинени на началниците - дукове или трибуни - на съседните крепости. Столицата на византийския наместник, който от 584 г. носил титлата екзарх, бил градът Равена. Това обстоятелство повдига значението на тоя град високо над западналия и полуразрушен Рим, а заедно с него равенският епископ постепенно се издига до положение, с което засенчвал римския духовен глава. Самият град Равена, като център на гражданското управление, се сдобива с обществени постройки, които и до днес разнасят славата му като един от редките центрове на запазените паметници от старината.

Веднага след окончателното завоюване на Италия, в 554 г. Юстиниан издал за нея специален закон, pragmatica Sanctio, който уреждал нейните граждански и политически отношения. Прокарано било разделянето на гражданската от военната власт. Първата се представяла от praesides и judices, когато войските, разпределени из гарнизоните, били подчинени на tribuni и duces. Едничката разлика, допусната тук с останалите области била, че населението само избирало своите граждански чиновници и то измежду жителите на съответните области или градове. Както в Африка, тъй и тук били отнети земите, които готите били заграбили от местното население, и възвърнати на прежните владелци или на потомците им.

Едновременно с италианската война византийците водили такава и срещу вестготите, които, както знаем, бяха се настанили в Испания. Повод за нея била счетена помощта, която вестготите се опитали да дадат на своите италиански съплеменници. Византийските операции в Испания били улеснени от една страна от враждата между туземното католическо население и готите ариани, а от друга - от династичните борби сред самите готи. Чрез намесата си византийците сполучват да завладеят част от Южна Испания с градовете Кордова, Малага и Асидония. Балеарските острови, както и една малка ивица от Западна Африка били също тъй присъединени към империята.

С тия завоевания Византия става господар на Средиземно море. Само крайбрежието на Галия от Пиринеите до Алпите оставало под чуждо владение - това на франките, но значението на тяхната държава тогаз далеч още не бе такова, че да вдъхва на широко разраслата се Империя каквото и да било опасение.

Не тъй щастливо както на Запад бе византийското оръжие на Изток. Тука империята имала насреща си един противник, който разполагал с несравнено повече средства от готи и вандали и чиято вътрешна организация могла да се сравнява с тая на самата Византия. Това бе Персия.

Съперничеството между двете държави бе обусловено от много причини, а най-вече от стремежа на всяка една да си създаде стратегически граници срещу другата и да подчини племената в пояса между Кавказките планини и Арабската пустиня. Постоянна ябълка на раздора помежду им била Армения. Намираща се между двете силни държави, нейната аристокрация, според нуждата и обстоятелствата, тежнеела към едната или другата страна. Още от времето на Теодосий II Армения бе разделена между византийци и перси. Всяка една от двете държави, водена от собствените си интереси, се стремяла да си създаде партия от привърженици между арменското население на своя съсед и му оказвала покровителство. От това се възползвали главно видните арменските родове, чиито членове за лични изгоди минавали на служба към Византия или Персия. Заедно с тях менели своето поданство и техните земи. Това постоянно преливане и отливане към една или друга страна се отразило и на националния характер на арменците. Дори и по-късно, към IX в. във византийските извори се среща не еднаж изказано убеждението, че те са народ непостоянен и скитнишки.

При подобно положение в граничните области причините за конфликти между двете държави са могли много често да възникват. За да осигурят владенията си, поради отдалечеността на техните граници, те се стремели да ги засилват чрез крепости, в които разполагали значителни гарнизони. Всяка нова крепост обаче, издигната от едната страна, е била заплаха за другата, тъй като всяка крепост в края на краищата е образувала една база, от която противникът могъл винаги да води в широк кръг военните си действия. Ето защо още през IV в. между двете държави бе постигнато взаимно споразумение, щото никоя от тях да не строи в подграничните си земи никакви нови укрепления.

Justinian Byzanz

На юг, из безводната Месопотамия и из Сирия, границите между двете страни не могли да бъдат строго определени. Из тая област живеели номадските арабски племена, непризнаващи фактически никаква друга власт освен тая на своите родови и племенни главатари (емири или φύλαρχοι). Тук стремежът и на двете държави бил да спечелят чрез подаръци или почести по-видните измежду тия племенни главатари и при случай на нужда да използват военната им сила срещу противника. В самия тоя стремеж за влияние над арабските племена обаче се проявявал същият антагонизъм между перси и византийци и опитите им да привлекат на страната си клиентите на своите противници били непрестанен извор на вражда.

Наистина между двете държави имало и общи интереси. Както Източната империя, тъй и Персия бяха страни със стара култура, която те имаха да бранят срещу хищниците, живеещи на север. Зад Кавказките планини, из черноморските и каспийски степи бродеха още от края на древността номадските хунски народи и техните грабителски инстинкти не еднаж бяха ги довели в богатите малоазийски земи, дето винаги намираха какво да плячкосат. Опасността от тях, както вече по-рано казах, бе накарала перси и византийци да се споразумеят за сътрудничество по защитата на кавказката граница. Византия, за която тая граница бе твърде далечна, не можеше да ангажира там винаги значителни военни сили и поради това бе предоставила тая задача на Персия. Затова пък тя бе се задължила да помага с годишни субсидии, плащани на последната, за издръжката на персийските гарнизони и за поправката на тамошните крепости. Естествено, че византийското правителство винаги се скъпяло на тия плащани субсидии, забавяло ги или се мъчило мълком да ги отказва и това от своя страна бе трети повод за недоволство и нов източник на конфликти.

Знаем вече, че такива конфликти бяха се разразили във войната при Анастасий и Юстин. Военните действия във времето на последния не бяха довели до никакво определено решение и затова Юстиниан бе се погрижил да организира отбраната на тамошните покрайнини. За общ началник на военните гарнизони в Армения бил назначен един способен човек - Сита, арменец по произход, когото Юстиниан, за да привърже повече към себе си, го сродил със своето семейство. Заедно с това било обърнато внимание върху двете големи крепости във византийска Армения - Теодосиопол (дн. Ерзерум) и главно Мартиропол (на юг от него), чиито стени били усилени, а в самия град били издигнати много обществени постройки.

Арабските племена в Сирия по това време били разделени на две групи. Едната, признаваща властта на един от видните емири, Аламундар, се намирала под влиянието на Персия, докато другата с Арет, който приел християнството, държала страната на Византия. Опитът на Юстиниан да привлече на страната си персийските араби предизвикал засилване на враждебното отношение между двете държави. Изглежда, че византийските интриги били развивани при това в по-широк мащаб, тъй като все по това време на византийска служба минава и видният персийски пълководец Нарзес, арменец по произход, който по-късно довърши, както знаем, окончателното покоряване на Италия.

Войната с персите започва в 528 г. с явен неуспех за Византия. Непосредствен повод за нея дал опитът на византийците да построят една нова крепост в областта на горното течение на р. Тигър, недалеч от гр. Дара. Персите с големи сили нападнали византийските войски, натоварени с охрана на строителните работи и им нанасят страшно поражение. Военните действия, с чието подробно развитие не ще ви занимавам, след това се затегнали. На следната 529 г. византийците с една блестяща победа се отплатили за дотогавашните си неуспехи, но започнатите преговори за мир не довели до резултат, тъй като самаряните, жители на част от Палестина, влезли в сношение с персийския цар Кавад и го увещавали да им помогне във въстанието, което те тъкмо тогава повдигнали срещу византийската власт. За продължение на военните действия настоявал и арабският емир Аламундар, който не искал да пропусне възможността да поразграби византийските области. Със съединени сили перси и араби нахълтали в северна Сирия, превзели и разрушили гр. Гавала. Когато след това те, натоварени с богата плячка поискали да минат Ефрат, Велизарий с незначителни сили ги нападнал, но претърпял пълно поражение. Окуражени от него, персите обсаждат гр. Мартиропол, но усилията им тук се разбили в стените на добре защитената крепост. В това време умира персийският цар Кавад. Неговият наследник Хозрой имал да преодолява изникналите борби за престолонаследието и това го принудило да се съгласи на преговори с византийците. Мирът бил сключен през есента на 532 г. Персите били принудени да изоставят крепостите в Лазика, като в замяна на това византийците им върнали завладените укрепени места в персийска Армения. Грижата за отбраната на кавказките проходи била предоставена на персите, но за това Юстиниан се задължил да им плати 110 кентинария злато. Мирът бил наречен „вечен“, защото в договора не бил споменат срока, за който е сключен.

За самата Византия тоя мир означавал неуспех, но Юстиниан бързал да се освободи от грижи на изток, защото вече у него бил съзрял планът за походите срещу вандали и готи и той искал да има развързани ръце за действие срещу тях.

Че тая била причината за отстъпчивостта на византийците спрямо персите, а не невъзможността да продължават по-нататък войната, показва обстоятелството, дето още на следната 533 г. предприемат вече известния ни поход, който тури край на вандалското кралство.

Византийските успехи в Африка и Италия обаче трябвало да обезпокоят персите. Съвременникът на тия събития, историкът Прокопий съобщава за едно посолство на последния готски крал Тотила, който молил Хозрой да се намеси в неравната битка и облекчи борбата му на запад, като застраши азиатските граници на Византия. Той му обръщал вниманието, че изпълнила задачите си на запад и победителка над вандали и готи, Империята ще се обърне след това с всички сили и необезпокоявана от никого срещу Персия. Изглежда обаче, че сам Хозрой не чувствал нужда от подобно напомняне и твърде добре съзнавал опасността от прекомерно засилената Византия. При това дейността на византийското правителство на изток, дето се стремяло да постави под влиянието си отделните малки държавици и отделни племена, подсказвало на персите, че те имало защо да се боят от завоевателните амбиции на Юстиниан. Непосредствен повод за разрива била намесата на последния в отношенията между познатите ни арабски емири - Аламундар и Арета. Хозрой, който се считал един вид сюзерен на Аламундар, счел, че Юстиниан искал да го подбуди към измяна и през пролетта на 540 г. почнал войната.

Поради борбата си с готите, която тъкмо тогава изисквала най-голямо внимание, от една страна и поради „вечния мир“ от друга, византийските военни сили в източните провинции били твърде намалени, а стените на повечето градове се намирали в едно наистина печално състояние.

Затова, нахълтал със значителна армия в северна Сирия, Хозрой не срещнал почти никакво противодействие. Много от градовете, за да се спасят от опустошение, трябвало да се откупват с големи суми, а тия, които се опитвали да се бранят, били разрушавани. Тая участ постигнала и гр. Антиохия, който по значение, богатство и числото на населението си справедливо се наричал Царица на Изтока. За да го запази, Юстиниан изпратил своя племенник Герман с малък отряд, но той не бил в състояние да го приготви за отбрана. Стените му били в такова състояние, че не могли да устоят на най-обикновения натиск. Защитаван от набързо събрания гарнизон и от въоръженото си население, градът паднал при първата атака и ожесточените перси го накарали да изпита всичкия ужас на завоеванието. След като бил основно разграбен и отнесени всички съкровища от храмовете и другите обществени постройки, Хозрой заповядал да го подпалят. Оцелелите жители били отвлечени в Персия; Хозрой построил близо до столицата си Ктезифон гр. Нова Антиохия, дето заповядал да ги настанят.

Византийското правителство не могло да окаже никаква защита на своите източни земи и Хозрой не само че свободно могъл да се завърне с награбените съкровища, но из пътя на движението си събирал контрибуции от градовете, които по тоя начин откупвали запазването си. След това персите ежегодно подновявали походите си. Велизарий бил извикан от Италия и изпратен на изток, но не получил никакви войски на разположение и затова малко можел да помогне. Византийците били принудени да се ограничат с отбраната на градовете. Най-значителното събитие през тоя период била безрезултатната обсада на гр. Едеса, един от най-важните центрове в северна Месопотамия. Макар атаките на персите да били успешно отбивани, градът накрай трябвало да заплати на Хозрой голяма сума, за да го склони да се оттегли.

Не по-малко били нещастни византийците на северния театър на военните действия - Кавказ. Ние знаем, че във времето на Юстин те бяха завладели югоизточното побрежие на Черно море, областта, която в древността бе известна под името Колхида, а в средновековието - Лазика (Лазистан). Византийската администрация тук бе си позволила безогледна експлоатация на населението. На морския бряг била построена от византийците нова крепост - Петра, като опора на властта им над страната. Началникът на крепостта контролирал целия внос, който ставал през нея в страната, като налагал грамадни мита на солта и житото, идещи отвън. Доведеното до отчаяние от злоупотребленията на византийските чиновници население се обърнало за помощ към персите. Те се явяват тук и в късо време византийците биват прогонени от цялата област.

Неприятелствата между двете държави продължили след това повече от 10 години; действията обаче се ограничавали с изолирани набези, които не довеждали до никакво сериозно решение. Както едната, тъй и другата страна, уморени, най-сетне влезли в преговори. Мирът бил сключен в 562 г. Лазика била отстъпена отново на Византия; персите се задължавали с пазенето на кавказките проходи, като за това Византия трябвало да поднови плащането на годишните субсидии. Границата между двете държави оставала както преди войната. Търговията между двете страни могла да се извършва само в два пункта - Низибис на персийска територия и Дара - на византийска. Юстиниан издействал за християните в Персия свобода на вероизповеданието, но при условие, че те не ще искат да го разпространяват сред езичниците перси. Сключеният мир трябвало да трае, тъй се казвало в договора, 50 години.

Широката завоевателна политика на Юстиниан, който бе пръснал военните сили на империята по пространството от Гибралтар до Ефрат, бе причина да отслаби нейната отбрана по границите на Балканския полуостров.

След заминаването на остготите за Италия, както вече знаем, по дунавските граници бяха се явили нови варварски народи. На северозапад това бяха на първо място херулите. Тогавашните известия ги представят като едно от най-суровите и диви германски племена. По времето на Анастасий те били усмирени и поселени в прибрежна Дакия, но в царуването на Юстиниан те отново почват да създават затруднения на Византия. Поради династически междуособици част от тях се връща отново зад Дунава, дето влиза в съюз с гепидите. Останалите запазили отпуснатите им селища, дето живеели съвсем независимо от византийските власти, подчинени едничко на своите племенни главатари. Без сами да плащат данъци, те получавали всяка година един вид трибут, който императорът със специални посланици им пращал. Срещу това обаче те се задължавали да служат като съюзници на империята и нейните войски и добросъвестно и храбро изпълнявали своите обязаности. Херулски отреди през времето на Юстиниан срещаме във всички негови военни предприятия на запад и изток.

Зад херулите, по горното течение на р. Сава, по средния Дунав и долна Тиса, живеело по това време германското племе гепиди. Те се считали също съюзници на империята и получавали от нея годишни подаръци, обаче това не им пречило да се отдават на грабежи из пограничните византийски области. Владението на важната крепост Сирмиум (дн. Митровица) им осигурявало прехода през Дунава, дето те не еднаж се явявали като неканени гости. Аз споменах по-горе, че при тях бяха прибегнали и част от херулите, напуснали византийска територия.

За да парализира действията на тия си съседи, Юстиниан влиза в сношения с лангобардите. Това било друго, също тъй германско племе, което в началото на VI в. след дълги скитания из Централна Европа, се установява на север от гепидите в днешната Унгарска равнина. Приятелството с тях обаче било твърде ненадеждно, защото те не считали за несъвместимо със своите задължения да минават средния Дунав и да разпространяват набезите си дори до центъра на полуострова. За Юстиниан те били полезни само доколкото той можел да използва тяхната стара и непримирима племенна вражда към съседните гепиди. Той подбуждал едните срещу другите и дори византийски войски се явявали като съюзници на лангобардите. Дребните и непрекъснати сблъсквания между двата народа най-сетне се решили с едно голямо сражение. Гепидите били разбити, но макар и значително обезсилени, те запазили своята племенна независимост. Окончателната разправа между едните и другите, както ще видим, бе отложена за едно по-късно време и при появяването на един нов народ.

Съседството и на тия германски племена обаче не носило за Византия само злини. Тя използвала тяхната сурова енергия и необуздана войнственост за своите военни нужди. Успехите на Нарзес в Италия например и нейното окончателно покоряване били възможни само поради значителните отреди от лангобардски наемници в армията му.

Независимо от германците Византия имала да се справя през тая епоха и с други неприятели, които за нея били много по-опасни - славяните и хунобългарските орди. В началото на VI в. ние вече знаем, че първите от тях - славяните, заемали равнините северно от долния Дунав до устието на тая река. Тогавашният историк Прокопий ги дели на две големи групи - анти (Ἄνται), които били на изток и се простирали към руските равнини по реките Днестър, Прут и левия бряг на Дунава, северно от хуните, и същински славяни (Σκλαβηνοὶ), които образували западния клон на общото племе. Едва ли обаче това разделение е почивало на етнографска основа, защото от съобщенията за едните и другите може да се разбере, че те имали общ език, еднакъв начин на живот, една и съща религия и нрави.

Характерно за славяните и това, което ги отличавало най- вече по бит от германците е, че те живеели раздробени на много и дребни племена, които не признавали над себе си никаква обединяваща власт и дори често воювали помежду си. Това обстоятелство затруднявало не малко и самата Византия: тя не виждала общ представител на славянските маси, с който би могла да преговаря и договорите, които сключвала с отделните техни малки племена съвсем не били задължителни за други.

Славяните, които бяха се спуснали в равнините северно от Дунава, живеели в малки селища, между които били пръснати и хунски групи. Какви точно били отношенията между едните и другите, за това нямаме сведения. Изглежда, че едните и другите си запазвали своята самостоятелност и, както виждаме, често се съгласявали за общи нападения на отсамдунавските византийски земи. Желанието на някои автори да представят, че те действали винаги разделно и предприемали опустошенията си на смени (Златарски) не може да бъде доказано. Това, което лежи вън от съмнение е, че съжителството или съседството на двете етнично различни групи е, както вече споменах, съдействало за тяхното битово сближение и взаимно влияние. И може би това изравняване било причината, задето византийските писатели от дадената епоха не правили особено строга разлика между едните и другите и задето въз основа на техните известия днешните историци не винаги са съгласни, когато трябва да се определи кому именно - на славяни или хунобългари трябва да се припише едно или друго нападение над византийските земи.

В началото на Юстиниановото царуване началник на тракийските войски бил Хилвуд, по произход славянин (Успенский, 466). Неговата задача била да следи за славяните през Дунава и да предотвратява техните нападения. Затова той няколко пъти минавал реката, за да ги безпокои в собствените им земи, докато еднаж, ограден от тях, армията му била унищожена и самият той убит. Оттогава вече балканските провинции били открити за варварите. Техните походи били придружени с отвличане на населението „и откупването на пленените било постоянна грижа на правителството, както и на останалите жители. Много благочестиви хора давали за това добро дело своето състояние, а Юстиниан заповядал дори да се жертват за същата цел и черковните приходи и богатства“ (Кулаковский, 219). Разбира се, че възможността да вземат откупи за своите пленници още повече настървявала варварите. Първите по-големи нападения започват след дълга пауза към 547 г., когато те минават Илирия и стигат до гр. Драч. Илирийската византийска армия достигала до 15 хиляди души, но нейните началници не се решили да ги безпокоят. След три години те извършват ново нападение. Колко слабо защитена, поради далечните войни, които Юстиниан водил, била балканската област, се вижда от факта, че числото на славяните тоя път не надминавало 3 хиляди души; въпреки това те достигнали чак до града Цурулон (дн. Чорлу), дето нанесли поражение над един незначителен византийски отред, чийто началник бил пленен и изгорен жив. Не срещнали нийде никаква съпротива на открито поле, славяните потеглят на запад и стигат до гр. Топир на р. Места. Той бил превзет, а жителите му отчасти избити, отчасти отвлечени в плен. Също тогава или година по-късно славяните преминават Дунава на големи маси и стигнали до гр. Ниш. Юстиниан научава от заловени техни съгледвачи, че планът им бил да нападнат Солун. Той заповядва поради това на пълководеца си Герман, който събирал армия, за да потегли срещу Тотила, да вземе мерки за защита на застрашената област. Узнали за движението на Герман, славяните се оттеглили на северозапад, но след неочакваната му смърт те се впуснали на грабеж и достигнали чак до Одрин. Византийските отреди, които тук ги присрещнали, били съвършено разбити и славяните стигат до Анастасиевата стена, отдето се връщат назад, претоварени с грамадна плячка и водещи безбройно много пленници.

Казах по-горе, че освен от славяните нападенията през Дунава били предприемани и от хунските племена. Тогавашните автори, говорещи за тях, различават между им два клона - източен, тъй наречените утургури или утигури (Οὐτούργουροι, Οὐτιγοῦροι), които живеели около Азовско море и течението на Дон и кутургури или кутигури (Κουτρούγουροι, Κουτιγοῦροι) - около Днепър, та чак до дунавските низини в днешно Влашко. Разбира се, че Византия имала да страда повече от нападенията на последните. Някои византийски писатели, говорещи за тях, ги наричат с името българи. Въз основа на това някои учени са наклонни да считат, че българите били само една орда от кутургури (Кулаковский, 222), докато други мислят, че името българи било общо название на утургури и кутургури. Може би последното гледище е по-право. За нападенията на тия български или хунски орди през времето на Анастасий ние вече говорихме. Стихнали при царуването на Юстин, те почват при Юстиниан в още по-голям мащаб. За тяхното появяване на юг от Дунава се споменава на два пъти през 530 и 535 г., когато срещу тях действали византийските пълководци Мунд, Хилбуд и Сита. Най-страшното нашествие на кутургурите обаче било през 540 г., когато те, според известието на Прокопий, на брой до 120 хиляди души се разлели по целия полуостров, от Черно и Мраморно до Адриатическо морета. Част от тях минала в тракийския Херсонес (Галиполи), прехвърлила се на азиатския бряг и ограбила околностите на Абидос, а други се отправили към Македония, дето успели да превземат няколко десетки укрепени места, разрушили гр. Каландрия южно от Солун (Потидея на п-в Pallene), след това минали през Тесалия и стигат дори до Коринтския провлак (Кулаковский, 223; Geizer, 935).

Заета, както знаем, в Италия, Империята не могла да им противопостави никакви сериозни сили насреща и затова Юстиниан си послужил със старото и изпитано средство - да хвърли върху им съседите им и съплеменници, утургурите. Ханът на последните Сандилх нападнал кутургурските земи и успял да ги ограби, като отвлякъл и мнозина от самите тях в плен (Кулаковский, 224).

Това, разбира се, не отслабило кутургурите и те още в 551 г. отново се явяват в Тракия, дето дори Нарзес, готвещ се за поход в Италия, трябвало да спре и чака в Пловдив, докато техните шайки очистят областта.

Най-страшното и най-добре известното нашествие на кутургурите било предприето в 559 г. В него участвали и славяни. Областта на север от Балкана била съвсем запустяла от техните предишни набези и затова, без да се спират, те се изсипват в Тракия. Една част от славянобългарските пълчища се запътва на запад към Македония и Тракия, докато другите, под началството на хана Заберган, стигат до Галиполския полуостров, който бил ограден със стена, оставят там голяма част от силите си, а Заберган със 7 хилядна конница се запътил на изток. Анастасиевата стана, макар и поправена от Юстиниан, нямала защитници, които да я бранят, и варварите я минават без всякакви усилия. Населението от околностите на столицата, носещо ценностите си, бягало ужасено, за да търси защита зад нейните стени; Юстиниан заповядал, щото да бъдат пренесени там и всички ценности от черквите и манастирите, намиращи се из околностите на столицата. Изпратените срещу българите войски, събрани набързо измежду столичния гарнизон, били разбити и Заберган вече се явил под стените на града. За защитата му били свикани самите граждани и началството на отбраната било поверено на престарелия Велизарий. С неголям отред, предимно от необучени селяни , той излязъл от столицата и спрял на укрепен лагер недалеч от нея. Едно малко сблъскване, което имал с авангарда на варварите и в което излязъл победител, уплашило Заберган и той побързал да отстъпи към тракийския Херсонес, отдето необезпокояван от никого, се върнал със своите тълпи зад Дунава.

Тоя поход е последното голямо предприятие на българите-кутургури срещу Византия. След него вече на сцената се явява един нов народ - аварите, които поемат ръководната роля в по-нататъшните събития. Те обаче спадат в предела след царуването на Юстиниан и за тях ще говорим по-късно.

Славянобългарските и хунските нашествия в балканските земи през Юстинианово време, както и в десетилетията непосредствено след него, са имали за цел изключително грабежа. И затова първият техен резултат било опустошението на тия земи и тяхното обезлюдяване. Съвременникът на тия събития, Прокопий, съобщава, че при всяко нашествие били изтребвани или отвличани в плен до 200 хиляди души. (Кулаковский, 228). Тая цифра може да е преувеличена, но несъмнено е, че Балканският полуостров, заливан и опустошаван по-рано толкова пъти от разни други хищници, вече загубил значителна част и от това поселение, което, както ще видим, бе извършено по-късно. Заслепен от блясъка на своите царствени мечти и от грандиозните си завоевателни планове на далечния Изток, Запад и Юг, Юстиниан, като всички велики фантазьори, бе неспособен да разбере, че в гонитбата на непостижимото той жертваше това, което вече притежаваше. Неговият стремеж бе да възстанови някогашната Римска империя в широките й предели. Затова той изтощаваше силите на империята в дълги борби и скъпи експедиции в Италия, Африка и Испания и с това бе оставил сърцето на държавата си - Балканският полуостров - без нужната защита, за да бъде опустошен и приготвен за поселението на нови народи, чието близко съседство трябваше в бъдещето да бъде тъй опасно за самото съществуване на Империята.

Краят на Юстиниановото царуване е отбелязан по северните граници на Византия с още едно събитие, чиито последици по-късно тя имаше да чувства особено силно. Това бе появяването на аварите.

Към средата на VI в. по северозападните граници на Китай сред морето монголски скитници се издига едно племе, което китайците наричали ту-куе или турци, както ние днес ги наричаме. Те разпространяват завоеванията си на запад, дето се сблъскват с източните хуни (наречени ефталити). В съюз с персите турците разгромяват последните и владенията им достигат към края на VI в. вече до Каспийско море. Византийското правителство, което било винаги добре осведомено относно всички народи, живеещи близо или далеч от границите на империята, още тогава влиза в сношения с тях и тогавашните автори разказват за византийските посолства, които били изпращани от Юстиниан в каспийските степи при хана на турците. Същите автори разказват, че турците тогава разгромили племето уйгури (Ὀγοὺρ). Част от това племе, отстъпващо на запад, под името авари се явяват в Южна Русия в непосредствено съседство с кавказките граници на Византия. Те влизат във връзки с тамошните византийски власти и скоро след това тяхно посолство се явява в Цариград, за да предложи услугите си на императора. С щедри подаръци византийците сключват съюз с тях и аварският хан Баян нахлува в земите на утургурите, кутургурите и антите, които те не само разграбили и разорили, но подложили жителите им на страшни жестокости. Руският летописец Нестор, у когото се запазил споменът за страшните завоеватели, разказва, че обрите (тъй се наричали аварите от тогавашните славяни), след като покорили славянското племе дулеби (около р. Буг), впрягали вместо волове дулебските жени в колите си. (Иречек, История болгар,109).

В 562 г. Юстиниан обещал на новото аварско посолство, което идва в Цариград, да отпусне на племето им за поселение земите в прибрежна Дакия, напуснати от херулите, които бяха се преселили при гепидите, северно от Дунава. Изглежда обаче, че не било постигнато съгласие в това отношение, защото аварите се отправили по-нататък към запад, предприели един след други два похода срещу германските земи, стигнали чак до Тюрингия и най-сетне се установяват в унгарската равнина, дето ние ще ги срещнем и по-късно.

Вътрешното положение на Византия при Юстиниан заслужава не по-малко внимание от неговата проникната от завоевателен дух външна политика. И ако при изучаването на последната ние трябва да отдадем дължимото признание на военните сътрудници на императора, на Велизарий и Нарзес, без чиито военни таланти Юстиниановите намерения биха били немислими, то също тъй и разбирането на вътрешната политика на империята по това време би било невъзможно, ако не се познава властната личност на императрица Теодора, жена на Юстиниан. Около името на тая личност любопитството, интригата, омразата или преклонението са създали един интерес, еднакво силен у хората на науката, у литераторите и у любителите на пикантни истории. Затова рядко между жените - исторически личности, има друга, за която тъй много да е писано. Начало на тая литература дава едно съчинение, което носи авторското име на Прокопий, съвременник на Юстиниан и негов историограф. Това е тъй наречената „Тайна история“ (Historia arcana).

Спорът, дали Прокопий е автор на това съчинение и дали трябва да се вярва на казаното в него, още възбужда спор между учените, макар повечето от тях да са склонни да приемат авторството на казания историк. Съобразно с това, счита се, че Historia arcana, която представлява една скандална хроника на византийския двор и е един памфлет срещу императрицата, все пак има в основата си известни факти, чиято достоверност не може да се отрече.

Едни от старите хронисти сочат за родина на императрицата о-в Кипър, който според преданието бе считан от древните гърци за отечество на богинята Афродита, но изглежда по-достоверно съобщението, според което тя произхождала от Сирия. Нейният източен произход обяснява и много от симпатиите ѝ като императрица, както ще видим по-нататък. Според „Тайната история“ семейството ѝ дошло още твърде рано в Цариград, дето бащата заел едно непочетно занятие в цирка. След неговата смърт трите му дъщери, между които и Теодора, израсли в същата среда, която не само в Рим, но и във Византия се ползваше с най-лоша слава и принадлежността към която се считаше вече сама по себе си за едно безчестие. Може наистина да не се вярва на всички легенди за крайно безнравствения живот на бъдещата императрица през времето, когато тя била принудена като обикновена танцьорка в цирка да живее и си изкарва прехраната, но също тъй не може да не се допусне, че нейният живот и морал едва ли ще са се отличавали от тия на обществото, на което тя принадлежала и дето порокът намирал изобилна храна. Надарена с необикновена красота, увеличаваща само съблазните на нейния живот, Теодора изпитала върху си пълното падение, на което една жена може да бъде изложена. Случаят я завежда едно след друго в Либия и Египет, за да я върне отново в Цариград и я срещне с Юстиниан, тогава още престолонаследник. Очарован от неотразимата й красота, той безумно се влюбил в нея. Благочестивата, преизпълнена от християнско добронравие и скромна Лупицина, жена на стария Юстин, не искала по никой начин да допусне сближението на Юстиниан с една тъй запетнена личност и той можал да отпразнува брака си със своята избраница едва след смъртта на старата императрица.

И когато три години по-късно (след смъртта на Юстин) Юстиниан става безспорен владетел на трона, заедно с него цариградската тълпа трябваше да види короната върху челото на тая, която дотогава бе я скандализирала със своето поведение или пък бе я забавлявала в цирка със своите танци.

Всички подробности на това тъмно минало, с което аз не искам и не мога да ви занимавам, би били интересни за романиста или за социопсихолога. За историка обаче Теодора има значение само като императрица. И тук тя несъмнено е нещо съвсем друго от това, което ни я представя „Тайната история“. Нейното влияние се чувствало във всички области от вътрешното управление на Юстиниан. И не само това. Тя превъзхождала своя мъж не само по усета си към полезното и необходимото - нещо, което не е тъй чудно за една жена, - тя го превъзхождала и по държавнишки ум, по дивата си енергия, по способността си да намира средства за изпълнението на всяка своя мисъл, по властническия си темперамент и по силата на своята воля, чрез която тя понякога се издигала до истински героизъм.

Векът на Юстиниан е най-блестящата епоха във византийската история. Но делът за това величие принадлежи толкова на самия Юстиниан, колкото и на Теодора. Или по право Юстиниан не би постигнал значителна част от това величие без вярното сътрудничество на своята жена. Сам той добре съзнавал всичко това и по тази причина не предприемал нищо от значение, без да вземе нейното мнение. Дори и в официалните си актове, с които декретирал едно или друго нареждане, той не се стеснявал да заяви, че решението му било взето след като се съветвал със своята жена. Теодора също тъй не по-малко съзнавала силата, що упражнявала върху му. Чуждите посланици, преди да се явят пред Юстиниан, трябвало да се представят ней, а в съмнителни случаи много по-сигурно за един чиновник било да изпълни заповедта на Теодора, отколкото на самия император. Самата тя водила значителна част от дипломатическата служба на империята и ней принадлежат гордите думи, казани на персийския цар Хозрой: „Императорът никога не решава нещо, без да се допита до мене.“

Аз вече не еднаж изтъкнах, че Византия във всяко отношение бе се явила наследница на световната Римска империя. Тя бе възприела нейните институции, нейната държавна традиция и, което е още по-важно - нейното право. Ние вече знаем, че извори на това право в древния Рим бяха решенията на народното събрание, постановленията на сената и най-сетне едиктите на отделните императори. Освен целия тоя грамаден материал имали са значението на закони и мненията на прочутите юристи, които в едно или друго време получавали от императора правото да дават отговори на спорни въпроси, отправяни към тях от частни лица или държавни учреждения. Независимо от обстоятелството, че между възгледите на тия юристи, както и между разните видове законодателни наредби и решения често пъти съществували коренни противоречия, но работата на юристи, съдии или административни чиновници през тази късна епоха се затруднявала твърде много и от обстоятелството, че те трябвало да се справят с един колосален и пръснат из архивите правен материал. При липсата на добре уредени и пълни книгохранилища, можем да си представим в какво затруднително положение се намирали лицата, които били длъжни да прилагат законите или да решават според тях.

Затова още преди да заеме престола у Юстиниан съзряла мисълта да събере целия тоя юридически материал, да го приведе в известност, систематизира и отстрани съществуващите противоречия в него и тъй да даде в ръцете на юристите и административните си чиновници един пълен свод на всички действащи закони, по които те в своята практика да се ръководят.

Един път станал император, той намерил и лицата, на които можело да се повери изпълнението на тази огромна и в същото време деликатна задача. Това били на първо място знаменитият тогава законоведец Трибониан и професорите в цариградския и бейрутски университети Теофил и Доротей.

На първо място предстояло да се съберат императорските едикти. Ние вече знаем, че през времето на Теодосий II бе се появила една подобна сбирка, известна под името Codex Theodosianus. Той бил обаче съвсем непълен - знаем, че обхващал само периода от Константин Велики до Теодосий, - в него не влизали законодателните постановления нито на предконстантиновата епоха, нито пък тия след средата на V в. Затова Юстиниан назначава комисия, начело на която стояли споменатите три лица, която да събере целия известен материал из тая област, да го систематизира по време и по предмет, като отстрани натрупалите се в него противоречия или ги съгласува. Комисията започнала работата си в началото на 528 г. и след 14 месеца сводът от законите бил вече готов; в 529 г. Юстиниан го публикува като Codex Iustinianus, който трябвало да замести всички дотогавашни законодателни сборници. За тая цел отделни екземпляри от него били изпратени по всички провинции. Няколко години по-късно се забелязали известни недостатъци и пропуски в Codex-a. Затова той бил подложен на нова ревизия и в 534 г. излиза вече поправен и допълнен с много едикти на самия Юстиниан.

След първото издание на Кодекса предстояла работа още по-трудна и сложна. Това било свеждането в един систематически сборник на всички съчинения на юристите от миналите времена, съчинения, които както казах, имали авторитета на самия закон. Назначена била под председателството на Трибониан нова комисия със задача да свърши и това предприятие. За необятността на работата, която й предстояла, може да се съди от обстоятелството, че тази комисия имало да се справи с две хиляди съчинения, като извлече същността на съдържащите се в тях правни възгледи или сентенции и отстрани повторенията или противоречията. След три годишен упорен труд всички мъчнотии били надвити и в 533 г. се явяват в 50 книги Дигестите или Пандектите. В същото време било съставено под ръководството на Трибониан и двамата му непосредствени сътрудници и кратко ръководство по римското право, което получило името „Институции“. То имало за цел теоретическо запознаване с принципите на правото и служило един вид като въведение в неговото основно и подробно изучаване.

Завършил тъй епохалното дело по кодификацията на правото, Юстиниан имал пълното основание да се гордее с него и да счита за престъпен всеки опит да се внесе каквото и да било по-нататъшно изменение в неговото съдържание. Затова, разпращайки преписите от законодателните сборници из провинциите, той със специален указ забранил ползването от всякакви други юридически съчинения или сводове, а запретил също тъй и всяко тълкувание на веднъж кодифицираното. И граждани, и власти могли само да ги преписват или придружават с най-необходимите бележки и пояснения.

За да спомогне пък за развитието на юридическото образование в духа на кодифицираното право, той регламентирал обучението в трите тогавашни юридически училища - Цариград, Рим и Бейрут, - като точно установил реда на обучението в тях.

Със събирането и систематизирането на действащото дотогава право обаче законодателната дейност на Юстиниан далеч не била изчерпана. До края на своето царуване той не преставал да издава наредби и решения по въпроси, които старото право по една или друга причина било оставило незасегнати или пък които то решавало несъобразно с вече променените социални и исторически условия. Тия законодателни актове на Юстиниан представяли особена част от действащото тогава право и добили името Novellae leges или просто Novellae.

Под влиянието на Теодора Юстиниан внесъл особено много изменения в юридическото положение на жените, съпружеското право, развода и т.н. В повечето случаи били засилени наказанията за престъпления срещу публичния морал, а в други - на жената се дарували значителни права по отношение на мъжа. Основателно някои от съвременните историци бележат, че императрица Теодора винаги помнила миналото си на отхвърлена и презряна жена и с покровителствените мерки, които взела за своя пол, тя искала да намали случаите на такова падение, каквото тя сама някога изпитала.

От същия дух на справедливост и целесъобразност били проникнати мероприятията на Юстиниан и в областта на администрацията. Ние знаем, че най-голямото зло тук винаги оставаше продажбата на длъжностите. Против него бяха се борили и Маркиан, и Анастасий, мерки за изкоренението му бяха вземани, както знаем, и от Антимий, регент на Теодосий II, но то винаги се възраждало във все по-остра форма, тежащо все повече върху населението, което в края на краищата трябвало да плаща сумите, що неговите често сменявани управители изразходвали за покупката на длъжностите си. При възцаряването на Юстиниан таксите, които се вземали за получаването на една или друга длъжност, били два вида. Едните носели името „обичайни подаръци“ (συνήθεια) и се разпределяли между чиновниците от императорската канцелария, които приготвяли дипломите за новоназначените. Другите пък били формален подкуп, плащан на лицата, от които зависело назначението на даден чиновник. Те се наричали направо „златен данък“ (δόσις- χρυσίου), който се вземал съвсем открито и без всякакво стеснение. Съзнаващ напълно злините, които тази практика носила и за населението, и за интересите на самата държава, Юстиниан в една от новелите си тържествено забранил втория вид такси, т.е. тия, които представяли подкуп, като запазил „обичайните“. В един свой едикт дори заповядвал, щото всеки новоназначен чиновник в клетвата, която давал при постъпване на длъжност, да се задължи да не плаща никому нищо за получения пост (Кулаковский, 282). Въпреки неговата добра воля обаче старият ред продължавал да си съществува и Византия през цялото си историческо съществувание никога не успяла да се избави от него. Продажбата на длъжностите при това била един сигурен източник на доходи, от каквито във времена на финансово стеснение правителствата сами не всякога имали силата да се откажат. Сам Прокопий разказва, че не минала година от издаване на съответния едикт, когато безсрамното търгуване с чиновнишките места отново почнало.

Друга една реформа на Юстиниан обаче преживяла не само него, но, развита и усъвършенствана през по-късно време, придаде на византийската империя жилавината и способността да устои на многобройните външни опасности, които непрекъснато я застрашаваха.

Ние знаем, че за да обезопаси централната власт от всевъзможните бунтове на военачалниците, да намали тяхната сила и заедно с това да направи невъзможни опитите им да посягат на престола, Диоклетиан бе разделил гражданската власт от военното командване, а заедно с това бе ограничил големината на провинциите до незначителни размери. Принципът, застъпен в това отношение от него, бе проведен по-нататък и от Константин Велики и Източната империя бе запазила в продължение на два века това тъй оставено наследство.

При Юстиниан обаче причините, които бяха предизвикали това вътрешно и външно разчленение на провинциалната власт, вече не съществуваха; самата обстановка при това вече бе се значително променила и по тая причина Юстиниан се яви застъпник на една противоположна тенденция. От неговите новели се вижда как той съединявал отделните малки провинции в по-големи административни единици, начело на които били поставени претори, префекти или проконсули. Началото на тая концентрация било поставено, както изглежда, със завоеванието на Африка и Италия. И в двете страни били назначени императорски наместници. Понеже те се намирали далеч от централното правителство и не могли да получават бързи инструкции от него, тям било дадено широко право на инициатива, а събирането на гражданската и политическа власти в ръцете им имало за цел да им осигури всички средства за защита на поверените им области. Ние ще видим, че по-късно, в VIII в., тая система на областна концентрация получи своя завършек и даде възможност на Византия без особени усилия да се защити от всяко външно нападение.

Сега искаме да обърнем внимание на друго едно обстоятелство. Тъй като по примера на Рим Византия не познаваше отделянето на административната власт от финансовата или съдебната, то казаните провинциални управители се явявали, именно поради това, не само върховни военачалници в своите области, но и върховни администратори, съдии и представители на фиска. Това правило от тях истински вицекрале. Те разполагали с отреди от военна полиция, чиято численост се определяла според важността на провинциите и която между другото трябвало да им служи и като лична гвардия. Освен задълженията, които имал - за осигуряване реда и защитата на дадената му област, преторът трябвало да се грижи и за благосъстоянието й: да поправя пътища, канали, мостове и т.н. Префектът на Египет бил длъжен освен това да се грижи най-редовно за изпращането на храна в столицата: ние знаем, че Цариград още от времето на Константин Велики разчиташе на прехраната си само от подвоза на египетското жито (Успенский, 572 сл.).

Че съображения: да се направят провинциите по-жизнеспособни административни тела, които да не бъдат затруднени в постоянното очакване на решения от централното правителство - че именно такива съображения са довели Юстиниан до идеята да разшири техните граници чрез сливане на малките области в по-големи, се вижда и от обстоятелството, дето тази мярка била приложена главно в отдалечените владения на империята - из Мала Азия, Сирия и Африка. Балканските области, съседни на столицата, оставали в старите си административни предели.

Събиращи в ръцете си тъй широки права, провинциалните началници се явявали публично при тържествен церемониал и с атрибутите на своята власт. Както и консулите през републиканската епоха, те били придружавани от ликтори, носещи брадви и сноп от пръчки.

Голямото значение, което при тази система получило чиновничеството, го правило властник на съдбините на населението. Естествено е, че това последното, при пословичната развала на администрацията, напълно зависело от произвола на своите малки и големи управители. За да ограничи злоупотребленията, Юстиниан издал строги нареждания против подкупничеството и вземането на рушвет; провинените в подобно престъпление трябвало да върнат полученото в многократен размер, лишавали се от длъжностите си, а имотите им се конфискували (Успенский, 569).

Всичката тая строгост обаче не ще да е дала, както изглежда, задоволителен резултат, защото Юстиниан бил принуден да потърси други средства за борба със злоупотребленията, като използва един стар институт, който бе се запазил във Византия от времето на император Валент. Това бил институтът на тъй наречените defensores civitatis (Кулаковский, 268). Тия дефензори, които разполагали и с известна съдебна власт, имали за първа длъжност да се застъпват за интересите на населението в общината, към която се числели. За да им се даде възможност за действително застъпничество, те могли да влизат в преки сношения с висшите представители на държавната власт. Още преди Юстиниан тяхното значение било значително намаляло, защото те се видели безсилни да се борят срещу корупцията и своеволието на чиновничеството. И понеже те се избирали от самото население измежду богатите граждани на всяка община, те предпочитали да се отказват от почетната си служба, която без да им дава възможност да бъдат истински полезни, им създавала само неприятности. Юстиниан забранил такива откази, но дали дефензорите са могли да станат действително орган за ограничение на произволите - това е малко известно.

Навярно все във връзка с желанието си да морализира държавните служители Юстиниан определил точно и заплатите, които те трябвало да получават. Известни са поне няколко негови новели, в които се определят заплатите на началниците на някои провинции. Те били удържани от поголовния и поземлен данък на тия провинции. Заплатата на претора на областта Пизидия (южна Мала Азия) например била годишно 300 солида (Успенский, 574).

Царуването на Юстиниан е време, когато стопанският живот на Византия достига до най-високо развитие. Чрез широките му завоевания Средиземно море, както по-рано казах, се превръща във византийско езеро и сигурността на плаването по него поставя земите около бреговете му в най-живи търговски сношения. Центрове на тая търговия били предимно богатите градове на Изток - Александрия, Бейрут, Тир, Антиохия и Дамаск, някои от които броели по стотици хиляди жители. На първо място по значение между тях обаче се издигал Цариград, поставен като че ли от самата природа за посредник между запад и изток, север и юг.

Голямото стопанско значение на източните земи се обуславяло от обстоятелството, че в тях била съсредоточена индустрията, преработваща суровите произведения на съответните страни. В древността, както и през Средновековието до откритието на книгата, Египет бил едничкото място, дето се е произвеждал папирус, и гр. Александрия бил прочут със своите манифактури, дето тоя вид материал за писане се фабрикувал. Мала Азия била известна със скотовъдството, а нейните градове - със своята текстилна индустрия. Сирия се славела със своите изящни тъкани и бродерии, както и с металическите си изделия.

Високото значение на всички тия земи за средновековното международно стопанство било най-вече в това, че те били посредници в търговските сношения между Запада и Далечния азиатски изток - Индия и Китай. Скъпи източни растения, смоли и аромати, кожи от тропически животни, редки плодове били доставяни от Индия, а тъй рядката коприна идела от далечния Китай. Търговският път бил по море от Индия до Персийския залив, отдето кервани поемали стоките и през Сирийската пустиня или Месопотамия ги пренасяли било на север към арменските области на Византия, било към сирийските градове - Палмира, Антиохия, Бейрут и Дамаск. Тия пътища, както и свободното движение по тях, зависели напълно от добрите отношения с Персия и затова всяко неприятелство с последната било причина за кризис във византийската търговия. По тази причина още в началото на VI в. Византия бе се помъчила да се освободи от тая зависимост и да открие нови свободни пътища за изток. Тази е причината, дето тя бе влязла в сношения с турците, северни съседи на Персия, през чиито земи минавал дългия керванен път от западните граници на Китай до Каспийско и Черно море. От същите търговско-стопански съображения се обуславяло сближението и с Абисиния. Независимо от това, че от Абисиния могли да се получават продуктите на тропическа Африка, но чрез нея Византия си осигурявала и пътя по Червеното море към далечните азиатски побрежия.

Чрез създаването на тия две нови търговски артерии Юстиниан сполучил да освободи византийската търговия от опекунството на Персия. Истински търговски разцвет за Източната империя обаче почва от момента, когато в самата нея се разпространява произвеждането на коприната и фабрикацията на копринените платове. Това става пак във времето на Юстиниан. В 552 г. един несториански монах сполучил да пренесе, скрито в кухината на патерицата си от бамбукова тръст, семе от копринената пеперуда (Кулаковский, 290). Дотогава отглеждането на последната, както и изкуството за добиване на коприната били известни само на китайците, които ревниво ги пазили в тайна и строго следели, щото тя да не бъде изнесена вън от границите на държавата им. По този начин те си запазвали монопола за производството на скъпите копринени материали, които тъй жадно се търсели в тогавашния свят. Сега вече, след като тая тайна била пренесена във византийските земи, новата индустрия става могъщ извор на богатство и народно благосъстояние. В Цариград, Бейрут и Тир се отварят многобройни манифактури, които работили за сметка на държавата, на която отстъпвали и производството си. Византия преставала вече да зависи в търговско отношение от Персия, нямала нужда и от производството на Китай и сама става единствен доставчик на копринените материали в целия Европейски запад. Като се знае, че те са се ценели тогава по-скъпо и от златото, лесно е да си представите богатствата, които привличала във Византия тая монополизирана от държавата и пазена в тайна индустрия. За варварските крале по това време не е имало по-скъп подарък от една копринена дреха и византийското правителство тогава, пък и много по-късно, не еднаж дължало своите дипломатически и международни успехи на подаръци от тоя род, които то знаело в удобен момент да направи. Инак износът на копринените тъкани бил ограничен и подложен на строга регламентация и държавен контрол. Позволен бил износът на не най-тънките и изящни материи: с право византийците считали, че варварите могат да минат и с това, което е по-грубо (Zach. v. Lingenthal, Eine Verordnung).

Широкото развитие на византийската търговия прави от византийската монета едничкото най-сигурно средство на международната размяна. Византийските монети се търсели навсякъде и във всички страни се приемали с най-голямо доверие. През първата половина на Средновековието освен това Византия оставала едничката държава в света, която сякла златни монети. На това тя дори гледала като на свое резервирано право, като израз на своя върховен легитимитет и в договорите си с другите държави искала от тях задължението да не секат златни пари. Запазен е например от интересуващата ни епоха един такъв договор с персите. Когато на запад по-късно меровингските крале почват да секат златни монети, Византия счела тоя факт за посегателство на собствените си права и протестирала. Знае се, че българските царе също са секли само медни и сребърни монети. Това обстоятелство не значи, че там липсвало злато за монетни нужди. Обяснението на тоя факт е, че византийските златни монети тъй много са били разпространени и тъй общопризнати, че не се чувствала нужда да се издават български.

Това всепризнато парично могъщество на Византия било използвано от самата нея и за политически цели: преди всичко за поддържане на нейния държавен авторитет. Един съвременен на Юстиниан писател-географ, за който аз ще говоря след малко, предава например един твърде характерен анекдот. Един византийски търговец, който имал някакви сделки на о-в Цейлон, поискал да се представи на тамошния цар. Едновременно с него поискал аудиенция и един току-що пристигнал там персийски посланик. След обикновените приветствия царят поискал да узнае кой измежду двамата владетели - византийският или персийският е по-могъщ. Персиецът разбира се веднага почнал да възхвалява величието на своя господар. Хитрият византиец през всичкото време мълчал и когато бил запитан какво мисли по казаното от персиеца, той отговорил: „Ако ти царю искаш да узнаеш истината, ти имаш двамата монарси тук. Виж ги и ще можеш да кажеш кой от тях е по-бляскав и могъщ.“ „Как мога да имам тук двамата царе?“ - запитал цейлонецът смаян. „Ти имаш монетите на двамата, отговорил спокойно византиецът, от нашия - златна номизма, а от другия един сребърен милиарисион . Разгледай двата монетни образа и ти ще откриеш истината“. Цейлонският цар намерил това за твърде разумно и поискал да му донесат монетите, разгледал внимателно тяхното лице и опако и най-сетне казал на византиеца: „Вие наистина сте видни, могъщи и умни“. И за да го почете, той заповядал да го качат на един слон и под звуците на барабан да го разведат из града. (Geizer, 112).

Развитието на търговските отношения създава в тогавашната Византия широки интереси към различните страни и народи, които се намирали в нейния стопански кръгозор. Тоя интерес намерил израз и в тогавашната литература. Във времето на Юстиниан се явява едно съчинение, озаглавено „Християнска топография“ (Χριστιανικὴ τοπογραφία), което за нас днес е от голямо културно-историческо значение. Неговият автор, известен под името Козма Индийският плавател (Κοσμᾶς  Ἱνδικοπλεύστης), като търговец предприемал многократни пътешествия из Арабия и Африка, а при това от разговори с други търговци събрал широки и разнообразни сведения за различните страни, между другото и за Индия. По-късно той се покалугерил и като монах в един от манастирите в Синай решил да изложи богатите си знания за земите и народите. Главната цел на това съчинение обаче била да се опровергае космическата система на Птолемей, която се намирала в противоречие с християнския мироглед, и да докаже, че земята не е валчеста, както Птолемей мислел, а плоска и че вселената приличала на един сандък с четири стени и преграден на две хоризонтални половини. Покривът на този сандък бил небето, самата преграда образувала земята, а в долната му половина се намирал адът.

Цялата тая теория, във висша степен наивна, е изложена с маса известия от етнографски, културен и битописен характер и именно тия последните я правят за нас тъй ценна и интересна, защото ни дават възможност през вековете да надникнем в средата на племена и народи, които бяха, а и до днес остават настрана от полето на историческото изследване. В Индия сам Козма никога не бил и затова името му „Индийски плавател“ му е дадено по недоразумение, но за тази страна, както и за съседните ѝ земи той събрал най-широки сведения от свои познати, които я обхождали. Точността в неговото изложение е завидна, защото той никога не пропуща да посочи кое сам той видял и кое знае от разказа на очевидци. Гореприведеният разказ за приема у цейлонския цар е от неговата книга. Аз не мога тук да се въздържа да ви приведа и друг един разказ, може би най-старото описание на търговските отношения между абисинците и народите от Централна Африка. „Всеки две години, пише той, царят на Аксум (т.е. абисинският цар) чрез своя губернатор в Адаи (Южна Абисиния) изпраща един керван от свои служители (на юг) за злато. Заедно с тях тръгват и много други търговци, тъй че те се набират до 500 души. Със себе си те водят говеда, сол и желязо. Дошли близо до страната Sasu (западно от Занзибар, около езерата, от които изтича Нил), те се спират. След това, като съберат в голямо количество тръни, те образуват около си широка ограда, в която се настаняват, заколват говедата, насичат ги и окачат парчетата месо върху тръните на оградата. Тогава идват туземците, носейки злато като бобови зърна и поставят по едно-две или повече такива зърна при това парче от месо, желязо или купчина сол, което им хареса и застават настрана. Тогава иде притежателят на дадената стока и, ако е доволен, взема златото; след него се приближава туземецът и си прибира избраното парче месо, желязо или солта. Ако обаче търговецът не е доволен, той оставя златото небутнато. Тогава туземецът идва и прибавя още злато или пък, в случай че цената му се вижда скъпа, взема си го и си отива. Тъй се извършва, разказва по-нататък Козма, една няма търговия, тъй като те говорят различни езици и нямат нужда от никакви преводачи. На това място остават (търговците) пет или повече дни, според това как върви търговията им и докато разпродадат всичко. На връщане те пътуват въоръжени и всички наедно, понеже ги дебнат неприятелски племена, които на драго сърце биха ги облекчили от златния им товар. За цялото си пътуване, отиване и връщане, те употребяват шест месеца, тъй като на отиване те вървят твърде бавно, понеже щадят конете. На връщане всичко отива много по-бърже, за да не бъдат застигнати от зимата и дъждовния период. Защото из оная страна са изворите на Нил и през зимата, поради проливните дъждове се образуват многобройни потоци, които правят керванния път непроходим.“ (Geizer, 109 сл.; Успенский, 554).

Заслугата на Козма не е само в това, дето той описва тогавашните страни и обичаите в тях. Много и твърде интересен материал дава той при описанието на разни редки животни и растения. И това прави неговото съчинение интересно и за зоолози, и за ботаници. Запазените днес ръкописи от неговото съчинение са илюстровани с миниатюри, които, както изглежда, имат за първообразен рисунките, с които сам Козма придружил своето съчинение. И затова неговото културно-историческо значение е тъй голямо.

Финансовото положение на Източната империя през времето на Юстиниан заслужава особен интерес. На първо място тук изпъква контрастът с времето на Анастасий. Ние вече знаем, че тоя последният при смъртта си бе оставил в държавното съкровище колосална наличност, надминаваща 320 000 литри злато и то въпреки разходите, които трябваше да направи за водене на войни и за построяване на укрепления. Още при Юстин обаче, когато вдъхновител на цялата негова вътрешна и външна политика бе станал Юстиниан, това богатство бе разпиляно. Самият Юстиниан, като император по-късно, довежда разточителството до последния му предел. Със своята страст към великолепие и блясък, с непреодолимата си склонност към всякакъв вид строежи, с мечтата си да възстанови старата Римска империя в някогашните й предели, мечта, за чието реализиране бяха необходими нескончаеми войни, Юстиниан доведе финансовите сили на империята до крайно напрежение, изчерпи всичките й средства и, почувствал недостига, бе готов да прибягва до все по-нови и нови начини за набавяне на приходи.

Ние знаем как Анастасий намираше възможност не само да облекчава данъчните тежести на населението, когато то бе постигнато от стихийни бедствия, но и да му се притича на помощ със субсидии. Отначало Юстиниан се опитал да върви из същия път, но скоро го напуща. Опустошенията на славяни и перси в Балканския полуостров и в Азия не били в състояние да накарат Юстиниан да се откаже от данъчните недобори в тия земи; към 541 г., когато голямата чумна епидемия обезлюдява много области, незаплатените данъци продължавали да се изискват със същата строгост, както и по-рано.

Приходният бюджет на империята разчитал най-вече на поземления данък, на разните монополи и на митническите такси.

Поземленият данък бил главното задължение на земеделското население към държавата. Неговата обща сума за цялата империя се определяла от централното управление. След това той се разхвърлял над отделните провинции, отдето бил разпределян между общините. Самите общински власти имали по-нататък грижата да определят сумите, които всеки собственик, съобразно с величината и приходността на земите си, трябвало да плати. Централното управление на данъците се намирало под ведомството на префекта на претория и имало за непосредствен представител главния логотет (λογοθέτης). Ние видяхме, че при Анастасий институтът на декурионите с отговорността за данъчните постъпления бил премахнат, като вместо него била създадена системата - данъците да се закупуват от частни лица (vindices), които сами пък трябвало да ги събират от населението. Изглежда обаче, че при Юстиниан тая система не била разпространена по всички области на империята. И сега се срещат такива закупвачи, но в повечето случаи данъците се събирали от самите органи на властта. С тази служба били натоварени на първо място началниците на провинциите, макар те да били представители преди всичко на административната и военна власт. Може би тъкмо затова те били поставени в положението на върховни бирници, та да могат да си служат за целта с намиращите се на разположението им военни и полицейски отреди. Доколко пък тяхната длъжност се състояла главно в това да прибират с всички средства данъците, искани от техните провинции, се вижда от няколко обстоятелства. В клетвата си, която полагали при встъпване в длъжност, те обещавали на първо място да се грижат неуморно за интересите на хазната и да употребяват всичката си енергия за изправното и редовно постъпване на събраните от населението данъци (Кулаковский, 265). Това обаче не било достатъчно. В един свой едикт Юстиниан заплашва провинциалните управители, че ще ги държи лично и имуществено отговорни за всички недобори: недостига те са длъжни да плащат от собствени средства, а даже и в случай на смърт техните наследници ще бъдат преследвани, докато искът на хазната не бъде удовлетворен (Кулаковский, 279). В края на Юстиниановото царуване се отишло дори по-далеч. „Президът на провинцията бил длъжен да внесе в касата на централното правителство известен влог като гаранция на задължението си да представя всички искани чрез него данъци. Разбира се, че в случай на неизправност тоя залог бил конфискуван.“ (Кулаковский, 291).

Естествено при тъй силния натиск, упражняван отгоре, тогавашното чиновничество било безогледно при търсенето на средства, за да събере от населението всичко, което то могло да даде. Жестокостите се прилагали без всякакво стеснение; самото правителство дори ги насърчавало. Тъй например, за да внуши на войниците да дават ревностно съдействие на управителите на провинциите и на специално назначените чиновници при бирническата служба, Юстиниан ги заплашвал с преместване по границите, застрашени от постоянните нападения, (с.279).

Както и трябва да се очаква, възползвани от даденото им право на безогледно насилие над населението, чиновниците не се стеснявали да го прилагат и за личното си забогатяване. Техният произвол и злоупотребления вече не знаели никакви граници и от съвременните автори не еднаж се сочат конкретни факти, когато отделни представители на провинциалната власт събличали населението, за да натрупат по този начин сами грамадни богатства.

Естествено, че при една тъй безмилостно строга финансова система, въведена от Анастасий, солидарната отговорност на групите данъкоплатци (ἐπιβολὺ) е трябвало да се почувства в най-страшния си вид. Юстиниан, ръководен все от желанието да си осигури колкото е възможно повече данъчни постъпления, изглежда че се помъчил да възкреси и декурионата, но по всичко личи, че не е успял.

Вторият голям източник на приходи за държавата, както казахме, били монополите. Византия през всички времена, според сполучливата бележка на Ch. Diehl, била обетованата земя на монополите и протекционизма, но никога те не са вземали толкова големи размери, както през царуването на Юстиниан. Според Прокопий монополизирана била търговията с жито в столицата, в Александрия, а навярно и в някои други по-големи градове. Ние знаем, че прехраната на Цариград бе осигурена с житото, което префектът на Египет трябваше да събира в провинцията си и да препраща редовно всяка есен. Тук то оставало в разпореждането на префекта на града (Цариград), който според разбиранията си установявал продажната му цена и по този начин увеличавал приходите на държавата. Продажбата на жито от частни търговци била забранена. Прокопий разказва, че тая система била разпространена и над цял ред други продукти от първа необходимост. Ние вече говорихме за въстанието на населението в Колхида срещу Византия и опитът му да потърси покровителството на Персия. Причината за това въстание била, че византийското правителство монополизирало вноса на житото и солта, каквито самата страна не произвеждала и с високите им цени довела населението до отчаяние. Особено строго била развита монополната система при търговията с коприната. Ние знаем, че до 50-те години на шестия век тя се внасяше от Китай през Персия. За стоварище на керваните, идещи от изток, бил определен гр. Дара. Тук всичката коприна била закупувана от византийското правителство, което от своя страна, с високи печалби разбира се, я препродавало на фабрикантите за по-нататъшна обработка. До времето на Юстиниан фабрикантите сами разпродавали своите продукти, но и те били длъжни да ги отстъпват на държавата срещу определени от самата нея цени и тя да се грижи за тяхното по-нататъшното разпространение. Това разбира се довело до разорение на самите индустриалци и по такъв начин държавата трябвало да отвори сама индустриални заведения за копринени изделия (Кулаковский, 290). Печалбите, които тя имала от тъй монополизираното производство и търговия обаче, не били достатъчни за широко разрасналите й нужди. С особена строгост се събирал данъкът за вноса и износа на разни произведения. До Юстиниан, както разказва Прокопий, тоя данък-мито, както днес бихме казали, не съществувал. Юстиниан обаче създал два митническа пункта - единия в гр. Абидос, на азиатския бряг на Хелеспонт (днешните Дарданели) и другия в Перон при изхода на Босфора за Черно море. И в двата пункта се вземали големи мита от приходящите кораби. Тия пък, които трябвало да спрат и разтоварят на цариградското пристанище, били длъжни да платят добавъчен данък.

Ние видяхме, че в началото на царуването си Юстиниан, вдъхновен от една висока справедливост бе се обявил решително срещу продажбата на длъжностите. Аз забелязах при това, че условията, пък и дълбоката поквара бяха по-силни от доброто желание на императора и тая продажба мълком и скрито бе продължила съществуванието си. Притиснат по-късно от парични нужди Юстиниан не само че си затворил очите пред тоя вид търговия, но не я намирал вече за пакостна, защото в нея виждал едно ново средство за увеличение на държавните приходи.

Къде са отивали всички тия колосални средства, които в такова голямо изобилие се стичали в държавната каса на империята?

Аз казах и по-рано - безконечните войни срещу вандали, готи и перси трябваше да погълнат несметни суми. Още повече, че империята трябваше да си служи почти изключително с богато плащани варварски наемници. Но, за да осигури успеха на своята завоевателна политика, Юстиниан бе принуден да търси и сключва съюзи, които би му осигурили, ако не помощта, то поне неутралитета на близки и далечни народи и би обезопасили останалите граници на империята. Главното средство за постигане на тая цел бе византийското злато, за което варварите бяха тъй много жадни. С него Юстиниан ги нахвърляше едни срещу други или насищаше за момент тяхната алчност. Великолепието, което той разгръщаше пред техните посланици, когато посещаваха столицата, бе също разчетено: той искаше да им покаже нагледно неизчерпаемото могъщество на държавата си и непостижимия блясък на своята власт. Той смятал, че по тоя начин ще им внуши респекта, който му бе нужен, за да сдържи техните разбойнически пориви. „Варварите от всички страни на света, пише Прокопий в Тайната си история, от изток и запад, от юг и север бяха отрупани от Юстиниан с подаръци; даже посланици на далечните брити (англосаксите в Англия) виждахме тук в Цариград, преди да сме чули името на тоя народ. И когато варварите получаваха доказателство за царското благоволение, стичаха се отстрана на всички земни владетели във Византия. Императорът ги приемаше по най-приятелски начин, защото най-високо удоволствие му доставяше това да пилее съкровищата на държавата за тия хора. Тъй изтичаше нашето сребро и злато далеч из целия свят“. (Gfrörer, I, 327). Разбира се, че тази щедрост на Юстиниан имаше най-често обратни резултати: апетитът на варварите, които имаха възможността да се убедят в богатството на империята, непрекъснато растеше; за да го задоволи, Юстиниан трябваше да прави все по-големи жертви, а когато и те не бяха достатъчни, варварите бяха готови вече с меч да вземат това, което доброволно им се отказваше. "Едва Юстиниан бе достигнал престола, разказва същият Прокопий, когато почна да изчерпва държавното съкровище чрез безмерни подаръци, които раздаваше на хунските племена... В благодарност за това тия тъй обсипвани с дарове варвари, чиято алчност бе само раздразнена, опустошаваха безмилостно империята." (Gfrörer, I, 326-327).

Хуни нарича в случая византийският историк българите и славяните, за чиито опустошения по целия Балкански полуостров ние вече говорихме.

Разбрал, че не може да се доверява на купеното със злато тяхно приятелство, Юстиниан замисля създаването на една грандиозна система от отбранителни постройки, които биха спрели техните набези или поне биха намалили разрушителната им сила. По Дунава, от Белград до Черно море, били построени около 80 крепости, чиято защита била поверена на настанени за целта колонисти. Зад тях, из вътрешността на страната, при възлите на пътищата и планинските проходи били издигнати още няколко пояса от укрепени места, едни със задача да спират възможните нашествия, а други, за да дават прибежище на пръснатото из полетата население. Независимо от това били възобновени или поправени стените на почти всички по-важни градове. В едно друго свое съчинение „За постройките“ (De Aedifïciis, Περὶ κτιζμάτων) Прокопий наброява до 600 укрепления, които Юстиниан въздигнал само на Балканския полуостров. Независимо от това той построил много такива и в останалите области. Освен засилването на Дара, Амида и Ефес, които представлявали големи опорни пунктове срещу Персия, било обърнато особено внимание и на кавказката граница, чиито проходи били заградени с дълги стени и валове. Не била забравена в това отношение и Африка, дето грандиозните развалини и досега свидетелстват за могъщата строителна дейност на Юстиниановото време (Ch.Diehl, L'Afrique byzantine).

Славата на Юстиниан като строител обаче е свързана с друго едно име. Това е цариградската „Света София“. В първите години на неговото царуване един бунт, за който аз по-късно ще говоря, предизвиква пожар в столицата, жертва на който става нейната най-хубава част, а между другото и патриаршеската черква "Св.София". Започната от Константин Велики и довършена от сина му Констанций в 360 г., тя един път вече бе разрушавана от пламъците. Това бе при известния ни народен метеж след заточението на Йоан Златоуст, подир което бе възобновена от Теодосий II. След втория пожар Юстиниан заповядал да се разчистят развалините, отчуждава около тях и много частни места и решава да я възобнови в съвсем нова форма и невиждано великолепие. Изработката на плана й, както и самото ръководство на строежа било поверено на двама велики майстори - Антемий от Тралес и Исидор от Милет. Десет хиляди работници в продължение на шест години работили над постройката и когато в 539 г. при освещаването ѝ Юстиниан пристъпил нейния праг, той бил в правото си да извика: „Надминах те, Соломоне!“ Защото тук било събрано всичко, което като богатство и художествена техника тогавашният свят можел да даде. Разрушени били старите езически храмове, за да се вземат от тях скъпите им материали. От храма на слънцето в Рим били взети осем порфирови колони, други осем от зелен мрамор били донесени от Ефес. Атина, Троя и Кизик също тъй трябвало да внесат своя скъпоценен данък. (Успенский). Вътрешността на черквата светела от мозайки и разноцветен мрамор; злато, сребро, скъпоценни камъни и емайл покривали стени, колони и предавали на всичко един фееричен вид. Днес „Св. София“, преживяла вековете, е лишена от целия тоя блясък: латинското завоевание през XIII в. и турското през XV са ограбили голямата част от събраното в нея баснословно богатство, но изумлението, което изпитва човек, попаднал в нея, никога не ще изчезне. Защото това, по което никое произведение на човешкия гений не може да се сравни с безсмъртното създание на Юстиниан, то е конструктивния план на черквата, то е необятното пространство, което тя обгръща и с което внушава усещането, че нейният купол е самият небесен свод. Има постройки, много по-големи от „Св.София“. Куполът на „Св.Петър“ в Рим е много по-голям и по-висок от нейния, който се издига едва 55 м при диаметър 31 м. Това обаче, което е непостижимо в нейната архитектура, е тази лекота на формата, която не позволява да се забележат опорните точки, върху които почива грамадната маса на цялата постройка. И на днешния човек, както това било при Юстиниановите съвременници, се струва, че тоя купол не се крепи от каменните основи, а както Прокопий бележи, като че ли виси на синджир, спуснат от небето, и че без него той всеки момент като че ли би се съборил.

„Никога гениите на Рим и на Изтока, казва един френски учен, не са създавали в съединението си произведение по-поразително и по-хармонично.“ (Изразът у Успенский, 534).

Средствата, изразходвани за постройката и вътрешната украса на черквата били съответни на великата идея, вдъхновяваща нейното издигане. Похарчени били повече от 350 хиляди литри злато. Царствената мечта на Юстиниан бе намерила в нея материалното си въплъщение: единната световна империя, която виждаше своята задача в това да обедини народите под скиптъра на християнския владетел, бе създала своето духовно средище. И с право говори един от новите учени, че нищо тъй не е съдействало за разпространението на идеята за византинизма и за християнската мисия на изток, както непостижимият образ на „Св. София“, чието име само означаваше една легенда (Успенский).

1280px Hagia Sophia Southwestern entrance mosaics 2

Но с нея строителната треска на Юстиниан не е била уталожена. Само в Цариград той построил още 24 черкви, а такива или пък други обществени здания били издигнати в почти всички по-значителни градове на империята. Прочутите мозайки в черквите на Равена, които никога не ще престанат да привличат вниманието на историците на изкуството, произхождат от негово време. В Цариград при това и до днес е запазена една подземна цистерна, представяща грамадна засводена зала, чиито сводове се крепят от повече от 200 колони. Турците от Стамбул днес я наричат Бин бир дирек и я считат за едно от чудесата на царствения град.

Теодора съперничела със своя съпруг. Още не била завършена „Св.София“, когато по нейна инициатива била започната черквата „Св. Дванадесет апостоли“, чийто план бил изработен от същите двама майстори архитекти. При завоеванието на Цариград от турците тя била срината до основи, за да бъде издигната на нейно място днешната джамия на султан Мехмед. За тая черква обаче има запазени големи описания от нейните съвременници и от тях знаем, че тя в архитектурно отношение е поставила началото на цяла епоха. Основната ѝ форма представяла кръст, засводен с пет купола, и нейното влияние върху развитието на византийското и изобщо средновековното изкуство било извънредно голямо. Достатъчно е да се знае, че опит за подражание на нейния план представя и до днес запазената черква „Св.Марко“ във Венеция.

Тия, повечето общи, бележки за развитата строителна дейност на Юстиниан и за разцвета на византийското изкуство през негово време ни характеризират само една страна от неговата дейност. Освен строител Юстиниан беше и завоевател и затова особено внимание заслужава въпросът за военната организация на империята през негово време.

Един от съвременните учени, разглеждайки неговата епоха изказва тия твърде характерни думи: „Външната политика на Юстиниан представя изцяло поразителен контраст на сила и безсилие. Съкрушителят на германските кралства и възстановителят на имперското единство се изтощавал в безплодни борби с персите, откупвал мира с тях за големи суми пари и при захода на своите дни признал както себе си, тъй и своите приемници за данъкоплатци на персийския цар. Също такова безсилие проявявала империята при Юстиниан спрямо северните варвари. Техните непрекъснати нахлувания рядко срещали отпор и никога не предизвиквали наказателни експедиции, и - оставайки безнаказани - донасяли на грабителите свръх плячкосания добив, още и парични подаръци от императора. Това рязко противоречие между смелата завоевателна политика на Запад и безсилието на източните и северни граници нагледно показва, че успехите на Юстиниан на Запад съвсем не могат да служат за признак на нов разцвет във военната мощ на империята. Тая военна сила при Юстиниан се намирала в пълен упадък и той сам, със своето отношение към армията, не малко съдействал за това." (Кулаковский, 296).

Към тия думи аз бих добавил: именно тази военна немощ, предизвикана от безплодно прахосничество на сили за далечни и суетни цели, бе причина за големите катастрофи, които на Византия бе съдено да преживее веднага след Юстиниановото време.

Както споменах, една от важните реформи на Юстиниан била съединението на военната и гражданска власт в провинциите в едни и същи лица. Тази реформа обаче не била всеобща и направеното от Юстиниан било само едно начало, което имаше да се развие през по-късните векове.

През времето на Юстиниан армията се деляла на погранична, действаща и придворни войски.

Според едно известие на Прокопий Юстиниан намалил значението на пограничните войници. Навярно тази мярка има предвид някои ограничения на техните привилегии, намаление на техния брой (Grosse, 275), или най-сетне и едното, и другото. И само тъй може да се обясни обстоятелството, че пограничната защита на византийските земи на север и изток била тъй безсилна срещу нападенията на славяни и перси.

Действащата армия се разпадала главно на два вида войски - стратиоти и федерати. Стратиотите били свързани с постоянно местожителство и образували гарнизоните на отделните градове. Характерното за тях било, че те се вербували само от туземното население и че сред тях не се намирали никакви варвари. Те образували един вид националната войска на империята и тяхното появяване именно като такава ще е било резултат на противоварварската реакция, която както знаем, бе се издигнала във Византия през V в. Военните добродетели в туземното население обаче бяха тъй много паднали, че на стратиотите се гледало като най-ненадеждна част от войската. Името Γραικοὶ (гърци) затова получило между войската един презрителен смисъл. Когато тия стратиоти трябвало да участват във военни експедиции, началството се бояло от възможността те да се разбягат още при първото сблъскване. Те се делели на конница и пехота и с особено лошо име се славела последната. По тази причина стратиотите били използвани главно за гарнизонна и полицейска служба. Те образували съсловие от наемници, които живеели от заплатата и аноната (хранителни продукти), що им се давали от държавата. Срещу това тям били забранени всякакви други занятия; нуждата обаче, в която те живеели, правила тази забрана недействителна.

Освен стратиотите имало и друг вид постоянна войска - т.н. федерати (foederati, от foedus, foederis - съюзник). В Диоклетиано-Константиновската епоха, както знаем, федератите бяха варварски племена, които бяха настанени върху пограничните земи на империята или пък в съседство с тях и задължени с нейното пазене. Такива федерати през IV и  V в. бяха готите на Аларих и Теодорих, а федерати бяха също и войниците, които поддържаха Виталиан в бунта му срещу Анастасий. Тоя бунт обаче изглежда да е станал причина за реформи в тяхната организация. По-рано те имали за началници свои съплеменници и образували затворени племенни отреди. След бунта били организирани по образец на стратиотите и за началници им били назначавани вече обикновени офицери. Изглежда при това, че във федератските отреди почнали да смесват варвари от различен произход (Grosse, 281). Освен заплата или издръжка от държавата, те се ползвали и с други привилегии: не били обложени с никакви данъци и не носили никакви други повинности (Кулаковский, 301). Като федерати през V и VI в. се срещат готи, херули, хуни, славяни. Арианите измежду тях имали и привилегията свободно да изповядат своята религия.

Името федерати, както виждаме, бе добило съвсем ново значение. Византия обаче не бе престанала да използва силите на съседните независими варварски народи, чиято привързаност тя се мъчеше да осигури в случай на нужда с дарове на техните водители и със заплащане на услугите, които техните поданици би им оказали. Затова виждаме, че при повечето от военните експедиции на Юстиниановата епоха участват отреди от най-различни варварски племена под началството на собствени водачи. Те били наемани за определено време или за определена цел, след което били освобождавани, за да се върнат в земите си. Тоя род войски през интересуващата ни епоха се означавали с гръцките имена σύμμαχοι или εὔσπονδοι- което значи съюзници. Името следователно е еднакво с латинското foederati, макар федерати и симмахи да се отличавали. Между тия съюзнически племена, участващи във военните предприятия на Юстиниан, се срещат най-често гепиди, готи, херули и лангобарди (Grosse, 291 сл).

Към действащата армия по това време би трябвало да се причислят и тъй наречените Bucellarii (Βουκελλάριοι). Техният произход трябва да се търси в старогерманския дружинен строй. Знаете, че между едновремешните германци съществуваше обичаят видни хора от племето да се заобикалят с лично тям предани хора, които във време на война образували техните частни дружини, а в мир били техни другари и сътрапезници. Дружинниците дължали на своя водач преданост и готовност да се пожертват за него, докато последният бил длъжен да им оказва всевъзможно покровителство. Тоя институт се пренася в Римската империя, а по-късно минава и във Византия. Във времето през V и VI в., когато при постоянните безредици и вътрешни вълнения централната власт не била в състояние да осигури граничната безопасност на своите поданици, много видни лица, и не само военачалници, са считали за нужно да имат около си известна група от свои верни лица, на чиято защита или въоръжена помощ могли при нужда да разчитат. При общия упадък на дисциплината в имперските войски пък, всеки военачалник считал за необходимо във време на бой да разполага с един отред от надеждни и лично нему привързани войници, на които в решителния момент би могъл да се ослани. Поради това вече към края на V в. и особено през Юстинианово време личните военни дружини стават най-обикновено явление. В описанието на войните ние намираме такива дружини при почти всеки началник. Тяхната численост зависела от положението и богатството на даденото лице. Пълководецът  Нарзес, който довърши готската война, имал 400 човека, за друг един военачалник на Юстиниан - Валериан - научаваме, че дружината му достигала до 1000 души, когато прославеният пълководец Велизарий имал лична дружина от 7000 души (Grosse, 286). Първоначалното латинско име на дружинниците навярно е бил comités. Името bucellarii произхожда от bucella, както у римляните се наричал хубавият пшеничен хляб. Като привилегировани служители, дружинниците яли от хубавия хляб на своя господар, докато обикновената прислуга трябвало да се задоволява с това, което й дадели (Grosse, 287). Дружинниците образували в известен смисъл челядта на своя господар, отдето и гръцкото им означение като οικία (къща). Техният непосредствен началник бил най-близкото лице на тоя господар. За службата си дружинниците получавали, освен издръжка, но както изглежда още и оръжие, и коне. Във Византия те се делели на две категории: копиеносци (δορυφόροι) и щитоносци (ὑπασπισταί). Копиеносците били нещо като офицери на щитоносците. „Тактически букелариите образували ядката на оперативната армия... Въпреки техните големи заслуги във времето на Юстиниан, целият техен институт трябва да се разглежда като явление, което е означавало упадък на държавната мощ. Защото, както по тоя случай един немски изследвач справедливо забелязва, силната държавна власт не допуща самозащитата и отнема оръжието от ръката на поданика. При по-късното развитие държавната идея отново побеждава: в следюстиниановската епоха на дружинната система бива турен край и букелариите се явяват вече не като частни, а редовни държавни войски“ (Grosse, 291). В занимаващия ни период те се набирали също от варвари - предимно германци, но имало и мнозина азиатци помежду им (Grosse, 289).

Отделно от действащата армия била придворната - или императорската гвардия. Известно е, че в римската епоха тя бе съставена от тъй наречените преторианци. В началото на византийската епоха тия последните били заместени от схолариите (σχολάριοι). В IV в. те изпълнявали стражевата служба в двореца и образували седем отреда (σχόλαι). Парадният характер на тяхната служба, при която те вземали участие при всички дворцови тържества и церемонии от една страна, а от друга тяхната блестяща униформа, правели от придворната гвардия място, дето всички синове на богатите семейства се стремели да постъпят. Това от своя страна намалява извънредно много качествата на схолите като бойни отреди и най-сетне ги направя съвсем негодни за всякакъв вид военни операции. Израждането им в чисто парадна войска имало и друга причина: от края на IV в., след Теодосий Велики, императорите цели два века подред престанали да водят лично армиите си в бой и схолариите, намиращи се постоянно около техните особи, вече бяха забравили шума на битките. Юстиниан използвал тъй създаденото положение. Зачислението в схолите могло вече да става само с личното разрешение на императора: по такъв начин свръх седемте съществуващи били образувани още четири нови. При това срещу отстъпката, която им била дадена - да не се изпращат на война, той отнел на схолариите заплатите, които те дотогава получавали. Те трябвало да служат даром - заради едната чест и лъскаво облекло. Тяхната абсолютна негодност като войници бе бляскаво доказана на два пъти през Юстиниановото царуване. В 555 г. те бяха се разбягали пред много по-малобройния от тях отред на Заберган, когато тоя последният бе се явил пред Цариград, а преди това в 532 г. бяха се оказали напълно негодни за действие и срещу въстаналото население в столицата.

По тази причина императорите, загрижени за своята сигурност, бяха принудени да си създадат покрай ненадеждните схоли друг гвардейски корпус. Това бяха екскувиците (ἐξκουβίται, ἐξουβίτορες, έξουβίται, excubitores от excubo - пазя стража). Екскувиците като дворцови войници били създадени от император Лъв. Ние знаем, че пред всемогъществото на Аспар и неговите готи той бе потърсил друга сила, на която да се опре и бе я намерил в исаврите, от които бе попълнил новообразувания гвардейски отред. Неговата численост отначало бе до 300 души и известно е, че първият началник на екскувиците бе Тарасикодиса, който след това, под името Зинон, бе обявен за наследник на трона. Оттогава началникът на екскувиците станал най-близкото лице на императора и едно от най-влиятелните в империята. Сам Юстин, преди да бъде провъзгласен за император, заемаше тая длъжност при царуването на Анастасий. Мнозина от по-късните византийски императори също тъй бяха минали през нея. В отреда на екскувиците се приемали чужденци, чиито военни качества и служебна вярност се ценели винаги по-високо от тия на туземците.

Военната тактика през тази епоха също тъй беше претърпяла изменение. Римските легионери бяха пехотинци и пехотата беше тогава и преобладаващия, и решаващ род оръжие. Победите се решаваха в ръкопашен бой, при който победител беше тая страна, чиято армия бе по-дисциплинирана и по-готова да се пожертва. Сега положението бе по-друго. Византия имаше за свои най-страшни врагове персите и степните хищници на север. И едните, и другите бяха конници и действаха в боевете като такива. Пехотата, малко подвижна, не бе в състояние да действа срещу тях, още повече, че тяхно главно оръжие бе лъкът, с който отдалеч можеха да поразяват противника си, без да търпят загуби от него.

За да излезе на глава с тия свои неприятели, Византия трябваше да усвои тяхната тактика и въоръжението им. Пехотата отстъпва място на конницата, която става главният вид войска. Боевете вече се решавали чрез далечни престрелки и това от своя страна оказало решително влияние върху военната психология. Военните маси не винаги могли да издържат близкия натиск на ръкопашния бой и от писанията на Прокопий ние знаем, че решението на едната страна да мине в смело настъпление винаги предизвиквало бягството на другата.

Ново явление през тая епоха е пълното варваризиране на византийската армия. Ние казахме, че част от нея наистина се е рекрутирала измежду туземното население, била е тъй да се каже етнически византийска, но ние знаем, че тая именно нейна част - тъй наречените стратиоти - била абсолютно негодна в бойно отношение. Най-ценните и надеждни части - федерати, симмахи (съюзници) и букеларии са били, както видяхме, изключително съставени от наети чужденци. С такива чужди наемници Велизарий бе унищожил вандалското кралство, бе започнато и довършено завоюването на Италия. Самите вандали, еднаж подчинени, бяха използвани като войници и ние знаем, че от тях бяха образувани няколко полка, настанени около персийската граница.

Тая варваризация на армията обаче, покрай моментните изгоди носеше много опасности. Варварите се биеха за пари и от момента, когато не можеше да им се плаща редовно, на тях не само не можеше да се разчита, но те ставаха и явно застрашителни. Историята на Юстиниановите войни е пълна с примери, при които виждаме как отделни отреди минавали изцяло на страната на неприятелите. Особено чести били тия случаи при италианската война.

Строителната дейност на Юстиниан и общото негово разточителство, въпреки напрежението на поданическите усилия на населението, бяха докарали пълното изтощение на византийските финанси. Дългите войни бяха съпроводени с нови изтощителни разходи и накрай Юстиниан бе се видял не в състояние да посреща нуждите на армията. Заплатите на войниците се забавяли до безконечност и това все по-зле се отразявало върху войнишкия дух. Дезертьорството, както споменах, било първата естествена последица. Заедно с това пада извънредно много и войнишката дисциплина. Варварите наемници, славяни, хуни, вандали, херули и готи, и без това правели твърде малка разлика между свои и чужди и грабели еднакво безогледно населението на византийските провинции, през които при поход трябвало да минат, както и това на завоюваните земи. Лишени от заплата пък, те се чувствали напълно свободни и след всяка победа се пръскали неудържимо на грабеж. Строгите наказания, които трябвало да се налагат за поддържане на тъй падналата дисциплина, не били в състояние да помогнат, защото, както вече споменах, недоволните имали и друго средство за да реагират - то било масовото бягство или преминаването на страната на противника.

Военачалниците не оставали назад от обикновените войници в това отношение. Прочутият Велизарий например съвсем не се ползвал със славата на безкористен човек и ходили много слухове, че той запазил за себе си немалка част от съкровищата на Витигес и Гелимер, чиито кралства бе разгромил.

Докъде бе упаднала дисциплината сред византийската армия по това време свидетелства един твърде характерен факт. Византийският гарнизон в Рим през 548 г. се разбунтувал срещу началника си и го убил. След това войниците изпратили до Юстиниан депутация, с която искали да им бъде осигурена ненаказаност заради извършеното престъпление, като заплашвали, че в противен случай ще минат на служба у готите и ще им предадат града. Юстиниан бил принуден пред такава перспектива не само да им прости, но и да им издължи закъснелите заплати (Кулаковский, 309).

За да намали разходите по издръжката на армията Юстиниан прибегнал и до друго средство, което още повече усилвало недоволството и разпуснатостта сред войниците. Имало обичай всеки войник след известен срок на службата да получава определена парична награда. При това те били повишавани в по-горни чинове, щом като се отваряли нужните ваканции. По внушение на императора чиновниците, които завеждали съответните служби, не възнаграждавали ветераните и продължавали да държат в списъците дори и умрели лица, за да не бъдат задължени да ги заместват с нови, на които трябвало да се дава заплата.

В римската епоха при това ветераните след известен срок получавали земи, от чийто приход живеели. Техните старини и бъдещето на техните деца по такъв начин били осигурени. Сега, желаейки да се избави от всякакви излишни разходи за издръжката на армията, Юстиниан разпращал из провинциите специални агенти, които да проверяват служебната способност на войниците и те лишавали от званието им тия измежду тях, които вече били остарели или по какъвто и да било начин станали негодни. При липса на други източници за съществувание такива войници трябвало да се превърнат в просяци. Пред такава перспектива, разбира се, че и младите и способните изгубвали всякаква охота да служат усърдно и добросъвестно и са гледали още своевременно, ако не да се освободят от службата, то да я използват чрез грабежи и насилия, за да се обогатят.

Имало случаи Юстиниан да лишава цели области от войнишкото им население, щом като последното преставало да му е необходимо. Тъй например след сключването на мира с Персия пограничните византийски солдати на Изток били лишени от заплатите си, а наскоро след това лишени и от войнишко звание (Кулаковский, 310).

Всички тия мерки, вдъхновявани от стремежа на Юстиниан да се справи с неутолимата финансова нужда и предизвикани от прахосничеството на грамадни средства за разни други полезни и безполезни цели, довеждат най-сетне до един основен резултат: намалението на общата цифра на византийската армия. Според Прокопий, разширената империя в края на Юстиниановото царуване трябвало да разполага с постоянна войска от 645 хиляди войници, докато в действителност тя имала едва 150 хиляди. И това било, когато тя чрез своите завоевания бе си създала нови и силни неприятели, когато трябвало да държи значителни сили в покорените земи и да поддържа реда и безопасността в цялото това грамадно пространство от Абисиния и Тигър до Алпите и Гибралтар.

Пръснати по тия земи, византийските войски не били способни поради своята малочисленост да се справят с нито една сериозна задача, да възпрат нито един значителен неприятел. И затова войната срещу шепата готи в Италия трябваше да трае почти двадесет години, да погълне колосални средства и да донесе пълното разорение на Италия. Затова най-сетне, увлечен от миража на далечните си завоевания, Юстиниан нямаше средства да запази старите и най-важни провинции на империята и когато неговите войници и пълководци се бореха за покоряването на далечна Африка или Испания, славянските и българските пълчища сновяха свободно из Балканския полуостров и, подлагайки на плен и разорение населението му, достигат до стените дори на самата столица.

Дългото царуване на Юстиниан имаше за Византия и друго важно вътрешно значение. Тогава се формира напълно завършено византийският абсолютизъм, а заедно с това изчезнаха и сетните останки от някогашните римски републикански свободи и граждански демократически учреждения. Много от тия последните наистина бяха се запазили само като благочестиви преживелици, но тяхното съществуване все пак бе свързано с известни спомени или външни форми, които се явяваха неудобни за един владетел като Юстиниан, считащ себе си за единствен авторитет в държавата, начало, център или извор на всички власти в нея. Известно ви е, че както в Рим през императорската епоха, тъй и във Византия през началото на нейната история бе запазен института на консулството. Консулите не разполагаха наистина с никаква власт, но те се избираха ежегодно измежду най-почетните и влиятелни лица и то един за Източната империя и друг за Западната. Особеното им значение бе се запазило само в това, че те давали имената си на годината, в която носели своето звание и по тях се определяло летоброенето. Когато трябвало да се датира известно събитие, казвало се е, че то станало в годината на тези или онези консули. В 541 г. Юстиниан декретирал прекратяване на консулата.

Последен консул в Цариград бил някой си Василий и след него годините вече се брояли post consulatum Vasilii. На мястото на стария начин за определяне на годините Юстиниан заповядал да се изчисляват по годините от царуването на императора (Кулаковский, 294). Така например за датата на едно събитие трябвало да се казва вече, че то е станало в десетата или 12-тата година от царуването на даден император. Тоя нов начин на летоброене се утвърдил обаче едва през VII век и то не повсеместно и не за дълго. Скоро бил заместен от системата, която вземала за начало на леточислението годината от сътворението на света. Считало се при това, че оттогава до рождество Христово изминали 5508 години.

Унищожението на консулския институт Прокопий, историк на Юстиниан, обяснява все с желанието на императора да избегне излишните, но значителни разходи, свързани с встъпването в тая длъжност, при което се давали игри, устройвали се празници и т.н., но по-вярното е, че автократическият дух на Юстиниан не могъл да понесе съществуването на тоя институт, който затъмнявал в известен смисъл неговото положение на самодържец.

Засилването на абсолютизма при Юстиниан се изразило и в придворния етикет. Още Диоклециан бе заел от Персия т.нар. προσκύνησις - поклонението пред особата на императора. То се състояло в това, че висшите чиновници, явявайки се пред императора, го целували по гърдите, докато останалите коленичели пред него. Императрицата нямала право на поклонение. Сега Юстиниан заповядал друг ред: всички сановници - от най-високите до най-низшите, явяващи се пред императора или императрицата, трябвало да падат пред тях по очи и тъй прострени да им целуват краката. В обръщенията си към тях при това те трябвало да ги титулуват δεσπότης и δέσποινα – господар и господарка - обръщения, които по своята унизителност бяха немислими в римската императорска епоха (Кулаковский, 39-40).

Решителен удар над демократическите институции бил нанесен при големия бунт, който пламнал в Цариград през 532 година, и за който аз не еднаж имах случая да спомена. За да си обясним както появата на тоя бунт, тъй и развитието му, ние трябва да се запознаем с известни страни на византийския живот, над които досега не сме се още спирали. Това беше животът на населението в големите градове. Центърът, дето тоя живот се проявяваше, бе хиподромът или циркът. Той бе мястото, дето се извършваха всички церемонии, дето започваха и свършваха всички местни или общодържавни празненства. В Цариград хиподромът бе освен това мястото, дето новоизбраният император за пръв път се показваше на народа, събран там, за да научи вестта за избора или пък да вземе едно или друго участие в него. Все там се давали разните видове забавления и игри, най-прочутите от които били надбягванията с колесници (ίττποδρόμος); императорите, а покрай тях и разните висши сановници, винаги се грижели за честото и редовно устройство на тия игри, считайки това за средство да възбудят към себе си благоволението или любовта на тълпите.

Съществуването на хиподромите на изток може да се проследи чак до дълбока древност. Те представлявали продълговати елипсовидни пространства, оградени с амфитеатрално разположени трибуни, на които зрителите заемали местата си. В Цариград, чийто хиподром бил започнат още при Септимий Север и завършен в големи размери от Константин Велики, имало отредено особено място за императора, неговата свита и висшите чиновници. Императорската трибуна със специални коридори била свързана с царския дворец, тъй че императорите, които винаги присъствали на церемониите или зрелищата, могли да се явяват там, без да имат нужда да минават през улиците на града. Средата на хиподрома била означена с една линия, отиваща по неговата дължина, един вид платформа, наречена spina, върху която били наредени скулптурни произведения и изобщо паметници на изкуството, и която при надбягванията била обикаляна.

Правото да има свой хиподром не принадлежало на всеки град, а му се дарувало като особена привилегия. Освен в Цариград и Антиохия, знае се, че хиподром имала и Александрия. Това право било свързано с известни свободи, с които населението на съответните градове разполагало. То било организирано политически на групи или партии (δῆμοι), които представяли неговите интереси. Начело на тия дими стояли димарси и димократи. Едните (димарси) били граждански представители на съответните дими, а другите (димократи) - началници на тия от техните членове, които били способни да носят оръжие. Това обстоятелство показва, че димите образували и един вид гражданско опълчение. И действително, когато персийският цар Хозрой в похода си из Сирия обсадил гр. Антиохия, последният поради малочисления си гарнизон бил защитаван от своите граждани. Димите в Цариград били въоръжени и използвани за защитата на градските стени, както е при известното нам нападение на Заберган през 559 г.

При слабото развитие на гражданския и политическия живот в една абсолютна монархия, каквато била Византия, гражданството се виждало събрано като цяло само в цирка-хиподром. И тук изпъквало най-силно делението на партии. Тия последните, както в Цариград, тъй и навсякъде, имали еднакви отличителни цветове, които били заети от стария Рим. Партиите били четири - сини (βéνετοι), зелени (πράσινοι), червени (ῥούσινοι) и бели (λευκοὶ). Последните две партии били обаче слети с първите, тъй че оставали сините и зелените. По господстващия обичай сам императорът трябвало да се числи към една от тях. Анастасий поддържал партията на зелените, затова Юстин, а след него и Юстиниан покровителствали сините. На хиподрома при надбягванията коларите, които се състезавали, се явявали в един от тия два цвята. Всяка партия се грижела за обзавеждането и поддържането на такива колари или водачи.

Както споменах, хиподромът оставал едничкото място, дето гражданството се явявало като маса и това обстоятелство превърнало това място на забава в политическа стъгда. Партиите се възползвали от присъствието на императора или на висшите власти при провинциалните градове, за да дадат израз на своето недоволство от управлението изобщо, от отделни мерки на правителството или пък от личността на известен сановник, дори и на самия император. Разделеното между тия две партии население вземало непосредствено участие в тия демонстрации, които почвали обикновено с викове и ругатни, за да свършат в много случаи с кървави схватки, които се разпространявали из целия град и не еднаж свършвали с метеж против правителството. За един такъв метеж през времето на Анастасий аз вече говорих. Знаем, че той бе поставил в опасност самия трон на Анастасий и че последният бе принуден след това да си послужи с жестоки мерки срещу бунтовниците. Една от тях бе и тази, че игрите на хиподрома бяха ограничени.

Силната склонност на Юстиниан към тържества и всякакъв вид парадност бе довела възстановяването на тия игри и развитието им дори в по-голяма степен, отколкото в предишно време.

Ние вече видяхме, че населението в империята имало много основания да бъде недоволно от управлението на Юстиниан. В самия Цариград това недоволство, разбира се, трябвало да бъде още по-голямо, защото неговото население имало възможност да следи отблизо живота и действията на представителите на правителството и да познава техните злоупотреби. Особено ненавистен бил префектът на претория Йоан, който поради произхода си от Кападокия бил известен под името Кападокиец. Човек без всякакво образование и от много ниско потекло той бил необикновено даровита личност. Прокопий, негов съвременник и неприятел, не скрива, че Йоан бил най-умният от всички хора, които той срещал през живота си. При тия си качества обаче кападокиецът бил известен с далеч не безупречния си живот и се славел особено с ненаситното си користолюбие, което било причината в управлението да бъдат допущани големи злоупотреби и неправди. Юстиниан ценял своя служител заради неговата преданост и главно заради финансовия му гений, който умеел винаги да намира нови и нови приходи за никога непреставащите нужди на централната власт. Със своята услужливост Йоан си завоювал такова доверие у Юстиниан, че имало моменти, когато дори самата Теодора се чувствала изместена от него.

Равен на Йоан по своята безхарактерност и подкупност в очите на цариградското население бил и прочутият юрист Требониан, лицето, на чиито колосални знания и неизчерпаема енергия се дължеше, както знаем, голямото дело по кодификацията на римското право. Днес не можем да установим доколко обвиненията срещу него били справедливи, но между цариградската тълпа ходел слухът, че Требониан изменял законите по користни съображения. Недоволството от тях и изобщо от своеволията на Юстиниановите чиновници става причина за един страшен метеж, който едва не лишил Юстиниан от самия престол. Той започнал от хиподрома и непосредствен повод за избухването му било едно съвсем просто обстоятелство. Един януарски ден на 532 година тълпата, главно зелените, с високи викове протестирала срещу притесненията на някои нисши чиновници и раздразнена напуснала хиподрома. Същия ден трябвало да бъде извършена екзекуцията на няколко престъпници. Въжетата за обесването на двама от тях се скъсали. Тълпата видяла в това поличба Божия и поискала да ги спаси, но градският префект взел мерки да не избегнат наказанието. Единият измежду тях бил от сините, другият - от зелените. На следния ден при надбягванията в хиподрома неуспокоеният народ - вече и сини, и зелени наедно - почнал с викове да иска милост за осъдените. Юстиниан не отговарял и това увеличавало възбуждението. При свършването на игрите тълпата, чието раздразнение вече достигнало последните си граници, минава в открит бунт. Когато Юстиниан, сред буря от заплашвания и обидни думи, се оттеглил в двореца, сини и зелени с викове νίκα излиза из хиподрома и се разлива из града. Зовът νίκα (побеждавай!) бил взет за боен лозунг, с който метежниците трябвало да се разпознават от солдатите. През нощта тълпата напада преторията, дето избива войниците и освобождава всички престъпници. Следните три дни движението, подхранвано от раздразнението от политиката на Юстиниан, добива всеобщ характер и обхваща целия град. Явяват се пожари, които скоро обхващат централния квартал на града и разнесени от вятъра унищожават част от помещенията на дворцовата гвардия, преторията, портика Халки, черквата „Св.Ирина“, старата „Св. София“ и много от домовете на видни граждани и Юстинианови сановници. Извиканите в столицата набързо войници от най-близките до нея крепости били безсилни да се справят с озверената и многобройна тълпа и трябвало да се приберат към двореца. Тълпата станала господар над целия град и сред нея почнали да се чуват викове, искащи уволнението на Йоан Кападокийски, Требониан и префекта на града. Узнал за това, Юстиниан незабавно отстранил ненавистните си служители. Това обаче не било достатъчно. Сега тълпата се събира около дома на един от племенниците на Анастасий, когото искала да провъзгласи за император, но той се скрил. Останалите двама племенници на Анастасий - Ипатий и Помпей, се намирали в двореца при Юстиниан. Последният им заповядал да го напуснат, понеже се боял от измяна. В тяхно лице метежниците потърсили обаче нужните им вождове.

На шестия ден от бунта Юстиниан се решава на една отчаяна постъпка. Той си спомнил за аналогичния случай с Анастасий и помислил, че може да действа като него. Придружен от членовете на сената и телохранителите си, той се явява на трибуната си в хиподрома и, държащ в ръце едно евангелие, с тържествена клетва заявил, че сам е виновен, задето не задоволил народните искания и че е готов да прости на всички за станалото. Думите му имали обратен ефект. От всички страни върху му се струпали оскърбления и за да се опази от нещо по-лошо, той по скритите коридори бързо се връща в двореца. Тук отчаянието било пълно. Мнозина от видните сановници, съзнавайки неизбежната катастрофа и загрижени за бъдещето си, вече минали на страната на метежа.

След като прогонила Юстиниан от хиподрома, тълпата се втурнала към дома на Ипатий, насилствено го извлича от там, облича го с пурпурни дрехи - знак за царско достойнство - и почва да го акламира като император. Един голям отред от зелените, въоръжен се събира пред портите на двореца, за да ги разбие и настани там новоизбрания император Ипатий.

Между малцината близки и останали верни на Юстиниан лица вече всичко се считало за изгубено и те се съвещавали относно начина на бягството. Повратът настъпва тогава, когато никой не очаквал. Теодора, която мълчаливо присъствала на тия съвещания, дето не само Юстиниан, но и прочутите му генерали Велизарий и Нарзес вече мислели само за спасението си, най-сетне не могла да понесе вида на тия самозабравили се в страха си хора: „Щом като положението е дошло дотам, че всичко е поставено на карта, заявила тя, може да ни занимава само една мисъл - как би могло срещу надвисналата опасност да се организира достойно съпротивление. Аз мисля, че бягството, даже и когато то би донесло спасение, е най-недостойното, на което човек не само сега, но при какъвто и да било случай, трябва да се реши. Защото никое същество не може накрай да избегне смъртта. Този обаче, който еднаж е царувал, той не може да понесе живота на един изгнаник и да преживее своето положение на господар. Аз не мога да се видя никога без тоя царски пурпур и никога не ще преживея деня, в който не ще бъда вече поздравявана като императрица. Ако ти, господарю, обърнала се тя към Юстиниан, искаш да бягаш, това е лесно. Ти имаш достатъчно средства, а морето и корабите лежат пред тебе. Внимавай обаче, да не би от любов към живота да свършиш с позорна смърт. Що се отнася до мене, аз предпочитам старата пословица: най-красивият саван това е царската багреница.“ И обгръщайки се в мантията си, тя седнала, както и по-рано, решителна и мълчалива. Нейните хероични думи повдигат смелостта на обезкуражените. Нарзес, чрез свои приближени хора, дал голяма сума пари на сините, които вече почнали да се карат със зелените. Велизарий и Мунд събират шепата си верни войници и заемат изходите на хиподрома, дето безгрижната и почти невъоръжена тълпа ликувала по повод избора на новия император. По даден сигнал войниците налитат върху й и почва страшно кръвопролитие. Повече от 30 хиляди трупа паднали на стъпалата, трибуните и арената на хиподрома. Голямо число сенатори, компрометирани в безредиците, били изпратени на заточение или наказани със смърт. Между последните бил и Ипатий.

„Кървавата разправа, с която завършил шестдневният метеж, омиротворила партиите на хиподрома и затвърдила императорския абсолютизъм. Сега Юстиниан можел, без да срещне никакъв протест, за много години да ограничи, почти да отмени, дори игрите в цирка. Наистина към края на царуването му партиите отново добили кураж, борбите им отново зачестили, еднаж дори там бил даден израз на недоволство от самия император. Но императорската власт, вече значително силна, потушавала винаги с бърза енергия тия метежнически манифестации. Благодарение на тая строгост, в града, говори един Юстинианов съвременник, вече зацарувал пълен ред. И макар че столицата и по-късно била смущавана от безредици, те били съвсем незначителни в сравнение с току-що описания бунт, който без енергията на Теодора, щеше да лиши Юстиниан от короната.“ (Diehl, lust., 466).

След като се почувствал пълен господар на положението, Юстиниан потърсил отново пожертваните в опасния момент свои служители. Требониан и Йоан Кападокиеца били възстановени на длъжностите им. Особено последният бил незаменим. Тъкмо след бунта почват завоевателните войни на запад, а също и постройката на "Св.София" и средствата, от които Юстиниан се нуждаел, могли да бъдат намерени само от финансовия гений на Кападокиеца. Тоя последният запазва своя пост въпреки неприятелите, които неговата финансова политика и грабежите му създавали и пада едва когато със своето високомерие и нетактичност направил от Теодора свой непримирим враг.

Минаваме към една нова страна от Юстиниановата дейност - неговото отношение към черквата и религията.

При многото си занятия с въпросите на външната и вътрешната политика Юстиниан намирал твърде много време за уреждане и на черковните въпроси и спорове, с каквито животът на Източната империя винаги изобилстваше. На първо място в неговата законодателна дейност била засегната черковната организация, на която били посветени редица от неговите новели.

Както при назначението на гражданските чиновници, тъй и при духовните, съществувал обичаят да се дават подаръци на лицата, от които зависело посвещението. Юстиниан отменил тоя вид подкупи. Избирането на епископите било предоставено на клира и на видните граждани. Събранието им посочвало трима кандидати и съответният митрополит утвърждавал един от тях. Митрополитите пък бивали избирани от патриарха, а изборът на патриарх принадлежал на императора. Всеки новопосветен йерарх трябвало да положи клетва в смисъл, че не си е послужил за избирането с подкуп, да представи писмено изложение на вярата си и да обещае, че ще спазва черковните правила (Кулаковский, 270).

Епископите били длъжни да живеят винаги в епархиите си и пребиваването им в столицата било възможно само със съгласието на императора. За разрешение на въпросите по управлението на местната черква те трябвало да устройват ежегодни епархиални синоди. Епископът имал право на съд не само в дела между членовете на клира, но и между последните и светските лица. Нему било резервирано застъпничество пред властите и по много въпроси от частен и обществен характер (Кулаковский, 271).

Регулирано било положението и на нисшето духовенство. Забранен бил бракът на лица, вече встъпили в духовно звание. Роби не могли да постъпят в последното, освен със съгласието на господарите си, а куриалите - след като дадат част от имотите си на своята община и на държавата (Кулаковский, 270-271).

Относно монашеството Юстиниан потвърдил решението на прежните събори, като го подчинил окончателно на епископите. Само последните имали право да разрешават създаването на нови манастири. Това условие било поставено, за да се противодейства на монофизитските монаси, които, преследвани заради своето вероизповедание, се събирали и образували свои монофизитски общини. За да се попречи, щото в монашеското съсловие да влизат недостойни лица, изисквало се посвещението да бъде предшествано от един 4-годишен срок на изпитание. Вътрешният живот на манастирите бил строго регулиран и монах, който напущал манастира си, подлежал на строго наказание (Кулаковский, 271).

Най-сетне Юстиниан не оставил без внимание и въпроса за старшинството на черковните първенци. На папата било признато правото на първи представител на християнската черква, а след него по значение идвали патриарсите: Цариградски, Александрийски, Антиохийски и Йерусалимски.

Цариградският патриарх Йоан Схоластик (юрист по образование и късен съвременник на Юстиниан) събрал различните едикти на тоя император, отнасящи се до организацията на черквата, и съставил един сборник, който няколко века подред се ползвал с безспорен авторитет в цялата източна църква. Тоя сборник, известен под името Номоканон на Йоан Схоластик, по-късно образувал съставна част от старобългарската Кърмчая книга, която навярно ви е известна от нашата история.

Тази широка намеса на Юстиниан в черковната организация не била резултат само на неговата амбиция на законодател или кодификатор. Тя произтичала от нещо по-друго. Той считал, че като император е призван да бди не само върху порядките из материалното битие на своите поданици, но и да напътва и регулира и техния духовен живот. Той бил проникнат от идеята, че една империя, тъй грамадна като тая, що управлявал, може да се радва на сигурност, а жителите ѝ - на благоденствие, само когато животът и отношенията в нея бъдат положени на известен здраво установен ред и подчинени на един върховен авторитет. Редът трябвало да бъде установен от законите, а върховният авторитет била неограничената императорска воля. Оттук съзнатата от Юстиниан необходимост от единно и строго законодателство и, от друга страна, високото му съзнание за величието на царската власт и произтичащото от нея стремление към пълен абсолютизъм. Но Юстиниан може би инстинктивно долавял, че материалните устои на реда или властта са съвсем недостатъчни, когато те не бъдат засилени с единство в съзнанията и оттук неговата грижа да постигне това единство. Пътят към него изисквал да се установят точно догмите, в които поданиците му трябвало да вярват и да им се наложи по законодателен път и то от същата светска власт това вярване. Това разбиране довело Юстиниан до заключението, че той е, който трябва да се грижи не само за материалното добруване на своите поданици, но и за душевното им спасение. Императорът от това гледище трябвало да бъде не само от Бога избран заповедник и разпоредител със земните съдбини на човеците, но и върховен първосвещеник. Нему трябвало да се подчиняват и неговата воля да изпълняват духовните лица. Отделните патриарси пък трябвало да бъдат негови министри или чиновници по вероизповедните дела, също както различните префекти, дуксове или комити са били такива в делата от светски характер. Съобразно с това, своите укази по черковни или религиозни въпроси Юстиниан издавал от името на патриарха, също както правел и с префектите, на които издавал укази по гражданските и изобщо светските дела. Той се чувствал и върховен светски властелин, и върховен черковен глава.

В историята това стремление на византийските императори да съединят в своята личност духовната и светска власти се характеризира с името цезаропапизъм. И когато се говори за цезаропапизма, винаги той се свързва с личността на Юстиниан, който е негов най-ярък изразител.

Цезаропапизмът обаче бе явление, неотделно от вътрешната структура на византийското общество и историческа необходимост за него. За да си уясним това, достатъчно е да си спомним условията, при които християнството стана държавна религия в старата Римска империя. Сам Константин Велики, който го издигна до това положение, не беше християнин. И вниманието, с което той се отнасяше към новата религия, имаше един основен мотив - да използва екзалтираността на нейните последователи за държавни дела и за затвърждаването на собствената си власт.

Поставено под крилото на светската държавна сила, християнството не можеше вече да бъде неин неприятел и да я отрича, както знаем, че правеше това по-рано. Облагодетелствано и чакащо бъдещи благодеяния от нея, то трябваше не само да скъпи нейното благоволение, но и да се стреми да го запази с цената на явни жертви в своята идеология. В самата християнска черква при това през първите векове, когато се формираше религиозната догма, едно след друго бяха се появили разногласия и спорове, които непрекъснато заплашваха нейното единство и разделяха масите на непримирими лагери. Тържеството обаче на едно или друго схващане, на едно или друго вероизповедно учение зависеше в значителна степен, ако не изключително, от това, какво отношение ще заеме към него държавната власт в лицето на царуващия през дадения момент император. Ние знаем вече, че осъждането на арианството от Никейския събор през 325 г. бе възможно само поради това, че Константин бе се обявил за негов решителен противник. Ако няколко десетилетия след това обаче същото арианство бе признато за държавна религия, това бе, защото един император като Валент (364-378) бе се обявил за негов привърженик и със средствата на държавната власт бе поискал да го наложи на своите поданици. Не би било преувеличено да се каже, че ако вероизповедното направление на Валент бе продължено и при последващите няколко императори, то арианството би завладяло напълно и завинаги целия Изток. Теодосий I (379 – 395) обаче, който наследи Валент, бе убеден привърженик на ортодоксията или по-право казано - на приетото от Никейския събор вероизповедание. И само поради неговата енергична черковна политика, при която той подложи арианството на сурово преследване, това последното бе доведено до положението на една незначителна секта. Православната черква значи и в тоя случай дължеше своето тържество на личността на императора, който сваляше и заточаваше еретиците и от чието решение зависеше победата по въпросите на християнската догма. Допълвайки всички тия случаи с още един пример, ние си спомняме, че осъждането на несторианството, а след това и временното тържество на Евтихианския монофизитизъм бяха дело също на един император - Теодосий II (408 – 450), докато пък настъпилото след това стремление да се примирят двете учения или да се издигне монофизитизмът от дотогавашното му състояние на преследвано учение се дължаха на симпатиите, които имаха към него императорите Зинон и Анастасий.

В Източната империя значи въпросът за вероизповеданието и за догмата се решаваше накрай от императорската власт и за да осигурят тържеството на едно или друго учение, неговите представители бяха длъжни да спечелят на страната си представителя на тая власт, т.е. личността на самия император.

Вие ще се запитате какъв интерес имаше обаче държавната власт да се меси в тия безконечни религиозни спорове и защо й беше нужно да взема страна в тях. За да си отговорите на тоя въпрос, трябва да знаете едно: че религията изчерпваше в оная епоха целия духовен живот на човечеството и че вън и независимо от нея не съществуваше почти никакво занятие на духа. Всеки вид духовна дейност започваше с постулатите на вероучението, всяка наука и всяка философска система бяха принудени, доколкото съществуваха, да проверяват своите заключения с установените еднаж завинаги религиозни истини.

Това едно. Друго. В широката Римска, а след това и във Византийската империя, дето националността не служеше за основа на държавата, дето последната стоеше над народностите, нужно беше една друга идея, една нова, обединяваща сила, която да замени липсващото съзнание за национално единство. Тази духовна връзка не можеше да бъде друга, освен общата религия. Ние знаем вече как в древния Рим имаше колкото народи, толкова и религии. Покрай всички тях обаче съществуваше религиозното преклонение пред държавния представител, култът на императорите, който свързваше всички поданици на империята и чието изпълнение създаваше от тях римски граждани. Отрицанието на тоя култ беше отрицание на римската държавност, въплътена в императора, бунт против него. И християните тогава, ние вече знаем, бяха преследвани не като привърженици на едно особено учение, а като част от обществото, което отричаше тоя култ, т.е., което се бунтуваше и отхвърляше основната и обединяваща държавна идея. Ако в религиозно тъй безразличния Рим през онова време би се повдигнали теологични спорове относно смисъла или значението на отделни форми или обреди на императорския култ или пък относно неговата същност, държавната власт, заинтересувана в неговото спазване, би се намесила несъмнено, за да разреши несъгласието и предпише нужните схващания.

В християнска Византия, дето имаше толкова много народности, но дето липсваше едно господстващо племе, което би образувало основа на държавата и би я крепило със своята мощ, цялото население бе смятано, пък и само се считаше като един християнски народ. Общото име, което отделните, части на това население носеха, бе името ромеи (Ῥωμαίοι), което значеше римляни. Грамадната част от тия римляни обаче не бяха такива нито по произход, нито по език. Те не бяха и гърци, както ние днес наричаме средновековните византийци, макар от VII в. нататък гръцкият език да бе станал официален в Източната империя - език на писмеността и език на самото управление. Името ромеи следователно имаше значение само като държавно название. Затова то можеше да добие жив смисъл, ако народите, които го носеха, биха били споени от една по-висока духовна същност, която всички безрезервно би изповядали - това можеше да бъде при ония условия само официалната религия, представена от единната държавна черква.

И именно тази бе причината, задето византийските императори тъй много държаха на вероизповедното и черковно единство. Ние днес можем да се отнасяме с усмивка към тия вечни религиозни спорове за отношението например между лицата на Троицата, за произхода на Иисус или за положението на Богородица в религиозната йерархия. За тогавашното византийско общество обаче това не бяха празни въпроси. Вероизповедното единомислие бе основа на общото държавно съзнание. Сектантското обособление означаваше разлагане на държавата или най- малко разслабване на идеологическите връзки, които правеха от нея едно не само политическо, но и морално цяло. И срещу всички опити да се наруши това единство върху религиозна почва представителите на византийското единодържавие бяха длъжни в името на държавните интереси да реагират тъй енергично, както и при случаите, когато единството на държавата се заплашваше чрез физически бунтове.

Усилията на византийските императори бяха насочени преди всичко към това - да съдействат за изглаждането на религиозните разногласия. Затова те свикваха черковни събори, на които предоставяха решенията по споровете върху догмата. Когато словоохотливите или дребнави теолози обаче не намираха обща основа за разбиранията си, императорите сами се намесваха и със своя авторитет узаконяваха едно или друго вероизповедно схващане и чрез едикти се стремяха да го наложат на всички свои поданици. Те в случая действаха като религиозни законодатели, но тяхната намеса се прикриваше зад съборните решения и формата за черковната самостоятелност се спазваше. Когато въпреки това разногласията не преставаха, императорите сами вземаха инициативата и излизаха с догматични изложения, в които се мъчеха да намерят общата платформа, еднакво възприемлива за враждуващите партии. Нека си спомним за едикта на Зинон, т.нар. Енотикон и ние ще имаме най-нагледния пример за опитите на византийското самодържавие вече само да наложи на черквата и нейните враждуващи членове едно общо изповядване на вярата.
Цезаропапизмът на византийските императори следователно не беше явление тъй странно, както той се явява днес особено на историците от католишкия лагер (Gfrörer, II, 296 сл.). За да осигурят единството на държавата си и да унищожат центробежните сили в нея, византийските императори бяха длъжни да бъдат не само светски законодатели, но заедно с това - арбитри и законодатели в черковното управление и в религиозната догматика. И Юстиниан изпъква в това отношение не толкова като император, който въвежда един съвсем нов принцип, но като владетел, който изчерпва всички логични последици на един стар ред, легнал много отдавна в основата на византийската монархия.

Преди да разгледаме обаче обществените прояви на Юстиниановия цезаропапизъм, аз искам да обърна вашето внимание върху едно друго обстоятелство. Това бяха външните форми, в които византийското общество даваше израз на схващането си, че императорът е не само глава на черквата, но и Божи представител на земята, въплъщение на самото божество. Ние знаем, че тоя възглед бе създаден още през Античността и то на Изток, отдето бе пренесен в Рим и приложен относно императорите още през първи век. Християнството, издигнато до господстваща религия от Константин, се счете задължено нему и за отплата бе го признало равен на апостолите, макар той през целия си живот да бе останал езичник. Ние знаем, че императорите в езическия Рим изпълняваха длъжностите на върховни жреци (pontificus maximi). Разчитащ на угодливостта на възтържествувалото християнство, Константин смяташе, че е най-естествено да продължи тая традиция. И затова неговият съвременник и биограф Евсевий изрично подчертава, че императорът "се държал като поставен от Бога епископ на вселенската църква" (Gfrörer, II, 298). Съобразно с това той си позволявал постъпки, които на едно светско лице биха били непозволени. В черквата например той заемал място в отделението, отредено за духовенството, и неговият трон стоял редом с тоя на епископа. Тази традиция оттогава се установява на Изток като нещо напълно естествено и бива продължена от всички наследници на Константин. На Запад, дето черквата се развиваше съвсем самостоятелно и дето тя в своята мисионерска и социално-морализаторска дейност не бе почувствала нуждата от съдействието на светската власт, едно такова положение на императора се явяваше невъзможно и немислимо. Един пример е достатъчен, за да покаже това. Когато императорът Теодосий Велики, свикнал с представите на източната черква за свещеничеството на монарха, еднаж в Милано поискал в олтара на черквата да присъства на богослужението, миланският архиепископ Амвросий не се подвоумил да му заяви, че неговото място не е там, и че той като светско лице може да стои в черква само там, дето е отредено на всички миряни.

Възгледът, че императорът е върховен представител на черквата, че неговата личност е свята, бе намерил ясен и недвусмислен израз в много случаи след Константин. На Цариградския събор през 448 г. император Теодосий бе посрещнат с възгласите „страж на вярата и епископ“ (πολλὰ τὰ ἔτη  τῷ ὰρχιερεῖ βασιλεῖ). Три години по-късно на събора в 451 г. императорът Маркиан също бил акламиран от присъстващото духовенство, което пожелавало многая лета на императора-епископ, който „затвърдил православната черква“. Ликуващите епископи не се стеснили дори да нарекат Маркиан "учител на вярата" (Gfrörer, II, 303).

Цезаропапизмът на византийските императори прочее не бе се явил като едно насилие на черквата, а бе предизвикан от нейните нужди и от нуждите на държавната общност. Ние днес бихме се отнесли с възмущение към властта, която би се опитала да ограничи индивидуалната съвест и да законодателства в областта на мисълта. Въпреки това от историческо гледище ние сме длъжни да признаем, че папизмът на византийските цезари имаше своето голямо оправдание, защото неговата цел бе да запази това държавно-културно общежитие, в което древната цивилизация бе намерила последното си убежище. Днес няма спор върху това, че без хилядагодишното съществувание на Византия, която грижливо бе запазила духовното богатство на древния свят, нашата цивилизация не би съдържала много от своите ценности. За своето съществувание обаче Византия се нуждаеше не само от материални, но и от духовни, по-право казано - от идейни средства. Религиозното средство бе едно между тях и затова нему се отдаваше такова голямо значение. И понеже авторитетът на обикновените черковни представители не беше достатъчен за постигането на това единство, задачата трябваше да бъде поета от висшата светска власт. И тъй като в древното християнство вече бе се създала идеята за противоположността между земното и небесното, нужно беше тоя светски представител на държавното единство да присъедини към своите прерогативи и правата на върховен черковен глава.

Материализирането на религията в смисъл на нейното приспособяване към светските изисквания и нужди, освен че винаги ставало за сметка на нравственото й съдържание, но и я превръщало в страшно оръдие на световно потисничество. Съединението пък на светска и духовна власт представяло за обществата, дето е било постигнато, една опасност за културата и свободното развитие. Примерите за това са многобройни и неопровержими. И когато от това гледище поискаме да съдим византийския цезаропапизъм, не можем все пак да не отбележим, че той далеч не представяше такава опасност за светската цивилизация на източното общество, каквато например бе светското могъщество на католическата черква за Запада.

Тук на Изток теологичните спорове не спираха. Те увличаха не само духовенството и висшите съсловия на обществото, те вълнуваха и масите, подбуждаха ги към безредици или метежи. Черковните събори разпалваха често пъти тия спорове още повече; за да успокоят съзнанията, отделни императори се опитваха да създадат компромиси в схващанията, а когато това не им се отдаваше, издаваха едикти, в които заповядваха преследвания на еретиците или лишението им от правата на граждани. Че в онова тъмно време мнозина упорити характери трябваше в затвор или изгнание да изкупват правото на свободното си убеждение, никак не е чудно. Но - и това аз с особена сила трябва да изтъкна тук, - византийският Изток не позна кȯстрите, чийто кървав блясък тъй често раздираше средновековните тъми на католическия Запад. Въпреки многобройните ереси и въпреки всички императорски едикти срещу тях, Византия никога не видя у себе си едно учреждение, което би могло да се сравни със западната инквизиция и никога борбата с еретичеството не задуши в пламъци и не удави в кръв цяла една провинция, както това бе на Запад при войната срещу албигойците. И най-сетне, колкото осмивана и да е средновековна Византия заради религиозните си размирици, те никога не вземаха такива отвратителни прояви, на каквито Западът дори и в ново време бе свидетел: епохи като тая на католическата реакция след Тридентския събор, на Тридесетгодишната война, в която ad majorem dei gloriam бе опустошена цяла Германия или на прочутата Вартоломеева нощ - такива явления в пропитата от религиозни веяния и предразсъдъци византийска култура бяха невъзможни.

И все пак, след всичко, което вие знаете от досегашните ми лекции, вие ще се запитате: кое беше причината, що създаваше във византийското общество толкова голям интерес към въпросите на религиозната догма? Защо във Византия вероизповедните разногласия никога не преставаха? Защо едва затихнал един спор, веднага изникваше друг? Защо ересите никнеха непрестанно там и защо въпреки усилията на събори и централна власт, цели векове подред религиозните борби раздрусваха Византийската империя и поглъщаха грижите на нейните представители и първи умове?

Да се обяснява това явление с природната страст на ориенталците към словоборство и дребнава заядливост, би било съвсем повърхностно. Също тъй малко би помогнало обяснението, че религията през тази епоха изчерпваше всички умствени и морални интереси на човечеството и че вероизповедните разногласия бяха отражение на необходимостта на човешкия ум да търси непрестанно разрешението на вечните проблеми. Защото, ако това би било наистина тъй, би се явил въпросът защо средновековният Запад остана през всичкото време спокоен от вълненията, които преживя Изтокът и защо, като изключим албигойството и хусизмът, там през цялото Средновековие авторитетът на папството и на официалната ортодоксия остана непоколебим.

Беше ли умът на западния човек по-неподвижен и по-примитивен от тоя на източния? Не чувстваше ли той тъй силно нуждата да проникне в тайните на непостижимото? Или пък авторитетът имаше такава власт над него, че той не намираше достатъчно сили в себе си, за да се усъмни в него и да му се противопостави?

Ако това наистина би било тъй, то въпросът за черковните и религиозни движения на Изток би бил интересен само от социалнопсихологическо гледище и аз не бих ви занимавал тъй често с него.

В случая обаче има нещо друго. И то е най-характерното. А именно - че на Изток всяко вероизповедно схващане овладяваше предимно населението от известни области в империята, ставаше религия на отделни племена и народи в нея и съдействаше за тяхното племенно обособление. Колосалният апарат на римската държавност не бе успял въпреки асимилационната си нивелираща сила да унищожи племенните различия между народите, които живееха в имперските предели. Тия народи, въпреки културното им обединение, запазваха своите битови особености и своя мироглед, до които владетелният Рим се пазеше да се докосне. Всеки от тия народи също тъй държеше своите религиозни вярвания и римляните не само че не се опитваха да им наложат своите, но както видяхме вече, сами приемаха в пантеона си боговете на своите поданици. Религията в древността никога не стана оръдие на светската власт и нейната организация не се превърна в държавен институт, както това се извърши с християнската черква. И понеже религиозната общност бе станала, както видяхме, орган на държавното единство, то всички сили, реагиращи срещу това единство, вече по необходимост трябваше да потърсят своя израз в несъгласия върху религиозна почва. От V в. основна тенденция в Източната империя бе нейното непрекъснато грецизиране. Гръцкият елемент в нея, носител на културата, все повече се издигаше, завладяваше разните области на живота и управлението, а гръцкият език постепенно се налагаше като език на официалните отношения. Той бе възприет и от черквата, която по този начин, освен пионер на византийската държавност, се явяваше и такъв на гръцкото духовно влияние и културна асимилация. А между това народите на византийския Изток, населението от Сирия, Армения, Месопотамия и Египет се съзнаваха смътно или инстинктивно като нещо отделно от гърцизма и сепаратистките тежнения сред тях ставаха толкова по-силни, колкото по-настойчиво се проявяваше усилието на централното правителство да притъпи или изтрие съзнаваните различия. И понеже черквата беше главното средство, чрез което то, правителството, си служеше за поддържане на казаното единство, реакцията срещу последното по необходимост трябваше да бъде насочена именно срещу нея. Народите от Изток бяха готови да се наредят под всяко вероизповедно знаме, стига то да противоречеше на гръцката ортодоксия, и да направят от него средство за националното си обособление. И само когато имате това предвид, вие ще си обясните защо различните ереси, с които аз досега ви занимавах, намираха благодатна почва именно в Сирия, Палестина и Египет, чиито народи, поради високата си култура първи бяха почувствали това, което ние днес наричаме национално съзнание и бяха потърсили средствата да се противопоставят на гърцизма. Само тъй може да си обясните защо не само калугерите и богословите, но и тъмните маси с настървеност се залавяха за най-дребните различия в думите, правеха от тях въпроси за принципите на вярата, и за да ги защитят, бяха готови на кървави изстъпления. Както и днес, тъй и в миналото, масите малко разбираха от теологични тънкости. И ако тогава с такова голямо увлечение участваха във вероизповедните борби, то бе защото в тях виждаха едничката възможност да се противопоставят на византийската държавност в лицето на нейния идеен представител - официалната държавна византийска черква. От това гледище много лесно се обяснява и споменатото обстоятелство, дето на Запад ересите не намираха благоприятни условия за появяване и развитие. Римската черква никога не стана орган на една държавна власт и на една външна политическа сила. Народите, които всред католицизма имаха да се борят срещу едно културно или политическо потисничество не бяха принудени да отрекат последното върху религиозна почва, тъй като религията, представяна от папския престол, тук стоеше над националностите и над държавите. Докато на Изток черквата бе се превърнала в оръдие на държавната власт, на Запад тя се бе издигнала до положението да счита тая власт за свой служител. И затова народите там се бореха, държавите преживяваха чести сътресения, външни или вътрешни конфликти, но авторитетът на римската черква в тях никога не можеше да бъде засегнат и нейният представител - папата винаги бе гледан като върховен арбитър. Реакцията срещу него изникна по-късно: във времето на албигойските и хуситски войни. И ако албигойството и хусизмът бяха на първо място религиозни движения, то бе защото римската черква във Франция бе застанала на страната на нормандско-германския север срещу провансалския юг и защото в Чехия същият католицизъм в лицето на духовенството бе се превърнал в оръдие на немския политически гнет и културна асимилация. Без тия особености албигойството, както и хусизмът, никога не биха се проявили като сектантски или религиозно-реформаторски движения.

За по-близко опознаване на въпроса досежно връзката между религиозното сектантско и политическо движения през средните векове аз ви отпращам към статията си „Гърци, византийци и елини“, сп. Демократия1.

С казаното досега искам да ви обясня вътрешния смисъл на религиозните раздори и вероизповедни несъгласия във византийския Изток, с които не еднаж досега ви занимавах, да ви дам възможност да вникнете по-отблизо в това явление, което се нарича цезаропапизъм и според което византийските императори се стремяха да законодателстват в религиозно-черковната област без в края на краищата да бъдат в състояние да постигнат тъй желаното вероизповедно единство. Защото силите, които го рушаха, лежаха вън от религията, и противоречията в последната служеха само като идеологически израз на стремежите, що растяха на културна и национална почва и които не можеха да бъдат удовлетворени дотогава докато азиатският Изток не се обособеше напълно в политическо отношение от останалите части на империята.

Юстиниан, както вече не еднаж споменавах, бе императорът, у когото идеята за всемирната империя и за възстановяване на древноримската държава бе намерила най-яркия си изразител. По тази причина той по необходимост трябваше да се яви като най-ярък представител на цезаропапизма и на стремежите на държавната власт да наложи единството в религията и във вероизповедната догма.

И в действителност, цялата дейност на Юстиниан в това направление се вдъхновяваше от мисълта, че единната държава изисква не само една религия, но и една абсолютна и точно установена догма.

Религиозно-законодателната дейност на Юстиниан може да бъде разделена на два дяла: мерки против остатъците от езичеството и против останалите нехристиянски религии и мерки за отстранение на несъгласията всред самото християнство. Аз ще направя тук кратък преглед на едните и другите.

Още с възцаряването си Юстиниан издава два закона срещу езичниците. Според тях привържениците на езичеството се лишавали от правото на наследство, а това, което им се падало, бивало конфискувано в полза на общините. Всички езичници трябвало да се покръстят, а непокръстените нямали право на каквато и да било собственост - движима или недвижима - и се заточвали. Езичниците по-нататък не могли да бъдат учители и всички приходи, които те получавали като такива, се конфискували. На конфискация подлежали и имотите, принадлежащи на различните езически учреждения и корпорации. Тия, които бивали залавяни, че принасят езически жертви или че извършват езически обреди, се наказвали със смърт; на същото наказание подлежали и еднаж покръстените, в случай че още продължавали да служат на езическите си вярвания.

Ние знаем, че борбата срещу езичеството бе подета още при Константин Велики и с течение на времето все повече се засилваше. Но никога тя не бе се изразявала в нареждания като взетите от Юстиниан. Докато по-раншните императори се задоволяваха само с това да забранят извършването на езическия култ, Юстиниан бе първият император, който изрично заповяда на своите поданици-езичници да станат християни. Юстиниан се отличавал от своите предшественици и по друго - той привеждал в изпълнение своите декрети срещу езичниците. До негово време такива декрети оставали написани на книга и служели повече за сплашване. Изглежда обаче, че въпреки тая строгост езичеството и така не било изкоренено, тъй като непосредствено във времето след Юстиниан научаваме за процеси срещу езичници. Знае се при това, че част от жителите на Южен Пелопонес останали езичници чак до средата на Средновековието.

И все пак едно голямо събитие тук е свързано с името на Юстиниан. Това е затварянето на прочутия Атински университет, който - макар в упадък - бе се задържал като сетно прибежище на езическата философия и свързаната с нея традиция. В 529 г. всички имоти на университета биват конфискувани, сам той закрит и неговите няколко преподаватели били принудени да търсят убежище в Персия. По такъв начин тържествуващото християнство се освободи от едничкото огнище, в което дотогава продължаваше да мъждее античната мъдрост.

След езичниците редът дошъл на евреите. В 540 г. той издал заповед, според която евреите занапред трябвало да празнуват Пасхата си след християнския Великден. Тям при това били отнети гражданските права и били обложени с тежки данъци. Това не било достатъчно и в 553 г. Юстиниан в един декрет заповядал евреите да не се придържат ο буквата на своите писания, а да обръщат по-голямо внимание на тия места от светите книги, дето се съдържали пророчествата за Христа. Светото писание трябвало да се чете не само на староеврейски, но и на гръцки. Тия от евреите, заповядвало се в едикта по-нататък, които не вярвали в Страшния съд, в бъдещото възкресение и в сътворението на ангелите от Бога, трябвало да бъдат изгонени. За Юстиниан, който считал себе си призван за религиозен законодател, бе недостатъчно, както виждате, да се счита глава на Християнското религиозно общество. Макар християнин, той считаше, че може да предписва и на друговерците евреи това, в което те са длъжни да вярват.

От неговото внимание не избегнали и самаряните. Известно е, че с това име се наричаше населението на Северна Палестина. Самаряните представяли смесица от персийски и мидийски колонисти със староеврейските племена Ефраим и Манасий и като народ никога не бяха се издигнали до национално съзнание, нито пък са играли някога политическа роля. Те не били нито християни, нито езичници, нито евреи. Отхвърляли всички еврейски книги с изключение на Петокнижието, отнасяли се враждебно към християнството, не признавали възкресението, но били монотеисти. Още в началото на царуването си Юстиниан заповядал, щото те наравно с езичниците и евреите да бъдат лишени от граждански права и от правото да бъдат чиновници. Поради притесненията, на които били изложени, самаряните въстанали, но бунтът им донесъл страшни сетнини: водачите били наказани със смърт, на заможните били наложени тежки данъци, забранено им било да строят нови синагоги, а старите били разрушени, отнето им било правото да свидетелстват пред съда. Няколко години по-късно един нов закон ги задължавал да носят куриалски задължения, но без да се ползват от двете куриалски привилегии: свобода от заточение и от телесно наказание. В края на Юстиниановото царуване в Самария избухнало ново въстание, но и то било удавено в кръв.

Отношението си към черковните спорове на своето време, както и възгледа си за императорската власт като върховен арбитър и законодател в религиозната област, Юстиниан манифестирал още в първия акт на своето управление. Едва що встъпил на престола, той, във формата на едикт, отправен към цялото население на империята, изложил изповядането на вярата си. В него, след като предавал в къса форма съборните схващания за отношението между трите лица на Троицата, за Иисус и Богородица, той предавал на проклятие ученията на Несторий и Евтихий2. Заедно с това Юстиниан обявявал своята вяра за едничко истинска и задължителна, докато всички, които мислили инак се обявявали за еретици (Кулаковский, 43).

В отношенията на Юстиниан към еретиците се забелязва известна непоследователност, обясняваща се с неговия нерешителен характер и влиянието на Теодора. Според издадения в началото на царуването му вероизповеден едикт, те се подлагали на същите наказания, както езичниците и евреите. Когато тоя едикт станал известен на Изток, дето монофизитите преобладавали, недоволството между тях се изразило във вълнения, а в Антиохия работите стигнали до явен бунт. Той наистина бил жестоко усмирен, но Юстиниан нямал смелостта да продължи по пътя на репресиите и решил да търси изправление на противоречията в компромиса. Той свикал в Цариград събор, на който присъствали представители и на монофизитите, и чиито заседания той лично ръководел. За да примири крайностите, той предложил нова вероизповедна формула, но тя предизвикала протеста на фанатизираните православни калугери, които се обърнали да искат намесата на папата. Едиктът, с който Юстиниан искал да наложи вероизповедното съгласие срещнал противодействието и на самите монофизити. Те продължавали да не признават решенията на Халкедонския събор и в своето упорство намирали подкрепата на императрица Теодора. Нейните монофизитски симпатии били явни и това ще трябва да се обясни не само с ориенталския й произход. Нейният усет й подсказвал, че интересите на империята налагат сближение не със Запада, който във всяко отношение оставал чужд, колкото с Азиатския Изток. Стремлението на Юстиниан обаче да се приближи към тоя Запад в религиозно отношение и да задоволи догматичните разбирания на римския престол, тоя стремеж още повече трябвало да отчужди официална Византия от монофизитския Изток и да направи неговото отделяне дори в политическо отношение неминуемо. Навярно Теодора схващала, че християнският свят вече не представлявал някогашната културна цялост, както това било по-рано, и че стремлението чрез изкуствени средства да се поддържа тая цялост е безсилно срещу факторите, които я разлагали. И тя считала, че задачата на времето е да се преследва поне постижимото. А именно да се скъса окончателно със Запада и да се потърсят средствата за едно пълно обединение на Азиатския и Европейския Изток. То могло в идейно отношение да бъде извършено върху начала, противоположни на тия, що застъпвал Рим и затова тя с пълно съзнание поддържала монофизитизма, тъй враждебен на папската ортодоксия. И докато Юстиниан с всички средства се мъчел да вразуми монофизитите и притъпи отрицателното им отношение към официалната черква, Теодора действала тъкмо в противоположно направление и не само че парализирала действията на своя съпруг, но постигала резултати тъкмо обратни на исканите от него.

Тя предоставила в разположение на монофизитите за живеене един от столичните дворци (наречен дворец на Ормизд), който бил престроен според нуждите на новото си назначение. „Монофизитите повели широка пропаганда, особено сред видните семейства, кръщавали децата и свободно вършели богослужението си... В съседство със столицата те имали многолюден манастир, чиито монаси не само живеели нестеснени от никого, но се отличавали с крайна нетърпимост. Числото на монофизитите в столицата растяло и тук, под покровителството на императрицата те живеели по-свободно отколкото в самите монофизитски провинции - Египет и Сирия. Дори на патриаршеския престол бил издигнат човек, който бил основателно подозиран като привърженик на монофизитизма.“

Тъкмо по това време обаче Юстиниан бе започнал войната срещу готите и за нейния успех считал за необходимо да спечели на страната си католическото духовенство на Италия. Папа Агапит (535-536)  се явил в Цариград като пратеник на готския крал Теодот и за да го предразположи, Юстиниан се видял принуден да почне отново преследване срещу монофизитизма. Патриархът бил свален и много от столичните водители на монофизитите изпратени на заточение. Още по-сурови били взетите против тях мерки в източните провинции. Това обаче не траело дълго, тъй като влиянието на Теодора отново взело връх. След смъртта на Агапит императрицата сполучила с подкупи и въоръженото съдействие на Велизарий да издигне на папския престол едно свое протеже - папата Вигилий (537-555) , който се показал твърде сговорчив и отстъпчив. Между другото той се съгласил да санкционира и една отдавна проявена Юстинианова мечта. Ние знаем, че императорът произхождаше от селото Ведериана в Средиземна Дакия. Той бе издигнал родното си място в град, дал му беше името Първа Юстиниана и го беше украсил с много и богати обществени постройки. Сега, със съгласието на папа Вигилий, в града бил поставен независим митрополит, под чиято власт били оставени всички епископи в северната част на Илирик. Митрополията на Първа Юстиниана, както и самият град, не живели дълго време. Още през следния VII в. те били пометени от славяните, но името на митрополитския център доби по-късно голямо значение. Над земите, които влизаха в неговия диоцез, по-късно бе разпространено върховенството на създадената от Самуил Охридска архиепископия3. И когато след падането на Западното българско царство, а след това и по-късно - през времето на турското робство - охридските архиепископи трябваше да отстояват своята независимост от Цариградската патриаршия, един от техните аргументи бе древността на тяхната катедра, която те извеждаха от създадената през VI в. Първа Юстиниана. И по тази причина във всички официални актове и документи те носеха гордия титул Архиепископи на Първа Юстиниана и на цяла България (ἀρχιεπίσκοπος τῆς πρώτης Ἰουστινιανῆς καὶ πάσης Βουλγαρίας). След това необходимо отклонение аз се връщам отново към въпроса, който отблизо ни занимава.

При примирителното държане на Рим след издигането на нейното протеже за папа, Теодора отново дала явното си покровителство на монофизитите. Преследванията срещу тях не само че били спрени, но те получили предишната си свобода на действие, особено в столицата. И когато се наблюдава това, неволно човек се натъква на мисълта за далечните планове на императрицата. Цариград, с мнозинството от своето население, бе останал привързан към ортодоксията и това обстоятелство бе поставило както самия него, тъй и правителството му в постоянни неприятелски отношения с византийския Изток. Чрез широката закрила на монофизитската пропаганда именно в столицата Теодора навярно се е стремяла да я спечели за преследваното вероизповедание и по този начин, постигайки религиозното единство, да унищожи центробежните сили, що заплашваха и с културно, и с политическо отцепване на източните земи от византийската държава.

Заедно с това монофизитите засилили необикновено много своята пропаганда и в Сирия. Начело на движението там застанал епископът на Едеса - Яков Берадей, който като истински апостол обхождал земите из Сирия и Месопотамия, устройвал и организирал монофизитски общини и им поставял духовни началници. Неговото дело било тъй голямо, че името му преживява векове. И до днес, след като арабите и турците векове подред владяха тия земи, голямата част от тяхното християнско население, противник на гръцката ортодоския, се придържа ο учението на монофизитизма и се нарича с името на Яков Берадей - яковити (Кулаковский, 259).

Юстиниан обаче още не искал да се прости с мисълта, че е възможно да се постигне вероизповедното единство между Изток и Запад и това го увличало в един път, който довежда тъкмо противоположни резултати. Считащ себе си задължен да се грижи за интересите на черквата, той се отдава всецяло на теологични занятия и отива дори дотам, че занемарява напълно всички други страни на управлението. Още през първата половина на царуването си той написал богословски трактат срещу учението на Ориген - един прочут християнски философ от III в., който проповядвал особени схващания за задгробния живот и чиито последователи през VI в. се били особено много увеличили в Палестина. Добил апетит към подобен род учена дейност, Юстиниан помислил, че е в състояние да постигне своите черковни планове посредством теоретично осветление на споровете и усърдно се заловил за работа. Монофизитите използвали в своята пропаганда твърде много обстоятелството, че православните считали за учители на вярата трима източни богослови, които по-рано писали съчинения, несъгласни с халкедонското учение, но на самия Халкедонски събор се отказали от тях и се обявили против монофизитизма.

Обстоятелството, че техните съчинения, макар и еретически, останали неосъдени, давало на монофизитите хубавата възможност с тях да атакуват учението на събора и самото православие.

Юстиниан се заловил със задачата да разгледа схващанията на тия трима автори и в резултат излязъл с едно богословско послание, в което ги осъждал и предавал на анатема. Теодора, която разбирала, че ревността на нейния съпруг ще го доведе в конфликт с православието, го окуражавала в работата му; за нея било във висша степен важно да разколебае авторитета на Халкедонския събор и осъждането на трима от неговите видни представители. Разчетите ѝ излезли верни. Западното духовенство се обявило срещу Юстиниановия едикт, папа Вигилий - също (Кулаковский, 251-2) и противодействието оттам трябвало да въвлече Юстиниан в борба с Рим и следователно да го отклони от разногласията с Изтока.

И наистина папата бил извикан в Цариград, дето набързо свиканият събор трябвало да одобри едикта на Юстиниан срещу тримата автори, наречен Едикт срещу трите капитули (глави)4. Това било последното тържество на Теодора; в 548 г. тя се поминала. И отсега вече за Юстиниан започнали истинските мъчнотии. Съборът на монофизитите, дето Юстиниан се надявал да ги примири, не дал никакви резултати и монофизитската черква на Изток окончателно се отделила от официалната, подготвяйки по тоя начин и политическото отделяне на азиатските земи от Империята. Що се отнася до Египет, то той още от времето на Анастасий бил скъсал с нея своята черковна общност. Против представяното от Юстиниан течение се обявил и Западът, и свиканият в Цариград вселенски събор в 553 г. не помогнал с нищо. Вместо единение, Юстиниановата политика довела още по-голям разкол. За да защити своето гледище остарелият и вече вманиачен от теоложката си страст император трябвало да излиза с все по-нови едикти и послания, които вместо омиротворение още повече раздухвали противоречията и страстите. Поради това той бил принуден да почне сурови преследвания от една страна на Запад, дето духовенството се обявило рязко срещу едикта му за трите капитули, а от друга на Изток, дето то държало за монофизитизма. Тия преследвания отчуждавали още повече населението на западните и източни провинции от Империята и по такъв начин подравяли вече и държавното единство, което Юстиниан с толкова големи усилия и жертви бе се мъчил да постигне и удържи. Вместо да съзнае грешката си обаче, Юстиниан все повече затъвал в богословските въпроси. Заинтересуван от изникналото в Египет учение на афтартодокетите5, той се залавя за него и поискал да го провъзгласи за официална догма на черквата. Цариградският патриарх, който се възпротивил на това, бил свален и само смъртта на Юстиниан през есента на 565 г. спасила християнския свят от нов и общ религиозен разкол.

Юстиниановото царуване, за чието разглеждане посветихме толкова много време, се нуждае от една обща преценка.

Мнозина от днешните автори, които гледат ултракритически на него, като например клерикалът гръцки професор Гфрьорер, сравняват Юстиниан с Лудвиг XIV. В това сравнение има нещо много вярно. Както прочутият френски Капетинг, тъй и Юстиниан бе всецяло проникнат от идеята за величието на царската власт и се считаше за въплъщение на божеството; както него той доведе до крайно напрежение силите на своите поданици, превърна абсолютизма в система и имаше наивитета да вярва, че широкият блясък, който беше развърнал, представя истинската мощ на държавата. Както Лудвиг XIV най-сетне, дори и в много по-голяма степен, Юстиниан считаше, че няма воля и власт по-висши от неговите и че той е призван да законодателства и заповядва над света. Както френският крал в началото на XVIII в. бе довел разточителството до последните му предели и чрез подкупи, дипломатически интриги и необуздания разкош на своя двор бе превърнал германските князе и изобщо европейските владетели в свои сателити, тъй и Юстиниан пилееше средствата на своите поданици за подкупването на варварските господари или пък се стремеше да ги заслепи с блясъка на своите церемонии.

И резултатите от тия две тъй приличащи си царувания трябваше да бъдат еднакви. Във войната за испанското наследство Лудвиг XIV изтощи силите на своя народ, както и Юстиниан бе сторил това във войната срещу готи и вандали. И както царуването на Лудвиг XIV създаде всичките условия за страшния кризис, който Франция трябваше да преживее във втората половина на XVIII в., тъй и дълговременното Юстинианово царуване, което трябваше да погълне толкова много сили и средства и да предизвика тъй много вътрешни противоречия и външни опасности, тъй и Юстиниановото царуване, казвам, при което Източната империя достигна най-високата степен на една привидна мощ, бе прелюдия на катастрофите, които не се забавиха да настъпят и в които тя едва не намери своя гроб.

Най-характерната черта в Юстиниан бе това, че той си остана непоправим фантаст. Неговата мечта бе възстановяването на Римската империя в някогашните ѝ предели и в името на тоя тъй примамлив блян той гонеше непостижимото, като заради него бе пренебрегнал това, което беше насъщно. За да подчини на своя скиптър далечните западни провинции, той оставяше сърцето на империята си - балканските и азиатски земи - да бъдат опустошени от неприятелите и по такъв начин да бъдат загубени в бъдеще за нея. Увлечен от миражите на едно ефимерно величие, той не съзнаваше, че то е построено върху крайно несигурна почва и че е готово да рухне при най-малкия напор или сътресение.

Стремящ се от друга страна да постигне черковното единство на Изтока с Латиногерманския запад, той не разбираше, че без да спечели тоя отчужден Запад, той късаше и последните връзки, които придържаха Азиатско-африканския изток към Империята и с това подготвяше и неговото пълно политическо отделяне. Погълнат от теологически спекулации, чрез които се надяваше да достигне базата на религиозното съгласие, той не съзнаваше как неговата богословска ученост създаваше нови мъчнотии за достигането на тъй поставената цел.

Но покрай всичко това отрицателно, което царуването на тоя коронован фантаст бе наслоило, не може да се откаже и онова положително, което то бе създало. За последен път тогава по-голямата част от културния свят се видя обединена в едно цяло и тъй постигнатото държавно обединение, улесняващо обмяната на идеи измежду Изтока и Запада, помогна на последния да направи крачка напред за освобождаване от своето варварство. Възстановяването на Римската империя се оказа една суетна мечта, но идеята за тая империя бе, която вдъхнови Юстиниан и предизвика колосалното дело по кодификацията на римското право. Без него това последното, като завършен продукт на античния римски гений би било поне в значителната си част изгубено за човечеството. А ние знаем какво голямо влияние това право бе упражнило върху средновековна Европа и какъв могъщ лост бе станало то за нейното развитие.

Построените от Юстиниан крепости и стени, особено на Балканския полуостров, се събориха като картонени кули пред напора на славяни, прабългари и авари; няколко десетилетия по-късно даже техните места не можеха да се познаят, но неговата строителна дейност остави паметници, които преживяха вековете, образуваха един неизчерпаем извор на творческо вдъхновение и отредиха на Византия едно завидно място в историята на изкуството.

Юстиниан нeмà печалната и трагична съдба, на която са обречени повечето фантасти. Той затвори очи преди неговото дело, създадено с толкова големи усилия, да бе почнало неудържимо да се руши.

Участта да преживеят това бързо рушение се падна на неговите наследници.

 

1Год. III, кн. 4, 1922
2Монофизитизмът е известен още като Евтихианство.
3Охридската архиепископия се създава след грамотите на имп. Василий II, издадени през 1019-1020 г.
4Теодор Мопсуестийски, Теодорит Кирски и Ива Едески - и тримата епископи, живели през V в, защитници на несторианството, останали неосъдени до VI в.
5Афтартодокетите учели, че тялото на Христос било ἄφθαρτος (нетленно). Обратното защитавали привържениците на "тленното", "унищожимо" (φθαρτός) тяло на Христос. Създател на афтартодокетизма бил Халикарнаският епископ Юлиан, починал след 518 г.

 

X

Right Click

No right click