Лекции по история на Византия - Юстин ΙΙ (565-578)

Посещения: 11342

Индекс на статията

 

ЮСТИН II (565-578)

 

След смъртта на Юстиниан през късната есен на 565 г., за негов заместник бил избран племенникът му Юстин. Той бил женен за една от племенниците на Теодора и това двойно родство с императорската фамилия било една от причините, която увеличила неговите шансове срещу останалите сродници на Юстиниан, също тъй претендиращи за престола.

Тринадесет годишният период на Юстиновото царуване не се отличавал във вътрешния живот на Византия с никакви особени събития и промени. Естествено новият император не могъл да споделя всичките богословски амбиции на своя предшественик. Още с встъпването си на престола той предал на забрава Юстиниановия едикт за нетлеността на Христовото тяло. С това обаче Юстин II не се отказвал от своите права като законодател по вероизповедните въпроси. Тъкмо обратното, една от първите му грижи като император била да излезе със специален указ, в който излагал принципите на правата вяра, която била задължителна за всички поданици. С постъпката си Юстин II правел един последен опит да примири монофизити и православни и затова в указа си той не само че избягвал да засяга спорните между тях въпроси, но и направо забранявал всякакви препирни за „личности и срички“. Неговите добри намерения обаче останали напълно суетни, защото монофизитите упорито държали на своите разбирания. Антивизантийските тежнения на народните маси в Сирия, Палестина и Египет се разрастваха все повече, а заедно с тях религиозното противоречие, което осветяваше тяхната опозиция, бе станало още по-непримиримо и непреодолимо. Самият Юстин при това далеч не притежавал настойчивостта и изобретателността на предшественика си в търсенето на средства за провеждане на намеренията си. Склонен към всякакъв вид излишества, той изпада в едно болезнено психическо състояние, което граничело с неуравновесеност и дори периодическо безумие.

Несравнено от по-голямо значение за бъдещата история на Византия били през тоя период събитията от външен характер.

Ние знаем вече, че през втората половина на Юстиниановото царуване в съседство със северните граници на империята се бяха утвърдили няколко нови народи. На първо място това бяха гепидите във Втора Панония, т.е. областта непосредствено зад Долна Сава. Зад тях се простираха земите на лангобардите, а източно от Дунава, около р. Тиса, бяха се настанили аварите, разпрострели господството си над славянските и хунски племена чак до черноморските и каспийски степи.

Между гепиди и лангобарди съществувала стара вражда, която сега, при тяхното съседство трябвало да се изостри особено много.

Лангобардският крал Албоин откраднал дъщерята на гепидския крал Кунимунд, като я задържал за наложница и с това започнала войната, която трябваше да се свърши с унищожението на един от двата народа.

Разбити отначало, гепидите се обърнали за помощ към император Юстин II, обещавайки, в случай на успех срещу противниците си, да отстъпят на Империята важната крепост Сирмиум. Опитите на Албоин да разстрои съюза и да се примири с гепидите не сполучили и той бил разбит. Гепидите обаче не устояли на задължението си досежно Сирмиум.

Сега Албоин от своя страна потърсил средство да си отмъсти и влиза във връзки с аварите. За да си осигури съдействието им, той им обещал цялата земя на гепидите и половината от военната плячка. Кунимунд, усетил опасността, отново потърсил съюз с Византия, но измаменият преди това Юстин II решил да заеме наблюдателно положение.

В едно голямо сражение между лангобарди и гепиди последните били съвършено разбити и самият им крал Кунимунд паднал убит. От черепа му Албоин заповядал да направят чаша, с която, както нашият Крум, си служил при тържествени случаи. Аварите довършили окончателното разорение и плен на гепидското кралство и оттогава тоя народ изчезва като политическо цяло от историята (567 г.). Юстин II от своя страна използвал благоприятния случай и неговите войски, съсредоточени на границата, завземат град Сирмиум.

Разгромяването на гепидите и завземането на техните земи от аварите поставя последните в непосредствено съседство с Византия. На мястото на един неприятел за нея по тоя начин се явил друг, и то много по-див и опасен.

Юстин II имало защо да се бои от новите си съседи. Още когато в Цариград ставали тържествата по коронацията му, там бе се явило едно аварско посолство, което чакало аудиенция от новия император. Исканията на аварския хаган, с които то било дошло, не предвещавали нищо добро. Той претендирал да му бъде плащан данъка, с който империята се бе задължила на утургури и кутургури. Хаганът, който унищожил техните военно-племенни съюзи и станал владетел на земите им, считал че има право на данъка, дължим по-рано на неговите поданици. На своето искане той настоявал още повече и затова, че спасил империята от опустошителните набези на казаните две племена. За да придаде по-голямо значение на аварските претенции, хагановият пратеник в дадения му прием с твърде преувеличени и дръзки слова описвал подвизите и могъществото на своя господар.

Юстин II обаче имал по-друга представа за отношенията на Империята към варварите и считал, че тя трябва да пази златото за себе си. Затова аварското посолство не само че срещнало решителен отказ, но и Юстин II сметнал, че може да заплаши хагана с война, в случай че тоя не разбере разстоянието, което го дели от цариградския самодържец. Аварските посланици били отдалечени по един явно предизвикателен начин.

Навярно Баян, аварският хаган, бил зает тогава с приготовленията за похода си срещу Германия и затова Империята била оставена на мира. Сега обаче, когато след разгрома на гепидите, аварите владеели всички земи по нейната северна граница, конфликтите ставали неизбежни. Баян настоявал на искането си за данъка, а при това считал, че със завладяването на Сирмиум, който преди това принадлежал на гепидите, византийците посегнали на собствените му земи. За да намери и друг конкретен повод за недоволство, хаганът обвинил Империята, че тя дала убежище на спасилите се от аварското нашествие и плен гепиди.

Разменените от двете страни посолства не довели до никакви резултати и войната почнала. Аварите на два пъти безуспешно обсаждали Сирмиум, но изпратените от хагана кутургурски отреди опустошили Далмация, а една византийска армия, която трябвало да действа срещу аварите под началството на бъдещия император Тиберий, претърпяла пълно поражение и самият неин началник едва избегнал смъртта. При създаденото безнадеждно положение Юстин II най-сетне разбрал, че проявената от него гордост не съответствала на силите на изтощената му държава и решил да иска мир. Той бил сключен в 570 г. при унизителни за Империята условия. Византия се задължавала да плаща на аварите годишен данък от 70 хиляди солида. Сирмиум обаче тя запазила.

Но страшната аварска държава донесла за Византия нещастия и по околен път. Нейното опасно съседство било почувствано и от лангобардите, доскорошните й съюзници. Затова техният крал Албоин счел за благоразумно да потърси за народа си други земи. Вниманието му било насочено към Италия, известна на лангобардите от по-рано, когато техни дружини в армията на Нарзес бяха взели участие в покоряването й. Тъй като се чувствал слаб за едно тъй голямо предприятие, Албоин привлякъл към себе си и твърде много славяни, прабългари, гепиди, а освен това и много сакси. Начело на целия си народ и съюзнишките си племена през пролетта на 568 г. той потеглил на Запад. Италианските градове не му оказали никаква съпротива и цяла Северна Италия паднала в ръцете на лангобардите, от които тя получила и новото си име Лангобардия. Обстоятелствата на нейното завоюване са описани доста подробно от историка на лангобардите и съвременник на събитията Павел Дякон. Но завоевателите не се ограничили само с първите си успехи. Скоро техните тълпи се явяват по Апенините, отгдето се спущат на юг и завладяват областите Беневент и Сполето.

Бързото загубване на всички тия земи, които Византия бе подчинила едва две десетилетия по-рано с цената на толкова усилия и жертви, било естествен край на Юстиниановата политика, която бе поискала да изнасили възможностите и не държеше никаква сметка за променените условия и за новото време. Рожба на една преизпълнена с фанатазми глава, идеята за възстановяването на Римската империя трябваше да бъде погребана безвъзвратно и тъй безславно и бързо, както нейният носител никога не би могъл да допусне.

Бързото рушене на византийската власт в Италия не предизвиква учудване. Страната бе разорена, както знаем, от дълготрайната готска война, от тежките данъци и от злоупотребите на чиновничеството. Населението ѝ вече далеч не хранеше симпатии към византийските си господари, които то познаваше само по техните притеснения. Военната отбрана на страната, поради голямата финансова нужда, бе занемарена и Юстин, който не се отличаваше с разточителството на предшественика си, далеч не бил в състояние да поддържа крепостите в по-добро състояние, нито пък по-отблизо да се погрижи за нуждите на войската.

Тия бързи действия на лангобардите обаче направили тъй голямо впечатление на тогавашното византийско общество, че още тогава се създала легендата, какво те се дължали на предателството. У Павел Дякон например срещаме разказа, че Нарзес, който бил оставен от Юстиниан за управител на Италия след завладяването й, а останал такъв и при Юстин II, отишъл тъй далеч със злоупотребите си, че императорът решил да му отнеме управлението и го повикал в Цариград. Заминавайки си, Нарзес уж сам поканил Албоин да завземе разстроената и незащитена провинция.

Вярното е, че Нарзес в навечерието на лангобардското нахлуване бил отзован в Цариград, но когато лангобардите се явили в Италия, той по молба на папата се върнал обратно, почнал да организира защитата на страната и умрял по време на тия приготовления. Че разказът за неговата измяна е зла измислица се вижда и от обстоятелството, дето на останките му в Цариград било устроено тържествено посрещане.

За негов заместник в Италия бил изпратен Лонгин. Той се настанил в естествено защитения гр. Равена и оттам безучастно трябвало да гледа как лангобардите разширявали завоеванията си. Малочислеността на завоевателите обаче сама ограничила края на техните действия. Освен Лангобардия, Сполето и Беневент, останалите области, именно Равена и нейната област, земите около Рим и цялата Южна Италия, останали под властта на Византия. Град Равена останал като бъдеща резиденция на императорския наместник и административен център на византийска Италия.

Албоин не можал да събере плодовете на завоеванията си. Разказват, че на един пир, при твърде повишено настроение, заставил жена си Розамунда да пие от черепа на убития неин баща. Дълбоко оскърбената германка устроила заговор срещу него и Албоин бил убит, но отмъщението постигнало и нея. Наследникът на Албоин бил също тъй убит поради жестокото си отношение към лангобардските велможи и лангобардите след него десет години подред останали без крал, управлявайки се от херцози, началници на отделните им области.

Във времето на Юстин II Византия завързала по-близки отношения с турците, които, както знаем, бяха се настанили до Каспийските степи, зад северните граници на Персия. Понеже персите създали пречки за вноса на коприната, с чието производство старото население на турските земи било отдавна запознато, ханът им потърсил връзка с императора. Между двете страни били разменени няколко посолства, сключен бил и съюзен договор. Ползата за турците от него била малка, защото техните посланици, според думите на летописеца Теофан, с удивление видели във Византия културата на копринения червей, която давала възможност на империята да мине без техния внос. За самата Византия обаче приятелството с турците не било без значение: тя разчитала да ги използва срещу персите и аварите. И наистина имаме известия (Menander) за един поход на турците срещу Персия, резултатът от който бил, че персите се задължили да им плащат данък.

Тоя си дипломатически успех обаче Византия заплатила доста скъпо, а именно с изгубване на влиянието си в Южна Арабия. Ние знаем, че в нея бе се настанила една абисинска династия, която признаваше върховенството на Империята. Арабското население обаче се тяготело от пришълците и водителите на местната аристокрация се обърнали към персите за помощ срещу тях. Хозрой изпратил две военни експедиции срещу химаритското царство, в резултат на които абисинците били изгонени или изтребени и Южна Арабия петдесет години подред, чак до времето на Мохамед, останала под персийско влияние.

Но не само тук Византия имала да жъне неуспехи. На срещуположния край на византийско-персийската граница, в Армения, положението вече довело до открита война между двете страни.

Известно ни е, че Армения била разделена между Византия и Персия и че всяка една от двете държави интригуваше срещу съседа си или използваше недоволството от него. Населението в персийска Армения било възбудено от това, че персийският цар Хозрой решил да построи в главния град на тая област храм на огъня. Опитите да се отвърне от намерението му останали безуспешни и арменците въстанали. Юстин II, към когото въстаниците се обърнали за помощ, обещал да ги вземе под покровителството си. Персийска Армения била обявена за присъединена към Империята. Юстин дал тържествена декларация да я защитава от персите и да не изисква от нея никакви данъци в продължение на три години.

Едновременно с това Византия отказала да заплати на персите за настъпващия нов десетгодишен период сумите, които дължала за пазенето на кавказките проходи.

Войната между двете държави започнала по цялото продължение на общата им граница. Щастието минавало от едната страна на другата, но накрай предимството явно било на персите. Последните опустошили Северна Сирия, а опитът на византийците да превземат пограничната персийска крепост Низибис свършил с катастрофа. Тогава Хозрой блокирал известния укрепен византийски пограничен град Дара, който след петмесечна обсада бил превзет. Гарнизонът му бил избит, всичките богатства на жителите му ограбени, а самите те отвлечени в плен. Разказват, че Хозрой заповядал да ги настанят в една далечна крепост, наречена Крепост на забравата, дето царят заточвал неприятните нему лица, оставяйки ги там до самата им смърт.

Всички тия нещастия окончателно сломили Юстин II и той почнал все по-често и по-остро да проявява своята неуравновесеност. За всички било явно, че той не е способен да ръководи сам държавните работи и по решение на сената за съуправител с титлата кесар (Caesar) бил издигнат в 574 г. военачалникът Тиберий.

 

X

Right Click

No right click