Лекции по история на Византия - Тиберий (578-582)

Посещения: 11336

Индекс на статията

 

Тиберий (578-582)

 

Solidus Tiberius II Sear 421x422Тракиец по произхождение, Тиберий при възцаряването на Юстин II бил комит на екскувиците и с фактическата сила, с която разполагал, твърде много съдействувал на Юстин да завладее престола. Оттам и голямото влияние, с което се ползвал през неговото царуване, влияние, което било усилено и чрез особеното разположение на императрицата към него. Изглежда, че тя възнамерявала да задържи положението си и след смъртта на Юстин II, но харàктерният Тиберий се оказал по-силен от изкушенията, на които бил подложен. Четири години след провъзгласяването си за кесар той остава едновластен господар на цариградския престол (578 г.)

През неговото царуване войната с Персия продължила, без да се дойде до някакъв изход. Действията се изразявали във взаимни опустошителни набези из неприятелската територия, при което местното население плащало със своя живот и благосъстоянието си. Персите обаче имали това предимство, че овладели въстаналата срещу им Армения, а при това важният византийски град Дара продължавал да бъде в техни ръце и усилията на византийците да си го върнат останали напразни. Опитите на Тиберий, вече отегчен от безплодните неприятелства, да сключи мир, се разбивали ο нарасналата претенциозност на персите, които по никой начин не искали да се откажат от гр. Дара и от трибута, що Византия по-рано им плащала. Приписвайки неуспехите на неспособността на военачалниците, Тиберий не еднаж ги сменявал. Най-сетне за главнокомандуващ на войските срещу Персия бил назначен комитът на екскувиците Маврикий. Неговата добросъвестност и строгост обаче, при започналото още в Юстинианово време разложение на византийската армия, не били в състояние особено много да поправят положението. Наистина след няколко последователни нападения из византийските области персите претърпели значително поражение, при което паднал сам персийският цар, но с това войната далеч не била решена.

Затегналата се тъй дълго война срещу персите, освен дето изисквала голямо напрежение на военни и финансови сили, имала за Византия и друго едно, вече смъртоносно последствие.

С привличането на нейните военни сили на изток балканските ѝ провинции били лишени от надеждната си защита и подложени на изпитания, каквито те от времето на Юстиниан не бяха видели.

В третата година от управлението на император Тиберий (577 г.), съобщава черковният историк Йоан Ефески, около 100 хиляди души славяни минават Дунава и опустошават цяла Тракия, Македония и Тесалия. Неразполагащ с военни сили, за да им се противопостави, Тиберий се обърнал за помощ към аварите, които, както знаем, обитаваха Панония и срещу плащания им годишен данък от 70 хиляди номизми, бяха се задължили да останат съюзници на империята. Ханът Баян имал и свои причини да бъде недоволен от славяните. Князът на последните Δαβρίτας, както го нарича византийският историк Менандър, отказал да се счита аварски васал и избил изпратеното до него Баяново посолство.

Възползван сега от поканата на Тиберий, Баян с 60 хилядна армия минал на южния бряг на Дунава и покрай него стигнал на изток срещу земите, населявани от славяните (днешно Влашко). На византийски кораби аварите прехвърлили отново реката и подложили на страшно разорение славянските селища северно от нея (Кулаковский, 396).

Тоя поход обаче не избавил империята от жестокостите на северните ѝ съседи. В съчинението на историка Евсевий намираме да се говори за славянски нашествия и в 583 г., когато варварите свободно кръстосвали балканските области, а някои се настанявали в тях без византийското правителство да бъде в състояние да им попречи. Днешните учени са склонни да считат, че именно епохата на Тиберий е времето, когато славяните вече масово почват да колонизират обезлюдените земи южно от Дунава.

Но тук за Византия съществувала не само славянската опасност. Аварите, считащи, че съюзът с империята им носи малко изгоди, решават да изпитат щастието си във войната. Още в 580 г. Баян с войските си се спуща към р. Сава, а речната му флота заела устието на реката. Аварите почват да строят на нея мост между Сирмиум и Белград. Началникът на Сирмиум, който виждал в тоя акт нарушение на мира, протестирал за това пред Баян, но последният, за да прикрие истинските си намерения, го уверявал, че походът на аварите, както и по-рано, бил насочен срещу славяните. Дълго време обаче аварите не могли да крият намеренията си. Пристигналият в Цариград техен посланик най-сетне трябвало да разкрие исканията на Баян. Ханът считал, че трябва да му бъде предаден гр. Сирмиум, който Византия несправедливо завладяла. Тиберий дал заповед тогава до гарнизоните на Илирия и Далмация да окажат съдействие на застрашения град, но било късно. Той бил блокиран от аварите от всички страни, били прекъснати и съобщенията му по реката.

Цели две години гарнизонът и населението с цената на страшни лишения се борили с неумолимия неприятел, но най-сетне били принудени да капитулират. На граждани и войници било разрешено свободно да напуснат града, като оставят обаче цялото си богатство. Свръх всичко това, изгубила своята значителна крепост на Дунава, Византия била длъжна да заплати на аварите и данъка за трите години, през които траела войната.

За да разберете униженията, на които тя била готова да се изложи, само за да укроти дивия аварски хан, достатъчно е следното съобщение, което на пръв поглед има анекдотичен характер.

„Във време на преговорите след предаването на Сирмиум, ханът пожелал щото императорът да му изпрати един слон. Избран бил най-големият от всички слонове, които могли да се намерят в Цариград, но ханът, след като го огледал, останал недоволен, върнал го назад и поискал златен креват. Императорът поръчал да изработят един такъв креват и го изпратил на хана, но той останал и от него недоволен и заповядал да го върнат назад.“ (Теофан у Кулаковский, 399).

По времето на Тиберий лангобардите продължавали да се затвърждават в италианските земи, а техните тълпи непрестанно опустошавали и областите, над които Византия удържала своето върховенство. Правителството в Цариград, претрупано с грижи за източната и северна граници, не било в състояние да окаже на Италия никаква ефикасна закрила. Римският сенат, в който старата традиция още не била съвсем изличена, настоятелно молел за помощ и за да помогне на императора за събиране и издръжка на нужната армия, събрал чрез извънредни налози три хиляди литри злато и ги изпратил в Цариград. Начинът, по който Тиберий посрещнал поканата да изпълни дълга си към измъчената страна, е свидетелство за пълната абдикация на Византия от претенциите ѝ за господство над Запада и окончателно скъсване с царствените мечти на Юстиниан. Той върнал парите обратно в Рим със съвета да ги употребят за наемане на лангобардски войници за войната с персите, като се надявал по тоя начин да намали числото на бродещите в Италия лангобардски дружини и да облекчи с това положението на страната. Ако пък това средство, съветвал той сената, не сполучи, то последният да употребял парите, за да хвърли срещу лангобардите техните стари неприятели - франките (Кулаковский, 402).

Наистина, в персийската война ние срещаме след това много лангобардски отреди да се бият за славата на Византия; франките, на които сам Тиберий изпратил доста много и свое злато, също били настроени срещу лангобардите и даже еднаж се сблъскали с тях, но това не облекчило никак положението на Италия и бедствията на населението ѝ.

Тиберий избягвал да се меси в черковните борби. Войната срещу персите, говорил той, му била достатъчна и затова не искал да воюва срещу поданиците си. Все пак условията и духът на времето били по-силни от неговото желание и той, въпреки че съветвал умереност и кротост към еретиците, бил принуден да издаде най-сетне заповед за преследването им. В негово време Цариград бил при това свидетел и на един бунт, предизвикан от разкритието, че някои видни чиновници изповядали езичеството и тайно принасяли жертви на Зевс. Раздразнената тълпа, възмутена от снизходителността, която съдът проявил към езичниците, нападнала затвора, дето освободила обикновените престъпници (няколко невинни хора, заподозрени в езичество, платили с живота си), нападнала жилището на градския префект, а след това - на претория и дори блокирала самия императорски дворец. Нужно било Тиберий лично да се яви, за да укроти вълнението.

Външните затруднения, с които Тиберий имал да се бори, скоро подкосили неговото здраве. Чувстващ вече своя край и нямащ никакъв мъжки наследник, той извикал Маврикий, пълководеца, който началствал византийските войски срещу персите, сгодил го за дъщеря си и го провъзгласил за съимператор (кесар) и наследник на престола. На следния ден след устроената за случая церемония той умрял и на 14 август 582 г. Маврикий става самодържавен император.

Времето на Маврикий образува праг между две епохи. С него Източната Римска империя изживява сетните си години и пада в един дълъг период на борба за самосъхранение, от който излиза вече чисто византийска. Със събитията на това време, както и с тия на последвалата го най-тъмна епоха от историческото съществуване на Византия ние ще се занимаем в следващите лекции.

 

X

Right Click

No right click