Лекции по история на Византия - Маврикий (582-602)

Посещения: 11349

Индекс на статията

 

Маврикий (582-602)

 

Миналата си лекция аз свърших с бележката, че епохата на Маврикий представя праг или граница между два големи дяла от историята на Източната империя. При края на неговото царуване тя престава окончателно да бъде римска, за да навлезе в един дълъг преходен период, след който се явява външно и вътрешно гръцко-византийска.

Причините на тая промяна лежат вън от личността на Маврикий и неговите близки приемници. Те се крият повече във вътрешната трансформация на източно-римското общество и в появата на две нови исторически сили, за чиято роля в съдбините на Византия бъдещето бе отредило едно твърде голямо място. Това бяха арабите и славяните. Значението на Маврикиевото царуване се състои в това, че то представяше едничкия момент, когато Източната империя бе поискала да се справи завинаги със славянската опасност. Злополучният край на този опит, който предреши и съдбата на самия император, бе именно поради това едно събитие от световно значение. С него Балканският полуостров бе предоставен на славяните, които с това влязоха във водовъртежа на световната история. От друга страна отношенията между Византия и Персия след Маврикиевото царуване предизвикаха между двете държави дълга война, при чийто край те, окончателно изтощени, трябваше да отстъпят първенството в Азия на тържествуващите, въодушевени от исляма араби. При тази историческа обстановка както самата личност на Маврикий, тъй и неговото управление, добиват особен интерес. И неговата лична съдба бе съдба и на империята, която той не можеше да спаси и която с неговата смърт трябваше да слезе до най-ниското стъпало на варваризиране и упадък.

Във вътрешния живот на Византия през двадесетгодишното царуване на Маврикий не могат да се отбележат никакви особени събития и промени. Маврикий не бил реформатор в никоя област на управлението, пък и състоянието на византийското общество и държава в негово време било такова, че дори запазването на старите форми и учреждения било само по себе си вече една голяма задача. Заслужава да се спомене обаче един факт. В царуването на Маврикий за пръв път византийските наместници в Италия и Африка (Картагенската област) се явяват с титлата екзарси. Тоя термин се употребявал в Юстинианово време за означение на офицерите въобще, за разлика от войниците, а след това, може би все в същата епоха, и със значението на главнокомандващ (Кулаковский, 473). Новото име на императорските наместници в казаните две провинции обаче не изменило тяхното служебно положение или компетентността им. Те оставали граждански управители и военни началници над подчинените им земи, тъй както ги знаем от времето на Юстиниан.

От епохата към края на VI и началото на VII век е запазено едно военно съчинение по стратегия (Στρατηγικὸν), за чийто автор дълго време в науката се считаше император Маврикий, чието име то носи. Днес авторството на Маврикий е подложено на силно съмнение1, но въпросното съчинение представлява голям интерес като един от най-важните паметници на оная епоха. Интерес възбужда това съчинение не само с точните известия за устройството на византийската армия през това време, за начините, по които се водели войните, но и поради сведенията, които дава за живота и военните обичаи на всички народи, влизащи във военния кръгозор на тогавашна Византия. Наред с маври, лангобарди и перси в него се говори за скити, алани и, което за нас е особено важно - за славяните. Най-старите и подробни известия за древния бит и организация на славяните ние имаме именно от това военно съчинение, което носи името на Маврикий.

Roman Empire 600 AD

В черковната си политика Маврикий следвал направлението от Тиберий и Юстин II: придържал се строго ο православието и преследвал остатъците от езичеството. Все пак обаче под влиянието на тогавашния цариградски патриарх Йоан Постник (582-595) той проявявал известен вид веротърпимост спрямо еретиците, главно монофизити. Това навярно се налагало от самите условия. Населението на Сирия и Египет в грамадното си мнозинство изповядвало монофизитизма, имало своя черковна организация, независима от православната, и покрай официалните патриарси в Антиохия, Александрия и Йерусалим, съществувала отделна йерархия на монофизитите, които отбягвали всякакво религиозно общение с противниците си. При тази своя, общо взето, толерантност, Маврикий на два пъти влязъл в конфликт с Рим. Най-напред причината бил неговият едикт, с който се ограничавало правото за постъпване в манастирите. Влечението към монашеския живот през тази епоха, поради тежките условия на съществувание, се превърнало в истинска епидемия. В манастирите търсели убежище не само тия, които чувствали в себе си призвание, но и всички, които се стремели да се освободят от задължения към общество и държава - войници, чиновници, граждани и селяни. Маврикий забранил на чиновниците да приемат монашеството. На същото запрещение били подложени и войниците преди да са изслужили законния срок на службата си. Римският папски престол се заемал тогава от знаменития Григорий Велики (590-604), който счел постъпката на императора за непозволена намеса в черковните дела и протестирал. Вследствие на това Маврикий се отказал от желанието да проведе в действителност своя едикт.

По-сериозен бил конфликтът, предизвикан преди Григорий да заеме папския престол. За негова причина послужило обстоятелството, че цариградският патриарх2 приел титлата вселенски (οἰκουμενικὸς) Тогавашният папа Пелагий (579-590)  протестирал срещу това нововъведение, считайки, че с казаната титла Константинопол си присвоява в християнската черква правото на първенство, което мълком било признато на папата. За да изтъкне още по-силно разликата между тщеславието, което тая титла съдържала и противоположността й с християнското смирение, с каквото един представител на черквата трябвало да се отличава, сам Пелагий почнал да прибавя след името си израза Servus Dei servorum (роб на божиите роби), израз, с който папите дори в моментите на най-голямото си могъщество през средните векове, с една чисто йезуитска скромност, продължаваха, пък и сега продължават да се кичат. Протестът на Пелагий останал без значение, тъй като новата титла на цариградския партиарх му била дадена от един местен събор в 587 година и призната от всички източни патриарси. Последните, управляващи области с предимно монофизитско население, се държали на троновете си само с императорския авторитет и въоръжена сила и затова били готови да правят всички концесии, които би галили самолюбието на цариградския самодържец. А сам императорът, считайки себе си за върховен заповедник на земята, задоволявал своето самолюбие в това, да заповяда на един патриарх, чиято титла поне на име го представяла като глава на християнската вселена. Съперничеството между Цариград и Рим за първенство в черковната йерархия започна от тая дата, за да свърши с пълното вероизповедно деление между Изтока и Запада. Григорий Велики, наследникът на Пелагий върху римския престол, реагирал още по-силно срещу казаното нововъведение и прекъснал черковното общение с патриарха, но неговите протести останали напразни и през следващите векове папите мълком трябвало да се мирят с вече свършения факт.

Във вътрешната си политика Маврикий бил принуден поради непрекъснатите войни на най-голяма пестеливост. Това обстоятелство повлияло извънредно много на неговата популярност. Цариградската тълпа, навикнала на честите зрелища в хиподрома, на бляскавите и скъпи празници и на всевъзможните подаръци на императорите, видяла сега с неудоволствие всички тия радости и забави да намаляват. Затова тя не могла да прости на императора, който в нейните очи минавал за мрачен скъперник. Все същото желание на Маврикий да си създаде средства за войните ще е било причината, дето той не ознаменувал началото на царуването си с някакви облекчения на данъците. Историческият интерес към епохата на Маврикий се дължи не на тия дребни факти или явления във вътрешния живот на съвременната му Византия, а в събитията от външен характер. На първо място по значение тук изпъкват отношенията на Империята към перси, авари и славяни.

Ние знаем вече, че Маврикий бе извикан в столицата да заеме престола в момента, когато той като началник на източната армия бе нанесъл решително поражение на персите в Северна Месопотамия. С него обаче силите на неприятеля не били окончателно сломени и войната продължавала, вече изродена в хайдушки набези и опустошения, предприемани от двете страни. Още като военачалник на Изток Маврикий имал недоразумения с емира на арабите - християнина Мундар. Сега, след възцаряването му, тоя последният бил измамнически заловен и изпратен на заточение. Неговият наследник изпитал същата участ и това внесло между тия араби такова раздразнение срещу Византия, че те се сближили със своите съплеменници, държащи страната на персите, и почнали да действат като техни съюзници срещу империята.

За да обуздае непрекъснатите атаки на персите Маврикий трябвало постоянно да сменява лицата, натоварени с главното командване и по тоя начин в разстояние на три години за началници на армията, действаща срещу персите, се изредили няколко души. За нещастие Маврикий избрал именно това време, за да прокара някои реформи в организацията на армията. Говорело се, че той искал да се произведе ревизия на военния закон и за съкращение на разходите възнамерявал да намали войнишките заплати. Научили за това, войниците се разбунтували, посрещнали с обидни думи и камъни новия си главнокомандващ Приск и заставили един от нисшите си началници да поеме командването. Дълго време армията отказвала всякакви отношения и подчиненост на централното правителство, докато най-сетне Маврикий бил принуден да отстъпи. За посредник той си послужил с антиохийския патриарх Григорий, който склонил войниците да признаят законните си началници и да се умирят.

Упадъкът на дисциплината обаче и безпорядъците не минали безследно. Градът Мартиропол, една от най-важните византийски крепости в Северна Месопотамия, паднал в ръцете на персите. Усилията на византийците да си го възвърнат останали напразни, не довела никаква промяна и блестящата победа, която те под началството на новия пълководец Коментиол удържали в открито поле срещу персите. Положението се променило в благоприятен за Византия смисъл едва когато в самата Персия настъпили династични междуособици. Един от персийските пълководци Вахрам, който заради победите си над турците из каспийските степи си спечелил славата на национален херой, убил персийския цар Хормизд и заел престола. Синът на убития, Хозрой II, намерил убежище при византийците и Маврикий решил да му помогне да си възвърне похитената власт. Между това Вахрам с управлението си сполучил да настрои срещу себе си голяма част от персийските аристократи и появяването на Хозрой начело на византийска армия при персийската граница дало сигнал за общо отмятане от узурпатора. В едно голямо сражение последният бил разбит и Хозрой си възвърнал престола. В благодарност за оказаната му подкрепа той върнал на империята гр. Дара и Мартиропол, а отстъпил и Персийска Армения, заради която, както знаем, бе избухнала дългогодишната война между двете страни. Заедно с това било облекчено и положението на християните в Персия. Прекратени били и преследванията срещу тях. Арменците обаче, в мнозинството си монофизити, останали разделени от официалната черква и усилията на Маврикий да ги примири с нея нямали голям успех.

Настъпилото пълно затишие на изток позволило на Византия да съсредоточи всички сили и внимание върху своята дунавска граница.

Ние вече знаем, че там се бе издигнала страшната аварска държава и че - заел вече важния град Сирмиум, хаганът не преставаше да безпокои византийското правителство с дръзки и капризни искания. Недоволен от данъка (80 хиляди номизми), който византийското правителство се бе задължило да му плаща годишно, в 583 г. той поискал да бъде увеличен с още 20 хиляди. При получения отказ аварите нахлуват в земите, южно от Дунава, като превзели укрепените градове Сингидунум и Виминациум (Костолац). Оттам, прекосявайки цяла Мизия, те се спуснали през Хемус и стигнали до гр. Анхиало. Резултатът от преговорите, които византийското правителство почнало с хагана, не са известни. Навярно той получил богат откуп, защото походът не продължил по-нататък и аварите се завърнали по земите си, като изоставили и завладените крепости, които византийците отново заели и приспособили за отбрана. За да избави във всеки случай земите си от бъдещи опустошения, Маврикий увеличил плащания на варварите трибут с исканите 20 хиляди номизми.

С това северната опасност обаче далеч не била отстранена. Защото хаганът, спазвайки привидно сключения мир, изпратил подвластните му славяни да плячкосват византийските земи. Те нахлули в Тракия и достигнали чак до Анастасиевата стена. Срещу им бил изпратен пълководецът Коментиол, който нанесъл поражение на част от славянските пълчища, грабещи около реката Еркене. Тоя успех имал такова голямо значение в очите на византийското правителство, че за успеха си Коментиол бил награден със званието придворен магистър на армията (magister militum in praesenti). След тая си победа обаче Коментиол трябвало още дълго време да води ожесточена борба със славянските тълпи под началството на Ардагаст (Радогост), пръснати из областта Астика - както тогава се наричали земите по средното течение на Марица, между Одрин и Пловдив. Едва обаче опустошените провинции били спасени от славянската напаст, когато аварският хаган намерил нов повод за неприятелство. Той се оплакал от това, дето византийското правителство дало убежище на един виден аварин, който бил принуден да бяга от отмъщението на своя повелител. Понеже Маврикий не обърнал внимание на искането - беглецът да бъде върнат, Баян отвърнал с ново нашествие, при което цялата страна на север от Балкана била наново подложена на опустошение и плен.

Коментиол, който отново бил назначен за главнокомандващ на византийските сили в Полуострова, не можал да се съпротивлява. Армията му, разделена на няколко отреда, действащи откъснато един от друг, била разбита и аварските пълчища се изсипали в Тракия, чиито полета за лишен път трябвало да видят ужаса на разорението. Макар опитите на аварите да завладеят по-големите и важни градове южно от Хемус да не успели, те стигнали чак до Анастасиевата стена.

Всички тия действия на авари и славяни ставали през периода, когато Византия още била заплетена във войната срещу персите. Когато в Персия избухнали династическите междуособици, Маврикий счел, че обстоятелствата вече му позволяват да пренесе част от войските си, опериращи на изток, върху дунавската граница. И понеже след последния си голям поход Баян поискал ново увеличение на плащания му трибут, Маврикий решил сам да застане начело на войските, които имало да се разправят с аварите. Тия последните, след основно плячкосване на Източна Тракия, се били оттеглили на север и Маврикий със събраните си войски се запътил от столицата към балканските области. За тоя поход в тогавашните исторически известия са запазени много и детайлни подробности. За да се разбере интересът на тогавашна Византия към предприятието на Маврикий, достатъчно е да се знае, че от времето на Теодосий Велики, края на IV в., източните императори бяха престанали да водят лично армиите си в битките, предоставяйки тая трудна и опасна работа на своите служители-военачалници. Ето защо походът на Маврикий бил за съвременниците му едно наистина необикновено събитие.

Страховете и очакванията, с които тоя поход бил придружен, се оказали обаче напразни, тъй като, стигнал до Анхиало, Маврикий трябвало да се върне в Цариград, дето го чакало някакво персийско посолство, а командването на армията било предадено на изпитания пълководец Приск. Все пак тоя поход има значение, защото в описанията му от тогавашния византийски историк Теофилакт Симоката срещаме бележки, които имат важно културно-историческо значение. Т. напр. на път от гр. Регии (при Чаталджа) за Ираклия конят на императора, разказва Теофилакт, движещ се начело на армията, бил подплашен от внезапно изскочила из околните храсталаци дива свиня. По-нататък по пътя той се сблъскал с цяло стадо от елени, които свободно бродели из тия земи. С право бележи един от днешните историци, че ако в близко съседство със столицата местностите били тъй обезлюдени, та дивечът могъл свободно да се разхожда из тях, то можем да си представим какъв пустош са били по-далечните области из Полуострова. Освен крепостите и малкото градове, чието население рядко смеело да се покаже вън от стените им, всички тия земи лежали необработени и лишени от голямата част на своите жители, избити или пленени от варварите или пък станали жертва на епидемиите, спътници на всички войни (Кулаковский, 454-455).

Все през време на тоя поход, съобщава Теофилакт Симоката, пред Маврикий довели трима странници. Те били необикновено едри на ръст, невъоръжени и носели някакви си китари или тамбури. От разпита, на който били подложени, се установило, че те били посланици, изпратени до аварския хаган от княза на едно голямо славянско племе, живеещо по бреговете на "западния океан". Хаганът, разказали те, изпратил много дарове на техния княз и го молил да им окаже военна помощ срещу империята. Тоя последният обаче приел даровете, но изпращането на помощта отказал под предлог, че земите му били много далеч. Посланиците отнесли отговора на княза, но Баян ги задържал и не искал да ги пусне назад. Те научили там обаче за могъществото, богатството и добрината на римския народ и избягали към неговото царство. Според собствените им думи от земите на техния народ до столицата на хагана трябвало да пътуват 15 месеца. В земята им нямало желязо, те живеели в пълен мир и минавали времето си в песни и в свирене на гусли и тамбури.

Думите и външният вид на тия славянски посланици до голяма степен са помогнали на царуващата до средата на миналия век теория за безобидността и кротките нрави на старото славянство. Сега, когато по-новите изследвания доказаха безосновността на тоя твърде романтичен възглед и когато ние знаем, че славянските ни прадеди са били не по-малко кръвожадни от всички други съвременни им варвари, има гласове между новите учени, които отричат значението на интересуващото ни славянско посолство. Някои считат (Кулаковский, 454), че тия мирно странстващи с тамбурите си „славянски посланици“ били обикновени цигани. Хърватският учен Nodilo счита, че доведените пред Маврикий странници наистина били славяни, че или Теофилакт е преувеличил описанието си за тяхната кротост, или пък че те, пътуващи невъоръжени, както бил обичаят за всички посолства в тогавашно време, са имали интерес да представят пред Маврикий своя народ като съвършено безобиден и миролюбив. Ако това обаче наистина би било тъй, с право бележи Нодило, едва ли хаганът, който е могъл добре да ги познава, би се отнесъл до въпросния славянски княз, за да иска от него съюзна въоръжена помощ. Във всеки случай несъмнено е, че в горния разказ е дума за северните славяни, населяващи побрежията на Балтийско море, и това показва колко далеч било разпространено политическото влияние на аварите. След това необходимо отклонение аз се връщам към разглежданите събития.

Ханът при получения отказ за ново увеличение на трибута, усилен със славянски пълчища, отново минал Дунава, прекосил Мизия и повторно се явил пред Анхиало. Способният византийски пълководец Приск, който поел началството над византийската армия след отпътуването на Маврикий, не се решил на открито сражение с многобройните тълпи на варварите и се оттеглил на юг. Отначало той се затвърдил в Димотика, а след това в укрепения град Цурулон (дн. Чорлу), дето бил и обсаден. Нямащ възможност да му помогне по друг начин, Маврикий си послужил с хитрост. Той изпратил писмо до Приск, като заповядал на куриера да попадне сам в плен у варварите. В писмото на Приск се поръчвало да задържи аварските сили около Чорлу, тъй като от Цариград били изпратени войски по море, които през Дунава трябвало да проникнат в земите на аварите и да отвлекат семействата им. Узнал съдържанието на писмото, ханът побързал да прибере ордите си и отстъпил още по-бързо назад. Тоя поход на аварите навярно трябва да се отнесе към 592 г.

За да запази европейските си провинции от непрестанните опустошения на варварите императорът съзнал, че едничкото средство е да пренесе войната в техните собствени земи. Затова през зимата на 592-593 г. бил изработен планът за поход срещу славяните, които живеели зад Долния Дунав, в днешно Влашко. За началник на експедицията бил назначен същият Приск. Пролетта на 593 година византийските войски с бързи преходи вече стигнали Дунава. Ханът, разтревожен от приготовленията, протестирал и поискал обяснение за целта на похода, но Приск отговорил, че той бил насочен не против аварите, а срещу славяните, с които империята не била обвързана с никакъв мирен договор.

Византийците минали Дунава при гр. Доростол и най-напред нападнали владенията на славянския княз Радогост (Ардагаст), който в едно сражение бил разбит, а голяма част от подчинените му славяни попаднали в плен. Нахълтвайки по-нататък из страната, византийските войски минали две реки: Иливакия (Ἠλιβακία) и Патирия (Πατίρια) - може би Яломница и Бузеу, дето според Теофилакт се намирали владенията на друг славянски княз (ῥῆξ) - Мусокий (Μουσώκιος), нападнали с измама последния като избили мнозина от неговите хора, а още повече отвлекли в плен. Когато след всички тия успехи Приск вече потеглил назад, пристигнала заповед от Маврикий армията да остане на зимни квартири зад Дунава. Слухът за тая заповед се разпространил между войниците и причинил голямо възбуждение. Приск, за да ги успокои, решил да пристъпи заповедта и продължил движението на юг, още повече че научил, какво хаганът вече се готвел да му отреже пътя на отстъплението. За да предотврати тази наистина голяма опасност, той влязъл в преговори с него и го отклонил от намерението му, но не без жертви: византийците трябвало да отстъпят на аварите всичките си пленници славяни.

Разсърден на Приск, задето той не изпълнил заповедта му да презимува с армията отвъд Дунава, а недоволен и задето той отстъпил на аварите част от плячката си, Маврикий го сменил и изпратил за началник на дунавската армия брат си Петър, като му дал за помощник зет си Филипик, комит на екскувиците. Заедно с това Маврикий повторно се опитал да съкрати разходите по издръжката на войските като намали войнишките заплати, но опитът му и тоя път бил посрещнат с такова негодувание от войниците, че Петър, който бил натоварен с неговото изпълнение, бил принуден да скрие истинския му смисъл. Само тъй бил умирен пламналият бунт, който при дадените условия можел да има много тежки последици.

Новият главнокомандващ не бил в състояние да се справи със сложната и смела задача, подета от неговия способен предшественик. Докато той държал войските си съсредоточени около Варна и Марцианопол (Девня), славяните и подчинените на аварите прабългарски орди кръстосвали свободно Полуострова и го опустошавали. Малките отреди, които Петър отделял за преследването им, не били в състояние да попречат на техните набези, още повече, че хаганът държал застрашително поведение, готов винаги да се притече на помощ на грабителите със своите въоръжени маси. Опитите пък да се изпращат през Дунава малки отреди срещу славяните, обикновено свършвали катастрофално. Само еднаж, навярно в 596 г. Петър минал Дунава с цялата си армия, нападнал славянския княз Пирогост и го разбил, стигнал след това отново до реката Иливакия, но бил принуден да отстъпи оттам с големи загуби. Докато неспособният византийски военачалник губел сили в изтощителни действия около Дунава, други славянски тълпи, по на запад минавали голямата река и носели смърт и опустошение далеч на юг по византийските провинции.

Освен чисто историческите съчинения от онази епоха, запазен е и един агиографски извор. Това е едно изложение на чудесата на прочутия светия Димитрий, считан за покровител на гр. Солун, дето се пазели и мощите му. Тия „чудеса“ представляват най-важния паметник за историята на славянските движения в югозападните краища на Балканския полуостров през цялата епоха от VI до IX в. От тях узнаваме, че в 597 г., когато византийските военни сили били групирани в североизточните покрайнини на Полуострова, грамадни славянски маси се явяват в околностите на Солун, обсадили града и в продължение на шест дни налитали върху неговите стени. Солунчани приписали спасението на града си на закрилата, що им оказал светецът им Димитрий.

Недоволен от неуспешните действия на Петър, Маврикий го сменил и в 598 г. за главнокомандващ на дунавските войски отново бил назначен Приск. Със смели и обмислени движения тоя последният попречил на хагана да овладее Сингидунум, а изпратени от него отреди вървели по следите на аварските тълпи и не им позволявали да вършат опустошения. Не се знае защо обаче, на следната (599 г.) командването било поверено на Коментиол. Тоя последният с войските си стигнал до Мизия и нейде при р. Янтра се срещнал с аварите, командвани лично от Баян. В завързалия се бой поради неразпоредителността на Коментиол византийците претърпели пълно поражение. Сам Коментиол избягал от бойното поле преди сражението да бъде решено и с това улеснил аварската победа.

По стъпките на пръснатите и деморализирани войници аварите минали Хемус, озовали се в Тракия и стигнали до околностите на Одрин. Вестта за това предизвикала в Цариград истинска паника. Населението на столицата вече си приготвяло вещите, за да бяга на азиатския бряг, а Маврикий събирал де що може, за да защити Анастасиевата стена. Невъзлагащ особени надежди на отбраната обаче, той решил да влезе в преговори с хагана. Положението на аварите по това време също не било особено добро, тъй като между тях се явила чума и от епидемията умрели седемте синове на хана. Аварският владетел се съгласил да отстъпи, след като византийците обещали да увеличат данъка с още 20 хиляди жълтици. В замяна на това обаче те си издействали правото да предприемат експедиции срещу славяните северно от Дунава. При този поход в аварски плен паднали много византийски войници. Хаганът предложил на Маврикий да ги откупи, като поискал за човек по една златна номизма. Маврикий отказал, макар Баян да намалил цената на откупа на една четвърт. Разсърден, най-сетне той предал на смърт всички пленници. Според един тогавашен писател Георги Монах, числото на погубените било до 12 хиляди.

Между войниците, възмутени от скъперничеството на Маврикий, се пръснала мълвата, че последният нарочно не платил искания откуп, защото искал да се избави от пленените войници, чиято ненавист му била известна, и че сам Коментиол чрез своето бягство от боя предизвикал поражението и плена на войската си. Заради това в столицата се явила депутация от Дунавската армия, която искала Коментиол да бъде предаден на съд. Между войнишките представители бил и центурионът Фока, който още тогава направил впечатление с буйния си език и дръзко държане. Разбира се, войнишките искания не били уважени и Коментиол отново получил длъжността си със заповед да се съедини с Приск, който действувал северно от Дунава. Заедно с това Маврикий обявил мира с аварите за прекъснат и дал заповед на войските да действат срещу тях. В няколко сражения с аварите Приск удържал блестящи победи и проникнал в техните земи чак до бреговете на р.Тиса. Това бил първият и последен случай, когато аварската сила почувствала византийското военно надмощие и хаганът, навикнал по волята си да носи разорение и смърт във византийските земи, трябвало да трепери за съдбата на собствената си държава.

На следната 602 г. за главнокомандващ на дунавските войски отново бил назначен Маврикиевият брат Петър. Неговите двама помощници Гудуин и Боноз минали Дунава, извършили сполучлив набег срещу славяните и когато вече лятото изтекло, те поискали да се върнат южно от реката. Маврикий обаче и тоя път изпратил заповед армията да презимува отвъд Дунава. Когато Петър пресрещнал войниците и им съобщил решението на императора, сред тях избухнал формен метеж. На следния ден те избрали за свой началник Фока, същия центурион, който някога бе се явил в Цариград, за да иска от името на армията наказанието на Коментиол. Петър, както и по-първите и предани на императора офицери, избягали към Цариград, дето донесли съобщението за бунта. Маврикий не обърнал особено внимание на тази вест, но когато метежниците вече се приближили до столицата, той разбрал, че положението е сериозно и че трябва да вземе бързи мерки. В столицата нямало почти никакви войски и Маврикий бил принуден да се обърне към представителите на градските дими - димарсите и да поиска от тях да поемат със своите хора защитата на градските стени. Оказало се, че димът на зелените разполагал с 1500 души, годни да се сражават, докато сините имали едва 900 души. В самия град при това недоволството от Маврикий било доста голямо и той не можел да се надява, че населението би му оказало подкрепа срещу разбунтувалите се войници, които вече били стигнали до самите стени и жадували да си отмъстят на ненавистния император.

Една прибързана постъпка, на която Маврикий в подозрителността си се решил, ускорила развръзката. Той се боял, че един от неговите роднини се намира във връзки с разбунтуваната армия и без всякакво по-нататъшно разследване заповядал да го арестуват. Между войниците, които трябвало да извършат това и гражданите, които се притекли да го освободят, произлязло сблъскване. То послужило за сигнал на нов бунт вече в самия град. Димотите, които били отредени за защита на стените, напуснали местата си и се присъединили към останалата тълпа, която била господар на града и обсипвала името на императора с обиди. Маврикий, разбиращ че положението вече е загубено, се настанява със семейството си на един кораб и през морето избягва на другата страна на Босфора. Оттук той пратил по-големия си син Теодосий към Персия с поръка да напомни на Хозрой II оказаното му някога благодеяние и да го моли за енергична подкрепа срещу бунтовниците.

Фока между това приближава Цариград, влиза в разбирателство с представителите на димите и на военното поле, вън от столицата, бил тържествено провъзгласен за император (ноември 602 г.).

И до днес личността и управлението на Маврикий са предмет на противоречия между изследвачите. Някои са склонни да виждат в него един далновиден управител и добър стратег, посветил целия си живот на усилия за спасението на империята от различните й неприятели на запад и изток, загрижен винаги да търси средства за издръжката на армиите, човек, който пред висотата на дълга не държал сметка за своята популярност и за обичта на тълпите. Обрекъл себе си на строг, почти затворен живот, отказал се от удоволствията и радостите, що могъл като император да има, Маврикий, разсъждават те, имал винаги и едничко пред очи благото на империята и изисквал от всички същото разбиране на дълга, който той чувствал, същия стоицизъм и готовност за понасяне на несгодите. Други пък, изхождайки от съставеното мнение на съвременниците, изразено не еднаж в беглите бележки на тогавашните автори, са склонни да отрекат на Маврикий повечето от всички тия хубави и ценни качества.

Вярното е само едно, че Маврикий честно се е отнасял към дълга си като император и не жалил усилия да се справи със задачите, които времето му налагало. Но той имал и един основен недостатък именно като господар. Това било непознаването на хората и неумението да ги използва. Византийската армия по това време представлявала една разюздана сбирщина, която могла да бъде държана в дисциплина и подчинение само от един способен пълководец, какъвто бил например Приск, но Маврикий със своя непостоянен и до известна степен сприхав характер не еднаж и без всякакви сериозни причини му отнемал командването, за да го повери на явни неспособници като Петър или Коментиол. При това, неиздръжлив и непостоянен, той нямал сила да настои на еднаж взетите решения и в явна вреда за собствения си авторитет се отказвал от тях, когато срещнел противодействие. По тоя начин той сам рушал дисциплината в армията, която искал да стегне и обуздае. При това той не еднаж посягал на най-чувствителните страни на войнишкото съсловие - издръжката и заплатите. Оправдават го, че се стремял да доведе в равновесие държавните финанси и че в застъпваното от него начало на пестеливост имал предвид само интересите на държавата. Ако би било тъй наистина, той все още би могъл да бъде оправдан. Работата обаче е там, че в много случаи Маврикий поставял тия държавни интереси далеч зад интересите на своето семейство или даже ги жертвал. Той оставал предимно добър роднина и добър баща там, дето трябвало да бъде преди всичко държавник и император.

Сам провинциалист от един незначителен град в Кападокия (Мала Азия), той нямал никакви връзки със столичната аристокрация. Затова веднага след възцаряването си довел в Цариград всичките си роднини като ги надарил с огромни богатства и им раздал най-високите държавни длъжности. Няколко години след смъртта му било открито едно тайно завещание, съставено еднаж, когато бил сполетян от някаква тежка болест. В него императорът разделял империята между синовете си. Следователно той считал, че с нея може да се отнесе също тъй, както и с всеки свой собствен и личен имот, нещо, което никога не би могло да се допусне за друг римски или византийски император.

След Маврикий варварството овладява много страни от византийския живот, но трагичната му съдба не се дължеше на неговата непримирима борба с външните неприятели. В своите възгледи за държавата Маврикий бе слязъл до схващанията на тогавашните варварски крале, които считаха своите кралства за личен имот и се смятаха в правото си да ги предават комуто и както щат.

 

1Днес изворът е известен като „Стратегикон“ на Псевдомаврикий. Вж. П. Мутафчиев, Византийски текстове, С., 1934.
2Йоан Постник

 

X

Right Click

No right click