Лекции по история на Византия - Фока (602-610)

Посещения: 11345

Индекс на статията

 

Фока (602-610)

 

Управлението на Фока е една от най-мрачните страници във византийската история. Никога Византия не бе падала тъй ниско, както във времето на тоя император, който и на престола си оставал груб солдатин и непоправим простак, нямащ никаква представа за своите длъжности и никакво чувство за отговорност за високото си положение.

Издигнат неочаквано на престола от една разюздана тълпа, която била въодушевена само от омраза и мъст към бившия император, той отначало не знаел какво собствено му предстои да върши, макар че опасностите по границите ставали все по-големи и изисквали бърза реакция. Почувствал след това първите признаци на разочарованието от него самия и разбрал, че случаят или щастието, които го бяха довели до върха на държавата, могат също тъй бързо и неочаквано да го съборят, той почва да мисли само за едно: да се освободи по какъвто и да било начин от всички, които са могли да му бъдат съперници, противници или пък просто недоволни от него. И колкото повече недоволството от управлението му растяло, с толкова по-голямо безчовечие и жестокост унищожавал всички, които били за него подозрителни или опасни.

Византийските писатели, негови съвременници, наричат управлението му „тиранията на Фока“. С името тиранин той останал и в паметта на по-късните поколения. И всички - нови и стари писатели, които се занимавали с тая епоха, едногласно признават, че по-мрачно и безпринципно управление Византия никога не е имала.

А всъщност, уморено от тежкото време на Маврикий, византийското общество бе посрещнало новия владетел приветливо и с най-големи очаквания. Въпреки личната си привързаност към Маврикий цариградският патриарх под натиска на партията на зелените, която била особено враждебно настроена към падналия император, устроил на Фока тържествена коронация. Папа Григорий също го поздравил с твърде любезно писмо, изказвайки уверението, че триенията между Цариград и Рим ще бъдат отстранени.

Всичко това не траяло дълго: при една разправия между партиите на цирка един от сателитите на Фока обидил димарха на сините. В отговор на обидата последният го заплашил с думите да внимава, защото Маврикий още не бил умрял. Научил за случката, Фока веднага дал заповед да се залови падналият император и се предаде на смърт заедно с цялото му семейство. Маврикий бил застигнат в Азия, доведен в Халкедон и там обезглавен, след като пред очите му били избити неговите пет синове. Главите им били донесени в Цариград и изложени на показ във военния лагер. След това кървавата вакханалия продължила без спиране. Един след друг били погубени Петър, братът на Маврикий, пълководецът Коментиол и сенаторът Константин Лардий. Един от видните военачалници на Маврикий, Нарзес, който отначало не искал да признае тиранина и се укрепил в гр. Едеса, бил измамен да сложи оръжие и, доведен в Цариград, бил изгорен жив на хиподрома. Особено необуздано завилнял Фока, когато сред столичната аристокрация бил открит заговор за неговото сваляне от престола. Много сенатори и видни лица заплатили с главите си.

При вътрешния хаос империята още по-малко била в състояние да се справя със своите външни неприятели. След похода на Приск в Панония аварите били принудени за дълго време да заздравяват получените рани. Силно разклатената аварска мощ навярно би рухнала ако цариградската революция не бе дала съвсем нова насока на събитията и може би съдбините на Балканския полуостров поне в близките десетилетия биха били съвсем други.

Сега, оставен на мира, аварският хаган имал време напълно да възстанови силите си и се оправи от изпитаните поражения. И не само това: свалянето на Маврикий отново издига персийската опасност. Фока бил принуден бърже да прехвърли войските си в Азия и с това да остави византийската граница по Дунава лишена от защита. За да се обезпечи от възможните нахлувания на аварите, Фока бил принуден да увеличи плащания на хагана годишен данък.

Положението на изток било още по-тежко. „Със смъртта на Маврикий започнала съдбоносна борба, която траела цяло поколение и чиито последици били съдбоносни за цивилизацията.“ (Nodilo).

Персийският цар Хозрой влязъл в ролята на отмъстител за Маврикий, когото считал за свой благодетел. Разбира се, че това било само благовиден предлог, за да използва междуособиците и неуредиците, настъпили след династичната революция.

В 604 г. той нахълтал в северната част на Мала Азия и една след друга унищожил две от изпратените срещу него византийски армии. Щастието бе изоставило техните знамена и унижението, на което Фока подложил отговорните военачалници, не могло с нищо да поправи работите. В 606 г. персите превземат важния град Дара, опустошават Сирия и Месопотамия, а през следната 607 г. същата съдба сполетяла Палестина и Финикия. В 608 г. положението станало още по-страшно. Хозрой с армията си, пребродил Армения, Кападокия и Пафлагония, достига до средата на Мала Азия, а неговата кавалерия се явява при Халкедон, на азиатския бряг на Босфора, срещу самата столица. Никога по-рано тия земи не бяха видели неприятелско нашествие и персийското нахлуване тук бе предвестник на тия бедствия, които бъдещето имаше да изсипе върху византийския и старокултурен Изток.

Вместо да потърси начини и средства да се противопостави на предприемчивия си неприятел, Фока неудържимо се хлъзгал по пътя на репресиите и жестокостите. Тоя път неговото внимание привлекли евреите. Притеснявани заради религията си повече или по-малко от различните императори, евреите, които живеели в значително число из Сирийските провинции, имали много причини да бъдат недоволни от византийската власт. Персийските успехи и явното безсилие на империята ги накарали да се раздвижат и да почнат да се държат враждебно към християните. В 609 г. в Антиохия неизвестно по какъв повод извършили открито въстание, при което патриархът и много видни християни били избити, а телата им изгорени. Византийските войски, изпратени, за да въдворят реда, изпълнили задачата си с извънредна суровост. Но за Фока това не било достатъчно. Той издал заповед всички евреи да бъдат насилствено покръстени. Нейното изпълнение започнало в Йерусалим и скоро се разпространило из цяла Сирия, Египет и Мала Азия. Съпротивлението срещу християнството било считано за неподчинение и бунт срещу императора.

Насила и масово покръстените евреи пламват обаче с още по-голяма ненавист срещу византийската власт и на тяхното съдействие в известна степен се дължали персийските успехи срещу империята. Още през същата 609 г. Хозрой подчинил и добре укрепения византийски град Едеса в Северна Месопотамия.

В тираничното си управление Фока се опирал на три главни сили - духовенството, войската и цариградската тълпа, жадна за зрелища, завистлива, глупава и също тъй кръвожадна и изменчива.

В страшните поражения обаче, претърпени във войната с персите, армията била ако не напълно унищожена като една надеждна сила, то поне съвсем разнебитена. Когато след осемгодишното управление на Фока неговият приемник направил преглед на войските, оказало се, че в тях се намирали само двамина войници, които бяха взели участие в бунта срещу Маврикий. „Всички войници, които свалиха Маврикий, разказва един тогавашен автор, изгинаха поради Божия гняв... Победата не напусна персите, докато не бе изтребена всичката войска, която бе предана на тиранина.“ (Симоката и y Nodilo).

Духовенството Фока се мъчел да печели с отменянето на някои от стеснителните разпоредби на Маврикий. В негова угода, както изглежда, било предприето преследването и покръстването на евреите. Само че при съществуващото разцепление между монофизити и православни официалната черква сама се нуждаела от дейната поддръжка на светската власт, без да бъде в състояние от своя страна да й бъде особено полезна.

Цариградската тълпа пък Фока имал напълно на страната си, докато можел да й дава богати игри на хиподрома, да задоволява жаждата й за необикновени зрелища с кървавите екзекуции и да я храни с евтино или безплатно египетско жито. Партията на зелените, която при събарянето на Маврикий бе се обявила на страната на Фока и бе съдействала за възцаряването му, дълги години след това продължавала вярно да стои на негова страна. Едва към 609 г. тя се обявила срещу него. Причините за това не са достатъчно ясни. Знае се, че на едни игри в хиподрома зелените в негово присъствие направили някаква демонстрация, а в редовете им се чули и обидни думи по адрес на императора. От хиподрома движението се разпространило и из града, запален бил преторият и пуснати на свобода всички намиращи се там затворници. В раздразнението си Фока заповядал главатарите на партията да бъдат арестувани. Мнозина били погубени, а на други - отсечени ръцете и краката и окачени по стените на хиподрома. Това направило от партията на зелените смъртен неприятел на правителството. За да компенсира загубената от нея поддръжка, Фока почнал да оказва широко покровителство на партията на сините, но изглежда поради неугасналите в нея симпатии към Маврикий, тя не могла да му даде поддръжката, от която се нуждаел. Опустошението на Мала Азия се отразило силно и върху стопанския живот на Цариград, който икономически бил твърде много зависим от Изтока. Кризата, вследствие пълния упадък на търговията и на недостига на хранителни припаси, идела следователно да засили недоволството, което постепенно настройвало столичното население срещу узурпатора. Против него се обявили дори най-близките му хора. Такъв бил например известният ни пълководец Приск, който след възцаряването му станал негов зет. Най-запазена и най-малко дезорганизирана била провинция Африка, обемаща земите на някогашното вандалско кралство. Приск влязъл във връзка с нейния екзарх Ираклий, който по-рано, във времето на Маврикий, се бе отличил като военачалник в персийската война. Ираклий управлявал Африка като имал за помощник брат си Григорий.

Не било трудно да се убеди Ираклий да се склони на заговор срещу Фока. През есента на 610 г. той събира значителна флота и под началството на своя син, носещ същото име, я изпраща срещу Цариград. В същото време Никита, син на Григорий, с друга армия потегля срещу Египет, превзема Александрия и прекъсва подвоза на храни за Цариград. Целият Изток заедно с Антиохия се вдига срещу тиранина.

В същото време Ираклий се явява с флотата пред столицата, след като повдига срещу Фока и градовете по европейския бряг на Мраморно море. При слуха за тия събития Фока, отчаян и изоставен от всички, потърсил прибежище в дворцовата черква, отдето бил извлечен и по заповед на Ираклий убит. Цариградската тълпа повлякла след това трупа му из улиците, издевателствувала над него и най-сетне го изгорила на един от столичните площади. На византийския престол бил издигнат 35-годишният Ираклий.

The deposition of Phocas 610 AD

 

X

Right Click

No right click