Лекции по история на Византия - Аркадий (395-408)

Посещения: 11348

Индекс на статията

 

Аркадий (395-408)

 

Solidus Arcadius RIC 1205Управлението му не представлява отначало нищо друго, освен съперничество между неговите сановници, всеки от които се стремял да спечели изключително влияние над младия, но слаб и неспособен император. Руфин, най-видната и влиятелна личност в империята, се описва от съвременниците си като хитър интригант без каквито и да било държавни качества, а при това и голям користолюбец (Volkmann, 14-15). Младият Аркадий отначало бил напълно под негово влияние. Това засягало амбициите на Стилихон, регент на Западната империя и враждата между тия две личности, оставени от стария Теодосий да напътват съдбините на държавата, която още се считала за една, едва ли не докарва нейната гибел.

Вие си спомняте, че още при Теодосий вестготите бяха се поселили в северната част на Балканския полуостров върху римска земя като съюзници (foederati) на римляните. Начело на техните отделни родови групи през последните години от царуването на Теодосий се издига един млад и честолюбив човек - Аларих. В същата година, когато Теодосий умира, готите начело с Аларих без всякакъв достатъчен повод въстават и опустошават отново целия Балкански полуостров - от Цариград до Спарта, без източното правителство да бъде в състояние да им окаже и най-незначителна съпротива. Може би с право предполагат някои, че въстанието е било подбудено от Стилихон, който с това искал да създаде затруднения на неспособния Руфин и да го компрометира в очите на Аркадий, а други мислят дори, че намерението на Стилихон отивало и по-далеч: да използува опасността от готското въстание и като единствен делови пълководец да се провъзгласи сам за император на изток и запад. (Volkmann, 16, Hergb.,382). Държанието на Стилихон в настъпилите събития наистина дава храна за известни подозрения. Когато готите навлизат с главната си маса в Тесалия, Стилихон с войските от Запад ги настига и обгражда. Руфин, който имало обаче защо да се бои от тържеството на противника си, внушава на Аркадий да заповяда на Стилихон да напусне територията на Източната империя, като изпрати един свой отред за защита на Цариград. Стилихон не можел да се съпротиви на тая заповед, но той знаел от кого е вдъхновена. И затова неговият отред, под началството на друг гот на римска служба, Гайна, влизайки тържествено в Цариград пред очите на самия император убива Руфин. Аларих продължава да вилнее. Той навлиза в Пелопонес и го опустошава, но на връщане повторно бива ограден от Стилихон, който тоя път по море се явява от Италия. Вместо да унищожи готите обаче, Стилихон без всякаква причина се оттегля отново на север и това явно показва, че целта му не била да освободи Източната империя от страшната опасност. Безсилен да се бори с варварите, Аркадий влиза в преговори с Аларих и сключва мир с него. Готите отново трябвало да останат като съюзници в римските земи, цариградското правителство се задължавало да им плаща под благовидна форма известен данък, а свръх всичко това Аларих бил назначен за главнокомандующ над всичките войски на империята - Magister utriusque militum in Oriente. По такъв начин тя вече зависела от милостта и немилостта на нежеланите си съюзници. Някои историци считат, че това бе най-опасният момент от нейния живот и че още преди да бе свършено със западната империя, източната бе пред прага да бъде съборена от германците, които бяха станали фактически господари в нея.

Съдбата обаче бе поискала да я спаси.

След убийството на Руфин, безпомощният Аркадий пада под влиянието на друг един - и тоя път много по-опасен - царедворец. това бил евнухът Евтропий. Родом от Армения или от другаде из източните провинции, отначало роб, а после съдържател на някакво непочетно заведение, той постъпва като дребен служител в цариградския двор още при Теодосий. Тук с хитрост и интригантство успява бърже да се издигне и скоро става най-голям враг на Руфин, в когото виждал пречка за по-нататъшната си кариера. Още през живота на последния той почва да подкопава неговото положение, а изглежда, че за да го премахне, влязъл във връзки и със Стилихон: навярно убийството на Руфин не е станало без негово знание.

Останал след това без съперник, имащ на страната си и императрицата, която му дължала издигането си до трона, Евтропий добива неограничено влияние над Аркадий. Две страсти имал той: власт и пари. И последните събирал с всички средства. Един негов съвременник, поетът Клаудиан, говори, че тогава: „един управляваше Азия, която бе купил срещу своя чифлик, друг даваше честта на жена си за наместничеството в Сирия, трети купуваше управлението над провинцията Витиния срещу бащината си къща и над вратата на чакалнята на евнуха бяха написани вакантните провинции с означение колко струваше началството на всяка една.” Продажбата на всички видове длъжности, от най-високите до най-дребните, става обикновено явление. Злоупотребленията на жадния парвеню му създават маса и страшни неприятели. Той използува обаче силата и влиянието си над Аркадий, за да ги направи безвредни. По негово внушение Аркадий в 397 г. издава Анкирския едикт, с който заговорниците против „императорските служители” се наказват със смърт, имотите им се конфискували и децата им бивали обезнаследени. Всички лица, които могли да го засенчват или пък не му оказвали достатъчна почит били унищожавани - мнозина заплащат с живота си, други биват затворени или пратени на заточение. Една от мерките, които Аркадий все по негово внушение предприема, било унищожението на азилното право на черквата.

Вие знаете, че още от дълбоката древност, както в Гърция, тъй и в Рим храмовете служеха за прибежище на всички, които се считаха за преследвани, чиято свобода или живот се намираха в опасност. Дори и най-големият престъпник, добрал се еднаж до храма, беше сигурен, че там никой не ще посмее да вдигне ръка над него, защото той се считаше вече под непосредствената закрила на боговете. Известна ви е случката из древногръцката история със спартанския цар Павзаний, който влязъл в сношения с персийския цар срещу собственото си отечество и когато заговорът му бил открит, за да се спаси, избягал в един храм. Народът не посмял да го извлече, но зазидал вратата на храма и Павзаний умрял от глад. Тоя обичай бе минал и у християнството, дето черквата действително бе поискала да се яви защитница на преследваните и слабите, и мнозина, навлекли над себе си гнева на закона или на земните властници, намираха в нея сигурно убежище. За да може да се освободи от своите неприятели и им отнеме всяка възможност да избегнат отмъщението му, Евтропий унищожава това право. След като потушил срещу си всяко явно недоволство, всички пътища към най-високите почести му били открити. Заемащ като евнух длъжността главен камерхер в двореца (praepositus sacri cubiculi), той издействува длъжността му да бъде приравнена с тия на префекта на претория и с магистъра на армиите, а по-късно бива назначен и за консул (399 г.).

Отначало Евтропий имал да се бои само от регента на западната империя - Стилихон, но когато се почувствувал достатъчно силен, почва да интригува и срещу него. Тяхната лична омраза достига дотам, че докарва охлаждане на отношенията между двете империи през всичкото време на Аркадиевото царуване.

Други две сили още оставали в царството, с които Евтропий не могъл тъй лесно да се справи. От една страна това било Черквата и от друга - готите.

Историята на Цариградската черква по това време е свързана с името на наистина великия Йоан Златоуст.

Роден е в Антиохия към 347 г., от благороден произход, учил право и философия, бил късо време адвокат и оставал в младините си езичник. След това, покръстен, той става анагност (четец) в Антиохийската черква, после постъпва в един манастир. След като се връща отново в Антиохия, бил посветен дякон, след това презвитер на патриаршеската черква, дето се отличил с красноречието си като проповедник и със строго нравствения си живот. Славата му достига до Цариград, дето бива извикан и в 398 г. бил избран за патриарх на овдовелия тогава престол.1 Независимо от другото, той обръща голямо внимание на готите - ариани, които искал да спечели за православието. Затова изпратил сред тях проповедници, за да ги отвърнат от еретичеството, като устройва за същата цел служба на готски език в една от цариградските черкви. В негово време други мисионери били изпратени при „скитите” зад Дунав, за да проповядват християнството. Със своите пламенни проповеди Златоуст през най-тежките години от управлението на Евтропий поддържал нравственото съзнание у цариградското население и вярата в една абсолютна справедливост.

От друг характер била за Евтропий опасността, идеща от готите. Ние знаем вече, че по времето на Теодосий германският елемент в Източната империя придобил извънредно голямо значение. Германци, предимно готи, са били най-видните военачалници, от тях била образувана и войската. Като роби те работили във всички по-големи градове на империята. Чувствуващи, че тям принадлежи силата, те си позволяват всичко, знаейки че никой не може да ги накаже. Ненаказано бе минало и убийството на Руфин. Въоръжени германци се разхождали из улиците на градовете, готови да подкрепят с оръжие всяко свое искане. Облечени в своите варварски носии, те открито се подигравали с римската тога. Императрица Евдокия, дъщеря на един франк и покръстена непосредствено преди брака си с Аркадий, била тяхна естествена покровителка. Твърде страхлив, за да се обяви открито срещу варварите, които разполагали напълно с грубата сила, Евтропий се мъчел да дружи с тях. Това не било тъй лесно за самозабравилия се евнух и еднаж той с нетактичната си обноска оскърбил Трибигилд, началник на една група от остготи, които още през времето на Теодосий били настанени като военни поселници във Фигия. Разярен, Трибигилд отпътува за провинцията си, събира своите съплеменници и почва с тях да опустошава малоазийските провинции, дето освен готи нямало почти никакви други значителни военни сили. Ожесточението на варварите било голямо и те не щадили нищо по пътищата, из които минавали. Когато в Цариград пристигат вестите за станалото, Евтропий, боящ се да не би Трибигилд да се прехвърли на Балканския полуостров и да се съедини с вестготите, които образували там още по-голяма маса, изпраща към запад пълководеца Гайна заедно с всички варварски войски - предимно готи, - за да пази европейския бряг. Това бе същият готски военачалник, който бе убил Руфин. Срещу самия Трибигилд пък бива изпратен с други войски Леон, едно протеже на Евтропий и човек съвсем неспособен. Леон се ограничава да гледа отдалеч опустошенията, вършени от Трибигилд, докато населението в Памфилия, дето тоя последният нахлул, не се вдига само срещу му, нанася му страшно поражение в теснините и го огражда между реките Мелас и Евримедон. Едва тогава Леон настъпил срещу му, но Гайна, намиращ се в тайни връзки с Трибигилд, не искал да остави той да бъде унищожен. Уж за да усили армията на Леон, той започва да му изпраща едно след друго свои готски отреди. В деня на решителното сражение те минават на страната на метежника и разбитият Леон, напуснал в бяг полесражението, се удавя в едно блато.

Под предлог да предотврати движението на метежниците срещу столицата, Гайна с останалите си войски минава сам в Азия2, но тука вече открито се съединява с тях. Той съобщава на цариградското правителство, че Трибигилд мъчно би могъл да бъде победен и че едничкото средство да се примири е да му бъде предаден Евтропий.

Готското въстание и без това разклатило положението на евнуха. Със своята надменност при това той настроил срещу си и императрицата: еднаж в самозабравата си той я заплашил, че ще я изгони от двореца. Слабодушният Аркадий дълго време не се решавал да пожертвува своя любимец, но най-сетне трябвало да отстъпи. Виждащ, че всичко е загубено и вече се касае за самия му живот, Евтропий, който сам бе унищожил правото на черквата като убежище, бива принуден да потърси спасение в храма Св. София.3 И когато изпратените войници се явяват да го извлекат оттам, а ожесточената срещу му тълпа с викове блокирала черквата, явява се Йоан Златоуст и запазва със своето слово неприкосновеността на святото място. Речта му, произнесена по тоя случай в черквата, препълнена с народ и дето треперещият Евтропий очаквал да се реши участта му, е образец на възвишено красноречие. Тя е запазена и до днес. На Евтропий бил подарен живота - изпратен на заточение на о-в Кипър, след като бил лишен от всички титли, разрушени всичките му статуи и богатствата му конфискувани. Въпреки това Гайна не отстъпвал от искането си - сваленият царедворец да му бъде предаден, и Аркадий се видял принуден да отстъпи. Евтропий бива отново заловен, доведен от Халкедон и там екзекутиран.

Между това Гайна, който вече изпъква като водител на бунта, още не се примирявал. Той повиква при себе си Аркадий в Халкедон и го накарва да му предаде водителите на противоготската партия в Цариград. Императорът бил принуден да изпълни и това последно условие, което го лишавало от най-верните му хора и от едничката опора срещу готското преобладание. Начело на преданите бил и Аврелиан, който след свалянето на Евтропий бил назначен за преториански префект. Те щели да бъдат екзекутирани, ако не било енергичното застъпничество на Йоан Златоуст, който издействувал от Гайна да се задоволи само с изпращането им в изгнание. За префект на претория, както и на всички видни граждански длъжности били назначени лица, предани на готите и Гайна влиза като същински победител и заповедник в столицата. Изглеждало вече, че империята била осъдена да стане плячка на варварите. Мала Азия била опустошена при въстанието на Трибигилд, в Цариград като върховен началник се разпореждал Гайна, а на запад в Балканския полуостров заповядвал Аларих. Трибигилд изчезва вече от сцената. Съвременните известия не говорят нищо за него след като Гайна постига целите си и това показва, че той бил просто оръдие в ръцете на тоя последния.

В столицата креатурите на Гайна тръгват по утъпканите пътища на Евтропий. Неговите методи на управление биват възстановени, а присъствието на необузданите готски пълчища правело положението още по-тежко. Недоволството на населението в големия град растяло, вече почнали да се явяват кървави инциденти и това още повече засилвало враждебните отношения между варвари и туземци. Гайна усещал, че набраната ненавист най-сетне ще трябва да се разрази в някаква буря и не се чувствувал сигурен в града, чийто сбити квартали и тесни улици могли да се превърнат в гробници за неговите готи, разпръснати по всичките му краища. Затова решава да го напусне. Постепенно той изпраща под благовидни предлози една част от подчинените си готски отреди вън от града и един ден потегля с остатъка. Едва обаче бил вън от градските врати, става някакъв незначителен инцидент, който бил достатъчен да отпуши набраната ярост. Цариградската тълпа напада тия от готите, които не успели да излязат, затварят портите и по улиците започва масово клане. Нападнати от всички страни, стреляни от прозорците на къщите и от покривите, остатъкът от готите прибягва в местната арианска черква, дето се надявали да се запазят. Един от съвременниците разказва, че Аркадий заповядал да ги избият, но никой не се решавал да наруши светостта на прибежището. Тогава разкрили покрива ѝ и започнали да хвърлят в нея запалени главни. В избухналия пожар всички намерили смъртта си. Говорят, че числото на падналите през тоя ден готи, между които имало несъмнено много жени и деца, достигало до 7 хиляди души.

Научил за метежа, Гайна веднага поискал да се върне в града, но намерил вратите му затворени. Тракийските градове също отказвали да го приемат и населението им стояло по техните стени, готово да отбие всяко нападение. Гайна с войските си почувствувал недостиг от припаси и се опитал на салове да мине през Хелеспонт за Азия. Предприятието му не сполучва. Веднага след клането в Цариград за началник на имперските войски бива назначен един от неприятелите на Гайна. Това бил също тъй гот на име Фравит. Енергичен солдатин, той, според някои съвременници, по образование и дух бил проникнат от веянията на елинската древност и оставал езичник.

Научил за намерението на Гайна, Фравит го причаква с военните си кораби в Хелеспонт, потопил голяма част от саловете му с натоварените на тях готи и осуетил цялото предприятие. Разбрал невъзможността да се съедини с остатъците от някогашната армия на Трибигилд, а не виждащ никакви благоприятни перспективи в случай че би продължил войната върху балканските земи, Гайна избива всички римски солдати, които се намирали във войската му, а с другите потеглил на север. Преминал Дунав, той бил пресрещнат от хунския цар4 Uldes и убит в едно сражение. Главата му била препратена в Цариград. Източната империя бе спасена и тоя път от готите и това тя дължала на един човек, който бил също гот. Когато Аркадий срещнал победителя и го попитал каква награда иска, Фравит спокойно отговорил - да му се позволи да се покланя на своите богове. През 401 г. Аркадий го назначил за консул. (Кулаковский, 177).

През целия тоя критически период за Източната империя, Аларих, неизвестно защо, останал съвсем спокоен и настрана от движението. Може би той от по-рано бе почувствувал нейната сила, може би пък, което ще е по-вярно - той не е искал да бъде второ лице в събитията, начело на които стоял честолюбивият Гайна. Във всеки случай едно е несъмнено. Ако готите на Аларих бяха се присъединили към движението на Трибигилд и Гайна, с Източната империя още в началото на V в. би било напълно свършено. Готите обаче още не бяха се издигнали до пълно национално и държавно съзнание и техните действия през тая епоха се ръководеха от жаждата им за плячка и от амбициите на всевъзможните техни малки и големи главатари.

Готската опасност бе породила реакция всред мислещите кръгове на източното римско общество още далеч преди измяната на Трибигилд и Гайна. Още през времето на Теодосий имаше мнозина, които съзираха опасността от преобладаващото влияние на германския елемент в империята и предупреждаваха за нея. Срещу готската партия по такъв начин и паралелно със засилващото се положение на варварите, постепенно се издига една римска национална партия, която искала те да бъдат отстранени от управлението и от армията, като защитата на държавата бъде поверена на самите нейни граждани.

Начело на тая партия през последните години на Евтропий застава Аурелиан, който, както видяхме, трябваше да бъде принесен в жертва, за да се смекчи гнева на разбунтуваните готи. След като вече непосредствената опасност от тях била отстранена, Аурелиан с другарите си се завръща в Цариград и образува един националистически кръжок, основната идея у който била борбата с варварския елемент, заплашваща да превземе империята отвътре. Видна личност в тоя кръжок се явява и Синезий от Кирена.

Неговата личност е интересна не само в това отношение; той е едно живо въплъщение на своята преходна епоха, в която античният дух бавно, но неудържимо умира.

Кирена, родно място на Синезий, се наричал в древността един град по северното крайбрежие на Африка, в окрайнините на Либийската пустиня и главен град на областта Киренайка. Произходящ от богата фамилия, дето получава и първото си образование, Синезий твърде рано се запознава с класическите писатели, предимно поетите. Неговият възглед, който той докрай запазва е, че занятията с поезията са само подготвителна стъпка за проникването в най-високата наука - философията. Израстнал, той заминава за Александрия - в Египет, - която тогава се славела със своя университет, огнището, в което античната наука трябваше да развърне последния си блясък. Тук под ръководството на прочутата Хипатия, която сама била професорка в университета, Синезий навлиза в дълбочините на тогавашната философия и се оформя като последовател на неоплатониците. Завърнал се в Кирена, Синезий бил избран в съсловието на декурионите, но повечето време прекарвал в своето имение на границите на пустинята, дето минавал свободните си часове в лов и занятия с класическа литература. По произход елин, а още повече и по дух проникнат от представите на древните си предци, Синезий бил от малцината хора на това сурово време, които искали да възкресят древността в нейната цялост и не виждащи противоречието със самата действителност, е трябвало да минат своите най-хубави дни в мечти и илюзии, които животът непрестанно опровергавал. Той е един от най-видните личности на онова бедно и безплодно време, което се нарича „Александрийска епоха” и което, безсилно да създаде нещо оригинално и ново, бива принудено да повтаря образците на миналото и да се пилее в събирателство на старите идеи и твърдения или да се впуска в безцветни подражания. Затова в своето уединение Синезий живее с мистичните идеи на платоновата философия, пише философски трактати, в които излага своите илюзии, химни, дето дава израз на своите преживявания и вярвания, леки хумористически съчинения, представляващи гимнастика на духа и предназначени да освежат и доставят часове на приятна забава за хората с образование; и най-сетне писма до приятелите, дето се мъчи да даде образци на най-съвършена литературна елегантност. „Живеещ с бляновете на миналото, Синезий имаше, говори за него Volkmann (с. 99), най-разнообразни таланти и голям усет към хубавата форма, но срещу това му липсваше изкуството на едностранчивостта, която едничка - както в духовния, тъй и в практическия живот - е условие за истинското величие.” Възторжен почитател на миналото, той не се успокоява докато не види гр. Атина, за която постоянно бълнува. Най-сетне изпълнението на тая мечта му донася само разочарования: „днешната Атина, пише той, няма вече в себе си нищо достойно за почит освен прочутите имена на своите паметници и институти. Философията - Синезий разбира тук интензивния духовен живот - е вече отпътувала от тези места.” „Атина някога беше, продължава той, огнище на мъдростта, днес тя е прочута само със своите пчеловъдци.” (Volkmann, 99).

Духовният кризис, който преживява, го довежда до християнството, към което той бе се приближил по пътя на своя морал и съгражданите му го избират за епископ. Едно обстоятелство, което характеризира тогавашното време толкова, колкото и самия Синезий, е, че неговото избиране за епископ става едновременно с кръщението му. И като представител на черквата в Кирена обаче Синезий иска да си остане със своите философски схващания и неоплатонизъм и да бъде освободен от задължението да споделя вярванията на тълпата. „Аз считам, пише например той в едно от своите писма, тъй нареченото възкресение за една свята тайна и съм твърде далеч да се съглася с представите на масите... Както на хората с болни очи е по-полезна тъмнината, също тъй, вярвам аз, заблуждението е полезно за масата и истината е вредна за тия, които нямат силата да отправят погледа си към пълната светлина на грядущето.” (Volkmann, 212).

С всички тия идеи и със своето отношение към живота Синезий несъмнено е една от най-интересните фигури на захождащото езичество. За политическата история на Източната империя той представя друг, не по-малък интерес.

Още като светско лице той бива избран от съгражданите си да поднесе от името на Кирена златен венец на Аркадий и да ходатайствува за намаление на данъците, които градът плащал. Той пристига в Цариград в същата година, когато избухва бунтът на Трибигилд и с очите си е можел да види жалкото положение на империята, изоставена на милостта на варварите. Неговият мироглед и оскърбеното му чувство на човек цивилизован го сближават с водителите на римската партия, в чието общество изглежда той минавал времето, през което траели междуособиците. Очакващ да бъде приет от императора, той приготвил и една реч, с която да се яви пред него. Тая реч е запазена и до днес. Тя не се отнася до исканията на родния му град. Синезий считал, че времето налагало да се яви пред самодържеца с по-други мисли и думи и да му говори тъй, както се чувствувал тогава всеки честен гражданин. „Ако от Синезий, казва Volkmann, не би останало нищо друго освен тази му реч, то само тя би била достатъчна, за да го причисли към най-добрите хора на неговото време.” (с. 40). Тя е озаглавена Περὶ βασιλείας – „За царството” и Синезий си поставил за задача да изтъкне пред слабия Аркадий истинските длъжности на монарха, поставен от съдбата за закрилник на своите поданици. Тук Аркадий, изоставил управлението всецяло на своите любимци, наистина имал да чуе твърде горчиви думи. Но киренският философ не се задоволил само с общи мисли. Той се спира на съвременното състояние на държавата и сочи основното зло: изгубването на военната доблест сред ромеите, която ги е довела дотам, че да поверят собствената си защита на чужденците. „Днес царете ходят покрити в пурпур и злато като пауни, казва в речта си той, и в украсена със скъпоценни камъни и перли тога пристъпват в сената, когато приемат консулството. Вашият крак стъпва на златния пясък, който ви донасят кервани или кораби от далечни земи. Като гущери, които едва се явяват на слънчевата светлина, живеете вие в покоите си, за да не бъдете познати като хора на хората. Някога императорите водеха войските, изгорени от слънцето, в най-прости дрехи, със спартански шапки, тъй че днес и децата се смеят, когато ги виждат тъй изобразени по картините. Те обаче не само бранеха родината срещу азиатските и европейските варвари, но минаваха Ефрат срещу партите и Дунав срещу готите и масагетите... Сега обаче те ви вдъхват ужас, минават реката, а свръх това искат от вас дори и заплата, за да пазят мира.” (Volkmann, 42). Преди да се търпи, говори по-нататък той, щото скитите да се разхождат тука въоръжени, трябва да напуснем нашите полски работи, за да браним отечеството. Ние трябва да извлечем философа из неговия кабинет, занаятчията от работилницата му, ние трябва да уговорим търговеца в неговия дюкян и безделническата тълпа, която поради твърде многото си свободно време прекарва своя живот в театъра - поне еднаж да станат сериозни преди смехът да се е сменил с плач... Позорно е едно тъй много населено царство да оставя военната слава другиму. Един малък предлог е достатъчен, за да станат въоръжените господари на гражданите и тогава тия, които сега не са войнствени, ще бъдат принудени да се бият с добре обучените да си служат с оръжието. Преди работите да са стигнали дотам, ние сме длъжни да разбудим в себе си римското чувство, да навикнем сами да си извоюваме победите, да престанем да държим общността с варварите и да ги изтласкаме от заеманите им места. Германците трябва да бъдат изключени от всички висши длъжности и от сенаторското достойнство. Позорно е покритите с кожи скитски военачалници да имат началството над римски войници и скитите да се съветват с римските магистрати върху делата на царството, а при това още да заемат почетното място до консулите. Едва оставили курията, навличат те отново своите кожи и когато се съберат с подчинените си, присмиват се над тогата, понеже, казват те, тя не им позволява бързо да вадят меча.”

„Колко е странно, се провиква накрай Синезий - всяка малко или много заможна къща има скитски роби... и тези хора, които в нашите къщи изпълняват робска служба, в обществения живот остават наши господари.” (Grützmacher, 43).

Възмущението на Синезий бе наистина твърде оправдано, но Източната империя бе достигнала до това състояние, че можеше да живее само като използува силите на варварите. Пробуждането на националното чувство у нейните най-добри граждани не бе само по себе си достатъчно да превърне съзнанието на масите и да пробуди вече отдавна изчезналите у тях стари добродетели. Ние знаем вече, че спасението си от готите империята дължеше на един гот. А ние ще видим по-нататък, че варварите оставаха в нея едничката сила, на която тя в критическите моменти поверяваше своята защита и дължеше своето спасение.

След изчезването на Гайна и Евтропий, Аркадий попада напълно под влиянието на жена си, властната и честолюбива Евдокия. От друга страна със силното си слово и със стремлението си да пречисти черковните нрави патриархът Йоан Златоуст добива изключително влияние над умовете на цариградското население. Неговата смелост и религиозен радикализъм обаче му създават врагове сред самото духовенство. Идеализиращ чистотата на християнския живот, той веднага след като заема патриаршеската катедра, почва борба с пороците, с които в това време духовенството било заразено, а за добие средства за благотворителни цели, съкращава разходите, отиващи за поддържане блясъка на черквата и нейните представители. Дворът отначало е трябвало да се прекланя пред могъщата личност на патриарха, но неговите проповеди против разпуснатостта и лукса на висшето общество скоро му спечелват омразата на придворните дами и на първо място на самата Евдокия. Севериан, епископ на Гавала (Финикия), човек несъмнено даровит, но с твърде гъвкав морал, бил тогава в столицата и се опитва да спечели симпатиите на враждебната на Йоан партия, като подкопае и неговото положение. Разбрал интригите му, Йоан го изгонва от Цариград. Неговото положение обаче става безнадеждно, когато начело на противниците му застанал александрийският патриарх Теофил, същият, който по времето на Теодосий бе се прочул като водач на тълпите при разрушението на Серапеума в Александрия и в кървавите изстъпления срещу езичниците. Намесата на Теофил имала за цел да унищожи цариградската катедра и отново да издигне на първо място на Изток значението на александрийския патриарх. По тоя начин той навярно се е надявал да сведе към нищо решението на Цариградския събор за първенството на цариградската църква. Независимо от това, че Теофил и по-рано имал намерение да постави на цариградския патриаршески престол едно свое протеже, неговата борба срещу Златоуст ще трябва следователно да се схване като един момент от съперничеството между двете източни черкви.

За да разклати още повече положението на Златоуст, Теофил повдигнал срещу него обвинението в оригенизъм5, тъй като той дал прибежище на няколко изгонени египетски монаси, които Теофил обвинявал че са привърженици на Оригеновото учение. (Последното защищавало гледището, че Бог е безплътен). По настояването на Теофил, комуто съдействувала Евдокия, бил свикан събор, който да се занимае с обвиненията срещу Златоуст. Между тях имало и много такива, които били явно измислени. Теофил се явява на събора с 36 епископи, между тях и лица, които Йоан заради престъпления уволнил. На страната на Йоан имало 40 епископи, но, както и сам той, те не се явили на събора, считайки го незаконен. Без всякаква опозиция поради това съборът обявява Златоуст за свален и след няколко дена той бил изпратен на заточение (401 г.).

Мъчнотиите се явяват едва след това. На другия ден след отдалечаването на Йоан в Цариград станало силно земетресение, което било приписано на божия гняв заради несправедливата присъда. Силното възбуждение на народа тъй изплашило царицата6, че тя изпраща хора, които настигат Йоан и го повръщат в Цариград, дето населението му устройва тържествена среща. Той обаче не останал спокоен повече от два месеца. Заради речта му на едно празненство, устроено по повод издигането на една статуя на Евдокия, последната отново пламва от омраза срещу него. Враговете му повторно се събуждат. Под влиянието на двора угодниците епископи, свикани на събор, за да възстановят Златоуст и унищожат първото си решение, се обявяват отново срещу смелия йерарх. Теофил, който на другия ден след заточението му, уплашен от народното вълнение, бил заминал за Египет, тоя път не се явил, но посочил писмено основанието, на което Йоан втори път трябвало да бъде свален: защото заел катедрата си без да бъде възстановен от събор. След дълго колебание малодушният Аркадий утвърдил решението.

Възбуденият народ се събира в черква за да протестира срещу свалянето на любимия му пастир, но бил разгонен с военна сила. Тогава привържениците му почват да устройват своите богомолски събрания отделно, непризнаващи официалната черква и получават названието Йоанити. Най-усърдните измежду тях устройват стража около двореца му, за да го пазят от всяко посегателство. Това усилва колебанието на Аркадий и два месеца по-късно той отстъпва под натиска на жена си, заповядвайки тайно да извадят Златоуст и да го препратят в Азия. Три години след това Златоуст умира.

Още същия ден обаче, когато се узнало за отвличането му, между Йоанити и противниците им настава сбиване за владението на патриаршеската черква. Подпален е епископският трон, пожарът обзема черквата и, понесен от вятъра се разпространява из целия северен квартал на града. Изгаря и зданието на сената със статуите на императорите.

Срещу Йоанитите почнали ожесточени преследвания, което предизвикало папата да се намеси в тяхна полза, но пратениците, които Хонорий, западният император, изпратил за целта в Цариград, били арестувани и върнати обратно за Рим. Това още повече обтяга отношенията между двете империи. Стилихон дори подбудил Аларих да почне отново опустошенията на полуострова, но движението на последния не дало никакви резултати, тъй като той не получил обещаната от Рим помощ.

Външното положение на Източната империя при царуването на Аркадий изобщо не вдъхвало никакви опасения. С персите тя се намирала в траен мир, а на север пръснатите от хуните германски племена предпочитали да се отправят за Италия, дето се надявали да срещнат по-малко съпротивление. Повече неприятности имала империята на юг, в Африка, дето арабските племена из пустинята през цялото царуване на Аркадий нападали владенията ѝ в Либия и ги опустошавали. Също тъй и исаврите, едно разбойническо племе, което живеело из планините по южното прибрежие на Мала Азия, макар отдавна да признавало властта на империята - тъй както и албанците в турско време - не преставало да ѝ създава неприятности. В 403 г. те предприемат опустошителен набег из Мала Азия и преди правителството да успее да им попречи, достигат до Персия и Палестина.

Аркадий умира 31-годишен през 408 г., като с 4 години преживял жена си. Наскоро след него изчезва и Стилихон: наклеветен пред Хонорий, че замислял династичен преврат, той бил наказан със смърт.

 

1(398-404).
2Мала Азия.
3Малък храм, на чието място през VI в. била построена известната величествена катедрала.
4Предводител.
5Ориген (ок. 185-253/54).
6Обичайната титла на императорската съпруга е “августа”.

X

Right Click

No right click