Лекции по история на Византия - Теодосий II (408-450)

Посещения: 11350

Индекс на статията

 

Теодосий II (408-450)

 

THEODOSIUS II RIC X 362 250607Наследникът на Аркадий Теодосий II, наричан още Теодосий Млади, бил едва седем годишен, когато смъртта на баща му го оставя на трона. Натура несамостоятелна и крайно слаба, той никога не става пълнолетен и до края на живота си бил под фактическото настойничество на своите близки.

Историкът Прокопий съобщава, че загрижен за съдбата на династията си, Аркадий помолил персийския цар Ездигерд да вземе под закрилата си Теодосий и да го пази против възможните узурпатори, които малолетството на последния могло да предизвика. Ездигерд приел поканата и с рицарско безкористие устоял на задължението си. Изглежда обаче, че това съобщение ще е измислено по-късно,тъй като у историците преди Прокопий и съвременни на Теодосий II то не се среща. При все това някои от новите учени го приемат за напълно достоверно. (Напр. Кулаковский).

Освен Теодосий II Аркадий оставил още две дъщери, също тъй малолетни, Пулхерия и Аркадия.

Регентството на невръстния император поел тогавашният преториански префект Антимий, високо благороден, честен и умен човек, чийто пръв съветник и най-близък сътрудник бил риторът и философ Троил, езичник от Пафлагония. След едикта на Теодосий Велики от 392 г. единствената област, дето езичеството още можеше да се проповядва, бе философията.

Антимий се сближава с Рим. С Персия пък сключва търговски договор, според който за размяна на стоките между двете държави били определени пограничните градове Калиникон (в източна Мала Азия) и Артаксата и Низибис - в Персия. „Вън от тия места на търговците от двете страни било забранено да вършат каквато и да било търговия, за да не се узнавали, както се казвало в самия договор, тайните на едната или другата държава. Който престъпвал това нареждане, наказвал се с конфискация на стоката или събраните от продажбата ѝ пари и със заточение. Предвиждало се освен това и наказание за управителите, през чиито провинции търговците би се промъкнали към запретените места” (Guldenpenning, 201).

Между това по северната граница на империята положението ставало обезпокоително. На север от Дунав започвали земите на хунските владетели, един измежду които бил и известният ни вече Uldes. Освен над своите хуни, той заповядвал и над някои германски племена, между които най-познати са скирите и карподаките. Докато царувал Аркадий Улдес предпочитал да поддържа приятелски отношения с империята, но щом научил за смъртта му, той решил, че може безнаказано да се отдаде на плячкаджийските си инстинкти. С голяма войска, в която участвували скири и карподаки, той минава Дунава, пребродил Мизия и стига в Тракия, която опустошава и се съгласява да се оттегли, само когато му бил платен голям трибут. Римското злато обаче, за което той бил тъй жаден, сполучва да отдели от Улдес част от неговите отреди. Заедно с тях римляните нападат останалата част от неговата армия, когато тая последната се опитвала да мине обратно Дунава. Ядрото ѝ успява да се спаси, но всички скири, които останали докрай верни на Улдес и прикривали отстъплението му, били избити или заловени в плен и продадени из Мала Азия. За да осигури в бъдеще Балканския полуостров от такива нападения, Антимий усилил местните гарнизони, а главно увеличил Дунавската флота. Между Белград (Singidunum) и устието на Дунава, било върху самия бряг, било близко до него, се явяват повече от 70 укрепени места с гарнизони в тях. Военната флотилия, която била групирана в няколко пункта, трябвало да следи за движението на варварите и да осуети опитите им да минават реката. Изчислява се, че към 418 г. за защита на дунавската линия империята разполагала вече с около 200 бойни и 25 транспортни кораби (Guldenpenning, 206).

След това Антимий взел мерки, за да бъдат поправени стените на тия илирийски градове, които били пострадали от по-раншните нападения, а уредил и превоза на египетското жито в Цариград и с това отстранил честите гладни кризи. Едно от най-забележителните дела на Антимий е постройката на новата цариградска стена. Пространството, в което Константин бе включил новооснованата си столица, няколко десетилетия по-късно бе се оказало недостатъчно, за да побере нейното бързо нарастващо население и вече в края на IV в. бе се почувствувала нуждата чертата на града да бъде отместена значително навън. Антимий заповядва да се построи една нова стена с три реда укрепени линии, под чиято защита източната столица цели хиляда години устоя на многобройните пристъпи. С името Теодосиева стена тя преживя и самата Византия и нейните зъбери и кули и до днес опасват турския Стамбул. В 413 г. тя вече била напълно готова.

Докато Източната империя под мъдрото ръководство на Антимий закрепвала и увеличавала отбранителните си средства, Западната тръгва бързо по наклона, който довежда нейния край. След убийството на Стилихон влияние в управлението добива християнско-римската партия, която започва преследване срещу езичниците и еретиците. Такива били на първо място германците в империята, които, доколкото били покръстени, изповядали арианството.

При това убитият Стилихон бил представител на военната партия и неговата смърт създала недоволство именно във военните среди. Повече от 30 хиляди федерати-германци напущат римската армия и усилват тая на Аларих, който се намирал по това време при северните граници на Италия, очакващ да му се изплати обещаната от Стилихон сума за похода срещу Източната империя. Понеже това му било отказано, той потегля срещу Рим и го обсажда. Сенатът, лишен от средства за защита, сключва с него мир, но Хонорий, който намерил убежище в защитения от блата гр. Равена, отказал да приеме тоя мир. Разсърден, Аларих издига друг император срещу Хонорий, но виждайки че това средство малко ще помогне, решава да действа безогледно. В 410 г. той обсажда Рим и в късо време го превзема. За да си осигури владението му, той се опитал да завладее и житницата му Африка, но не сполучва. Наскоро след това, при един поход из Южна Италия той умрял и готите избрали за негов приемник Атаулф. Видял, че бедната Италия не може да даде прехрана на народа му, Атаулф решава да я напусне и заедно с всички готи се запътва за Галия. Тук той се установява в Нарбона, дето се оженва за Гала Плацидия, доведена сестра на Хонорий, която още от 408 г. била пленена от готите. Последните се разпространяват и през Пиринеите, дето завладяват част от Испания. Атаулф в 415 г. бил убит от привърженици на една противна нему партия и Гала Плацидия, освободена от готите, се връща в Рим.

Антимий стоял цели шест години начело на управлението в Източната империя. Неговото време се ценяло дори и от съвременниците му като един щастлив период, когато населението се радвало на дълбок вътрешен мир и злоупотребленията били най-малки. В 414 г. Антимий трябвало да се оттегли, защото Пулхерия, най-възрастната от дъщерите на Аркадий, поискала да вземе в ръцете си работите на империята като настойница на малолетния си брат.

Благоприятните външни обстоятелства и редът, установен при регентството на Антимий, направили щото първите години от управлението на Пулхерия да минат безметежно. Самата тя била набожна пуританка, която дала обет да остане неомъжена, но се отличавала със славолюбие и властен характер. Едва 15-годишна, тя приема титлата августа, което показвало, че искала да бъде едничкия фактор в управлението. Съгласно с нейното настроение императорският двор заприличва на манастир: денят започвал с пеене на псалми и молитви и минавал в занимания с благотворителност. Над самата Пулхерия, а чрез нея и над Теодосий добил голямо влияние патриархът Атик1. Монасите били лицата, които имали най-лесен достъп в двореца и естествено е, че регентката винаги се вслушвала в техните съвети.

Цялата тая обстановка и обществото от жени и калугери не могли да не се отразят върху формиращия се характер на младия император. Основни негови черти били мекотата, стигаща до женственост и благочестието. Обстоятелството пък, че той растял под строг надзор и ограничение, създава от него един крайно несамостоятелен човек, неспособен за никаква собствена инициатива, нуждаещ се винаги от лице или лица, на които да бъде подчинен и които да го управляват, или да управляват вместо него. Запазен е един анекдот, с който съвременниците му характеризирали неговата несериозност и лекото му отношение към държавните работи. Той подписвал поднасяните му официални актове без даже да ги погледне. За да накаже духовния мързел на своя брат, Пулхерия еднаж му дала да подпише един документ и когато той сложил подписа си, накарала го да го прочете. Оказало се, че с тоя акт Теодосий обещавал собствената си жена за робиня на сестра си.

Когато достига пълнолетие, той продължавал да предоставя на Пулхерия занятията с държавните работи тъй, както и по-рано. И тя вършела това, доколкото и както една жена може. Черковните писатели я прославят като светица, която получавала откровения направо от Бога, докато пък съвременните ѝ езически историци говорят, че в нейно време продажбата на длъжностите се извършвала открито, а съдилищата изобилствували от неправди. Разбира се, че личното безкористие на Пулхерия не може в случая да се подложи на най-малко съмнение. Нещастието се състояло само в това, че като доверчива жена тя сама в края на краищата ставала оръдие в ръцете на своите протежета и на придворните евнуси. Монасите също злоупотребявали с нейната едностранчива и ограничена набожност, за да вършат престъпления. И само с тия повечето женски, отколкото религиозни качества на Пулхерия се обясняват черковните междуособици, с които било изпълнено царуването на Теодосий II.

В Александрия на мястото на починалия патриарх Теофил бива избран племенникът му Кирил. Надарен с бляскави литературни и ораторски способности, той обаче се отличавал с нетърпимост и властолюбие много по-големи от тия на своя предшественик. Първата негова разправия била с евреите. Сред половин милионното население на Александрия, около 200 хиляди са били евреи. Предизвикани от хората на Теофил те се предават на крайности; Кирил се възползува от това, разрушава техните синагоги и ги изгонва до един от града. Префектът на Александрия, възмутен от поведението на патриарха, който не се стеснявал да води уличните действия на тълпите, донася за него в Цариград, но с това си навлякъл толкова много омразата на Кирил и фанатизираните негови монаси, че не смеел без опасност за живота си да се покаже на публично място. Особено много беснеели параболаните, както тогава се наричали служителите при разните благотворителни заведения на черквата. Жертва на техния войнствен фанатизъм най-сетне пада в 415 г. и прочутата Хипатия. Ние вече видяхме, че неин ученик бе Синезий от Кирена. Тя минавала като една от най-учените личности на времето си и в Александрия се стичали хора от най-далечните страни, за да слушат уроците ѝ по философия и математика. Параболаните я нападат един ден насред улицата, завличат я в черква, дето я умъртвяват и изгарят трупа ѝ. Разследването, което по тоя повод било предприето, не довело до нищо, защото Кирил знаел да използува религиозното благочестие на Пулхерия. Под влияние на своите духовни съветници тя дори предприема общи преследвания срещу друговерците. В 416 г. бива издаден едикт, с който на езичниците се забранявало да постъпват на държавна служба, а две години по-късно същата мярка била приложена и относно евреите.

Историците от ново време, които се занимават с епохата на Теодосий, с особен интерес се спират на неговата романтична женитба. Случаят среща Теодосий с осиротялата и обезнаследена от братята си атинянка Атенаида, дъщеря на философа Леонтий - професор в Атинския университет - и тя става негова жена, след като непосредствено преди сватбата си била покръстена и получила християнското име Евдокия.

Сама получила едно солидно образование, Атенаида превъзхождала Теодосий във всяко отношение. Принудена да се приспособи към манастирския живот на двореца и строгите му нрави, тя - нелишена от политически дарби - се занимавала с писане на религиозни химни и с благотворителност. Тя чувствувала силата на Пулхерия и верният ѝ инстинкт ѝ подсказвал, че трябва да се примири с нейното влияние над Теодосий. Мирът между двете жени обаче не можел да се запази задълго: тяхното съперничество, отначало скрито, по-късно се изразява в открита вражда. В двореца и над Теодосий почват да се борят различни влияния, докато най-сетне Пулхерия вижда положението си съвсем разклатено. Раздразнена от недоверието на брат си, тя се отказва от управлението и се отдалечава от двореца. Атенаида заема нейното място във влиянието на Теодосий, но това не траело дълго. Една дребна и сама по себе си твърде невинна случка възбудила ревността на Теодосий, който заподозрял жена си в измяна. Нищо не било в състояние да укроти яростта, овладяла слабодушния човек и Атенида, която не била вече в състояние да понася разстроените отношения с мъжа си, поискала да се оттегли. С позволението на Теодосий тя се настанява в Йерусалим, дето остава до края на живата си, заета с деятелна намеса в черковните спорове, които тогава вълнували цялото общество.

След двете жени, мястото на всевластна личност в управлението заема евнухът Хризафий. С не малко влияние се ползувал и александриецът Кир, който бил префект на града и префект на претория. Той бил извънредно образован и енергичен човек и чрез грижите си за благоустройството на столицата си спечелил привързаността на цялото население дотолкова, че последното му правело публични овации. Подозрителният Теодосий се уплашил от популярността на своя служител. Той бил обвинен в езичество и изпратен на заточение. Това не попречило да бъде покалугерен, а след това - назначен и за епископ на гр. Котией, място на заточението му. Изглежда, че съдбата на Кир била подготвена от Хризафий, който след това почти до смъртта на Теодосий останал едничкият и неоспорим властник над него.

Аз вече говорих за някои факти от вътрешното управление на Теодосий през време на регентството на Антимий. Едно от най-важните мероприятия по-късно е било обнародването на Codex Theodosianus, т.н. Теодосиев кодекс, който бил възприет и от Западната империя. Тоя кодекс представя законодателните наредби на императорите от 313 до 438 г., когато бил и издаден, а неговите добавки обхващат и периода до 468 г. (Guldenpenning, 316-317).

Теодосий продължил и по-късно строителната дейност, започната от Антимий. В негово време била довършена започнатата още при Аркадий колона на Теодосий I, върху която се издигала сребърната статуя на императора. Самата колона, облицована с мраморни плочи, покрити с релефни изображения, които във вид на спирален пояс се издигали до върха ѝ, се считала за едно от седемте чудеса на столицата. Днес от нея е запазен само пиедестала, значително повреден. В преторството на Кир били поправени почти всички здания, построени от Константин и с това столицата получила един наистина блестящ вид. Самата Пулхерия построила няколко черкви, а примерът ѝ последвали някои от богатите хора из висшето общество. В 439 г. Кир предприел построяването на градската стена и по продължението на морския бряг.

Грижите на правителството не се ограничавали само със столицата. Много нови постройки били издигнати и в останалите по-големи градове на империята като в Александрия, Антиохия, Кизик и Никомидия. За пръв път тогава по примера на Александрия бива уредено нощно осветление в Цариград.

Особена заслуга в царуването на Теодосий II трябва да се счита това, че под влияние на просветените хора, с които бил обкръжен, той урежда основания още от Константин Цариградски университет. Освен това намалил с 1/3 до 1/2 данъка на провинциите Илирик и Ахая, които бяха тъй много пострадали от нападенията на Аларих. За да не намали пък приходите на държавата, той увеличава данъка на богатите и налага такъв над имотите, които били получени като дар при Теодосий I и Аркадий.

Особено богато било царуването на Теодосий II с религиозни спорове. Разколът с йоанитите бил наистина премахнат. Патриархът Атик възстановил паметта на Златоуст, а по-късно в 438 г. останките му били пренесени с особена почит в Цариград.

Повдигнатият въпрос за черковната юрисдикция на провинцията Илирик докарал до известни триения с Рим, но папата успял да запази върховенството си над западните балкански земи, макар че във времето на Теодосий цялата западна част на Балканския полуостров била подчинена в политическо отношение на Цариград.

Черковните смутове започват отново на изток, след като на патриаршеския престол в Цариград бил издигнат сириецът Несторий (428 г.)2. Даровит оратор, Несторий бил страстна натура и голям фанатик; към всичко това идвало неговото голямо властолюбие. Своята нетърпимост той проявил отначало спрямо арианите, които при мекото управление на неговите предшественици мълком възстановили правото си на свободно богослужение. Под влиянието на Несторий Теодосий II възобновил законите против еретиците.

Но като цариградски патриарх Несторий си спечелил доста врагове сред столичното население чрез забраната на народните увеселения. Членовете на клира пък опълчил срещу си със строгостите, които проявил срещу тях. Най-сетне той настроил срещу себе си амбициозния александрийски патриарх Кирил, понеже дал прием и закрила на някои представители на александрийското духовенство, които се явили в Цариград, за да се оплачат от своя йерарх. Той най-сетне оскърбил и папата чрез намесата си в черковната му област. Между неговите врагове най-сетне се оказала и Пулхерия, поради причини, които не са достатъчно ясни. (Кулаковский, 293).

Име обаче в историята Несторий оставил не с всичко това, а с учението, което създал и което е известно под названието несторианство. Основното гледище на Несторий било, че в Христа трябва да се различава Богът от човека. При раждането си Иисус бил само човек и божественото се съединява у него с човешкото по-късно. Божественото произхожда от Отца, докато човекът е роден от Мария. Тя следователно не може да се смята за майка божия - Богородица, защото е родила само човека Христос (Χριστοτόκος а не Θεοτοκός). Може ли, питал Несторий, безкрайният, вечен и всемогъщ Бог да има майка? Могло ли едно създание да роди създателя? И той отговарял: схващането, че една смъртна жена може да роди един бог е езическо и като такова трябва да бъде отхвърлено.

Всеки може да си представи какво колосално възбуждение трябвало да предизвика всред християнския свят учението, което детронирало Богородица от почетното място в християнската религия.

Император Теодосий застанал на страната на Несторий, но против него с всичката страст на една набожна и при това оскърбена жена, се обявила Пулхерия. Кирил, александрийският патриарх, също се изказва решително срещу Несторий, надявайки се с това не само да унищожи своя противник, но и да утвърди първенството на египетския патриарх над православния Изток. Против несторианството се издига и Рим. За да премахне създаденото разцепление Теодосий свиква в 431 г. събор в гр. Ефес. Преди пристигането на антиохийския патриарх Йоан, който държал страната на Несторий, Кирил със своите епископи обявява Несторий за свален от престола, а учението му за анатемосано. Йоан Антиохийски след пристигането си със своите епископи в Ефес обявява заедно с тях пък Кирил за лишен от сана му. Повдигнатият с това скандал траел близо четири години, когато с помощта на Пулхерия в 435 г. бил издействуван от императора указ за пълното осъждане на несторианството. Това означавало тържество на александрийската черква и лична победа на Кирил.

Едва заглъхнал тоя спор, избухнал друг, още по-ожесточен и опасен по своите последици. Един от противниците на Несторий, цариградският архимандрит Евтихий, който се ползувал с особеното благоволение на Теодосий, излязъл с ново учение за природата на Иисус. Официалната християнска догматика признавала в Сина Божий две природи - божествена и човешка и според последната той бил напълно човек. Евтихий мислил по-инак. Той вярвал, че Христовото тяло съвсем не е било от същата материя, както нашето. Той може да е единосъщен с нас, учил Евтихий, но тази единосъщност не трябва да ни пречи да признаем, какво той е Син Божий, а не син човешки. Това учение на Евтихий, което било наречено от противниците му монофизитизъм, се явява след него основна теза на многобройни и малко или много различни една от друга доктрини. Общото между тях било, че те виждали в Христа предимно една натура, при която божественият елемент прониквал и абсорбирал човешкия или господствувал над него. Своите противници монофизитите наричали диофизити.

На един местен събор в Цариград Евтихий бил обвинен в еретичество, осъден и лишен от сана си въпреки покровителството на Теодосий. Тогава той апелирал за застъпничество към папата. Теодосий се намесва също в полза на своя любимец и решава да свика общ вселенски събор за разглеждане на въпроса. За място бил определен пак градът Ефес.

При откриването на събора 449 г. става ясно, че на страната на Евтихий стоял и александрийският патриарх Диоскур. Папата бил представен от трима делегати, но писмата, в които той излагал мнението си по въпроса, не били прочетени поради намесата на Диоскур. Без да се разпитва Евтихий, оправданието му било решено с голямо болшинство. Противниците на Евтихий били осъдени и Диоскур предложил присъствуващите да се подпишат под съставения за целта протокол. Малцината непослушни били арестувани, а самият цариградски патриарх Флавиан бил не само обявен за свален от престола си, но и тъй жестоко малтретиран, че след няколко дена умрял. Папата, комуто било донесено за станалото, нарекъл събора „Разбойнически”, но Диоскур постигнал целта си: решителното надмощие на александрийската църква във вероизповедните дела на Изток било за лишен път проявено. На изток в Александрия вече бил на път да се създаде един нов папа, също тъй всемогъщ като тоя на запад.

Въпреки протестите на Рим, отдето се искало ревизирането на ефеските решения, Теодосий останал непреклонен и едва в последните месеци от царуването си разбрал, че отишъл твърде далеч в покровителството си над Евтихий. Той уволнил Хризафий, който бил главният виновник, за да вземе черковната разпра тоя край, изпратил го на заточение и отново се сближава със сестра си Пулхерия. Тя била противница на евтихианството.

Външното положение на Източната империя през втората половина от царуването на Теодосий също не било тъй спокойно и безопасно, както по-рано.

Отношенията с Персия се влошават. Християнството там през царуването на Аркадий бе добило пълна свобода за разпространение. Ездигерд, същият персийски цар, за който се говори, че бил покровител на малолетния Теодосий, позволил навсякъде да се строят християнски черкви. Фанатизмът на тамошните християни обаче променя положението. Един от местните епископи разрушил един от храмовете на Ормузд, национален бог на персите, и с това предизвиква повсеместно преследване на християнството, което злоупотребило с веротърпимостта. Изгонените от Персия християни почват да се явяват в Цариград и благочестивата Пулхерия се счела за длъжна да се намеси и да помогне със сила на своите едноверци. Войната с Персия почва победоносно, тъй като началството на византийските войски било поверено на двама изпитани пълководци, Ардобурий и Ареобинд, по произхождение готи. При сключения мир навярно било запазено статуквото.

Между това след смъртта на Стилихон Западната римска империя успява да изпита още един кратък период на разцвет, за да падне след това в неизлечима анархия. Един способен военачалник, Констанциус, родом от Ниш, събира надеждите на умиращото римско общество. След заминаване на готите от Италия той съдействувал да се закрепи силно разклатения престиж на централното правителство, унищожава едно въстание в югоизточна Галия и възстановил черковния мир в Африка, дълго време безпокоена от учението на Пелагий. След това предприема поход срещу вестготите и ги изгонва от Галия: те били принудени да се приберат зад Пиринеите. В награда за своите заслуги той бил отличен със сана патриций, а след това назначен и за консул. В пълно съзнание за незаменимите си заслуги, той обръща погледа си към престола, заеман от недостойния Хонорий. Тоя последният, сам преценяващ твърде разумно своето положение, не можел да му откаже ръката на сестра си Плацидия. Ние знаем вече, че след убийството на Атаулф тя бе се върнала в Рим. Няколко години по-късно - 421 г. - Констанциус бил прогласен за съимператор на Хонорий, Плацидия - за августа, а техният новороден син Валентиниан - за наследник на престола.

В Цариград разбира се не са могли да погледнат добре на всички тия събития. Женитбата на Констанций и прогласяването му за съимператор означавало, че след смъртта на Хонорий на западния престол трябвало да дойде нова династия, а това означавало да се скъсат родствените връзки, които съединявали изтока със запада и да се наруши единството на империята. А тя въпреки всичко се считала, теоретично поне, за единна. Водима от такива съображения, Пулхерия, в съгласие с брат си, отказва да приеме името на Констанций в официалните актове, нещо, което било равносилно с непризнаване на извършеното в Рим. По такъв начин между двете столици се създават отношения на явно неприятелство. Случаят помага, за да не вземе то размери, които би били вредни еднакво и за двете страни: след 4-месечно съуправление Констанций умира.

Овдовялата повторно Плацидия се сближава още повече с брат си, но дворцовите интриганти, за които съгласието в императорското семейство не могло да обещава нищо добро, успяват да настроят Хонорий срещу сестра му. Слабодушният и подозрителен император не само че я поставя в немилост и я лишава от титлата августа, но я изгонва от държавата си.

Заедно с двете си деца тя намира убежище в Цариград, дето Теодосий II ѝ оказал вежлив, макар и студен прием. Изглежда, че той възнамерявал да лиши Валентиниан от западния престол, разчитайки че след смъртта на бездетния Хонорий ще може да обедини отново под собствения си скиптър двете империи. Събитията обаче развалили неговите кроежи. Няколко месеца по-късно (423 г.) Хонорий умира и придворната партия, която бе предизвикала изгонването на Плацидия, провъзгласява за император едно нищожество - началника на дворцовата канцелария (примикюр на нотарите) Йоан. Пратениците, с които той молил Теодосий за признание, били арестувани, но Теодосий разбрал, че не ще бъде и нему тъй лесно да се справи с узурпатора и затова скланя на компромис. Той провъзгласява Плацидия отново за августа, а Валентиниан за наследник на престола, като го сгодява за дъщеря си. Събраната войска под началството на познатия ни готски военачалник Арбадурий и син му Аспар потеглят за Италия, водейки със себе си Плацидия с бъдещия император. След незначителна съпротива Равена бива превзета, Йоан убит и Валентиниан III тържествено прогласен за император на Запада.

С това размириците там не престанали. Най-видно и влиятелно лице в империята бил пълководецът Аеций. Плацидия обаче не била доволна от него и не му се доверявала, понеже на първо време той бе взел страната на убития узурпатор. Съперник на Аеций във влиянието пред Плацидия бил управителят на Африка - Бонифаций. Аеций, за да го отстрани, почнал да интригува срещу него и най-сетне го довел до открит бунт срещу централното правителство. Притиснат от изпратените срещу му имперски войски, Бонифаций потърсил помощта на вандалите, които преди това бяха се настанили в Южна Испания (Андалузия). Кралят им Гензерих (Гайзерих) нахлува с 80-хилядна тълпа в Африка, но скроената интрига от Аеций между това се разкрива и Бонифаций, разкаян за постъпката си, се опитал да върне опасните си съюзници назад. Тия последните обаче, считайки се за измамени в дадените им обещания, се съюзяват с номадските мавритански племена, и почват тъй да опустошават африканските владения на Рим, че името вандализъм се запазва и до ден днешен за означение на инстинкта, който руши заради самото разрушение. След несполучлив опит да излезе насреща им Бонифаций се затваря в един приморски град, дето повече от година се защитавал. От Цариград била изпратена също войска начело с Аспар, но тя бива разбита. Най-сетне Плацидия извиква Бонифаций и с това Африка бива изоставена на вандалите (431 г.).

Станали еднаж господари на Картаген и на цялата му област, прочута със своето моряшко население, вандалите се впущат и в морето. Скоро техните пирати се явяват по всички прибрежия на Средиземно море. Боящ се вече и за Италия, Валентиниан заповядва населението ѝ да бъде въоръжено и да бъдат поправени римските стени. По това време биват направени и стените на Цариград откъм морето. Гензерих напада Калабрия, а след това връхлетява Сицилия. Разбрал, че не ще може да се справи тъй лесно с вилнеещите варвари, Теодосий II приготвя колосална флота - 1100 кораба и я изпраща към Сицилия със заповед да се очисти окончателно морето от тях, като нападне самото им огнище. Изплашен за съществуването на разбойническото си кралство, Гензерих влиза в преговори за мир и, както изглежда, не без задната мисъл да печели време. Защото тъкмо тогава по северните граници на Империята се разразява нова опасност, по-страшна от всички дотогавашни. Тя идела от хуните.

Хунският крал Руа (Роас, Ругила, Руга, Роилус), който умира в 434 г., бил наследен от племенниците си Атила и Бледа. Непосредствено преди смъртта му Византия продължила мирния договор с хуните, като се задължавала да не приема никакви бежанци с хунско поданство, да не сключва никакъв съюз с варварски народ, неприятел на хуните и да удвои плащания им дотогава данък. Тоя мир останал ненарушен до 441 г., през което време Атила и Бледа успели да подчинят напълно всички хунски племена от Тиса до Каспийско море. След това Атила убил брат си и станал едноличен господар на широката хунска държава.3

Предполага се, че Гензерих бил във връзки с Атила, а той, през Кавказ - с персите. Защото в 441 г. перси, кавказки хуни и сарацини нападат Мала Азия. Изпратеният срещу им Аспар действувал успешно, но едва-що мирът бил сключен, и Атила със страшна сила нахлува в Балканския полуостров. Като причина за войната изтъкнал, че Империята приемала бежанци от хуните и че не плащала уговорения трибут. Когато гр. Рациария (Арчар) бил обсаден от тях, пристига посолство от Цариград за преговори, но трябвало да се върне безрезултатно. Градът бил превзет и разорен, а след него падат една след друга големите крепости Маргус (Моравек), Ниш, Пловдив и Аркадиопол (Люле Бургас). Теодосий бил принуден при тия условия бърже да сключи мир с Гензерих и изтегля флотата си от Сицилия. Вандалите остават господари на Картагенската област, но се съгласили да отстъпят на Западната империя Мавритания и Западна Нумидия.

На полуострова византийските пълководци навсякъде безславно се срещали с хуните. Последните най-сетне им вдъхнали такъв ужас, че те взели да избягват главните сражения. Теодосий най-сетне бил принуден да приеме мир при най-унизителни условия. 1. Да плати закъснял трибут 6 хиляди фунта злато (6 и половина милиона литри). 2. Да внася 2 100 фунта (2 милиона и 170 хиляди литри) годишен данък. 3. Да върне безвъзмездно всички хунски бежанци и 4. На всеки пленен ромей да плати по 12 жълтици. Атила скланя на мира едва след като всички тия условия са изпълнени (443 г.).

Неизвестно по какви причини обаче, в 447 г. хуните отново нахълтали в Полуострова и по Вардар и през Тесалия проникват чак до Термопилите. Има сведения, че след това тям били отстъпени побрежните земи на юг от Дунава, между Сингидунум и Нове. След това последно нахлуване се отнася посолството на Максимин до хуните, забележително с това, че в него като секретар участвувал историкът Приск. Описанието, което той ни е оставил за пътешествието си до резиденцията на Атила в Панония, е най-ценният документ както за самия бит на хуните, тъй и изобщо за културно-историческото състояние на тая епоха. Най-силно впечатление прави тая част от описанието на Приск, дето той представя страшния изглед на земите, над които минало хунското опустошение: селищата представлявали купища от развалини, в които не се виждала жива душа.

През 450 г. в Цариград отново пристигат вести за големи военни приготовления на страшния хунски вожд. Теодосий, чието внимание било отвлечено в размириците, които тогава избухнали в Исаврия, бързо повиква назад войските си за защита на столицата, в случай че хуните се насочат към нея. Той не дочакал обаче началото на събитието, защото през юли същата 450 г. умира.

Тоя път, както е известно, ударът на Атила бе насочен на запад и свърши с катастрофата на Каталаунските поля през 451 г.

 

1(406-425).
2(428-431).
3Прецизността изисква да се уточни, че хуните не успяват да създадат държава (кралство или царство), а по-скоро военно-племенно обединение от квазидържавен тип.

 

X

Right Click

No right click