Лекции по история на Византия - Маркиан (450-457)

Посещения: 11353

Индекс на статията

 

Маркиан (450-457)

 

Solidus Marcian RIC 0509Теодосий нямал пряк наследник. Преданието разказва, че наскоро преди смъртта му той получил небесно внушение да остави за свой приемник Маркиан. Тоя последният бил излязъл в оставка офицер, който никога в живота си не заемал видни длъжности. Кариерата си започнал като прост войник в един легион, квартируващ във Филипопол. За миналото му като военен са запазени разни легенди, но изглежда, че техният произход е от времето, когато вече бил император. Условие за възцаряването му било да се ожени за Пулхерия, която за това трябвало да бъде освободена от самия патриарх от обета, който някога била дала - никога да не се жени. За брака не съществували никакви други мъчнотии, тъй като Маркиан, също тъй на преклонна възраст, както и самата Пулхерия, бил вдовец.

Има сведения при това, че избирането на Маркиан за император станало със съгласието на армията и тържественото му провъзгласяване било извършено на Евдомона, както се наричал постоянният военен лагер, който се намирал на 7 мили от Цариград. Забележителното още е, че той бил първият източен император, който бил коронуван от столичния патриарх.1

Късото управление на Маркиан било бедно откъм външни събития. Веднага след възцаряването си, той, като същински войник, отказал да плаща на Атила уговорения данък. Хунският водител обаче не бил в състояние да предприеме за момента нищо против него, тъй като цялото му внимание било насочено на запад. След хунското поражение на Каталаунските поля, Атила се връща в унгарските равнини, но не за да почине или да се оправи от понесените загуби. На следната година той с грамадни пълчища минава източните Алпи и се явява в Северна Италия, дето разрушава градовете Аквилея, Павия и Милано. Част от населението на Аквилея намерило спасение по крайбрежните острови и полага основите на гр. Венеция. Италия нямала що да противопостави на неочакваното нашествие на хуните и затова се опитала да ги примири. От Рим било изпратено посолство в лагера на Атила, начело с папа Лъв. На хунския вожд било обещано всичко само за да се съгласи да напусне Италия. Успехът на посолството бил приписан на личното обаяние, което Лъв произвел върху страшния завоевател. Изглежда обаче, че Атила се уверил, че Италия не представлява за неговите орди особена плячка и затова решил да се задоволи с предложения му трибут. (Кулаковский, 343). Той се връща назад, тоя път решен да накаже Маркиан за неговата надменност. Съдбата му попречила, защото умрял преди да приложи в изпълнение своето намерение (453 г.).

Неговата смърт дава сигнал за разпадане на голямата хунска държава. Многобройните и различни народи, които силната му ръка държала в подчинение, веднага се вдигат, за да извоюват независимостта си. Остготите заели Панония, гепидите - областта около Тиса, дето живеел сам Атила, херулите се поселват около Средни Дунав, аланите минават южно от тази река, а голямата част от хунските орди, разпокъсани и дезорганизирани, се оттеглят на изток. Източната империя могла вече да гледа с по-голямо спокойствие поне на близкото бъдеще, тъй като никоя от държавиците, изникнали върху хунската територия, не била достатъчно силна, за да представя сериозна опасност.

Затова пък положението в Западната империя ставало все по-безнадеждно. Пълководецът Аеций, някогашният победител на хуните, бил убит от император Валентиниан, но отмъщението постигнало и последния. Неговата жена, дъщеря на Теодосий II, бива принудена да се обърне за помощ към вандалския крал Гензерих, който се явява в Рим, ограбва го и се завръща с несметни съкровища в Картаген. Между пленените се намирала и императрицата заедно с двете си дъщери, а постъпките на Маркиан да ги освободи останали напразни. По-бурно било вътрешното управление на Маркиан. На първо място тук изпъквали религиозните въпроси, особено спорът около монофизитизма, тъй несполучливо разрешен при Теодосий II. Благочестието на Маркиан и на самата Пулхерия не ги оставяло спокойни и те свикват за разрешението на споровете нов вселенски събор. Добито било за това съгласието на папата. Съборът бил свикан в Халкедон през 451 г. и бил извънредно добре посетен. Присъствували около 630 епископи заедно със самите първи представители на източните черкви. Повдигнатият от Евтихий спор за природата на Христа бил подложен още еднаж на разглеждане и тоя път решен в противоположен смисъл. Признато било, че Божият син имал две природи - освен божествената, още и човешка. Александрийският патриарх Диоскур, представител и водач на монофизитската партия, бил заедно с пет други епископи осъден и обявен за свален от престола. Йерусалимският епископ, който държал страната му, за да спаси положението си, трябвало да се откаже от единомислие с него. Последното заседание на събора било посетено от самия император, който го закрил с тържествена реч, след което единомислието на участвуващите епископи било изразено по един доста шумен начин. (Кулаковский).

Постановленията на тоя Втори вселенски събор в Халкедон засегнали и административни въпроси из черковния живот. Урегулирано било преди всичко положението на монашеството. „Дотогава монасите не били подчинени на епископите и представлявали многобройна класа от свободни хора, непризнаваща над себе си никаква власт, бродещи поотделно или на тълпи от град в град и из област в област и доставящи не малко тревоги и затруднения на представителите на духовната и светска власт. Сега съборът решил те да бъдат подчинени на местния епископ. Основаването на нови манастири за в бъдеще трябвало да става със знанието и разрешение на епископа и на монасите било забранено да напущат своя манастир и да се скитат свободно, както било по-рано.” (Кулаковский, 333).

Друго важно решение на събора се отнасяло до положението на йерусалимския епископ, комуто бил признат титула патриарх, като му се определяла и областта, над която той добивал юрисдикция. Най-сетне било потвърдено и решението на Цариградския събор от 381 г., като се приело, че цариградският патриарх трябва да има второ място след римския папа. Делегатите на последния не взели участие в заседанието, което приело това решение и депозирали протест против него, но той не бил взет под внимание.

Мъчнотиите обаче започнали след събора. Йерусалимският патриарх, който в последния момент се отрекъл от монофизитизма, при завръщането си в Палестина бил посрещнат от бурно недоволство. Особено силно настроени срещу него били многочислените монаси. На страната на недоволните от халкедонските решения била и екс-императрицата Евдокия, която както знаем, бе се оттеглила в Йерусалим. Възбуждението било тъй силно, че патриархът трябвало да бяга в Цариград. На негово място бил избран друг, монофизит, който почнал да замества православните епископи с монофизити. Движението взема форма на метеж и при взаимното ожесточение на партиите, се изразява в пожари и убийства. Най-сетне с военна сила законният патриарх бил възстановен, но дълго време вълненията не преставали.

В Египет, прочут със свадливостта на своето население и необуздаността на тамошното монашество, положението било още по-тежко. На мястото на заточения патриарх монофизит Диоскур бил избран друг, православен, но неговото появяване в Александрия било достатъчно, за да избухне въстание. Цялото население в града било на страната на осъденото в Халкедон учение. Правителството, за да накаже александрийците, отменило безплатното раздаване на хляб, прекратило игрите в Хиподрома, закрити били обществените бани. (Кулаковский, 337). Това още повече засилва недоволството. Голямата част от гарнизона била избита. Изпращането на нови военни отреди могло да бъде ефикасно само като временна мярка, не подействували и указите на Маркиан, с които той забранявал еретическите учения и подлагал на известни ограничения гражданските и политическите права на еретиците. Тия последните завладяват главната черква в Александрия и насилствено посвещават за патриарх един местен монах Тимотей Елур (457). Новите кръвопролития, които почнали след това поради опита на властите да арестуват Елур, свършват с убийството на законния патриарх, чийто труп ожесточената тълпа влачила по улиците, за да го подложи най-сетне на публично изгаряне в Хиподрома. Въпреки всички усилия Маркиан не бил в състояние да въдвори мир и религиозните борби в Египет продължавали дълго време след смъртта му. Приемникът на убития патриарх, боящ се за живота си, бил принуден да държи при себе си военна охрана. Монофизитизмът става национална религия на египтяните. В Сирия положението било същото. Паството на антиохийския патриарх било в такова възбуждение, че той счел за благоразумно да се откаже от престола си. Избран бил на негово място един монофизит, но правителството, което държало за халкедонските решения, го изпратило на заточение.

Във вътрешното си управление Маркиан се мъчил да бъде справедлив и да облекчи живота на поданиците си. Още при встъпването си на престола той с едикт опростил несъбраните данъци за един предшествуващ период от 10 години (438-447), а също тъй запретил да се вземат такси от лицата, които бивали назначавани на административни длъжности. С това той се надявал да тури край на злоупотребленията и насилията, които тия чиновници вършели, за да могат да си възвърнат средствата, които били принудени да дават за назначението си. (Кулаковский, 328). Разбира се, тия мерки не могли да имат особени последици в тогавашната система на управление, при която липсвал всякакъв контрол.

 

1В литературата се лансира и друго становище, че първият коронясан от патриарха император е Лъв I Бес (457-474).

 

X

Right Click

No right click