Лекции по история на Византия - Зинон (474-491)

Посещения: 11341

Индекс на статията

 

Зинон (474-491)

 

Tremissis Zeno RIC 0914 transparentКато баща на малолетния Лъв II, Зинон успял да спечели на страната си сената и своята тъща, жена на починалия Лъв I, поради което бил прогласен за съимператор. Няколко месеца по-късно обаче малкият Лъв умира и Зинон се вижда вече едничък самодържец. Неговото 17-годишно царуване е една забъркана верига от сплетни, бунтове и междуособици, усложнени от пълното своеволие на двете господствуващи военни сили в империята - готи и исаври.

Ние вече знаем, че Теодорих, син на Триарий, наречен още и Теодорих Стари, бе си завоювал едно изключително положение. Но готите, над които той началствувал, били само една част от остготското племе. След разпадане на Атиловата държава то бе останало в Панония под началството на свои князе от рода на Амалите. Те непрекъснато безпокоели империята със своите нападения, поради което Маркиан, за да се освободи от тях, ги уговорил да им плаща данък. В замяна на това те му дали заложници като гаранция, че в бъдеще ще стоят мирни. В числото на тия заложници бил синът на готския княз Теодемир - един от тримата братя, които владеели остготското племе - Теодорих, наречен още и Теодорих Млади за отличие от съименника си, за който говорихме по-горе.

В началото на Зиноновото управление готите на Теодорих Стари се разбунтували, разбиват останалите имперски войски, които били изпратени срещу им, и опустошенията им достигат до самите стени на Цариград.

Във връзка с това ново движение на готите в Цариград бива устроен против Зинон заговор. Вдовицата на Лъв, честолюбивата и развратна Верина, не била доволна от положението, което сега имала при своя зет, а най-недоволен бил нейният брат Василиск, който след поражението си при Картаген трябвало да прекарва дните си в изгнание и като частно лице да живее в Ираклия. Той влиза във връзка с безхарактерния началник на исаврийската гвардия - Ил и го спечелва на страната си. В заговора вземат участие и други видни лица, привлечени с различни и не винаги честни средства. Спечелването на императрицата-майка - Верина не срещнало никакви трудности: обещано ѝ било да бъде провъзгласен за император сенаторът Патрикий, с който тя стояла в твърде интимни отношения. Зинон, който нищо не подозирал, бил изненадан от съобщението за заговора, когато присъствувал на игрите в хиподрома. Считайки всичко изгубено, той още същата нощ минава на отсрещния бряг на Босфора и избягва в Исаврия, дето се затваря в една крепост.

Заговорът успява без всякакви мъчнотии, но още първия момент различните интереси, които вдъхновявали съучастниците му, посяват раздора помежду им. Василиск, който си бил осигурил подкрепата и на Теодорих Стари, бива провъзгласен тържествено за император. По негова заповед любимецът на Верина бил убит, а самата тя била принудена да търси прибежище в черквата, отдето друг един от заговорниците - Армат ѝ помогнал да избяга и се укрие. Накрай се видяло, че нито един от съучастниците от Василиск не бил доволен от положението си при новия император и те един след друг почнали да му изменят. Ил, началник на исаврийската гвардия, който бил изпратен да залови Зинон, влязъл в преговори с него и минал отново на негова страна. Изпратената нова армия срещу него, вместо да подобри положението на Василиск, още повече го компрометирала, защото и нейният началник Армат, дотогава най-близко лице на узурпатора, бил подкупен от Зинон и с цялата си армия се обявил срещу Василиск. Зинон влиза без всяко съпротивление в Цариград и Василиск от своя страна потърсил спасение в баптистерия на черквата „Св.София”. Извлечен оттам с измама, той отначало бил пратен на заточение, а когато Зинон вече овладял всички опасности, свързани с реставрацията му, заповядал да го убият. Царуването на Василиск траело 20 месеца. Но неговото бързо падане се дължало не само на измяната на близките му помощници. Главната причина за това била ненавистта, която си навлякъл сред народа, поради своята черковна политика.

Василиск симпатизирал на монофизитите и при вестта за детронацията на Зинон, заточеният монофизитски патриарх на Александрия - Тимотей Елур, веднага се връща в резиденцията си. Василиск издава енциклика, в която обявявал за еретически решенията на Халкедонския събор. Цариградският патриарх1 обаче държал твърдо за православието и когато императорът го заплашил с детрониране, в Цариград избухнал метеж; към движението се присъединили и монасите, а пък и самият сенат, вече уморен от управлението на новия император, бил във връзки със Зинон.

След повторното възцаряване на Зинон остатъкът от царуването му протекъл в грижи, създадени от положението на запад.

Още Лъв I бе сполучил да издигне на римския престол сенатора Антимий; заедно с това той бе възобновил обичая едиктите да се обнародват от името на двамата императори. След смъртта на Антимий Лъв изпраща за император мъжа на една своя племенница - Юлий Непот, но той бил принуден да бяга от Италия и за император бил провъзгласен малолетният Ромул Августул, чийто баща Орест бил висш офицер в армията на Западната империя и управлявал вместо сина си.

Орест отказва да отстъпи на германските наемници земите, които те искали в Италия и те въстават, убиват го и провъзгласяват за крал скира Одоакър, който през септември 476 г. сваля Августул2 и по тоя начин остава едничък господар на Италия. В началото на 477 г. в Цариград пристига посолство от римския сенат, което молило да се счита Западната империя за несъществуваща, да се дарува на Одоакър титлата патриций и да му се повери управлението на Италия. Зинон отговорил, че законният император остава Юлий Непот, който по това време бил бежанец в Далмация, и че Одоакър трябвало да се обърне към него, за да иска потвърждение на положението си. При все това той дал на германския вожд исканата титла3 и тоя последният почва да управлява Италия като пълновластен господар. Западната римска империя по такъв начин вече престава да съществува и всичките права на старата държавност минават върху Византия. Заедно с това Западът изпада във варварството, от което трябваше да излезе едва в края на средните векове.

През времето на Зинон своеволничеството на готите из Балканския полуостров достига своя връх.

Старият Теодорих бил непосредствен подбудител на бунта на Василиск. Считайки се обаче недостатъчно възнаграден, той заема едно очаквателно поведение при събитията, които довеждат падането на последния. Когато пък след възтържествуването на Зинон се опитва да се примири с него, той видял, че вече е съвсем изместен от съперника си Теодорих Млади. Тоя последният при революцията не бил вече в Цариград. Той използувал смутовете и заедно с народа си напуща Панония и потегля на юг. При гр. Нове, до Свищов, го намират пратениците на Зинон, който го молил за съдействие срещу противника си. От тая помощ обаче не станало нужда, тъй като после Василиск бил оставен от всички. Във всеки случай Зинон възнаградил Теодорих Млади за благосклонността му като му дал титлата magister militum praesenti. Това възбужда ревността на Теодорих Стари и той протестирал. Зинон се намерил в трудното положение да избира между двамата съперници и решава да се свърже с Теодорих Млади. Това предизвиква на полуострова война, която трае няколко години. Отначало съюзник на Зинон срещу съперника си, младият Теодорих се отделя от него и ту в съюз с Теодорих Стари, ту самостоятелно опустошава на длъж и на шир всички балкански земи. Зинон се мъчил да укроти варварите с всевъзможни подаръци, почетни титли или с плащане на данък, но всяка отстъпка на един от водителите възбуждала алчността и завистта на другия и опустошенията неспирно продължавали; готските пълчища били пълни господари на Полуострова и грабежите им спирали само пред стените на столицата. При това положение, стеснен и от общото недоволство на населението, а заплашван и от династична революция, при която за претендент бил издигнат единият от роднините на бившия император Лъв, Зинон сключва съюз с българите, които по това време се явяват зад Дунава, и за пръв път влизат в кръгозора на византийската политика. Те трябвало да се нахвърлят в гърба на готите и да облекчат положението на Зинон. Опасността от новия неприятел обаче накарва двамата Теодориховци да се съюзят и българите били отблъснати. Наскоро умира и старият Теодорих. Съперникът му се вижда тогава едничкото авторитетно лице сред готите и техен признат водител. С това той ставал още по-опасен за империята и Зинон бил принуден да му отстъпи провинциите Долна Мизия и Прибрежна Дакия, за да се засели с пълчищата си. Това обаче не задоволява готите и те в по-следващите години подновяват опустошителните си набези. Те продължават дълго време, докато най-сетне Теодорих се убедил, че разорените балкански провинции вече не могат да доставят нужната плячка за народа му и решил да се прехвърли в Италия. Мисълта на готския водител била да създаде там собствено кралство и понеже източният император се считал формално като суверен на земите, които по-рано влизали в състава на общата империя, Теодорих поискал съгласието на Зинон за предприятието си. Разбира се, че Зинон това и чакал. За него било извънредно важно да се освободи от немирните си и диви съседи, а тяхното заминаване за Италия с нищо не увреждало интересите на империята. Италия вече била отдавна загубена, там царувал Одоакър и Зинон знаел, че борбата между двамата варварски водители, както и да завършела, можела в края на краищата да има един несъмнен резултат - тяхното взаимно обезсилване. В 488 г. Теодорих навлиза със своите готи в Италия, като на път за нея в Панония удържал победа над съюзените гепиди и българи, които искали да преградят пътя му. В борбата за господство над Италия, борба, която продължила пет години, Теодорих излиза победител. За тоя резултат не малко спомогнало и неприятелското отношение на черквата към Одоакър: чрез намесата си в нейното управление той успял да настрои силно италианското духовенство против себе си. И то посреща Теодорих, макар да бил също арианин и еретик, като избавител. Одоакър бил пленен и убит и Теодорих, избрал за столица гр. Равена, остава владетел над Италия.

Заминаването на остготите от Балканския полуостров било само едно временно облекчение. Империята вече се освободила от варварите, които в продължение на век и половина я тормозеха, опустошаваха най-добрите ѝ провинции и подклаждаха вътрешните смутове. Но на нея не бе съдено да се радва на тъй нужното ѝ спокойствие. Скоро там започва нова епоха на ужаси и опустошения. На мястото на предишните неприятели се явяват нови - славяните и прабългарите, на които бе отредено, след многогодишни борби, да определят нейните бъдещи съдбини.

Във времето на Зинон била отстранена и друга една опасност, която безпокояла империята повече от половин век. Това били вандалите. Неуморимият и неукротим Гензерих продължавал своите пиратски подвизи по средиземноморските крайбрежия и понеже разграбената и обедняла Италия вече не могла да го съблазни, обърнал погледа си на изток. Твърде много страдали от набезите му бреговете на Епир, дето бил превзет и разорен гр. Никопол. Посолството, което Зинон изпратил, за да го примири и което му поднесло титлата патриций, не могло да разчита на траен успех и наскоро след него Гензерих почва да граби из Пелопонес и съседните му острови, като за удоволствие или досада заповядвал да избиват заловените пленници. Но това били неговите последни опустошения: в 477 г. той умрял. След смъртта му вандалското кралство бива разделено между синовете му и вече изгубва предишната си сила. Сега вече за империята било много лесно да сключи мир с вандалите, който траел чак до времето на Юстиниан.4

Аз споменах, че цялото управление на Зинон било препълнено с бунтове. Недоволството от него произтичало главно поради това, че той бил исавър и че неговите диви съплеменници, като войници или чиновници, си позволявали над населението необуздани крайности. След преврата, който бе издигнал на трона Василиск, бива организиран друг, който трябвало да даде трона на Маркиан, зет на предишния император Лъв. Подкрепено и от гражданите на столицата, въстанието отначало имало успехи, но скоро било смазано от исаврийския гарнизон, който квартирувал в Халкедон на противоположния бряг на Босфора.

Не много след това срещу Зинон избухва трето въстание - тоя път подготвено и ръководено от исавриеца Ил, магистер на официите, една от най-видните и влиятелни личности в империята и човек, комуто лично Зинон бил твърде задължен. Причина за недоволството на Ил било, че за да се избави от неговото влияние, Зинон допуснал да се извърши опит за убийството му. Намерил случай да се оттегли в Мала Азия, Ил се обявява открито против Зинон и провъзгласява за император сенатора Леонтий, също исавриец по произход. Въстанието разчитало главно на поддръжката на исаврите и за да ги привлече на страната си, Ил обещал да им плаща годишно от държавната хазна 1500 фунта злато. За да намали ефекта от това, Зинон от своя страна конфискувал всички богатства на Ил и добитите от тях пари били изпратени за раздаване на сънародниците му исаврийци. Заедно с това срещу въстаниците били концентрирани големи сили и след като на Ил било нанесено тежко поражение, той бил принуден да се затвори в една планинска крепост в родината си. Именно тоя исаврийски характер на движението било причината то да бъде посрещнато в останалите области със студенина и дори открита враждебност. След дълга обсада убежището на Ил било превзето и сам той със своята креатура Леонтий били обезглавени.

Управлението на Зинон не останало без следи и в черковните отношения. Както съперникът му Василиск, тъй и Зинон не бил привърженик на халкедонските решения срещу монофизитите. Когато обаче след преврата на Василиск Зинон бил възстановен на престола главно чрез поддръжката на православната партия, той се счел ангажиран до известна степен с нея и решил, че е длъжен да се изкаже по-решително по незаглъхналия черковен спор, който разделял на две враждебни страни неговите поданици. В Цариград мнозинството от населението и духовенството държали за халкедонското веропроизповедание, но в Мала Азия положението било колебливо. В Сирия пък и особено в Египет монофизитизмът удържал връх и не еднаж се изразил в открити метежи против правителството. За да не изостря недоволството, Зинон не се решил след възстановяването си да отстрани от александрийския патриаршески престол Тимотей Елур, който, както знаем, бе се завърнал от заточение във времето на Василиск. Там, дето православните се чувствували угнетявани от еретиците, те се обръщали към правителството за покровителство. Там пък, дето били повече, сами ги подлагали на преследвания. При това положение, цариградският патриарх Акакий внушил на Зинон идеята да се опита да примири черковните партии. Зинон я възприел напълно и в 482 г. бил издаден от него прочутият едикт към населението и духовенството на цялата империя, в който то се приканвало към единение, като заедно с това се предлагала догматичната основа, върху която това единство би могло да се осъществи. Тоя едикт на Зинон е известен под името Ἑνωτικὸν - акт за единството. В него спорният въпрос за Бога Син бил изложен тъй, че да не засяга нито православни, нито монофизити: в него се избягвали дори изразите за едната или двете природи на Христа, в които изрази се е състояла и същността на спора.

Разбира се, че Зинон със своята мярка не искал да разреши несъгласието, което бе докарало разцеплението, а само го заобикалял. Затова от Енотикона не били доволни нито православните, нито самите монофизити: едните затова, че с него се отстъпвало от категоричните решения на Халкедонския събор, а другите, че той не се отказвал решително от учението, одобрено от тоя събор. Несполуката на тоя примирителен акт се дължала и на националната противоположност на населението в Сирия и Египет, което виждало в монофизитизма средство, за да се противопостави на гръцката култура, представяна от Цариград. Против тъй проектираното примирение най-сетне се обявил и Рим, който не искал да направи и най-малката отстъпка от ясно формулираното учение на ортодоксията. Папата счел, че съгласието на цариградския патриарх Акакий с Енотикона било измяна на православието и затова отлъчил Акакий от черквата. За да му отговори със същата мярка Акакий заповядал името на папата да се заличи от списъците на източната черква.

Вместо да постигне помирение, Зинон видял как със своя акт за единството докарал нов разкол.

Последните години от управлението на Зинон се описват от съвременниците като управление на един омразен и подозрителен деспот. Той умира без наследници. Надявал се да завещае престола на своя брат Лонгинус, но последният със своето поведение и като варварин успял вече да отблъсне и отврати византийците. След смъртта на Зинон той се опитва да завладее със сила престола, но трябвало да отстъпи: в Цариград не искали вече никакъв исавриец (Barth.)

Едно предание разказва, че преди смъртта си Зинон попитал някакъв предсказател кой ще го наследи. Отговорът бил - един силенциарий (нисш длъжностен чин). Зинон подозрял, че това ще е силенциарият Пеланий и заповядал да го убият.

Посоченият обаче от обществена мълва бъдещ император бил друг - силенициарият Анастасий.

 

1Акакий (472-488).
2Ромул Августул (476).
3Magister militum per Italiam.
4Септември 533 г.

 

X

Right Click

No right click