Лекции по история на Византия - Анастасий I (491-518)

Посещения: 11344

Индекс на статията

 

Анастасий I (491-518)

 

Semissis Anastasius I sb0007Наследникът на Зинон бил посочен от императрицата-вдовица Ариадна, която се и оженила за него. Формално избирането му било извършено от сената. Анастасий се считал представи¬тел на националната римска партия, която отдавна реагирала срещу господството на исаврите.

Новият император бил вече човек в напреднала възраст и това, с което най-вече импонирал и което навярно било главната причина за да бъде избран, бил безупречният му минал живот.

Исаврите обаче не могли да се примирят с новото положение тъй лесно. В столицата започват безредици, които биват потушени с твърде много жертви. Исаврите били изгонени от града, като им се забранило за в бъдеще да пребивават в него. Братът на Зинон бил изпратен на заточение и подстриган за монах. Данъкът Isaurica, който бил въведен при въстанието на Ил и плащан от Зинон на жителите на Исаврия, бил премахнат, а имотите на исаврите в столицата били конфискувани. Това последно разпореждане засегнало и богатствата на самия Зинон: те - до най-дребните предмети, били разпродадени. В самата Исаврия избухва силно въстание, за чието потушаване били нужни цели шест години. Най-сетне след големи кръвопролития дивият планински народ бил укротен. „Силно пострадалата Исаврия загубила привилегированото си положение и в по-нататъшните съдби на империята никога вече нямала това значение, каквото бе ѝ се паднало при Зинон.” (Кулаковский, 465). Тя останала само със славата на добрите си войници, които и занапред продължавала да дава на византийските армии.

Царуването на Анастасий може в много отношения да се разглежда като начало на една нова епоха в историята на Византия. На първо място то е забележително по това, че тогава за пръв път на Балканския полуостров започват нападенията на прабългари и славяни. И това обстоятелство е от извънредна важност за нашата народна история. Всеобщо разпространен е възгледът, че тук в нашите земи отначало се заселват славяните и чак след като живеят дълги години обособено, се явил един нов турански народ - българите, съвсем чужд и непознат тям, покорил ги и ги обединил чрез грубата сила и тъй образувал новата българска държава. Действителността обаче е съвсем друга. Аспарух основава българската държава на Балкана през втората половина на VII в., а още през V век, както видяхме, българите се явяват по бреговете на Дунава, смесени със славяни или живеещи в непосредствено съседство с тях. Наистина това не са били волжските българи, но все пак те били от еднакъв произход с тях. Славяните следователно, които бяха слезли към равнините на Дунава и през V в. се движеха на юг, имаха широката възможност да се сближат с пръснатите там български племена, да се опознаят добре с тях и навярно във взаимодействието си да получат от тях много черти или пък да им предадат свои такива. Явяването на Аспаруховата орда на Балкана и асимилирането на неговите българи сред славянската маса не е било друго освен краят на един дълъг процес, при който тия две племенно различни групи вече са се чувствували не тъй чужди и далечни едни на други.

Това сближение почва, както казах, още в края на V в., когато славяни и прабългари било със съединени сили, било на смени едни след други почват да минават Дунава и да създават грижи на византийското правителство.

Нападенията почват в 493 г., когато според съобщението на съвременния историк Амиан Марцелин един византийски военачалник паднал в нощно сражение с варварите. (Кулаковский, 491; Успенский, 348). Руският учен Успенски мисли, че това първо нашествие било дело на славяните. Шест години по-късно в 499 г. нападението вече било предприето от българите, които успели да проникнат в Тракия. Излезлият насреща им магистър на илирийската армия с 15 хиляди войници претърпял страшно поражение като оставил на бойното поле повече от 4 хиляди души мъртви. (Успенский, 348; Кулаковский, 491). Говорейки за тоя бой летописецът със скръб бележи, че тогава „загинала навеки илирийската военна доблест”. Навярно това събитие имало твърде тежки последици, тъй като, когато две-три (Успенский, 348; Кулаковский, 491) години по-късно българите предприели ново нападение на юг от Дунава, те намерили страната съвсем незащитена и не срещнали никаква съпротива. В 517 г. най-сетне се говори за едно ново нахлуване, по-страшно и много по-дълбоко от всички дотогавашни. Дали то е предприето от славяни или българи, не може точно да се определи. Мъчнотията се състои в това, че през казаната епоха неизвестният дотогава славянски народ не бил наричан от византийците със същинското му име, а със старото название гети, което в древността се давало на племената, живеещи северно от тракийците. Кулаковски е наклонен да счита, че в случая се касае за първото славянско нападение над полуострова, докато Успенски вярва, че то било устроено също от българите. Английският историк Bury счита, че то било дело на славяните, на които приписва и нахлуването през 493 г. (Bury, 294). Въпросното нападение (в 517 г.) било насочено повече на запад, при което били опустошени Македония и Тесалия, а многобройните конни отреди на нападателите стигнали чак до Термопилите. Участието на конници в това предприятие ме кара да считам, че - ако наистина то било предприето от славяни - в него са участвали и прабългари. Известно е, че последните били степен народ, а славяните са предпочитали да се бият пешком.

Една голяма заслуга на Анастасий била, че той оценил добре значението на славянобългарските нападения, а също така разбрал и невъзможността да се бори срещу напора от север (Успенский, 348). За да запази поне близката околност на столицата си от опустошенията, той построява тъй наречената „дълга стена”1. Тя почвала от Мраморно море в околностите на Силимврия и достигала Черно море близо до гр. Деркос и била дълга повече от 70 км. Един от старите византийски летописци, спомняйки си за времената, когато победата бе спътник на римските войски по всички бойни полета, нарича тая стена „паметник на страхливостта”. Времената сега обаче бяха се изменили и Византия можеше да бъде само благодарна на императора, който, безсилен да прогони варварите, бе се задоволил да поиска да ги спре чрез своето колосално предприятие 50 км. далеч от стените на нейната столица. Значителни части от тая Анастасиева стена са запазени и до днес, особено в гористата област на северната част на Цариградския полуостров.

Военното разстройство на империята и хаосът, предизвикан в Балканските земи се изразяват в един военен бунт, който едва ли не струвал на Анастасий трона. Начело на този бунт стоял един пълководец Виталиан. Изглежда, че той бил във връзки с прабългарите и славяните. Повод за бунта било обстоятелството, че главнокомандващият над войските в Балканския полуостров, императорският племенник Ипатий, намалил заплатите на войниците-федерати. Събрал почти 50 хилядна армия, Виталиан потегля срещу Цариград. За да привлече императорските войски на страната си или пък да намали съпротивлението им, той разпространявал слуха, че императорът бил арианин и че сам той отивал срещу му за защита на православието. Дългата стена, лишена от защитници, не спряла метежниците и те стигат до Цариград. За да опровергае обвинението на Виталиан в ерес, Анастасий заповядал да окачат по градските стени кръстове и взел сериозни мерки за отбрана на столицата. Заедно с това той влязъл в тайни преговори с военачалниците от армията на Виталиан и с подаръци и увещания ги склонил да се оттеглят. С това обаче движението на федератите далеч не било потушено. Те оставали почти пълни разпоредители в западните земи. Анастасий събрал армия от 80 хиляди души и я предал отново на Ипатий със задача да се справи с бунтовниците. Стигнал до околностите на Варна, Ипатий спрял на укрепен лагер, но една нощ неприятелите го нападат и почти цялата му армия била унищожена, а сам той попаднал в плен. Виталиан отново се запътва срещу Цариград и го обсажда. Тоя път Анастасий, за да се отърве от него, му дал грамаден откуп за пленения си племенник, а при това го признал за главнокомандващ на имперските войски на запад. Твърде интересно и характерно за печалното положение на Византия в тогавашно време е обстоятелството, че Анастасий третирал бунтовника като равноправна договаряща страна.

И тоя път обаче с Виталиан не било свършено. Не се знае защо Анастасий отнел от бунтовника даденото му звание и с това го предизвикал за трети път да се яви пред стените на столицата. Той се опитал да я блокира с набързо приготвената си флота и по море. Решението зависело от успеха на морския бой. Флотата на Анастасий обаче, командвана от опитни началници, удържа над сбирщината от кораби, с които разполагали метежниците, блестяща победа. Виталиан бил принуден бърже да събере сухопътните си войски и да се запъти назад. След това той се оттегля нейде на север към днешна Добруджа, дето остава в пълна неизвестност, за да се появи отново, вече след смъртта на Анастасий.

Във времето на Анастасий положението на изток изисквало не по-малко напрежение на сили. Ние знаем вече, че при Теодосий II Византия трябваше да води безрезултатна война с персите поради преследванията, на които били изложени тамошните християни. Оттогава мирът оставал ненарушен и двете държави живеели в добри отношения. Те имали при това и общи интереси. Границите им към Кавказ били еднакво заплашвани от съседните там скитнишки народи. И затова още от времето на римския император Йовиан (363 г.) те се били задължили в случай на нападение от тази страна да си изпращат една на друга спомагателни отреди. Понеже от средата на V в. хуните постоянно застрашавали кавказката граница и персийските царе постоянно искали от Византия обещаната помощ, византийското правителство намерило, че е по-удобно да замени военното съдействие с парична поддръжка и като един вид военен трибут я плащало редовно на персийските царе. Това продължавало до времето на Анастасий, когато отношенията между двете държави се изменят. Причината била, че персите започнали да преследват християнството в подчинената тям част на Армения. Арменците се обърнали за покровителство към Анастасий, като от своя страна въстават срещу персите. Войната започва с похода на персийския цар Кабада (или Кавад) в 502 г. Персите нападат византийския град Теодосиопол (Ерзерум) в горна Армения, превземат го поради измяната на префекта му и го разрушават до основи, като преселили жителите му в Персия. Византийците не били готови за война и затова персите могли да се отправят на юг, дето обсадили гр. Амида (дн. Диарбекир) на границата между Армения и Месопотамия, най-важен военен и административен център в източните византийски земи. Градът бил извънредно добре укрепен, защитаван храбро от гарнизона и населението си, и персите, отчаяни вече за успеха си, могли да влязат в него съвсем случайно, след тримесечна безплодна обсада. Борбата из улиците траела цели три дена, и когато персите стават пълни господари на града, в него казват били наброени повече от 70 хиляди трупа. Кабада обаче не го разрушил, защото искал да го използува като крепост и база на действие при по-нататъшните си войни с Византия и оставил в него значителен гарнизон.

Войските, които Анастасий можал да приготви за отпор срещу персите, действували не под едно общо началство, а били разкъсани на три групи и това дало възможност на Кабада да действува поотделно срещу тях и тъй да ги направи безвредни. Между самите византийски военачалници при това липсвало съгласие, поради което инициативата оставала винаги на страната на персите. Кабада дори обсадил втория по значение град в Месопотамия - Едеса. Най-сетне Анастасий разбрал, че за успеха на военните действия е необходимо ръководството им да бъде обединено и изпраща един свой близък пълководец - Целер, който да поеме главното командване на византийските сили. Военното щастие тогава се изменило веднага; византийците минават в настъпление - едни към Армения, други срещу самата Персия; Амида била блокирана и опитът на персите да изпратят помощ там свършил с пълен неуспех. При това самата Персия била заплашена и от хуните, нейни северни съседи. Видял вече, че войната взема неблагоприятен обрат, Кабада влиза в преговори за мир. Амида, която не могла повече да издържи обсадата, също се предала. Мирът бил сключен в 506 г., като всяка страна запазила владенията си. За да възмезди населението от областите, дето се водили военните действия, Анастасий му облекчил данъците, а на отделните градове били дарувани разни други отстъпки, отпуснати им били средства, за да си поправят укрепленията и т.н.

Опитът, изнесен от войната, показал на византийските пълководци, че техните несполуки се дължали главно на едно обстоятелство: липсата на укрепени пунктове, на които те би могли да се осланят при действията си из пограничните земи и които би им осигурявали продоволствието. Нужно било следователно за обезпечаване на границата срещу перси и араби да се създаде един укрепен военен център. Анастасий избира за целта селото Дара в областта между Армения и Месопотамия и не пожалил средства, за да го превърне в многолюден град, здраво укрепен и снабден с всякакви публични постройки. Новият град бил наречен Анастасиопол, но старото му име Дара продължавало да се държи и, както ще видим, добил извънредно важно значение при бъдещите войни между двете царства.

На запад, макар че Италия бе откъсната от империята поради завоюването ѝ от готите, авторитетът на източния император през времето на Анастасий се бе издигнал до особена почит.

Ние знаем, че Теодорих бе потеглил за Италия като пълномощник на императора, за да отвоюва страната от узурпатора Одоакър. Той (Теодорих) носил дарената му от Цариград титла патриций и длъжността имперски пълководец - magister militum. (Успенский, 363-4). Още докато Одоакър се държал в Равена, Теодорих изпратил посолство в Цариград, навярно с цел да определи в подробност отношенията си с императора, но в това време Зинон умрял и вождът на готите имал основание да се бои, че неговият заместник Анастасий може да не признае положението му в Италия. Може би това обстоятелство го заставило да се провъзгласи за крал на Италия. Анастасий ще е счел тоя акт за провокация, още повече, че Теодорих запазил Сирмиум (Митровица), който се намирал в територията на източната империя. Навярно затова в първите години на управлението си Анастасий приготвил флотска експедиция, която нападнала Южна Италия и опустошила гр. Тарент (Кулаковский, 487). Неприятелските отношения обаче не продължавали дълго и в 497 г. Анастасий признал положението на Теодорих като владетел на Италия, изпращайки му знаците на владетелското достойнство, които едно време Одоакър бе заповядал да отнесат в Цариград. (Успенский, 364). С това обаче сам Теодорих не се почувствувал равен на източния император. Неговите пълни с почтителност обращения към Анастасий показват, че той гледал на него повече като на един върховен сюзерен. Това схващане не произтичало толкова от силата, с която тоя последният разполагал, колкото от съзнанието у Теодорих за високото превъзходство на римската култура и силата на римската държавна идея. „Теодорих изнася от дълговременните си отношения с Византия съзнанието, че изработените в течение на вековете римски форми на живот, закони и учреждения са въобще най-съвършеното нещо, до което човешкото общежитие е могло да се издигне и представят образец, достоен за подражание от всеки народ.” (Успенский, 365). Затова, макар и завоевател на Италия, той не изменил нищо от устройството, което бе намерил там. Към Римския сенат той се отнасял с нескривано уважение, назначава един консул за запад, както това бе във времето преди Одоакър, разделя владенията си на префектури и диоцези, а от Равена, която бе си избрал за столица, той изпращал свои пълномощници, които да контролират администрацията и правосъдието.

Особено трудна задача за Теодорих било да уреди отношенията между двата народа - готи и италианци (римляни), които дълбоко се различавали не само по култура, но и по религия. Местното население запазило своите институции и правата, които имало, тъй че готското владичество тук не внесло почти никакви промени, освен тия, които се налагали от нуждата да се намери възможност за издръжката на завоевателите. Счита се, че всички готи, които идват с Теодорих в Италия, достигали до 200 хиляди души. (Успенский, 367). Те били разпределени и поселени предимно в северна и средна Италия (Успенский, 367). За издръжката им били отнети от туземците 1/3 от техните земи и раздадени на пришълците. Това значело, че всеки стопанин трябвало да отстъпи третината от земеделския си имот с всички намиращи се на него приспособления, инвентар и роби. Сама по себе си една такава мярка би означавала наистина цял социален преврат, но в Италия тя била вече отдавна позната; значителната част от поземлената собственост там още по-рано бе отделена за войниците на Одоакър, които при готското завоевание загинали или се лишили от своите третини (Успенский, 367).

Готите се явяват и остават в Италия като народ от войници, когато туземците остават като мирно земеделско или промишлено население. Същото различие минава и в областта на управлението. На туземците биват предоставени длъжностите по правосъдието, администрацията, финансите, докато военните длъжности били резервирани за готите. Това деление обаче както изглежда не било наложено с оглед на особени съображения, а произтичало повече от бита и склонностите на двата народа. Инак те били в правно отношение приравнени. „Варварите еднакво плащали данъци, както и туземците, а разприте между лицата от двата народа се решавали от смесените съдилища. Теодорих не искал неговите съплеменници да бъдат привилегировани, той желаел те да се смесят с победените. Това разбира се мъчно се отдавало, защото готите, пазейки своите военни привички, предпочитали службата на оръжието и забранявали на своите деца да посещават училищата.” (Duruy, 54).

Главната причина обаче, която въпреки добрата воля на Теодорих прави невъзможно сливането на победители и победени, бе религиозното различие. Готите бяха ариани, докато туземното население на Италия оставаше непоколебимо привързано към православието. Високо просветеният Теодорих се мъчил и тука да запази безпристрастието и, нещо рядко през тая епоха на религиозни страсти и настървеност, проявявал истинска веротърпимост. „По въпросите на вярата, казвал той, аз не мога да заповядвам, понеже с насилие никой не може да се принуди насила да вярва.” (Успенский, 370).

За нещастие, тая толерантност на варварина не е могла да бъде оценена не само от фанатизираното римско духовенство, но и от цариградското правителство. Първото с всички средства работило, за да подкопае положението на ненавистния ариански крал, като раздухвало враждата всред неговите поданици и като конспирирало с външните неприятели, докато в Цариград арианите се подлагали на най-строги преследвания. Всичко това накрай убедило Теодорих да промени политиката на веротърпимост, която той дотогава неотстъпно следвал, но било вече късно. И той, в края на управлението си, видял да се навдига опасността, която трябваше да разруши едва-що основаното му кралство. И все пак неговото продължително царуване бе успяло да върне на Италия благоденствието, което тя отдавна бе изгубила, и от което след това за дълги векове бе лишена. Независимо от стопанските мерки, които в негово време били предприети, като поправка на пътища, пресушаване на блата и т.н., епохата в първата половина на VI в. означава за Италия първия висок разцвет на нейното изкуство. И до днес Равена се слави със своите прочути черкви, украсени с най-хубавите старохристиянски мозайки. Макар някои от тях и да произхождат от времето след смъртта на Теодорих, но даже и те показват, че неговото управление бе подготвило в Италия силите за един творчески полет, който дотогава оставаше непознат.

Още по-голямо било обаянието, с което Анастасий като император се ползувал между водителите на франките и бургундите. Известно е например, че едно византийско посолство се явило в резиденцията на Хлодовиг, крал на франките, което му поднесло грамота за назначението му като римски консул. Това означавало, че Анастасий вземал под своето сюзеренство далечния франкски вожд. И затова в своите обращения и манифести към Запада той запазил стария победен титул Francicus, с който някога бяха се кичили императорите преди раздялата на империята. (Кулаковский, 488).

За да не остане по-назад от своя съсед и съперник, кралят на бургундите също влиза във връзки с Анастасий и изпросва от него титлата vir illustris, с която се ползували най-видните чиновници на империята. (Кулаковский, 489).

Много по-забележително от външната политика е вътрешното управление на Анастасий. Аз споменах, че до възшествието си на престола той бил един не особено висок чиновник. С тогавашната аристокрация на столицата той нямал никакви връзки. По род произхождал от гр. Дирахиум, дн. Драч, считан бил римлянин по род и това обстоятелство достатъчно обяснява стремлението му да закрепи империята и да я заздрави вътрешно след големите сътресения, на които тя бе изложена при господството на исаврите и на готите.

През дългите години на чиновническата си кариера Анастасий спечелил опитността, която му позволила да проведе редица важни вътрешни реформи. Най-известни са неговите преобразования в данъчната система. Навярно той е първият от императорите, който установил точна равносметка между държавните приходи и разходи, като се грижил да уравновеси едните с другите.

До времето на Анастасий поземленият данък се плащал в натура τὰ εἴδη (Кулаковский, 524), при което ставали грамадни злоупотребления. Той заменил тази форма с парично плащане χρυζοτέλεια (Кулаковский, 524). По такъв начин и при съществуването на земния кадастър държавата вече разчитала на определена сума парични приходи. Естествено, че това нововъведение се почувствувало различно в различните области. На едно място то поставило край на изнудванията, които се вършили над населението от различни държавни чиновници и войници, които, ползуващи се от обстоятелството, дето данъкът се събирал дотогава в натура, вземали от населението всичко, каквото им било нужно. Установяването на паричния данък обаче поставяло селянина в зависимост от пазара и това в много случаи се отразявало неблагоприятно върху селското благосъстояние. Тази е причината, задето въпросната реформа на Анастасий не била посрещната еднакво навсякъде и задето срещу нея се чували големи оплаквания от съвременниците.

Всеобщо признание и благодарност обаче предизвикала друга една мярка на Анастасий: отменяването на данъка, наречен χρυσάργυρον (lustralis collatio), който тежал на индустриалната и промишлена част на населението от градовете, дори и над най-дребните занаятчии и черноработници. Той се събирал от тях всеки четири години и осигуряването на неговите постъпления било причина за закрепостяването на тая класа от населението. Жертвата, на която Анастасий се решил като отменил тоя тежък и несправедлив данък, може само тогава достатъчно да се оцени, като се знае, че постъпленията от него стигали няколко хиляди литри злато (1 литра = 1040 г.)2

Начинът на събирането на данъците също бил променен. Ние вече знаем, че с тая служба били задължени декурионите, представители на заможните жители в общините. Аз вече казах, че тая повинност, която им била възложена, имала много тежки последици и била причина за разорението на това най-здраво и надеждно съсловие на обществото. (Успенский, Очерки, 124). Анастасий освобождава декурионите от задължението да отговарят за данъците. Държавата давала вече събирането им на закупвачи - vindices и тия последните от своя страна ги събирали от населението. Разбира се, че за да получат заплатената сума, заедно с печалбите, които очаквали, закупвачите не се стеснявали да подлагат населението на всевъзможни притеснения. Затова оплакванията, които идат от даденото време са доста много. (Кулаковский, II, 286 сл.). Освобождението пък на декурионите от тяхната отговорност за неплатените данъци било заменено с друга една мярка. Това е системата, известна под името ἐπιβολὴ. Според нея данъкоплатците от дадено място образували платежни групи и за данъчната неизправност на отделния селянин отговаряли солидарно всички членове на съответната група. Тоя институт бил запазен и през по-късната епоха и когато славяните се установяват във византийските земи, цариградското правителство се възползувало от тяхната общинска наредба, за да предаде на тая солидарна отговорност още по-реална сила.

Изоставил системата на натуралните данъци, за нуждите и издръжката на армията Анастасий бил принуден да въведе принудителната продажба на хранителни продукти. Селяните били заставени да продават на държавата в случай на нужда част от своите произведения по определени от нея цени. Фактически тия цени били винаги по-ниски от пазарните и по тая причина казаното задължение се превръщало в един нов вид данък, известен под името συνωνὴ - синона.

Има известия, че Анастасий към края на управлението си възнамерявал да унищожи и поголовния данък (капитация), но смъртта му попречила да прокара тая реформа.

Големият контрол, който Анастасий въвел в управлението на държавните финанси, унищожението на злоупотребленията, всичко това, при въведените данъчни реформи поставя държавното съкровище в небивало дотогава цветущо състояние. По тази причина, въпреки войните, които империята трябвало да води, императорът имал възможност да намалява или пък изцяло да опрощава данъците на отделни градове или даже на цели области, постигнати от стихийни бедствия или разорени от войни и неприятелски опустошения. Такива случаи на данъчни облекчения от времето на Анастасий имаме повече отколкото през царуването на всеки друг император. И въпреки това, въпреки големите разходи, които той трябвало да прави за постройки на укрепления - спомнете си знаменитата Анастасиева стена, - за възобновяване на пострадали градове и т.н. - при смъртта си оставил наличност в държавното съкровище повече от 320 хиляди литри злато. (За всичко това Успенский, 362; Кулаковский, 524 сл.).

Във връзка с финансовите си реформи Анастасий внесъл ред и в паричната система на империята като установил курса на основната медна монета - follis. Един фолис съответствувал на 40 медни динара (нуми). От своя страна шест фолиса образували един сребърен кератий; два кератия - един сребърен милиарисий, а 12 милиарисия били равни на една златна номизма (солид, иперпер). От една литра злато се секли 72 номизми.

Урегулираното финансово състояние на империята и премахването на злоупотребленията се отразило извънредно благоприятно върху общото икономическо състояние. Индустрията добива могъщ тласък, а заедно с нея и износната търговия.

Особено благотворно трябвало да подействува изкоренението на едно зло, което много отдавна бе се загнездило в държавния организъм. Това било продажбата на административните длъжности. Ние видяхме колко голямо разширение то бе придобило във времето на Аркадий, при неговия могъщ министър Евтропий. При слабия и безволен Теодосий II то бе се засилило още повече. Мерки за изкоренението му бе взел Маркиан (Кулаковский, 522), но усилията му бяха останали безуспешни и в царуването на Зинон значението на една или друга служба се определяла по нейната доходност, а съобразно с това се мерела и нейната продажна цена. Един тогавашен историк бележи за тоя последен император, че административните длъжности се давали томува, който наддавал повече и тия, които ги заемали по такъв начин си събирали платената сума от населението, що управлявали (Кулаковский, 522). Анастасий, благодарение на своята безукорна честност и строг контрол във всички области на управлението, благодарение на своята опитност и административен талант, успял да тури край на това зло. Много от историците, негови съвременници по религиозни съображения, за каквито по-после ще говорим, се отнасят недоброжелателно към Анастасий, но от никого измежду тях не срещаме оплаквания за насилия и изнудвания от страна на чиновниците. Напротив, много често се чуват похвали за тяхното безкористие и грижа за интересите на населението.

Разбира се, че всичко това било заслуга на императора. Известно е, че той подбирал чиновниците, особено висшите, с оглед само на тяхната способност и нищо не можело да го накара да повери известна важна служба на лице, което считал недостойно или неподготвено за нея. (Кулаковский, 523).

Разбира се, че в цялата си вътрешна социално-стопанска дейност той бивал принуден да прибягва и до мероприятия, които нам могат де се виждат днес несимпатични. Тъй например той придал нова законна сила на известната наредба на Константин Велики, която закрепостявала арендаторите и ги превръщала в колони. Той бил наведен на тая мярка обаче, за да подобри държавното стопанство и осигури неговите приходи, а независимо от другото с това закрепостяване на селяните, без те да бъдат лишени от личната си свобода, законът ги вземал под свое покровителство срещу земевладетелите. Най-доброто свидетелство обаче за хуманните намерения на Анастасий и неговите грижи за интересите на слабите е друг един факт. Той забранил актовете, с които един човек можел да се отдаде сам в робство на други. Причините, които тогава предизвиквали подобни явления не са ясно установени. Навярно такива записи били един вид залози срещу материални задължения, при което неизправният длъжник сам ставал собственост на заемодателя. В едикта, с който отменявал тия тъй наречени от самите им съвременници „кожодерски записи” (ἔγγραφα κοπιδερμίας), Анастасий е посочил и своите подбуждения. „Ние сами се молим за освобождението на тия, които са оковани във веригите на робството, казва той. Как можем тогава да позволим свободни хора да се превръщат в роби?” (Кулаковский, 532).

Особено важно място в царуването на Анастасий заемали въпросите от черковен характер. Ние знаем вече, че споровете около монофизитизма вълнуваха целия източен свят, който бе разделен на две непримирими партии, и че опитът на Зинон с неговия Енотикон да постигне примирение помежду им бе пожънал пълен неуспех, а самият цариградски патриарх Акакий бе обявен от Рим за еретик, само защото бе се присъединил към желанието на Зинон за черковен мир.

Анастасий и допреди възцаряването си се занимавал прилежно с религиозни въпроси, имал солидно богословско образование и дори през последните години от управлението на Зинон вземал живо участие в черковните спорове. Разказват, че той си устроил катедра в съборната черква в столицата, дето проповядвал по спорните тогава въпроси. (Кулаковский, 460). Тогавашният патриарх Евфимий3, който наследил Атик4 и бил противник на Зиноновия акт за съединението, заподозрял Анастасий в евтихианство, заповядал да премахнат катедрата му и го заплашил със строго наказание.

Анастасий бил избран по-късно за император заради своя безукорен живот и защото с право се надявали, че той ще бъде в състояние да излекува империята от всички недъзи и беди, които ѝ бе навлекло дълговременното хазяйничене на готи и исаври. Съмнението обаче, че той е привърженик на евтихианството или монофизитизма тежало над него и затова патриархът протестирал за избора и не се съгласил да се откаже от опозицията си, докато Анастасий не му връчил писмено изповядане на вярата си с признание на Халкедонския събор. Патриархът прибрал дадения собственоръчен документ и го предал на съхранение в съкровищницата на катедралната черква.

Анастасий обаче си оставал склонен към монофизитството. Макар и да считал, че хората не трябва да бъдат преследвани заради религиозните си вярвания, макар миролюбив по природа и желаещ да осигури на народа си вътрешен и външен мир, той все пак не можел да установи нормални отношения с патриарха, който си оставал фанатичен привърженик на халкедонското вероизповедание. Евфимий се ползувал от случаите, за да създаде затруднения на императора и при въстанието на исаврите той, както изглежда, бил във връзки с бунтовнишките водители. Всичко това показвало на Анастасий, че той не може да бъде спокоен докато начело на черквата стои един личен негов противник. Неговото отношение към последния се определяло най-сетне и от друго едно обстоятелство: той не можел да прости на Евфимий оскърблението, което му било нанесено с изискването на писмено изповядане на вярата и макар няколко пъти да го искал обратно, вследствие на получения отказ трябвало да го изтръгне най-сетне със сила. За да се освободи от неудобния йерарх Анастасий най-сетне свикал в Цариград местен събор, на който срещу Евфимий било издигнато обвинението в несторианство. При вече създаденото чувство на сервилност между висшите представители на византийското духовенство патриархът бил осъден, обявен за свален от престола си и изпратен на заточение, а на негово място бил избран Македоний5, скевофилакс на „Св.София”. (Кулаковский, 496).

Намиращ се в зависимост от императорското благоволение Македоний приел Енотикона на Зинон и по този начин отново между Цариградската и Римската черкви се явява разколът, който траел през цялото царуване на Анастасий. С това обаче в средата на източните черкви примирението далеч не било постигнато. Цариградското монашество си оставало в своето болшинство фанатичен привърженик на халкедонското изповедание и монасите от много манастири се отказали да признаят Македоний II и да имат черковно общение с него. От друга страна пък много от епископите се явяват като открити противници на халкедонските решения и искали тяхното осъждане. По средата между двете крайни партии се намирала тая, която одобрявала Енотикона, но и в нея нямало единство - една част от привържениците ѝ съчувствувала повече на монофизитите, а другите - на православните. Особено ожесточена била борбата в Сирия. Тук в 509 г. бил свикан местен събор, който се съгласил върху едно средно становище, като отхвърлил еднакво монофизитизма и диофизитизма, но това не помогнало, защото влиянието на монофизитите все повече се засилвало. Един от техните представители, проповедникът Филоксен, сириец по произход, спечелил на страната на монофизитите Анастасий и тоя път окончателно. Държащият твърде много за примирението на двете течения император, вече открито взема под покровителството си партията, която била противна на халкедонското вероизповедание. Една тълпа от сирийски монаси се явява в Цариград, за да иска от патриарха Македоний анатемосване на Халкедонския събор. Тогава от Палестина потеглят други рицари на расото към Цариград, за да защитят православието. В столицата вече ставало неспокойно. За да ускори решението, Анастасий поискал от патриарха да му предаде актовете на събора, но тоя отказал да стори това. Тогава те били взети насила и унищожени. В Цариград вследствие на това избухват безредици на тълпата, но Анастасий взел бързи мерки: патриархът бил арестуван, съден само за лице и изпратен на заточение и на негово място избран друг - Тимотей6, който, като вярно оръдие на императора, стоял напълно на страната на монофизитите. Това усилило още повече ожесточението, между другото и защото на страната на православните се явили и много измежду видните дами на цариградското общество. Едно съвсем незначително произшествие било достатъчно, за да се дойде до кървави крайности. По заповед на императора към едно черковно славославие трябвало да се приеме една прибавка, която се считала за монофизитско изобретение (σταυροθεὶς δι’ ήμᾶς – разпный  ся за ны). Събраната в черквата тълпа, пред която бил прочетен императорският указ, се развълнувала; произлязло сбиване, което се пренася на улицата, повтаря се след това два дена подред и на третия се превръща в страшен метеж, който обхваща целия град. Подбудените от фантазираните монаси тълпи се предават на разрушения и кървави изстъпления. Приближените на Анастасий лица трябвало да се крият от народния гняв, статуята му, намираща се на Константиновия форум, била съборена, а сам той принуден да избяга във Влахернския дворец, който тогава се намирал вън от града. Тук, докато столицата била напълно във владението на бунтовниците, Анастасий се решава на една отчаяна постъпка. Облечен в най-простите и всекидневни дрехи, той се отправил към хиподрома и заел императорската трибуна. Народът, научил за това, се стича там и се спира в мълчаливо недоумение пред спокойната и величествена фигура на белокосия владетел. Анастасий използува момента и се обръща към насъбраното множество с реч, в която заявява, че е готов да сложи короната, но молил да се прекрати проливането на кръв и да се успокоят страстите. Въздействието било неочаквано. Тълпата избухва в изявление на верноподанство и всепокорност и, готова непосредствено преди това да унищожи императора еретик, - сега с ликуване го завежда сама в неговия дворец.

След стихването на бунта (512 г.) обаче, Анастасий взел мерки той да не се повтори. Извършени били много арести, мнозина заплатили за извършеното с живота си, а още по-голямо било числото на тия, които били осъдени на затвор или заточение. (Кулаковский, 504).

В Сирия и Палестина положението било съпроводено с не по-малки безредици. Сирийското монашество, монофизитско в грамадната си част, сваля Антиохийския патриарх, който му бил неудобен поради примирителното си поведение и възвежда на негово място един явен противник на Халкедонския събор. Според някои тогавашни известия в Антиохия поради това избухват смутове, при които много монаси били избити или удавени в реката Оронт, течаща край града. Новият патриарх свикал в 513 г. многочислен събор с участието на епископи от Арабия, Финикия и Ефратските области, на които Халкедонският събор бил едногласно осъден. (Кулаковский, 506).

Анастасий умира в 518 г. Той произхождал от гр. Дирахий, нямал никакви връзки със столичната аристокрация и роднинският му кръг бил ограничен. Жена му Ариадна, вдовицата на Зинон, за която бе се оженил при възшествието си на престола, се поминала три години преди него, а деца той нямал. Повечето от близките му роднини били фанатизирани привърженици на халкедонското вероизповедание и още през живота на императора се намирали във връзки с Рим и покровителствували неговите тежнения. Това не могло да не охлади твърде много отношенията му към тях, още повече, че Анастасий в течение на цялото си царуване по всякакъв начин и с всички средства се стремял да отстрани намесата на римския папа в черковните дела на Изток. Най-близкото лице на Анастасий бил племенникът му Ипатий, но навярно поражението на последния от Виталиан и пленът му у него са отклонили императора от намерението да го провъзгласи за наследник на престола. Анастасий умира без да остави каквито и да било разпореждания относно лицето, комуто трябвало да се даде цариградската корона.

За последните дни на Анастасий се явили много легенди, които представят смъртта му като божие наказание, но всички те произхождат от писатели на противната нему черковна партия и са свидетелство само на това, как религиозната омраза по онова време бе в състояние да направи хората тъй слепи, че да не бъдат в състояние да се отнасят с нужната почит към един човек, чиито заслуги за империята са били тъй очебийни и големи.

Времето на Анастасий не било безплодно и за умствения живот. Цариградският университет, основан от Теодосий Млади, се намирал тогава в пълен разцвет и там се създават учени деятели - предимно юристи, - които трябваше да предадат на последващата Юстинианова епоха тъй голям блясък.

Във времето на Анастасий се явява в Цариград прочутият Роман Сладкопевец (ὁ Μελῳδὸς). Той бил сириец по произход, отначало живеел в Бейрут и след това се премества в столицата като свещеник в една тамошна черква. Според съвременни нему известия той съставил повече от 1000 религиозни химна, които тъй високо се ценели от тогавашните хора, че една легенда, съставена по това време, разказва, че той получил своя поетически дар от самата Богородица. За почитането, което му оказало православието може да се съди от това, дето неговото изображение, наред с тия на черковните отци и досега се вижда по олтарите на черквите. Признанието на поетическия талант у Роман не било резултат само на религиозното настроение, защото и днешните учени го считат за „Пиндар на религиозната поезия”, а всепризнатият познавач на гръцката литература Карл Крумбахер счита, че „литературната история на бъдещето ще чествува може би Роман като най-велик черковен поет през всички времена.” (Krumb., Litter. Gesch., 669).

 

1Същата е известна и като “Анастасиева стена”.
2Според друга е възприета от повечето изследователи метрична система 4 литри = 322,56 г.
3(489-495).
4(406-425).
5Македоний II (495-911).
6Тимотей I (511-518).

X

Right Click

No right click