Коронацията на ромейските императори

Написана от Любомир Цанков
Посещения: 422

 

Статията е публикувана в списание "Времена", бр. XXII, 2022 г.

 

porfirogenetПрез дългата си история Римската империя издига владетели, които се сменят, оставяйки своят отпечатък върху могъщата държава. Някои са талантливи, издигайки престижа на империята до непознати висоти, които завинаги остават в историята, благодарение на велики победи или радикални промени. Други са напълно неподготвени за управлението на държавата, хвърляйки я в бавен (понякога) бърз хаос, изостряйки до крайност отношенията между провинция – столица, бедни - богати, църква - светска власт. 

Римските императори не са обикновени монарси – те са на върха на йерархичната стълбица през Античността и Средновековието. Тази йерархична стълбица е строго установена и няма възможност за прескачане или изкачване по стълбицата. Императора стои на върха, смятайки себе си за „за духовен баща на народите“ (християни или езичници) следи зорко за опити за узурпиране на титлата от останалите европейски владетели, а опити за пробивни никога не липсват. Най-сериозният опит за промяна на ромейският ойкуменизъм1 е през 800 г, когато франкският владетел Карл Велики е коронясан за император. Българският цар Симеон също предявява2 претенции за титлата през 918 г. Титлата на българският владетел е призната официално при сина му Петър, за която се счита, че е по-престижна от тази на император Отон I. Владетелят на империята счита себе си за наместник на християнският Бог, а неговите владения са копие на Божието царство. Ромейският ойкуменизъм не е нищо повече от политическа доктрина, която следва строго определени правила. Ромейското държавно управление не се слави със своите резки промени, а напротив, там традициите са много консервативни и много трудно претърпяват еволюции. Най – ярко това се забелязва в иконографията и церемониала. Въпреки промените, които настъпват през цялата история на империята, римските владетели считат своята държава и себе си за безгрешно копие на Божието царство.

Ромейският император в края на Късната античност и Средновековието се превръща в пълновластен властелин. Той има пълна власт като неговото управление се доближава много до източните деспотии от, които черпи „вдъхновение“. Издигането на императора от старомодният принцепс3, който от „пръв сред равни“, става божество в края на III век е дело на Диоклециан, създавайки нова форма на държавно управление – доминат. За да засили позицията на властта си и тази на държавата си след серията кризи през III век Диоклециан въвежда в императорският церемониал много ритуали използвани от сасанидските перси. Най – типичният пример е просването до земи пред императора или т.нар „проскинеза“, която навлиза и в християнството. Темата на днешната статия е да разгледаме коронацията на един типичен римски император през Късна античност и Средновековие. Разбира се като „жив организъм“ римската империя и имперската институция преживява еволюция, но с течение на времето се добавя все повече помпозност и тържественост.

Опити за обожествяване на римският император има още от времето на принципата, той такова решение се взема от Сената и според заслуги. При домината концепцията за Сената е запазена като име и само формално се одобряват императорите. Но как се избират новите владетели, какво е нужно да се направи за да може един кандидат за император да стане най-могъщият европейски владетел, как протича една коронация на римски император? Още от времето на принципата няма формално регулиране при възкачване на трона. При Октавиан Август на теория има изградени правила, които определят издигането на император. Според тези правила длъжността на императора е изборна, като Сената, римският народ и армията одобряват кандидатурата. Тези правила оцеляват до Късна античност, където се „вливат“ в новоизградените за да прераснат през VII – VIII в сложните дворцови церемонии при стъпване в длъжност. Целта на това тройно одобрение е само една – да се избере възможно най-подходящият кандидат за император, от който ще зависят съдбините на империята и народа. За съжаление рядко идеалите за перфектен владетел се припокриват с реалната ситуация. 

justinian ravenaЗаради кризите през III век, които водят след себе си смяна на управляващи династии, и увеличението на армията при Диоклециан, се променят нагласите при избиране на владетел. Самият Сенат харесва идеята да се избира най-подходящият човек за император, одобрен от тях, защото така се продължава традицията от Републиката. Но такава традиция е трудно да бъде продължена или спазена, защото самото наименование на титлата „император“ означава главнокомандващ, което обуславя избирането му не от Сената, а армията. Това донякъде е преповторение на ранно Републиканският период, когато  управляват триумфиращите генерали като Гай Марий, Юлий Цезар, Марк Антоний. 

Друг проблем на императорската институция е наследствеността – традиция при принцепсите е да определят приживе своят наследник, който обикновено е осиновен или е близък роднина. Въпреки могъществото си и силната юридическа система, в Римската империя династическата приемственост не е узаконена. Този юридически пропуск създава  условия за амбициозни военачалници да узурпират трона, след, което да бъдат приети като законни императори. Този модел продължава в Източната Римска империя, където е особено актуален до края на Късна античност. Повечето императори през този период, дошли на власт идват от редиците на армията, докато съвсем малък брой са издигнати от управляваща имперска династия. 

От VII до края на VIII век натам, започва бавна трансформация на този установен ред. През този период се засилва принципа на имперските династии и произтичащата от тях легитимност. Пример за династическата промяна е появата на прозвището „порфирогенит4 (багренородни). В следващите десетилетия династическата приемственост става все по-популярна. По време на принципата акта по избирането на император (принцепс) включва връчване на имперските знаци, включващо генералският плащ – paludamentum5 или хламида. Той задължително трябва да е с пурпурен цвят, което символизира имперската власт. Клавдий въвежда лош прецедент като награждава своите войници (преторианци) за тяхната служба. При следващите императори тази неполучена награда е основна причина за свалянето на конкретен кандидат. 

Император Константин Велики добавя към старият церемониал, коронясване с диадема, по източен образец, превръщайки я в символ на монархическата власт по време на домината. Това, което отличава Римската империя от Сасанидите е, че в този етап няма изграден церемониал при коронация, който да копира персите.

Michael I Roman emperor coronationПрез Късна античност навлизат християнски символи, текстове и церемонии описани в Библията. Такъв е случаят с т.нар. „adventus6, при, който римските императори от Късна античност копират церемонията на Христос при навлизането му във Йерусалим. Разбира се това пристигане е тържествено,  градът в, който пристига императора е украсен. Този ритуал се използва от императорите като официално обявяване на своята власт – Константин Велики прави същото на път за Рим, след битката при Малвийският мост. Друг важен елемент от късноантичната коронация е издигането върху щит – войската издига своят претендент за Август (император), като преди това му поставят на шията златна торква7. Тази церемония по коронясване за първи път е описана при Юлиан, през 361 година когато е издигнат спонтанно. Този обичай е заимстван от германските племена и се среща при коронация на император или някой който се опитва да узурпира трона. Често се използва  поне до Фока (602 – 610), след, което изчезва, появявайки се при изобразяването на коронацията на император Михаил Ι Рангаве  (811 – 813), Петър – Делян, макар да не е ромейски владетел. Изобразяването на неговата коронация е анахронично, защото в този период имперският и дворцов церемониал достига своят апогей8

Относително детайлна информация за имперските коронации от V – VI век, откриваме в няколко извора. Това са частично запазените творби на Петър Патриция9, „Книга за церемониите“ от X век, съставена по времето на Константин VII Багренородни (преписи касаещи императорски церемониал се откриват в същата. Третият извор е поемата на късноантичният автор Флавий Кресконий Корип – „De Laudibus Iustini minoris”. Те ни дават много добра картина на императорският церемониал при коронация и какви промени настъпват в него. При внимателен прочит на споменатите извори, забелязваме, че има два типа церемонии при коронация.

В първият описан тип коронации влизат Лъв I, Анастасий и Юстин I. Лъв I е издигнат на щит извън столицата Константинопол и получава торква от campidoctor10. Освен торква получава императорските знаци – императорски плащ с пурпурен цвят, диадема, копие. След издигането му е признат за Август, а неговите служители за задължени да паднат за проскинеза, според ранга и статуса си. Сената одобрява неговата кандидатура и императорът може да пристъпи към коронацията вътре в самият град. Нов елемент в церемонията е присъствието на патриарха на Константинопол, Анатолий, който няма никакво участие в ритуала. Завръщайки се в столицата, императорът получава своята корона. Този ритуал много прилича на церемонията използвана при възкачването на Валентиан I. Присъстивието на главата на християнската църква в империята по време на коронация, показва засилващите се тенденции. Наследниците на Анатолий, ще играят все по-голяма роля при коронацията на василевсите.  

Coronation of Basil II as co emperor by Patriarch PolyeuctusСлед Лъв I, коронациите се извършват на Хиподрума. Церемонията по коронясване на император Анастасий е много подобна с тази на Лъв. Разликата при нея е,че императрица Елия Ариадна, вдовица на Исавриеца Зенон, обявява публично, че ще избере, заедно със Сената и висшите служители, нов император. Преди това архонтите11, сенатори и архиепископа на Константинопол се събират, обсъждайки овакантеният трон. Името на кандидата трябва да бъде обявяване публично пред публиката на Хиподрума. Вече през VI век Хиподрума започва да играе много важна част от публичните изяви на императорите, важните новини се съобщават точно там. При появата си императрицата не се различава почти по нищо откъм облеклото на император – и тя носи пурпурна копринена хламида, тя носи изящна далматика украсена със скъпоценни камъни или златни нишки. Единственият елемент, който я отличава е диадемата, която трябва да наподобява носената от императрица Теодора от Равенската мозайка. Отношението към Ариадна не е по-различно от това като към император – това е специфичното държавно управление на Ромейската империя. Когато при овакантен трон се налага да управлява известно време императрица. Историята на империята познава много такива случаи. Населението  смята своята василиса за божествена проекция на земята. 

Подготовката и церемонията по коронацията на Анастасий протича типично за ромейски император със всичките и детайли. Висшите служители гостуват на Анастасий, имайки възможност да си поговорят с него, задължително гостите трябва да са облечени с бяла хламида. Те го подготвят за предстоящата му церемония при възкачване на трона. Бъдещият ромейски император се заклева пред Сената и останалите служители, че ще управлява империята съвестно. След клетвата е придружен от евнусите, където се преоблича за специалната церемония. Той облича стихар12 със златни клави, колан13 и императорски сандали (това трябва да т.нар. кампаги), те са по-близки до пантофи. След церемониалното преобличане императора отива на Хиподрума, където в присъствието на войниците си е издигнат на щит, а кампидоктора поставя торква на врата  му. При поставянето на торквата войниците в знак на чест и уважение вдигат императорски знаци. Архиепископът казва молитва и „Господи, бъди милостив!“, след, което му поставя имперската хламида и диадемата със скъпоценни камъни. Императорът поздравява войниците и обикновените хора, следвайки няколко акламации в чест на новият император.  Последна част от церемонията е посещението в църквата Света София14, където владетелят оставя своята корона. Верните евнуси са заедно с императорът, където отново се преоблича. Евнусите разделят автократорът със специална завеса зад, която се преоблича. Оставя дарове за църквата и се запътва към Свещеният дворец, където е поканил висшите служители на пир.

Следващата церемония е тази на Юстин I, която протича по идентичен начин. Но в този случай нямаме императрица, която да избере кандидат за император. Избирането на Юстин като бъдещ император е съпътствано с напрежение и немалко кавги измежду членовете на имперският двор. Всеки от тях предлага свои кандидати, които са отхвърлени. Един от кандидатите, някой си Йоан, е издигнат на щит, но фракцията на Сините не са доволни и започват да замерят с камъни кандидатът. Имперската стража на екскубиторите стрелят с лъковете си за да ги спрат, покосявайки няколко човека от сините. Йоан не става император, а е избран за епископ на Перинт в Тракия. Членовете на схолите също опитват да изберат свой кандидат15, но виждайки реакцията на останалите фракции, не е издигнат на Хиподрума върху щит, а в една от залите на имперският дворец върху – маса. 

gregory teodosiiЕкскубиторите също са недоволни от този кандидат и не крият желанието си, дори да го убият. Неочакваната появява на Юстиниан, който по това време е с ранг „kandidatos” го спасява. И на него (Юстиниан) му е предложено да заема ромейският трон, но той отказва. Накрая сенаторите се спират на Юстин, който участва в церемония описано по-рано. Един аспект създава въпроси, кое кара бъдещият император да избере сигурното преобличане с евнусите? Вместо това той предпочита да го направи на Хиподрума прикриван от войници сформиращи тестудо? Може би не желае да губи време или се страхува от издигането на друг кандидат? Няма как да разберем това, което научаваме е церемониала през, който преминава. Все още не е дошло времето на сложните и помпозни тържествени церемониали от средновековието16

До тук коментирахме първият тип императорски церемониал при коронация. При него се забелязват старите военни традиции, използването на щит, слагане на торква. Но виждаме и нови елементи като присъствие на архиепископа на Константинопол. Правото на избор се пада на Сената и висшите членове на двора. Кандидатите се одобрени от армията и населението. 

При вторият тип церемониал – Лъв II, Юстиниан, забелязваме, че управляващите императори Лъв I и Юстин, избират свой наследник, докато са още на власт, най-вече заради болест. При този тип коронация, избирането и одобрението е в ръцете на старшият владетел.  Няма вдигания на щит, има само формално короноване, като се поставя корона на главите на кандидатите, обявявайки ги за цезари. Архиепископа на столицата присъства произнасяйки молитва за „попътен вятър“ на младите владетели. Юстиниан разчупва сериозно церемониала, защото коронацията  не се провежда  на Хиподрума, а в т.нар Делфакс, зала, която е част от дворцовият комплекс. 

Коронацията на наследника на Юстиниан – Юстин  II е смесица от изброените церемонии, защото обединява старите традиции с нововъведенията. Ако вуйчото Юстиниан предпочита коронация от нов тип в своят дворец, неговият наследник залага на традициите. Той е издигнат на шит, слага торква, поставена е диадема на главата му. Преди церемонията императора и императрицата отиват в различни църкви, където се обличат подобаващо. Тяхното облекло трябва много да прилича на изобразеното на мозайката от Равена. Подробно описание за ритуала по коронация, както и облеклото, откриваме в De laudibus lustini minoris. Участието на патриарха и най-вече поставянето на короната върху императорската глава са част от новите елементи от имперският церемониал, които бавно навлизат дори през VI век17.

Въпреки намаляването на класически военни елементи и ритуали при коронацията на армията, нейното значение не намалява, даже напротив. От V век, наблюдаваме сериозна концентрация на войскови части в столицата Константинопол и около нея. Този фактор неминуемо създава нуждата бъдещият император да спечели за своята кауза армията, за всеки случай. Защото въпреки подкрепата на висшите дворцови служители кандидатите имат нужда от подкрепата на армията за да се закрепят на трона.  От изброените случаи на коронация, можем да заключим, че церемонията претърпява промяна между 457 – 519 година. При управлението на Юстиниан, императорската титла достига най-големите си висоти, по-близка до Късната античност, отколкото до средновековните церемонии. Императорският образ създаден още при Диоклециан, който смята императора за абсолютен владетел, променен от Константин подобно Божие подобие, продължава да се развива.

Римските императори изграждат успешна симбиоза с християнската църква, започнала при Маркиан, а при Юстиниан е завършен процеса на типичният ромейски „цезаропапизъм“.  Императорските образи присъстват за нуждите на официални тържества, но можем да ги открием и на съвсем обикновени предмети като теглилки, монети,  чинии и други съдове за ежедневна употреба. Те са част от ежедневието на населението. Не е задължително тези портрети да отговарят на действителната визия на императора, те могат да бъдат съвсем шаблонни. С еволюцията на церемониала при коронация се променя и изобразяването на императорите, които са изобразявани като благочестиви християни  - Константин VII Багренородни, като победители благодарение на Христос, например Йоан Цимисхий, през късна античност се набляга на изобразяване в цял ръст. Нерядко се среща конни статуи на императорите, които се поставят на публични места. Друго изобразяване на императорите е като второ слънце, какъвто е случая с Йоан II Комнин.

Какво знаем за церемониала между VII и VIII век? Тъжната констатация е,че нямаме оцелели данни, какъв е бил ритуала по коронация и как се развива. Причина за тези празнини можем да търсим в бурният и пълен с превратности иконоборски период. Косвени доказателства, откриваме в литургичните документи, научавайки, че литургията изпълнявана при коронации остава непроменена поне до XII век. 

ioanIIСлед края на иконоборският период (средата на IX век), имаме информация за императорският церемониал при коронация, навлизайки в най-помпозният, тържествен и символичен период на империята. Той продължава до самото падане на Константинопол от латините през 1204 година. През този период са съставени всички дворцови етикети, ритуали, и речи, които можем да открием в ръкописа „За церемониите“, с изключение на късноантичните добавки. Императорското облекло в този период почти няма нищо общо с късноантичните деспоти. Всички коронации са изцяло преместени в църквата „Света София“, тя се е превърнала в патриаршески храм, превръщайки ги  изцяло в църковен ритуал, патриарха единствен коронова владетелите. Има случаи, когато императорите са короновани в други църкви (Ираклий), но обичаят изисква това да се случва в Света София.  Християнската символика отдавна е взела връх, а облеклото и нужните маниери на владетелите, целят да покажат близост до Исус Христос. Живота на василевсите е забулен в мистерия и постоянни церемонии и тържества. Много от императорските дрехи преминават в употреба при клира, какъвто е примера със сакоса, короната, лороса. Заради тържествата, символиката и облеклото, някои автори с право казват, че василевсите, приличат на църковни отци. 

Церемониала при коронация на римските императори извървява дълъг път на развитие от Късна античност, достигайки до своят зенит през класическият период. Започвайки от простият войнишки ритуал, процъфтявайки в сложната система от мистика, тържества и химни между средата на IX началото на XIII век. Ромейският император е смятан за безгрешен въпреки многобройните покушения от негови служители. Но доктрината на световната империя има само една цел – да представи василевса в най-добрата му светлина, изобразявайки до всички възможни места до които има достъп населението. Заради превратностите на дългата ромейската империя се променя изобразяването на императорите, но се запазва свещеният елемент, дори се смята, че е второ слънце без, което населението не може. Като божи наместник на земята, неговата цел е само една да направлява единственият правилен път за християнските му поданици. Духовният баща има право да се намесва в съдбините на останалите християнски  народи. Дълбоката християнска мистика с, която е пропита императорската титла, изкарва на показ най-доброто от европейският средновековен дворцов церемониал през Средновековието.

 

 

1Ромейска политическа доктрина, която смята, че ромейският император е духовен баща на народите и поради това трябва да стои на върха на йерархичната стълбица.
2„Византия и византийският свят“, Василка Тъпкова – Заимова.
3Титла в ранният период на Римската империя с, който се титулува главата на империята, най-старшият сенатор.
4Порфирогенит – Багренородни, прозвище, което се използва при император Константин VII Багренородни. При следващите василевски показването  на роденият престолонаследник в пурпур става традиция. Те се показват пред Сената на Хиподрума, както и пред населението. 
5Военен плащ с цвят на пурпур, носен от главнокомандващият по време на принципата.
6Церемония, чиято цел е да  отпразнува пристигането на император през Късна античност. Adventus-a има два важни елемента: „occursus” и „propompe”. Буквално се превеждат като „среща“ и „посрещане“. При „occursus” гостът се посреща на самият път, но големината, съставът и разстоянието от града, зависи от ранга на госта. “Propompe” възхвалява тържествено пристигналият в града, използва се музика, поезия, химни, тамян.
7Бижу накит с келтски произход, който навлиза в римската държавна традиция, изработват се от злато или бронз, може да бъдат украсени със скъпоценни камъни, символ на имперската власт.
8Това некоректно изобразяване може да се обясни с ромейското желание за връщане към римските корени и представянето на василевска като воин. 
9Високо образован ромейски патриций, който заема различни високи постове при управлението на Юстиниан. Първият автор, който описва имперският церемониал при коронация.
10Полеви офицер, който тренира войниците на бойното поле. 
11Не е много ясно кои са тези длъжностни лица, които са записани в изворите като архонти. Възможно е да участват само най-високите длъжности в късната Римска империя. Между тях откриваме  Praepositus sacricubiculi, Magister officiorum, Domestikos ton scholon.
12В конкретният случай се има предвид tunica manicata или след като изрично е споменат стихар, това да е далматика. На ромейските мозайки от Равена, императорите носят туника със златни клави. Туника маниката е по-къса и с по-тесни ръкави от далматиката. 
13„За церемониите“.
14Сегашната сграда на Света София е построена през VI век, но има две по стари сгради. Описаната в извора е втората.
15Патрикий, който е с титлата стрателат, висша военна титла. 
16За подробна информация относно короноването на Юстин, вижте „За Церемониите“.
17De laudibus iustini minoris.
 
 
Библиография:
 
1. “De Ceremoniis”, включващ оцелели пасажи на Петър Патриция.
2. Coripus “De laudibus iustini minoris”.
3. Averil Cameron “A Byzantine imperial coronation on sixth century.
4. Alexander Beihammer “Court Ceremonies and Rituals of Power”.
5. Шарл Дил Алфред Рамбо „Византия“.
6. Василка Тъпкова – Заимова „Византия и византийският свят“.
 
 
X

Right Click

No right click