Как са живели византийците

Посещения: 5057

Индекс на статията

 
 
Г. Г. ЛИТАВРИН
 
 

КАК СА ЖИВЕЛИ ВИЗАНТИЙЦИТЕ

 
 
 Byzantine agriculture
 
 

Превод от руски: Арон Кисиленко

 
 

 
ВМЕСТО ПРЕДГОВОР
 
 

Пристъпвайки към изпълнение на задачата, поставена от заглавието на книгата, ние сме длъжни да предупредим читателя за главните и нелеко преодолими трудности, които стоят пред нас.

Първо, много страни от живота на поданиците на Византийската империя са слабо отразени в запазените източници, а самите източници разказват за най-различни слоеве от населението и не ни позволяват с необходимата пълнота да си представим живота на всеки един от тях. Разбира се, някакъв типичен, абстрактен „византиец“ не е съществувал и затова не е възможно да се даде обща и точна характеристика на дейността, бита и въжделенията на византийския селянин и на столичния сановник, на занаятчията и търговеца, на рибаря и епископа, на моряка и писаря, на хетерата и игумена.

Второ, не е напълно определено употребяваното от нас условно понятие „византийци“ или „ромеи“ (т. е. „римляни“), както те сами са се наричали. Това са били не само гърци, а и други християнски поданици на императора — и славяни, и арменци, и грузинци, и сирийци. Всеки от тези народи е имал свои традиции и присъщи само на него форми на бита, обичаите и нравите. Или, казано с други думи, всеки от тези народи е живеел не точно така, както неговите съседи, принадлежащи към други етнически групи.

Трето, естествено е, че във византийското общество са ставали промени. През IX в. не са живеели така, както през XI, а в XI —  далеч по-иначе, отколкото в XIII. Колкото и бавно да е протичало времето тогава, то е носело със себе си промени, които постепенно са се отразявали на целия начин на живот на човека към която и социална среда да е принадлежал той.

И накрая, четвърто, какво да смятаме за главно при разказа ни за живота на византийците — техните икономически, социални и политически институти, особеностите на техния бит или пък спецификата на тяхната социална психология и обществените им възгледи и представи, колкото и оскъдни да са сведенията за тях.

Опитвайки се да преодолеем първата трудност, ние се отказваме от подробна характеристика на условията на живот на малките социални прослойки и групи и отделяме главно внимание на основните класи и съсловия на византийското общество. Като показваме разликите, ние ще се постараем да изтъкнем и общите черти в живота на византийците. Колкото и различно да са живеели, те са били съвременници.

Що се касае до втората трудност, то ние смятаме за напълно закономерна една обобщена характеристика на начина на живот на „ромеите“ като поданици на една страна, без да разказваме за особеностите на бита на другите народи, живели в нейните предели. Това ще направим, защото, първо, гърците са представлявали все пак най-многобройната част от населението на империята и, второ, всички други етнически групи на Византия са изпитвали едно сериозно нивелиращо влияние на гръко-римската цивилизация.

Третата от посочените трудности е особено сериозна. Ние сме принудени в известна степен да нарушим принципа на историзма, макар и само затова, че сведенията, които осветляват една или друга страна от живота на ромеите във всеки отрязък от времето, не са цялостни — за една страна има ярки свидетелства от XI в., а за друга за съжаление само от XII в. Затова ние ще разкажем за централния период от византийската история (IX—XII в.), който представлява епохата на утвърждаване и разцвет на феодализма във Византия, наложила своя отпечатък на всички страни от живота на ромеите от всяка класа и съсловие.

И накрая ще дадем предпочитание на икономическите, социалните и политическите аспекти в живота на византийците, като ще се постараем да дадем представа и за бита им, и за особеностите на възприемането на обществените и социалните явления от тях.

 
 

 
 
Първа глава
СОЦИАЛЕН СТРОЙ
 
 

По броя на градското си население през IX—XII в. Византия е превъзхождала другите страни на средновековна Европа. И в нея обаче селските жители са преобладавали над градските. Селата като ореол са обкръжавали всеки по-значителен град. Обикновено (особено на Балканите) селата са наброявали по 10, 20, 30 селски двора, а в чифлиците и махалите (проастии, метоси, зевгалатиони), принадлежащи на частни лица, църкви и манастири — и по по-малко.

Но не само размерите, а и социалният статут на селата е бил твърде различен. В най-привилегировано положение сред свободните селища са се намирали селата на стратиотите (IX—XI в.)— селяни, вписани във воинските списъци и задължени при първо повикване от властта да се явят с конете, оръжието и каруците си. Имало е села, жителите на които са служели като гребци и моряци на военните кораби. Жителите на други села, зачислени към ведомството на дрома (пощите и външните работи), следели за състоянието на държавните пътища и били задължени да обслужват пътуващите по тях официални лица. Жителите на някои села били привличани в строителството на държавни кораби, мостове, крепости, за приготвянето на дървени въглища за железотопилните пещи и т. н. Преобладаващата маса от свободни селяни заплащала на държавата многобройни данъци и изпълнявала други разнообразни повинности.

Жителите на свободните села образували общини. Те общо решавали въпросите по ползването на ливадите, горите, полските имоти, наемането на общински овчар или пъдар, разпределението на водата, строителството на мелници, мостове, водоеми. Общо са празнували и погребвали, общо отслужвали молебени за дъжд и са водели дела със съседните села или с едрите собственици. На общинско събрание разпределяли извънредните глоби и данъци, повинности и вноски в хазната на държавата.

От края на IX в. процесът на феодализация започнал да се ускорява и бързо нараснал броят на несвободните села, феодално-зависимото население на които най-често наричали парици и проскатемени. Зависими селища били и малки имения, и големи села с господарски домове, и отделни чифлици (проастии), в които селяните не само се занимавали със селското стопанство, но и отглеждали добитък. В такива селища често е имало мандра, пчелин, грънчарска работилница и т. н. Жителите на големите села, които зависели от едрите земевладелци, също образували общини; те заплащали данък на своя господар и изпълнявали повинности в негова полза или едновременно и в негова полза, и в полза на хазната, ако господарят им нямал данъчни привилегии.

Нивите се предавали по наследство и били разделени една от друга с межди, канавки или огради от пръти, камъни, посадени дръвчета. Към селския двор обикновено имало овощна и зеленчукова градина. Къщите се строели преди всичко от камъни или тръстика, с покриви, покрити с керемиди, тръстика или слама. До дома се намирали стопанските постройки, изби или ями и големи, зарити в земята делви (питоси), в които пазели зърно, вино, зехтин.

* * *

Чак до края на XI и началото на XII в. едрите земевладелци рядко прекарвали по-значително време извън града. Но постепенно земеделската аристокрация започнала все повече да се грижи за своите селски имения и даже за снабдяването им с отбранителни съоръжения. Запазено е едно подробно описание на господарско имение от XI в. в Мала Азия. Около дома, който бил с купол, имало открита веранда, подпряна на колони. До дома били разположени банята с мраморен под (мраморен бил подът и в дома), хамбар с две помещения (долно с изба, където се пазели нетрайни продукти, и горно за изпечения хляб), специален склад за зърното, сламата и плявата, конюшните, обора и помещенията за работниците и слугите. В имението имало църква с купол. Тя била с осем колони, с параклиси, мраморен под и позлатен иконостас. В края на X в. Василий II Българоубиец бил поразен от богатството и размерите на имението на малоазиатския магнат Евстатий Малеин, който поканил на почивка в него цялата войска на императора. Според житието на Филарет Милостиви светецът е притежавал 600 бика, 100 вола, 800 коня, 80 ездитни коне и мулета, 12 хиляди овце и всички те се отглеждали в 48 чифлика. Още по-богат е бил пълководецът на Алексий I Комнин Григори Бакуриани, многобройните владения на когото се намирали край Филипопол и в областта на Солун.

* * *

Основните култури за посев във Византия били пшеницата и ечемикът. Селяните често предпочитали да сеят повече ечемик като по-малко капризна зърнена култура, която давала и по-стабилна реколта. В славянските провинции отглеждали просо, но знатните хора смятали просото за лоша храна — според мнението на писателката от XII в. Ана Комнина, дъщеря на Алексий I, то предизвиквало стомашни заболявания. Във Византия се сеели и бобови култури — грах, леща, боб. За много ценна култура се е смятал ленът (тънките ленени тъкани стрували по-скъпо от вълнените), но той е изисквал обилно напояване, а тогава водата е била малко. Ленът в империята не достигал и се внасял отвън.

Най-големи доходи носело гроздето. Земята с лозе при продажба струвала десет пъти по-скъпо от нива. С лозарство се занимавали и гражданите, които имали лозя както в градовете, така и в предградията. Смятало се е, че даже пет модия лозе (5— 6 декара) е достатъчно, за да осигури скромно препитание на едно семейство. Във Византия се занимавали с овощарство, но съперник на гроздето по доходоносност в Мала Азия и в южните балкански провинции били маслините. За ромеите един от основните видове храна били зехтинът и солените маслини. В годините с ниска реколта износът на маслини извън границите на империята бил забраняван.

В селското стопанство конят обикновено рядко бил използван за земеделска работа. През X в. един кон струвал 12 златни номизми, т. е. цената за три-четири крави. Свободният селянин е държал кон само защото без него не могъл да отбие военната си служба. Конете се развъждали предимно в именията на знатните и в императорските чифлици. Всеки сановник в града притежавал кон или цяла конюшня. Добре гледаните коне били хранени с ечемик. С особена слава се ползвали арабските коне. Но Михаил Аталиат, автор от XI в., прекарал много години в походи, е предпочитал ромейските коне, тъй като според неговото мнение арабските били бързи, но много скоро се изморявали. Конете се използвали и в пощенската служба.

Мулетата, така както и конете, били „привилегировани“ животни; те служели за езда и за пренасянето на багаж и стоки— едно муле носело до десет модия зърно (около 80 кг). Селяните по-често използвали магарето, което понякога представлявало цялото имущество на бедния производител на дървени въглища или на търговеца на дърва.

Но главната работна сила в селското стопанство бил волът. Степента на благосъстоянието на едно семейство се определяла не само от размерите на неговия поземлен участък, но и от броя на притежаваните волове. Селянин, който има два чифта волове, наричали дизевгарат, който имал само един чифт — зевгарат, а който имал само един вол — воидат. Обикновено селяните не държали млечни крави, а и в именията на аристокрацията месният рогат добитък винаги преобладавал над млечния.

Затова пък във всяко селско стопанство е имало овце и кози. Те давали и мляко, и месо, и вълна и най-важното не изисквали особени грижи. Обеднелите притежатели само на един вол понякога впрягали до него при оран козел. Свине отглеждали там, където имало дъбови гори, тъй като ги изхранвали предимно с жълъди. Само прасенцата преди празник хранели с трици и брашно.

Селяните отглеждали и домашни птици. Митрополитът на Навпакт Йоан Апокавк (XIII в.), който бил принуден да избяга на село, се оплаква в едно свое писмо, че живее в пристройката на църквата, а до него били конете, свинете, кучетата, овцете, гълъбите, гъските, патиците, кокошките и той бил оглушен от техните ревове и крясъци.

В различните провинции на Византия, отличаващи се една от друга по природните си условия, е съществувала своего рода естествена специализация. Киликия, Крит, Тракия, Южна Македония и Тесалия се славели с житните си култури; Витиния с конете; долините на Меандър и Скамандър, както и Лакедемон — с маслините; Епир и Паристрион с добитъка; Евбея с виното и Атика с меда. Тази специализация (по-често обусловена принудително от наличието на работна ръка и работен добитък, от вида на имуществото на населението, качеството на земята и т. н.) била характерна и за стопанството вътре в селата — едни семейства владеели лозя или градини, други овце или пчелин.

С номадско овцевъдство в империята се занимавали почти изключително власите, и то преди всичко в Тесалия, Епир, Македония, Паристрион. През лятото (като се започне от май) те се движели със стадата си по планинските пасища, като преминавали понякога стотици километри, за да стигнат от кошара до кошара (на гръцки „мандра“), където преработвали продуктите от своето стопанство — приготвяли масло и сирене (влашкото сирене още тогава било известно и зад границите на империята), прежда, килими, кечета и др. През септември те се завръщали да зимуват в долините. Номадското овцевъдство от древни времена е познато и в Мала Азия, и в Северна Сирия.

Сериозна роля в живота на селското население са играели различните видове спомагателен поминък — риболовът край големите реки, езера и морското крайбрежие, ловът, пчеларството, приготвянето на дървени въглища и дърва за горене.

При климатичните условия за по-голямата част от византийските провинции особено значение е имало напояването на земята и отстраняването на камъните от почвата, тъй като повечето от малките ниви са били разпръснати по склоновете на планините, между овразите, скалите, блатата, храстите и горичките. Водата често не достигала и заради нея избухвали спорове и кавги, водели се съдебни дела. Дребните участъци земя се обработвали само ръчно, като се прочиствали от камъните поколение след поколение. Някои ниви се създавали буквално от ръцете на човека — от низините носели земя и я насипвали върху голите камъни. Най-често тора за нивата селянинът пренасял на гърба си. Затова пък в много области той събирал по две реколти в годината.

Страшен бич за селяните били стихийните природни бедствия — суша, горещите ветрове от юг и от изток през май и ледените от морето през април, наводненията по време на разливането на планинските реки, град и накрая периодичните, продължаващи по няколко години наред опустошения от скакалци.

В работата по селското стопанство е било заето цялото семейство, включително и децата. Работният ден започвал с изгрева на слънцето (понякога и още преди да се съмне) и продължавал до неговия залез. Много малко селяни се ползвали от труда на мистии — наемни работници (такива най-често били обеднелите им съседи от същото село). Понякога след големи победи над арабите пленниците превръщали в роби и ги изпращали да обработват земята на по-състоятелните селяни. Но като правило робите и мистиите били лоши работници.

Много сили на селяните отнемала държавната трудова повинност (ангарията) и по-специално извънредната ангария — превозването на товари със собствените им животни, разчистването на пътища и проходи за войската, ремонт и строителство на мостове, кораби, укрепления и т. н. Непредвидената ангария откъсвала селяните от срочната им сезонна работа и често поставяла тяхното стопанство на границата на разорението.

Обеднелите селяни преживявали от случайна работа — наемали се като строителни дърводелци, дървосекачи, въглищари, сезонни работници. Понякога те се организирали в сдружения на гроздоберачи или строители, преминаващи от място на място. В документите от XI—XII в. се съобщава за много запустели села, жителите на които са измрели или са ги напуснали.1

Византийското селячество страдало от недостиг на земя въпреки огромните пространства необработени и годни за обработване държавни земи. Правителството с охота заселвало на своите земи безимотни селяни и понякога даже пленени или съюзници араби, печенеги, узи, половци и ги заставяло да носят военна служба и да плащат данъци. Въпреки това оставало много свободна земя, тъй като по това време усвояването на целините е представлявало голяма трудност за селяните. Останал без работен добитък и инвентар, разореният селянин не е бил в състояние сам да усвои свободен участък необработваема земя. Селяните вътре в общината понякога си помагали един на друг и съседите обединявали усилията си при обработването на земята. Но отделилият се от селото си бедняк бил обречен на гибел. Селската аренда, за която често се говори в документите, е била преди всичко признак на беда — нуждаещият се от земя е взимал под аренда нивата на съседа си, който не е бил способен да я обработва, или, обратното, разореният е давал земята си под аренда на своите богати съседи.

Патриарх Фотий (IX в.) пише как при него привечер, по време, „когато се палят лампите“, дошъл при него един бедняк, целият в синини, с разкъсан хитон, и през сълзи му разказал как богатият съсед отнел земицата му — последната надежда на неговия живот. Понякога бедствието идвало не от загубата на земя, а от насилственото прибавяне на земя — държавата заставяла селяните да плащат данъци и за запустелите участъци земя, съседни на техните, като им разрешавала да ги обработват. Печелел обикновено състоятелният селянин, а беднякът, който с труд едва се справял с обработването на своята земя, се разорявал още по-бързо.

Този вид данък се наричал алиленгион, или „колективна отговорност“ — жителите на селската община били отговорни един за друг при заплащането на данъка в хазната. Алиленгионът се отразявал много тежко върху селяните. Привилегированите стратиоти, обеднявайки, преминавали в разреда на обикновените данъкоплатци, а свободните данъкоплатци продавали своите земи или ставали парици при едрите земевладелци, които обикновено се ползвали с различни данъчни привилегии.

Опитвайки се да възпрепятства намаляването на данъчните постъпления в хазната, централната власт нееднократно обявявала за недействителни сделките за продажба на земя от селяни на богати и знатни лица. Василий II конфискувал владенията на много магнати, които били заграбили селски земи. Този василевс въвел алиленгията и за едрите земевладелци, като ги заставил да плащат данъци и за съседните им, напуснати или разорени селски стопанства. Но тези мерки не изменили положението — забогателите селяни имали пълно право да купуват земята на своите съседи; самата хазна, 30 години след като селянин преставал да обработва земята си, я конфискувала и я продавала на всеки, който пожелаел да я купи; скоро след смъртта на Василий II аристокрацията и духовенството били избавени от алиленгията.

Положението на париците в именията на феодалите не е било леко, обаче не е така просто да се определи колко по-добре са живеели свободните данъкоплатци — данъците са били по-ниски от частната рента, но бирниците много често, както ще видим по-нататък, не спазвали законите. И все пак в края на XI и през XII в. селяните все още се страхували да не изпаднат в положението на парици — те все още живеели с надеждата да постигнат успех в живота, докато зависимостта от частни лица не давала такава перспектива. Съгласно типовите задачи на един византийски учебник частта, която взимал господарят, достигала една трета и даже половината от селската реколта. Един от типиците (манастирските устави) от XI в. предписвал: ако париците започнат да живеят по-добре в резултат на добра реколта, то трябва от тях да се искат по-големи вноски в житницата и хазната на обителта.2

А що се отнася до мистиите, то сведенията за техните бедствия са доста чести в житията. В едно от тях се казва, че цели 15 години един мистий служел на богаташа, който смъквал от него по три кожи, заставял го да работи и денем, и нощем и въпреки това за всички тези години не му заплатил нито обол. Изпадналите в такова положение мистии, особено пък обременените със семейство, се превръщали в същност в безгласни слуги, изпълняващи най-трудната и черна работа в имението на земевладелеца. Често тяхното положение било по-лошо от положението на робите и робините, които прислужвали в дома на господаря.

* * *

Със съществени особености се отличавало манастирското стопанство. По правило монасите се делели на няколко разреда, като низшият бил най-многоброен. Домакините, ключарите, ковчежниците, вратарите, калиграфите, иконописците, библиотекарите се намирали в привилегировано положение, а орачите, ковачите, дърводелците, тъкачите, седларите, обущарите, конярите, краварите, мелничарите, тепавичарите, градинарите, овощарите, грънчарите, шивачите, кошничарите, перачите, пекарите, готвачите едва-едва успявали да сменят труда с молитвите и бденията. Както и в именията на светските господари, така и в манастирите понякога се прилагала известна механизация — тестото се замесвало с помощта на механизъм, движен ст въртящ се в кръг вол, водата идвала по тръби подобно на днешния водопровод, имало водни или привеждани в движение от животни мелници, ковачници, грънчарски работилници и т. н.

Манастирите обаче не разпилявали своите богатства, както правели светските богаташи, не ги разделяли между наследниците си, не харчели средства за поддържането на престиж, за издръжката на оръженосци и пищни свити, за скъпо оръжие и доспехи, за снаряжение при участието в походи и т. н. Затова в житниците на манастирите често залежавали огромни запаси от зърно и в избите голямо количество амфори с вино и зехтин. Монасите умеели по-добре от светските магнати „с мирни средства“ да приберат в ръцете си съседните земи, като съблазнявали по различен начин религиозните и невежи селяни.

В манастирите се трудели и много мистии (в съответствие с манастирските устави те трябвало да бъдат най-често неженени). В едно от житията се разказва как изгонен от монасите за нищожна простъпка мистий се опитал в отчаянието си да подпали манастирската житница, понеже той е бил — негодува съставителят на житието — „селендур и слуга, който в своите чувства с нищо не е по-добър от неразумния добитък“.

* * *

Голямата разлика в положението на селяните и господарите се отразявала на целия им начин на живот и преди всичко върху вида и качеството на дрехите, състава на храната, външния вид на жилището и неговия интериор. Дрехите на простите селяни почти не претърпели промяна в продьлжение на векове. Те представлявали късо наметало, преметнато през рамото, риза-хитон от грубо платно или вълна, напъхана в също такива груби панталони, и пристегнати с ремъци ботуши. Андроник I Комнин заповядал да го нарисуват в дрехите на селянин с коса в ръцете — на тази рисунка той е с дълга синя риза и бели ботуши до коленете. По думите на големия духовник от IX в. Теодор Студит по време на младостта си, когато е вършел монашески подвизи, той е носел на полето оборски тор през нощта или по пладне, за да не може никой да го види — през обедния зной селяните явно са съблюдавали времето за обедна почивка. Леглото на бедняка е било обикновено дюшек, напълнен със слама. През нощта колибата си осветявал с въглища, факел или парче борина.

Съставът на храната на селянина изцяло се е определял от неговите стопански възможности. Най-често се е хранел с ечемичен хляб, разредено с вода вино и зеленчуци. За признак на крайна бедност се смятала употребата за храна на плява, трици, жълъди и месо от „морска свиня“ (делфин). Обикновено селянинът се хранел до насита сутрин, преди началото на работния ден; на обяд се хранел „умерено“, а вечер преди лягане хапвал само зеленчуци и плодове. Много бедняци се хранели въобще само едни път на ден. Не случайно, както пише в сказанието за Стефанит и Ихнитат, очите им се ококорвали, когато им се случвало да видят на масата едновременно и хляб, и вино, и вариво, и сирене, и плодове.

Облеклото на богаташа се състояло от тънък ленен или копринен хитон и панталони от скъп вълнен плат. На кръста си носел пояс, извезан със злато, украсен с инкрустации и завит в контешки гънки. Яката на дрехата се напарфюмирвала. Богаташите носели ботуши със завити отпред носове. Плащът на епическия герой Дигенис Акрит бил извезан с изображения на грифони, шапката му — обшита със скъпа кожа, а кърпата украсена със злато. С кожа били обшити и дрехите на жената-воин Максимо, чиято долна риза била толкова фина, че светлината прозирала през нея като през паяжина.

Богато се украсявали с благородни метали и скъпоценни камъни оръжието, седлата и сбруята на конете и мулетата на богаташа. За знатните дами се изработвали специални седла, украсени с бисери и златни токички във формата на зверове и птици. Седлото имало разкошна обвивка и от тялото на коня или мулето се спускало покривало от коприна.

Интериорът в домовете на богаташите в селските местности се отличавал със своето великолепие. В спалните е имало позлатени легла, покрити със скъпи тъкани, а в гостните — маси, инкрустирани със слонова кост, злато и сребро (при Филарет Милостиви на такава маса са сядали по 36 души). Вечер помещението се осветявало от светилници с чист зехтин и димели за благоухание индийско орехче, камфор, касия, амбра и мускус. Когато селският магнат се канел да тръгне на дълъг път, приготовленията траели няколко седмици, като за него и многобройната му свита се събирали провизии и походно снаряжение от всякакъв вид.

Достатъчно здрав е този, се казва в анонимната сатира „Тимарион“, който седи на седлото и може да изяде една цяла кокошка. Но кокошките и дивечът на масата на бедняка били само случайно долетели празнични гости. Поради прекомерната употреба на тлъста храна и вино богатите често страдали от затлъстяване и подагра (лекарите ги съветвали на обяд да ядат повече крес, малва и асфодели, т. е. повече салати и зеленчуци). Някои лакомници безпогрешно можели да определят от кое място са донесени медът и виното и на колко дни е опеченото малко прасенце. За деликатес се смятало месото от петмесечно агънце, от тригодишна специално хранена кокошка и виме от млада свиня. Свинското месо, което се сервирало с фригийско зеле, взимали от мазнината в гърнето направо с ръце или с вилица с два зъба.

* * *

По това време във Византия между селото и града винаги се чувствала една глуха постоянна вражда, свойствена по-специално на жителите на селата и обусловена от дълбоки икономически, социални и политически причини. За източниците на враждата на провинциалната земеделска аристокрация към константинополските знатни сановници ще стане дума по-нататък. Що се касае до простите селяни, то тяхната ненавист към града се обяснява преди всичко с това, че във Византия за разлика от страните с „класически феодализъм“ в Западна Европа не замъкът на сеньора, а градът е властвал над селото — в града са живеели и самите собственици на земята, и представителите на императорската власт. Своята неприязън към града селяните разпростирали и върху обикновените граждани и причината за това се корени в особеностите на византийската данъчна система.

Заплащаните от селяните данъци били преимуществено парични. А пари селянинът е могъл да придобие само чрез града. През ръцете даже и на най-бедния надничар, който купувал буквално всичко от пазара, в годината преминавали пет пъти повече парични знаци, отколкото през ръцете на селянина, придобиващ епизодично по няколко монети, за да плати данъка и да си купи само най-необходимото. В града, опитвайки се да получи пари за своите селскостопански произведения, селянинът е получавал много малко поради държавната политика на фиксирани цени на продуктите, високите търговски мита и такси, а също така и поради факта, че той бил длъжен да предава своите стоки не непосредствено на потребителя, а на прекупвачи — търговците на едро, които били организирани в търговски корпорации. Освен това, макар и да имало случаи на увеличаване на данъците в градовете, като правило най-голямата част от платежите в полза на хазната се изисквала само от селяните, от което печелели гражданите.3

Селяните избягвали да отиват в градовете и се появявали там само в случай на крайна необходимост (търговия, търсене на работа, бягство от нахлул в земите им враг). Те презирали гражданите за тяхната безцеремонност и разпуснатост на нравите и знаели, че плодовете на техния тежък селски труд се стичат в градовете, а те живеят много по-зле от гражданите. Писателят от края на XII — началото на XIII в. Никита Хониат разказва за случилата се пред неговите очи характерна сцена — ограбени от кръстоносците през пролетта на 1204 г. много бежанци от Константинопол тайно се промъквали към пристанищните градове и предлагали на селяните останалите им пари и ценности, като ги молели да им продадат хранителни продукти. Селяните взимали от гражданите почти даром вещите им и със злорадство казвали: „Ето и ние се пообогатихме.“

Гражданите на свой ред се надсмивали на грубите, изпоцапани от земята дрехи на селяните, на тяхната неразбираема реч, на смутеносгга им на шумните улици и площади; те се подигравали на тяхната мълчаливост, на неспособността им правилно да свържат две думи, понеже само овцете, биковете и кучетата били единственото им постоянно „общество“.

В науката често спорят за съдържанието на понятието „град“. Тук ние няма да се спираме на този въпрос. Но за селянина от онова време градът е бил олицетворение на безумен разкош, жестока власт, безцелен и шумен пазар, гнездо на всякакви пороци. Него го е поразявало изобилието на занаятчийски работилници в града, но едва ли е могло да го удиви изкуството на гражданина-занаятчия, тъй като в известна степен всеки земеделец е бил и занаятчия, като самостоятелно е изработвал повечето от необходимите му оръдия на труда и предмети на бита. Селото е познавало изкусни грънчари, ковачи, шивачи, обущари, бъчвари, леяри. Произвежданите в селата различни видове съдове, кожени изделия, кечета, ленена и вълнена прежда, рогозки и кошници понякога били предназначени и за градския пазар. Създадените в селата сдружения на строители (каменари, мазачи, дърводелци) издигали крепости, църкви, големи манастири и понякога строели водопроводи и цистерни в самия „цар на градовете“ — Константинопол. Тези сдружения съгласно твърдението на анонимен автор от X в. били пример за доброто съгласие между хората.4

Трябва да се каже обаче, че по-голямата част от градовете на империята по това време запазвали полуаграрния си характер. Овощни и зеленчукови градини и лозя били разположени и вън, и вътре в градските стени. На пасбищата около градовете през цялата година пасял добитъкът на гражданите. Жителите на прославилия се със своето производство на копринени тъкани през XII в. град Тива по време на суша са правели молебени за дъжд и са се молели не по-малко горещо, отколкото селяните от околните села. Стратегът на Лариса от края на X в. смятал, че в случай на обсада при икономично изразходване на продуктите от една реколта на крайградските стопанства всеки град можел да издържи три-четири години.

И все пак отличителна черта на градовете и във Византия е била развитието на занаятчийството. През XI—XII в. провинциалните градове на империята преживели подем — нараснало занаятчийското производство, разширила се търговията, извършвало се усилено строителство. Както между селските области, така и между градовете е имало своеобразно разделение на труда. От Гардики (Тесалия) се предпочитали плуговете и каруците, от Спарта, Коринт и Тива — коприната, от градовете на Киликия — дрехите, а от Тесалоники — майсторите-строители.

* * *

Занаятчийското производство се основавало на ръчния труд. Обикновено в частните работилници работели самият собственик, членовете на неговото семейство, двамина наемни работници и чирак. Относително по-големи били само държавните работилници (ергастерии) за леенето на метал, изработването на оръжия и воинско снаряжение, дворцови принадлежности, седла, сбруи и чулове за императорските конюшни и за конете на дворцовите гвардейци, „гръцки огън“ (самовъзпламеняваща се горяща смес, която византийците използвали по време на война), ценни багрила, копринени и брокатни тъкани и т. н. Запазено е едно описание на занаятчиите от монетния ергастерий, в което се казва, че те били облечени в дрипи, боси, покрити със сажди изнемощели хора, с опърлени от огъня лица, с разчорлени коси и измъчен поглед. Плющенето на бича се чувало често и надзорът над тях бил много строг. Именно в държавните работилници се използвал предимно трудът на робите и през XII в.

Занаятчиите и търговците не само в Константинопол, но вероятно и в другите по-големи градове се обединявали в корпорации—производствено-търговски съюзи. Голям брой работилници-лавки, принадлежащи на такива корпорации, се намирали в столицата. Така само към църквата „Св. София“ непосредствено под властта на императора били записани близо хиляда работилници. Особено много ергастерии се намирали на централната улица на града (Месон). Занаятчиите се концентрирали по специалности в различни квартали — в един квартал обущари, в друг свещари, в трети железари и ковачи, в четвърти медникари, в пети парфюмеристи и т. н.

За членове на корпорациите не се приемали бедняци, неспособни да заплатят встъпителната вноска за властите на града и за колегите си по занаят и нямащи необходимия имуществен ценз. Не се приемали също жени, еретици, евреи (достъп в корпорациите евреите получили едва в средата на XII в.), сквернословци, пияници и въобще неблагонадеждни хора.

Освен майсторите и търговците, които били организирани в корпорации, имало и голям брой занаятчии, които се трудели не в работилници, а в собственото си тясно жилище или в помещение, взето под наем от някой по-щастлив техен събрат по занаят. Майстор, който наемал специалист или неквалифициран мистий, обикновено се стремял за нищожно заплащане да изсмуче от него всичко, което може. Мистиите в града едва изкарвали по една-две номизми на месец (288—576 фолиса), докато за полугладно съществуване били необходими по осем-десет фолиса на ден. Ако наемният работник се хранел при стопанина си, то за своето семейство получавал не повече от три фолиса на ден. Властите забранявали на майсторите да примамват наемни работници един от друг, да им заплащат аванс повече от 30 дни, а понякога и въобще да наемат работници за повече от три месеца. Дори каменоделците получавали за своя каторжен труд около 20 фолиса на ден, докато някой щастлив просяк събирал до 100.

Занаятчийската техника с векове си оставала една и съща. Качеството и количеството на изделията, както и личната безопасност по време на работа зависели не толкова от съвършенството на инструментите, колкото от професионалната сръчност. В житията понякога се споменава за стъклар, чиито очи са изгорени от пръските на разтопеното стъкло и който след това е принуден да проси подаяния, или за изубил ръката си ковач, лицето на когото е изпъстрено с черни точки от изгарянията на искрите, или за хамалин, жестоко осакатен в пристанището от затрупала го тежест. В сравнително добри условия работели сирикариите—тъкачи на коприна, изкуството на които се ценяло високо. Коприната, изтъкана от тях, се купувала предимно от богатите хора. Но и сирикариите понякога оставали без работа поради това, че доставките на метакса (суровината за коприната) били нередовни и работилниците се затваряли. Истински аристократи сред занаятчиите били аргиропратите (майсторите-бижутери), тъй като техни редовни клиенти били църквите и висшите знатни сановници. Те живеели в свой затворен свят и се женели предимно в своя кръг.

Помещенията за работилници и магазини занаятчиите и търговците наемали като правило от държавата, от църквите и манастирите и от частни лица. Размерите на заплащането били официално установени и властта следяла собствениците да не нарушават реда. При строителството на къщи обикновено се предвиждало долният етаж да се употребява за магазин или работилница. Даването под наем на такова помещение явно е носело добър доход. През X в. голяма къща в центъра на града е струвала около 2000 номизми, а наемът за работилница в такава къща възлизал на 200 номизми годишно. Въпреки закона наемите за помещенията често се повишавали и ставали непосилни за наемателите. В един от манастирските типици от XI в. се предписва: ако градският наемател на помещение на манастира забогатее от своя занаят, монасите са длъжни да увеличат наема му. Просрочването на заплащането на наемите за жилище и превръщането на арендаторите в длъжници на собствениците е било обикновено явление в столицата, където проблемът за жилищата винаги се е чувствал остро. Имуществото на такива длъжници често се е продавало на търг, а самите те са попадали в затвора за дългове. Понякога, за да си създаде популярност сред столичаните, василевсът опрощавал жилищните задължения както към хазната, така и към частните домопритежатели.

* * *

Освен занаятчиите и търговците съществена прослойка в градското население през IX—XII в. са били две категории хора, положението на които представлява особен интерес. Това са робите и интелигенцията. Както в другите страни на Средиземноморието, особено в Източното и Южното, така и в империята се е използвал робски труд. През IX в. някоя си Даниелида, несметно богата жителка на Пелопонес, подарила на Василий I Македонец 500 роби и 100 робини-тъкачки. След нейната смърт останалите роби били пуснати на свобода и образували цяла колония в провинция Лангобардия в Италия, където били преселени от властите. Основен източник на роби били войните. В робство попадали предимно хора от други племена. От роб-грък стопанинът му се стремял по-скоро да се избави (страхувайки се от моралното осъждане на обществото) или да го превърне в свободен слуга.

В средата на X в. в резултат на успешни военни действия против арабите много пленници, превърнати в роби, станали собственост дори на по-състоятелни селяни. Чуждестранните търговци също продавали роби. В столицата тържището на роби се намирало на площад Тавър. Държавата регулирала цените и на робите — роб-писар струвал 50 номизми, лекар — 60, занаятчия — 40, необучен на занаят — 20—30, дете — 10. Често поданици на василевса, които били от други племена, сами се продавали в робство или пък продавали своите деца.

През XI в. броят на робите рязко намалял. Техният труд станал нерентабилен и почти не се използвал в селското стопанство. Много от робите ставали слуги и лакеи в домовете на аристократите. От XI—XII в. много повече са сведенията не за придобиване, а за освобождаване на роби, което се поддържало и от църквата, и от държавата. По такъв начин църквата намирала нови пълноправни енориаши, а държавата — нови поданици, които ставали данъкоплатци и войници. Но освобождаването на робите ставало само вследствие на добрата воля на господаря им. Църковният писател от IX в. Петър Сицилиец пише, че той не хули човека за неговата робска участ, защото робството не е позорно (всички са „роби божии“), а го хули затова, че като роб вреди на господаря си и бяга от него.

Най-често робите се освобождавали по завещание на господаря им. При това нерядко им се оставяло движимо и недвижимо имущество и се устройвала тяхната лична съдба. Законът поощрявал доброто отношение към робите, но тяхната участ е била твърде различна. Сред тях е имало любимци и съветници, възпитатели на децата, кърмачки, надзорници, наложници. Робите съратници или оръженосци съпровождали аристократите при техните походи. Смъртта на любимия роб може да съкруши сърцето от скръб — казва пълководецът от XI в. Кекавмен, който е написал поучение за децата. В повечето случаи обаче участта на робите е била тежка и позорна. Самоубийствата сред тях не били рядко явление — на робинята, счупила ваза, смъртта ѝ се струвала по-малко страшна от гнева на господаря или господарката. Мечтата на робите била да станат зависими селяни — парици.

Както във всяка страна със стара цивилизация, и във Византия е имало широк слой от хора на умствения труд. В основата си това са били служещите в държавните и църковните учреждения. Упражняващите свободни професии, т. е. византийската интелигенция, представлявали малцинство.

Млад човек, изучил граматиката или нотариата, т. е. подготвил се за писар в правителствените канцеларии, ако нямал силен покровител, започвал кариерата си от низшите степени (за висшите длъжности не се оказвала задължителна и елементарната грамотност) и бавно се издигал нагоре в съответствие с таблицата за ранговете. Често се случвало до дълбока старост да прослужи на низш пост, във вечен страх за мястото си и унижавайки се непрекъснато пред невежия си началник. Кекавмен съветва: когато началникът е бездарник и невежа, когато допуска грешки, то пръв дълг на подчинения е да държи езика зад зъбите си, защото иначе няма да избегне наказанията.5 Ако чиновникът бил покровителстван от висши сановници или от самия василевс, тогава той бързо напредвал към върха на йерархията, безнаказано манкирал и не изпълнявал задълженията си, отлъчвал се от канцеларията където искал и когато искал, тъй като, получавайки чинове и титли, той се приобщавал към кръга на знатната аристокрация, чието главно задължение в столицата било парадното представяне и участието в тържествените церемонии.

За успех в служебната кариера били необходими не толкова делови качества, колкото ловкост и съобразителна вярност към началството както в законните, така и в незаконните неща. Съзнанието за безнаказаност нараствало пропорционално с успехите в службата. Беззаконията и произволът на даден сановник можели да възмущават целия град, но никой не се решавал да намекне за това на василевса; обикновено сервилните усмивки на хулителите неизменно посрещали същия сановник на приемите.

Така например по времето на Алексий III Ангел началникът на столичния затвор Лагос се договорил с крадци-затворници, пускал ги нощем да крадат и получавал определена част от краденото. Когато Лагос незаконно арестувал един състоятелен занаятчия, другарите по занаят на арестувания вдигнали бунт, който бил подкрепен от столичните бедняци. Върху висшия чиновник на столицата — епарха и неговия отряд, тълпата започнала да хвърля камъни, затворите били разбити, затворниците пуснати на свобода, а храмовете разграбени. Издигнат бил даже призив за свалянето на василевса, но до вечерта извиканите войски потушили метежа. А какво станало с виновника за безредиците Лагос? Той пристъпил към изпълнението на своите задължения — настаняването по килиите на новите затворници — бунтовниците.

Средното и висшето чиновничество живеело не толкова от своите заплати, колкото от подкупи и разхищения. Непоправимият порок на бюрократичната машина на империята — подкупът — станал почти легализиран. Освен това именно висшите и средните чиновници получавали от василевсите подаръци, привилегии, откупи и т. н.

Освен чиновниците в правителствените учреждения заможна част от образованите хора в столицата представлявали табулариите, които членували в привилегированите корпорации на нотариите-адвокати. В столицата имало 24 нотарии. В тези корпорации като „младши членове“ влизали учителите по правни науки, както и писарите на табулариите. На всеки табуларий се разрешавало да държи само по един писар. На общите събрания на корпорацията „младшите членове“ не взимали участие при гласуването. Писар, извършил нещо против волята на своя табуларий, се изгонвал от корпорацията с документ, който завинаги му затварял пътя за връщане обратно. За влизане в корпорацията кандидадът за табуларий полагал изпит, представял препоръки и внасял встъпителна вноска — 30 номизми за епарха и по няколко номизми за главата на корпорацията и нейните членове. В столицата имало и адвокати, които не влизали в никоя корпорация и живеели най-често от случайна работа.

В центъра на града при Царската покрита галерия имало редица книжарници, където вечер по стара традиция често се срещали библиофили и философи. Тук те водели публични диспути, а безработните адвокати в присъствието на случайно попаднал им клиент репетирали своите речи. Някога тук се събирали оратори, преподаватели, учещата се младеж от столицата, както и всякакъв вид шарлатани в науката, знахари, астролози. Такива „научни“ събрания обаче възниквали все по-рядко и ние нямаме за тях достоверни сведения от IX в. В същност византийската интелигенция до края на XII в. не е организирала свои специални срещи, тъй като е била разединена от различните социални прегради.

Много малко е известно за архитектите, художниците, майсторите на мозайки, за чието голямо изкуство времето е запазило убедителни доказателства. Има всички основания да се предполага, че те са били причислявани към кръга на занаятчиите.

* * *

Полу на шега, полусериозно византийските книжовници и интелигенти завиждали преди всичко на търговците в столицата, тъй като освен чиновническата служба, само търговията гарантирала на човек, който нямал свое стопанство, да се опази от опасността да остане без обол за храна.

Търговията с основните видове стоки в града (хляб, месо, коприна, лен, обувки, добитък, риба и др.) била организирана от съответните корпорации и строго се контролирала от властите. Затова и магазините на членовете на корпорациите били разположени по квартали в определени базари. Само магазинчетата на салдамариите (търговците на хляб и хранителни стоки), както и на търговците на плодове и зеленчуци били разпръснати из целия град. Впрочем пестеливите столични домакини отивали да купуват плодове и зеленчуци и извън града, в предградията, където било по-евтино.

Пред вратите на магазините на солидните търговци обикновено се излагала най-хубавата стока за реклама. Плодове от най-добро качество се поставяли на витрината в стъклени вази. Базарът за хляб се намирал при триумфалните врати в центъра на града, където били разположени и големите търговски магазини. Фурнаджията едновременно бил и мелничар, като готовият хляб се продавал от жена му или от другите членове на семейството му. Особено строго държавата контролирала търговията с хляба, от цената на който зависели цените на всички други продукти. Хлебарите даже се освобождавали от изпълняването на държавна повинност. Последствията от неплодородни години винаги били твърде чувствителни за гражданите, но почти не се отразявали на хлебарите, тъй като те били длъжни да не повишават или намаляват цената на хляба в зависимост от цената на зърното, което купували, а само да сменят големината на формите, в които се изпичал хлябът. Ако зърното поскъпвало, хлебарят намалявал теглото на хляба, но го продавал по старата цена. Но коя от формите за изпичане на хляба трябвало да употреби хлебарят, се определяло едва ли не всеки ден от епарха и неговите помощници. Затова, когато имало гладни години, се спекулирало не с хляба, а със зърното и дори висшите сановници не се гнусели да се занимават с машинации от такъв род.

Константинопол се снабдявал със зърно главно от Причерноморието (крайбрежните азиатски провинции), Киликия (откъдето се снабдявали със зърно и островите), и Тесалия. През 987 г., като завзел Абидос, метежният Варда Фока се надявал, че чрез задържането на корабите със зърно, снабдяващи столицата, ще принуди града доброволно да се предаде. През първата третина на XI в. зърно за Константинопол се е купувало и от Гърция, а след половин век и от Тракия. В Херсон зърно се е доставяло от южните брегове на Черно море, в Тесалоники — от Македония и понякога от Сицилия.

През 70-те години на XI в. държавата предприема опит да въведе монопол върху търговията със зърно, като селяните от Тракия (в източниците се споменава само тази провинция) със сила били принудени да продават зърното си на ниски цени, и то само на държавата. След това същото това зърно хазната е продавала три пъти по-скъпо на гражданите.6 Този ред обаче предизвикал общо възмущение и не продължил дълго време. Независимо от това византийската държава винаги е имала запаси от зърно. През IX—X в. тези запаси се създавали за сметка на натуралните доставки на данъкоплатците. В XI в. след замяната на натуралните доставки с парични държавните житници се попълвали със закупуваното от селяните зърно. Разполагайки със запаси от зърно, държавата била независима от пазарната конюнктура. Освен това хазната е имала възможност да поддържа в столицата стабилни цени на зърното, като продавала част от държавните запаси на столичния пазар по снижени цени. Опитите на някои императори да спекулират със зърно, използвайки общото бедствие (така постъпил например Никифор II Фока) водели до бързото намаляване на тяхната популярност.

Старателно се регулирала също и търговията с месо. Закланият добитък се продавал под строгия надзор на властите, и то само на площад Стратигия. На същото място се продавали и свинете, а овцете (от Великден до Петдесетница) — на площад Тавър. По време на постите всякаква търговия с месо се прекратявала.

Кланиците се намирали близо до пазарите. Право да колят добитъка имали само членовете на корпорацията на макелариите, които получавали като печалба вътрешностите, главите и краката на животните. Властта взимала такси, като слагала клеймо на всяко животно и това давало право за продажбата му. Най-строго се забранявало да се излиза от Константинопол, за да се посрещат стадата със свине, докарвани най-често от Пафлагония, тъй като в такъв случай някой от членовете на корпорацията можел да купи свинете по-евтино и да получи по-голяма печалба.

Рибата се продавала в магазини-складове, разположени обикновено в сутерените. Бедните хора купували по-евтината солена и пушена риба, а състоятелните граждани— прясна риба. Рибарите били длъжни да предават своя улов рано сутрин на търговците на едро. В зависимост от общия улов на риба епархът установявал цената ѝ за деня. Дори и риболовът се регулирал от държавата — крайградските крайбрежни райони били разделени на риболовни участъци („стопанства“) и вписани в данъчните списъци. Столицата сама си осигурявала рибата, която била едно от постоянните ястия на константинополци.

Никой в Константинопол не можел да продаде кон без услугите на корпорацията на вотрите, които имали правото на посредничество в търговията с коне. За определено възнаграждение вотрите, които били специалисти по конете и ветеринари, преглеждали животното и установявали цената му.

С вино се търгувало главно в кръчмите, значителна част от които в столицата принадлежали на знатни лица, но се давали под наем на кръчмари. Кръчми имали и църквите, но на клириците (свещенослужителите) се забранявало да бъдат кръчмари. Професията на кръчмаря и ханджията въобще се смятала за позорна, макар че чрез кръчмите се продавало виното на едрите собственици на крайградските лозя. Цените на виното, размерите на съдовете, в които се продавало, и времето за продаването му също се регулирали от властите.

Често обвинявали кръчмарите, че доливат вода във виното, че мамят и ограбват пияните. Запазена е ответната жалба на един кръчмар, който се оплаква от неспокойния си живот и постоянната бедност, от това, че не може да не долива вода, тъй като по десет пъти на ден идват различни стражи и различни чиновници, които пият безплатно, а бедняците-пияници всекидневно крадат чашите и другата посуда.

Кръчмарите добре познавали ролята на рекламата. Един от тях предложил на един налудничав човек, вместо да се мотае без работа, да търгува с боб в кръчмата. Макар налудничавият да не продавал толкова, колкото ядел и раздавал на бедните, стопанинът не го гонел от кръчмата, тъй като странностите му привличали много посетители.

Търговските правила били определени в сборника с постановления на най-висшия чиновник на столицата, който отговарял за нейното снабдяване и за съблюдаването на реда в града. Това е така наречената „Книга на епарха“ (началото на X в.). За съжаление не може с увереност да се каже дали нормите за търгуване, зафиксирани в този сборник, са важели за всички по-големи градове, или само за Константинопол. Константинопол е бил столица и регулирането на занаятчийската и търговската дейност в него е преследвало специални цели. Тук властта се е стремяла да осигури по-високо ниво на живота, отколкото в другите градове на империята. Недоволството на столичното население тогава е било особено опасно — загубвайки столицата, василевсът е загубвал и трона си и, обратно, узурпаторът, завзел Константинопол, придобивал всички права на законен василевс. Освен това столицата представлявала нещо като външна фасада, витрина на империята, която водела дипломатическата игра на международната арена. Държавните дейци на Византия се грижели да поразяват „варварите“ с великолепието на „Втория Рим“, да внушават на чужденците мисълта за изключителността на „богоизбраната“ империя. Затова не случайно правилата в „Книга на епарха“, които регулирали занаятите и търговията в столицата, рязко се отличавали от нормите на цеховите устави в западноевропейските градове през средновековието.7

Византийските корпорации генетично били свързани с колегиите на Късната Римска империя, основната цел на които е била не защитата на интересите на производителите и търговците, а осигуряването на изпълнението на обществените литургии, т. е. повинностите в полза на държавата. Разбира се, много неща се изменили в живота на колегиите-корпорации, но те, както преди, не били доброволни обединения на занаятчиите или пък търговски гилдии, защитаващи интересите на своите членове. Това били създадени по волята на властите сдружения, намиращи се под строгия надзор на държавата, които не се грижели за осигуряването на максимално изгодни условия за дейността на членовете на корпорациите. Затова не случайно основно внимание в „Книга на епарха“ е отделено на обществените задължения на ръководителите и членовете на корпорациите и на техните представително-парадни функции, нямащи никакво отношение към производството и търговията. Така членовете на корпорациите на сирикариите и вестиопратите (търговците на скъпи дрехи) били длъжни по време на празненства и тържества да украсят улиците (неявилите се в празник на точно посоченото място заплащали глоба, а понякога били подлагани и на по-сурови наказания). Главите на корпорациите участвали в църковните и правителствените церемонии. Те образували и основния щат на епарха. Макар аргиропратите например да не заемали официални длъжности, те се гордеели със своето положение и се ползвали, както и длъжностните лица, със специални поименни оловни печати (моливдовули), с които подпечатвали и изпращали своята кореспонденция.

Главната задача на ръководителите на корпорациите се свеждала до запазването на реда. За тази цел те следели за строгото спазване на предписанията на епарха, за дейността на другарите си по професия (както на членовете, така и на нечленовете на корпорацията), за задължителното заплащане на данъците и таксите от страна на своите подчинени и поведението им в обществото и бита.

Помещенията за магазини и работилници на членовете на корпорациите принадлежали най-често на държавата и властта имала възможност всеки момент да обуздае инициативата на всеки наемател. Законът забранявал на членовете на корпорациите да натрупват големи запаси от суровини и да наемат повече от двама работници. Със закон се установявали критериите за качеството на изделията, размерите на производството, цените, мерките за тегло и дължина, времето за търгуване. Често готовата продукция трябвало да се предаде на съхранение в държавните складове и продаването ѝ без клеймо или пломба на епарха било невъзможно.

В крайно тежки условия се намирали занаятчиите, които не влизали в състава на корпорациите. Те нямали право да продават своите изделия дотогава, докато не се продадат стоките на корпорациите, и освен това плащали по-високи такси. Някои видове стоки (коприна, златарски изделия, парфюмерия, сапун, свещи) въобще не се разрешавало да бъдат произвеждани от занаятчии, които не членували в корпорациите.

Преминаването от една корпорация в друга не се забранявало, но никой нямал право да се занимава с два занаята едновременно. Нормите в „Книга на епарха“ били насочени към осигуряване заетостта на столичното население с работа и към създаване на условия за получаването на еднакви скромни доходи от всички членове на корпорациите. „Властите са подозрителни към всички — пише философът и писателят от XI в. Михаил Псел, — които внезапно започнат да благоденстват.“8 Поръчките за занаятчиите от повечето корпорации се осигурявали от църквата и държавата — в корпорациите се изработвало оръжие, воинско снаряжение, църковни и дворцови принадлежности, скъпи дрехи (всеки чиновник и всеки носител на някаква титла в империята носел дрехи, съответстващи на неговия ранг), златарски изделия за подаръци или за заплащането при сключване на мир или пък съюз на империята с друга държава.

Твърде е възможно тази политика да е застраховала държавата от недостатъчно или препроизводство на някои изделия и продукти, но възможно е също така привилегиите и правата на членовете на корпорациите да са гарантирали двора срещу участието на болшинството търговци и занаятчии на столицата в антиправителствени движения. Резултатите от съществуването на тази система се почувствали още през XI в., но със цялата си сила се отразили на икономиката през следващото столетие.

Ярък пример за особеностите на това регламентиране на производството по „Книгата на епарха“ е регулирането на производството и търговията с коприна. Суровината полуфабрикат (метакса), докарвана в столицата, имали право да закупуват само метаксопратите — търговците на коприна на едро. Закупуването ставало на определено място под надзора на чиновници. Едрите търговци продавали метаксата на малки партиди на дребните търговци. От тях я купували катартариите — занаятчии, които извършвали очистването и размотаването на пашкулите. Готовата прежда катартариите продавали отново на метаксопратите, които от своя страна я препродавали на сирикариите—тъкачите на коприна. Те пък нямали право свободно да продават изтъканите и боядисани от тях платове или да шият от тях дрехи за продан. Те били длъжни да продават копринените платове на вестиопратите, които се ползвали от правото само те да продават тъкани и дрехи от коприна на купувачите на пазара. На всеки от посочените етапи препродаването на коприната осигурявало осем процентна (по-точно 8,33%) печалба от сумата, изразходвана за съответната покупка. Готовият копринен плат струвал няколко пъти по-скъпо от изразходваните средства за производството на метаксата, а самата метакса се купувала буквално на цената на златото. Описаната организация не стимулирала развитието на производството на коприна. Тя осигурявала само въвличането в „работа“ на широк кръг от хора и контрола на държавата, която взимала от всяка от изброените търговски сделки съответни такси (процент от печалбата).

Независимо от това, дали гражданинът членувал, или не в някоя корпорация, заплащал на хазната данъци и такси за всякакъв вид от своето имущество и за всяка трудова дейност. Той заплащал и за владеенето на земя край града, и за градина в града, и за муле или овце, и за помещение, давано под наем, и за работилница, и за кораб, и за лодка. Практически нито една стока на пазара не минавала от ръка на ръка без надзора на бдителните очи и ръцете на чиновниците на епарха.

Особено високи такси хазната събирала по време на панаири, които се организирали в празнични дни в градовете, в по-големите села и пред стените на големите манастири. На тези панаири идвали търговци не само от далечните провинции на империята, а и от други страни. Панаирът в Ефес например, който се насрочвал за 27 декември (деня на св. Йоан Богослов), давал на хазната до 100 литри злато (една литра съдържала 72 номизми), т. е. сума, равна на данъците, събирани от 2000—3000 солидни селски стопанства. Панаирът в Тесалоники започвал на 26 декември (деня на св. Димитър), в Адрианопол — на 15 август (деня на Успение Богородично) и т. н. През октомври в Тесалоники се стичали цели кервани от България и Русия (руските стоки се превозвали до столицата по море и оттам по суша се превозвали до Тесалоники). Тук се продавало и купувало всичко — от зеленчуци и изделия на селските занаятчии до скъпоценни украшения и задморски подправки. Търговците на Тесалоники богатеели от търговията с адриатическото крайбрежие, до което още от римско време водела голямата търговска артерия Via Egnatia. Пристанището на града, удобно и благоустроено, било защитено от ветровете със специален вълнолом. Очевидецът на разгрома на Тесалоники от арабите през юли 904 г. Йоан Камениат съобщава за огромното количество скъпоценни метали, коприна, ленени и вълнени тъкани, заграбени от враговете.

През IX—XII в. византийските търговци поддържали търговски връзки със страните от Източното Средиземноморие, басейна на Черно море и от Предна и Централна Азия. Пурпурната боя, добивана на остров Кеос, се стремели да получат не само атиняните и константинополците, но и арабите, и венецианците; за коприната на Коринт, Спарта и Тива пристигали търговци от всички краища на империята и от Италия; източна парфюмерия, пикантни подправки и лекарствени специалитети от Индия, Арабия и Вътрешна Азия се докарвали чрез Теодосиопол и Трапезунд; стоки от Иберия, Абасгия, Армения и Сирия се стичали през X в. в Ардануцин (Арце) — град-крепост в Мала Азия. Херсонесците търгували с печенегите, които пък водели търговия с русите и продавали своите стоки в провинциите Пафлагония, Армениак, Букеларион (най-често тези стоки представлявали роби, лен, мед, восък, риба, хайвер и кожи). Същите стоки русите сами докарвали в Константинопол, който в продължение на много векове си оставал световно тържище и център на транзитната търговия между Европа и Азия.

Ценността на товара не винаги зависела от размерите и теглото на стоката. Стоките в тежко натоварените трюмове на корабите понякога стрували толкова, колкото едно малко ковчеже на златаря или парфюмериста или пък на събирача на билки, бродил дълго от селце на селце в пущинаците на Ливан или Армения.

Времето, загубено за превозването на стоката, естествено се отразявало на нейната цена. Затова и основната маса от стоки във Византия векове наред се превозвала с кораби, тъй като морският път бил обикновено най-бърз и най-евтин.

Златният рог в Константинопол бил оживено и непрекъснато посещавано пристанище, в което корабите стояли плътно един до друг с носове към брега. Покрай пристанището били разположени кварталите на моряците, докерите, корабните дърводелци, чуждестранните търговци, както и складовете за стоки, корабостроителниците, доковете. Византийските мореплаватели отлично познавали условията за корабоплаване в „своето море“ („нашето море“ ромеите наричали Средиземно, за част от което смятали и Черно море). С мореплавателното си изкуство и със своята смелост се славели родосци, корабите на които се виждали във всички пристанища на Средиземно море. И не напразно именно Родоският морски закон от VII до XIII в. е бил официално признат в империята за законодателен сборник по мореплаване. Мореплавателният сезон започвал в деня на пролетното равноденствие и продължавал до края на ноември. Ако някой капитан се заемал с доставката на стоки през опасното зимно време, то в случай на беда го съдели за безразсъдство. По морските пътища и в пристанищата постоянно работели фарове—през нощта в тях горял огън, а през деня димели сурови дърва.

Корабите се строели чрез специални предприемачи (калафати), които наемали за тази цел корабни дърводелци. Размерите на товарните кораби били най-различни. Преобладавали морските съдове с вместимост от половин тон до десет тона. Те се строели за добре развитото каботажно плаване и за пренасянето на пътници и стоки през Босфора. Веднъж Псел се прехвърлил с дузина странници през Босфора с корабче, екипажът на което се състоял само от трима моряци. Тези кораби малко се различавали от риболовните корабчета, които също били с малки размери, тъй като риба се ловяла предимно в крайбрежните води (при това мрежата се събирала на ръка или с помощта на скрипец). Понякога на носовата част на палубата построявали издадена напред платформа, от която рибарите наблюдавали за пасажите риба в дълбочината на морето.

За далечни морски плавания византийците използвали големи кораби с вместимост до 150—200 тона. Такъв кораб взимал на борда си повече от 100 пътници и за неговото спускане във водата се изисквали усилията на 300 работници едновременно. Съгласно Родоския закон стойността на кораба зависела от неговата вместимост — кораб с вместимост около един тон се оценявал на пет-шест номизми. По време на военна опасност властите реквизирали големите търговски кораби за превозването на държавни товари или за преоборудването им във военни кораби.

Собствениците на кораби, както и капитаните, наети от собствениците, се наричали навклири. Предполага се, че в столицата е имало корпорация на навклирите. Търговците и пътниците, като фрахтували кораб, сключвали договор с навклира, в който подробно се уговаряли интересите на страните и се предвиждали случайности от всякакъв вид, та дори и такива като повреждането на стоката от мишки (така, ако капитанът нямал котки, се задължавал да заплати причинените вреди). Златото си пътниците предавали на съхранение на капитана. Той имал правото при необходимост да ги ограничава в яденето и пиенето и при опасност да изхвърли част от товара, без да заплати загубите. Отправящите се на далечен път полагали взаимна клетва пред евангелието. Ако навклирът поемал отговорността за пълното запазване на стоките независимо от причините на евентуална катастрофа, той повишавал стойността на фрахта, но за сметка на това в случай на беда изцяло заплащал всички причинени загуби. Между другото навклирът можело да бъде съден дори за „унилия му вид“ по време на буря, когато този му вид е помогнал за възникването на паника на кораба.

Рядко далечна експедиция с търговски цели минавала без кредитиране. Търговците на империята за разлика от търговците в другите европейски страни от стари времена по традиция прибягвали до заеми с определен процент лихва и до залагане. Лихвари ставали преди всичко златарите и сарафите. Между другото лихварството се е осъждало морално и църквата въобще е забранявала взимането на лихва. До X в. дейността на лихварите нееднократно била забранявана, но при Лъв VI окончателно я легализирали. Лихвеният процент в зависимост от условията на договора се установявал в пределите от 8,33 до 16,67% от заетата сума. Законът обаче се заобикалял и понякога лихвеният процент достигал до една трета от заема. С лихварство независимо от забраната на църковните канони се занимавали също и свещенослужители и монаси. Кредиторът бил длъжен два или три пъти да напомни на своя длъжник за изтичането на срока за връщането на заема, след което се обръщал към съдебните власти. В присъствието на властите се извършвал опис и разпродажба на имуществото на несъстоятелния длъжник, за да можел да се погаси дългът му и съдебните разноски.

Що се касае до цените във Византия, то данните за тях са крайно противоречиви и изводите на историците си остават твърде хипотетични. Колебанията на нивото на цените са зависели не само от общата стопанска конюнктура в страната или в дадена местност, но и от държавната политика на фиксирани цени и от промените в монетната система— през XI в. съдържанието на златото в номизмите започнало да пада и точното им съотношение с дребните и средните монети (нумии, фолиси и милиарисиони) не винаги може да се установи. Съобщавайки, че през 766—767 г. за една номизма може да се купят 60 модии пшеница (модият се равнявал на 8—13 кг), патриарх Никифор (IX в.) упреква невежите за това, че се радват на евтинията и предполагат, че в страната цари изобилие, докато истинската причина за ниската цена на зърното е била рязкото увеличение на данъците, събирани от селяните и политиката на крайни икономии на паричните запаси на ковчежничеството.9

При Василий I по време на глад за една номизма се купувало два модия зърно, а сто години по-късно, при Никифор II, при същата ситуация — само един модий (десет години преди това — до осем модии). В Тракия по времето на Михаил VII Дука до въвеждането на споменатия по-горе монопол върху търговията със зърно за една номизма се продавали от 12 до 18 модии пшеница, а след въвеждането му — отначало един модий и след това само три четвърти от него.

На развитието на занаятите и търговията в империята оказвало влияние и култивираното в средите на знатните сановници презрение към тези видове дейност. Император Теофил например страшно се разгневил, като научил, че неговата жена притежава товарен кораб, получава търговска печалба от него и с това покрива с позор императора, сякаш той е „жалко търговче“. По нареждане на императора корабът бил изгорен заедно със стоките. В XI в. Кекавмен съветвал да се продават на пазара излишъците от продукти, произвеждани в именията, но в никакъв случай човек не бивало да се унижава, като се занимава постоянно с търговия с цел да извлича срамната търговска печалба.10

Тежък бич за византийските търговци бил законът за вътрешната търговия между градовете и провинциите. Търговците от провинциите имали право да остават в Константинопол само в продължение на един месец и ако не успеели за това време да продадат стоката си или да закупят необходимите им изделия, епархът сменял цените, ускорявал разпродажбата и предлагал на дошлите извънстолични търговци незабавно да напуснат столичния град. Неподчинилите се ги очаквало конфискация, наказание с бой, позорно остригване на косата и изгнание. За чуждестранните търговци имало друг режим — сирийските можели да търгуват в Константинопол в продължение на три месеца, а руските даже половин година, като имали право на търговски привилегии, безплатна храна и снабдяване на корабите им с всичко необходимо за обратния им път.

Правителството сурово преследвало изнасянето на някои стоки извън страната (оръжие, скъпоценни метали, желязо, пурпурна боя). За нарушаване на митническите правила византийските търговци били наказвани дори със смърт. Като правило митата, налагани на собствените търговци, били по-високи от тези на чуждестранните. Особено много митнически бариери били въведени на Хелеспонт и на Босфора. Митници имало във всяко пристанище, във всеки град и дори на малките острови. По думите на пътешественика от XII в. Бениамин Туделски търговските мита в Константинопол давали на хазната всеки ден до 20 хиляди златни монети.

През XI—XII в., особено от втората четвъртина на XI в., когато господството на империята по море било солидно разклатено от арабите, а след това и от италианците, условията за морска търговия постепенно се влошили. Арабският флот ограбвал и потапял византийските товарни кораби, като унищожавал или продавал в робство моряците и пътниците. Засилил се и пиратският грабеж. Понякога доста навклири-капитани заедно със своя екипаж се занимавали с разбойничество, като в морските далечини нападали пътниците.

В XII в. на открит грабеж по море се решил даже император Алексий III. Той узнал, че в Черно море е претърпял корабокрушение един кораб, който пътувал от бреговете на Колхида към Константинопол. Василевсът изпратил шест военни кораба уж да търсят ценния товар на потъналия кораб, а в същност за да ограбят кервана от кораби, плаващ за Ампс. Но началниците (архонтите) на флота се престарали — те ограбили за василевса и други кораби, които пътували за Константинопол. Много гръцки търговци били убити, а оцелелите упорито „търсели правдата“ в столицата. От този пиратски набег пострадали и търговци на иконийския султан, който изполвал инцидента, за да започне война.

Съгласно Родоския закон който спаси нещо от разбит от буря кораб, получава една пета част от спасеното, а който запази нещо, изхвърлено от разбит кораб на брега — една десета част. Според договорите между русите и гърците, двете страни се задължавали в такива случаи да си предават една на друга целите спасени стоки без каквато и да било награда. Но явно в края на XII в. тези закони били напълно забравени, тъй като местните жители безнаказано прибирали стоките от претърпелите корабокрушение кораби. Може би затова Андроник I (1183—1185 г.) се разпоредил да наказват със смърт всеки, който бъде заловен в такива действия. Смъртно наказание заплашвало и господарите, и екипажите на кораби, които се решавали на грабеж. Едва обаче изминали няколко години след свалянето на Андроник I и указът на този василевс загубил силата си.

През X—XI в. и в селото, и в града станали дълбоки промени. Византийското селячество се разделило на две основни големи групи: свободни данъкоплатци на хазната и феодалнозависими парици, принадлежащи на частни лица. Средно положение между тези две групи заемала категорията на държавните парици, които работели и живеели в именията на императорското семейство и на държавните учреждения. Броят и размерите на поземлените владения на магнатите бързо нараствали. Феодалните имения произвеждали все повече стокова селскостопанска продукция, постъпваща на градския пазар. Но тази продукция все по-често ставала предмет не на вътрешната, а на външната търговия. От края на XI в. големите градове на империята, а след едно столетие и другите градове започнали икономически да западат. Страна с високо развито занаятчийство, установен търговски оборот и устойчиви културни традиции, Византия започнала бързо да предава своите позиции на конкуриращите я градове-републики на Италия. Причините за този процес имали корени не само в това, че василевсите по политически съображения предоставяли на венецианците и генуезците нечувани търговски облекчения и привилегии. По-важна роля в това отношение изиграло забавянето на темповете на развитие на занаятите в империята още преди основаването на търговски кантори от чужденците в Константинопол. Стоките от Италия все по-често се оказвали по-качествени и по-евтини от византийските. Икономическата и политическата система на бюрократичната византийска държава задушили с прекомерни данъци и ограничения собственото си градско стопанство и създали условия за неговото загниване и бавно израждане.

 
 
1Н. Antoniadis-Bibicou. Villages désertées en Grèce. Un bilan provisoire.— „Revista di storia dell’agricultura“, N I, marzio 1966.
2F. Miklosich, J. Müller. Acta et diplomata graeca medii aevi, v. VI. Vindobonae, 1890, p. 318.
3M. Я. Сюзюмов. Византийская книга Эпарха. М., 1962, с. 67, 226.
4Ф. И. Успенский. Неизданное церковное слово о болгаро-византийских отношениях в первой половине X века. — „Летопись Историко-филологического общества при Имп. Новороссийском университете“, IV, 2. Одесса, 1894, с. 86.
5„Советы и рассказы Кекавмена“. Сочинение византийского полководца XI века. Подготовка текста, введение, перевод и комментарий Г. Г. Литаврина. М., 1972. с. 127.
6„Michaelis Attaliotae historiа“. Bonnae, 1853, p. 202.
7Вж. A. П. Каждан. Деревня и город в Византии IX—X вв. Очерки по истории византийского феодализма. М., 1960, с. 316 и сл. Cp. М. Я- Сюзюмов. Пос. съч., и А. П. Каждан. — „Византийский временник“, 1961, 21, с. 217.
8С. Sathas. Bibliotheca graeca medii aevi, v. V. Venetia — Paris, 1876, р. 215.
9Nicephori archiepiscopi constantinopolitani opuscula historica ed C. de Boor. Lipsiae, 1880, p. 76.
10P. Lemerle. Peolégomènes à une édition critique et commentée des „Conseils et récits“ de Kékauménos. Bruxelles, 1960, p. 17, 33.
Cp. Г. Г. Литаврин, A. П. Каждан. По поводу книги П. Лемерля о „Советах и рассказах“ Кекавмена. —„Византийский временник“, 1961, 20, с. 287—289.
 

 
 
Втора глава
ДЪРЖАВА

 

 

Византийската империя е единствената древна държава в Европа и Предна Азия, чийто апарат на властта, макар и преобразуван, е оцелял в епохата на великото преселение на народите. Византия станала непосредствена приемница на Късната Римска империя, но класовата ѝ структура през VII—XI в. претърпяла коренни изменения — от робовладелска държава Византия постепенно се превръща във феодална. Такива късноримски институти обаче като разклонения апарат на централната власт, данъчната система, правната доктрина на непоклатимост на императорското единовластие, се запазили във Византия без принципни изменения и това в много отношения е определило своеобразните пътища на нейното историческо развитие.1

Политическите дейци и философи на Византия не преставали да повтарят, че Константинопол е новият Рим, че тяхната страна е Романия, че те самите са ромеи и тяхната държава е единствената (Римска) империя, запазена от бога. „По самата си природа — пише Ана Комнина — империята е владетелка на другите народи.“ Ако те още не са християни, то империята непременно ще ги „просвети“ и ще ги управлява, а ако те са вече християни, то те са членове на ойкумена (цивилизования свят), начело на който стои империята. Според тогавашните схващания ойкумената е представлявала йерархическо съдружество на християнските страни, в което мястото на всеки народ е можел да определи само неговият глава — императорът.

Тази стройна концепция през IX—X в. вече малко отговаряла на действителността — в 800 г. Карл I, а от 962 г. Отон I и неговите приемници също се обявили за императори; много християнски народи не само не признавали авторитета на империята, но и водели с нея борба; някои монарси на съседни с империята страни (българският цар Симеон и норманският монарх Робер Гискар) даже се осмелявали да претендират за трона на василевса в Константинопол. Империята обаче не променяла своята концепция. Тя никога не се отказвала от териториите, принадлежащи някога на Рим, като ги смятала само за временно откъснати от нея. „Затова — продължава Ана Комнина — робите ѝ са враждебни към нея и при първия удобен случай един след друг, от море и от суша я нападат.“ Задачата на византийските идеолози е била да утвърдят идеята за монолитността и единството на многоплеменната държава — един бог, един василевс, единна империя. Древните елини, пише анонимен автор от X в., са запълнили небето с богове, затова и на земята те са имали „раздробена власт“. „Където има многовластие — поучава Ана, — там има бъркотия“, която съгласно мисълта на Константин VII Багренородни е гибел за самите поданици.

* * *

Василевсът, помазаник на бога, притежавал безгранична власт. Но да се задържи на престола във Византия не е било лесно за никой василевс. Най-неограничената монархия на европейското средновековие — императорската власт на Византия — се оказвала най-нетрайна. Императорът се налагал на синклита, самовластно се разпореждал с войската, купувал с щедри подаръци духовенството, пренебрегвал народа. Но ако при коронацията му, станала традиция съгласно теорията за „божия избор“, не намирало въплъщение съгласието за царуване от страна на синклита, войската, църквата и народа, то опозицията могла да направи от най-малкия „пропуск“ във формалната церемония знаме за борба против „незаконния“ василевс. Императорът бил обожествяван като божи избраник и не е имало по-страшно престъпление от „оскърбяването на величеството“, но метежът против него като личност, недостойна за трона, не се осъждал, ако, разбира се, метежниците излизали победители. Тази позиция по отношение на василевса, характерна за византийците, е намерила ярко отражение в следния любопитен епизод. В навечерието на решителната битка с императорските войски един от двамата братя Мелисин, горещи привърженици на метежника Варда Фока, по всякакъв начин оскърбявал багренородния Василий II, а другият молел брат си да прекрати оскърбленията и накрая убил светотатеца, плачейки от съзнанието за братоубийството.

За 1122 години съществуване на империята в нея се сменили 90 василевси. Средно всеки от тях е управлявал не повече от 13 години. Почти половината от императорите били свалени и физически унищожени. Самите византийци се замисляли над този факт, но не намирали отговор. Никита Хониат с мъка отбелязва, че ромейската държава прилича на блудница. Кому ли не се отдавала тя! — пише той. — Завзелият без труд властта подбужда и другите към това със своя пример, и особено тези, които по „заобиколен път“ са се издигнали за сановници“. За трона мечтаели мнозина, като непрекъснато говорели за непоклатимостта на правата на своя господар, ако той бил багренороден  и, обратно, за справедливостта на „божия пръст“, когато узурпаторът свалял багренородния (защото той се разпореждал с ромеите като с „някакво бащино наследство“2).

Епитетът „багренороден“ (на гръцки „порфироген“), т. е. роден в Порфир, специално здание в двореца, означавал, че родителите на василевса са заемали императорския трон и следователно той има права, които ако не юридически, то по силата на обичая са му давали редица преимущества пред „небагренородните“. От 35 императори през IX—XII в. едва една трета са имали тази горда титла. Но докато през XI в. багренородните са били само една пета част от василевсите, то през XII в. стават около половината, а от 1261 г. и до края на империята престола са заемали само двама небагренородни. Заедно с консолидацията на класата на феодалната аристокрация бавно и с много труд се утвърждавал и принципът на наследственост на императорската власт. Неин носител е могъл да бъде само представител на тази класа, и то не по своето положение, а по рождението си — от 1081 до 1453 г. произхождащ от друга среда нито веднъж не е заемал византийския престол. В разглеждания от нас период (IX—XII в.) току-що посоченият процес още не е бил завършил. Всеки василевс, заемайки трона, е полагал всички усилия, за да утвърди своето право да предаде властта по наследство, но практиката показва, че багренородният наследник, загубил баща си по време на детството си, рядко е успявал да запази това наследство.

* * *

Животът и битът на императора, организирани с особена пищност, и преклонението пред неговата личност подчертавали пропастта, която отделяла господаря от другите поданици. Василевсът се появявал пред народа само съпроводен от блестяща свита и с въоръжена внушителна охрана, която минавала в строго определен ред. Покрай целия път на процесията винаги имало тълпи от любопитното престолюдие. Понякога издигали и специални дървени подиуми, на които заедно с музикантите и изпълнителите на химни имали право да стоят видни граждани, чуждестранните посланици, знатни пътешественици.

По време на коронацията и на важни приеми василевсът бил облечен с толкова много дрехи и украшения, че едва издържал тяхната тежест. Михаил V Калафат даже припаднал при коронацията и едва успели да го свестят. Пред василевса всички трябвало да се прострат ничком, а по време на тронно слово го закривали със специални завеси. Правото да седят в негово присъствие получавали само отделни личности. До неговата трапеза се допускали само най-висшите сановници на империята (покана на царската трапеза се смятала за най-голяма чест). Дрехите и предметите на бита на императора били с определен цвят — обикновено пурпурен.

Единствен от миряните само василевсът имал право да влиза в олтара на църквата. В негова чест се съчинявали тържествени химни и славословия. В своите грамоти той най-често се изразявал в множествено число: „наша царственост“ (понякога — „моя царственост“). Той не преставал неуморно да възхвалява собствената си дейност — всички негови непрестанни грижи и тежък труд били насочени само за благото на народа и народът, разбира се, „благоденствал“ под неговия скиптър.

Особено помпозно се организирали приемите на чуждестранните посланици, които византийците се стараели да впечатлят с величието на властта на василевса. До средата на X в. във византийския двор се е смятало за унизително да се даде съгласие за брак на близки родственици на императора с господари на други страни. За пръв път багренородната принцеса Ана, дъщеря на Роман II, била дадена за жена на „варварин“ — руския княз Владимир. Това станало в 989 г. Още по-докъсно се съблюдавал обичаят да не се предоставят на чуждите монарси каквито и да било символи на императорската власт. Константин VII Багренородни препоръчвал при претенции от подобен род да се позовават на божията воля и на заветите на Константин Велики.

Последователно и неотклонно отстояваната от византийците концепция за изключителността на властта на василевса, тържествеността на придворния ритуал, величието на дворците, блясъкът и славата на културата на древната империя понякога въздействали дори и на повелителите на големите и могъщи държави на средновековието. Да бъдеш по някакъв начин свързан с престола на Босфора (чрез сродяване или чрез получена почетна титла) означавало в онова време в известна степен да се издигнеш над останалите монарси, неудостоени с тази чест.

* * *

Всеки император се стремял да се обкръжи с предани нему хора. Смяната на императора като правило водела до значителни промени за най-близкото обкръжение на трона. Възможно е било от низините да се изкачиш до висшите стъпала на йерархичната стълба и също така възможно с едно махване на царската ръка да паднеш от горе долу. Социалната структура на византийското общество в епохата на феодализма се е отличавала, както е прието сега да се казва, със значителна „вертикална подвижност“3.

Всички се стремели да направят кариера, увлечени от мисълта за постигането на успех. Сред сполучилите, измъчвани от страх за мястото си, царувало угодничество и раболепие, а сред неудачниците — завист и жестоко съперничество, в което всяко средство оправдавало целта. Теоретично признаваната за висша гаранция срещу произвола и беззаконието социална и политическа система на империята, постоянно ги пораждала. Случаи на наказания на сановници за превишаване на пълномощията им били крайно редки.

* * *

Философите от онова време, мечтаейки за справедливост и законност, възлагали основните си надежди не на реформи, не на промени в структурата на властта и нейния апарат, а на моралните качества на държавните дейци.

За идеалния василевс византийските автори са писали много. Обикновено в това отношение се подчертават четири „главни“ добродетели — мъжество, целомъдрие, мъдрост и справедливост. Василевсът според тях е бил длъжен да прилича на философа — да не се гневи, да е умерен, към всички да се отнася еднакво, да е безпристрастен и милостив. Василий I обичал семейството си и се грижел за благото на поданиците си; Никифор II запазвал спокойствие даже под град от летящи към него камъни; Василий II, когато се разгневявал, хващал за брадата и повалял на земята всеки сановник, който лъжел, но бил справедлив дори към враговете си; Михаил IV Пафлагон бил тежко болен, когато му се наложило да стане, да се качи на коня, да възглави военния поход и да извоюва победа. Но за главно достойнство на василевсите се смятало да имат „страх от бога“ (основа на целомъдрието), защото само моралната юзда била единственото средство за ограничаване волята на василевса. Не случайно Лъв VI казва на патриарх Евтимий, че ако той не се върне на патриаршеския трон, то василевсът ще забрави страха от бога, ще погуби поданиците си и сам ще се погуби.4 Императорът, разделящ с войниците си тежестите на походния живот, мъжествен и изкусен в боя, предизвиквал уважение, но по-високо от всичко се оценявало неговото благочестие и благотворителност.

Императорското благочестие старателно се рекламирало с цел да се популяризира името му. Но даже и несъмнената искреност на василевса понякога не предизвиквала съчувствие, когато над венценосеца тежал смъртен грях. Според хрониста от XI в. Йоан Скилица обвиненият в убийството на Роман III Аргир Михаил IV би трябвало да скъса с императрицата Зоя, която го тласнала към престъплението, и да се отрече от престола, а не да разпилява държавните пари за благотворителност.

Критика по адрес на „божествените императори“ за тяхната бездарност, своенравие и пороци е имало и по-рано — през VI— IX в. Така в някои писмени източници се споменава, че Юстиниан II приличал на звяр в своята жестокост; Василий I задоволявал страстта си, като стрелял с лък по отсечената глава на вожда на павликяните Хрисохир; Константин VII без никакво състрадание леко осъждал на смърт, а уморен от научни занимания, се отдавал на пиянство; Александър затънал в разврат и недостойни забавления, както по-късно и Роман II, и Константин VIII, и Константин IX Мономах. Хронистите от XI в. пишат за василевсите не като за наместници на бога на земята, а както се пише за обикновени, посредствени хора с техните обичайни и понякога смешни слабости: Константин IX Мономах прибягвал до наивни хитрости, за да посещава любовницата си; Никифор III Вотаниат преди подстригването си за монах си признал, че най-много от всичко се страхува от необходимостта да се въздържа да яде месо. Михаил Псел, като разглежда характера на василевсите, стига до извода, че в повечето случаи той е бил непостоянен и че по своите лични качества те въобще отстъпват на обикновените хора. И философът смята, че това е естествено, тъй като човешката психика се променя в бурите от тревоги и вълнения, преживявани ежедневно от василевсите. Обикновено те загубват чувството за мярка, малко им е неограничената власт, стават глухи за съветите и са готови да умрат само за да постигнат признанието, че са най-мъдри между мъдрите, всезнаещи и непогрешими. Измениха се времената, оплаква се Псел, демокрацията е по-добра от монархията, но възвръщането към нея е нереално. Затова според неговото мнение по-целесъобразно е да не се търси новото, а да се утвърждава съществуващото. Жалко е само, добавя той, че ромеите се управляват не от хора като Темистокъл и Перикъл, а от нищожни парвенюта, носили до вчера селски кожух.5

* * *

Съмнения в правото на василевса на неограничена власт, на самоволно разпореждане със земята, хазната, хората, на произволно издигане или унижаване на всеки от поданиците започнали да се изказват едва в последната четвърт на XI в. Тези съмнения били резултат на все по-ясно формиращото се класово-съсловно самосъзнание на консолидиращата се феодална аристокрация, която се стремяла да постави трона под своя неотслабващ контрол.

Победата на потомствената феодална аристокрация не могла да дойде изведнъж поради твърдата съпротива, оказвана от сановническата бюрокрация, която притежавала огромен опит в господството и като плътен обръч обкръжавала престола. Василевсът можел да сменя любимците си сред нейните представители, но не можел да мине без нейната постоянна подкрепа. Лъв VI се отегчавал от опеката на фаворита Стилиян Заутца, но се избавил от нея едва след неговата смърт; Йоан I Цимисхи не успял да отстрани от управлението Василий Ноф и вероятно станал жертва на неговите машинации. В продължение на един век — от края на X до края на XI в. — се установило относително равновесие на силите в борбата между провинциалната аристокрация и бюрократичната прослойка на столицата.

Ще се спрем на този проблем малко по-подробно, тъй като в продължение на 120—130 години тази борба е основната в политическия живот на империята и нейните причини обуславят особеностите при формирането на господстващата класа.

Процесът на консолидация на класите и съсловията във Византия се е забавил още от времето на бурните събития, преживени от империята през IV—VII в., които донесли гибелта на много римски магнати и сановници. Още оттогава в системата на управлението по силата на обстоятелствата непрекъснато навлизали представители на средните и низшите съсловия. Вследствие на този процес не богатството и родът обуславяли получаването на властта, а самата власт станала едно от условията за придобиване на богатство и статут на знатност. Понятията „чиновничество“ и „знатност“ чак до средата на XI в. си оставали почти синоними. Значителна част от господстващата върхушка представлявала висши и средни чиновници, богатството и силата на които се определяли от заеманата от тях длъжност в централния апарат на властта или в провинцията. Положението на всеки чиновник пряко зависело от милостта на монарха. Загубването на заеманото чиновническо място заплашвало не само с катастрофа в кариерата, но и с рязко снижаване на материалното благосъстояние, а понякога дори с нищета. В това отношение „вертикалната подвижност“ се е проявявала съвсем явно.

Втората група е представлявала растящата в провинцията земеделска аристокрация. Тя съзрявала в недрата на административните райони (теми), системата на които започнала да се развива от VII в. и се разпространила по цялата империя в на-чалото на X в. Управлението в темите било съсредоточено в ръцете на стратезите — представители преди всичко на военната аристокрация, които постепенно се превръщали в едри земевладелци в местата, където заемали своята служба. Осъзнавайки опасността на този процес, централната власт по всякакъв начин се стремяла да го възпрепятства. Така на управителите на теми било забранено да придобиват недвижим имот в местата, където служат. Но тази забрана не засягала военачалниците, подчинени на стратега, включително и неговия заместник, който по-късно сам ставал стратег. От друга страна, василевсите, нуждаещи се от средства, сами понякога назначавали на видни постове в темите едри местни магнати, способни да изразходват част от личните си средства за набирането и въоръжаването на селското опълчение.

От средата на X в. провинциалната аристокрация започнала борбата за престола. Тя имала влияние, богатства, земя и зависими от нея хора; тя организирала военните сили в провинциите и ги възглавявала; тя отбранявала границите и разширявала владенията на империята. Но тя била далеч от подножието на трона. Без да е лишена от милостите на василевса, тя нямала възможност пряко да въздейства на водения от него политически курс.

Освен това представителите на столичната бюрокрация от края на IX и началото на X в. също започнали да се превръщат в едри земевладелци. Запазвайки под свой контрол хазната на държавата като основен източник за доходи, чиновничеството в столицата ставало вече и конкурент на провинциалната аристокрация в експлоатацията на зависимото население. Гражданското чиновничество от XI в. нататък изместило военната аристокрация и от управлението на темите — намаляла ролята на селското опълчение, а заедно с него и ролята на стратега. Ръководството на темите преминавало от ръцете на военните водачи в съдебните и други чиновници, а вместо опълчението на арената излизала все повече подчинената непосредствено на централната власт наемна войска.6

С изостряне на борбата и приближаването на нейния решаващ стадий двете страни мобилизирали всички свои резерви. Огромно значение в политическите комбинации и концентрирането на сили имали роднинските връзки. Василевсът се опирал не само на своите привърженици и съратници според тяхната съсловна принадлежност и политическа ориентация, но и на широкия кръг от представители на своя роднински клан, за който е осигурявал основни материални и длъжностни преимущества.

Свободата на произволни действия на монарха ставала все по-малко безконтролна, а неговата изолация от обикновените поданици - все по-голяма. Амплитудата на „вертикалната подвижност“ забележимо се намалила още преди 1081 г. — годината на окончателната победа на провинциалната аристокрация, а след тази победа почти не се забелязвала. Трагедията на империята била в това, че тази победа идва твърде късно — Византия безнадеждно е изостанала от напредналите страни на Запада. От една страна, рутината на отживелите своето време държавни традиции, а, от друга — особеностите на външнополитическата обстановка попречили на провинциалната аристокрация, дошла на власт, да намери изход от задънената улица— историята на империята от XII в. нататък е в същност история на нейната бавна агония. Най-близко обкръжаващата трона креатура на провинциалната аристокрация, състояща се от родственици и съратници на императора, много скоро разбрала своята привързаност към традиционните методи на господство, които били свързани с огромни разходи за издръжката на държавния апарат.

* * *

Още преди победата на провинциалната аристокрация отделни императори се опитвали да осъществят някои реформи, но срещу тях пряко или по замаскиран начин се опълчвала столичната бюрокрация. Опитвайки се да намали заплатите на чиновниците, Исак I Комнин бил принуден само след две години да се отрече от престола; заради пренебрегване интересите на висшите граждански сановници Роман IV Диоген бил отстранен от властта и физически унищожен. Даже половинчатите реформи на държавната система се разбивали в мълчаливата съпротива на апарата на властта, който ги саботирал и те постепенно заглъхвали. Изгражданият в продължение на векове механизъм функционирал вече независимо от волята на василевса.

Централното управление на империята се концентрирало в няколко ведомства — ведомството на логотета (управителя) на геникона, т. е. главното данъчно управление: ведомството на воинската каса; ведомството на пощите и външните работи; ведомството по управлението на имуществото на императорското семейство и др. Освен щата от чиновници в столицата всяко ведомство имало длъжностни лица, които били изпращани с временни поръчения в провинцията. Главна роля във вътрешнодържавния живот играело първото от горепосочените ведомства, от дейността на което основно зависело състоянието на хазната на империята.

В столицата се намирало и ведомството на епарха, властта на когото съвременниците му сравнявали с царската — „само без багренородството“. Той ръководел снабдяването на Константинопол, грижел се за неговата безопасност, благоустройство, организация на вътрешноградската и външната търговия, поддържане на реда. Освен това той бил и един от главните столични съдии (неговите присъди могъл да отмени само василевсът), контролирал работата на всички обществени учреждения, включително затворите и полицията. Организацията на държавните строителни работи в града, церемониите, празненствата, представленията на хиподрума, екзекуциите, погребенията на членовете на царското семейство също били задължения на епарха.

И накрая съществували още и вътрешнодворцови ведомства, които представлявали цели учреждения, непосредствено обслужващи царския двор — по продоволствието, гардероба, ремонтите, конюшните и т. н. Огромният брой слуги на василевса — сановници, прислуга и роби — изпълвали двореца и всеки един от тях имал определени задължения.

Обикновено василевсът приемал сановниците си сутрин за разглеждане на най-важните дела. С непосредствен разговор били удостоявани малцина, но да се явят за поклон пред него били длъжни всички, определени от ритуала. Синкел (духовник от висок ранг) Евтимий, по-късно патриарх, се чувствал обременен от това задължение и изпросил от Лъв VI привилегията да се явява на поклон само един път в месеца.

Понякога императорът свиквал синклита, в който влизали определените в специален списък висши светски и духовни сановници. В синклита влизали хиляди имена, но на практика се събирали само най-главните от живеещите в столицата. През XI—XII в. синклитът станал вече предимно парадно учреждение, като правило изразяващо възторга си по повод „мъдрите решения“ на императора, което обаче не пречело на сановниците, влизащи в него, да интригантстват вън от двореца, а понякога и в самия дворец.

Назначаването на длъжност (с изключение на най-низшите постове) било свързано с удостояването с титла. През X—XI в. титлите се делели на четири йерархични съподчинени разреда, като няколко от тях заемали особено положение извън разредите — това били висшите титли (йерархично също съподчинени). Удостояването с титла се съпровождало със специална за всеки отделен случай церемония, в която участвал и василевсът. Носителят на титла получавал точно установени права и определената за тази титла длъжност. За нормално се смятало постепенното изкачване по йерархичната стълба. Но от XI в. за огорчение на едни и за радост на други сановните персони така бързо се изкачвали на върха, както падали отгоре долу.

Понякога длъжността на носителя на титла била просто символична — той участвал само в церемониите. Удостояването с титла ставало както с назначаването на длъжност, така и без никакво назначаване. В последния случай удостояването било без особена тежест. За висшите титли (кесар, нобилисим, магистър, антипат, патриций) не се полагала никаква длъжност, но те се смятали за най-почетни.

Много титли и съответните на тях длъжности (главно дворцови) били предназначени специално за евнусите. Духовните лица също имали право да получават редица титли.

С течение на времето значението на различните титли намалявало или нараствало. Някои от тях въобще излизали от употреба и се въвеждали нови титли. Системата на удостояване далеч не е била някаква безобидна прищявка на монарха. Псел нарича тази система един от най-важните лостове на властта наред с даването на пари от хазната и издръжката на войската.7

Особена роля в управлението независимо от заеманата от тях длъжност и притежавана титла играели фаворитите (Заутца при Лъв VI имал високата титла „василеопатор“ — „баща на василевса“, а Йоан Орфанотроф при Михаил IV бил само попечител на домовете за сираци). Тези доверени лица след коронацията на новия василевс комплектували наново целия или почти целия дворцов щат, сменявали сановниците, разпореждали се с хазната, с владенията на короната, решавали съдбата на армията, на войната и мира. Йоан I Цимисхи, който прекарал почти цялото свое кратко царуване в походи, като минавал покрай цветущите имения в неотдавна отвоюваните от него от арабите земи, с тъга роптаел, че той и войската търпят лишения, а всичко попада в ръцете на паракимомена (придворен за лични услуги на императора) Василий Ноф. На фаворита Ноф му донесли за изказването на василевса и по-късно се говорело, че за тези невнимателни думи василевсът заплатил твърде скъпо — скоро умрял.

Всесилният съветник на Михаил V Калафат, негов чичо, евнухът нобилисим Константин, грабел от хазната с пълни шепи. След свалянето на Михаил в дома на нобилисима били намерени около половин милион златни монети. В присъствието на фаворита Теодор Кастамонит придворните не се осмелявали даже да седят, така както в присъствието на самия император Исак II Ангел.

Съществена еволюция претърпяло управлението в провинциите. До средата на XI в. главна роля в темата играел нейният стратег, на когото били подвластни всички военни и граждански длъжности на провинцията, включително и съдията на темата и началниците на по-малките административни единици на темата — банди, турми, клисури. Самите теми се делели на различни разреди в зависимост от тяхното значение за държавата и в съответствие с това с различни рангове били и техните стратези. От втората половина на XI в. важна роля в темата, както вече бе споменато, започнал да играе съдията. Границите между самите теми не били определени съвсем точно и освен това те често били раздробявани или уедрявани.8 Стратегът на уедрена, обикновена погранична тема, когото наричали дук или катепан, имал големи пълномощия. Що се отнася до малките, отдалечени и бедни теми, то назначаването в тях на поста стратег или съдия се смятало като заточение (често това съответствало на действителността).

Наред с едрите собственици, заемащи в провинциите официални длъжности, имало и доста магнати, които не изпълнявали никаква постоянна служба. Независимо от това тяхното влияние в темата понякога било не по-малко от влиянието на нейния официален управител, тъй като магнатите имали голям брой зависими и подвластни на тях хора, свои укрепления и свои военни отряди. Варда Склир, след като неговият метеж бил потушен, в доверителен разговор с Василий II го съветвал да изтощава провинциалните магнати с данъци и с гражданска и военна служба, за да не им остава време да се грижат за стопанствата си, от които богатеят и черпят силата си.9

И все пак през XI—XII в. основното богатство даже и на провинциалните магнати се е състояло не от поземлените владения, а от движимо имущество — пари, благородни метали, скъпоценни камъни, скъпа покъщнина, златни украшения, богати дрехи, оръжия и доспехи.10 Земята, зависимите селяни, арендаторите, слугите и голямата челяд осигурявали на магната само политическа тежест и влияние. Главните източници на средства в неговата лична хазна били държавната заплата, военната плячка и подаръците на василевса.

Хазната на държавата постоянно ту се напълвала благодарение на усилията на едни императори, ту се изпразвала вследствие на разточителството на други. Сановниците си съперничели един на друг в стремежа да се обогатяват за сметка на хазната, като изнудвали василевса да ги дарява и да им дава привилегии и стигайки понякога буквално до бой в борбата за титли и подаяния. На Великден в столицата пристигали представителите на висшата гражданска и военна аристокрация на провинциите и заплатите раздавал самият василевс при изпълнена с тържественост обстановка, или, с други думи, благополучието на поданиците зависело от милостта на монарха.

* * *

Във Византийската империя организацията на властта, стопанството и бита била основана на писани закони. Справедлива е обаче забележката на П. Безобразов, че в историята на Византия не би могло да се разбере нищо, ако не се прави разлика между теорията и практиката, провъзгласените в законите норми и тяхното спазване.11 Така законът признавал всички граждани на империята (освен робите) за свободни, но личната зависимост на париците била разпространено явление и в края на XI в.; законът обявявал църковното имущество за неприкосновено, но то нееднократно било изземвано; законът утвърждавал пълно равенство в съда, но беднякът никога не можел да намери защита; законът заплашвал лихварите, рушветчиите и бирниците с тежко наказание, но те спокойно процъфтявали.

При събирането на данъците противоречието между законодателните норми и тяхното спазване се проявявало особено ярко. В различни времена дейците на империята обявявали за централен проблем ту парите, ту войската (за основно те смятали това, което не им достигало — така през X—XI в. не достигали войници, а през XII — пари). Установеното парично стопанство, органично сраснало с държавната система, Византия наследила от Късната Римска империя. Каквито и да били пътищата за еволюция на икономическата структура на византийското общество, парите си оставали универсално средство за обмен и израз на стойността на всичко в империята. Като цяло това било едно прогресивно явление, в развитието на което по разбираеми причини Византия изпреварила другите страни в Европа, но именно затова то имало тежки за нея последствия — паричните ѝ богатства, без запасите на които, както казвал Алексий I, „нищо не може да се направи“, непрекъснато изтичали в обкръжаващите империята по-малко развити близки и далечни страни, които по силата на пасивния търговски баланс на Византия (тя винаги повече купувала, отколкото продавала) придобивали нейните монети и ги пускали в обръщение или ги използвали като украшения.

Василий II, който по думите на Псел напълнил хазната до краен предел (наложило се даже да се разширяват подземните галерии), забранил износа на пари извън границите и вероятно добре е разбирал опасността от такъв износ.

Когато Алексий I заел престола, хазната била празна. Не е известно обаче каква сума в подземията на ковчежничеството е била минимално необходима за удовлетворяване нуждите на държавата. Сведенията от източниците в това отношение са крайно противоречиви.

По време на посещението на Михаил IV в Тесалоники Орфанотроф му изпратил от столицата 72 хиляди номизми. Много ли пари са били това? Като че ли не — тази сума е била само добавка към разходите, които в съответствие с целите на пътуването на василевса (поклонение пред мощите на св. Димитър) не трябвало да бъдат големи. Но, от друга страна, като че ли са били много — когато корабът с тези пари попаднал в ръцете на жупана (владетеля) на Дукля и той отказал да ги върне, заради тях започнала война. Скромен подарък, предназначен за германския император, Ана Комнина нарича сумата от 144 хиляди златни монети и 100 копринени дрехи. Но това е било само залог — ако германците воюват против Роберт Гискар, то Алексий I би им изпратил още 216 хиляди номизми с цел да се платят заплатите на лицата, получили 20 висши титли, дарени от него на германския владетел.

При остър недостиг на пари за отливането им се взимали скъпите дворцови съдове и прибори, както и ценности, принадлежащи лично на василевса и неговите родственици, а понякога и църковни вещи, което пък винаги предизвиквало конфликти с духовенството и усложнявало вътрешната обстановка в страната.

В XI в. с паричен данък заменили и последните натурални вземания и дори и военната повинност на значителен слой от селяните. Още от началото на X в. славяните от Пелопонес се откупвали от военна служба. След половин век те вместо участие в похода към Лангобардия заплатили на хазната 7200 номизми и предоставили 1000 оседлани коне.

* * *

Често селското и градското население (особено от малките градове) заплащало еднакви данъци — гражданите се занимавали със земеделие, а занаятчийско производство имало и в селата. Имало обаче и съществени разлики — занаятите, както и търговската дейност се съсредоточавали главно в градовете — гражданите, които били занаятчии-шивачи, в рамките на своята повинност шиели платна за товарните и военните кораби на държавата, кожарите изработвали сбруите и седлата за конете на императорските конюшни и на гвардейските отряди, серикариите тъчели коприна за двореца (към това занятие се привличали и жените на знатните семейства). Някои занаятчии плащали само данъци (хлебарите), други изпълнявали само трудова повинност (кожарите), трети се задължавали и да плащат данъци, и да изпълняват повинност (те представлявали болшинството от населението).

Като правило размерите на данъците и на повинностите за селското население били по-значителни, отколкото за градското. Само в отделни периоди от този общ курс на правителствената политика се внасяли някои корекции — Никифор II Фока, стремейки се да укрепи и реформира армията, намалил данъците на състоятелните селяни, които служели в тежката конница, като заявил, че от тях е достатъчен „кръвният данък“.

Извънредната сложност на изчисленията, измерването и оценката на имуществото и невежеството на селяните увеличавали тежестта на тяхното положение. За отделни селяни нормата за облагане с данък можело да се окаже несправедлива поради някои официални предписания на властите. Така например анаграфът (бирникът) имал право да изчислява площта на участъци с неправилна форма (в пресечените местности такива участъци се срещали на всяка крачка), като се основава на дължината на периметъра. Тази дължина се деляла на четири, за да се получи страната на мислимия квадрат, и резултатът се умножавал сам на себе си. Полученото произведение приемали за площ на участъка земя. Запазени са няколко грамоти, в които именно така са изчислени размерите на триъгълни и силно удължени, почти  като лента участъци земя — тяхната площ (а това означава и размерът на данъка) съвсем законно е увеличена един и половина до два пъти12.

Истинско бедствие за данъкоплатците е била системата за откупуване на данъците и продажбата от страна на държавата на длъжностите, свързани със събирането на данъците. Правителството ту отменяло тази система (народът въставал и искал отменянето ѝ), ту отново я въвеждало. Частно лице, откупило данъците или купило длъжността на бирник, внасяло в хазната или се задължавало да внесе определена сума пари, която обикновено била по-голяма от постъпилата в хазната преди това сума от откупения данъчен окръг или събрана в този окръг от заемащия официален пост на бирник държавен чиновник. В замяна това лице получавало правото при събирането на данъците от откупената от него територия да прибягва до помощта на полицейските власти. За законно негово право се признавало получаването за сметка на данъкоплатците на определена печалба от сумата, изразходвана от него при откупуването на данъците. Често откупуващият заемал под лихва необходимите за откупа пари от лихварите и тази лихва той също погасявал, като взимал от данъкоплатците малко повече от официално установения преди това данък. Кекавмен пише, че много къщи в столицата са построени благодарение на откупуването на данъци. Както се откупували данъците, така можело да се откупуват от фиска и правата за събирането на такси и мита от търговците, и то и от местните, и от чуждестранните. Учените отдавна са на единно мнение, че във Византия най-голямото бедствие за населението е било не количеството на разнообразните данъци и техните размери, а произволът на практорите (данъчните чиновници).

Невъобразима бъркотия при изчислението на данъците внесло и пускането на монети с различно златно съдържание от предишното. Тяхното съотношение с предишните монети не винаги се определяло точно. Правителството се опитвало да установи принудителен курс на новите монети, но пазарът отхвърлял този курс и бирниците били принудени всеки по своему да определя новия размер на данъка, тъй като нямали точни указания. В указа на император Алексий I се казва, че някои практори взимали почти десет пъти повече от други.

Понякога практорът събирал данъка отделно от всяко семейство, а понякога общо от цялата община, която на свое събрание разпределяла исканата данъчна сума от селото или провинциалното градче. Такива събрания винаги преминавали много бурно. Кекавмен съветвал местния влиятелен магнат да не се съгласява да играе ролята на арбитър в такива събрания.

При събирането на данъците практорите идвали в селата със стража и понякога прибягвали и до физическа разправа — от XI в. е запазено съдебно дело срещу практор-изнудвач, който изтезавал данъкоплатец с огън и вряла вода. Обраните от практорите атиняни, съобщава братът на Никита Хониат— митрополитът на Атина Михаил Хониат, не могат да дочакат новата реколта на ечемика, отиват на своите поля, обират незрелите класове и погубват зърното: страшно е да се гледат техните изнурени от глада потъмнели лица. Според неговите думи само местният съдия изнудва от тях по около 720 номизми, а има и много други чиновници с по-нисък ранг, които правят същото; освен това често явление е пристигналото от някъде началство да си устройва пиршества за сметка на селяните.

Правителството, заинтересовано от запазване платежоспособността на данъкоплатците, понякога правело ревизии и наказвало практорите-лихвари, но продължавало да прибягва до откуп на данъци и продаване на длъжностите за бирници, като разчитало на увеличаване на паричните постъпления в хазната. Никита Хониат смята, че от сумата, събрана под формата на данъци, едва ли половината постъпвала в хазната. А на държавата все повече и повече ѝ трябвали пари и преди всичко за военни нужди.

През IX—XI в. въоръжените сили на империята се състояли главно от селските опълчения на всяка провинция, които периодично се свиквали за обучение и походи. Теоретично, както това е отбелязано в трактатите за военно изкуство стратегиконите, селските опълчения, в които влизали добре обучени и осигурени войници-съотечественици (ромеи), трябвало да бъдат по-надеждни в бой от войниците-наемници (пришълци и чужденци). Но стратиотското опълчение в империята се изродило още в средата на XI в. Запазила се само една малка част, която се комплектувала от състоятелните селяни. В тежката конница служели предимно дребните собственици. Другите стратиоти постепенно придобили нов статут — част от тях ги изпращали да служат като военни моряци, друга част ги зачислили в леката пехота, а болшинството вписали в списъците на простите селяни-данъкоплатци.

Военната служба за представителите на богатите семейства започвала на 18-годишна възраст. Земята на такова семейство се намирала под контрола на военното ведомство. Ако бащата-воин загивал или умирал, преди синът му да достигне наборна възраст, неговата вдовица изпращала във войската наемен войник; същото правели и онези вдовици, които нямали синове, за да може земята им да не загуби военния си статут, който давал редица преимущества.

С обедняването на стратиотите хазната все по-често се принуждавала да им изплаща ситерезии или опсонион, т. е. парично заплащане и натурално продоволствие. Разходите на хазната нараснали също и във връзка с пренасяне центъра на тежестта върху наемните войски, състоящи се от чужденци и свободни наемници-ромеи. В новите условия по-боеспособни се оказали добре заплатените наемни войски, като например руско-варягските, франкските, италианските и германските военни съединения, намиращи се във византийската армия още от края на X в. Но заплащането не винаги удовлетварявало както собствените, така и чуждите наемници, особено при управлението на василевси, представляващи интересите на столичната аристокрация. При Михаил VII например разквартируваните в Адрианопол войски изпратили при василевса свои посланици с оплакването, че не получават опсонионите си, но дръзналите да се оплачат войници били избити и обрани. По същата причина въстанали и войските на Дунава. Недостатъчното заплащане водело до разваляне на дисциплината. Никифор Вриений, мъж на Ана Комнина, разказва в своето съчинение, как всички войници тайно от стратега си (а той бил младият Алексий Комнин) решили да избягат от лагера и избягали през нощта, без да оставят на своя военачалник дори коня му. Мануил I Комнин често давал заповеди на своите верни хора да пазят през нощта всички изходи от военния лагер и заплашвал войниците с ослепяване, ако дезертират, но въпреки това те напускали войската.

Особено бързо броят на наемниците нараснал през XI в. Сред тях били и покръстени араби, и арменци, и грузинци, и печенеги, и кумани, и алани, и пришълци от Запада. От 70-те години на XI в. се появили и турци. Наемниците-чужденци идвали в империята както поотделно, така и на цели групи от по няколкостотин души, както например русите и варягите. Арменците и грузинците пристигали често по призив на василевса с цели военни съединения и играели голяма роля във военните действия в Мала Азия. Много рядко империята наемала цяла армия от владетелите на други страни, тъй като това било и скъпо, и опасно. Така българските войски, извикани от василевса за потушаването на въстанието на Toма Славянина, след като получили възнаграждението си, по обратния си път ограбвали местното население. Руските войски на Светослав, поканени от Никифор II за водене на съвместна война срещу българите, сериозно започнали да заплашват самата империя.

Ана Комнина твърди, че обкованите в броня западни рицари са непобедими. Като се гледа сражаващият се Никифор Катакалон, пише тя, може да се помисли, че е роден в Нормандия, а не е ромей, толкова е могъщ и изкусен той в боя. Мануил I по думите на Никита Хониат е знаел, че войниците-ромеи приличат на „глинени гърнета“, а западните наемници — на „метални котли“. Исак II независимо от изпадналите в нищета негови войски дал пленените във войната коне не на тях, а на западните наемници, тъй като те по-добре действали с тежките копия — основното въоръжение на конника. Да се обидят чуждите наемници било много по-опасно, отколкото пренебрегването на стратиотите-ромеи. На василевсите неведнъж им се налагало да потушават страшните бунтове на наемниците и след това да им правят сериозни отстъпки.

Специалните отряди от войници, намиращи се на служба при магнатите, които се появили още в X в., нито тогава, нито по-късно не могли да се превърнат в истинска войска, с която феодалите биха могли, както на Запад, да участват в походите на господаря-сюзерен. Магнатът обикновено е отивал на война със своя малък собствен отряд от оръженосци, полувасали, слуги и роднини. Такива отряди естествено не играели сериозна роля в сраженията. По принцип васалитетът в империята не станал развита и общоразпространена система.

Не избавила империята от необходимостта да издържа голяма наемна войска и системата на така наречените пронии, която започнала да се развива през втората половина на XII в. Прониите били дарения на императора в полза на частни лица, които се състоели в предаването на правата за управляване на определена територия с държавни и свободни селяни и събирането на данък от тях в своя полза.

Наред със сухопътните сили империята е имала и военен флот — провинциален, използван основно за стражева служба, и централен — царски, играещ главна роля в големите експедиции. Освен това по крайбрежието на Мала Азия и на островите се намирали няколко морски теми, населението на които издържало силен военен флот и носело предимно морската служба като гребци и военни моряци.

Военният флот на Византия преживял времена на подем и упадък. В средата на VIII в. Константин V е могъл да изпрати в устието на Дунава за водене на бойни действия против българите около 500 кораба, а в 766 г. — повече от 2 хиляди. Силен оставал византийският флот и през X в. Ужас сред враговете предизвиквал „гръцкият огън“. Той се изхвърлял от сифони, изработени във вид на бронзови чудовища с раззинати уста. Сифоните се движели на различни страни. Изхвърляната от тях течност се самовъзпламенявала и горяла дори и във водата.

Военните кораби с платна имали и екипажи от гребци. Най-големите кораби (дромони) с три реда весла били бързоходни и носели на борда си около 100—150 войници и толкова гребци.

От втората четвърт на XI в. започнали да се появяват първите признаци на упадък на военния флот. Успехите на норманското нахлуване в Италия в началото на 80-те години на XI в. накарали Алексий I да вземе срочни мерки за възраждането на флота. Най-много кораби били построени в столицата. Те се насмолявали и екипирали главно на остров Самос. Но и този набързо построен флот не могъл да попречи на десанта на Роберт Гискар и василевсът прибягнал до услугите на венецианците, като им заплатил чрез извънредни търговски привилегии в империята, което пагубно се отразило, както вече бе казано в първа глава, на развитието на византийските занаяти и търговия.

В края на XII в. византийските военни моряци предпочитали бягството пред морските битки, щом видели вражески кораби. Главата на царския флот Михаил Стрифн, зет на императора, открито търгувал с военното снаряжение — платна, котви, въжета. По време на пристигането на кръстоносните флотилии в Константинопол през пролетта на 1203 г. бившата „владетелка на моретата“ практически вече нямала свой военен флот.

* * *

Военните сили на империята се използвали не само за борба с външните врагове, но и с вътрешните — узурпатори, посягащи на трона; угнетени селяни и граждани, вдигащи въстания; чуждоплеменни поданици, стремящи се да се отделят от империята. Разбира се, не само прякото насилие осигурявало здравината на властта на василевса. Режимът на византийския деспотизъм се поддържал и с помощта на постоянната идейна обработка на ромейските поданици, с която ежедневно се занимавала не само църквата, но и цялата официална правителствена пропаганда. Императорът бил прославян навсякъде и всякога. Новоприетите членове на търговско-занаятчийските корпорации били длъжни да се заклеват в бога и в здравето на василевса. По време на празници циркови артисти пеели в негова чест пред народа специални химни. Тълпата по улиците и площадите била длъжна да вдига наздравици и в хор да вика „слава на василевса“. На всички тези церемонии се придавала даже някаква „конституционна“ функция, за да може василевсът при необходимост да се позове на това, че той е избран и от народа и че е угоден на този народ.

Формите и начините на приветствия се обработвали грижливо в двореца и често имали свой подтекст. Така например споменаването на Константин (сина на Михаил VII) и на Ана Комнина веднага след името на Алексий I означавало, че младите годеници са наследници на престола, а премълчаването след раждането на сина на василевса Йоан показвало, че Константин и Ана вече не са наследниците на престола. Възклицанията и славословията са били акт и на признание, и на клетва за вярност едневременно.

Хронистът на даден василевс много години след неговата смърт си позволявал да го хули и да порицава него и ромеите само в тесния кръг на своето семейство и приятели (Кекавмен най-строго забранявал това на своите синове), а пред хората, на улиците и площадите, в донесенията и указите, във възванията, четени на висок глас от глашатаите по пазарите и пред църквите, в проповедите от църковния амвон византиецът е бил свикнал да слуша само славословия по адрес на василевсите.

Като говори за демагогията като важно средство за укрепване на властта, Скилица отбелязва, че Михаил VI Стратиотик в това отношение бил „бездарен“ и не умеел да „омотава“ оскърбените и затаилите гнева в душата си.13 Василевсът е можел да се разпорежда с живота на всеки поданик, но и той е бил принуден да мотивира своите постъпки, затова демагогията обикновено е предшествала ареста или изгнанието за някое видно лице, когато за това не е имало законни основания. Замисляйки да свали патриарх Михаил Кируларий, Исак I поръчал на Псел да го оклевети в обвинителна реч, а когато патриархът внезапно умрял — да го прослави почти като светец в официалната епитафия-панагерик. Решавайки да свали патриарх Алексий Студит и да заеме престола, фаворитът Орфанотроф обвинил владиката, че не е бил избран според каноните — Алексий действително е бил назначен от Василий II без съблюдаване на необходимия ритуал. Но този път на фаворита не помогнали нито каноните, нито демагогията — Алексий поискал да се свалят всички ръкоположени от него митрополити и епископи тъй като той самият като патриарх е „незаконен“. Планът на Орфанотроф се провалил.

Победите над враговете, външни и вътрешни, приключвали с празненства в столицата и с триумфи на хиподрума — носели се спечелените трофеи, прекарвали вързани пленниците, които минавали през тълпата под град от насмешки, храчки, ругатни и понякога даже и удари. Името на василевса при това се славело непрекъснато. През IV—VII в. хиподрумът във Византия е бил единственото място, където народът можел легално да изрази своето отношение към политиката на императора. Неведнъж именно в него василевсите изслушвали тежки обвинения и ругатни, а понякога от трибуните срещу тях летели камъни и парчета кал. Но към IX—X в. положението рязко се изменило — цирковите партии, които по-рано били причастни към политиката и едновременно с това тясно свързани с масата от гражданите в столицата, постепено били сведени до положението на специални служби към хиподрума, подчинени на епарха и задължени да организират зрелищата и в химните си да славят василевса при всяка церемония и на всеки празник.

Слуховете, позорящи василевса (за склонност към ерес, за несполуки в семейството, за тайни пороци), жестоко се преследвали и пресичали. Алексий I, пише Ана Комнина, много се измъчвал, като узнал за слуховете по негов адрес. Василевсът разбирал, че сплетните постепенно създават атмосфера, съдействаща за враждебната агитация на опозиционните групи, и затова, тръгвайки на поход, поръчал на брат си Исак да пази двореца и да изкорени слуховете, а след завръщането си организирал в синклита разглеждане на делото на „клеветниците“.

Но не само слуховете били средство за тайна борба — появявали се и антиправителствени съчинения. Насочените против василевса кратки, често алегорични „тайни листовки“ се наричали фамуси. Понякога такива фамуси се подхвърляли на самия василевс, за да го изплашат или да го дезориентират. Законът повелявал фамусите да се изгарят, а техните съчинители да се наказват най-жестоко. За прокарването на бунтовни идеи бил осъден на смърт — след това смъртната присъда била заменена с ослепяване, поетът от XII в. Михаил Глика, макар че той уверявал императора, че „стихове коварни не е писал, а само изпълнявал своята повинност“. Сто години по-рано на Константин IX му се сторила твърде подозрителна хрониката на друг поет —Йоан Мавропус, и василевсът заповядал тя да бъде изгорена, а авторът ѝ — заточен.

Политическата благонадеждност на поданиците се асоциирала преди всичко с вярност към законния василевс, православието и държавата. В книгата си „Тактика“ Лъв VI Мъдри предписва при назначаването на поста стратег и на другите военачалници строго да се отчита доказали ли са кандидатите своята преданост към империята. За верни хора явно не могло да се приемат тези, които се осмелявали да правят критични забележки или даже да дават правдива информация за истинските причини на някакъв неуспех, не напразно Кекавмен внушавал на синовете си, че успешна кариера прави този, който винаги говори на василевса само това, което „му доставя удоволствие“, или пък мълчи и „гледа надолу“. Исак II Ангел например поискал от пристигналия при него пълководец отчет за хода на войната с българите. Пълководецът отговорил кратко и добавил, че водещите трудна война войски се снабдяват лошо. Исак II Ангел заповядал за тези думи да ослепят смелчагата.

За вярност и морална безупречност на поданиците се смятало безусловното съгласие във всичко с василевса, задължителното законопослушание и безпрекословното подчинение на властта. Заподозреният в неспазване на горното бил заплашен от наказание, което могло да го постигне всеки момент. Вината на Мономахат — знатен човек, била твърде съмнителна, но Никифор III Вотаниат го наказал, като заявил предварително в синклита: „Аз подозирам в това Мономахат, който е враг на ромейската държава.“

Византия запазила римското право и основите на римското съдопроизводство. Съдът в страната се осъществявал основно от представители на държавните учреждения. В провинциите той се реализирал от съдиите на темите и от другите чиновници в съответствие с техните длъжностни функции — делата, свързани със заплащането на данъци можело да се решават от практорите; правонарушенията на войниците се разглеждали от войсковите съдии; до средата на XI в. съдът на стратега е бил висшата съдебна инстанция ка темата. Много дела, свързани със семейни спорове и делба на имущество, се разглеждали от църковния съд (съдия бил митрополитът или епископът).

В столицата наред със съда на епарха и на самия император действал и специален съд, който заседавал на хиподрума (наричали го „съда на вилата“); за моряците имало отделен съд — „съда на фиалата“ (в неговото здание се намирал басейн — фиала). Както се казва в сборника „Еклога“, законодателен кодекс от VIII в., в империята съществували толкова много закони, че даже в столицата имало малко съдии, които добре да познават всичките. Затова от време на време за съдебното дирене се издавали кратки прегледи и извадки (нещо като сборници от закони). С особена популярност през IX—XII в. се ползвали сборниците „Василики“ и „Прохирон“. За съдебно ръководство служели също и сборниците от решения по различни дела, взети от известни съдии (такива били „Пира“ или „Практика“ на Евстати Ромей — XI в.). Незнанието на законите от престъпника, дори ако правонарушителят е невеж „варварин“, т. е. чужденец, не смекчавало неговата вина.

Константин VII в своите укази прокарвал мисълта, че всеки закон, щом той веднъж е влязъл в сила, трябва да остане непоклатим. Псел твърди, че „царството може добре да се управлява само когато досконално се знаят всички действащи закони“. Той обвинява Василий II в това, че управлява по „неписани закони“, като пренебрегва знанията на учените-юристи. Но и бащата на Константин VII — Лъв VI, и другите василевси добре са знаели не само как да прокарват нови закони, но и да отменят старите. Лъв VI по-специално, завършващ строителството на зданието на византийската монархия, отменил сред другите закони и като „безполезен“ закона за приобщаването на синклита в законодателството, защото според него след утвърждаване на единовластието „за всичко отговаря сам императорът“.

Същият император провъзгласил правото на всеки поданик, недоволен от съдебно решение, да подаде апелация до самия император. Съдът на василевса и патриарха бил последната, най-висша инстанция. Разбира се, василевсите много рядко лично разглеждали съдебните тъжби. Но имало и такива сред тях, които обичали да се занимават с това. По думите на Скилица Константин VII предпочитал „най-лекото“ от делата на монарха — съда, и при това съдел без никакво милосърдие. Тъжби обичал да разглежда и Константин X Дука, по времето на когото затворите били препълнени с длъжници на хазната, а военните с готовност сменявали меча и щита за съдийски и адвокатски тоги, тъй като не защитата на ромеите на бойното поле, а защитата в съда или пък осъждането носели много по-големи изгоди.

Съдопроизводството включвало следствие, доказателства на обвинението с привличане на свидетели, адвокатска защита, произнасяне на присъдата и апелация до съда от по-горна инстанция. За свидетели, които били достойни да им се вярва, се признавали само лица, притежаващи имущество, оценявано на не по-малко от 50 номизми. С цел да се търси истината свидетели, които били „неизвестни“ като личности, били подлагани на бой и изтезания. На жените по указа на Лъв VI се отказвало правото да свидетелстват (василевсът „пощадил тяхната срамежливост“). В градския съд по закона се изисквали 5—7 свидетели, а в селския — 3—5. Голямо значение в съдебното дирене се придавало на клетвата, давана от ищеца и ответника. Случвало се даже ищец да прекрати делото, когато от него изисквали да се закълне. Така постъпил например някой си Йоан Ибирица в средата на XI в., който се опитвал да отнеме чрез съда участък земя, отдавна продадена от неговите предци.

Във византийските съдилища били натрупани неразгледани дела. Алексий I пише в една своя новела (указ), че тъжителите непрекъснато подават апелации, „бавят делата“ и „безпокоят“ самия император. В 1166 г. Мануил I признава, че много хора водят дела до дълбока старост, без да дочакат решението на съда. Съдебните заседания често се закривали под предлог, че идват празници, и василевсът рязко намалявал броя на „неработните“ дни за съдилищата. 

При решаването на сериозни дела съдът понякога поканвал софист или ретор, който, след като изслушвал делото и решението по него, бил длъжен да придаде на текста на документите по делото ясна и отчетлива форма. Колкото по-бързо реторът диктувал на съдебните писари текста на присъдата, толкова за по-изкусен се смятал той. С това изкуство се славел и Псел — писарите дори не успявали да записват неговите думи.

Още в сборника „Еклога“ се подчертава, че само изплащането на постоянни заплати на съдиите от хазната може да намали броя на несправедливите присъди. По едно време започнали да плащат заплатите на съдиите за сметка на взимания по-рано хонорар от ищците, но и с това случаите на несправедливи присъди не намалели. Лъв VI във връзка с това взима под своя монаршеска защита съдиите, като твърди, че те произнасят неправилни решения не поради прищевки или от корист, а от страх пред някои могъщи ищци или ответници. Високото заплащане за издаването на документ с решението на съда ставало причина страните да се задоволяват само с изслушването на присъдата, но скоро след това делото се възобновявало, тъй като всяка от страните трактувала възприетото по слух в своя полза. В „Книга на епарха“ е казано, че при оформяне на делови сделки за сума до 100 номизми адвокатът-нотарий получава 12 кератиона, т. е. 0,5% от сумата на сделката. Такъв процент се отчислявал в полза на адвоката и при сделки до 200 номизми, а за сделки за по-значителни суми му се полагали по 2 номизми. Нарушилият тези норми се лишавал от катедра, но той можел да получи и повече, без да се страхува от изгонване от корпорацията, обаче... само ако ги получи под формата на подарък.

Приетият със закон ред за съдопроизводството повсеместно не се спазвал по отношение на политическите престъпници. Тях ги затваряли в затвора или ги изселвали без всякакъв съд и присъда, а само по заповед на василевса или епарха. От момента на провъзгласяването на указа на Алексий I (той предвиждал да се привеждат в изпълнение присъдите на съда 20 дни след тяхното произнасяне) хората от простолюдието практически вече нямали възможност да се оплачат на василевса. През XII в. не можело да се надяваш да получиш достъп до императора, без да имаш връзки с двора и без да дадеш подаръци на дворцовите служители.

Суровостта на светския съд и подкупността на неговите чиновници направили пред селяните твърде популярен по-бързия, евтин и снизходителен църковен съд. Това било изгодно и за църквата, която по този начин получавала доход от решението на дела, невлизащи в нейната компетенция. Митрополитът на Навпакт разглеждал съдебни дела по селата и се занимавал с това, колко коли зърно е откраднато, колко ниви са похабени от магаретата и на колко от тях са отрязани опашките. Митрополитът развеждал съпрузи, разглеждал дела за наследство и дори за убийство.

Естествено към съда имало стражи, палачи, надзиратели. Централният затвор в Константинопол се намирал до ведомството на епарха, в центъра на града между форума на Константин и Августеона. Полицейските функции се изпълнявали от щатни и нещатни служители на епарха. Трапезитите (сарафи, членове на корпорациите) залавяли своите конкуренти „дивите“ (без разрешение) сарафи и фалшификаторите на монети (между другото за намарливост на самия трапезит го заплашвало отсичане на ръката); салдамариите били длъжни да знаят не натрупва ли някой от тях повече продоволствие; вотрите следели да не продава някой на пазара крадени коне; аргиропратите наблюдавали да не би някоя жена да търгува тайно със скъпоценности; кируляриите незабележимо подушвали не миришат ли свещите на колегите им на овча или на друга някаква мазнина.

Освен това в империята отлично била организирана тайната полиция, всички дела на която се ръководели непосредствено от двореца и главната цел на която била осигуряване безопасността на императора. Дворецът представлявал истинска крепост, която Никифор II заобиколил със здрава стена. Мраморният вестибюл, който водел от Големия дворец към площад Августеон, бил отделен със солидни ковани врати. В двореца винаги имало запаси от оръжие и продукти в случай на обсада. Тайните агенти действали не само в столицата, но и в провинцията. Псел пише, че Орфанотроф имал навсякъде „многоока сила“, от която никой не можел да се скрие. Кекавмен втълпявал на децата си, че главното е да бъдат внимателни и винаги да се „оглеждат“. Не споменавай въобще за щяло и нещяло името на василевса и царицата, предупреждавал той сина си, не ходи на пирове, където можеш да попаднеш в лоша компания и да бъдеш обвинен в заговор, не давай самият ти пирове, на които можеш да изпуснеш излишна дума, не разсъждавай в присъствието на важни лица, мълчи, когато не те питат, не порицавай постъпките на началниците си, защото в противен случай винаги могат да те обвинят, че „подстрекаваш народа“. Аз лично, завършва Кекавмен, съм видял много виновни оправдани и много невинни осъдени на смърт.

Стигало се дотам, че даже незаподозреният сановник, съзнавайки, че се е провинил пред василевса, по някой път не издържал напрежението от очакване на разобличението и се подстригвал за монах. Запазена е книжна миниатюра, на която е изобразено как скрили се зад завесата в частен дом служители на тайната полиция записват водещия се разговор в семейството.

При така описаните условия доносът и клеветата често празнували победа. Завистливият сановник съчинявал от името на своя съперник писмо до враг на василевса (примерно до чужд владетел) и го слагал във вещите му. Следвал донос, обиск и намиране на „неопровержимата, страшна улика“. Или пък „приятеля“ любезно го канели на доверителен разговор в помещение, където скрит стоял царски бързописец (а понякога и самият василевс), и разговорът умело се насочвал в необходимото направление. Ана Комнина с възторг разказва за „мъдростта“ на баща си, който сам хванал на местопрестъплението ересиарха Василий. Това станало, като той се престорил, че е привърженик на учението на вожда на богомилите, и след като позволил на стареца свободно да се изкаже, станал и дръпнал завесата, зад която записвали всичко неговите граматици.

Отговорността за послушанието на поданиците и за спокойствието в провинциите василевсите възлагали и на църковните служители. След въстанието на населението на Навпакт против користолюбивия стратег Константин VIII заповядал да ослепят епископа на града, като мотивирал наказанието с това, че епископът не е съумял да отклони своето паство от метежа. След около 150 години точно по същия начин при подобни обстоятелства постъпил и Андроник I Комнин с епископа на Лопадиан. Затова епископите заповядвали често заподозрените в техните епархии да бъдат заловени и изпратени в столицата. Държавните престъпници се прекарвали по пътищата от ведомството на дрома на сменни пощенски коне. Особено опасните от тях увивали в сурова биволска кожа, която, след като изсъхвала, ставала по-надеждна и от вериги.

Следствието на държавните престъпници се водело, след като те вече се намирали в затвора. Изтезанията при разпитите в такива случаи били нещо обикновено; знатните се освобождавали от изтезания, ако извършеното от тях е било само углавно престъпление. Константин Диоген, виновен за участието си в заговор (този виден пълководец е баща на Роман IV), не издържал изтезанията, които ръководел Орфанотроф, и се самоубил, като се хвърлил по време на разходката от стените на Влахернския затвор. Василий Петин при Роман II и Лъв Ламброс при Константин IX полудели от изтезанията, а Роман Стравороман умрял от тях.

Най-мекото наказание за изпаднал в немилост велможа било да не напуска имението си и да не се появява в столицата, както и домашен арест. Ана Комнина по време на Йоан II Комнин и Мануил I Комнин (нейни брат и племенник) е стояла под домашен арест повече от 30 години, занимавайки се с наука и съчинявайки своята книга „Алексиада“. Често практикувана мярка за наказание била изгнанието. Понякога тя имала замаскирана форма, като виновния или неудобен сановник изпращали на официален пост в далечна провинция. Но обикновено изгнаникът се държал под стража на някой остров или затънтено място, като неговите пазачи имали правото да го убият, ако се опита да избяга. Заточението от такъв вид най-често се съпровождало с конфискация на имуществото в полза на хазната, василевса и доносника, спомогнал за това заточение. Нерядко заедно с виновника изпращали на заточение членовете на семейството му и дори далечните му роднини, затова мнозина, които успявали, разбира се, побързвали да се скрият в някой манастир, за да не поставят под ударите на отмъщението своите деца и роднини.

Не съвсем разбираемо е официалното по форма наказание, предвиждащо насилственото подстригване за монах. От една страна, подстригването за монах, свързано с отричане от мирските блага, се е смятало за доброволен духовен подвиг, а, от друга страна, от подстригването са направили наказание, лишаващо завинаги виновния от радостите на земния живот. Това противоречие е вълнувало и тогавашните хора и не случайно патриарх Евтимий е упреквал фаворита Стилиян Заутца за това, че той често е прибягвал до подстригване на враговете си за монаси и е превърнал „светата схизма... в наказващ меч“.

Сериозните наказания (заточение, ослепяване, екзекуция) обикновено се предшествали от общо поругаване. Остригвали косата, брадата, веждите и даже ресниците на престъпника и го прекарвали през града и на хиподрума върху магаре, камила или бик, яхнати с лице към опашката. Понякога навличали на него чувал или дълга риза без ръкави, на шията му окачвали „огърлица“ от волски и овчи черва и на главата му от същите мръсотии слагали „корона“. За забава на тълпата пред него шествали жезлоносци, които пеели подигравателни песни. Дъщерите и жените на царедворците излизали по балконите, за да гледат зрелището, чиято организация се възлагала на комедианти и мимове като опитни режисьори на забавления.

Затворите се издържали от държавата. В тях затваряли политическите престъпници, особено опасните рецидивисти и несъстоятелните длъжници. Скандалджиите и гуляйджиите за дребни простъпки просто ги набивали с камшик без съд и следствие. Бедняците византийската бюрокрация предпочитала да наказва със смърт, отсичане на носа или ръката, скопяване, каторга, бой с бич, глоба и изгонване от града — на нея не ѝ било изгодно да ги храни, пои и облича, вместо да получава от тях данъци.

Глика пише, че при него в дома му дошъл пратеник на василевса и го завел в тъмницата, която била по-страшна от Аида (подземното царство), понеже било толкова тъмно, че затворниците в мрака не могли да виждат дори лицата си един на друг. Попадналият в затвора често завинаги оставал в него. Андроник I измъчвал с глад дори жени, които били взели някакво участие в политическия живот; в затвора умрели и „апостолите“ на ересиарха Василий, макар че, както твърди Ана Комнина, те получавали храна. Разузнавач на Алексий I се престорил на беглец от затвора, за да се вмъкне в лагера на Лъжедиоген, но за тази цел си остригал косата и сам си направил много рани и драскотини.

Фалшификаторите на монети, трапезитите, които лошо изпълнявали полицейските си функции, аргиропратите, смесващи в златото други метали, били наказвани с отсичане на ръката; прелюбодейците — с отсичане на носа; виновните в содомия — със скопяване. Последното наказание се прилагало и по отношение на политическите престъпници, и то към онези лица, чиито права за трона са представлявали опасност (примерно роднини на сваления василевс).

Най-разпространеното от наказанията било ослепяването. То се извършвало с нажежен железен прът, с който изгаряли клепачите. Грубото ослепяване често водело до смърт. Скоро след такова ослепяване умрял младият Михаил V, както и силният и здрав воин Роман IV Диоген. По време на ожесточени войни византийците извършвали масови ослепявания на пленниците. В някои случаи ослепяването се извършвало без видимо повреждане на очите чрез многократно приближаване към тях на нажежено до бяло желязо (зрението се повреждало постепенно и човек ослепявал). Понякога ослепявали само едното око или само притъпявали зрението, което се смятало за особена милост.

Разбойниците били екзекутирвани на особен вид колело за разпъване. Ако василевсът се страхувал, че осъдените на дългогодишен затвор могат да бъдат освободени от врага, той заповядвал набързо да бъдат убити. Василий II заповядал да набият на кол участниците в метежа на Варда Фока. Дукът на Антиохия по същия начин екзекутирал над 100 участници в градското въстание. Съучастниците на метежника разпъвали по дърветата или ги оставяли да висят на бесилки, издигнати в редица на видни места в столицата. На площада на Бика (площад Тавър), където обикновено ставали публичните екзекуции, се намирала медна статуя на бик и в нея живи изгаряли по-важни престъпници. Понякога вместо това ги хвърляли, за да ги разкъсат лъвовете от дворцовия зверилник.

Законът забранявал да се погребват труповете на екзекутираните. Те се оставяли след екзекуцията на поругание от тълпата и след това се изхвърляли в рова Пелагия, близо до площада на Бика. Главите се набучвали на кол и се оставяли дълго време на видно място (най-често на хиподрума).

Не само децата, а и внуците на държавните престъпници дълги години носели печата на проклятието — те винаги били под подозрение и не можели да получат титли и длъжности. Само смяната на властващия василевс можела да измени тяхната съдба.

Естествено византийската полиция е имала и по-дребни делнични грижи, свързани с поддържането на реда. Неустойчивостта на социалния статут на личността в страната обуславяла съществуването на много хора, изхвърлени от рамките на привичните норми. Имало и доста декласирани елементи. От време на време в селските местности просяците, крадците и разбойниците ставали истинска опасност за пътниците по пътищата и проходите. Обикновените селяни, когато тръгвали на панаир, обикновено се събирали на големи групи. През XII в. морските пирати тероризирали крайбрежните селища, като безпощадно грабели всички, отмъквали хора и ги продавали в робство, налагали данъци и взимали откупи, убивали на място всеки, който се осмелявал да им се противопостави. По-голямата част от декласираните елементи на обществото обаче била концентрирана в градовете и особено в столицата. Недъгави, прокажени, епилептици, слепци, сираци, бездомни старци, скитници стърчали почти пред всяка църква, по пазарите и площадите. Те се тълпели навсякъде по обществените места и под равнодушните погледи на преминаващите просякът умирал край църковната ограда, а просякинята раждала под открито небе.

Във византийските домове нямало печки и в студено време те се отоплявали чрез мангали с въглища. През зимата и в сезона на ледените есенни ветрове бедните хора непоносимо мръзнели дори и да имали покрив над главата си. Бездомните пък просто често измирали по чардаците, пред вратите на къщите и покритите галерии. Роман I Лакапин заповядал да се отопляват някои от покритите галерии, за да могат просяците да се спасяват в тях от студа. Често, опитвайки се да се постоплят, те палели огън в най-неподходящи места и това довеждало до опустошителни пожари в тясно застроения град.

Обичайна фигура по улиците на големите градове са били недъгавите и уродите, често действително болни хора, но и нерядко преструващи се на такива, които за източник на съществуването си използвали чувството на религиозно състрадание у гражданите. Те гасели свещите в църквите, досаждали на жените, появявали се голи по улиците, отчаяно сквернословели, влачели стед себе си вързани трупове на кучета и т. н. Понякога ги затваряли в лудниците, но след това отново ги пускали. Смятало се за добродетел смирено да се прощава на „божиите хора“ всяка нагла приумица.

Ограбването и убийствата в столицата били най-обикновено явление. Затова не се смятало за безопасно нощем да се ходи по тесните улички, където дори и през деня горели светилници. Полицейската стража обхождала улиците, залавяла подозрителните и на място се саморазправяла с тях. През нощта вратите на града се затваряли. Специална служба следяла за избухването на пожари. От осем часа вечерта до осем сутринта под страх с изгонване от корпорацията на кръчмарите се забранявало да отварят кръчмите.

Пазарите били огнища, където избухвали бунтове, и някои от тях прераствали в градски въстания. В тях се въртели крадците, в тях собствеността под подозрителните и жадни погледи на притежателите ѝ преминавала от ръка в ръка, в тях скарването за измама, неточно мерене или теглене, за оскърбяване бързо преливало в сбиване и бой с ножове.

Столичният плебс бил чужд по своите интереси на трудовото население на града. Оттук идва заключението, че не всеки погром над домовете на знатните е ставал като резултат на класовата борба на угнетените и далеч не всяко ограбване на някой богат чиновник по пътищата е дело на народни отмъстители. Нито декласираната тълпа в градовете, нито болшинството от разбойниците и пиратите се ползвали със симпатиите на трудовите маси. Напротив, от техните жестокости и зверства трудовото население често плачело с кървави сълзи. Столичният плебс използвал всяка възможност (смяна на властта, пожар, сбиване на чешмата за вода при сушави дни, публични екзекуции и дори всенародни празненства), за да извършва грабежи, и не се спирал пред нищо — нито пред подпалвачество, нито пред убийства, нито пред разрушаването на здания. Той се присъединявал към всяко истинско народно движение и му причинявал непоправими вреди със своето хищничество и с безчинствата си.

Държавата и църквата организирали за декласираните, просяците, болните, сираците и скитниците приюти, старчески домове, сиропиталища, лепрозориуми (лечебници за прокажени), изправителни заведения за проститутки, лудници. Представителите на знатната аристокрация, преживели някаква мъка или тежък недъг, понякога жертвали пари за издръжката на тези заведения. Някои дори откупували болни престъпници от затвора. Подобни приюти се създавали и при манастирите. През X в. на просяците се раздавал хляб от патриаршеската житница, което ставало със специални жетони и за тях те дълго стоели на опашка. Патриарх Антоний Кавлеос хранел близо хиляда просяци, като ги привличал за обслужване на църквите и за участие в църковните хорове. В столицата имало и родилен дом за просякини, както и специално гробище за бездомни.

Но всички тези видове обществена и частна благотворителност естествено били капка в морето от нищета и отчаяние. Често в периоди на изостряне борбата около трона тази благотворителност се използвала само като средство за пропаганда и за завоюване на популярност сред населението.

И така ние разгледахме някои аспекти на държавната структура на Византия и организацията на властта в империята. Властта като съдба е преследвала ромееца през целия му жизнен път. Страхът пред нея прониквал в душата на всеки жител и го заставял да ѝ се подчинява почти автоматично. Затвореността, недоверието даже към приятели и близки роднини, крайният егоизъм и неискреността били характерни черти на индивида, възпитан в деспотизъм и изпълнен със съзнанието за нищожността на своята личност.

Същият този византиец обаче се отличавал със склоност към сантименталност, с емоционални взривове и пориви, с остро състрадание към онеправданите. Той бил готов на доброволна самоотверженост, тъй като, лишен от увереността в своето благополучие, дори и състоятелният ромеец е живеел под гнета на реалната опасност да се окаже сред низините на обществото. Той се измъчвал от съзнанието за потъпканото си човешко достойнство, за неестествената робска покоркост пред съдбата и случая, които изцяло зависели не от него, а от волята и каприза на управляващия деспот и неговите служители.

 

1За значението на късноримските институти в историята на Византия вж К. В. Хвостова. Особености аграрноправовых отношений в поздней Византии (XIV—XV вв.) (Историко-социологически очерк). М., 1968, с. 49 и сл., 102 и сл.
2„Nicetae Choniatae historia“. Bonnae, 1835, p. 274.
3N.-G. Beck. Konstantinopel. Zur Sozialgeschichte einer frühmittelalterlichen Hauptstadt. — „Byzantinische Zeitschrift“, 1965, 58,
4„Псамафийская хроника“. Предисловие, перевод и комментарий А. П. Каждана. — „Две византийские хроники X века“. М., 1959, с. 63.
5Michel Psellos. Chronographie, éd. par P. Renauld, I. Paris, 1926, p. 123, 153. II. Paris, 1928, p. 59, 74, 82, 113, 122.
6H. Glykatzi-Ahrweiler. Recherches sur l’administration de l’Empire byzantin aux IXe—XIe siècles. — „Bulletin de correspondance hellénique“, 84, I, 1960, p. 49—50.
7Psellos. I, p. 19, 132; II, p. 73, 84.
8Г. Г. Литаврин. Болгария и Византия в XI—XII вв. М., 1960, с. 269 и сл.; H. Glykatzi-Ahrweiler. Recherches., р. 68.
9Psellos. I, р. 17.
10Г. Г. Литаврин. О составе и относительных размерах имущества византийской провинциальной аристократии в XI—XII вв.—„Византийские очерки“. М., 1971, с. 152—168.
11П. В. Безобразов. Очерки византийской культуры. Пг., 1919, с. 55 и сл.
12Г. Г. Литаврин. Болгария и Византия..., с. 314—343.
13Georgius Gedrenus. Joannis Scyilitzae оре, II. Bonnae, 1839, p. 616.
 


 
Трета глава
ЦЪРКВА
 
 

Религията и свещенослужителят били постоянни спътници на ромееца, които го съпровождали от рождението до смъртта му. Струва ни се обаче вярна мисълта на френския изследовател П. Лемерл, че съвременните историци често преувеличават значението на църквата в живота на византийците.1 Дълбочината на религиозното чувство далеч не винаги се е обуславяла от горещата привързаност към църквата и от постоянната готовност да се прибягва до нейните услуги и помощ.

През X—XII в. в състава на Византия влизат две от четирите източни патриаршии — Константинополската и Антиохийската. Ерусалимската патриаршия била завзета от арабите през 638 г., а в Александрийската те окончателно установили своето господство в 646 г. Антиохийската патриаршия, възвърната в империята през X в. след три и половина вековна борба с арабите, останала в ръцете на василевса само около едно столетие — до втората половина на XI в., защото през XI в. суверенитетът на империята в Антиохия се установявал само епизодично. Фактически църковната власт в империята от това време започнала да принадлежи единствено на патриарха, така както още от V в. държавната власт се намирала единствено в ръцете на василевса. Формалното равенство на четиримата източни патриарси практически губело своето значение — гласовете на тримата владици, намиращи се под властта на друговерци, в Босфора звучали съвсем глухо.

Цялата територия на империята се разделяла на няколкостотин църковни окръга, които се наричали епископии. Епископиите се обединявали в големи диоцези — митрополии и архиепископии. Границите на църковните окръзи рядко съвпадали напълно с границите на административните области (теми и банди).

Характерна черта на византийските епископии са техните малки размери — най-често те са представлявали малко градче, почти село заедно с близката околност. Епископите се посвещавали в сан от митрополита или от архиепископа, а те като високи църковни йерарси — от самия патриарх. Впрочем изборът на кандидат за поста не само на митрополит, но и на епископ през X—XII в. много често зависел от волята на императора. Всяка епископия се деляла на малки енории, които имали свои свещеници, ръкополагани от епископа.

Патриархът на Константинопол практически се назначавал от василевса. Понякога императорът сам предлагал на църквата своя кандидат, а понякога си избирал удобен за него кандидат измежду предложените от събранието на митрополитите. Много рядко изборът се решавал с „божието благоволение“ — в олтара на църквата „Св. София“ се поставяли бележки с имената на няколко (най-често трима) претенденти и на сутринта на следващия ден след молитвата доверен човек взимал една от бележките, разтварял я и прочитал името на новия патриарх.

Около изборите за нов патриарх почти винаги възниквала остра борба. В нея голяма роля играели митрополитите, диоцезите на които по силата на призната от каноните традиция се ползвали с особена почит. Това били най-древните митрополии, като например Ираклия, Понтия, Кесария, Ефес.

Макар че изходът на изборите за владика зависел практически от императора, обикновено той все пак се стремял да получи подкрепата на най-влиятелните митрополити. Случвало се, когато не получи такава подкрепа, василевсът да остави за няколко години трона на патриарха „вдовстващ“, което впрочем се смятало за „аномалия“.

С делата и имуществото на патриаршията се занимавали специални ведомства и канцеларии, в които имало длъжности, заемани и от светски лица. Така например василевсът Роман Аргир известно време е бил иконом-ковчежник на главния храм на патриаршията— „Св. София“.

Доходите на патриаршията до края на X в. идвали от отчисления, изпращани от диоцезите, от заплащането за ръкополагане (хиротония) служители на църквата, от вноски на населението за различни църковни обреди (кръщения, венчавки, погребения и т. н.), от печалби, които носели принадлежащите на „Св. София“ имения, работилници, магазини, от таксите на църковния съд, от аренда на църковните земи и имоти, от доброволни пожертвования на енориашите. Едва в края на X в. със специален императорски указ бил въведен данък от поданиците в полза на църквата — каноникон, който се заплащал в пари, зърно, брашно, добитък, вино и птици от всяко стопанство и от всяко село.

За да се разберат някои особености на византийската църква през периода X—XII в., твърде важно е да се има пред вид обстоятелството, че тя не е разполагала с такива богатства и не е имала такава материална независимост, каквито е имала западната християнска църква по това време. За разлика от папата патриархът никога не е имал толкова обширни владения, каквито е имал римският първосвещеник, и никога не се е ползвал от светска власт над някаква територия, като папата над Папската област в Италия и Ватикана в Рим. Разликата в положението между западните и византийските епископи е поразила посланика на Отон I — Лиутпранд. По пътя си от Константинопол до Адриатика той се спирал да нощува и да си отпочине в домовете на епископите и не срещнал нито един от тях, който да живее в разкоша, типичен за западните висши свещенослужители. Епископите се хранят, пише той, на маса без покривка, сядат на нея самички, ядат долнокачествена храна, пият лошо вино с малки чашки, сами продават и купуват, грижат се за добитъка и нямат свои слуги. Само някои от тях, продължава Лиутпранд, са богати, ако се съди от златото в техните ковчежета, но по-голямата част от това богатство те трябва да дадат на държавата, тъй като плащат високи данъци. Епископът на Кефалония например внасял в хазната около 100 златни монети годишно. Що се отнася до свещениците и епископите на малките градове, то първите трудно се различавали по начина си на живот от съседите си селяни, а вторите — от средните граждани.

Благосъстоянието на служителите на култа в империята в много по-голяма степен, отколкото на Запад, зависело от държавната власт, от подаръците и милостта на императора. По тази причина църквата във Византия обикновено е била послушно оръдие на политиката на василевсите.

За разлика от западната византийската църква не е имала васали. Писмените източници от X—XIII в. са пълни с оплаквания на провинциалното духовенство от светските магнати и самоуправството на местните велможи, които отнемали на епископите поземлени владения, парици и църковни ценности. Притесняван от наместника на областта, митрополитът на Навпакт Апокавк бил принуден да избяга в едно село, където живеел в пристройката на селската църква, лишен от най-необходимото. Малко по-рано същият този сановник ограбил охридската църква и разпродал нейните ценности. По своя воля, оплаква се Апокавк, той назначи за епископ в Карос неграмотен човек, който по време на църковна служба вместо „Вартоломей“ казва „Хартоломей“. В подобни случаи централната власт била принудена често да оказва помощ на църквата.

Според някои данни в Константинопол е имало повече от 250 църкви и повече от 120 манастири, като във всеки манастир е имало и църква. Само някои храмове са разполагали с по-голям щат свещенослужители, а по-голямата част се обслужвала от един до трима души. По сведенията на руски пътешественик (ок. 1200 г.) църквата „Св. София“ е имала около 3000 свещенослужители, от които само 500 получавали редовна заплата. Богати били и дворцовите храмове, претендиращи, както и църквата „Св. София“, за особената милост на господаря.

По заповед на василевсите се строели и украсявали нови църкви, а на старите те давали различни дарове. Понякога такива подаръци са били направо подкуп. Така Зоя, вдовицата на Роман III, купила съгласието на Алексий Студит за възцаряването на Михаил IV с помощта на 50 литри злато, връчено лично на патриарха, и 50 литри — на клира на църквата „Св. София“. Алексий I Комнин, след като обрал гробницата на Зоя, заповядал да се изплаща в полза на храма, където била гробницата, значителна сума от данъчните постъпления и тази сума се изплащала в продължение на няколко десетилетия. Мануил I дарил всички свещеници в империята с освобождаването от един обременителен данък. През XI—XII в. църковните владения постепенно били освободени отчасти или от всички данъци по силата на привилегии (екскусии), дарени от императорите.

Съгласно каноническото право системно трябвало да се свикват църковни събори (синоди) на митрополитите и епископите на империята, но от края на VIII в. престанали да свикват вселенските събори, а местните и патриаршеските ставали само от време на време по даден повод. Независимо от това пристигането в столицата (по заповед на патриарха или василевса) на митрополити и епископи било най-обикновено явление. Събранията при патриарха на живеещите в столицата митрополити играели ролята на постоянно действащ синод (ендемус).

* * *

Независимо от материалната и организационната слабост на църквата във Византия тя не е била само прост придатък към държавния апарат. Нейната сила се е проявявала във влиянието ѝ върху широките народни маси. Църквата неведнъж апелирала към низините, стремейки се с тяхна помощ да защити своите интереси, макар че отците на църквата са смятали за осъдителна подкрепата на низшите социални слоеве. Ако вмешателството на масите по даден повод се оказвало изгодно за духовенството, то го обявявало за „божие деяние“, но ако това вмешателство е заплашвало църквата с опасност, тогава го наричали „безчинство на тълпата“. Архиепископът (митрополитът) на Кесария Арефа нарекъл опитите на константинополци да повлияят на изхода от изборите за патриарх „охлодулия“, т. е. произвол на тълпата. Същият Арефа казвал в лицето на новия патриарх, че митрополитите ще откажат да го признаят, тъй като за заемането на престола му е помогнала „безпорядъчната тълпа от бакали и готвачки, въоръжени със сопи и тояги“.

За успеха на демагогията на духовенството съдействало наличието в големите византийски градове и особено в столицата на множество религиозни фанатици, поклонници и богомолци от всякакъв вид, пристигащи от далечните провинции на империята, за да се поклонят пред знаменитите религиозни светини. Повечето от тях били бедни хора, които едва се издържали, просели и нощували пред входовете на църквите или в самите църкви. Имало, разбира се, и много шарлатани и мошеници, които търгували със съмнителни мощи и реликви. Христофор Митилински, поет от XI в., осмива такива светини, като казва, че са събрани цяла дузина ръце на св. Прокопий и „точно“ четири черепа на св. Георги. Ана Даласина, майката на метежника Алексий Комнин, познавайки леката възбудимост на столичния плебс и влиянието върху него на примитивните лозунги и религиозните символи, поискала, след като напусне църковното си убежище, Никифор III да носи не малък, а голям кръст — за малкия хората могат и да не научат, а големият ще се вижда от всички.2

На църквата много по-често, отколкото на светската власт ѝ се удавало, без да прибягва до пряко насилие, да успокоява народните вълнения. Тя постоянно излизала с лозунги за защита на справедливостта, за помощ на слабите и обидените, за борба за мир, спокойствие и съблюдаване на нравствените устои на обществото. Църквата организирала в гладни години раздаване храна и продукти на бедните, което широко се рекламирало, издържала болници за бедните, сиропиталища, домове за нощуване на бездомните, приюти за престарелите. Някои духовни лица преди оттеглянето им в манастир или в пустинята раздавали своето имущество на бедните. Епископът на Анкира по време на глада в Мала Азия през XI в. пожертвал всичко, което притежавал, в полза на борбата с нуждата и епидемиите. Митрополит Михаил Хониат дълбоко съчувствал на страдащите от непосилния данъчен гнет жители на Атика и просто досаждал със своите постоянни послания за това на столичните сановници. По-късно той станал истински организатор на отбраната на Атина срещу разбойничеството на пелопонеския магнат Лъв Сгура. Дълг на пастира е, пише един от стълбовете на църквата през IX в., да събира и съединява „разделените части на тялото на църквата Христова“ и да изгони от него недъзите, „родени от ненавистта“.

С други думи, църквата е виждала своята задача в това да отслабва социалните противоречия и да смирява политическите страсти. Нейната роля е била преди всичко консервативна, понеже непоклатимостта на установилата се система е давала гаранция за запазването на статута на самата църква в държавата. В зависимост от обстоятелствата обаче висшето духовенство можело и да подкрепи метеж против законния император и самия курс на неговата политика. Стълкновенията между василевси и патриарси през IX—XI в. не били съвсем рядко явление и понякога ставали много остри.

* * *

Идеята на Юстиниан I Велики за това, че василевсът и патриархът заедно управляват един тялото, а друг душата на поданиците се превърнала в празни думи. Фактически василевсът сам управлявал и „тялото“, и „душата“. Но идеята си оставала официална доктрина, църквата я трактувала като „законно право“ на независимост от светската власт и когато ставала недоволна от социалната и политическата програма на двореца, я използвала за борба против неудобния ѝ василевс. В такъв случай църквата най-често излизала не пряко против политиката на василевса, а организирала шумна кампания против неговите лични „прегрешения“ (например разврат, многобрачие, нарушаване на родителските завети и т. н.).

От друга страна, когато императори се стремели да свалят главата на църквата, и те също се стараели да поразят въображението на обикновения гражданин с неочаквана „откровеност“, със сензационно съобщение за някакви разкрити тайни пороци на уважавания църковен владика. Разбира се, никой от епископите и чиновниците не е повярвал сериозно, че суровият старец Кируларий е затънал в пороци. Философът Псел, на когото било поръчано да напише памфлет, опозоряващ патриарха, е бил способен да измисли напълно правдоподобни обвинения, но високообразованият царедворец е прибягнал до най-плоски и груби нападки срещу Кируларий, тъй като е трябвало да урони авторитета на патриарха сред широките маси от населението и да направи това по най-приемливия и разбираем за тях начин. Освен това в момента на детронацията императорът се стремял да изолира патриарха от народа и затова го лишавал от възможността да общува с паството. Михаил V, решавайки да свали Алексий Студит, му заповядал да отиде в крайградската патриаршеска резиденция уж за среща там с василевса. Исак I заповядал да заловят Кируларий тогава, когато патриархът излязъл на поклонение в един от извънградските манастири.

Василевсите не се спирали и пред физическа разправа с непослушните патриарси. Някои от тях дори били екзекутирани, други подложени на побой, заточени или държани дълго време под арест. Патриарх Константин II бил детрониран в 766 г. и екзекутиран, патриарх Евтимий при свалянето му в 912 г. го били дотогава, докато не загубил съзнание, а неговият колега и съперник Николай Мистик, свален пет години преди това, е бил изпратен на заточение, където, лишен от топли дрехи, е спал в студа направо в сламата и освен това не е имал право да чете книги. Но избавяйки се с помощта на насилието от опърничавия патриарх, императорът е бил длъжен непременно да получи от църквата одобрение или поне прошка. Официално и открито осъжданият от църквата василевс рано или късно е можело да бъде свален от престола от опозиционната групировка на аристокрацията.

Именно поради това толкова противоречиво и драматично е било поведението на Лъв VI Мъдри, жените на когото по съдбовно стечение на обстоятелствата умирали една след друга. След като дълго не получавал от църквата разрешение за трети, а след това и за четвърти брак, Лъв VI плювал в лицето патоиарха, повалял го на земята, заповядвал да го бият до смърт, а след това плачел със сълзи от ненавист и отчаяние, стоял на колене пред царските врати, стенел и се валял в краката на владиката.

Именно поради това василевсите съзнателно поставяли понякога на патриаршеския трон или свой роднина, или немощен старец, или пък някой наивен, невеж и глупав човек, когото предварително грижливо прославяли като „светия“. Особено любопитна фигура сред такива патриарси е бил Теофилакт, син на узурпатора Роман I Лакапин. Той заел патриаршеския трон на 18 години и набързо завършвал литургиите, тъй като нямал търпение да отиде в конюшнята, където неговата любима кобила раждала; в конюшните си той имал повече от две хиляди коне и от своите ръце хранел отбраните си любимци с ечемик, стафиди и сушени плодове; той се развличал, като устройвал интимни пиршества с шутове и мимици, и умрял, като по време на езда паднал от коня.

Случвало се императорите да сгрешат в своя избор за патриарх, както сгрешил Лъв VI, като поставил на трона вместо Николай Мистик Евтимий. Случвало се и властен патриарх вече да е заел престола, когато новият император идва на власт. Да се смени такъв патриарх е било особено трудно и още по-трудно, ако новият император е бил узурпатор, отнел трона на „законен“ василевс или на негов наследник. Ако църковният владика се отличавал с ум и воля, то той е могъл да държи императора в ръцете си и в случай на остро стълкновение с него да го представи чрез религиозната пропаганда за клетвопрестъпник и убиец. Така например узурпаторът Никифор II Фока заел престола, когато патриарх е бил Полиевкт, сменил споменатия вече по-горе Теофилакт. Полиевкт (скопен в детските си години от родителите си, той дълго време бил монах, преди по волята на Константин VII да стане патриарх) принудил Фока, който се оженил за вдовицата на Роман II, да понесе църковно наказание (епитимия) като второбрачен и го заплашил, че в случай на отказ ще бъде отлъчен от църквата. За засилване на патриаршеската власт Полиевкт умело използвал слабостта в положението на трона и на следващия узурпатор — Йоан I Цимисхи. Преминал през трупа на Фока, Йоан бил длъжен да понесе още по-тежка епитимия и освен това да накаже за убийството своите приятели (за което той бил виновен повече от всички) и да раздаде личното си имущество на бедните.

Особено силна упоритост в борбата с императора, провеждащ неизгодна за църквата политика, проявил патриарх Михаил Кируларий, който преди това сам помогнал на узурпатора Исак I Комнин да заеме престола. В дадения случай при избора си сгрешил патриархът, тъй като организирал опозиционните сили в столицата против Михаил VI и лично убедил василевса да се отрече от престола в полза на Исак. „Какво ще ми дадеш в замяна на това?“ — попитал старецът-император Михаил VI, сваляйки порфирните ботуши (знак за царско достойнство). Кируларий му отговорил: „Царството небесно.“ Когато Исак I решително скъсал с патриарха по отношение на политиката на двора, Кируларий открито го заплашил: „Аз те създадох от самото начало и аз ше те разруша!“ Патриархът умрял, без да успее да доведе борбата докрай, но неговите нападки срещу Исак изиграли ролята си в последвалото след една година отричане на василевса от престола.

Другояче постъпил в аналогична ситуация умният и далновиден узурпатор Алексий I Комнин — той сам поискал епитимия, тъй като за него тя била не толкова наказание, колкото предоставяното от църквата средство за опрощаване на греховете пред бога и хората. Василевсът разбирал, че този акт ще избие от ръцете на враговете му един силен коз. Ана Комнина пише, че след 40 дни покаяние (пост, молитви и спане на пода) василевсът „вече с чисти ръце се докоснал до държавните работи“3. Епитимията, наложена от патриарха, без съмнение е била една политическа победа на църквата, но за узурпатора в конкретната ситуация се е оказало по-изгодно не да се отказва от нея, а дори да се домогва за получаването ѝ.

Причините за конфликтите между императорите и патриарсите били в основата си напълно земни. Но взаимното им недоволство един от друг като правило се обосновавало с доводи, нямащи нищо общо със същността на конфликта. И това не е било само хладнокръвно пресметната тактика, изкусна и лъжлива демагогия, а обичаен начин на действие за времето си. И патриархът, и василевсът били дълбоко вярващи хора, така че обвинявайки се един друг в безнравственост и прегрешения пред бога, те започвали да вярват в справедливостта на своите претенции.

В сравнение с IX—X в. стълкновенията между патриарсите и императорите във Византия през XI—XII в. възниквали значително по-рядко. През XI в. в периода на борба между столичната бюрокрация и провинциалната аристокрация църковните владици понякога заставали на страната на опозицията, но по- често маневрирали, като се стремели да получат не толкова политически, колкото материални отстъпки от светската власт. Към края на XI в. патриарсите престанали да противоречат на василевсите.

Независимо от временните несъгласия, за които стана дума по-горе, в главното — стремежа да се запази съществуващият ред на нещата — църквата и държавата винаги били единни. Василевсът и патриархът постоянно поддържали тесни лични връзки. В южната пристройка на църквата „Св. София“ имало митаторий — място за отдих на императора след литургия в обществото на патриарха. Патриархът кръщавал багренородното дете, той го венчавал при сключването на брак и при възшествието му на престола, той извършвал упокойната служба при погребението на василевса. Обикновено патриархът е бил свой човек в царското семейство, и то често още преди да заеме патриаршеския престол. Пред свой човек василевсът не се е срамувал да го моли на колене да приеме висшата църковна власт, а след това и да се отнася до него за съвети по важни въпроси.

Ролята на църквата обаче е била по-специална и по-сложна при утвърждаването на властта и съществуващия ред от ролята на императора. Опасявайки се да постави под заплаха своя авторитет и влиянието си над масите, църквата не можела да си позволи постигането на дадена цел на всяка цена и с всички средства, както това на всяка крачка е правел светският глава на държавата. Запазвайки своя авторитет, църквата в същото време е запазвала и авторитета на василевса.

* * *

Всички християни в империята в зависимост от положението си спрямо църквата се делели на три части—клирици (свещенослужители), назирии (монаси) и миряни (светски лица). Съгрешилият мирянин си оставал мирянин — отлъчването от църквата във Византия било рядко и страшно наказание. Съгласно каноните свещеник или монах, извършил грях, се наказвал с по-сурови наказания, дори до отнемане на ранга, и то за незначителни простъпки. Но каноните почти не се спазвали. Нравите сред духовенството не се отличавали много от нравите в средите на служителите на светската власт. Борбата за доходни и почетни места в църковната йерархия, за богата епископия и висока титла била твърде ожесточена. Патриарх, седнал на престола след свалянето на свой предшественик-съперник, се стремял да изтрие от паметта на миряните дори самото име на сваления владика. Николай Мистик, след като надвил Евтимий, заповядал да свалят свещения саван от престола в църквата „Св. София“ и да измият олтара с гъба, за да се очисти от „сквернотата“; той заповядал и да удавят магарето на Евтимий (църквата не проливала кръв!).

Каноническото право се нарушавало постоянно от самите епископи. Някои от тях предавали своите постове на синовете си (родени преди посвещаването им в епископски сан) или на други свои роднини. Клириците често преминавали от една епархия в друга, търсейки по-изгодно място. Епископите просто ги примамвали (макар че каноните приравнявали този грях с прелюбодеянието) и превръщали някои от тях в свои парици и лични слуги.

Ние вече споменахме, че светската власт задължавала църквата да следи за благонадеждността на своите енориаши. Особено упорито църквата преследвала еретиците. На сурови гонения били подложени и привържениците на езически обреди, които чак до XIII в. още се срещали в много райони на страната. Задължително средство в борбата с ересите било привличането на колкото е възможно по-голям брой хора да участват в преследването им, широка гласност на това преследване, пропаганда и съзнателното разпалване на религиозните страсти. При осъждането на богомила Василий и неговите ученици патриархът и василевсът така разпалили страстите, че озверялата тълпа искала масови изгаряния на клада на еретиците. Още преди това те постигнали същият резултат по време на анатемата срещу учението на философа Йоан Итал — проклятието над това учение се извършило пред стеклата се огромна тълпа от народ, която в хор подхващала анатемата при всяко изречение. Възбудените хора се мятали из църквата „Св. София“ и търсели самият Итал, за да се разправят с него. Философът се спасил, като се скрил на покрива на храма.

Църковното осъждане, епитимията, отлъчването били могъщи средства за унижаване на човека и травматизирането му от страна на обществото. В подобни случаи църквата се явявала като сплотена корпорация. Дисциплината в средите на църковните служители в това отношение била доста по-висока, отколкото в средите на светското чиновничество. Съгласно каноните нито клирик без позволението на епископа, нито епископ без позволението на митрополита имали право да поискат защита от светските власти под страх от лишаване от свещенически сан. За повишаване авторитета на църквата съдействала широко разпространената във Византия и насаждана от църквата вяра в така наречените „истински“ канонически чудеса, „истински“ реликви, образи и знамения. Не само невежите прости хора, но и образовани държавни дейци, и самите василевси често действали в съответствие с определени предсказания и предзнаменования. Трезвият политик Алексий I при неблагоприятни предзнаменования, макар че разполагал с превъзхождащи противника сили, дал заповед за отстъпление. С особена популярност в столицата се ползвал култът към Богородица, която се почитала като пазителка на царствения град. Станало традиция в минути на голяма опасност да се организират тържествени процесии и да се обикаля с „дрехите“ на Богородица покрай укрепленията на Константинопол. На тези „дрехи“ византийците приписват спасяването на своята столица при обсадите на руския флот в 860, 941 и 1043 г.

В позициите на византийската църква и на императорската власт по отношение на другите държави и народи съществувала сериозна разлика. От една страна, и църквата, и светската власт утвърждавали принципа за превъзходство на империята над всички други държави в света и именно дейците на византийското духовенство усилено аргументирали тази доктрина. От друга страна, василевсите в отделни периоди се опитвали да тълкуват този принцип само по отношение на своята, светската власт, като признавали приоритета на папата, „наместника на апостол Петър“, и то особено по време на конфликти с главата на византийската църква.

По този въпрос църквата на Византия си оставала последователна докрай дори и тогава, когато нейната неотстъпчива позиция обективно съдействала за успехите на турското настъпление и за резервираността на Запада при оказване помощ на Византия. В това отношение светската власт е имала по-големи възможности за маневриране, докато висшето духовенство на империята е съзнавало, че всяко отстъпление от осветените от векове канони и традиции и по-специално в обрядната страна на култа ще предизвика такава буря от негодувание сред ортодоксалните миряни, че църквата ще загуби своето влияние над тях.

Още през 60-те години на IX в. работата отивала към схизма — официален разкол в църквата, който обаче станал след два века, в 1054 г. Между другото тази схизма не е имала сериозни последици, тъй като не е засегнала интересите на вярващите. Тя е станала само повод за по-нататъшното задълбочаване на разногласията и взаимната враждебна агитация. Началото на кръстоносното движение със своите открити агресивни стремежи на Запада, оправдавано с „прегрешенията на схизматиците“, заставило императорската власт да се обедини с патриарсите и да се бори против претенциите на папата. Ана Комнина настойчиво прокарва мисълта, че с пренасянето на столицата в Константинопол при Константин Велики на същото място е преминала и „висшата епископска власт“. Затова окончателното разделяне на църквата е по-правилно да се отнесе не към 1054 г., а по времето след Четвъртия кръстоносен поход, когато религиозните разногласия станали оправдание за разгрома на християнската империя.

Ортодоксията във Византия, разбира се, не е била снизходителна и особено при осъществяването на своята официална политика. Любопитен е следният епизод: свещеникът Фемел от едно селце в Мала Азия извършвал богослужение, когато селището и самата църква, в която се намирали енориашите, била нападната от арабски отряд. Нямайки време да свали свещеническите си дрехи, Фемел се защитавал от враговете с тежкото кандило. Той убил няколко араби и прогонил другите. За тези му действия епископът го отстранил от свещеническа служба, тъй като е извършил тежък грях — убийство, и е опетнил с кръв свещеническото расо. Обиден от тази „несправедливост“, Фемел избягал при арабите, отрекъл се от вярата си и разорявал с тях Кападокия и съседните провинции.

Такава суровост при съблюдаване буквата на канона на пръв поглед противоречи на известната мекост по отношение на друговерците и езичниците. Но в същност противоречие тук няма — гъвкавостта и веротърпимостта на църквата в империята са били или принудителна тактика, когато не са ѝ достигали сили, или ловък политически прийом.

Именно византийската църква е предпочитала през X—XII в. да разпространява християнството по-скоро с помощта на дипломацията, културното влияние и мирните проповеди, отколкото с огън и меч, както това е правела църквата на Запада. Именно византийците са смятали за оправдано църковната служба да се води на родния език за всеки новообърнат в християнство народ и даже е съдействала за организирането на такава служба, тъй като тази политика е била гаранция срещу рецидивите на езичничеството.

* * *

Твърде отдалечена от светските власти и от обществения живот била втората обширна група от византийското духовенство, „вторият ранг“ — монасите. Според сведенията на руски странник в началото на XIII в. само на Босфора е имало около 14 хиляди манастири с около 40 хиляди монаси. Тези цифри не са толкова фантастични, като се има пред вид, че във Византия е имало множество малки манастири, в които са живеели от трима до десетина монаси.

Освен монасите, които обитавали килии или общи помещения в манастирите, в тях имало и много хора, живеещи като монаси в бита си — пилигрими и странници, самотни аскети и отшелници. Обикновено монасите се ползвали с уважение като „божии хора“, отказали се от мирските радости и посветили се да служат на бога. Михаил Псел обаче (сам монах, макар и избягал от манастирската скука) пише, че колкото повече се увеличават монасите в империята, толкова по-бързо растат данъците.4 Не е било също така тайна, че основният мотив за подстригване в монашество много често е бил не помисли за духовно спасение, а търсене на убежище от заплахата пред наказание от властта или пък крайна нужда.

Користолюбието на монашеството се порицава в най-различни документи — от демократични (епически) съчинения до официални актове и императорски укази. Евстатий Тесалоникийски в трактата си „За поправянето на монашеския живот“ (XII в.) казва, че всички мисли на игумена и братята-монаси са насочени не за служене на добродетелта, а за придобиване на нови богатства, най-често с помощта на хитрости, измама, фалшификации и насилие.

Разпуснатостта на нравите сред монашеството била подхвърлена на особено остро осъждане през XI—XII в. В началото на XII в. в един от най-големите монашески центрове на империята — Атон — станал скандал. Делото по този скандал се разгледало от василевса и патриарха. Оказало се, че монасите от Света гора завързали връзки с жените на власите. Със специален указ власите заедно с техните стада били изселени от Атонския полуостров, но много от монасите заминали с тях. В анонимно съчинение от това време се разказва как монах прокарва път сред тълпата на пазара на своята възлюблена и за монахиня, при която един чиновник останал толкова дълго, че по заповед на василевса го търсели из целия град. Не напразно уставите на манастирите от това време съдържат категорични заповеди, в които на жените, даже на сестрите и майките на монасите се забранява да се приближават до манастирската ограда.

По-горе вече бе споменато, че вътре в самите манастири се запазвало социалното неравенство. Бивш богаташ, който е направил голям принос за материалното благополучие на обителта, се ползвал със специално внимание и ако станел монах, имал отделна килия в манастирите, където монасите живеели в общежитие, слуга — по изключение, хранел се по-добре от другите монаси, освобождавал се от работа и от изморителните религиозни служби. Поетът Теодор Продром привежда наставническата реч на един игумен, който остро възразява на недоволен монах, повдигнал въпроса, че едни се ползват с привилегии в манастира, а други не. Той е протопоп, а ти си клисар, казва игуменът, той пее хубаво, а ти нямаш глас, той умее да брои пари, а ти можеш само да носиш вода, той свободно чете Светото писание, а ти едва знаеш азбуката, той е от 15 години в манастира, а ти от половин година, той е допринесъл много за братята, а ти само пасеш овцете, той влиза в двореца, а ти само се блещиш на богатите каляски, той е облечен в плащ, а ти с рогозка, на постелята си той има четири одеяла, а ти спиш в сламата, той е внесъл в хазната на обителта 10 литри, а ти не си похарчил за подстригването си нито грош дори и за свещ. Поради всичко това, заключава игуменът, не завиждай, а си гледай работата на слуга.

И заплатата, издръжката на монасите, се определяла в съответствие с техния ранг и положение в манастира. Старецът-игумен получавал по 36 номизми в годината, икономите и ключарите — по 20 номизми, монасите от висша класа — по 15 и останалите — само по 10. Варирало също и натуралното продоволствие — на заетите с управлението старци се падало три пъти повече, отколкото на младите монаси, които цял ден работели тежък физически труд. Теодор Продром уподобява игумена на мишка, която е твърде далеч от богословието и благочестието, но сипе непрекъснато богословски цитати, макар че в ума ѝ е само краве масло, агнешко месо, овче мляко и мед.

Никифор II Фока, като забранил да се строят нови манастири и да се разширяват владенията на старите, направо посочил крещящото несъответствие между целите на монашеския подвиг, свързани с умъртвяването на плътта, и богатствата и лакомията на монасите.5 Опити за секуларизация на манастирските владения били предприемани във Византия нееднократно, но всички те носели крайно ограничен и непоследователен характер. От времето на иконоборчеството (VIII — първата половина на IX в.) нито един василевс не е могъл да се реши на радикални мерки. Много по-последователни императорите са били при увеличаване на манастирските имения и при даването на привилегии на манастирите. Към края на XII в. манастирските стопанства се намирали в значително по-добро състояние, отколкото владенията на представителите на останалото духовенство.

И така църквата във Византия е била огромна сила и е играела в държавата голяма, но сложна и противоречива роля.

Църквата със своя авторитет определяла правилата на поведение на човека в бита и обществото, но едновременно с това оправдавала тиранията на главата на семейството и безправието на безимотните.

Църквата разпространявала грамотността, запазвала паметниците на античността, но жестоко преследвала другояче мислещите, пресичала всяка възможност за изказване на свободна мисъл и превръщала в застинали догми цели отрасли на човешкото знание.

Църквата оказвала помощ на обидените и бедните, давала надежда на отчаяните, но утвърждавала социалната несправедливост и била оръдие за господство над народните маси.

Църквата провъзгласявала за свои идеалите на хуманизма, братството, но сама била жесток експлоататор и преследвала недоволните и тези, които сеели социални раздори и разпри.

Именно поради това още тогава религиозността и уважението към официалната църква не били равностойни понятия, тъй като идеалите, провъзгласявани от църковните служители, много често се намирали в противоречие с тяхната дейност.

 
 
1P. Lemerle. Prolégomènes... , p. 78, 97.
2Анна Комнина. Алексиада. Вступительная статья, перевод и комментарий Я. Н. Любарского. М., 1965, с. 126.
3Пак там с. 101.
4Psellos, I, р. 43.
5С. Zachariae a Lingenthal. Jus graeco-romanum, III. Lipsiae, 1857, p. 290 sq.
 

 
 
Четвърта глава
ВОЙНА
 
 

Византия почти постоянно се намирала в състояние на война. В продължение на векове войната оказвала дълбоко влияние върху особеностите на социалната психология на населението на империята. Крайното напрежение на силите в борбата с външните врагове се отразявало на живота във всички провинции на Византия. През IX—XII в. империята почти непрекъснато е била нападана от всички страни на своите сухопътни и морски граници. През IX в. главни врагове на византийците са били арабите, след това българите и унгарците. Във всяко следващо столетие броят на неприятелите и техните сили нараствали. През X в. наред с арабите, българите и унгарците врагове им били и русите; през XI в.—турците-селджуци, българите, норманите, печенегите, куманите, сърбите; през XII в. — италианците, отново унгарците, кръстоносците, пак българите, без да говорим за половците и турците. По-лесно е да се изброят не годините на война, а годините на мир. Средно едва ли е имало по 20—23 години на век, в които империята да не е водела тежки войни.

През IX—X в. византийската войска не отстъпвала на западноевропейската — тя била добре организирана и добре въоръжена. Във Византия превъзходно било развито военното строителство, което се опирало на богата инженерна традиция. Издигането на верига от крепости покрай границите се смятало за много важна отбранителна задача и понякога дори императорите по време на поход носели камъни за ремонт на крепостните съоръжения. Останките от мощните укрепления на Константинопол, Тесалоники, Трапезунд и Никея и сега поразяват въображението на пътешественика със своите размери. Византийските инженери—строители на крепости, се славели далеч извън пределите на страната чак до далечна Хазария.

Големите крайморски градове освен с крепостни стени били защитени от подводни вълноломи и масивни вериги, преграждащи влизането на вражески флот в градските пристанища. С такива вериги се затварял Златният рог в Константинопол и заливът на Тесалоники.

За отбрана и обсада на крепости византийците използвали различни инженерни съоръжения (ровове, редици от набити колове, подземни входове, насипи) и най-различни бойни оръдия — във византийските писмени паметници постоянно се споменава за тарани, подвижни кули с прехвърлящи мостове, каменометни машини, куки за закачване и разрушаване обсадните приспособления на врага, котли, от които се изливало кипяща смола и разтопено олово над главите на обсаждащите. До XI в. византийците били изпреварили в тази област повечето от враговете си и грижливо пазели военностроителните си тайни. Михаил II, след като обсадил в Аркадиопол Тома Славянина, не приложил в боя сложните обсадни съоръжения, тъй като се страхувал да ги покаже пред съюзниците-българи. Тежките механизми ромеите приготвяли на място, по време на обсада или отбрана от подръчни материали, а леките, като стълби, железни лостове, лизгари, олово, въжета и ремъци, пренасяли в обоза на войската. Ние вече споменахме за тяхното страшно за онова време оръжие — „течния“ или така наречен „гръцки“ огън. През X в. той се приготвял само в столицата. За издаване технологията на производството му наказанието било смърт. Още тогава обаче „гръцки“ огън са имали и арабите, и българите, но рядко го прилагали. „Течният огън“ бил предназначен главно за морски бой, но се използвал и при отбрана на крепости (с него подпалвали обсадните оръдия на врага) и при обсада, като го хвърляли в крепостта, за да предизвикат пожар.

Във византийската войска имало и сапьорски части, които можели бързо да построяват и разрушават мостове и понтонни съоръжения.

* * *

Византийската войска се разделяла на отряди в зависимост от видовете въоръжение — тежка конница (бойци с ризници, с боздугани, дълги пики, щитове и мечове), лека конница (с копия, щитове и лъкове), тежка пехота (с ризници, щитове и мечове, лека пехота (с лъкове, метателни копия и прашки) и т. н. Много от бойците били обучени да си служат с няколко вида оръжие. С отслабването на стратиотското опълчение през X в. бойците все по-често се снабдявали с оръжие за сметка на държавната хазна (лъкове, стрели, копия), тъй като държавата се стремяла запасите от оръжие да бъдат в нейните арсенали. През последната трета на X в. основната ударна сила на войската станали катафрактите.

Но към средата на XI в. византийското въоръжение вече отстъпвало по качество на въоръжението на войниците от развитите европейски страни. Алексий I например бил принуден да се съобразява с това, че турските стрели леко пробивали доспехите на ромеите, и маневрирал в боя така, че вражеските стрелци винаги да са от лявата страна, от която ромейските войници се защитавали с щитовете си. Все по-често обаче за войската не достигали и такива доспехи. Същият император преди едно от сраженията прибягнал до маскарад, за да измами врага — той облякъл войниците си в едноцветни дрехи с метален оттенък.

Само леката конница можела да мине без обоз. Обикновено обозът под охраната на ариергарда съпровождал войската при всички нейни походи. Той превозвал бойното снаряжение, продоволствието, трофеите, имуществото на войниците, както и ранените. С него пътували и слугите на по-богатите воини, които се грижели за походните вещи на своите господари. Особено пищно и огромно било снаряжението на василевса — палатката на Алексий I просто била претрупана със сандъци, съдържащи парадните и други дрехи на императора, кревати, покъщнина и т. н. Изкусните пълководци гледали да намерят такова място за обоза, че той да се намира извън опасността и да не пречи на сражението, особено при отстъпление, защото безредието и паниката на войската, смесила се с обоза, нараствали десеторно.

С упадъка на стопанското производство в страната и намаляване доходите на хазната все по-тежък проблем ставал снабдяването на войската с продоволствие. От недостатък на провизии и фураж страдали не само полевите войски, но и градските гарнизони и особено тези в крепостите и градовете, разположени в често опустошаваните от врага райони

* * *

Византийците се гордеели, че те за разлика от чужденците умеят да си служат с „изкуството на войната“. Действително в империята грижливо пазели, преписвали и изучавали древните стратегикони — трактати за военното изкуство. Въз основа на тях се създавали и нови стратегикони, в които внасяли поправки и допълнения в съответствие с изискванията на времето. Войските обаче много често ръководели не тези, които имали боен опит и необходимите знания — василевсите, обикновено протежета на гражданската аристокрация, съзнателно и упорито се стремели да отстранят от командването на войските представителите на военната аристокрация. През XI в. за големи военачалници навсякъде се назначавали евнуси и други дворцови велможи, които никога не били държали оръжие в ръцете си, но за сметка на това твърдо доказали личната си преданост към господаря. Огромни материални и човешки загуби и усилията на множество хора отивали напразно поради страхливостта и невежеството на такива пълководци. След всеки сериозен разгром армията трябвало да се формира почти отново. Императорите рядко наказвали своите провинили се любимци, затова пък бдително следели изкусните и популярни военачалници, защото се страхували от метежи, до които понякога сами ги довеждали със своето подозрение.

Само някои василевси притежавали качества, необходими за пълководци, като например Никифор II Фока, Йоан I Цимисхи, Василий II Българоубиец. Но често и техните усилия отивали напразно поради тайната съпротива на столичните велможи. Във византийската история императори-пълководци, познавачи на военната стратегия и тактика, разделящи с бойците несгодите и трудностите на походния живот и когато трябва, с личния си пример увличащи войските в бой, били изключение. Заповедите на такива василевси като Роман III и Исак II, когато те участвали в поход, носели повече вреда, отколкото полза в сраженията. Самото спасяване на такъв бездарен венценосен пълководец струвало понякога повече жертви, отколкото загубената битка. Така например по време на поход срещу българите Исак II попаднал в капан в един от балканските проходи. Телохранителите му успели да го спасят, като пробили коридор сред обхванатите от паника негови войници.

И все пак военното изкуство на византийците като цяло е било явно високо. Неговите общи принципи, както и принципите на византийската дипломация, изисквали постоянно и прецизно изучаване на врага — неговата численост, въоръжение, материални средства, бойна техника, нрави и особености на психологията.

Византийците знаели в кое време е най-подходящо да се предприемат походи срещу едни или други страни и народи, как във всеки отделен случай да се подготвят за определена военна кампания. Летните походи против арабите в Сирия например били обречени предварително на неуспех поради непоносимия зной и липсата на вода — при тези условия всеки арабски воин е бил по-силен от ромейския. Без перспектива за успех били и експедициите в Сирия през декември, понеже от дъждовете пътищата се превръщали в непроходима кал. Василий II нахлул в България по време, когато враговете му били заети с прибирането на реколтата. Алексий I се впуснал срещу печенегите и куманите през есента, когато те се готвели да се пренесат към зимните си пасбища и били обременени с много стада и товари. Никифор II имал пред вид, че за военен поход в българските земи са необходими големи запаси от провизии, тъй като според неговото мнение това била една бедна страна.

Византийците са били осведомени и за това, по кое време е най-вероятно империята да бъде нападната от един или друг враг. Любопитно е, че Никифор II в своята книга „Тактика“ предлага военният набор да се свиква не през пролетта, а в друго време, тъй като арабите обикновено нахлуват в империята от южните граници тогава, когато войската още не е събрана, и затова пограничните гарнизони не могат да задържат врага, а мобилизацията се налага да се осъществи в условията на отстъпление.

Ана Комнина пише, че един стратег, който не е изкусен и находчив във военното дело, каквато и войска да има, колкото и голяма и добре въоръжена да е тя, няма да избегне разгрома. Въпреки ромейската надменност, пронизваща повечето византийски дипломатически ръководства, в съчиненията на ромейските военачалници се утвърждава рационалната идея за необходимостта да се помни, че врагът винаги е изкусен и коварен.

* * *

От средата на XI в. настъпили съществени промени в характера на пограничните конфликти. До това време сериозна роля при отразяване първия удар на врага са играели пограничните войски, в които временно или постоянно са служели войници- стратиоти. Границата по река Дунав например в темата Далмация се охранявала от пролет до пролет на смени от събираните в района на Салон и изпращани оттам към реката войници-селяни. В Мала Азия същата роля, но не на смени, а постоянно са изпълнявали акритите—-погранични заселници, които се ползвали със значителни привилегии, имали добре поддържани стопанства и били кръвно заинтересовани от отбраната на границата от враговете. На тяхно разпореждане била цяла верига от крепости, снабдени със запаси от продоволствие и оръжие.

С нахлуването във Византия на селджукските турци в азиатската част на империята и на печенегите в Балканите пограничните стълкновения с врага загубили предишното си ожесточение. Изменил се характерът на комплектуването и редът на службата във войската по границите. Съгласно Аталиат границата на Дунав вече се охранявала от войска, която получавала държавна заплата и се набирала от етнически пъстри елементи. Явно е, че това вече не са били селяни, военни заселници или стратиоти, които сами си осигурявали въоръжението и продоволствието. Често византийските крепости оставали дълбоко в тила на настъпващите в империята пълчища от номади. Цели провинции постоянно преминавали от едни ръце в други и границите губели своята отчетливост. В по-малка степен, отколкото в Азия този процес се е проявявал на Балканите, където до завоюването им от България Балканският хребет и река Дунав са представлявали естествени прегради, укрепени с верига от крепости. Но и срез тези прегради печенегите и куманите често се промъквали почти до самите стени на византийската столица.

В новите условия огромно значение придобиват разузнаването и военният шпионаж. По думите на Ана Комнина по време на войните с норманите императорът обикновено още сутринта е знаел всичко, което е намислил Боемунд предишната вечер. Никифор II давал следния съвет: ако се е прокраднало подозрение, че в лагера е проникнал разузнавач на противника, необходимо е веднага да се постави охрана на изходите на лагера и да се построи войската по отряди, за да се открие чужденецът.

* * *

Във византийската войска се спазвали известни санитарни и хигиенни правила. Така например военният лагер никога не оставал дълго време на едно място и особено в блатисти низини или близо до мястото на неотдавнашно сражение. Всички войници носели със себе си лични запаси от балсам, мехлем и превързочни материали.

Никифср II, който се прославил със своите войни с арабите и получил прозвището „бледата смърт на сарацините“, още преди да стане император, при обсадата на столицата на критските араби Хандака заповядал вместо камъни в каменометните оръдия да слагат отсечените глави на падналите по време на боя врагове, техните трупове и труповете на убитите магарета и да ги мятат в града, за да повлияят на психиката на обсадените и да влошат санитарното състояние на града.

* * *

Преди поход или преди битка на византийската войска се свиквал военен съвет, на който се определяли сроковете на кампанията, тактиката, дислокацията в боя, разпределяли се задачите. Преди започването на обсада прецизно се изучавали укрепленията на врага — от разстояние с помощта на прости приспособления се изчислявала височината на стените и в зависимост от това се конструирали обсадните машини.

Особено внимание добрият пълководец е отделял на състоянието на бойните коне. Изморените или измършавели коне можело да провалят една добре замислена кампания. И затова не напразно за кражба на кон от военен лагер наказвали жестоко — с отсичане на ръката, докато за кражба на оръжие само биели с камшик. Преди битка Алексий I давал няколко дни почивка на хората и конете, като забранявал през почивката да се оседлават конете и да се излиза с тях на лов или разходка.

Често преди сражение се организирал общ молебен — всеки воин закрепвал на забитото в земята копие светилник или свещ и се молел на колене за победа, за спасяване в боя, за опрощаване на греховете му или за благополучие на семейството му, като пеел псалми. Веднага след молебена войниците се причестявали при войсковия свещеник.

Византийските пълководци се грижели по време на бой войниците да спазват определения боен строй. Стратегическите ръководства предлагат много видове боен строй на войските в зависимост от разположението на врага и от задачите на битката. Василий II незабавно наказвал дори отличилите се в битката, ако те са нарушили определения строй. Алексий I, който отлично знаел видовете боен строй, препоръчвани в древната „Тактика“ на Елиан, изобретил нови начини за построяване на войската по време на бой, като дълго седял над лист хартия и чертаел на нея разположението на бойните колони. Алексий се проявил и като флотоводец — той можел по памет да нарисува карта на крайбрежията на Италия и Илирика, да посочи по нея възможните места за среща с флота на врага и удобните заливчета за морски засади.

Мануил I по време на поход носел в пазвата си списък на бойните съединения и като се позовавал на него, давал указания на отрядите. При устройването на лагер, особено когато мястото се оказвало много тясно (при отстъпление войниците в такъв лагер прекарвали нощта на седлата си, тъй като нямало къде да се сместят), той лично определял мястото на всеки отряд.

Във Византия от много години се утвърдила оправдалата своето съществуване традиция да се обединяват или запазват в един отряд войници едноплеменници или земляци, тъй като в такива случаи в много по-голяма степен се проявявало чувството за взаимопомощ.

Успех на византийците е носело умението им бързо да престрояват войските си в хода на битката, да маневрират с резервите и особено със скритите резерви, намиращи се в засада, които се появявали неочаквано за врага в необходимото време.

От X в. все по-голямо разпространение получава тактиката на нощния бой, към която охотно прибягвали пълководците, които не разполагали с големи сили. Нощното разузнаване, нощните операции за прогонване конете на противника, пренасянето през нощта на военния лагер от едно на друго място увеличавали шансовете за победа.

Трудно е било за всеки пълководец да събере разбягалата се след поражение или безредно отстъпваща войска. На уговорените места палели факли или огньове, пратеници на военачалниците претърсвали околността, но често без резултат — спасилите се войници се разотивали по домовете или се укривали на безопасно място.

* * *

Доскоро в специалната литература нерядко се твърдеше, че външната политика на империята е била агресивна.1 Едва ли обаче това е вярно. Относно периода IX—XII в. за агресивност може да се говори само при оценката на политиката на Йоан I, Василий II и Мануил I. Но времето на управление на тези василевси не заема и четвърт от разглеждания период. При това нито един от тях в своите завоевателни кампании не е излязъл извън пределите на древните граници на империята. Без съмнение акт на агресия е било завземането на България от Йоан I и Василий II, която, макар и възникнала на територията на Византия, все пак в момента на нейното поглъщане е имала повече от три века самостоятелно съществуване и се е консолидирала като икономически, политически и етнически независима от външните сили държава с единство на своята територия, език, управление и форми на живот. Анексия е било и подчиняването на арменските и грузинските земи на Изток, и утвърждаването на суверенитета на империята над сръбските територии от страна на Василий II. Завоевателни планове е лелеял и Мануил I, но просто не са му достигали сили за тяхната реализация. Никита Хониат пише, че ромеите роптаели, недоволни от експедициите на този император в Италия, погълнали огромни средства. Що се касае до другите войни на империята, то повечето от тях, водени през IX—XII в., са били с цел възвръщането на близки или наскоро загубени области или пък са имали изключително отбранителен характер.

Във връзка с това се изменило и значението на военната плячка, която в средните векове е била немаловажен стимул в настъпателните операции. Едва ли ще сгрешим, ако направим извод, че за последен път наистина големи трофеи ромеите взимат при завоюването на България (североизточна в 971 г. и югозападна в 1018 г.). Установеното някога правило, съгласно което 1,6 част от плячката отивала в хазната, а останалото се разделяло между участниците в похода, през X в. вече почти не се спазвало, а да не говорим за XI и XII в. Василий II прибрал в полза на хазната 1/3 от трофеите, заграбени през 1016 г. в България, а българската царска съкровищница от Преспа взел изцяло. Богати трофеи по време на триумфите (тържествени церемонии по случай победите) през XII в. столичните жители виждали все по-рядко и по-рядко. Мануил I все още раздавал пари на гражданите след сполучлив поход и давал дарове на църквите (по две номизми за всеки градски дом, а за църквата „Св. София“ наведнъж дал два кентинария, т. е. 14 400 монети), като нарекъл този дар „втората номизма“ (или половината от всичко, което се е падало на хазната). По време на похода в Италия неговите войници домъкнали толкова много добитък, че за един статер се продавали 10 бика или 130 овце. Но през XII в., общо взето, победите на византийците били рядкост. По-често не ромеите, а техните врагове взимали плячка, като нахлували в земите на империята.

Един от главните видове плячка били пленниците (както войници, така и мирни жители). Тръгвайки на поход, византийците специално взимали със себе си въжета и ремъци, за да връзват с тях пленените. Никифор Уран, след като разбил войската на Самуил при Сперхей в Гърция, докарал в столицата 12 хиляди пленници. Ана Комнина изказва убеждението, че не купеният или роденият в робство, а робът-пленник по-добре от другите роби умее да се подчинява. Явно такъв роб, който не знае езика, обичаите и нравите на своите господари, е имал по-голямо основание да се страхува за своя живот. Той е бил новак в непривичното му робско положение и е живеел в плътно враждебно обкръжение.

Още от X в. в повечето случаи византийците запазвали живота на пленените, и то не само за да ги превръщат в роби, но и за да могат да ги разменят с ромеи, попаднали в плен. В Мала Азия размяната на пленници ставала обикновено на река Ламус.

Учасгга на пленниците зависела много често от характера на василевса. Константин V в 764 г. предал взетите от него български пленници в ръцете на цирковите партии в хиподрума, за да бъдат убити. Василий II в хода на военните кампании проявявал необикновена жестокост към пленниците, като се стремял с това да сплаши враговете. Изпращайки един пленен арабин при неговия емир с вестта за поражението, Василий II заповядал да му отсекат ръцете, ушите и носа. По време на завоевателните походи в България Василий Българоубиец не взимал пленници (с изключение на знатни лица), а предпочитал да ги унищожава или ослепява. След битката при планината Беласица в 1014 г. той ослепил 14 хиляди войници на Самуил и ги изпратил обратно, като оставил на всеки сто души по един с едно око за водач. По време на походите против арабите същият василевс изгарял живи или задушавал с дим търсещите спасение в пещерите разбити арабски войници и мирни жители.

Ана Комнина разказва за един страшен и странен ритуал - византийски войници варели в котли новородени турски младенци, отнети от взетите в плен майки, и поръсвали с тази вода като със светена вода дясната си ръка.

В края на април 1091 г. ромеите с помощта на куманите разгромили напълно една орда печенеги близо до Енос. Взети били много пленници, и то не само войници, но и жени, и деца. На всеки боец-ромей се падали по 30 вързани пленници. През нощта византийците избили всички пленници, като поразили с жестокостта си своите съюзницн-половци, които, ужасени от стореното, дори без да дочакат полагащата им се награда за помощта, избягали на север към своите станове.

Ромеите се отнасяли жестоко не само към езичниците и мюсюлманите. Василий II, както вече бе казано по-горе, избивал и ослепявал и българите-християни. Константин IX Мономах заповядал да ослепят 800 руси, взети в плен след сражението при Варна в 1043 г. Исак II след победата над норманите оставил пленниците да измрат от глад.

Разправата с мирното население на вражеската страна е била обикновено явление за византийците. Алексий I по време на похода си против иконийския султан изравнил със земята всички селища по пътя си в Икония. Понякога византийците преселвали жителите на завзетите от тях градове и села във вътрешните райони на империята, а на тяхно място докарвали ромейски заселници. По такъв начин пленените се оказвали далеч от родната си земя. Василий II например преселил арменци в Тракия, около Филипопол, и българи — в Армения.

Враговете на Византия се отнасяли не по-малко жестоко към ромеите. Като правило те пазели живота и здравето само на знатните ромейски пленници, като се надявали да получат за тях голям откуп. Откривайки на бойното поле тежко ранен, но още жив византийски пълководец, печенегите се стараели да излекуват пленника. Разказва се, че василевсът Теофил бил заплатил за няколко пленени знатни ромеи 200 кентинарии, т. е. около милион и половина номизми. Един от пълководците на Алексий I бил откупен от печенегите за 40 хиляди златни монети. Критските араби, владеещи островите от 20-те години на IX в. до 961 г., смятали за изгодно не само да взимат в плен, но и да купуват роби ромеи за евентуална следваща размяна за свои съотечественици, попаднали в плен (обикновено един ромей се разменял за двама пленени араби).

През юли 904 г. арабите взели в плен от разгромения Тесалоники около 22 хиляди души. Част от тях те веднага отбрали за размяна на пленници и за предаване срещу откуп, а останалите натъпкали в трюмовете на корабите и ги откарали в Крит. Много от пленниците, особено деца, измрели по пътя. В Крит победителите разделили пленниците на групи според възрастта им и ги закарали на пазара в Сирия. Оттам някои от тесалоникийските роби попаднали чак в Етиопия.

Понякога държавата сама откупувала от врага пленените войници, а понякога само помагала на роднините им да ги откупят, но най-често това си оставало грижа, която изцяло лягала върху плещите на семейството на пленения. Много често такова семейство попадало в ръцете на лихварите, които давали пари срещу заробващи условия. В поемата „Дигенис Акрит“ например се разказва за един старец, който се отправил на път пеша за далечна страна, за да откупи сина си.

В източниците твърде често се срещат сведения за случаи на безпощадна разправа на враговете с пленените ромеи. Девойките, които не отстъпвали на враговете, понякога бивали убивани, но обикновено дори и пиратите ги щадели, но единствено поради съображението да не би при насилие върху тях цената им на пазара да стане по-ниска. Някои арабски емири, като не успявали да принудят пленените знатни ромеи да приемат мюсюлманството, ги убивали. Узнавайки за това, ромеите от своя страна избивали пленените араби. Никита Хониат пише, че скитите докарвали на своите гуляи пленени ромейски войници и ги насичали на парчета. Византийският стратег Михаил Докиан, взет в плен от печенегите, след като разбрал, че няма никаква надежда да остане жив, се хвърлил върху хана и го убил с първото попаднало му в ръката оръжие. За отмъщение печенегите му разпорили корема. Робер Гискар оставал за откуп само част от пленените ромеи и венецианци (техни съюзници), а останалите ослепявал или им отсичал носовете, ръцете или краката.

Пленниците затваряли в тъмници при непоносими условия — оковани във вериги, без светлина, във влажни помещения при съвсем оскъдна и лоша храна. Даже знатните ромейски пленници арабите дълго време измъчвали в затворите, а след това ги въоръжавали и ги изпращали да се бият срещу враговете на емира, който ги е пленил (но не и против Византия).

Стратегът Йоан Халд, взет в плен от Самуил, запазил верността си към своя василевс и останал в тъмницата 22 години — до завоюването на България от Византия.

Пленниците, които принадлежали към управляващата върхушка на дадена страна, веднага се използвали като средство за шантаж. Имало е и случаи, когато в плен е попадала видна личност, неудобна на василевса, и тогава враговете лесно превръщали такъв пленник в свой горещ и предан съюзник.

В литературата понякога се среща твърдението, че благодарение на веротърпимостта на арабите и турците и на ниските данъци, които те налагали, ромеите като че ли благоденствали под властта на новите господари в завзетите византийски земи. Действително арабите и турците често предоставяли на населението на завзетите от тях области данъчни облекчения и даже няколко години не изисквали никакви данъци. Но това било дотогава, докато властта на завоевателите не се е утвърдила достатъчно здраво. С тези мерки завоевателите са разчитали ромеите от завзетите земи да пазят поне неутралитет при стълкновенията с Византия.

По-правилно е да се смята, че причината за относителното благополучие в завоюваните от арабите и турците земи се крие в прекратяването на войните, което води до нормализиране на бита.

Много повече сведения се срещат от противоположен вид — за масово разорение на земите, в които са нахлули враговете на империята. Градовете и селата в Мала Азия запустели; в изоставените църкви и манастири бродели диви зверове; разрушавали се пътищата и напоителните канали.

Когато Алексий I разбирал, че не ще може да отрази поредния набег на турците, той нареждал да предупредят жителите за тяхното приближаване и потоци от бежанци със своята покъщнина се устремявали на запад, като гледали да не изостанат от отстъпващата войска, която ги взимала под своя защита — обикновено мирните жители настанявали в средата на карето, което отбивало атаките на вражеската конница.

Жителите-християни в завзетите от арабите и турците области се оказвали (така, както и евреите) в положението на унижени хора. Те били длъжни дори да носят отличителни външни знаци за принадлежността си към преследваната религия (пояс, черен тюрбан). Църквите и манастирите арабите преустройвали в крепости, като обикновено монасите и свещениците бивали избивани. Търпимост към друговерците се проявявала не от всички емири и от време на време се устройвали погроми, при които цели семейства християни отивали под ножа.

Не по-добре са стояли нещата и в европейските владения на империята, където нападенията са идвали от други врагове. Спасявайки се от тях, селското население е бягало в градовете и крепостите, като е изоставяло имуществото си на произвола на съдбата. Нахлулите в империята нормани на Робер Гискар и Боемунд Ана Комнина сравнява със скакалци и гъсеници, които нищо не оставят след себе си. По думите на Никита Хониат след войната с „латинците“ Аркадиопол бил „населен само с ветрове“. Рядко сред пожарищата се промъквал тайно някой оцелял местен жител, който търсел остатъци от своето имущество или скрито съкровище от семейните ценности. Оредяло населението и в крайбрежните райони, подхвърляни на нападения от страна на пиратите и вражеския флот; много от островите обезлюдели и риболовът западнал.

Източниците говорят не само за унищожаване на материалните ценности в пожарите на войните, но и за масовото изтребване на мирните жители. При превземането на Тесалоники от норманите в 1185 г. пред вратите на града и по улиците лежали купища от труповете на гражданите, убити от врага или смазани ст тълпата в паниката.

Но местното население страдало не само от нашествията на неприятеля. Понякога огромни вреди му причинявали недисциплинираните или изгладнели войници — съотечественици и наемници. Като доказателство за редките добродетели на своя баща Алексий I Ана Комнина привежда заповедта на василевса да се върне на местните жители кумани имуществото, ограбено от византийските войски. Обикновено придвижването през провинциите на собствените, византийски войски малко се различавало от нашествието на врага. Войниците на същия този Алексий по време на похода против печенегите в Паристрион пасели конете си в селските ниви с посеви и реквизирали по селата фураж и продоволствие. При предвиждането на продължителна обсада и дори в хода на самата обсада военачалниците изгонвали от крепостта всички небоеспособни хора, както и боеспособните, които нямали запаси от продукти.

Твърде рядко мирното население доброволно оказвало помощ на своята армия. За един такъв случай разказва Ана Комнина, когато в 1091 г. в сражение с орда печенеги ромеите започнали да побеждават и чак след като видели, че техните ще победят, селяните докарали вода на войниците. Много по-често селяните предпочитали да се държат настрана от войските. Тежката трудова повинност в полза на войската, снабдяването ѝ с продоволствие и добитък за теглене на колите, участието в строителството на отбранителни съоръжения, безкрайните несполуки на василевсите, обидите, причинявани от войниците, озлобявали жителите. Понякога даже населението помагало на враговете, а не на ромеите, както е случаят например с гражданите на Аталия, където гърците-християни отдавна контактували с турците. Ако врагът не пристъпвал незабавно към грабеж, местните жители влизали в търговски отношения с него — жителите на крайморските райони на Далмация редовно търгували с войниците на Боемунд.

В състава на империята влизали немалко провинции с население от други племена, което някога е имало своя държавна традиция (българи, сърби, арменци, грузинци и др.), и тези племена са ненавиждали властта на византийските завоеватели, като твърде често са проявявали съчувствие към техните врагове.

* * *

Мирното население било задължено да погребва труповете на загиналите войници, но то оставяло телата на враговете и даже и на едноверците без да ги погребе въпреки предписанията на християнската религия.

Най-често убитите в боя свои съратници ромейските войници погребвали сами. По заповед на Константин V след съдбоносна буря, връхлетяла върху византийския флот при Варна и Анхиало, ловели труповете на удавилите се с мрежи, за да ги погребат. Над общите гробове издигали братски могили. Но не винаги ромеите, особено след поражение и бягство, успявали да погребат своите мъртъвци и враговете постъпвали с тях също така, както ромеите със загиналите врагове. Интересно е, че византийците даже когато са имали възможност да погребат избитите от турците бойци на Петър Пустинника близо до Мраморно море, не са направили това нито веднага след битката, нито по-късно и цели купища човешки кости лежали там дълги години

* * *

От средата на XI в. Византия водела предимно отбранителни войни и нейните земи станали главен театър на военните действия с всички произтичащи от това последствия — систематични нашествия на враговете, придвижване на войски, обсади, преминаване на селищата от едни ръце в други, подпалване на посевите и селата, изсичане на плодните дръвчета, изпотъпкване на лозята и градините, унищожаване имуществото на жителите, които попадали в плен, загивали или се разбягвали. Всичко това въобще изключвало в редица провинции нормалната работа на стопанството. Пограничните територии, както и областите, до които достигал врагът, не били в състояние не само да плащат данъци, но и да изхранват своето оредяло население. Силите на страната постепенно се изтощавали. Масата от бежанци, просяци и бездомници наводнявала съседните райони, където бързо растели цените на продуктите.

Войните оказвали влияние върху всички страни от живота на Византия. Империята, както и Русия по това време, поемала върху себе си ударите на безбройните пълчища номади и други народи, населяващи централната част на Азия. И макар разхищаването на държавни средства от чиновническата бюрокрация в империята да било огромно, макар създаваните от народа богатства да се изразходвали без полза от аристократичната част на обществото, все пак основните материални ресурси на византийската държава през X—XII в. отивали за военни нужди.

Стратегическите концепции, трактуващи военните действия против врага като крайна стратегическа мярка, се раждали от самата действителност. Кекавмен пише, че ако се сравнят вредите, нанасяни на страната от войните, със загубите, които тя претърпява, като заплаща дан на враговете по сключените мирни договори, то не остава съмнение, че военните разходи и загубите в резултат на военните действия много пъти превишават контрибуциите.2 Но и самият мир в международната обстановка от това време е струвал на империята по-скъпо, отколкото на много други страни в Европа.

Въпреки официалната концепция за превъзходство на Византия над другите страни най-далновидните византийци от X в. все по-често издигали идеята за равенство на народите като основа на добросъседските отношения. Анонимен автор от X в. пише, че не бива българите да се наричат „скити“ или „варвари“ и че всички християнски народи са „чада божии“, а мирът — непременно условие за благополучие и процъфтяване. Същият автор се позовава на примера с могъщите някога перси и мидийци, които „загинали“ именно защото „възлюбили войната“.

Наистина в народните епически произведения опитите на василевсите да сключат мир при условие да се заплаща на враговете висока контрибуция се оценяват понякога като непростима слабост. Действително едва ли може да се одобри подобна политика, провеждана от тези императори, които прибягвали към нея, като почти напълно пренебрегвали организацията на военната отбрана. Като цяло обаче отбранителната позиция на империята от средата на XI до средата на XII в. изглежда най-реалистична.

Ана Комнина независимо от това, че нейният баща през цялото време на своето дълго царуване е прекарал във военни походи, се стреми навсякъде като акт на политическа мъдрост да подчертае неговото миролюбие. Тя нарича безумие действията на тези, които предпочитат войната пред мира. Царствената дъщеря на Алексий I хвали и неговото изкуство за водене на преговори, като отбелязва и хитростта му, и издръжливостта му, и вежливостта му, които спомагали за успех в преговорите, тъй като василевсът не оскърбявал склонните към мир врагове с надменността си. Скилица с възмущение отбелязва, че много от василевсите сами са виновни за тежките войни с арабите; те са ги ожесточавали и по този начин са лишавали Византия от спокойствие; не са спазвали условията на договора за изплащане на арабите на неголямата дан (11 хиляди номизми) и печелели за сметка на бедствията на арабите в гладни години, като спекулирали с продоволствие.

* * *

Рядко византийските автори осъждат василевсите и пълководците за користно вероломство, прилагано в хода на преговори с противниците им (то се е оценявало като дипломатическа и военна хитрост), и по-често ги хвалят за това. Скилица одобрява постъпката на Константин Диоген, който дава на българския военачалник Сермон клетва, че гарантира безопасността му, и вероломно по време на срещата го заколва, като ликвидира по такъв начин последното огнище на съпротива в България. Същият автор одобрява и действията на Георги Маниак, който, след като обещава на арабите да предаде на другата сутрин крепостта Телух и след като ги нагощава с вино, през нощта избива спящите и изпраща на своя василевс носовете и ушите на доверчивите врагове. Ана Комнина с възторг разказва как нейният баща е примамил на своя страна, обещавайки им богати дарове, приближени на Робер Гискар и Боемунд. Тя пише и за изкусната „победа“ на баща ѝ над половците, който поканил куманските вождове на преговори, ласкаел ги, дарил ги с богати дарове, предоставил им баня, напоил ги с вино и през нощта заповядал да ги убият. Впрочем далеч не са справедливи срещащите се по-някога в литературата твърдения, че такива прийоми на борба се използвали само от византийските политици, дипломати и пълководци. Истината е, че вероломни и коварни по това време са били и враговете на империята.

По-другояче са гледали на тези прийоми някои тогавашни съвременници. Никита Хониат смята, че прибягвайки до посочените методи, василевсите само разпалвали у съседите на Византия ненавист към империята и последствията от тази ненавист свеждат до нула временните успехи, постигнати с помощта на коварството. Този автор сурово осъжда Алексий III, който заповядал да разграбят имуществото на турските търговци във Византия като отговор на това, че турците на Кай Хозрой I прибрали конете, изпратени на василевса като подарък от Антиохия. Кай Хозрой се извинил и бил готов да заплати причинените вреди. Но необмислените действия на императора довели до тежка война. Лъжливите клетви на Алексий III, арестуването на парламентьорите на врага по време на преговори, организирането на тайни убийства на владетелите на съседните страни, всичко това по мнението на Хониат е недостойно за човека въобще, а още повече за василевса.

В заключение ще подчертаем още веднаж, че в историографията като правило се говори за огромната роля на византийската цивилизация, за нейното широко и плодотворно културно влияние, но рядко се отбелязва едно не по-малко важно обстоятелство — Византия на юг и древна Русия на север са стоели като предни постове на Европа в борбата с номадите.3 Защитени от запад с океана, а от изток от Византия и Русия, страните от Западна и Централна Европа са имали без съмнение по-добри условия за развитие. Техните войни една с друга и вътрешните феодални раздори са изисквали несравнимо по-малки загуби на сили, отколкото отразяването на непрекъснатия натиск на източните племена и народи.

 
 
1Вж. напр. М. В. Левченко. Очерки по истории русско-византийских отношений. М., 1956.
2„Советы и рассказы...“, с. 151.
3М. Я. Сюзюмов. Историческая роль Византия и ее место во всемирной истории. (В рамките на дискусия) —„Византийский временник“, 1968,29, с. 44.
 

 

 
Пета глава
ВЪСТАНИЯ И МЕТЕЖИ
 
 

Преминавайки към проблема за социалната и политическата борба в империята, ще отбележим още в самото начало, че източниците често пъти не дават възможност да се разберат класовите корени на едно или друго движение. Работата е в това, че в антиправителствените групировки са участвали най-различни социални групи, всяка от които е преследвала свои собствени цели.

Особено трудно е да се определят конкретните цели и искания на угнетените, които са били главната сила на всички по-големи социални движения във Византия. Идеите на социалния протест на народните маси са намерили най-пълно отражение в полуепичните анонимни произведения, създадени от представителите на низшите слоеве на населението — сборници от пословици и поговорки, апокрифи (тайни книги, излагащи или обясняващи религиозните сюжети не според каноните на църквата), громовници (книги, в които се тълкуват естествените явления и природните бедствия), книги за гадаене и т. н. В тях ясно се противопоставят интересите на богатите и бедните и се изказва мисълта за несправедливостта на установения ред. „На бедните щастие — на богатите гибел“ — се казва в един громовник от XII в.; „бедните ще се възнесат — богатите ще се смирят“ — с надежда се говори в един от апокрифите. Причината за всички беди, се твърди в повестта за Стефанит и Ихнилат, е користолюбието, а висше благо е независимостта. „Нуждаещият се нищо няма да получи от господарите — се казва в същата повест, — той не може да достигне до висок пост, така както ручейчето пресъхва по пътя си към морето. Беднякът смело се бори с опасностите, но напразно. Това, което се одобрява при богатите — при бедните се порицава. Ако беднякът е мъжествен, наричат го нагъл, ако е щедър — прахосник, ако е кротък — слаб, ако е скромен — глупав, ако е образован — празен, ако е мълчалив — дървеняк.“ Но достатъчно е същият този бедняк да стане притежател на голяма сума пари и веднага го прославят като доблестен, разумен и силен.

Ноти на протест често се промъкват и в житията, макар че повечето от тях многократно са били обработвани от служителите на официалната църква. В тях със симпатия и уважение се говори за оскърбените и унижените и се осъжда надменността, с която богатите и велможите се отнасят към обикновените хора.

С горчивина и недоумение пишат понякога за социалната несправедливост представителите на византийската интелигенция. Така поетът от XII в. Михаил Глика, осъден на смърт, пише:

Не се колебай, не се хвали, не се плаши, не се предавай,
Пред никого не стой на колене и не търпи насмешките!
Ще има там тълпа ласкатели, тълпа тъмнични надзиратели,
И тез, които пищно са пирували и паразити низки,
Които в разкош и в разврат само са се забавлявали,
Които без труд живели са, без полза и без цел.
Ще има тамо съд един за всички, везни едни за всички,
Не ще е там презрян беднякът и унизеният човек,
Не ще е предпочетен богаташът и изслушан пръв,
Без полза ще са там и чин, и сан висок.
Истината там не можеш скри с подаръци и подкуп,
Ще млъкнат там мълви неясни и доноси, и клюки,
Лъжа и клевета загиват и губят свойта сила,
Където справедлив съдия според делата твои съди.
Не, няма полза от ходатайства на баща и майчина закрила,
И само силата на добрите ти дела спасение ще бъде. . .
Горящият в пламъците богаташ ще моли за капка влага,
Езика му да навлажни бедняка, с пръст да го докосне само — 
Съдба такава чака всеки от самохвалците надменни,
И всеки, който мисли, че над другите стои и ги презира —
Сираци, просяци нещастни, бедняци, пленници невинни,
Смирени, слаби и робини, и пришелци бездомни. . .“1
 

Формите на социална борба в империята са били твърде разнообразни — ереси, въоръжени въстания на угнетените, народоосвободителни движения на подвластните на империята народи, индивидуален протест, участие на трудовите маси в опозиционната борба на изпадналата в немилост аристокрация и т. н.

* * *

Най-разпространената форма на класова борба на експлоатираните селяни и граждани по онова време е била религиозната ерес.

„Страхът от бога“, постоянно внушаван от църквата в дълбоко религиозния средновековен човек, е изисквал безусловно смирение пред властта, защото „няма власт, която да не е от бога“. Ропотът, протестът, съпротивата винаги са се смятали за тежък грях. Възниква една безизходна ситуация — тежкият живот и гнетът ставали непоносими, но да се бориш против това означавало да извършиш грях. За богатите и силните такава дилема не е съществувала — те законно използвали труда на бедните и забогатявали, без да извършват грях, разбира се, ако не крадели, не давали открито пари под лихва и не извършвали явни грабежи. И ако все пак понякога не минавали без тези явни престъпления, то можело да получат опрощаване на греховете си, като давали милостиня на просяците, отделяли малко за подаяние на бедните, дарявали някой манастир или основавали нов.

Но как да подобри своето положение беднякът? И ето че на помощ идвала някоя ерес. Представяният по-рано за греховен път на борба срещу светската власт и официалната църква се обявявал за подвиг в името на „истинския бог“. Така учели и манихейците, и павликяните, и богомилите, които отхвърляли официалната църква с всички нейни учреждения, служители и обреди, както и светската власт с подвластния на василевса апарат за насилие.

Силата на ереста не е била в някакаа конструктивна програма — тя не обещавала на своите привърженици щастие на този свят, утвърждавала само сурово подвижничество. Но нейната сила се е заключавала в острата критика на съществуващите социални порядки. Павликяните например доказвали, че целият материален свят е творение на дявола (затова Богородица не могла да роди богочовек и Христос не е могъл да има телесна обвивка)и че само духовният свят е свят божи. В трактатите на еретиците обикновено няма призиви за смъкване на несправедливия социален строй (според тях материалното зло е неотстранимо с материални средства) и еретиците са проповядвали пасивна съпротива на господарите, управниците и йерарсите.

Еретиците във Византия обаче, както и в страните от Западна Европа, понякога се хващали за оръжието, за да се защитават от репресиите на властите. През IX в. павликяните водили истинска продължителна война против императорските войски. Своеобразната държава на павликяните с център град Тефрик в Мала Азия (на изток от провинцията Армениакон) паднала само след като силите им окончателно се изтощили в продължителната и кървава борба. След решителната победа на правителствените войски в 872 г. започнало безпощадно изтребление на десетки хиляди еретици, които били подложени на посичане, удавяне, бесене, изгаряне, разпъване.

Но ереста не била унищожена окончателно. В средата на X в. тя се възродила и се разраснала преди всичко в Северна Сирия. Йоан I Цимисхи преселил еретиците в Северна Тракия, където още от VIII в., ако не и от по-рано, е имало арменска колония и където широко били разпространени монофизитството и павликянството, като ги задължил да изпълняват военна служба на границата с България. Еретиците обаче станали не врагове на България, а нейни добри съседи. Това съдействало за възникването на нова дуалистична ерес (в нейната славянска редакция) — българското богомилство. Павликяните и богомилите в района на Филипопол оказали влияние върху околното гръцко население. Те имали привърженици и на юг—в Тракия, и в Мала Азия, и дори в самия Константинопол.

Една от главните социални идеи на богомилството е била отказването на труд за господарите. Ересиархът богомил Василий, по професия лекар, се ползвал с авторитет даже и в столицата на империята. Неговите 12 помощници (колкото ученици е имал и Христос) също се наричали апостоли. Около 1111 г. Василий бил изгорен на клада в хиподрума, а неговите ученици, както и вождовете на филипополските еретици изгнили по затворите.

Известно е, че богомилите са взели активно участие в народоосвободителните въстания против византийското господство в земите на бившето Българско царство. В 1078 г. под ръководството на павликянина (богомила?) Лека въстаналите завзели Сердика и убили нейния византийски епископ. В 1084 г. богомилът Травъл, след като узнал, че неговите близки край Филипопол са пострадали като еретици, организирал от павликяните военен отряд и се присъединил към печенегите. Укрепил се в изоставените крепости, той извършвал дръзки набези в околностите на Филипопол. В битка, с него и неговите съюзници печенегите бил разгромен и убит големият пълководец на империята Григори Бакуриани.

В Константинопол от време на време възниквали ту една, ту друга ерес, но за социалния състав на техните привърженици най-често почти нищо не е известно. Рано или късно ересиарсите на тези ереси били подлагани на репресии, както например някой си Нифонт, който при царуването на Йоан II Комнин произнасял на събрания и по площадите в столицата речи против старозаветния „еврейски бог“. Естествено Нифонт бил хвърлен в затвора. Официалните служители на църквата и представителите на светската власт се стремели да очернят учителите на всяка ерес като носители на пороци от самото си раждане, както и да докажат, че източниците на всяка ерес имат чуждестранен произход. Ана Комнина, като говори за Йоан Итал и за съвременника си Кинам и като разказва за някой си Димитър, подчертава, че те дълго са живели на Запад, където са възприели всякакви съмнителни идеи и мъдруват доказвайки, че един и същ (Христос) не може да бъде едновременно и равен на бога, и по-малко от него... (В евангелието действително се твърди, че синът божи е равен на бога-отец, но пак там на Христос се приписва изказването: „Отецът мой е повече от мен.“)

* * *

Повечето от византийските-автори безусловно осъждат всякакви бунтове на „тълпата“ и винаги или почти винаги пишат, че причината за тях са непосилният данъчен гнет на държавата и произволът на чиновниците, както и стремежът на властите по-скоро да се разправят с обидените и недоволните, вместо с добро и демагогия да успокоят техния гняв.

Всички народни въстания през IX—XII в. са преминавали под лозунга за намаляване на данъците. Но ако през IX—X в. народните маси, издигайки искания за намаляване на данъците, са мечтаели да поставят на трона „добър цар“ (както например по време на въстанието на Тома Славянина в IX в.), то през XI— XII в., издигайки същите искания, те са мечтаели вече за премахването въобще на императорската власт от своята провинция или град, т. е. за отделяне от Византия (или „отпадане“, както са обичали да казват византийците).

Особено ярко този стремеж се е проявил в градските въстания от XI в. В този период пред градовете възникнала перспективата за едно по-бързо развитие и настойчивото желание на правителството по пътя на данъците, глобите, таксите и монопола да изземе в полза на хазната колкото може повече от натрупванията и печалбите на гражданите ги е озлобявало срещу държавата. Най-остро това недоволство се е чувствало в крайморските центрове (емпориите).

За съжаление не е известно как са се развили събитията във въстаналите градове, т. е. дали това са били организирани въстания, или внезапно са избухвали стихийни бунтове като бурни пожари.

Импулсивни, разразяващи се внезапно и остро, били бунтовете в Константинопол, съпроводени обикновено от погроми, разрушаване къщите на много сановници и унищожаване на данъчните списъци. Не минавало, разбира се, и без безсмислена жестокост, към която възбудената тълпа била тласкана от декласираната сган на столицата — най-активната и винаги рискуваща само живота си участничка във всички въстания. Именно тази част от столичното население по време на опасни събития в града лесно се поддавала на всяка демагогия и преминавала ту на една, ту на друга страна.

В източниците достатъчно подробно е разказано за въстанието в Константинопол през 1042 г. Причините за него са били увеличаването на данъците и произволът на чиновниците — роднини и приближени на императорите Михаил IV и Михаил V. Повод за въстанието става опитът на Михаил V, племенник на починалия Михаил IV, да заточи доведената си майка императрица Зоя. Против василевса се надигнал почти целият град. Нито гибелта на много стотици въстаници, убити от войниците на императорската гвардия и дворцовата стража, нито завръщането на Зоя успокоили възмущението на гражданите, докато не превзели двореца и не унищожили данъчните списъци, докато Михаил V не избягал в Студийския манастир и „законните императрици“, Зоя и нейната сестра Теодора, не били качени на престола. А Михаил V бил хванат в манастира и ослепен.

* * *

Масови народни движения били народоосвободителните въстания на българите, италийците, сърбите, арменците, грузинците, които преследвали една основна цел — отделяне от империята и възстановяване (или основаване) на собствената държава. Заедно с това, тези движения носели и антифеодален характер, доколкото се съпровождали с избиването и поголовното изгонване на феодалите-чужденци и на собствените, отрекли се от народа си магнати. На страната на въстаналите в такива случаи преминавало веднага и гръцкото население от съответните провинции и градове. Скилица пише, че в темата Никопол цялото население се присъединило към Петър Делян в 1040 г., и то „не от любов към българския вожд“, а поради тежестта на данъците.2 Петър Делян бил подкрепен и от голяма част от българската привилегирована класа, недоволна от василевса.

* * *

Обикновено в хрониките няма зафиксирани случаи на прояви на индивидуален протест и класова ненавист, но за тях можем да съдим от писаното и в исторически съчинения, и в делови документи, и в писма, и в жития. Ана Комнина например мимоходом изпуска, че „робът винаги е враждебно настроен към своя господар“ и че „подчинените вечно ненавиждат своите повелители“. Подробно за ексцесиите на отчаяни самотници или на незначителна група от хора се говори само тогава, когато жертва на техните нападения е била някаква важна персона или пък самият василевс. Така в „Псаматийска хроника“ се разказва как в храма на св. Мокий на празника на петдесетница някой си Стилиян с тояга разкървавил главата на Лъв VI. Избухнала паника и от църквата избягали всички, включително и патриархът (нещо, което никога не могъл да забрави разгневеният василевс). Останали само шест души, които хванали покушителя. Той бил подложен на изтезания, но нищо не се изяснило — Стилиян нямал съучастници. Изгорили го на клада. Върху Никифор II Фока хвърляли камъни; Константин IX Мономах се опитали да хванат на улицата, но въпреки страха си той успял да се скрие в двореца. Имало случаи, когато групи от граждани нападали войниците от императорската гвардия. Твърде опасни били бунтовете на обикновените войници от един или друг отряд, които недоволствали от неизплащането на заплатите им, мизерната издръжка, произвола на военачалниците. При някои от тези бунтове войниците избирали от своята среда кандидат за престола.

* * *

Обикновено от народни вълнения бил съпроводен почти всеки правителствен преврат, а някои метежи на аристокрацията се родили в самия ход на стихийните народни въстания против данъчния гнет, както например метежът на Теофил Еротик на остров Кипър през 1042—1043 г.

Столетието от началото на царуването на Василий II (976 г.) до възцаряването на Алексий I Комнин (1081 г.) е изключително наситено със заговори и метежи (били са около 50). В това време василевсите живеели в непрекъснато очакване на бедата и подозирали всички и всичко. В повестта за Стефанит и Ихнилат на императора се дава съвет на никого да не доверява тайните си, на никого да не показва написаното от него, на никого да не позволява да се докосва до водата, която пие, до храната, която яде, до неговите благовония, постеля, дрехи, оръжия, ездитни и товарни животни. Ана Комнина пише, че нейната майка Ирина е съпровождала своя мъж Алексий I, страдащ от ревматизъм, във военните походи не като болногледачка, а като надежден и неуморим страж.

Борбата за трона, колкото и бързо да се развивала, била борба на живот и смърт. Физическото унищожение на съперника съдействало за най-бързото и най-просто решение на спора. Михаил III бил заклан на един пир в извънградската резиденция на Босфора. Метежникът Варда Фока бил отровен по време на една битка — отровата била разтворена във водата, която слугата му дал да пие преди сражението. Никифор II бил убит в собствената си спалня, Йоан I — отровен, Роман III — удавен във ваната си. Роман IV няколко пъти по чудо избягвал смъртта по време на поход — ту се срутвала палатката му, ту в дома, в който оставал да спи, избухвал пожар...

Обикновено всеки метеж започвал със заговор на група знатни лица, които давали клетва за преданост към замисленото от тях дело. Обстоятелствата ги принуждавали към такава предпазливост, че понякога даже членовете на семействата им не подозирали за участието им в такова опасно начинание.

Характерът на заговора, броят на участниците, средствата за постигането на целта се определяли от принадлежността на заговорниците към една от групировките в господстващата класа— столичната сановна аристокрация или провинциалната военна аристокрация.

Столичната аристокрация, неразполагаща със значителни сили извън Константинопол, се стремяла като правило да осъществява бързи дворцови преврати, привличайки за участие в заговора тесен кръг от доверени хора. Нейните планове се съсредоточавали в организирането на тайно убийство на императора или в двореца, или извън града, където той нямал многобройна охрана. Само в случай на разобличение или на неуспех на заговорниците те се решавали да вдигнат въоръжен бунт в самия царствен град. С отряди, съставени от техните въоръжени роднини, собственото им семейство и слугите им те си пробивали път до църквата „Св. София“, като освобождавали от затворите затворниците и приемали в своите редове всякаква сбирщина. В църквата „Св. София“ те коронясвали узурпатора — там се пазела короната, с която увенчавали василевсите, и акта на коронацията в случай на отказ от страна на патриарха можел да осъществи всеки прост свещеник. След този акт новият „законен“ василевс можел да разчита на по-активната подкрепа на населението от столицата.

Заговорите на провинциалната военна аристокрация, представителите на която възглавявали големи военни съединения в различни райони на империята, предизвиквали по-значителни обществени сътресения. Шансовете да бъде убит императорът от участниците в такъв заговор били малки и затова основно средства за постигане на успех е била откритата въоръжена борба.

Действайки с крайна предпазливост (всяка кореспонденция със заподозрени или с изпаднали в немилост лица е водела до затвор или изгнание), заговорниците са се стремели да привлекат на своя страна колкото се може повече от видните представители на знатната аристокрация — военачалници на гарнизони и на дворцовата стража, сановници и велможи и дори личните слуги на василевса.

Твърде важно е било да се осигури подкрепата на съратниците-пълководци. Така например преди избухването на метежа Алексий I посетил тайно най-големите пълководци, участващи в заговора на негова страна. Впрочем, като събирал войската за такъв случай, стратегът-метежник лъжел, като се позовавал на уж получена от него заповед на василевса. В такива моменти знатните заговорници проявявали особена, несвойствена по-рано за тях грижа за обикновените войници. Узурпаторът Варда Склир не се гнусял да яде заедно с тях на една маса и да пие с тях от една чаша. Войниците — участници в метежа естествено чакали награда за измяната на законния император. Опасявайки се от тяхното недоволство, узурпаторът обикновено в началото се отнасял снизходително към извършваните от тях грабежи. Алексий Комнин например, след като заел Константинопол, не попречил на войниците да ограбват гражданите, тъй като се страхувал, че ако им забрани, те могат да тръгнат против него самия.

Сериозно значение за изхода на всеки метеж имала позицията на църквата (и на митрополитите в провинцията, и на йерарсите в столицата). Самите патриарси понякога били не само участници в заговори, но и техни инициатори. Лъв VI принудил патриарх Николай да се отрече от сана си, като му дал да разбере, че разполага с документи, доказващи участието на владиката в заговора на Андроник Дука.

Някои заговорници търсели помощ и извън границите на империята. Никифор III Вотаниат, който отнел трона на Михаил VII Дука, довел войските на селджукските турци и с това сам помогнал турците да овладеят значителни райони на Византия в Мала Азия. Никифор Василаки вдигнал метеж против василевса, като наел с помощта на епископа на Девол войници от Италия. При владетелите на съседните страни, които се отнасяли враждебно към законния василевс, несполучливите претенденти за престола понякога намирали убежище след провала на заговора.

Заговорннците трябвало да се погрижат и да осигурят безопасността на своите роднини и приятели в столицата, които императорът можел да арестува и да ги използва за натиск върху метежниците. Обикновено роднините, предупредени навреме, или избягвали от столицата, или се скривали в някоя църква, най-често в църквата „Св. София“. Във Византия се пазела една стара традиция, според която църквата в момент на опасност трябвало да дава убежище на тези, които били преследвани (храмът на св. Николай близо до църквата „Св. София“ бил наричан от народа „Убежището“). Много често заговорниците с помощта на слуги и приятели просто „открадвали“ от столицата някои членове на семейството си.

Понякога против императора се обявявали едновременно двама или трима узурпатора и тогава разпределението на силите в борбата за власт ставало особено сложно. В някои случаи узурпаторите се опитвали да организират коалиция против управляващия император. Твърде показателно е, че двама метежници — Варда Фока и Варда Склир — за пръв път от VII в. насам обсъждат проект за разделяне на империята. В случай на победа на Фока се предоставяли европейските, по-бедни провинции, но затова пък и великият Константинопол, а на Склир — малоазиатските и другите източни области. Фока обаче предпочел да направи друго — с хитрост успял да примами Склир в капана си и го хвърлил в тъмница. Втори път, след 100 години, такъв проект издигнал Никифор Милисин, който оспорвал трона на току-що заелия го негов родственик Алексий I. Но чисто феодалната концепция за раздробяване страната на независими части, родила се в средите на провинциалната военна аристокрация и намираща се в противоречие с традиционната идея за неделимостта на единната и вечна империя, до началото на XIII в. не могла да намери въплъщение в живота.

Когато изходът на борбата за престола не можел лесно да се установи, пред съратниците на узурпатора и пред видните представители на аристокрацията, обкръжаващи законния василевс, възниквал тежкият въпрос какъв път да изберат. Болшинството от тях умеели точно да определят момента за проява на безусловна вярност или обещаващото изгоди предателство.

Научавайки за готвещ се метеж, василевсът понякога е изисквал от всеки член на синклита клетва за вярност. Така е постъпил например Михаил VI. Забележителното в този случай е, че синклитиците, които вече били решили да преминат на страната на по-силния (Исак Комнин), се обявили против императора чак след като клетвата-документ с техните подписи с помощта на патриарха била отнета от Михаил VI и унищожена, тъй като всеки от тях се опасявал в това несигурно време да не се прослави като клетвопрестъпник.

Само незначително малцинство от заговорниците или от привържениците на василевса в случай на очевидно поражение на своя повелител продължавали отчаяно и безнадеждно да оказват съпротива. По време на споменатото по-горе въстание в столицата през 1042 г. любимецът на Михаил V, неговият чичо нобилисим Константин, с група свои слуги и роднини успял да си пробие път до двореца и да окаже помощ на отчаялия се племенник. Мануил Камица, който бил смъртен враг на вдигналия метеж Врана, предоставил почти цялото си имущество на нуждаещия се от пари Исак II, за да може той да събере войски против узурпатора. Като правило в критични моменти болшинството от привържениците изоставяли своя вожд. Всесилните някога слуги на сваления Никифор III — Борил и Герман, — които той смятал за най-предани, преди да избягат, най-грубо взели от него скъпоценностите му.

Епархът на столицата, който участвал в заговор против Константин X Дука, след като разбрал за провала на заговора, побързал сам да смаже остатъците от силите на метежниците в столицата, но го арестували веднага след като докладвал на василевса за своя успех.

За столичния велможа разобличаването му в дейност против василевса е било равнозначно на гибел. За узурпатора-пълководец разобличаването му и даването на заповед за неговото арестуване е било момент, от който борбата често пъти едва започвала — неговите главни сили се намирали в провинцията. Трябвало е само да успее да избяга. Понякога такива държавни престъпници даже успявали преди бягството си да избият бързоногите коне от императорските конюшни, за да попречат на преследването. Така постъпил през нощта преди бягството си Лъв Торник, който след това се надигнал срещу столицата от Адрианопол. Така постъпил и завзелият по-късно трона Алексий Комнин, който с помощта на слугите разбил вратите на императорските конюшни близо до Влахернския дворец и с меча си изпосякъл краката на конете.

Обикновено участта на претърпелия неуспех узурпатор, както и на сваления василевс била ослепяването (според твърдо установената традиция слепец не можел да заема трона). Този, комуто се удавало да избегне това наказание, се подстригвал за монах или ставал служител на църквата. Понякога метежниците и свалените короновани особи изпращали на заточение в островите, които поради това наричали „Принцови“.

След провал на метеж наказвали не само участниците в заговора, но и широка група от техни роднини и привърженици. Техните владения се конфискували в полза на хазната или в полза на роднините на императора и на пълководците, потушили метежа. Алексий Комнин като велик доместик хванал в Тесалоники разгромения от него Никифор Василаки и прибрал за себе си всички богатства на узурпатора. Обикновените войници — както участващите на страната на узурпатора, така и защитаващите сваления василевс — не се наказвали сериозно. Понякога само ги прекарвали през града с вързани ръце, но по-често те просто навреме се разбягвали по домовете си и изчаквали да мине смутният период, защото, както отбелязва Никита Хониат, обикновените войници „имали за защита своето нищожество“3. Ако побеждавал узурпаторът, той тържествено влизал в столицата и още от първите дни се заемал с чистка на правителствения и дворцовия апарат. Естествено високите постове и привилегии той раздавал на своите привърженици. Най-често още преди решителната победа почти напълно се комплектувала новата сановна върхушка на империята.

Метежите на узурпаторите — представители на висшата византийска аристокрация, се пораждали от социално-обществените и политическите процеси, протичащи в недрата на страната. И макар към войските на метежниците понякога да се присъединявала част от угнетеното население, метежите нямали нищо общо с народните движения. Само за да спечелят време и за да си осигурят лоялността на населението, в началото на метежа узурпаторите се разпореждали да се намалят данъците в района, в който успявали да утвърдят властта си. Но много скоро метежникът забравял за тези разпореждания и нуждаейки се от средства за решителните битки със законния император, облагал населението с тежки данъци. По думите на Михаил Аталиат същият Никифор Вриений, на когото отначало ръкопляскали жителите, след това „изсмуквал от населението не кръв, а потоци от пари“4. Никифор не успял, но и възцаряването на победилия метежник не довело до съществени изменения в живота на трудовото население на страната. В такива случаи данъчният гнет понякога дори ставал по-тежък.

Метежите, както и войната, били бедствия за народните маси. Те ги разорявали и често ставали причина за физическото унищожаване на много хора. Затова официалните и неофициалните призиви на представителите на византийската интелигенция за запазването на мира сред аристокрацията, против „гражданските войни“ и честите смени на престола са били явно за онова време прогресивни, защото обективно са били изгодни за трудовото население на Византия.

Що се отнася до народните, класовите движения в периода IX—XII в., то в техния характер станали съществени промени. Броят на големите селски въстания със заздравяване на феодалната система и укрепването в именията на аристокрацията на частния апарат за принуда постепенно намалял. Свободното селячество, което през IX—X в. бурно протестирало против утвърждаването на феодалната зависимост и засилването на данъчния гнет, все повече отслабвало. Засилило се селското движение само в крайните погранични провинции на империята, но то се отличавало със значително своеобразие — това е в същност народоосвободителната борба на поробените народи против византийското господство. Селячеството е било главната сила във въстанията на българите и сърбите през средата на 80-те години на XII в., когато тези народи завинаги се освобождават от владичеството на империята.

През XI—XII в. много по-чести в сравнение с IX—X в. станали градските народни въстания против данъчния гнет и търговската политика на императорския двор. Но гражданите не търсели и не искали съюз със селяните и властта бързо смазвала класовите движения в градовете.

 
 
1„Стихи грамматика Михаила Глики“. Перевод М. Е. Грабарь-Пассек.—„Памятники византийской литературы IX—XIV веков“. М., 1969, с. 247—248.
2Cedr., II, р. 529—530.
3Nic. Chon., p. 508.
4Attal., p. 263.
 

 
 
Шеста глава
СЕМЕЙСТВО И БРАК
 
 

Аморфността на корпоративната структура на византийското общество, неустойчивостта на съсловните социални връзки обуславяли особената и значителна роля на родствените отношения в живота на ромееца. За него семейството е било в същност единствената надеждна опора. Подкрепата му е била още по-съществена, като се има пред вид, че византийското семейство и във висшата, и в низшата социална среда е било като правило не малко, индивидуално, а голямо семейство, включващо в себе си няколко индивидуални семейства. Женените синове рядко се отделяли от своите родители, във всеки случай не преди да достигнат имуществената си правоспособност (до 24—25 години). Поради извънредно ранните бракове често в един дом живеели заедно с родителите и дядовците и женените внуци. В такова семейство естествено не младоженците — почти деца, — а представителите на възрастното (и далеч не старото) поколение определяли целия начин на живот.

Законът разрешавал брак за младежите от 15-годишна възраст, а за момичетата — от 14 или съответно от 14 и 13 години. Източниците пъстреят със съобщения за женитби на зрели мъже и даже старци с млади момичета, почти деца. Случаите на нарушаване на възрастовите ограничения били по-характерни за състоятелните кръгове, отколкото сред обикновените хора. Митрополит Апокавк разтрогнал брака между 30-годишен мъж и 6-годишно момиченце, като наказал с епитимия нейните родители и развратника, а свещеника, осветил този акт на насилие, отстранил от служба. Сред обикновените хора браковете като правило се сключвали с трезвата сметка за придобиване на допълнителна работна ръка, а не на излишна уста.

Чак до VIII и IX в. бракът между бедняци, които нямали необходимите средства за неговото „благоприлично“ писмено оформяне (това е било съпроводено с разходи), се признавал за законен само с благословията на свещеник или при устно изказано взаимно съгласие в присъствието на няколко души приятели — свидетели. Тази практика обаче на сключване брак без формалности от началото на X в. властта започнала да приема като юридически нестъстоятелна. Оттогава оформянето на брака чрез официалния публичен обред на венчаването в църква станало задължително. Държавата била заинтересована от укрепването на семейството — устойчивото семейство с по-голям успех се справяло с данъчните тежести и освен това давало войници за армията.

Установявайки възрастови ограничения за встъпването в брак, законът е забранявал и браковете между лица, имащи родствени връзки чак до шесто коляно, а от XI—XII в. — чак до седмо. За непреодолимо препятствие за брак се признавало и духовното родство, т. е. кумовете, кръстниците и техните деца се смятали за родственици „по дух“. За брак или за връзка например на кръстник с кръщелница наказвали като за кръвосмешение с отсичане на носа. Забранени били браковете на християни с езичници, еретици, мюсюлмани, израилтяни. Пречка за брак са били също душевните и заразните болести и тежкият телесен недъг. Най-често обаче плановете на младите хора, решили да встъпят в брак, се разрушавали от отказа на родителите да дадат своето съгласие, тъй като практически нито един брак не се сключвал без определени, преди всичко материални сметки на по-възрастните представители на семействата на двете страни, встъпващи в брак.

Именно тези сметки обусловили широко разпространения във Византия обичай за сгодяване на малолетни (от седем години, а за момичетата и от още по-ранна възраст). Годежът се съпровождал с църковна церемония; сключвал се договор, в който се уговаряли размерите на зестрата, предбрачният дар на жениха, условията за унаследяване на имуществото, мястото на жителство на невестата и жениха преди брака и т. н. Ако женихът откажел да встъпи в брак, неговият предбрачен подарък съгласно закона оставал в невестата, която си запазвала цялата зестра.

Обичаят на сгодяването официално бил признат със закон и се контролирал от властите. Разтрогването на годежа (без достатъчно основания) от една от страните водело след себе си не само заплащането на неустойка в полза на другата страна, но и глоба в полза на хазната. Запазени са няколко детайлно описани дела, свързани с разтрогването на годеж. Често споменаваният по-горе философ Михаил Псел рано загубил дъщеря си и осиновил едно момиче-сираче. Когато момичето станало на седем години, той го сгодил за 18-годишния младеж Елпидий Кенхри. Псел дал за осиновената си дъщеря 50 литри злато за зестра, като 20 от тях със съгласието на Елпидий си удържал за разноски по ходатайствата за получаването на титлата протоспатарий за жениха, която титла носела на младия човек по една литра злато годишно като заплата. Елпидий не оправдал надеждите на Псел. Той се оказал безделник (длъжността на протоспатарий получил благодарение на Псел, която за младите му години била твърде почетна), гуляйджия и нехранимайко и оскърбявал невестата и самия Псел. Философът възбудил дело за разтрогване на годежа. Като инициатор на разрива Псел бил задължен да заплати на Елпидий неустойка от 15 литри злато и да му даде предбрачния дар на невестата от 5 литри, а младежът се задължавал да върне зестрата. Любопитно е, че съдът признал за законни положените грижи (!) от Псел за получаването на титлата протоспатарий и приел разходите за това с реалната сума от 20 литри. Елпидий върнал 30 литри злато и философът, който загубил процеса, в същност не загубил нищо.

В друг случай опитът за разтрогване на годежа не бил въобще уважен независимо от знатността на възбудилия делото жених — Илия Комнин. Неговият довод за това, че е подписал договора като непълнолетен, не е бил взет под внимание.

Още по-голяма строгост проявявал съдът при разглеждането на бракоразводни дела. Тенденцията за ограничаване на поводите за развод през X—XI в. се засилила. Огромна помощ на светската власт в това отношение оказвала църквата, тъй като далеч не всеки и не всяка можели да понесат моралното осъждане на църквата и на намиращата се под нейно влияние среда. За уважителни причини за разтрогването на брака се смятали съпружеската невярност, ереста, лудостта, покушението върху живота на съпругата или съпруга, премълчаването на подобен умисъл у други лица, проказата и импотентността (от деня на сватбата до изтичането на три години).

При разглеждането на бракоразводни дела, предупреждава законодателят, е необходима крайна предпазливост — ако показанията за вина на ответника се дават от неговите кръвни роднини, то тези показания са достойни за вярване, но ако хулите изхождат от роднините на ищеца, то те най-често са клевета (за нея се полагало отсичане на носа). Личната неприязън или любов към друга (или към друг) най-малко от всичко могла да оправдае иска за развод в очите и на съдиите, и на родителите на съпрузите. Тези нрави през X—XI в. царели даже и в семейството на всемогъщите василевси. Василий I, който насила оженил Лъв VI за „нелюбимата Теофано“, като човек от простолюдието пребивал сина си за връзката му с неговата любима Зоя Карванопсида („Огненооката“). Лъв VI не успял да получи развод и тогава, когато вече станал самодържец; даже Теофано пожелала да отиде в манастир, но патриархът забранил подстригването ѝ и не дал съгласието си за развод.

Все пак законът бил по-снизходителен към мъжете; в него най-често се подчертава отговорността на жената за здравината на брака и за нея в това отношение постановява по-сурови наказания. Така, ако мъж завари на местопрестъплението невярната си жена, имал право безнаказано да я убие заедно с любовника ѝ. Не напразно един от видните чиновници, заподозрян във връзки с омъжена жена, захвърлил всичко и избягал в страха си чак на остров Лемнос. В подобни случаи мъжът е имал право и незабавно да изгони жена си от дома им, а ако той се окажел в същото положение, то се отървавал само с 12 удара с пръчка. По-строго законът наказвал женен мъж, който развалял чуждо семейство. Тогава и той, и омъжената жена изтърпявали в повишена степен споменатото по-горе наказание, защото такива дела, се подчертава в съдебните сборници, водят „до разоряване на децата и нарушаване на заповедите на господа-бога“. Мъж, който знаел за измяната на жена си и нищо не предприемал, се наказвал публично с бой с бич и изгонване.

Църквата и светският закон се отнасяли отрицателно към втория брак, с огромни трудности и ограничения от всякакъв род допускали трети и абсолютно забранявали четвърти. Според мнението на Кекавмен, вторият брак не носи щастие, а в случаите, когато в новото семейство има доведени деца, естествено възникват раздори и всичко става на прах и пепел. Разбира се, хората понякога заобикаляли закона. Така Лъв VI се оженил за трети път, но наистина без да успее да избегне шумния скандал. Срещали се и хора с четвърти брак, но съжителството на такива съпрузи не се смятало за законно в очите на властите. Едва в края на X в. патриарх Синесий сметнал за необходимо да признае за юридически правоспособни семействата, в които един от съпрузите е встъпил в брак за четвърти път до издаването на патриаршеския указ, но отново потвърдил, че нови случаи на „четвъртобрачие“ църквата ще смята за нарушаване на закона.

* * *

Като разглеждат положението на жената във византийското общество, учените отдавна са обърнали внимание на едно съществено противоречие — законът възпрепятствал каквато и да е активност на жените в обществения живот и същевременно съдействал за изравняване на техните имуществени права с правата на мъжете. През първата третина на нашето столетие в историографията възникна спор — едни историци смятат, че изобщо византийската жена се е намирала в принизено положение и в семейството, и в обществото, други отстояват мнението, че тя се е ползвала с твърде голямо уважение и е имала повече права в сравнение с жените в страните от средновековния Запад.1

По-близо до истината, изглежда, са първите. Законът във Византия забранявал на жените да свидетелстват в съда, да представляват пред съда други лица, да осъществяват опека, да влизат като равноправни членове в повечето от търговско-занаятчийските корпорации, да заемат каквато и да било официална длъжност. Знатните жени неофициално носели титлата, дадена на техните мъже (жената на протоспатария — протоспатариса) и присъствали на тържествените приеми в двореца (но само заедно с мъжете си), като обкръжавали императрицата в съответствие със своя ранг. През X—XII в. специално за жените били предназначени две титли (разбира се, без длъжности), които наистина били твърде почетни — зоста-патрикия и севаста. Носителките на тези две титли заедно с други пет-шест висши велможи на империята били допускани да се хранят на една маса с василевса. Но с тази парадно-представителна функция се ограничавала тяхната роля, ако, разбира се, някоя от тях не се ползвала с неофициално влияние като фаворитка на императора.

Съвършено друга тенденция се открива във византийското законодателство от VIII—XI в. при определяне правата на жените в семейно-имуществените отношения. Държавната власт се стремяла да осигури имуществени права на жените и по-специално на жените-майки, като все по-настойчиво подчертавала тяхното равноправие с главата на семейството — мъжа. Макар че на практика в посочения период имуществото на жената и мъжа се обединявало и все по-често ставало обща собственост, законът запазвал правото на разпореждане със зестрата (в нейната парична оценка) изключително за жената. Запазването на правата на жената върху зестрата е било своеобразна гаранция за нейното и на децата ѝ имуществено осигуряване в случай на някаква беда. Съдебните власти нямали право да конфискуват за погасяване дълговете на несъстоятелен длъжник зестрата на жена му (в кръговете на знатните тя достигала понякога до 100 литри злато). Ако жената умирала бездетна, мъжът получавал само четвърт от нейната зестра, останалата част се падала на наследниците ѝ според завещанието ѝ; ако мъжът умирал бездетен, жената наследявала половината от имуществото му, а ако имала от него деца — цялото имущество.

Особено грижливо законът регулирал имуществените права на вдовиците с деца (данъците в такъв случай официално се определяли по по-ниски тарифи).

Отношенията на съпрузите в семейството се определяли не толкова от законите, колкото от обичаите и религиозно-нравствените правила. Понякога значителна самостоятелност проявявали представителките на социално полярните кръгове на обществото. Така много съществена била ролята на жената в стопанския живот на бедняка. В състоятелните селски семейства жената, чийто мъж е войник, в негово отсъствие управлявала цялото стопанство и колкото повече той бил принуден да воюва, толкова по-често върху нейните рамене падала и основната тежест на физическия труд на полето (селянинът-войник, тръгнал на поход, все по-рядко е имал възможност да наема за работа мистии). Независимо от съществуването на специални управители голяма е била ролята на жените и в именията на знатните велможи, пълководци и сановници, които понякога трябвало да служат в далечни провинции. Жената на Ватаци — съратник на Никифор Вриений, по време на метежа против Михаил VII съумяла да подчини на своята воля целия град Редесто, където се намирал нейният дом. Тя принудила гражданите да се присъединят към метежниците, привлякла на тяхна страна градския гарнизон и се погрижила за отбраната и охраната на градските стени.

Социалната тежест на най-близките роднини на жената и размерът на нейната зестра оказвали, разбира се, значително влияние на положението ѝ в семейството на мъжа ѝ. Колоритна сцена на съпружеска кавга е описал поетът от XII в. Теодор Продром. Високообразован, но незаемащ никаква постоянна длъжност и затова зле материално осигурен, той взел за жена представителка на средните градски слоеве, зестрата на която в същност представлявала цялото имущество на семейството. Жена му била изпълнена с презрение към учеността и музите на мъжа си, които не му носели слава и които били неспособни да изхранят семейството му. Тя се нахвърляла върху неудачния поет с потоци от ругатни и упреци — ходела в дрипи, даже ризата трябвало да си ушие сама, нямало с какво да излезе на улицата, срам я било да отиде дори на баня, защото дрехите ѝ били много бедни; тя била и шивачка, и предачка, и тъкачка, сама кроела и шиела палтата и гащите им; хранела се един път на ден и често стояла полугладна. . . при мъжа си била като прислужничка, тичала по цял ден насам-натам, за да свърши нещо, а той бил един беден скитник, облечен в парцали като просяк; преди да се оженят, той спял само върху слама, а тя — на пухени дюшеци; и сега живеел само от нейните подаяния, тя го хранела благодарение на зестрата си, а той само чакал като кокошка да се наяде. „Щом не можеш да издържаш семейство — заключавала загубилата търпение съпруга, — не е трябвало да се жениш, а щом си се оженил — тогава мълчи и слушай. . . “

Колкото и да била голяма ролята на труженичката в бедното семейство и на знатната стопанка, в повечето пълноценни семейства жената рядко е постигала пълно равенство с мъжа. Йоан Апокавк съобщава за многобройни молби на различни жени от народа, които търсели от него защита от тиранията на мъжете си, от непосилния труд и побоищата. Властта на мъжа (или свекъра) била неоспорима, тя имала здрави традиции и водела началото си от властта на pater familias („бащата на семейството“) от епохата на Римската империя. Християнската етика също напълно е оправдавала тиранията на мъжа в семейството — според нея природата на жената е потенциално порочна и именно жената е виновницата за „първородния грях“. Като намеква за това, Кекавмен съветва да не се изпускат от очи съпругата, годеницата и подрастващите дъщери, защото те са способни на най-неочаквани постъпки. Техният позор, поучава той, от недоглеждането на мъжа е като ухапване на усойница в сърцето и може да стане причина за униние на целия род.

В средните и висшите слоеве на обществото жените обикновено били затворнички в гинекеите (женската част на гръцките къщи). Мноро рядко знатна дама или девойка се решавала да излезе, и то за да отиде на църква или в обществената женска баня, но винаги съпроводена от прислужничка. Без знанието на стопанина никой мъж под страх от съдебна отговорност нямал право да отваря вратата на чужда къща.

Йоан Камениат, като описва разоряването на Тесалоники от арабите в 904 г., привежда една подробност, която според него сама за себе си дава достатъчна представа за грандиозността на постигналата града катастрофа. Като описва картината на убийства и грабеж, авторът е поразен, че жените, „без да се сдържат и крият от очите на мъжете, без да изпитват смущение, бродят из града с разпуснати коси, презирайки всяко приличие“ и издавайки вопли. И това правеха, удивлява се Камениат, не само омъжените жени, но дори и девойките, „мечтаещи за брак“.

* * *

След встъпването в брак съпрузите с нетърпение очаквали появяването на деца (бездетството се възприемало като божие наказание). В житията често се разказва за безплодие на жената, за растящата неприязън на мъжа от това и за чудесното избавление чрез „вмешателство свише“. Особена радост предизвиквало раждането на момче — подкрепа в стари години. Когато в семейство с неголеми доходи се раждали няколко сина, в периода VIII—XI в. родителите често скопявали един от тях. Като правило синът-евнух се отправял за града, най-често в столицата, мечтаейки да направи там духовна кариера (много евнуси имало сред епископите, митрополитите, дяконите на големите църкви и даже сред патриарсите) или да намери работа в гинекея или мъжките покои на някой велможа, а ако е възможно — и на самия василевс. Много евнуси заемали дворцови длъжности, а понякога, без да заемат длъжности като придворни за лични услуги и доверени лица на императора, играели значителна роля в политичеркия живот на държавата. В някои случаи скопявали сина, като очаквали духовни подвизи. По думите на хронист от X в. евнусите в императорския дворец били повече от мухите в оборите за добитъка.

В източниците няма сведения за предприемани мерки за ограничаване на раждаемостта. Опитите за аборт (безразлично дали зачеването е било в законен брак или извънбрачно) се възприемали като голям грях и сурово се наказвали и от властите, и от църквата.

За разлика от Западна Европа във Византия (от VIII в.) всички синове и дъщери на една и съща родителска двойка имали равни права върху наследството. Само в изключителни случаи можело някой от тях да бъде лишен от законно полагащата му се част (ако децата бият или оскърбяват родителите си, клеветят ги, ако се отрекат от задържания в затвора баща, ако встъпят в незаконна връзка с мащехата, ако сключат без съгласие на родителите си брак, ако ги оставят без грижи при душевна болест и т. н.). Ако починалите родители не са оставили завещание, съдът разпределял по равно наследственото имущество между децата.

За извънбрачните деца законът също признавал известни права на наследство от родителя. Но, общо взето, положението на „родените от блудство“ в обществото било тежко и особено ако бащата е духовно лице (греховността на раждането в такива случаи като че ли се удвоявала). Ако незаконороденият оставал на ниските стъпала на социалната стълба, той бил жестоко унижаван, но ако се изкачвал по нея нагоре, положението често се изменяло — незаконният син на Роман Лакапин от „скитката“ (българка или рускиня) Василий Ноф разигравал и най-законородените аристократи.

* * *

В империята имало доста деца-сираци. Ако малолетен сирак наследявал имущество, то над него се установявала опека. Опекуните били частни лица и често ограбвали повереното им имущество и затова законът препоръчвал опеката над сираците да се осъществява от богоугодните заведения. За част от бедните сираци държавата се грижела като организирала към църквите и манастирите обществени орфанотрофии (сиропиталища-приюти). Те се ръководели от специален дворцов чиновник и се обслужвали от клирици и монаси. При Алексий I царските възпитаници-сираци — деца на загинали видни византийски воини, се зачислявали в специален военен отряд членовете на който се наричали „безсмъртните“, понеже на мястото на всеки убит веднага постъпвал друг.

По-голямата част от сираците естествено не били нито под опека, нито в приюти. В житията често се мярка фигурката на селското сираче-овчарче, което пасе козите или свинете в пек и студ за парченце корав хляб, нощува в полето и едва не умира от глад. Именно най-напред върху децата в това сурово време се отразявали стихийните и обществените бедствия. Деца-роби и деца-евнуси пълнели домовете на велможите, но може да се смята, че такива сираци са имали щастлива съдба. Останалите просели милостиня пред вратите на църквите, работели непосилно в ергастириите на майстори и търговци, сновели нагоре-надолу из пазарите под надзора на по-възрастни крадци, а сирачетата-девойчета стоели „на своите места“ в зловонните улички и по площадите.

* * *

При беда спасение или помощ човек можел да очаква преди всичко от роднините си. Помни роднините си и им прави благодеяния, поучава Кекавмен, не е изключено именно заради това да те е дарил господ с успех. Първата заповед за всеки е била да слуша баща си и първият му дълг — да почита майка си. След като извършили преврата, братя Комнини се колебаели дали най-напред да заемат двореца, или да побързат да посетят майка си, за да ѝ засвидетелстват синовната си почит. Понякога по време на метежи на аристокрацията василевсът извиквал майката на метежника, убедена в греховността на постъпката на своя син, и я изпращал като парламентьор при противника си. Имало е случаи, когато увещанията на майката и заплахата с родителско проклятие носели на василевса безкръвна победа. Своя починал родител мъжът-ромей е бил длъжен да оплаква с плач (съгласно семейния ритуал мъжът— глава на семейство, е трябвало да постъпва по същия начин и при всяко друго нещастие в семейството).

Естествено е историците повече от всичко да знаят за характера на роднинските отношения при знатните и предимно за царските семейства. В семействата на василевсите роднинските чувства често се израждали и придобивали уродлив облик. Така Ирина в борбата си за престола в 797 г. ослепила родния си син. Евдокия, вдовицата на Константин X, тайно от своите синове се венчала за Роман Диоген; след четири години синовете ѝ свалили и ослепили втория си баща, а майка си подстригали за монахиня. Сестрата на Мануил I предала мъжа си на неговия брат, а жената на Константин VII, обратното, помогнала на мъжа си да се разправи с родните си братя. Роман II заточил в манастир сестрите си и докарал майка си до гроба. Заклетият ерген Василий II, без да се съобразява с молбите и сълзите на единствената си сестра Ана, насила я изпратил през 989 г. за жена на далечния повелител на русите. Същият страстно обичал племенницата си Зоя, дъщеря на брат му Константин, към когото се отнасял безжалостно.

С любов и грижа един към друг по-често се отнасяли представителите на „средните“ слоеве на населението и интелигенцията. До дълбока старост запазили своето чувство на взаимна братска любов видните дейци и големи писатели от края на XII и началото на XIII в. Михаил и Никита Хониат.

* * *

Наред с многобройните роднини, живеещи в един дом, в семейството на ромееца, особено на богатия и знатния, живеели и множество други хора, несвързани с роднински връзки със стопанина (възпитатели на децата, лични приятели, храненици, наемни работници, слуги, роби и т. н.). Броят на тези хора при столичния аристократ например е бил толкова голям, че той е можел при нужда да формира от тях значителен въоръжен отряд. Богатите домове в Константинопол заемали цели квартали и представлявали сложен комплекс от многобройни сгради, хамбари, помещения за прислугата, дворове за добитъка, конюшни, мазета, складове и обширни вътрешни дворове с портици и галерии.

Независимо от това византиецът като правило проявявал изключителна предпазливост при приемането на външни хора в своя дом. Кекавмен изобразява византийското семейство като грижливо изолиран за чуждите очи свят, постоянно готов за обсада отвън. Този пълководец, който въобще крайно недоверчиво се отнасял към приятелството, съветва ромейците да не оставят в своя дом чужд човек дори за няколко дни; приятелят, казва той, може да съблазни жената, годеницата или дъщерята, да научи размера на доходите или недостатъците в домашния ред и след това да забавлява своите домашни с разкази за това, което е видял. По-добре е, заключава Кекавмен, да изпратиш на приятеля си някоя вещ в знак на внимание, вместо да го приемаш у дома си.

Слугите в дома, дори и тези, които били роби, заемали най-различно положение. Някои от тях били удостоени с безграничното доверие на стопанина и служели като управители и телохранители. Бивши слуги, по-специално потомствени слуги, понякога получавали и високи официални постове, ако, разбира се, щастието се усмихвало на техния господар. Така Лъв Кефала, слуга на бащата на Алексий Комнин, станал известен пълководец, а друг слуга на същия император станал пръв съветник на василевса, негов довереник и духовник. Повечето от слугите обаче се намирали под строгия надзор на господарите си и техните управители. Както казва Кекавмен, слугите можели не само „да излапат печалбата“ на стопанина си, но и да вземат участие в някоя политическа интрига, като изменят на господаря си и дори да посегнат на живота му.

Широките роднински връзки на всеки магнат и сановник, значителният брой зависими от него хора и множеството привърженици превръщали семейството му в сериозна политическа сила. Затова през XI—XII в. все по-често сключването на брак в аристократичните среди ставало не само средство за укрепване икономическото положение на семейството, но и важна политическа акция, разширяваща влиянието на целия роднински клан. За такъв брак отрано грижливо се обмисляло чия подкрепа ще се осигури, какви противоречия ще се изгладят, към коя групировка ще се присъединят. Опасявайки се от пълководеца Никифор Фока Старши, фаворитът Заутца му предложил ръката на дъщеря си Зоя, но Фока отклонил предложението (към Зоя не бил равнодушен самият василевс) и се лишил от поста доместик на схолите (главнокомандващ).

Уреждането на различни бракове за скучаещите обитателки на царските гинекеи било своеобразно развлечение и вид благотворителност: императрицата и знатнте дами търсели женихи за девойките-сираци, за вдовиците и момите за женене на някога видните, но обеднели семейства. Но веднага трябва да кажем, че сключването на важен брак не минавало без намесата на много по-влиятелни лица, та чак до намесата на самия василевс. Брак по волята на василевса понякога било и добре пресметнато наказание — на изпадналия в немилост натрапвали за жена някоя грозотия или пък жена,  която не била от знатен род.

От началото на управлениетo на Алексий I Комнин в средите на византийската аристокрация започнал да се утвърждава западният обичай да се иска от господаря разрешение за брак. Този император използвал системата на брачните връзки като един от важите лостове на своята политика в сложната борба за власт. Особена предпазливост Комнини проявявали при осъществяване на брачните връзки на членовете на своя род. Преди това, през IX—X в., в царското  семейство постъпвали по-иначе — Константин VII разрешил на своя син, бъдещия император Роман II, да се ожени за дъщерята на прост гостилничар—красавицата Теофано (тя станала майка на Ана, жената на руския княз Владимир). Подобно нещо не се случило в царското семейство чак до 1453 г. Изчезнал завинаги и старият обичай да се провежда преглед на момите за женене за василевса или за неговия наследник, когато в столицата се стичали и от провинцията моми от най-различни социални кръгове. В края на XI и през XII в. постепенно се утвърдил феодалният принцип за наследственост на „благородството“ и проникването от друг социален кръг в средите на аристокрацията ставало все по-трудно. Докато по-рано в документите рядко се фиксирало фамилното име на видните личности, то от XI в. все по-често и по-често то се посочвало, а в края на века при споменаването на някое знатно лице като правило се назовавали и личното му, и родовото му име.

Но материалните сметки, политическите игри, неравните бракове съвсем не означават, че любовта е била непозната на византийците. Не винаги тя е предшествала брака, но много често го е съпътствала. В сборниците от поговорки и пословици „Пчели“ се утвърждава мисълта, че висше щастие за мъжа е намирането на любеща и благонравна жена. В повестта за Стефанит и Ихнилат се казва, че „висше благо притежава човек“, за когото заедно са се съединили три неща: разум, добър съветник и любима жена. Кекавмен твърди, че смъртта на добрата съпруга е равносилна на загубата на половината или „на още повече“ от всички жизнени блага. Любящият, пише Теодор Студит, не принадлежи на себе си а на предмета на любовта си; мъж, който обича някоя жена, ѝ се отдава всецяло, той диша чрез нея и само за нея мечтае.  А какво е за мъжа повече от една равноправна жена съмишленичка — възклицава Василий Охридски, — над която му е дадено правото на опека, над която му е дадено правото да властва, но не като господар над имот, а като душа над тялото? Дадено му е правото от самото провидение, което свързва душата с тялото и образува посредством съединяването на мъжа и жената сякаш едно живо същество, заедно дишащо и заедно чувстващо.“

Да облече хубаво любимата си жена, да украси със скъпоценности дори и коня ѝ е било не само дълг, но и радост за знатния съпруг, а и самият той, бързайки при жена си след раздяла, се е стремил да се яви пред нея в целия си блясък. „Няма на света по-голяма радост — казва Дигенис Акрит — от радостта на нежната страст.“ Възпявайки любовта на царствените съпрузи Йоан III Ватаци и Ирина, историкът и поетът от XIII в. Георги Акрополит пише от нейно име:

И с него съчетах се аз, с младостта му — млада,
И с любов взаимна ний сляхме се в едно,
Свързваше ни нас съпружество законно,
И още по-здраво взаимната ни страст —
Съпружеството смеси ни в единна плът,
А любовта направи душата ни единна!. . .2

Съпругата на един от дворцовите чиновници, избран от императрица Зоя за неин бъдещ мъж (връзките на стария брак в такива стучаи се разтрогвали само с едно махване на царската ръка), предпочела да отрови любимия си съпруг, но да не го даде на Зоя. Споменатата Теофано пък помогнала на своя възлюбен Йоан Цимисхи да убие остаряващия Никифор II, за когото тя се оженила след смъртта на Роман II. Същата Зоя, чиито нов избор пак бил жененият аристократ Роман Аргир, го заплашила с тежко наказание, ако откаже да се ожени за нея. Но този път любещата жена доброволно се оттеглила в манастир, като предоставила на мъжа си и трона, и зрението, и може би и живота му. Роман III запазил чувство на дълбока признателност към първата си жена и когато тя починала, направил голямо пожертвование „за спасение на душата ѝ“. Със съпружеската любов и верността се гордеели като с високи добродетели. Ана Комнина пише за царуващото изключително съгласие в нейните отношения с Никифор Вриений. Неговата смърт тя нарича океан от мъка и я оприличава на бурните вълни на Адриатика, на пламък, изсушил сърцето и мозъка ѝ.

Идеал за византиеца била не само послушната, грижлива и богата жена, но и красивата и образованата. Обаче дори научената на риторика богата красавица не би могла да се надява на добра партия, ако за нея се носела мълва, че има нескромно поведение. Въпросът за девствеността на годеницата се смятал за твърде важен при сключването на брачен договор. Измаменият съпруг-младоженец при съблюдаване на точно уговорени условия по закон можел още на следващата сутрин да разтрогне сключения брак.

Знатните ромейки грижливо следели за своята външност. Разпространяваните тогава медицински трактати давали много рецепти относно грижата за кожата на лицето, борбата с бръчките, окапването на косата, лошия дъх на устата и т. н. Грозотата или уродството се възприемали като страшна трагедия. Голямата дъщеря на Константин VIII Евдокия боледувала в детските си години от едра шарка и едва се замомила, побързала да се оттегли в манастир. Полумонашески живот водела и малката ѝ сестра Теодора, която също била грозна и останала неженена до края на живота си. Затова пък средната сестра Зоя, която се отличавала с красота и леконравие, направила от своите прелести нещо като култ. Колкото по-естествено някой честолюбец или користолюбец падал „в безсъзнание“, „сразен“ от нейната красота, толкова по-големи награди го очаквали. Зоя сама в своите покои, в непоносим задух и дори когато станала вече старица, варяла козметични препарати и според сведенията на нейните съвременници лицето ѝ до 70-годишна възраст запазило своята свежест и привлекателност. Красотата извисила на трона Теофано, както някога знаменитата артистка Теодора станала жена на Юстиниан I. По красота се определял изборът на царската годеница в организираните някога прегледи. Красотата като най-голямо достойнство на Мария, жената на Михаил VII и Никифор III, е прославена от Ана Комнина, която прибягва до обичайното сравнение с почти жива антична статуя.

В заключение ще се спрем накратко на явленията, спомогнали за ерозията и разпадането на семейството, т. е. преди всичко на проблема за съпружеската измяна. В последно време в историографията се изказва мнението, че в края на XII в. във Византия започнали да гледат снизходително на съпружеската измяна сред женените мъже и омъжените жени.3 Действително тези строги закони, за които се спомена по-горе, явно през този период не винаги са се спазвали така последователно. Те се нарушавали от самите императори, призвани да осигурят действеността на официалното право. И Мануил I Комнин, и Андроник I Комнин имали деца от родните си племеннички. Законът предвиждал за такова престъпление не само отсичането на носа, а и смъртно наказание, обаче немалко случаи на съпружеска невярност в средите на аристокрацията има не само от края на XII, но и от XI и от началото на XII в. Скандалните връзки на Константин IX Мономах неведнъж предизвиквали вълнения в столицата. Едва оженил се за Зоя (това бил нейният трети брак), Мономах въвел в двореца своята фаворитка Мария Склирена. Царската спалня била така преустроена, че покоите на василевса се съединявали с близките помещения на Зоя и Склирена. Нито една от тях не влизала при Константин, без предварително да почука. Многобройните придворни естествено подражавали на императора, уверени в безнаказаността си. Народът бурно протестирал и искал отстраняването на Склирена. Ана Комнина уверява, че от времето на Мономах до 1081 г. женската половина на двореца живеела в разврат и само бабата на Ана — Ана Даласина, въвела ред, като установила време за приемане на чиновниците, време за трапезата и за „божествени песнопения“, така че дворецът заприличал на манастир.

Между другото любовта на Склирена е един от малкото запазени в източниците примери на самоотвержена женска любов. Произхождаща от богат и знатен род, Склирена се влюбила в изпадналия в немилост вдовец Константин и след като продала своите имоти (имуществото на Мономах явно е било конфискувано), заминала при него на заточение в остров Лесбос, където живели заедно седем години. Много години след смъртта на Склирена безусловният ценител на истинската култура, тънкият наблюдател и психолог Псел с възторг пише за нейния ум, такт, възпитание, образование, скромност и умението ѝ да слуша събеседниците си. Тя не бе красавица, пише писателят, но обаянието на нейната личност действаше неотразимо. Щедрият и спокоен, но ограничен и вятърничав Мономах обкръжил Склирена с разкош, но едва ли с това я е възнаградил за нейната голяма любов. Когато Склирена внезапно починала, по думите на Псел василевсът се каел в горестно недоумение и плачел като дете, оплаквайки се на всеки срещнат.

В големите градове на Византия живеели богати и образовани хетери. За една от тях се разказва в сатиричното съчинение „Пътуване в ада“. Нейните посетители били високопоставени знатни лица, но когато влюбилият се в тази красавица „неразумен“ чиновник поискал да я вземе за жена, императорът му забранил да направи това.

Публични домове се намирали в почти всеки от многобройните квартали на Константинопол и те имали и официален, и неофициален статут. Сред обитателките им имало доста момичета-сираци, които в бедните квартали едва изкарвали прехраната си. Те се занимавали също и с преденето на вълна. Властта понякога превръщала тези домове в изправителни колонии и изпращала хетерите в манастири (така постъпил например Михаил IV), но тези действия давали само временен ефект.

С цел запазване интересите на семейството законът сурово преследвал и съжителството с робини, и твърде разпространените в империята от стари времена (явно под влиянието на Изтока) пороци от различен вид. В източниците обаче се привеждат много примери на нарушения на закона и почти няма сведения за наказания. За съжителство с чужда робиня се налагала глоба и бой с камшик, а за съжителство със собствена робиня — продаването ѝ в полза на фиска. Но робинята се е намирала под пълната власт на своя господар. В едно от житията е дадена следната ярка сцена: робиня, удостоена с вниманието на господаря си се държи дръзко със стопанката и се надува пред домашните; когато съпругата се оплаква на мъжа си, той награждава с камшика си не робинята, а жена си.

Почти във всечи устав на мъжките манастири е включена най-строгата забрана за приемането сред братята и допускането вътре в обителта на момчета, юноши и евнуси и дори отглеждането на женски животни в манастирския двор. Аномалиите от такъв род обаче не били специфични само за монасите. Момчета-евнуси, като се има пред вид тяхната външност, както вече бе споменато, били купувани или приемани на служба от много богати господа.

И така, независимо от това, че семейството в империята е било една от най-здравите ядки на обществото, то постоянно е изпитвало неблагоприятното въздействие на голям брой специфични за Византия фактори. Най-важният от тях е бил недостигът на мъжко население вследствие на непрекъснатите, продължаващи с десетилетия войни, съществуването на много мъжки манастири и разпространението на някои източни обичаи и пороци. Проблемите на семейството съвсем не са без значение при изясняване на въпроса за силните и слабите страни в обществената структура на държавата. Отбелязаните фактори в развитието на семейството във Византия са оказвали отрицателно влияние преди всичко на самия процес на възпроизводството и нарастването на населението на империята. Освен това непълноценното семейство е почти винаги икономически по-малко устойчиво, разполага с по-лоши потенциални възможности за натрупване на средства, необходими за развитието и разширяването на производството.

 
 
1Вж. G. Buckler. Women in Byzantine Law about 1100 A. D. —„Byzantion“, II, 1936; A. Jagoditsch. Zu den Quellen des altrussischen „Domostroj“— „Wiener slavistisches Jahrbuch“, 1963, 6.
2Георгий Акрополит. Ha смерть Ирини. Перевод С. С. Аверинцева. — „Памятники...“, с. 329.
3Вж. А. П. Каждан. Византийская культура. М., 1968, с. 205—206.
 
 

 
 
Седма глава
ВЪЗПИТАНИЕ И ОБРАЗОВАНИЕ
 
 

За възпитанието на децата във Византия на историците е известно твърде малко, тъй като византийската литература е литература без деца. Като описва живота на своя баща, Ана Комнина изключва от „Алексиадата“ цялото детство на своя герой, понеже „не си заслужава да се разказва за детските забави“. Разбира се, това не означава, че на византийците е била чужда любовта към децата. Напротив, Кекавмен пише; „Ако ти още нямаш деца, то изпитай това щастие, защото на света няма нищо по-желано от децата.“ В поученията на същия автор има цели раздели, посветени специално на възпитанието и образованието на децата (в другите византийски писатели по този въпрос се срещат само бегли и съвсем оскъдни бележки).

* * *

Обикновено ромейките раждали децата си у дома си. При родилката извиквали баба-акушерка (разбира се, самоука акушерка), която съгласно един медицински трактат трябвало да има опит в повиването на бебето и в „изправянето на челото и носа“. Повечето от богатите жени не кърмели сами своите деца. Същият медицински трактат препоръчва кърмачката да не бъде много дебела, но и да не е много слаба и предписва режима на храненето ѝ. Продължителният плач на бебето лекували в съответствие с тогавашната „наука“, като прибавяли във водата, която пиело детето, прах от черупките на фъстъци.

С особена тържественост се посрещало раждането на дете в семейството на василевса. Императрицата раждала в Порфирната палата, влизаща в комплекса на женските покои на царския дворец. Сградата се намирала близо до пристанището Буколеон и имала пирамидален покрив. Подът ѝ бил от мрамор, а стените облицовани със скъп камък с пурпурен цвят.

* * *

За възпитанието на децата се грижели толкова по-малко, колкото по-нисък е бил социалният статут на семейството. Момчетата обикновено наследявали професията на бащата. В семействата от простолюдието момчетата започвали да работят от 6—7-годишна възраст, като им давали да се трудят според силите им в дома или на полето, в работилницата или в магазина, така че трудът ставал техният главен възпитател. Децата се хранели на общата трапеза. И от ранно детство тяхната храна не се различавала от храната на възрастните членове на семейството. Аристократът Георги Акрополит с презрение говори за неоправданото според неговите възгледи издигане на един пълководец, който е бил „селяндур, изхранен с ечемичен хляб и трици“. На 14—15-годишна възраст младежите изпълнявали вече истинска мъжка работа и били главна опора на семейството, ако в него нямало по-зрял мъж. Апокавк гневно осъжда някакъв млад клирик, който като момче бил взет от митрополита от многодетната му майка-вдовица бос и гол, а сега вече, отгледан и възпитан, оставил майка си в крайна нужда. Обидите, побоите и лишенията били обикновена участ за много момчета, дадени да се учат на занаят в града при майсторите-занаятчии. С непосилния труд, към който ги принуждавали, се смятало, че те заплащат своето обучение.

Съвсем иначе протичало детството на момчетата в богатите и знатни семейства. В ранното си детство детето се намирало в ръцете на обитателките на гинекея и рядко виждало своя баща. И тъй като най-често майките били твърде млади (14—15-годишни), огромна роля във възпитанието играели отначало бабите, а след това дядовците. Към 5—7-годишна възраст момчето се освобождавало от женската опека. В знатните семейства на тази възраст то попадало в ръцете на наставника-педагог, който наблюдавал за игрите на детето, развличал възпитаника си и го учел на четмо и писмо. Много от знатните момчета прекарвали своето детство ту на село, ту в града, защото провинциалните магнати като правило имали домове в града и живеели там значителна част от годината, а градските сановници притежавали имения в крайградските села, където отивали със семейството си по време на сезонните работи.

Понякога по няколко години момчетата от знатни семейства живеели или в дома на бъдещата си жена, за която били сгодени, или в дома на някой столичен приятел на бащата, където преминавали курс на обучение, или в двореца на императора. По думите на Никифор Вриений „василевсите имали обичай“ да взимат деца от най-знатните семейства за собствената си свита и за свитата на наследника на престола. Израсналите заедно с василевса негови връстници и по-късно имали с него особени отношения — предполага се, че те са притежавали далеч не на всеки сановник предоставяната привилегия „парисия“, т. е. правото в присъствието на императора да изказват собственото си мнение. Такъв съвъзпитаник и побратим на Лъв VI е бил Николай Мистик, който, след като станал патриарх, причинил много неприятности на „своя приятел от детинство“ — василевса.

От средата на юношите, окръжаващи василевса в детството му, излизали много крупни граждански сановници и видни пълноводци. Характерът на възпитанието и начинът на живот на наследника зависели от волята на бащата или се определяли от собствените склонности на бъдещия василевс. Често наследникът се задоволявал с минимума както в областта на образованието, така и във физическите и военните упражнения. Лъв VI и Константин VII например предпочитали в детството и юношеството си да се занимават с наука, Василий II изпитвал отвращение към книгите и бил привърженик на военните забави, а Константин VIII не обичал нито едното, нито другото и се занимавал само с развлечения.

Като правило обаче децата на императорите-пълководци (Никифор II Фока, Роман IV, Алексий I Комнин, Йоан II и др.) преминавали пълния курс на военните науки, като се запознавали със стратегиконите и се обучавали във владеенето на оръжието под надзора на специални наставници. Сред знатните младежи, занимаващи се с военни упражнения заедно с наследника на престола, имало и много евнуси. Някои от тях впоследствие станали изкусни пълководци, както например Лъв Никерит.

Наред с военните навици военната аристокрация се стремяла да възпитава в своите деца такива качества като невъзмутимост и сдържаност при проявата на чувства. Бурно да се радваш или възмущаваш, да се удряш по бедрата от удивление по мнението на Ана Комнина означавало веднага да издадеш своя низш произход.

От средата на XI и през XII в. провинциалните магнати започнали по-високо от всичко да ценят физическата сила, издръжливостта, отличното владеене на меча, копието, лъка, боздугана, изкуството на ездата, познаването на стратегията и тактиката, умението да се разбираш с подчинените си и да поддържаш желязна дисциплина във войската. Повечето от аристократите готвели своите синове за военна кариера и след началния курс на обучение и запознаване със стратегиконите не ги затруднявали с изучаването на други науки. Все по-често се изказвала мисълта, че за бъдещия василевс (висшия пълководец на империята) е изключително необходимо физическото и военното възпитание. Императорът е трябвало да бъде готов за сурови изпитания, докато животът в доволство и развлечение правел човека от детството му непригоден за бойни подвизи. Роман III по думите на Скилица е бил негоден за пълководец, защото се е оженил още почти дете. Подобни мисли Ана Комнина приписва и на Алексий I.

Военните упражнения за младежите съвсем не били безобидна забава. Като обяснява мрачния аскетизъм на Никифор Фока (не ядел месо, спял на земята, носел груба дреха върху голото си тяло, молел се през нощта), Скилица ни съобщава, че пълководецът се е самоукорявал за допуснатото недоглеждане — големият му син загинал от копие, попаднало в главата му по време на военни игри. Понякога момчетата от знатните семейства, и то още 14—15-годишни, участвали в походи. Военните подвизи ча Алексий Комнин още като младеж го издигнали на поста велик доместик, когато, според уверението на Ана Комнина той още нямал ,,мъх по брадата си“. Веднъж за безразсъдна храброст по време на бой със селджуците Йоан II напердашил сина cи — младия Мануил Комнин, който бил превъзходен ездач и изусно си служел с лък.

Естествено възпитанието на знатните младежи, особено в големите градове, пълни със съблазни, далеч не винаги отговаряло на идеалите на техните родители и наставници. Те често бягали от учебни занятия, изплъзвали се от надзора на възпитателите, прекарвали времето си на хиподрума и по пирове с артистите и танцьорките, cкитали на групи по улиците, закачали се с минаващите граждани, издевателствали над юродивите. Затова Кекавмен съветва децата от ранни години да се възпитават в „страх от бога“ и в покорност пред родителите.1 „Страхът от бога“ и послушност пред волята на майка си като най-ценни качества, присъщи на Алексий Комнин още от детството му, в хиляди варианти възпява Ана Комнина.

* * *

Още по-малко отколкото за възпитанието на момчетата и младежите, историците знаят за възпитанието на момичетата и девойките във Византия. Кекавмен обещавал да напише специален трактат на тази тема, но такова съчинение или не е запазено или той въобще не го е написал.

Определено може да се каже само, че момичетата от ранни години са ги готвели за единствената им роля — ролята на жени и майки. Целият „курс на науките“ на момичетата от простолюдието — като правило неграмотни (в най-добрия случай само са можели с трудности да четат и смятат), преминавал в кухнята, в градината, на полето или в предене. В онези времена на раждането на момиче се радвали по-малко, отколкото на раждането на момче — надежда на семейството, човек, от който в бъдеще може да се чака прехраната. Детството на момичетата свършвало още по-рано от това на момчетата, тъй като свободата им била рязко ограничена.

Положението в знатните семейства естествено е било малко по-друго — в тях момичетата и девойките разполагали с повече свободно време и можели (ако родителите не им забранявали) да се занимават с овдадяването на някоя наука или с художествено ръкоделие. Имало случаи, когато момичето се възпитавало не от майка си, а в дома на жениха, където заедно с него се учело при същите учители. Така Ана Комнина до осемгодишната си възраст е живяла при императрица Мария, жената на сваления Михаил VII и на Никифор III, със сина на която от първия брак — Константин, Ана е била сгодена още от малка.

Девойките от знатните семейства явно са били обучавани в езда. Ана Даласина, майката на Алексий I, по време на метежа на сина ѝ имала намерение да изведе от столицата целия гинекей на дома си и затова заповядала да оседлаят конете и мулетата с женски седла.

* * *

Отношението към образованието във Византия въобще е било положително, обаче не е било еднакво в различни времена и в различните слоеве от населението; различна била оценката за степента на необходимите знания и по различен начин се определял кръгът на науките, на които да бъдат обучавани децата.

3а повечето хора от народа образованието на децата е било трудно изпълнима задача. Бедните хора добре знаели, че образованието не винаги води до благополучие в живота, но им е било известно, че то е своеобразна гаранция поне че няма да се живее в нищета. Степента на образованието и срокът на обучението се определяли изключително от практически съображения — за каква професия предназначавали детето, след колко време разчитали да получат от него помощ за семейството, колко време можели да плащат за неговото обучение и т. н. Когато Михаил Псел станал на 5 години, семейният съвет решил да му се даде само начално образование и след това да го пратят да учи занаят. Съдбата му се променила благодарение на молбите на грамотната му майка Теодора, която забелязала необикновените способности на сина си. В една народна приказка се разказва как един моряк внушавал на сина си, че граматиката е необходима, но риториката — не, защото първата може да го направи писар, а втората няма нищо му даде.

Наистина трудът на писаря (граматика) в канцелариите или в домовете на частни лица далеч не е бил лек и не винаги е носел добри доходи. Михаил Псел споменава за един писар, който „по-добре е да се нарече тракийски бедняк“. Самият Псел в младите си години е служел като асикрит — обикновен писар в дворцовата канцелария. В панегерика за Константин IX Мономах (с този панегерик започнала и кариерата на Псел) той е описал в шеговита форма труда на писарите и нравите в канцеларията.

Писарят се труди от изгрев до залез слънце, мръзне в студ, облива се в пот при зной и задух и просто няма време дори да вдигне глава и да се почеше зад ухото. При появяването на изгодно вакантно местенце писарите интригуват помежду си, подслушват, карат се и даже се бият.

За успех се смятало постъпването на работа при адвокат — табуларий. Но за тази цел е трябвало да се издържи труден изпит. В сборника със съдебни решения на Евстати Ромей се разказва за съдебното протакане, възникнало поради това, че писарят в думата „Елада“ пропуснал една буква и ответникът не признавал законността на документа. Но има запазени достатъчно и неграмотно написани официални документи.

Простите хора понякога смятали, че обучаването на децата в музика и пеене е по-изгодно, отколкото обучаването в граматика, тъй като участието в хор в някоя църква в града или в двореца носело прилично възнаграждение. Много еретици се изказвали против образованието въобще, като наричали грамотните хора „фарисеи“ и ги избягвали. Такова отношение към образованието обаче е било рядкост. То е било продиктувано или от житейска несполука (образованието не помогнало за намирането на място в живота), или от озлобление срещу гнета на чиновниците, които използвали своята грамотност като оръдие за произвол и насилия. Впрочем даже философът от края на XIII — началото на XIV в. Йосиф Ракендит, сам произхождащ от бедно семейство, смята, че за простите хора, занимаващи се с физически труд, не само не е необходимо да изучават науките, но е и вредно, така както е вредно за стоящия до силен огън да се приближава твърде близко до него.2 Друг писател — Михаил Аплухир, влага в устата на един оратор монолог за това, че няма полза от науките — каменоделецът, обущарят и търгашът, които не могат да свържат две думи, живеят, без да знаят що е нужда, а ученият-мъдрец живее в нищета, защото ум не можеш да продаваш на пазара. Такива оплаквания на учени от своята участ са запазени доста, но несравнимо повече са техните истински панегерици, възвеличаващи образованието и науката. Същият Ракендит, роден в Итака, е напуснал пеша родното си място, „облечен в дрипи“, за да попълни образованието си при ерудитите в столицата.

Отношението към грамотността и образоваността на управляващия василевс сериозно се отразявало на положението на учените в обществото и на съдбата на образованието за определен период. Едно е било това отношение при Ираклий, който често използвал книгите като предмет за нанасяне побой на провинилите се сановници, и друго при Лъв VI и Константин VII, които не само четели, но и сами съчинявали книги. Скоро след Константин VII явно настъпил упадък на образованието в империята. Василий II не уважавал учените, но (Удивителна работа! — възклицава Псел) много хора се подвизавали на попрището на науката, макар че за дейността иа прославената Магнаурска школа, основана още в средата на IX в., в източниците от това време нищо не се споменава. При Константин IX по думите на Ана Комнина Константинопол не изпитвал „недостиг от просвета и литература“. Дори образованите хора в столицата обвинявали Михаил VII Дука за това, че е занемарил държавните работи и прекарва времето си само в научни беседи с Псел. Затова съмнение предизвикват твърденията на Ана Комнина, че Алексий I, който заел престола три години след свалянето на Михаил VII, едва е успял да раздуха „тлеещите въглени“ на загиващите науки. Ако това е вярно, то сигурно се отнася до „божествените науки“, тъй като тя съобщава, че майка ѝ и баща ѝ денонощно изучавали заедно Светото писание, а императрицата четяла съчиненията на отците на църквата и жития даже по време на закуска, защото нямала сили да се откъсне от тях.

През цялото време на съществуването на Византия получаването дори на начално образование (да се научи човек да чете, да смята, малко да пише и да разбира псалтира) не е било лесно и просто. Във византийското село е преобладавала неграмотността. Много неграмотни имало и в градовете и дори сред сановниците и пълководците, излезли от низините и нямащи възможност да получат някакво образование в детството си. Запазени са документи, под които вместо подписи стоят кръстове, поставени от видни представители на властта. Константин VII съобщава, че командващият царския флот (а след това император) Роман I Лакапин (920—944 г.) е бил неграмотен.3

Древните начални училища в градовете и по-големите селища, издържани в елинистичната епоха с обществени средства, отдавна изчезнали. Децата на богатите и знатни семейства получавали началното си образование, както вече бе споменато, преди всичко по домовете си с наети учители. Малкото обществени училища били частни и естествено с високо заплащане.

Обучението на децата при църквите и манастирите се осъществявало от свещениците и монасите и имало за цел подготовката на кадри за низшето духовенство за собствените им учреждения.

Държавни училища имало съвсем малко. В едно от тях — училището за сираци при орфанотрофията на св. Павел, на границата между XI и XII в. децата изучавали четене и смятане, както и бързопис и основи на логиката. Ана Комнина пише, че сред децата в това училище имало доста чужденци. По време на урок учениците стояли прави или седели в кръг около учителя си. Сега вече — мимоходом отбелязва Ана Комнина — няма и това; след смъртта на Алексий I (1118 г.) свободното си време учениците убиват, като играят на шашки и на други „нечестиви“ игри и пред науките предпочитат лова на пъдпъдъци.

Обучението на децата на елементарна грамотност започвало обикновено на 5—7-годишна възраст. Псел се е родил в 1018 г., започнал учението си в 1023 г. и завършил началната степен след три години. Широко е било разпространено убеждението, че за успеха в учението не са достатъчни само прилежанието и способностите, а е необходима и божията помощ, за която усърдно се молели. Възхищавайки се на познанията на Псел, Ана Комнина пише, че той е постигнал върховете на науката благодарение не само на природния си ум, талант и упоритост, но и заради молитвите на майка му, която неуморно е стояла на колене пред образа на Богородица в храма на Кир.

Висшето образование било достъпно преди всичко за представителите на знатните и богатите слоеве от обществото.4 В понятието висше образование тогава се включвало овладяването на философията, която се е деляла на теоретична и практическа философия. В първата влизали богословие, астрономия, геометрия, аритметика, медицина и музика, а във втората — етика, политика, история, риторика и юриспруденция. Но това деление е било само условно. Все по-често под философия са разбирали богословие, като са го отделяли по този начин от всички останали науки.

Да се придобият самостоятелно познания в тези науки е било възможно само при наличието на изключително благоприятни условия. Първото от тези условия е наличието на необходимите книги. В онова време те са били естествено много скъпи. Рядко бедно семейство е било в състояние да си купи дори няколко книги. Петър Сицилиец съобщава, че някакъв дякон, връщайки се от плен, спрял да си почине в тяхното селце и щедро се отплатил на гостоприемните хазаи, като им оставил евангелието и апостола, които успял да запази. Малоазиатският земевладелец Евстати Воила, завещавайки своята библиотека на църквата (в нея имало и книги със светско съдържание), уговорил в завещателния документ правото на дъщеря му да се ползва от тази библиотека и в бъдеще. Книгите, особено църковните, постоянно се споменават в манастирските описи сред най-ценните предмети. Образованите хора често си разменяли книги и понякога ги изпращали за четене или за копиране от единия в другия край на империята. В града законът предвиждал условия за арендуване на цели библиотеки. Обикновено образованият византиец не се разделял с книгите си. На патриарх Николай, изпратен на заточение, страданията и лишенията му се стрували непоносими именно защото Лъв VI заповядал да не му дават никакви книги и да поставят за стражи неграмотни войници, „неспособни да го утешат“.

До XI в. книгите се пишели предимно върху скъп пергамент, украсявали се с миниатюри и се подвързвали с кожа. Към някои подвързии закрепвали златни или сребърни пластинки с вградени скъпоценни камъни и художествена гравировка. През XI— XII в. скъпо струвала дори и написаната на евтина хартия и със скромна подвързия книга, тъй като преписването ѝ изисквало много усърден и грижлив труд. В житието на Власий се прославя подвигът на монах, който с години, ден след ден преписвал книги, хранейки се само в полумрак, когато буквите вече не се виждали. Книги са преписвали и патриарх Евтимий, и самият император Лъв VI, който подарил на владиката преписаната и богато украсена от него книга.

В провинциите е могло да се получи висше образование при някои високообразовани епископи и митрополити, които по собствен почин обучавали младежи, избрали духовна кариера. Но през IX—XII в. истинският център на науката си оставал Константинопол, където се стремели младежите, като напускали бащиния си дом или тайно въпреки волята на родителите, или открито с тяхната благословия. Много от тези младежи, търсещи знания, се настанявали в дома на някой учен, слушали неговите лекции и на свой ред преподавали своите знания на децата и внуците на своя хазаин.

Йоан Итал пристигнал в Константинопол, за да допълни своето образование от Италия. Любителят на литературата, бащата на братя Хониат, изпратил от Хон в столицата отначало големия си син Михаил (по това време той е изучавал само граматика), а след това на 9-годишна възраст и малкия си син Никита, за когото в чуждия град неговият по-голям брат станал и баща, и възпитател, и учител. Георги Акрополит пристигнал в Константинопол да се учи на 16 години.

Не е известно имало ли е във Византия, макар и само в столицата, в края на X и първата половина на XI в. държавни висши учебни заведения. Има данни за съществуването в Константинопол на Патриаршеска академия и училище при храма на св. Апостоли, от които са излизали висши черковни йерарси. Но засега ние не знаем на какво равнище е било обучението в тези учебни заведения. Едва при Константин IX, около 1045 г., със специален указ на василевса са били създадени висши училища (или едно училище с два факултета — философски и юридически). В това училище Псел е преподавал философия, а неговият приятел Константин Лихуд, крупен юрист и след това патриарх — юриспруденция. Възпитаниците на училището са изучавали почти изключително гръцката наука, но за юристите е било задължително, както няколко века преди това, да овладеят основно забравения в империята латински език.

Факултетите се разделяли на по-малки подразделения, възглавявани от един от преподавателите. Особено отличилите се „студенти“ ставали помощници на преподавателите, а след това с одобрение на съвета на преподавателите — учители в своето подразделение. Този акт се утвърждавал от самия василевс. Преди това в Магнаурската школа и учителите, и техните преподаватели (преподавателите били с ранг, по-висш от учителите) се избирали от събранието на корпорацията на табулариите и се утвърждавали от епарха. С откриването на юридическо училище табулариите загубили правото да изпитват юристи и да избират учители и преподаватели по правни науки.

* * *

Образованите византийци се гордеели със своите знания. Те не пропускали случай да отбележат, че този или онзи сановник или пък философ, възпитан на село, така и не се е избавил от диалектния си говор, че обликът му на „селски невежа“, както по-рано, прозира в неговата осанка, походка и маниери. Така философът Йоан Итал по думите на Ана Комнина „изяждал“ окончанията и цели срички на думите, бил груб и избухлив, неясно изразявал мислите си, прибягвал до жестикулации, в споровете стигал до бой, макар че след това плачел и се каел за постъпките си. Неясно, „по селски“ — пише Псел — говори презиращият образованието Василий II. Скилица с презрение споменава за някакъв евнух Пахис, който по протекция станал епископ на Никомидия, макар че бил неук и „на биковете немотата носил на езика си“. Ана Комнина прославя ерудицията на своя мъж, като ни уверява, че бил прочел „всички книги“. Тя, както и Кекавмен, смята, че децата на войниците трябва да овладеят и светските, и божествените науки. Според нейните думи западните рицари за разлика от ромеите не познават нито науките, нито етикета, нито правилата на приличието.

Обикновено византийските учени били енциклопедисти (разбира се, по отношение на онова време). Своята главна цел те виждали в усвояването и запомнянето на вече натрупаните знания и не се интересували от развитието на науките, от създаването на нови теории и концепции. Ана Комнина пише, че тя, след като „укрепила ума си“ с аритметика, геометрия, музика и астрономия и след като изучила основно елинската реч, без да пренебрегва риториката, пристъпила към философията, а след това към съчиненията на поетите и историците, като упорито работела над своя стил. Когато поради тежката болест на баща ѝ тя се откъснала от науките, често се оплаквала, че в тези скръбни дни е захвърлила дори философията.

Никифор Влемид, учен и поет от Никейската империя, наред с всичко друго изучавал и медицина — както теоретична, така и практическа, и обяснява, че това е направил, тъй като тя е била професия на неговия собствен баща и освен това давала препитание на семейството.

Естествено за някои учени науката е била страст, а не само средство за съществуване, единствена отрада и утешение в дни на беда. Ослепен, както неговият баща Роман IV, пълководецът Никифор Диоген постигнал значителни успехи в областта на геометрията, като използвал специално приготвени за него фигури-макети. Никифор Вриений, съпругът на Ана Комнина, писал черновата на своите „Записки“, когато е бил сериозно болен и при тежки походни условия. На преклонна възраст работата над „Алексиадата“ станала за Ана Комнина смисъл на нейното съществуване — изпадналата в немилост старица отново живеела, като си припомняла миналото.

Извънредно много време византийските учени отделяли за коментиране съчиненията на античните автори. През IX—XII в. сред образования свят и дори сред духовенството високо се е ценяло изкуството навреме и на място да се блесне с цитати от съчиненията на класиците, с използването на образи от древната митология по отношение на съвременността. От време на време се появявали ревностни праволинейни привърженици на православието, които гневно се нахвърляли над поклонниците на античната наука и култура, но те никога не могли да се радват на пълна победа. През XIV в. Никифор Григора осмива унилия практицизъм на онези, които са готови „да изхвърлят през вратата“ великия Омир само защото неговите песни не носят по-голяма полза на жетварите от песента на щурците в знойния пек. Йоан Мавропус, придворен поет и митрополит на Евхаития, в едно от своите стихотворения изразява надеждата, че Платон и Плутарх като невинни в своите заблуждения „по божие милосърдие“ (те не са могли да бъдат християни) ще бъдат избавени от мъките на ада, понеже, без да познават „истинския бог“, все пак са се придържали към неговите „закони“.

През XI в. придворното византийско общество, изглежда, добре е познавало античната литература, за което свидетелства следният епизод, разказан от Михаил Псел. Споменатата вече фаворитка на Константин IX Мономах Мария Склирена живеела в двореца рамо до рамо със законната съпруга на василевса, която го издигнала на престола. Склирена присъствала на тържествените церемонии и шествала непосредствено след царствените особи. Ситуацията била остро пикантна, а за нравствените понятия на онова време—направо крайно скандална. И ето че веднъж в напрегнатата тишина един от находчивите придворни честолюбци с полуглас проронва само две думи: „Не, не напразно (ахейците)...“ Неловкото напрежение изчезва, а храбрецът получава благосклонен поглед от благодарната Склирена. Но главното е, че болшинството от присъстващите в обширната зала са разбрали ясно, че придворният е цитирал стихове от „Илиадата“ на Омир, и то точно мястото, където се говори за красотата на Елена, заради която ахейците са започнали кървавата и продължителна война с троянците, т. е. че Елена си е струвала тази война.

Увлеченият в античната философия смел мислител Йоан Итал често побеждавал в споровете с колегите си на константинополските площади. Използвайки превъзходно изучената логика, пред стеклите се тълпи от народ той развивал своите идеи, като отдавал понякога предпочитание на разума пред вярата. Итал, пише Ана Комнина, предизвика объркване сред народа и увлече умовете на някои велможи и дори на самия патриарх Евстатий Харида. Край на неговата популярност (по това време той заема длъжността ипат на философите, замествайки Псел, който се е подстригал за монах) слага Алексий I.

Много сили образованите византийци полагали за изучаване на риториката — своеобразно изкуство за съставяне на речи за тържествени случаи (победа на василевса, раждане на наследник, сключване на мир и т. н.). Истинските събития в тези обширни и цветисти речи-панегерици съзнателно били завоалирани с алегории (образи от античната митология се преплитали с библейски образи), твърде далечни от същността на сравненията — истинските имена, названията на местностите и датите старателно се отстранявали. Отгадаването на реалните събития зад всяка алегория и реалната съвременна личност зад всяко библейско име се превърнало в своеобразна интелектуална игра. Риториката наложила отпечатък и в такъв интимен жанр като епистоларната литература.

Образованите хора в империята, или по-точно хората, които се занимавали с наука и литература, по правило се познавали един с друг. Ако те не можели да се срещат, то водели помежду си постоянна кореспонденция. В писмата си понякога те молели за помощ (един преуспявал, а друг бедствал), но най-често споделяли своите мисли, научни съмнения, чувства. Очакването на писмо от интелектуален приятел понякога се оказвало твърде мъчително (в затънтените места то могло да пристигне само при удобен случай по човек), затова пък получаването му се превръщало в истински празник. Прието било едновременно с писмото да се изпраща и някакъв подарък — книга, лекарство, благовония, пушена или сушена риба, а понякога и кон, муле или магаре. Псел, като научил, че имат намерение да му подарят муле, помолил да вземат пред вид неговия ръст, за да не се наруши „съразмерността“.

Разбира се, не бива да се идеализират представителите на висшата византийска интелигенция. Наистина сред тях е имало такива, чиято нравствена сила, самоотверженост, искрено съчувствие към угнетените, ненавист към тиранията и към самодоволното невежество заслужават дълбоко уважение (такива са били например братя Хониат, Михиал Глика, Евстати Тесалонийски), но имало и други, чието явно лакейничене, сервилност, сълзливи и боязливи послания до василевса и до влиятелните чиновници, съдържащи молби за селце със селяни, за данъчни облекчения или направо за пари, предизвикват отвращение.

Показателна в това отношение е фигурата на Псел. Благодарение на изкуството на интригата, тънкото ласкателство и лесните сделки със съвестта си той е бил близък съветник на седем императори, макар че трима от тях са били свалени от приемниците им. Презирайки тайно царствените благодетели, той раболепничел пред всеки един от тях. Псел изхождал от принципа, че няма нито една постъпка, която при желание да не може да се изтълкува и от добрата ѝ, и от лошата ѝ страна. Еднакво леко и убедително той пишел и гневен памфлет против въшката, и панегерик за нея. Като философ той е бил и изобличител, но само в дома си, между четирите стени на стаята си. Когато някаква несправедливост се отнасяла до самия Псел и неговите приятели, той се възмущавал от чиновническия произвол, но когато насилникът бил негов приятел, тогава Псел молел наместника на провинцията за снизхождение към нарушителя на закона — той, нарушителят де, се е поизхарчил повечко и трябва да пооправи финансовото си положение и затова нищо не му струва на наместника само да даде вид, че е чул, недочул и видял, недовидял.

Скромните учени, които пренебрегвали кариерата и в уединение пишели своите книги, казва Йосиф Ракендит, не са имали възможност да претворят идеите си в живота.

Неумереното самохвалство в едни и същи византийски автори понякога се сменя с крайно самопрезрение. Написаната със спокойно достойнство и утвърждаваща ясни нравствени принципи „История“ на Хониат е една рядкост във византийската литература.

Дейците на ромейската наука споделяли вярата на своите невежи съвременници в знамения, предсказания и чародейства, в пророчески сънища и заклинания, без да говорим за мощите, иконите и другите религиозни реликви. Законът определял сурово наказание за знахарите и магьосниците, които били обвинени, че имат връзки с демоните, приравнявали ги с еретиците, но от това броят на знахарите и магьосниците не намалявал.

Ана Комнина съобщава, че Алексий I изгонил от столицата астролозите като шарлатани, но същият василевс, когато плъзнали тревожни слухове за появяването на комета, се заинтересувал от мнението на епарха Василий, който сам бил астролог. Константин IX бил готов да обяви за светица покойната Зоя, защото видял, че от овлажнелия покрив на гробницата ѝ израснали гъби. При погребението на Исак I Комнин хората видели, че в гроба му се е насъбрала вода; едни сметнали това като знак на гнева господен за делата на покойника, а други — като признак за неговото разкаяние. Многоученият аристократ Михаил Аталиат дълбокомислено отбелязал по този повод, че и двете тълкувания са полезни, понеже едното предизвиква страх от бога, а другото подхранва надеждата за неговото милосърдие.

Малко заинтересованият от науките Кекавмен осмивал вярата в пророческите сънища, но ерудираният Скилица сляпо вярвал в тях. През IX в. патриарх Никифор даже съставил книга за сънищата, в която давал тълкуване на, така да се каже, „типичните“ сънища.

И така колкото и трудно да е било да се получи образование във Византия в сравнение с напредналите средновековни страни на Западна Европа, през IX—XII в. тя забележимо се отличавала и с относителната разпространеност на грамотността сред широките слоеве на населението (особено градското), и със степента на образованост на своята интелигенция. Византийците учели на грамотност децата си не само защото грамотният човек като правило с по-голям успех си осигурявал по-сносни условия за съществуване, но и затова, защото образованието се ценяло и уважавало в най-широките кръгове на византийското общество.

Що се отнася до целта на целия възпитателен процес, то тя, доколкото е възможно да се съди от едно поучение на Кекавмен, е била да се внедрят у възпитавания практически навици за борба за съществуване, които биха спомогнали не само за запазване на наследеното от родителите имущество и социален статут, но и за постигането на по-голям успех.

 
 
1„Советы и рассказы...“, с. 241.
2Йосиф Ракендит. Краткое слово о себе самом. Перевод Т. А. Милер. — „Памятники...“, с. 344.
3Constantine Porphyrogenitus. De administrando imperio. Budapest, 1949, p. 72, 149.
4Johannis Euchaitorum... quae... Lupersunt. —„Abhandlungen der hist.- philol. Classe der Königl. Gesellschaft der Wissenshaften zu Göttingen“. 28, 1882, p. 24.
 

 
 
Осма глава
ВИЗАНТИЙЦИ И ЧУЖДЕНЦИ
 
 

През целия си живот византиецът постоянно слушал около себе си чуждоплеменна реч. Чак до края на XII в. византийската държава е била многоплеменна. Жителите на империята от другите племена или бегло говорели на гръцки, или с труд само се изяснявали, или въобще не знаели този език. Но независимо от това, щом те живеели в пределите на империята, се смятали за също такива „ромеи“, както и гърците по рождение. За „ромеи“ не се признавали само онези поданици на императора, които не били правоверни християни, като например подвластните на империята араби-мюсюлмани в малоазиатските погранични райони, езичниците (печенеги и половци) на Балканите, евреите в Пелопонес и в столицата, арменците-монофизити в Тракия.

От края на X в. обаче византийското привилегировано общество започнало все по-често да обръща внимание и на етническия произход на „ромея“, т. е. грък ли е роден той или не и доколко му се е удало да овладее господстващата гръцка култура, да прилича по възгледите си на грък — представител на византийския елит. За всеки представител на чуждоплеменното население е било много важно да стане „истински ромеец“, за да може да направи кариера и да завоюва солидно положение в обществото. По думите на Аталиат някой си Ливелий от Антиохия е имал и „асирийско“ (сирийско), и „ромейско“ възпитание, но станал ромеец, както с удовлетворение констатира писателят. Повелителят на Аталия Алдебрандин бил роден италиец, но, както с похвала отбелязва Никита Хониат, по възпитание и начин на мислене бил ромеец.1

Руският учен А. П. Рудаков смята, че именно на „византинизма“, този „интернационално-космополитен елинизъм“ му се е удало да насочи в руслото на една единна култура и „общонационалните“, и местните форми на живот, като предизвиква в жителите на империята гордото съзнание за принадлежността към едно цяло, към една велика империя, към действително цивилизования свят, осигуряващ на всички спокойствие, благосъстояние, истинска права вяра и елинско просвещение2.

Разбира се, потискането на самобитната култура на покорените народи и внедряването на културно-етическите норми на господстващата народност (т. е. елинизацията или ромеизацията) далеч не винаги е бил съзнателно направляван от властите процес (с изключение само на отношението към друговерците). Но ромеизацията се е налагала от целия начин на живот и от организацията на властта в империята. В своите най-ярки форми тя се е проявявала в случаите, когато другоплеменният индивид е попадал в тесния кръг на ромеите-гърци, свързани помежду си с общи служебни, професионални или семейни връзки (църковния клир, канцелариите, корпорациите, семейството). Попадайки в гръцко семейство, младоженката от друго племе получавала дори ново име — естествено гръцко. Архиепископът на Охрид Василий хвали Берта-Ирина (немкиня), жената на Мануил I, за това, че тя, макар и да произхожда от „високомерен и надменен“ народ, бързо станала смирена и предана на православието. Децата, родени от „варварки“, естествено се възпитавали като истински гърци.

Елинизацията на големите погранични провинции, населени с други народи (България, Иберия, Армения), се извършвала при съвсем други условия в сравнение с ромеизацията на отделните индивиди и малките етнически групи. Тук тя се натъквала на солидна съпротива и прекомерният натиск върху широките етнически еднородни маси, запазили собствените си културни традиции и обществената си памет за не толкова далечната държавна самостоятелност, водел до взривове на народоосвободителната борба. В такива случаи се получавал обратен на желания резултат — засилвал се процесът не на консолидация с Византия, а на етническата дезинтеграция. Усвояването на елементите на гръцката култура не пречело на този процес и затова от X в. не напразно някои от образованите ромеи-гърци все по-често оценявали като отрицателно явление съжителството на различни народи в тясно единство. Йоан Камениат смята, че арабите са разграбили в 904 г. Тесалоники заради „греховете“ на неговите жители, които били представители на различни племена и са се „заразили“ един от друг с „пороците“, свойствени на всеки един от тези народи. Същата мисъл през XII в. прокарва и Никита Хониат, а Мазарис (XV в.) я възприема като напълно справедлива.

Своеобразна ситуация се създала в контактните зони — на границите на империята и вътре в нея — между компактните маси от гръцко и чуждоплеменно население. Неустойчивите граници на империята били „размити“ с обширен пояс от буферни княжества и емирати. Едни от тях се намирали в зависимост от империята, други — в полузависимост, трети имали съюзни отношения с нея, а четвърти били в състояние на постоянна вражда. Населението в тези райони изпитвало двустранно влияние и не винаги знаело, а и не желаело точно да знае какво е неговото поданство. В поемата за Дигенис Акрит се казва, че неговият баща е бил арабски емир, доблестен и благороден воин. С такт и уважение споменават за религията на този емир (мюсюлманин) братята-християни, търсещи пленената от арабите сестра на Дигенис. Те самите говорели на арабски език, а емирът — на гръцки. В Северна Тракия и в Македония, в контактните зони, гръцкото население, което идвало в тях от юг, изпитвало сериозно славянско влияние, а славяните от съседните гръцки райони изпитвали силното въздействие на гръцката цивилизация. Със значително своеобразие в Тракия се отличавала областта, населена с арменци-монофизити.

* * *

По такъв начин единството на византийската империя се разкъсвало от класов и съсловен антагонизъм, а нейната културно-религиозна монолитност — от етническата пъстрота на населението и от различията в образователното равнище. Въпреки това „ромейското самосъзнание“, за което говори А. П. Рудаков, много по-сложно и обемно от чисто етническото самосъзнание, е било свойствено не само за гръцкото, но и за значителното болшинство от ромеизираното другоплеменно население на империята, и то не само на господстващите и привилегированите, но и на най-широките демократични кръгове. Простата „истина“— мисълта за „избрания от бога“ народ на ромеите, несъзнателно се усвоявала още от детството като един от символите на православието. Съзнанието за безусловното превъзходство над жителите на другите страни станало нещо като втора природа на ромееца. Алексий I заявявал, че посегателствата на нормана Робер Гискар към престола на империята даже и в случай на негова победа са обречени на неуспех, тъй като „ромейският народ и войска... не биха допуснали до императорската власт един варварин“.3

Империята, която водела „световната“ политика на предела на своите сили, избрала за главна цел на дейността си не икономическото процъфтяване на държавата, а служенето на една политическа доктрина. Византия даже не търгувала — тя отделяла за „варварите“ своите „скъпоценни“ изделия и не успяла да забележи как нейните стоки започнали да отстъпват по качество на западните. Военната икономика би могла да се окаже жизнена само ако функционира в условия на непрекъснато разширяване на териториите, като компенсира военните разходи с грабеж от завзетите страни и експлоатация на новите поданици. Но военната икономика на Византия от втората четвърт на XI в. (като изключим управлението на Мануил I) е била, както вече бе казано, следствие не толкова на агресивната политика на империята, колкото на необходимостта от непрекъсната отбрана. Нови завоевания нямало, а резервите на страната изгаряли във войните.

Затова паралелно с отслабването на империята нараствала ролята на нейната дипломация при стабилизирането на отношенията с чуждите държави. Византийската дипломация е била твърде изтънчена. Многовековният опит в господството над народите и непрекъснатостта на държавната традиция я превръщали в една действително сериозна сила.4

Идейната основа на тази дипломация си оставала все същата теория за изключителността на правата на империята в цивилизования свят. В своите отношения с всяка друга държава Византия не искала да влиза в качеството си на равна страна. Дори победена и унизена, тя не остъпвала, а само проявявала снизхождение. И това не е било съзнателно разиграван от нейните дипломати и политици спектакъл, а напълно искрена позиция.

Византийците разглеждали съседните страни и народи не изолирано, а в системата на техните връзки помежду им и връзките им с империята. Затова съюзът с една от тях винаги предвиждал като гаранция за съблюдаването му съглашение с враждебен на съюзницата съседен народ. Сключвайки мирен договор с България, империята едновременно се домогвала до съюз с враговете на българите — унгарците; постигайки съглашение с Русия, тя едновременно била склонна и на съюз с печенегите.

* * *

С организацията по приемането на посланиците на чуждите държави във Византия се занимавало ведомството на дрома. То предварително определяло нивото на приема. Приветливостта, с която ще бъдат приети посланиците, или, обратното, пренебрежението, което ще бъде проявено към тях, трябвало да покажат, както пише Ана Комнина, какво е отношението на василевса към този, който ги е изпратил. С особена пищност се организирал приемът на важни посланици. Когато ги представяли за първи път на василевса, провеждали помпозна немногословна церемония. Такива церемонии са описани от посланика на Отон I Лиутпранд и от Константин VII (последният разказва как той е приел руската княгиня Олга в 946 г.5). Докато посланикът се навеждал за поклон, тронът на императора с помощта на скрити механизми се издигал към тавана на приемната зала; статуите на лъвовете, поставени от двете страни на трона, ръмжели, като мърдали и махали с опашките си, и изкуствени птици, поставени на златни дръвчета, чуруликали. След това следвали деловите разговори. Те се провеждали в различни помещения на двореца, в тържествена и интимна обстановка, в кръга на царското семейство, на трапезата и по време на техния ход пируващите се развличали с музика, песни и различни зрелища.

Когато империята била заинтересована от преговорите, посланиците по всякакъв начин чувствали византийското ласкателство — правели им подаръци, показвали им забележителностите на столицата и спортните игри на хиподрума, водели ги на баня, взимали ги на лов и разходки по морето или на коне. Алексий I разказва, че той е приел с почести знатен турчин и му предоставил възможността „да се наслади на разкоша“, за да може той завинаги да запази благодарността си към императора. В някои случаи василевсът е смятал за необходимо да порази чуждестранните гости с вида на купищата злато и скъпоценни изделия, събрани в хазната на империята, и там, на място, предлагал на гостите да покажат какво им е харесало най-много, за да им го подари. Като говори за печалната равносметка от Четвъртия кръстоносен поход, Никита Хониат упреква Алексий I затова, че показвайки на западните сеньори и рицари хазната на империята, той е разпалил тяхната алчност (сто години след този случай на Запад още се говорело за тези богатства).

Когато някой посланик бил неудобен или пък неотстъпчив, към него веднага се проявявало открито пренебрежение, „забравяли“ за неговите удобства, лошо го хранели, държали го под стража. Ако империята решавала да скъса отношенията си с изпратилия посланика господар, то такъв посланик понякога оскърбявали и дори биели.

Грижливо се обмисляли подробностите и при изпращането на собствени посланици в чужда страна. Взимало се пред вид рангът на посланика, неговата титла, постът, който заемал в държавата, тежестта му в обществото; определял се съставът на посланичеството, статутът на спътниците на посланика, техният брой, видът и ценността на подаръците, които ще се носят, видът на официалната грамота до чуждестранния монарх, формата на официалните приветствия и т. н. Дипломатическите подаръци на империята в периода X—XI в. понякога били действително твърде скъпи. Арабските емири например много високо ги ценели. Но с отслабването на Византия все по-трудно ставало да се поддържа митът за величието на царството на ромеите. В някои случаи разходите за изпращането на посланичество поемал някой велможа „патриот“, както например епархът Евтимий Филокали, който през XII в. бил изпратен за посланик в Германия. По-скромни станали и приемите на чуждите гости. Истинските скъпоценности и предмети на разкоша, които трябвало да съзерцават чуждите посланици, вече не стигали и все по-често започвали да ги заместват с фалшификати (стъкло вместо брилянти, позлатени предмети вместо златни).

От края на X в., както вече се спомена, и особено през XI в. Византия се отказвала от стария си принцип да не дава на монарсите на другите християнски държави да се женят за багренородните родственици на императора. Системата на брачните връзки на василевса постепенно се превърнала в един от лостовете на дипломацията. Наистина отначало императорите предпочитали да дават за жени на чуждите повелители свои далечни родственички или дори дъщери на знатни семейства, като прибягвали понякога до съзнателна измама и винаги опитвайки се да тълкуват брачния договор с управляващия двор на чуждата страна като свидетелство за нейната зависимост от империята. Давайки за жена на венецианския дож сестрата на епарха, Василий II смятал (така поне описва нещата Скилица), че е успял да „подчини“ венецианците6. За „разменна монета“ в дипломатическата игра послужили също извънбрачните деца на василевсите и членовете на техните семейства.

Чак до средата на XIV в. обаче василевсите упорито се отказвали от брачни съюзи с друговерци и по-специално с арабските емири и турските султани. Алексий I отхвърлил предложението на иконийския султан за брак между неговия син и Ана Комнина въпреки предлаганите много изгодни условия и голямата опасност от война с Икония. Във връзка с този проект Ана Комнина отбелязва, че участието в управлението на царството на мюсюлмани тя смята „за по-злополучно, отколкото всяка нищета“.

Византийската дипломация използвала и роднините-неудачници на повелителите на съседните страни; династичните смутове и разпри постоянно изхвърляли такива отцепници от родината им в империята и тя ги издържала като винаги готови протежета на императора за трона на чуждата страна (за тази цел например Мануил I държал при себе си унгарските принцове). Арабските емири-изменници обикновено ги покръствали в империята, давали им длъжности, женели ги за богати жени с домове в столицата. Знатните пленници на императора в зависимост от степента на изгодата се предавали или на враговете им, или на техните роднини и приятели.

Византийските политици разработили цяла система от дипломатически способи за въздействие върху нехристиянските страни. Един от най-препоръчителните бил разпространението на християнството. На новопокръстените настойчиво се внушавала мисълта за греховността на въоръжения бунт против василевса. Неразчитайки обаче само на мирните проповеди, Византия била готова винаги в случай на необходимост да си послужи и със сила. През XII в. архиепископ Василий пише, че „варварите“ само дотогава не нарушават мира, докато десницата на василевса държи над тях вдигнат скиптъра.

Империята се стремяла да застави всеки от „варварските“ народи да служи на нейните интереси. За тази цел дълго време се събирали сведения за тези народи, изучавала се тяхната история, бит, нрави, обичаи, материални ресурси, организацията на властта, отношенията им със съседите. Подозрителността, недоверието към съюзниците и прекомерната предпазливост били характерни черти на византийската дипломация. Константин IX например заради нелепо подозрение наказал предания му вожд на печенегите хан Кеген и дружески настроената дотогава голяма орда на печенегите преминала на страната на враговете на империята.

* * *

Да се спрем накратко върху отношенията на Византия с различните обкръжаващи я народи. През IX—XII в. с изключение само на отделни периоди основното внимание на византийската дипломация било приковано към източните граници, откъдето за империята идвала главната опасност. През втората половина на X в., като спряла арабския натиск, Византия преминала в този регион към дипломатическа борба като основно средство за отбрана. Използвайки раздробеността на арабския халифат и противоречията между отделните емирати, империята привличала на своя страна едни араби и ги заставяла да воюват против други. Едва от средата на XI в., когато на смяна на арабите се появил много по-страшен и сплотен враг — селджукските турци, главната роля започнали да играят не дипломатите, а пълководците.

Извънредно променливи (ту дружески, ту обтегнати) били отношенията на империята с християнските княжества в Кавказ. Границите с тях ту изчезвали, ту отново строго се установявали. Кавказките князе ту сами признавали суверенитета на василевса, заплащали му данък и му помагали с войска, ту скъсвали с империята, изисквали тя да им заплаща данък, подкрепяли узурпаторите и другите врагове на императора. Най-малката грешка в отношенията предизвиквала сериозни усложнения. Така например Роман I удостоил дружески настроения владетел Тарон Крикорик с титлата магистър и му дал заплата от 20 литри злато. Останалите зависими грузински и арменски князе веднага сметнали, че са изиграни. Но императорът нямал възможност да възнагради всички еднакво богато и на империята ѝ струвало много труд и средства да прекрати смутовете. Освен това задачите на византийската дипломация се усложнявали от постоянните междуособици между грузинските и арменските князе.

С много по-резки преходи от състоянието на мир към състоянието на война и обратно се отличавали отношенията на Византия със славянските народи на Балканския полуостров. Българите на два пъти, в X и в XII в., заплашвали империята с лишаване от нейните европейски владения. Царят на България Симеон даже се стремял към овладяването на константинополския престол.

През 1018 г. Византия успяла за 170 години (до 1186 г.) да подчини на своето господство почти всички славяни на Балканите. Никита Хониат пише, че ненавистта на българите към ромеите им е завещана като бащино наследство и е вечна. Но в пограничните райони се създали особени отношения, различаващи се от официалнополитическите. В отделни случаи гръцкоезичното население преминавало на страната на българите, а понякога и обратно — славянското преминавало на страната на империята. В края на XII в. на славянския повелител на Просек гръцки майстор по съоръжаването на метателни машини помогнал да отрази атаките на василевса. Вече стана дума за преминаването на населението на темата Никопол на страната на въстаналите против властта на империята българи през 1014 г.

Голямо внимание византийската дипломация отделяла и на Северното Причерноморие. Хазарите, русите, унгарците, печенегите и половците отдавна се намирали в сферата на интересите на Константинопол, който ги насъсквал едни срещу други. С Русия, която от 860 до 989 г. предприела пет похода срещу Византия, постепенно се установили особени отношения, зафиксирани в серия от специални договори. Руските търговци получили изключителни привилегии в самия Константинопол, а техният повелител (княз Владимир), както вече бе споменато, се оженил за първата „багренородна“ принцеса. Русия приела християнството, но не под военен или политически натиск. Руско-варягските наемници в продължение на почти цяло столетие представлявали най-боеспособните части на византийската армия.

Що се отнася до страните от европейския Запад, то с тях империята установила постоянни връзки много по-късно, отколкото с народите на Изтока и на Източна, Югоизточна и Централна Европа. Изключение правят само Венеция, папетвото и княжествата в Италия, с които империята, имаща на Апенинския полуостров владения чак до 1071 г., отдавна поддържала тесни отношения. Но в непосредствен и постоянен контакт с представителите на европейския запад жителите на коренните гръцки земи влезли едва в последните десетилетия на XI в., когато норманите пренесли военните действия против империята от Италия на Балканите, а във византийската армия постъпили много наемни западни рицари.

* * *

И така ромеите непрекъснато се срещали с чужденци — със също такива поданици на василевса, каквито били самите те, с врагове и съюзници по време на битки или при мирните си пътувания в други страни. В градовете на империята и особено в Константинопол винаги се намирали много чужденци — търговци, богомолци, църковни дейци, пристигнали по работа при патриарха, монаси, подвизаващи се в гръцките или в собствените си манастири, издигнати във византийските монашески центрове (в началото на XI в. например в Атон е бил основан руски манастир, още по-рано — грузински и амалфийски манастири, а по-късно — български и сръбски), чуждестранни наемници, служещи за кратък или по-продължителен срок във византийската войска и разквартирувани както в градовете, така и по селата, постоянно заселили се в империята лица от чужд произход, дипломати и посланици на чужди монарси, пребиваващи в столицата за седмица, много месеци и даже по няколко години.

Колониите на чуждестранните търговци в градовете на Византия, включително и в Константинопол, са възникнали явно още през IX—X в. В Константинопол отдавна е съществувала арабска колония, която през X и XI в. е имала свои джамии; през IX в. възниква грузинска колония, а през X в. — руска. До XI в. обаче за повечето чуждестранни търговци е бил установен точен срок на тяхното пребиваване в столицата — един месец, три месеца и най-много половин година. Едва от XI в. нататък започнали бързо да нарастват, заемайки цели градски квартали заедно с пристанищата, постоянните търговски колонии на чужденците и по-специално на италианците — венецианци, генуезци, амалфийци, пизанци. Привилегированите колонии на италианците практически били напълно независими. Обединени от единството на своите интереси, живеещите в чужбина търговци и корабовладелци дружно се притичвали на помощ един на друг и често причинявали значителни щети на приютилата ги страна. Още в средата на XII в. венецианците имали недвижимо имущество далеч извън пределите на определената им в столицата територия. Местните занаятчии и търговци неведнъж през втората половина на XII в. вдигали въстания, в хода на които разгромявали италианските квартали. Някои василевси се опитали да ограничат дейността на италианците в столицата, но това те правели крайно непоследователно. Империята се нуждаела от военната помощ на италианския флот и след погромите императорите изплащали на италианците компенсации, а чужденците заздравявали своите позиции в империята.

Съзнанието за своето превъзходство над „варварите“ и озлоблението, изпитвано след неуспешните опити да се противопоставят на търговско-промишлената конкуренция, пораждали у ромеите чувство на неприязън не само към „латините“, но и към православните християни, каквито били и те самите, както например към грузинците и русите. Техните манастири в Атон неведнъж търпели притеснения от монасите от съседните гръцки обители и от местните власти. Във връзка с това е твърде интересна една фраза на Аталиат — като разказва за глада в столицата през 70-те години на XI в., историкът отбелязва, че започнали да умират много не само чужденци, но и граждани-ромеи.7

В привилегировано положение се намирали чуждестранните наемници, които служели в Константинопол, и особено тези от дворцовата гвардия. Последните живеели в двореца, винаги обкръжавали василевса и се ползвали от неговата щедрост. На тях бил поверен животът на василевса и провеждането на най-важните акции (например арестуване на патриарха). В такова привилегировано положение дълго време се намирали руските и варягските наемници. При провъзгласяването на нов василевс велможите и тяхното протеже изпитвали оправдано безпокойство и страх, ако дворцовата гвардия не бързала да го славослови. Узурпаторите най-много се страхували от верността на наемниците към законния василевс.

Кекавмен предупреждавал да не се дават на наемните войници важни титли и длъжности; според него те били длъжни да изпълняват службата си само „за хляба и дрехите“, тъй като „от време на време виждат като на длан императора“; високото им заплащане и почестите могат да ги развратят, а главното е, че те оскърбяват чувствата на ромеите и охлаждат служебното им старание; издигането на чужденците бито опасно и за международния престиж на империята, тъй като в родината на наемника ще се смеят над ромеите, издигнали „негоден човек“, който не е успял да постигне нищо у дома си. И Кекавмен заключава, че Византия е процъфтявала именно затова, защото до средата на XI в. василевсите нямали милост към чужденците.

Но с тези препоръки обикновено императорите не се съобразявали нито преди, нито след Кекавмен. Те проявявали особена щедрост по отношение на тези знатни чужденци които завинаги се заселвали в империята. Такива хора бързо се издигали в службата, ставали сановници и понякога командвали основните военни сили на държавата. При Михаил III покръстеният персиец Теофов дотолкова се издигнал, че болният василевс, страхувайки се за участта на своя наследник, заповядал да убият тайно Теофов в дома му и там да го погребат. Полутурчинът-полугрузинец Чауш се ползвал с огромно доверие пред Алексий I. При същия император блестяща кариера направил и произхождащият от Кавказ Григори Бакуриани, който станат велик доместик, т. е. първият след василевса пълководец на империята.

* * *

Преминавайки към въпроса за отношението на чужденците към византийците, преди всичко ще споменем, че за самите ромеи от негръцки произход е била свойствена дихотомията (раздвоението) на етническото чувство. Дори знатните ромеи, произхождащи от други племена, запазвали двуезичието си и понякога толкова нестабилни били връзките им с господстващите кръгове на империята, че в случай на изпадане в немилост или избухване на народоосвободително въстание против Византия в родината им много от тях веднага „си спомняли“ за своя истински произход и избягвали в родните си места с надеждата за успех и взимане на почетна роля в борбата против империята. Твърде забележително е, че споменатият вече Григори Бакуриани, който основал в 1083 г. голям манастир в Тракия (Бачковския или Петрицонския), постигнал от императора да се предостави на манастира статут на „автокефален“ (самоуправляващ се) и в написания от самия Григори устав на манастира забранил на монасите грузинци (а може би и православни арменци) да допускат в манастирската обител гръцки чиновници и гръцки монаси. Това е необходимо, аргументира своята забрана големият пълководец на Византия, защото гърците „като насилници, бъбривци и жадни за богатство могат да нанесат някакви щети на манастира и да отнемат игуменството или под някакъв предлог да присвоят обителта, както често се случва. . . “8.

Сблъсквайки се предимно с византийски дипломати и сановници, чуждестранните държавни, културни и стопански дейци смятали хитростта, високомерието, ласкателството и пресметливостта за характерни черти на всички жители на империята. „Гърците и до наши дни си остават ласкатели“ — се казва в един руски летопис. Никита Хониат, като осъжда вероломството, с горест отбелязва: „Не случайно ние сме проклети от всички народи.“9

На византийската надменност управниците на обкръжаващите империята страни противопоставяли свой кодекс на честта, основан преди всичко на военното могъщество. Княз Светослав с презрение се обърнал към посланиците на василевса, като им казал, че ромеите са занаятчии, които си изкарват хляба с труда на ръцете си, а русите са храбри воини, взимащи плячката с меча си.

В съседните на Византия монаршески дворове зорко наблюдавали действията на византийските дипломати, състоянието на границите на империята и непрекъснато събирали сведения за нея. В навечерието на всеки поход против Византия в Русия знаели добре за нейното вътрешно и външно положение. Изучавайки нравите и слабостите на един или друг василевс, чужденците умеели остро да уязвяват неговото самолюбие. По време на стълкновенията на Алексий I с венецианците те се подигравали на неговата червеникава брада и заставяли императора да губи самообладанието си от гняв в навечерието на битката. И турците умеели да накарат този самовлюбен господар да излиза извън кожата си, като разигравали цели пантомими, в които изобразявали как ходи страдащият от ревматизъм василевс.

Нахлулите в империята нормански рицари крещели преди боя, че ромеите трябва веднага да се откажат от съпротива, тъй като те още от детство са научени да държат в ръката си не меч, а калем и дъска за писане, учителите са ги биели за немарливостта им и оттогава ужасът от камшика е влязъл в кръвта им. След като завоювали Константинопол в 1204 г., „латините“ с насмешка отхвърляли предложените им услуги от болшинството византийски военни, като им заявявали, че те са „непригодни“ за боен труд.

Особено оскърбителни отзиви за ромеите принадлежат на перото на Лиутпранд. Целта на неговото пристигане във Византия като посланик е била сключването на съюз между двете империи, предложен от Отон I. И тъй като няколко години преди пристигането му Отон I се е коронясал за император (962 г.), то хладният прием на германския посланик в Босфора е бил осигурен. Затова Лиутпранд е далеч от обективността при своите общи заключения за нравите за ромеите. Ние все пак ще приведем част от неговия разказ, за да дадем представа за степента на предубежденията сред чужденците по отношение на византийците.

Преди всичко Кремонският епископ е престоял дълго време под дъжда пред затворените Златни врати на града. След това не му позволили да пътува на кон до двореца и да го следват в тържествено облекло, както подобавало на неговия ранг. Помещението, в което настанили Лиутпранд и неговите 25 спътници, било студено и неуютно, в далечната част на двореца и пред вратата му поставили стража. В двореца посланикът трябвало да ходи пеша. Издръжката, която му дали за храна и други нужди, била оскъдна, а обноските към него груби. От 20 до 24 юли (968 г.) въобще не му давали никакви продукти, а в града всичко струвало страшно скъпо. На Лиутпранд едва му стигали по три златни монети на ден, за да изхрани своята свита и четиримата стражи-ромеи. На масата при тържеството в двореца му отредили едва 15-о място. Пиршеството му се струвало непристойно, храната — лоша, а миризмите — неприятни. По време на пира Никифор II Фока гръмко се хвалел със своята войска и флот, като оскърбявал и заплашвал Отон I.

При тържественото излизане на василевса в града Лиутпранд забелязал, че улиците са украсени с евтини щитове и копия, насъбраните хора от простолюдието били повечето боси, а тържествените облекла на сановниците — износени и явно наследени още от дедите им. Велможите се държали с него високомерно, наричали страната му бедната овчарска Саксония, заплашвали я с разгром, хвалели се и го нагрубявали, а при раздялата изведнъж започнали лицемерно да любезничат, да го ласкаят и да го обсипват с целувки. С раздразнение Лиутпранд добавя, че при първото си посещение при Константин VII, преди 20 години, той без проверка е изнесъл много скъпоценни тъкани, а сега му отнели даже и това, което му подарил самият император. Според мнението на Лиутпранд някога цветущият Константинопол е станал беден, вероломен, лукав, хищен, тщеславен (изброяването на подобни епитети заема десетки редове).

Съвършено друга картина рисуват след 200 години арабският пътешественик Идриси и испанският търговец Бениамин Туделски. Бениамин пише, че Константинопол прилича на приказен град, чиито жители яздат коне и са облечени в коприна, подшита със злато; земята е плодородна, а страната е по-богата от всички страни на света. Жителите ѝ са образовани и щастливи, а за военни цели те наемат чужденци, тъй като гърците нямат мъжество и повече приличат на жени.

С възторг и удивление разказват за Константинопол и хронистите-кръстоносци, като отбелязват, че гърците са изпълнени с голяма надменност и се отличават с вероломство.

Разбира се, характеристиките от този род са крайно пристрастни и не бива да се възприемат безкритично. Вярно е обаче, че на границата между XII и XIII в. на Запад е получила широко разпространение представата за гърците като народ слаб и неспособен да се защити. В известна степен тази представа действително е съответствала на бързия залез на могъществото на империята. Обезсилен от прекомерния гнет, обеднял и отчаял се, жителят на Византия все по-малко е изпитвал желанието да защитава държавата на василевса, която в същност е била най-злият му враг. Легендата за изключителните достойнства на ромея ставало все по-трудно да се внушава не само на чужденците, но и на самите ромеи.

 
 
1Attal., р. III; Nic. Chon., p. 842.
2А. П. Рудаков. Очерки византийской культуры по данным гречесхой агиографии. М., 1917, с. 45.
3Анна Комнина. Алексиада, с. 87.
4Dim. Obolensky. The Principles and Methodes of Byzantine Diplomacy, Oxford, 1961, Rapports, III.
5Г. Г. Литаврин. O датировке посольства княгини Ольги в Константинополь.—История СССР, 1981, 5.
6Cedr., II, р. 452.
7Attal., р. 211.
8Typicon Gregorii Pacuriani, ed S. Kauchtschischvili. Thbilisis, 1963, p. 122.
9Nic. Chon., p. 847.
 
 

 
 
Девета глава
ПРАЗНИЦИ, ЗРЕЛИЩА, РАЗВЛЕЧЕНИЯ
 
 

Празниците във Византия били общонародни и местни, религиозни и политически, професионални и семейни, постоянни и екстраординарни, официално позволени и забранени.

Един от най-трайните феномени на народната култура, празникът, се възприемал от всяко ново поколение като неотнимаем елемент на установения жизнен ред, наследен от предните. Най-древните, идващи от античната и елинистичната епоха, били езическите празненства, които продължавали да битуват в християнското византийско общество. Те бавно и трудно слизали от сцената, изчезвали и отново се възраждали, маскирали се като християнски празници или като местни обичаи и се празнували толкова по-смело, колкото по-далеч от големите центрове и от висшите църковни и светски власти се намирала една или друга местност.

Тези враждебни на православието рудименти на езичеството сред другоплеменното население на империята имали и древноелински, и свой, така да се каже, отечествен, роден произход. Те се усещали по-явно в тези провинции, които влезли в състава на империята по-късно (например някои арменски и грузински земи и северозападните райони на Балканите), и там, където населението водело по-затворен начин на живот (например власите и албанците). В основата си обаче през IX—XII в. оригиналните езически обичаи и обреди на другоплеменните ромеи успели тясно да се преплетат и да се слеят с чисто елинските и да претърпят преосмислянето дори на ритуалната „християнизация“.

Забележително е, че броят на езическите тържества и веселия дори се увеличил с разпространението на християнството. Езическите празници се приютили като самозванци в лоното на самата ортодоксална вяра и заедно с нея наследили и новопокръстените. Затова църквата била принудена да тръгне не по пътя на пълното изкореняване на езическите обичаи, а по пътя на тяхната адаптация, „обезвреждане“ на несъвместимите с християнството идейни норми и тълкувания на древните игри като обреди, свързани например с циклите на селската трудова дейност.

Общонародните езически празници във Византия били календите, брумалиите и русалиите. Календа на латински означава първото число на всеки месец, но като празник се отбелязвал в началото на януари и на изток от Средиземноморието започнал да се празнува от времената на установяването на римското господство по тези земи (в края на X и началото на XI в. под името „коляд“ този празник заедно с християнството проникнал и в Русия).

Отначало календите се празнували от 1 до 5 януари, а с утвърждаване на християнството като господстваща официална религия началото на празнуването им било преместено заради важния църковен празник — Рождество Христово (25 декември), и календите станали 12-дневни. В края на VII в. на Шестия вселенски събор календите били предадени на анатема, но тяхната забрана нямала никакво въздействие. Те продължавали да се празнуват от народа и скоро след това отново започнали да ги отбелязват в самия императорски дворец. Наистина василевсите се стараели все пак да отделят езическото веселие от църковните тържества и основното развлечение се устройвало не на 26 декември и не в нощта пред 1 януари (деня на св. Василий), а в нощта срещу 2 януари. По това време вече и маскираните в двореца, които умеели да изпълняват строго определените ритуални функции, били единици.

Народът празнувал календите, както и римляните, от времето на Юлий Цезар в нощта срещу 1 януари, макар че новата година във Византия през IX—XII в. започвала не от 1 януари, а от 1 септември. Всеки се маскирал, както можел, най-често мъжете се преобличали като жени, а жените като мъже. Маскираните обикаляли от къща на къща с песни и танци, чукали по вратите, участвали в пиршествата при непознати хора, изпросвали подаръци. Много народ се стичал в механите и кръчмите и изпълвал улиците през цялата нощ.

В двореца през нощта срещу 2 януари се устройвали така наречените готски игри, по време на които поканените на празника велможи, както и членовете на цирковите партии „сини“ и „зелени“, певци и музиканти прославяли василевса и неговия наследник. Да пеят подходящи за случая песни били задължени и всички сановници. Песните се сменявали с танци на маскираните и на няколко „готи“, въоръжени с мечове и щитове. „Готите“ пеели точно определени песни, които някога имали ритуален характер, но сега представлявали така неузнаваемо развален латински език, че смисълът им вече никой не разбирал.

Брумалиите се празнували малко преди календите (думата „брума“ на латински означава „най-кратките дни в годината“, т. е времето на зимното слънцестоене). И те били предадени на анатема на същия този Шести вселенски събор, но естествено също така безрезултатно. Народът празнувал брумалиите и календите почти еднакво. В двореца за брумалиите бил разработен специален ритуал. Сановниците играели хоро и пеели с горящи свещи в ръце. Императорът ги дарявал със злато, а представителите на простото население — със сребро. Вечерта се организирало голямо пиршество (както и по време на календите), на което присъствал василевсът, седящ със семейството си на отделна маса. Роман I Лакапин не допускал празнуването на брумалиите в двореца, но още при неговия съуправител и приемник Константин VII отново започнали да ги честват. Константин VII постановил по време на брумалиите да се раздават от хазната не повече от 50 литри (3600 златни монети).

Русалиите били пролетен празник на цветята и се устройвали след Великден, в навечерието на св. Троица. За това, как е бил отбелязван този празник в селските местности, можем да добием известна представа от съдебното решение на охридския архиепископ Димитър Хоматиан (първата третина на XIII в.), който бил принуден да разгледа дело за убийство по време на русалия. Селската младеж организирала танци, игри, пантомими и „скокове“, като всичко се правело, за да се получат подаръците на зрителите. Един овчар в занемарени дрехи от овча кожа, от когото младите хора поискали да даде сирене, отказал да даде, станал бой и овчарят бил убит. Наказвайки виновниците за случилото се с епитимия, архиепископът отбелязва, че запазените в „тази страна“ (Македония) като обичаи русалии и брумалии са наистина „бесовски игри“.

Особено тържествено обаче всички слоеве на византийското общество без изключение отбелязвали религиозните празници, официално установени от църквата. Към края на X и началото на XI в. точно бил определен кръгът на така наречените престолни църковни празници (Рождество, Богоявление, Великден, св. Троица и т. н.). Широко се празнували по цялата империя и дните на такива почитани светии като св. Георги (23 април) и св. Димитър (26 октомври). Близо до Чурул в Тракия и в Куперия всяка година се организирал грандиозен празник в чест на св. Георги заедно с панаир. В този ден василевсът със семейството си се отправял по море в Мангана (манастир в североизточната част на столицата) на поклонение на мъченика. Освен това се отбелязвали празниците в чест на местните светци и на паметни събития, свързани с определена местност, град, църква, манастир и т. н.

Религиозните празници изисквали от енориашите да присъстват на църковната служба в храма и често и да участват в тържествените церемонии. В престолните и други празници (дните на св. Димитър и св. Илия) присъствал и императорът. В съответствие с церемониала излизането му от двореца се съпровождало с процесия, която преминавала по украсените улици и площади до църквата „Св. София“, където василевсът със семейството си присъствал на празничното богуслужение, извършвано от самия патриарх. Понякога процесията се отправяла в друг храм, когато трябвало — на коне, а друг път с кораб. След официалните тържества започвали игри, а след тях следвали пиршества. За празничната трапеза се готвели дълго преди настъпването на празника, запасявали се с продукти и често дълго икономисвали. Обикновените хора твърде често трябвало да се ограничават много седмици, за да могат да посрещнат празника. В навечерието на Великден такова въздържане било предписано на християните от самата църква — Великден се празнувал след големите пости. Този празник в Константинопол по традиция се отбелязвал особено пищно.

Освен църковните празници византийците празнували и държавните, които бивали ежегодни (например 11 май — денят на основаването на Константинопол, денят на раждането на императора) и екстраординарни, случайни (коронация на василевса, неговата сватба, раждането на наследник). В такива дни отново славели господаря, носели му подаръци, дарявали неговите деца. А василевсът заповядвал да раздават на народа медни монети, да поставят по площадите на специални дълги маси безплатно угощение, да организират на хиподрума масови зрелища. Народът играел по улиците хора, пеел обредни песни и химни в чест на виновника на тържеството. В двореца пък пирувала аристокрацията.

В държавен празник в краен случай за жителите на столицата и нейните околности се превръщал и денят на влизането в Константинопол на победилия узурпатор. В града той влизал на бял кон, съпроводен от пищна свита, отряд телохранители и отбрана войска. В съответствие с определения ритуал сановниците, висшето духовенство, ръководителите на корпорациите и тълпи от народ го посрещали с песнопения и славословия.

Повод за обявяването на общонароден празник можело да стане завръщането на василевса в столицата след победоносен поход. Тогава се празнувал и триумф за победата. С най-голяма пищност например организирал своето завръщане Йоан I Цимисхи след победата си над Светослав и присъединяването на Североизточна България. Императорската колесница, теглена от четворка белоснежни коне, била украсена с цветя; със собствените си ръце василевсът сложил венец и на своя ездитен кон; самият той от Златните врати вървял пеша след своята колесница, в която лежали дрехите на българския цар, а върху тях стояла иконата на Влахернската богородица, на чието застъпничество императорът смирено приписвал своите победи. На форума на Константин василевсът свалил от главата на водещия знатните пленници български цар Борис царския венец и влизайки в църквата „Св. София“, го предал в ръцете на патриарха.1 По подобен начин било организирано и посрещането на Василий II след окончателното завоюване на цяла България.

Повод за импровизирано тържество било пристигането в столицата на чуждестранна принцеса — годеница на императора или на неговия наследник. Берта-Ирина, жената на Мануил I Комнин, била посрещната с ликуване по протежение на целия ѝ път от бреговете на Адриатика, където тя слязла от кораба, до самия Константинопол. Празнични посрещания по пътя и в столицата се организирали също и за мощите на известен или новопоявил се светец, пренасяни от провинцията, от новоизвоювани райони или пък подарени на василевса от някой чуждестранен повелител. Така например при Константин VII тържествено и празнично посрещнали ковчежето с ръката на Йоан Предтеча.

Освен общите празници населението на империята и жителите на градовете празнували свои професионални, корпоративни, квартални и други празници. Константинополските лекари например празнували на 26 юни — деня на св. Самсон, който се смятал за покровител ка медиците. В този ден те правели поклонение пред неговите останки в храма на св. Мокий и след това се събирали на обща трапеза за пиршество. Църковната енория съвместно отбелязвала деня на светията на своята църква, колегите от канцелариите — повишението в службата на някой чиновник, корпорациите — избирането на нов член и т. н. Процесията на табулариите в такъв случай започвала от църквата, където новият колега получавал благословия, след това го съпровождали до катедрата, за която бил избран, и накрая отивали в дома му да се почерпят. На 25 октомври — деня на светията на нотариите, пийналите адвокати си слагали маски и на цели групи обикаляли из града.

На семейните тържества, които също много често започвали в църквата (кръщавка, годеж, сватба), били канени толкова повече хора, колкото по-богато било семейството. Знатният стопанин се стремял да порази своите гости с разкоша в обстановката на жилището си, с дрехите и украшенията на членовете на семейството му, с разнообразието на предлаганата храна. Гостите също се обличали в най-хубавите си дрехи, пристигали с най-добрите от своите коне или мулета със скъпи седла или в богато украсени каляски. На такива семейни празници дори и в затънтените села хората се наслаждавали на изкуството на специално поканен певец или музикант. Сватбата на Дигенис Акрит започнала в неговия дом и след това продължила в дома на родителите на невестата; поканените гости били толкова много, че техните подаръци за младоженците трудно можели да се преброят, а пиршествата продължили много дни подред. В подобни случаи в градовете богатият стопанин наемал цяла трупа скитащи музиканти, фокусници, мимове и акробати, които често се оказвали изпълнители на долнопробно изкуство.

Както вече се каза, по време на големите общонародни или столични празненства за гражданите се организирали различен вид зрелища и увеселения. Подразбира се, че за простолюдието и еснафите празничните процесии, църковните шествия, посрещанията на видни личности и дори погребенията на знатни лица са представлявали своеобразни зрелища. С пълно право към разреда на зрелищата трябва да отнесем тържествените богослужения и църковните литургии, в които енориашите се превръщали в участници на едно пищно театрализирано магическо действие.

Особено популярни обаче сред столичното население били специалните игри, които се организирали по традиция, като се започне още от античните времена, на хиподрума (огромно елипсовидно съоръжение, подобно на съвременните стадиони), разположен в съседство с Големия императорски дворец и църквата „Св. София“. Основен вид зрелище на хиподрума било състезанието в изкуството за майсторско управление на коне. Всяка от леките колесници, носеща се по страничните пътечки на хиподрума и с впрегнати няколко коня, се управлявала от един кочияш. Издръжката на конете и на самия хиподрум, както и организирането на състезанията в него били задължение на цирковите партии, сред които се отделяли четири — „сини“, „зелени“, „червени“ и „бели“. През X в. практически се запазили само двете първи партии. Те се ръководели изцяло от епарха на столицата.

Самото представление на хиподрума се подготвяло и протичало по строго определени правила. Входът в хиподрума бил свободен. Гражданите обикновено заемали места още от сутринта. Всеки бил „запалянко“ на една или друга партия. Състезанията започвали по знак на самия василевс, който идвал в своята ложа от двореца по закрита галерия. Кочияшите били облечени в цвета на своите партии. Летящият бяг на колесниците се съпровождал с рева на зрителите, които ободрявали, освирквали или ругаели „своя“ или „противниковия“ кочияш. Зрителите награждавали победителя с аплодисменти, а василевсът — с литра злато. През XI в. по всяка вероятност е имало циркови партии и в някои други градове на империята освен в Константинопол, тъй като сведения за представления на хиподрумите в провинциалните центрове понякога се срещат в източниците. На хиподрума в Магнезия се събирало почти цялото население на града. Понякога на състезанията идвали и монаси и след това се каели за „извършения грях“. Духовенството осъждало игрите на хиподрума като недостойни за християните забава, но за пряка критика срещу тези състезания през IX—XII в. не е известно. Състезанията били дълбоко вкоренен обичай, влязъл в официалната церемониална символика на императорската власт и изпълнявал определена функция по време на дипломатическите приеми на чуждите посланичества.

През X в. в Спарта всяка събота в центъра на града се организирали спортни игри (по всяка вероятност като отглас на местната древна традиция). На състезанията се събирал много народ. Идвал и самият стратег на града, който забравял за своите служебни задължения — по-точно пренебрегвал жалбите на клириците от близкия до мястото на състезанията храм, които се оплаквали, че гърмът на аплодисментите на зрителите заглушавал гласа на свещеника, извършващ служба пред малобройните енориаши (болшинството явно предпочитало да отиде на игрите).

В столицата след състезанията с колесници на хиподрума започвали обикновено представления на акробати, борци, шутове, фокусници, дресьори на животни. След края на представленията близо до хиподрума се тълпели шутове, мимове, музиканти, певци и хетери, участвали или неучаствали в игрите, които често тръгвали оттам на групи по домовете на аристократите, за да продължат веселието на техните нощни пирове.

В някои случаи василевсът заповядвал да покажат на хиподрума зрелища от съвсем друг вид. Суровият воин Никифор II, който предизвикал недоволството на столичните жители със своята политика с цените, решил да порази „изнежените граждани“ с един ръкопашен бой. Той забравил обаче да ги предупреди, че това е само зрелище. Когато войниците от императорската гвардия, разделени на два отряда, извадили мечовете си и започнали „сражението“, трибуните били обхванати от паника. Гражданите отлично помнели, че скоро преди това в улична схватка били убити няколко гвардейци на василевса и без да разбират истинските намерения на императора, решили, че е настъпил часът на неговата мъст за убитите. Народът се втурнал към изходите на хиподрума, като смачквал падналите под краката му.

На хиподрума понякога показвали своето изкуство в джигитовка знатни воини. Оръженосецът на Роман I Лакапин — Мосиле, изправен върху седлото на летящия с всички сили кон, без да трепне, както разказва Скилица, размахвал меча си, като показвал различни начини за използване на оръжието. От края на XII в. под западно влияние започнали да въвеждат във Византия и рицарските турнири между знатните воини. Наистина военни състезания в империята се устройвали много преди тези турнири и в тях отдавна взимали участие дори самите василевси, но те не представлявали двубои (мятали копия, стреляли в цел с лък, преодолявали препятствия с коне, поразявали с меч или боздуган чучела).

Събраните на хиподрума граждани често били развличани от въжеиграчи, които на опънато на значителна височина въже изпълнявали различни акробатични трикове, ходели със завързани очи, стреляли с лък и т. н. Жонгльори хвърляли във въздуха и ловели крехки стъклени кълба, манипулирали със съдове, пълни с вода, без да излеят от тях нито капка. Дресирани мечки изобразявали неудачници, пияници и простаци, като заставяли зрителите да се превиват от смях; учено куче измъквало от пейките на трибуните по поръка на стопанина си ту „скъперник“, ту „развратник“, ту „разточител“, ту „рогоносец“.

Положението на „артистите“ от акробатичните циркови трупи (като правило скитащи) било много тежко. Тях ги преследвало и моралното осъждане на църквата, и презрението на добропорядъчните фарисеи. Съдът и властта не им признавали граждански права и условията на техния живот изцяло зависели от степента на щедрост на случайните зяпачи. Своите представления те обикновено показвали направо по площадите и улиците на градовете.

Византия не е имала собствен театър, поне такъв, какъвто го познаваме в периода на античността. Но своеобразен театър все пак е съществувал — същите скитащи артисти, шутове и мимове, владеещи често по няколко „артистични“ специалности, разигравали остри комични сценки и фарсове по собствени съчинения, в които на гротеската, сатирата и клоунадата се отреждала главната роля. Избирали се съвсем прости сюжети — съпружеската изневяра, похожденията на млад нехранимайко, злополуките на сводника или на глупавия скъперник. Често пъти представленията били грубо цинични, като непристойните изрази се съпровождали с не по-малко непристойни жестове. В такива случаи актрисите излизали на сцената в немного прилично облекло — скъсен хитон с голямо деколте. Особено упорито църквата преследвала мимовете и даже не ги пускали на хиподрума. Но те се ползвали с популярност, и то не само сред простолюдието, а често попадали на нощните гуляи на знатната младеж, на пиршествата на солидните сановници и дори в двореца на василевса. Известно е пристрастието към мимовете на Роман II, Константин VIII, Константин IX. Даже някои патриарси били обвинявани, че тайно се развличат с представления на мимове, давани скришом в патриаршеските палати.

Театърът живеел полуофициален живот и в двора на самия василевс. В „Житие на патриарх Евтимий“ се споменава за „първия актьор“ на „благочестивия“ василевс Лъв VI Мъдри, някой си Ваан, който седял на трапезата на императора и се осмелявал да му дава съвети.2 Представленията на своите актьори Лъв VI гледал по време на обяд. Никита Хониат е оставил описание на едно от големите, специално организирани представления в императорския дворец в края на XII в. Зрители били василевсът, членовете на неговото семейство, дворцовите сановници и служители, както и видните титулувани особи. Сред актьорите имало и знатни младежи, притежаващи някакъв „талант“ и желаещи да демонстрират своите способности. От поканените велможи взимали такса (явно за да се плати на артистите-професионалисти). Представлението било нещо като преглед-ревю — състезанията и триковете на атлетите се сменявали с танци и фокуси, а сценките се редували с песни. В интермедиите на арената излизали клоуни, които едновременно играели ролята на конферансиета. Цялата забава се ръководела от специален разпоредител, а началото на всеки номер се възвестявало със звучно пляскане по долната част на гърба на някой юначага.

Зрелище, което привличало вниманието на множество граждани, било показването на диви зверове и животни от далечни страни. Константин IX заповядал да разходят из града за развлечение на жителите на столицата слона и жирафа, подарени му от Египет. Към двореца на василевса (във всеки случай още от XII в.) имало специален зверилник, в който отглеждали лъвове.

Освен празненствата, пировете и зрелищата византийците имали и други развлечения. През пролетта и лятото в неделни и празнични дни константинополци на коне или с кораби излизали сред природата, на брега на Босфора. Впрочем тези извънградски разходки понякога се оказвали не съвсем безопасни — през IX в. българските леки отряди неведнъж извършвали бързи набези срещу тези безгрижни и невъоръжени граждани на столицата на империята.

Особено разпространено и „благородно“ прекарване на свободното време в кръговете на византийската аристокрация бил ловът — любима и често опасна забава. Василий I загинал от смъртоносно нараняване по време на лов — елен закачил с рога си императора за пояса и го влачил през храсталаците. Исак I Комнин тежко се простудил, когато бил на лов за глигани. Лова обичали и Александър, и Алексий I Комнин, и брат му Исак, и Андроник I, който заповядал на художниците да изобразят във фрески сцени на лов с кучета, преследващи заек, глиган, настигнат от тях, както и зубър, пронизан от копие.

На лов тръгвали обикновено съвсем рано, преди изгрев слънце, и се завръщали за закуска. Излизайки съвсем рано в околните гори, обкръжаващи през XII в. Константинопол, Алексий I успявал на сутринта да се върне с дивеч в двореца. Пълководците и знатните воини не пропускали случай да половуват и по време на военни походи, когато войската спирала за почивка.

Великолепни ловни места се намирали в България, при Анхиало и близо до Дунава, а в Южна Македония в междуречието на Струма и Вардар, близо до Тесалоники, на север от града. Тесалонийската аристокрация се развличала с лов най-често през октомври, в навечерието на празника на св. Димитър. В началото на X в. почти под стените на Тесалоники бродели диви елени и пасели заедно с кравите на гражданите на града. За дребни зверове и птици излизали на лов със соколи — Алексий I имал и свой специален служител — соколар. В Мала Азия по време на лов на хищници използвали за примамка домашни животни. Дигенис Акрит например за примамка на хищните зверове връзвал за някое дърво козленце. След лова измореният аристократ позволявал на слугите да свалят от него изпоцапаните дрехи, да го окъпят във ваната, да го облекат в леки напарфюмирани домашни дрехи и близо до ложата, на която си почивал, да сложат да димят ароматични благовония.

Забавна игра на знатните ромеи, която изисквала много сили и ловкост, била също така играта на топка с коне. Алексий I участвал в тази игра заедно с придворните на малкия хиподрум, който се намирал на територията на Големия дворец. Какви са били правилата на тази игра, не е известно, но явно конниците са си отнемали топката един от друг със сила, тъй като по думите на Ана Комнина в борба за топката с василевса един от неговите партньори паднал от коня и силно наранил крака на императора. Оттогава, отбелязва принцесата, започнали да се усилват „ревматичните“ болки на нейния баща.

Образованите ромеи обичали да прекарват свободното си време и в игра на шашки, както и на „затрикии“ (шах). Те познавали и друга, не съвсем безобидна игра — хазартната игра на зарове. Йоан Скилица разказва, че в нощта на убийството на император Никифор II Фока неговият роден брат Лъв, крупен пълководец и виден сановник, довел със своите спекулации със зърно столицата до глад, играел на зарове. При това той толкова бил увлечен в хазарта, че даже не прочел тайно предадената му по време на играта бележка, в която неизвестно лице го предупреждавало за заговора и за насроченото в предстоящата нощ убийство на василевса. Константин VIII от младежките си години бил пристрастен към тази игра и дори след като станал император, прекарвал по цели нощи със заровете. Или тази игра, или някаква нейна разновидност има пред вид Кекавмен, когато говори за „играта на тавли“, („тавли“ е изкривено произнасяне на латинското „табула“, т. е. „дъска“). В италианските владения на империята именно с тази игра се е занимавал по време на почивките си византийският пълководец и с това е заслужил суровото порицание на Василий II. Кекавмен искал да предпази своите синове от увлечението по хазартните игри и затова настоятелно им препоръчвал да използват свободното си време за четене и за душеспасителни разговори с монасите.

И така накратко ви разказахме за празниците, зрелищата и развлеченията на византийците. Във всички случаи, когато тези празненства и увеселения имали масов характер, техни главни организатори неизменно са били църквата и държавата. Първоначалният акт за създаването на някой постоянен ежегоден празник на църквата и държавата често отдавна бил забравен, но празникът се превръщал в народна традиция и неговата социална роля не изчезвала. Обредите и ритуалите, пищни и съдържащи многозначителност, тържествено изпълнявани в строгия ред на церемониала, въздействали на чувствата на ромеите, и то, изглежда, по-силно от вложената в празника идея. Или, казано по-точно, тази идея е прониквала в съзнанието толкова по-успешно, колкото по-възбудени са били емоциите на зрителите. Празничните тържества и масовите зрелища са изпълнявали във Византия важна социална и политическа функция, като са служели на църквата и държавата като мощно средство за въздействие върху народните маси, които обикновено с нетърпение са очаквали настъпването на празничните дни, стремейки се, макар и за кратко време, да се откъснат от тежкото и непривлекателно ежедневие.

 
 
1Cedr., II, p. 412 sq.
2„Псамафийская хроника...“, c. 36.
 
 

 
 
ОСНОВНА ЛИТЕРАТУРА

(освен посочената в бележките)

 

1. P. М. Бартикян. Источники для изучения истории павликианского движения. Ереван, 1961.

2. П. В. Безобразов. Византийский писатель и государственный деятель Михаил Пселл. М., 1890.

3. История Византии. T. 1—3. М., 1967.

4. А. П. Каждан. Загадка Комнинов (Опит историографии). — „Византийский временник“, 1964, 25.

5. А. П. Каждан. О социальной природе византийского самодержавия. — „Народи Азии и Африки", 1966, № 6.

6. А. П. Каждан. Из экономической жизни Византии XI—XII вв. Натуральное и денежное хозяйство. — „Византийские очерки“. М., 1971.

7. А. П. Каждан. Византийский монастырь XI—XII вв. как социальная группа. — „Византийский временник“, 1971, 31.

8. В. В. Кучма. „Тактика Льва“ как исторический источник. — „Византийский временник“, 1972, 33.

9. Е. 3. Липшиц. Очерки истории византийского общества и культуры VIII — первая половина IX в. М. — Л., 1961.

10. Г. Г. Литаврин. Был ли Кекавмен, автор „Стратегикона“, феодалом? — „Византийские очерки“. М., 1961.

11. Г. Г. Литаврин. Восстание в Констинтинополе в апреле 1042 г.— „Византийский временник“, 1972, 33.

12. Я. Н. Любарский. Михаил Пселл, личность и мировоззрение. — „Византийский временник“, 1969, 30.

13. Я. Н. Любарский. Исторический герой в „Хронографии“ Михаила Пселла. — „Византийский временник", 1972, 33.

14. Р. А. Наследова. Ремесло и торговля Фесалоники конца IX — начало X в. — „Византийский временник“, 1956, 8.

15. К. А. Осипова. Система класс в Византии в X—XI вв. —„Византийские очерки“. М., 1961.

16. Н. Скабаланович. Византийское государство и церковь в XI в. СПб., 1884.

17. В. А. Сметанин. Эпистолография. Свердловск, 1970.

18. М. Я. Сюзюмов. Борьба за пути развития феодальных отношений в Византии. — „Византийские очерки“. М., 1961.

19. М. Я. Сюзюмов. Дофеодальный период. — „Античная древность и средние века“, 1972, 8.

20. 3. В. Удальцова. 50 лет советского византиноведения. М., 1969.

21. Ф. И. Успенский. Византийский писатель Никита Акоминат из Хон. СПб., 1874.

22. Н. Ahrweiler. Etudes sur les structures administratives et sociales de Byzance. London, 1971.

23. H. Ahrweiler. Bysance et la mer. Paris, 1966.

24.H. G. Beck. Kirche und theologische Literatur im byzantinischen Reich. München, 1959.

25. H. G. Beck. Senat und Volk von Konstantinopel. München, 1966.

26. H. G. Beck. Geschichte der byzantinischen Volksliteratur. München, 1971.

27. L. Bréhier. Le monde byzantin, v. 1—3. Paris, 1947—1950.

28. R. Browning. The Correspondance of a Tenth-Century Byzantine Scholar. — „Byzantion“, 24, 1956.

29. L. Bury. The Imperial Administrative System in the Ninth Century. New York, 1958.

30.F. Chalandon. Les Comnènes, v. 1—2. Paris, 1947—1950.

31. P. Charanis. The Monastic Properties and the State in the Byzantine Empire. — „Dumbarton Oaks Papers“, 4, 1948.

32. F, Dölger. Beiträge zur Geschichte der byzantinischen Finanzverwaltung. Darmstadt, 1960.

33. R. Guilland. Recherches sur les institutions byzantines, I—II. Berlin. Amsterdam, 1967.

34. H. Hunger. Reich der neuen Mitte. Graz, Wien, Köln, 1969.

35. R. Janin. Constantinople byzantine. Paris, 1964.

36. E. Kirsten. Die byzantinische Stadt. —„Berichte zum XI. Byzantinisten — Kongress“. München, 1958.

37. Ph. Koukoulès. Vie et civilisation byzantines. I—V Athènes, 1948—1951.

38. K. Krumbacher. Geschichte der byzantinischen Literatur. München, 1897.

39. P. Lemerle. Esquisse pour une histoire agraire de Byzance. — „Revue historique“, t. 219—220. 1958.

40. P. Lemerle. Le premier humanisme byzantin. Paris, 1971.

41. P. Lemerle. Prolégomènes à une édition critique et commentée des „Conseils et Récits“ de Kékauménos. Bruxelles, 1960.

42. Gy. Moravcsik. Byzantinoturcica, I—IL Berlin, 1958.

43. D. Obolensky. The Byzantine Commonwealth. London, 1971.

44. G. Ostrogorsky. Geschichte des byzantinischen Staates. München, 1963.

45. G. Ostrogorskij. Quelques problèmes d'histoire de la paysannerie byzantine. Bruxelles, 1954.

46. G. Ostrogorskij. Pour l’histoire de la féodalité byzantine. Bruxelles, 1954,

47. S. Rencimen. Byzantine Civilisation. London, 1948.

48. E. Schibach. Die byzantinische Metrologie. München, 1970.

49. G. Schlumberger. L’épopée byzantine à la fin du Xe siècle, I—III. Paris, 1896, 1900, 1905.

50. N. Svoronos. Recherches sur le cadastre byzantin et la fiscalité au XIe siècle. Paris, 1950.

51. A. A. Vasiliev. History of the Byzantine Empire. Madison, 1952.

52. G. Walter. La vie quotidienne à Byzance au siècle des Comnènes (1081 — 1180). Paris, 1959.

53. K. Zachriä von Lingenthal. Geschichte des griechisch-römischen Rechts. Berlin, 1892.

 
X

Right Click

No right click