Първа глава

СОЦИАЛЕН СТРОЙ

По броя на градското си население през IX—XII в. Византия е превъзхождала другите страни на средновековна Европа. И в нея обаче селските жители са преобладавали над градските. Селата като ореол са обкръжавали всеки по-значителен град. Обикновено (особено на Балканите) селата са наброявали по 10, 20, 30 селски двора, а в чифлиците и махалите (проастии, метоси, зевгалатиони), принадлежащи на частни лица, църкви и манастири — и по по-малко.

Но не само размерите, а и социалният статут на селата е бил твърде различен. В най-привилегировано положение сред свободните селища са се намирали селата на стратиотите (IX—XI в.)— селяни, вписани във воинските списъци и задължени при първо повикване от властта да се явят с конете, оръжието и каруците си. Имало е села, жителите на които са служели като гребци и моряци на военните кораби. Жителите на други села, зачислени към ведомството на дрома (пощите и външните работи), следели за състоянието на държавните пътища и били задължени да обслужват пътуващите по тях официални лица. Жителите на някои села били привличани в строителството на държавни кораби, мостове, крепости, за приготвянето на дървени въглища за железотопилните пещи и т. н. Преобладаващата маса от свободни селяни заплащала на държавата многобройни данъци и изпълнявала други разнообразни повинности.

Жителите на свободните села образували общини. Те общо решавали въпросите по ползването на ливадите, горите, полските имоти, наемането на общински овчар или пъдар, разпределението на водата, строителството на мелници, мостове, водоеми. Общо са празнували и погребвали, общо отслужвали молебени за дъжд и са водели дела със съседните села или с едрите собственици. На общинско събрание разпределяли извънредните глоби и данъци, повинности и вноски в хазната на държавата.

От края на IX в. процесът на феодализация започнал да се ускорява и бързо нараснал броят на несвободните села, феодално-зависимото население на които най-често наричали парици и проскатемени. Зависими селища били и малки имения, и големи села с господарски домове, и отделни чифлици (проастии), в които селяните не само се занимавали със селското стопанство, но и отглеждали добитък. В такива селища често е имало мандра, пчелин, грънчарска работилница и т. н. Жителите на големите села, които зависели от едрите земевладелци, също образували общини; те заплащали данък на своя господар и изпълнявали повинности в негова полза или едновременно и в негова полза, и в полза на хазната, ако господарят им нямал данъчни привилегии.

Нивите се предавали по наследство и били разделени една от друга с межди, канавки или огради от пръти, камъни, посадени дръвчета. Към селския двор обикновено имало овощна и зеленчукова градина. Къщите се строели преди всичко от камъни или тръстика, с покриви, покрити с керемиди, тръстика или слама. До дома се намирали стопанските постройки, изби или ями и големи, зарити в земята делви (питоси), в които пазели зърно, вино, зехтин.

* * *

Чак до края на XI и началото на XII в. едрите земевладелци рядко прекарвали по-значително време извън града. Но постепенно земеделската аристокрация започнала все повече да се грижи за своите селски имения и даже за снабдяването им с отбранителни съоръжения. Запазено е едно подробно описание на господарско имение от XI в. в Мала Азия. Около дома, който бил с купол, имало открита веранда, подпряна на колони. До дома били разположени банята с мраморен под (мраморен бил подът и в дома), хамбар с две помещения (долно с изба, където се пазели нетрайни продукти, и горно за изпечения хляб), специален склад за зърното, сламата и плявата, конюшните, обора и помещенията за работниците и слугите. В имението имало църква с купол. Тя била с осем колони, с параклиси, мраморен под и позлатен иконостас. В края на X в. Василий II Българоубиец бил поразен от богатството и размерите на имението на малоазиатския магнат Евстатий Малеин, който поканил на почивка в него цялата войска на императора. Според житието на Филарет Милостиви светецът е притежавал 600 бика, 100 вола, 800 коня, 80 ездитни коне и мулета, 12 хиляди овце и всички те се отглеждали в 48 чифлика. Още по-богат е бил пълководецът на Алексий I Комнин Григори Бакуриани, многобройните владения на когото се намирали край Филипопол и в областта на Солун.

* * *

Основните култури за посев във Византия били пшеницата и ечемикът. Селяните често предпочитали да сеят повече ечемик като по-малко капризна зърнена култура, която давала и по-стабилна реколта. В славянските провинции отглеждали просо, но знатните хора смятали просото за лоша храна — според мнението на писателката от XII в. Ана Комнина, дъщеря на Алексий I, то предизвиквало стомашни заболявания. Във Византия се сеели и бобови култури — грах, леща, боб. За много ценна култура се е смятал ленът (тънките ленени тъкани стрували по-скъпо от вълнените), но той е изисквал обилно напояване, а тогава водата е била малко. Ленът в империята не достигал и се внасял отвън.

Най-големи доходи носело гроздето. Земята с лозе при продажба струвала десет пъти по-скъпо от нива. С лозарство се занимавали и гражданите, които имали лозя както в градовете, така и в предградията. Смятало се е, че даже пет модия лозе (5— 6 декара) е достатъчно, за да осигури скромно препитание на едно семейство. Във Византия се занимавали с овощарство, но съперник на гроздето по доходоносност в Мала Азия и в южните балкански провинции били маслините. За ромеите един от основните видове храна били зехтинът и солените маслини. В годините с ниска реколта износът на маслини извън границите на империята бил забраняван.

В селското стопанство конят обикновено рядко бил използван за земеделска работа. През X в. един кон струвал 12 златни номизми, т. е. цената за три-четири крави. Свободният селянин е държал кон само защото без него не могъл да отбие военната си служба. Конете се развъждали предимно в именията на знатните и в императорските чифлици. Всеки сановник в града притежавал кон или цяла конюшня. Добре гледаните коне били хранени с ечемик. С особена слава се ползвали арабските коне. Но Михаил Аталиат, автор от XI в., прекарал много години в походи, е предпочитал ромейските коне, тъй като според неговото мнение арабските били бързи, но много скоро се изморявали. Конете се използвали и в пощенската служба.

Мулетата, така както и конете, били „привилегировани“ животни; те служели за езда и за пренасянето на багаж и стоки— едно муле носело до десет модия зърно (около 80 кг). Селяните по-често използвали магарето, което понякога представлявало цялото имущество на бедния производител на дървени въглища или на търговеца на дърва.

Но главната работна сила в селското стопанство бил волът. Степента на благосъстоянието на едно семейство се определяла не само от размерите на неговия поземлен участък, но и от броя на притежаваните волове. Селянин, който има два чифта волове, наричали дизевгарат, който имал само един чифт — зевгарат, а който имал само един вол — воидат. Обикновено селяните не държали млечни крави, а и в именията на аристокрацията месният рогат добитък винаги преобладавал над млечния.

Затова пък във всяко селско стопанство е имало овце и кози. Те давали и мляко, и месо, и вълна и най-важното не изисквали особени грижи. Обеднелите притежатели само на един вол понякога впрягали до него при оран козел. Свине отглеждали там, където имало дъбови гори, тъй като ги изхранвали предимно с жълъди. Само прасенцата преди празник хранели с трици и брашно.

Селяните отглеждали и домашни птици. Митрополитът на Навпакт Йоан Апокавк (XIII в.), който бил принуден да избяга на село, се оплаква в едно свое писмо, че живее в пристройката на църквата, а до него били конете, свинете, кучетата, овцете, гълъбите, гъските, патиците, кокошките и той бил оглушен от техните ревове и крясъци.

В различните провинции на Византия, отличаващи се една от друга по природните си условия, е съществувала своего рода естествена специализация. Киликия, Крит, Тракия, Южна Македония и Тесалия се славели с житните си култури; Витиния с конете; долините на Меандър и Скамандър, както и Лакедемон — с маслините; Епир и Паристрион с добитъка; Евбея с виното и Атика с меда. Тази специализация (по-често обусловена принудително от наличието на работна ръка и работен добитък, от вида на имуществото на населението, качеството на земята и т. н.) била характерна и за стопанството вътре в селата — едни семейства владеели лозя или градини, други овце или пчелин.

С номадско овцевъдство в империята се занимавали почти изключително власите, и то преди всичко в Тесалия, Епир, Македония, Паристрион. През лятото (като се започне от май) те се движели със стадата си по планинските пасища, като преминавали понякога стотици километри, за да стигнат от кошара до кошара (на гръцки „мандра“), където преработвали продуктите от своето стопанство — приготвяли масло и сирене (влашкото сирене още тогава било известно и зад границите на империята), прежда, килими, кечета и др. През септември те се завръщали да зимуват в долините. Номадското овцевъдство от древни времена е познато и в Мала Азия, и в Северна Сирия.

Сериозна роля в живота на селското население са играели различните видове спомагателен поминък — риболовът край големите реки, езера и морското крайбрежие, ловът, пчеларството, приготвянето на дървени въглища и дърва за горене.

При климатичните условия за по-голямата част от византийските провинции особено значение е имало напояването на земята и отстраняването на камъните от почвата, тъй като повечето от малките ниви са били разпръснати по склоновете на планините, между овразите, скалите, блатата, храстите и горичките. Водата често не достигала и заради нея избухвали спорове и кавги, водели се съдебни дела. Дребните участъци земя се обработвали само ръчно, като се прочиствали от камъните поколение след поколение. Някои ниви се създавали буквално от ръцете на човека — от низините носели земя и я насипвали върху голите камъни. Най-често тора за нивата селянинът пренасял на гърба си. Затова пък в много области той събирал по две реколти в годината.

Страшен бич за селяните били стихийните природни бедствия — суша, горещите ветрове от юг и от изток през май и ледените от морето през април, наводненията по време на разливането на планинските реки, град и накрая периодичните, продължаващи по няколко години наред опустошения от скакалци.

В работата по селското стопанство е било заето цялото семейство, включително и децата. Работният ден започвал с изгрева на слънцето (понякога и още преди да се съмне) и продължавал до неговия залез. Много малко селяни се ползвали от труда на мистии — наемни работници (такива най-често били обеднелите им съседи от същото село). Понякога след големи победи над арабите пленниците превръщали в роби и ги изпращали да обработват земята на по-състоятелните селяни. Но като правило робите и мистиите били лоши работници.

Много сили на селяните отнемала държавната трудова повинност (ангарията) и по-специално извънредната ангария — превозването на товари със собствените им животни, разчистването на пътища и проходи за войската, ремонт и строителство на мостове, кораби, укрепления и т. н. Непредвидената ангария откъсвала селяните от срочната им сезонна работа и често поставяла тяхното стопанство на границата на разорението.

Обеднелите селяни преживявали от случайна работа — наемали се като строителни дърводелци, дървосекачи, въглищари, сезонни работници. Понякога те се организирали в сдружения на гроздоберачи или строители, преминаващи от място на място. В документите от XI—XII в. се съобщава за много запустели села, жителите на които са измрели или са ги напуснали.¹

Византийското селячество страдало от недостиг на земя въпреки огромните пространства необработени и годни за обработване държавни земи. Правителството с охота заселвало на своите земи безимотни селяни и понякога даже пленени или съюзници араби, печенеги, узи, половци и ги заставяло да носят военна служба и да плащат данъци. Въпреки това оставало много свободна земя, тъй като по това време усвояването на целините е представлявало голяма трудност за селяните. Останал без работен добитък и инвентар, разореният селянин не е бил в състояние сам да усвои свободен участък необработваема земя. Селяните вътре в общината понякога си помагали един на друг и съседите обединявали усилията си при обработването на земята. Но отделилият се от селото си бедняк бил обречен на гибел. Селската аренда, за която често се говори в документите, е била преди всичко признак на беда — нуждаещият се от земя е взимал под аренда нивата на съседа си, който не е бил способен да я обработва, или, обратното, разореният е давал земята си под аренда на своите богати съседи.

Патриарх Фотий (IX в.) пише как при него привечер, по време, „когато се палят лампите“, дошъл при него един бедняк, целият в синини, с разкъсан хитон, и през сълзи му разказал как богатият съсед отнел земицата му — последната надежда на неговия живот. Понякога бедствието идвало не от загубата на земя, а от насилственото прибавяне на земя — държавата заставяла селяните да плащат данъци и за запустелите участъци земя, съседни на техните, като им разрешавала да ги обработват. Печелел обикновено състоятелният селянин, а беднякът, който с труд едва се справял с обработването на своята земя, се разорявал още по-бързо.

Този вид данък се наричал алиленгион, или „колективна отговорност“ — жителите на селската община били отговорни един за друг при заплащането на данъка в хазната. Алиленгионът се отразявал много тежко върху селяните. Привилегированите стратиоти, обеднявайки, преминавали в разреда на обикновените данъкоплатци, а свободните данъкоплатци продавали своите земи или ставали парици при едрите земевладелци, които обикновено се ползвали с различни данъчни привилегии.

Опитвайки се да възпрепятства намаляването на данъчните постъпления в хазната, централната власт нееднократно обявявала за недействителни сделките за продажба на земя от селяни на богати и знатни лица. Василий II конфискувал владенията на много магнати, които били заграбили селски земи. Този василевс въвел алиленгията и за едрите земевладелци, като ги заставил да плащат данъци и за съседните им, напуснати или разорени селски стопанства. Но тези мерки не изменили положението — забогателите селяни имали пълно право да купуват земята на своите съседи; самата хазна, 30 години след като селянин преставал да обработва земята си, я конфискувала и я продавала на всеки, който пожелаел да я купи; скоро след смъртта на Василий II аристокрацията и духовенството били избавени от алиленгията.

Положението на париците в именията на феодалите не е било леко, обаче не е така просто да се определи колко по-добре са живеели свободните данъкоплатци — данъците са били по-ниски от частната рента, но бирниците много често, както ще видим по-нататък, не спазвали законите. И все пак в края на XI и през XII в. селяните все още се страхували да не изпаднат в положението на парици — те все още живеели с надеждата да постигнат успех в живота, докато зависимостта от частни лица не давала такава перспектива. Съгласно типовите задачи на един византийски учебник частта, която взимал господарят, достигала една трета и даже половината от селската реколта. Един от типиците (манастирските устави) от XI в. предписвал: ако париците започнат да живеят по-добре в резултат на добра реколта, то трябва от тях да се искат по-големи вноски в житницата и хазната на обителта.²

А що се отнася до мистиите, то сведенията за техните бедствия са доста чести в житията. В едно от тях се казва, че цели 15 години един мистий служел на богаташа, който смъквал от него по три кожи, заставял го да работи и денем, и нощем и въпреки това за всички тези години не му заплатил нито обол. Изпадналите в такова положение мистии, особено пък обременените със семейство, се превръщали в същност в безгласни слуги, изпълняващи най-трудната и черна работа в имението на земевладелеца. Често тяхното положение било по-лошо от положението на робите и робините, които прислужвали в дома на господаря.

* * *

Със съществени особености се отличавало манастирското стопанство. По правило монасите се делели на няколко разреда, като низшият бил най-многоброен. Домакините, ключарите, ковчежниците, вратарите, калиграфите, иконописците, библиотекарите се намирали в привилегировано положение, а орачите, ковачите, дърводелците, тъкачите, седларите, обущарите, конярите, краварите, мелничарите, тепавичарите, градинарите, овощарите, грънчарите, шивачите, кошничарите, перачите, пекарите, готвачите едва-едва успявали да сменят труда с молитвите и бденията. Както и в именията на светските господари, така и в манастирите понякога се прилагала известна механизация — тестото се замесвало с помощта на механизъм, движен ст въртящ се в кръг вол, водата идвала по тръби подобно на днешния водопровод, имало водни или привеждани в движение от животни мелници, ковачници, грънчарски работилници и т. н.

Манастирите обаче не разпилявали своите богатства, както правели светските богаташи, не ги разделяли между наследниците си, не харчели средства за поддържането на престиж, за издръжката на оръженосци и пищни свити, за скъпо оръжие и доспехи, за снаряжение при участието в походи и т. н. Затова в житниците на манастирите често залежавали огромни запаси от зърно и в избите голямо количество амфори с вино и зехтин. Монасите умеели по-добре от светските магнати „с мирни средства“ да приберат в ръцете си съседните земи, като съблазнявали по различен начин религиозните и невежи селяни.

В манастирите се трудели и много мистии (в съответствие с манастирските устави те трябвало да бъдат най-често неженени). В едно от житията се разказва как изгонен от монасите за нищожна простъпка мистий се опитал в отчаянието си да подпали манастирската житница, понеже той е бил — негодува съставителят на житието — „селендур и слуга, който в своите чувства с нищо не е по-добър от неразумния добитък“.

* * *

Голямата разлика в положението на селяните и господарите се отразявала на целия им начин на живот и преди всичко върху вида и качеството на дрехите, състава на храната, външния вид на жилището и неговия интериор. Дрехите на простите селяни почти не претърпели промяна в продьлжение на векове. Те представлявали късо наметало, преметнато през рамото, риза-хитон от грубо платно или вълна, напъхана в също такива груби панталони, и пристегнати с ремъци ботуши. Андроник I Комнин заповядал да го нарисуват в дрехите на селянин с коса в ръцете — на тази рисунка той е с дълга синя риза и бели ботуши до коленете. По думите на големия духовник от IX в. Теодор Студит по време на младостта си, когато е вършел монашески подвизи, той е носел на полето оборски тор през нощта или по пладне, за да не може никой да го види — през обедния зной селяните явно са съблюдавали времето за обедна почивка. Леглото на бедняка е било обикновено дюшек, напълнен със слама. През нощта колибата си осветявал с въглища, факел или парче борина.

Съставът на храната на селянина изцяло се е определял от неговите стопански възможности. Най-често се е хранел с ечемичен хляб, разредено с вода вино и зеленчуци. За признак на крайна бедност се смятала употребата за храна на плява, трици, жълъди и месо от „морска свиня“ (делфин). Обикновено селянинът се хранел до насита сутрин, преди началото на работния ден; на обяд се хранел „умерено“, а вечер преди лягане хапвал само зеленчуци и плодове. Много бедняци се хранели въобще само едни път на ден. Не случайно, както пише в сказанието за Стефанит и Ихнитат, очите им се ококорвали, когато им се случвало да видят на масата едновременно и хляб, и вино, и вариво, и сирене, и плодове.

Облеклото на богаташа се състояло от тънък ленен или копринен хитон и панталони от скъп вълнен плат. На кръста си носел пояс, извезан със злато, украсен с инкрустации и завит в контешки гънки. Яката на дрехата се напарфюмирвала. Богаташите носели ботуши със завити отпред носове. Плащът на епическия герой Дигенис Акрит бил извезан с изображения на грифони, шапката му — обшита със скъпа кожа, а кърпата украсена със злато. С кожа били обшити и дрехите на жената-воин Максимо, чиято долна риза била толкова фина, че светлината прозирала през нея като през паяжина.

Богато се украсявали с благородни метали и скъпоценни камъни оръжието, седлата и сбруята на конете и мулетата на богаташа. За знатните дами се изработвали специални седла, украсени с бисери и златни токички във формата на зверове и птици. Седлото имало разкошна обвивка и от тялото на коня или мулето се спускало покривало от коприна.

Интериорът в домовете на богаташите в селските местности се отличавал със своето великолепие. В спалните е имало позлатени легла, покрити със скъпи тъкани, а в гостните — маси, инкрустирани със слонова кост, злато и сребро (при Филарет Милостиви на такава маса са сядали по 36 души). Вечер помещението се осветявало от светилници с чист зехтин и димели за благоухание индийско орехче, камфор, касия, амбра и мускус. Когато селският магнат се канел да тръгне на дълъг път, приготовленията траели няколко седмици, като за него и многобройната му свита се събирали провизии и походно снаряжение от всякакъв вид.

Достатъчно здрав е този, се казва в анонимната сатира „Тимарион“, който седи на седлото и може да изяде една цяла кокошка. Но кокошките и дивечът на масата на бедняка били само случайно долетели празнични гости. Поради прекомерната употреба на тлъста храна и вино богатите често страдали от затлъстяване и подагра (лекарите ги съветвали на обяд да ядат повече крес, малва и асфодели, т. е. повече салати и зеленчуци). Някои лакомници безпогрешно можели да определят от кое място са донесени медът и виното и на колко дни е опеченото малко прасенце. За деликатес се смятало месото от петмесечно агънце, от тригодишна специално хранена кокошка и виме от млада свиня. Свинското месо, което се сервирало с фригийско зеле, взимали от мазнината в гърнето направо с ръце или с вилица с два зъба.

* * *

По това време във Византия между селото и града винаги се чувствала една глуха постоянна вражда, свойствена по-специално на жителите на селата и обусловена от дълбоки икономически, социални и политически причини. За източниците на враждата на провинциалната земеделска аристокрация към константинополските знатни сановници ще стане дума по-нататък. Що се касае до простите селяни, то тяхната ненавист към града се обяснява преди всичко с това, че във Византия за разлика от страните с „класически феодализъм“ в Западна Европа не замъкът на сеньора, а градът е властвал над селото — в града са живеели и самите собственици на земята, и представителите на императорската власт. Своята неприязън към града селяните разпростирали и върху обикновените граждани и причината за това се корени в особеностите на византийската данъчна система.

Заплащаните от селяните данъци били преимуществено парични. А пари селянинът е могъл да придобие само чрез града. През ръцете даже и на най-бедния надничар, който купувал буквално всичко от пазара, в годината преминавали пет пъти повече парични знаци, отколкото през ръцете на селянина, придобиващ епизодично по няколко монети, за да плати данъка и да си купи само най-необходимото. В града, опитвайки се да получи пари за своите селскостопански произведения, селянинът е получавал много малко поради държавната политика на фиксирани цени на продуктите, високите търговски мита и такси, а също така и поради факта, че той бил длъжен да предава своите стоки не непосредствено на потребителя, а на прекупвачи — търговците на едро, които били организирани в търговски корпорации. Освен това, макар и да имало случаи на увеличаване на данъците в градовете, като правило най-голямата част от платежите в полза на хазната се изисквала само от селяните, от което печелели гражданите.³

Селяните избягвали да отиват в градовете и се появявали там само в случай на крайна необходимост (търговия, търсене на работа, бягство от нахлул в земите им враг). Те презирали гражданите за тяхната безцеремонност и разпуснатост на нравите и знаели, че плодовете на техния тежък селски труд се стичат в градовете, а те живеят много по-зле от гражданите. Писателят от края на XII — началото на XIII в. Никита Хониат разказва за случилата се пред неговите очи характерна сцена — ограбени от кръстоносците през пролетта на 1204 г. много бежанци от Константинопол тайно се промъквали към пристанищните градове и предлагали на селяните останалите им пари и ценности, като ги молели да им продадат хранителни продукти. Селяните взимали от гражданите почти даром вещите им и със злорадство казвали: „Ето и ние се пообогатихме.“

Гражданите на свой ред се надсмивали на грубите, изпоцапани от земята дрехи на селяните, на тяхната неразбираема реч, на смутеносгга им на шумните улици и площади; те се подигравали на тяхната мълчаливост, на неспособността им правилно да свържат две думи, понеже само овцете, биковете и кучетата били единственото им постоянно „общество“.

В науката често спорят за съдържанието на понятието „град“. Тук ние няма да се спираме на този въпрос. Но за селянина от онова време градът е бил олицетворение на безумен разкош, жестока власт, безцелен и шумен пазар, гнездо на всякакви пороци. Него го е поразявало изобилието на занаятчийски работилници в града, но едва ли е могло да го удиви изкуството на гражданина-занаятчия, тъй като в известна степен всеки земеделец е бил и занаятчия, като самостоятелно е изработвал повечето от необходимите му оръдия на труда и предмети на бита. Селото е познавало изкусни грънчари, ковачи, шивачи, обущари, бъчвари, леяри. Произвежданите в селата различни видове съдове, кожени изделия, кечета, ленена и вълнена прежда, рогозки и кошници понякога били предназначени и за градския пазар. Създадените в селата сдружения на строители (каменари, мазачи, дърводелци) издигали крепости, църкви, големи манастири и понякога строели водопроводи и цистерни в самия „цар на градовете“ — Константинопол. Тези сдружения съгласно твърдението на анонимен автор от X в. били пример за доброто съгласие между хората.⁴

Трябва да се каже обаче, че по-голямата част от градовете на империята по това време запазвали полуаграрния си характер. Овощни и зеленчукови градини и лозя били разположени и вън, и вътре в градските стени. На пасбищата около градовете през цялата година пасял добитъкът на гражданите. Жителите на прославилия се със своето производство на копринени тъкани през XII в. град Тива по време на суша са правели молебени за дъжд и са се молели не по-малко горещо, отколкото селяните от околните села. Стратегът на Лариса от края на X в. смятал, че в случай на обсада при икономично изразходване на продуктите от една реколта на крайградските стопанства всеки град можел да издържи три-четири години.

И все пак отличителна черта на градовете и във Византия е била развитието на занаятчийството. През XI—XII в. провинциалните градове на империята преживели подем — нараснало занаятчийското производство, разширила се търговията, извършвало се усилено строителство. Както между селските области, така и между градовете е имало своеобразно разделение на труда. От Гардики (Тесалия) се предпочитали плуговете и каруците, от Спарта, Коринт и Тива — коприната, от градовете на Киликия — дрехите, а от Тесалоники — майсторите-строители.

* * *

Занаятчийското производство се основавало на ръчния труд. Обикновено в частните работилници работели самият собственик, членовете на неговото семейство, двамина наемни работници и чирак. Относително по-големи били само държавните работилници (ергастерии) за леенето на метал, изработването на оръжия и воинско снаряжение, дворцови принадлежности, седла, сбруи и чулове за императорските конюшни и за конете на дворцовите гвардейци, „гръцки огън“ (самовъзпламеняваща се горяща смес, която византийците използвали по време на война), ценни багрила, копринени и брокатни тъкани и т. н. Запазено е едно описание на занаятчиите от монетния ергастерий, в което се казва, че те били облечени в дрипи, боси, покрити със сажди изнемощели хора, с опърлени от огъня лица, с разчорлени коси и измъчен поглед. Плющенето на бича се чувало често и надзорът над тях бил много строг. Именно в държавните работилници се използвал предимно трудът на робите и през XII в.

Занаятчиите и търговците не само в Константинопол, но вероятно и в другите по-големи градове се обединявали в корпорации—производствено-търговски съюзи. Голям брой работилници-лавки, принадлежащи на такива корпорации, се намирали в столицата. Така само към църквата „Св. София“ непосредствено под властта на императора били записани близо хиляда работилници. Особено много ергастерии се намирали на централната улица на града (Месон). Занаятчиите се концентрирали по специалности в различни квартали — в един квартал обущари, в друг свещари, в трети железари и ковачи, в четвърти медникари, в пети парфюмеристи и т. н.

За членове на корпорациите не се приемали бедняци, неспособни да заплатят встъпителната вноска за властите на града и за колегите си по занаят и нямащи необходимия имуществен ценз. Не се приемали също жени, еретици, евреи (достъп в корпорациите евреите получили едва в средата на XII в.), сквернословци, пияници и въобще неблагонадеждни хора.

Освен майсторите и търговците, които били организирани в корпорации, имало и голям брой занаятчии, които се трудели не в работилници, а в собственото си тясно жилище или в помещение, взето под наем от някой по-щастлив техен събрат по занаят. Майстор, който наемал специалист или неквалифициран мистий, обикновено се стремял за нищожно заплащане да изсмуче от него всичко, което може. Мистиите в града едва изкарвали по една-две номизми на месец (288—576 фолиса), докато за полугладно съществуване били необходими по осем-десет фолиса на ден. Ако наемният работник се хранел при стопанина си, то за своето семейство получавал не повече от три фолиса на ден. Властите забранявали на майсторите да примамват наемни работници един от друг, да им заплащат аванс повече от 30 дни, а понякога и въобще да наемат работници за повече от три месеца. Дори каменоделците получавали за своя каторжен труд около 20 фолиса на ден, докато някой щастлив просяк събирал до 100.

Занаятчийската техника с векове си оставала една и съща. Качеството и количеството на изделията, както и личната безопасност по време на работа зависели не толкова от съвършенството на инструментите, колкото от професионалната сръчност. В житията понякога се споменава за стъклар, чиито очи са изгорени от пръските на разтопеното стъкло и който след това е принуден да проси подаяния, или за изубил ръката си ковач, лицето на когото е изпъстрено с черни точки от изгарянията на искрите, или за хамалин, жестоко осакатен в пристанището от затрупала го тежест. В сравнително добри условия работели сирикариите—тъкачи на коприна, изкуството на които се ценяло високо. Коприната, изтъкана от тях, се купувала предимно от богатите хора. Но и сирикариите понякога оставали без работа поради това, че доставките на метакса (суровината за коприната) били нередовни и работилниците се затваряли. Истински аристократи сред занаятчиите били аргиропратите (майсторите-бижутери), тъй като техни редовни клиенти били църквите и висшите знатни сановници. Те живеели в свой затворен свят и се женели предимно в своя кръг.

Помещенията за работилници и магазини занаятчиите и търговците наемали като правило от държавата, от църквите и манастирите и от частни лица. Размерите на заплащането били официално установени и властта следяла собствениците да не нарушават реда. При строителството на къщи обикновено се предвиждало долният етаж да се употребява за магазин или работилница. Даването под наем на такова помещение явно е носело добър доход. През X в. голяма къща в центъра на града е струвала около 2000 номизми, а наемът за работилница в такава къща възлизал на 200 номизми годишно. Въпреки закона наемите за помещенията често се повишавали и ставали непосилни за наемателите. В един от манастирските типици от XI в. се предписва: ако градският наемател на помещение на манастира забогатее от своя занаят, монасите са длъжни да увеличат наема му. Просрочването на заплащането на наемите за жилище и превръщането на арендаторите в длъжници на собствениците е било обикновено явление в столицата, където проблемът за жилищата винаги се е чувствал остро. Имуществото на такива длъжници често се е продавало на търг, а самите те са попадали в затвора за дългове. Понякога, за да си създаде популярност сред столичаните, василевсът опрощавал жилищните задължения както към хазната, така и към частните домопритежатели.

* * *

Освен занаятчиите и търговците съществена прослойка в градското население през IX—XII в. са били две категории хора, положението на които представлява особен интерес. Това са робите и интелигенцията. Както в другите страни на Средиземноморието, особено в Източното и Южното, така и в империята се е използвал робски труд. През IX в. някоя си Даниелида, несметно богата жителка на Пелопонес, подарила на Василий I Македонец 500 роби и 100 робини-тъкачки. След нейната смърт останалите роби били пуснати на свобода и образували цяла колония в провинция Лангобардия в Италия, където били преселени от властите. Основен източник на роби били войните. В робство попадали предимно хора от други племена. От роб-грък стопанинът му се стремял по-скоро да се избави (страхувайки се от моралното осъждане на обществото) или да го превърне в свободен слуга.

В средата на X в. в резултат на успешни военни действия против арабите много пленници, превърнати в роби, станали собственост дори на по-състоятелни селяни. Чуждестранните търговци също продавали роби. В столицата тържището на роби се намирало на площад Тавър. Държавата регулирала цените и на робите — роб-писар струвал 50 номизми, лекар — 60, занаятчия — 40, необучен на занаят — 20—30, дете — 10. Често поданици на василевса, които били от други племена, сами се продавали в робство или пък продавали своите деца.

През XI в. броят на робите рязко намалял. Техният труд станал нерентабилен и почти не се използвал в селското стопанство. Много от робите ставали слуги и лакеи в домовете на аристократите. От XI—XII в. много повече са сведенията не за придобиване, а за освобождаване на роби, което се поддържало и от църквата, и от държавата. По такъв начин църквата намирала нови пълноправни енориаши, а държавата — нови поданици, които ставали данъкоплатци и войници. Но освобождаването на робите ставало само вследствие на добрата воля на господаря им. Църковният писател от IX в. Петър Сицилиец пише, че той не хули човека за неговата робска участ, защото робството не е позорно (всички са „роби божии“), а го хули затова, че като роб вреди на господаря си и бяга от него.

Най-често робите се освобождавали по завещание на господаря им. При това нерядко им се оставяло движимо и недвижимо имущество и се устройвала тяхната лична съдба. Законът поощрявал доброто отношение към робите, но тяхната участ е била твърде различна. Сред тях е имало любимци и съветници, възпитатели на децата, кърмачки, надзорници, наложници. Робите съратници или оръженосци съпровождали аристократите при техните походи. Смъртта на любимия роб може да съкруши сърцето от скръб — казва пълководецът от XI в. Кекавмен, който е написал поучение за децата. В повечето случаи обаче участта на робите е била тежка и позорна. Самоубийствата сред тях не били рядко явление — на робинята, счупила ваза, смъртта ѝ се струвала по-малко страшна от гнева на господаря или господарката. Мечтата на робите била да станат зависими селяни — парици.

Както във всяка страна със стара цивилизация, и във Византия е имало широк слой от хора на умствения труд. В основата си това са били служещите в държавните и църковните учреждения. Упражняващите свободни професии, т. е. византийската интелигенция, представлявали малцинство.

Млад човек, изучил граматиката или нотариата, т. е. подготвил се за писар в правителствените канцеларии, ако нямал силен покровител, започвал кариерата си от низшите степени (за висшите длъжности не се оказвала задължителна и елементарната грамотност) и бавно се издигал нагоре в съответствие с таблицата за ранговете. Често се случвало до дълбока старост да прослужи на низш пост, във вечен страх за мястото си и унижавайки се непрекъснато пред невежия си началник. Кекавмен съветва: когато началникът е бездарник и невежа, когато допуска грешки, то пръв дълг на подчинения е да държи езика зад зъбите си, защото иначе няма да избегне наказанията.⁵ Ако чиновникът бил покровителстван от висши сановници или от самия василевс, тогава той бързо напредвал към върха на йерархията, безнаказано манкирал и не изпълнявал задълженията си, отлъчвал се от канцеларията където искал и когато искал, тъй като, получавайки чинове и титли, той се приобщавал към кръга на знатната аристокрация, чието главно задължение в столицата било парадното представяне и участието в тържествените церемонии.

За успех в служебната кариера били необходими не толкова делови качества, колкото ловкост и съобразителна вярност към началството както в законните, така и в незаконните неща. Съзнанието за безнаказаност нараствало пропорционално с успехите в службата. Беззаконията и произволът на даден сановник можели да възмущават целия град, но никой не се решавал да намекне за това на василевса; обикновено сервилните усмивки на хулителите неизменно посрещали същия сановник на приемите.

Така например по времето на Алексий III Ангел началникът на столичния затвор Лагос се договорил с крадци-затворници, пускал ги нощем да крадат и получавал определена част от краденото. Когато Лагос незаконно арестувал един състоятелен занаятчия, другарите по занаят на арестувания вдигнали бунт, който бил подкрепен от столичните бедняци. Върху висшия чиновник на столицата — епарха и неговия отряд, тълпата започнала да хвърля камъни, затворите били разбити, затворниците пуснати на свобода, а храмовете разграбени. Издигнат бил даже призив за свалянето на василевса, но до вечерта извиканите войски потушили метежа. А какво станало с виновника за безредиците Лагос? Той пристъпил към изпълнението на своите задължения — настаняването по килиите на новите затворници — бунтовниците.

Средното и висшето чиновничество живеело не толкова от своите заплати, колкото от подкупи и разхищения. Непоправимият порок на бюрократичната машина на империята — подкупът — станал почти легализиран. Освен това именно висшите и средните чиновници получавали от василевсите подаръци, привилегии, откупи и т. н.

Освен чиновниците в правителствените учреждения заможна част от образованите хора в столицата представлявали табулариите, които членували в привилегированите корпорации на нотариите-адвокати. В столицата имало 24 нотарии. В тези корпорации като „младши членове“ влизали учителите по правни науки, както и писарите на табулариите. На всеки табуларий се разрешавало да държи само по един писар. На общите събрания на корпорацията „младшите членове“ не взимали участие при гласуването. Писар, извършил нещо против волята на своя табуларий, се изгонвал от корпорацията с документ, който завинаги му затварял пътя за връщане обратно. За влизане в корпорацията кандидадът за табуларий полагал изпит, представял препоръки и внасял встъпителна вноска — 30 номизми за епарха и по няколко номизми за главата на корпорацията и нейните членове. В столицата имало и адвокати, които не влизали в никоя корпорация и живеели най-често от случайна работа.

В центъра на града при Царската покрита галерия имало редица книжарници, където вечер по стара традиция често се срещали библиофили и философи. Тук те водели публични диспути, а безработните адвокати в присъствието на случайно попаднал им клиент репетирали своите речи. Някога тук се събирали оратори, преподаватели, учещата се младеж от столицата, както и всякакъв вид шарлатани в науката, знахари, астролози. Такива „научни“ събрания обаче възниквали все по-рядко и ние нямаме за тях достоверни сведения от IX в. В същност византийската интелигенция до края на XII в. не е организирала свои специални срещи, тъй като е била разединена от различните социални прегради.

Много малко е известно за архитектите, художниците, майсторите на мозайки, за чието голямо изкуство времето е запазило убедителни доказателства. Има всички основания да се предполага, че те са били причислявани към кръга на занаятчиите.

* * *

Полу на шега, полусериозно византийските книжовници и интелигенти завиждали преди всичко на търговците в столицата, тъй като освен чиновническата служба, само търговията гарантирала на човек, който нямал свое стопанство, да се опази от опасността да остане без обол за храна.

Търговията с основните видове стоки в града (хляб, месо, коприна, лен, обувки, добитък, риба и др.) била организирана от съответните корпорации и строго се контролирала от властите. Затова и магазините на членовете на корпорациите били разположени по квартали в определени базари. Само магазинчетата на салдамариите (търговците на хляб и хранителни стоки), както и на търговците на плодове и зеленчуци били разпръснати из целия град. Впрочем пестеливите столични домакини отивали да купуват плодове и зеленчуци и извън града, в предградията, където било по-евтино.

Пред вратите на магазините на солидните търговци обикновено се излагала най-хубавата стока за реклама. Плодове от най-добро качество се поставяли на витрината в стъклени вази. Базарът за хляб се намирал при триумфалните врати в центъра на града, където били разположени и големите търговски магазини. Фурнаджията едновременно бил и мелничар, като готовият хляб се продавал от жена му или от другите членове на семейството му. Особено строго държавата контролирала търговията с хляба, от цената на който зависели цените на всички други продукти. Хлебарите даже се освобождавали от изпълняването на държавна повинност. Последствията от неплодородни години винаги били твърде чувствителни за гражданите, но почти не се отразявали на хлебарите, тъй като те били длъжни да не повишават или намаляват цената на хляба в зависимост от цената на зърното, което купували, а само да сменят големината на формите, в които се изпичал хлябът. Ако зърното поскъпвало, хлебарят намалявал теглото на хляба, но го продавал по старата цена. Но коя от формите за изпичане на хляба трябвало да употреби хлебарят, се определяло едва ли не всеки ден от епарха и неговите помощници. Затова, когато имало гладни години, се спекулирало не с хляба, а със зърното и дори висшите сановници не се гнусели да се занимават с машинации от такъв род.

Константинопол се снабдявал със зърно главно от Причерноморието (крайбрежните азиатски провинции), Киликия (откъдето се снабдявали със зърно и островите), и Тесалия. През 987 г., като завзел Абидос, метежният Варда Фока се надявал, че чрез задържането на корабите със зърно, снабдяващи столицата, ще принуди града доброволно да се предаде. През първата третина на XI в. зърно за Константинопол се е купувало и от Гърция, а след половин век и от Тракия. В Херсон зърно се е доставяло от южните брегове на Черно море, в Тесалоники — от Македония и понякога от Сицилия.

През 70-те години на XI в. държавата предприема опит да въведе монопол върху търговията със зърно, като селяните от Тракия (в източниците се споменава само тази провинция) със сила били принудени да продават зърното си на ниски цени, и то само на държавата. След това същото това зърно хазната е продавала три пъти по-скъпо на гражданите.⁶ Този ред обаче предизвикал общо възмущение и не продължил дълго време. Независимо от това византийската държава винаги е имала запаси от зърно. През IX—X в. тези запаси се създавали за сметка на натуралните доставки на данъкоплатците. В XI в. след замяната на натуралните доставки с парични държавните житници се попълвали със закупуваното от селяните зърно. Разполагайки със запаси от зърно, държавата била независима от пазарната конюнктура. Освен това хазната е имала възможност да поддържа в столицата стабилни цени на зърното, като продавала част от държавните запаси на столичния пазар по снижени цени. Опитите на някои императори да спекулират със зърно, използвайки общото бедствие (така постъпил например Никифор II Фока) водели до бързото намаляване на тяхната популярност.

Старателно се регулирала също и търговията с месо. Закланият добитък се продавал под строгия надзор на властите, и то само на площад Стратигия. На същото място се продавали и свинете, а овцете (от Великден до Петдесетница) — на площад Тавър. По време на постите всякаква търговия с месо се прекратявала.

Кланиците се намирали близо до пазарите. Право да колят добитъка имали само членовете на корпорацията на макелариите, които получавали като печалба вътрешностите, главите и краката на животните. Властта взимала такси, като слагала клеймо на всяко животно и това давало право за продажбата му. Най-строго се забранявало да се излиза от Константинопол, за да се посрещат стадата със свине, докарвани най-често от Пафлагония, тъй като в такъв случай някой от членовете на корпорацията можел да купи свинете по-евтино и да получи по-голяма печалба.

Рибата се продавала в магазини-складове, разположени обикновено в сутерените. Бедните хора купували по-евтината солена и пушена риба, а състоятелните граждани— прясна риба. Рибарите били длъжни да предават своя улов рано сутрин на търговците на едро. В зависимост от общия улов на риба епархът установявал цената ѝ за деня. Дори и риболовът се регулирал от държавата — крайградските крайбрежни райони били разделени на риболовни участъци („стопанства“) и вписани в данъчните списъци. Столицата сама си осигурявала рибата, която била едно от постоянните ястия на константинополци.

Никой в Константинопол не можел да продаде кон без услугите на корпорацията на вотрите, които имали правото на посредничество в търговията с коне. За определено възнаграждение вотрите, които били специалисти по конете и ветеринари, преглеждали животното и установявали цената му.

С вино се търгувало главно в кръчмите, значителна част от които в столицата принадлежали на знатни лица, но се давали под наем на кръчмари. Кръчми имали и църквите, но на клириците (свещенослужителите) се забранявало да бъдат кръчмари. Професията на кръчмаря и ханджията въобще се смятала за позорна, макар че чрез кръчмите се продавало виното на едрите собственици на крайградските лозя. Цените на виното, размерите на съдовете, в които се продавало, и времето за продаването му също се регулирали от властите.

Често обвинявали кръчмарите, че доливат вода във виното, че мамят и ограбват пияните. Запазена е ответната жалба на един кръчмар, който се оплаква от неспокойния си живот и постоянната бедност, от това, че не може да не долива вода, тъй като по десет пъти на ден идват различни стражи и различни чиновници, които пият безплатно, а бедняците-пияници всекидневно крадат чашите и другата посуда.

Кръчмарите добре познавали ролята на рекламата. Един от тях предложил на един налудничав човек, вместо да се мотае без работа, да търгува с боб в кръчмата. Макар налудничавият да не продавал толкова, колкото ядел и раздавал на бедните, стопанинът не го гонел от кръчмата, тъй като странностите му привличали много посетители.

Търговските правила били определени в сборника с постановления на най-висшия чиновник на столицата, който отговарял за нейното снабдяване и за съблюдаването на реда в града. Това е така наречената „Книга на епарха“ (началото на X в.). За съжаление не може с увереност да се каже дали нормите за търгуване, зафиксирани в този сборник, са важели за всички по-големи градове, или само за Константинопол. Константинопол е бил столица и регулирането на занаятчийската и търговската дейност в него е преследвало специални цели. Тук властта се е стремяла да осигури по-високо ниво на живота, отколкото в другите градове на империята. Недоволството на столичното население тогава е било особено опасно — загубвайки столицата, василевсът е загубвал и трона си и, обратно, узурпаторът, завзел Константинопол, придобивал всички права на законен василевс. Освен това столицата представлявала нещо като външна фасада, витрина на империята, която водела дипломатическата игра на международната арена. Държавните дейци на Византия се грижели да поразяват „варварите“ с великолепието на „Втория Рим“, да внушават на чужденците мисълта за изключителността на „богоизбраната“ империя. Затова не случайно правилата в „Книга на епарха“, които регулирали занаятите и търговията в столицата, рязко се отличавали от нормите на цеховите устави в западноевропейските градове през средновековието.⁷

Византийските корпорации генетично били свързани с колегиите на Късната Римска империя, основната цел на които е била не защитата на интересите на производителите и търговците, а осигуряването на изпълнението на обществените литургии, т. е. повинностите в полза на държавата. Разбира се, много неща се изменили в живота на колегиите-корпорации, но те, както преди, не били доброволни обединения на занаятчиите или пък търговски гилдии, защитаващи интересите на своите членове. Това били създадени по волята на властите сдружения, намиращи се под строгия надзор на държавата, които не се грижели за осигуряването на максимално изгодни условия за дейността на членовете на корпорациите. Затова не случайно основно внимание в „Книга на епарха“ е отделено на обществените задължения на ръководителите и членовете на корпорациите и на техните представително-парадни функции, нямащи никакво отношение към производството и търговията. Така членовете на корпорациите на сирикариите и вестиопратите (търговците на скъпи дрехи) били длъжни по време на празненства и тържества да украсят улиците (неявилите се в празник на точно посоченото място заплащали глоба, а понякога били подлагани и на по-сурови наказания). Главите на корпорациите участвали в църковните и правителствените церемонии. Те образували и основния щат на епарха. Макар аргиропратите например да не заемали официални длъжности, те се гордеели със своето положение и се ползвали, както и длъжностните лица, със специални поименни оловни печати (моливдовули), с които подпечатвали и изпращали своята кореспонденция.

Главната задача на ръководителите на корпорациите се свеждала до запазването на реда. За тази цел те следели за строгото спазване на предписанията на епарха, за дейността на другарите си по професия (както на членовете, така и на нечленовете на корпорацията), за задължителното заплащане на данъците и таксите от страна на своите подчинени и поведението им в обществото и бита.

Помещенията за магазини и работилници на членовете на корпорациите принадлежали най-често на държавата и властта имала възможност всеки момент да обуздае инициативата на всеки наемател. Законът забранявал на членовете на корпорациите да натрупват големи запаси от суровини и да наемат повече от двама работници. Със закон се установявали критериите за качеството на изделията, размерите на производството, цените, мерките за тегло и дължина, времето за търгуване. Често готовата продукция трябвало да се предаде на съхранение в държавните складове и продаването ѝ без клеймо или пломба на епарха било невъзможно.

В крайно тежки условия се намирали занаятчиите, които не влизали в състава на корпорациите. Те нямали право да продават своите изделия дотогава, докато не се продадат стоките на корпорациите, и освен това плащали по-високи такси. Някои видове стоки (коприна, златарски изделия, парфюмерия, сапун, свещи) въобще не се разрешавало да бъдат произвеждани от занаятчии, които не членували в корпорациите.

Преминаването от една корпорация в друга не се забранявало, но никой нямал право да се занимава с два занаята едновременно. Нормите в „Книга на епарха“ били насочени към осигуряване заетостта на столичното население с работа и към създаване на условия за получаването на еднакви скромни доходи от всички членове на корпорациите. „Властите са подозрителни към всички — пише философът и писателят от XI в. Михаил Псел, — които внезапно започнат да благоденстват.“⁸ Поръчките за занаятчиите от повечето корпорации се осигурявали от църквата и държавата — в корпорациите се изработвало оръжие, воинско снаряжение, църковни и дворцови принадлежности, скъпи дрехи (всеки чиновник и всеки носител на някаква титла в империята носел дрехи, съответстващи на неговия ранг), златарски изделия за подаръци или за заплащането при сключване на мир или пък съюз на империята с друга държава.

Твърде е възможно тази политика да е застраховала държавата от недостатъчно или препроизводство на някои изделия и продукти, но възможно е също така привилегиите и правата на членовете на корпорациите да са гарантирали двора срещу участието на болшинството търговци и занаятчии на столицата в антиправителствени движения. Резултатите от съществуването на тази система се почувствали още през XI в., но със цялата си сила се отразили на икономиката през следващото столетие.

Ярък пример за особеностите на това регламентиране на производството по „Книгата на епарха“ е регулирането на производството и търговията с коприна. Суровината полуфабрикат (метакса), докарвана в столицата, имали право да закупуват само метаксопратите — търговците на коприна на едро. Закупуването ставало на определено място под надзора на чиновници. Едрите търговци продавали метаксата на малки партиди на дребните търговци. От тях я купували катартариите — занаятчии, които извършвали очистването и размотаването на пашкулите. Готовата прежда катартариите продавали отново на метаксопратите, които от своя страна я препродавали на сирикариите—тъкачите на коприна. Те пък нямали право свободно да продават изтъканите и боядисани от тях платове или да шият от тях дрехи за продан. Те били длъжни да продават копринените платове на вестиопратите, които се ползвали от правото само те да продават тъкани и дрехи от коприна на купувачите на пазара. На всеки от посочените етапи препродаването на коприната осигурявало осем процентна (по-точно 8,33%) печалба от сумата, изразходвана за съответната покупка. Готовият копринен плат струвал няколко пъти по-скъпо от изразходваните средства за производството на метаксата, а самата метакса се купувала буквално на цената на златото. Описаната организация не стимулирала развитието на производството на коприна. Тя осигурявала само въвличането в „работа“ на широк кръг от хора и контрола на държавата, която взимала от всяка от изброените търговски сделки съответни такси (процент от печалбата).

Независимо от това, дали гражданинът членувал, или не в някоя корпорация, заплащал на хазната данъци и такси за всякакъв вид от своето имущество и за всяка трудова дейност. Той заплащал и за владеенето на земя край града, и за градина в града, и за муле или овце, и за помещение, давано под наем, и за работилница, и за кораб, и за лодка. Практически нито една стока на пазара не минавала от ръка на ръка без надзора на бдителните очи и ръцете на чиновниците на епарха.

Особено високи такси хазната събирала по време на панаири, които се организирали в празнични дни в градовете, в по-големите села и пред стените на големите манастири. На тези панаири идвали търговци не само от далечните провинции на империята, а и от други страни. Панаирът в Ефес например, който се насрочвал за 27 декември (деня на св. Йоан Богослов), давал на хазната до 100 литри злато (една литра съдържала 72 номизми), т. е. сума, равна на данъците, събирани от 2000—3000 солидни селски стопанства. Панаирът в Тесалоники започвал на 26 декември (деня на св. Димитър), в Адрианопол — на 15 август (деня на Успение Богородично) и т. н. През октомври в Тесалоники се стичали цели кервани от България и Русия (руските стоки се превозвали до столицата по море и оттам по суша се превозвали до Тесалоники). Тук се продавало и купувало всичко — от зеленчуци и изделия на селските занаятчии до скъпоценни украшения и задморски подправки. Търговците на Тесалоники богатеели от търговията с адриатическото крайбрежие, до което още от римско време водела голямата търговска артерия Via Egnatia. Пристанището на града, удобно и благоустроено, било защитено от ветровете със специален вълнолом. Очевидецът на разгрома на Тесалоники от арабите през юли 904 г. Йоан Камениат съобщава за огромното количество скъпоценни метали, коприна, ленени и вълнени тъкани, заграбени от враговете.

През IX—XII в. византийските търговци поддържали търговски връзки със страните от Източното Средиземноморие, басейна на Черно море и от Предна и Централна Азия. Пурпурната боя, добивана на остров Кеос, се стремели да получат не само атиняните и константинополците, но и арабите, и венецианците; за коприната на Коринт, Спарта и Тива пристигали търговци от всички краища на империята и от Италия; източна парфюмерия, пикантни подправки и лекарствени специалитети от Индия, Арабия и Вътрешна Азия се докарвали чрез Теодосиопол и Трапезунд; стоки от Иберия, Абасгия, Армения и Сирия се стичали през X в. в Ардануцин (Арце) — град-крепост в Мала Азия. Херсонесците търгували с печенегите, които пък водели търговия с русите и продавали своите стоки в провинциите Пафлагония, Армениак, Букеларион (най-често тези стоки представлявали роби, лен, мед, восък, риба, хайвер и кожи). Същите стоки русите сами докарвали в Константинопол, който в продължение на много векове си оставал световно тържище и център на транзитната търговия между Европа и Азия.

Ценността на товара не винаги зависела от размерите и теглото на стоката. Стоките в тежко натоварените трюмове на корабите понякога стрували толкова, колкото едно малко ковчеже на златаря или парфюмериста или пък на събирача на билки, бродил дълго от селце на селце в пущинаците на Ливан или Армения.

Времето, загубено за превозването на стоката, естествено се отразявало на нейната цена. Затова и основната маса от стоки във Византия векове наред се превозвала с кораби, тъй като морският път бил обикновено най-бърз и най-евтин.

Златният рог в Константинопол бил оживено и непрекъснато посещавано пристанище, в което корабите стояли плътно един до друг с носове към брега. Покрай пристанището били разположени кварталите на моряците, докерите, корабните дърводелци, чуждестранните търговци, както и складовете за стоки, корабостроителниците, доковете. Византийските мореплаватели отлично познавали условията за корабоплаване в „своето море“ („нашето море“ ромеите наричали Средиземно, за част от което смятали и Черно море). С мореплавателното си изкуство и със своята смелост се славели родосци, корабите на които се виждали във всички пристанища на Средиземно море. И не напразно именно Родоският морски закон от VII до XIII в. е бил официално признат в империята за законодателен сборник по мореплаване. Мореплавателният сезон започвал в деня на пролетното равноденствие и продължавал до края на ноември. Ако някой капитан се заемал с доставката на стоки през опасното зимно време, то в случай на беда го съдели за безразсъдство. По морските пътища и в пристанищата постоянно работели фарове—през нощта в тях горял огън, а през деня димели сурови дърва.

Корабите се строели чрез специални предприемачи (калафати), които наемали за тази цел корабни дърводелци. Размерите на товарните кораби били най-различни. Преобладавали морските съдове с вместимост от половин тон до десет тона. Те се строели за добре развитото каботажно плаване и за пренасянето на пътници и стоки през Босфора. Веднъж Псел се прехвърлил с дузина странници през Босфора с корабче, екипажът на което се състоял само от трима моряци. Тези кораби малко се различавали от риболовните корабчета, които също били с малки размери, тъй като риба се ловяла предимно в крайбрежните води (при това мрежата се събирала на ръка или с помощта на скрипец). Понякога на носовата част на палубата построявали издадена напред платформа, от която рибарите наблюдавали за пасажите риба в дълбочината на морето.

За далечни морски плавания византийците използвали големи кораби с вместимост до 150—200 тона. Такъв кораб взимал на борда си повече от 100 пътници и за неговото спускане във водата се изисквали усилията на 300 работници едновременно. Съгласно Родоския закон стойността на кораба зависела от неговата вместимост — кораб с вместимост около един тон се оценявал на пет-шест номизми. По време на военна опасност властите реквизирали големите търговски кораби за превозването на държавни товари или за преоборудването им във военни кораби.

Собствениците на кораби, както и капитаните, наети от собствениците, се наричали навклири. Предполага се, че в столицата е имало корпорация на навклирите. Търговците и пътниците, като фрахтували кораб, сключвали договор с навклира, в който подробно се уговаряли интересите на страните и се предвиждали случайности от всякакъв вид, та дори и такива като повреждането на стоката от мишки (така, ако капитанът нямал котки, се задължавал да заплати причинените вреди). Златото си пътниците предавали на съхранение на капитана. Той имал правото при необходимост да ги ограничава в яденето и пиенето и при опасност да изхвърли част от товара, без да заплати загубите. Отправящите се на далечен път полагали взаимна клетва пред евангелието. Ако навклирът поемал отговорността за пълното запазване на стоките независимо от причините на евентуална катастрофа, той повишавал стойността на фрахта, но за сметка на това в случай на беда изцяло заплащал всички причинени загуби. Между другото навклирът можело да бъде съден дори за „унилия му вид“ по време на буря, когато този му вид е помогнал за възникването на паника на кораба.

Рядко далечна експедиция с търговски цели минавала без кредитиране. Търговците на империята за разлика от търговците в другите европейски страни от стари времена по традиция прибягвали до заеми с определен процент лихва и до залагане. Лихвари ставали преди всичко златарите и сарафите. Между другото лихварството се е осъждало морално и църквата въобще е забранявала взимането на лихва. До X в. дейността на лихварите нееднократно била забранявана, но при Лъв VI окончателно я легализирали. Лихвеният процент в зависимост от условията на договора се установявал в пределите от 8,33 до 16,67% от заетата сума. Законът обаче се заобикалял и понякога лихвеният процент достигал до една трета от заема. С лихварство независимо от забраната на църковните канони се занимавали също и свещенослужители и монаси. Кредиторът бил длъжен два или три пъти да напомни на своя длъжник за изтичането на срока за връщането на заема, след което се обръщал към съдебните власти. В присъствието на властите се извършвал опис и разпродажба на имуществото на несъстоятелния длъжник, за да можел да се погаси дългът му и съдебните разноски.

Що се касае до цените във Византия, то данните за тях са крайно противоречиви и изводите на историците си остават твърде хипотетични. Колебанията на нивото на цените са зависели не само от общата стопанска конюнктура в страната или в дадена местност, но и от държавната политика на фиксирани цени и от промените в монетната система— през XI в. съдържанието на златото в номизмите започнало да пада и точното им съотношение с дребните и средните монети (нумии, фолиси и милиарисиони) не винаги може да се установи. Съобщавайки, че през 766—767 г. за една номизма може да се купят 60 модии пшеница (модият се равнявал на 8—13 кг), патриарх Никифор (IX в.) упреква невежите за това, че се радват на евтинията и предполагат, че в страната цари изобилие, докато истинската причина за ниската цена на зърното е била рязкото увеличение на данъците, събирани от селяните и политиката на крайни икономии на паричните запаси на ковчежничеството.⁹

При Василий I по време на глад за една номизма се купувало два модия зърно, а сто години по-късно, при Никифор II, при същата ситуация — само един модий (десет години преди това — до осем модии). В Тракия по времето на Михаил VII Дука до въвеждането на споменатия по-горе монопол върху търговията със зърно за една номизма се продавали от 12 до 18 модии пшеница, а след въвеждането му — отначало един модий и след това само три четвърти от него.

На развитието на занаятите и търговията в империята оказвало влияние и култивираното в средите на знатните сановници презрение към тези видове дейност. Император Теофил например страшно се разгневил, като научил, че неговата жена притежава товарен кораб, получава търговска печалба от него и с това покрива с позор императора, сякаш той е „жалко търговче“. По нареждане на императора корабът бил изгорен заедно със стоките. В XI в. Кекавмен съветвал да се продават на пазара излишъците от продукти, произвеждани в именията, но в никакъв случай човек не бивало да се унижава, като се занимава постоянно с търговия с цел да извлича срамната търговска печалба.¹⁰

Тежък бич за византийските търговци бил законът за вътрешната търговия между градовете и провинциите. Търговците от провинциите имали право да остават в Константинопол само в продължение на един месец и ако не успеели за това време да продадат стоката си или да закупят необходимите им изделия, епархът сменял цените, ускорявал разпродажбата и предлагал на дошлите извънстолични търговци незабавно да напуснат столичния град. Неподчинилите се ги очаквало конфискация, наказание с бой, позорно остригване на косата и изгнание. За чуждестранните търговци имало друг режим — сирийските можели да търгуват в Константинопол в продължение на три месеца, а руските даже половин година, като имали право на търговски привилегии, безплатна храна и снабдяване на корабите им с всичко необходимо за обратния им път.

Правителството сурово преследвало изнасянето на някои стоки извън страната (оръжие, скъпоценни метали, желязо, пурпурна боя). За нарушаване на митническите правила византийските търговци били наказвани дори със смърт. Като правило митата, налагани на собствените търговци, били по-високи от тези на чуждестранните. Особено много митнически бариери били въведени на Хелеспонт и на Босфора. Митници имало във всяко пристанище, във всеки град и дори на малките острови. По думите на пътешественика от XII в. Бениамин Туделски търговските мита в Константинопол давали на хазната всеки ден до 20 хиляди златни монети.

През XI—XII в., особено от втората четвъртина на XI в., когато господството на империята по море било солидно разклатено от арабите, а след това и от италианците, условията за морска търговия постепенно се влошили. Арабският флот ограбвал и потапял византийските товарни кораби, като унищожавал или продавал в робство моряците и пътниците. Засилил се и пиратският грабеж. Понякога доста навклири-капитани заедно със своя екипаж се занимавали с разбойничество, като в морските далечини нападали пътниците.

В XII в. на открит грабеж по море се решил даже император Алексий III. Той узнал, че в Черно море е претърпял корабокрушение един кораб, който пътувал от бреговете на Колхида към Константинопол. Василевсът изпратил шест военни кораба уж да търсят ценния товар на потъналия кораб, а в същност за да ограбят кервана от кораби, плаващ за Ампс. Но началниците (архонтите) на флота се престарали — те ограбили за василевса и други кораби, които пътували за Константинопол. Много гръцки търговци били убити, а оцелелите упорито „търсели правдата“ в столицата. От този пиратски набег пострадали и търговци на иконийския султан, който изполвал инцидента, за да започне война.

Съгласно Родоския закон който спаси нещо от разбит от буря кораб, получава една пета част от спасеното, а който запази нещо, изхвърлено от разбит кораб на брега — една десета част. Според договорите между русите и гърците, двете страни се задължавали в такива случаи да си предават една на друга целите спасени стоки без каквато и да било награда. Но явно в края на XII в. тези закони били напълно забравени, тъй като местните жители безнаказано прибирали стоките от претърпелите корабокрушение кораби. Може би затова Андроник I (1183—1185 г.) се разпоредил да наказват със смърт всеки, който бъде заловен в такива действия. Смъртно наказание заплашвало и господарите, и екипажите на кораби, които се решавали на грабеж. Едва обаче изминали няколко години след свалянето на Андроник I и указът на този василевс загубил силата си.

През X—XI в. и в селото, и в града станали дълбоки промени. Византийското селячество се разделило на две основни големи групи: свободни данъкоплатци на хазната и феодалнозависими парици, принадлежащи на частни лица. Средно положение между тези две групи заемала категорията на държавните парици, които работели и живеели в именията на императорското семейство и на държавните учреждения. Броят и размерите на поземлените владения на магнатите бързо нараствали. Феодалните имения произвеждали все повече стокова селскостопанска продукция, постъпваща на градския пазар. Но тази продукция все по-често ставала предмет не на вътрешната, а на външната търговия. От края на XI в. големите градове на империята, а след едно столетие и другите градове започнали икономически да западат. Страна с високо развито занаятчийство, установен търговски оборот и устойчиви културни традиции, Византия започнала бързо да предава своите позиции на конкуриращите я градове-републики на Италия. Причините за този процес имали корени не само в това, че василевсите по политически съображения предоставяли на венецианците и генуезците нечувани търговски облекчения и привилегии. По-важна роля в това отношение изиграло забавянето на темповете на развитие на занаятите в империята още преди основаването на търговски кантори от чужденците в Константинопол. Стоките от Италия все по-често се оказвали по-качествени и по-евтини от византийските. Икономическата и политическата система на бюрократичната византийска държава задушили с прекомерни данъци и ограничения собственото си градско стопанство и създали условия за неговото загниване и бавно израждане.

Втора глава

ДЪРЖАВА

Византийската империя е единствената древна държава в Европа и Предна Азия, чийто апарат на властта, макар и преобразуван, е оцелял в епохата на великото преселение на народите. Византия станала непосредствена приемница на Късната Римска империя, но класовата ѝ структура през VII—XI в. претърпяла коренни изменения — от робовладелска държава Византия постепенно се превръща във феодална. Такива късноримски институти обаче като разклонения апарат на централната власт, данъчната система, правната доктрина на непоклатимост на императорското единовластие, се запазили във Византия без принципни изменения и това в много отношения е определило своеобразните пътища на нейното историческо развитие.¹

Политическите дейци и философи на Византия не преставали да повтарят, че Константинопол е новият Рим, че тяхната страна е Романия, че те самите са ромеи и тяхната държава е единствената (Римска) империя, запазена от бога. „По самата си природа — пише Ана Комнина — империята е владетелка на другите народи.“ Ако те още не са християни, то империята непременно ще ги „просвети“ и ще ги управлява, а ако те са вече християни, то те са членове на ойкумена (цивилизования свят), начело на който стои империята. Според тогавашните схващания ойкумената е представлявала йерархическо съдружество на християнските страни, в което мястото на всеки народ е можел да определи само неговият глава — императорът.

Тази стройна концепция през IX—X в. вече малко отговаряла на действителността — в 800 г. Карл I, а от 962 г. Отон I и неговите приемници също се обявили за императори; много християнски народи не само не признавали авторитета на империята, но и водели с нея борба; някои монарси на съседни с империята страни (българският цар Симеон и норманският монарх Робер Гискар) даже се осмелявали да претендират за трона на василевса в Константинопол. Империята обаче не променяла своята концепция. Тя никога не се отказвала от териториите, принадлежащи някога на Рим, като ги смятала само за временно откъснати от нея. „Затова — продължава Ана Комнина — робите ѝ са враждебни към нея и при първия удобен случай един след друг, от море и от суша я нападат.“ Задачата на византийските идеолози е била да утвърдят идеята за монолитността и единството на многоплеменната държава — един бог, един василевс, единна империя. Древните елини, пише анонимен автор от X в., са запълнили небето с богове, затова и на земята те са имали „раздробена власт“. „Където има многовластие — поучава Ана, — там има бъркотия“, която съгласно мисълта на Константин VII Багренородни е гибел за самите поданици.

* * *

Василевсът, помазаник на бога, притежавал безгранична власт. Но да се задържи на престола във Византия не е било лесно за никой василевс. Най-неограничената монархия на европейското средновековие — императорската власт на Византия — се оказвала най-нетрайна. Императорът се налагал на синклита, самовластно се разпореждал с войската, купувал с щедри подаръци духовенството, пренебрегвал народа. Но ако при коронацията му, станала традиция съгласно теорията за „божия избор“, не намирало въплъщение съгласието за царуване от страна на синклита, войската, църквата и народа, то опозицията могла да направи от най-малкия „пропуск“ във формалната церемония знаме за борба против „незаконния“ василевс. Императорът бил обожествяван като божи избраник и не е имало по-страшно престъпление от „оскърбяването на величеството“, но метежът против него като личност, недостойна за трона, не се осъждал, ако, разбира се, метежниците излизали победители. Тази позиция по отношение на василевса, характерна за византийците, е намерила ярко отражение в следния любопитен епизод. В навечерието на решителната битка с императорските войски един от двамата братя Мелисин, горещи привърженици на метежника Варда Фока, по всякакъв начин оскърбявал багренородния Василий II, а другият молел брат си да прекрати оскърбленията и накрая убил светотатеца, плачейки от съзнанието за братоубийството.

За 1122 години съществуване на империята в нея се сменили 90 василевси. Средно всеки от тях е управлявал не повече от 13 години. Почти половината от императорите били свалени и физически унищожени. Самите византийци се замисляли над този факт, но не намирали отговор. Никита Хониат с мъка отбелязва, че ромейската държава прилича на блудница. Кому ли не се отдавала тя! — пише той. — Завзелият без труд властта подбужда и другите към това със своя пример, и особено тези, които по „заобиколен път“ са се издигнали за сановници“. За трона мечтаели мнозина, като непрекъснато говорели за непоклатимостта на правата на своя господар, ако той бил багренороден  и, обратно, за справедливостта на „божия пръст“, когато узурпаторът свалял багренородния (защото той се разпореждал с ромеите като с „някакво бащино наследство“²).

Епитетът „багренороден“ (на гръцки „порфироген“), т. е. роден в Порфир, специално здание в двореца, означавал, че родителите на василевса са заемали императорския трон и следователно той има права, които ако не юридически, то по силата на обичая са му давали редица преимущества пред „небагренородните“. От 35 императори през IX—XII в. едва една трета са имали тази горда титла. Но докато през XI в. багренородните са били само една пета част от василевсите, то през XII в. стават около половината, а от 1261 г. и до края на империята престола са заемали само двама небагренородни. Заедно с консолидацията на класата на феодалната аристокрация бавно и с много труд се утвърждавал и принципът на наследственост на императорската власт. Неин носител е могъл да бъде само представител на тази класа, и то не по своето положение, а по рождението си — от 1081 до 1453 г. произхождащ от друга среда нито веднъж не е заемал византийския престол. В разглеждания от нас период (IX—XII в.) току-що посоченият процес още не е бил завършил. Всеки василевс, заемайки трона, е полагал всички усилия, за да утвърди своето право да предаде властта по наследство, но практиката показва, че багренородният наследник, загубил баща си по време на детството си, рядко е успявал да запази това наследство.

* * *

Животът и битът на императора, организирани с особена пищност, и преклонението пред неговата личност подчертавали пропастта, която отделяла господаря от другите поданици. Василевсът се появявал пред народа само съпроводен от блестяща свита и с въоръжена внушителна охрана, която минавала в строго определен ред. Покрай целия път на процесията винаги имало тълпи от любопитното престолюдие. Понякога издигали и специални дървени подиуми, на които заедно с музикантите и изпълнителите на химни имали право да стоят видни граждани, чуждестранните посланици, знатни пътешественици.

По време на коронацията и на важни приеми василевсът бил облечен с толкова много дрехи и украшения, че едва издържал тяхната тежест. Михаил V Калафат даже припаднал при коронацията и едва успели да го свестят. Пред василевса всички трябвало да се прострат ничком, а по време на тронно слово го закривали със специални завеси. Правото да седят в негово присъствие получавали само отделни личности. До неговата трапеза се допускали само най-висшите сановници на империята (покана на царската трапеза се смятала за най-голяма чест). Дрехите и предметите на бита на императора били с определен цвят — обикновено пурпурен.

Единствен от миряните само василевсът имал право да влиза в олтара на църквата. В негова чест се съчинявали тържествени химни и славословия. В своите грамоти той най-често се изразявал в множествено число: „наша царственост“ (понякога — „моя царственост“). Той не преставал неуморно да възхвалява собствената си дейност — всички негови непрестанни грижи и тежък труд били насочени само за благото на народа и народът, разбира се, „благоденствал“ под неговия скиптър.

Особено помпозно се организирали приемите на чуждестранните посланици, които византийците се стараели да впечатлят с величието на властта на василевса. До средата на X в. във византийския двор се е смятало за унизително да се даде съгласие за брак на близки родственици на императора с господари на други страни. За пръв път багренородната принцеса Ана, дъщеря на Роман II, била дадена за жена на „варварин“ — руския княз Владимир. Това станало в 989 г. Още по-докъсно се съблюдавал обичаят да не се предоставят на чуждите монарси каквито и да било символи на императорската власт. Константин VII Багренородни препоръчвал при претенции от подобен род да се позовават на божията воля и на заветите на Константин Велики.

Последователно и неотклонно отстояваната от византийците концепция за изключителността на властта на василевса, тържествеността на придворния ритуал, величието на дворците, блясъкът и славата на културата на древната империя понякога въздействали дори и на повелителите на големите и могъщи държави на средновековието. Да бъдеш по някакъв начин свързан с престола на Босфора (чрез сродяване или чрез получена почетна титла) означавало в онова време в известна степен да се издигнеш над останалите монарси, неудостоени с тази чест.

* * *

Всеки император се стремял да се обкръжи с предани нему хора. Смяната на императора като правило водела до значителни промени за най-близкото обкръжение на трона. Възможно е било от низините да се изкачиш до висшите стъпала на йерархичната стълба и също така възможно с едно махване на царската ръка да паднеш от горе долу. Социалната структура на византийското общество в епохата на феодализма се е отличавала, както е прието сега да се казва, със значителна „вертикална подвижност“³.

Всички се стремели да направят кариера, увлечени от мисълта за постигането на успех. Сред сполучилите, измъчвани от страх за мястото си, царувало угодничество и раболепие, а сред неудачниците — завист и жестоко съперничество, в което всяко средство оправдавало целта. Теоретично признаваната за висша гаранция срещу произвола и беззаконието социална и политическа система на империята, постоянно ги пораждала. Случаи на наказания на сановници за превишаване на пълномощията им били крайно редки.

* * *

Философите от онова време, мечтаейки за справедливост и законност, възлагали основните си надежди не на реформи, не на промени в структурата на властта и нейния апарат, а на моралните качества на държавните дейци.

За идеалния василевс византийските автори са писали много. Обикновено в това отношение се подчертават четири „главни“ добродетели — мъжество, целомъдрие, мъдрост и справедливост. Василевсът според тях е бил длъжен да прилича на философа — да не се гневи, да е умерен, към всички да се отнася еднакво, да е безпристрастен и милостив. Василий I обичал семейството си и се грижел за благото на поданиците си; Никифор II запазвал спокойствие даже под град от летящи към него камъни; Василий II, когато се разгневявал, хващал за брадата и повалял на земята всеки сановник, който лъжел, но бил справедлив дори към враговете си; Михаил IV Пафлагон бил тежко болен, когато му се наложило да стане, да се качи на коня, да възглави военния поход и да извоюва победа. Но за главно достойнство на василевсите се смятало да имат „страх от бога“ (основа на целомъдрието), защото само моралната юзда била единственото средство за ограничаване волята на василевса. Не случайно Лъв VI казва на патриарх Евтимий, че ако той не се върне на патриаршеския трон, то василевсът ще забрави страха от бога, ще погуби поданиците си и сам ще се погуби.⁴ Императорът, разделящ с войниците си тежестите на походния живот, мъжествен и изкусен в боя, предизвиквал уважение, но по-високо от всичко се оценявало неговото благочестие и благотворителност.

Императорското благочестие старателно се рекламирало с цел да се популяризира името му. Но даже и несъмнената искреност на василевса понякога не предизвиквала съчувствие, когато над венценосеца тежал смъртен грях. Според хрониста от XI в. Йоан Скилица обвиненият в убийството на Роман III Аргир Михаил IV би трябвало да скъса с императрицата Зоя, която го тласнала към престъплението, и да се отрече от престола, а не да разпилява държавните пари за благотворителност.

Критика по адрес на „божествените императори“ за тяхната бездарност, своенравие и пороци е имало и по-рано — през VI— IX в. Така в някои писмени източници се споменава, че Юстиниан II приличал на звяр в своята жестокост; Василий I задоволявал страстта си, като стрелял с лък по отсечената глава на вожда на павликяните Хрисохир; Константин VII без никакво състрадание леко осъждал на смърт, а уморен от научни занимания, се отдавал на пиянство; Александър затънал в разврат и недостойни забавления, както по-късно и Роман II, и Константин VIII, и Константин IX Мономах. Хронистите от XI в. пишат за василевсите не като за наместници на бога на земята, а както се пише за обикновени, посредствени хора с техните обичайни и понякога смешни слабости: Константин IX Мономах прибягвал до наивни хитрости, за да посещава любовницата си; Никифор III Вотаниат преди подстригването си за монах си признал, че най-много от всичко се страхува от необходимостта да се въздържа да яде месо. Михаил Псел, като разглежда характера на василевсите, стига до извода, че в повечето случаи той е бил непостоянен и че по своите лични качества те въобще отстъпват на обикновените хора. И философът смята, че това е естествено, тъй като човешката психика се променя в бурите от тревоги и вълнения, преживявани ежедневно от василевсите. Обикновено те загубват чувството за мярка, малко им е неограничената власт, стават глухи за съветите и са готови да умрат само за да постигнат признанието, че са най-мъдри между мъдрите, всезнаещи и непогрешими. Измениха се времената, оплаква се Псел, демокрацията е по-добра от монархията, но възвръщането към нея е нереално. Затова според неговото мнение по-целесъобразно е да не се търси новото, а да се утвърждава съществуващото. Жалко е само, добавя той, че ромеите се управляват не от хора като Темистокъл и Перикъл, а от нищожни парвенюта, носили до вчера селски кожух.⁵

* * *

Съмнения в правото на василевса на неограничена власт, на самоволно разпореждане със земята, хазната, хората, на произволно издигане или унижаване на всеки от поданиците започнали да се изказват едва в последната четвърт на XI в. Тези съмнения били резултат на все по-ясно формиращото се класово-съсловно самосъзнание на консолидиращата се феодална аристокрация, която се стремяла да постави трона под своя неотслабващ контрол.

Победата на потомствената феодална аристокрация не могла да дойде изведнъж поради твърдата съпротива, оказвана от сановническата бюрокрация, която притежавала огромен опит в господството и като плътен обръч обкръжавала престола. Василевсът можел да сменя любимците си сред нейните представители, но не можел да мине без нейната постоянна подкрепа. Лъв VI се отегчавал от опеката на фаворита Стилиян Заутца, но се избавил от нея едва след неговата смърт; Йоан I Цимисхи не успял да отстрани от управлението Василий Ноф и вероятно станал жертва на неговите машинации. В продължение на един век — от края на X до края на XI в. — се установило относително равновесие на силите в борбата между провинциалната аристокрация и бюрократичната прослойка на столицата.

Ще се спрем на този проблем малко по-подробно, тъй като в продължение на 120—130 години тази борба е основната в политическия живот на империята и нейните причини обуславят особеностите при формирането на господстващата класа.

Процесът на консолидация на класите и съсловията във Византия се е забавил още от времето на бурните събития, преживени от империята през IV—VII в., които донесли гибелта на много римски магнати и сановници. Още оттогава в системата на управлението по силата на обстоятелствата непрекъснато навлизали представители на средните и низшите съсловия. Вследствие на този процес не богатството и родът обуславяли получаването на властта, а самата власт станала едно от условията за придобиване на богатство и статут на знатност. Понятията „чиновничество“ и „знатност“ чак до средата на XI в. си оставали почти синоними. Значителна част от господстващата върхушка представлявала висши и средни чиновници, богатството и силата на които се определяли от заеманата от тях длъжност в централния апарат на властта или в провинцията. Положението на всеки чиновник пряко зависело от милостта на монарха. Загубването на заеманото чиновническо място заплашвало не само с катастрофа в кариерата, но и с рязко снижаване на материалното благосъстояние, а понякога дори с нищета. В това отношение „вертикалната подвижност“ се е проявявала съвсем явно.

Втората група е представлявала растящата в провинцията земеделска аристокрация. Тя съзрявала в недрата на административните райони (теми), системата на които започнала да се развива от VII в. и се разпространила по цялата империя в на-чалото на X в. Управлението в темите било съсредоточено в ръцете на стратезите — представители преди всичко на военната аристокрация, които постепенно се превръщали в едри земевладелци в местата, където заемали своята служба. Осъзнавайки опасността на този процес, централната власт по всякакъв начин се стремяла да го възпрепятства. Така на управителите на теми било забранено да придобиват недвижим имот в местата, където служат. Но тази забрана не засягала военачалниците, подчинени на стратега, включително и неговия заместник, който по-късно сам ставал стратег. От друга страна, василевсите, нуждаещи се от средства, сами понякога назначавали на видни постове в темите едри местни магнати, способни да изразходват част от личните си средства за набирането и въоръжаването на селското опълчение.

От средата на X в. провинциалната аристокрация започнала борбата за престола. Тя имала влияние, богатства, земя и зависими от нея хора; тя организирала военните сили в провинциите и ги възглавявала; тя отбранявала границите и разширявала владенията на империята. Но тя била далеч от подножието на трона. Без да е лишена от милостите на василевса, тя нямала възможност пряко да въздейства на водения от него политически курс.

Освен това представителите на столичната бюрокрация от края на IX и началото на X в. също започнали да се превръщат в едри земевладелци. Запазвайки под свой контрол хазната на държавата като основен източник за доходи, чиновничеството в столицата ставало вече и конкурент на провинциалната аристокрация в експлоатацията на зависимото население. Гражданското чиновничество от XI в. нататък изместило военната аристокрация и от управлението на темите — намаляла ролята на селското опълчение, а заедно с него и ролята на стратега. Ръководството на темите преминавало от ръцете на военните водачи в съдебните и други чиновници, а вместо опълчението на арената излизала все повече подчинената непосредствено на централната власт наемна войска.⁶

С изостряне на борбата и приближаването на нейния решаващ стадий двете страни мобилизирали всички свои резерви. Огромно значение в политическите комбинации и концентрирането на сили имали роднинските връзки. Василевсът се опирал не само на своите привърженици и съратници според тяхната съсловна принадлежност и политическа ориентация, но и на широкия кръг от представители на своя роднински клан, за който е осигурявал основни материални и длъжностни преимущества.

Свободата на произволни действия на монарха ставала все по-малко безконтролна, а неговата изолация от обикновените поданици - все по-голяма. Амплитудата на „вертикалната подвижност“ забележимо се намалила още преди 1081 г. — годината на окончателната победа на провинциалната аристокрация, а след тази победа почти не се забелязвала. Трагедията на империята била в това, че тази победа идва твърде късно — Византия безнадеждно е изостанала от напредналите страни на Запада. От една страна, рутината на отживелите своето време държавни традиции, а, от друга — особеностите на външнополитическата обстановка попречили на провинциалната аристокрация, дошла на власт, да намери изход от задънената улица— историята на империята от XII в. нататък е в същност история на нейната бавна агония. Най-близко обкръжаващата трона креатура на провинциалната аристокрация, състояща се от родственици и съратници на императора, много скоро разбрала своята привързаност към традиционните методи на господство, които били свързани с огромни разходи за издръжката на държавния апарат.

* * *

Още преди победата на провинциалната аристокрация отделни императори се опитвали да осъществят някои реформи, но срещу тях пряко или по замаскиран начин се опълчвала столичната бюрокрация. Опитвайки се да намали заплатите на чиновниците, Исак I Комнин бил принуден само след две години да се отрече от престола; заради пренебрегване интересите на висшите граждански сановници Роман IV Диоген бил отстранен от властта и физически унищожен. Даже половинчатите реформи на държавната система се разбивали в мълчаливата съпротива на апарата на властта, който ги саботирал и те постепенно заглъхвали. Изгражданият в продължение на векове механизъм функционирал вече независимо от волята на василевса.

Централното управление на империята се концентрирало в няколко ведомства — ведомството на логотета (управителя) на геникона, т. е. главното данъчно управление: ведомството на воинската каса; ведомството на пощите и външните работи; ведомството по управлението на имуществото на императорското семейство и др. Освен щата от чиновници в столицата всяко ведомство имало длъжностни лица, които били изпращани с временни поръчения в провинцията. Главна роля във вътрешнодържавния живот играело първото от горепосочените ведомства, от дейността на което основно зависело състоянието на хазната на империята.

В столицата се намирало и ведомството на епарха, властта на когото съвременниците му сравнявали с царската — „само без багренородството“. Той ръководел снабдяването на Константинопол, грижел се за неговата безопасност, благоустройство, организация на вътрешноградската и външната търговия, поддържане на реда. Освен това той бил и един от главните столични съдии (неговите присъди могъл да отмени само василевсът), контролирал работата на всички обществени учреждения, включително затворите и полицията. Организацията на държавните строителни работи в града, церемониите, празненствата, представленията на хиподрума, екзекуциите, погребенията на членовете на царското семейство също били задължения на епарха.

И накрая съществували още и вътрешнодворцови ведомства, които представлявали цели учреждения, непосредствено обслужващи царския двор — по продоволствието, гардероба, ремонтите, конюшните и т. н. Огромният брой слуги на василевса — сановници, прислуга и роби — изпълвали двореца и всеки един от тях имал определени задължения.

Обикновено василевсът приемал сановниците си сутрин за разглеждане на най-важните дела. С непосредствен разговор били удостоявани малцина, но да се явят за поклон пред него били длъжни всички, определени от ритуала. Синкел (духовник от висок ранг) Евтимий, по-късно патриарх, се чувствал обременен от това задължение и изпросил от Лъв VI привилегията да се явява на поклон само един път в месеца.

Понякога императорът свиквал синклита, в който влизали определените в специален списък висши светски и духовни сановници. В синклита влизали хиляди имена, но на практика се събирали само най-главните от живеещите в столицата. През XI—XII в. синклитът станал вече предимно парадно учреждение, като правило изразяващо възторга си по повод „мъдрите решения“ на императора, което обаче не пречело на сановниците, влизащи в него, да интригантстват вън от двореца, а понякога и в самия дворец.

Назначаването на длъжност (с изключение на най-низшите постове) било свързано с удостояването с титла. През X—XI в. титлите се делели на четири йерархични съподчинени разреда, като няколко от тях заемали особено положение извън разредите — това били висшите титли (йерархично също съподчинени). Удостояването с титла се съпровождало със специална за всеки отделен случай церемония, в която участвал и василевсът. Носителят на титла получавал точно установени права и определената за тази титла длъжност. За нормално се смятало постепенното изкачване по йерархичната стълба. Но от XI в. за огорчение на едни и за радост на други сановните персони така бързо се изкачвали на върха, както падали отгоре долу.

Понякога длъжността на носителя на титла била просто символична — той участвал само в церемониите. Удостояването с титла ставало както с назначаването на длъжност, така и без никакво назначаване. В последния случай удостояването било без особена тежест. За висшите титли (кесар, нобилисим, магистър, антипат, патриций) не се полагала никаква длъжност, но те се смятали за най-почетни.

Много титли и съответните на тях длъжности (главно дворцови) били предназначени специално за евнусите. Духовните лица също имали право да получават редица титли.

С течение на времето значението на различните титли намалявало или нараствало. Някои от тях въобще излизали от употреба и се въвеждали нови титли. Системата на удостояване далеч не е била някаква безобидна прищявка на монарха. Псел нарича тази система един от най-важните лостове на властта наред с даването на пари от хазната и издръжката на войската.⁷

Особена роля в управлението независимо от заеманата от тях длъжност и притежавана титла играели фаворитите (Заутца при Лъв VI имал високата титла „василеопатор“ — „баща на василевса“, а Йоан Орфанотроф при Михаил IV бил само попечител на домовете за сираци). Тези доверени лица след коронацията на новия василевс комплектували наново целия или почти целия дворцов щат, сменявали сановниците, разпореждали се с хазната, с владенията на короната, решавали съдбата на армията, на войната и мира. Йоан I Цимисхи, който прекарал почти цялото свое кратко царуване в походи, като минавал покрай цветущите имения в неотдавна отвоюваните от него от арабите земи, с тъга роптаел, че той и войската търпят лишения, а всичко попада в ръцете на паракимомена (придворен за лични услуги на императора) Василий Ноф. На фаворита Ноф му донесли за изказването на василевса и по-късно се говорело, че за тези невнимателни думи василевсът заплатил твърде скъпо — скоро умрял.

Всесилният съветник на Михаил V Калафат, негов чичо, евнухът нобилисим Константин, грабел от хазната с пълни шепи. След свалянето на Михаил в дома на нобилисима били намерени около половин милион златни монети. В присъствието на фаворита Теодор Кастамонит придворните не се осмелявали даже да седят, така както в присъствието на самия император Исак II Ангел.

Съществена еволюция претърпяло управлението в провинциите. До средата на XI в. главна роля в темата играел нейният стратег, на когото били подвластни всички военни и граждански длъжности на провинцията, включително и съдията на темата и началниците на по-малките административни единици на темата — банди, турми, клисури. Самите теми се делели на различни разреди в зависимост от тяхното значение за държавата и в съответствие с това с различни рангове били и техните стратези. От втората половина на XI в. важна роля в темата, както вече бе споменато, започнал да играе съдията. Границите между самите теми не били определени съвсем точно и освен това те често били раздробявани или уедрявани.⁸ Стратегът на уедрена, обикновена погранична тема, когото наричали дук или катепан, имал големи пълномощия. Що се отнася до малките, отдалечени и бедни теми, то назначаването в тях на поста стратег или съдия се смятало като заточение (често това съответствало на действителността).

Наред с едрите собственици, заемащи в провинциите официални длъжности, имало и доста магнати, които не изпълнявали никаква постоянна служба. Независимо от това тяхното влияние в темата понякога било не по-малко от влиянието на нейния официален управител, тъй като магнатите имали голям брой зависими и подвластни на тях хора, свои укрепления и свои военни отряди. Варда Склир, след като неговият метеж бил потушен, в доверителен разговор с Василий II го съветвал да изтощава провинциалните магнати с данъци и с гражданска и военна служба, за да не им остава време да се грижат за стопанствата си, от които богатеят и черпят силата си.⁹

И все пак през XI—XII в. основното богатство даже и на провинциалните магнати се е състояло не от поземлените владения, а от движимо имущество — пари, благородни метали, скъпоценни камъни, скъпа покъщнина, златни украшения, богати дрехи, оръжия и доспехи.¹⁰ Земята, зависимите селяни, арендаторите, слугите и голямата челяд осигурявали на магната само политическа тежест и влияние. Главните източници на средства в неговата лична хазна били държавната заплата, военната плячка и подаръците на василевса.

Хазната на държавата постоянно ту се напълвала благодарение на усилията на едни императори, ту се изпразвала вследствие на разточителството на други. Сановниците си съперничели един на друг в стремежа да се обогатяват за сметка на хазната, като изнудвали василевса да ги дарява и да им дава привилегии и стигайки понякога буквално до бой в борбата за титли и подаяния. На Великден в столицата пристигали представителите на висшата гражданска и военна аристокрация на провинциите и заплатите раздавал самият василевс при изпълнена с тържественост обстановка, или, с други думи, благополучието на поданиците зависело от милостта на монарха.

* * *

Във Византийската империя организацията на властта, стопанството и бита била основана на писани закони. Справедлива е обаче забележката на П. Безобразов, че в историята на Византия не би могло да се разбере нищо, ако не се прави разлика между теорията и практиката, провъзгласените в законите норми и тяхното спазване.¹¹ Така законът признавал всички граждани на империята (освен робите) за свободни, но личната зависимост на париците била разпространено явление и в края на XI в.; законът обявявал църковното имущество за неприкосновено, но то нееднократно било изземвано; законът утвърждавал пълно равенство в съда, но беднякът никога не можел да намери защита; законът заплашвал лихварите, рушветчиите и бирниците с тежко наказание, но те спокойно процъфтявали.

При събирането на данъците противоречието между законодателните норми и тяхното спазване се проявявало особено ярко. В различни времена дейците на империята обявявали за централен проблем ту парите, ту войската (за основно те смятали това, което не им достигало — така през X—XI в. не достигали войници, а през XII — пари). Установеното парично стопанство, органично сраснало с държавната система, Византия наследила от Късната Римска империя. Каквито и да били пътищата за еволюция на икономическата структура на византийското общество, парите си оставали универсално средство за обмен и израз на стойността на всичко в империята. Като цяло това било едно прогресивно явление, в развитието на което по разбираеми причини Византия изпреварила другите страни в Европа, но именно затова то имало тежки за нея последствия — паричните ѝ богатства, без запасите на които, както казвал Алексий I, „нищо не може да се направи“, непрекъснато изтичали в обкръжаващите империята по-малко развити близки и далечни страни, които по силата на пасивния търговски баланс на Византия (тя винаги повече купувала, отколкото продавала) придобивали нейните монети и ги пускали в обръщение или ги използвали като украшения.

Василий II, който по думите на Псел напълнил хазната до краен предел (наложило се даже да се разширяват подземните галерии), забранил износа на пари извън границите и вероятно добре е разбирал опасността от такъв износ.

Когато Алексий I заел престола, хазната била празна. Не е известно обаче каква сума в подземията на ковчежничеството е била минимално необходима за удовлетворяване нуждите на държавата. Сведенията от източниците в това отношение са крайно противоречиви.

По време на посещението на Михаил IV в Тесалоники Орфанотроф му изпратил от столицата 72 хиляди номизми. Много ли пари са били това? Като че ли не — тази сума е била само добавка към разходите, които в съответствие с целите на пътуването на василевса (поклонение пред мощите на св. Димитър) не трябвало да бъдат големи. Но, от друга страна, като че ли са били много — когато корабът с тези пари попаднал в ръцете на жупана (владетеля) на Дукля и той отказал да ги върне, заради тях започнала война. Скромен подарък, предназначен за германския император, Ана Комнина нарича сумата от 144 хиляди златни монети и 100 копринени дрехи. Но това е било само залог — ако германците воюват против Роберт Гискар, то Алексий I би им изпратил още 216 хиляди номизми с цел да се платят заплатите на лицата, получили 20 висши титли, дарени от него на германския владетел.

При остър недостиг на пари за отливането им се взимали скъпите дворцови съдове и прибори, както и ценности, принадлежащи лично на василевса и неговите родственици, а понякога и църковни вещи, което пък винаги предизвиквало конфликти с духовенството и усложнявало вътрешната обстановка в страната.

В XI в. с паричен данък заменили и последните натурални вземания и дори и военната повинност на значителен слой от селяните. Още от началото на X в. славяните от Пелопонес се откупвали от военна служба. След половин век те вместо участие в похода към Лангобардия заплатили на хазната 7200 номизми и предоставили 1000 оседлани коне.

* * *

Често селското и градското население (особено от малките градове) заплащало еднакви данъци — гражданите се занимавали със земеделие, а занаятчийско производство имало и в селата. Имало обаче и съществени разлики — занаятите, както и търговската дейност се съсредоточавали главно в градовете — гражданите, които били занаятчии-шивачи, в рамките на своята повинност шиели платна за товарните и военните кораби на държавата, кожарите изработвали сбруите и седлата за конете на императорските конюшни и на гвардейските отряди, серикариите тъчели коприна за двореца (към това занятие се привличали и жените на знатните семейства). Някои занаятчии плащали само данъци (хлебарите), други изпълнявали само трудова повинност (кожарите), трети се задължавали и да плащат данъци, и да изпълняват повинност (те представлявали болшинството от населението).

Като правило размерите на данъците и на повинностите за селското население били по-значителни, отколкото за градското. Само в отделни периоди от този общ курс на правителствената политика се внасяли някои корекции — Никифор II Фока, стремейки се да укрепи и реформира армията, намалил данъците на състоятелните селяни, които служели в тежката конница, като заявил, че от тях е достатъчен „кръвният данък“.

Извънредната сложност на изчисленията, измерването и оценката на имуществото и невежеството на селяните увеличавали тежестта на тяхното положение. За отделни селяни нормата за облагане с данък можело да се окаже несправедлива поради някои официални предписания на властите. Така например анаграфът (бирникът) имал право да изчислява площта на участъци с неправилна форма (в пресечените местности такива участъци се срещали на всяка крачка), като се основава на дължината на периметъра. Тази дължина се деляла на четири, за да се получи страната на мислимия квадрат, и резултатът се умножавал сам на себе си. Полученото произведение приемали за площ на участъка земя. Запазени са няколко грамоти, в които именно така са изчислени размерите на триъгълни и силно удължени, почти  като лента участъци земя — тяхната площ (а това означава и размерът на данъка) съвсем законно е увеличена един и половина до два пъти¹².

Истинско бедствие за данъкоплатците е била системата за откупуване на данъците и продажбата от страна на държавата на длъжностите, свързани със събирането на данъците. Правителството ту отменяло тази система (народът въставал и искал отменянето ѝ), ту отново я въвеждало. Частно лице, откупило данъците или купило длъжността на бирник, внасяло в хазната или се задължавало да внесе определена сума пари, която обикновено била по-голяма от постъпилата в хазната преди това сума от откупения данъчен окръг или събрана в този окръг от заемащия официален пост на бирник държавен чиновник. В замяна това лице получавало правото при събирането на данъците от откупената от него територия да прибягва до помощта на полицейските власти. За законно негово право се признавало получаването за сметка на данъкоплатците на определена печалба от сумата, изразходвана от него при откупуването на данъците. Често откупуващият заемал под лихва необходимите за откупа пари от лихварите и тази лихва той също погасявал, като взимал от данъкоплатците малко повече от официално установения преди това данък. Кекавмен пише, че много къщи в столицата са построени благодарение на откупуването на данъци. Както се откупували данъците, така можело да се откупуват от фиска и правата за събирането на такси и мита от търговците, и то и от местните, и от чуждестранните. Учените отдавна са на единно мнение, че във Византия най-голямото бедствие за населението е било не количеството на разнообразните данъци и техните размери, а произволът на практорите (данъчните чиновници).

Невъобразима бъркотия при изчислението на данъците внесло и пускането на монети с различно златно съдържание от предишното. Тяхното съотношение с предишните монети не винаги се определяло точно. Правителството се опитвало да установи принудителен курс на новите монети, но пазарът отхвърлял този курс и бирниците били принудени всеки по своему да определя новия размер на данъка, тъй като нямали точни указания. В указа на император Алексий I се казва, че някои практори взимали почти десет пъти повече от други.

Понякога практорът събирал данъка отделно от всяко семейство, а понякога общо от цялата община, която на свое събрание разпределяла исканата данъчна сума от селото или провинциалното градче. Такива събрания винаги преминавали много бурно. Кекавмен съветвал местния влиятелен магнат да не се съгласява да играе ролята на арбитър в такива събрания.

При събирането на данъците практорите идвали в селата със стража и понякога прибягвали и до физическа разправа — от XI в. е запазено съдебно дело срещу практор-изнудвач, който изтезавал данъкоплатец с огън и вряла вода. Обраните от практорите атиняни, съобщава братът на Никита Хониат— митрополитът на Атина Михаил Хониат, не могат да дочакат новата реколта на ечемика, отиват на своите поля, обират незрелите класове и погубват зърното: страшно е да се гледат техните изнурени от глада потъмнели лица. Според неговите думи само местният съдия изнудва от тях по около 720 номизми, а има и много други чиновници с по-нисък ранг, които правят същото; освен това често явление е пристигналото от някъде началство да си устройва пиршества за сметка на селяните.

Правителството, заинтересовано от запазване платежоспособността на данъкоплатците, понякога правело ревизии и наказвало практорите-лихвари, но продължавало да прибягва до откуп на данъци и продаване на длъжностите за бирници, като разчитало на увеличаване на паричните постъпления в хазната. Никита Хониат смята, че от сумата, събрана под формата на данъци, едва ли половината постъпвала в хазната. А на държавата все повече и повече ѝ трябвали пари и преди всичко за военни нужди.

През IX—XI в. въоръжените сили на империята се състояли главно от селските опълчения на всяка провинция, които периодично се свиквали за обучение и походи. Теоретично, както това е отбелязано в трактатите за военно изкуство стратегиконите, селските опълчения, в които влизали добре обучени и осигурени войници-съотечественици (ромеи), трябвало да бъдат по-надеждни в бой от войниците-наемници (пришълци и чужденци). Но стратиотското опълчение в империята се изродило още в средата на XI в. Запазила се само една малка част, която се комплектувала от състоятелните селяни. В тежката конница служели предимно дребните собственици. Другите стратиоти постепенно придобили нов статут — част от тях ги изпращали да служат като военни моряци, друга част ги зачислили в леката пехота, а болшинството вписали в списъците на простите селяни-данъкоплатци.

Военната служба за представителите на богатите семейства започвала на 18-годишна възраст. Земята на такова семейство се намирала под контрола на военното ведомство. Ако бащата-воин загивал или умирал, преди синът му да достигне наборна възраст, неговата вдовица изпращала във войската наемен войник; същото правели и онези вдовици, които нямали синове, за да може земята им да не загуби военния си статут, който давал редица преимущества.

С обедняването на стратиотите хазната все по-често се принуждавала да им изплаща ситерезии или опсонион, т. е. парично заплащане и натурално продоволствие. Разходите на хазната нараснали също и във връзка с пренасяне центъра на тежестта върху наемните войски, състоящи се от чужденци и свободни наемници-ромеи. В новите условия по-боеспособни се оказали добре заплатените наемни войски, като например руско-варягските, франкските, италианските и германските военни съединения, намиращи се във византийската армия още от края на X в. Но заплащането не винаги удовлетварявало както собствените, така и чуждите наемници, особено при управлението на василевси, представляващи интересите на столичната аристокрация. При Михаил VII например разквартируваните в Адрианопол войски изпратили при василевса свои посланици с оплакването, че не получават опсонионите си, но дръзналите да се оплачат войници били избити и обрани. По същата причина въстанали и войските на Дунава. Недостатъчното заплащане водело до разваляне на дисциплината. Никифор Вриений, мъж на Ана Комнина, разказва в своето съчинение, как всички войници тайно от стратега си (а той бил младият Алексий Комнин) решили да избягат от лагера и избягали през нощта, без да оставят на своя военачалник дори коня му. Мануил I Комнин често давал заповеди на своите верни хора да пазят през нощта всички изходи от военния лагер и заплашвал войниците с ослепяване, ако дезертират, но въпреки това те напускали войската.

Особено бързо броят на наемниците нараснал през XI в. Сред тях били и покръстени араби, и арменци, и грузинци, и печенеги, и кумани, и алани, и пришълци от Запада. От 70-те години на XI в. се появили и турци. Наемниците-чужденци идвали в империята както поотделно, така и на цели групи от по няколкостотин души, както например русите и варягите. Арменците и грузинците пристигали често по призив на василевса с цели военни съединения и играели голяма роля във военните действия в Мала Азия. Много рядко империята наемала цяла армия от владетелите на други страни, тъй като това било и скъпо, и опасно. Така българските войски, извикани от василевса за потушаването на въстанието на Toма Славянина, след като получили възнаграждението си, по обратния си път ограбвали местното население. Руските войски на Светослав, поканени от Никифор II за водене на съвместна война срещу българите, сериозно започнали да заплашват самата империя.

Ана Комнина твърди, че обкованите в броня западни рицари са непобедими. Като се гледа сражаващият се Никифор Катакалон, пише тя, може да се помисли, че е роден в Нормандия, а не е ромей, толкова е могъщ и изкусен той в боя. Мануил I по думите на Никита Хониат е знаел, че войниците-ромеи приличат на „глинени гърнета“, а западните наемници — на „метални котли“. Исак II независимо от изпадналите в нищета негови войски дал пленените във войната коне не на тях, а на западните наемници, тъй като те по-добре действали с тежките копия — основното въоръжение на конника. Да се обидят чуждите наемници било много по-опасно, отколкото пренебрегването на стратиотите-ромеи. На василевсите неведнъж им се налагало да потушават страшните бунтове на наемниците и след това да им правят сериозни отстъпки.

Специалните отряди от войници, намиращи се на служба при магнатите, които се появили още в X в., нито тогава, нито по-късно не могли да се превърнат в истинска войска, с която феодалите биха могли, както на Запад, да участват в походите на господаря-сюзерен. Магнатът обикновено е отивал на война със своя малък собствен отряд от оръженосци, полувасали, слуги и роднини. Такива отряди естествено не играели сериозна роля в сраженията. По принцип васалитетът в империята не станал развита и общоразпространена система.

Не избавила империята от необходимостта да издържа голяма наемна войска и системата на така наречените пронии, която започнала да се развива през втората половина на XII в. Прониите били дарения на императора в полза на частни лица, които се състоели в предаването на правата за управляване на определена територия с държавни и свободни селяни и събирането на данък от тях в своя полза.

Наред със сухопътните сили империята е имала и военен флот — провинциален, използван основно за стражева служба, и централен — царски, играещ главна роля в големите експедиции. Освен това по крайбрежието на Мала Азия и на островите се намирали няколко морски теми, населението на които издържало силен военен флот и носело предимно морската служба като гребци и военни моряци.

Военният флот на Византия преживял времена на подем и упадък. В средата на VIII в. Константин V е могъл да изпрати в устието на Дунава за водене на бойни действия против българите около 500 кораба, а в 766 г. — повече от 2 хиляди. Силен оставал византийският флот и през X в. Ужас сред враговете предизвиквал „гръцкият огън“. Той се изхвърлял от сифони, изработени във вид на бронзови чудовища с раззинати уста. Сифоните се движели на различни страни. Изхвърляната от тях течност се самовъзпламенявала и горяла дори и във водата.

Военните кораби с платна имали и екипажи от гребци. Най-големите кораби (дромони) с три реда весла били бързоходни и носели на борда си около 100—150 войници и толкова гребци.

От втората четвърт на XI в. започнали да се появяват първите признаци на упадък на военния флот. Успехите на норманското нахлуване в Италия в началото на 80-те години на XI в. накарали Алексий I да вземе срочни мерки за възраждането на флота. Най-много кораби били построени в столицата. Те се насмолявали и екипирали главно на остров Самос. Но и този набързо построен флот не могъл да попречи на десанта на Роберт Гискар и василевсът прибягнал до услугите на венецианците, като им заплатил чрез извънредни търговски привилегии в империята, което пагубно се отразило, както вече бе казано в първа глава, на развитието на византийските занаяти и търговия.

В края на XII в. византийските военни моряци предпочитали бягството пред морските битки, щом видели вражески кораби. Главата на царския флот Михаил Стрифн, зет на императора, открито търгувал с военното снаряжение — платна, котви, въжета. По време на пристигането на кръстоносните флотилии в Константинопол през пролетта на 1203 г. бившата „владетелка на моретата“ практически вече нямала свой военен флот.

* * *

Военните сили на империята се използвали не само за борба с външните врагове, но и с вътрешните — узурпатори, посягащи на трона; угнетени селяни и граждани, вдигащи въстания; чуждоплеменни поданици, стремящи се да се отделят от империята. Разбира се, не само прякото насилие осигурявало здравината на властта на василевса. Режимът на византийския деспотизъм се поддържал и с помощта на постоянната идейна обработка на ромейските поданици, с която ежедневно се занимавала не само църквата, но и цялата официална правителствена пропаганда. Императорът бил прославян навсякъде и всякога. Новоприетите членове на търговско-занаятчийските корпорации били длъжни да се заклеват в бога и в здравето на василевса. По време на празници циркови артисти пеели в негова чест пред народа специални химни. Тълпата по улиците и площадите била длъжна да вдига наздравици и в хор да вика „слава на василевса“. На всички тези церемонии се придавала даже някаква „конституционна“ функция, за да може василевсът при необходимост да се позове на това, че той е избран и от народа и че е угоден на този народ.

Формите и начините на приветствия се обработвали грижливо в двореца и често имали свой подтекст. Така например споменаването на Константин (сина на Михаил VII) и на Ана Комнина веднага след името на Алексий I означавало, че младите годеници са наследници на престола, а премълчаването след раждането на сина на василевса Йоан показвало, че Константин и Ана вече не са наследниците на престола. Възклицанията и славословията са били акт и на признание, и на клетва за вярност едневременно.

Хронистът на даден василевс много години след неговата смърт си позволявал да го хули и да порицава него и ромеите само в тесния кръг на своето семейство и приятели (Кекавмен най-строго забранявал това на своите синове), а пред хората, на улиците и площадите, в донесенията и указите, във възванията, четени на висок глас от глашатаите по пазарите и пред църквите, в проповедите от църковния амвон византиецът е бил свикнал да слуша само славословия по адрес на василевсите.

Като говори за демагогията като важно средство за укрепване на властта, Скилица отбелязва, че Михаил VI Стратиотик в това отношение бил „бездарен“ и не умеел да „омотава“ оскърбените и затаилите гнева в душата си.¹³ Василевсът е можел да се разпорежда с живота на всеки поданик, но и той е бил принуден да мотивира своите постъпки, затова демагогията обикновено е предшествала ареста или изгнанието за някое видно лице, когато за това не е имало законни основания. Замисляйки да свали патриарх Михаил Кируларий, Исак I поръчал на Псел да го оклевети в обвинителна реч, а когато патриархът внезапно умрял — да го прослави почти като светец в официалната епитафия-панагерик. Решавайки да свали патриарх Алексий Студит и да заеме престола, фаворитът Орфанотроф обвинил владиката, че не е бил избран според каноните — Алексий действително е бил назначен от Василий II без съблюдаване на необходимия ритуал. Но този път на фаворита не помогнали нито каноните, нито демагогията — Алексий поискал да се свалят всички ръкоположени от него митрополити и епископи тъй като той самият като патриарх е „незаконен“. Планът на Орфанотроф се провалил.

Победите над враговете, външни и вътрешни, приключвали с празненства в столицата и с триумфи на хиподрума — носели се спечелените трофеи, прекарвали вързани пленниците, които минавали през тълпата под град от насмешки, храчки, ругатни и понякога даже и удари. Името на василевса при това се славело непрекъснато. През IV—VII в. хиподрумът във Византия е бил единственото място, където народът можел легално да изрази своето отношение към политиката на императора. Неведнъж именно в него василевсите изслушвали тежки обвинения и ругатни, а понякога от трибуните срещу тях летели камъни и парчета кал. Но към IX—X в. положението рязко се изменило — цирковите партии, които по-рано били причастни към политиката и едновременно с това тясно свързани с масата от гражданите в столицата, постепено били сведени до положението на специални служби към хиподрума, подчинени на епарха и задължени да организират зрелищата и в химните си да славят василевса при всяка церемония и на всеки празник.

Слуховете, позорящи василевса (за склонност към ерес, за несполуки в семейството, за тайни пороци), жестоко се преследвали и пресичали. Алексий I, пише Ана Комнина, много се измъчвал, като узнал за слуховете по негов адрес. Василевсът разбирал, че сплетните постепенно създават атмосфера, съдействаща за враждебната агитация на опозиционните групи, и затова, тръгвайки на поход, поръчал на брат си Исак да пази двореца и да изкорени слуховете, а след завръщането си организирал в синклита разглеждане на делото на „клеветниците“.

Но не само слуховете били средство за тайна борба — появявали се и антиправителствени съчинения. Насочените против василевса кратки, често алегорични „тайни листовки“ се наричали фамуси. Понякога такива фамуси се подхвърляли на самия василевс, за да го изплашат или да го дезориентират. Законът повелявал фамусите да се изгарят, а техните съчинители да се наказват най-жестоко. За прокарването на бунтовни идеи бил осъден на смърт — след това смъртната присъда била заменена с ослепяване, поетът от XII в. Михаил Глика, макар че той уверявал императора, че „стихове коварни не е писал, а само изпълнявал своята повинност“. Сто години по-рано на Константин IX му се сторила твърде подозрителна хрониката на друг поет —Йоан Мавропус, и василевсът заповядал тя да бъде изгорена, а авторът ѝ — заточен.

Политическата благонадеждност на поданиците се асоциирала преди всичко с вярност към законния василевс, православието и държавата. В книгата си „Тактика“ Лъв VI Мъдри предписва при назначаването на поста стратег и на другите военачалници строго да се отчита доказали ли са кандидатите своята преданост към империята. За верни хора явно не могло да се приемат тези, които се осмелявали да правят критични забележки или даже да дават правдива информация за истинските причини на някакъв неуспех, не напразно Кекавмен внушавал на синовете си, че успешна кариера прави този, който винаги говори на василевса само това, което „му доставя удоволствие“, или пък мълчи и „гледа надолу“. Исак II Ангел например поискал от пристигналия при него пълководец отчет за хода на войната с българите. Пълководецът отговорил кратко и добавил, че водещите трудна война войски се снабдяват лошо. Исак II Ангел заповядал за тези думи да ослепят смелчагата.

За вярност и морална безупречност на поданиците се смятало безусловното съгласие във всичко с василевса, задължителното законопослушание и безпрекословното подчинение на властта. Заподозреният в неспазване на горното бил заплашен от наказание, което могло да го постигне всеки момент. Вината на Мономахат — знатен човек, била твърде съмнителна, но Никифор III Вотаниат го наказал, като заявил предварително в синклита: „Аз подозирам в това Мономахат, който е враг на ромейската държава.“

Византия запазила римското право и основите на римското съдопроизводство. Съдът в страната се осъществявал основно от представители на държавните учреждения. В провинциите той се реализирал от съдиите на темите и от другите чиновници в съответствие с техните длъжностни функции — делата, свързани със заплащането на данъци можело да се решават от практорите; правонарушенията на войниците се разглеждали от войсковите съдии; до средата на XI в. съдът на стратега е бил висшата съдебна инстанция ка темата. Много дела, свързани със семейни спорове и делба на имущество, се разглеждали от църковния съд (съдия бил митрополитът или епископът).

В столицата наред със съда на епарха и на самия император действал и специален съд, който заседавал на хиподрума (наричали го „съда на вилата“); за моряците имало отделен съд — „съда на фиалата“ (в неговото здание се намирал басейн — фиала). Както се казва в сборника „Еклога“, законодателен кодекс от VIII в., в империята съществували толкова много закони, че даже в столицата имало малко съдии, които добре да познават всичките. Затова от време на време за съдебното дирене се издавали кратки прегледи и извадки (нещо като сборници от закони). С особена популярност през IX—XII в. се ползвали сборниците „Василики“ и „Прохирон“. За съдебно ръководство служели също и сборниците от решения по различни дела, взети от известни съдии (такива били „Пира“ или „Практика“ на Евстати Ромей — XI в.). Незнанието на законите от престъпника, дори ако правонарушителят е невеж „варварин“, т. е. чужденец, не смекчавало неговата вина.

Константин VII в своите укази прокарвал мисълта, че всеки закон, щом той веднъж е влязъл в сила, трябва да остане непоклатим. Псел твърди, че „царството може добре да се управлява само когато досконално се знаят всички действащи закони“. Той обвинява Василий II в това, че управлява по „неписани закони“, като пренебрегва знанията на учените-юристи. Но и бащата на Константин VII — Лъв VI, и другите василевси добре са знаели не само как да прокарват нови закони, но и да отменят старите. Лъв VI по-специално, завършващ строителството на зданието на византийската монархия, отменил сред другите закони и като „безполезен“ закона за приобщаването на синклита в законодателството, защото според него след утвърждаване на единовластието „за всичко отговаря сам императорът“.

Същият император провъзгласил правото на всеки поданик, недоволен от съдебно решение, да подаде апелация до самия император. Съдът на василевса и патриарха бил последната, най-висша инстанция. Разбира се, василевсите много рядко лично разглеждали съдебните тъжби. Но имало и такива сред тях, които обичали да се занимават с това. По думите на Скилица Константин VII предпочитал „най-лекото“ от делата на монарха — съда, и при това съдел без никакво милосърдие. Тъжби обичал да разглежда и Константин X Дука, по времето на когото затворите били препълнени с длъжници на хазната, а военните с готовност сменявали меча и щита за съдийски и адвокатски тоги, тъй като не защитата на ромеите на бойното поле, а защитата в съда или пък осъждането носели много по-големи изгоди.

Съдопроизводството включвало следствие, доказателства на обвинението с привличане на свидетели, адвокатска защита, произнасяне на присъдата и апелация до съда от по-горна инстанция. За свидетели, които били достойни да им се вярва, се признавали само лица, притежаващи имущество, оценявано на не по-малко от 50 номизми. С цел да се търси истината свидетели, които били „неизвестни“ като личности, били подлагани на бой и изтезания. На жените по указа на Лъв VI се отказвало правото да свидетелстват (василевсът „пощадил тяхната срамежливост“). В градския съд по закона се изисквали 5—7 свидетели, а в селския — 3—5. Голямо значение в съдебното дирене се придавало на клетвата, давана от ищеца и ответника. Случвало се даже ищец да прекрати делото, когато от него изисквали да се закълне. Така постъпил например някой си Йоан Ибирица в средата на XI в., който се опитвал да отнеме чрез съда участък земя, отдавна продадена от неговите предци.

Във византийските съдилища били натрупани неразгледани дела. Алексий I пише в една своя новела (указ), че тъжителите непрекъснато подават апелации, „бавят делата“ и „безпокоят“ самия император. В 1166 г. Мануил I признава, че много хора водят дела до дълбока старост, без да дочакат решението на съда. Съдебните заседания често се закривали под предлог, че идват празници, и василевсът рязко намалявал броя на „неработните“ дни за съдилищата. 

При решаването на сериозни дела съдът понякога поканвал софист или ретор, който, след като изслушвал делото и решението по него, бил длъжен да придаде на текста на документите по делото ясна и отчетлива форма. Колкото по-бързо реторът диктувал на съдебните писари текста на присъдата, толкова за по-изкусен се смятал той. С това изкуство се славел и Псел — писарите дори не успявали да записват неговите думи.

Още в сборника „Еклога“ се подчертава, че само изплащането на постоянни заплати на съдиите от хазната може да намали броя на несправедливите присъди. По едно време започнали да плащат заплатите на съдиите за сметка на взимания по-рано хонорар от ищците, но и с това случаите на несправедливи присъди не намалели. Лъв VI във връзка с това взима под своя монаршеска защита съдиите, като твърди, че те произнасят неправилни решения не поради прищевки или от корист, а от страх пред някои могъщи ищци или ответници. Високото заплащане за издаването на документ с решението на съда ставало причина страните да се задоволяват само с изслушването на присъдата, но скоро след това делото се възобновявало, тъй като всяка от страните трактувала възприетото по слух в своя полза. В „Книга на епарха“ е казано, че при оформяне на делови сделки за сума до 100 номизми адвокатът-нотарий получава 12 кератиона, т. е. 0,5% от сумата на сделката. Такъв процент се отчислявал в полза на адвоката и при сделки до 200 номизми, а за сделки за по-значителни суми му се полагали по 2 номизми. Нарушилият тези норми се лишавал от катедра, но той можел да получи и повече, без да се страхува от изгонване от корпорацията, обаче... само ако ги получи под формата на подарък.

Приетият със закон ред за съдопроизводството повсеместно не се спазвал по отношение на политическите престъпници. Тях ги затваряли в затвора или ги изселвали без всякакъв съд и присъда, а само по заповед на василевса или епарха. От момента на провъзгласяването на указа на Алексий I (той предвиждал да се привеждат в изпълнение присъдите на съда 20 дни след тяхното произнасяне) хората от простолюдието практически вече нямали възможност да се оплачат на василевса. През XII в. не можело да се надяваш да получиш достъп до императора, без да имаш връзки с двора и без да дадеш подаръци на дворцовите служители.

Суровостта на светския съд и подкупността на неговите чиновници направили пред селяните твърде популярен по-бързия, евтин и снизходителен църковен съд. Това било изгодно и за църквата, която по този начин получавала доход от решението на дела, невлизащи в нейната компетенция. Митрополитът на Навпакт разглеждал съдебни дела по селата и се занимавал с това, колко коли зърно е откраднато, колко ниви са похабени от магаретата и на колко от тях са отрязани опашките. Митрополитът развеждал съпрузи, разглеждал дела за наследство и дори за убийство.

Естествено към съда имало стражи, палачи, надзиратели. Централният затвор в Константинопол се намирал до ведомството на епарха, в центъра на града между форума на Константин и Августеона. Полицейските функции се изпълнявали от щатни и нещатни служители на епарха. Трапезитите (сарафи, членове на корпорациите) залавяли своите конкуренти „дивите“ (без разрешение) сарафи и фалшификаторите на монети (между другото за намарливост на самия трапезит го заплашвало отсичане на ръката); салдамариите били длъжни да знаят не натрупва ли някой от тях повече продоволствие; вотрите следели да не продава някой на пазара крадени коне; аргиропратите наблюдавали да не би някоя жена да търгува тайно със скъпоценности; кируляриите незабележимо подушвали не миришат ли свещите на колегите им на овча или на друга някаква мазнина.

Освен това в империята отлично била организирана тайната полиция, всички дела на която се ръководели непосредствено от двореца и главната цел на която била осигуряване безопасността на императора. Дворецът представлявал истинска крепост, която Никифор II заобиколил със здрава стена. Мраморният вестибюл, който водел от Големия дворец към площад Августеон, бил отделен със солидни ковани врати. В двореца винаги имало запаси от оръжие и продукти в случай на обсада. Тайните агенти действали не само в столицата, но и в провинцията. Псел пише, че Орфанотроф имал навсякъде „многоока сила“, от която никой не можел да се скрие. Кекавмен втълпявал на децата си, че главното е да бъдат внимателни и винаги да се „оглеждат“. Не споменавай въобще за щяло и нещяло името на василевса и царицата, предупреждавал той сина си, не ходи на пирове, където можеш да попаднеш в лоша компания и да бъдеш обвинен в заговор, не давай самият ти пирове, на които можеш да изпуснеш излишна дума, не разсъждавай в присъствието на важни лица, мълчи, когато не те питат, не порицавай постъпките на началниците си, защото в противен случай винаги могат да те обвинят, че „подстрекаваш народа“. Аз лично, завършва Кекавмен, съм видял много виновни оправдани и много невинни осъдени на смърт.

Стигало се дотам, че даже незаподозреният сановник, съзнавайки, че се е провинил пред василевса, по някой път не издържал напрежението от очакване на разобличението и се подстригвал за монах. Запазена е книжна миниатюра, на която е изобразено как скрили се зад завесата в частен дом служители на тайната полиция записват водещия се разговор в семейството.

При така описаните условия доносът и клеветата често празнували победа. Завистливият сановник съчинявал от името на своя съперник писмо до враг на василевса (примерно до чужд владетел) и го слагал във вещите му. Следвал донос, обиск и намиране на „неопровержимата, страшна улика“. Или пък „приятеля“ любезно го канели на доверителен разговор в помещение, където скрит стоял царски бързописец (а понякога и самият василевс), и разговорът умело се насочвал в необходимото направление. Ана Комнина с възторг разказва за „мъдростта“ на баща си, който сам хванал на местопрестъплението ересиарха Василий. Това станало, като той се престорил, че е привърженик на учението на вожда на богомилите, и след като позволил на стареца свободно да се изкаже, станал и дръпнал завесата, зад която записвали всичко неговите граматици.

Отговорността за послушанието на поданиците и за спокойствието в провинциите василевсите възлагали и на църковните служители. След въстанието на населението на Навпакт против користолюбивия стратег Константин VIII заповядал да ослепят епископа на града, като мотивирал наказанието с това, че епископът не е съумял да отклони своето паство от метежа. След около 150 години точно по същия начин при подобни обстоятелства постъпил и Андроник I Комнин с епископа на Лопадиан. Затова епископите заповядвали често заподозрените в техните епархии да бъдат заловени и изпратени в столицата. Държавните престъпници се прекарвали по пътищата от ведомството на дрома на сменни пощенски коне. Особено опасните от тях увивали в сурова биволска кожа, която, след като изсъхвала, ставала по-надеждна и от вериги.

Следствието на държавните престъпници се водело, след като те вече се намирали в затвора. Изтезанията при разпитите в такива случаи били нещо обикновено; знатните се освобождавали от изтезания, ако извършеното от тях е било само углавно престъпление. Константин Диоген, виновен за участието си в заговор (този виден пълководец е баща на Роман IV), не издържал изтезанията, които ръководел Орфанотроф, и се самоубил, като се хвърлил по време на разходката от стените на Влахернския затвор. Василий Петин при Роман II и Лъв Ламброс при Константин IX полудели от изтезанията, а Роман Стравороман умрял от тях.

Най-мекото наказание за изпаднал в немилост велможа било да не напуска имението си и да не се появява в столицата, както и домашен арест. Ана Комнина по време на Йоан II Комнин и Мануил I Комнин (нейни брат и племенник) е стояла под домашен арест повече от 30 години, занимавайки се с наука и съчинявайки своята книга „Алексиада“. Често практикувана мярка за наказание била изгнанието. Понякога тя имала замаскирана форма, като виновния или неудобен сановник изпращали на официален пост в далечна провинция. Но обикновено изгнаникът се държал под стража на някой остров или затънтено място, като неговите пазачи имали правото да го убият, ако се опита да избяга. Заточението от такъв вид най-често се съпровождало с конфискация на имуществото в полза на хазната, василевса и доносника, спомогнал за това заточение. Нерядко заедно с виновника изпращали на заточение членовете на семейството му и дори далечните му роднини, затова мнозина, които успявали, разбира се, побързвали да се скрият в някой манастир, за да не поставят под ударите на отмъщението своите деца и роднини.

Не съвсем разбираемо е официалното по форма наказание, предвиждащо насилственото подстригване за монах. От една страна, подстригването за монах, свързано с отричане от мирските блага, се е смятало за доброволен духовен подвиг, а, от друга страна, от подстригването са направили наказание, лишаващо завинаги виновния от радостите на земния живот. Това противоречие е вълнувало и тогавашните хора и не случайно патриарх Евтимий е упреквал фаворита Стилиян Заутца за това, че той често е прибягвал до подстригване на враговете си за монаси и е превърнал „светата схизма... в наказващ меч“.

Сериозните наказания (заточение, ослепяване, екзекуция) обикновено се предшествали от общо поругаване. Остригвали косата, брадата, веждите и даже ресниците на престъпника и го прекарвали през града и на хиподрума върху магаре, камила или бик, яхнати с лице към опашката. Понякога навличали на него чувал или дълга риза без ръкави, на шията му окачвали „огърлица“ от волски и овчи черва и на главата му от същите мръсотии слагали „корона“. За забава на тълпата пред него шествали жезлоносци, които пеели подигравателни песни. Дъщерите и жените на царедворците излизали по балконите, за да гледат зрелището, чиято организация се възлагала на комедианти и мимове като опитни режисьори на забавления.

Затворите се издържали от държавата. В тях затваряли политическите престъпници, особено опасните рецидивисти и несъстоятелните длъжници. Скандалджиите и гуляйджиите за дребни простъпки просто ги набивали с камшик без съд и следствие. Бедняците византийската бюрокрация предпочитала да наказва със смърт, отсичане на носа или ръката, скопяване, каторга, бой с бич, глоба и изгонване от града — на нея не ѝ било изгодно да ги храни, пои и облича, вместо да получава от тях данъци.

Глика пише, че при него в дома му дошъл пратеник на василевса и го завел в тъмницата, която била по-страшна от Аида (подземното царство), понеже било толкова тъмно, че затворниците в мрака не могли да виждат дори лицата си един на друг. Попадналият в затвора често завинаги оставал в него. Андроник I измъчвал с глад дори жени, които били взели някакво участие в политическия живот; в затвора умрели и „апостолите“ на ересиарха Василий, макар че, както твърди Ана Комнина, те получавали храна. Разузнавач на Алексий I се престорил на беглец от затвора, за да се вмъкне в лагера на Лъжедиоген, но за тази цел си остригал косата и сам си направил много рани и драскотини.

Фалшификаторите на монети, трапезитите, които лошо изпълнявали полицейските си функции, аргиропратите, смесващи в златото други метали, били наказвани с отсичане на ръката; прелюбодейците — с отсичане на носа; виновните в содомия — със скопяване. Последното наказание се прилагало и по отношение на политическите престъпници, и то към онези лица, чиито права за трона са представлявали опасност (примерно роднини на сваления василевс).

Най-разпространеното от наказанията било ослепяването. То се извършвало с нажежен железен прът, с който изгаряли клепачите. Грубото ослепяване често водело до смърт. Скоро след такова ослепяване умрял младият Михаил V, както и силният и здрав воин Роман IV Диоген. По време на ожесточени войни византийците извършвали масови ослепявания на пленниците. В някои случаи ослепяването се извършвало без видимо повреждане на очите чрез многократно приближаване към тях на нажежено до бяло желязо (зрението се повреждало постепенно и човек ослепявал). Понякога ослепявали само едното око или само притъпявали зрението, което се смятало за особена милост.

Разбойниците били екзекутирвани на особен вид колело за разпъване. Ако василевсът се страхувал, че осъдените на дългогодишен затвор могат да бъдат освободени от врага, той заповядвал набързо да бъдат убити. Василий II заповядал да набият на кол участниците в метежа на Варда Фока. Дукът на Антиохия по същия начин екзекутирал над 100 участници в градското въстание. Съучастниците на метежника разпъвали по дърветата или ги оставяли да висят на бесилки, издигнати в редица на видни места в столицата. На площада на Бика (площад Тавър), където обикновено ставали публичните екзекуции, се намирала медна статуя на бик и в нея живи изгаряли по-важни престъпници. Понякога вместо това ги хвърляли, за да ги разкъсат лъвовете от дворцовия зверилник.

Законът забранявал да се погребват труповете на екзекутираните. Те се оставяли след екзекуцията на поругание от тълпата и след това се изхвърляли в рова Пелагия, близо до площада на Бика. Главите се набучвали на кол и се оставяли дълго време на видно място (най-често на хиподрума).

Не само децата, а и внуците на държавните престъпници дълги години носели печата на проклятието — те винаги били под подозрение и не можели да получат титли и длъжности. Само смяната на властващия василевс можела да измени тяхната съдба.

Естествено византийската полиция е имала и по-дребни делнични грижи, свързани с поддържането на реда. Неустойчивостта на социалния статут на личността в страната обуславяла съществуването на много хора, изхвърлени от рамките на привичните норми. Имало и доста декласирани елементи. От време на време в селските местности просяците, крадците и разбойниците ставали истинска опасност за пътниците по пътищата и проходите. Обикновените селяни, когато тръгвали на панаир, обикновено се събирали на големи групи. През XII в. морските пирати тероризирали крайбрежните селища, като безпощадно грабели всички, отмъквали хора и ги продавали в робство, налагали данъци и взимали откупи, убивали на място всеки, който се осмелявал да им се противопостави. По-голямата част от декласираните елементи на обществото обаче била концентрирана в градовете и особено в столицата. Недъгави, прокажени, епилептици, слепци, сираци, бездомни старци, скитници стърчали почти пред всяка църква, по пазарите и площадите. Те се тълпели навсякъде по обществените места и под равнодушните погледи на преминаващите просякът умирал край църковната ограда, а просякинята раждала под открито небе.

Във византийските домове нямало печки и в студено време те се отоплявали чрез мангали с въглища. През зимата и в сезона на ледените есенни ветрове бедните хора непоносимо мръзнели дори и да имали покрив над главата си. Бездомните пък просто често измирали по чардаците, пред вратите на къщите и покритите галерии. Роман I Лакапин заповядал да се отопляват някои от покритите галерии, за да могат просяците да се спасяват в тях от студа. Често, опитвайки се да се постоплят, те палели огън в най-неподходящи места и това довеждало до опустошителни пожари в тясно застроения град.

Обичайна фигура по улиците на големите градове са били недъгавите и уродите, често действително болни хора, но и нерядко преструващи се на такива, които за източник на съществуването си използвали чувството на религиозно състрадание у гражданите. Те гасели свещите в църквите, досаждали на жените, появявали се голи по улиците, отчаяно сквернословели, влачели стед себе си вързани трупове на кучета и т. н. Понякога ги затваряли в лудниците, но след това отново ги пускали. Смятало се за добродетел смирено да се прощава на „божиите хора“ всяка нагла приумица.

Ограбването и убийствата в столицата били най-обикновено явление. Затова не се смятало за безопасно нощем да се ходи по тесните улички, където дори и през деня горели светилници. Полицейската стража обхождала улиците, залавяла подозрителните и на място се саморазправяла с тях. През нощта вратите на града се затваряли. Специална служба следяла за избухването на пожари. От осем часа вечерта до осем сутринта под страх с изгонване от корпорацията на кръчмарите се забранявало да отварят кръчмите.

Пазарите били огнища, където избухвали бунтове, и някои от тях прераствали в градски въстания. В тях се въртели крадците, в тях собствеността под подозрителните и жадни погледи на притежателите ѝ преминавала от ръка в ръка, в тях скарването за измама, неточно мерене или теглене, за оскърбяване бързо преливало в сбиване и бой с ножове.

Столичният плебс бил чужд по своите интереси на трудовото население на града. Оттук идва заключението, че не всеки погром над домовете на знатните е ставал като резултат на класовата борба на угнетените и далеч не всяко ограбване на някой богат чиновник по пътищата е дело на народни отмъстители. Нито декласираната тълпа в градовете, нито болшинството от разбойниците и пиратите се ползвали със симпатиите на трудовите маси. Напротив, от техните жестокости и зверства трудовото население често плачело с кървави сълзи. Столичният плебс използвал всяка възможност (смяна на властта, пожар, сбиване на чешмата за вода при сушави дни, публични екзекуции и дори всенародни празненства), за да извършва грабежи, и не се спирал пред нищо — нито пред подпалвачество, нито пред убийства, нито пред разрушаването на здания. Той се присъединявал към всяко истинско народно движение и му причинявал непоправими вреди със своето хищничество и с безчинствата си.

Държавата и църквата организирали за декласираните, просяците, болните, сираците и скитниците приюти, старчески домове, сиропиталища, лепрозориуми (лечебници за прокажени), изправителни заведения за проститутки, лудници. Представителите на знатната аристокрация, преживели някаква мъка или тежък недъг, понякога жертвали пари за издръжката на тези заведения. Някои дори откупували болни престъпници от затвора. Подобни приюти се създавали и при манастирите. През X в. на просяците се раздавал хляб от патриаршеската житница, което ставало със специални жетони и за тях те дълго стоели на опашка. Патриарх Антоний Кавлеос хранел близо хиляда просяци, като ги привличал за обслужване на църквите и за участие в църковните хорове. В столицата имало и родилен дом за просякини, както и специално гробище за бездомни.

Но всички тези видове обществена и частна благотворителност естествено били капка в морето от нищета и отчаяние. Често в периоди на изостряне борбата около трона тази благотворителност се използвала само като средство за пропаганда и за завоюване на популярност сред населението.

И така ние разгледахме някои аспекти на държавната структура на Византия и организацията на властта в империята. Властта като съдба е преследвала ромееца през целия му жизнен път. Страхът пред нея прониквал в душата на всеки жител и го заставял да ѝ се подчинява почти автоматично. Затвореността, недоверието даже към приятели и близки роднини, крайният егоизъм и неискреността били характерни черти на индивида, възпитан в деспотизъм и изпълнен със съзнанието за нищожността на своята личност.

Същият този византиец обаче се отличавал със склоност към сантименталност, с емоционални взривове и пориви, с остро състрадание към онеправданите. Той бил готов на доброволна самоотверженост, тъй като, лишен от увереността в своето благополучие, дори и състоятелният ромеец е живеел под гнета на реалната опасност да се окаже сред низините на обществото. Той се измъчвал от съзнанието за потъпканото си човешко достойнство, за неестествената робска покоркост пред съдбата и случая, които изцяло зависели не от него, а от волята и каприза на управляващия деспот и неговите служители.