Девета глава

ПРАЗНИЦИ, ЗРЕЛИЩА, РАЗВЛЕЧЕНИЯ

Празниците във Византия били общонародни и местни, религиозни и политически, професионални и семейни, постоянни и екстраординарни, официално позволени и забранени.

Един от най-трайните феномени на народната култура, празникът, се възприемал от всяко ново поколение като неотнимаем елемент на установения жизнен ред, наследен от предните. Най-древните, идващи от античната и елинистичната епоха, били езическите празненства, които продължавали да битуват в християнското византийско общество. Те бавно и трудно слизали от сцената, изчезвали и отново се възраждали, маскирали се като християнски празници или като местни обичаи и се празнували толкова по-смело, колкото по-далеч от големите центрове и от висшите църковни и светски власти се намирала една или друга местност.

Тези враждебни на православието рудименти на езичеството сред другоплеменното население на империята имали и древноелински, и свой, така да се каже, отечествен, роден произход. Те се усещали по-явно в тези провинции, които влезли в състава на империята по-късно (например някои арменски и грузински земи и северозападните райони на Балканите), и там, където населението водело по-затворен начин на живот (например власите и албанците). В основата си обаче през IX—XII в. оригиналните езически обичаи и обреди на другоплеменните ромеи успели тясно да се преплетат и да се слеят с чисто елинските и да претърпят преосмислянето дори на ритуалната „християнизация“.

Забележително е, че броят на езическите тържества и веселия дори се увеличил с разпространението на християнството. Езическите празници се приютили като самозванци в лоното на самата ортодоксална вяра и заедно с нея наследили и новопокръстените. Затова църквата била принудена да тръгне не по пътя на пълното изкореняване на езическите обичаи, а по пътя на тяхната адаптация, „обезвреждане“ на несъвместимите с християнството идейни норми и тълкувания на древните игри като обреди, свързани например с циклите на селската трудова дейност.

Общонародните езически празници във Византия били календите, брумалиите и русалиите. Календа на латински означава първото число на всеки месец, но като празник се отбелязвал в началото на януари и на изток от Средиземноморието започнал да се празнува от времената на установяването на римското господство по тези земи (в края на X и началото на XI в. под името „коляд“ този празник заедно с християнството проникнал и в Русия).

Отначало календите се празнували от 1 до 5 януари, а с утвърждаване на християнството като господстваща официална религия началото на празнуването им било преместено заради важния църковен празник — Рождество Христово (25 декември), и календите станали 12-дневни. В края на VII в. на Шестия вселенски събор календите били предадени на анатема, но тяхната забрана нямала никакво въздействие. Те продължавали да се празнуват от народа и скоро след това отново започнали да ги отбелязват в самия императорски дворец. Наистина василевсите се стараели все пак да отделят езическото веселие от църковните тържества и основното развлечение се устройвало не на 26 декември и не в нощта пред 1 януари (деня на св. Василий), а в нощта срещу 2 януари. По това време вече и маскираните в двореца, които умеели да изпълняват строго определените ритуални функции, били единици.

Народът празнувал календите, както и римляните, от времето на Юлий Цезар в нощта срещу 1 януари, макар че новата година във Византия през IX—XII в. започвала не от 1 януари, а от 1 септември. Всеки се маскирал, както можел, най-често мъжете се преобличали като жени, а жените като мъже. Маскираните обикаляли от къща на къща с песни и танци, чукали по вратите, участвали в пиршествата при непознати хора, изпросвали подаръци. Много народ се стичал в механите и кръчмите и изпълвал улиците през цялата нощ.

В двореца през нощта срещу 2 януари се устройвали така наречените готски игри, по време на които поканените на празника велможи, както и членовете на цирковите партии „сини“ и „зелени“, певци и музиканти прославяли василевса и неговия наследник. Да пеят подходящи за случая песни били задължени и всички сановници. Песните се сменявали с танци на маскираните и на няколко „готи“, въоръжени с мечове и щитове. „Готите“ пеели точно определени песни, които някога имали ритуален характер, но сега представлявали така неузнаваемо развален латински език, че смисълът им вече никой не разбирал.

Брумалиите се празнували малко преди календите (думата „брума“ на латински означава „най-кратките дни в годината“, т. е времето на зимното слънцестоене). И те били предадени на анатема на същия този Шести вселенски събор, но естествено също така безрезултатно. Народът празнувал брумалиите и календите почти еднакво. В двореца за брумалиите бил разработен специален ритуал. Сановниците играели хоро и пеели с горящи свещи в ръце. Императорът ги дарявал със злато, а представителите на простото население — със сребро. Вечерта се организирало голямо пиршество (както и по време на календите), на което присъствал василевсът, седящ със семейството си на отделна маса. Роман I Лакапин не допускал празнуването на брумалиите в двореца, но още при неговия съуправител и приемник Константин VII отново започнали да ги честват. Константин VII постановил по време на брумалиите да се раздават от хазната не повече от 50 литри (3600 златни монети).

Русалиите били пролетен празник на цветята и се устройвали след Великден, в навечерието на св. Троица. За това, как е бил отбелязван този празник в селските местности, можем да добием известна представа от съдебното решение на охридския архиепископ Димитър Хоматиан (първата третина на XIII в.), който бил принуден да разгледа дело за убийство по време на русалия. Селската младеж организирала танци, игри, пантомими и „скокове“, като всичко се правело, за да се получат подаръците на зрителите. Един овчар в занемарени дрехи от овча кожа, от когото младите хора поискали да даде сирене, отказал да даде, станал бой и овчарят бил убит. Наказвайки виновниците за случилото се с епитимия, архиепископът отбелязва, че запазените в „тази страна“ (Македония) като обичаи русалии и брумалии са наистина „бесовски игри“.

Особено тържествено обаче всички слоеве на византийското общество без изключение отбелязвали религиозните празници, официално установени от църквата. Към края на X и началото на XI в. точно бил определен кръгът на така наречените престолни църковни празници (Рождество, Богоявление, Великден, св. Троица и т. н.). Широко се празнували по цялата империя и дните на такива почитани светии като св. Георги (23 април) и св. Димитър (26 октомври). Близо до Чурул в Тракия и в Куперия всяка година се организирал грандиозен празник в чест на св. Георги заедно с панаир. В този ден василевсът със семейството си се отправял по море в Мангана (манастир в североизточната част на столицата) на поклонение на мъченика. Освен това се отбелязвали празниците в чест на местните светци и на паметни събития, свързани с определена местност, град, църква, манастир и т. н.

Религиозните празници изисквали от енориашите да присъстват на църковната служба в храма и често и да участват в тържествените церемонии. В престолните и други празници (дните на св. Димитър и св. Илия) присъствал и императорът. В съответствие с церемониала излизането му от двореца се съпровождало с процесия, която преминавала по украсените улици и площади до църквата „Св. София“, където василевсът със семейството си присъствал на празничното богуслужение, извършвано от самия патриарх. Понякога процесията се отправяла в друг храм, когато трябвало — на коне, а друг път с кораб. След официалните тържества започвали игри, а след тях следвали пиршества. За празничната трапеза се готвели дълго преди настъпването на празника, запасявали се с продукти и често дълго икономисвали. Обикновените хора твърде често трябвало да се ограничават много седмици, за да могат да посрещнат празника. В навечерието на Великден такова въздържане било предписано на християните от самата църква — Великден се празнувал след големите пости. Този празник в Константинопол по традиция се отбелязвал особено пищно.

Освен църковните празници византийците празнували и държавните, които бивали ежегодни (например 11 май — денят на основаването на Константинопол, денят на раждането на императора) и екстраординарни, случайни (коронация на василевса, неговата сватба, раждането на наследник). В такива дни отново славели господаря, носели му подаръци, дарявали неговите деца. А василевсът заповядвал да раздават на народа медни монети, да поставят по площадите на специални дълги маси безплатно угощение, да организират на хиподрума масови зрелища. Народът играел по улиците хора, пеел обредни песни и химни в чест на виновника на тържеството. В двореца пък пирувала аристокрацията.

В държавен празник в краен случай за жителите на столицата и нейните околности се превръщал и денят на влизането в Константинопол на победилия узурпатор. В града той влизал на бял кон, съпроводен от пищна свита, отряд телохранители и отбрана войска. В съответствие с определения ритуал сановниците, висшето духовенство, ръководителите на корпорациите и тълпи от народ го посрещали с песнопения и славословия.

Повод за обявяването на общонароден празник можело да стане завръщането на василевса в столицата след победоносен поход. Тогава се празнувал и триумф за победата. С най-голяма пищност например организирал своето завръщане Йоан I Цимисхи след победата си над Светослав и присъединяването на Североизточна България. Императорската колесница, теглена от четворка белоснежни коне, била украсена с цветя; със собствените си ръце василевсът сложил венец и на своя ездитен кон; самият той от Златните врати вървял пеша след своята колесница, в която лежали дрехите на българския цар, а върху тях стояла иконата на Влахернската богородица, на чието застъпничество императорът смирено приписвал своите победи. На форума на Константин василевсът свалил от главата на водещия знатните пленници български цар Борис царския венец и влизайки в църквата „Св. София“, го предал в ръцете на патриарха.¹ По подобен начин било организирано и посрещането на Василий II след окончателното завоюване на цяла България.

Повод за импровизирано тържество било пристигането в столицата на чуждестранна принцеса — годеница на императора или на неговия наследник. Берта-Ирина, жената на Мануил I Комнин, била посрещната с ликуване по протежение на целия ѝ път от бреговете на Адриатика, където тя слязла от кораба, до самия Константинопол. Празнични посрещания по пътя и в столицата се организирали също и за мощите на известен или новопоявил се светец, пренасяни от провинцията, от новоизвоювани райони или пък подарени на василевса от някой чуждестранен повелител. Така например при Константин VII тържествено и празнично посрещнали ковчежето с ръката на Йоан Предтеча.

Освен общите празници населението на империята и жителите на градовете празнували свои професионални, корпоративни, квартални и други празници. Константинополските лекари например празнували на 26 юни — деня на св. Самсон, който се смятал за покровител ка медиците. В този ден те правели поклонение пред неговите останки в храма на св. Мокий и след това се събирали на обща трапеза за пиршество. Църковната енория съвместно отбелязвала деня на светията на своята църква, колегите от канцелариите — повишението в службата на някой чиновник, корпорациите — избирането на нов член и т. н. Процесията на табулариите в такъв случай започвала от църквата, където новият колега получавал благословия, след това го съпровождали до катедрата, за която бил избран, и накрая отивали в дома му да се почерпят. На 25 октомври — деня на светията на нотариите, пийналите адвокати си слагали маски и на цели групи обикаляли из града.

На семейните тържества, които също много често започвали в църквата (кръщавка, годеж, сватба), били канени толкова повече хора, колкото по-богато било семейството. Знатният стопанин се стремял да порази своите гости с разкоша в обстановката на жилището си, с дрехите и украшенията на членовете на семейството му, с разнообразието на предлаганата храна. Гостите също се обличали в най-хубавите си дрехи, пристигали с най-добрите от своите коне или мулета със скъпи седла или в богато украсени каляски. На такива семейни празници дори и в затънтените села хората се наслаждавали на изкуството на специално поканен певец или музикант. Сватбата на Дигенис Акрит започнала в неговия дом и след това продължила в дома на родителите на невестата; поканените гости били толкова много, че техните подаръци за младоженците трудно можели да се преброят, а пиршествата продължили много дни подред. В подобни случаи в градовете богатият стопанин наемал цяла трупа скитащи музиканти, фокусници, мимове и акробати, които често се оказвали изпълнители на долнопробно изкуство.

Както вече се каза, по време на големите общонародни или столични празненства за гражданите се организирали различен вид зрелища и увеселения. Подразбира се, че за простолюдието и еснафите празничните процесии, църковните шествия, посрещанията на видни личности и дори погребенията на знатни лица са представлявали своеобразни зрелища. С пълно право към разреда на зрелищата трябва да отнесем тържествените богослужения и църковните литургии, в които енориашите се превръщали в участници на едно пищно театрализирано магическо действие.

Особено популярни обаче сред столичното население били специалните игри, които се организирали по традиция, като се започне още от античните времена, на хиподрума (огромно елипсовидно съоръжение, подобно на съвременните стадиони), разположен в съседство с Големия императорски дворец и църквата „Св. София“. Основен вид зрелище на хиподрума било състезанието в изкуството за майсторско управление на коне. Всяка от леките колесници, носеща се по страничните пътечки на хиподрума и с впрегнати няколко коня, се управлявала от един кочияш. Издръжката на конете и на самия хиподрум, както и организирането на състезанията в него били задължение на цирковите партии, сред които се отделяли четири — „сини“, „зелени“, „червени“ и „бели“. През X в. практически се запазили само двете първи партии. Те се ръководели изцяло от епарха на столицата.

Самото представление на хиподрума се подготвяло и протичало по строго определени правила. Входът в хиподрума бил свободен. Гражданите обикновено заемали места още от сутринта. Всеки бил „запалянко“ на една или друга партия. Състезанията започвали по знак на самия василевс, който идвал в своята ложа от двореца по закрита галерия. Кочияшите били облечени в цвета на своите партии. Летящият бяг на колесниците се съпровождал с рева на зрителите, които ободрявали, освирквали или ругаели „своя“ или „противниковия“ кочияш. Зрителите награждавали победителя с аплодисменти, а василевсът — с литра злато. През XI в. по всяка вероятност е имало циркови партии и в някои други градове на империята освен в Константинопол, тъй като сведения за представления на хиподрумите в провинциалните центрове понякога се срещат в източниците. На хиподрума в Магнезия се събирало почти цялото население на града. Понякога на състезанията идвали и монаси и след това се каели за „извършения грях“. Духовенството осъждало игрите на хиподрума като недостойни за християните забава, но за пряка критика срещу тези състезания през IX—XII в. не е известно. Състезанията били дълбоко вкоренен обичай, влязъл в официалната церемониална символика на императорската власт и изпълнявал определена функция по време на дипломатическите приеми на чуждите посланичества.

През X в. в Спарта всяка събота в центъра на града се организирали спортни игри (по всяка вероятност като отглас на местната древна традиция). На състезанията се събирал много народ. Идвал и самият стратег на града, който забравял за своите служебни задължения — по-точно пренебрегвал жалбите на клириците от близкия до мястото на състезанията храм, които се оплаквали, че гърмът на аплодисментите на зрителите заглушавал гласа на свещеника, извършващ служба пред малобройните енориаши (болшинството явно предпочитало да отиде на игрите).

В столицата след състезанията с колесници на хиподрума започвали обикновено представления на акробати, борци, шутове, фокусници, дресьори на животни. След края на представленията близо до хиподрума се тълпели шутове, мимове, музиканти, певци и хетери, участвали или неучаствали в игрите, които често тръгвали оттам на групи по домовете на аристократите, за да продължат веселието на техните нощни пирове.

В някои случаи василевсът заповядвал да покажат на хиподрума зрелища от съвсем друг вид. Суровият воин Никифор II, който предизвикал недоволството на столичните жители със своята политика с цените, решил да порази „изнежените граждани“ с един ръкопашен бой. Той забравил обаче да ги предупреди, че това е само зрелище. Когато войниците от императорската гвардия, разделени на два отряда, извадили мечовете си и започнали „сражението“, трибуните били обхванати от паника. Гражданите отлично помнели, че скоро преди това в улична схватка били убити няколко гвардейци на василевса и без да разбират истинските намерения на императора, решили, че е настъпил часът на неговата мъст за убитите. Народът се втурнал към изходите на хиподрума, като смачквал падналите под краката му.

На хиподрума понякога показвали своето изкуство в джигитовка знатни воини. Оръженосецът на Роман I Лакапин — Мосиле, изправен върху седлото на летящия с всички сили кон, без да трепне, както разказва Скилица, размахвал меча си, като показвал различни начини за използване на оръжието. От края на XII в. под западно влияние започнали да въвеждат във Византия и рицарските турнири между знатните воини. Наистина военни състезания в империята се устройвали много преди тези турнири и в тях отдавна взимали участие дори самите василевси, но те не представлявали двубои (мятали копия, стреляли в цел с лък, преодолявали препятствия с коне, поразявали с меч или боздуган чучела).

Събраните на хиподрума граждани често били развличани от въжеиграчи, които на опънато на значителна височина въже изпълнявали различни акробатични трикове, ходели със завързани очи, стреляли с лък и т. н. Жонгльори хвърляли във въздуха и ловели крехки стъклени кълба, манипулирали със съдове, пълни с вода, без да излеят от тях нито капка. Дресирани мечки изобразявали неудачници, пияници и простаци, като заставяли зрителите да се превиват от смях; учено куче измъквало от пейките на трибуните по поръка на стопанина си ту „скъперник“, ту „развратник“, ту „разточител“, ту „рогоносец“.

Положението на „артистите“ от акробатичните циркови трупи (като правило скитащи) било много тежко. Тях ги преследвало и моралното осъждане на църквата, и презрението на добропорядъчните фарисеи. Съдът и властта не им признавали граждански права и условията на техния живот изцяло зависели от степента на щедрост на случайните зяпачи. Своите представления те обикновено показвали направо по площадите и улиците на градовете.

Византия не е имала собствен театър, поне такъв, какъвто го познаваме в периода на античността. Но своеобразен театър все пак е съществувал — същите скитащи артисти, шутове и мимове, владеещи често по няколко „артистични“ специалности, разигравали остри комични сценки и фарсове по собствени съчинения, в които на гротеската, сатирата и клоунадата се отреждала главната роля. Избирали се съвсем прости сюжети — съпружеската изневяра, похожденията на млад нехранимайко, злополуките на сводника или на глупавия скъперник. Често пъти представленията били грубо цинични, като непристойните изрази се съпровождали с не по-малко непристойни жестове. В такива случаи актрисите излизали на сцената в немного прилично облекло — скъсен хитон с голямо деколте. Особено упорито църквата преследвала мимовете и даже не ги пускали на хиподрума. Но те се ползвали с популярност, и то не само сред простолюдието, а често попадали на нощните гуляи на знатната младеж, на пиршествата на солидните сановници и дори в двореца на василевса. Известно е пристрастието към мимовете на Роман II, Константин VIII, Константин IX. Даже някои патриарси били обвинявани, че тайно се развличат с представления на мимове, давани скришом в патриаршеските палати.

Театърът живеел полуофициален живот и в двора на самия василевс. В „Житие на патриарх Евтимий“ се споменава за „първия актьор“ на „благочестивия“ василевс Лъв VI Мъдри, някой си Ваан, който седял на трапезата на императора и се осмелявал да му дава съвети.² Представленията на своите актьори Лъв VI гледал по време на обяд. Никита Хониат е оставил описание на едно от големите, специално организирани представления в императорския дворец в края на XII в. Зрители били василевсът, членовете на неговото семейство, дворцовите сановници и служители, както и видните титулувани особи. Сред актьорите имало и знатни младежи, притежаващи някакъв „талант“ и желаещи да демонстрират своите способности. От поканените велможи взимали такса (явно за да се плати на артистите-професионалисти). Представлението било нещо като преглед-ревю — състезанията и триковете на атлетите се сменявали с танци и фокуси, а сценките се редували с песни. В интермедиите на арената излизали клоуни, които едновременно играели ролята на конферансиета. Цялата забава се ръководела от специален разпоредител, а началото на всеки номер се възвестявало със звучно пляскане по долната част на гърба на някой юначага.

Зрелище, което привличало вниманието на множество граждани, било показването на диви зверове и животни от далечни страни. Константин IX заповядал да разходят из града за развлечение на жителите на столицата слона и жирафа, подарени му от Египет. Към двореца на василевса (във всеки случай още от XII в.) имало специален зверилник, в който отглеждали лъвове.

Освен празненствата, пировете и зрелищата византийците имали и други развлечения. През пролетта и лятото в неделни и празнични дни константинополци на коне или с кораби излизали сред природата, на брега на Босфора. Впрочем тези извънградски разходки понякога се оказвали не съвсем безопасни — през IX в. българските леки отряди неведнъж извършвали бързи набези срещу тези безгрижни и невъоръжени граждани на столицата на империята.

Особено разпространено и „благородно“ прекарване на свободното време в кръговете на византийската аристокрация бил ловът — любима и често опасна забава. Василий I загинал от смъртоносно нараняване по време на лов — елен закачил с рога си императора за пояса и го влачил през храсталаците. Исак I Комнин тежко се простудил, когато бил на лов за глигани. Лова обичали и Александър, и Алексий I Комнин, и брат му Исак, и Андроник I, който заповядал на художниците да изобразят във фрески сцени на лов с кучета, преследващи заек, глиган, настигнат от тях, както и зубър, пронизан от копие.

На лов тръгвали обикновено съвсем рано, преди изгрев слънце, и се завръщали за закуска. Излизайки съвсем рано в околните гори, обкръжаващи през XII в. Константинопол, Алексий I успявал на сутринта да се върне с дивеч в двореца. Пълководците и знатните воини не пропускали случай да половуват и по време на военни походи, когато войската спирала за почивка.

Великолепни ловни места се намирали в България, при Анхиало и близо до Дунава, а в Южна Македония в междуречието на Струма и Вардар, близо до Тесалоники, на север от града. Тесалонийската аристокрация се развличала с лов най-често през октомври, в навечерието на празника на св. Димитър. В началото на X в. почти под стените на Тесалоники бродели диви елени и пасели заедно с кравите на гражданите на града. За дребни зверове и птици излизали на лов със соколи — Алексий I имал и свой специален служител — соколар. В Мала Азия по време на лов на хищници използвали за примамка домашни животни. Дигенис Акрит например за примамка на хищните зверове връзвал за някое дърво козленце. След лова измореният аристократ позволявал на слугите да свалят от него изпоцапаните дрехи, да го окъпят във ваната, да го облекат в леки напарфюмирани домашни дрехи и близо до ложата, на която си почивал, да сложат да димят ароматични благовония.

Забавна игра на знатните ромеи, която изисквала много сили и ловкост, била също така играта на топка с коне. Алексий I участвал в тази игра заедно с придворните на малкия хиподрум, който се намирал на територията на Големия дворец. Какви са били правилата на тази игра, не е известно, но явно конниците са си отнемали топката един от друг със сила, тъй като по думите на Ана Комнина в борба за топката с василевса един от неговите партньори паднал от коня и силно наранил крака на императора. Оттогава, отбелязва принцесата, започнали да се усилват „ревматичните“ болки на нейния баща.

Образованите ромеи обичали да прекарват свободното си време и в игра на шашки, както и на „затрикии“ (шах). Те познавали и друга, не съвсем безобидна игра — хазартната игра на зарове. Йоан Скилица разказва, че в нощта на убийството на император Никифор II Фока неговият роден брат Лъв, крупен пълководец и виден сановник, довел със своите спекулации със зърно столицата до глад, играел на зарове. При това той толкова бил увлечен в хазарта, че даже не прочел тайно предадената му по време на играта бележка, в която неизвестно лице го предупреждавало за заговора и за насроченото в предстоящата нощ убийство на василевса. Константин VIII от младежките си години бил пристрастен към тази игра и дори след като станал император, прекарвал по цели нощи със заровете. Или тази игра, или някаква нейна разновидност има пред вид Кекавмен, когато говори за „играта на тавли“, („тавли“ е изкривено произнасяне на латинското „табула“, т. е. „дъска“). В италианските владения на империята именно с тази игра се е занимавал по време на почивките си византийският пълководец и с това е заслужил суровото порицание на Василий II. Кекавмен искал да предпази своите синове от увлечението по хазартните игри и затова настоятелно им препоръчвал да използват свободното си време за четене и за душеспасителни разговори с монасите.

И така накратко ви разказахме за празниците, зрелищата и развлеченията на византийците. Във всички случаи, когато тези празненства и увеселения имали масов характер, техни главни организатори неизменно са били църквата и държавата. Първоначалният акт за създаването на някой постоянен ежегоден празник на църквата и държавата често отдавна бил забравен, но празникът се превръщал в народна традиция и неговата социална роля не изчезвала. Обредите и ритуалите, пищни и съдържащи многозначителност, тържествено изпълнявани в строгия ред на церемониала, въздействали на чувствата на ромеите, и то, изглежда, по-силно от вложената в празника идея. Или, казано по-точно, тази идея е прониквала в съзнанието толкова по-успешно, колкото по-възбудени са били емоциите на зрителите. Празничните тържества и масовите зрелища са изпълнявали във Византия важна социална и политическа функция, като са служели на църквата и държавата като мощно средство за въздействие върху народните маси, които обикновено с нетърпение са очаквали настъпването на празничните дни, стремейки се, макар и за кратко време, да се откъснат от тежкото и непривлекателно ежедневие.