Индекс на статията
Първа глава
СОЦИАЛЕН СТРОЙ
По броя на градското си население през IX—XII в. Византия е превъзхождала другите страни на средновековна Европа. И в нея обаче селските жители са преобладавали над градските. Селата като ореол са обкръжавали всеки по-значителен град. Обикновено (особено на Балканите) селата са наброявали по 10, 20, 30 селски двора, а в чифлиците и махалите (проастии, метоси, зевгалатиони), принадлежащи на частни лица, църкви и манастири — и по по-малко.
Но не само размерите, а и социалният статут на селата е бил твърде различен. В най-привилегировано положение сред свободните селища са се намирали селата на стратиотите (IX—XI в.)— селяни, вписани във воинските списъци и задължени при първо повикване от властта да се явят с конете, оръжието и каруците си. Имало е села, жителите на които са служели като гребци и моряци на военните кораби. Жителите на други села, зачислени към ведомството на дрома (пощите и външните работи), следели за състоянието на държавните пътища и били задължени да обслужват пътуващите по тях официални лица. Жителите на някои села били привличани в строителството на държавни кораби, мостове, крепости, за приготвянето на дървени въглища за железотопилните пещи и т. н. Преобладаващата маса от свободни селяни заплащала на държавата многобройни данъци и изпълнявала други разнообразни повинности.
Жителите на свободните села образували общини. Те общо решавали въпросите по ползването на ливадите, горите, полските имоти, наемането на общински овчар или пъдар, разпределението на водата, строителството на мелници, мостове, водоеми. Общо са празнували и погребвали, общо отслужвали молебени за дъжд и са водели дела със съседните села или с едрите собственици. На общинско събрание разпределяли извънредните глоби и данъци, повинности и вноски в хазната на държавата.
От края на IX в. процесът на феодализация започнал да се ускорява и бързо нараснал броят на несвободните села, феодално-зависимото население на които най-често наричали парици и проскатемени. Зависими селища били и малки имения, и големи села с господарски домове, и отделни чифлици (проастии), в които селяните не само се занимавали със селското стопанство, но и отглеждали добитък. В такива селища често е имало мандра, пчелин, грънчарска работилница и т. н. Жителите на големите села, които зависели от едрите земевладелци, също образували общини; те заплащали данък на своя господар и изпълнявали повинности в негова полза или едновременно и в негова полза, и в полза на хазната, ако господарят им нямал данъчни привилегии.
Нивите се предавали по наследство и били разделени една от друга с межди, канавки или огради от пръти, камъни, посадени дръвчета. Към селския двор обикновено имало овощна и зеленчукова градина. Къщите се строели преди всичко от камъни или тръстика, с покриви, покрити с керемиди, тръстика или слама. До дома се намирали стопанските постройки, изби или ями и големи, зарити в земята делви (питоси), в които пазели зърно, вино, зехтин.
* * *
Чак до края на XI и началото на XII в. едрите земевладелци рядко прекарвали по-значително време извън града. Но постепенно земеделската аристокрация започнала все повече да се грижи за своите селски имения и даже за снабдяването им с отбранителни съоръжения. Запазено е едно подробно описание на господарско имение от XI в. в Мала Азия. Около дома, който бил с купол, имало открита веранда, подпряна на колони. До дома били разположени банята с мраморен под (мраморен бил подът и в дома), хамбар с две помещения (долно с изба, където се пазели нетрайни продукти, и горно за изпечения хляб), специален склад за зърното, сламата и плявата, конюшните, обора и помещенията за работниците и слугите. В имението имало църква с купол. Тя била с осем колони, с параклиси, мраморен под и позлатен иконостас. В края на X в. Василий II Българоубиец бил поразен от богатството и размерите на имението на малоазиатския магнат Евстатий Малеин, който поканил на почивка в него цялата войска на императора. Според житието на Филарет Милостиви светецът е притежавал 600 бика, 100 вола, 800 коня, 80 ездитни коне и мулета, 12 хиляди овце и всички те се отглеждали в 48 чифлика. Още по-богат е бил пълководецът на Алексий I Комнин Григори Бакуриани, многобройните владения на когото се намирали край Филипопол и в областта на Солун.
* * *
Основните култури за посев във Византия били пшеницата и ечемикът. Селяните често предпочитали да сеят повече ечемик като по-малко капризна зърнена култура, която давала и по-стабилна реколта. В славянските провинции отглеждали просо, но знатните хора смятали просото за лоша храна — според мнението на писателката от XII в. Ана Комнина, дъщеря на Алексий I, то предизвиквало стомашни заболявания. Във Византия се сеели и бобови култури — грах, леща, боб. За много ценна култура се е смятал ленът (тънките ленени тъкани стрували по-скъпо от вълнените), но той е изисквал обилно напояване, а тогава водата е била малко. Ленът в империята не достигал и се внасял отвън.
Най-големи доходи носело гроздето. Земята с лозе при продажба струвала десет пъти по-скъпо от нива. С лозарство се занимавали и гражданите, които имали лозя както в градовете, така и в предградията. Смятало се е, че даже пет модия лозе (5— 6 декара) е достатъчно, за да осигури скромно препитание на едно семейство. Във Византия се занимавали с овощарство, но съперник на гроздето по доходоносност в Мала Азия и в южните балкански провинции били маслините. За ромеите един от основните видове храна били зехтинът и солените маслини. В годините с ниска реколта износът на маслини извън границите на империята бил забраняван.
В селското стопанство конят обикновено рядко бил използван за земеделска работа. През X в. един кон струвал 12 златни номизми, т. е. цената за три-четири крави. Свободният селянин е държал кон само защото без него не могъл да отбие военната си служба. Конете се развъждали предимно в именията на знатните и в императорските чифлици. Всеки сановник в града притежавал кон или цяла конюшня. Добре гледаните коне били хранени с ечемик. С особена слава се ползвали арабските коне. Но Михаил Аталиат, автор от XI в., прекарал много години в походи, е предпочитал ромейските коне, тъй като според неговото мнение арабските били бързи, но много скоро се изморявали. Конете се използвали и в пощенската служба.
Мулетата, така както и конете, били „привилегировани“ животни; те служели за езда и за пренасянето на багаж и стоки— едно муле носело до десет модия зърно (около 80 кг). Селяните по-често използвали магарето, което понякога представлявало цялото имущество на бедния производител на дървени въглища или на търговеца на дърва.
Но главната работна сила в селското стопанство бил волът. Степента на благосъстоянието на едно семейство се определяла не само от размерите на неговия поземлен участък, но и от броя на притежаваните волове. Селянин, който има два чифта волове, наричали дизевгарат, който имал само един чифт — зевгарат, а който имал само един вол — воидат. Обикновено селяните не държали млечни крави, а и в именията на аристокрацията месният рогат добитък винаги преобладавал над млечния.
Затова пък във всяко селско стопанство е имало овце и кози. Те давали и мляко, и месо, и вълна и най-важното не изисквали особени грижи. Обеднелите притежатели само на един вол понякога впрягали до него при оран козел. Свине отглеждали там, където имало дъбови гори, тъй като ги изхранвали предимно с жълъди. Само прасенцата преди празник хранели с трици и брашно.
Селяните отглеждали и домашни птици. Митрополитът на Навпакт Йоан Апокавк (XIII в.), който бил принуден да избяга на село, се оплаква в едно свое писмо, че живее в пристройката на църквата, а до него били конете, свинете, кучетата, овцете, гълъбите, гъските, патиците, кокошките и той бил оглушен от техните ревове и крясъци.
В различните провинции на Византия, отличаващи се една от друга по природните си условия, е съществувала своего рода естествена специализация. Киликия, Крит, Тракия, Южна Македония и Тесалия се славели с житните си култури; Витиния с конете; долините на Меандър и Скамандър, както и Лакедемон — с маслините; Епир и Паристрион с добитъка; Евбея с виното и Атика с меда. Тази специализация (по-често обусловена принудително от наличието на работна ръка и работен добитък, от вида на имуществото на населението, качеството на земята и т. н.) била характерна и за стопанството вътре в селата — едни семейства владеели лозя или градини, други овце или пчелин.
С номадско овцевъдство в империята се занимавали почти изключително власите, и то преди всичко в Тесалия, Епир, Македония, Паристрион. През лятото (като се започне от май) те се движели със стадата си по планинските пасища, като преминавали понякога стотици километри, за да стигнат от кошара до кошара (на гръцки „мандра“), където преработвали продуктите от своето стопанство — приготвяли масло и сирене (влашкото сирене още тогава било известно и зад границите на империята), прежда, килими, кечета и др. През септември те се завръщали да зимуват в долините. Номадското овцевъдство от древни времена е познато и в Мала Азия, и в Северна Сирия.
Сериозна роля в живота на селското население са играели различните видове спомагателен поминък — риболовът край големите реки, езера и морското крайбрежие, ловът, пчеларството, приготвянето на дървени въглища и дърва за горене.
При климатичните условия за по-голямата част от византийските провинции особено значение е имало напояването на земята и отстраняването на камъните от почвата, тъй като повечето от малките ниви са били разпръснати по склоновете на планините, между овразите, скалите, блатата, храстите и горичките. Водата често не достигала и заради нея избухвали спорове и кавги, водели се съдебни дела. Дребните участъци земя се обработвали само ръчно, като се прочиствали от камъните поколение след поколение. Някои ниви се създавали буквално от ръцете на човека — от низините носели земя и я насипвали върху голите камъни. Най-често тора за нивата селянинът пренасял на гърба си. Затова пък в много области той събирал по две реколти в годината.
Страшен бич за селяните били стихийните природни бедствия — суша, горещите ветрове от юг и от изток през май и ледените от морето през април, наводненията по време на разливането на планинските реки, град и накрая периодичните, продължаващи по няколко години наред опустошения от скакалци.
В работата по селското стопанство е било заето цялото семейство, включително и децата. Работният ден започвал с изгрева на слънцето (понякога и още преди да се съмне) и продължавал до неговия залез. Много малко селяни се ползвали от труда на мистии — наемни работници (такива най-често били обеднелите им съседи от същото село). Понякога след големи победи над арабите пленниците превръщали в роби и ги изпращали да обработват земята на по-състоятелните селяни. Но като правило робите и мистиите били лоши работници.
Много сили на селяните отнемала държавната трудова повинност (ангарията) и по-специално извънредната ангария — превозването на товари със собствените им животни, разчистването на пътища и проходи за войската, ремонт и строителство на мостове, кораби, укрепления и т. н. Непредвидената ангария откъсвала селяните от срочната им сезонна работа и често поставяла тяхното стопанство на границата на разорението.
Обеднелите селяни преживявали от случайна работа — наемали се като строителни дърводелци, дървосекачи, въглищари, сезонни работници. Понякога те се организирали в сдружения на гроздоберачи или строители, преминаващи от място на място. В документите от XI—XII в. се съобщава за много запустели села, жителите на които са измрели или са ги напуснали.1
Византийското селячество страдало от недостиг на земя въпреки огромните пространства необработени и годни за обработване държавни земи. Правителството с охота заселвало на своите земи безимотни селяни и понякога даже пленени или съюзници араби, печенеги, узи, половци и ги заставяло да носят военна служба и да плащат данъци. Въпреки това оставало много свободна земя, тъй като по това време усвояването на целините е представлявало голяма трудност за селяните. Останал без работен добитък и инвентар, разореният селянин не е бил в състояние сам да усвои свободен участък необработваема земя. Селяните вътре в общината понякога си помагали един на друг и съседите обединявали усилията си при обработването на земята. Но отделилият се от селото си бедняк бил обречен на гибел. Селската аренда, за която често се говори в документите, е била преди всичко признак на беда — нуждаещият се от земя е взимал под аренда нивата на съседа си, който не е бил способен да я обработва, или, обратното, разореният е давал земята си под аренда на своите богати съседи.
Патриарх Фотий (IX в.) пише как при него привечер, по време, „когато се палят лампите“, дошъл при него един бедняк, целият в синини, с разкъсан хитон, и през сълзи му разказал как богатият съсед отнел земицата му — последната надежда на неговия живот. Понякога бедствието идвало не от загубата на земя, а от насилственото прибавяне на земя — държавата заставяла селяните да плащат данъци и за запустелите участъци земя, съседни на техните, като им разрешавала да ги обработват. Печелел обикновено състоятелният селянин, а беднякът, който с труд едва се справял с обработването на своята земя, се разорявал още по-бързо.
Този вид данък се наричал алиленгион, или „колективна отговорност“ — жителите на селската община били отговорни един за друг при заплащането на данъка в хазната. Алиленгионът се отразявал много тежко върху селяните. Привилегированите стратиоти, обеднявайки, преминавали в разреда на обикновените данъкоплатци, а свободните данъкоплатци продавали своите земи или ставали парици при едрите земевладелци, които обикновено се ползвали с различни данъчни привилегии.
Опитвайки се да възпрепятства намаляването на данъчните постъпления в хазната, централната власт нееднократно обявявала за недействителни сделките за продажба на земя от селяни на богати и знатни лица. Василий II конфискувал владенията на много магнати, които били заграбили селски земи. Този василевс въвел алиленгията и за едрите земевладелци, като ги заставил да плащат данъци и за съседните им, напуснати или разорени селски стопанства. Но тези мерки не изменили положението — забогателите селяни имали пълно право да купуват земята на своите съседи; самата хазна, 30 години след като селянин преставал да обработва земята си, я конфискувала и я продавала на всеки, който пожелаел да я купи; скоро след смъртта на Василий II аристокрацията и духовенството били избавени от алиленгията.
Положението на париците в именията на феодалите не е било леко, обаче не е така просто да се определи колко по-добре са живеели свободните данъкоплатци — данъците са били по-ниски от частната рента, но бирниците много често, както ще видим по-нататък, не спазвали законите. И все пак в края на XI и през XII в. селяните все още се страхували да не изпаднат в положението на парици — те все още живеели с надеждата да постигнат успех в живота, докато зависимостта от частни лица не давала такава перспектива. Съгласно типовите задачи на един византийски учебник частта, която взимал господарят, достигала една трета и даже половината от селската реколта. Един от типиците (манастирските устави) от XI в. предписвал: ако париците започнат да живеят по-добре в резултат на добра реколта, то трябва от тях да се искат по-големи вноски в житницата и хазната на обителта.2
А що се отнася до мистиите, то сведенията за техните бедствия са доста чести в житията. В едно от тях се казва, че цели 15 години един мистий служел на богаташа, който смъквал от него по три кожи, заставял го да работи и денем, и нощем и въпреки това за всички тези години не му заплатил нито обол. Изпадналите в такова положение мистии, особено пък обременените със семейство, се превръщали в същност в безгласни слуги, изпълняващи най-трудната и черна работа в имението на земевладелеца. Често тяхното положение било по-лошо от положението на робите и робините, които прислужвали в дома на господаря.
* * *
Със съществени особености се отличавало манастирското стопанство. По правило монасите се делели на няколко разреда, като низшият бил най-многоброен. Домакините, ключарите, ковчежниците, вратарите, калиграфите, иконописците, библиотекарите се намирали в привилегировано положение, а орачите, ковачите, дърводелците, тъкачите, седларите, обущарите, конярите, краварите, мелничарите, тепавичарите, градинарите, овощарите, грънчарите, шивачите, кошничарите, перачите, пекарите, готвачите едва-едва успявали да сменят труда с молитвите и бденията. Както и в именията на светските господари, така и в манастирите понякога се прилагала известна механизация — тестото се замесвало с помощта на механизъм, движен ст въртящ се в кръг вол, водата идвала по тръби подобно на днешния водопровод, имало водни или привеждани в движение от животни мелници, ковачници, грънчарски работилници и т. н.
Манастирите обаче не разпилявали своите богатства, както правели светските богаташи, не ги разделяли между наследниците си, не харчели средства за поддържането на престиж, за издръжката на оръженосци и пищни свити, за скъпо оръжие и доспехи, за снаряжение при участието в походи и т. н. Затова в житниците на манастирите често залежавали огромни запаси от зърно и в избите голямо количество амфори с вино и зехтин. Монасите умеели по-добре от светските магнати „с мирни средства“ да приберат в ръцете си съседните земи, като съблазнявали по различен начин религиозните и невежи селяни.
В манастирите се трудели и много мистии (в съответствие с манастирските устави те трябвало да бъдат най-често неженени). В едно от житията се разказва как изгонен от монасите за нищожна простъпка мистий се опитал в отчаянието си да подпали манастирската житница, понеже той е бил — негодува съставителят на житието — „селендур и слуга, който в своите чувства с нищо не е по-добър от неразумния добитък“.
* * *
Голямата разлика в положението на селяните и господарите се отразявала на целия им начин на живот и преди всичко върху вида и качеството на дрехите, състава на храната, външния вид на жилището и неговия интериор. Дрехите на простите селяни почти не претърпели промяна в продьлжение на векове. Те представлявали късо наметало, преметнато през рамото, риза-хитон от грубо платно или вълна, напъхана в също такива груби панталони, и пристегнати с ремъци ботуши. Андроник I Комнин заповядал да го нарисуват в дрехите на селянин с коса в ръцете — на тази рисунка той е с дълга синя риза и бели ботуши до коленете. По думите на големия духовник от IX в. Теодор Студит по време на младостта си, когато е вършел монашески подвизи, той е носел на полето оборски тор през нощта или по пладне, за да не може никой да го види — през обедния зной селяните явно са съблюдавали времето за обедна почивка. Леглото на бедняка е било обикновено дюшек, напълнен със слама. През нощта колибата си осветявал с въглища, факел или парче борина.
Съставът на храната на селянина изцяло се е определял от неговите стопански възможности. Най-често се е хранел с ечемичен хляб, разредено с вода вино и зеленчуци. За признак на крайна бедност се смятала употребата за храна на плява, трици, жълъди и месо от „морска свиня“ (делфин). Обикновено селянинът се хранел до насита сутрин, преди началото на работния ден; на обяд се хранел „умерено“, а вечер преди лягане хапвал само зеленчуци и плодове. Много бедняци се хранели въобще само едни път на ден. Не случайно, както пише в сказанието за Стефанит и Ихнитат, очите им се ококорвали, когато им се случвало да видят на масата едновременно и хляб, и вино, и вариво, и сирене, и плодове.
Облеклото на богаташа се състояло от тънък ленен или копринен хитон и панталони от скъп вълнен плат. На кръста си носел пояс, извезан със злато, украсен с инкрустации и завит в контешки гънки. Яката на дрехата се напарфюмирвала. Богаташите носели ботуши със завити отпред носове. Плащът на епическия герой Дигенис Акрит бил извезан с изображения на грифони, шапката му — обшита със скъпа кожа, а кърпата украсена със злато. С кожа били обшити и дрехите на жената-воин Максимо, чиято долна риза била толкова фина, че светлината прозирала през нея като през паяжина.
Богато се украсявали с благородни метали и скъпоценни камъни оръжието, седлата и сбруята на конете и мулетата на богаташа. За знатните дами се изработвали специални седла, украсени с бисери и златни токички във формата на зверове и птици. Седлото имало разкошна обвивка и от тялото на коня или мулето се спускало покривало от коприна.
Интериорът в домовете на богаташите в селските местности се отличавал със своето великолепие. В спалните е имало позлатени легла, покрити със скъпи тъкани, а в гостните — маси, инкрустирани със слонова кост, злато и сребро (при Филарет Милостиви на такава маса са сядали по 36 души). Вечер помещението се осветявало от светилници с чист зехтин и димели за благоухание индийско орехче, камфор, касия, амбра и мускус. Когато селският магнат се канел да тръгне на дълъг път, приготовленията траели няколко седмици, като за него и многобройната му свита се събирали провизии и походно снаряжение от всякакъв вид.
Достатъчно здрав е този, се казва в анонимната сатира „Тимарион“, който седи на седлото и може да изяде една цяла кокошка. Но кокошките и дивечът на масата на бедняка били само случайно долетели празнични гости. Поради прекомерната употреба на тлъста храна и вино богатите често страдали от затлъстяване и подагра (лекарите ги съветвали на обяд да ядат повече крес, малва и асфодели, т. е. повече салати и зеленчуци). Някои лакомници безпогрешно можели да определят от кое място са донесени медът и виното и на колко дни е опеченото малко прасенце. За деликатес се смятало месото от петмесечно агънце, от тригодишна специално хранена кокошка и виме от млада свиня. Свинското месо, което се сервирало с фригийско зеле, взимали от мазнината в гърнето направо с ръце или с вилица с два зъба.
* * *
По това време във Византия между селото и града винаги се чувствала една глуха постоянна вражда, свойствена по-специално на жителите на селата и обусловена от дълбоки икономически, социални и политически причини. За източниците на враждата на провинциалната земеделска аристокрация към константинополските знатни сановници ще стане дума по-нататък. Що се касае до простите селяни, то тяхната ненавист към града се обяснява преди всичко с това, че във Византия за разлика от страните с „класически феодализъм“ в Западна Европа не замъкът на сеньора, а градът е властвал над селото — в града са живеели и самите собственици на земята, и представителите на императорската власт. Своята неприязън към града селяните разпростирали и върху обикновените граждани и причината за това се корени в особеностите на византийската данъчна система.
Заплащаните от селяните данъци били преимуществено парични. А пари селянинът е могъл да придобие само чрез града. През ръцете даже и на най-бедния надничар, който купувал буквално всичко от пазара, в годината преминавали пет пъти повече парични знаци, отколкото през ръцете на селянина, придобиващ епизодично по няколко монети, за да плати данъка и да си купи само най-необходимото. В града, опитвайки се да получи пари за своите селскостопански произведения, селянинът е получавал много малко поради държавната политика на фиксирани цени на продуктите, високите търговски мита и такси, а също така и поради факта, че той бил длъжен да предава своите стоки не непосредствено на потребителя, а на прекупвачи — търговците на едро, които били организирани в търговски корпорации. Освен това, макар и да имало случаи на увеличаване на данъците в градовете, като правило най-голямата част от платежите в полза на хазната се изисквала само от селяните, от което печелели гражданите.3
Селяните избягвали да отиват в градовете и се появявали там само в случай на крайна необходимост (търговия, търсене на работа, бягство от нахлул в земите им враг). Те презирали гражданите за тяхната безцеремонност и разпуснатост на нравите и знаели, че плодовете на техния тежък селски труд се стичат в градовете, а те живеят много по-зле от гражданите. Писателят от края на XII — началото на XIII в. Никита Хониат разказва за случилата се пред неговите очи характерна сцена — ограбени от кръстоносците през пролетта на 1204 г. много бежанци от Константинопол тайно се промъквали към пристанищните градове и предлагали на селяните останалите им пари и ценности, като ги молели да им продадат хранителни продукти. Селяните взимали от гражданите почти даром вещите им и със злорадство казвали: „Ето и ние се пообогатихме.“
Гражданите на свой ред се надсмивали на грубите, изпоцапани от земята дрехи на селяните, на тяхната неразбираема реч, на смутеносгга им на шумните улици и площади; те се подигравали на тяхната мълчаливост, на неспособността им правилно да свържат две думи, понеже само овцете, биковете и кучетата били единственото им постоянно „общество“.
В науката често спорят за съдържанието на понятието „град“. Тук ние няма да се спираме на този въпрос. Но за селянина от онова време градът е бил олицетворение на безумен разкош, жестока власт, безцелен и шумен пазар, гнездо на всякакви пороци. Него го е поразявало изобилието на занаятчийски работилници в града, но едва ли е могло да го удиви изкуството на гражданина-занаятчия, тъй като в известна степен всеки земеделец е бил и занаятчия, като самостоятелно е изработвал повечето от необходимите му оръдия на труда и предмети на бита. Селото е познавало изкусни грънчари, ковачи, шивачи, обущари, бъчвари, леяри. Произвежданите в селата различни видове съдове, кожени изделия, кечета, ленена и вълнена прежда, рогозки и кошници понякога били предназначени и за градския пазар. Създадените в селата сдружения на строители (каменари, мазачи, дърводелци) издигали крепости, църкви, големи манастири и понякога строели водопроводи и цистерни в самия „цар на градовете“ — Константинопол. Тези сдружения съгласно твърдението на анонимен автор от X в. били пример за доброто съгласие между хората.4
Трябва да се каже обаче, че по-голямата част от градовете на империята по това време запазвали полуаграрния си характер. Овощни и зеленчукови градини и лозя били разположени и вън, и вътре в градските стени. На пасбищата около градовете през цялата година пасял добитъкът на гражданите. Жителите на прославилия се със своето производство на копринени тъкани през XII в. град Тива по време на суша са правели молебени за дъжд и са се молели не по-малко горещо, отколкото селяните от околните села. Стратегът на Лариса от края на X в. смятал, че в случай на обсада при икономично изразходване на продуктите от една реколта на крайградските стопанства всеки град можел да издържи три-четири години.
И все пак отличителна черта на градовете и във Византия е била развитието на занаятчийството. През XI—XII в. провинциалните градове на империята преживели подем — нараснало занаятчийското производство, разширила се търговията, извършвало се усилено строителство. Както между селските области, така и между градовете е имало своеобразно разделение на труда. От Гардики (Тесалия) се предпочитали плуговете и каруците, от Спарта, Коринт и Тива — коприната, от градовете на Киликия — дрехите, а от Тесалоники — майсторите-строители.
* * *
Занаятчийското производство се основавало на ръчния труд. Обикновено в частните работилници работели самият собственик, членовете на неговото семейство, двамина наемни работници и чирак. Относително по-големи били само държавните работилници (ергастерии) за леенето на метал, изработването на оръжия и воинско снаряжение, дворцови принадлежности, седла, сбруи и чулове за императорските конюшни и за конете на дворцовите гвардейци, „гръцки огън“ (самовъзпламеняваща се горяща смес, която византийците използвали по време на война), ценни багрила, копринени и брокатни тъкани и т. н. Запазено е едно описание на занаятчиите от монетния ергастерий, в което се казва, че те били облечени в дрипи, боси, покрити със сажди изнемощели хора, с опърлени от огъня лица, с разчорлени коси и измъчен поглед. Плющенето на бича се чувало често и надзорът над тях бил много строг. Именно в държавните работилници се използвал предимно трудът на робите и през XII в.
Занаятчиите и търговците не само в Константинопол, но вероятно и в другите по-големи градове се обединявали в корпорации—производствено-търговски съюзи. Голям брой работилници-лавки, принадлежащи на такива корпорации, се намирали в столицата. Така само към църквата „Св. София“ непосредствено под властта на императора били записани близо хиляда работилници. Особено много ергастерии се намирали на централната улица на града (Месон). Занаятчиите се концентрирали по специалности в различни квартали — в един квартал обущари, в друг свещари, в трети железари и ковачи, в четвърти медникари, в пети парфюмеристи и т. н.
За членове на корпорациите не се приемали бедняци, неспособни да заплатят встъпителната вноска за властите на града и за колегите си по занаят и нямащи необходимия имуществен ценз. Не се приемали също жени, еретици, евреи (достъп в корпорациите евреите получили едва в средата на XII в.), сквернословци, пияници и въобще неблагонадеждни хора.
Освен майсторите и търговците, които били организирани в корпорации, имало и голям брой занаятчии, които се трудели не в работилници, а в собственото си тясно жилище или в помещение, взето под наем от някой по-щастлив техен събрат по занаят. Майстор, който наемал специалист или неквалифициран мистий, обикновено се стремял за нищожно заплащане да изсмуче от него всичко, което може. Мистиите в града едва изкарвали по една-две номизми на месец (288—576 фолиса), докато за полугладно съществуване били необходими по осем-десет фолиса на ден. Ако наемният работник се хранел при стопанина си, то за своето семейство получавал не повече от три фолиса на ден. Властите забранявали на майсторите да примамват наемни работници един от друг, да им заплащат аванс повече от 30 дни, а понякога и въобще да наемат работници за повече от три месеца. Дори каменоделците получавали за своя каторжен труд около 20 фолиса на ден, докато някой щастлив просяк събирал до 100.
Занаятчийската техника с векове си оставала една и съща. Качеството и количеството на изделията, както и личната безопасност по време на работа зависели не толкова от съвършенството на инструментите, колкото от професионалната сръчност. В житията понякога се споменава за стъклар, чиито очи са изгорени от пръските на разтопеното стъкло и който след това е принуден да проси подаяния, или за изубил ръката си ковач, лицето на когото е изпъстрено с черни точки от изгарянията на искрите, или за хамалин, жестоко осакатен в пристанището от затрупала го тежест. В сравнително добри условия работели сирикариите—тъкачи на коприна, изкуството на които се ценяло високо. Коприната, изтъкана от тях, се купувала предимно от богатите хора. Но и сирикариите понякога оставали без работа поради това, че доставките на метакса (суровината за коприната) били нередовни и работилниците се затваряли. Истински аристократи сред занаятчиите били аргиропратите (майсторите-бижутери), тъй като техни редовни клиенти били църквите и висшите знатни сановници. Те живеели в свой затворен свят и се женели предимно в своя кръг.
Помещенията за работилници и магазини занаятчиите и търговците наемали като правило от държавата, от църквите и манастирите и от частни лица. Размерите на заплащането били официално установени и властта следяла собствениците да не нарушават реда. При строителството на къщи обикновено се предвиждало долният етаж да се употребява за магазин или работилница. Даването под наем на такова помещение явно е носело добър доход. През X в. голяма къща в центъра на града е струвала около 2000 номизми, а наемът за работилница в такава къща възлизал на 200 номизми годишно. Въпреки закона наемите за помещенията често се повишавали и ставали непосилни за наемателите. В един от манастирските типици от XI в. се предписва: ако градският наемател на помещение на манастира забогатее от своя занаят, монасите са длъжни да увеличат наема му. Просрочването на заплащането на наемите за жилище и превръщането на арендаторите в длъжници на собствениците е било обикновено явление в столицата, където проблемът за жилищата винаги се е чувствал остро. Имуществото на такива длъжници често се е продавало на търг, а самите те са попадали в затвора за дългове. Понякога, за да си създаде популярност сред столичаните, василевсът опрощавал жилищните задължения както към хазната, така и към частните домопритежатели.
* * *
Освен занаятчиите и търговците съществена прослойка в градското население през IX—XII в. са били две категории хора, положението на които представлява особен интерес. Това са робите и интелигенцията. Както в другите страни на Средиземноморието, особено в Източното и Южното, така и в империята се е използвал робски труд. През IX в. някоя си Даниелида, несметно богата жителка на Пелопонес, подарила на Василий I Македонец 500 роби и 100 робини-тъкачки. След нейната смърт останалите роби били пуснати на свобода и образували цяла колония в провинция Лангобардия в Италия, където били преселени от властите. Основен източник на роби били войните. В робство попадали предимно хора от други племена. От роб-грък стопанинът му се стремял по-скоро да се избави (страхувайки се от моралното осъждане на обществото) или да го превърне в свободен слуга.
В средата на X в. в резултат на успешни военни действия против арабите много пленници, превърнати в роби, станали собственост дори на по-състоятелни селяни. Чуждестранните търговци също продавали роби. В столицата тържището на роби се намирало на площад Тавър. Държавата регулирала цените и на робите — роб-писар струвал 50 номизми, лекар — 60, занаятчия — 40, необучен на занаят — 20—30, дете — 10. Често поданици на василевса, които били от други племена, сами се продавали в робство или пък продавали своите деца.
През XI в. броят на робите рязко намалял. Техният труд станал нерентабилен и почти не се използвал в селското стопанство. Много от робите ставали слуги и лакеи в домовете на аристократите. От XI—XII в. много повече са сведенията не за придобиване, а за освобождаване на роби, което се поддържало и от църквата, и от държавата. По такъв начин църквата намирала нови пълноправни енориаши, а държавата — нови поданици, които ставали данъкоплатци и войници. Но освобождаването на робите ставало само вследствие на добрата воля на господаря им. Църковният писател от IX в. Петър Сицилиец пише, че той не хули човека за неговата робска участ, защото робството не е позорно (всички са „роби божии“), а го хули затова, че като роб вреди на господаря си и бяга от него.
Най-често робите се освобождавали по завещание на господаря им. При това нерядко им се оставяло движимо и недвижимо имущество и се устройвала тяхната лична съдба. Законът поощрявал доброто отношение към робите, но тяхната участ е била твърде различна. Сред тях е имало любимци и съветници, възпитатели на децата, кърмачки, надзорници, наложници. Робите съратници или оръженосци съпровождали аристократите при техните походи. Смъртта на любимия роб може да съкруши сърцето от скръб — казва пълководецът от XI в. Кекавмен, който е написал поучение за децата. В повечето случаи обаче участта на робите е била тежка и позорна. Самоубийствата сред тях не били рядко явление — на робинята, счупила ваза, смъртта ѝ се струвала по-малко страшна от гнева на господаря или господарката. Мечтата на робите била да станат зависими селяни — парици.
Както във всяка страна със стара цивилизация, и във Византия е имало широк слой от хора на умствения труд. В основата си това са били служещите в държавните и църковните учреждения. Упражняващите свободни професии, т. е. византийската интелигенция, представлявали малцинство.
Млад човек, изучил граматиката или нотариата, т. е. подготвил се за писар в правителствените канцеларии, ако нямал силен покровител, започвал кариерата си от низшите степени (за висшите длъжности не се оказвала задължителна и елементарната грамотност) и бавно се издигал нагоре в съответствие с таблицата за ранговете. Често се случвало до дълбока старост да прослужи на низш пост, във вечен страх за мястото си и унижавайки се непрекъснато пред невежия си началник. Кекавмен съветва: когато началникът е бездарник и невежа, когато допуска грешки, то пръв дълг на подчинения е да държи езика зад зъбите си, защото иначе няма да избегне наказанията.5 Ако чиновникът бил покровителстван от висши сановници или от самия василевс, тогава той бързо напредвал към върха на йерархията, безнаказано манкирал и не изпълнявал задълженията си, отлъчвал се от канцеларията където искал и когато искал, тъй като, получавайки чинове и титли, той се приобщавал към кръга на знатната аристокрация, чието главно задължение в столицата било парадното представяне и участието в тържествените церемонии.
За успех в служебната кариера били необходими не толкова делови качества, колкото ловкост и съобразителна вярност към началството както в законните, така и в незаконните неща. Съзнанието за безнаказаност нараствало пропорционално с успехите в службата. Беззаконията и произволът на даден сановник можели да възмущават целия град, но никой не се решавал да намекне за това на василевса; обикновено сервилните усмивки на хулителите неизменно посрещали същия сановник на приемите.
Така например по времето на Алексий III Ангел началникът на столичния затвор Лагос се договорил с крадци-затворници, пускал ги нощем да крадат и получавал определена част от краденото. Когато Лагос незаконно арестувал един състоятелен занаятчия, другарите по занаят на арестувания вдигнали бунт, който бил подкрепен от столичните бедняци. Върху висшия чиновник на столицата — епарха и неговия отряд, тълпата започнала да хвърля камъни, затворите били разбити, затворниците пуснати на свобода, а храмовете разграбени. Издигнат бил даже призив за свалянето на василевса, но до вечерта извиканите войски потушили метежа. А какво станало с виновника за безредиците Лагос? Той пристъпил към изпълнението на своите задължения — настаняването по килиите на новите затворници — бунтовниците.
Средното и висшето чиновничество живеело не толкова от своите заплати, колкото от подкупи и разхищения. Непоправимият порок на бюрократичната машина на империята — подкупът — станал почти легализиран. Освен това именно висшите и средните чиновници получавали от василевсите подаръци, привилегии, откупи и т. н.
Освен чиновниците в правителствените учреждения заможна част от образованите хора в столицата представлявали табулариите, които членували в привилегированите корпорации на нотариите-адвокати. В столицата имало 24 нотарии. В тези корпорации като „младши членове“ влизали учителите по правни науки, както и писарите на табулариите. На всеки табуларий се разрешавало да държи само по един писар. На общите събрания на корпорацията „младшите членове“ не взимали участие при гласуването. Писар, извършил нещо против волята на своя табуларий, се изгонвал от корпорацията с документ, който завинаги му затварял пътя за връщане обратно. За влизане в корпорацията кандидадът за табуларий полагал изпит, представял препоръки и внасял встъпителна вноска — 30 номизми за епарха и по няколко номизми за главата на корпорацията и нейните членове. В столицата имало и адвокати, които не влизали в никоя корпорация и живеели най-често от случайна работа.
В центъра на града при Царската покрита галерия имало редица книжарници, където вечер по стара традиция често се срещали библиофили и философи. Тук те водели публични диспути, а безработните адвокати в присъствието на случайно попаднал им клиент репетирали своите речи. Някога тук се събирали оратори, преподаватели, учещата се младеж от столицата, както и всякакъв вид шарлатани в науката, знахари, астролози. Такива „научни“ събрания обаче възниквали все по-рядко и ние нямаме за тях достоверни сведения от IX в. В същност византийската интелигенция до края на XII в. не е организирала свои специални срещи, тъй като е била разединена от различните социални прегради.
Много малко е известно за архитектите, художниците, майсторите на мозайки, за чието голямо изкуство времето е запазило убедителни доказателства. Има всички основания да се предполага, че те са били причислявани към кръга на занаятчиите.
* * *
Полу на шега, полусериозно византийските книжовници и интелигенти завиждали преди всичко на търговците в столицата, тъй като освен чиновническата служба, само търговията гарантирала на човек, който нямал свое стопанство, да се опази от опасността да остане без обол за храна.
Търговията с основните видове стоки в града (хляб, месо, коприна, лен, обувки, добитък, риба и др.) била организирана от съответните корпорации и строго се контролирала от властите. Затова и магазините на членовете на корпорациите били разположени по квартали в определени базари. Само магазинчетата на салдамариите (търговците на хляб и хранителни стоки), както и на търговците на плодове и зеленчуци били разпръснати из целия град. Впрочем пестеливите столични домакини отивали да купуват плодове и зеленчуци и извън града, в предградията, където било по-евтино.
Пред вратите на магазините на солидните търговци обикновено се излагала най-хубавата стока за реклама. Плодове от най-добро качество се поставяли на витрината в стъклени вази. Базарът за хляб се намирал при триумфалните врати в центъра на града, където били разположени и големите търговски магазини. Фурнаджията едновременно бил и мелничар, като готовият хляб се продавал от жена му или от другите членове на семейството му. Особено строго държавата контролирала търговията с хляба, от цената на който зависели цените на всички други продукти. Хлебарите даже се освобождавали от изпълняването на държавна повинност. Последствията от неплодородни години винаги били твърде чувствителни за гражданите, но почти не се отразявали на хлебарите, тъй като те били длъжни да не повишават или намаляват цената на хляба в зависимост от цената на зърното, което купували, а само да сменят големината на формите, в които се изпичал хлябът. Ако зърното поскъпвало, хлебарят намалявал теглото на хляба, но го продавал по старата цена. Но коя от формите за изпичане на хляба трябвало да употреби хлебарят, се определяло едва ли не всеки ден от епарха и неговите помощници. Затова, когато имало гладни години, се спекулирало не с хляба, а със зърното и дори висшите сановници не се гнусели да се занимават с машинации от такъв род.
Константинопол се снабдявал със зърно главно от Причерноморието (крайбрежните азиатски провинции), Киликия (откъдето се снабдявали със зърно и островите), и Тесалия. През 987 г., като завзел Абидос, метежният Варда Фока се надявал, че чрез задържането на корабите със зърно, снабдяващи столицата, ще принуди града доброволно да се предаде. През първата третина на XI в. зърно за Константинопол се е купувало и от Гърция, а след половин век и от Тракия. В Херсон зърно се е доставяло от южните брегове на Черно море, в Тесалоники — от Македония и понякога от Сицилия.
През 70-те години на XI в. държавата предприема опит да въведе монопол върху търговията със зърно, като селяните от Тракия (в източниците се споменава само тази провинция) със сила били принудени да продават зърното си на ниски цени, и то само на държавата. След това същото това зърно хазната е продавала три пъти по-скъпо на гражданите.6 Този ред обаче предизвикал общо възмущение и не продължил дълго време. Независимо от това византийската държава винаги е имала запаси от зърно. През IX—X в. тези запаси се създавали за сметка на натуралните доставки на данъкоплатците. В XI в. след замяната на натуралните доставки с парични държавните житници се попълвали със закупуваното от селяните зърно. Разполагайки със запаси от зърно, държавата била независима от пазарната конюнктура. Освен това хазната е имала възможност да поддържа в столицата стабилни цени на зърното, като продавала част от държавните запаси на столичния пазар по снижени цени. Опитите на някои императори да спекулират със зърно, използвайки общото бедствие (така постъпил например Никифор II Фока) водели до бързото намаляване на тяхната популярност.
Старателно се регулирала също и търговията с месо. Закланият добитък се продавал под строгия надзор на властите, и то само на площад Стратигия. На същото място се продавали и свинете, а овцете (от Великден до Петдесетница) — на площад Тавър. По време на постите всякаква търговия с месо се прекратявала.
Кланиците се намирали близо до пазарите. Право да колят добитъка имали само членовете на корпорацията на макелариите, които получавали като печалба вътрешностите, главите и краката на животните. Властта взимала такси, като слагала клеймо на всяко животно и това давало право за продажбата му. Най-строго се забранявало да се излиза от Константинопол, за да се посрещат стадата със свине, докарвани най-често от Пафлагония, тъй като в такъв случай някой от членовете на корпорацията можел да купи свинете по-евтино и да получи по-голяма печалба.
Рибата се продавала в магазини-складове, разположени обикновено в сутерените. Бедните хора купували по-евтината солена и пушена риба, а състоятелните граждани— прясна риба. Рибарите били длъжни да предават своя улов рано сутрин на търговците на едро. В зависимост от общия улов на риба епархът установявал цената ѝ за деня. Дори и риболовът се регулирал от държавата — крайградските крайбрежни райони били разделени на риболовни участъци („стопанства“) и вписани в данъчните списъци. Столицата сама си осигурявала рибата, която била едно от постоянните ястия на константинополци.
Никой в Константинопол не можел да продаде кон без услугите на корпорацията на вотрите, които имали правото на посредничество в търговията с коне. За определено възнаграждение вотрите, които били специалисти по конете и ветеринари, преглеждали животното и установявали цената му.
С вино се търгувало главно в кръчмите, значителна част от които в столицата принадлежали на знатни лица, но се давали под наем на кръчмари. Кръчми имали и църквите, но на клириците (свещенослужителите) се забранявало да бъдат кръчмари. Професията на кръчмаря и ханджията въобще се смятала за позорна, макар че чрез кръчмите се продавало виното на едрите собственици на крайградските лозя. Цените на виното, размерите на съдовете, в които се продавало, и времето за продаването му също се регулирали от властите.
Често обвинявали кръчмарите, че доливат вода във виното, че мамят и ограбват пияните. Запазена е ответната жалба на един кръчмар, който се оплаква от неспокойния си живот и постоянната бедност, от това, че не може да не долива вода, тъй като по десет пъти на ден идват различни стражи и различни чиновници, които пият безплатно, а бедняците-пияници всекидневно крадат чашите и другата посуда.
Кръчмарите добре познавали ролята на рекламата. Един от тях предложил на един налудничав човек, вместо да се мотае без работа, да търгува с боб в кръчмата. Макар налудничавият да не продавал толкова, колкото ядел и раздавал на бедните, стопанинът не го гонел от кръчмата, тъй като странностите му привличали много посетители.
Търговските правила били определени в сборника с постановления на най-висшия чиновник на столицата, който отговарял за нейното снабдяване и за съблюдаването на реда в града. Това е така наречената „Книга на епарха“ (началото на X в.). За съжаление не може с увереност да се каже дали нормите за търгуване, зафиксирани в този сборник, са важели за всички по-големи градове, или само за Константинопол. Константинопол е бил столица и регулирането на занаятчийската и търговската дейност в него е преследвало специални цели. Тук властта се е стремяла да осигури по-високо ниво на живота, отколкото в другите градове на империята. Недоволството на столичното население тогава е било особено опасно — загубвайки столицата, василевсът е загубвал и трона си и, обратно, узурпаторът, завзел Константинопол, придобивал всички права на законен василевс. Освен това столицата представлявала нещо като външна фасада, витрина на империята, която водела дипломатическата игра на международната арена. Държавните дейци на Византия се грижели да поразяват „варварите“ с великолепието на „Втория Рим“, да внушават на чужденците мисълта за изключителността на „богоизбраната“ империя. Затова не случайно правилата в „Книга на епарха“, които регулирали занаятите и търговията в столицата, рязко се отличавали от нормите на цеховите устави в западноевропейските градове през средновековието.7
Византийските корпорации генетично били свързани с колегиите на Късната Римска империя, основната цел на които е била не защитата на интересите на производителите и търговците, а осигуряването на изпълнението на обществените литургии, т. е. повинностите в полза на държавата. Разбира се, много неща се изменили в живота на колегиите-корпорации, но те, както преди, не били доброволни обединения на занаятчиите или пък търговски гилдии, защитаващи интересите на своите членове. Това били създадени по волята на властите сдружения, намиращи се под строгия надзор на държавата, които не се грижели за осигуряването на максимално изгодни условия за дейността на членовете на корпорациите. Затова не случайно основно внимание в „Книга на епарха“ е отделено на обществените задължения на ръководителите и членовете на корпорациите и на техните представително-парадни функции, нямащи никакво отношение към производството и търговията. Така членовете на корпорациите на сирикариите и вестиопратите (търговците на скъпи дрехи) били длъжни по време на празненства и тържества да украсят улиците (неявилите се в празник на точно посоченото място заплащали глоба, а понякога били подлагани и на по-сурови наказания). Главите на корпорациите участвали в църковните и правителствените церемонии. Те образували и основния щат на епарха. Макар аргиропратите например да не заемали официални длъжности, те се гордеели със своето положение и се ползвали, както и длъжностните лица, със специални поименни оловни печати (моливдовули), с които подпечатвали и изпращали своята кореспонденция.
Главната задача на ръководителите на корпорациите се свеждала до запазването на реда. За тази цел те следели за строгото спазване на предписанията на епарха, за дейността на другарите си по професия (както на членовете, така и на нечленовете на корпорацията), за задължителното заплащане на данъците и таксите от страна на своите подчинени и поведението им в обществото и бита.
Помещенията за магазини и работилници на членовете на корпорациите принадлежали най-често на държавата и властта имала възможност всеки момент да обуздае инициативата на всеки наемател. Законът забранявал на членовете на корпорациите да натрупват големи запаси от суровини и да наемат повече от двама работници. Със закон се установявали критериите за качеството на изделията, размерите на производството, цените, мерките за тегло и дължина, времето за търгуване. Често готовата продукция трябвало да се предаде на съхранение в държавните складове и продаването ѝ без клеймо или пломба на епарха било невъзможно.
В крайно тежки условия се намирали занаятчиите, които не влизали в състава на корпорациите. Те нямали право да продават своите изделия дотогава, докато не се продадат стоките на корпорациите, и освен това плащали по-високи такси. Някои видове стоки (коприна, златарски изделия, парфюмерия, сапун, свещи) въобще не се разрешавало да бъдат произвеждани от занаятчии, които не членували в корпорациите.
Преминаването от една корпорация в друга не се забранявало, но никой нямал право да се занимава с два занаята едновременно. Нормите в „Книга на епарха“ били насочени към осигуряване заетостта на столичното население с работа и към създаване на условия за получаването на еднакви скромни доходи от всички членове на корпорациите. „Властите са подозрителни към всички — пише философът и писателят от XI в. Михаил Псел, — които внезапно започнат да благоденстват.“8 Поръчките за занаятчиите от повечето корпорации се осигурявали от църквата и държавата — в корпорациите се изработвало оръжие, воинско снаряжение, църковни и дворцови принадлежности, скъпи дрехи (всеки чиновник и всеки носител на някаква титла в империята носел дрехи, съответстващи на неговия ранг), златарски изделия за подаръци или за заплащането при сключване на мир или пък съюз на империята с друга държава.
Твърде е възможно тази политика да е застраховала държавата от недостатъчно или препроизводство на някои изделия и продукти, но възможно е също така привилегиите и правата на членовете на корпорациите да са гарантирали двора срещу участието на болшинството търговци и занаятчии на столицата в антиправителствени движения. Резултатите от съществуването на тази система се почувствали още през XI в., но със цялата си сила се отразили на икономиката през следващото столетие.
Ярък пример за особеностите на това регламентиране на производството по „Книгата на епарха“ е регулирането на производството и търговията с коприна. Суровината полуфабрикат (метакса), докарвана в столицата, имали право да закупуват само метаксопратите — търговците на коприна на едро. Закупуването ставало на определено място под надзора на чиновници. Едрите търговци продавали метаксата на малки партиди на дребните търговци. От тях я купували катартариите — занаятчии, които извършвали очистването и размотаването на пашкулите. Готовата прежда катартариите продавали отново на метаксопратите, които от своя страна я препродавали на сирикариите—тъкачите на коприна. Те пък нямали право свободно да продават изтъканите и боядисани от тях платове или да шият от тях дрехи за продан. Те били длъжни да продават копринените платове на вестиопратите, които се ползвали от правото само те да продават тъкани и дрехи от коприна на купувачите на пазара. На всеки от посочените етапи препродаването на коприната осигурявало осем процентна (по-точно 8,33%) печалба от сумата, изразходвана за съответната покупка. Готовият копринен плат струвал няколко пъти по-скъпо от изразходваните средства за производството на метаксата, а самата метакса се купувала буквално на цената на златото. Описаната организация не стимулирала развитието на производството на коприна. Тя осигурявала само въвличането в „работа“ на широк кръг от хора и контрола на държавата, която взимала от всяка от изброените търговски сделки съответни такси (процент от печалбата).
Независимо от това, дали гражданинът членувал, или не в някоя корпорация, заплащал на хазната данъци и такси за всякакъв вид от своето имущество и за всяка трудова дейност. Той заплащал и за владеенето на земя край града, и за градина в града, и за муле или овце, и за помещение, давано под наем, и за работилница, и за кораб, и за лодка. Практически нито една стока на пазара не минавала от ръка на ръка без надзора на бдителните очи и ръцете на чиновниците на епарха.
Особено високи такси хазната събирала по време на панаири, които се организирали в празнични дни в градовете, в по-големите села и пред стените на големите манастири. На тези панаири идвали търговци не само от далечните провинции на империята, а и от други страни. Панаирът в Ефес например, който се насрочвал за 27 декември (деня на св. Йоан Богослов), давал на хазната до 100 литри злато (една литра съдържала 72 номизми), т. е. сума, равна на данъците, събирани от 2000—3000 солидни селски стопанства. Панаирът в Тесалоники започвал на 26 декември (деня на св. Димитър), в Адрианопол — на 15 август (деня на Успение Богородично) и т. н. През октомври в Тесалоники се стичали цели кервани от България и Русия (руските стоки се превозвали до столицата по море и оттам по суша се превозвали до Тесалоники). Тук се продавало и купувало всичко — от зеленчуци и изделия на селските занаятчии до скъпоценни украшения и задморски подправки. Търговците на Тесалоники богатеели от търговията с адриатическото крайбрежие, до което още от римско време водела голямата търговска артерия Via Egnatia. Пристанището на града, удобно и благоустроено, било защитено от ветровете със специален вълнолом. Очевидецът на разгрома на Тесалоники от арабите през юли 904 г. Йоан Камениат съобщава за огромното количество скъпоценни метали, коприна, ленени и вълнени тъкани, заграбени от враговете.
През IX—XII в. византийските търговци поддържали търговски връзки със страните от Източното Средиземноморие, басейна на Черно море и от Предна и Централна Азия. Пурпурната боя, добивана на остров Кеос, се стремели да получат не само атиняните и константинополците, но и арабите, и венецианците; за коприната на Коринт, Спарта и Тива пристигали търговци от всички краища на империята и от Италия; източна парфюмерия, пикантни подправки и лекарствени специалитети от Индия, Арабия и Вътрешна Азия се докарвали чрез Теодосиопол и Трапезунд; стоки от Иберия, Абасгия, Армения и Сирия се стичали през X в. в Ардануцин (Арце) — град-крепост в Мала Азия. Херсонесците търгували с печенегите, които пък водели търговия с русите и продавали своите стоки в провинциите Пафлагония, Армениак, Букеларион (най-често тези стоки представлявали роби, лен, мед, восък, риба, хайвер и кожи). Същите стоки русите сами докарвали в Константинопол, който в продължение на много векове си оставал световно тържище и център на транзитната търговия между Европа и Азия.
Ценността на товара не винаги зависела от размерите и теглото на стоката. Стоките в тежко натоварените трюмове на корабите понякога стрували толкова, колкото едно малко ковчеже на златаря или парфюмериста или пък на събирача на билки, бродил дълго от селце на селце в пущинаците на Ливан или Армения.
Времето, загубено за превозването на стоката, естествено се отразявало на нейната цена. Затова и основната маса от стоки във Византия векове наред се превозвала с кораби, тъй като морският път бил обикновено най-бърз и най-евтин.
Златният рог в Константинопол бил оживено и непрекъснато посещавано пристанище, в което корабите стояли плътно един до друг с носове към брега. Покрай пристанището били разположени кварталите на моряците, докерите, корабните дърводелци, чуждестранните търговци, както и складовете за стоки, корабостроителниците, доковете. Византийските мореплаватели отлично познавали условията за корабоплаване в „своето море“ („нашето море“ ромеите наричали Средиземно, за част от което смятали и Черно море). С мореплавателното си изкуство и със своята смелост се славели родосци, корабите на които се виждали във всички пристанища на Средиземно море. И не напразно именно Родоският морски закон от VII до XIII в. е бил официално признат в империята за законодателен сборник по мореплаване. Мореплавателният сезон започвал в деня на пролетното равноденствие и продължавал до края на ноември. Ако някой капитан се заемал с доставката на стоки през опасното зимно време, то в случай на беда го съдели за безразсъдство. По морските пътища и в пристанищата постоянно работели фарове—през нощта в тях горял огън, а през деня димели сурови дърва.
Корабите се строели чрез специални предприемачи (калафати), които наемали за тази цел корабни дърводелци. Размерите на товарните кораби били най-различни. Преобладавали морските съдове с вместимост от половин тон до десет тона. Те се строели за добре развитото каботажно плаване и за пренасянето на пътници и стоки през Босфора. Веднъж Псел се прехвърлил с дузина странници през Босфора с корабче, екипажът на което се състоял само от трима моряци. Тези кораби малко се различавали от риболовните корабчета, които също били с малки размери, тъй като риба се ловяла предимно в крайбрежните води (при това мрежата се събирала на ръка или с помощта на скрипец). Понякога на носовата част на палубата построявали издадена напред платформа, от която рибарите наблюдавали за пасажите риба в дълбочината на морето.
За далечни морски плавания византийците използвали големи кораби с вместимост до 150—200 тона. Такъв кораб взимал на борда си повече от 100 пътници и за неговото спускане във водата се изисквали усилията на 300 работници едновременно. Съгласно Родоския закон стойността на кораба зависела от неговата вместимост — кораб с вместимост около един тон се оценявал на пет-шест номизми. По време на военна опасност властите реквизирали големите търговски кораби за превозването на държавни товари или за преоборудването им във военни кораби.
Собствениците на кораби, както и капитаните, наети от собствениците, се наричали навклири. Предполага се, че в столицата е имало корпорация на навклирите. Търговците и пътниците, като фрахтували кораб, сключвали договор с навклира, в който подробно се уговаряли интересите на страните и се предвиждали случайности от всякакъв вид, та дори и такива като повреждането на стоката от мишки (така, ако капитанът нямал котки, се задължавал да заплати причинените вреди). Златото си пътниците предавали на съхранение на капитана. Той имал правото при необходимост да ги ограничава в яденето и пиенето и при опасност да изхвърли част от товара, без да заплати загубите. Отправящите се на далечен път полагали взаимна клетва пред евангелието. Ако навклирът поемал отговорността за пълното запазване на стоките независимо от причините на евентуална катастрофа, той повишавал стойността на фрахта, но за сметка на това в случай на беда изцяло заплащал всички причинени загуби. Между другото навклирът можело да бъде съден дори за „унилия му вид“ по време на буря, когато този му вид е помогнал за възникването на паника на кораба.
Рядко далечна експедиция с търговски цели минавала без кредитиране. Търговците на империята за разлика от търговците в другите европейски страни от стари времена по традиция прибягвали до заеми с определен процент лихва и до залагане. Лихвари ставали преди всичко златарите и сарафите. Между другото лихварството се е осъждало морално и църквата въобще е забранявала взимането на лихва. До X в. дейността на лихварите нееднократно била забранявана, но при Лъв VI окончателно я легализирали. Лихвеният процент в зависимост от условията на договора се установявал в пределите от 8,33 до 16,67% от заетата сума. Законът обаче се заобикалял и понякога лихвеният процент достигал до една трета от заема. С лихварство независимо от забраната на църковните канони се занимавали също и свещенослужители и монаси. Кредиторът бил длъжен два или три пъти да напомни на своя длъжник за изтичането на срока за връщането на заема, след което се обръщал към съдебните власти. В присъствието на властите се извършвал опис и разпродажба на имуществото на несъстоятелния длъжник, за да можел да се погаси дългът му и съдебните разноски.
Що се касае до цените във Византия, то данните за тях са крайно противоречиви и изводите на историците си остават твърде хипотетични. Колебанията на нивото на цените са зависели не само от общата стопанска конюнктура в страната или в дадена местност, но и от държавната политика на фиксирани цени и от промените в монетната система— през XI в. съдържанието на златото в номизмите започнало да пада и точното им съотношение с дребните и средните монети (нумии, фолиси и милиарисиони) не винаги може да се установи. Съобщавайки, че през 766—767 г. за една номизма може да се купят 60 модии пшеница (модият се равнявал на 8—13 кг), патриарх Никифор (IX в.) упреква невежите за това, че се радват на евтинията и предполагат, че в страната цари изобилие, докато истинската причина за ниската цена на зърното е била рязкото увеличение на данъците, събирани от селяните и политиката на крайни икономии на паричните запаси на ковчежничеството.9
При Василий I по време на глад за една номизма се купувало два модия зърно, а сто години по-късно, при Никифор II, при същата ситуация — само един модий (десет години преди това — до осем модии). В Тракия по времето на Михаил VII Дука до въвеждането на споменатия по-горе монопол върху търговията със зърно за една номизма се продавали от 12 до 18 модии пшеница, а след въвеждането му — отначало един модий и след това само три четвърти от него.
На развитието на занаятите и търговията в империята оказвало влияние и култивираното в средите на знатните сановници презрение към тези видове дейност. Император Теофил например страшно се разгневил, като научил, че неговата жена притежава товарен кораб, получава търговска печалба от него и с това покрива с позор императора, сякаш той е „жалко търговче“. По нареждане на императора корабът бил изгорен заедно със стоките. В XI в. Кекавмен съветвал да се продават на пазара излишъците от продукти, произвеждани в именията, но в никакъв случай човек не бивало да се унижава, като се занимава постоянно с търговия с цел да извлича срамната търговска печалба.10
Тежък бич за византийските търговци бил законът за вътрешната търговия между градовете и провинциите. Търговците от провинциите имали право да остават в Константинопол само в продължение на един месец и ако не успеели за това време да продадат стоката си или да закупят необходимите им изделия, епархът сменял цените, ускорявал разпродажбата и предлагал на дошлите извънстолични търговци незабавно да напуснат столичния град. Неподчинилите се ги очаквало конфискация, наказание с бой, позорно остригване на косата и изгнание. За чуждестранните търговци имало друг режим — сирийските можели да търгуват в Константинопол в продължение на три месеца, а руските даже половин година, като имали право на търговски привилегии, безплатна храна и снабдяване на корабите им с всичко необходимо за обратния им път.
Правителството сурово преследвало изнасянето на някои стоки извън страната (оръжие, скъпоценни метали, желязо, пурпурна боя). За нарушаване на митническите правила византийските търговци били наказвани дори със смърт. Като правило митата, налагани на собствените търговци, били по-високи от тези на чуждестранните. Особено много митнически бариери били въведени на Хелеспонт и на Босфора. Митници имало във всяко пристанище, във всеки град и дори на малките острови. По думите на пътешественика от XII в. Бениамин Туделски търговските мита в Константинопол давали на хазната всеки ден до 20 хиляди златни монети.
През XI—XII в., особено от втората четвъртина на XI в., когато господството на империята по море било солидно разклатено от арабите, а след това и от италианците, условията за морска търговия постепенно се влошили. Арабският флот ограбвал и потапял византийските товарни кораби, като унищожавал или продавал в робство моряците и пътниците. Засилил се и пиратският грабеж. Понякога доста навклири-капитани заедно със своя екипаж се занимавали с разбойничество, като в морските далечини нападали пътниците.
В XII в. на открит грабеж по море се решил даже император Алексий III. Той узнал, че в Черно море е претърпял корабокрушение един кораб, който пътувал от бреговете на Колхида към Константинопол. Василевсът изпратил шест военни кораба уж да търсят ценния товар на потъналия кораб, а в същност за да ограбят кервана от кораби, плаващ за Ампс. Но началниците (архонтите) на флота се престарали — те ограбили за василевса и други кораби, които пътували за Константинопол. Много гръцки търговци били убити, а оцелелите упорито „търсели правдата“ в столицата. От този пиратски набег пострадали и търговци на иконийския султан, който изполвал инцидента, за да започне война.
Съгласно Родоския закон който спаси нещо от разбит от буря кораб, получава една пета част от спасеното, а който запази нещо, изхвърлено от разбит кораб на брега — една десета част. Според договорите между русите и гърците, двете страни се задължавали в такива случаи да си предават една на друга целите спасени стоки без каквато и да било награда. Но явно в края на XII в. тези закони били напълно забравени, тъй като местните жители безнаказано прибирали стоките от претърпелите корабокрушение кораби. Може би затова Андроник I (1183—1185 г.) се разпоредил да наказват със смърт всеки, който бъде заловен в такива действия. Смъртно наказание заплашвало и господарите, и екипажите на кораби, които се решавали на грабеж. Едва обаче изминали няколко години след свалянето на Андроник I и указът на този василевс загубил силата си.
През X—XI в. и в селото, и в града станали дълбоки промени. Византийското селячество се разделило на две основни големи групи: свободни данъкоплатци на хазната и феодалнозависими парици, принадлежащи на частни лица. Средно положение между тези две групи заемала категорията на държавните парици, които работели и живеели в именията на императорското семейство и на държавните учреждения. Броят и размерите на поземлените владения на магнатите бързо нараствали. Феодалните имения произвеждали все повече стокова селскостопанска продукция, постъпваща на градския пазар. Но тази продукция все по-често ставала предмет не на вътрешната, а на външната търговия. От края на XI в. големите градове на империята, а след едно столетие и другите градове започнали икономически да западат. Страна с високо развито занаятчийство, установен търговски оборот и устойчиви културни традиции, Византия започнала бързо да предава своите позиции на конкуриращите я градове-републики на Италия. Причините за този процес имали корени не само в това, че василевсите по политически съображения предоставяли на венецианците и генуезците нечувани търговски облекчения и привилегии. По-важна роля в това отношение изиграло забавянето на темповете на развитие на занаятите в империята още преди основаването на търговски кантори от чужденците в Константинопол. Стоките от Италия все по-често се оказвали по-качествени и по-евтини от византийските. Икономическата и политическата система на бюрократичната византийска държава задушили с прекомерни данъци и ограничения собственото си градско стопанство и създали условия за неговото загниване и бавно израждане.