Индекс на статията
Втора глава
ДЪРЖАВА
Византийската империя е единствената древна държава в Европа и Предна Азия, чийто апарат на властта, макар и преобразуван, е оцелял в епохата на великото преселение на народите. Византия станала непосредствена приемница на Късната Римска империя, но класовата ѝ структура през VII—XI в. претърпяла коренни изменения — от робовладелска държава Византия постепенно се превръща във феодална. Такива късноримски институти обаче като разклонения апарат на централната власт, данъчната система, правната доктрина на непоклатимост на императорското единовластие, се запазили във Византия без принципни изменения и това в много отношения е определило своеобразните пътища на нейното историческо развитие.1
Политическите дейци и философи на Византия не преставали да повтарят, че Константинопол е новият Рим, че тяхната страна е Романия, че те самите са ромеи и тяхната държава е единствената (Римска) империя, запазена от бога. „По самата си природа — пише Ана Комнина — империята е владетелка на другите народи.“ Ако те още не са християни, то империята непременно ще ги „просвети“ и ще ги управлява, а ако те са вече християни, то те са членове на ойкумена (цивилизования свят), начело на който стои империята. Според тогавашните схващания ойкумената е представлявала йерархическо съдружество на християнските страни, в което мястото на всеки народ е можел да определи само неговият глава — императорът.
Тази стройна концепция през IX—X в. вече малко отговаряла на действителността — в 800 г. Карл I, а от 962 г. Отон I и неговите приемници също се обявили за императори; много християнски народи не само не признавали авторитета на империята, но и водели с нея борба; някои монарси на съседни с империята страни (българският цар Симеон и норманският монарх Робер Гискар) даже се осмелявали да претендират за трона на василевса в Константинопол. Империята обаче не променяла своята концепция. Тя никога не се отказвала от териториите, принадлежащи някога на Рим, като ги смятала само за временно откъснати от нея. „Затова — продължава Ана Комнина — робите ѝ са враждебни към нея и при първия удобен случай един след друг, от море и от суша я нападат.“ Задачата на византийските идеолози е била да утвърдят идеята за монолитността и единството на многоплеменната държава — един бог, един василевс, единна империя. Древните елини, пише анонимен автор от X в., са запълнили небето с богове, затова и на земята те са имали „раздробена власт“. „Където има многовластие — поучава Ана, — там има бъркотия“, която съгласно мисълта на Константин VII Багренородни е гибел за самите поданици.
* * *
Василевсът, помазаник на бога, притежавал безгранична власт. Но да се задържи на престола във Византия не е било лесно за никой василевс. Най-неограничената монархия на европейското средновековие — императорската власт на Византия — се оказвала най-нетрайна. Императорът се налагал на синклита, самовластно се разпореждал с войската, купувал с щедри подаръци духовенството, пренебрегвал народа. Но ако при коронацията му, станала традиция съгласно теорията за „божия избор“, не намирало въплъщение съгласието за царуване от страна на синклита, войската, църквата и народа, то опозицията могла да направи от най-малкия „пропуск“ във формалната церемония знаме за борба против „незаконния“ василевс. Императорът бил обожествяван като божи избраник и не е имало по-страшно престъпление от „оскърбяването на величеството“, но метежът против него като личност, недостойна за трона, не се осъждал, ако, разбира се, метежниците излизали победители. Тази позиция по отношение на василевса, характерна за византийците, е намерила ярко отражение в следния любопитен епизод. В навечерието на решителната битка с императорските войски един от двамата братя Мелисин, горещи привърженици на метежника Варда Фока, по всякакъв начин оскърбявал багренородния Василий II, а другият молел брат си да прекрати оскърбленията и накрая убил светотатеца, плачейки от съзнанието за братоубийството.
За 1122 години съществуване на империята в нея се сменили 90 василевси. Средно всеки от тях е управлявал не повече от 13 години. Почти половината от императорите били свалени и физически унищожени. Самите византийци се замисляли над този факт, но не намирали отговор. Никита Хониат с мъка отбелязва, че ромейската държава прилича на блудница. Кому ли не се отдавала тя! — пише той. — Завзелият без труд властта подбужда и другите към това със своя пример, и особено тези, които по „заобиколен път“ са се издигнали за сановници“. За трона мечтаели мнозина, като непрекъснато говорели за непоклатимостта на правата на своя господар, ако той бил багренороден и, обратно, за справедливостта на „божия пръст“, когато узурпаторът свалял багренородния (защото той се разпореждал с ромеите като с „някакво бащино наследство“2).
Епитетът „багренороден“ (на гръцки „порфироген“), т. е. роден в Порфир, специално здание в двореца, означавал, че родителите на василевса са заемали императорския трон и следователно той има права, които ако не юридически, то по силата на обичая са му давали редица преимущества пред „небагренородните“. От 35 императори през IX—XII в. едва една трета са имали тази горда титла. Но докато през XI в. багренородните са били само една пета част от василевсите, то през XII в. стават около половината, а от 1261 г. и до края на империята престола са заемали само двама небагренородни. Заедно с консолидацията на класата на феодалната аристокрация бавно и с много труд се утвърждавал и принципът на наследственост на императорската власт. Неин носител е могъл да бъде само представител на тази класа, и то не по своето положение, а по рождението си — от 1081 до 1453 г. произхождащ от друга среда нито веднъж не е заемал византийския престол. В разглеждания от нас период (IX—XII в.) току-що посоченият процес още не е бил завършил. Всеки василевс, заемайки трона, е полагал всички усилия, за да утвърди своето право да предаде властта по наследство, но практиката показва, че багренородният наследник, загубил баща си по време на детството си, рядко е успявал да запази това наследство.
* * *
Животът и битът на императора, организирани с особена пищност, и преклонението пред неговата личност подчертавали пропастта, която отделяла господаря от другите поданици. Василевсът се появявал пред народа само съпроводен от блестяща свита и с въоръжена внушителна охрана, която минавала в строго определен ред. Покрай целия път на процесията винаги имало тълпи от любопитното престолюдие. Понякога издигали и специални дървени подиуми, на които заедно с музикантите и изпълнителите на химни имали право да стоят видни граждани, чуждестранните посланици, знатни пътешественици.
По време на коронацията и на важни приеми василевсът бил облечен с толкова много дрехи и украшения, че едва издържал тяхната тежест. Михаил V Калафат даже припаднал при коронацията и едва успели да го свестят. Пред василевса всички трябвало да се прострат ничком, а по време на тронно слово го закривали със специални завеси. Правото да седят в негово присъствие получавали само отделни личности. До неговата трапеза се допускали само най-висшите сановници на империята (покана на царската трапеза се смятала за най-голяма чест). Дрехите и предметите на бита на императора били с определен цвят — обикновено пурпурен.
Единствен от миряните само василевсът имал право да влиза в олтара на църквата. В негова чест се съчинявали тържествени химни и славословия. В своите грамоти той най-често се изразявал в множествено число: „наша царственост“ (понякога — „моя царственост“). Той не преставал неуморно да възхвалява собствената си дейност — всички негови непрестанни грижи и тежък труд били насочени само за благото на народа и народът, разбира се, „благоденствал“ под неговия скиптър.
Особено помпозно се организирали приемите на чуждестранните посланици, които византийците се стараели да впечатлят с величието на властта на василевса. До средата на X в. във византийския двор се е смятало за унизително да се даде съгласие за брак на близки родственици на императора с господари на други страни. За пръв път багренородната принцеса Ана, дъщеря на Роман II, била дадена за жена на „варварин“ — руския княз Владимир. Това станало в 989 г. Още по-докъсно се съблюдавал обичаят да не се предоставят на чуждите монарси каквито и да било символи на императорската власт. Константин VII Багренородни препоръчвал при претенции от подобен род да се позовават на божията воля и на заветите на Константин Велики.
Последователно и неотклонно отстояваната от византийците концепция за изключителността на властта на василевса, тържествеността на придворния ритуал, величието на дворците, блясъкът и славата на културата на древната империя понякога въздействали дори и на повелителите на големите и могъщи държави на средновековието. Да бъдеш по някакъв начин свързан с престола на Босфора (чрез сродяване или чрез получена почетна титла) означавало в онова време в известна степен да се издигнеш над останалите монарси, неудостоени с тази чест.
* * *
Всеки император се стремял да се обкръжи с предани нему хора. Смяната на императора като правило водела до значителни промени за най-близкото обкръжение на трона. Възможно е било от низините да се изкачиш до висшите стъпала на йерархичната стълба и също така възможно с едно махване на царската ръка да паднеш от горе долу. Социалната структура на византийското общество в епохата на феодализма се е отличавала, както е прието сега да се казва, със значителна „вертикална подвижност“3.
Всички се стремели да направят кариера, увлечени от мисълта за постигането на успех. Сред сполучилите, измъчвани от страх за мястото си, царувало угодничество и раболепие, а сред неудачниците — завист и жестоко съперничество, в което всяко средство оправдавало целта. Теоретично признаваната за висша гаранция срещу произвола и беззаконието социална и политическа система на империята, постоянно ги пораждала. Случаи на наказания на сановници за превишаване на пълномощията им били крайно редки.
* * *
Философите от онова време, мечтаейки за справедливост и законност, възлагали основните си надежди не на реформи, не на промени в структурата на властта и нейния апарат, а на моралните качества на държавните дейци.
За идеалния василевс византийските автори са писали много. Обикновено в това отношение се подчертават четири „главни“ добродетели — мъжество, целомъдрие, мъдрост и справедливост. Василевсът според тях е бил длъжен да прилича на философа — да не се гневи, да е умерен, към всички да се отнася еднакво, да е безпристрастен и милостив. Василий I обичал семейството си и се грижел за благото на поданиците си; Никифор II запазвал спокойствие даже под град от летящи към него камъни; Василий II, когато се разгневявал, хващал за брадата и повалял на земята всеки сановник, който лъжел, но бил справедлив дори към враговете си; Михаил IV Пафлагон бил тежко болен, когато му се наложило да стане, да се качи на коня, да възглави военния поход и да извоюва победа. Но за главно достойнство на василевсите се смятало да имат „страх от бога“ (основа на целомъдрието), защото само моралната юзда била единственото средство за ограничаване волята на василевса. Не случайно Лъв VI казва на патриарх Евтимий, че ако той не се върне на патриаршеския трон, то василевсът ще забрави страха от бога, ще погуби поданиците си и сам ще се погуби.4 Императорът, разделящ с войниците си тежестите на походния живот, мъжествен и изкусен в боя, предизвиквал уважение, но по-високо от всичко се оценявало неговото благочестие и благотворителност.
Императорското благочестие старателно се рекламирало с цел да се популяризира името му. Но даже и несъмнената искреност на василевса понякога не предизвиквала съчувствие, когато над венценосеца тежал смъртен грях. Според хрониста от XI в. Йоан Скилица обвиненият в убийството на Роман III Аргир Михаил IV би трябвало да скъса с императрицата Зоя, която го тласнала към престъплението, и да се отрече от престола, а не да разпилява държавните пари за благотворителност.
Критика по адрес на „божествените императори“ за тяхната бездарност, своенравие и пороци е имало и по-рано — през VI— IX в. Така в някои писмени източници се споменава, че Юстиниан II приличал на звяр в своята жестокост; Василий I задоволявал страстта си, като стрелял с лък по отсечената глава на вожда на павликяните Хрисохир; Константин VII без никакво състрадание леко осъждал на смърт, а уморен от научни занимания, се отдавал на пиянство; Александър затънал в разврат и недостойни забавления, както по-късно и Роман II, и Константин VIII, и Константин IX Мономах. Хронистите от XI в. пишат за василевсите не като за наместници на бога на земята, а както се пише за обикновени, посредствени хора с техните обичайни и понякога смешни слабости: Константин IX Мономах прибягвал до наивни хитрости, за да посещава любовницата си; Никифор III Вотаниат преди подстригването си за монах си признал, че най-много от всичко се страхува от необходимостта да се въздържа да яде месо. Михаил Псел, като разглежда характера на василевсите, стига до извода, че в повечето случаи той е бил непостоянен и че по своите лични качества те въобще отстъпват на обикновените хора. И философът смята, че това е естествено, тъй като човешката психика се променя в бурите от тревоги и вълнения, преживявани ежедневно от василевсите. Обикновено те загубват чувството за мярка, малко им е неограничената власт, стават глухи за съветите и са готови да умрат само за да постигнат признанието, че са най-мъдри между мъдрите, всезнаещи и непогрешими. Измениха се времената, оплаква се Псел, демокрацията е по-добра от монархията, но възвръщането към нея е нереално. Затова според неговото мнение по-целесъобразно е да не се търси новото, а да се утвърждава съществуващото. Жалко е само, добавя той, че ромеите се управляват не от хора като Темистокъл и Перикъл, а от нищожни парвенюта, носили до вчера селски кожух.5
* * *
Съмнения в правото на василевса на неограничена власт, на самоволно разпореждане със земята, хазната, хората, на произволно издигане или унижаване на всеки от поданиците започнали да се изказват едва в последната четвърт на XI в. Тези съмнения били резултат на все по-ясно формиращото се класово-съсловно самосъзнание на консолидиращата се феодална аристокрация, която се стремяла да постави трона под своя неотслабващ контрол.
Победата на потомствената феодална аристокрация не могла да дойде изведнъж поради твърдата съпротива, оказвана от сановническата бюрокрация, която притежавала огромен опит в господството и като плътен обръч обкръжавала престола. Василевсът можел да сменя любимците си сред нейните представители, но не можел да мине без нейната постоянна подкрепа. Лъв VI се отегчавал от опеката на фаворита Стилиян Заутца, но се избавил от нея едва след неговата смърт; Йоан I Цимисхи не успял да отстрани от управлението Василий Ноф и вероятно станал жертва на неговите машинации. В продължение на един век — от края на X до края на XI в. — се установило относително равновесие на силите в борбата между провинциалната аристокрация и бюрократичната прослойка на столицата.
Ще се спрем на този проблем малко по-подробно, тъй като в продължение на 120—130 години тази борба е основната в политическия живот на империята и нейните причини обуславят особеностите при формирането на господстващата класа.
Процесът на консолидация на класите и съсловията във Византия се е забавил още от времето на бурните събития, преживени от империята през IV—VII в., които донесли гибелта на много римски магнати и сановници. Още оттогава в системата на управлението по силата на обстоятелствата непрекъснато навлизали представители на средните и низшите съсловия. Вследствие на този процес не богатството и родът обуславяли получаването на властта, а самата власт станала едно от условията за придобиване на богатство и статут на знатност. Понятията „чиновничество“ и „знатност“ чак до средата на XI в. си оставали почти синоними. Значителна част от господстващата върхушка представлявала висши и средни чиновници, богатството и силата на които се определяли от заеманата от тях длъжност в централния апарат на властта или в провинцията. Положението на всеки чиновник пряко зависело от милостта на монарха. Загубването на заеманото чиновническо място заплашвало не само с катастрофа в кариерата, но и с рязко снижаване на материалното благосъстояние, а понякога дори с нищета. В това отношение „вертикалната подвижност“ се е проявявала съвсем явно.
Втората група е представлявала растящата в провинцията земеделска аристокрация. Тя съзрявала в недрата на административните райони (теми), системата на които започнала да се развива от VII в. и се разпространила по цялата империя в на-чалото на X в. Управлението в темите било съсредоточено в ръцете на стратезите — представители преди всичко на военната аристокрация, които постепенно се превръщали в едри земевладелци в местата, където заемали своята служба. Осъзнавайки опасността на този процес, централната власт по всякакъв начин се стремяла да го възпрепятства. Така на управителите на теми било забранено да придобиват недвижим имот в местата, където служат. Но тази забрана не засягала военачалниците, подчинени на стратега, включително и неговия заместник, който по-късно сам ставал стратег. От друга страна, василевсите, нуждаещи се от средства, сами понякога назначавали на видни постове в темите едри местни магнати, способни да изразходват част от личните си средства за набирането и въоръжаването на селското опълчение.
От средата на X в. провинциалната аристокрация започнала борбата за престола. Тя имала влияние, богатства, земя и зависими от нея хора; тя организирала военните сили в провинциите и ги възглавявала; тя отбранявала границите и разширявала владенията на империята. Но тя била далеч от подножието на трона. Без да е лишена от милостите на василевса, тя нямала възможност пряко да въздейства на водения от него политически курс.
Освен това представителите на столичната бюрокрация от края на IX и началото на X в. също започнали да се превръщат в едри земевладелци. Запазвайки под свой контрол хазната на държавата като основен източник за доходи, чиновничеството в столицата ставало вече и конкурент на провинциалната аристокрация в експлоатацията на зависимото население. Гражданското чиновничество от XI в. нататък изместило военната аристокрация и от управлението на темите — намаляла ролята на селското опълчение, а заедно с него и ролята на стратега. Ръководството на темите преминавало от ръцете на военните водачи в съдебните и други чиновници, а вместо опълчението на арената излизала все повече подчинената непосредствено на централната власт наемна войска.6
С изостряне на борбата и приближаването на нейния решаващ стадий двете страни мобилизирали всички свои резерви. Огромно значение в политическите комбинации и концентрирането на сили имали роднинските връзки. Василевсът се опирал не само на своите привърженици и съратници според тяхната съсловна принадлежност и политическа ориентация, но и на широкия кръг от представители на своя роднински клан, за който е осигурявал основни материални и длъжностни преимущества.
Свободата на произволни действия на монарха ставала все по-малко безконтролна, а неговата изолация от обикновените поданици - все по-голяма. Амплитудата на „вертикалната подвижност“ забележимо се намалила още преди 1081 г. — годината на окончателната победа на провинциалната аристокрация, а след тази победа почти не се забелязвала. Трагедията на империята била в това, че тази победа идва твърде късно — Византия безнадеждно е изостанала от напредналите страни на Запада. От една страна, рутината на отживелите своето време държавни традиции, а, от друга — особеностите на външнополитическата обстановка попречили на провинциалната аристокрация, дошла на власт, да намери изход от задънената улица— историята на империята от XII в. нататък е в същност история на нейната бавна агония. Най-близко обкръжаващата трона креатура на провинциалната аристокрация, състояща се от родственици и съратници на императора, много скоро разбрала своята привързаност към традиционните методи на господство, които били свързани с огромни разходи за издръжката на държавния апарат.
* * *
Още преди победата на провинциалната аристокрация отделни императори се опитвали да осъществят някои реформи, но срещу тях пряко или по замаскиран начин се опълчвала столичната бюрокрация. Опитвайки се да намали заплатите на чиновниците, Исак I Комнин бил принуден само след две години да се отрече от престола; заради пренебрегване интересите на висшите граждански сановници Роман IV Диоген бил отстранен от властта и физически унищожен. Даже половинчатите реформи на държавната система се разбивали в мълчаливата съпротива на апарата на властта, който ги саботирал и те постепенно заглъхвали. Изгражданият в продължение на векове механизъм функционирал вече независимо от волята на василевса.
Централното управление на империята се концентрирало в няколко ведомства — ведомството на логотета (управителя) на геникона, т. е. главното данъчно управление: ведомството на воинската каса; ведомството на пощите и външните работи; ведомството по управлението на имуществото на императорското семейство и др. Освен щата от чиновници в столицата всяко ведомство имало длъжностни лица, които били изпращани с временни поръчения в провинцията. Главна роля във вътрешнодържавния живот играело първото от горепосочените ведомства, от дейността на което основно зависело състоянието на хазната на империята.
В столицата се намирало и ведомството на епарха, властта на когото съвременниците му сравнявали с царската — „само без багренородството“. Той ръководел снабдяването на Константинопол, грижел се за неговата безопасност, благоустройство, организация на вътрешноградската и външната търговия, поддържане на реда. Освен това той бил и един от главните столични съдии (неговите присъди могъл да отмени само василевсът), контролирал работата на всички обществени учреждения, включително затворите и полицията. Организацията на държавните строителни работи в града, церемониите, празненствата, представленията на хиподрума, екзекуциите, погребенията на членовете на царското семейство също били задължения на епарха.
И накрая съществували още и вътрешнодворцови ведомства, които представлявали цели учреждения, непосредствено обслужващи царския двор — по продоволствието, гардероба, ремонтите, конюшните и т. н. Огромният брой слуги на василевса — сановници, прислуга и роби — изпълвали двореца и всеки един от тях имал определени задължения.
Обикновено василевсът приемал сановниците си сутрин за разглеждане на най-важните дела. С непосредствен разговор били удостоявани малцина, но да се явят за поклон пред него били длъжни всички, определени от ритуала. Синкел (духовник от висок ранг) Евтимий, по-късно патриарх, се чувствал обременен от това задължение и изпросил от Лъв VI привилегията да се явява на поклон само един път в месеца.
Понякога императорът свиквал синклита, в който влизали определените в специален списък висши светски и духовни сановници. В синклита влизали хиляди имена, но на практика се събирали само най-главните от живеещите в столицата. През XI—XII в. синклитът станал вече предимно парадно учреждение, като правило изразяващо възторга си по повод „мъдрите решения“ на императора, което обаче не пречело на сановниците, влизащи в него, да интригантстват вън от двореца, а понякога и в самия дворец.
Назначаването на длъжност (с изключение на най-низшите постове) било свързано с удостояването с титла. През X—XI в. титлите се делели на четири йерархични съподчинени разреда, като няколко от тях заемали особено положение извън разредите — това били висшите титли (йерархично също съподчинени). Удостояването с титла се съпровождало със специална за всеки отделен случай церемония, в която участвал и василевсът. Носителят на титла получавал точно установени права и определената за тази титла длъжност. За нормално се смятало постепенното изкачване по йерархичната стълба. Но от XI в. за огорчение на едни и за радост на други сановните персони така бързо се изкачвали на върха, както падали отгоре долу.
Понякога длъжността на носителя на титла била просто символична — той участвал само в церемониите. Удостояването с титла ставало както с назначаването на длъжност, така и без никакво назначаване. В последния случай удостояването било без особена тежест. За висшите титли (кесар, нобилисим, магистър, антипат, патриций) не се полагала никаква длъжност, но те се смятали за най-почетни.
Много титли и съответните на тях длъжности (главно дворцови) били предназначени специално за евнусите. Духовните лица също имали право да получават редица титли.
С течение на времето значението на различните титли намалявало или нараствало. Някои от тях въобще излизали от употреба и се въвеждали нови титли. Системата на удостояване далеч не е била някаква безобидна прищявка на монарха. Псел нарича тази система един от най-важните лостове на властта наред с даването на пари от хазната и издръжката на войската.7
Особена роля в управлението независимо от заеманата от тях длъжност и притежавана титла играели фаворитите (Заутца при Лъв VI имал високата титла „василеопатор“ — „баща на василевса“, а Йоан Орфанотроф при Михаил IV бил само попечител на домовете за сираци). Тези доверени лица след коронацията на новия василевс комплектували наново целия или почти целия дворцов щат, сменявали сановниците, разпореждали се с хазната, с владенията на короната, решавали съдбата на армията, на войната и мира. Йоан I Цимисхи, който прекарал почти цялото свое кратко царуване в походи, като минавал покрай цветущите имения в неотдавна отвоюваните от него от арабите земи, с тъга роптаел, че той и войската търпят лишения, а всичко попада в ръцете на паракимомена (придворен за лични услуги на императора) Василий Ноф. На фаворита Ноф му донесли за изказването на василевса и по-късно се говорело, че за тези невнимателни думи василевсът заплатил твърде скъпо — скоро умрял.
Всесилният съветник на Михаил V Калафат, негов чичо, евнухът нобилисим Константин, грабел от хазната с пълни шепи. След свалянето на Михаил в дома на нобилисима били намерени около половин милион златни монети. В присъствието на фаворита Теодор Кастамонит придворните не се осмелявали даже да седят, така както в присъствието на самия император Исак II Ангел.
Съществена еволюция претърпяло управлението в провинциите. До средата на XI в. главна роля в темата играел нейният стратег, на когото били подвластни всички военни и граждански длъжности на провинцията, включително и съдията на темата и началниците на по-малките административни единици на темата — банди, турми, клисури. Самите теми се делели на различни разреди в зависимост от тяхното значение за държавата и в съответствие с това с различни рангове били и техните стратези. От втората половина на XI в. важна роля в темата, както вече бе споменато, започнал да играе съдията. Границите между самите теми не били определени съвсем точно и освен това те често били раздробявани или уедрявани.8 Стратегът на уедрена, обикновена погранична тема, когото наричали дук или катепан, имал големи пълномощия. Що се отнася до малките, отдалечени и бедни теми, то назначаването в тях на поста стратег или съдия се смятало като заточение (често това съответствало на действителността).
Наред с едрите собственици, заемащи в провинциите официални длъжности, имало и доста магнати, които не изпълнявали никаква постоянна служба. Независимо от това тяхното влияние в темата понякога било не по-малко от влиянието на нейния официален управител, тъй като магнатите имали голям брой зависими и подвластни на тях хора, свои укрепления и свои военни отряди. Варда Склир, след като неговият метеж бил потушен, в доверителен разговор с Василий II го съветвал да изтощава провинциалните магнати с данъци и с гражданска и военна служба, за да не им остава време да се грижат за стопанствата си, от които богатеят и черпят силата си.9
И все пак през XI—XII в. основното богатство даже и на провинциалните магнати се е състояло не от поземлените владения, а от движимо имущество — пари, благородни метали, скъпоценни камъни, скъпа покъщнина, златни украшения, богати дрехи, оръжия и доспехи.10 Земята, зависимите селяни, арендаторите, слугите и голямата челяд осигурявали на магната само политическа тежест и влияние. Главните източници на средства в неговата лична хазна били държавната заплата, военната плячка и подаръците на василевса.
Хазната на държавата постоянно ту се напълвала благодарение на усилията на едни императори, ту се изпразвала вследствие на разточителството на други. Сановниците си съперничели един на друг в стремежа да се обогатяват за сметка на хазната, като изнудвали василевса да ги дарява и да им дава привилегии и стигайки понякога буквално до бой в борбата за титли и подаяния. На Великден в столицата пристигали представителите на висшата гражданска и военна аристокрация на провинциите и заплатите раздавал самият василевс при изпълнена с тържественост обстановка, или, с други думи, благополучието на поданиците зависело от милостта на монарха.
* * *
Във Византийската империя организацията на властта, стопанството и бита била основана на писани закони. Справедлива е обаче забележката на П. Безобразов, че в историята на Византия не би могло да се разбере нищо, ако не се прави разлика между теорията и практиката, провъзгласените в законите норми и тяхното спазване.11 Така законът признавал всички граждани на империята (освен робите) за свободни, но личната зависимост на париците била разпространено явление и в края на XI в.; законът обявявал църковното имущество за неприкосновено, но то нееднократно било изземвано; законът утвърждавал пълно равенство в съда, но беднякът никога не можел да намери защита; законът заплашвал лихварите, рушветчиите и бирниците с тежко наказание, но те спокойно процъфтявали.
При събирането на данъците противоречието между законодателните норми и тяхното спазване се проявявало особено ярко. В различни времена дейците на империята обявявали за централен проблем ту парите, ту войската (за основно те смятали това, което не им достигало — така през X—XI в. не достигали войници, а през XII — пари). Установеното парично стопанство, органично сраснало с държавната система, Византия наследила от Късната Римска империя. Каквито и да били пътищата за еволюция на икономическата структура на византийското общество, парите си оставали универсално средство за обмен и израз на стойността на всичко в империята. Като цяло това било едно прогресивно явление, в развитието на което по разбираеми причини Византия изпреварила другите страни в Европа, но именно затова то имало тежки за нея последствия — паричните ѝ богатства, без запасите на които, както казвал Алексий I, „нищо не може да се направи“, непрекъснато изтичали в обкръжаващите империята по-малко развити близки и далечни страни, които по силата на пасивния търговски баланс на Византия (тя винаги повече купувала, отколкото продавала) придобивали нейните монети и ги пускали в обръщение или ги използвали като украшения.
Василий II, който по думите на Псел напълнил хазната до краен предел (наложило се даже да се разширяват подземните галерии), забранил износа на пари извън границите и вероятно добре е разбирал опасността от такъв износ.
Когато Алексий I заел престола, хазната била празна. Не е известно обаче каква сума в подземията на ковчежничеството е била минимално необходима за удовлетворяване нуждите на държавата. Сведенията от източниците в това отношение са крайно противоречиви.
По време на посещението на Михаил IV в Тесалоники Орфанотроф му изпратил от столицата 72 хиляди номизми. Много ли пари са били това? Като че ли не — тази сума е била само добавка към разходите, които в съответствие с целите на пътуването на василевса (поклонение пред мощите на св. Димитър) не трябвало да бъдат големи. Но, от друга страна, като че ли са били много — когато корабът с тези пари попаднал в ръцете на жупана (владетеля) на Дукля и той отказал да ги върне, заради тях започнала война. Скромен подарък, предназначен за германския император, Ана Комнина нарича сумата от 144 хиляди златни монети и 100 копринени дрехи. Но това е било само залог — ако германците воюват против Роберт Гискар, то Алексий I би им изпратил още 216 хиляди номизми с цел да се платят заплатите на лицата, получили 20 висши титли, дарени от него на германския владетел.
При остър недостиг на пари за отливането им се взимали скъпите дворцови съдове и прибори, както и ценности, принадлежащи лично на василевса и неговите родственици, а понякога и църковни вещи, което пък винаги предизвиквало конфликти с духовенството и усложнявало вътрешната обстановка в страната.
В XI в. с паричен данък заменили и последните натурални вземания и дори и военната повинност на значителен слой от селяните. Още от началото на X в. славяните от Пелопонес се откупвали от военна служба. След половин век те вместо участие в похода към Лангобардия заплатили на хазната 7200 номизми и предоставили 1000 оседлани коне.
* * *
Често селското и градското население (особено от малките градове) заплащало еднакви данъци — гражданите се занимавали със земеделие, а занаятчийско производство имало и в селата. Имало обаче и съществени разлики — занаятите, както и търговската дейност се съсредоточавали главно в градовете — гражданите, които били занаятчии-шивачи, в рамките на своята повинност шиели платна за товарните и военните кораби на държавата, кожарите изработвали сбруите и седлата за конете на императорските конюшни и на гвардейските отряди, серикариите тъчели коприна за двореца (към това занятие се привличали и жените на знатните семейства). Някои занаятчии плащали само данъци (хлебарите), други изпълнявали само трудова повинност (кожарите), трети се задължавали и да плащат данъци, и да изпълняват повинност (те представлявали болшинството от населението).
Като правило размерите на данъците и на повинностите за селското население били по-значителни, отколкото за градското. Само в отделни периоди от този общ курс на правителствената политика се внасяли някои корекции — Никифор II Фока, стремейки се да укрепи и реформира армията, намалил данъците на състоятелните селяни, които служели в тежката конница, като заявил, че от тях е достатъчен „кръвният данък“.
Извънредната сложност на изчисленията, измерването и оценката на имуществото и невежеството на селяните увеличавали тежестта на тяхното положение. За отделни селяни нормата за облагане с данък можело да се окаже несправедлива поради някои официални предписания на властите. Така например анаграфът (бирникът) имал право да изчислява площта на участъци с неправилна форма (в пресечените местности такива участъци се срещали на всяка крачка), като се основава на дължината на периметъра. Тази дължина се деляла на четири, за да се получи страната на мислимия квадрат, и резултатът се умножавал сам на себе си. Полученото произведение приемали за площ на участъка земя. Запазени са няколко грамоти, в които именно така са изчислени размерите на триъгълни и силно удължени, почти като лента участъци земя — тяхната площ (а това означава и размерът на данъка) съвсем законно е увеличена един и половина до два пъти12.
Истинско бедствие за данъкоплатците е била системата за откупуване на данъците и продажбата от страна на държавата на длъжностите, свързани със събирането на данъците. Правителството ту отменяло тази система (народът въставал и искал отменянето ѝ), ту отново я въвеждало. Частно лице, откупило данъците или купило длъжността на бирник, внасяло в хазната или се задължавало да внесе определена сума пари, която обикновено била по-голяма от постъпилата в хазната преди това сума от откупения данъчен окръг или събрана в този окръг от заемащия официален пост на бирник държавен чиновник. В замяна това лице получавало правото при събирането на данъците от откупената от него територия да прибягва до помощта на полицейските власти. За законно негово право се признавало получаването за сметка на данъкоплатците на определена печалба от сумата, изразходвана от него при откупуването на данъците. Често откупуващият заемал под лихва необходимите за откупа пари от лихварите и тази лихва той също погасявал, като взимал от данъкоплатците малко повече от официално установения преди това данък. Кекавмен пише, че много къщи в столицата са построени благодарение на откупуването на данъци. Както се откупували данъците, така можело да се откупуват от фиска и правата за събирането на такси и мита от търговците, и то и от местните, и от чуждестранните. Учените отдавна са на единно мнение, че във Византия най-голямото бедствие за населението е било не количеството на разнообразните данъци и техните размери, а произволът на практорите (данъчните чиновници).
Невъобразима бъркотия при изчислението на данъците внесло и пускането на монети с различно златно съдържание от предишното. Тяхното съотношение с предишните монети не винаги се определяло точно. Правителството се опитвало да установи принудителен курс на новите монети, но пазарът отхвърлял този курс и бирниците били принудени всеки по своему да определя новия размер на данъка, тъй като нямали точни указания. В указа на император Алексий I се казва, че някои практори взимали почти десет пъти повече от други.
Понякога практорът събирал данъка отделно от всяко семейство, а понякога общо от цялата община, която на свое събрание разпределяла исканата данъчна сума от селото или провинциалното градче. Такива събрания винаги преминавали много бурно. Кекавмен съветвал местния влиятелен магнат да не се съгласява да играе ролята на арбитър в такива събрания.
При събирането на данъците практорите идвали в селата със стража и понякога прибягвали и до физическа разправа — от XI в. е запазено съдебно дело срещу практор-изнудвач, който изтезавал данъкоплатец с огън и вряла вода. Обраните от практорите атиняни, съобщава братът на Никита Хониат— митрополитът на Атина Михаил Хониат, не могат да дочакат новата реколта на ечемика, отиват на своите поля, обират незрелите класове и погубват зърното: страшно е да се гледат техните изнурени от глада потъмнели лица. Според неговите думи само местният съдия изнудва от тях по около 720 номизми, а има и много други чиновници с по-нисък ранг, които правят същото; освен това често явление е пристигналото от някъде началство да си устройва пиршества за сметка на селяните.
Правителството, заинтересовано от запазване платежоспособността на данъкоплатците, понякога правело ревизии и наказвало практорите-лихвари, но продължавало да прибягва до откуп на данъци и продаване на длъжностите за бирници, като разчитало на увеличаване на паричните постъпления в хазната. Никита Хониат смята, че от сумата, събрана под формата на данъци, едва ли половината постъпвала в хазната. А на държавата все повече и повече ѝ трябвали пари и преди всичко за военни нужди.
През IX—XI в. въоръжените сили на империята се състояли главно от селските опълчения на всяка провинция, които периодично се свиквали за обучение и походи. Теоретично, както това е отбелязано в трактатите за военно изкуство стратегиконите, селските опълчения, в които влизали добре обучени и осигурени войници-съотечественици (ромеи), трябвало да бъдат по-надеждни в бой от войниците-наемници (пришълци и чужденци). Но стратиотското опълчение в империята се изродило още в средата на XI в. Запазила се само една малка част, която се комплектувала от състоятелните селяни. В тежката конница служели предимно дребните собственици. Другите стратиоти постепенно придобили нов статут — част от тях ги изпращали да служат като военни моряци, друга част ги зачислили в леката пехота, а болшинството вписали в списъците на простите селяни-данъкоплатци.
Военната служба за представителите на богатите семейства започвала на 18-годишна възраст. Земята на такова семейство се намирала под контрола на военното ведомство. Ако бащата-воин загивал или умирал, преди синът му да достигне наборна възраст, неговата вдовица изпращала във войската наемен войник; същото правели и онези вдовици, които нямали синове, за да може земята им да не загуби военния си статут, който давал редица преимущества.
С обедняването на стратиотите хазната все по-често се принуждавала да им изплаща ситерезии или опсонион, т. е. парично заплащане и натурално продоволствие. Разходите на хазната нараснали също и във връзка с пренасяне центъра на тежестта върху наемните войски, състоящи се от чужденци и свободни наемници-ромеи. В новите условия по-боеспособни се оказали добре заплатените наемни войски, като например руско-варягските, франкските, италианските и германските военни съединения, намиращи се във византийската армия още от края на X в. Но заплащането не винаги удовлетварявало както собствените, така и чуждите наемници, особено при управлението на василевси, представляващи интересите на столичната аристокрация. При Михаил VII например разквартируваните в Адрианопол войски изпратили при василевса свои посланици с оплакването, че не получават опсонионите си, но дръзналите да се оплачат войници били избити и обрани. По същата причина въстанали и войските на Дунава. Недостатъчното заплащане водело до разваляне на дисциплината. Никифор Вриений, мъж на Ана Комнина, разказва в своето съчинение, как всички войници тайно от стратега си (а той бил младият Алексий Комнин) решили да избягат от лагера и избягали през нощта, без да оставят на своя военачалник дори коня му. Мануил I Комнин често давал заповеди на своите верни хора да пазят през нощта всички изходи от военния лагер и заплашвал войниците с ослепяване, ако дезертират, но въпреки това те напускали войската.
Особено бързо броят на наемниците нараснал през XI в. Сред тях били и покръстени араби, и арменци, и грузинци, и печенеги, и кумани, и алани, и пришълци от Запада. От 70-те години на XI в. се появили и турци. Наемниците-чужденци идвали в империята както поотделно, така и на цели групи от по няколкостотин души, както например русите и варягите. Арменците и грузинците пристигали често по призив на василевса с цели военни съединения и играели голяма роля във военните действия в Мала Азия. Много рядко империята наемала цяла армия от владетелите на други страни, тъй като това било и скъпо, и опасно. Така българските войски, извикани от василевса за потушаването на въстанието на Toма Славянина, след като получили възнаграждението си, по обратния си път ограбвали местното население. Руските войски на Светослав, поканени от Никифор II за водене на съвместна война срещу българите, сериозно започнали да заплашват самата империя.
Ана Комнина твърди, че обкованите в броня западни рицари са непобедими. Като се гледа сражаващият се Никифор Катакалон, пише тя, може да се помисли, че е роден в Нормандия, а не е ромей, толкова е могъщ и изкусен той в боя. Мануил I по думите на Никита Хониат е знаел, че войниците-ромеи приличат на „глинени гърнета“, а западните наемници — на „метални котли“. Исак II независимо от изпадналите в нищета негови войски дал пленените във войната коне не на тях, а на западните наемници, тъй като те по-добре действали с тежките копия — основното въоръжение на конника. Да се обидят чуждите наемници било много по-опасно, отколкото пренебрегването на стратиотите-ромеи. На василевсите неведнъж им се налагало да потушават страшните бунтове на наемниците и след това да им правят сериозни отстъпки.
Специалните отряди от войници, намиращи се на служба при магнатите, които се появили още в X в., нито тогава, нито по-късно не могли да се превърнат в истинска войска, с която феодалите биха могли, както на Запад, да участват в походите на господаря-сюзерен. Магнатът обикновено е отивал на война със своя малък собствен отряд от оръженосци, полувасали, слуги и роднини. Такива отряди естествено не играели сериозна роля в сраженията. По принцип васалитетът в империята не станал развита и общоразпространена система.
Не избавила империята от необходимостта да издържа голяма наемна войска и системата на така наречените пронии, която започнала да се развива през втората половина на XII в. Прониите били дарения на императора в полза на частни лица, които се състоели в предаването на правата за управляване на определена територия с държавни и свободни селяни и събирането на данък от тях в своя полза.
Наред със сухопътните сили империята е имала и военен флот — провинциален, използван основно за стражева служба, и централен — царски, играещ главна роля в големите експедиции. Освен това по крайбрежието на Мала Азия и на островите се намирали няколко морски теми, населението на които издържало силен военен флот и носело предимно морската служба като гребци и военни моряци.
Военният флот на Византия преживял времена на подем и упадък. В средата на VIII в. Константин V е могъл да изпрати в устието на Дунава за водене на бойни действия против българите около 500 кораба, а в 766 г. — повече от 2 хиляди. Силен оставал византийският флот и през X в. Ужас сред враговете предизвиквал „гръцкият огън“. Той се изхвърлял от сифони, изработени във вид на бронзови чудовища с раззинати уста. Сифоните се движели на различни страни. Изхвърляната от тях течност се самовъзпламенявала и горяла дори и във водата.
Военните кораби с платна имали и екипажи от гребци. Най-големите кораби (дромони) с три реда весла били бързоходни и носели на борда си около 100—150 войници и толкова гребци.
От втората четвърт на XI в. започнали да се появяват първите признаци на упадък на военния флот. Успехите на норманското нахлуване в Италия в началото на 80-те години на XI в. накарали Алексий I да вземе срочни мерки за възраждането на флота. Най-много кораби били построени в столицата. Те се насмолявали и екипирали главно на остров Самос. Но и този набързо построен флот не могъл да попречи на десанта на Роберт Гискар и василевсът прибягнал до услугите на венецианците, като им заплатил чрез извънредни търговски привилегии в империята, което пагубно се отразило, както вече бе казано в първа глава, на развитието на византийските занаяти и търговия.
В края на XII в. византийските военни моряци предпочитали бягството пред морските битки, щом видели вражески кораби. Главата на царския флот Михаил Стрифн, зет на императора, открито търгувал с военното снаряжение — платна, котви, въжета. По време на пристигането на кръстоносните флотилии в Константинопол през пролетта на 1203 г. бившата „владетелка на моретата“ практически вече нямала свой военен флот.
* * *
Военните сили на империята се използвали не само за борба с външните врагове, но и с вътрешните — узурпатори, посягащи на трона; угнетени селяни и граждани, вдигащи въстания; чуждоплеменни поданици, стремящи се да се отделят от империята. Разбира се, не само прякото насилие осигурявало здравината на властта на василевса. Режимът на византийския деспотизъм се поддържал и с помощта на постоянната идейна обработка на ромейските поданици, с която ежедневно се занимавала не само църквата, но и цялата официална правителствена пропаганда. Императорът бил прославян навсякъде и всякога. Новоприетите членове на търговско-занаятчийските корпорации били длъжни да се заклеват в бога и в здравето на василевса. По време на празници циркови артисти пеели в негова чест пред народа специални химни. Тълпата по улиците и площадите била длъжна да вдига наздравици и в хор да вика „слава на василевса“. На всички тези церемонии се придавала даже някаква „конституционна“ функция, за да може василевсът при необходимост да се позове на това, че той е избран и от народа и че е угоден на този народ.
Формите и начините на приветствия се обработвали грижливо в двореца и често имали свой подтекст. Така например споменаването на Константин (сина на Михаил VII) и на Ана Комнина веднага след името на Алексий I означавало, че младите годеници са наследници на престола, а премълчаването след раждането на сина на василевса Йоан показвало, че Константин и Ана вече не са наследниците на престола. Възклицанията и славословията са били акт и на признание, и на клетва за вярност едневременно.
Хронистът на даден василевс много години след неговата смърт си позволявал да го хули и да порицава него и ромеите само в тесния кръг на своето семейство и приятели (Кекавмен най-строго забранявал това на своите синове), а пред хората, на улиците и площадите, в донесенията и указите, във възванията, четени на висок глас от глашатаите по пазарите и пред църквите, в проповедите от църковния амвон византиецът е бил свикнал да слуша само славословия по адрес на василевсите.
Като говори за демагогията като важно средство за укрепване на властта, Скилица отбелязва, че Михаил VI Стратиотик в това отношение бил „бездарен“ и не умеел да „омотава“ оскърбените и затаилите гнева в душата си.13 Василевсът е можел да се разпорежда с живота на всеки поданик, но и той е бил принуден да мотивира своите постъпки, затова демагогията обикновено е предшествала ареста или изгнанието за някое видно лице, когато за това не е имало законни основания. Замисляйки да свали патриарх Михаил Кируларий, Исак I поръчал на Псел да го оклевети в обвинителна реч, а когато патриархът внезапно умрял — да го прослави почти като светец в официалната епитафия-панагерик. Решавайки да свали патриарх Алексий Студит и да заеме престола, фаворитът Орфанотроф обвинил владиката, че не е бил избран според каноните — Алексий действително е бил назначен от Василий II без съблюдаване на необходимия ритуал. Но този път на фаворита не помогнали нито каноните, нито демагогията — Алексий поискал да се свалят всички ръкоположени от него митрополити и епископи тъй като той самият като патриарх е „незаконен“. Планът на Орфанотроф се провалил.
Победите над враговете, външни и вътрешни, приключвали с празненства в столицата и с триумфи на хиподрума — носели се спечелените трофеи, прекарвали вързани пленниците, които минавали през тълпата под град от насмешки, храчки, ругатни и понякога даже и удари. Името на василевса при това се славело непрекъснато. През IV—VII в. хиподрумът във Византия е бил единственото място, където народът можел легално да изрази своето отношение към политиката на императора. Неведнъж именно в него василевсите изслушвали тежки обвинения и ругатни, а понякога от трибуните срещу тях летели камъни и парчета кал. Но към IX—X в. положението рязко се изменило — цирковите партии, които по-рано били причастни към политиката и едновременно с това тясно свързани с масата от гражданите в столицата, постепено били сведени до положението на специални служби към хиподрума, подчинени на епарха и задължени да организират зрелищата и в химните си да славят василевса при всяка церемония и на всеки празник.
Слуховете, позорящи василевса (за склонност към ерес, за несполуки в семейството, за тайни пороци), жестоко се преследвали и пресичали. Алексий I, пише Ана Комнина, много се измъчвал, като узнал за слуховете по негов адрес. Василевсът разбирал, че сплетните постепенно създават атмосфера, съдействаща за враждебната агитация на опозиционните групи, и затова, тръгвайки на поход, поръчал на брат си Исак да пази двореца и да изкорени слуховете, а след завръщането си организирал в синклита разглеждане на делото на „клеветниците“.
Но не само слуховете били средство за тайна борба — появявали се и антиправителствени съчинения. Насочените против василевса кратки, често алегорични „тайни листовки“ се наричали фамуси. Понякога такива фамуси се подхвърляли на самия василевс, за да го изплашат или да го дезориентират. Законът повелявал фамусите да се изгарят, а техните съчинители да се наказват най-жестоко. За прокарването на бунтовни идеи бил осъден на смърт — след това смъртната присъда била заменена с ослепяване, поетът от XII в. Михаил Глика, макар че той уверявал императора, че „стихове коварни не е писал, а само изпълнявал своята повинност“. Сто години по-рано на Константин IX му се сторила твърде подозрителна хрониката на друг поет —Йоан Мавропус, и василевсът заповядал тя да бъде изгорена, а авторът ѝ — заточен.
Политическата благонадеждност на поданиците се асоциирала преди всичко с вярност към законния василевс, православието и държавата. В книгата си „Тактика“ Лъв VI Мъдри предписва при назначаването на поста стратег и на другите военачалници строго да се отчита доказали ли са кандидатите своята преданост към империята. За верни хора явно не могло да се приемат тези, които се осмелявали да правят критични забележки или даже да дават правдива информация за истинските причини на някакъв неуспех, не напразно Кекавмен внушавал на синовете си, че успешна кариера прави този, който винаги говори на василевса само това, което „му доставя удоволствие“, или пък мълчи и „гледа надолу“. Исак II Ангел например поискал от пристигналия при него пълководец отчет за хода на войната с българите. Пълководецът отговорил кратко и добавил, че водещите трудна война войски се снабдяват лошо. Исак II Ангел заповядал за тези думи да ослепят смелчагата.
За вярност и морална безупречност на поданиците се смятало безусловното съгласие във всичко с василевса, задължителното законопослушание и безпрекословното подчинение на властта. Заподозреният в неспазване на горното бил заплашен от наказание, което могло да го постигне всеки момент. Вината на Мономахат — знатен човек, била твърде съмнителна, но Никифор III Вотаниат го наказал, като заявил предварително в синклита: „Аз подозирам в това Мономахат, който е враг на ромейската държава.“
Византия запазила римското право и основите на римското съдопроизводство. Съдът в страната се осъществявал основно от представители на държавните учреждения. В провинциите той се реализирал от съдиите на темите и от другите чиновници в съответствие с техните длъжностни функции — делата, свързани със заплащането на данъци можело да се решават от практорите; правонарушенията на войниците се разглеждали от войсковите съдии; до средата на XI в. съдът на стратега е бил висшата съдебна инстанция ка темата. Много дела, свързани със семейни спорове и делба на имущество, се разглеждали от църковния съд (съдия бил митрополитът или епископът).
В столицата наред със съда на епарха и на самия император действал и специален съд, който заседавал на хиподрума (наричали го „съда на вилата“); за моряците имало отделен съд — „съда на фиалата“ (в неговото здание се намирал басейн — фиала). Както се казва в сборника „Еклога“, законодателен кодекс от VIII в., в империята съществували толкова много закони, че даже в столицата имало малко съдии, които добре да познават всичките. Затова от време на време за съдебното дирене се издавали кратки прегледи и извадки (нещо като сборници от закони). С особена популярност през IX—XII в. се ползвали сборниците „Василики“ и „Прохирон“. За съдебно ръководство служели също и сборниците от решения по различни дела, взети от известни съдии (такива били „Пира“ или „Практика“ на Евстати Ромей — XI в.). Незнанието на законите от престъпника, дори ако правонарушителят е невеж „варварин“, т. е. чужденец, не смекчавало неговата вина.
Константин VII в своите укази прокарвал мисълта, че всеки закон, щом той веднъж е влязъл в сила, трябва да остане непоклатим. Псел твърди, че „царството може добре да се управлява само когато досконално се знаят всички действащи закони“. Той обвинява Василий II в това, че управлява по „неписани закони“, като пренебрегва знанията на учените-юристи. Но и бащата на Константин VII — Лъв VI, и другите василевси добре са знаели не само как да прокарват нови закони, но и да отменят старите. Лъв VI по-специално, завършващ строителството на зданието на византийската монархия, отменил сред другите закони и като „безполезен“ закона за приобщаването на синклита в законодателството, защото според него след утвърждаване на единовластието „за всичко отговаря сам императорът“.
Същият император провъзгласил правото на всеки поданик, недоволен от съдебно решение, да подаде апелация до самия император. Съдът на василевса и патриарха бил последната, най-висша инстанция. Разбира се, василевсите много рядко лично разглеждали съдебните тъжби. Но имало и такива сред тях, които обичали да се занимават с това. По думите на Скилица Константин VII предпочитал „най-лекото“ от делата на монарха — съда, и при това съдел без никакво милосърдие. Тъжби обичал да разглежда и Константин X Дука, по времето на когото затворите били препълнени с длъжници на хазната, а военните с готовност сменявали меча и щита за съдийски и адвокатски тоги, тъй като не защитата на ромеите на бойното поле, а защитата в съда или пък осъждането носели много по-големи изгоди.
Съдопроизводството включвало следствие, доказателства на обвинението с привличане на свидетели, адвокатска защита, произнасяне на присъдата и апелация до съда от по-горна инстанция. За свидетели, които били достойни да им се вярва, се признавали само лица, притежаващи имущество, оценявано на не по-малко от 50 номизми. С цел да се търси истината свидетели, които били „неизвестни“ като личности, били подлагани на бой и изтезания. На жените по указа на Лъв VI се отказвало правото да свидетелстват (василевсът „пощадил тяхната срамежливост“). В градския съд по закона се изисквали 5—7 свидетели, а в селския — 3—5. Голямо значение в съдебното дирене се придавало на клетвата, давана от ищеца и ответника. Случвало се даже ищец да прекрати делото, когато от него изисквали да се закълне. Така постъпил например някой си Йоан Ибирица в средата на XI в., който се опитвал да отнеме чрез съда участък земя, отдавна продадена от неговите предци.
Във византийските съдилища били натрупани неразгледани дела. Алексий I пише в една своя новела (указ), че тъжителите непрекъснато подават апелации, „бавят делата“ и „безпокоят“ самия император. В 1166 г. Мануил I признава, че много хора водят дела до дълбока старост, без да дочакат решението на съда. Съдебните заседания често се закривали под предлог, че идват празници, и василевсът рязко намалявал броя на „неработните“ дни за съдилищата.
При решаването на сериозни дела съдът понякога поканвал софист или ретор, който, след като изслушвал делото и решението по него, бил длъжен да придаде на текста на документите по делото ясна и отчетлива форма. Колкото по-бързо реторът диктувал на съдебните писари текста на присъдата, толкова за по-изкусен се смятал той. С това изкуство се славел и Псел — писарите дори не успявали да записват неговите думи.
Още в сборника „Еклога“ се подчертава, че само изплащането на постоянни заплати на съдиите от хазната може да намали броя на несправедливите присъди. По едно време започнали да плащат заплатите на съдиите за сметка на взимания по-рано хонорар от ищците, но и с това случаите на несправедливи присъди не намалели. Лъв VI във връзка с това взима под своя монаршеска защита съдиите, като твърди, че те произнасят неправилни решения не поради прищевки или от корист, а от страх пред някои могъщи ищци или ответници. Високото заплащане за издаването на документ с решението на съда ставало причина страните да се задоволяват само с изслушването на присъдата, но скоро след това делото се възобновявало, тъй като всяка от страните трактувала възприетото по слух в своя полза. В „Книга на епарха“ е казано, че при оформяне на делови сделки за сума до 100 номизми адвокатът-нотарий получава 12 кератиона, т. е. 0,5% от сумата на сделката. Такъв процент се отчислявал в полза на адвоката и при сделки до 200 номизми, а за сделки за по-значителни суми му се полагали по 2 номизми. Нарушилият тези норми се лишавал от катедра, но той можел да получи и повече, без да се страхува от изгонване от корпорацията, обаче... само ако ги получи под формата на подарък.
Приетият със закон ред за съдопроизводството повсеместно не се спазвал по отношение на политическите престъпници. Тях ги затваряли в затвора или ги изселвали без всякакъв съд и присъда, а само по заповед на василевса или епарха. От момента на провъзгласяването на указа на Алексий I (той предвиждал да се привеждат в изпълнение присъдите на съда 20 дни след тяхното произнасяне) хората от простолюдието практически вече нямали възможност да се оплачат на василевса. През XII в. не можело да се надяваш да получиш достъп до императора, без да имаш връзки с двора и без да дадеш подаръци на дворцовите служители.
Суровостта на светския съд и подкупността на неговите чиновници направили пред селяните твърде популярен по-бързия, евтин и снизходителен църковен съд. Това било изгодно и за църквата, която по този начин получавала доход от решението на дела, невлизащи в нейната компетенция. Митрополитът на Навпакт разглеждал съдебни дела по селата и се занимавал с това, колко коли зърно е откраднато, колко ниви са похабени от магаретата и на колко от тях са отрязани опашките. Митрополитът развеждал съпрузи, разглеждал дела за наследство и дори за убийство.
Естествено към съда имало стражи, палачи, надзиратели. Централният затвор в Константинопол се намирал до ведомството на епарха, в центъра на града между форума на Константин и Августеона. Полицейските функции се изпълнявали от щатни и нещатни служители на епарха. Трапезитите (сарафи, членове на корпорациите) залавяли своите конкуренти „дивите“ (без разрешение) сарафи и фалшификаторите на монети (между другото за намарливост на самия трапезит го заплашвало отсичане на ръката); салдамариите били длъжни да знаят не натрупва ли някой от тях повече продоволствие; вотрите следели да не продава някой на пазара крадени коне; аргиропратите наблюдавали да не би някоя жена да търгува тайно със скъпоценности; кируляриите незабележимо подушвали не миришат ли свещите на колегите им на овча или на друга някаква мазнина.
Освен това в империята отлично била организирана тайната полиция, всички дела на която се ръководели непосредствено от двореца и главната цел на която била осигуряване безопасността на императора. Дворецът представлявал истинска крепост, която Никифор II заобиколил със здрава стена. Мраморният вестибюл, който водел от Големия дворец към площад Августеон, бил отделен със солидни ковани врати. В двореца винаги имало запаси от оръжие и продукти в случай на обсада. Тайните агенти действали не само в столицата, но и в провинцията. Псел пише, че Орфанотроф имал навсякъде „многоока сила“, от която никой не можел да се скрие. Кекавмен втълпявал на децата си, че главното е да бъдат внимателни и винаги да се „оглеждат“. Не споменавай въобще за щяло и нещяло името на василевса и царицата, предупреждавал той сина си, не ходи на пирове, където можеш да попаднеш в лоша компания и да бъдеш обвинен в заговор, не давай самият ти пирове, на които можеш да изпуснеш излишна дума, не разсъждавай в присъствието на важни лица, мълчи, когато не те питат, не порицавай постъпките на началниците си, защото в противен случай винаги могат да те обвинят, че „подстрекаваш народа“. Аз лично, завършва Кекавмен, съм видял много виновни оправдани и много невинни осъдени на смърт.
Стигало се дотам, че даже незаподозреният сановник, съзнавайки, че се е провинил пред василевса, по някой път не издържал напрежението от очакване на разобличението и се подстригвал за монах. Запазена е книжна миниатюра, на която е изобразено как скрили се зад завесата в частен дом служители на тайната полиция записват водещия се разговор в семейството.
При така описаните условия доносът и клеветата често празнували победа. Завистливият сановник съчинявал от името на своя съперник писмо до враг на василевса (примерно до чужд владетел) и го слагал във вещите му. Следвал донос, обиск и намиране на „неопровержимата, страшна улика“. Или пък „приятеля“ любезно го канели на доверителен разговор в помещение, където скрит стоял царски бързописец (а понякога и самият василевс), и разговорът умело се насочвал в необходимото направление. Ана Комнина с възторг разказва за „мъдростта“ на баща си, който сам хванал на местопрестъплението ересиарха Василий. Това станало, като той се престорил, че е привърженик на учението на вожда на богомилите, и след като позволил на стареца свободно да се изкаже, станал и дръпнал завесата, зад която записвали всичко неговите граматици.
Отговорността за послушанието на поданиците и за спокойствието в провинциите василевсите възлагали и на църковните служители. След въстанието на населението на Навпакт против користолюбивия стратег Константин VIII заповядал да ослепят епископа на града, като мотивирал наказанието с това, че епископът не е съумял да отклони своето паство от метежа. След около 150 години точно по същия начин при подобни обстоятелства постъпил и Андроник I Комнин с епископа на Лопадиан. Затова епископите заповядвали често заподозрените в техните епархии да бъдат заловени и изпратени в столицата. Държавните престъпници се прекарвали по пътищата от ведомството на дрома на сменни пощенски коне. Особено опасните от тях увивали в сурова биволска кожа, която, след като изсъхвала, ставала по-надеждна и от вериги.
Следствието на държавните престъпници се водело, след като те вече се намирали в затвора. Изтезанията при разпитите в такива случаи били нещо обикновено; знатните се освобождавали от изтезания, ако извършеното от тях е било само углавно престъпление. Константин Диоген, виновен за участието си в заговор (този виден пълководец е баща на Роман IV), не издържал изтезанията, които ръководел Орфанотроф, и се самоубил, като се хвърлил по време на разходката от стените на Влахернския затвор. Василий Петин при Роман II и Лъв Ламброс при Константин IX полудели от изтезанията, а Роман Стравороман умрял от тях.
Най-мекото наказание за изпаднал в немилост велможа било да не напуска имението си и да не се появява в столицата, както и домашен арест. Ана Комнина по време на Йоан II Комнин и Мануил I Комнин (нейни брат и племенник) е стояла под домашен арест повече от 30 години, занимавайки се с наука и съчинявайки своята книга „Алексиада“. Често практикувана мярка за наказание била изгнанието. Понякога тя имала замаскирана форма, като виновния или неудобен сановник изпращали на официален пост в далечна провинция. Но обикновено изгнаникът се държал под стража на някой остров или затънтено място, като неговите пазачи имали правото да го убият, ако се опита да избяга. Заточението от такъв вид най-често се съпровождало с конфискация на имуществото в полза на хазната, василевса и доносника, спомогнал за това заточение. Нерядко заедно с виновника изпращали на заточение членовете на семейството му и дори далечните му роднини, затова мнозина, които успявали, разбира се, побързвали да се скрият в някой манастир, за да не поставят под ударите на отмъщението своите деца и роднини.
Не съвсем разбираемо е официалното по форма наказание, предвиждащо насилственото подстригване за монах. От една страна, подстригването за монах, свързано с отричане от мирските блага, се е смятало за доброволен духовен подвиг, а, от друга страна, от подстригването са направили наказание, лишаващо завинаги виновния от радостите на земния живот. Това противоречие е вълнувало и тогавашните хора и не случайно патриарх Евтимий е упреквал фаворита Стилиян Заутца за това, че той често е прибягвал до подстригване на враговете си за монаси и е превърнал „светата схизма... в наказващ меч“.
Сериозните наказания (заточение, ослепяване, екзекуция) обикновено се предшествали от общо поругаване. Остригвали косата, брадата, веждите и даже ресниците на престъпника и го прекарвали през града и на хиподрума върху магаре, камила или бик, яхнати с лице към опашката. Понякога навличали на него чувал или дълга риза без ръкави, на шията му окачвали „огърлица“ от волски и овчи черва и на главата му от същите мръсотии слагали „корона“. За забава на тълпата пред него шествали жезлоносци, които пеели подигравателни песни. Дъщерите и жените на царедворците излизали по балконите, за да гледат зрелището, чиято организация се възлагала на комедианти и мимове като опитни режисьори на забавления.
Затворите се издържали от държавата. В тях затваряли политическите престъпници, особено опасните рецидивисти и несъстоятелните длъжници. Скандалджиите и гуляйджиите за дребни простъпки просто ги набивали с камшик без съд и следствие. Бедняците византийската бюрокрация предпочитала да наказва със смърт, отсичане на носа или ръката, скопяване, каторга, бой с бич, глоба и изгонване от града — на нея не ѝ било изгодно да ги храни, пои и облича, вместо да получава от тях данъци.
Глика пише, че при него в дома му дошъл пратеник на василевса и го завел в тъмницата, която била по-страшна от Аида (подземното царство), понеже било толкова тъмно, че затворниците в мрака не могли да виждат дори лицата си един на друг. Попадналият в затвора често завинаги оставал в него. Андроник I измъчвал с глад дори жени, които били взели някакво участие в политическия живот; в затвора умрели и „апостолите“ на ересиарха Василий, макар че, както твърди Ана Комнина, те получавали храна. Разузнавач на Алексий I се престорил на беглец от затвора, за да се вмъкне в лагера на Лъжедиоген, но за тази цел си остригал косата и сам си направил много рани и драскотини.
Фалшификаторите на монети, трапезитите, които лошо изпълнявали полицейските си функции, аргиропратите, смесващи в златото други метали, били наказвани с отсичане на ръката; прелюбодейците — с отсичане на носа; виновните в содомия — със скопяване. Последното наказание се прилагало и по отношение на политическите престъпници, и то към онези лица, чиито права за трона са представлявали опасност (примерно роднини на сваления василевс).
Най-разпространеното от наказанията било ослепяването. То се извършвало с нажежен железен прът, с който изгаряли клепачите. Грубото ослепяване често водело до смърт. Скоро след такова ослепяване умрял младият Михаил V, както и силният и здрав воин Роман IV Диоген. По време на ожесточени войни византийците извършвали масови ослепявания на пленниците. В някои случаи ослепяването се извършвало без видимо повреждане на очите чрез многократно приближаване към тях на нажежено до бяло желязо (зрението се повреждало постепенно и човек ослепявал). Понякога ослепявали само едното око или само притъпявали зрението, което се смятало за особена милост.
Разбойниците били екзекутирвани на особен вид колело за разпъване. Ако василевсът се страхувал, че осъдените на дългогодишен затвор могат да бъдат освободени от врага, той заповядвал набързо да бъдат убити. Василий II заповядал да набият на кол участниците в метежа на Варда Фока. Дукът на Антиохия по същия начин екзекутирал над 100 участници в градското въстание. Съучастниците на метежника разпъвали по дърветата или ги оставяли да висят на бесилки, издигнати в редица на видни места в столицата. На площада на Бика (площад Тавър), където обикновено ставали публичните екзекуции, се намирала медна статуя на бик и в нея живи изгаряли по-важни престъпници. Понякога вместо това ги хвърляли, за да ги разкъсат лъвовете от дворцовия зверилник.
Законът забранявал да се погребват труповете на екзекутираните. Те се оставяли след екзекуцията на поругание от тълпата и след това се изхвърляли в рова Пелагия, близо до площада на Бика. Главите се набучвали на кол и се оставяли дълго време на видно място (най-често на хиподрума).
Не само децата, а и внуците на държавните престъпници дълги години носели печата на проклятието — те винаги били под подозрение и не можели да получат титли и длъжности. Само смяната на властващия василевс можела да измени тяхната съдба.
Естествено византийската полиция е имала и по-дребни делнични грижи, свързани с поддържането на реда. Неустойчивостта на социалния статут на личността в страната обуславяла съществуването на много хора, изхвърлени от рамките на привичните норми. Имало и доста декласирани елементи. От време на време в селските местности просяците, крадците и разбойниците ставали истинска опасност за пътниците по пътищата и проходите. Обикновените селяни, когато тръгвали на панаир, обикновено се събирали на големи групи. През XII в. морските пирати тероризирали крайбрежните селища, като безпощадно грабели всички, отмъквали хора и ги продавали в робство, налагали данъци и взимали откупи, убивали на място всеки, който се осмелявал да им се противопостави. По-голямата част от декласираните елементи на обществото обаче била концентрирана в градовете и особено в столицата. Недъгави, прокажени, епилептици, слепци, сираци, бездомни старци, скитници стърчали почти пред всяка църква, по пазарите и площадите. Те се тълпели навсякъде по обществените места и под равнодушните погледи на преминаващите просякът умирал край църковната ограда, а просякинята раждала под открито небе.
Във византийските домове нямало печки и в студено време те се отоплявали чрез мангали с въглища. През зимата и в сезона на ледените есенни ветрове бедните хора непоносимо мръзнели дори и да имали покрив над главата си. Бездомните пък просто често измирали по чардаците, пред вратите на къщите и покритите галерии. Роман I Лакапин заповядал да се отопляват някои от покритите галерии, за да могат просяците да се спасяват в тях от студа. Често, опитвайки се да се постоплят, те палели огън в най-неподходящи места и това довеждало до опустошителни пожари в тясно застроения град.
Обичайна фигура по улиците на големите градове са били недъгавите и уродите, често действително болни хора, но и нерядко преструващи се на такива, които за източник на съществуването си използвали чувството на религиозно състрадание у гражданите. Те гасели свещите в църквите, досаждали на жените, появявали се голи по улиците, отчаяно сквернословели, влачели стед себе си вързани трупове на кучета и т. н. Понякога ги затваряли в лудниците, но след това отново ги пускали. Смятало се за добродетел смирено да се прощава на „божиите хора“ всяка нагла приумица.
Ограбването и убийствата в столицата били най-обикновено явление. Затова не се смятало за безопасно нощем да се ходи по тесните улички, където дори и през деня горели светилници. Полицейската стража обхождала улиците, залавяла подозрителните и на място се саморазправяла с тях. През нощта вратите на града се затваряли. Специална служба следяла за избухването на пожари. От осем часа вечерта до осем сутринта под страх с изгонване от корпорацията на кръчмарите се забранявало да отварят кръчмите.
Пазарите били огнища, където избухвали бунтове, и някои от тях прераствали в градски въстания. В тях се въртели крадците, в тях собствеността под подозрителните и жадни погледи на притежателите ѝ преминавала от ръка в ръка, в тях скарването за измама, неточно мерене или теглене, за оскърбяване бързо преливало в сбиване и бой с ножове.
Столичният плебс бил чужд по своите интереси на трудовото население на града. Оттук идва заключението, че не всеки погром над домовете на знатните е ставал като резултат на класовата борба на угнетените и далеч не всяко ограбване на някой богат чиновник по пътищата е дело на народни отмъстители. Нито декласираната тълпа в градовете, нито болшинството от разбойниците и пиратите се ползвали със симпатиите на трудовите маси. Напротив, от техните жестокости и зверства трудовото население често плачело с кървави сълзи. Столичният плебс използвал всяка възможност (смяна на властта, пожар, сбиване на чешмата за вода при сушави дни, публични екзекуции и дори всенародни празненства), за да извършва грабежи, и не се спирал пред нищо — нито пред подпалвачество, нито пред убийства, нито пред разрушаването на здания. Той се присъединявал към всяко истинско народно движение и му причинявал непоправими вреди със своето хищничество и с безчинствата си.
Държавата и църквата организирали за декласираните, просяците, болните, сираците и скитниците приюти, старчески домове, сиропиталища, лепрозориуми (лечебници за прокажени), изправителни заведения за проститутки, лудници. Представителите на знатната аристокрация, преживели някаква мъка или тежък недъг, понякога жертвали пари за издръжката на тези заведения. Някои дори откупували болни престъпници от затвора. Подобни приюти се създавали и при манастирите. През X в. на просяците се раздавал хляб от патриаршеската житница, което ставало със специални жетони и за тях те дълго стоели на опашка. Патриарх Антоний Кавлеос хранел близо хиляда просяци, като ги привличал за обслужване на църквите и за участие в църковните хорове. В столицата имало и родилен дом за просякини, както и специално гробище за бездомни.
Но всички тези видове обществена и частна благотворителност естествено били капка в морето от нищета и отчаяние. Често в периоди на изостряне борбата около трона тази благотворителност се използвала само като средство за пропаганда и за завоюване на популярност сред населението.
И така ние разгледахме някои аспекти на държавната структура на Византия и организацията на властта в империята. Властта като съдба е преследвала ромееца през целия му жизнен път. Страхът пред нея прониквал в душата на всеки жител и го заставял да ѝ се подчинява почти автоматично. Затвореността, недоверието даже към приятели и близки роднини, крайният егоизъм и неискреността били характерни черти на индивида, възпитан в деспотизъм и изпълнен със съзнанието за нищожността на своята личност.
Същият този византиец обаче се отличавал със склоност към сантименталност, с емоционални взривове и пориви, с остро състрадание към онеправданите. Той бил готов на доброволна самоотверженост, тъй като, лишен от увереността в своето благополучие, дори и състоятелният ромеец е живеел под гнета на реалната опасност да се окаже сред низините на обществото. Той се измъчвал от съзнанието за потъпканото си човешко достойнство, за неестествената робска покоркост пред съдбата и случая, които изцяло зависели не от него, а от волята и каприза на управляващия деспот и неговите служители.
1За значението на късноримските институти в историята на Византия вж К. В. Хвостова. Особености аграрноправовых отношений в поздней Византии (XIV—XV вв.) (Историко-социологически очерк). М., 1968, с. 49 и сл., 102 и сл.