Трета глава

ЦЪРКВА

Религията и свещенослужителят били постоянни спътници на ромееца, които го съпровождали от рождението до смъртта му. Струва ни се обаче вярна мисълта на френския изследовател П. Лемерл, че съвременните историци често преувеличават значението на църквата в живота на византийците.¹ Дълбочината на религиозното чувство далеч не винаги се е обуславяла от горещата привързаност към църквата и от постоянната готовност да се прибягва до нейните услуги и помощ.

През X—XII в. в състава на Византия влизат две от четирите източни патриаршии — Константинополската и Антиохийската. Ерусалимската патриаршия била завзета от арабите през 638 г., а в Александрийската те окончателно установили своето господство в 646 г. Антиохийската патриаршия, възвърната в империята през X в. след три и половина вековна борба с арабите, останала в ръцете на василевса само около едно столетие — до втората половина на XI в., защото през XI в. суверенитетът на империята в Антиохия се установявал само епизодично. Фактически църковната власт в империята от това време започнала да принадлежи единствено на патриарха, така както още от V в. държавната власт се намирала единствено в ръцете на василевса. Формалното равенство на четиримата източни патриарси практически губело своето значение — гласовете на тримата владици, намиращи се под властта на друговерци, в Босфора звучали съвсем глухо.

Цялата територия на империята се разделяла на няколкостотин църковни окръга, които се наричали епископии. Епископиите се обединявали в големи диоцези — митрополии и архиепископии. Границите на църковните окръзи рядко съвпадали напълно с границите на административните области (теми и банди).

Характерна черта на византийските епископии са техните малки размери — най-често те са представлявали малко градче, почти село заедно с близката околност. Епископите се посвещавали в сан от митрополита или от архиепископа, а те като високи църковни йерарси — от самия патриарх. Впрочем изборът на кандидат за поста не само на митрополит, но и на епископ през X—XII в. много често зависел от волята на императора. Всяка епископия се деляла на малки енории, които имали свои свещеници, ръкополагани от епископа.

Патриархът на Константинопол практически се назначавал от василевса. Понякога императорът сам предлагал на църквата своя кандидат, а понякога си избирал удобен за него кандидат измежду предложените от събранието на митрополитите. Много рядко изборът се решавал с „божието благоволение“ — в олтара на църквата „Св. София“ се поставяли бележки с имената на няколко (най-често трима) претенденти и на сутринта на следващия ден след молитвата доверен човек взимал една от бележките, разтварял я и прочитал името на новия патриарх.

Около изборите за нов патриарх почти винаги възниквала остра борба. В нея голяма роля играели митрополитите, диоцезите на които по силата на призната от каноните традиция се ползвали с особена почит. Това били най-древните митрополии, като например Ираклия, Понтия, Кесария, Ефес.

Макар че изходът на изборите за владика зависел практически от императора, обикновено той все пак се стремял да получи подкрепата на най-влиятелните митрополити. Случвало се, когато не получи такава подкрепа, василевсът да остави за няколко години трона на патриарха „вдовстващ“, което впрочем се смятало за „аномалия“.

С делата и имуществото на патриаршията се занимавали специални ведомства и канцеларии, в които имало длъжности, заемани и от светски лица. Така например василевсът Роман Аргир известно време е бил иконом-ковчежник на главния храм на патриаршията— „Св. София“.

Доходите на патриаршията до края на X в. идвали от отчисления, изпращани от диоцезите, от заплащането за ръкополагане (хиротония) служители на църквата, от вноски на населението за различни църковни обреди (кръщения, венчавки, погребения и т. н.), от печалби, които носели принадлежащите на „Св. София“ имения, работилници, магазини, от таксите на църковния съд, от аренда на църковните земи и имоти, от доброволни пожертвования на енориашите. Едва в края на X в. със специален императорски указ бил въведен данък от поданиците в полза на църквата — каноникон, който се заплащал в пари, зърно, брашно, добитък, вино и птици от всяко стопанство и от всяко село.

За да се разберат някои особености на византийската църква през периода X—XII в., твърде важно е да се има пред вид обстоятелството, че тя не е разполагала с такива богатства и не е имала такава материална независимост, каквито е имала западната християнска църква по това време. За разлика от папата патриархът никога не е имал толкова обширни владения, каквито е имал римският първосвещеник, и никога не се е ползвал от светска власт над някаква територия, като папата над Папската област в Италия и Ватикана в Рим. Разликата в положението между западните и византийските епископи е поразила посланика на Отон I — Лиутпранд. По пътя си от Константинопол до Адриатика той се спирал да нощува и да си отпочине в домовете на епископите и не срещнал нито един от тях, който да живее в разкоша, типичен за западните висши свещенослужители. Епископите се хранят, пише той, на маса без покривка, сядат на нея самички, ядат долнокачествена храна, пият лошо вино с малки чашки, сами продават и купуват, грижат се за добитъка и нямат свои слуги. Само някои от тях, продължава Лиутпранд, са богати, ако се съди от златото в техните ковчежета, но по-голямата част от това богатство те трябва да дадат на държавата, тъй като плащат високи данъци. Епископът на Кефалония например внасял в хазната около 100 златни монети годишно. Що се отнася до свещениците и епископите на малките градове, то първите трудно се различавали по начина си на живот от съседите си селяни, а вторите — от средните граждани.

Благосъстоянието на служителите на култа в империята в много по-голяма степен, отколкото на Запад, зависело от държавната власт, от подаръците и милостта на императора. По тази причина църквата във Византия обикновено е била послушно оръдие на политиката на василевсите.

За разлика от западната византийската църква не е имала васали. Писмените източници от X—XIII в. са пълни с оплаквания на провинциалното духовенство от светските магнати и самоуправството на местните велможи, които отнемали на епископите поземлени владения, парици и църковни ценности. Притесняван от наместника на областта, митрополитът на Навпакт Апокавк бил принуден да избяга в едно село, където живеел в пристройката на селската църква, лишен от най-необходимото. Малко по-рано същият този сановник ограбил охридската църква и разпродал нейните ценности. По своя воля, оплаква се Апокавк, той назначи за епископ в Карос неграмотен човек, който по време на църковна служба вместо „Вартоломей“ казва „Хартоломей“. В подобни случаи централната власт била принудена често да оказва помощ на църквата.

Според някои данни в Константинопол е имало повече от 250 църкви и повече от 120 манастири, като във всеки манастир е имало и църква. Само някои храмове са разполагали с по-голям щат свещенослужители, а по-голямата част се обслужвала от един до трима души. По сведенията на руски пътешественик (ок. 1200 г.) църквата „Св. София“ е имала около 3000 свещенослужители, от които само 500 получавали редовна заплата. Богати били и дворцовите храмове, претендиращи, както и църквата „Св. София“, за особената милост на господаря.

По заповед на василевсите се строели и украсявали нови църкви, а на старите те давали различни дарове. Понякога такива подаръци са били направо подкуп. Така Зоя, вдовицата на Роман III, купила съгласието на Алексий Студит за възцаряването на Михаил IV с помощта на 50 литри злато, връчено лично на патриарха, и 50 литри — на клира на църквата „Св. София“. Алексий I Комнин, след като обрал гробницата на Зоя, заповядал да се изплаща в полза на храма, където била гробницата, значителна сума от данъчните постъпления и тази сума се изплащала в продължение на няколко десетилетия. Мануил I дарил всички свещеници в империята с освобождаването от един обременителен данък. През XI—XII в. църковните владения постепенно били освободени отчасти или от всички данъци по силата на привилегии (екскусии), дарени от императорите.

Съгласно каноническото право системно трябвало да се свикват църковни събори (синоди) на митрополитите и епископите на империята, но от края на VIII в. престанали да свикват вселенските събори, а местните и патриаршеските ставали само от време на време по даден повод. Независимо от това пристигането в столицата (по заповед на патриарха или василевса) на митрополити и епископи било най-обикновено явление. Събранията при патриарха на живеещите в столицата митрополити играели ролята на постоянно действащ синод (ендемус).

* * *

Независимо от материалната и организационната слабост на църквата във Византия тя не е била само прост придатък към държавния апарат. Нейната сила се е проявявала във влиянието ѝ върху широките народни маси. Църквата неведнъж апелирала към низините, стремейки се с тяхна помощ да защити своите интереси, макар че отците на църквата са смятали за осъдителна подкрепата на низшите социални слоеве. Ако вмешателството на масите по даден повод се оказвало изгодно за духовенството, то го обявявало за „божие деяние“, но ако това вмешателство е заплашвало църквата с опасност, тогава го наричали „безчинство на тълпата“. Архиепископът (митрополитът) на Кесария Арефа нарекъл опитите на константинополци да повлияят на изхода от изборите за патриарх „охлодулия“, т. е. произвол на тълпата. Същият Арефа казвал в лицето на новия патриарх, че митрополитите ще откажат да го признаят, тъй като за заемането на престола му е помогнала „безпорядъчната тълпа от бакали и готвачки, въоръжени със сопи и тояги“.

За успеха на демагогията на духовенството съдействало наличието в големите византийски градове и особено в столицата на множество религиозни фанатици, поклонници и богомолци от всякакъв вид, пристигащи от далечните провинции на империята, за да се поклонят пред знаменитите религиозни светини. Повечето от тях били бедни хора, които едва се издържали, просели и нощували пред входовете на църквите или в самите църкви. Имало, разбира се, и много шарлатани и мошеници, които търгували със съмнителни мощи и реликви. Христофор Митилински, поет от XI в., осмива такива светини, като казва, че са събрани цяла дузина ръце на св. Прокопий и „точно“ четири черепа на св. Георги. Ана Даласина, майката на метежника Алексий Комнин, познавайки леката възбудимост на столичния плебс и влиянието върху него на примитивните лозунги и религиозните символи, поискала, след като напусне църковното си убежище, Никифор III да носи не малък, а голям кръст — за малкия хората могат и да не научат, а големият ще се вижда от всички.²

На църквата много по-често, отколкото на светската власт ѝ се удавало, без да прибягва до пряко насилие, да успокоява народните вълнения. Тя постоянно излизала с лозунги за защита на справедливостта, за помощ на слабите и обидените, за борба за мир, спокойствие и съблюдаване на нравствените устои на обществото. Църквата организирала в гладни години раздаване храна и продукти на бедните, което широко се рекламирало, издържала болници за бедните, сиропиталища, домове за нощуване на бездомните, приюти за престарелите. Някои духовни лица преди оттеглянето им в манастир или в пустинята раздавали своето имущество на бедните. Епископът на Анкира по време на глада в Мала Азия през XI в. пожертвал всичко, което притежавал, в полза на борбата с нуждата и епидемиите. Митрополит Михаил Хониат дълбоко съчувствал на страдащите от непосилния данъчен гнет жители на Атика и просто досаждал със своите постоянни послания за това на столичните сановници. По-късно той станал истински организатор на отбраната на Атина срещу разбойничеството на пелопонеския магнат Лъв Сгура. Дълг на пастира е, пише един от стълбовете на църквата през IX в., да събира и съединява „разделените части на тялото на църквата Христова“ и да изгони от него недъзите, „родени от ненавистта“.

С други думи, църквата е виждала своята задача в това да отслабва социалните противоречия и да смирява политическите страсти. Нейната роля е била преди всичко консервативна, понеже непоклатимостта на установилата се система е давала гаранция за запазването на статута на самата църква в държавата. В зависимост от обстоятелствата обаче висшето духовенство можело и да подкрепи метеж против законния император и самия курс на неговата политика. Стълкновенията между василевси и патриарси през IX—XI в. не били съвсем рядко явление и понякога ставали много остри.

* * *

Идеята на Юстиниан I Велики за това, че василевсът и патриархът заедно управляват един тялото, а друг душата на поданиците се превърнала в празни думи. Фактически василевсът сам управлявал и „тялото“, и „душата“. Но идеята си оставала официална доктрина, църквата я трактувала като „законно право“ на независимост от светската власт и когато ставала недоволна от социалната и политическата програма на двореца, я използвала за борба против неудобния ѝ василевс. В такъв случай църквата най-често излизала не пряко против политиката на василевса, а организирала шумна кампания против неговите лични „прегрешения“ (например разврат, многобрачие, нарушаване на родителските завети и т. н.).

От друга страна, когато императори се стремели да свалят главата на църквата, и те също се стараели да поразят въображението на обикновения гражданин с неочаквана „откровеност“, със сензационно съобщение за някакви разкрити тайни пороци на уважавания църковен владика. Разбира се, никой от епископите и чиновниците не е повярвал сериозно, че суровият старец Кируларий е затънал в пороци. Философът Псел, на когото било поръчано да напише памфлет, опозоряващ патриарха, е бил способен да измисли напълно правдоподобни обвинения, но високообразованият царедворец е прибягнал до най-плоски и груби нападки срещу Кируларий, тъй като е трябвало да урони авторитета на патриарха сред широките маси от населението и да направи това по най-приемливия и разбираем за тях начин. Освен това в момента на детронацията императорът се стремял да изолира патриарха от народа и затова го лишавал от възможността да общува с паството. Михаил V, решавайки да свали Алексий Студит, му заповядал да отиде в крайградската патриаршеска резиденция уж за среща там с василевса. Исак I заповядал да заловят Кируларий тогава, когато патриархът излязъл на поклонение в един от извънградските манастири.

Василевсите не се спирали и пред физическа разправа с непослушните патриарси. Някои от тях дори били екзекутирани, други подложени на побой, заточени или държани дълго време под арест. Патриарх Константин II бил детрониран в 766 г. и екзекутиран, патриарх Евтимий при свалянето му в 912 г. го били дотогава, докато не загубил съзнание, а неговият колега и съперник Николай Мистик, свален пет години преди това, е бил изпратен на заточение, където, лишен от топли дрехи, е спал в студа направо в сламата и освен това не е имал право да чете книги. Но избавяйки се с помощта на насилието от опърничавия патриарх, императорът е бил длъжен непременно да получи от църквата одобрение или поне прошка. Официално и открито осъжданият от църквата василевс рано или късно е можело да бъде свален от престола от опозиционната групировка на аристокрацията.

Именно поради това толкова противоречиво и драматично е било поведението на Лъв VI Мъдри, жените на когото по съдбовно стечение на обстоятелствата умирали една след друга. След като дълго не получавал от църквата разрешение за трети, а след това и за четвърти брак, Лъв VI плювал в лицето патоиарха, повалял го на земята, заповядвал да го бият до смърт, а след това плачел със сълзи от ненавист и отчаяние, стоял на колене пред царските врати, стенел и се валял в краката на владиката.

Именно поради това василевсите съзнателно поставяли понякога на патриаршеския трон или свой роднина, или немощен старец, или пък някой наивен, невеж и глупав човек, когото предварително грижливо прославяли като „светия“. Особено любопитна фигура сред такива патриарси е бил Теофилакт, син на узурпатора Роман I Лакапин. Той заел патриаршеския трон на 18 години и набързо завършвал литургиите, тъй като нямал търпение да отиде в конюшнята, където неговата любима кобила раждала; в конюшните си той имал повече от две хиляди коне и от своите ръце хранел отбраните си любимци с ечемик, стафиди и сушени плодове; той се развличал, като устройвал интимни пиршества с шутове и мимици, и умрял, като по време на езда паднал от коня.

Случвало се императорите да сгрешат в своя избор за патриарх, както сгрешил Лъв VI, като поставил на трона вместо Николай Мистик Евтимий. Случвало се и властен патриарх вече да е заел престола, когато новият император идва на власт. Да се смени такъв патриарх е било особено трудно и още по-трудно, ако новият император е бил узурпатор, отнел трона на „законен“ василевс или на негов наследник. Ако църковният владика се отличавал с ум и воля, то той е могъл да държи императора в ръцете си и в случай на остро стълкновение с него да го представи чрез религиозната пропаганда за клетвопрестъпник и убиец. Така например узурпаторът Никифор II Фока заел престола, когато патриарх е бил Полиевкт, сменил споменатия вече по-горе Теофилакт. Полиевкт (скопен в детските си години от родителите си, той дълго време бил монах, преди по волята на Константин VII да стане патриарх) принудил Фока, който се оженил за вдовицата на Роман II, да понесе църковно наказание (епитимия) като второбрачен и го заплашил, че в случай на отказ ще бъде отлъчен от църквата. За засилване на патриаршеската власт Полиевкт умело използвал слабостта в положението на трона и на следващия узурпатор — Йоан I Цимисхи. Преминал през трупа на Фока, Йоан бил длъжен да понесе още по-тежка епитимия и освен това да накаже за убийството своите приятели (за което той бил виновен повече от всички) и да раздаде личното си имущество на бедните.

Особено силна упоритост в борбата с императора, провеждащ неизгодна за църквата политика, проявил патриарх Михаил Кируларий, който преди това сам помогнал на узурпатора Исак I Комнин да заеме престола. В дадения случай при избора си сгрешил патриархът, тъй като организирал опозиционните сили в столицата против Михаил VI и лично убедил василевса да се отрече от престола в полза на Исак. „Какво ще ми дадеш в замяна на това?“ — попитал старецът-император Михаил VI, сваляйки порфирните ботуши (знак за царско достойнство). Кируларий му отговорил: „Царството небесно.“ Когато Исак I решително скъсал с патриарха по отношение на политиката на двора, Кируларий открито го заплашил: „Аз те създадох от самото начало и аз ше те разруша!“ Патриархът умрял, без да успее да доведе борбата докрай, но неговите нападки срещу Исак изиграли ролята си в последвалото след една година отричане на василевса от престола.

Другояче постъпил в аналогична ситуация умният и далновиден узурпатор Алексий I Комнин — той сам поискал епитимия, тъй като за него тя била не толкова наказание, колкото предоставяното от църквата средство за опрощаване на греховете пред бога и хората. Василевсът разбирал, че този акт ще избие от ръцете на враговете му един силен коз. Ана Комнина пише, че след 40 дни покаяние (пост, молитви и спане на пода) василевсът „вече с чисти ръце се докоснал до държавните работи“³. Епитимията, наложена от патриарха, без съмнение е била една политическа победа на църквата, но за узурпатора в конкретната ситуация се е оказало по-изгодно не да се отказва от нея, а дори да се домогва за получаването ѝ.

Причините за конфликтите между императорите и патриарсите били в основата си напълно земни. Но взаимното им недоволство един от друг като правило се обосновавало с доводи, нямащи нищо общо със същността на конфликта. И това не е било само хладнокръвно пресметната тактика, изкусна и лъжлива демагогия, а обичаен начин на действие за времето си. И патриархът, и василевсът били дълбоко вярващи хора, така че обвинявайки се един друг в безнравственост и прегрешения пред бога, те започвали да вярват в справедливостта на своите претенции.

В сравнение с IX—X в. стълкновенията между патриарсите и императорите във Византия през XI—XII в. възниквали значително по-рядко. През XI в. в периода на борба между столичната бюрокрация и провинциалната аристокрация църковните владици понякога заставали на страната на опозицията, но по- често маневрирали, като се стремели да получат не толкова политически, колкото материални отстъпки от светската власт. Към края на XI в. патриарсите престанали да противоречат на василевсите.

Независимо от временните несъгласия, за които стана дума по-горе, в главното — стремежа да се запази съществуващият ред на нещата — църквата и държавата винаги били единни. Василевсът и патриархът постоянно поддържали тесни лични връзки. В южната пристройка на църквата „Св. София“ имало митаторий — място за отдих на императора след литургия в обществото на патриарха. Патриархът кръщавал багренородното дете, той го венчавал при сключването на брак и при възшествието му на престола, той извършвал упокойната служба при погребението на василевса. Обикновено патриархът е бил свой човек в царското семейство, и то често още преди да заеме патриаршеския престол. Пред свой човек василевсът не се е срамувал да го моли на колене да приеме висшата църковна власт, а след това и да се отнася до него за съвети по важни въпроси.

Ролята на църквата обаче е била по-специална и по-сложна при утвърждаването на властта и съществуващия ред от ролята на императора. Опасявайки се да постави под заплаха своя авторитет и влиянието си над масите, църквата не можела да си позволи постигането на дадена цел на всяка цена и с всички средства, както това на всяка крачка е правел светският глава на държавата. Запазвайки своя авторитет, църквата в същото време е запазвала и авторитета на василевса.

* * *

Всички християни в империята в зависимост от положението си спрямо църквата се делели на три части—клирици (свещенослужители), назирии (монаси) и миряни (светски лица). Съгрешилият мирянин си оставал мирянин — отлъчването от църквата във Византия било рядко и страшно наказание. Съгласно каноните свещеник или монах, извършил грях, се наказвал с по-сурови наказания, дори до отнемане на ранга, и то за незначителни простъпки. Но каноните почти не се спазвали. Нравите сред духовенството не се отличавали много от нравите в средите на служителите на светската власт. Борбата за доходни и почетни места в църковната йерархия, за богата епископия и висока титла била твърде ожесточена. Патриарх, седнал на престола след свалянето на свой предшественик-съперник, се стремял да изтрие от паметта на миряните дори самото име на сваления владика. Николай Мистик, след като надвил Евтимий, заповядал да свалят свещения саван от престола в църквата „Св. София“ и да измият олтара с гъба, за да се очисти от „сквернотата“; той заповядал и да удавят магарето на Евтимий (църквата не проливала кръв!).

Каноническото право се нарушавало постоянно от самите епископи. Някои от тях предавали своите постове на синовете си (родени преди посвещаването им в епископски сан) или на други свои роднини. Клириците често преминавали от една епархия в друга, търсейки по-изгодно място. Епископите просто ги примамвали (макар че каноните приравнявали този грях с прелюбодеянието) и превръщали някои от тях в свои парици и лични слуги.

Ние вече споменахме, че светската власт задължавала църквата да следи за благонадеждността на своите енориаши. Особено упорито църквата преследвала еретиците. На сурови гонения били подложени и привържениците на езически обреди, които чак до XIII в. още се срещали в много райони на страната. Задължително средство в борбата с ересите било привличането на колкото е възможно по-голям брой хора да участват в преследването им, широка гласност на това преследване, пропаганда и съзнателното разпалване на религиозните страсти. При осъждането на богомила Василий и неговите ученици патриархът и василевсът така разпалили страстите, че озверялата тълпа искала масови изгаряния на клада на еретиците. Още преди това те постигнали същият резултат по време на анатемата срещу учението на философа Йоан Итал — проклятието над това учение се извършило пред стеклата се огромна тълпа от народ, която в хор подхващала анатемата при всяко изречение. Възбудените хора се мятали из църквата „Св. София“ и търсели самият Итал, за да се разправят с него. Философът се спасил, като се скрил на покрива на храма.

Църковното осъждане, епитимията, отлъчването били могъщи средства за унижаване на човека и травматизирането му от страна на обществото. В подобни случаи църквата се явявала като сплотена корпорация. Дисциплината в средите на църковните служители в това отношение била доста по-висока, отколкото в средите на светското чиновничество. Съгласно каноните нито клирик без позволението на епископа, нито епископ без позволението на митрополита имали право да поискат защита от светските власти под страх от лишаване от свещенически сан. За повишаване авторитета на църквата съдействала широко разпространената във Византия и насаждана от църквата вяра в така наречените „истински“ канонически чудеса, „истински“ реликви, образи и знамения. Не само невежите прости хора, но и образовани държавни дейци, и самите василевси често действали в съответствие с определени предсказания и предзнаменования. Трезвият политик Алексий I при неблагоприятни предзнаменования, макар че разполагал с превъзхождащи противника сили, дал заповед за отстъпление. С особена популярност в столицата се ползвал култът към Богородица, която се почитала като пазителка на царствения град. Станало традиция в минути на голяма опасност да се организират тържествени процесии и да се обикаля с „дрехите“ на Богородица покрай укрепленията на Константинопол. На тези „дрехи“ византийците приписват спасяването на своята столица при обсадите на руския флот в 860, 941 и 1043 г.

В позициите на византийската църква и на императорската власт по отношение на другите държави и народи съществувала сериозна разлика. От една страна, и църквата, и светската власт утвърждавали принципа за превъзходство на империята над всички други държави в света и именно дейците на византийското духовенство усилено аргументирали тази доктрина. От друга страна, василевсите в отделни периоди се опитвали да тълкуват този принцип само по отношение на своята, светската власт, като признавали приоритета на папата, „наместника на апостол Петър“, и то особено по време на конфликти с главата на византийската църква.

По този въпрос църквата на Византия си оставала последователна докрай дори и тогава, когато нейната неотстъпчива позиция обективно съдействала за успехите на турското настъпление и за резервираността на Запада при оказване помощ на Византия. В това отношение светската власт е имала по-големи възможности за маневриране, докато висшето духовенство на империята е съзнавало, че всяко отстъпление от осветените от векове канони и традиции и по-специално в обрядната страна на култа ще предизвика такава буря от негодувание сред ортодоксалните миряни, че църквата ще загуби своето влияние над тях.

Още през 60-те години на IX в. работата отивала към схизма — официален разкол в църквата, който обаче станал след два века, в 1054 г. Между другото тази схизма не е имала сериозни последици, тъй като не е засегнала интересите на вярващите. Тя е станала само повод за по-нататъшното задълбочаване на разногласията и взаимната враждебна агитация. Началото на кръстоносното движение със своите открити агресивни стремежи на Запада, оправдавано с „прегрешенията на схизматиците“, заставило императорската власт да се обедини с патриарсите и да се бори против претенциите на папата. Ана Комнина настойчиво прокарва мисълта, че с пренасянето на столицата в Константинопол при Константин Велики на същото място е преминала и „висшата епископска власт“. Затова окончателното разделяне на църквата е по-правилно да се отнесе не към 1054 г., а по времето след Четвъртия кръстоносен поход, когато религиозните разногласия станали оправдание за разгрома на християнската империя.

Ортодоксията във Византия, разбира се, не е била снизходителна и особено при осъществяването на своята официална политика. Любопитен е следният епизод: свещеникът Фемел от едно селце в Мала Азия извършвал богослужение, когато селището и самата църква, в която се намирали енориашите, била нападната от арабски отряд. Нямайки време да свали свещеническите си дрехи, Фемел се защитавал от враговете с тежкото кандило. Той убил няколко араби и прогонил другите. За тези му действия епископът го отстранил от свещеническа служба, тъй като е извършил тежък грях — убийство, и е опетнил с кръв свещеническото расо. Обиден от тази „несправедливост“, Фемел избягал при арабите, отрекъл се от вярата си и разорявал с тях Кападокия и съседните провинции.

Такава суровост при съблюдаване буквата на канона на пръв поглед противоречи на известната мекост по отношение на друговерците и езичниците. Но в същност противоречие тук няма — гъвкавостта и веротърпимостта на църквата в империята са били или принудителна тактика, когато не са ѝ достигали сили, или ловък политически прийом.

Именно византийската църква е предпочитала през X—XII в. да разпространява християнството по-скоро с помощта на дипломацията, културното влияние и мирните проповеди, отколкото с огън и меч, както това е правела църквата на Запада. Именно византийците са смятали за оправдано църковната служба да се води на родния език за всеки новообърнат в християнство народ и даже е съдействала за организирането на такава служба, тъй като тази политика е била гаранция срещу рецидивите на езичничеството.

* * *

Твърде отдалечена от светските власти и от обществения живот била втората обширна група от византийското духовенство, „вторият ранг“ — монасите. Според сведенията на руски странник в началото на XIII в. само на Босфора е имало около 14 хиляди манастири с около 40 хиляди монаси. Тези цифри не са толкова фантастични, като се има пред вид, че във Византия е имало множество малки манастири, в които са живеели от трима до десетина монаси.

Освен монасите, които обитавали килии или общи помещения в манастирите, в тях имало и много хора, живеещи като монаси в бита си — пилигрими и странници, самотни аскети и отшелници. Обикновено монасите се ползвали с уважение като „божии хора“, отказали се от мирските радости и посветили се да служат на бога. Михаил Псел обаче (сам монах, макар и избягал от манастирската скука) пише, че колкото повече се увеличават монасите в империята, толкова по-бързо растат данъците.⁴ Не е било също така тайна, че основният мотив за подстригване в монашество много често е бил не помисли за духовно спасение, а търсене на убежище от заплахата пред наказание от властта или пък крайна нужда.

Користолюбието на монашеството се порицава в най-различни документи — от демократични (епически) съчинения до официални актове и императорски укази. Евстатий Тесалоникийски в трактата си „За поправянето на монашеския живот“ (XII в.) казва, че всички мисли на игумена и братята-монаси са насочени не за служене на добродетелта, а за придобиване на нови богатства, най-често с помощта на хитрости, измама, фалшификации и насилие.

Разпуснатостта на нравите сред монашеството била подхвърлена на особено остро осъждане през XI—XII в. В началото на XII в. в един от най-големите монашески центрове на империята — Атон — станал скандал. Делото по този скандал се разгледало от василевса и патриарха. Оказало се, че монасите от Света гора завързали връзки с жените на власите. Със специален указ власите заедно с техните стада били изселени от Атонския полуостров, но много от монасите заминали с тях. В анонимно съчинение от това време се разказва как монах прокарва път сред тълпата на пазара на своята възлюблена и за монахиня, при която един чиновник останал толкова дълго, че по заповед на василевса го търсели из целия град. Не напразно уставите на манастирите от това време съдържат категорични заповеди, в които на жените, даже на сестрите и майките на монасите се забранява да се приближават до манастирската ограда.

По-горе вече бе споменато, че вътре в самите манастири се запазвало социалното неравенство. Бивш богаташ, който е направил голям принос за материалното благополучие на обителта, се ползвал със специално внимание и ако станел монах, имал отделна килия в манастирите, където монасите живеели в общежитие, слуга — по изключение, хранел се по-добре от другите монаси, освобождавал се от работа и от изморителните религиозни служби. Поетът Теодор Продром привежда наставническата реч на един игумен, който остро възразява на недоволен монах, повдигнал въпроса, че едни се ползват с привилегии в манастира, а други не. Той е протопоп, а ти си клисар, казва игуменът, той пее хубаво, а ти нямаш глас, той умее да брои пари, а ти можеш само да носиш вода, той свободно чете Светото писание, а ти едва знаеш азбуката, той е от 15 години в манастира, а ти от половин година, той е допринесъл много за братята, а ти само пасеш овцете, той влиза в двореца, а ти само се блещиш на богатите каляски, той е облечен в плащ, а ти с рогозка, на постелята си той има четири одеяла, а ти спиш в сламата, той е внесъл в хазната на обителта 10 литри, а ти не си похарчил за подстригването си нито грош дори и за свещ. Поради всичко това, заключава игуменът, не завиждай, а си гледай работата на слуга.

И заплатата, издръжката на монасите, се определяла в съответствие с техния ранг и положение в манастира. Старецът-игумен получавал по 36 номизми в годината, икономите и ключарите — по 20 номизми, монасите от висша класа — по 15 и останалите — само по 10. Варирало също и натуралното продоволствие — на заетите с управлението старци се падало три пъти повече, отколкото на младите монаси, които цял ден работели тежък физически труд. Теодор Продром уподобява игумена на мишка, която е твърде далеч от богословието и благочестието, но сипе непрекъснато богословски цитати, макар че в ума ѝ е само краве масло, агнешко месо, овче мляко и мед.

Никифор II Фока, като забранил да се строят нови манастири и да се разширяват владенията на старите, направо посочил крещящото несъответствие между целите на монашеския подвиг, свързани с умъртвяването на плътта, и богатствата и лакомията на монасите.⁵ Опити за секуларизация на манастирските владения били предприемани във Византия нееднократно, но всички те носели крайно ограничен и непоследователен характер. От времето на иконоборчеството (VIII — първата половина на IX в.) нито един василевс не е могъл да се реши на радикални мерки. Много по-последователни императорите са били при увеличаване на манастирските имения и при даването на привилегии на манастирите. Към края на XII в. манастирските стопанства се намирали в значително по-добро състояние, отколкото владенията на представителите на останалото духовенство.

И така църквата във Византия е била огромна сила и е играела в държавата голяма, но сложна и противоречива роля.

Църквата със своя авторитет определяла правилата на поведение на човека в бита и обществото, но едновременно с това оправдавала тиранията на главата на семейството и безправието на безимотните.

Църквата разпространявала грамотността, запазвала паметниците на античността, но жестоко преследвала другояче мислещите, пресичала всяка възможност за изказване на свободна мисъл и превръщала в застинали догми цели отрасли на човешкото знание.

Църквата оказвала помощ на обидените и бедните, давала надежда на отчаяните, но утвърждавала социалната несправедливост и била оръдие за господство над народните маси.

Църквата провъзгласявала за свои идеалите на хуманизма, братството, но сама била жесток експлоататор и преследвала недоволните и тези, които сеели социални раздори и разпри.

Именно поради това още тогава религиозността и уважението към официалната църква не били равностойни понятия, тъй като идеалите, провъзгласявани от църковните служители, много често се намирали в противоречие с тяхната дейност.