Индекс на статията
Четвърта глава
ВОЙНА
Византия почти постоянно се намирала в състояние на война. В продължение на векове войната оказвала дълбоко влияние върху особеностите на социалната психология на населението на империята. Крайното напрежение на силите в борбата с външните врагове се отразявало на живота във всички провинции на Византия. През IX—XII в. империята почти непрекъснато е била нападана от всички страни на своите сухопътни и морски граници. През IX в. главни врагове на византийците са били арабите, след това българите и унгарците. Във всяко следващо столетие броят на неприятелите и техните сили нараствали. През X в. наред с арабите, българите и унгарците врагове им били и русите; през XI в.—турците-селджуци, българите, норманите, печенегите, куманите, сърбите; през XII в. — италианците, отново унгарците, кръстоносците, пак българите, без да говорим за половците и турците. По-лесно е да се изброят не годините на война, а годините на мир. Средно едва ли е имало по 20—23 години на век, в които империята да не е водела тежки войни.
През IX—X в. византийската войска не отстъпвала на западноевропейската — тя била добре организирана и добре въоръжена. Във Византия превъзходно било развито военното строителство, което се опирало на богата инженерна традиция. Издигането на верига от крепости покрай границите се смятало за много важна отбранителна задача и понякога дори императорите по време на поход носели камъни за ремонт на крепостните съоръжения. Останките от мощните укрепления на Константинопол, Тесалоники, Трапезунд и Никея и сега поразяват въображението на пътешественика със своите размери. Византийските инженери—строители на крепости, се славели далеч извън пределите на страната чак до далечна Хазария.
Големите крайморски градове освен с крепостни стени били защитени от подводни вълноломи и масивни вериги, преграждащи влизането на вражески флот в градските пристанища. С такива вериги се затварял Златният рог в Константинопол и заливът на Тесалоники.
За отбрана и обсада на крепости византийците използвали различни инженерни съоръжения (ровове, редици от набити колове, подземни входове, насипи) и най-различни бойни оръдия — във византийските писмени паметници постоянно се споменава за тарани, подвижни кули с прехвърлящи мостове, каменометни машини, куки за закачване и разрушаване обсадните приспособления на врага, котли, от които се изливало кипяща смола и разтопено олово над главите на обсаждащите. До XI в. византийците били изпреварили в тази област повечето от враговете си и грижливо пазели военностроителните си тайни. Михаил II, след като обсадил в Аркадиопол Тома Славянина, не приложил в боя сложните обсадни съоръжения, тъй като се страхувал да ги покаже пред съюзниците-българи. Тежките механизми ромеите приготвяли на място, по време на обсада или отбрана от подръчни материали, а леките, като стълби, железни лостове, лизгари, олово, въжета и ремъци, пренасяли в обоза на войската. Ние вече споменахме за тяхното страшно за онова време оръжие — „течния“ или така наречен „гръцки“ огън. През X в. той се приготвял само в столицата. За издаване технологията на производството му наказанието било смърт. Още тогава обаче „гръцки“ огън са имали и арабите, и българите, но рядко го прилагали. „Течният огън“ бил предназначен главно за морски бой, но се използвал и при отбрана на крепости (с него подпалвали обсадните оръдия на врага) и при обсада, като го хвърляли в крепостта, за да предизвикат пожар.
Във византийската войска имало и сапьорски части, които можели бързо да построяват и разрушават мостове и понтонни съоръжения.
* * *
Византийската войска се разделяла на отряди в зависимост от видовете въоръжение — тежка конница (бойци с ризници, с боздугани, дълги пики, щитове и мечове), лека конница (с копия, щитове и лъкове), тежка пехота (с ризници, щитове и мечове, лека пехота (с лъкове, метателни копия и прашки) и т. н. Много от бойците били обучени да си служат с няколко вида оръжие. С отслабването на стратиотското опълчение през X в. бойците все по-често се снабдявали с оръжие за сметка на държавната хазна (лъкове, стрели, копия), тъй като държавата се стремяла запасите от оръжие да бъдат в нейните арсенали. През последната трета на X в. основната ударна сила на войската станали катафрактите.
Но към средата на XI в. византийското въоръжение вече отстъпвало по качество на въоръжението на войниците от развитите европейски страни. Алексий I например бил принуден да се съобразява с това, че турските стрели леко пробивали доспехите на ромеите, и маневрирал в боя така, че вражеските стрелци винаги да са от лявата страна, от която ромейските войници се защитавали с щитовете си. Все по-често обаче за войската не достигали и такива доспехи. Същият император преди едно от сраженията прибягнал до маскарад, за да измами врага — той облякъл войниците си в едноцветни дрехи с метален оттенък.
Само леката конница можела да мине без обоз. Обикновено обозът под охраната на ариергарда съпровождал войската при всички нейни походи. Той превозвал бойното снаряжение, продоволствието, трофеите, имуществото на войниците, както и ранените. С него пътували и слугите на по-богатите воини, които се грижели за походните вещи на своите господари. Особено пищно и огромно било снаряжението на василевса — палатката на Алексий I просто била претрупана със сандъци, съдържащи парадните и други дрехи на императора, кревати, покъщнина и т. н. Изкусните пълководци гледали да намерят такова място за обоза, че той да се намира извън опасността и да не пречи на сражението, особено при отстъпление, защото безредието и паниката на войската, смесила се с обоза, нараствали десеторно.
С упадъка на стопанското производство в страната и намаляване доходите на хазната все по-тежък проблем ставал снабдяването на войската с продоволствие. От недостатък на провизии и фураж страдали не само полевите войски, но и градските гарнизони и особено тези в крепостите и градовете, разположени в често опустошаваните от врага райони
* * *
Византийците се гордеели, че те за разлика от чужденците умеят да си служат с „изкуството на войната“. Действително в империята грижливо пазели, преписвали и изучавали древните стратегикони — трактати за военното изкуство. Въз основа на тях се създавали и нови стратегикони, в които внасяли поправки и допълнения в съответствие с изискванията на времето. Войските обаче много често ръководели не тези, които имали боен опит и необходимите знания — василевсите, обикновено протежета на гражданската аристокрация, съзнателно и упорито се стремели да отстранят от командването на войските представителите на военната аристокрация. През XI в. за големи военачалници навсякъде се назначавали евнуси и други дворцови велможи, които никога не били държали оръжие в ръцете си, но за сметка на това твърдо доказали личната си преданост към господаря. Огромни материални и човешки загуби и усилията на множество хора отивали напразно поради страхливостта и невежеството на такива пълководци. След всеки сериозен разгром армията трябвало да се формира почти отново. Императорите рядко наказвали своите провинили се любимци, затова пък бдително следели изкусните и популярни военачалници, защото се страхували от метежи, до които понякога сами ги довеждали със своето подозрение.
Само някои василевси притежавали качества, необходими за пълководци, като например Никифор II Фока, Йоан I Цимисхи, Василий II Българоубиец. Но често и техните усилия отивали напразно поради тайната съпротива на столичните велможи. Във византийската история императори-пълководци, познавачи на военната стратегия и тактика, разделящи с бойците несгодите и трудностите на походния живот и когато трябва, с личния си пример увличащи войските в бой, били изключение. Заповедите на такива василевси като Роман III и Исак II, когато те участвали в поход, носели повече вреда, отколкото полза в сраженията. Самото спасяване на такъв бездарен венценосен пълководец струвало понякога повече жертви, отколкото загубената битка. Така например по време на поход срещу българите Исак II попаднал в капан в един от балканските проходи. Телохранителите му успели да го спасят, като пробили коридор сред обхванатите от паника негови войници.
И все пак военното изкуство на византийците като цяло е било явно високо. Неговите общи принципи, както и принципите на византийската дипломация, изисквали постоянно и прецизно изучаване на врага — неговата численост, въоръжение, материални средства, бойна техника, нрави и особености на психологията.
Византийците знаели в кое време е най-подходящо да се предприемат походи срещу едни или други страни и народи, как във всеки отделен случай да се подготвят за определена военна кампания. Летните походи против арабите в Сирия например били обречени предварително на неуспех поради непоносимия зной и липсата на вода — при тези условия всеки арабски воин е бил по-силен от ромейския. Без перспектива за успех били и експедициите в Сирия през декември, понеже от дъждовете пътищата се превръщали в непроходима кал. Василий II нахлул в България по време, когато враговете му били заети с прибирането на реколтата. Алексий I се впуснал срещу печенегите и куманите през есента, когато те се готвели да се пренесат към зимните си пасбища и били обременени с много стада и товари. Никифор II имал пред вид, че за военен поход в българските земи са необходими големи запаси от провизии, тъй като според неговото мнение това била една бедна страна.
Византийците са били осведомени и за това, по кое време е най-вероятно империята да бъде нападната от един или друг враг. Любопитно е, че Никифор II в своята книга „Тактика“ предлага военният набор да се свиква не през пролетта, а в друго време, тъй като арабите обикновено нахлуват в империята от южните граници тогава, когато войската още не е събрана, и затова пограничните гарнизони не могат да задържат врага, а мобилизацията се налага да се осъществи в условията на отстъпление.
Ана Комнина пише, че един стратег, който не е изкусен и находчив във военното дело, каквато и войска да има, колкото и голяма и добре въоръжена да е тя, няма да избегне разгрома. Въпреки ромейската надменност, пронизваща повечето византийски дипломатически ръководства, в съчиненията на ромейските военачалници се утвърждава рационалната идея за необходимостта да се помни, че врагът винаги е изкусен и коварен.
* * *
От средата на XI в. настъпили съществени промени в характера на пограничните конфликти. До това време сериозна роля при отразяване първия удар на врага са играели пограничните войски, в които временно или постоянно са служели войници- стратиоти. Границата по река Дунав например в темата Далмация се охранявала от пролет до пролет на смени от събираните в района на Салон и изпращани оттам към реката войници-селяни. В Мала Азия същата роля, но не на смени, а постоянно са изпълнявали акритите—-погранични заселници, които се ползвали със значителни привилегии, имали добре поддържани стопанства и били кръвно заинтересовани от отбраната на границата от враговете. На тяхно разпореждане била цяла верига от крепости, снабдени със запаси от продоволствие и оръжие.
С нахлуването във Византия на селджукските турци в азиатската част на империята и на печенегите в Балканите пограничните стълкновения с врага загубили предишното си ожесточение. Изменил се характерът на комплектуването и редът на службата във войската по границите. Съгласно Аталиат границата на Дунав вече се охранявала от войска, която получавала държавна заплата и се набирала от етнически пъстри елементи. Явно е, че това вече не са били селяни, военни заселници или стратиоти, които сами си осигурявали въоръжението и продоволствието. Често византийските крепости оставали дълбоко в тила на настъпващите в империята пълчища от номади. Цели провинции постоянно преминавали от едни ръце в други и границите губели своята отчетливост. В по-малка степен, отколкото в Азия този процес се е проявявал на Балканите, където до завоюването им от България Балканският хребет и река Дунав са представлявали естествени прегради, укрепени с верига от крепости. Но и срез тези прегради печенегите и куманите често се промъквали почти до самите стени на византийската столица.
В новите условия огромно значение придобиват разузнаването и военният шпионаж. По думите на Ана Комнина по време на войните с норманите императорът обикновено още сутринта е знаел всичко, което е намислил Боемунд предишната вечер. Никифор II давал следния съвет: ако се е прокраднало подозрение, че в лагера е проникнал разузнавач на противника, необходимо е веднага да се постави охрана на изходите на лагера и да се построи войската по отряди, за да се открие чужденецът.
* * *
Във византийската войска се спазвали известни санитарни и хигиенни правила. Така например военният лагер никога не оставал дълго време на едно място и особено в блатисти низини или близо до мястото на неотдавнашно сражение. Всички войници носели със себе си лични запаси от балсам, мехлем и превързочни материали.
Никифср II, който се прославил със своите войни с арабите и получил прозвището „бледата смърт на сарацините“, още преди да стане император, при обсадата на столицата на критските араби Хандака заповядал вместо камъни в каменометните оръдия да слагат отсечените глави на падналите по време на боя врагове, техните трупове и труповете на убитите магарета и да ги мятат в града, за да повлияят на психиката на обсадените и да влошат санитарното състояние на града.
* * *
Преди поход или преди битка на византийската войска се свиквал военен съвет, на който се определяли сроковете на кампанията, тактиката, дислокацията в боя, разпределяли се задачите. Преди започването на обсада прецизно се изучавали укрепленията на врага — от разстояние с помощта на прости приспособления се изчислявала височината на стените и в зависимост от това се конструирали обсадните машини.
Особено внимание добрият пълководец е отделял на състоянието на бойните коне. Изморените или измършавели коне можело да провалят една добре замислена кампания. И затова не напразно за кражба на кон от военен лагер наказвали жестоко — с отсичане на ръката, докато за кражба на оръжие само биели с камшик. Преди битка Алексий I давал няколко дни почивка на хората и конете, като забранявал през почивката да се оседлават конете и да се излиза с тях на лов или разходка.
Често преди сражение се организирал общ молебен — всеки воин закрепвал на забитото в земята копие светилник или свещ и се молел на колене за победа, за спасяване в боя, за опрощаване на греховете му или за благополучие на семейството му, като пеел псалми. Веднага след молебена войниците се причестявали при войсковия свещеник.
Византийските пълководци се грижели по време на бой войниците да спазват определения боен строй. Стратегическите ръководства предлагат много видове боен строй на войските в зависимост от разположението на врага и от задачите на битката. Василий II незабавно наказвал дори отличилите се в битката, ако те са нарушили определения строй. Алексий I, който отлично знаел видовете боен строй, препоръчвани в древната „Тактика“ на Елиан, изобретил нови начини за построяване на войската по време на бой, като дълго седял над лист хартия и чертаел на нея разположението на бойните колони. Алексий се проявил и като флотоводец — той можел по памет да нарисува карта на крайбрежията на Италия и Илирика, да посочи по нея възможните места за среща с флота на врага и удобните заливчета за морски засади.
Мануил I по време на поход носел в пазвата си списък на бойните съединения и като се позовавал на него, давал указания на отрядите. При устройването на лагер, особено когато мястото се оказвало много тясно (при отстъпление войниците в такъв лагер прекарвали нощта на седлата си, тъй като нямало къде да се сместят), той лично определял мястото на всеки отряд.
Във Византия от много години се утвърдила оправдалата своето съществуване традиция да се обединяват или запазват в един отряд войници едноплеменници или земляци, тъй като в такива случаи в много по-голяма степен се проявявало чувството за взаимопомощ.
Успех на византийците е носело умението им бързо да престрояват войските си в хода на битката, да маневрират с резервите и особено със скритите резерви, намиращи се в засада, които се появявали неочаквано за врага в необходимото време.
От X в. все по-голямо разпространение получава тактиката на нощния бой, към която охотно прибягвали пълководците, които не разполагали с големи сили. Нощното разузнаване, нощните операции за прогонване конете на противника, пренасянето през нощта на военния лагер от едно на друго място увеличавали шансовете за победа.
Трудно е било за всеки пълководец да събере разбягалата се след поражение или безредно отстъпваща войска. На уговорените места палели факли или огньове, пратеници на военачалниците претърсвали околността, но често без резултат — спасилите се войници се разотивали по домовете или се укривали на безопасно място.
* * *
Доскоро в специалната литература нерядко се твърдеше, че външната политика на империята е била агресивна.1 Едва ли обаче това е вярно. Относно периода IX—XII в. за агресивност може да се говори само при оценката на политиката на Йоан I, Василий II и Мануил I. Но времето на управление на тези василевси не заема и четвърт от разглеждания период. При това нито един от тях в своите завоевателни кампании не е излязъл извън пределите на древните граници на империята. Без съмнение акт на агресия е било завземането на България от Йоан I и Василий II, която, макар и възникнала на територията на Византия, все пак в момента на нейното поглъщане е имала повече от три века самостоятелно съществуване и се е консолидирала като икономически, политически и етнически независима от външните сили държава с единство на своята територия, език, управление и форми на живот. Анексия е било и подчиняването на арменските и грузинските земи на Изток, и утвърждаването на суверенитета на империята над сръбските територии от страна на Василий II. Завоевателни планове е лелеял и Мануил I, но просто не са му достигали сили за тяхната реализация. Никита Хониат пише, че ромеите роптаели, недоволни от експедициите на този император в Италия, погълнали огромни средства. Що се касае до другите войни на империята, то повечето от тях, водени през IX—XII в., са били с цел възвръщането на близки или наскоро загубени области или пък са имали изключително отбранителен характер.
Във връзка с това се изменило и значението на военната плячка, която в средните векове е била немаловажен стимул в настъпателните операции. Едва ли ще сгрешим, ако направим извод, че за последен път наистина големи трофеи ромеите взимат при завоюването на България (североизточна в 971 г. и югозападна в 1018 г.). Установеното някога правило, съгласно което 1,6 част от плячката отивала в хазната, а останалото се разделяло между участниците в похода, през X в. вече почти не се спазвало, а да не говорим за XI и XII в. Василий II прибрал в полза на хазната 1/3 от трофеите, заграбени през 1016 г. в България, а българската царска съкровищница от Преспа взел изцяло. Богати трофеи по време на триумфите (тържествени церемонии по случай победите) през XII в. столичните жители виждали все по-рядко и по-рядко. Мануил I все още раздавал пари на гражданите след сполучлив поход и давал дарове на църквите (по две номизми за всеки градски дом, а за църквата „Св. София“ наведнъж дал два кентинария, т. е. 14 400 монети), като нарекъл този дар „втората номизма“ (или половината от всичко, което се е падало на хазната). По време на похода в Италия неговите войници домъкнали толкова много добитък, че за един статер се продавали 10 бика или 130 овце. Но през XII в., общо взето, победите на византийците били рядкост. По-често не ромеите, а техните врагове взимали плячка, като нахлували в земите на империята.
Един от главните видове плячка били пленниците (както войници, така и мирни жители). Тръгвайки на поход, византийците специално взимали със себе си въжета и ремъци, за да връзват с тях пленените. Никифор Уран, след като разбил войската на Самуил при Сперхей в Гърция, докарал в столицата 12 хиляди пленници. Ана Комнина изказва убеждението, че не купеният или роденият в робство, а робът-пленник по-добре от другите роби умее да се подчинява. Явно такъв роб, който не знае езика, обичаите и нравите на своите господари, е имал по-голямо основание да се страхува за своя живот. Той е бил новак в непривичното му робско положение и е живеел в плътно враждебно обкръжение.
Още от X в. в повечето случаи византийците запазвали живота на пленените, и то не само за да ги превръщат в роби, но и за да могат да ги разменят с ромеи, попаднали в плен. В Мала Азия размяната на пленници ставала обикновено на река Ламус.
Учасгга на пленниците зависела много често от характера на василевса. Константин V в 764 г. предал взетите от него български пленници в ръцете на цирковите партии в хиподрума, за да бъдат убити. Василий II в хода на военните кампании проявявал необикновена жестокост към пленниците, като се стремял с това да сплаши враговете. Изпращайки един пленен арабин при неговия емир с вестта за поражението, Василий II заповядал да му отсекат ръцете, ушите и носа. По време на завоевателните походи в България Василий Българоубиец не взимал пленници (с изключение на знатни лица), а предпочитал да ги унищожава или ослепява. След битката при планината Беласица в 1014 г. той ослепил 14 хиляди войници на Самуил и ги изпратил обратно, като оставил на всеки сто души по един с едно око за водач. По време на походите против арабите същият василевс изгарял живи или задушавал с дим търсещите спасение в пещерите разбити арабски войници и мирни жители.
Ана Комнина разказва за един страшен и странен ритуал - византийски войници варели в котли новородени турски младенци, отнети от взетите в плен майки, и поръсвали с тази вода като със светена вода дясната си ръка.
В края на април 1091 г. ромеите с помощта на куманите разгромили напълно една орда печенеги близо до Енос. Взети били много пленници, и то не само войници, но и жени, и деца. На всеки боец-ромей се падали по 30 вързани пленници. През нощта византийците избили всички пленници, като поразили с жестокостта си своите съюзницн-половци, които, ужасени от стореното, дори без да дочакат полагащата им се награда за помощта, избягали на север към своите станове.
Ромеите се отнасяли жестоко не само към езичниците и мюсюлманите. Василий II, както вече бе казано по-горе, избивал и ослепявал и българите-християни. Константин IX Мономах заповядал да ослепят 800 руси, взети в плен след сражението при Варна в 1043 г. Исак II след победата над норманите оставил пленниците да измрат от глад.
Разправата с мирното население на вражеската страна е била обикновено явление за византийците. Алексий I по време на похода си против иконийския султан изравнил със земята всички селища по пътя си в Икония. Понякога византийците преселвали жителите на завзетите от тях градове и села във вътрешните райони на империята, а на тяхно място докарвали ромейски заселници. По такъв начин пленените се оказвали далеч от родната си земя. Василий II например преселил арменци в Тракия, около Филипопол, и българи — в Армения.
Враговете на Византия се отнасяли не по-малко жестоко към ромеите. Като правило те пазели живота и здравето само на знатните ромейски пленници, като се надявали да получат за тях голям откуп. Откривайки на бойното поле тежко ранен, но още жив византийски пълководец, печенегите се стараели да излекуват пленника. Разказва се, че василевсът Теофил бил заплатил за няколко пленени знатни ромеи 200 кентинарии, т. е. около милион и половина номизми. Един от пълководците на Алексий I бил откупен от печенегите за 40 хиляди златни монети. Критските араби, владеещи островите от 20-те години на IX в. до 961 г., смятали за изгодно не само да взимат в плен, но и да купуват роби ромеи за евентуална следваща размяна за свои съотечественици, попаднали в плен (обикновено един ромей се разменял за двама пленени араби).
През юли 904 г. арабите взели в плен от разгромения Тесалоники около 22 хиляди души. Част от тях те веднага отбрали за размяна на пленници и за предаване срещу откуп, а останалите натъпкали в трюмовете на корабите и ги откарали в Крит. Много от пленниците, особено деца, измрели по пътя. В Крит победителите разделили пленниците на групи според възрастта им и ги закарали на пазара в Сирия. Оттам някои от тесалоникийските роби попаднали чак в Етиопия.
Понякога държавата сама откупувала от врага пленените войници, а понякога само помагала на роднините им да ги откупят, но най-често това си оставало грижа, която изцяло лягала върху плещите на семейството на пленения. Много често такова семейство попадало в ръцете на лихварите, които давали пари срещу заробващи условия. В поемата „Дигенис Акрит“ например се разказва за един старец, който се отправил на път пеша за далечна страна, за да откупи сина си.
В източниците твърде често се срещат сведения за случаи на безпощадна разправа на враговете с пленените ромеи. Девойките, които не отстъпвали на враговете, понякога бивали убивани, но обикновено дори и пиратите ги щадели, но единствено поради съображението да не би при насилие върху тях цената им на пазара да стане по-ниска. Някои арабски емири, като не успявали да принудят пленените знатни ромеи да приемат мюсюлманството, ги убивали. Узнавайки за това, ромеите от своя страна избивали пленените араби. Никита Хониат пише, че скитите докарвали на своите гуляи пленени ромейски войници и ги насичали на парчета. Византийският стратег Михаил Докиан, взет в плен от печенегите, след като разбрал, че няма никаква надежда да остане жив, се хвърлил върху хана и го убил с първото попаднало му в ръката оръжие. За отмъщение печенегите му разпорили корема. Робер Гискар оставал за откуп само част от пленените ромеи и венецианци (техни съюзници), а останалите ослепявал или им отсичал носовете, ръцете или краката.
Пленниците затваряли в тъмници при непоносими условия — оковани във вериги, без светлина, във влажни помещения при съвсем оскъдна и лоша храна. Даже знатните ромейски пленници арабите дълго време измъчвали в затворите, а след това ги въоръжавали и ги изпращали да се бият срещу враговете на емира, който ги е пленил (но не и против Византия).
Стратегът Йоан Халд, взет в плен от Самуил, запазил верността си към своя василевс и останал в тъмницата 22 години — до завоюването на България от Византия.
Пленниците, които принадлежали към управляващата върхушка на дадена страна, веднага се използвали като средство за шантаж. Имало е и случаи, когато в плен е попадала видна личност, неудобна на василевса, и тогава враговете лесно превръщали такъв пленник в свой горещ и предан съюзник.
В литературата понякога се среща твърдението, че благодарение на веротърпимостта на арабите и турците и на ниските данъци, които те налагали, ромеите като че ли благоденствали под властта на новите господари в завзетите византийски земи. Действително арабите и турците често предоставяли на населението на завзетите от тях области данъчни облекчения и даже няколко години не изисквали никакви данъци. Но това било дотогава, докато властта на завоевателите не се е утвърдила достатъчно здраво. С тези мерки завоевателите са разчитали ромеите от завзетите земи да пазят поне неутралитет при стълкновенията с Византия.
По-правилно е да се смята, че причината за относителното благополучие в завоюваните от арабите и турците земи се крие в прекратяването на войните, което води до нормализиране на бита.
Много повече сведения се срещат от противоположен вид — за масово разорение на земите, в които са нахлули враговете на империята. Градовете и селата в Мала Азия запустели; в изоставените църкви и манастири бродели диви зверове; разрушавали се пътищата и напоителните канали.
Когато Алексий I разбирал, че не ще може да отрази поредния набег на турците, той нареждал да предупредят жителите за тяхното приближаване и потоци от бежанци със своята покъщнина се устремявали на запад, като гледали да не изостанат от отстъпващата войска, която ги взимала под своя защита — обикновено мирните жители настанявали в средата на карето, което отбивало атаките на вражеската конница.
Жителите-християни в завзетите от арабите и турците области се оказвали (така, както и евреите) в положението на унижени хора. Те били длъжни дори да носят отличителни външни знаци за принадлежността си към преследваната религия (пояс, черен тюрбан). Църквите и манастирите арабите преустройвали в крепости, като обикновено монасите и свещениците бивали избивани. Търпимост към друговерците се проявявала не от всички емири и от време на време се устройвали погроми, при които цели семейства християни отивали под ножа.
Не по-добре са стояли нещата и в европейските владения на империята, където нападенията са идвали от други врагове. Спасявайки се от тях, селското население е бягало в градовете и крепостите, като е изоставяло имуществото си на произвола на съдбата. Нахлулите в империята нормани на Робер Гискар и Боемунд Ана Комнина сравнява със скакалци и гъсеници, които нищо не оставят след себе си. По думите на Никита Хониат след войната с „латинците“ Аркадиопол бил „населен само с ветрове“. Рядко сред пожарищата се промъквал тайно някой оцелял местен жител, който търсел остатъци от своето имущество или скрито съкровище от семейните ценности. Оредяло населението и в крайбрежните райони, подхвърляни на нападения от страна на пиратите и вражеския флот; много от островите обезлюдели и риболовът западнал.
Източниците говорят не само за унищожаване на материалните ценности в пожарите на войните, но и за масовото изтребване на мирните жители. При превземането на Тесалоники от норманите в 1185 г. пред вратите на града и по улиците лежали купища от труповете на гражданите, убити от врага или смазани ст тълпата в паниката.
Но местното население страдало не само от нашествията на неприятеля. Понякога огромни вреди му причинявали недисциплинираните или изгладнели войници — съотечественици и наемници. Като доказателство за редките добродетели на своя баща Алексий I Ана Комнина привежда заповедта на василевса да се върне на местните жители кумани имуществото, ограбено от византийските войски. Обикновено придвижването през провинциите на собствените, византийски войски малко се различавало от нашествието на врага. Войниците на същия този Алексий по време на похода против печенегите в Паристрион пасели конете си в селските ниви с посеви и реквизирали по селата фураж и продоволствие. При предвиждането на продължителна обсада и дори в хода на самата обсада военачалниците изгонвали от крепостта всички небоеспособни хора, както и боеспособните, които нямали запаси от продукти.
Твърде рядко мирното население доброволно оказвало помощ на своята армия. За един такъв случай разказва Ана Комнина, когато в 1091 г. в сражение с орда печенеги ромеите започнали да побеждават и чак след като видели, че техните ще победят, селяните докарали вода на войниците. Много по-често селяните предпочитали да се държат настрана от войските. Тежката трудова повинност в полза на войската, снабдяването ѝ с продоволствие и добитък за теглене на колите, участието в строителството на отбранителни съоръжения, безкрайните несполуки на василевсите, обидите, причинявани от войниците, озлобявали жителите. Понякога даже населението помагало на враговете, а не на ромеите, както е случаят например с гражданите на Аталия, където гърците-християни отдавна контактували с турците. Ако врагът не пристъпвал незабавно към грабеж, местните жители влизали в търговски отношения с него — жителите на крайморските райони на Далмация редовно търгували с войниците на Боемунд.
В състава на империята влизали немалко провинции с население от други племена, което някога е имало своя държавна традиция (българи, сърби, арменци, грузинци и др.), и тези племена са ненавиждали властта на византийските завоеватели, като твърде често са проявявали съчувствие към техните врагове.
* * *
Мирното население било задължено да погребва труповете на загиналите войници, но то оставяло телата на враговете и даже и на едноверците без да ги погребе въпреки предписанията на християнската религия.
Най-често убитите в боя свои съратници ромейските войници погребвали сами. По заповед на Константин V след съдбоносна буря, връхлетяла върху византийския флот при Варна и Анхиало, ловели труповете на удавилите се с мрежи, за да ги погребат. Над общите гробове издигали братски могили. Но не винаги ромеите, особено след поражение и бягство, успявали да погребат своите мъртъвци и враговете постъпвали с тях също така, както ромеите със загиналите врагове. Интересно е, че византийците даже когато са имали възможност да погребат избитите от турците бойци на Петър Пустинника близо до Мраморно море, не са направили това нито веднага след битката, нито по-късно и цели купища човешки кости лежали там дълги години
* * *
От средата на XI в. Византия водела предимно отбранителни войни и нейните земи станали главен театър на военните действия с всички произтичащи от това последствия — систематични нашествия на враговете, придвижване на войски, обсади, преминаване на селищата от едни ръце в други, подпалване на посевите и селата, изсичане на плодните дръвчета, изпотъпкване на лозята и градините, унищожаване имуществото на жителите, които попадали в плен, загивали или се разбягвали. Всичко това въобще изключвало в редица провинции нормалната работа на стопанството. Пограничните територии, както и областите, до които достигал врагът, не били в състояние не само да плащат данъци, но и да изхранват своето оредяло население. Силите на страната постепенно се изтощавали. Масата от бежанци, просяци и бездомници наводнявала съседните райони, където бързо растели цените на продуктите.
Войните оказвали влияние върху всички страни от живота на Византия. Империята, както и Русия по това време, поемала върху себе си ударите на безбройните пълчища номади и други народи, населяващи централната част на Азия. И макар разхищаването на държавни средства от чиновническата бюрокрация в империята да било огромно, макар създаваните от народа богатства да се изразходвали без полза от аристократичната част на обществото, все пак основните материални ресурси на византийската държава през X—XII в. отивали за военни нужди.
Стратегическите концепции, трактуващи военните действия против врага като крайна стратегическа мярка, се раждали от самата действителност. Кекавмен пише, че ако се сравнят вредите, нанасяни на страната от войните, със загубите, които тя претърпява, като заплаща дан на враговете по сключените мирни договори, то не остава съмнение, че военните разходи и загубите в резултат на военните действия много пъти превишават контрибуциите.2 Но и самият мир в международната обстановка от това време е струвал на империята по-скъпо, отколкото на много други страни в Европа.
Въпреки официалната концепция за превъзходство на Византия над другите страни най-далновидните византийци от X в. все по-често издигали идеята за равенство на народите като основа на добросъседските отношения. Анонимен автор от X в. пише, че не бива българите да се наричат „скити“ или „варвари“ и че всички християнски народи са „чада божии“, а мирът — непременно условие за благополучие и процъфтяване. Същият автор се позовава на примера с могъщите някога перси и мидийци, които „загинали“ именно защото „възлюбили войната“.
Наистина в народните епически произведения опитите на василевсите да сключат мир при условие да се заплаща на враговете висока контрибуция се оценяват понякога като непростима слабост. Действително едва ли може да се одобри подобна политика, провеждана от тези императори, които прибягвали към нея, като почти напълно пренебрегвали организацията на военната отбрана. Като цяло обаче отбранителната позиция на империята от средата на XI до средата на XII в. изглежда най-реалистична.
Ана Комнина независимо от това, че нейният баща през цялото време на своето дълго царуване е прекарал във военни походи, се стреми навсякъде като акт на политическа мъдрост да подчертае неговото миролюбие. Тя нарича безумие действията на тези, които предпочитат войната пред мира. Царствената дъщеря на Алексий I хвали и неговото изкуство за водене на преговори, като отбелязва и хитростта му, и издръжливостта му, и вежливостта му, които спомагали за успех в преговорите, тъй като василевсът не оскърбявал склонните към мир врагове с надменността си. Скилица с възмущение отбелязва, че много от василевсите сами са виновни за тежките войни с арабите; те са ги ожесточавали и по този начин са лишавали Византия от спокойствие; не са спазвали условията на договора за изплащане на арабите на неголямата дан (11 хиляди номизми) и печелели за сметка на бедствията на арабите в гладни години, като спекулирали с продоволствие.
* * *
Рядко византийските автори осъждат василевсите и пълководците за користно вероломство, прилагано в хода на преговори с противниците им (то се е оценявало като дипломатическа и военна хитрост), и по-често ги хвалят за това. Скилица одобрява постъпката на Константин Диоген, който дава на българския военачалник Сермон клетва, че гарантира безопасността му, и вероломно по време на срещата го заколва, като ликвидира по такъв начин последното огнище на съпротива в България. Същият автор одобрява и действията на Георги Маниак, който, след като обещава на арабите да предаде на другата сутрин крепостта Телух и след като ги нагощава с вино, през нощта избива спящите и изпраща на своя василевс носовете и ушите на доверчивите врагове. Ана Комнина с възторг разказва как нейният баща е примамил на своя страна, обещавайки им богати дарове, приближени на Робер Гискар и Боемунд. Тя пише и за изкусната „победа“ на баща ѝ над половците, който поканил куманските вождове на преговори, ласкаел ги, дарил ги с богати дарове, предоставил им баня, напоил ги с вино и през нощта заповядал да ги убият. Впрочем далеч не са справедливи срещащите се по-някога в литературата твърдения, че такива прийоми на борба се използвали само от византийските политици, дипломати и пълководци. Истината е, че вероломни и коварни по това време са били и враговете на империята.
По-другояче са гледали на тези прийоми някои тогавашни съвременници. Никита Хониат смята, че прибягвайки до посочените методи, василевсите само разпалвали у съседите на Византия ненавист към империята и последствията от тази ненавист свеждат до нула временните успехи, постигнати с помощта на коварството. Този автор сурово осъжда Алексий III, който заповядал да разграбят имуществото на турските търговци във Византия като отговор на това, че турците на Кай Хозрой I прибрали конете, изпратени на василевса като подарък от Антиохия. Кай Хозрой се извинил и бил готов да заплати причинените вреди. Но необмислените действия на императора довели до тежка война. Лъжливите клетви на Алексий III, арестуването на парламентьорите на врага по време на преговори, организирането на тайни убийства на владетелите на съседните страни, всичко това по мнението на Хониат е недостойно за човека въобще, а още повече за василевса.
В заключение ще подчертаем още веднаж, че в историографията като правило се говори за огромната роля на византийската цивилизация, за нейното широко и плодотворно културно влияние, но рядко се отбелязва едно не по-малко важно обстоятелство — Византия на юг и древна Русия на север са стоели като предни постове на Европа в борбата с номадите.3 Защитени от запад с океана, а от изток от Византия и Русия, страните от Западна и Централна Европа са имали без съмнение по-добри условия за развитие. Техните войни една с друга и вътрешните феодални раздори са изисквали несравнимо по-малки загуби на сили, отколкото отразяването на непрекъснатия натиск на източните племена и народи.