Пета глава

ВЪСТАНИЯ И МЕТЕЖИ

Преминавайки към проблема за социалната и политическата борба в империята, ще отбележим още в самото начало, че източниците често пъти не дават възможност да се разберат класовите корени на едно или друго движение. Работата е в това, че в антиправителствените групировки са участвали най-различни социални групи, всяка от които е преследвала свои собствени цели.

Особено трудно е да се определят конкретните цели и искания на угнетените, които са били главната сила на всички по-големи социални движения във Византия. Идеите на социалния протест на народните маси са намерили най-пълно отражение в полуепичните анонимни произведения, създадени от представителите на низшите слоеве на населението — сборници от пословици и поговорки, апокрифи (тайни книги, излагащи или обясняващи религиозните сюжети не според каноните на църквата), громовници (книги, в които се тълкуват естествените явления и природните бедствия), книги за гадаене и т. н. В тях ясно се противопоставят интересите на богатите и бедните и се изказва мисълта за несправедливостта на установения ред. „На бедните щастие — на богатите гибел“ — се казва в един громовник от XII в.; „бедните ще се възнесат — богатите ще се смирят“ — с надежда се говори в един от апокрифите. Причината за всички беди, се твърди в повестта за Стефанит и Ихнилат, е користолюбието, а висше благо е независимостта. „Нуждаещият се нищо няма да получи от господарите — се казва в същата повест, — той не може да достигне до висок пост, така както ручейчето пресъхва по пътя си към морето. Беднякът смело се бори с опасностите, но напразно. Това, което се одобрява при богатите — при бедните се порицава. Ако беднякът е мъжествен, наричат го нагъл, ако е щедър — прахосник, ако е кротък — слаб, ако е скромен — глупав, ако е образован — празен, ако е мълчалив — дървеняк.“ Но достатъчно е същият този бедняк да стане притежател на голяма сума пари и веднага го прославят като доблестен, разумен и силен.

Ноти на протест често се промъкват и в житията, макар че повечето от тях многократно са били обработвани от служителите на официалната църква. В тях със симпатия и уважение се говори за оскърбените и унижените и се осъжда надменността, с която богатите и велможите се отнасят към обикновените хора.

С горчивина и недоумение пишат понякога за социалната несправедливост представителите на византийската интелигенция. Така поетът от XII в. Михаил Глика, осъден на смърт, пише:

Формите на социална борба в империята са били твърде разнообразни — ереси, въоръжени въстания на угнетените, народоосвободителни движения на подвластните на империята народи, индивидуален протест, участие на трудовите маси в опозиционната борба на изпадналата в немилост аристокрация и т. н.

* * *

Най-разпространената форма на класова борба на експлоатираните селяни и граждани по онова време е била религиозната ерес.

„Страхът от бога“, постоянно внушаван от църквата в дълбоко религиозния средновековен човек, е изисквал безусловно смирение пред властта, защото „няма власт, която да не е от бога“. Ропотът, протестът, съпротивата винаги са се смятали за тежък грях. Възниква една безизходна ситуация — тежкият живот и гнетът ставали непоносими, но да се бориш против това означавало да извършиш грях. За богатите и силните такава дилема не е съществувала — те законно използвали труда на бедните и забогатявали, без да извършват грях, разбира се, ако не крадели, не давали открито пари под лихва и не извършвали явни грабежи. И ако все пак понякога не минавали без тези явни престъпления, то можело да получат опрощаване на греховете си, като давали милостиня на просяците, отделяли малко за подаяние на бедните, дарявали някой манастир или основавали нов.

Но как да подобри своето положение беднякът? И ето че на помощ идвала някоя ерес. Представяният по-рано за греховен път на борба срещу светската власт и официалната църква се обявявал за подвиг в името на „истинския бог“. Така учели и манихейците, и павликяните, и богомилите, които отхвърляли официалната църква с всички нейни учреждения, служители и обреди, както и светската власт с подвластния на василевса апарат за насилие.

Силата на ереста не е била в някакаа конструктивна програма — тя не обещавала на своите привърженици щастие на този свят, утвърждавала само сурово подвижничество. Но нейната сила се е заключавала в острата критика на съществуващите социални порядки. Павликяните например доказвали, че целият материален свят е творение на дявола (затова Богородица не могла да роди богочовек и Христос не е могъл да има телесна обвивка)и че само духовният свят е свят божи. В трактатите на еретиците обикновено няма призиви за смъкване на несправедливия социален строй (според тях материалното зло е неотстранимо с материални средства) и еретиците са проповядвали пасивна съпротива на господарите, управниците и йерарсите.

Еретиците във Византия обаче, както и в страните от Западна Европа, понякога се хващали за оръжието, за да се защитават от репресиите на властите. През IX в. павликяните водили истинска продължителна война против императорските войски. Своеобразната държава на павликяните с център град Тефрик в Мала Азия (на изток от провинцията Армениакон) паднала само след като силите им окончателно се изтощили в продължителната и кървава борба. След решителната победа на правителствените войски в 872 г. започнало безпощадно изтребление на десетки хиляди еретици, които били подложени на посичане, удавяне, бесене, изгаряне, разпъване.

Но ереста не била унищожена окончателно. В средата на X в. тя се възродила и се разраснала преди всичко в Северна Сирия. Йоан I Цимисхи преселил еретиците в Северна Тракия, където още от VIII в., ако не и от по-рано, е имало арменска колония и където широко били разпространени монофизитството и павликянството, като ги задължил да изпълняват военна служба на границата с България. Еретиците обаче станали не врагове на България, а нейни добри съседи. Това съдействало за възникването на нова дуалистична ерес (в нейната славянска редакция) — българското богомилство. Павликяните и богомилите в района на Филипопол оказали влияние върху околното гръцко население. Те имали привърженици и на юг—в Тракия, и в Мала Азия, и дори в самия Константинопол.

Една от главните социални идеи на богомилството е била отказването на труд за господарите. Ересиархът богомил Василий, по професия лекар, се ползвал с авторитет даже и в столицата на империята. Неговите 12 помощници (колкото ученици е имал и Христос) също се наричали апостоли. Около 1111 г. Василий бил изгорен на клада в хиподрума, а неговите ученици, както и вождовете на филипополските еретици изгнили по затворите.

Известно е, че богомилите са взели активно участие в народоосвободителните въстания против византийското господство в земите на бившето Българско царство. В 1078 г. под ръководството на павликянина (богомила?) Лека въстаналите завзели Сердика и убили нейния византийски епископ. В 1084 г. богомилът Травъл, след като узнал, че неговите близки край Филипопол са пострадали като еретици, организирал от павликяните военен отряд и се присъединил към печенегите. Укрепил се в изоставените крепости, той извършвал дръзки набези в околностите на Филипопол. В битка, с него и неговите съюзници печенегите бил разгромен и убит големият пълководец на империята Григори Бакуриани.

В Константинопол от време на време възниквали ту една, ту друга ерес, но за социалния състав на техните привърженици най-често почти нищо не е известно. Рано или късно ересиарсите на тези ереси били подлагани на репресии, както например някой си Нифонт, който при царуването на Йоан II Комнин произнасял на събрания и по площадите в столицата речи против старозаветния „еврейски бог“. Естествено Нифонт бил хвърлен в затвора. Официалните служители на църквата и представителите на светската власт се стремели да очернят учителите на всяка ерес като носители на пороци от самото си раждане, както и да докажат, че източниците на всяка ерес имат чуждестранен произход. Ана Комнина, като говори за Йоан Итал и за съвременника си Кинам и като разказва за някой си Димитър, подчертава, че те дълго са живели на Запад, където са възприели всякакви съмнителни идеи и мъдруват доказвайки, че един и същ (Христос) не може да бъде едновременно и равен на бога, и по-малко от него... (В евангелието действително се твърди, че синът божи е равен на бога-отец, но пак там на Христос се приписва изказването: „Отецът мой е повече от мен.“)

* * *

Повечето от византийските-автори безусловно осъждат всякакви бунтове на „тълпата“ и винаги или почти винаги пишат, че причината за тях са непосилният данъчен гнет на държавата и произволът на чиновниците, както и стремежът на властите по-скоро да се разправят с обидените и недоволните, вместо с добро и демагогия да успокоят техния гняв.

Всички народни въстания през IX—XII в. са преминавали под лозунга за намаляване на данъците. Но ако през IX—X в. народните маси, издигайки искания за намаляване на данъците, са мечтаели да поставят на трона „добър цар“ (както например по време на въстанието на Тома Славянина в IX в.), то през XI— XII в., издигайки същите искания, те са мечтаели вече за премахването въобще на императорската власт от своята провинция или град, т. е. за отделяне от Византия (или „отпадане“, както са обичали да казват византийците).

Особено ярко този стремеж се е проявил в градските въстания от XI в. В този период пред градовете възникнала перспективата за едно по-бързо развитие и настойчивото желание на правителството по пътя на данъците, глобите, таксите и монопола да изземе в полза на хазната колкото може повече от натрупванията и печалбите на гражданите ги е озлобявало срещу държавата. Най-остро това недоволство се е чувствало в крайморските центрове (емпориите).

За съжаление не е известно как са се развили събитията във въстаналите градове, т. е. дали това са били организирани въстания, или внезапно са избухвали стихийни бунтове като бурни пожари.

Импулсивни, разразяващи се внезапно и остро, били бунтовете в Константинопол, съпроводени обикновено от погроми, разрушаване къщите на много сановници и унищожаване на данъчните списъци. Не минавало, разбира се, и без безсмислена жестокост, към която възбудената тълпа била тласкана от декласираната сган на столицата — най-активната и винаги рискуваща само живота си участничка във всички въстания. Именно тази част от столичното население по време на опасни събития в града лесно се поддавала на всяка демагогия и преминавала ту на една, ту на друга страна.

В източниците достатъчно подробно е разказано за въстанието в Константинопол през 1042 г. Причините за него са били увеличаването на данъците и произволът на чиновниците — роднини и приближени на императорите Михаил IV и Михаил V. Повод за въстанието става опитът на Михаил V, племенник на починалия Михаил IV, да заточи доведената си майка императрица Зоя. Против василевса се надигнал почти целият град. Нито гибелта на много стотици въстаници, убити от войниците на императорската гвардия и дворцовата стража, нито завръщането на Зоя успокоили възмущението на гражданите, докато не превзели двореца и не унищожили данъчните списъци, докато Михаил V не избягал в Студийския манастир и „законните императрици“, Зоя и нейната сестра Теодора, не били качени на престола. А Михаил V бил хванат в манастира и ослепен.

* * *

Масови народни движения били народоосвободителните въстания на българите, италийците, сърбите, арменците, грузинците, които преследвали една основна цел — отделяне от империята и възстановяване (или основаване) на собствената държава. Заедно с това, тези движения носели и антифеодален характер, доколкото се съпровождали с избиването и поголовното изгонване на феодалите-чужденци и на собствените, отрекли се от народа си магнати. На страната на въстаналите в такива случаи преминавало веднага и гръцкото население от съответните провинции и градове. Скилица пише, че в темата Никопол цялото население се присъединило към Петър Делян в 1040 г., и то „не от любов към българския вожд“, а поради тежестта на данъците.² Петър Делян бил подкрепен и от голяма част от българската привилегирована класа, недоволна от василевса.

* * *

Обикновено в хрониките няма зафиксирани случаи на прояви на индивидуален протест и класова ненавист, но за тях можем да съдим от писаното и в исторически съчинения, и в делови документи, и в писма, и в жития. Ана Комнина например мимоходом изпуска, че „робът винаги е враждебно настроен към своя господар“ и че „подчинените вечно ненавиждат своите повелители“. Подробно за ексцесиите на отчаяни самотници или на незначителна група от хора се говори само тогава, когато жертва на техните нападения е била някаква важна персона или пък самият василевс. Така в „Псаматийска хроника“ се разказва как в храма на св. Мокий на празника на петдесетница някой си Стилиян с тояга разкървавил главата на Лъв VI. Избухнала паника и от църквата избягали всички, включително и патриархът (нещо, което никога не могъл да забрави разгневеният василевс). Останали само шест души, които хванали покушителя. Той бил подложен на изтезания, но нищо не се изяснило — Стилиян нямал съучастници. Изгорили го на клада. Върху Никифор II Фока хвърляли камъни; Константин IX Мономах се опитали да хванат на улицата, но въпреки страха си той успял да се скрие в двореца. Имало случаи, когато групи от граждани нападали войниците от императорската гвардия. Твърде опасни били бунтовете на обикновените войници от един или друг отряд, които недоволствали от неизплащането на заплатите им, мизерната издръжка, произвола на военачалниците. При някои от тези бунтове войниците избирали от своята среда кандидат за престола.

* * *

Обикновено от народни вълнения бил съпроводен почти всеки правителствен преврат, а някои метежи на аристокрацията се родили в самия ход на стихийните народни въстания против данъчния гнет, както например метежът на Теофил Еротик на остров Кипър през 1042—1043 г.

Столетието от началото на царуването на Василий II (976 г.) до възцаряването на Алексий I Комнин (1081 г.) е изключително наситено със заговори и метежи (били са около 50). В това време василевсите живеели в непрекъснато очакване на бедата и подозирали всички и всичко. В повестта за Стефанит и Ихнилат на императора се дава съвет на никого да не доверява тайните си, на никого да не показва написаното от него, на никого да не позволява да се докосва до водата, която пие, до храната, която яде, до неговите благовония, постеля, дрехи, оръжия, ездитни и товарни животни. Ана Комнина пише, че нейната майка Ирина е съпровождала своя мъж Алексий I, страдащ от ревматизъм, във военните походи не като болногледачка, а като надежден и неуморим страж.

Борбата за трона, колкото и бързо да се развивала, била борба на живот и смърт. Физическото унищожение на съперника съдействало за най-бързото и най-просто решение на спора. Михаил III бил заклан на един пир в извънградската резиденция на Босфора. Метежникът Варда Фока бил отровен по време на една битка — отровата била разтворена във водата, която слугата му дал да пие преди сражението. Никифор II бил убит в собствената си спалня, Йоан I — отровен, Роман III — удавен във ваната си. Роман IV няколко пъти по чудо избягвал смъртта по време на поход — ту се срутвала палатката му, ту в дома, в който оставал да спи, избухвал пожар...

Обикновено всеки метеж започвал със заговор на група знатни лица, които давали клетва за преданост към замисленото от тях дело. Обстоятелствата ги принуждавали към такава предпазливост, че понякога даже членовете на семействата им не подозирали за участието им в такова опасно начинание.

Характерът на заговора, броят на участниците, средствата за постигането на целта се определяли от принадлежността на заговорниците към една от групировките в господстващата класа— столичната сановна аристокрация или провинциалната военна аристокрация.

Столичната аристокрация, неразполагаща със значителни сили извън Константинопол, се стремяла като правило да осъществява бързи дворцови преврати, привличайки за участие в заговора тесен кръг от доверени хора. Нейните планове се съсредоточавали в организирането на тайно убийство на императора или в двореца, или извън града, където той нямал многобройна охрана. Само в случай на разобличение или на неуспех на заговорниците те се решавали да вдигнат въоръжен бунт в самия царствен град. С отряди, съставени от техните въоръжени роднини, собственото им семейство и слугите им те си пробивали път до църквата „Св. София“, като освобождавали от затворите затворниците и приемали в своите редове всякаква сбирщина. В църквата „Св. София“ те коронясвали узурпатора — там се пазела короната, с която увенчавали василевсите, и акта на коронацията в случай на отказ от страна на патриарха можел да осъществи всеки прост свещеник. След този акт новият „законен“ василевс можел да разчита на по-активната подкрепа на населението от столицата.

Заговорите на провинциалната военна аристокрация, представителите на която възглавявали големи военни съединения в различни райони на империята, предизвиквали по-значителни обществени сътресения. Шансовете да бъде убит императорът от участниците в такъв заговор били малки и затова основно средства за постигане на успех е била откритата въоръжена борба.

Действайки с крайна предпазливост (всяка кореспонденция със заподозрени или с изпаднали в немилост лица е водела до затвор или изгнание), заговорниците са се стремели да привлекат на своя страна колкото се може повече от видните представители на знатната аристокрация — военачалници на гарнизони и на дворцовата стража, сановници и велможи и дори личните слуги на василевса.

Твърде важно е било да се осигури подкрепата на съратниците-пълководци. Така например преди избухването на метежа Алексий I посетил тайно най-големите пълководци, участващи в заговора на негова страна. Впрочем, като събирал войската за такъв случай, стратегът-метежник лъжел, като се позовавал на уж получена от него заповед на василевса. В такива моменти знатните заговорници проявявали особена, несвойствена по-рано за тях грижа за обикновените войници. Узурпаторът Варда Склир не се гнусял да яде заедно с тях на една маса и да пие с тях от една чаша. Войниците — участници в метежа естествено чакали награда за измяната на законния император. Опасявайки се от тяхното недоволство, узурпаторът обикновено в началото се отнасял снизходително към извършваните от тях грабежи. Алексий Комнин например, след като заел Константинопол, не попречил на войниците да ограбват гражданите, тъй като се страхувал, че ако им забрани, те могат да тръгнат против него самия.

Сериозно значение за изхода на всеки метеж имала позицията на църквата (и на митрополитите в провинцията, и на йерарсите в столицата). Самите патриарси понякога били не само участници в заговори, но и техни инициатори. Лъв VI принудил патриарх Николай да се отрече от сана си, като му дал да разбере, че разполага с документи, доказващи участието на владиката в заговора на Андроник Дука.

Някои заговорници търсели помощ и извън границите на империята. Никифор III Вотаниат, който отнел трона на Михаил VII Дука, довел войските на селджукските турци и с това сам помогнал турците да овладеят значителни райони на Византия в Мала Азия. Никифор Василаки вдигнал метеж против василевса, като наел с помощта на епископа на Девол войници от Италия. При владетелите на съседните страни, които се отнасяли враждебно към законния василевс, несполучливите претенденти за престола понякога намирали убежище след провала на заговора.

Заговорннците трябвало да се погрижат и да осигурят безопасността на своите роднини и приятели в столицата, които императорът можел да арестува и да ги използва за натиск върху метежниците. Обикновено роднините, предупредени навреме, или избягвали от столицата, или се скривали в някоя църква, най-често в църквата „Св. София“. Във Византия се пазела една стара традиция, според която църквата в момент на опасност трябвало да дава убежище на тези, които били преследвани (храмът на св. Николай близо до църквата „Св. София“ бил наричан от народа „Убежището“). Много често заговорниците с помощта на слуги и приятели просто „открадвали“ от столицата някои членове на семейството си.

Понякога против императора се обявявали едновременно двама или трима узурпатора и тогава разпределението на силите в борбата за власт ставало особено сложно. В някои случаи узурпаторите се опитвали да организират коалиция против управляващия император. Твърде показателно е, че двама метежници — Варда Фока и Варда Склир — за пръв път от VII в. насам обсъждат проект за разделяне на империята. В случай на победа на Фока се предоставяли европейските, по-бедни провинции, но затова пък и великият Константинопол, а на Склир — малоазиатските и другите източни области. Фока обаче предпочел да направи друго — с хитрост успял да примами Склир в капана си и го хвърлил в тъмница. Втори път, след 100 години, такъв проект издигнал Никифор Милисин, който оспорвал трона на току-що заелия го негов родственик Алексий I. Но чисто феодалната концепция за раздробяване страната на независими части, родила се в средите на провинциалната военна аристокрация и намираща се в противоречие с традиционната идея за неделимостта на единната и вечна империя, до началото на XIII в. не могла да намери въплъщение в живота.

Когато изходът на борбата за престола не можел лесно да се установи, пред съратниците на узурпатора и пред видните представители на аристокрацията, обкръжаващи законния василевс, възниквал тежкият въпрос какъв път да изберат. Болшинството от тях умеели точно да определят момента за проява на безусловна вярност или обещаващото изгоди предателство.

Научавайки за готвещ се метеж, василевсът понякога е изисквал от всеки член на синклита клетва за вярност. Така е постъпил например Михаил VI. Забележителното в този случай е, че синклитиците, които вече били решили да преминат на страната на по-силния (Исак Комнин), се обявили против императора чак след като клетвата-документ с техните подписи с помощта на патриарха била отнета от Михаил VI и унищожена, тъй като всеки от тях се опасявал в това несигурно време да не се прослави като клетвопрестъпник.

Само незначително малцинство от заговорниците или от привържениците на василевса в случай на очевидно поражение на своя повелител продължавали отчаяно и безнадеждно да оказват съпротива. По време на споменатото по-горе въстание в столицата през 1042 г. любимецът на Михаил V, неговият чичо нобилисим Константин, с група свои слуги и роднини успял да си пробие път до двореца и да окаже помощ на отчаялия се племенник. Мануил Камица, който бил смъртен враг на вдигналия метеж Врана, предоставил почти цялото си имущество на нуждаещия се от пари Исак II, за да може той да събере войски против узурпатора. Като правило в критични моменти болшинството от привържениците изоставяли своя вожд. Всесилните някога слуги на сваления Никифор III — Борил и Герман, — които той смятал за най-предани, преди да избягат, най-грубо взели от него скъпоценностите му.

Епархът на столицата, който участвал в заговор против Константин X Дука, след като разбрал за провала на заговора, побързал сам да смаже остатъците от силите на метежниците в столицата, но го арестували веднага след като докладвал на василевса за своя успех.

За столичния велможа разобличаването му в дейност против василевса е било равнозначно на гибел. За узурпатора-пълководец разобличаването му и даването на заповед за неговото арестуване е било момент, от който борбата често пъти едва започвала — неговите главни сили се намирали в провинцията. Трябвало е само да успее да избяга. Понякога такива държавни престъпници даже успявали преди бягството си да избият бързоногите коне от императорските конюшни, за да попречат на преследването. Така постъпил през нощта преди бягството си Лъв Торник, който след това се надигнал срещу столицата от Адрианопол. Така постъпил и завзелият по-късно трона Алексий Комнин, който с помощта на слугите разбил вратите на императорските конюшни близо до Влахернския дворец и с меча си изпосякъл краката на конете.

Обикновено участта на претърпелия неуспех узурпатор, както и на сваления василевс била ослепяването (според твърдо установената традиция слепец не можел да заема трона). Този, комуто се удавало да избегне това наказание, се подстригвал за монах или ставал служител на църквата. Понякога метежниците и свалените короновани особи изпращали на заточение в островите, които поради това наричали „Принцови“.

След провал на метеж наказвали не само участниците в заговора, но и широка група от техни роднини и привърженици. Техните владения се конфискували в полза на хазната или в полза на роднините на императора и на пълководците, потушили метежа. Алексий Комнин като велик доместик хванал в Тесалоники разгромения от него Никифор Василаки и прибрал за себе си всички богатства на узурпатора. Обикновените войници — както участващите на страната на узурпатора, така и защитаващите сваления василевс — не се наказвали сериозно. Понякога само ги прекарвали през града с вързани ръце, но по-често те просто навреме се разбягвали по домовете си и изчаквали да мине смутният период, защото, както отбелязва Никита Хониат, обикновените войници „имали за защита своето нищожество“³. Ако побеждавал узурпаторът, той тържествено влизал в столицата и още от първите дни се заемал с чистка на правителствения и дворцовия апарат. Естествено високите постове и привилегии той раздавал на своите привърженици. Най-често още преди решителната победа почти напълно се комплектувала новата сановна върхушка на империята.

Метежите на узурпаторите — представители на висшата византийска аристокрация, се пораждали от социално-обществените и политическите процеси, протичащи в недрата на страната. И макар към войските на метежниците понякога да се присъединявала част от угнетеното население, метежите нямали нищо общо с народните движения. Само за да спечелят време и за да си осигурят лоялността на населението, в началото на метежа узурпаторите се разпореждали да се намалят данъците в района, в който успявали да утвърдят властта си. Но много скоро метежникът забравял за тези разпореждания и нуждаейки се от средства за решителните битки със законния император, облагал населението с тежки данъци. По думите на Михаил Аталиат същият Никифор Вриений, на когото отначало ръкопляскали жителите, след това „изсмуквал от населението не кръв, а потоци от пари“⁴. Никифор не успял, но и възцаряването на победилия метежник не довело до съществени изменения в живота на трудовото население на страната. В такива случаи данъчният гнет понякога дори ставал по-тежък.

Метежите, както и войната, били бедствия за народните маси. Те ги разорявали и често ставали причина за физическото унищожаване на много хора. Затова официалните и неофициалните призиви на представителите на византийската интелигенция за запазването на мира сред аристокрацията, против „гражданските войни“ и честите смени на престола са били явно за онова време прогресивни, защото обективно са били изгодни за трудовото население на Византия.

Що се отнася до народните, класовите движения в периода IX—XII в., то в техния характер станали съществени промени. Броят на големите селски въстания със заздравяване на феодалната система и укрепването в именията на аристокрацията на частния апарат за принуда постепенно намалял. Свободното селячество, което през IX—X в. бурно протестирало против утвърждаването на феодалната зависимост и засилването на данъчния гнет, все повече отслабвало. Засилило се селското движение само в крайните погранични провинции на империята, но то се отличавало със значително своеобразие — това е в същност народоосвободителната борба на поробените народи против византийското господство. Селячеството е било главната сила във въстанията на българите и сърбите през средата на 80-те години на XII в., когато тези народи завинаги се освобождават от владичеството на империята.

През XI—XII в. много по-чести в сравнение с IX—X в. станали градските народни въстания против данъчния гнет и търговската политика на императорския двор. Но гражданите не търсели и не искали съюз със селяните и властта бързо смазвала класовите движения в градовете.