Шеста глава

СЕМЕЙСТВО И БРАК

Аморфността на корпоративната структура на византийското общество, неустойчивостта на съсловните социални връзки обуславяли особената и значителна роля на родствените отношения в живота на ромееца. За него семейството е било в същност единствената надеждна опора. Подкрепата му е била още по-съществена, като се има пред вид, че византийското семейство и във висшата, и в низшата социална среда е било като правило не малко, индивидуално, а голямо семейство, включващо в себе си няколко индивидуални семейства. Женените синове рядко се отделяли от своите родители, във всеки случай не преди да достигнат имуществената си правоспособност (до 24—25 години). Поради извънредно ранните бракове често в един дом живеели заедно с родителите и дядовците и женените внуци. В такова семейство естествено не младоженците — почти деца, — а представителите на възрастното (и далеч не старото) поколение определяли целия начин на живот.

Законът разрешавал брак за младежите от 15-годишна възраст, а за момичетата — от 14 или съответно от 14 и 13 години. Източниците пъстреят със съобщения за женитби на зрели мъже и даже старци с млади момичета, почти деца. Случаите на нарушаване на възрастовите ограничения били по-характерни за състоятелните кръгове, отколкото сред обикновените хора. Митрополит Апокавк разтрогнал брака между 30-годишен мъж и 6-годишно момиченце, като наказал с епитимия нейните родители и развратника, а свещеника, осветил този акт на насилие, отстранил от служба. Сред обикновените хора браковете като правило се сключвали с трезвата сметка за придобиване на допълнителна работна ръка, а не на излишна уста.

Чак до VIII и IX в. бракът между бедняци, които нямали необходимите средства за неговото „благоприлично“ писмено оформяне (това е било съпроводено с разходи), се признавал за законен само с благословията на свещеник или при устно изказано взаимно съгласие в присъствието на няколко души приятели — свидетели. Тази практика обаче на сключване брак без формалности от началото на X в. властта започнала да приема като юридически нестъстоятелна. Оттогава оформянето на брака чрез официалния публичен обред на венчаването в църква станало задължително. Държавата била заинтересована от укрепването на семейството — устойчивото семейство с по-голям успех се справяло с данъчните тежести и освен това давало войници за армията.

Установявайки възрастови ограничения за встъпването в брак, законът е забранявал и браковете между лица, имащи родствени връзки чак до шесто коляно, а от XI—XII в. — чак до седмо. За непреодолимо препятствие за брак се признавало и духовното родство, т. е. кумовете, кръстниците и техните деца се смятали за родственици „по дух“. За брак или за връзка например на кръстник с кръщелница наказвали като за кръвосмешение с отсичане на носа. Забранени били браковете на християни с езичници, еретици, мюсюлмани, израилтяни. Пречка за брак са били също душевните и заразните болести и тежкият телесен недъг. Най-често обаче плановете на младите хора, решили да встъпят в брак, се разрушавали от отказа на родителите да дадат своето съгласие, тъй като практически нито един брак не се сключвал без определени, преди всичко материални сметки на по-възрастните представители на семействата на двете страни, встъпващи в брак.

Именно тези сметки обусловили широко разпространения във Византия обичай за сгодяване на малолетни (от седем години, а за момичетата и от още по-ранна възраст). Годежът се съпровождал с църковна церемония; сключвал се договор, в който се уговаряли размерите на зестрата, предбрачният дар на жениха, условията за унаследяване на имуществото, мястото на жителство на невестата и жениха преди брака и т. н. Ако женихът откажел да встъпи в брак, неговият предбрачен подарък съгласно закона оставал в невестата, която си запазвала цялата зестра.

Обичаят на сгодяването официално бил признат със закон и се контролирал от властите. Разтрогването на годежа (без достатъчно основания) от една от страните водело след себе си не само заплащането на неустойка в полза на другата страна, но и глоба в полза на хазната. Запазени са няколко детайлно описани дела, свързани с разтрогването на годеж. Често споменаваният по-горе философ Михаил Псел рано загубил дъщеря си и осиновил едно момиче-сираче. Когато момичето станало на седем години, той го сгодил за 18-годишния младеж Елпидий Кенхри. Псел дал за осиновената си дъщеря 50 литри злато за зестра, като 20 от тях със съгласието на Елпидий си удържал за разноски по ходатайствата за получаването на титлата протоспатарий за жениха, която титла носела на младия човек по една литра злато годишно като заплата. Елпидий не оправдал надеждите на Псел. Той се оказал безделник (длъжността на протоспатарий получил благодарение на Псел, която за младите му години била твърде почетна), гуляйджия и нехранимайко и оскърбявал невестата и самия Псел. Философът възбудил дело за разтрогване на годежа. Като инициатор на разрива Псел бил задължен да заплати на Елпидий неустойка от 15 литри злато и да му даде предбрачния дар на невестата от 5 литри, а младежът се задължавал да върне зестрата. Любопитно е, че съдът признал за законни положените грижи (!) от Псел за получаването на титлата протоспатарий и приел разходите за това с реалната сума от 20 литри. Елпидий върнал 30 литри злато и философът, който загубил процеса, в същност не загубил нищо.

В друг случай опитът за разтрогване на годежа не бил въобще уважен независимо от знатността на възбудилия делото жених — Илия Комнин. Неговият довод за това, че е подписал договора като непълнолетен, не е бил взет под внимание.

Още по-голяма строгост проявявал съдът при разглеждането на бракоразводни дела. Тенденцията за ограничаване на поводите за развод през X—XI в. се засилила. Огромна помощ на светската власт в това отношение оказвала църквата, тъй като далеч не всеки и не всяка можели да понесат моралното осъждане на църквата и на намиращата се под нейно влияние среда. За уважителни причини за разтрогването на брака се смятали съпружеската невярност, ереста, лудостта, покушението върху живота на съпругата или съпруга, премълчаването на подобен умисъл у други лица, проказата и импотентността (от деня на сватбата до изтичането на три години).

При разглеждането на бракоразводни дела, предупреждава законодателят, е необходима крайна предпазливост — ако показанията за вина на ответника се дават от неговите кръвни роднини, то тези показания са достойни за вярване, но ако хулите изхождат от роднините на ищеца, то те най-често са клевета (за нея се полагало отсичане на носа). Личната неприязън или любов към друга (или към друг) най-малко от всичко могла да оправдае иска за развод в очите и на съдиите, и на родителите на съпрузите. Тези нрави през X—XI в. царели даже и в семейството на всемогъщите василевси. Василий I, който насила оженил Лъв VI за „нелюбимата Теофано“, като човек от простолюдието пребивал сина си за връзката му с неговата любима Зоя Карванопсида („Огненооката“). Лъв VI не успял да получи развод и тогава, когато вече станал самодържец; даже Теофано пожелала да отиде в манастир, но патриархът забранил подстригването ѝ и не дал съгласието си за развод.

Все пак законът бил по-снизходителен към мъжете; в него най-често се подчертава отговорността на жената за здравината на брака и за нея в това отношение постановява по-сурови наказания. Така, ако мъж завари на местопрестъплението невярната си жена, имал право безнаказано да я убие заедно с любовника ѝ. Не напразно един от видните чиновници, заподозрян във връзки с омъжена жена, захвърлил всичко и избягал в страха си чак на остров Лемнос. В подобни случаи мъжът е имал право и незабавно да изгони жена си от дома им, а ако той се окажел в същото положение, то се отървавал само с 12 удара с пръчка. По-строго законът наказвал женен мъж, който развалял чуждо семейство. Тогава и той, и омъжената жена изтърпявали в повишена степен споменатото по-горе наказание, защото такива дела, се подчертава в съдебните сборници, водят „до разоряване на децата и нарушаване на заповедите на господа-бога“. Мъж, който знаел за измяната на жена си и нищо не предприемал, се наказвал публично с бой с бич и изгонване.

Църквата и светският закон се отнасяли отрицателно към втория брак, с огромни трудности и ограничения от всякакъв род допускали трети и абсолютно забранявали четвърти. Според мнението на Кекавмен, вторият брак не носи щастие, а в случаите, когато в новото семейство има доведени деца, естествено възникват раздори и всичко става на прах и пепел. Разбира се, хората понякога заобикаляли закона. Така Лъв VI се оженил за трети път, но наистина без да успее да избегне шумния скандал. Срещали се и хора с четвърти брак, но съжителството на такива съпрузи не се смятало за законно в очите на властите. Едва в края на X в. патриарх Синесий сметнал за необходимо да признае за юридически правоспособни семействата, в които един от съпрузите е встъпил в брак за четвърти път до издаването на патриаршеския указ, но отново потвърдил, че нови случаи на „четвъртобрачие“ църквата ще смята за нарушаване на закона.

* * *

Като разглеждат положението на жената във византийското общество, учените отдавна са обърнали внимание на едно съществено противоречие — законът възпрепятствал каквато и да е активност на жените в обществения живот и същевременно съдействал за изравняване на техните имуществени права с правата на мъжете. През първата третина на нашето столетие в историографията възникна спор — едни историци смятат, че изобщо византийската жена се е намирала в принизено положение и в семейството, и в обществото, други отстояват мнението, че тя се е ползвала с твърде голямо уважение и е имала повече права в сравнение с жените в страните от средновековния Запад.¹

По-близо до истината, изглежда, са първите. Законът във Византия забранявал на жените да свидетелстват в съда, да представляват пред съда други лица, да осъществяват опека, да влизат като равноправни членове в повечето от търговско-занаятчийските корпорации, да заемат каквато и да било официална длъжност. Знатните жени неофициално носели титлата, дадена на техните мъже (жената на протоспатария — протоспатариса) и присъствали на тържествените приеми в двореца (но само заедно с мъжете си), като обкръжавали императрицата в съответствие със своя ранг. През X—XII в. специално за жените били предназначени две титли (разбира се, без длъжности), които наистина били твърде почетни — зоста-патрикия и севаста. Носителките на тези две титли заедно с други пет-шест висши велможи на империята били допускани да се хранят на една маса с василевса. Но с тази парадно-представителна функция се ограничавала тяхната роля, ако, разбира се, някоя от тях не се ползвала с неофициално влияние като фаворитка на императора.

Съвършено друга тенденция се открива във византийското законодателство от VIII—XI в. при определяне правата на жените в семейно-имуществените отношения. Държавната власт се стремяла да осигури имуществени права на жените и по-специално на жените-майки, като все по-настойчиво подчертавала тяхното равноправие с главата на семейството — мъжа. Макар че на практика в посочения период имуществото на жената и мъжа се обединявало и все по-често ставало обща собственост, законът запазвал правото на разпореждане със зестрата (в нейната парична оценка) изключително за жената. Запазването на правата на жената върху зестрата е било своеобразна гаранция за нейното и на децата ѝ имуществено осигуряване в случай на някаква беда. Съдебните власти нямали право да конфискуват за погасяване дълговете на несъстоятелен длъжник зестрата на жена му (в кръговете на знатните тя достигала понякога до 100 литри злато). Ако жената умирала бездетна, мъжът получавал само четвърт от нейната зестра, останалата част се падала на наследниците ѝ според завещанието ѝ; ако мъжът умирал бездетен, жената наследявала половината от имуществото му, а ако имала от него деца — цялото имущество.

Особено грижливо законът регулирал имуществените права на вдовиците с деца (данъците в такъв случай официално се определяли по по-ниски тарифи).

Отношенията на съпрузите в семейството се определяли не толкова от законите, колкото от обичаите и религиозно-нравствените правила. Понякога значителна самостоятелност проявявали представителките на социално полярните кръгове на обществото. Така много съществена била ролята на жената в стопанския живот на бедняка. В състоятелните селски семейства жената, чийто мъж е войник, в негово отсъствие управлявала цялото стопанство и колкото повече той бил принуден да воюва, толкова по-често върху нейните рамене падала и основната тежест на физическия труд на полето (селянинът-войник, тръгнал на поход, все по-рядко е имал възможност да наема за работа мистии). Независимо от съществуването на специални управители голяма е била ролята на жените и в именията на знатните велможи, пълководци и сановници, които понякога трябвало да служат в далечни провинции. Жената на Ватаци — съратник на Никифор Вриений, по време на метежа против Михаил VII съумяла да подчини на своята воля целия град Редесто, където се намирал нейният дом. Тя принудила гражданите да се присъединят към метежниците, привлякла на тяхна страна градския гарнизон и се погрижила за отбраната и охраната на градските стени.

Социалната тежест на най-близките роднини на жената и размерът на нейната зестра оказвали, разбира се, значително влияние на положението ѝ в семейството на мъжа ѝ. Колоритна сцена на съпружеска кавга е описал поетът от XII в. Теодор Продром. Високообразован, но незаемащ никаква постоянна длъжност и затова зле материално осигурен, той взел за жена представителка на средните градски слоеве, зестрата на която в същност представлявала цялото имущество на семейството. Жена му била изпълнена с презрение към учеността и музите на мъжа си, които не му носели слава и които били неспособни да изхранят семейството му. Тя се нахвърляла върху неудачния поет с потоци от ругатни и упреци — ходела в дрипи, даже ризата трябвало да си ушие сама, нямало с какво да излезе на улицата, срам я било да отиде дори на баня, защото дрехите ѝ били много бедни; тя била и шивачка, и предачка, и тъкачка, сама кроела и шиела палтата и гащите им; хранела се един път на ден и често стояла полугладна. . . при мъжа си била като прислужничка, тичала по цял ден насам-натам, за да свърши нещо, а той бил един беден скитник, облечен в парцали като просяк; преди да се оженят, той спял само върху слама, а тя — на пухени дюшеци; и сега живеел само от нейните подаяния, тя го хранела благодарение на зестрата си, а той само чакал като кокошка да се наяде. „Щом не можеш да издържаш семейство — заключавала загубилата търпение съпруга, — не е трябвало да се жениш, а щом си се оженил — тогава мълчи и слушай. . . “

Колкото и да била голяма ролята на труженичката в бедното семейство и на знатната стопанка, в повечето пълноценни семейства жената рядко е постигала пълно равенство с мъжа. Йоан Апокавк съобщава за многобройни молби на различни жени от народа, които търсели от него защита от тиранията на мъжете си, от непосилния труд и побоищата. Властта на мъжа (или свекъра) била неоспорима, тя имала здрави традиции и водела началото си от властта на pater familias („бащата на семейството“) от епохата на Римската империя. Християнската етика също напълно е оправдавала тиранията на мъжа в семейството — според нея природата на жената е потенциално порочна и именно жената е виновницата за „първородния грях“. Като намеква за това, Кекавмен съветва да не се изпускат от очи съпругата, годеницата и подрастващите дъщери, защото те са способни на най-неочаквани постъпки. Техният позор, поучава той, от недоглеждането на мъжа е като ухапване на усойница в сърцето и може да стане причина за униние на целия род.

В средните и висшите слоеве на обществото жените обикновено били затворнички в гинекеите (женската част на гръцките къщи). Мноро рядко знатна дама или девойка се решавала да излезе, и то за да отиде на църква или в обществената женска баня, но винаги съпроводена от прислужничка. Без знанието на стопанина никой мъж под страх от съдебна отговорност нямал право да отваря вратата на чужда къща.

Йоан Камениат, като описва разоряването на Тесалоники от арабите в 904 г., привежда една подробност, която според него сама за себе си дава достатъчна представа за грандиозността на постигналата града катастрофа. Като описва картината на убийства и грабеж, авторът е поразен, че жените, „без да се сдържат и крият от очите на мъжете, без да изпитват смущение, бродят из града с разпуснати коси, презирайки всяко приличие“ и издавайки вопли. И това правеха, удивлява се Камениат, не само омъжените жени, но дори и девойките, „мечтаещи за брак“.

* * *

След встъпването в брак съпрузите с нетърпение очаквали появяването на деца (бездетството се възприемало като божие наказание). В житията често се разказва за безплодие на жената, за растящата неприязън на мъжа от това и за чудесното избавление чрез „вмешателство свише“. Особена радост предизвиквало раждането на момче — подкрепа в стари години. Когато в семейство с неголеми доходи се раждали няколко сина, в периода VIII—XI в. родителите често скопявали един от тях. Като правило синът-евнух се отправял за града, най-често в столицата, мечтаейки да направи там духовна кариера (много евнуси имало сред епископите, митрополитите, дяконите на големите църкви и даже сред патриарсите) или да намери работа в гинекея или мъжките покои на някой велможа, а ако е възможно — и на самия василевс. Много евнуси заемали дворцови длъжности, а понякога, без да заемат длъжности като придворни за лични услуги и доверени лица на императора, играели значителна роля в политичеркия живот на държавата. В някои случаи скопявали сина, като очаквали духовни подвизи. По думите на хронист от X в. евнусите в императорския дворец били повече от мухите в оборите за добитъка.

В източниците няма сведения за предприемани мерки за ограничаване на раждаемостта. Опитите за аборт (безразлично дали зачеването е било в законен брак или извънбрачно) се възприемали като голям грях и сурово се наказвали и от властите, и от църквата.

За разлика от Западна Европа във Византия (от VIII в.) всички синове и дъщери на една и съща родителска двойка имали равни права върху наследството. Само в изключителни случаи можело някой от тях да бъде лишен от законно полагащата му се част (ако децата бият или оскърбяват родителите си, клеветят ги, ако се отрекат от задържания в затвора баща, ако встъпят в незаконна връзка с мащехата, ако сключат без съгласие на родителите си брак, ако ги оставят без грижи при душевна болест и т. н.). Ако починалите родители не са оставили завещание, съдът разпределял по равно наследственото имущество между децата.

За извънбрачните деца законът също признавал известни права на наследство от родителя. Но, общо взето, положението на „родените от блудство“ в обществото било тежко и особено ако бащата е духовно лице (греховността на раждането в такива случаи като че ли се удвоявала). Ако незаконороденият оставал на ниските стъпала на социалната стълба, той бил жестоко унижаван, но ако се изкачвал по нея нагоре, положението често се изменяло — незаконният син на Роман Лакапин от „скитката“ (българка или рускиня) Василий Ноф разигравал и най-законородените аристократи.

* * *

В империята имало доста деца-сираци. Ако малолетен сирак наследявал имущество, то над него се установявала опека. Опекуните били частни лица и често ограбвали повереното им имущество и затова законът препоръчвал опеката над сираците да се осъществява от богоугодните заведения. За част от бедните сираци държавата се грижела като организирала към църквите и манастирите обществени орфанотрофии (сиропиталища-приюти). Те се ръководели от специален дворцов чиновник и се обслужвали от клирици и монаси. При Алексий I царските възпитаници-сираци — деца на загинали видни византийски воини, се зачислявали в специален военен отряд членовете на който се наричали „безсмъртните“, понеже на мястото на всеки убит веднага постъпвал друг.

По-голямата част от сираците естествено не били нито под опека, нито в приюти. В житията често се мярка фигурката на селското сираче-овчарче, което пасе козите или свинете в пек и студ за парченце корав хляб, нощува в полето и едва не умира от глад. Именно най-напред върху децата в това сурово време се отразявали стихийните и обществените бедствия. Деца-роби и деца-евнуси пълнели домовете на велможите, но може да се смята, че такива сираци са имали щастлива съдба. Останалите просели милостиня пред вратите на църквите, работели непосилно в ергастириите на майстори и търговци, сновели нагоре-надолу из пазарите под надзора на по-възрастни крадци, а сирачетата-девойчета стоели „на своите места“ в зловонните улички и по площадите.

* * *

При беда спасение или помощ човек можел да очаква преди всичко от роднините си. Помни роднините си и им прави благодеяния, поучава Кекавмен, не е изключено именно заради това да те е дарил господ с успех. Първата заповед за всеки е била да слуша баща си и първият му дълг — да почита майка си. След като извършили преврата, братя Комнини се колебаели дали най-напред да заемат двореца, или да побързат да посетят майка си, за да ѝ засвидетелстват синовната си почит. Понякога по време на метежи на аристокрацията василевсът извиквал майката на метежника, убедена в греховността на постъпката на своя син, и я изпращал като парламентьор при противника си. Имало е случаи, когато увещанията на майката и заплахата с родителско проклятие носели на василевса безкръвна победа. Своя починал родител мъжът-ромей е бил длъжен да оплаква с плач (съгласно семейния ритуал мъжът— глава на семейство, е трябвало да постъпва по същия начин и при всяко друго нещастие в семейството).

Естествено е историците повече от всичко да знаят за характера на роднинските отношения при знатните и предимно за царските семейства. В семействата на василевсите роднинските чувства често се израждали и придобивали уродлив облик. Така Ирина в борбата си за престола в 797 г. ослепила родния си син. Евдокия, вдовицата на Константин X, тайно от своите синове се венчала за Роман Диоген; след четири години синовете ѝ свалили и ослепили втория си баща, а майка си подстригали за монахиня. Сестрата на Мануил I предала мъжа си на неговия брат, а жената на Константин VII, обратното, помогнала на мъжа си да се разправи с родните си братя. Роман II заточил в манастир сестрите си и докарал майка си до гроба. Заклетият ерген Василий II, без да се съобразява с молбите и сълзите на единствената си сестра Ана, насила я изпратил през 989 г. за жена на далечния повелител на русите. Същият страстно обичал племенницата си Зоя, дъщеря на брат му Константин, към когото се отнасял безжалостно.

С любов и грижа един към друг по-често се отнасяли представителите на „средните“ слоеве на населението и интелигенцията. До дълбока старост запазили своето чувство на взаимна братска любов видните дейци и големи писатели от края на XII и началото на XIII в. Михаил и Никита Хониат.

* * *

Наред с многобройните роднини, живеещи в един дом, в семейството на ромееца, особено на богатия и знатния, живеели и множество други хора, несвързани с роднински връзки със стопанина (възпитатели на децата, лични приятели, храненици, наемни работници, слуги, роби и т. н.). Броят на тези хора при столичния аристократ например е бил толкова голям, че той е можел при нужда да формира от тях значителен въоръжен отряд. Богатите домове в Константинопол заемали цели квартали и представлявали сложен комплекс от многобройни сгради, хамбари, помещения за прислугата, дворове за добитъка, конюшни, мазета, складове и обширни вътрешни дворове с портици и галерии.

Независимо от това византиецът като правило проявявал изключителна предпазливост при приемането на външни хора в своя дом. Кекавмен изобразява византийското семейство като грижливо изолиран за чуждите очи свят, постоянно готов за обсада отвън. Този пълководец, който въобще крайно недоверчиво се отнасял към приятелството, съветва ромейците да не оставят в своя дом чужд човек дори за няколко дни; приятелят, казва той, може да съблазни жената, годеницата или дъщерята, да научи размера на доходите или недостатъците в домашния ред и след това да забавлява своите домашни с разкази за това, което е видял. По-добре е, заключава Кекавмен, да изпратиш на приятеля си някоя вещ в знак на внимание, вместо да го приемаш у дома си.

Слугите в дома, дори и тези, които били роби, заемали най-различно положение. Някои от тях били удостоени с безграничното доверие на стопанина и служели като управители и телохранители. Бивши слуги, по-специално потомствени слуги, понякога получавали и високи официални постове, ако, разбира се, щастието се усмихвало на техния господар. Така Лъв Кефала, слуга на бащата на Алексий Комнин, станал известен пълководец, а друг слуга на същия император станал пръв съветник на василевса, негов довереник и духовник. Повечето от слугите обаче се намирали под строгия надзор на господарите си и техните управители. Както казва Кекавмен, слугите можели не само „да излапат печалбата“ на стопанина си, но и да вземат участие в някоя политическа интрига, като изменят на господаря си и дори да посегнат на живота му.

Широките роднински връзки на всеки магнат и сановник, значителният брой зависими от него хора и множеството привърженици превръщали семейството му в сериозна политическа сила. Затова през XI—XII в. все по-често сключването на брак в аристократичните среди ставало не само средство за укрепване икономическото положение на семейството, но и важна политическа акция, разширяваща влиянието на целия роднински клан. За такъв брак отрано грижливо се обмисляло чия подкрепа ще се осигури, какви противоречия ще се изгладят, към коя групировка ще се присъединят. Опасявайки се от пълководеца Никифор Фока Старши, фаворитът Заутца му предложил ръката на дъщеря си Зоя, но Фока отклонил предложението (към Зоя не бил равнодушен самият василевс) и се лишил от поста доместик на схолите (главнокомандващ).

Уреждането на различни бракове за скучаещите обитателки на царските гинекеи било своеобразно развлечение и вид благотворителност: императрицата и знатнте дами търсели женихи за девойките-сираци, за вдовиците и момите за женене на някога видните, но обеднели семейства. Но веднага трябва да кажем, че сключването на важен брак не минавало без намесата на много по-влиятелни лица, та чак до намесата на самия василевс. Брак по волята на василевса понякога било и добре пресметнато наказание — на изпадналия в немилост натрапвали за жена някоя грозотия или пък жена,  която не била от знатен род.

От началото на управлениетo на Алексий I Комнин в средите на византийската аристокрация започнал да се утвърждава западният обичай да се иска от господаря разрешение за брак. Този император използвал системата на брачните връзки като един от важите лостове на своята политика в сложната борба за власт. Особена предпазливост Комнини проявявали при осъществяване на брачните връзки на членовете на своя род. Преди това, през IX—X в., в царското  семейство постъпвали по-иначе — Константин VII разрешил на своя син, бъдещия император Роман II, да се ожени за дъщерята на прост гостилничар—красавицата Теофано (тя станала майка на Ана, жената на руския княз Владимир). Подобно нещо не се случило в царското семейство чак до 1453 г. Изчезнал завинаги и старият обичай да се провежда преглед на момите за женене за василевса или за неговия наследник, когато в столицата се стичали и от провинцията моми от най-различни социални кръгове. В края на XI и през XII в. постепенно се утвърдил феодалният принцип за наследственост на „благородството“ и проникването от друг социален кръг в средите на аристокрацията ставало все по-трудно. Докато по-рано в документите рядко се фиксирало фамилното име на видните личности, то от XI в. все по-често и по-често то се посочвало, а в края на века при споменаването на някое знатно лице като правило се назовавали и личното му, и родовото му име.

Но материалните сметки, политическите игри, неравните бракове съвсем не означават, че любовта е била непозната на византийците. Не винаги тя е предшествала брака, но много често го е съпътствала. В сборниците от поговорки и пословици „Пчели“ се утвърждава мисълта, че висше щастие за мъжа е намирането на любеща и благонравна жена. В повестта за Стефанит и Ихнилат се казва, че „висше благо притежава човек“, за когото заедно са се съединили три неща: разум, добър съветник и любима жена. Кекавмен твърди, че смъртта на добрата съпруга е равносилна на загубата на половината или „на още повече“ от всички жизнени блага. Любящият, пише Теодор Студит, не принадлежи на себе си а на предмета на любовта си; мъж, който обича някоя жена, ѝ се отдава всецяло, той диша чрез нея и само за нея мечтае.  А какво е за мъжа повече от една равноправна жена съмишленичка — възклицава Василий Охридски, — над която му е дадено правото на опека, над която му е дадено правото да властва, но не като господар над имот, а като душа над тялото? Дадено му е правото от самото провидение, което свързва душата с тялото и образува посредством съединяването на мъжа и жената сякаш едно живо същество, заедно дишащо и заедно чувстващо.“

Да облече хубаво любимата си жена, да украси със скъпоценности дори и коня ѝ е било не само дълг, но и радост за знатния съпруг, а и самият той, бързайки при жена си след раздяла, се е стремил да се яви пред нея в целия си блясък. „Няма на света по-голяма радост — казва Дигенис Акрит — от радостта на нежната страст.“ Възпявайки любовта на царствените съпрузи Йоан III Ватаци и Ирина, историкът и поетът от XIII в. Георги Акрополит пише от нейно име:

Съпругата на един от дворцовите чиновници, избран от императрица Зоя за неин бъдещ мъж (връзките на стария брак в такива стучаи се разтрогвали само с едно махване на царската ръка), предпочела да отрови любимия си съпруг, но да не го даде на Зоя. Споменатата Теофано пък помогнала на своя възлюбен Йоан Цимисхи да убие остаряващия Никифор II, за когото тя се оженила след смъртта на Роман II. Същата Зоя, чиито нов избор пак бил жененият аристократ Роман Аргир, го заплашила с тежко наказание, ако откаже да се ожени за нея. Но този път любещата жена доброволно се оттеглила в манастир, като предоставила на мъжа си и трона, и зрението, и може би и живота му. Роман III запазил чувство на дълбока признателност към първата си жена и когато тя починала, направил голямо пожертвование „за спасение на душата ѝ“. Със съпружеската любов и верността се гордеели като с високи добродетели. Ана Комнина пише за царуващото изключително съгласие в нейните отношения с Никифор Вриений. Неговата смърт тя нарича океан от мъка и я оприличава на бурните вълни на Адриатика, на пламък, изсушил сърцето и мозъка ѝ.

Идеал за византиеца била не само послушната, грижлива и богата жена, но и красивата и образованата. Обаче дори научената на риторика богата красавица не би могла да се надява на добра партия, ако за нея се носела мълва, че има нескромно поведение. Въпросът за девствеността на годеницата се смятал за твърде важен при сключването на брачен договор. Измаменият съпруг-младоженец при съблюдаване на точно уговорени условия по закон можел още на следващата сутрин да разтрогне сключения брак.

Знатните ромейки грижливо следели за своята външност. Разпространяваните тогава медицински трактати давали много рецепти относно грижата за кожата на лицето, борбата с бръчките, окапването на косата, лошия дъх на устата и т. н. Грозотата или уродството се възприемали като страшна трагедия. Голямата дъщеря на Константин VIII Евдокия боледувала в детските си години от едра шарка и едва се замомила, побързала да се оттегли в манастир. Полумонашески живот водела и малката ѝ сестра Теодора, която също била грозна и останала неженена до края на живота си. Затова пък средната сестра Зоя, която се отличавала с красота и леконравие, направила от своите прелести нещо като култ. Колкото по-естествено някой честолюбец или користолюбец падал „в безсъзнание“, „сразен“ от нейната красота, толкова по-големи награди го очаквали. Зоя сама в своите покои, в непоносим задух и дори когато станала вече старица, варяла козметични препарати и според сведенията на нейните съвременници лицето ѝ до 70-годишна възраст запазило своята свежест и привлекателност. Красотата извисила на трона Теофано, както някога знаменитата артистка Теодора станала жена на Юстиниан I. По красота се определял изборът на царската годеница в организираните някога прегледи. Красотата като най-голямо достойнство на Мария, жената на Михаил VII и Никифор III, е прославена от Ана Комнина, която прибягва до обичайното сравнение с почти жива антична статуя.

В заключение ще се спрем накратко на явленията, спомогнали за ерозията и разпадането на семейството, т. е. преди всичко на проблема за съпружеската измяна. В последно време в историографията се изказва мнението, че в края на XII в. във Византия започнали да гледат снизходително на съпружеската измяна сред женените мъже и омъжените жени.³ Действително тези строги закони, за които се спомена по-горе, явно през този период не винаги са се спазвали така последователно. Те се нарушавали от самите императори, призвани да осигурят действеността на официалното право. И Мануил I Комнин, и Андроник I Комнин имали деца от родните си племеннички. Законът предвиждал за такова престъпление не само отсичането на носа, а и смъртно наказание, обаче немалко случаи на съпружеска невярност в средите на аристокрацията има не само от края на XII, но и от XI и от началото на XII в. Скандалните връзки на Константин IX Мономах неведнъж предизвиквали вълнения в столицата. Едва оженил се за Зоя (това бил нейният трети брак), Мономах въвел в двореца своята фаворитка Мария Склирена. Царската спалня била така преустроена, че покоите на василевса се съединявали с близките помещения на Зоя и Склирена. Нито една от тях не влизала при Константин, без предварително да почука. Многобройните придворни естествено подражавали на императора, уверени в безнаказаността си. Народът бурно протестирал и искал отстраняването на Склирена. Ана Комнина уверява, че от времето на Мономах до 1081 г. женската половина на двореца живеела в разврат и само бабата на Ана — Ана Даласина, въвела ред, като установила време за приемане на чиновниците, време за трапезата и за „божествени песнопения“, така че дворецът заприличал на манастир.

Между другото любовта на Склирена е един от малкото запазени в източниците примери на самоотвержена женска любов. Произхождаща от богат и знатен род, Склирена се влюбила в изпадналия в немилост вдовец Константин и след като продала своите имоти (имуществото на Мономах явно е било конфискувано), заминала при него на заточение в остров Лесбос, където живели заедно седем години. Много години след смъртта на Склирена безусловният ценител на истинската култура, тънкият наблюдател и психолог Псел с възторг пише за нейния ум, такт, възпитание, образование, скромност и умението ѝ да слуша събеседниците си. Тя не бе красавица, пише писателят, но обаянието на нейната личност действаше неотразимо. Щедрият и спокоен, но ограничен и вятърничав Мономах обкръжил Склирена с разкош, но едва ли с това я е възнаградил за нейната голяма любов. Когато Склирена внезапно починала, по думите на Псел василевсът се каел в горестно недоумение и плачел като дете, оплаквайки се на всеки срещнат.

В големите градове на Византия живеели богати и образовани хетери. За една от тях се разказва в сатиричното съчинение „Пътуване в ада“. Нейните посетители били високопоставени знатни лица, но когато влюбилият се в тази красавица „неразумен“ чиновник поискал да я вземе за жена, императорът му забранил да направи това.

Публични домове се намирали в почти всеки от многобройните квартали на Константинопол и те имали и официален, и неофициален статут. Сред обитателките им имало доста момичета-сираци, които в бедните квартали едва изкарвали прехраната си. Те се занимавали също и с преденето на вълна. Властта понякога превръщала тези домове в изправителни колонии и изпращала хетерите в манастири (така постъпил например Михаил IV), но тези действия давали само временен ефект.

С цел запазване интересите на семейството законът сурово преследвал и съжителството с робини, и твърде разпространените в империята от стари времена (явно под влиянието на Изтока) пороци от различен вид. В източниците обаче се привеждат много примери на нарушения на закона и почти няма сведения за наказания. За съжителство с чужда робиня се налагала глоба и бой с камшик, а за съжителство със собствена робиня — продаването ѝ в полза на фиска. Но робинята се е намирала под пълната власт на своя господар. В едно от житията е дадена следната ярка сцена: робиня, удостоена с вниманието на господаря си се държи дръзко със стопанката и се надува пред домашните; когато съпругата се оплаква на мъжа си, той награждава с камшика си не робинята, а жена си.

Почти във всечи устав на мъжките манастири е включена най-строгата забрана за приемането сред братята и допускането вътре в обителта на момчета, юноши и евнуси и дори отглеждането на женски животни в манастирския двор. Аномалиите от такъв род обаче не били специфични само за монасите. Момчета-евнуси, като се има пред вид тяхната външност, както вече бе споменато, били купувани или приемани на служба от много богати господа.

И така, независимо от това, че семейството в империята е било една от най-здравите ядки на обществото, то постоянно е изпитвало неблагоприятното въздействие на голям брой специфични за Византия фактори. Най-важният от тях е бил недостигът на мъжко население вследствие на непрекъснатите, продължаващи с десетилетия войни, съществуването на много мъжки манастири и разпространението на някои източни обичаи и пороци. Проблемите на семейството съвсем не са без значение при изясняване на въпроса за силните и слабите страни в обществената структура на държавата. Отбелязаните фактори в развитието на семейството във Византия са оказвали отрицателно влияние преди всичко на самия процес на възпроизводството и нарастването на населението на империята. Освен това непълноценното семейство е почти винаги икономически по-малко устойчиво, разполага с по-лоши потенциални възможности за натрупване на средства, необходими за развитието и разширяването на производството.