Седма глава

ВЪЗПИТАНИЕ И ОБРАЗОВАНИЕ

За възпитанието на децата във Византия на историците е известно твърде малко, тъй като византийската литература е литература без деца. Като описва живота на своя баща, Ана Комнина изключва от „Алексиадата“ цялото детство на своя герой, понеже „не си заслужава да се разказва за детските забави“. Разбира се, това не означава, че на византийците е била чужда любовта към децата. Напротив, Кекавмен пише; „Ако ти още нямаш деца, то изпитай това щастие, защото на света няма нищо по-желано от децата.“ В поученията на същия автор има цели раздели, посветени специално на възпитанието и образованието на децата (в другите византийски писатели по този въпрос се срещат само бегли и съвсем оскъдни бележки).

* * *

Обикновено ромейките раждали децата си у дома си. При родилката извиквали баба-акушерка (разбира се, самоука акушерка), която съгласно един медицински трактат трябвало да има опит в повиването на бебето и в „изправянето на челото и носа“. Повечето от богатите жени не кърмели сами своите деца. Същият медицински трактат препоръчва кърмачката да не бъде много дебела, но и да не е много слаба и предписва режима на храненето ѝ. Продължителният плач на бебето лекували в съответствие с тогавашната „наука“, като прибавяли във водата, която пиело детето, прах от черупките на фъстъци.

С особена тържественост се посрещало раждането на дете в семейството на василевса. Императрицата раждала в Порфирната палата, влизаща в комплекса на женските покои на царския дворец. Сградата се намирала близо до пристанището Буколеон и имала пирамидален покрив. Подът ѝ бил от мрамор, а стените облицовани със скъп камък с пурпурен цвят.

* * *

За възпитанието на децата се грижели толкова по-малко, колкото по-нисък е бил социалният статут на семейството. Момчетата обикновено наследявали професията на бащата. В семействата от простолюдието момчетата започвали да работят от 6—7-годишна възраст, като им давали да се трудят според силите им в дома или на полето, в работилницата или в магазина, така че трудът ставал техният главен възпитател. Децата се хранели на общата трапеза. И от ранно детство тяхната храна не се различавала от храната на възрастните членове на семейството. Аристократът Георги Акрополит с презрение говори за неоправданото според неговите възгледи издигане на един пълководец, който е бил „селяндур, изхранен с ечемичен хляб и трици“. На 14—15-годишна възраст младежите изпълнявали вече истинска мъжка работа и били главна опора на семейството, ако в него нямало по-зрял мъж. Апокавк гневно осъжда някакъв млад клирик, който като момче бил взет от митрополита от многодетната му майка-вдовица бос и гол, а сега вече, отгледан и възпитан, оставил майка си в крайна нужда. Обидите, побоите и лишенията били обикновена участ за много момчета, дадени да се учат на занаят в града при майсторите-занаятчии. С непосилния труд, към който ги принуждавали, се смятало, че те заплащат своето обучение.

Съвсем иначе протичало детството на момчетата в богатите и знатни семейства. В ранното си детство детето се намирало в ръцете на обитателките на гинекея и рядко виждало своя баща. И тъй като най-често майките били твърде млади (14—15-годишни), огромна роля във възпитанието играели отначало бабите, а след това дядовците. Към 5—7-годишна възраст момчето се освобождавало от женската опека. В знатните семейства на тази възраст то попадало в ръцете на наставника-педагог, който наблюдавал за игрите на детето, развличал възпитаника си и го учел на четмо и писмо. Много от знатните момчета прекарвали своето детство ту на село, ту в града, защото провинциалните магнати като правило имали домове в града и живеели там значителна част от годината, а градските сановници притежавали имения в крайградските села, където отивали със семейството си по време на сезонните работи.

Понякога по няколко години момчетата от знатни семейства живеели или в дома на бъдещата си жена, за която били сгодени, или в дома на някой столичен приятел на бащата, където преминавали курс на обучение, или в двореца на императора. По думите на Никифор Вриений „василевсите имали обичай“ да взимат деца от най-знатните семейства за собствената си свита и за свитата на наследника на престола. Израсналите заедно с василевса негови връстници и по-късно имали с него особени отношения — предполага се, че те са притежавали далеч не на всеки сановник предоставяната привилегия „парисия“, т. е. правото в присъствието на императора да изказват собственото си мнение. Такъв съвъзпитаник и побратим на Лъв VI е бил Николай Мистик, който, след като станал патриарх, причинил много неприятности на „своя приятел от детинство“ — василевса.

От средата на юношите, окръжаващи василевса в детството му, излизали много крупни граждански сановници и видни пълноводци. Характерът на възпитанието и начинът на живот на наследника зависели от волята на бащата или се определяли от собствените склонности на бъдещия василевс. Често наследникът се задоволявал с минимума както в областта на образованието, така и във физическите и военните упражнения. Лъв VI и Константин VII например предпочитали в детството и юношеството си да се занимават с наука, Василий II изпитвал отвращение към книгите и бил привърженик на военните забави, а Константин VIII не обичал нито едното, нито другото и се занимавал само с развлечения.

Като правило обаче децата на императорите-пълководци (Никифор II Фока, Роман IV, Алексий I Комнин, Йоан II и др.) преминавали пълния курс на военните науки, като се запознавали със стратегиконите и се обучавали във владеенето на оръжието под надзора на специални наставници. Сред знатните младежи, занимаващи се с военни упражнения заедно с наследника на престола, имало и много евнуси. Някои от тях впоследствие станали изкусни пълководци, както например Лъв Никерит.

Наред с военните навици военната аристокрация се стремяла да възпитава в своите деца такива качества като невъзмутимост и сдържаност при проявата на чувства. Бурно да се радваш или възмущаваш, да се удряш по бедрата от удивление по мнението на Ана Комнина означавало веднага да издадеш своя низш произход.

От средата на XI и през XII в. провинциалните магнати започнали по-високо от всичко да ценят физическата сила, издръжливостта, отличното владеене на меча, копието, лъка, боздугана, изкуството на ездата, познаването на стратегията и тактиката, умението да се разбираш с подчинените си и да поддържаш желязна дисциплина във войската. Повечето от аристократите готвели своите синове за военна кариера и след началния курс на обучение и запознаване със стратегиконите не ги затруднявали с изучаването на други науки. Все по-често се изказвала мисълта, че за бъдещия василевс (висшия пълководец на империята) е изключително необходимо физическото и военното възпитание. Императорът е трябвало да бъде готов за сурови изпитания, докато животът в доволство и развлечение правел човека от детството му непригоден за бойни подвизи. Роман III по думите на Скилица е бил негоден за пълководец, защото се е оженил още почти дете. Подобни мисли Ана Комнина приписва и на Алексий I.

Военните упражнения за младежите съвсем не били безобидна забава. Като обяснява мрачния аскетизъм на Никифор Фока (не ядел месо, спял на земята, носел груба дреха върху голото си тяло, молел се през нощта), Скилица ни съобщава, че пълководецът се е самоукорявал за допуснатото недоглеждане — големият му син загинал от копие, попаднало в главата му по време на военни игри. Понякога момчетата от знатните семейства, и то още 14—15-годишни, участвали в походи. Военните подвизи ча Алексий Комнин още като младеж го издигнали на поста велик доместик, когато, според уверението на Ана Комнина той още нямал ,,мъх по брадата си“. Веднъж за безразсъдна храброст по време на бой със селджуците Йоан II напердашил сина cи — младия Мануил Комнин, който бил превъзходен ездач и изусно си служел с лък.

Естествено възпитанието на знатните младежи, особено в големите градове, пълни със съблазни, далеч не винаги отговаряло на идеалите на техните родители и наставници. Те често бягали от учебни занятия, изплъзвали се от надзора на възпитателите, прекарвали времето си на хиподрума и по пирове с артистите и танцьорките, cкитали на групи по улиците, закачали се с минаващите граждани, издевателствали над юродивите. Затова Кекавмен съветва децата от ранни години да се възпитават в „страх от бога“ и в покорност пред родителите.¹ „Страхът от бога“ и послушност пред волята на майка си като най-ценни качества, присъщи на Алексий Комнин още от детството му, в хиляди варианти възпява Ана Комнина.

* * *

Още по-малко отколкото за възпитанието на момчетата и младежите, историците знаят за възпитанието на момичетата и девойките във Византия. Кекавмен обещавал да напише специален трактат на тази тема, но такова съчинение или не е запазено или той въобще не го е написал.

Определено може да се каже само, че момичетата от ранни години са ги готвели за единствената им роля — ролята на жени и майки. Целият „курс на науките“ на момичетата от простолюдието — като правило неграмотни (в най-добрия случай само са можели с трудности да четат и смятат), преминавал в кухнята, в градината, на полето или в предене. В онези времена на раждането на момиче се радвали по-малко, отколкото на раждането на момче — надежда на семейството, човек, от който в бъдеще може да се чака прехраната. Детството на момичетата свършвало още по-рано от това на момчетата, тъй като свободата им била рязко ограничена.

Положението в знатните семейства естествено е било малко по-друго — в тях момичетата и девойките разполагали с повече свободно време и можели (ако родителите не им забранявали) да се занимават с овдадяването на някоя наука или с художествено ръкоделие. Имало случаи, когато момичето се възпитавало не от майка си, а в дома на жениха, където заедно с него се учело при същите учители. Така Ана Комнина до осемгодишната си възраст е живяла при императрица Мария, жената на сваления Михаил VII и на Никифор III, със сина на която от първия брак — Константин, Ана е била сгодена още от малка.

Девойките от знатните семейства явно са били обучавани в езда. Ана Даласина, майката на Алексий I, по време на метежа на сина ѝ имала намерение да изведе от столицата целия гинекей на дома си и затова заповядала да оседлаят конете и мулетата с женски седла.

* * *

Отношението към образованието във Византия въобще е било положително, обаче не е било еднакво в различни времена и в различните слоеве от населението; различна била оценката за степента на необходимите знания и по различен начин се определял кръгът на науките, на които да бъдат обучавани децата.

3а повечето хора от народа образованието на децата е било трудно изпълнима задача. Бедните хора добре знаели, че образованието не винаги води до благополучие в живота, но им е било известно, че то е своеобразна гаранция поне че няма да се живее в нищета. Степента на образованието и срокът на обучението се определяли изключително от практически съображения — за каква професия предназначавали детето, след колко време разчитали да получат от него помощ за семейството, колко време можели да плащат за неговото обучение и т. н. Когато Михаил Псел станал на 5 години, семейният съвет решил да му се даде само начално образование и след това да го пратят да учи занаят. Съдбата му се променила благодарение на молбите на грамотната му майка Теодора, която забелязала необикновените способности на сина си. В една народна приказка се разказва как един моряк внушавал на сина си, че граматиката е необходима, но риториката — не, защото първата може да го направи писар, а втората няма нищо му даде.

Наистина трудът на писаря (граматика) в канцелариите или в домовете на частни лица далеч не е бил лек и не винаги е носел добри доходи. Михаил Псел споменава за един писар, който „по-добре е да се нарече тракийски бедняк“. Самият Псел в младите си години е служел като асикрит — обикновен писар в дворцовата канцелария. В панегерика за Константин IX Мономах (с този панегерик започнала и кариерата на Псел) той е описал в шеговита форма труда на писарите и нравите в канцеларията.

Писарят се труди от изгрев до залез слънце, мръзне в студ, облива се в пот при зной и задух и просто няма време дори да вдигне глава и да се почеше зад ухото. При появяването на изгодно вакантно местенце писарите интригуват помежду си, подслушват, карат се и даже се бият.

За успех се смятало постъпването на работа при адвокат — табуларий. Но за тази цел е трябвало да се издържи труден изпит. В сборника със съдебни решения на Евстати Ромей се разказва за съдебното протакане, възникнало поради това, че писарят в думата „Елада“ пропуснал една буква и ответникът не признавал законността на документа. Но има запазени достатъчно и неграмотно написани официални документи.

Простите хора понякога смятали, че обучаването на децата в музика и пеене е по-изгодно, отколкото обучаването в граматика, тъй като участието в хор в някоя църква в града или в двореца носело прилично възнаграждение. Много еретици се изказвали против образованието въобще, като наричали грамотните хора „фарисеи“ и ги избягвали. Такова отношение към образованието обаче е било рядкост. То е било продиктувано или от житейска несполука (образованието не помогнало за намирането на място в живота), или от озлобление срещу гнета на чиновниците, които използвали своята грамотност като оръдие за произвол и насилия. Впрочем даже философът от края на XIII — началото на XIV в. Йосиф Ракендит, сам произхождащ от бедно семейство, смята, че за простите хора, занимаващи се с физически труд, не само не е необходимо да изучават науките, но е и вредно, така както е вредно за стоящия до силен огън да се приближава твърде близко до него.² Друг писател — Михаил Аплухир, влага в устата на един оратор монолог за това, че няма полза от науките — каменоделецът, обущарят и търгашът, които не могат да свържат две думи, живеят, без да знаят що е нужда, а ученият-мъдрец живее в нищета, защото ум не можеш да продаваш на пазара. Такива оплаквания на учени от своята участ са запазени доста, но несравнимо повече са техните истински панегерици, възвеличаващи образованието и науката. Същият Ракендит, роден в Итака, е напуснал пеша родното си място, „облечен в дрипи“, за да попълни образованието си при ерудитите в столицата.

Отношението към грамотността и образоваността на управляващия василевс сериозно се отразявало на положението на учените в обществото и на съдбата на образованието за определен период. Едно е било това отношение при Ираклий, който често използвал книгите като предмет за нанасяне побой на провинилите се сановници, и друго при Лъв VI и Константин VII, които не само четели, но и сами съчинявали книги. Скоро след Константин VII явно настъпил упадък на образованието в империята. Василий II не уважавал учените, но (Удивителна работа! — възклицава Псел) много хора се подвизавали на попрището на науката, макар че за дейността иа прославената Магнаурска школа, основана още в средата на IX в., в източниците от това време нищо не се споменава. При Константин IX по думите на Ана Комнина Константинопол не изпитвал „недостиг от просвета и литература“. Дори образованите хора в столицата обвинявали Михаил VII Дука за това, че е занемарил държавните работи и прекарва времето си само в научни беседи с Псел. Затова съмнение предизвикват твърденията на Ана Комнина, че Алексий I, който заел престола три години след свалянето на Михаил VII, едва е успял да раздуха „тлеещите въглени“ на загиващите науки. Ако това е вярно, то сигурно се отнася до „божествените науки“, тъй като тя съобщава, че майка ѝ и баща ѝ денонощно изучавали заедно Светото писание, а императрицата четяла съчиненията на отците на църквата и жития даже по време на закуска, защото нямала сили да се откъсне от тях.

През цялото време на съществуването на Византия получаването дори на начално образование (да се научи човек да чете, да смята, малко да пише и да разбира псалтира) не е било лесно и просто. Във византийското село е преобладавала неграмотността. Много неграмотни имало и в градовете и дори сред сановниците и пълководците, излезли от низините и нямащи възможност да получат някакво образование в детството си. Запазени са документи, под които вместо подписи стоят кръстове, поставени от видни представители на властта. Константин VII съобщава, че командващият царския флот (а след това император) Роман I Лакапин (920—944 г.) е бил неграмотен.³

Древните начални училища в градовете и по-големите селища, издържани в елинистичната епоха с обществени средства, отдавна изчезнали. Децата на богатите и знатни семейства получавали началното си образование, както вече бе споменато, преди всичко по домовете си с наети учители. Малкото обществени училища били частни и естествено с високо заплащане.

Обучението на децата при църквите и манастирите се осъществявало от свещениците и монасите и имало за цел подготовката на кадри за низшето духовенство за собствените им учреждения.

Държавни училища имало съвсем малко. В едно от тях — училището за сираци при орфанотрофията на св. Павел, на границата между XI и XII в. децата изучавали четене и смятане, както и бързопис и основи на логиката. Ана Комнина пише, че сред децата в това училище имало доста чужденци. По време на урок учениците стояли прави или седели в кръг около учителя си. Сега вече — мимоходом отбелязва Ана Комнина — няма и това; след смъртта на Алексий I (1118 г.) свободното си време учениците убиват, като играят на шашки и на други „нечестиви“ игри и пред науките предпочитат лова на пъдпъдъци.

Обучението на децата на елементарна грамотност започвало обикновено на 5—7-годишна възраст. Псел се е родил в 1018 г., започнал учението си в 1023 г. и завършил началната степен след три години. Широко е било разпространено убеждението, че за успеха в учението не са достатъчни само прилежанието и способностите, а е необходима и божията помощ, за която усърдно се молели. Възхищавайки се на познанията на Псел, Ана Комнина пише, че той е постигнал върховете на науката благодарение не само на природния си ум, талант и упоритост, но и заради молитвите на майка му, която неуморно е стояла на колене пред образа на Богородица в храма на Кир.

Висшето образование било достъпно преди всичко за представителите на знатните и богатите слоеве от обществото.⁴ В понятието висше образование тогава се включвало овладяването на философията, която се е деляла на теоретична и практическа философия. В първата влизали богословие, астрономия, геометрия, аритметика, медицина и музика, а във втората — етика, политика, история, риторика и юриспруденция. Но това деление е било само условно. Все по-често под философия са разбирали богословие, като са го отделяли по този начин от всички останали науки.

Да се придобият самостоятелно познания в тези науки е било възможно само при наличието на изключително благоприятни условия. Първото от тези условия е наличието на необходимите книги. В онова време те са били естествено много скъпи. Рядко бедно семейство е било в състояние да си купи дори няколко книги. Петър Сицилиец съобщава, че някакъв дякон, връщайки се от плен, спрял да си почине в тяхното селце и щедро се отплатил на гостоприемните хазаи, като им оставил евангелието и апостола, които успял да запази. Малоазиатският земевладелец Евстати Воила, завещавайки своята библиотека на църквата (в нея имало и книги със светско съдържание), уговорил в завещателния документ правото на дъщеря му да се ползва от тази библиотека и в бъдеще. Книгите, особено църковните, постоянно се споменават в манастирските описи сред най-ценните предмети. Образованите хора често си разменяли книги и понякога ги изпращали за четене или за копиране от единия в другия край на империята. В града законът предвиждал условия за арендуване на цели библиотеки. Обикновено образованият византиец не се разделял с книгите си. На патриарх Николай, изпратен на заточение, страданията и лишенията му се стрували непоносими именно защото Лъв VI заповядал да не му дават никакви книги и да поставят за стражи неграмотни войници, „неспособни да го утешат“.

До XI в. книгите се пишели предимно върху скъп пергамент, украсявали се с миниатюри и се подвързвали с кожа. Към някои подвързии закрепвали златни или сребърни пластинки с вградени скъпоценни камъни и художествена гравировка. През XI— XII в. скъпо струвала дори и написаната на евтина хартия и със скромна подвързия книга, тъй като преписването ѝ изисквало много усърден и грижлив труд. В житието на Власий се прославя подвигът на монах, който с години, ден след ден преписвал книги, хранейки се само в полумрак, когато буквите вече не се виждали. Книги са преписвали и патриарх Евтимий, и самият император Лъв VI, който подарил на владиката преписаната и богато украсена от него книга.

В провинциите е могло да се получи висше образование при някои високообразовани епископи и митрополити, които по собствен почин обучавали младежи, избрали духовна кариера. Но през IX—XII в. истинският център на науката си оставал Константинопол, където се стремели младежите, като напускали бащиния си дом или тайно въпреки волята на родителите, или открито с тяхната благословия. Много от тези младежи, търсещи знания, се настанявали в дома на някой учен, слушали неговите лекции и на свой ред преподавали своите знания на децата и внуците на своя хазаин.

Йоан Итал пристигнал в Константинопол, за да допълни своето образование от Италия. Любителят на литературата, бащата на братя Хониат, изпратил от Хон в столицата отначало големия си син Михаил (по това време той е изучавал само граматика), а след това на 9-годишна възраст и малкия си син Никита, за когото в чуждия град неговият по-голям брат станал и баща, и възпитател, и учител. Георги Акрополит пристигнал в Константинопол да се учи на 16 години.

Не е известно имало ли е във Византия, макар и само в столицата, в края на X и първата половина на XI в. държавни висши учебни заведения. Има данни за съществуването в Константинопол на Патриаршеска академия и училище при храма на св. Апостоли, от които са излизали висши черковни йерарси. Но засега ние не знаем на какво равнище е било обучението в тези учебни заведения. Едва при Константин IX, около 1045 г., със специален указ на василевса са били създадени висши училища (или едно училище с два факултета — философски и юридически). В това училище Псел е преподавал философия, а неговият приятел Константин Лихуд, крупен юрист и след това патриарх — юриспруденция. Възпитаниците на училището са изучавали почти изключително гръцката наука, но за юристите е било задължително, както няколко века преди това, да овладеят основно забравения в империята латински език.

Факултетите се разделяли на по-малки подразделения, възглавявани от един от преподавателите. Особено отличилите се „студенти“ ставали помощници на преподавателите, а след това с одобрение на съвета на преподавателите — учители в своето подразделение. Този акт се утвърждавал от самия василевс. Преди това в Магнаурската школа и учителите, и техните преподаватели (преподавателите били с ранг, по-висш от учителите) се избирали от събранието на корпорацията на табулариите и се утвърждавали от епарха. С откриването на юридическо училище табулариите загубили правото да изпитват юристи и да избират учители и преподаватели по правни науки.

* * *

Образованите византийци се гордеели със своите знания. Те не пропускали случай да отбележат, че този или онзи сановник или пък философ, възпитан на село, така и не се е избавил от диалектния си говор, че обликът му на „селски невежа“, както по-рано, прозира в неговата осанка, походка и маниери. Така философът Йоан Итал по думите на Ана Комнина „изяждал“ окончанията и цели срички на думите, бил груб и избухлив, неясно изразявал мислите си, прибягвал до жестикулации, в споровете стигал до бой, макар че след това плачел и се каел за постъпките си. Неясно, „по селски“ — пише Псел — говори презиращият образованието Василий II. Скилица с презрение споменава за някакъв евнух Пахис, който по протекция станал епископ на Никомидия, макар че бил неук и „на биковете немотата носил на езика си“. Ана Комнина прославя ерудицията на своя мъж, като ни уверява, че бил прочел „всички книги“. Тя, както и Кекавмен, смята, че децата на войниците трябва да овладеят и светските, и божествените науки. Според нейните думи западните рицари за разлика от ромеите не познават нито науките, нито етикета, нито правилата на приличието.

Обикновено византийските учени били енциклопедисти (разбира се, по отношение на онова време). Своята главна цел те виждали в усвояването и запомнянето на вече натрупаните знания и не се интересували от развитието на науките, от създаването на нови теории и концепции. Ана Комнина пише, че тя, след като „укрепила ума си“ с аритметика, геометрия, музика и астрономия и след като изучила основно елинската реч, без да пренебрегва риториката, пристъпила към философията, а след това към съчиненията на поетите и историците, като упорито работела над своя стил. Когато поради тежката болест на баща ѝ тя се откъснала от науките, често се оплаквала, че в тези скръбни дни е захвърлила дори философията.

Никифор Влемид, учен и поет от Никейската империя, наред с всичко друго изучавал и медицина — както теоретична, така и практическа, и обяснява, че това е направил, тъй като тя е била професия на неговия собствен баща и освен това давала препитание на семейството.

Естествено за някои учени науката е била страст, а не само средство за съществуване, единствена отрада и утешение в дни на беда. Ослепен, както неговият баща Роман IV, пълководецът Никифор Диоген постигнал значителни успехи в областта на геометрията, като използвал специално приготвени за него фигури-макети. Никифор Вриений, съпругът на Ана Комнина, писал черновата на своите „Записки“, когато е бил сериозно болен и при тежки походни условия. На преклонна възраст работата над „Алексиадата“ станала за Ана Комнина смисъл на нейното съществуване — изпадналата в немилост старица отново живеела, като си припомняла миналото.

Извънредно много време византийските учени отделяли за коментиране съчиненията на античните автори. През IX—XII в. сред образования свят и дори сред духовенството високо се е ценяло изкуството навреме и на място да се блесне с цитати от съчиненията на класиците, с използването на образи от древната митология по отношение на съвременността. От време на време се появявали ревностни праволинейни привърженици на православието, които гневно се нахвърляли над поклонниците на античната наука и култура, но те никога не могли да се радват на пълна победа. През XIV в. Никифор Григора осмива унилия практицизъм на онези, които са готови „да изхвърлят през вратата“ великия Омир само защото неговите песни не носят по-голяма полза на жетварите от песента на щурците в знойния пек. Йоан Мавропус, придворен поет и митрополит на Евхаития, в едно от своите стихотворения изразява надеждата, че Платон и Плутарх като невинни в своите заблуждения „по божие милосърдие“ (те не са могли да бъдат християни) ще бъдат избавени от мъките на ада, понеже, без да познават „истинския бог“, все пак са се придържали към неговите „закони“.

През XI в. придворното византийско общество, изглежда, добре е познавало античната литература, за което свидетелства следният епизод, разказан от Михаил Псел. Споменатата вече фаворитка на Константин IX Мономах Мария Склирена живеела в двореца рамо до рамо със законната съпруга на василевса, която го издигнала на престола. Склирена присъствала на тържествените церемонии и шествала непосредствено след царствените особи. Ситуацията била остро пикантна, а за нравствените понятия на онова време—направо крайно скандална. И ето че веднъж в напрегнатата тишина един от находчивите придворни честолюбци с полуглас проронва само две думи: „Не, не напразно (ахейците)...“ Неловкото напрежение изчезва, а храбрецът получава благосклонен поглед от благодарната Склирена. Но главното е, че болшинството от присъстващите в обширната зала са разбрали ясно, че придворният е цитирал стихове от „Илиадата“ на Омир, и то точно мястото, където се говори за красотата на Елена, заради която ахейците са започнали кървавата и продължителна война с троянците, т. е. че Елена си е струвала тази война.

Увлеченият в античната философия смел мислител Йоан Итал често побеждавал в споровете с колегите си на константинополските площади. Използвайки превъзходно изучената логика, пред стеклите се тълпи от народ той развивал своите идеи, като отдавал понякога предпочитание на разума пред вярата. Итал, пише Ана Комнина, предизвика объркване сред народа и увлече умовете на някои велможи и дори на самия патриарх Евстатий Харида. Край на неговата популярност (по това време той заема длъжността ипат на философите, замествайки Псел, който се е подстригал за монах) слага Алексий I.

Много сили образованите византийци полагали за изучаване на риториката — своеобразно изкуство за съставяне на речи за тържествени случаи (победа на василевса, раждане на наследник, сключване на мир и т. н.). Истинските събития в тези обширни и цветисти речи-панегерици съзнателно били завоалирани с алегории (образи от античната митология се преплитали с библейски образи), твърде далечни от същността на сравненията — истинските имена, названията на местностите и датите старателно се отстранявали. Отгадаването на реалните събития зад всяка алегория и реалната съвременна личност зад всяко библейско име се превърнало в своеобразна интелектуална игра. Риториката наложила отпечатък и в такъв интимен жанр като епистоларната литература.

Образованите хора в империята, или по-точно хората, които се занимавали с наука и литература, по правило се познавали един с друг. Ако те не можели да се срещат, то водели помежду си постоянна кореспонденция. В писмата си понякога те молели за помощ (един преуспявал, а друг бедствал), но най-често споделяли своите мисли, научни съмнения, чувства. Очакването на писмо от интелектуален приятел понякога се оказвало твърде мъчително (в затънтените места то могло да пристигне само при удобен случай по човек), затова пък получаването му се превръщало в истински празник. Прието било едновременно с писмото да се изпраща и някакъв подарък — книга, лекарство, благовония, пушена или сушена риба, а понякога и кон, муле или магаре. Псел, като научил, че имат намерение да му подарят муле, помолил да вземат пред вид неговия ръст, за да не се наруши „съразмерността“.

Разбира се, не бива да се идеализират представителите на висшата византийска интелигенция. Наистина сред тях е имало такива, чиято нравствена сила, самоотверженост, искрено съчувствие към угнетените, ненавист към тиранията и към самодоволното невежество заслужават дълбоко уважение (такива са били например братя Хониат, Михиал Глика, Евстати Тесалонийски), но имало и други, чието явно лакейничене, сервилност, сълзливи и боязливи послания до василевса и до влиятелните чиновници, съдържащи молби за селце със селяни, за данъчни облекчения или направо за пари, предизвикват отвращение.

Показателна в това отношение е фигурата на Псел. Благодарение на изкуството на интригата, тънкото ласкателство и лесните сделки със съвестта си той е бил близък съветник на седем императори, макар че трима от тях са били свалени от приемниците им. Презирайки тайно царствените благодетели, той раболепничел пред всеки един от тях. Псел изхождал от принципа, че няма нито една постъпка, която при желание да не може да се изтълкува и от добрата ѝ, и от лошата ѝ страна. Еднакво леко и убедително той пишел и гневен памфлет против въшката, и панегерик за нея. Като философ той е бил и изобличител, но само в дома си, между четирите стени на стаята си. Когато някаква несправедливост се отнасяла до самия Псел и неговите приятели, той се възмущавал от чиновническия произвол, но когато насилникът бил негов приятел, тогава Псел молел наместника на провинцията за снизхождение към нарушителя на закона — той, нарушителят де, се е поизхарчил повечко и трябва да пооправи финансовото си положение и затова нищо не му струва на наместника само да даде вид, че е чул, недочул и видял, недовидял.

Скромните учени, които пренебрегвали кариерата и в уединение пишели своите книги, казва Йосиф Ракендит, не са имали възможност да претворят идеите си в живота.

Неумереното самохвалство в едни и същи византийски автори понякога се сменя с крайно самопрезрение. Написаната със спокойно достойнство и утвърждаваща ясни нравствени принципи „История“ на Хониат е една рядкост във византийската литература.

Дейците на ромейската наука споделяли вярата на своите невежи съвременници в знамения, предсказания и чародейства, в пророчески сънища и заклинания, без да говорим за мощите, иконите и другите религиозни реликви. Законът определял сурово наказание за знахарите и магьосниците, които били обвинени, че имат връзки с демоните, приравнявали ги с еретиците, но от това броят на знахарите и магьосниците не намалявал.

Ана Комнина съобщава, че Алексий I изгонил от столицата астролозите като шарлатани, но същият василевс, когато плъзнали тревожни слухове за появяването на комета, се заинтересувал от мнението на епарха Василий, който сам бил астролог. Константин IX бил готов да обяви за светица покойната Зоя, защото видял, че от овлажнелия покрив на гробницата ѝ израснали гъби. При погребението на Исак I Комнин хората видели, че в гроба му се е насъбрала вода; едни сметнали това като знак на гнева господен за делата на покойника, а други — като признак за неговото разкаяние. Многоученият аристократ Михаил Аталиат дълбокомислено отбелязал по този повод, че и двете тълкувания са полезни, понеже едното предизвиква страх от бога, а другото подхранва надеждата за неговото милосърдие.

Малко заинтересованият от науките Кекавмен осмивал вярата в пророческите сънища, но ерудираният Скилица сляпо вярвал в тях. През IX в. патриарх Никифор даже съставил книга за сънищата, в която давал тълкуване на, така да се каже, „типичните“ сънища.

И така колкото и трудно да е било да се получи образование във Византия в сравнение с напредналите средновековни страни на Западна Европа, през IX—XII в. тя забележимо се отличавала и с относителната разпространеност на грамотността сред широките слоеве на населението (особено градското), и със степента на образованост на своята интелигенция. Византийците учели на грамотност децата си не само защото грамотният човек като правило с по-голям успех си осигурявал по-сносни условия за съществуване, но и затова, защото образованието се ценяло и уважавало в най-широките кръгове на византийското общество.

Що се отнася до целта на целия възпитателен процес, то тя, доколкото е възможно да се съди от едно поучение на Кекавмен, е била да се внедрят у възпитавания практически навици за борба за съществуване, които биха спомогнали не само за запазване на наследеното от родителите имущество и социален статут, но и за постигането на по-голям успех.