Осма глава

ВИЗАНТИЙЦИ И ЧУЖДЕНЦИ

През целия си живот византиецът постоянно слушал около себе си чуждоплеменна реч. Чак до края на XII в. византийската държава е била многоплеменна. Жителите на империята от другите племена или бегло говорели на гръцки, или с труд само се изяснявали, или въобще не знаели този език. Но независимо от това, щом те живеели в пределите на империята, се смятали за също такива „ромеи“, както и гърците по рождение. За „ромеи“ не се признавали само онези поданици на императора, които не били правоверни християни, като например подвластните на империята араби-мюсюлмани в малоазиатските погранични райони, езичниците (печенеги и половци) на Балканите, евреите в Пелопонес и в столицата, арменците-монофизити в Тракия.

От края на X в. обаче византийското привилегировано общество започнало все по-често да обръща внимание и на етническия произход на „ромея“, т. е. грък ли е роден той или не и доколко му се е удало да овладее господстващата гръцка култура, да прилича по възгледите си на грък — представител на византийския елит. За всеки представител на чуждоплеменното население е било много важно да стане „истински ромеец“, за да може да направи кариера и да завоюва солидно положение в обществото. По думите на Аталиат някой си Ливелий от Антиохия е имал и „асирийско“ (сирийско), и „ромейско“ възпитание, но станал ромеец, както с удовлетворение констатира писателят. Повелителят на Аталия Алдебрандин бил роден италиец, но, както с похвала отбелязва Никита Хониат, по възпитание и начин на мислене бил ромеец.¹

Руският учен А. П. Рудаков смята, че именно на „византинизма“, този „интернационално-космополитен елинизъм“ му се е удало да насочи в руслото на една единна култура и „общонационалните“, и местните форми на живот, като предизвиква в жителите на империята гордото съзнание за принадлежността към едно цяло, към една велика империя, към действително цивилизования свят, осигуряващ на всички спокойствие, благосъстояние, истинска права вяра и елинско просвещение².

Разбира се, потискането на самобитната култура на покорените народи и внедряването на културно-етическите норми на господстващата народност (т. е. елинизацията или ромеизацията) далеч не винаги е бил съзнателно направляван от властите процес (с изключение само на отношението към друговерците). Но ромеизацията се е налагала от целия начин на живот и от организацията на властта в империята. В своите най-ярки форми тя се е проявявала в случаите, когато другоплеменният индивид е попадал в тесния кръг на ромеите-гърци, свързани помежду си с общи служебни, професионални или семейни връзки (църковния клир, канцелариите, корпорациите, семейството). Попадайки в гръцко семейство, младоженката от друго племе получавала дори ново име — естествено гръцко. Архиепископът на Охрид Василий хвали Берта-Ирина (немкиня), жената на Мануил I, за това, че тя, макар и да произхожда от „високомерен и надменен“ народ, бързо станала смирена и предана на православието. Децата, родени от „варварки“, естествено се възпитавали като истински гърци.

Елинизацията на големите погранични провинции, населени с други народи (България, Иберия, Армения), се извършвала при съвсем други условия в сравнение с ромеизацията на отделните индивиди и малките етнически групи. Тук тя се натъквала на солидна съпротива и прекомерният натиск върху широките етнически еднородни маси, запазили собствените си културни традиции и обществената си памет за не толкова далечната държавна самостоятелност, водел до взривове на народоосвободителната борба. В такива случаи се получавал обратен на желания резултат — засилвал се процесът не на консолидация с Византия, а на етническата дезинтеграция. Усвояването на елементите на гръцката култура не пречело на този процес и затова от X в. не напразно някои от образованите ромеи-гърци все по-често оценявали като отрицателно явление съжителството на различни народи в тясно единство. Йоан Камениат смята, че арабите са разграбили в 904 г. Тесалоники заради „греховете“ на неговите жители, които били представители на различни племена и са се „заразили“ един от друг с „пороците“, свойствени на всеки един от тези народи. Същата мисъл през XII в. прокарва и Никита Хониат, а Мазарис (XV в.) я възприема като напълно справедлива.

Своеобразна ситуация се създала в контактните зони — на границите на империята и вътре в нея — между компактните маси от гръцко и чуждоплеменно население. Неустойчивите граници на империята били „размити“ с обширен пояс от буферни княжества и емирати. Едни от тях се намирали в зависимост от империята, други — в полузависимост, трети имали съюзни отношения с нея, а четвърти били в състояние на постоянна вражда. Населението в тези райони изпитвало двустранно влияние и не винаги знаело, а и не желаело точно да знае какво е неговото поданство. В поемата за Дигенис Акрит се казва, че неговият баща е бил арабски емир, доблестен и благороден воин. С такт и уважение споменават за религията на този емир (мюсюлманин) братята-християни, търсещи пленената от арабите сестра на Дигенис. Те самите говорели на арабски език, а емирът — на гръцки. В Северна Тракия и в Македония, в контактните зони, гръцкото население, което идвало в тях от юг, изпитвало сериозно славянско влияние, а славяните от съседните гръцки райони изпитвали силното въздействие на гръцката цивилизация. Със значително своеобразие в Тракия се отличавала областта, населена с арменци-монофизити.

* * *

По такъв начин единството на византийската империя се разкъсвало от класов и съсловен антагонизъм, а нейната културно-религиозна монолитност — от етническата пъстрота на населението и от различията в образователното равнище. Въпреки това „ромейското самосъзнание“, за което говори А. П. Рудаков, много по-сложно и обемно от чисто етническото самосъзнание, е било свойствено не само за гръцкото, но и за значителното болшинство от ромеизираното другоплеменно население на империята, и то не само на господстващите и привилегированите, но и на най-широките демократични кръгове. Простата „истина“— мисълта за „избрания от бога“ народ на ромеите, несъзнателно се усвоявала още от детството като един от символите на православието. Съзнанието за безусловното превъзходство над жителите на другите страни станало нещо като втора природа на ромееца. Алексий I заявявал, че посегателствата на нормана Робер Гискар към престола на империята даже и в случай на негова победа са обречени на неуспех, тъй като „ромейският народ и войска... не биха допуснали до императорската власт един варварин“.³

Империята, която водела „световната“ политика на предела на своите сили, избрала за главна цел на дейността си не икономическото процъфтяване на държавата, а служенето на една политическа доктрина. Византия даже не търгувала — тя отделяла за „варварите“ своите „скъпоценни“ изделия и не успяла да забележи как нейните стоки започнали да отстъпват по качество на западните. Военната икономика би могла да се окаже жизнена само ако функционира в условия на непрекъснато разширяване на териториите, като компенсира военните разходи с грабеж от завзетите страни и експлоатация на новите поданици. Но военната икономика на Византия от втората четвърт на XI в. (като изключим управлението на Мануил I) е била, както вече бе казано, следствие не толкова на агресивната политика на империята, колкото на необходимостта от непрекъсната отбрана. Нови завоевания нямало, а резервите на страната изгаряли във войните.

Затова паралелно с отслабването на империята нараствала ролята на нейната дипломация при стабилизирането на отношенията с чуждите държави. Византийската дипломация е била твърде изтънчена. Многовековният опит в господството над народите и непрекъснатостта на държавната традиция я превръщали в една действително сериозна сила.⁴

Идейната основа на тази дипломация си оставала все същата теория за изключителността на правата на империята в цивилизования свят. В своите отношения с всяка друга държава Византия не искала да влиза в качеството си на равна страна. Дори победена и унизена, тя не остъпвала, а само проявявала снизхождение. И това не е било съзнателно разиграван от нейните дипломати и политици спектакъл, а напълно искрена позиция.

Византийците разглеждали съседните страни и народи не изолирано, а в системата на техните връзки помежду им и връзките им с империята. Затова съюзът с една от тях винаги предвиждал като гаранция за съблюдаването му съглашение с враждебен на съюзницата съседен народ. Сключвайки мирен договор с България, империята едновременно се домогвала до съюз с враговете на българите — унгарците; постигайки съглашение с Русия, тя едновременно била склонна и на съюз с печенегите.

* * *

С организацията по приемането на посланиците на чуждите държави във Византия се занимавало ведомството на дрома. То предварително определяло нивото на приема. Приветливостта, с която ще бъдат приети посланиците, или, обратното, пренебрежението, което ще бъде проявено към тях, трябвало да покажат, както пише Ана Комнина, какво е отношението на василевса към този, който ги е изпратил. С особена пищност се организирал приемът на важни посланици. Когато ги представяли за първи път на василевса, провеждали помпозна немногословна церемония. Такива церемонии са описани от посланика на Отон I Лиутпранд и от Константин VII (последният разказва как той е приел руската княгиня Олга в 946 г.⁵). Докато посланикът се навеждал за поклон, тронът на императора с помощта на скрити механизми се издигал към тавана на приемната зала; статуите на лъвовете, поставени от двете страни на трона, ръмжели, като мърдали и махали с опашките си, и изкуствени птици, поставени на златни дръвчета, чуруликали. След това следвали деловите разговори. Те се провеждали в различни помещения на двореца, в тържествена и интимна обстановка, в кръга на царското семейство, на трапезата и по време на техния ход пируващите се развличали с музика, песни и различни зрелища.

Когато империята била заинтересована от преговорите, посланиците по всякакъв начин чувствали византийското ласкателство — правели им подаръци, показвали им забележителностите на столицата и спортните игри на хиподрума, водели ги на баня, взимали ги на лов и разходки по морето или на коне. Алексий I разказва, че той е приел с почести знатен турчин и му предоставил възможността „да се наслади на разкоша“, за да може той завинаги да запази благодарността си към императора. В някои случаи василевсът е смятал за необходимо да порази чуждестранните гости с вида на купищата злато и скъпоценни изделия, събрани в хазната на империята, и там, на място, предлагал на гостите да покажат какво им е харесало най-много, за да им го подари. Като говори за печалната равносметка от Четвъртия кръстоносен поход, Никита Хониат упреква Алексий I затова, че показвайки на западните сеньори и рицари хазната на империята, той е разпалил тяхната алчност (сто години след този случай на Запад още се говорело за тези богатства).

Когато някой посланик бил неудобен или пък неотстъпчив, към него веднага се проявявало открито пренебрежение, „забравяли“ за неговите удобства, лошо го хранели, държали го под стража. Ако империята решавала да скъса отношенията си с изпратилия посланика господар, то такъв посланик понякога оскърбявали и дори биели.

Грижливо се обмисляли подробностите и при изпращането на собствени посланици в чужда страна. Взимало се пред вид рангът на посланика, неговата титла, постът, който заемал в държавата, тежестта му в обществото; определял се съставът на посланичеството, статутът на спътниците на посланика, техният брой, видът и ценността на подаръците, които ще се носят, видът на официалната грамота до чуждестранния монарх, формата на официалните приветствия и т. н. Дипломатическите подаръци на империята в периода X—XI в. понякога били действително твърде скъпи. Арабските емири например много високо ги ценели. Но с отслабването на Византия все по-трудно ставало да се поддържа митът за величието на царството на ромеите. В някои случаи разходите за изпращането на посланичество поемал някой велможа „патриот“, както например епархът Евтимий Филокали, който през XII в. бил изпратен за посланик в Германия. По-скромни станали и приемите на чуждите гости. Истинските скъпоценности и предмети на разкоша, които трябвало да съзерцават чуждите посланици, вече не стигали и все по-често започвали да ги заместват с фалшификати (стъкло вместо брилянти, позлатени предмети вместо златни).

От края на X в., както вече се спомена, и особено през XI в. Византия се отказвала от стария си принцип да не дава на монарсите на другите християнски държави да се женят за багренородните родственици на императора. Системата на брачните връзки на василевса постепенно се превърнала в един от лостовете на дипломацията. Наистина отначало императорите предпочитали да дават за жени на чуждите повелители свои далечни родственички или дори дъщери на знатни семейства, като прибягвали понякога до съзнателна измама и винаги опитвайки се да тълкуват брачния договор с управляващия двор на чуждата страна като свидетелство за нейната зависимост от империята. Давайки за жена на венецианския дож сестрата на епарха, Василий II смятал (така поне описва нещата Скилица), че е успял да „подчини“ венецианците⁶. За „разменна монета“ в дипломатическата игра послужили също извънбрачните деца на василевсите и членовете на техните семейства.

Чак до средата на XIV в. обаче василевсите упорито се отказвали от брачни съюзи с друговерци и по-специално с арабските емири и турските султани. Алексий I отхвърлил предложението на иконийския султан за брак между неговия син и Ана Комнина въпреки предлаганите много изгодни условия и голямата опасност от война с Икония. Във връзка с този проект Ана Комнина отбелязва, че участието в управлението на царството на мюсюлмани тя смята „за по-злополучно, отколкото всяка нищета“.

Византийската дипломация използвала и роднините-неудачници на повелителите на съседните страни; династичните смутове и разпри постоянно изхвърляли такива отцепници от родината им в империята и тя ги издържала като винаги готови протежета на императора за трона на чуждата страна (за тази цел например Мануил I държал при себе си унгарските принцове). Арабските емири-изменници обикновено ги покръствали в империята, давали им длъжности, женели ги за богати жени с домове в столицата. Знатните пленници на императора в зависимост от степента на изгодата се предавали или на враговете им, или на техните роднини и приятели.

Византийските политици разработили цяла система от дипломатически способи за въздействие върху нехристиянските страни. Един от най-препоръчителните бил разпространението на християнството. На новопокръстените настойчиво се внушавала мисълта за греховността на въоръжения бунт против василевса. Неразчитайки обаче само на мирните проповеди, Византия била готова винаги в случай на необходимост да си послужи и със сила. През XII в. архиепископ Василий пише, че „варварите“ само дотогава не нарушават мира, докато десницата на василевса държи над тях вдигнат скиптъра.

Империята се стремяла да застави всеки от „варварските“ народи да служи на нейните интереси. За тази цел дълго време се събирали сведения за тези народи, изучавала се тяхната история, бит, нрави, обичаи, материални ресурси, организацията на властта, отношенията им със съседите. Подозрителността, недоверието към съюзниците и прекомерната предпазливост били характерни черти на византийската дипломация. Константин IX например заради нелепо подозрение наказал предания му вожд на печенегите хан Кеген и дружески настроената дотогава голяма орда на печенегите преминала на страната на враговете на империята.

* * *

Да се спрем накратко върху отношенията на Византия с различните обкръжаващи я народи. През IX—XII в. с изключение само на отделни периоди основното внимание на византийската дипломация било приковано към източните граници, откъдето за империята идвала главната опасност. През втората половина на X в., като спряла арабския натиск, Византия преминала в този регион към дипломатическа борба като основно средство за отбрана. Използвайки раздробеността на арабския халифат и противоречията между отделните емирати, империята привличала на своя страна едни араби и ги заставяла да воюват против други. Едва от средата на XI в., когато на смяна на арабите се появил много по-страшен и сплотен враг — селджукските турци, главната роля започнали да играят не дипломатите, а пълководците.

Извънредно променливи (ту дружески, ту обтегнати) били отношенията на империята с християнските княжества в Кавказ. Границите с тях ту изчезвали, ту отново строго се установявали. Кавказките князе ту сами признавали суверенитета на василевса, заплащали му данък и му помагали с войска, ту скъсвали с империята, изисквали тя да им заплаща данък, подкрепяли узурпаторите и другите врагове на императора. Най-малката грешка в отношенията предизвиквала сериозни усложнения. Така например Роман I удостоил дружески настроения владетел Тарон Крикорик с титлата магистър и му дал заплата от 20 литри злато. Останалите зависими грузински и арменски князе веднага сметнали, че са изиграни. Но императорът нямал възможност да възнагради всички еднакво богато и на империята ѝ струвало много труд и средства да прекрати смутовете. Освен това задачите на византийската дипломация се усложнявали от постоянните междуособици между грузинските и арменските князе.

С много по-резки преходи от състоянието на мир към състоянието на война и обратно се отличавали отношенията на Византия със славянските народи на Балканския полуостров. Българите на два пъти, в X и в XII в., заплашвали империята с лишаване от нейните европейски владения. Царят на България Симеон даже се стремял към овладяването на константинополския престол.

През 1018 г. Византия успяла за 170 години (до 1186 г.) да подчини на своето господство почти всички славяни на Балканите. Никита Хониат пише, че ненавистта на българите към ромеите им е завещана като бащино наследство и е вечна. Но в пограничните райони се създали особени отношения, различаващи се от официалнополитическите. В отделни случаи гръцкоезичното население преминавало на страната на българите, а понякога и обратно — славянското преминавало на страната на империята. В края на XII в. на славянския повелител на Просек гръцки майстор по съоръжаването на метателни машини помогнал да отрази атаките на василевса. Вече стана дума за преминаването на населението на темата Никопол на страната на въстаналите против властта на империята българи през 1014 г.

Голямо внимание византийската дипломация отделяла и на Северното Причерноморие. Хазарите, русите, унгарците, печенегите и половците отдавна се намирали в сферата на интересите на Константинопол, който ги насъсквал едни срещу други. С Русия, която от 860 до 989 г. предприела пет похода срещу Византия, постепенно се установили особени отношения, зафиксирани в серия от специални договори. Руските търговци получили изключителни привилегии в самия Константинопол, а техният повелител (княз Владимир), както вече бе споменато, се оженил за първата „багренородна“ принцеса. Русия приела християнството, но не под военен или политически натиск. Руско-варягските наемници в продължение на почти цяло столетие представлявали най-боеспособните части на византийската армия.

Що се отнася до страните от европейския Запад, то с тях империята установила постоянни връзки много по-късно, отколкото с народите на Изтока и на Източна, Югоизточна и Централна Европа. Изключение правят само Венеция, папетвото и княжествата в Италия, с които империята, имаща на Апенинския полуостров владения чак до 1071 г., отдавна поддържала тесни отношения. Но в непосредствен и постоянен контакт с представителите на европейския запад жителите на коренните гръцки земи влезли едва в последните десетилетия на XI в., когато норманите пренесли военните действия против империята от Италия на Балканите, а във византийската армия постъпили много наемни западни рицари.

* * *

И така ромеите непрекъснато се срещали с чужденци — със също такива поданици на василевса, каквито били самите те, с врагове и съюзници по време на битки или при мирните си пътувания в други страни. В градовете на империята и особено в Константинопол винаги се намирали много чужденци — търговци, богомолци, църковни дейци, пристигнали по работа при патриарха, монаси, подвизаващи се в гръцките или в собствените си манастири, издигнати във византийските монашески центрове (в началото на XI в. например в Атон е бил основан руски манастир, още по-рано — грузински и амалфийски манастири, а по-късно — български и сръбски), чуждестранни наемници, служещи за кратък или по-продължителен срок във византийската войска и разквартирувани както в градовете, така и по селата, постоянно заселили се в империята лица от чужд произход, дипломати и посланици на чужди монарси, пребиваващи в столицата за седмица, много месеци и даже по няколко години.

Колониите на чуждестранните търговци в градовете на Византия, включително и в Константинопол, са възникнали явно още през IX—X в. В Константинопол отдавна е съществувала арабска колония, която през X и XI в. е имала свои джамии; през IX в. възниква грузинска колония, а през X в. — руска. До XI в. обаче за повечето чуждестранни търговци е бил установен точен срок на тяхното пребиваване в столицата — един месец, три месеца и най-много половин година. Едва от XI в. нататък започнали бързо да нарастват, заемайки цели градски квартали заедно с пристанищата, постоянните търговски колонии на чужденците и по-специално на италианците — венецианци, генуезци, амалфийци, пизанци. Привилегированите колонии на италианците практически били напълно независими. Обединени от единството на своите интереси, живеещите в чужбина търговци и корабовладелци дружно се притичвали на помощ един на друг и често причинявали значителни щети на приютилата ги страна. Още в средата на XII в. венецианците имали недвижимо имущество далеч извън пределите на определената им в столицата територия. Местните занаятчии и търговци неведнъж през втората половина на XII в. вдигали въстания, в хода на които разгромявали италианските квартали. Някои василевси се опитали да ограничат дейността на италианците в столицата, но това те правели крайно непоследователно. Империята се нуждаела от военната помощ на италианския флот и след погромите императорите изплащали на италианците компенсации, а чужденците заздравявали своите позиции в империята.

Съзнанието за своето превъзходство над „варварите“ и озлоблението, изпитвано след неуспешните опити да се противопоставят на търговско-промишлената конкуренция, пораждали у ромеите чувство на неприязън не само към „латините“, но и към православните християни, каквито били и те самите, както например към грузинците и русите. Техните манастири в Атон неведнъж търпели притеснения от монасите от съседните гръцки обители и от местните власти. Във връзка с това е твърде интересна една фраза на Аталиат — като разказва за глада в столицата през 70-те години на XI в., историкът отбелязва, че започнали да умират много не само чужденци, но и граждани-ромеи.⁷

В привилегировано положение се намирали чуждестранните наемници, които служели в Константинопол, и особено тези от дворцовата гвардия. Последните живеели в двореца, винаги обкръжавали василевса и се ползвали от неговата щедрост. На тях бил поверен животът на василевса и провеждането на най-важните акции (например арестуване на патриарха). В такова привилегировано положение дълго време се намирали руските и варягските наемници. При провъзгласяването на нов василевс велможите и тяхното протеже изпитвали оправдано безпокойство и страх, ако дворцовата гвардия не бързала да го славослови. Узурпаторите най-много се страхували от верността на наемниците към законния василевс.

Кекавмен предупреждавал да не се дават на наемните войници важни титли и длъжности; според него те били длъжни да изпълняват службата си само „за хляба и дрехите“, тъй като „от време на време виждат като на длан императора“; високото им заплащане и почестите могат да ги развратят, а главното е, че те оскърбяват чувствата на ромеите и охлаждат служебното им старание; издигането на чужденците бито опасно и за международния престиж на империята, тъй като в родината на наемника ще се смеят над ромеите, издигнали „негоден човек“, който не е успял да постигне нищо у дома си. И Кекавмен заключава, че Византия е процъфтявала именно затова, защото до средата на XI в. василевсите нямали милост към чужденците.

Но с тези препоръки обикновено императорите не се съобразявали нито преди, нито след Кекавмен. Те проявявали особена щедрост по отношение на тези знатни чужденци които завинаги се заселвали в империята. Такива хора бързо се издигали в службата, ставали сановници и понякога командвали основните военни сили на държавата. При Михаил III покръстеният персиец Теофов дотолкова се издигнал, че болният василевс, страхувайки се за участта на своя наследник, заповядал да убият тайно Теофов в дома му и там да го погребат. Полутурчинът-полугрузинец Чауш се ползвал с огромно доверие пред Алексий I. При същия император блестяща кариера направил и произхождащият от Кавказ Григори Бакуриани, който станат велик доместик, т. е. първият след василевса пълководец на империята.

* * *

Преминавайки към въпроса за отношението на чужденците към византийците, преди всичко ще споменем, че за самите ромеи от негръцки произход е била свойствена дихотомията (раздвоението) на етническото чувство. Дори знатните ромеи, произхождащи от други племена, запазвали двуезичието си и понякога толкова нестабилни били връзките им с господстващите кръгове на империята, че в случай на изпадане в немилост или избухване на народоосвободително въстание против Византия в родината им много от тях веднага „си спомняли“ за своя истински произход и избягвали в родните си места с надеждата за успех и взимане на почетна роля в борбата против империята. Твърде забележително е, че споменатият вече Григори Бакуриани, който основал в 1083 г. голям манастир в Тракия (Бачковския или Петрицонския), постигнал от императора да се предостави на манастира статут на „автокефален“ (самоуправляващ се) и в написания от самия Григори устав на манастира забранил на монасите грузинци (а може би и православни арменци) да допускат в манастирската обител гръцки чиновници и гръцки монаси. Това е необходимо, аргументира своята забрана големият пълководец на Византия, защото гърците „като насилници, бъбривци и жадни за богатство могат да нанесат някакви щети на манастира и да отнемат игуменството или под някакъв предлог да присвоят обителта, както често се случва. . . “⁸.

Сблъсквайки се предимно с византийски дипломати и сановници, чуждестранните държавни, културни и стопански дейци смятали хитростта, високомерието, ласкателството и пресметливостта за характерни черти на всички жители на империята. „Гърците и до наши дни си остават ласкатели“ — се казва в един руски летопис. Никита Хониат, като осъжда вероломството, с горест отбелязва: „Не случайно ние сме проклети от всички народи.“⁹

На византийската надменност управниците на обкръжаващите империята страни противопоставяли свой кодекс на честта, основан преди всичко на военното могъщество. Княз Светослав с презрение се обърнал към посланиците на василевса, като им казал, че ромеите са занаятчии, които си изкарват хляба с труда на ръцете си, а русите са храбри воини, взимащи плячката с меча си.

В съседните на Византия монаршески дворове зорко наблюдавали действията на византийските дипломати, състоянието на границите на империята и непрекъснато събирали сведения за нея. В навечерието на всеки поход против Византия в Русия знаели добре за нейното вътрешно и външно положение. Изучавайки нравите и слабостите на един или друг василевс, чужденците умеели остро да уязвяват неговото самолюбие. По време на стълкновенията на Алексий I с венецианците те се подигравали на неговата червеникава брада и заставяли императора да губи самообладанието си от гняв в навечерието на битката. И турците умеели да накарат този самовлюбен господар да излиза извън кожата си, като разигравали цели пантомими, в които изобразявали как ходи страдащият от ревматизъм василевс.

Нахлулите в империята нормански рицари крещели преди боя, че ромеите трябва веднага да се откажат от съпротива, тъй като те още от детство са научени да държат в ръката си не меч, а калем и дъска за писане, учителите са ги биели за немарливостта им и оттогава ужасът от камшика е влязъл в кръвта им. След като завоювали Константинопол в 1204 г., „латините“ с насмешка отхвърляли предложените им услуги от болшинството византийски военни, като им заявявали, че те са „непригодни“ за боен труд.

Особено оскърбителни отзиви за ромеите принадлежат на перото на Лиутпранд. Целта на неговото пристигане във Византия като посланик е била сключването на съюз между двете империи, предложен от Отон I. И тъй като няколко години преди пристигането му Отон I се е коронясал за император (962 г.), то хладният прием на германския посланик в Босфора е бил осигурен. Затова Лиутпранд е далеч от обективността при своите общи заключения за нравите за ромеите. Ние все пак ще приведем част от неговия разказ, за да дадем представа за степента на предубежденията сред чужденците по отношение на византийците.

Преди всичко Кремонският епископ е престоял дълго време под дъжда пред затворените Златни врати на града. След това не му позволили да пътува на кон до двореца и да го следват в тържествено облекло, както подобавало на неговия ранг. Помещението, в което настанили Лиутпранд и неговите 25 спътници, било студено и неуютно, в далечната част на двореца и пред вратата му поставили стража. В двореца посланикът трябвало да ходи пеша. Издръжката, която му дали за храна и други нужди, била оскъдна, а обноските към него груби. От 20 до 24 юли (968 г.) въобще не му давали никакви продукти, а в града всичко струвало страшно скъпо. На Лиутпранд едва му стигали по три златни монети на ден, за да изхрани своята свита и четиримата стражи-ромеи. На масата при тържеството в двореца му отредили едва 15-о място. Пиршеството му се струвало непристойно, храната — лоша, а миризмите — неприятни. По време на пира Никифор II Фока гръмко се хвалел със своята войска и флот, като оскърбявал и заплашвал Отон I.

При тържественото излизане на василевса в града Лиутпранд забелязал, че улиците са украсени с евтини щитове и копия, насъбраните хора от простолюдието били повечето боси, а тържествените облекла на сановниците — износени и явно наследени още от дедите им. Велможите се държали с него високомерно, наричали страната му бедната овчарска Саксония, заплашвали я с разгром, хвалели се и го нагрубявали, а при раздялата изведнъж започнали лицемерно да любезничат, да го ласкаят и да го обсипват с целувки. С раздразнение Лиутпранд добавя, че при първото си посещение при Константин VII, преди 20 години, той без проверка е изнесъл много скъпоценни тъкани, а сега му отнели даже и това, което му подарил самият император. Според мнението на Лиутпранд някога цветущият Константинопол е станал беден, вероломен, лукав, хищен, тщеславен (изброяването на подобни епитети заема десетки редове).

Съвършено друга картина рисуват след 200 години арабският пътешественик Идриси и испанският търговец Бениамин Туделски. Бениамин пише, че Константинопол прилича на приказен град, чиито жители яздат коне и са облечени в коприна, подшита със злато; земята е плодородна, а страната е по-богата от всички страни на света. Жителите ѝ са образовани и щастливи, а за военни цели те наемат чужденци, тъй като гърците нямат мъжество и повече приличат на жени.

С възторг и удивление разказват за Константинопол и хронистите-кръстоносци, като отбелязват, че гърците са изпълнени с голяма надменност и се отличават с вероломство.

Разбира се, характеристиките от този род са крайно пристрастни и не бива да се възприемат безкритично. Вярно е обаче, че на границата между XII и XIII в. на Запад е получила широко разпространение представата за гърците като народ слаб и неспособен да се защити. В известна степен тази представа действително е съответствала на бързия залез на могъществото на империята. Обезсилен от прекомерния гнет, обеднял и отчаял се, жителят на Византия все по-малко е изпитвал желанието да защитава държавата на василевса, която в същност е била най-злият му враг. Легендата за изключителните достойнства на ромея ставало все по-трудно да се внушава не само на чужденците, но и на самите ромеи.