Лекции по история на Византия. II. Грецизация на Източната Римска империя (610-717)

Посещения: 23648

Индекс на статията

 

Heraclius and Heraclius Constantine solidusКогато Ираклий заема цариградския престол империята вече се намирала в пълно разложение. В Италия лангобардите, затвърдени здраво в по-голямата част на областта, разбойничествали свободно из останалите земи, в който властта на Византия номинално била запазена. В далечна Испания вестготските крале измествали византийците и от последните им владения, останали от времето на Юстиниан. Балканският полуостров, лишен пък от всякакви защитници, бил изоставен напълно на славяните и на аварските опустошения.

Най-тежко обаче било положението на източните провинции. Хозрой II, който бе започнал войната уж, за да отмъсти за Маврикий и лично против Фока, видял вече безсилието на Византия, не искал да се откаже от леките завоевания. Нещо повече дори. Използвайки неуреденото положение, настъпило по време на династичната революция и възцаряването на Ираклий, той продължил завоеванията си с още по-голяма енергия и бързина. В междуцарствието през време на промяната Византия, естествено, не могла да му окаже никакъв отпор.


 

Ираклий (610 - 641)

 

Ираклий заел престола през есента на 610 г. Няколко месеца след това персийските войски навлизат в Горна Месопотамия и едно след друго превземат важните укрепени градове Едеса, Апамея, Амида, Тела и Теодосиопол. След това била отворена за тях и цяла Сирия. През 611 г. те завладяват и нейната столица Антиохия. В Армения слабите византийски войски били пръснати и в персийски ръце паднали малоазийските градове Tape и Кесария. В 613 г. те завладели богатия град Дамаск, а през 614 г. нахълтали и в Палестина. В блокирания Йерусалим християните, подозирайки евреите във връзки с неприятеля, почнали да ги преследват. Работата дошла до улични боеве, при които евреите били изгонени от града и принудени да търсят убежище в персийския лагер. След 19-дневна обсада градът бил превзет и тоя път християните трябвало да изпитат страшната омраза на евреи и перси. Десетки хиляди от жителите били избити. Жертва на религиозния фанатизъм на завоевателите станали и християнски светилища. Великолепният, издигнат от Константин Велики, храм на Гроба Господен бил унищожен в пламъци и всичките му съкровища разграбени. За най-голяма светиня тук бил считан дървеният кръст, на който според преданието бил някога разпънат Христос. Персите го отнесли като победен трофей в столицата си Ктезифон. Това събитие направило огромно впечатление в целия тогавашен християнски свят и затъмнило загубата на всичко, което дотогава персите успели да отнемат.

Бежанци от Палестина наводнили Египет, но персите се запътили и там. В 616 г. целият Египет със столицата си Александрия бил завоюван от тях и двамата тамошни патриарси - монофизитски и православен, трябвало да търсят убежище в Цариград.

Лишената от своята житница столица почувствала страшна оскъдица от хранителни припаси. Близките малоазийски земи трябвало да поемат нейното продоволствие, но бедите сполетяват и тях. В 617 г. персите пребродили цяла Мала Азия, явяват се на източния бряг на Босфора и градът Халкедон, срещу Цариград, паднал в техни ръце. Страшна чумна епидемия, предизвикана от войната и разлагащите се трупове по полетата, се явява като връх на тия нещастия. Това довело Ираклий до такова отчаяние, че той вече счел всичко за изгубено и решил да премести столицата си в Картаген, чиято област едничка още бе останала запазена и незастрашена. Императорските съкровища били натоварени на кораби и отправени за бреговете на Африка. Страшна буря обаче потопила корабите и това било счетено за небесна поличба. Цариградският патриарх Сергей  заедно с населението се съпротивил на заминаването на императора, тъй като другото би означавало да се жертва Цариград завинаги, и Ираклий отстъпил.

1024px Byzantine persian campaigns 611 624 mohammad adil rais

Византийските и персийскита кампании по време на войната (611 - 624). Автор: Mohammad adil at en.wikipedia Лиценз: CC BY-SA 3.0

 

Персите обаче се готвели да станат пълни господари на Мала Азия. В техни ръце паднали много градове, между които и важният център Анкира (Ангора). Ираклий не виждал друг изход от създаденото положение, освен да поиска от персите мир на всяка цена. Посланиците, които той изпратил за тая цел при Хозрой II били хвърлени в тъмница и в отговор Ираклий получил от персийския цар високомерно писмо, в което последният му заявявал, че ще спре войната само когато Ираклий се яви при него като прост роб и му предаде цялото си царство.

След като разбрал по тоя начин, че владеенето на Изтока ще зависи от победата, за да може да събере всички сили за борба с персите, Ираклий счел за нужно да си осигури неутралитета на аварите. Затова той отправил посолство в Панония, с което молел хагана да се яви на свиждане, за да уговорят условията на мира. За място на срещата бил определен гр. Ираклия (дн. Ерегли) на Мраморно море. Императорът потеглил от столицата с голяма свита, но по пътя аварите му устроили засада и той едва успял да се отърве. Свиждането не станало. Аварите опустошили цялата околност на Цариград и се завърнали, водейки със себе си близо 300 хиляди роби*.

Условията не позволявали на Ираклий да се сърди на хагана за показаното от него вероломство. Преговорите били възобновени, защото империята се нуждаела от мир на запад и през 620 г. той бил сключен. Между двете държави за граница оставали Дунав и Сава и Византия се задължила да плаща на аварите годишен данък от 200 хиляди жълтици. Ираклий бил принуден да даде като заложници за мира един от своите синове и племенника си.

640px Cherub plaque Louvre MRR245Освободен от аварската опасност и чрез това осигурил тила си, Ираклий вече можел да насочи вниманието си върху източните работи. Борбата с персите изглеждала невъзможна. Византия не разполагала почти с никаква армия, а държавното съкровище било съвсем изчерпано. Нужно било да се създаде нова армия и да се намерят средства за поддръжката ѝ. В късо време Ираклий успял да постигне едното и другото. Главният елемент, от който била вербувана новата войска, били славяните. Те охотно си предложили услугите като наемници. За да добие пък средства за издръжката им, Ираклий се обърнал към черквата. Манастирските и черковни съдове били стопени и превърнати в пари.

През април 622 г. тъй събраната и екипирана армия била натоварена на кораби без самите войници да знаят крайната цел на похода. Ираклий я повежда през Хелеспонт, обикаля крайбрежието на Мала Азия и дебаркира в залива Пила, не далеч от древната Иса, дето някога Александър Македонски бе разбил Дарий Кодоман. Оттук той потеглил право на север към Кападокия и по тоя начин напредналите до Халкедон перси се видели отрязани от отечеството си. В движението си на север Ираклий разбил две персийски армии и като стигнал до Трапезунд на Черно море, оставил войската си на зимни квартири.

През пролетта на следната 623 г. Ираклий подновил настъплението и то с колосален размах. Много от новите историци, които се занимават с постигнатото през тоя поход, сравняват делото на Ираклий с това на Александър Македонски. Паралелът се налага не само поради еднаквата цел - разгромяване на персийското царство, и поради същите места, дето се разиграли военните действия, но и по смелия план и гениалното ръководство на цялото предприятие.

640px 42 manasses chronicleОт Трапезунд Ираклий се отправил през Колхида и Иберия, минал през персийска Армения и оттам нахлул в самата Персия. По време на движението си той засилил своята армия със съюзни отреди от различните кавказки племена. Цялото лято той опустошавал северните персийски провинции, пръскайки персийските отреди, изпратени, за да спрат движението му. Презимувал около югозападното крайбрежие на Каспийско море, на другата година той разбил поотделно три армии и проникнал дълбоко в персийските земи, но оттеглянето на съюзните отреди от кавказките племена намалило значително числеността на армията му и той не се решил през следната 625 г. да продължава действията на персийска територия. Тоя път цел на движението му била Месопотамия. С бързи нападения той превзел едно след друго старите византийски крепости Мартиропол, Амида, Самосата.

Персия обаче далеч не била сломена. В 626 г. Хозрой приготвил нови две армии. Едната трябвало да действа срещу Ираклий, а другата потеглила към Босфора. Оттук нейният началник Шахбораз влязъл във връзки с аварския хаган за дружно нападение на лишената от достатъчна защита и оставена от императора столица.

Хаганът се явява пред Цариград с несметни пълчища от славяни и авари и на 29 юли 626 г. почва прочутата обсада, при която византийците имаха да защитават не само престолния си град, но и съществуванието на цялата империя. Защитата на столицата и изобщо управлението на империята след заминаването си на изток Ираклий поверил на регентство, начело на което стоял патриархът. Съвременниците изчислявали аварската армия на 300 хиляди души. На срещуположния босфорски бряг стояли персите, готови да окажат нужното съдействие на своите съюзници. И Византия още еднаж останала длъжна за спасението си на географското положение и могъщите стени на своята столица. Обсадата продължила от 29 юли до 8 август. Всички пристъпи на славяни и авари останали напразни и хаганът разбрал, че продължаването им би значило само увеличаване на безплодните жертви. Византийците при това успели да изгорят грамадните обсадни машини, построени от аварите за щурмуване на стените. Тогава за пръв път бил употребен и прочутият "гръцки огън", чието приготовление Византия дълги векове считаше за държавна тайна и чието действие не еднаж бе предизвикало ужаса на варварите.

Тогава хаганът решил да употреби последното средство. По негова заповед славяните, натоварени на техните лодки-еднодръвки, се опитали да щурмуват града откъм Златния рог, но византийската флота, която внимателно следяла за движението им, осуетила и тоя опит. За да повдигне духа на войската си, хаганът решил да се съедини с персите и изпратил флотилията на славяните, за да пренесе армията на Шахбораз на европейския бряг. Византийците разбрали, че настъпил върховният момент. Патриархът, начело на религиозна процесия, обиколил крепостните стени, а византийската флота правела последни приготовления за решителната среща. Небето и тоя път помогнало на Византия. Силна буря не позволила на славянските еднодръвки да доближат до азиатския бряг, тежките кораби на византийците ги оградили и съвършено унищожили. Тия от славяните, които се опитали да изплуват на брега, били пресрещнати и избити. Между труповете били открити и много жени. Само шепа храбреци смогнали да се доберат до аварския лагер, но разяреният от неуспеха хаган заповядал да ги избият до един. Тая постъпка възмутила всички останали славяни и те демонстративно напуснали лагера и се запътили за земите си.

Съзнавайки поражението си и убеден, че всички по-нататъшни опити могат само да го увеличат, хаганът събира пълчищата си и също се запътва на запад, като палел и пожарял всичко по пътя си.

За да прикрие поражението си, чрез пратеници той съобщил в Цариград, че отстъпва само временно, но че скоро ще се завърне, за да продължи предприятието си. За византийците обаче значението на това отстъпление не останало скрито. Те знаели, че страшната опасност вече е отстранена и в памет на избавлението си, което считали за победа на християнството, установили тая победа да се празнува на вечни времена през съботата на петата седмица от Великите пости. В чест на събитието била дори съставена и черковна песен (Акатист), и до днес запазена в богослужението на православната черква.

Но значението на преживяното събитие не се изчерпвало само с това. Походът в 626 г. представя най-високия пункт на аварската мощ и повратен момент, отбелязващ началото на бързия ѝ упадък. Народите, влизащи в състава на голямата аварска държава и треперещи пред силата на нейния хаган, при Цариград вече нагледно се убедили в безсилието му. Възмущението на славяните от избиването на техните съплеменници след катастрофата при Босфора се изразило в стремеж към пълно освобождение от аварската власт. Отделните моменти на борбата им за независимост не са известни, но няколко години след несполуката при Цариград ние виждаме както славяните, тъй и другите племена, намиращи се под аварско върховенство, да излизат на историческата сцена съвсем самостоятелно. След 626 г. за Византия на запад съществува славянска опасност, съществува и българска опасност, но за аварска вече нигде и никога не се говори.

Персите, намиращи се на азиатския бряг на Босфора, останали и продължавали да грабят из тамошните околности. Ираклий, в Кавказ с армията си, очаквал изхода на борбите около столицата. Когато получил известие за поражението на варварите, той решил да потегли отново срещу Персия по същия път, който бе избрал в 623 г. Тоя път вече той се надявал да постигне окончателно решение и затова взел мерки да бъде готов за него.

В степите между Черно и Каспийско море по това време бе се появил нов народ - хазарите, от тюркски произход, които се отделили от общата тюркска маса. Ираклий оценил значението им като съюзници. По негова инициатива между него и хазарския хан Зивил станала среща под стените на персийския град Тифлис в Кавказката област. За да спечели приятелството на хана, Ираклий му обещал сестра си за жена. Зивил, поласкан от оказаното му внимание, оставил в разположение на императора 40 хилядна армия заедно със собствения си син и след това отпътувал за земите си.

През септември 627 г. тъй увеличената византийска армия навлязла в персийските предели, но съюзниците хазари не могли да издържат тежките походи и малко по малко съвсем я напуснали. Това не отчаяло предприемчивия и смел император. Персите се движели след него. И едната и другата страна дирели удобния момент и благоприятното място, за да се нахвърлят една върху друга. Най-сетне персите решили да не отлагат повече намерението си. При р. Заб, при развалините на древната Ниневия, на 12 декември 627 г. се завързал отчаян бой. Изходът дълго време оставал неизвестен, докато най-сетне личната храброст и военният гений на Ираклий, и издръжливостта на закалената му в боевете армия удържали връх. Персите били съвършено смазани, самият началник на армията им останал на бойното поле.

Грамадната плячка, която паднала в ръцете на византийците, била увеличена от съкровищата, които били намерени в царските замъци Руза и Веклали, които Ираклий след победата завладял. Хозрой с друга армия се намирал в друг един укрепен дворец Дасдагерд, недалеч от днешния Багдад. Когато обаче узнал за разгрома на главните си сили и приближаването на неприятелите той - изоставяйки всичко - нощем избягал към столицата си Ктезифон. Новата плячка, която византийците намерили тук, била тъй много, че те при невъзможността да я носят със себе си, я изгорили. По следите на Хозрой Ираклий потеглил за Ктезифон, но персийският цар и там не се задържал и потърсил безопасност в своите владения на североизток.

Изнурението на армията му от напрегнатите походи и понесените боеве било толкова голямо, че Ираклий не можел да продължава преследването и решил да прекара остатъка от зимата в спокойствие.

Хозрой, разярен от неуспехите си и разочарован в надеждите, които възлагал на изпратената към Босфора армия, заповядал нейният началник Шахбораз да бъде погубен. Тоя последният, известен за опасността обаче предизвикал бунт в армията си и тя сключила отделен мир с правото на свободен пропуск към родината си.

В самата Персия избухва пък династична революция. Един от синовете на Хозрой, влязъл в споразумение с Ираклий, сваля баща си от престола и го затваря в тъмница, дето той наскоро умрял.

Bernat Martin Saint Helena Heraclius taking the Holy Cross to JerusalemНовият персийски цар Сирой (Широе) побързал да сключи мир с Византия като персите се отказали от всички завоевания. След приблизително 20 години войни Ираклий можел с гордост да погледне на извършеното дело: цяла Арамения, Месопотамия, Сирия и Египет били отново византийски. Но неговите победи имали и друго, още по-голямо знамение. Силата на Персия, която още от Диоклецианово време непрестанно създаваше грижи и опасности на империята на изток, тази сила бе напълно и завинаги сломена. В писмото си до жителите на столицата, прочетено тържествено при грамадно стечение на народ в черквата "Св. София" на 15 май 628 г., Ираклий с право изтъквал величието на постигнатото, считайки го за една особена милост на небето.

Пълното тържество на християнското царство след тъй много преживени изпитания обаче било почувствано при друг един случай. След сключването на мира персите върнали отвлечения от Йерусалим кръст, на който според вярването бил разпънат Христос. В 629 г. Ираклий сам заминал за светия град и с тържествена церемония поставил отново кръста върху мястото му на Голгота. За тогавашния свят това било едно тъй голямо събитие, че в негова памет бил установен специален празник, който Източната черква е запазила и до днес. Това е нашият Кръстовден.

Ираклий, пише един от новите историци, би оставил в историята името на велик завоевател и неговото име би имало на Изток същото значение за християнската цивилизация, каквото значение за елинската имаха завоеванията на Александър Македонски, ако на световната историческа сцена не бе излязъл един народ, който дотогава не бе играл там никаква историческа роля и ако една нова, носена от него религия не бе променила основно културно-историческите му съдбини.

Това бяха арабите и Ислямът. За арабските племена, населяващи цялото грамадно пространство от Северна Сирия и Месопотамия до Йемен, аз имах случай откъслечно да споменавам не еднаж досега. Ние знаем, че тия от тях, които населяваха Сирия и Южна Арабия, представляваха уседнало и висококултурно население, докато останалите из пустинята водеха номадски живот.

В политическо и културно отношение арабите до средата на VII в. също не представляваха едно цяло. Тия в Сирия от дълги векове се намираха в пределите на римската, а след това - на византийската държава, усвоили бяха нейната гражданственост и общността на нейната култура. Племената из сирийската пустиня пък оставаха под началството на свои малки главатари, независими в политическо отношение, но фактически намиращи се под влиянието на двете съседни държави - Персия и Византия, на чиито интереси служеха, и в чиито стълкновения взимаха живо участие. На юг, около бреговете на Червено море, арабите бяха се издигнали доста рано до държавно съзнание, но основаната от тях химаритска държава, както знаем, бе попаднала още през времето на Юстиниан под византийско влияние, което по-късно бе изместено от това на персите.

През третото десетилетие на VII в. основаната от Мохамед религия - ислямът, обедини голямата част от арабските маси, спои ги в една могъща държавна и военна организация и, окрилени от религиозния фанатизъм, ги хвърли в борба срещу света, който се въздържаше да признае Аллах за едничък бог и Мохамед за негов пророк.

С учението на Мохамед, както и със събитията, при които новата религия се наложи на арабите, тук аз няма да ви занимавам.

Завоевателната сила на исляма се проявява едва след смъртта на Мохамед, при неговия наследник халифът Абу Бекр. В началото на 634 г. той обявил "свещена война" на империята. Действията се съсредоточили отначало в областта между Палестина и Синайския полуостров, докато след разбиването на няколко малки византийски отреди арабите сполучили да превземат важния град Босра.

След това голямата маса на арабите се насочва срещу Персия. Там след смъртта на Хозрой II вълненията и династичните революции не преставали, докато най-сетне в 632 г. престолът бил зает от младия Хозроев внук Иездигерд III. В 635 г. в тридневния бой при Кадезия бива решена съдбата на Персия. Няколко години след това последният неин цар бива убит като беглец в пустините из Североизточна Персия и царството му - напълно покорено.

След това арабите събират всички сили срещу Византия. Един от техните пълководци Калид се насочва срещу Сирия. Ираклий разбирал, че разгромяването на Персия е събитие, което не предвещава нищо добро за империята му, но той съзнавал при това безнадеждността на всички усилия срещу войнствения фанатизъм и религиозен екстаз на пробудената арабска стихия. Вековните религиозни раздори напълно отчуждили населението в Сирийските провинции от империята и в съплеменниците си араби сирийците бяха склонни да виждат една сила, която можеше само да им бъде полезна, като ги освободи от постоянния гнет на омразните им византийци. Лично Ираклий след напреженията, преживени в персийската война, вече се чувствал болен и не в състояние да застане сам начело на армиите си за защита на застрашените земи.

Още през лятото на 634 г. в кървавото сражение при р. Ярмук, дето византийците биват поразени, се решила участта на Сирия. След няколкомесечна обсада през 635 г. бива превзет и Дамаск, а в 637 г. паднал и Йерусалим. След това в един период от две години биват подчинени градовете по финикийското крайбрежие и Месопотамия и вече в края на 639 г. Едеса, Вероя и Антиохия трябвало да приемат в стените си арабски гарнизони и знамената на халифа се развявали до върховете на киликийския Таурус и Армения. С това ислямът постига границите на своето първоначално разширение. "Там, дето той не се сблъскваше с народи, неподвижни и вътрешно неразположени към византийците, или пък гдето, както бе случаят в Мала Азия, провинциите от векове бяха здраво сраснали с централното правителство в Цариград, арабите срещаха противодействие, което изискваше дълга и то не всякога победоносна борба. Колосалната издръжливост, която още притежаваше ядката на византийската империя и нейната съпротивителна сила направиха възможно, щото тия малоазийски провинции да се задържат още цели 800 години, додето вече съвсем други представители на исляма трябваше да надделеят това съпротивление и да влязат като победители в босфорската столица."

След Сирия Ираклий имал нещастието да доживее загубата и на Египет. "Всеобщото отпадане на монофизитите, на които мюсюлманите срещу данък осигурявали религиозната свобода, общата реакция на туземните жители срещу гръко-римския строй, - всичко това улеснявало извънредно много действията на арабите." В края на 639 г. арабският пълководец Амру навлиза в Египет и в късо време цялата тая страна, която в течение на векове бе житница на Рим, а след това на Цариград, бива безвъзвратно загубена. След няколкомесечна обсада трябвало да капитулира най-сетне и главният град на тази провинция - прочутата Александрия.

Ираклий не можал да доживее и това последно нещастие. Той умрял през февруари 641 г.

Byzantiumby650AD ru

Империята към 650 г. Автори: Justinian43 (original), Hoodinski (retouched), Il Dottore (translated) Лиценз: CC BY-SA 3.0

 

Зает през течение на цялото си царуване с напрегнати борби на изток срещу перси и араби, Ираклий нямал ни възможност, ни време да се загрижи за съдбата на западните си провинции. Ние видяхме вече, че в негово време били изгубени почти всички византийски владения в Испания и че в Италия разширението на лангобардите продължавало. До смъртта на Ираклий те успели да отнемат от византийците и Лигурия, прибрежната област около Генуа.

Още по-тежко било положението на балканските земи. След опитите на Маврикий да пренесе войната срещу славяните отвъд Дунава, северните граници на полуострова били съвсем занемарени. При Фока, а след това и при Ираклий всички войски, натоварени с неговата защита, трябвало да бъдат изтеглени на изток и тука останали само незначителни гарнизони, изолирани и разсеяни по отделните градове и крепости. Тогава почва в широки размери славянската колонизация и всички области, чието население бе унищожено в почти двувековните нашествия на готи, хуни, авари и славяни, вече биват изпълнени от едно ново население - славяните. Как и кога точно се извършвали поселванията на славяните върху отделните земи на полуострова, е въпрос, на който не може задоволително да се отговори. Не може да има никакво съмнение, че тая колонизация е почнала твърде рано. Отделни славянски групи се настанили тук може би в края на V и началото VI век. Във всеки случай между пълководците на Юстиниан се срещат някои (Хилвуд), които носят явно славянски имена и които са произхождали от славяните, настанени на византийска територия преди тая дата. Това спорадично преселване на славяни продължило и през Юстинианово време, а се засилило особено много при Тиберий, за да достигне при Фока и Ираклий до размери, при които Балканският полуостров бил напълно славянизиран. Заели еднаж земите на Мизия и Тракия, славяните продължили движението си на юг, като заливат и земите на древна Гърция - дори до Пелопонес. Тая последна област вече в VIII в. се наричала от западните писатели terra slavinica - славянска земя. Един яковитски писател от VII в. съобщава, че в 623 г. голяма славянска флотилия нападнала и опустошила Крит и много други острови (Васильев, 414).

Славяните, настанени в полуострова, не били от източния дял на славянството и отправна база на тяхното разпространение са земите в днешната Влашка равнина. Оттам през Горна и Долна Мизия слизали към равнините на Тракия и към планинска Македония. Що се отнася до сръбските области, тяхната колонизация, завършена също през VII в., започнала сравнително по-късно, тъй като там аварите дълго време образували преграда между византийските земи и славянските маси зад Средния Дунав. Говорейки за появяването на сърбохърватите върху някогашната територия на Византия, император Константин Багренородни, който писал през X век, разказва една легенда, според която те с позволението на Ираклий се настанили в Южна Македония, дето бил основан от тях гр. Сервия (дн. Селфидже), но след това - останали недоволни от местожителството си - потеглили на север, дето и заели сегашните си местожителства. Тази легенда е отхвърлена днес от учените историци и заключението от дългогодишните спорове и изучавания е, че настанените в северозападната част на полуострова сърбо-хървати са представлявали етническа маса, отделна от тая на останалото славянство, заело другите му земи.

Вам навярно е известен възгледът, според който славяните са стари жители на Балканския полуостров, възглед, който ги идентифицира с древните тракийци и илири. Че в това схващане липсва всякаква критичност, че в него не се вземат предвид неопровержими исторически известия, днес не е нужно да се доказва. Схващанията за тъждеството на славяни и трако-илирийци се основават главно върху едно обстоятелство, което не било достатъчно обяснено. Това е въпросът за съдбата на старото население на Полуострова. Ако славяните, запитват се привържениците на казаната теория, не са едно и също население с древните трако-илири, то какво е станало с последните в началото на средните векове? Възможно ли е те да изчезнат напълно като народ и може ли да се предположи, че славянското преселение е заварило балканските провинции съвсем обезлюдени?

Подобно предположение никой не би се осмелил да поддържа. Значителни остатъци от старите грецизирани или романизирани жители на Полуострова несъмнено били запазени. Тия от тях, които трябвало да заживеят в съседство със славяните по откритите полета, постепенно се претопили сред тях. По тоя начин в потомците на днешните славяни, населяващи Полуострова, минала много трако-илирска кръв. Други от тях, изтласкани от равнините, били принудени да потърсят убежище в мъчнодостъпните планински места и съобразно с новата обстановка да се предадат на пастирски живот. Техни остатъци и до днес са куцовласите или каракачаните. Те са потомци на романизираните траки. Числото на тия власи през средните векове било несравнимо по-голямо, но едни от тях към XII-XIII в. прехвърлят Дунава, дето засилват създаващата се там влашка народност, а други постепенно се съсредоточават в планинската област на Южна Македония, дето и досега около планината Пинд се намира най-компактната влашка маса. От Югозападна Македония много от тия власи през средните векове почват да наводняват Северна и Средна Гърция, дето под влияние на елинизацията загубват народността си и се превръщат в гърци. В по-ново време от тия куцовласи или цинцари са образувани гръцките ядра в градовете на Южна и Източна Македония (Вайганд, Аромяни). Остатък от старото население са най-сетне и днешните албанци, потомци на някогашните илири. С прииждането на славяните те били изтласкани от долините и полетата по западната част на Полуострова и принудени да се ограничат в тамошните планини, дето дълго време продължавали да живеят със скотовъдство. Плодородните ниски земи на Албания били заети от славяните, които се запазват като преобладаващо население там няколко века подред. Разпадането на Западното българско царство предизвикало началото на обратен процес. Албанците почват да се свличат от планините и да изместват славянското население от заетите му поселища. Един път заели цяла Албания, тяхното движение се устремява на юг и запад. Още в XII в. те се явяват в Тесалия и по-късно проникват в Средна Гърция и Пелопонес. И до днес цели села в околностите на древната Тива са чисто албански, а на албански говори и значителна част от населението на самия гр. Атина.

Но не само власи и албанци бяха племената, проникнали през средните векове върху антична гръцка почва. На първо място бяха славяните. Първата голяма славянска колонизация там се отнася към края на VI в. - времето на Тиберий. И тъй голям бил броят на поселените славяни, че и до днес голямата част от географските имена на Пелопонес - имената на села, местности, реки и планински върхове - остават чисто славянски. Проникналите в Пелопонес славяни дълго време оставали независими и едва след дълги борби чак през IX в. на византийското правителство се удало да ги подчини. С политическото им подчинение започва да действа влиянието на гръцката черква, докато най-сетне всички тия славяни биват напълно елинизирани. Средновековната топонимия на древна Гърция обаче, както и известия на тогавашните писатели за славяните, населяващи тая област, бяха послужили на прочутия германски професор Яков Фалмерайер да създаде своята шумна теория за изчезването на древните елини. Според тая теория днешните гърци са потомци именно на средновековните славяни и на придошлите по-късно в Гърция власи и албанци и в жилите им не тече "нито капка" елинска кръв.

Тази теория, която разбиваше много илюзии и засягаше много интереси, предизвика на времето си страшно ожесточение. Най-силно ѝ се противопоставиха, разбира се, съвременните гърци, които се виждаха лишени от славата на тия, които считаха за свои предци. Заслугата обаче за опровержението на крайностите, в които Фалмерайер бе попаднал, принадлежи на един също тъй немски учен - Хопф. Без да отрича компактната колонизация на древна Гърция от славяните, Хопф показа, че не може да се говори за пълното изтребление на нейното туземно население. И днес историческата наука вече е приела в общи черти това заключение, според което съвременните гърци са толкова потомци на древните елини, колкото и на заселените там през течение на вековете славяни, власи и албанци.

Епохата от края на VI и първите десетилетия на VII в., с други думи казано - царуването на Маврикий и Ираклий - от културно-историческо гледище има и друго значение за Източната империя. До тая епоха последната във всяко отношение продължаваше традициите на Рим, римските институции се пазеха грижливо в нея, имената на длъжностите и на учрежденията оставаха римски и латинският език бе езикът на официалните отношения и на властта. В нейните земи обаче латинският или романски елемент бе слабо застъпен. С изключение на романизираното население в северните части на Балканския полуостров и на Адриатическите области, всичката друга маса бе останала съвсем незасегната от латинската езикова асимилация. Племената из Мала Азия, Сирия и Египет говореха на своите народни езици, тия в Армения, Кавказ и по крайбрежията на Понта - също. Още от дълбока древност обаче, със завоеванията на Александър Македонски, повечето от тия земи бяха обединени от елинистичната култура и бяха възприели като външен израз на това културно единство гръцкия език. Той беше станал език на образоваността, на търговските отношения, а отчасти и на черквата. Разделянето на Римската империя и преместването на източната столица върху брега на Босфора, дето векове подред елинизмът се чувстваше у дома си, това разделяне на империята откъсна Изтока от романския Запад и още повече намали влиянието, което Рим чрез живия език на своето население можеше да оказва. Паралелно с това Източната империя все повече падаше под въздействието на културния гръцки елемент и гръцкият език добиваше все по-голямо значение и разширение именно като едно външно средство, което улесняваше отношенията и връзките между всички части и земи на широкото източно общество. Латинският език, който за голямата част от тукашното население беше език мъртъв, все повече трябваше да отстъпва място на гръцкия, който в случая имаше и това предимство, че беше живият език на една, макар и твърде незначителна, част от жителите на империята. Налагащи своя език, гърците постепенно дошли до съзнанието, че те са законните наследници на римската държавност на Изток и това от своя страна предизвика едно съживяване на древногръцките възпоминания, един разцвет на бляновете за времето, когато елинизмът не само културно, но и политически владееше над Изтока. Вие си спомняте например за Синезий от Кирена и неговите призиви за възвръщане към мъдростта и гражданските добродетели на гръцката древност. Тежките времена, които имаше да преживее империята през V в. обаче, малко способстваха, за да се засили влиянието на гръцкия елемент. Не гръцкото малцинство в нея бе, което със своята кръв имаше да отстоява държавната цялост и това засили значението на племената, които действително пълнеха византийските армии и в тях даваха жертви за запазването ѝ. Това бяха исаври, арменци, сирийци и не на последно място - траки и илирци. Именно тия упорити външни борби възпираха бързото тържество на гръцкия елемент в Източната империя и поддържаха по традиция старите римски начала. Едно съживяване тия последните бяха получили в епохата на Юстиниан. Кодификацията на римското право на езика, на който то бе първоначално създадено, издигна практическото значение на латинския език, който с това преставаше да бъде орган на сухата канцеларщина, за да стане такъв на живите правни отношения. Обединението на империята, постигнато частично от същия тоя император, и засиленото общение между Изтока и Запада бе дало нова храна на латинското влияние на Изток. И затова опитът на Юстиниановия министър Йоан Кападокийски да въведе като официален гръцкия език в Източната империя бе останал безуспешен. Латинският език продължаваше да бъде език на управлението, докато гръцкият ставаше средство на културния и стопанския живот и главно като език, на който говореше населението на самата столица. Тоя дуализъм не можеше да трае дълго време и когато след смъртта на Юстиниан тъй скъпо постигнатото единство на империята рухна и Италия в голямата си част бе отново загубена, борбата между двете културни начала - гръцко и латинско, трябваше неминуемо да свърши в полза на първото. Затова след Юстиниан почна бързото грецизиране на империята в смисъл, че гръцкият елемент в нея получаваше все по-голяма сила. Особено бе засилен тоя процес във времето на Маврикий, който сам произхождаше от една Малоазийска провинция - Кападокия, която векове подред се намираше под културното влияние на елинизма.

И затова царуването на тоя император е времето, в което гръцкият език доби окончателно предимство и стана вече език на официалната власт. С това Източната империя престана да бъде римска и се превърна в чисто византийска**.

Чужденците, нейни съвременници, съдещи по официалния език, който бе получил преобладание в нея, я наричаха гръцка империя. Името гърци обаче като означение на държавната им общност, бе чуждо на средновековните византийци. Самите те в продължение на още осем века, до завоюването на Цариград от турците, се наричаха ромеи - 'Ρωμαίοι, което значи римляни. Те се считаха за държавни наследници на Рим и отъждествяваха това държавно наследство с расовия произход. Тия от византийците, които бяха по-учени и виждаха противоречието, обясняваха го по един своеобразен начин. Константин Багренородни например, император от X в., познат най-вече по литературната си дейност, считаше съвременните му гръкоговорящи византийци за римляни, които са забравили своя майчин език.

Арабското завоевание, което откъсна от Византия старокултурните ѝ земи на изток, имаше за нейното бъдеще голямо значение. Империята се лиши от своите най-богати, най-развити в промишлено отношение и най-плодородни области. Това бе преди всичко един страшен удар върху нейния стопански живот и финансовата ѝ сила. Изворите, от които тя вземаше неизчерпаемите средства на благоденствие, материално и духовно творчество и на световно владичество, вече значително пресекнаха, а заедно с това, разклатени бяха непоправимо и основите на нейната държавна и военна мощ.

Всичко това бяха рани, които бъдещето на Византия имаше да заздрави. Но загубата на Изтока имаше и последици, които в известен смисъл и от известно гледище можеха да се считат като едно облекчение. Тоя Изток никога не бе станал римски в културно-етнографско отношение. Населението, което живееше в неговите земи, доста издигнато и просветено, никога не бе се примирило напълно с римската държавност и постоянно се увличаше от сепаратистки тежнения. Народите - сирийци или копти - се чувствуваха като отделни народи с малко или много съзнати национални аспирации и не можеха да се примирят с поданството на всенивелиращата интернационална, но все пак римска държава. Още по-малко бяха в състояние по-късно да понесат засилващото се влияние на гърцизма в Източната империя. Ересите, на които се отдаваха, бяха за тях опозиционното знаме срещу официалната гръцка черква. Духовно тия народи се бяха откъснали от империята и опитите на централното правителство да ги приобщи отново към нея бяха постоянен извор на вътрешни сътресения. Без да бъдат в състояние да премахнат различията, те само прахосваха силите ѝ в безполезни борби. Загубата на Сирийско- Египетския изток следователно бе отпадане на една част от византийския държавен организъм, на тая именно част, която бе непрестанна причина за дълбоки вътрешни кризиси. Тая загуба можеше да има значението на ампутация, отстраняваща от живото тяло един орган, който му е причинил твърде много болести и страдания.

С изключение на пръснатите си и незначителни западни владения като Италия и Картагенската област, а освен това и островите, Византия от средата на VII в. остана следователно само с Мала Азия и Балканския полуостров. А тия провинции векове подред се намираха под културното влияние на гърцизма и затова той далеч не можеше да среща в асимилационната си дейност това противодействие, което Сирия и Египет му оказваха. По тази причина един от големите положителни резултати от арабското завоевание за Византия бе, че то засили нейното грецизиране и с това намали неудобствата, произтичащи от хетерогенния състав на нейното население. До VI в. ромей се считаше всеки, който признаваше властта на императора и почиташе разпорежданията и законите, идещи от него. От VII в. вече, за да носи името ромей, човек трябваше да отговаря и на друго условие - да говори гръцки. Това не значеше наистина, че на тоя език говореше цялото население на Мала Азия и Балканите. То пазеше своите наречия. Гръцкият език обаче бе език на държавните отношения и на публичната власт и той бе задължителен за тия, които аспирираха за участие в тази власт.

По такъв начин големият интернационал, какъвто представляваше старата Римска империя, на Изток постепенно водеше към образуването на държава, основана върху политическото господство на гърцизма. И колкото повече Византия губеше своите далечни провинции, толкова повече се засилваше процесът на нейното национализиране. Окончателно гръцка обаче тя стана едва тогава, когато изгуби и Балканския полуостров и Мала Азия и когато нейните владения бяха ограничени само в тия земи - побрежията и островите, - които от памтивека бяха люлка на елинизма.

Досега не еднаж ви занимавах с вероизповедните борби, които неспирно мътеха живота на византийското общество. Аз ви обясних, че основата на тия религиозни противоречия беше културната и националната, а в известен смисъл, и расова противоположност между сирийско-египетския изток и гръцкия запад. Ересите никнеха едни след други и увличаха масите, защото те намираха в предизвиканото от тях вероизповедно обособление, една санкция на сепаратистките си стремежи, на желанието си да се откъснат политически от империята. Намесата пък на централната светска власт в тия религиозни борби имаше за цел да изглади противоречията и да намери общата основа, която би обединила различните схващания. Ние си спомняме, че от тая именно идея се вдъхновяваше самият Юстиниан в религиозната си политика. През първите десетилетия на VII в., когато византийският изток вече бе прекъснал, поради привързаността си към монофизитизма, своята черковна общност с останалата част на империята, нейният представител Ираклий, проникнат от дълга си да запази държавното единство, се бе решил на последния опит да доведе враждуващите страни до споразумение. Нуждата от такова споразумение бе нараснала особено поради опасността от Персия в началото на Ираклиевото царуване и поради тая от арабите по-късно. Ираклий съзнавал, че враждебното на Византия монофизитско население на Сирия и Египет бе готово само да улесни задачата на чужденците-завоеватели. Че той не се лъжеше, това показаха по-късно и самите събития, свършили с бързото загубване на тия земи. За да предотврати последното, той също тъй, както и неговите предшественици, бе принуден да прескочи в областта на догматичното законодателство. На помощ в дадения момент бе му се явил цариградският патриарх Сергий. По това време в средата на монофизитите бе се появило учението, което проповядвало, че в Христа трябва да се признае една воля и една енергия или сила - божествената. Съобразно с това, новото учение било наречено монотелизъм (μόνον + θελησις). Ираклий, както и самият патриарх, видели в монотелизма възможност да се обединят монофизитизма, който признавал съществуването само на една природа у Иисус и православието, което поддържало гледището за двете природи в него - човешка и божествена. Ако би се признал от двете страни възгледът за едната воля, въпросът за това, дали Иисус има една или две природи, изгубвал своето принципно значение.

Затова в 638 г. Ираклий подписал изработения от самия патриарх едикт, с който се санкционирал монотелизмът. Тоя едикт обаче, известен в историята под името Ектезис (Έκθεσις), макар и да бил приет от един местен събор в Цариград, не бил в състояние да постигне очакваното съгласие. Строгите монофизити, тия, които упорито се придържали ο учението за едната природа, не могли да приемат едикта за едната воля, тъй като в него се допущало схващането за двете природи. Православните пък виждали в него една концесия, направена на монофизитите и това било достатъчно, за да се обявят в непримирима опозиция срещу монотелизма. Начело на тая опозиция и като защитник на православието, както винаги досега, застанал Рим. Папата заплашил с отлъчване патриарха, прекъснал общението с него и довел положението дотам, че Ираклий след смъртта на Сергий се отрекъл сам от Ектезиса.

Наследникът на Ираклий бил принуден да издаде нов декрет Τύπος, с който се забранявал всякакъв спор по въпросите за природите или волите на божеството, но фанатизираното православно духовенство не било доволно и от тоя акт и продължавало да се отнася подозрително и враждебно към намеренията на императора. Отношенията се обтегнали дотолкова, че тоя последният бил принуден да извлече папа Мартин I от Рим и го изпрати на заточение в Крим, където той и умрял (655 г.)

"Примирителната политика на императорите, която се обяснява с желанието им да запазят единството на черквата и държавата чрез сближението с монофизитския изток - тая примирителна политика не довела до очакваната цел. Арабското завоевание на монофизитските земи, само улеснено от съществуващия там антагонизъм, откъсна тия земи от държавното византийско цяло и с това завинаги прекрати борбите, които в продължение на цели два века не даваха вътрешен мир на Византия." (Успенский, 716)

Тежкото положение, в което Византия след загубата на източните си провинции попада, се помрачило още повече от забърканите вътрешни отношения, настъпили след смъртта на Ираклий в 641 г.

Наследник на престола останал неговият син Константин, който бил прогласен за император. Ираклий обаче имал синове и от втория си брак и неговата жена, честолюбивата Мартина, сполучила да издигне като съимператор на Константин едно от своите деца - младият Ираклеон. Тя се надявала, че чрез него сама ще се наложи в управлението. Общественото мнение в Цариград било против нея, защото бракът ѝ с Ираклий се считал за незаконен - тя била негова племенница. И когато болнавият Константин след няколкомесечно царуване умрял, слуховете, че той е отровен от мащеха си предизвикали срещу регентката ожесточен бунт. Мартина била арестувана, отрязан ѝ бил езикът, а на Ираклеон отрязали носа и ги изпратили на заточение. На престола по решение на сената бил издигнат (октомври 641 г.) 12-годишният син на Константин Констанс.

 

*Цифрата очевидно е преувеличена от византийските хронисти, за да подсилят впечатлението от аварското нашествие.
**От казаното излиза, че грецизацията в края на VI в. била завършена. Всъщност това е по-продължителен процес, обхващащ VII и началото на VIII в.


 

Констанс II (641 - 668)

 

Hexagram Constans II and Constantine IV sb0995Намиращ се до своето пълнолетие под опекунството на видните сановници с патриарха начело, Констанс проявява, след като поел сам управлението, корава воля и страстен темперамент. И благодарение на тия свои качества той бил в състояние да посрещне всички опасности, оставени с тежкото наследство на Ираклий. Аз вече споменах, че за да отстрани борбите, възникнали по повод на монотелизма, той бил принуден да се отнесе към римския папа Мартин по начин, на който дотогава не бе се решил никой византийски император. Заточението на папата в Крим бе постъпка, на която Констанс се бе осмелил, за да покаже намерението си един път завинаги да отстрани въпросите на черковната догма от областта на политиката и да направлява последната съобразно с върховните интереси на империята. Външните затруднения при това бяха тогава твърде остри, за да му позволят да се увлече в дълги и безплодни спорове относно едната и двете природи или воли в Иисус.

Арабското разширение, стихнало за късо време в последните години от царуването на Ираклий, сега започнало с нова сила. Градът Александрия, едничкото място в Египет, което още се съпротивляваше на завоевателите, след 10-месечна обсада вече не могъл да се задържи и в края на 641 г. им отваря вратите си. Гарнизонът му заедно с по-богатите и видни граждани намират убежище на корабите, които ги отвеждат в Цариград. В 646 г. опитът на Византия да си възвърне загубената египетска столица претърпява пълен неуспех Резултатът бил, че арабите разрушават до основи стените на града откъм сушата и с това унищожават значението му като крепост, която, паднала във византийски ръце, би могла да застрашава арабското господство в Египет. Заедно с това, оттам било изгонено цялото гръцко население.

Особено силно се почувствал арабският натиск, когато началството над войските, опериращи срещу Византия, било поверено на Моавия, наместник на халифа в Сирия. С помощта и услугите на финикийското население по крайбрежието той създал силна флота и - победители вече по сушата - арабите си поставят целта да завладеят морето. В 647 г. те превземат о-в Кипър заедно с главния му град Констанция, а на следната година подчиняват о-в Кос, край малоазийското крайбрежие. В 651 г. бил опустошен Крит, а две години по-късно арабската флота налетяла на о-в Родос. Прочутият Родоски колос, грамадната медна статуя, която се издигала над пристанището и която древните считаха за едно от седемте чудеса на света, била разрушена. У един тогавашен автор намираме съобщението, че арабският пълководец продал металните ѝ парчета на един евреин, търговец от Едеса, който натоварил с тях 900 камили.

След тия успехи, в които младата арабска флота получила, тъй да се каже, своето бойно кръщение, Моавия почувствал достатъчно увереност, за да замисли морски поход срещу самия Цариград. Били направени и от едната, и от другата страна големи приготовления. Решителното морско сражение станало при южното крайбрежие на Мала Азия. Победата била на арабите, но понесените от тях жертви били тъй тежки, че те трябвало да се откажат от продължението на предприятието си. Това било в 656 г.

На следната година, след смъртта на халифа Осман, Моавия се обявил срещу неговия наследник Али и започналите между арабите кървави междуособици ги принудили да оставят на мира Византия. Моавия, който претендирал да получи сам върховната власт над мохамеданите, не само че сключил мир с империята, но, за да може напълно свободно да действа срещу партията на противника си, се съгласил дори да плаща данък на императора.

Облекчен по тоя начин на Изток, Констанс побързал да уреди положението на Балканския полуостров. Фактически неговите земи още от времето на Ираклий бяха престанали да образуват съставна част от империята. Славяните, които бяха вече се настанили тук, живееха напълно независими, под началството на своите князе. С властта си над северната част на полуострова империята в действителност отдавна се бе простила. Но тя не можеше тъй лесно да се помири и с положението, създадено на юг, дето славяните, заели вече полетата, държаха в блокада отделните по-големи градове и заедно с това бяха прекъснали връзката между Цариград и Солун. А след загубването на Антиохия и Александрия тоя град се считаше като втора столица на Византия. При това, блокиран по суша отвсякъде от славянските поселища, които се простираха чак до самите му стени, Солун се намираше винаги пред опасността сам да бъде окончателно завзет от славяните.

Това принудило Констанс да предприеме голяма военна експедиция срещу тях. И понеже опитът да се изхвърлят зад Дунава бил предварително осъден на неуспех, Констанс се задоволил с една по-скромна задача: да обуздае тракийските и южномакедонските славянски племена и да ги принуди да се признаят поданици на империята. За подробностите на тоя поход, предприет в 657 г., нямаме известия. Византийците проникнали до Солун, а славяните, подчинявайки се на необходимостта, се признали за поданици на Византия, но тяхното подчинение било само привидно и, както по-нататък ще видим, твърде много време трябвало да мине и твърде много сили Византия трябвало да изхарчи, докато нейната власт в южните балкански земи се почувствала що-годе здраво закрепена.

Мирът с арабите обаче не траял дълго. Моавия сполучил да надвие съперниците си и бил признат за халиф от всички спечелени за исляма земи. Освободени от междуособиците, арабите в 663 г. започнали отново "свещената война" срещу "неверниците" християни. От завоюваните си позиции в Северна Сирия ежегодно предприемали походи из Мала Азия, която кръстосвали на длъж и на шир, и еднаж достигнали дори до Халкедон, на азиатския бряг на Босфора. Неприятелското отношение, което срещнали сред малоазийското население обаче, както и самият отпор, организиран от Констанс, направили за тях невъзможен всеки траен успех. Границата на Халифата с незначителни изменения трябваше да остане в Азия, там, дето тя бе спряна във времето на Ираклий.

Не тъй безплодни били обаче арабските налети в Африка. Еднаж станали господари на Египет, арабите с леката си конница прекосяват Киренайка и Триполи. В Картаген опозицията срещу монотелизма бе подбудила тамошния екзарх Григорий към открит бунт срещу цариградското правителство и той се провъзгласил за император. Бързото настъпление на арабите турило неочакван край на ефимерното му господство, а след това почти цяла Северна Африка паднала в техни ръце.

Още след подновяването на войната в 662 г. Констанс начело на значителна флота отпътувал към бреговете на Южна Италия. Съвременниците вярвали, че у него се била появила идеята да пренесе центъра на империята на запад. Дали това било наистина неговото намерение и какви били точно причините за него, не е добре известно. Може да се предположи само, че арабските пристъпи на изток са разклатили у него вярата, че ще може да ги спре и спаси столицата си и затова той се е надявал, че Западът ще му даде нужната сигурност. След късо пребиваване в Рим Констанс се установява в Сиракуза, главния град на Сицилия, отдето ръководел операциите на армията си. Нему се удало наистина да завоюва отново Картаген и да изтласка арабите от някои приморски крепости, но морското могъщество останало на тяхна страна. Опитите му пък да спре разширението на лангобардите в Италия останали напълно суетни. Резултатът от цялата експедиция на запад бил само този, че разстроените финанси на империята били още повече разнебитени и населението вече едва сдържало своето недоволство от управлението. Суровият характер и често пъти безпричинната жестокост на Констанс, който бе предал без достатъчно ясни причини на смърт собствения си брат Теодосий (660 г.), още повече го правели ненавистен, докато най-сетне в 668 г. той сам паднал убит в баните на Сиракуза, жертва на заговор.

Войниците от сицилийската армия избрали за император измежду си някакъв си арменец Мизизиос, но синът на убития Константин с голяма флота се явява пред Сиракуза. С помощта на италиански и картагенски войски войнишкият бунт бил бързо потушен, при което едва прокламираният войнишки император заплатил с живота си.


 

Константин IV Погонат (668 - 685)

 

Solidus Constantine IV sb1161 obverseСедемнадесет годишният период на неговото царуване е непрекъсната върволица от стълкновения, при които Византия трябваше да прави върховни усилия за самосъхранението си. Опасностите за нея през това време идели от всички страни - от запад и изток, от север и юг. И ние днес, които през далечината на времето можем да обхванем с един поглед тогавашните събития, изпитваме неволно удивление пред тази жизнена сила, с която Източната империя бе надарена, и пред тази нейна упоритост - наистина единствена в историята на всички времена и народи. Защото много държави в древността и Средновековието бяха събаряни с един удар, много не можеха да издържат едно по-усилено напрежение, но никоя от тях със средствата и възможностите, с които разполагаше Византия, не бе успявала да се бори едновременно или едно след друго с толкова много неприятели и - което е още по-характерно - никоя не се издигаше, дори и след пораженията си, тъй жилава и мощна, никоя не намираше в себе си толкова сила дори и тогава, когато по всички признаци тя бе обречена на окончателна гибел.

Докато в началото на VII в. Византия имаше да води борба на живот и смърт с персите, следните десетилетия хвърлиха върху ѝ всезаливащата вълна на исляма, без заедно с това да намалят опасността от славяните. Тия последните бяха станали вече господари на Балканите, когато арабите господаруваха на изток и над морето.

Колонизирали еднаж Полуострова, славяните бяха се умирили, техният войнствен ентусиазъм бе спаднал и те се задоволяваха да живеят независими в своите земи, тук-там в съседство със самите византийци, които бяха запазили някои по-значителни и укрепени градове из вътрешността или крайбрежията. И ако Византия бе принудена да търпи това положение, при което нейният суверенитет бе тъй много стеснен, то бе защото голямата опасност все още бе на изток. Войнственият ислям далеч не бе изчерпал още своята експанзивна сила и след неговото разширение на изток и из африканските пустини, едничката сила, която му се изпречваше и само с чието унищожение той можеше да залее света, бе Византия. И няма нищо чудно, че халифите бяха разбрали задачите, които времето и историческата обстановка бяха им поставили. Тук, на изток, трябваше да се реши съдбата на цивилизацията и да се определят пътищата на нейното развитие. Византия бе осъдена да поеме първите и най-силни удари и нейните земи и морета трябваше да станат театъра на стълкновенията, от които зависеше бъдещето. И едно щастие за човечеството и за християнската култура, която тепърва имаше да създаде тъй много и велики ценности бе, дето то имаше за аванпост една тъй могъща и жилава сила, каквато бе тогавашна Византия. В обикновените учебници по история нашироко се разисква въпросът, какво би станало с европейския свят, ако арабите бяха успели да насадят сред него исляма, тъй както сториха това върху земите в Предна Азия и Северна Африка. И съзнавайки, че Европа би била обречена в такъв случай на същия упадък или застой, на който са жертва днес всичките ислямски страни, те подчертават заслугата на Карл Мартел, който на бойното поле при Поатие в 732 г. бе сломил офанзивата на арабите от Испания и турил преграда на тяхното разширение в Европа.

Това заблуждение още намира широк прием в умовете. А между това времето на Поатие бе епоха, когато завоевателната сила на исляма вече преживяваше сетните си конвулсии. Маврите, завоеватели на Испания, бяха при това отломка от грамадната арабска лавина, която бе се разсипала върху земите около източния басейн на Средиземно море. И не франките на Карл Мартел, а византийците на Ираклий и неговите приемници имаха да издържат страшния натиск на фанатизираните, многобройни и неудържими при бесния си религиозен прозелитизъм арабски маси.

Като модерна наука историята се разви на Запад. Нейните първи стъпки бяха съпроводени от вниманието на католическата черква, франкските крале от династията на Каролингите бяха най-верните съюзници на папския престол и католицизмът правеше една апология на самия себе си, като в лицето на Карл Мартел възвеличи победата на Европа над Азия. Че тая победа обаче бе извоювана на Изток в "схизматична" Византия, че за да се постигне тя трябваше да минат десетилетия на свръхчовешки напрежения и кървави борби, това католическа Европа не искаше или не можеше да види. И тъй се създаде легендата, която се разпространява и до днес, и която издига до световна заслуга и всемирно историческо събитие това, което всъщност не беше повече от един най-обикновен исторически инцидент.

Неуспял още да се завърне в столицата си, Константин Погонат трябвало да види Сицилия, от която неговият предшественик цели 6 години бе ръководил борбата срещу арабите, нападната и опустошена от тях. Това било само един прост набег, който още нямал сериозно значение за бъдещето на византийското господство там. Кризисът настъпил след това.

Новият халиф Моавия замислял вече плана, според който решителният удар на империята трябвало да ѝ бъде нанесен в самото ѝ сърце - столицата. След като арабите бяха оставили пясъците на пустинята и извършили първите завоевания на островите Кипър, Родос и Кос, морето вече бе престанало да бъде чуждо и страшно за тях и те бяха станали също тъй добри моряци, както бяха отлични конници из пустинята. Още в първата година след възцаряването на Погонат една сухопътна арабска армия пребродила Мала Азия и се спира пред Босфора, когато в същото време голяма арабска флота се явява пред столицата със задача да съдейства на нападението срещу града. Нямащи представа за величината на замисленото предприятие, арабите не били достатъчно подготвени за него и трябвало тоя път да се оттеглят без всякакъв успех. Това първо тяхно появяване пред Цариград имало, както изглежда, повече характера на едно разузнаване. То обаче показало на Константин IV какво има да чака в бъдещето и нуждата да се приготви за него. Столицата била приведена в отбранително положение и взети мерки за осигуряване продоволствието на населението. Арабите не заставили да бъдат чакани дълго. В 672 г. през пролетта грамадната им флота отново се явява в Босфора и блокира Цариград откъм морето. Опитите ѝ да го щурмува обаче останали напразни. Фанатичната храброст на арабите се разбивала във военното изкуство на византийците. За пръв път сега бил употребен и по море прочутият "гръцки огън", с който византийците предавали на пламъците арабските кораби. Византийският летописец Теофан съобщава, че изобретател на тоя огън бил един сириец на име Калиник. Узнали еднаж неговото действие, византийците запазили приготовлението му като строга държавна тайна. Затова ние днес не знаем от какво и как е бил приготвян. Някои считат, че се получавал от смес на нефт и сяра, други път предполагат, че се употребявала сместа от селитра и негасена вар. Сместа се поставяла в затворени глинени съдове, които се хвърляли върху неприятелските кораби или пък се изстрелвали от медни тръби, поставени върху предните части на самите гръцки кораби. Страшното за тогавашно време свойство на тайно приготвяната смес се състояло в това, че тя горяла и във водата. Оттам и голямото употребление на тоя вид оръжие от византийците при морските боеве. Еднаж хвърлен върху неприятелския кораб - а тогавашните военни кораби били строени само от дърво, - той ставал неизбежна жертва на пламъците.

640px Greekfire madridskylitzes1Тъй, въпреки безумната си храброст, арабите трябвало да отстъпят от цариградските стени. Това обаче не отчаяло непреклонния Моавия и цели шест години подред арабската флота всяко лято се явявала пред Цариград и го държала блокиран до късна есен. Особено тежко се почувствала тази блокада, когато арабите превзели важния град Кизик на Мраморно море и го превърнали в морска и сухопътна база за действията си. Редовно в помощ на флотата се отправяла през Мала Азия и арабска сухопътна армия, която се прехвърляла през Босфора, за да обсади цариградските стени и откъм сушата. Особено отчаяни били атаките през лятото на 673 г. Тази през 678 г. обаче била най-кървавата и последната. Разказват, че арабите дали при нея повече от 30 хиляди мъртви.

След тоя решителен неуспех арабите, омаломощени от понесените напрежения и дадените жертви, трябвало окончателно да се оттеглят. На връщане за Сирия обаче флотата им била сполетяна от буря и нейните остатъци били унищожени от византийската провинциална флота, която била съсредоточена при южния малоазийски бряг.

По този начин вторият голям двубой между тържествуващия ислям и християнска Византия свърши в полза на последната. Войната обаче още не била прекратена. И тоя път неин театър станали самите владения на арабите. Мардаитите, едно войнствено християнско племе, което населявало планинските области на Киликия (Югоизточна Мала Азия), нахлува в Северна Сирия и, възползвано от изтощението на арабите, не само че се затвърдило в земите около пл. Ливан, но с набезите си, които стигали чак до Йерусалим, не престанало да безпокои цяла Сирия и Палестина. За да получи тъй нужното му вече спокойствие Моавия бил принуден сам да иска мир от Византия и получил такъв само след задължението да ѝ плаща годишен данък.

Докато военната буря вилнеела във византийския Изток, Западът през това време също не оставал спокоен.

Походът на Констанс в 657 г. срещу славяните, вече заселени в Балканския полуостров, далеч не успял да ги усмири и направи мирни поданици на Византия. Те запазили своето племенно устройство и признавали властта само на отделните си князе. Към тази епоха се отнасят и първите известия, които ни дават имената на тукашните славянски племена и определят приблизително областите, които те заемали. Мизия, страната между Балкана, Дунава и морето, била заселена от седем славянски племена, от които е известно името само на едно - северите или северяните. На запад от тях областта около р. Тимок била заета от тимочаните. Моравяните или моравците, заемали земите около българска и сръбска Морава и се простирали далеко на север по течението на съединената или велика Морава. На юг от тях се било настанило племето бързаци, което във византийските паметници се явява под формата Βερζῆται. Това племенно име е запазено и до днес. Бързаци се наричат сега жителите на Западна Македония - около градовете Велес, Прилеп, Битоля чак до Тиквеш. На изток от бързаците живеели стримонците или струмците, по течението на р.Струма.

Драговичите, едно друго славянско племе, населявало земите на юг от бързаците - планинската област около Костур и Острово и западната част на Солунското поле. Поддържаното доскоро в науката мнение, че освен драговичите в Югозападна Македония имало и друго славянско племе със същото име в днешна Северна Тракия, около Пловдив и Чепино, днес е опровергано. На Балканския полуостров живеело само едно племе с това име. (Племе драговичи се среща през средните векове в Русия, между реките Припет и Двина. Известно е също тъй и друго с името северци, североизточно от Киев. Обстоятелството, че тия две племенни имена намираме и у балканските славяни показва, че тия последните били в близко родство със славяните, намиращи се в Русия и са произхождали от източния клон на славянската маса.)

На изток от македонските драговичи в околностите на Солун били заселени славяните сагудати, а още по на изток от тях по Халкидическия полуостров и Орфанския залив, Круша планина, до езерото Тахино и устието на Струма били населени ринхините ('Ρυγχίνοι). Днес цялата тази област с изключение на най-северната ѝ част е погърчена, но нейното славянско население е пазило своя език дори до XVI-XVII в. За него там спомнят сега само славянските имена на местности и села. Заслужава да се отбележи, че от гр. Нерос в областта на ринхините произхожда и един от най-старите паметници с глаголическо писмо - от 982 г. Това е подписът с глаголица на някой си поп на име Георги. Североизточно от ринхините и източно от струмците, по Южните Родопи и около Места били разсеяни селищата на славянското племе смоляни. Тяхното племенно название се запазило дори до края на XII в.

Имената на славянските племена, които били заседнали в Тракия, не са известни. Изглежда, че поради близостта си до Цариград и морето те били силно изложени на влиянието на византинизма и се денационализирали. През разглежданата епоха обаче, те още съхранявали своята независимост спрямо империята.

Измежду славянските племена, настанени западно от бързаци и драговичи е известно името само на едно. Това били тъй наречените Βαιουνήται , което филолозите считат, че на славянски вероятно е звучало войничи. Те заемали Южна Албания и Епир. Дори и до XI в. Епир бил известен у италианците като българска земя и жителите му - българи.

В Тесалия, около залива Димитриада и далеч из равнината към вътрешността живеели Βελεγεζήται - на славянски вероятно велегостичи. Споменът за тях е запазен и до днес в името на града Велестино. Известията за тия велегостичи достигат чак до XV в., времето, когато Тесалия била подчинена от турците.

За славяните още по на юг, за които аз вече имах случай да говоря, сведенията са по-оскъдни. Имената на тия от тях, които населявали Средна Гърция, не са известни, а измежду настанените в Пелопонес по-отблизо са познати само миленците и езерните (Μιληγγοὶ, Ἑζερίται) (Дринов, I, 305 сл.).

Това са племената, част от източния клон на старото славянство. На запад от тях Балканският полуостров бил заселен от други славянски племена, част от западния дял на славянството, които слезли в новите си местожителства не през Долния Дунав, а през Панония и Унгарската равнина.

На първо място между тях били сърбите, чиито земи обхващали областта по горното течение на р. Лим, Ибър и Дрина, около гр. Нови Пазар и Рашка. След това босненци, западно от р. Босна до р. Врбас, захлумяни или захълмяни, на югозапад от босненците до Дубровник, травуняни и коновляни, на юг от последните, между Дубровник и Катарския залив, дукляне в старата област Диоклея, родина на Диоклетиан, около черногорския град Подгорица и в по-късната област Зета, наречане (погане) между р. Неретва и Цетина и най-сетне хърватите, на северозапад от босненците и по Далматинското крайбрежие (Дринов, I, 299).

Колко много се обособил Балканският полуостров в това време в политическо и етнографско отношение свидетелства обстоятелството, че общото име на неговите земи, западно от Марица, вече от средата на VII в. било Славиния (Σκλαβηνίαι).

Когато арабската флота стояла при Цариград и Византия трябвало да вложи всички сили в борбата за самозапазването си и спасението на своята столица, славяните насочили своите удари срещу втория по значение град в империята, именно Солун. Разположен на морския бряг, той представлявал със своите здрави стени едничкият пункт, в който властта на Византия здраво се крепяла и едничкото място, дето бягащите пред славянското наводнение стари жители на страната още могли да намерят сигурно убежище. Ако живеещите заседнал живот славянски племена биха били обединени под една обща и стегната власт, Солун би бил естественият център на политическия им живот. Но и разпръснати, както били, те чувствали неприятното съседство на големия град, който им въздействал и ги разлагал чрез своята култура, който можел да бъде широка база за византийското правителство в случай че то би подело офанзивата срещу тях и който ги съблазнявал с грамадните богатства, струпани в него. И затова, макар обикновено разединени, те именно през тая епоха съединяват силите си, за да сломят тази заплашителна крепост на византинизма.

Първото тяхно голямо нападение срещу Солун било предприето в 675 г., когато Цариград издържал вече третата си обсада от арабите. Докато славянските пълчища налитали върху стените му откъм сушата, тяхната флота, състояща се от малки веслови кораби, блокирала пристанището. В чудесата на Св. Димитър, за които вече аз говорих, се разказва, че славяните били придружени от жените и децата си и възнамерявали след превземането на града да се настанят в него. Преодоляването на неговите стени обаче било дело, за което военната подготовка на славяните още не била дорасла.

Една година след това все същите македонски славяни на леките си кораби почват в широк стил морско разбойничество като стигат дори до островите и крайбрежията на Мраморно море, дето станало и запознаването им с арабите. Някои историци по тая причина смятат, че техните действия след това били предприети в съгласие с арабите. Най-важното между тях е второто голямо нападение на Солун, в 678 г., когато бил предприет и последният натиск на арабите срещу Цариград през царуването на Погонат. Славяните отново стегнали обръча си около града на Св. Димитър, но въпреки че цялата тяхна акция била добре организирана и продоволствието на обсадителите било извършвано от съседните драговичи, тя и тоя път се разбила в здравите солунски стени. След това македонските славяни се оттеглили назад и дълго време Солун не видял техните пълчища да шумят из неговите околности.

Царуването на Константин Погонат е забележително и в друго отношение. В негово време Византия видя на Балканския полуостров да се настани една нова сила, чието по-нататъшно развитие бе пълно с последици за византийските съдбини. Това бяха българите.

Началото на българската история и идването на Аспарух с неговата орда отсам Дунава са ви добре известни. Едва успял да се освободи от арабите и в 679 г. императорът бил принуден да потегли на север срещу тоя нов неприятел, чиято военна организация и стегнато държавно устройство го правели много по-опасен от несравнимо по-многобройните, но живеещи в постоянна анархия славяни. Резултатите от тоя поход също са ви познати, за да има тук нужда да се спирам на тях. След претърпяното поражение византийската армия трябвало в безпорядък да отстъпи назад и през същата 679 г. бе положено началото на първото българско царство на полуострова. Уморен от толкова много и тъй упорити борби Константин вече нямал сили за по-нататъшно продължение на войната с Аспарух и още в същата 679 г. бил сключен мир, по който Византия се отказвала от всякакви права върху Долна Мизия и се задължила да плаща годишен данък на новите си и войнствени съседи.

Privil classeЗалисан толкова много със задачите за отбиване на външни опасности и неприятели, Константин Погонат нямал ни време, ни възможност да обърне по-голямо внимание върху вътрешния живот на византийското общество. Неговото време в това отношение видяло само две по-значителни събития. Първото било бунтът на войниците от Мала Азия още в първата година след като Погонат заел престола. Войниците настоявали той да короняса за съимператори двамата си братя Ираклий и Тиберий. Характерна за теологичната епидемия на тази епоха бил и начинът, по който бунтовниците аргументирали искането си. Както божествената Троица, казвали те, владее на небето, тъй и на земята ней трябва да съответства една владетелска троица. Незакрепнал още на престола, Погонат бил принуден да се подчини на тая логика. Скоро след това обаче той успял да стане господар на положението. Участващите в бунта били наказани твърде строго, а на братята си, които считал за подстрекатели, заповядал да им отрежат носовете. Тъй обезобразени, считал той, те никога не ще помислят да му оспорват короната. От това именно време във Византия се създава страшният обичай - чрез членовредителни наказания (изваждане на очи, отрязване на нос, отнемане на възможност да се произвежда потомство) да се обезвредяват лицата, които би могли да бъдат опасни претенденти за престола. Вие си спомняте, че за пръв път подобно наказание бе приложено няколко години по-рано спрямо младия Ираклеон, син на Ираклий.

640px 45 manasses chronicleДругото, несравнено по-важно в културно-историческо отношение събитие от това време било свикването на Шестия вселенски събор в Цариград през 680 г. На тоя събор при участието на папски делегати било тържествено отстранено и обявено за ерес монотелитското учение и провъзгласено православието. Изтокът се бе отделил политически, опитите за духовно примирение с него бяха загубили всякакъв практически смисъл и Византия нямаше следователно кому и защо да прави концесии за своето православие. Епохата на големите ереси бе приключена и в източния свят, към който не след много бе приобщено духовно и славянството, се установи неизменната и до днес догма на православието.

В нашата, българска история Константин Погонат е оставил име на бездеен и некадърен господар. Това е, защото той бе оставил българите без особени усилия да завоюват част от новата си родина. От по-широкото гледище на византийската история нему трябва да бъде дадена тъкмо противоположна оценка. Страшният неприятел на Византия тогава бяха арабите и в отбраната на империята от тях той, според силите и средствата, с които разполагаше, бе се помъчил честно да изпълни своята задача. Отблъснатите с грамадни загуби от цариградските стени араби бяха принудени за повече от две десетилетия не само да оставят намира империята, но да ѝ плащат и значителен трибут.

След смъртта на Константин Погонат цариградският престол останал на сина му, 16-годишния Юстиниан.


 
Юстиниан II (685 - 695; 705 - 711)

 

Iustinianus II solidus 691840В негово време във Византия започнаха вътрешните сътресения и революции, които не само че туриха неочакван край на многозаслужилата династия на Ираклий, но заплашиха да направят от империята плячка на неприятелите, на които тя досега, макар и с големи усилия, но все пак победоносно се бе съпротивлявала. Много от историците обясняват смутовете, които настъпиха тук в края на VII и началото на VIII в., с личните качества на Юстиниан II. Те обаче не можеха да бъдат причината за всичко. Византийското общество бе твърде изтощено от напрежението в борбите за съхранението си срещу исляма, славянската колонизация на Балканския полуостров бе предизвикала широка миграция на старото му население, животът бе излязъл от основните си пътища, социалните форми бяха разклатени, моралът и традицията бяха загубили своята здравина и в настъпилия хаос, политическа и социална несигурност бе унищожена всяка дисциплина, здрав смисъл и чувство на отговорност за утрешния ден. Развалата бе проникнала най-силно и, разбира се, в най-опасна форма сред армията. Размествани непрекъснато по бойните полета из трите материка, у войниците се бе създала психологията на хора, от чиято издръжливост и воля зависи съдбата на империята и те бяха стигнали до там да считат за изпълним всеки свой каприз. И това доведе Византия в началото на VIII в. до състоянието, в което се намираше Рим през трети век. Както тогава войнишките революции, идещи една след друга, издигаха и сваляха императорите, тъй и сега тук, в един период от 22 години, на престола се изредиха шест императори.

Не може да се отрече, че началото на тоя период бе благоприятствано от личните качества и недостатъци на последния представител от династията на Ираклий. Юстиниан II бе верен син на своята фамилия в това отношение - той бе надарен с трескавата способност за дейност. Нему обаче липсваше далновидността на управителя, спокойствието да обмисля решенията си и методично да ги изпълнява. В замяна на всичко това, той бе наследил всички отрицателни качества на своите деди. Високата представа за значението на своята власт, самомнението, склонността към прахосничество и най-сетне оная необикновена жестокост, която бе позволила на Констанс да екзекутира собствения си брат и на Погонат - да подложи на позорно наказание своите двама братя. И може би са прави историците, които в тия наследници на Ираклий съзират една постоянна черта на анормалност и липса на душевно равновесие, черта, която трябваше да добие сгъстен израз у Юстиниан II и да доведе края на тази тъй заслужила за империята династия.

Първото дело на Юстиниан II било да наруши мира с арабите, сключен през последната година от царуването на Константин Погонат. Той се надявал на леки успехи при подновяването на войната, тъй като тъкмо тогава смяната на лицата върху престола на халифите била причина за нови смутове в Сирия. Способният византийски пълководец  Леонтий повел военните действия твърде успешно и притесненият халиф бил принуден да поиска твърде неизгоден за себе си мир. Освен предишния трибут, който арабите плащали на Византия, те се съгласили да считат един вид като общо владение о-в Кипър, Армения и Иберия, които арабите по- рано бяха завладели. Като израз на това съгласие било установено арабите да отстъпват половината от данъците, получавани от тия провинции. В замяна на тая отстъпка обаче късогледството на Юстиниан II лишило Византия от най-надеждните ѝ защитници по югоизточните граници на Мала Азия. Юстиниан се задължил именно да изсели мардаитите от Ливан, дето те бяха се загнездили и в продължение на няколко десетилетия бяха ужасът на сирийските араби. Неговите съвременници спомнят с негодувание премахването на "желязната стена", както те наричат мардаитите, която пазела ромейските предели от нашествието на агаряните. За Юстиниан II навярно не са били чужди съображенията от вероизповеден характер. Мардаитите били монотелити и за едностранчивия и тесногръд император това било достатъчно, за да бъде неразположен към тях. Част от тях били поселени в Армения, други в Памфилия по южното крайбрежие на Мала Азия, а трети били колонизирани в Тракия.

Тия размествания на населението за тогавашната епоха на външни нашествия и варварски преселения не били нещо необикновено, а сам Юстиниан II, при свойствените си разбирания за императорското всемогъщество и крайно деспотичния си нрав, се считал за призван свободно да ги извършва. В 689-690 г. например били изселени насилствено много гърци от о-в Кипър и настанени по бреговете на Мраморно море.

Най-голямото мероприятие от тоя характер обаче засегнало славяните. В 688 г. Юстиниан II потеглил срещу славяните, които населявали Тракия, минал през земите им, като ги разорил и пленил и стигнал до Солун. Голямата част от славянското население в тия земи той заповядал да преселят насилствено в Мала Азия. Славяните били пренесени на азиатския бряг на Дарданелите при Абидос и поселени в областта Опсикион и крайбрежието на Мраморно море. На връщане за Цариград обаче, както за това съобщава един византийски летописец, той бил нападнат от българите в планинските теснини навярно при Южните Родопи и след като оставил много убити и ранени, едва се изплъзнал от тях.

Преселените в Мала Азия славяни били организирани военно и Юстиниан ги използвал във войната си срещу арабите, която той в 692 г. подновил без всякаква видима причина. Под предводителството на своя племенен началник, когото византийците означават със странното име Невул, славяните образували един корпус от 30 хиляди души. Решителният бой с арабите станал в Киликия, при гр. Севастопол. Арабите обаче подкупили Невул и той заедно с 20 хиляди души от своя отред по време на сражението минал на тяхна страна. Поражението на Юстиниан II било пълно и цяла Южна Армения била загубена за ромеите. Арабите поселили миналите на тяхна страна славяни на о-в Кипър, но Юстиниан жестоко си отмъстил на техните семейства и останалите им съплеменници: той, според съвременните му летописци, заповядал да ги избият и да хвърлят труповете им в морето (при нос Левката, Никомедийски залив).

Тоя военен неуспех окончателно подровил почвата под Юстиниановия трон. Недоволството от неговия жесток и сприхав нрав, от неговата надменност и разточителство, от корупцията на неговите доверени министри, отдавна бяха създали силно настроение във войската и цариградското население срещу него. В 695 г. това недоволство се изразява в стихиен бунт, начело на който застанал известният ни вече, популярен пълководец Леонтий. Омразните на народа императорски фаворити били избити, но животът на Юстиниан II бил пощаден. Отрязан му бил само носът (поради което получил прякорът Ринотмет и бил изпратен на заточение в гр.Херсон, главен град на тогавашния Кримски полуостров (695 г.).

Въпреки способностите си като пълководец и добрите си намерения да облекчи положението на държавата, новият император Леонтий не можал да се закрепи на трона.

В негово време арабите започнали с нова сила преустановената офанзива в Африка и в късо време гр. Картаген, който бе освободен някога от Констанс, отново, и тоя път завинаги, паднал в техни ръце. Те го изгорили и недалеч от него основават и днес съществуващия гр.Тунис. Изпратената от Леонтий флотска експедиция да изтръгне от арабите новите им завоевания не могла да се справи със задачата си и трябвало да потегли назад. Арабите завладели и последните византийски укрепени места по крайбрежието и под суровия войнишки режим и ориенталска безпечност на новите си мохамедански повелители някога цветущата римска провинция падна в запустението, което векове подред покриваше с пясъци нейните полета и с развалини градовете ѝ.

Тоя изход на африканския поход не бил победоносен за Леонтий. Отегчените и зле настроени войници според стария и вечно нов навик - да се стоварва вината за неуспехите на небрежността на правителството, спират на връщане от африканските брегове на о-в Крит и вдигат знамето на въстанието. Началникът на армията патрицият Йоан бил убит и за император под името Тиберий III бил провъзгласен началникът на войските в Югозападна Мала Азия, Апсимар.

Не разполагащият с верни войски Леонтий не направил никакъв опит да се противопостави на метежниците. С отрязан нос той бил заточен в един манастир в Далмация. Неговото царуване траело едва три години (695-698).

Между това Юстиниан Ринотмет далеч не се помирил с положението си на забравен изгнаник в Херсон и не губел надежда, въпреки отрязания си нос, да си възвърне престола. Той говорил тъй открито за своите претенции, че жителите на града от страх да не бъдат заподозрени в съчувствие на плановете му, решили да го изпратят арестуван в Цариград или да го убият. Предупреден за опасността, Юстиниан II потърсил убежище при хазарите, които от времето на Ираклий бяха се настанили в южноруските земи и владееха част от Кримския полуостров. Хазарският хаган, разбрал че покровителството, което би указал на ексимператора, би му позволило да се намеси във вътрешния живот на Византия, показал към Юстиниан II най-голяма загриженост. Той му дал сестра си за жена и му предоставил за местожителство гр. Фанагория.

Машинациите на Юстиниан обаче били узнати в Цариград, дето основателно почнали да се боят, че с хазарска помощ сваленият император би могъл да стане твърде опасен. Затова Тиберий побързал от своя страна да влезе в преговори с хагана, като поискал от него да премахне Юстиниан или пък да му го предаде. Обещанията и даровете, с които императорското посолство се явило пред хазарския владетел оказали очакваното въздействие и той дал заповед Юстиниан II да бъде убит. Научил чрез жена си за готвеното покушение срещу него, Юстиниан имал само едничък изход: да бяга от земите, дето се простирала хазарската власт. С малцина привърженици той се качил на един кораб и потеглил край северните брегове на Черно море. Стигнал до устието на Дунав, той поискал гостоприемство при българския хан Тервел, наследник на Аспарух. Преди да се яви сам при него, Юстиниан чрез специален посланик му разкрил целта на пристигането си, като го помолил да му помогне да си възвърне изгубения престол. На Тервел била обещана за жена Юстиниановата дъщеря от първия му брак, обещани му били също тъй териториални отстъпки и богати подаръци. Тервел и сам твърде добре разбирал, че предприятието на Юстиниан във всеки случай било изгодно и решил да се намеси в негова полза.

Тиберий по това време бил зает в борби срещу арабите, които отново бяха почнали офанзива в Мала Азия. Там се намирали и най-добрите му и предани войски, начело на които стоял неговият брат, изпитаният пълководец Ираклий. При това положение ненадейната поява на Юстиниан с 15 хилядна българска армия пред самите стени на столицата било за Тиберий пълна изненада. Българите останали пред Цариград три дни, готови за нападение, но за него не станало нужда. Юстиниан II влязъл във връзка със свои привърженици в столицата, промъкнал се една нощ по някакъв таен вход и разколебаните ѝ малцина защитници трябвало да се откажат от всякаква съпротива. Тиберий избягал от столицата, но бил заловен и доведен обратно, а не забравил Юстиниан и Леонтий, който също бил извлечен от неговия манастир. Двамата бивши императори трябвало на хиподрума да претърпят най-голямото унижение, на каквото някога хора от тяхното положение били излагани. Тук, под злорадните викове на цариградската тълпа те били заставени да лежат под краката на опития от своята мъст Ринотмет. След това били обезглавени.

Отмъщението на възстановения император не било удовлетворено. Патриархът Калиник, който някога благословил деня на Юстиниановото детрониране и бе короновал двамата негови наследници, бил ослепен и изпратен в Рим. Всички военоначалници от противната на Юстиниан II партия били избити или осакатени, а същата участ постигнала мнозина войници и граждани. Всички тия преследвания и екзекуции имали един съществен резултат. Армията била окончателно дезорганизирана и лишена от най-надеждните си елементи. За да я попълни, Юстиниан прибрал в нея необучени селяни и въобще лица, на чиято военна подготовка и бойна издръжливост не могло да се разчита.

Дължащ своето въстановление на престола единствено на помощта, оказана му от Тервел, Юстиниан, въпреки своето вероломство, не могъл да откаже изпълнението на направените обещания. Летописците описват тържествената церемония, при която сам Юстиниан дал на българския хан достойнството кесар и даровете, с които го обсипал. Титлата кесар узаконявала окончателно положението на хана като независим владетел и била равнозначеща с признание на завоеванията, които до тогава българите бяха извършили. Значението на българската държава било с това необикновено издигнато. Нейният втори владетел бе в състояние да се намесва във вътрешните борби на империята, да сваля и качва византийските императори.

Най-реална и съществена придобивка за българите било това, че като възнаграждение за получената от тях помощ Юстиниан им отстъпил областта Загоре, на юг между Източна Стара планина и морето.

Не изминали обаче и две години от неговото възстановяване и Юстиниан навярно се разкаял за щедростта си. В 708 г. с флотата си потеглил към Анхиало с намерение да си отвоюва отстъпените на Тервел земи. Българите обаче взели мерки да посрещнат вероломния си противник и той бил принуден безславно да завърши своя поход и се завърне в Цариград.

Между това, със своята неуравновесеност и жестокост, Юстиниан неудържимо противопоставял всички срещу себе си. Той не можел да забрави обидата, която някога му бяха нанесли херсонци, когато като изгнаник бил осъден да живее при тях. От Цариград била изпратена флота, за да ги накаже, като избие по-видните измежду тях. Предприятието не сполучило и Юстиниан изпратил втора наказателна експедиция. Тогава пред новата опасност гражданите на Херсон заедно с местния гарнизон провъзгласяват за император един виден офицер от арменски произход - Филипик Вардан, и се обърнали за помощ към аварския хаган. Тъкмо в това време пристигнала и флотата, изпратена от Цариград, но в решителния момент тя минава на страната на метежниците. Заедно с нея Филипик потегля към Цариград и го заема, без да срещне съпротивление. Юстиниан бил заминал в Мала Азия и в гр. Синоп на морето очаквал известие за изхода на херсонската експедиция. Вместо това той научава, че за втори път е загубил престола. Опитът му да избяга вече не му се удал и той бил убит. Неговият син Тиберий, който се намирал в Цариград и потърсил убежище в една църква, бил също убит.

Тъй след 95-годишно царуване бе прекратена династията на Ираклий, при която Византия преживя една от най-тежките епохи в борбата си за съществувание.

Изпитанията за нея обаче още не бяха се свършили. Вътрешното ѝ положение претърпяло основни промени: през последния сто годишен период то не бе се достатъчно избистрило, а въпросите за владението на Изтока имаше тепърва да се решават.

По какъв начин и с какви средства Византия се справи с проблемите от вътрешен и външен характер, които бъдещето имаше да ѝ постави, с това аз ще се занимая в лекциите си през следния семестър.


 

Културно състояние на Византия след Юстиниан I

 

През миналия семестър разгледахме историята на Византия от времето, когато почна нейното отделно съществувание като източна половина на разпадналата се на две Римска империя, и стигнахме до началото на VIII в.

Тогава имах случая да ви покажа какво бе държавното наследство, което Византия получи от Рим, а заедно с това да ви дам известна представа за общото културно състояние на епохата, след която историческите съдбини на Изтока и Запада се разделиха.

Знаем, че Източната империя продължаваше да пази старата римска традиция и отчасти старите, завещани от Рим учреждения и че един от нейните представители през VI в., а именно Юстиниан, направи грандиозния опит да възстанови отново политическото единство на стария римски свят. Тоя опит струваше много сили и средства, но свърши с неуспех. Наскоро след Юстиниан бяха загубени почти всички завоевания, които той бе извършил на запад. Вестготите в Испания постепенно изтикваха византийците от крепостите, в които те бяха успели там да се настанят. Три десетилетия след Юстиниан империята загуби срещу лангобардите по-голямата част и от италианските си владения, като запази под върховенството си само южната част на Полуострова, областта около Рим и тая около Равена, град, който бе останал столица и на византийския наместник там.

Царуването на Юстиниан може да се разгледа като кулминационен пункт, до който бе достигнало източноримското могъщество. След него то вече почва бърже да упада. Със състоянието, вътрешно и външно, по времето на Юстиниан ние имахме възможност обстоятелствено да се запознаем. И преди да минем върху събитията във византийската история от VII в. нататък, аз бих искал да направя един къс преглед на нейното състояние - държавно и културно, - което настъпи след Юстиниановата епоха и трая през периода на VII в. - период на Юстиниановите наследници и на династията на Ираклий.

Както забелязах, завоеванията на запад бяха в голямата си част загубени още при непосредствените наследници на Юстиниан - Юстин II, Тиберий и Маврикий. Но загубите в Италия и Испания не бяха всичко и не бяха най-важните, от които империята имаше да пострада. Ираклий след двадесет годишна упорита борба успя да се справи с персите, които бяха изтикали империята от целия Изток, но едва върнати в старите си граници и опасността от тях отстранена, яви се новата сила, която трябваше да преобрази Изтока и да изиграе една съдбоносна роля не само в неговите съдбини, но и да окаже значително влияние върху общата история на човечеството. Това бяха арабите. В разстояние на три десетилетия при неудържимия си напор те успяха да отнемат на империята всички ония земи, които бяха огнище на най-старата й култура и които й даваха най-голямата част от богатствата. Това бяха Египет и Сирия. Египет от векове бе нейната житница. Сирия пък бе индустриално най-развитата й област. Заедно с Месопотамия, Сирия беше страната, през която вървяха търговските пътища за Далечния изток - Индия и Китай. Владеейки тия пътища, Византия до средата на VII в. оставаше едничък посредник между Запада и Изтока. Това бе издигнало нейното международно стопанско значение извънредно много. Точно казано, в тази област тя оставаше без съперник.

Като посредник между двата свята Византия бе не само първата, но и единствената морска сила през тая епоха. Черно море и Средиземно бяха византийски езера, както по-рано те бяха римски. Сега, след отпадането на казаните две провинции, заедно със загубата си в търговското си значение Византия трябваше да почувства разклатено и значението си като морска сила. Сирийските и египетски кораби вече пътуваха под арабско знаме, а опитното в корабостроенето и мореплаването население по тия земи даде на арабите възможността да си създадат военна флота, която се разви до могъщ съперник на византийската. А когато арабите завладяха Картагенската област и цялото африканско крайбрежие чак до Гибралтар, а след това и самата Испания, с византийската хегемония в Средиземно море бе завинаги свършено. На мястото пък на техните търговци, морското посредничество със Запада мина по-късно у морските републики - Амалфи, Пиза, Генуа и Венеция. С арабското завоевание Византия бе изгубила вече мястото си като едничка и меродавна стопанска сила в света.

Това бе главното последствие, но имаше и много други.

Ние знаем, че нарасналата значително столица на империята се хранеше с египетско жито. Сега, когато неговият подвоз бе спрян, правителството бе принудено да се откаже от безплатното раздаване хляб на бедните столични жители. Тая изнудена мярка отначало бе се почувствала като истинско бедствие, но по-късно тя се отрази благотворно върху цариградското население. Лишено от безплатната издръжка, която му позволяваше да живее в безделие и да се превърне в една неспокойна маса, която и за най-малки поводи създаваше безредици, то сега бе принудено да се предаде на истинска производителна дейност. С това не само че столицата вече сама се превръщаше в значителен производителен център, но и нейното население преставаше да бъде лекомислена тълпа, играчка в ръцете на демагозите.

Затрудненията пък, предизвикани от загубата на плодородния Египет, византийското правителство бе принудено да компенсира с подвоза на хранителни продукти от Мала Азия, а във времето, когато тя бе опустошавана от перси и араби - с произведенията от Крим, който тогава оставаше византийски, или от съседните области на днешна Южна Русия.

Епохата след Юстиниан до началото на VIII в. донесе важни последици и за останалите области на империята в етническо и политическо отношение. Балканският полуостров бе заселен от един нов народ - славяните, чиито селища бяха покрили вече цялото пространство от Дунава до най-южните окрайнини на Пелопонес и от черноморските брегове до Далмация и Истрия. Разделени на отделни малки племена, тукашните славяни заживяха независимо от самото начало и трябваше да минат десетилетия, докато Византия успее поне номинално да възстанови своето върховенство над някои от тях. Повечето обаче оставаха независими от нея, а други тя никога не успя да подчини. Втората половина на VII в. освен това видя и едно друго събитие, чието значение за бъдещия живот на Византия бе извънредно голямо. Това бе създаването на Българската държава.

Социалното състояние на византийските земи през казаната епоха също тъй бе подложено на големи промени. Въпреки твърде развитата си индустрия и търговия през това време Византия си оставаше по мнозинство на своето население една земеделска страна. Земеделието бе главният поминък на населението й, както в балканските, тъй и в азиатските й провинции. Тук, в областта на земевладението Византия бе наследила формите на Рим. Земята бе групирана в ръцете на големите владелци, те бяха нейните собственици, докато селската маса, която я работеше, бе подчинена на тях в социално и правно отношение. Тия зависими селяни в Юстинианово време се наричат с латинското име adscriptitii или на гръцки έναπόγραφοι. Те бяха произлезли от римските колони, но развитието бе ги свело към едно по-ниско състояние.

Когато славяните заселиха Полуострова, те произведоха цял преврат в по-раншните му отношения. Византийската власт бе съборена там, а пометени бяха и старите социално-стопански форми. Славяните бяха свободен народ и разбира се не можеха да се примирят със земевладелските отношения, които почиваха върху закрепостяването на земята. То бе отстранено и върху Балканския полуостров се създаде едно общество, в което земята принадлежеше на тия, които я работеха - на общините от свободните селяни. При сътресенията, предизвикани от преселението, тази нова форма се разпространи и в земите, които пряко не бяха засегнати от преселническата вълна. От своя страна обаче чисто общинската земевладелска форма с течение на времето трябваше да направи концесии на старите възрения за собственост, тъй че накрай, към началото на VIII в. се появи едно състояние, което бе твърде далеч от ранновизантийските владелски отношения, но което заедно с това не представяше напълно и възгледите, и стопанствено-битовите форми, донесени от славяните. Тоя преходен стадий е изразен в един правен паметник, запазен до наше време под името Νόμος γεωργικòς (Земеделски закон), който несъмнено произхожда от VIII в., епоха, която ние ще имаме наскоро възможност да разглеждаме. Обществото, което ни предоставя този закон, се състои вече от напълно свободни селяни, неограничени владетели на своите земни участъци. Общинската собственост е запазена само върху неразделената земя, но правото на селяните да се ползват от нея е извънредно широко. При това и навярно с увеличението на населението части от тази общинска земя също са се подлагали на разделяне, при което селяните ставали пълни собственици на получените дялове. От тази епоха във Византия изчезват закрепостените селяни и големите латифундии и няколко века подред тя запазва тия си социални отношения, докато едва към XII в. едрата поземлена собственост отново се въззема, за да доведе селячеството в това положение, което ви е известно от историята на Западна Европа.

На съществуванието на тая класа от свободни и имотни независими селяни, които бяха и отлични войници, Византия дължеше своята голяма военна мощ през всичкото време до XII в.

Изгубването на големите територии на изток и запад имаше за Източната империя обаче и значителни добри последици. Преди всичко от нея се отделиха провинциите, които поради особената си култура и расови особености на своето население, не можеха да бъдат никога инкорпорирани тъй, че да образуват едно цяло с нея. Те винаги тегнеха към обособление и населението им - семити и копти - непрестанно търсеше случаи да се постави в опозиция, културна и политическа, спрямо останалите части на империята. Тази бе и причината за привързаността, която оказваха Сирия и Египет към всевъзможните ереси и ние вече знаем колко много затруднения създаваше това еретичество на централното правителство. Сега, след като тия две страни бяха завоювани от арабите, премахнат бе културният и религиозен дуализъм. Империята представяше в териториално отношение едно по-малко цяло, в стопанско отношение тя също тъй загуби много, но затова пък се яви вътрешно по-обединена и по-сплотена.

След обособлението на сирийско-египетските области в империята остана като едничък културен елемент гръцкият. Оттука и неговото бързо засилване, докато той най-сетне зае там такова положение, че тя, започнала съществуването си като римска, се превърна в гръцка.

Вие знаете, че отначало господстващ и официален език в нея бе римският. Кодификацията на правото при Юстиниан бе извършена на латински език, а латински бяха и названията на институциите й, както и на длъжностите. До Юстиниан и Маврикий Източноримската империя във всяко отношение носи тъй много римски характер, че с изключение на собствена Елада, гръцкият език бил познат само на образованите, в по-големите градове, именно по крайбрежията, както и в двореца; едно преобладание на гръцкия елемент може да се констатира от времето на Ираклий, а пълното изчезване на римския - от времето на [...]. Сполучливо пише папа Николай I (865 г.) на император Михаил III, който нарекъл латинския варварски език: iam vero, si ideo linguam barbaram dicitis, quoniam illam non intelligitis, vos considerate, quiam ridiculum est, vos appelari Romanorum imperatores et tarmen linguam non nosse Romanam - quiescita igitur vos nuncupare Romanos imperatores (Mansi, XV, 187).

След Юстиниан, който по стремежи и държавен мироглед бе последен римски император, силата на римската традиция почна бърже да пада и това се изрази най-напред в упадъка на латинския език. И по-рано във всекидневния живот на Източната империя той бе престанал да бъде средство на взаимоотношенията. Жителите на източните земи говореха на своите родни езици - сирийски (арабски), коптски, арменски и т.н., а като общ, тъй да се каже междуплеменен език, служеше гръцкият, който бе разпространен тук от времето на Александър Македонски. Латинският език оставаше както през римската, тъй и през ранновизантийската епоха само език на управлението. Сега, след Юстиниан, той и като такъв почна да упада и вече от времето на Маврикий като официален на негово място се яви гръцкият. Засилването на тоя последния и заедно с това грецизирането на империята бе благоприятсвано, както казах, и с отделянето на Сирия и Египет. В тия две страни населението бе дошло до един вид национално самосъзнание и заедно с това бе поискало да извоюва правото на арабския и коптски езици. Ето защо именно около епохата преди арабското завоевание бяха турени наченките на сирийско-християнската и на коптската литератури. Гръцкият език значи в империята бе се изправил пред сериозни съперници, които му оспорваха ако не първенството, то поне абсолютното преобладание. Сега, след арабското завоевание, когато Византия бе останала главно в Мала Азия и Балканския полуостров, гръцкият език не можеше да има вече в това отношение съперници. Сицилия също бе грецизирана с новата гръцка колонизация от изток. Арменците и тракофригийските племена в Мала Азия се намираха отдавна под влиянието на гръцката култура, а доколкото пък живееха като обособени етнически маси, не бяха успели да си създадат сериозна книжовност. Известно изключение в това отношение съставяха арменците, а що се отнасяше до другите, те нямаха даже и своя писменост. Казаното за тях разбира се важи и за славяните, които едва-що се бяха настанили в балканските земи като пълни варвари.

Заедно с грецизирането си Византия се поддаваше все повече на влиянието на азиатския Изток. Тъй като славянизацията на Балканския полуостров фактически бе унищожила нейното господство там, а Западът постепенно се изплъзваше от него, тя бе принудена все повече да търси опора в Мала Азия и да черпи оттам духовните и материалните средства на своята държавност. Докато по-рано почти всички императори произхождаха от западните й земи и главно от Балканския полуостров, отсега нататък те почти всички бяха от азиатски произход. Тази сигурна азиатизация на Византия се отрази върху много страни от нейния материален и духовен бит. Тази перфидност на византийците - която правеше тъй голямо впечатление на съвременниците им и дори до днес отвращава от тяхната памет културния свят, - съдържаше голяма доза азиатщина. В лекциите си последния семестър аз ви съобщих и няколко случая из историята на Ираклиевата династия, от които вие можете да видите и друга една проява на азиатщината. Това бе жестокостта, която все повече си пробиваше път във византийските нрави. Свикнали с нея, по-късните византийски императори не се колебаеха да подлагат на най-жестоки наказания своите противници и лицата, които по един или друг начин можеха да бъдат опасни. Вие знаете например, че император Констанс бе предал на смърт собствения си брат по подозрения, които остават твърде неясни. Неговият наследник Константин Погонат бе заповядал да отрежат носовете на братята му. На Юстиниан II след детронацията също бе отрязан носът, а когато той успя повторно да завладее престола, двамата му предшественици трябваше с главите си да удовлетворят мъстта на кръвожадния деспот. Ние и по-нататък ще се срещнем с други още по-отвратителни примери на тая истински азиатска жестокост, която по-рано бе непозната. Тя бе си пробила път и в общото углавно законодателство, дето членовредителните наказания - отсичане на ръце, крака, език и т.н. бяха станали най-обикновено явление. Влиянието на Азия бе се отразило и в много други наглед дребни случаи.

Ако разгледате византийските монети до Ираклий, ще видите лицата на императорите в римски тип - с избръснати лица и ниско остригани коси. От Ираклий нататък обаче те се явяват по азиатски образец - с дълги бради и коси. Върху формата на облеклото също източното влияние взема връх. В дрехите, които са носили византийските императори и които след тях бяха усвоени от нашите царе, е видно влиянието на Персия. Старата императорска титулатура също тъй бе изоставена и заместена постепенно с нова, в която бяха отразени възгледите на християнството и на азиатския Изток. Юстиниан още се наричаше по стара традиция Август (Augustus). Ираклий вече се титулува èv Χριστώ πιστός βασιλεύς - (в Христа благоверен цар). Изменяха се постепенно и имената на длъжностните лица. Старите префекти, президи, магистри и т.н. вече изчезват и на тяхно място се явяват нови длъжностни лица с нови имена. За тях обаче, както и за устройството на централната власт аз ще говоря по-късно, когато разглеждам времето, в което тя бе се оформила напълно като византийска. Достатъчно е да спомена, че сега изпъква като началник на финансовото ведомство логотетът (λογοθέτης) - един вид финансов министър. Паралелно с него се явява обаче и т.н. логотет на дрома (λογοθέτης τοῦ δρόμου) - началник на пощите и императорските куриери, а оттук се развива и компетентността му като министър на външните дела. От по-дребните чиновници, които правят впечатление с вече гръцките си имена, са практорите, служещи във финансовото ведомство като бирници.

Седмият век, както видяхме, е епоха, в която Византия се бори за съществуването си. В такива времена държавите нямат възможност да развиват гражданските си институции, вътрешният им живот поради това до известна степен остава в сянка. Но затова толкова по-голямо е вниманието, което те отделят за развитието и усъвършенстването на своята отбранителна сила. Ангажирани напълно в борба срещу перси и араби, Ираклий, както и неговите приемници трябваше да дирят начините, чрез които военната сила на империята би нараснала и освен това - организацията, която би дала възможност тая сила да бъде използвана  най-целесъобразно. И заслугата на Ираклий се състои не само в това, че той бе се справил с персите, но и - доколкото военното изтощение му позволяваше - бе се помъчил да сложи преграда на арабското разширение. Той се прояви и като реформатор във военно-административната организация на империята и благодарение на устройството, което й бе дадено тогава, тя по-късно можеше да излиза с чест от най-големите военни изпитания. Собствено реформата, за която аз искам да ви говоря, се приписва на Ираклий само въз основа на косвени данни, тъй като пряко съобщение, че той е неин автор, няма.

За да разберете в какво се е състояла нейната същност, ще трябва да си спомните преобразованията на Диоклециан. Знаете, че той, за да осигури вътрешния мир, заплашван от честите бунтове на провинциалните военоначалници, които се обявяваха за претенденти на престола, бе отделил военната власт в тия провинции от гражданската. Нововъведението бе затвърдено от Константин. Началниците на войските вече загубваха с това значителна част от средствата, с които разполагаха, покрай тях - и често като техни съперници - се издигаха и гражданските управители на провинциите. От гледище на вътрешния мир реформата се бе оказала наистина твърде полезна, но относно сигурността на провинциите тя имаше тоя важен недостатък, че разпокъсваше властта в тях и в случай на външна опасност силите на тия провинции не можеха достатъчно да бъдат използвани за тяхната защита. Затова знаем, че още в VI в. новозавоюваните Африка (Картагенската област) и Италия бяха обединени в две големи провинции. На тях начело стоеше по един императорски наместник с името екзарх, който бе върховен началник на военните сили в дадена област, а същевременно и глава на гражданското й управление. Причините, които бяха предизвикали това особено устройство на казаните две големи провинции, аз ви посочих на времето си. Те едва-що бяха завоювани, трябваше авторитетът на империята в тях да бъде закрепен, а освен това владението им трябваше да се осигури срещу възможните опасности отвън. Самите те лежаха доста далеч от центъра на империята, за да не могат техните началници да получават бързи инструкции от централното правителство. По тази причина необходимо бе те да бъдат снабдени с широки права, за да могат да действат по-самостоятелно, когато би се явила нужда. Тази особена форма на провинциална организация не спаси Италия от лангобардите, но тя се оказа като най-пригодна за отбраната на империята и когато последната през VII в. бе нападната на изток от перси, а след това и от араби, казаното устройство бе въведено и там. Казах, положителни и определени известия, че това било извършено от Ираклий няма, но 30 години след неговата смърт тоя нов вид организация се явява напълно завършена. Вам вече ви е известно, че в тежкото време на войната срещу персите Ираклий бе заминал на изток и че тук той бе принуден да остане няколко години в Армения и съседните погранични земи. Там той трябваше да събира армиите си за действие срещу неприятеля и навярно е използувал затишията на действията, за да организира отбраната и управлението на тия провинции.

Както изглежда Мала Азия била разделена териториално на 4 големи области, всяка една от които се наричала тема τὸ θέμα - от τίθημι. Начело на всяка една от тях бил поставен един стратег, който бил началник на военните й сили, но нему същевременно били подчинени представителите на гражданското управление. Четирите азиатски теми били: Армениакон (Άρμενιακόν), която обхващала планинската област на Армения, спущала се на юг до планината Тавър (Taurus), а на север се простирала доста нашироко по югоизточното крайбрежие на Черно море. Западно от Армениакон се намирала темата Опсикион (Όψίκιον), която обхващала старите области Пафлагония, Витиния и областите около древната Троя и достигала до Бяло море, Хелеспонта, Мраморно море и Босфора. Южно от темата Опсикион се намирала третата тема Анатоликон (Άνατολικόν), която започвала от беломорското крайбрежие с градовете Ефес, Смирна и Пергамон и се простирала на изток като обхващала старите провинции Лидия, Кария, Фригия, по-голямата част от Кападокия и при Киликия граничела с арабските владения. На юг от тая тема се намирала темата на Карависианците (Καραβισιάνων), която се простирала като тясна ивица по южното крайбрежие на Мала Азия, а обхващала също тъй и островите на Бяло море.

В Европа, на Балканския полуостров, тяхното устройство било въведено по-късно: западните му части бяха завзети от славяните и напълно отделени. Първата тема тук е Тракия, създадена след завладяването на Мизия от българите, а втората - Македония, по на запад с всички земи, върху които след славянското поселение империята била сполучила да запази или възстанови властта си. По-късно и с течение на времето тия големи военноадминистративни единици постоянно били разчленявани на по-малки, тъй че там, дето в VII в. имаме една тема, в следващите епохи се явяват вече няколко, образувани от нея.

Характерното е, че всяка тема при мобилизация е извеждала отделен военен корпус, който носел също името тема. Числеността на тия корпуси била различна - според пространността на областта и нейната населеност. По-късно към IX в., когато числото на темите окръзи било увеличено и, съобразно с това, обширността им намалена, обикновената численост на казаните корпуси била около 10 хиляди души. Начело на темата и като военоначалник оставал стратегът – στρατηγός. Понеже не всички теми имали еднакво значение, то съобразно с това през по-късната епоха в положението на стратезите била въведена известна йерархия. По-видните измежду тях запазили титлата стратег, докато останалите се наричали дуксове (δούξ) и катепани (κατεπάνω). На първо място между тях и най-почетно било положението на арменската и анатолийската теми. Това се обяснява с обстоятелството, че те най-вече имали да издържат нападенията на арабите и на техните длъжности се назначавали обикновено способни и заслужили пълководци. Всяка тема в административно отношение се деляла на две турми и всяка една от тях давала във военно отношение една боева единица от по 50 хиляди души. Началниците на турмите се наричали турмарси (τουρμάρχης). Турмата се разпадала във военно отношение на пет банди (βάνδα или δροῦγγοι) начело с друнгарии (δρουγγάριοι). Друнгата като военна единица следователно имала численост 1000 души и в една тема имало 10 друнги или банди. След това разчленението отивало по-нататък, като всяка друнга се разпадала на пентаконтархии с по 200 души всяка една, докато всяка пентаконтархия се е разпадала на декархии. Начело на пентаконтархиите са стояли комитите (κόμης - от лат. komes). По-късно от темите се отделят някои погранични земи и образуват малки военноадминистративни единици, организирани по подобие на темите и под началството на клисурарси (κλεισουράρχαι). Както и от самото име се вижда, областите, над които били поставени клисурарсите, са обхващали важните погранични проходи, които изисквали особено наблюдение и охрана.

Вие знаете, че в най-критичните моменти на борбата с арабите, Византия дължеше победата, а заедно с това и спасението си на своята флота. Благодарение на нея арабският щурм срещу Цариград през VII в. бе отблъснат, а и през VIII в. тя имаше да изпълни при още по-тежки обстоятелства същата задача. За военната си флотска служба Византия използваше смелото население на южните малоазийски побрежни области. Неговите пиратски подвизи бяха известни много на широко из стария свят, но на Рим бе се удало да го укроти и да превърне страшните морски разбойници в отлични морски войници. От тяхната помощ се бе възползвала и Византия. През VII в. от тия земи, които обгръщаха старите области Памфилия и Ликия с части от Пизидия и Южна Кария, след това Цикладските острови до Хиос и Лесбос бе образувана провинция под названието тема на Карависианците (θέμα τῶν Καραβισιάνων – от κάραβος - кораб, καραβισιάνος - корабник). Войниците, които тя даваше, трябваше да служат във флотата. Самата имперска флота, за която и горите по южномалоазийското крайбрежие даваха изобилен строителен материал, стационирала постоянно около това крайбрежие, тъй като оттам винаги могла да наблюдава отблизо движенията на арабската флота и да предупреждава за тях. Тази област била организирана граждански и военно както останалите теми и през VII в. се управлявала също от стратег. Матросите бяха обаче един твърде немирен елемент. Спомняте си, че в 698 г. те бяха се разбунтували и прогласили началника си Апсимар за император. По-късно изпратената от Юстиниан II флота срещу Херсон също се бе съединила с метежниците и обяви Юстиниан за свален от престола. От друга страна през VIII в морската опасност от арабите бе вече почти окончателно изчезнала, поради което и самата флота във Византия преставаше да има това голямо значение, както в предшестващия период. Ето защо морската тема още в първите десетилетия на VIII бе разделена на две по-малки области: тема на Кивиреотите (τῶν Κιβυραιωτῶν от малкия градец Κιβύρρα), която обхващаше южните крайбрежни земи на Мала Азия и Беломорската тема (θέμα Αἰγαῖον) със Спорадските острови, Лесбос и Хиос. Упадъкът в значението на тия две морски провинции се вижда от това, дето те вече не се управлявали от стратези, а от друнгарии. Едва по-късно - към X в., когато отново почнали големите морски предприятия, флотското командване било обединено, като се създала длъжността велик друнгарий на флота (μέγας δρουγγάριος τοῦ πλοῖου).

Уредбата на Африка и Италия била запазена и те образували особени провинции както и по-рано. Техните началници продължавали да носят специално название екзарси.

Когато говоря за вътрешното устройство на Византия след Юстиниановата епоха, не мога да не спра вниманието ви на упадъка на сената, тази централна държавна институция, която бе играла тъй важна роля в миналото. Сега с гръцкото си име синклит (σύγκλητος βουλή) тя изгубва всякакво значение. Името или ранга сенатори (συγκλητικοί) почват да получават почти всички висши държавни чиновници. От VI в. всеки такъв държавен чиновник с получаването на длъжността си минавал в тоя ранг, но за правото на сената да се намесва в управлението, вече нийде не се говори. На негово място се явява едно своеобразно учреждение - един вид държавен съвет без всякакви компетенции, който се свиквал, за да изслуша решението на императора по един или друг важен въпрос. Тия решения се изслушвали мълчаливо и накрай били изпращани с акламации или славословия на императорската мъдрост. Оттам и новото име, което това учреждение добило през византийската епоха - σιλέντιον (от лат. silentium - мълчание).

От една грамота от края на VII в узнаваме състава на силенциума, който се свиквал в извънредно важни и тържествени случаи и имал значението на държавен събор. В него присъствали: 1). Цариградският патриарх и представители на папата и на останалите римски патриарси; 2). Сенаторите, т.е. най-висшите чиновници на централното правителство; 3). Епископите и митрополитите, които образували патриаршеския синод, създаден през VI в.; 4). Командирите на придворната гвардия - схоларии и екскубитори; 5) Димократите и димарсите, т.е. военните началници и гражданските представители на цариградските дими; 6). Най-сетне представителите на армията, т.е. началниците и гражданските управители на темите: стратезите на Анатолия, на Армения, Опсикион, Тракия, на карависианците и най-сетне екзарсите на Африка и Италия.

Естествено, че при тоя свой състав, Силенциумът не могъл да има никакво значение на административен, законодателен и контролен орган и е оставал само едно украшение на императорската власт. Негово пълно събиране при това е било почти винаги невъзможно и в него в един или в друг случай участвали само тия измежду членовете му, които било възможно да се свикат. Вместо да бъде орган на съсловното или народно представителство, той и по състав, и по процедура бил само едно средство за възвеличаване на императорската личност. Византия бе запазила традициите на Късноримската империя, при която императорът бе едничкият фактор в управлението и извор на всички власти. Нямаше сила, която на законна почва да се съпротиви на неговата воля и аристокрацията, която в древния Рим бе решаващата политическа сила, сега, доколкото за нея би могло да се говори, дължеше своето видно място в обществото не на положението или рода, а на служебната кариера и следователно бе в пълна зависимост от главата на държавата: той раздаваше почестите, титлите и ранговете.

Разглеждайки културното състояние на империята през YII и началото на VIII в. не е излишно да спомена и за неговото отражение в литературата.

Християнството като религия и мироглед твърде малко благоприятстваше на художествените склонности и в областта на духовното творчество се отнасяше отрицателно към всичко, което не служеше нему или пък на държавата, с която то бе свързало своите съдбини. Затова във Византия, както и изобщо навсякъде през средните векове, художествената литература не бе намерила почти никаква среда за развитието си. Поезията бе застъпена в черковните химни и през началния византийски период като пръв черковен певец бе известен Роман ὁ Μελοδὸς-, съвременник на Анастасий I (началото на VI в.). За него и неговите химни аз вече ви говорих. Освен тоя род поезия друга не съществуваше. Умовете бяха потънали във философско-богословски спекулации и литературата, създадена при тоя род дейност, бе грамадна, особено при вероизповедните разпри и ереси, които през първите векове след възтържествуването на християнството, не преставаха. Периодът от IV до VIII векове бе време, когато се формираше религиозната догма и естествено е, че нейните въпроси занимаваха най-големите и сериозни умове на обществото.

Нас тоя вид литература не ни интересува. Но тя не бе едничката. Независимо от теолозите и многобройните софисти - философи от разни направления и граматици, Изтокът бе родил през първоначалния византийски период редица добре подготвени хора, които пишеха историята на своето време. Още във времето на Константин Велики Εвсевий от Кесария бе написал черковна история, в която преплиташе разкази за съвременните си събития и от светски характер. След него Евнапий от Сарди, живял през втората половината на IV в., също бил автор на историческо съчинение, което е запазено само в малки откъслеци у по-късните автори.

Във времето на Теодосий II работил Олимпиадор, чието съчинение, запазено също само в откъслеци, било продължение на Евнапий. Съвременник на Олимпиадор бил и историкът Зосим, автор на едно съчинение в шест книги, от които последните 5 съдържат историята на Източната империя от Диоклециан до 410 г. Сам той бил езичник и причината за упадъка на Римската империя намира в разрушителната сила на Християнството. След това идва Приск, който ни е вече известен от описанието на посолството си до двора на Атила, но чиито съчинения са, с изключение на малки части, изгубени; същата съдба имало и съчинението на Малх, съдържащо историята на Византийската империя от 474 до 480 г.

Най-бележитата епоха в историята на Византия до VII в. бе тая на Юстиниан и тя бе си намерила достоен историк. Това бе Прокопий от гр. Кесария в Палестина. Още твърде рано дошъл в Цариград, дето изпълнявал всякаква служба във военното ведомство, а след това постъпил като частен секретар у Велизарий, знаменитият пълководец на Юстиниан, той го придружавал във всичките му походи на изток и на запад и написал голямото си съчинение за войните, в което излага с голяма яснота и точност военните събития през тая епоха. За образец на изложението Прокопий имал "Историята" на Тукидид и затова казаното му съчинение минава за един от най-хубавите паметници на византийската историография. От Прокопий са останали още две съчинения, чийто предмет е вътрешната история на империята. Едното разказва за историческата дейност на Юстиниан, а другото е прочутата му "Тайна история", която е написана в тона на истински памфлет и представлява, според израза на един учен, скандална хроника на византийския двор. Като един вид продължение на Прокопий се явява съчинението на неговия по-млад съвременник Агатий, което обхваща последните години от царуването на Юстиниан, но останало недовършено поради преждевременната смърт на автора. Шестият век в историографско отношение бил достойно приключен от Менандър, чието съчинение (от което са запазени само откъслеци) е най-важният извор на историята на империята до възцаряването на Маврикий. Последният сериозен историограф на VI в. остава Теофилакт Симоката, по произход от Египет, който живял в Цариград по времето на Ираклий; неговата история разказва събитията от времето на Маврикий (582- 602 г.).

С Теофилакт развитието на историографията във Византия спира за около век и половина. Тежките времена, които настъпиха с нашествията на перси и славяни и с арабското завоевание, малко благоприятстваха на духовния живот и на развитието на литературните интереси. Обществото бе загрижено само от мисълта за спасението си и умовете бяха изморени от впечатленията на тежките борби и на преживените ужаси.

И когато тоя тъмен период свършва, обществото, значително загрубяло, вече е забравило старите литературни вкусове и цели векове трябваше да минат, докато станеха възможни историческите съчинения, които биха издържали даже и едно далечно сравнение с тия, които VI век бе създал.

Като господстващ тип през тая епоха се явяват монашеските или манастирски хроники, които започват с легендарни разкази за сътворението на света и за събитията от Стария завет и в къси изложения, често пъти в съвсем сухи и недостатъчни информации, съобщават за по-новите събития.

Тоя род исторически съчинения бе започнал във Византия с "Хрониката" на Йоан Малала. По произход сириец и по положение монах, Малала живял в VI в. Съчинението му представлява светска хроника, която свършва с последните години от царуването на Юстиниан. Написана от човек, който не притежавал нито особен поглед, нито пък имал литературна подготовка, хрониката имала предвид нуждите и интересите на простия народ, за който била и написана. И затова, докато всички досега споменати исторически съчинения са издържани в език високолитературен, който по чистота не изостава от атическия, в Хрониката на Малала преобладава езикът на обикновения народ, тъй както той е говорел по онова време. Хрониката на Малала послужила за образец на няколко подобни исторически съчинения, които се явяват през VIII и IX в. и които днес представят най-главните извори за историята на тая епоха. Между тях по време на появяване на първо място иде анонимното съчинение, известно днес под името Пасхална хроника или Александрийска хроника (до 629 г.), след това Хрониката на Теофан Изповедник, цариградски монах, която завършва със събитията в 813 г., и най-сетне Съкратената хроника на цариградския патриарх Никифор, която описва събитията от смъртта на Маврикий до 769 г. Като по-късни представители на тоя род историческа литература са Хрониката на Георги Монах Амартолос, която започва със сътворението на света и достига до 842 г. и най-сетне тая на Симеон Магистъра, която е издадена досега само в старославянския си превод и произхожда откъм средата на X в., до чието време и достига.


 

Византия в края на династичната криза

 

Суровата и тежка епоха, която бе настъпила след смъртта на Маврикий и прекъсването на Юстиниановата династия, не бе се свършила и сто години по-късно, когато с повторното сваляне и убийство на Юстиниан II бе турен край и на многозаслужилата династия на Ираклий. И както в началото на VII в. тиранията на Фока бе отворила един дълъг период на несигурност, също тъй и в началото на VIII в. свалянето на Юстиниан Ринотмет доведе време, когато падналият обществен морал и загубената дисциплина в армията бяха направили невъзможно за дълго време установяването на една здрава и трайна власт.

Вие си спомняте, че бунтът срещу Юстиниан Ринотмет бе избухнал в Херсон, когато градът бе нападнат от експедицията, изпратена там да го накаже. Към бунта бе се присъединил и самият наказателен корпус и за император бе провъзгласен един офицер от арменски произход на име Филипик Вардан (711-713). Начело на флотата, която също минала на страната на бунтовниците, Филипик потегля за столицата и я завзема без труд, а Юстиниан II, който бил заминал за Мала Азия, за да следи от нейните брегове действията срещу Херсон, бил заловен и убит.

В края на 711 г. Филипик вече се бил утвърдил на престола. Неговата неспособност обаче твърде скоро станала явна. Под предлог, че отмъщават за смъртта на Юстиниан Ринотмет, българите нахлули в Тракия и опустошенията им стигнали чак до стените на столицата. От друга страна арабите възобновили настъплението си в Мала Азия и скоро в техни ръце паднали градовете Амасия и Антиохия в областта Пизидия. Вместо да се погрижи да стегне силите на държавата и да организира борбата срещу неприятелите, Филипик съвсем не на място повдигнал забравените спорове около монотелизма. Той свикал в 712 г. събор в Цариград дето по негово настояване монотелитското учение било признато като официално вероизповедание. Рим протестирал, но Филипик имал на страната си част от Източното духовенство, особено това на Армения. Счита се, че със своята вероизповедна политика Филипик имал за цел да спечели предаността на своите съотечественици, арменците, които в мнозинството си били монотелити. Навярно от такива съображения се ръководил той, когато настанил много арменски колонисти в пограничните земи на Мала Азия.

Само че в Цариград и в близките до столицата области неспособността на Филипик, както и неговата измяна на православието, възбудили голямо недоволство. Опсикийската тема, която била прехвърлена в Тракия за да възпира нападенията на българите, се възбунтувала и бунтът бил подхванат в Цариград от партията на зелените. Филипик, който загубил всякакви симпатии сред населението с разпуснатия си живот и пиянството си, не можел да разчита на никоя сила да го защити. Той бил извлечен от двореца си и на 3 юни 713 г., след 18-месечно царуване бил ослепен.

Събранието на видните чиновници, със съгласието на събраното на хиподрома население на столицата, провъзгласило за император Анастасий II, който дотогава бил таен секретар на императорската канцелария и гражданското му име било Артемий (πρωτασεκρήτης).

Анастасий, енергичен и мъдър човек, имал всичкото желание да възстанови реда и да спре разширението на зацарилата анархия в империята. Подбудителите на войнишкия бунт били наказани и императорът взел мерки да издигне разколебаната войнишка дисциплина. За да запази вътрешния мир, той възстановил православието и отменил мерките на предшественика си, фаворизиращи монотелитството. В 711 г. арабите вече бяха сломили Вестготското кралство в Испания и знамената на пророка се вееха от лесовете на Индия чак до Пиринеите. За да бъде победата пълна, нужно бе да се сломи главната опора на "неверниците" - столицата на Източното християнство и заедно с това - на най-силната християнска държава. Още в началото на 715 г. арабите от Сирия започват да се готвят за нов усилен поход по суша и море срещу Византия. Анастасий II, който имал сведения за всичко това, взел бързи мерки, за да приведе в отбранително положение столицата, като поправил укрепленията ѝ и събрал значителни количества припаси. Но интересът на отбраната изисквал да се не чакат неприятелите да проникнат в сърцето на държавата, а да се предотврати тяхното движение. Анастасий научил, че част от арабската флота била съсредоточена при финикийските брегове, дето имало също тъй струпани много военни материали, а също и строителни запаси за приготвяне на нови кораби. Затова той заповядал на византийската флота да се събере при о-в Родос и оттам да нападне ненадейно финикийските брегове, за да унищожи пръснатите около тях арабски кораби и струпаните там материали. Това смело и отлично замислено предприятие обаче пропада поради новия бунт, който събраната при Родос флота повдигнала. Причината била недоволството на войниците моряци, задето за началник на експедицията бил определен един неизвестен тям сановник. Тоя последния бил убит и разбунтуваната флота потегля за Цариград. При крайморския град Аврамитион бунтовниците спрели за късо време и прокламирали за император един местен финансов чиновник - Теодосий , макар че тоя последният с всички средства се мъчил да отклони от себе си тая чест и дори се опитал да избяга в съседната планина. Начело с новоизбрания император бунтовниците тръгват за Цариград, който обсаждат по суша и море. Ядката на въстаническата армия и тоя път образували войниците от темата Опсикион. Осланящ се на здравите укрепления на столицата си, Анастасий II поверил отбраната ѝ на свои доверени военачалници, а сам се прехвърлил на азиатския бряг с цел да застане начело на верните му войски, които под началството на изпитани пълководци действали срещу арабите. На първо място между тях били стратегът на Анатолийската тема Лъв и тоя на Арменската - Артавазд. Вярата му в тях обаче го излъгала. Те не побързали да се притекат на помощ на господаря си и той трябвало цели шест месеца да чака напразно тяхното пристигане. В това време бунтовниците успели да проникнат чрез предателство в столицата и няколко дена тя била изложена на грабежа им. Отчаян и неочакващ вече никаква помощ, Анастасий решил да се примири с положението и да се откаже от престола. Подстриган като монах, той намерил убежище в един манастир при Солун. Царуването му траело едва две години (713-715 г.).

Добродушен, кротък и високонравствен човек, Теодосий III далеч не могъл да отговори на изискванията, които онова сурово време предявявало към тия, които държаха в ръце съдбините на дълбоко разтърсената и силно застрашена отвън империя. При това той не бил признат от двамата силни и влиятелни азиатски стратези - Лъв и Артавазд. От изток и запад Византия била притискана от араби и българи. В 716 г. Теодосий III успял да сключи с българския хан Тервел мирен договор, който определял постоянната граница между двете държави и установявал редовни търговски отношения помежду им. Византия при това се задължавала да плаща на българите определен годишен данък. (Златарски, 178). Ако с това опасността от запад била отстранена, на изток тя се издигала още по-застрашително. Халифът Сюлейман вече бил завършил приготовленията за грандиозния си поход срещу Византия и през пролетта на 716 г. грамадна арабска армия навлиза в Мала Азия, като се спира, за да обсади важната крепост Аморион. Лъв, в чиято тема се намирала казаната крепост, с изкусни движения успял въпреки блокадата да засили гарнизона на крепостта, а сам той с останалата част от войските си предпочел да остане вън от нея, за да безпокои арабите и да им пречи свободно да действат. Маслама, брат на халифа Сюлейман, за да се отърве от Лъв, поискал да го спечели на страната си и сам му предложил да се прокламира за император. След това той сключил мир с него, чиито условия не се знаят, но се предполага, че арабите се съгласили да предоставят на Лъв владението на неговата тема, докато пък той ще се е съгласил да стане техен васал. Маслама останал да презимува с войските си в западните теми на Мала Азия, очаквайки следващата пролет да настъпи решително срещу Цариград. Между това Лъв, освободен от арабите, с бърз поход се явява пред Цариград. Изненаданият Теодосий, чувствайки превъзходството на противника си и по настояването на патриарха и останалите висши чиновници, се решава да абдикира. Арабската опасност вече била извънредно близка и Лъв бил считан от всички за единствения човек, който със своята опитност и военни способности могъл да спаси империята. Теодосий приема монашеството и се оттегля в един манастир до Ефес, и през пролетта на 717 г. Лъв бил обявен за император.

 


 

ΙΙΙ. ЕПОХА НА ИКОНОБОРЦИТЕ (717-843)

 

X

Right Click

No right click