Лекции по история на Византия. II. Грецизация на Източната Римска империя (610-717) - Ираклий (610 - 641)

Посещения: 23645

Индекс на статията

 

Ираклий (610 - 641)

 

Ираклий заел престола през есента на 610 г. Няколко месеца след това персийските войски навлизат в Горна Месопотамия и едно след друго превземат важните укрепени градове Едеса, Апамея, Амида, Тела и Теодосиопол. След това била отворена за тях и цяла Сирия. През 611 г. те завладяват и нейната столица Антиохия. В Армения слабите византийски войски били пръснати и в персийски ръце паднали малоазийските градове Tape и Кесария. В 613 г. те завладели богатия град Дамаск, а през 614 г. нахълтали и в Палестина. В блокирания Йерусалим християните, подозирайки евреите във връзки с неприятеля, почнали да ги преследват. Работата дошла до улични боеве, при които евреите били изгонени от града и принудени да търсят убежище в персийския лагер. След 19-дневна обсада градът бил превзет и тоя път християните трябвало да изпитат страшната омраза на евреи и перси. Десетки хиляди от жителите били избити. Жертва на религиозния фанатизъм на завоевателите станали и християнски светилища. Великолепният, издигнат от Константин Велики, храм на Гроба Господен бил унищожен в пламъци и всичките му съкровища разграбени. За най-голяма светиня тук бил считан дървеният кръст, на който според преданието бил някога разпънат Христос. Персите го отнесли като победен трофей в столицата си Ктезифон. Това събитие направило огромно впечатление в целия тогавашен християнски свят и затъмнило загубата на всичко, което дотогава персите успели да отнемат.

Бежанци от Палестина наводнили Египет, но персите се запътили и там. В 616 г. целият Египет със столицата си Александрия бил завоюван от тях и двамата тамошни патриарси - монофизитски и православен, трябвало да търсят убежище в Цариград.

Лишената от своята житница столица почувствала страшна оскъдица от хранителни припаси. Близките малоазийски земи трябвало да поемат нейното продоволствие, но бедите сполетяват и тях. В 617 г. персите пребродили цяла Мала Азия, явяват се на източния бряг на Босфора и градът Халкедон, срещу Цариград, паднал в техни ръце. Страшна чумна епидемия, предизвикана от войната и разлагащите се трупове по полетата, се явява като връх на тия нещастия. Това довело Ираклий до такова отчаяние, че той вече счел всичко за изгубено и решил да премести столицата си в Картаген, чиято област едничка още бе останала запазена и незастрашена. Императорските съкровища били натоварени на кораби и отправени за бреговете на Африка. Страшна буря обаче потопила корабите и това било счетено за небесна поличба. Цариградският патриарх Сергей  заедно с населението се съпротивил на заминаването на императора, тъй като другото би означавало да се жертва Цариград завинаги, и Ираклий отстъпил.

1024px Byzantine persian campaigns 611 624 mohammad adil rais

Византийските и персийскита кампании по време на войната (611 - 624). Автор: Mohammad adil at en.wikipedia Лиценз: CC BY-SA 3.0

 

Персите обаче се готвели да станат пълни господари на Мала Азия. В техни ръце паднали много градове, между които и важният център Анкира (Ангора). Ираклий не виждал друг изход от създаденото положение, освен да поиска от персите мир на всяка цена. Посланиците, които той изпратил за тая цел при Хозрой II били хвърлени в тъмница и в отговор Ираклий получил от персийския цар високомерно писмо, в което последният му заявявал, че ще спре войната само когато Ираклий се яви при него като прост роб и му предаде цялото си царство.

След като разбрал по тоя начин, че владеенето на Изтока ще зависи от победата, за да може да събере всички сили за борба с персите, Ираклий счел за нужно да си осигури неутралитета на аварите. Затова той отправил посолство в Панония, с което молел хагана да се яви на свиждане, за да уговорят условията на мира. За място на срещата бил определен гр. Ираклия (дн. Ерегли) на Мраморно море. Императорът потеглил от столицата с голяма свита, но по пътя аварите му устроили засада и той едва успял да се отърве. Свиждането не станало. Аварите опустошили цялата околност на Цариград и се завърнали, водейки със себе си близо 300 хиляди роби*.

Условията не позволявали на Ираклий да се сърди на хагана за показаното от него вероломство. Преговорите били възобновени, защото империята се нуждаела от мир на запад и през 620 г. той бил сключен. Между двете държави за граница оставали Дунав и Сава и Византия се задължила да плаща на аварите годишен данък от 200 хиляди жълтици. Ираклий бил принуден да даде като заложници за мира един от своите синове и племенника си.

640px Cherub plaque Louvre MRR245Освободен от аварската опасност и чрез това осигурил тила си, Ираклий вече можел да насочи вниманието си върху източните работи. Борбата с персите изглеждала невъзможна. Византия не разполагала почти с никаква армия, а държавното съкровище било съвсем изчерпано. Нужно било да се създаде нова армия и да се намерят средства за поддръжката ѝ. В късо време Ираклий успял да постигне едното и другото. Главният елемент, от който била вербувана новата войска, били славяните. Те охотно си предложили услугите като наемници. За да добие пък средства за издръжката им, Ираклий се обърнал към черквата. Манастирските и черковни съдове били стопени и превърнати в пари.

През април 622 г. тъй събраната и екипирана армия била натоварена на кораби без самите войници да знаят крайната цел на похода. Ираклий я повежда през Хелеспонт, обикаля крайбрежието на Мала Азия и дебаркира в залива Пила, не далеч от древната Иса, дето някога Александър Македонски бе разбил Дарий Кодоман. Оттук той потеглил право на север към Кападокия и по тоя начин напредналите до Халкедон перси се видели отрязани от отечеството си. В движението си на север Ираклий разбил две персийски армии и като стигнал до Трапезунд на Черно море, оставил войската си на зимни квартири.

През пролетта на следната 623 г. Ираклий подновил настъплението и то с колосален размах. Много от новите историци, които се занимават с постигнатото през тоя поход, сравняват делото на Ираклий с това на Александър Македонски. Паралелът се налага не само поради еднаквата цел - разгромяване на персийското царство, и поради същите места, дето се разиграли военните действия, но и по смелия план и гениалното ръководство на цялото предприятие.

640px 42 manasses chronicleОт Трапезунд Ираклий се отправил през Колхида и Иберия, минал през персийска Армения и оттам нахлул в самата Персия. По време на движението си той засилил своята армия със съюзни отреди от различните кавказки племена. Цялото лято той опустошавал северните персийски провинции, пръскайки персийските отреди, изпратени, за да спрат движението му. Презимувал около югозападното крайбрежие на Каспийско море, на другата година той разбил поотделно три армии и проникнал дълбоко в персийските земи, но оттеглянето на съюзните отреди от кавказките племена намалило значително числеността на армията му и той не се решил през следната 625 г. да продължава действията на персийска територия. Тоя път цел на движението му била Месопотамия. С бързи нападения той превзел едно след друго старите византийски крепости Мартиропол, Амида, Самосата.

Персия обаче далеч не била сломена. В 626 г. Хозрой приготвил нови две армии. Едната трябвало да действа срещу Ираклий, а другата потеглила към Босфора. Оттук нейният началник Шахбораз влязъл във връзки с аварския хаган за дружно нападение на лишената от достатъчна защита и оставена от императора столица.

Хаганът се явява пред Цариград с несметни пълчища от славяни и авари и на 29 юли 626 г. почва прочутата обсада, при която византийците имаха да защитават не само престолния си град, но и съществуванието на цялата империя. Защитата на столицата и изобщо управлението на империята след заминаването си на изток Ираклий поверил на регентство, начело на което стоял патриархът. Съвременниците изчислявали аварската армия на 300 хиляди души. На срещуположния босфорски бряг стояли персите, готови да окажат нужното съдействие на своите съюзници. И Византия още еднаж останала длъжна за спасението си на географското положение и могъщите стени на своята столица. Обсадата продължила от 29 юли до 8 август. Всички пристъпи на славяни и авари останали напразни и хаганът разбрал, че продължаването им би значило само увеличаване на безплодните жертви. Византийците при това успели да изгорят грамадните обсадни машини, построени от аварите за щурмуване на стените. Тогава за пръв път бил употребен и прочутият "гръцки огън", чието приготовление Византия дълги векове считаше за държавна тайна и чието действие не еднаж бе предизвикало ужаса на варварите.

Тогава хаганът решил да употреби последното средство. По негова заповед славяните, натоварени на техните лодки-еднодръвки, се опитали да щурмуват града откъм Златния рог, но византийската флота, която внимателно следяла за движението им, осуетила и тоя опит. За да повдигне духа на войската си, хаганът решил да се съедини с персите и изпратил флотилията на славяните, за да пренесе армията на Шахбораз на европейския бряг. Византийците разбрали, че настъпил върховният момент. Патриархът, начело на религиозна процесия, обиколил крепостните стени, а византийската флота правела последни приготовления за решителната среща. Небето и тоя път помогнало на Византия. Силна буря не позволила на славянските еднодръвки да доближат до азиатския бряг, тежките кораби на византийците ги оградили и съвършено унищожили. Тия от славяните, които се опитали да изплуват на брега, били пресрещнати и избити. Между труповете били открити и много жени. Само шепа храбреци смогнали да се доберат до аварския лагер, но разяреният от неуспеха хаган заповядал да ги избият до един. Тая постъпка възмутила всички останали славяни и те демонстративно напуснали лагера и се запътили за земите си.

Съзнавайки поражението си и убеден, че всички по-нататъшни опити могат само да го увеличат, хаганът събира пълчищата си и също се запътва на запад, като палел и пожарял всичко по пътя си.

За да прикрие поражението си, чрез пратеници той съобщил в Цариград, че отстъпва само временно, но че скоро ще се завърне, за да продължи предприятието си. За византийците обаче значението на това отстъпление не останало скрито. Те знаели, че страшната опасност вече е отстранена и в памет на избавлението си, което считали за победа на християнството, установили тая победа да се празнува на вечни времена през съботата на петата седмица от Великите пости. В чест на събитието била дори съставена и черковна песен (Акатист), и до днес запазена в богослужението на православната черква.

Но значението на преживяното събитие не се изчерпвало само с това. Походът в 626 г. представя най-високия пункт на аварската мощ и повратен момент, отбелязващ началото на бързия ѝ упадък. Народите, влизащи в състава на голямата аварска държава и треперещи пред силата на нейния хаган, при Цариград вече нагледно се убедили в безсилието му. Възмущението на славяните от избиването на техните съплеменници след катастрофата при Босфора се изразило в стремеж към пълно освобождение от аварската власт. Отделните моменти на борбата им за независимост не са известни, но няколко години след несполуката при Цариград ние виждаме както славяните, тъй и другите племена, намиращи се под аварско върховенство, да излизат на историческата сцена съвсем самостоятелно. След 626 г. за Византия на запад съществува славянска опасност, съществува и българска опасност, но за аварска вече нигде и никога не се говори.

Персите, намиращи се на азиатския бряг на Босфора, останали и продължавали да грабят из тамошните околности. Ираклий, в Кавказ с армията си, очаквал изхода на борбите около столицата. Когато получил известие за поражението на варварите, той решил да потегли отново срещу Персия по същия път, който бе избрал в 623 г. Тоя път вече той се надявал да постигне окончателно решение и затова взел мерки да бъде готов за него.

В степите между Черно и Каспийско море по това време бе се появил нов народ - хазарите, от тюркски произход, които се отделили от общата тюркска маса. Ираклий оценил значението им като съюзници. По негова инициатива между него и хазарския хан Зивил станала среща под стените на персийския град Тифлис в Кавказката област. За да спечели приятелството на хана, Ираклий му обещал сестра си за жена. Зивил, поласкан от оказаното му внимание, оставил в разположение на императора 40 хилядна армия заедно със собствения си син и след това отпътувал за земите си.

През септември 627 г. тъй увеличената византийска армия навлязла в персийските предели, но съюзниците хазари не могли да издържат тежките походи и малко по малко съвсем я напуснали. Това не отчаяло предприемчивия и смел император. Персите се движели след него. И едната и другата страна дирели удобния момент и благоприятното място, за да се нахвърлят една върху друга. Най-сетне персите решили да не отлагат повече намерението си. При р. Заб, при развалините на древната Ниневия, на 12 декември 627 г. се завързал отчаян бой. Изходът дълго време оставал неизвестен, докато най-сетне личната храброст и военният гений на Ираклий, и издръжливостта на закалената му в боевете армия удържали връх. Персите били съвършено смазани, самият началник на армията им останал на бойното поле.

Грамадната плячка, която паднала в ръцете на византийците, била увеличена от съкровищата, които били намерени в царските замъци Руза и Веклали, които Ираклий след победата завладял. Хозрой с друга армия се намирал в друг един укрепен дворец Дасдагерд, недалеч от днешния Багдад. Когато обаче узнал за разгрома на главните си сили и приближаването на неприятелите той - изоставяйки всичко - нощем избягал към столицата си Ктезифон. Новата плячка, която византийците намерили тук, била тъй много, че те при невъзможността да я носят със себе си, я изгорили. По следите на Хозрой Ираклий потеглил за Ктезифон, но персийският цар и там не се задържал и потърсил безопасност в своите владения на североизток.

Изнурението на армията му от напрегнатите походи и понесените боеве било толкова голямо, че Ираклий не можел да продължава преследването и решил да прекара остатъка от зимата в спокойствие.

Хозрой, разярен от неуспехите си и разочарован в надеждите, които възлагал на изпратената към Босфора армия, заповядал нейният началник Шахбораз да бъде погубен. Тоя последният, известен за опасността обаче предизвикал бунт в армията си и тя сключила отделен мир с правото на свободен пропуск към родината си.

В самата Персия избухва пък династична революция. Един от синовете на Хозрой, влязъл в споразумение с Ираклий, сваля баща си от престола и го затваря в тъмница, дето той наскоро умрял.

Bernat Martin Saint Helena Heraclius taking the Holy Cross to JerusalemНовият персийски цар Сирой (Широе) побързал да сключи мир с Византия като персите се отказали от всички завоевания. След приблизително 20 години войни Ираклий можел с гордост да погледне на извършеното дело: цяла Арамения, Месопотамия, Сирия и Египет били отново византийски. Но неговите победи имали и друго, още по-голямо знамение. Силата на Персия, която още от Диоклецианово време непрестанно създаваше грижи и опасности на империята на изток, тази сила бе напълно и завинаги сломена. В писмото си до жителите на столицата, прочетено тържествено при грамадно стечение на народ в черквата "Св. София" на 15 май 628 г., Ираклий с право изтъквал величието на постигнатото, считайки го за една особена милост на небето.

Пълното тържество на християнското царство след тъй много преживени изпитания обаче било почувствано при друг един случай. След сключването на мира персите върнали отвлечения от Йерусалим кръст, на който според вярването бил разпънат Христос. В 629 г. Ираклий сам заминал за светия град и с тържествена церемония поставил отново кръста върху мястото му на Голгота. За тогавашния свят това било едно тъй голямо събитие, че в негова памет бил установен специален празник, който Източната черква е запазила и до днес. Това е нашият Кръстовден.

Ираклий, пише един от новите историци, би оставил в историята името на велик завоевател и неговото име би имало на Изток същото значение за християнската цивилизация, каквото значение за елинската имаха завоеванията на Александър Македонски, ако на световната историческа сцена не бе излязъл един народ, който дотогава не бе играл там никаква историческа роля и ако една нова, носена от него религия не бе променила основно културно-историческите му съдбини.

Това бяха арабите и Ислямът. За арабските племена, населяващи цялото грамадно пространство от Северна Сирия и Месопотамия до Йемен, аз имах случай откъслечно да споменавам не еднаж досега. Ние знаем, че тия от тях, които населяваха Сирия и Южна Арабия, представляваха уседнало и висококултурно население, докато останалите из пустинята водеха номадски живот.

В политическо и културно отношение арабите до средата на VII в. също не представляваха едно цяло. Тия в Сирия от дълги векове се намираха в пределите на римската, а след това - на византийската държава, усвоили бяха нейната гражданственост и общността на нейната култура. Племената из сирийската пустиня пък оставаха под началството на свои малки главатари, независими в политическо отношение, но фактически намиращи се под влиянието на двете съседни държави - Персия и Византия, на чиито интереси служеха, и в чиито стълкновения взимаха живо участие. На юг, около бреговете на Червено море, арабите бяха се издигнали доста рано до държавно съзнание, но основаната от тях химаритска държава, както знаем, бе попаднала още през времето на Юстиниан под византийско влияние, което по-късно бе изместено от това на персите.

През третото десетилетие на VII в. основаната от Мохамед религия - ислямът, обедини голямата част от арабските маси, спои ги в една могъща държавна и военна организация и, окрилени от религиозния фанатизъм, ги хвърли в борба срещу света, който се въздържаше да признае Аллах за едничък бог и Мохамед за негов пророк.

С учението на Мохамед, както и със събитията, при които новата религия се наложи на арабите, тук аз няма да ви занимавам.

Завоевателната сила на исляма се проявява едва след смъртта на Мохамед, при неговия наследник халифът Абу Бекр. В началото на 634 г. той обявил "свещена война" на империята. Действията се съсредоточили отначало в областта между Палестина и Синайския полуостров, докато след разбиването на няколко малки византийски отреди арабите сполучили да превземат важния град Босра.

След това голямата маса на арабите се насочва срещу Персия. Там след смъртта на Хозрой II вълненията и династичните революции не преставали, докато най-сетне в 632 г. престолът бил зает от младия Хозроев внук Иездигерд III. В 635 г. в тридневния бой при Кадезия бива решена съдбата на Персия. Няколко години след това последният неин цар бива убит като беглец в пустините из Североизточна Персия и царството му - напълно покорено.

След това арабите събират всички сили срещу Византия. Един от техните пълководци Калид се насочва срещу Сирия. Ираклий разбирал, че разгромяването на Персия е събитие, което не предвещава нищо добро за империята му, но той съзнавал при това безнадеждността на всички усилия срещу войнствения фанатизъм и религиозен екстаз на пробудената арабска стихия. Вековните религиозни раздори напълно отчуждили населението в Сирийските провинции от империята и в съплеменниците си араби сирийците бяха склонни да виждат една сила, която можеше само да им бъде полезна, като ги освободи от постоянния гнет на омразните им византийци. Лично Ираклий след напреженията, преживени в персийската война, вече се чувствал болен и не в състояние да застане сам начело на армиите си за защита на застрашените земи.

Още през лятото на 634 г. в кървавото сражение при р. Ярмук, дето византийците биват поразени, се решила участта на Сирия. След няколкомесечна обсада през 635 г. бива превзет и Дамаск, а в 637 г. паднал и Йерусалим. След това в един период от две години биват подчинени градовете по финикийското крайбрежие и Месопотамия и вече в края на 639 г. Едеса, Вероя и Антиохия трябвало да приемат в стените си арабски гарнизони и знамената на халифа се развявали до върховете на киликийския Таурус и Армения. С това ислямът постига границите на своето първоначално разширение. "Там, дето той не се сблъскваше с народи, неподвижни и вътрешно неразположени към византийците, или пък гдето, както бе случаят в Мала Азия, провинциите от векове бяха здраво сраснали с централното правителство в Цариград, арабите срещаха противодействие, което изискваше дълга и то не всякога победоносна борба. Колосалната издръжливост, която още притежаваше ядката на византийската империя и нейната съпротивителна сила направиха възможно, щото тия малоазийски провинции да се задържат още цели 800 години, додето вече съвсем други представители на исляма трябваше да надделеят това съпротивление и да влязат като победители в босфорската столица."

След Сирия Ираклий имал нещастието да доживее загубата и на Египет. "Всеобщото отпадане на монофизитите, на които мюсюлманите срещу данък осигурявали религиозната свобода, общата реакция на туземните жители срещу гръко-римския строй, - всичко това улеснявало извънредно много действията на арабите." В края на 639 г. арабският пълководец Амру навлиза в Египет и в късо време цялата тая страна, която в течение на векове бе житница на Рим, а след това на Цариград, бива безвъзвратно загубена. След няколкомесечна обсада трябвало да капитулира най-сетне и главният град на тази провинция - прочутата Александрия.

Ираклий не можал да доживее и това последно нещастие. Той умрял през февруари 641 г.

Byzantiumby650AD ru

Империята към 650 г. Автори: Justinian43 (original), Hoodinski (retouched), Il Dottore (translated) Лиценз: CC BY-SA 3.0

 

Зает през течение на цялото си царуване с напрегнати борби на изток срещу перси и араби, Ираклий нямал ни възможност, ни време да се загрижи за съдбата на западните си провинции. Ние видяхме вече, че в негово време били изгубени почти всички византийски владения в Испания и че в Италия разширението на лангобардите продължавало. До смъртта на Ираклий те успели да отнемат от византийците и Лигурия, прибрежната област около Генуа.

Още по-тежко било положението на балканските земи. След опитите на Маврикий да пренесе войната срещу славяните отвъд Дунава, северните граници на полуострова били съвсем занемарени. При Фока, а след това и при Ираклий всички войски, натоварени с неговата защита, трябвало да бъдат изтеглени на изток и тука останали само незначителни гарнизони, изолирани и разсеяни по отделните градове и крепости. Тогава почва в широки размери славянската колонизация и всички области, чието население бе унищожено в почти двувековните нашествия на готи, хуни, авари и славяни, вече биват изпълнени от едно ново население - славяните. Как и кога точно се извършвали поселванията на славяните върху отделните земи на полуострова, е въпрос, на който не може задоволително да се отговори. Не може да има никакво съмнение, че тая колонизация е почнала твърде рано. Отделни славянски групи се настанили тук може би в края на V и началото VI век. Във всеки случай между пълководците на Юстиниан се срещат някои (Хилвуд), които носят явно славянски имена и които са произхождали от славяните, настанени на византийска територия преди тая дата. Това спорадично преселване на славяни продължило и през Юстинианово време, а се засилило особено много при Тиберий, за да достигне при Фока и Ираклий до размери, при които Балканският полуостров бил напълно славянизиран. Заели еднаж земите на Мизия и Тракия, славяните продължили движението си на юг, като заливат и земите на древна Гърция - дори до Пелопонес. Тая последна област вече в VIII в. се наричала от западните писатели terra slavinica - славянска земя. Един яковитски писател от VII в. съобщава, че в 623 г. голяма славянска флотилия нападнала и опустошила Крит и много други острови (Васильев, 414).

Славяните, настанени в полуострова, не били от източния дял на славянството и отправна база на тяхното разпространение са земите в днешната Влашка равнина. Оттам през Горна и Долна Мизия слизали към равнините на Тракия и към планинска Македония. Що се отнася до сръбските области, тяхната колонизация, завършена също през VII в., започнала сравнително по-късно, тъй като там аварите дълго време образували преграда между византийските земи и славянските маси зад Средния Дунав. Говорейки за появяването на сърбохърватите върху някогашната територия на Византия, император Константин Багренородни, който писал през X век, разказва една легенда, според която те с позволението на Ираклий се настанили в Южна Македония, дето бил основан от тях гр. Сервия (дн. Селфидже), но след това - останали недоволни от местожителството си - потеглили на север, дето и заели сегашните си местожителства. Тази легенда е отхвърлена днес от учените историци и заключението от дългогодишните спорове и изучавания е, че настанените в северозападната част на полуострова сърбо-хървати са представлявали етническа маса, отделна от тая на останалото славянство, заело другите му земи.

Вам навярно е известен възгледът, според който славяните са стари жители на Балканския полуостров, възглед, който ги идентифицира с древните тракийци и илири. Че в това схващане липсва всякаква критичност, че в него не се вземат предвид неопровержими исторически известия, днес не е нужно да се доказва. Схващанията за тъждеството на славяни и трако-илирийци се основават главно върху едно обстоятелство, което не било достатъчно обяснено. Това е въпросът за съдбата на старото население на Полуострова. Ако славяните, запитват се привържениците на казаната теория, не са едно и също население с древните трако-илири, то какво е станало с последните в началото на средните векове? Възможно ли е те да изчезнат напълно като народ и може ли да се предположи, че славянското преселение е заварило балканските провинции съвсем обезлюдени?

Подобно предположение никой не би се осмелил да поддържа. Значителни остатъци от старите грецизирани или романизирани жители на Полуострова несъмнено били запазени. Тия от тях, които трябвало да заживеят в съседство със славяните по откритите полета, постепенно се претопили сред тях. По тоя начин в потомците на днешните славяни, населяващи Полуострова, минала много трако-илирска кръв. Други от тях, изтласкани от равнините, били принудени да потърсят убежище в мъчнодостъпните планински места и съобразно с новата обстановка да се предадат на пастирски живот. Техни остатъци и до днес са куцовласите или каракачаните. Те са потомци на романизираните траки. Числото на тия власи през средните векове било несравнимо по-голямо, но едни от тях към XII-XIII в. прехвърлят Дунава, дето засилват създаващата се там влашка народност, а други постепенно се съсредоточават в планинската област на Южна Македония, дето и досега около планината Пинд се намира най-компактната влашка маса. От Югозападна Македония много от тия власи през средните векове почват да наводняват Северна и Средна Гърция, дето под влияние на елинизацията загубват народността си и се превръщат в гърци. В по-ново време от тия куцовласи или цинцари са образувани гръцките ядра в градовете на Южна и Източна Македония (Вайганд, Аромяни). Остатък от старото население са най-сетне и днешните албанци, потомци на някогашните илири. С прииждането на славяните те били изтласкани от долините и полетата по западната част на Полуострова и принудени да се ограничат в тамошните планини, дето дълго време продължавали да живеят със скотовъдство. Плодородните ниски земи на Албания били заети от славяните, които се запазват като преобладаващо население там няколко века подред. Разпадането на Западното българско царство предизвикало началото на обратен процес. Албанците почват да се свличат от планините и да изместват славянското население от заетите му поселища. Един път заели цяла Албания, тяхното движение се устремява на юг и запад. Още в XII в. те се явяват в Тесалия и по-късно проникват в Средна Гърция и Пелопонес. И до днес цели села в околностите на древната Тива са чисто албански, а на албански говори и значителна част от населението на самия гр. Атина.

Но не само власи и албанци бяха племената, проникнали през средните векове върху антична гръцка почва. На първо място бяха славяните. Първата голяма славянска колонизация там се отнася към края на VI в. - времето на Тиберий. И тъй голям бил броят на поселените славяни, че и до днес голямата част от географските имена на Пелопонес - имената на села, местности, реки и планински върхове - остават чисто славянски. Проникналите в Пелопонес славяни дълго време оставали независими и едва след дълги борби чак през IX в. на византийското правителство се удало да ги подчини. С политическото им подчинение започва да действа влиянието на гръцката черква, докато най-сетне всички тия славяни биват напълно елинизирани. Средновековната топонимия на древна Гърция обаче, както и известия на тогавашните писатели за славяните, населяващи тая област, бяха послужили на прочутия германски професор Яков Фалмерайер да създаде своята шумна теория за изчезването на древните елини. Според тая теория днешните гърци са потомци именно на средновековните славяни и на придошлите по-късно в Гърция власи и албанци и в жилите им не тече "нито капка" елинска кръв.

Тази теория, която разбиваше много илюзии и засягаше много интереси, предизвика на времето си страшно ожесточение. Най-силно ѝ се противопоставиха, разбира се, съвременните гърци, които се виждаха лишени от славата на тия, които считаха за свои предци. Заслугата обаче за опровержението на крайностите, в които Фалмерайер бе попаднал, принадлежи на един също тъй немски учен - Хопф. Без да отрича компактната колонизация на древна Гърция от славяните, Хопф показа, че не може да се говори за пълното изтребление на нейното туземно население. И днес историческата наука вече е приела в общи черти това заключение, според което съвременните гърци са толкова потомци на древните елини, колкото и на заселените там през течение на вековете славяни, власи и албанци.

Епохата от края на VI и първите десетилетия на VII в., с други думи казано - царуването на Маврикий и Ираклий - от културно-историческо гледище има и друго значение за Източната империя. До тая епоха последната във всяко отношение продължаваше традициите на Рим, римските институции се пазеха грижливо в нея, имената на длъжностите и на учрежденията оставаха римски и латинският език бе езикът на официалните отношения и на властта. В нейните земи обаче латинският или романски елемент бе слабо застъпен. С изключение на романизираното население в северните части на Балканския полуостров и на Адриатическите области, всичката друга маса бе останала съвсем незасегната от латинската езикова асимилация. Племената из Мала Азия, Сирия и Египет говореха на своите народни езици, тия в Армения, Кавказ и по крайбрежията на Понта - също. Още от дълбока древност обаче, със завоеванията на Александър Македонски, повечето от тия земи бяха обединени от елинистичната култура и бяха възприели като външен израз на това културно единство гръцкия език. Той беше станал език на образоваността, на търговските отношения, а отчасти и на черквата. Разделянето на Римската империя и преместването на източната столица върху брега на Босфора, дето векове подред елинизмът се чувстваше у дома си, това разделяне на империята откъсна Изтока от романския Запад и още повече намали влиянието, което Рим чрез живия език на своето население можеше да оказва. Паралелно с това Източната империя все повече падаше под въздействието на културния гръцки елемент и гръцкият език добиваше все по-голямо значение и разширение именно като едно външно средство, което улесняваше отношенията и връзките между всички части и земи на широкото източно общество. Латинският език, който за голямата част от тукашното население беше език мъртъв, все повече трябваше да отстъпва място на гръцкия, който в случая имаше и това предимство, че беше живият език на една, макар и твърде незначителна, част от жителите на империята. Налагащи своя език, гърците постепенно дошли до съзнанието, че те са законните наследници на римската държавност на Изток и това от своя страна предизвика едно съживяване на древногръцките възпоминания, един разцвет на бляновете за времето, когато елинизмът не само културно, но и политически владееше над Изтока. Вие си спомняте например за Синезий от Кирена и неговите призиви за възвръщане към мъдростта и гражданските добродетели на гръцката древност. Тежките времена, които имаше да преживее империята през V в. обаче, малко способстваха, за да се засили влиянието на гръцкия елемент. Не гръцкото малцинство в нея бе, което със своята кръв имаше да отстоява държавната цялост и това засили значението на племената, които действително пълнеха византийските армии и в тях даваха жертви за запазването ѝ. Това бяха исаври, арменци, сирийци и не на последно място - траки и илирци. Именно тия упорити външни борби възпираха бързото тържество на гръцкия елемент в Източната империя и поддържаха по традиция старите римски начала. Едно съживяване тия последните бяха получили в епохата на Юстиниан. Кодификацията на римското право на езика, на който то бе първоначално създадено, издигна практическото значение на латинския език, който с това преставаше да бъде орган на сухата канцеларщина, за да стане такъв на живите правни отношения. Обединението на империята, постигнато частично от същия тоя император, и засиленото общение между Изтока и Запада бе дало нова храна на латинското влияние на Изток. И затова опитът на Юстиниановия министър Йоан Кападокийски да въведе като официален гръцкия език в Източната империя бе останал безуспешен. Латинският език продължаваше да бъде език на управлението, докато гръцкият ставаше средство на културния и стопанския живот и главно като език, на който говореше населението на самата столица. Тоя дуализъм не можеше да трае дълго време и когато след смъртта на Юстиниан тъй скъпо постигнатото единство на империята рухна и Италия в голямата си част бе отново загубена, борбата между двете културни начала - гръцко и латинско, трябваше неминуемо да свърши в полза на първото. Затова след Юстиниан почна бързото грецизиране на империята в смисъл, че гръцкият елемент в нея получаваше все по-голяма сила. Особено бе засилен тоя процес във времето на Маврикий, който сам произхождаше от една Малоазийска провинция - Кападокия, която векове подред се намираше под културното влияние на елинизма.

И затова царуването на тоя император е времето, в което гръцкият език доби окончателно предимство и стана вече език на официалната власт. С това Източната империя престана да бъде римска и се превърна в чисто византийска**.

Чужденците, нейни съвременници, съдещи по официалния език, който бе получил преобладание в нея, я наричаха гръцка империя. Името гърци обаче като означение на държавната им общност, бе чуждо на средновековните византийци. Самите те в продължение на още осем века, до завоюването на Цариград от турците, се наричаха ромеи - 'Ρωμαίοι, което значи римляни. Те се считаха за държавни наследници на Рим и отъждествяваха това държавно наследство с расовия произход. Тия от византийците, които бяха по-учени и виждаха противоречието, обясняваха го по един своеобразен начин. Константин Багренородни например, император от X в., познат най-вече по литературната си дейност, считаше съвременните му гръкоговорящи византийци за римляни, които са забравили своя майчин език.

Арабското завоевание, което откъсна от Византия старокултурните ѝ земи на изток, имаше за нейното бъдеще голямо значение. Империята се лиши от своите най-богати, най-развити в промишлено отношение и най-плодородни области. Това бе преди всичко един страшен удар върху нейния стопански живот и финансовата ѝ сила. Изворите, от които тя вземаше неизчерпаемите средства на благоденствие, материално и духовно творчество и на световно владичество, вече значително пресекнаха, а заедно с това, разклатени бяха непоправимо и основите на нейната държавна и военна мощ.

Всичко това бяха рани, които бъдещето на Византия имаше да заздрави. Но загубата на Изтока имаше и последици, които в известен смисъл и от известно гледище можеха да се считат като едно облекчение. Тоя Изток никога не бе станал римски в културно-етнографско отношение. Населението, което живееше в неговите земи, доста издигнато и просветено, никога не бе се примирило напълно с римската държавност и постоянно се увличаше от сепаратистки тежнения. Народите - сирийци или копти - се чувствуваха като отделни народи с малко или много съзнати национални аспирации и не можеха да се примирят с поданството на всенивелиращата интернационална, но все пак римска държава. Още по-малко бяха в състояние по-късно да понесат засилващото се влияние на гърцизма в Източната империя. Ересите, на които се отдаваха, бяха за тях опозиционното знаме срещу официалната гръцка черква. Духовно тия народи се бяха откъснали от империята и опитите на централното правителство да ги приобщи отново към нея бяха постоянен извор на вътрешни сътресения. Без да бъдат в състояние да премахнат различията, те само прахосваха силите ѝ в безполезни борби. Загубата на Сирийско- Египетския изток следователно бе отпадане на една част от византийския държавен организъм, на тая именно част, която бе непрестанна причина за дълбоки вътрешни кризиси. Тая загуба можеше да има значението на ампутация, отстраняваща от живото тяло един орган, който му е причинил твърде много болести и страдания.

С изключение на пръснатите си и незначителни западни владения като Италия и Картагенската област, а освен това и островите, Византия от средата на VII в. остана следователно само с Мала Азия и Балканския полуостров. А тия провинции векове подред се намираха под културното влияние на гърцизма и затова той далеч не можеше да среща в асимилационната си дейност това противодействие, което Сирия и Египет му оказваха. По тази причина един от големите положителни резултати от арабското завоевание за Византия бе, че то засили нейното грецизиране и с това намали неудобствата, произтичащи от хетерогенния състав на нейното население. До VI в. ромей се считаше всеки, който признаваше властта на императора и почиташе разпорежданията и законите, идещи от него. От VII в. вече, за да носи името ромей, човек трябваше да отговаря и на друго условие - да говори гръцки. Това не значеше наистина, че на тоя език говореше цялото население на Мала Азия и Балканите. То пазеше своите наречия. Гръцкият език обаче бе език на държавните отношения и на публичната власт и той бе задължителен за тия, които аспирираха за участие в тази власт.

По такъв начин големият интернационал, какъвто представляваше старата Римска империя, на Изток постепенно водеше към образуването на държава, основана върху политическото господство на гърцизма. И колкото повече Византия губеше своите далечни провинции, толкова повече се засилваше процесът на нейното национализиране. Окончателно гръцка обаче тя стана едва тогава, когато изгуби и Балканския полуостров и Мала Азия и когато нейните владения бяха ограничени само в тия земи - побрежията и островите, - които от памтивека бяха люлка на елинизма.

Досега не еднаж ви занимавах с вероизповедните борби, които неспирно мътеха живота на византийското общество. Аз ви обясних, че основата на тия религиозни противоречия беше културната и националната, а в известен смисъл, и расова противоположност между сирийско-египетския изток и гръцкия запад. Ересите никнеха едни след други и увличаха масите, защото те намираха в предизвиканото от тях вероизповедно обособление, една санкция на сепаратистките си стремежи, на желанието си да се откъснат политически от империята. Намесата пък на централната светска власт в тия религиозни борби имаше за цел да изглади противоречията и да намери общата основа, която би обединила различните схващания. Ние си спомняме, че от тая именно идея се вдъхновяваше самият Юстиниан в религиозната си политика. През първите десетилетия на VII в., когато византийският изток вече бе прекъснал, поради привързаността си към монофизитизма, своята черковна общност с останалата част на империята, нейният представител Ираклий, проникнат от дълга си да запази държавното единство, се бе решил на последния опит да доведе враждуващите страни до споразумение. Нуждата от такова споразумение бе нараснала особено поради опасността от Персия в началото на Ираклиевото царуване и поради тая от арабите по-късно. Ираклий съзнавал, че враждебното на Византия монофизитско население на Сирия и Египет бе готово само да улесни задачата на чужденците-завоеватели. Че той не се лъжеше, това показаха по-късно и самите събития, свършили с бързото загубване на тия земи. За да предотврати последното, той също тъй, както и неговите предшественици, бе принуден да прескочи в областта на догматичното законодателство. На помощ в дадения момент бе му се явил цариградският патриарх Сергий. По това време в средата на монофизитите бе се появило учението, което проповядвало, че в Христа трябва да се признае една воля и една енергия или сила - божествената. Съобразно с това, новото учение било наречено монотелизъм (μόνον + θελησις). Ираклий, както и самият патриарх, видели в монотелизма възможност да се обединят монофизитизма, който признавал съществуването само на една природа у Иисус и православието, което поддържало гледището за двете природи в него - човешка и божествена. Ако би се признал от двете страни възгледът за едната воля, въпросът за това, дали Иисус има една или две природи, изгубвал своето принципно значение.

Затова в 638 г. Ираклий подписал изработения от самия патриарх едикт, с който се санкционирал монотелизмът. Тоя едикт обаче, известен в историята под името Ектезис (Έκθεσις), макар и да бил приет от един местен събор в Цариград, не бил в състояние да постигне очакваното съгласие. Строгите монофизити, тия, които упорито се придържали ο учението за едната природа, не могли да приемат едикта за едната воля, тъй като в него се допущало схващането за двете природи. Православните пък виждали в него една концесия, направена на монофизитите и това било достатъчно, за да се обявят в непримирима опозиция срещу монотелизма. Начело на тая опозиция и като защитник на православието, както винаги досега, застанал Рим. Папата заплашил с отлъчване патриарха, прекъснал общението с него и довел положението дотам, че Ираклий след смъртта на Сергий се отрекъл сам от Ектезиса.

Наследникът на Ираклий бил принуден да издаде нов декрет Τύπος, с който се забранявал всякакъв спор по въпросите за природите или волите на божеството, но фанатизираното православно духовенство не било доволно и от тоя акт и продължавало да се отнася подозрително и враждебно към намеренията на императора. Отношенията се обтегнали дотолкова, че тоя последният бил принуден да извлече папа Мартин I от Рим и го изпрати на заточение в Крим, където той и умрял (655 г.)

"Примирителната политика на императорите, която се обяснява с желанието им да запазят единството на черквата и държавата чрез сближението с монофизитския изток - тая примирителна политика не довела до очакваната цел. Арабското завоевание на монофизитските земи, само улеснено от съществуващия там антагонизъм, откъсна тия земи от държавното византийско цяло и с това завинаги прекрати борбите, които в продължение на цели два века не даваха вътрешен мир на Византия." (Успенский, 716)

Тежкото положение, в което Византия след загубата на източните си провинции попада, се помрачило още повече от забърканите вътрешни отношения, настъпили след смъртта на Ираклий в 641 г.

Наследник на престола останал неговият син Константин, който бил прогласен за император. Ираклий обаче имал синове и от втория си брак и неговата жена, честолюбивата Мартина, сполучила да издигне като съимператор на Константин едно от своите деца - младият Ираклеон. Тя се надявала, че чрез него сама ще се наложи в управлението. Общественото мнение в Цариград било против нея, защото бракът ѝ с Ираклий се считал за незаконен - тя била негова племенница. И когато болнавият Константин след няколкомесечно царуване умрял, слуховете, че той е отровен от мащеха си предизвикали срещу регентката ожесточен бунт. Мартина била арестувана, отрязан ѝ бил езикът, а на Ираклеон отрязали носа и ги изпратили на заточение. На престола по решение на сената бил издигнат (октомври 641 г.) 12-годишният син на Константин Констанс.

 

*Цифрата очевидно е преувеличена от византийските хронисти, за да подсилят впечатлението от аварското нашествие.
**От казаното излиза, че грецизацията в края на VI в. била завършена. Всъщност това е по-продължителен процес, обхващащ VII и началото на VIII в.

X

Right Click

No right click