Индекс на статията
Констанс II (641 - 668)
Намиращ се до своето пълнолетие под опекунството на видните сановници с патриарха начело, Констанс проявява, след като поел сам управлението, корава воля и страстен темперамент. И благодарение на тия свои качества той бил в състояние да посрещне всички опасности, оставени с тежкото наследство на Ираклий. Аз вече споменах, че за да отстрани борбите, възникнали по повод на монотелизма, той бил принуден да се отнесе към римския папа Мартин по начин, на който дотогава не бе се решил никой византийски император. Заточението на папата в Крим бе постъпка, на която Констанс се бе осмелил, за да покаже намерението си един път завинаги да отстрани въпросите на черковната догма от областта на политиката и да направлява последната съобразно с върховните интереси на империята. Външните затруднения при това бяха тогава твърде остри, за да му позволят да се увлече в дълги и безплодни спорове относно едната и двете природи или воли в Иисус.
Арабското разширение, стихнало за късо време в последните години от царуването на Ираклий, сега започнало с нова сила. Градът Александрия, едничкото място в Египет, което още се съпротивляваше на завоевателите, след 10-месечна обсада вече не могъл да се задържи и в края на 641 г. им отваря вратите си. Гарнизонът му заедно с по-богатите и видни граждани намират убежище на корабите, които ги отвеждат в Цариград. В 646 г. опитът на Византия да си възвърне загубената египетска столица претърпява пълен неуспех Резултатът бил, че арабите разрушават до основи стените на града откъм сушата и с това унищожават значението му като крепост, която, паднала във византийски ръце, би могла да застрашава арабското господство в Египет. Заедно с това, оттам било изгонено цялото гръцко население.
Особено силно се почувствал арабският натиск, когато началството над войските, опериращи срещу Византия, било поверено на Моавия, наместник на халифа в Сирия. С помощта и услугите на финикийското население по крайбрежието той създал силна флота и - победители вече по сушата - арабите си поставят целта да завладеят морето. В 647 г. те превземат о-в Кипър заедно с главния му град Констанция, а на следната година подчиняват о-в Кос, край малоазийското крайбрежие. В 651 г. бил опустошен Крит, а две години по-късно арабската флота налетяла на о-в Родос. Прочутият Родоски колос, грамадната медна статуя, която се издигала над пристанището и която древните считаха за едно от седемте чудеса на света, била разрушена. У един тогавашен автор намираме съобщението, че арабският пълководец продал металните ѝ парчета на един евреин, търговец от Едеса, който натоварил с тях 900 камили.
След тия успехи, в които младата арабска флота получила, тъй да се каже, своето бойно кръщение, Моавия почувствал достатъчно увереност, за да замисли морски поход срещу самия Цариград. Били направени и от едната, и от другата страна големи приготовления. Решителното морско сражение станало при южното крайбрежие на Мала Азия. Победата била на арабите, но понесените от тях жертви били тъй тежки, че те трябвало да се откажат от продължението на предприятието си. Това било в 656 г.
На следната година, след смъртта на халифа Осман, Моавия се обявил срещу неговия наследник Али и започналите между арабите кървави междуособици ги принудили да оставят на мира Византия. Моавия, който претендирал да получи сам върховната власт над мохамеданите, не само че сключил мир с империята, но, за да може напълно свободно да действа срещу партията на противника си, се съгласил дори да плаща данък на императора.
Облекчен по тоя начин на Изток, Констанс побързал да уреди положението на Балканския полуостров. Фактически неговите земи още от времето на Ираклий бяха престанали да образуват съставна част от империята. Славяните, които бяха вече се настанили тук, живееха напълно независими, под началството на своите князе. С властта си над северната част на полуострова империята в действителност отдавна се бе простила. Но тя не можеше тъй лесно да се помири и с положението, създадено на юг, дето славяните, заели вече полетата, държаха в блокада отделните по-големи градове и заедно с това бяха прекъснали връзката между Цариград и Солун. А след загубването на Антиохия и Александрия тоя град се считаше като втора столица на Византия. При това, блокиран по суша отвсякъде от славянските поселища, които се простираха чак до самите му стени, Солун се намираше винаги пред опасността сам да бъде окончателно завзет от славяните.
Това принудило Констанс да предприеме голяма военна експедиция срещу тях. И понеже опитът да се изхвърлят зад Дунава бил предварително осъден на неуспех, Констанс се задоволил с една по-скромна задача: да обуздае тракийските и южномакедонските славянски племена и да ги принуди да се признаят поданици на империята. За подробностите на тоя поход, предприет в 657 г., нямаме известия. Византийците проникнали до Солун, а славяните, подчинявайки се на необходимостта, се признали за поданици на Византия, но тяхното подчинение било само привидно и, както по-нататък ще видим, твърде много време трябвало да мине и твърде много сили Византия трябвало да изхарчи, докато нейната власт в южните балкански земи се почувствала що-годе здраво закрепена.
Мирът с арабите обаче не траял дълго. Моавия сполучил да надвие съперниците си и бил признат за халиф от всички спечелени за исляма земи. Освободени от междуособиците, арабите в 663 г. започнали отново "свещената война" срещу "неверниците" християни. От завоюваните си позиции в Северна Сирия ежегодно предприемали походи из Мала Азия, която кръстосвали на длъж и на шир, и еднаж достигнали дори до Халкедон, на азиатския бряг на Босфора. Неприятелското отношение, което срещнали сред малоазийското население обаче, както и самият отпор, организиран от Констанс, направили за тях невъзможен всеки траен успех. Границата на Халифата с незначителни изменения трябваше да остане в Азия, там, дето тя бе спряна във времето на Ираклий.
Не тъй безплодни били обаче арабските налети в Африка. Еднаж станали господари на Египет, арабите с леката си конница прекосяват Киренайка и Триполи. В Картаген опозицията срещу монотелизма бе подбудила тамошния екзарх Григорий към открит бунт срещу цариградското правителство и той се провъзгласил за император. Бързото настъпление на арабите турило неочакван край на ефимерното му господство, а след това почти цяла Северна Африка паднала в техни ръце.
Още след подновяването на войната в 662 г. Констанс начело на значителна флота отпътувал към бреговете на Южна Италия. Съвременниците вярвали, че у него се била появила идеята да пренесе центъра на империята на запад. Дали това било наистина неговото намерение и какви били точно причините за него, не е добре известно. Може да се предположи само, че арабските пристъпи на изток са разклатили у него вярата, че ще може да ги спре и спаси столицата си и затова той се е надявал, че Западът ще му даде нужната сигурност. След късо пребиваване в Рим Констанс се установява в Сиракуза, главния град на Сицилия, отдето ръководел операциите на армията си. Нему се удало наистина да завоюва отново Картаген и да изтласка арабите от някои приморски крепости, но морското могъщество останало на тяхна страна. Опитите му пък да спре разширението на лангобардите в Италия останали напълно суетни. Резултатът от цялата експедиция на запад бил само този, че разстроените финанси на империята били още повече разнебитени и населението вече едва сдържало своето недоволство от управлението. Суровият характер и често пъти безпричинната жестокост на Констанс, който бе предал без достатъчно ясни причини на смърт собствения си брат Теодосий (660 г.), още повече го правели ненавистен, докато най-сетне в 668 г. той сам паднал убит в баните на Сиракуза, жертва на заговор.
Войниците от сицилийската армия избрали за император измежду си някакъв си арменец Мизизиос, но синът на убития Константин с голяма флота се явява пред Сиракуза. С помощта на италиански и картагенски войски войнишкият бунт бил бързо потушен, при което едва прокламираният войнишки император заплатил с живота си.
